Св. Йоан Лествичник. „Борбата с главните страсти“

Питали са ме миряни: „Как ние, живеейки с жени и оплитайки се в светски задължения, можем да се докоснем до най-съвършения християнски живот?“ Аз им отвърнах: „Цялото добро, което сте в състояние да направите, вършете. Никого не осъждайте, не крадете, не лъжете никого, пред никого не се гордейте, нямайте към никого ненавист, не отсъствайте от църковните служби, бъдете милостиви към нуждите на другите, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чужда чест и пазете вярност спрямо вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеко от Небесното Царство.“

Нека ти бъде отец този, който може и желае да ти помогне в отхвърлянето на бремето на твоите грехове, а майка – съкрушението, което може да те умие от нечистотата. Брат – сътрудникът и ревнителят към горното. За неразделна твоя съжителка си вземи паметта за смъртта. Нека бъдат твои мили чеда сърдечните въздишки. Твоето тяло да бъде твоят роб, а небесните сили направи твои приятели, които във време на изхода на душата ти могат да ти бъдат полезни, ако наистина ги спечелиш за приятели.

Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго – угризението на съвестта на още падащите в своя грях, и друго – блаженото богатство на смирението, което посещава съвършените чрез въздействието на Бога… Поради какво и как стават паденията, е тъмно и съвършено непостижимо за душата: кои от тях се случват поради нехайство, кои – поради промислително изоставяне при Божието домостроителство, кои – поради отвръщане от Бога. Един, впрочем, ми каза, че ние скоро се изправяме от паденията, които се случват с нас по домостроителство, защото Пребиваващият в нас не позволява демонът на смъртта да ни държи дълго.

Да вникнем дали не е престанала да ни изобличава съвестта, защото е потисната от злото, а не поради това, че е станала чиста. Признак на възстановяване от падението е постоянното съзнание, че си длъжник.
Да внимаваме всички ние, особено падналите, за да не влезе в нас пагубното учение на безбожния Ориген. То, скверното, е изтъквало предимно Божието човеколюбие, което допада много на сластолюбците.

Чувството на душата е нейно естествено свойство, но грехът заглушава това чувство. Съзнанието докарва или прекъсване на злото, или намаляването му. Съзнанието е рожба на съвестта, а съвестта е слово и изобличение от ангела пазител, даден ни при кръщението.
Желаещият да се избави от бремето на своите грехове, да подражава на тези, които стоят над гробовете извън града, и да не престава да излива топли и горещи сълзи, да не прекъсва безгласните си сърдечни ридания дотогава, докато не види Иисуса да дойде и да отмести от сърцето камъка на ожесточението и като развърже нашия ум от веригите на греха, както Лазар, да заповяда на своите слуги – ангелите: Разповийте го и оставете го да ходи (Иоан, 11:44) към блаженото безстрастие.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 1.10,23; 2.3,11-12,25-26

Нека дерзаят тези, които са раболепствали пред страстите и са се покаяли: защото ако и да са паднали във всички ями и да са били оплитани във всички мрежи, и да са боледували от всички недъзи, но след оздравяването си ще бъдат светилници и лекари за всички, светила и наставници, откривайки свойствата и видовете на всеки недъг, и със своята опитност ще спасяват ближните си от падения.

Да не скърбим, когато, просейки нещо от Господа, дълго време не сме чути. Господ Сам по Себе Си би искал всички хора в едно мигновение да станат безстрастни (но среща големи препятствия от нашата воля).
Всички, които искат нещо от Господа и не го получават, без съмнение не го получават по една от следните причини: защото искат преждевременно или защото искат повече от своята мярка, или поради тщеславие. Или затова, че ако получат просеното, ще се възгордеят или ще паднат в нехайство.
Случва се, че в някои, не само между верните, но и при неверните, се отстраняват всички страсти, като остава само една, която като първенстващо зло заменя всички останали и която е толкова вредна, че може да свали и от самото небе (това е гордостта).

Известно ми е и друго отстъпление на онези зверове [бесовете], случващо се тогава, когато душата съвършено се утвърди в греховните навици. Виждаме пример за това при младенците, които от дълга привичка свикват да смучат палците си, когато майките не им дават да сучат.

Грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на страстите. Той е подарил много добродетели на нашата природа, в числото на които са: милостинята, защото и езичниците са състрадателни; любовта… вярата, надеждата…
Но що се отнася до чистотата, безтневието, смиреномъдрието, молитвата, бдението, поста и постоянното умиление, то тези добродетели са по-висши от естеството. На някои от тях са ни научили хората със своя пример, образец на други за нас са били ангелите, а на трети учителят е бил сам Бог, Който ги е дарувал.

Едно нещо е да се борим против помислите, друго – да им противоречим, и трето – да не ги смятаме за нищо и да стоим по-високо от тях или да властваме над тях. Средният от тях – можещият да противоречи – често прибягва към първия способ поради своята неподготвеност (незрялост). Но първият не може още по втория начин да отблъсква своите врагове, а третият накрая се смее над враговете.

Не позволявай да те завладеят онези чужденци, които те подбуждат да изпитваш неизследимите съдби на божествения промисъл и по отношение на хората, и тайно внушават, като че Господ гледа на лице. Това са изчадия на самомнението…

Съвършено очистилият се от страстите вижда душата на ближния – не самото й същество, но нейното устройство, чувства и разположения. Преуспяващият обаче още съди за душата по телесните й действия.
Немощните по душа трябва да познават Божието посещение и Неговата милост към тях по телесните болести, беди и външни изкушения. Съвършените обаче Го узнават по присъствието в тях на Светия Дух и по умножаването на дарованията.

В случващите ни се изкушения бесовете ни внушават да кажем или да направим нещо неразумно. И когато не могат да ни победят, то тихо пристъпвайки, ни внушават да благодарим гордо на Бога.

Някои са узнавали Божията воля по следния начин: отсичали са своя помисъл така, че той да не клони нито към едно, нито към друго желание на душата – нито към подбуждането към дело, нито към противоречието му, и оголвайки ума от собствената му воля, го представяли пред Бога с гореща молитва в продължение на определен брой дни. И са достигали до познанието на Неговата воля – или с това, че мисления Ум мислено я е изричал в техния ум, или с това, че едното от онези две помишления съвсем изчезвало от тяхната душа.

Има мъжествени души, които от силна любов към Бога и сърдечно смирение дръзват да извършат дела, които превъзхождат тяхната мярка. Но има и горди сърца, които се решават на такива начинания (по внушение на нашите врагове), защото враговете често ни подстрекават към дела, които превъзхождат нашата мярка, та след като не постигнем успех, да паднем в униние и да оставим дори тези дела, които са съразмерни с нашите сили – и по този начин да станем посмешище за нашите врагове.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.8,36-38,41,43-44,52,55,64-65,67,71,76

Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват божествените Писания. Те обикновено правят това в тщеславните сърца и още повече при тези, които имат светско образование, та измамвайки ги малко по малко да ги хвърлят в ереси и хули. Ние можем да познаем това бесовско богословие, или по-добре казано, богоборство, по смущението, по безредната и неприлична радост, която чувства душата по време на тези тълкувания.
Ние никога няма да престанем да преуспяваме в добродетелите и любовта, нито в този век, нито в бЪдещия, приемайки винаги нова светлина на разума с просвещаването свише. И ангелите, тези разумни същества, не пребивават без преуспяване, но винаги преминават от слава към слава и от разум към разум.
Не бъде строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, докато са лениви за доброто дело. Защото недостатъкът в делото често се допълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мярка: някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, други напротив – в делото.

Бесът на блуда, и гнева, бесът на чревоугодието, бесът на унинието и сънливостта нямат свойството да възгордяват ума ни (а напротив, смиряват го). Бесовете на сребролюбието, властолюбието, многословието и много други присъединяват към злото на греха обикновено и злото на превъзнасянето. И бесът на осъждането им прилича в това.

Както бедните, виждайки царските съкровища, още по-дълбоко съзнават своята нищета, така и душата, четейки разказите за великите добродетели на светите отци, неволно още повече се смирява в своя начин на мислене.

Както този, който няма пътеводител, лесно се заблуждава по своя път, макар и да е много учен, така и вървящият по собствената си воля по пътя на монашеството леко загива, макар и да познава мъдростта на целия свят.

Намаляването на злодеянията ражда отдалечаване от тях. Отдалечаването от тях е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението, началото на извършването на спасението е добрата решимост (да угаждаме на Бога). Тази добра решимост ражда трудове, началото на трудовете пък ражда добродетелите. Началото на добродетелите са техният цвят, а цветът на добродетелите е делото. Рожбата на добродетелите е постоянството на мисълта и ревнуването за него. Плод и рожба на постоянната мисъл (и ревност) е навикът. Рожба на навика е изпълването на душата с добро, а то пък е майка на страха. Страхът ражда съблюдаване на заповедите, небесните и земните, а съблюдаването на заповедите е знак на любовта. Началото на любовта е начало на смирението, а богатството на смирението е пълнотата на любовта и след това съвършеното вселяване на Бога в станалите чисти по сърце чрез безстрастието, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.84-86,92,102,106,108

огато дойде гост, чревоугодникът иска да прояви любов, подтикван от страстта на преяждането, и мисли, че случаят, който му налага да нахрани госта, му разрешава и на него да върши всичко. Той смята посещението на другия за предлог, който му позволява да пие вино. И под вида на добродетел, става роб на страстта.

Умът на постещия се моли трезвено, а умът на невъздържания е изпълнен с нечисти мечтания. Насищането на стомаха изсушава източниците на сълзи, а стомахът, изсушен от въздържание, ражда сълзи.

Веднъж, когато бях още млад, стигнах един град или селище, и там по време на обеда ме нападнаха внезапно помисли на преяждането и тщеславието. Но боейки се от изчадията на преяждането, аз реших по-добре да бъда победен от тщеславието. При миряните коренът на всички злини е сребролюбието, а при монасите – преяждането.

Както изсъхналата кал не допада на свинете, така и плътта, изсушена от подвизи, вече не задоволява бесовете.

***

Който се опитва само с въздържание да пресече тази война [с блуда], е подобен на човек, който се стреми да изплува от бездната на морето, действайки с една ръка. Съедини въздържанието със смирението, защото първото без второто се оказва неполезно.

Паметта за смъртта да заспива и да се събужда с тебе, заедно с Иисусовата молитва. Защото нищо друго не може да ти даде толкова силно застъпничество през време на сън.

Някой си, като видял необикновено красива жена, прославил Твореца заради нея. От това, че я гледал, у него се разгоряла любов към Бога и от очите му бликнали сълзи. И дивно беше да се гледа как това, което за друг би послужило за погибел, при него свръхестествено е станало венец на победата. Ако такъв човек винаги в подобни случаи има същото чувство и отношение, той е станал нетленен преди възкресението.

Разсъдителните… определят, че прилогът е проста дума (мисъл) или образ на някакъв предмет, отново явил се в ума и внасян в сърцето. Съчетанието е събеседване с явилия се образ, със страст или безстрастно. Съгласяването е склоняване на душата към видяното, съединено с наслада. Пленяването е насилствено и недоброволно увлечение на сърцето от видяното или съвършено сливане с него, разоряващо доброто му устройство. Борба се нарича усиленото съпротивление на борещия се, което свършва или с победа, или с поражение – според неговата воля. А страст се нарича такова похотливо предразположение, което, като се загнезди в душата, чрез дългия навик става за нея като че ли природно свойство, така че душата вече доброволно и сама по себе си се стреми да го удовлетвори… и друг помисъл… наречен връхлитане (набег) на мисълта, който, без да има определено време, без дума и образ, с бързината на стрела, внушава изкушаващата страст.

В такъв случай ти се отдели от хората колкото можеш по-скоро, за кратко време, и там, повдигнал нагоре очите си, ако ти е възможно, душевно, а ако не – поне телесно, и кръстовидно простирайки нагоре ръцете си, за да посрамиш и победиш по този начин мисления Амалик, зови към Можещия да те спаси, не с претрупани думи, а със смирение: Помилуй ме, защото съм немощен (Пс.6:3). Тогава от опит ще познаеш силата на Всевишния и неведимо, чрез невидимата помощ, ще обърнеш в бягство невидимите. Като навикнеш по този начин да воюваш, скоро и само с думата си ще прогонваш враговете си, защото това второто се дава от Бога на подвизаващите се като награда за първото.
Пий оскърбленията и като жива вода от всеки човек, който желае да те напои с това лекарство, очистващо от блудната страст. Защото тогава ще просияе дълбока чистота в душата ти и Божията светлина няма да намалее в твоето сърце.

Както за земния цар е мерзък този, който стои пред него и в същото време отвръща лицето си от него и беседва с враговете му, така и на Господа е отвратителен този, който стои в молитва и приема нечисти помисли.

„Вътре в мен е моят [на блудната страст] баща: самолюбието (самоугодието и самосъжалението). Моето разгорещяване се подготвя отдалече от всякакъв вид самоугаждане и успокояване.“

***

Сребролюбието е дъщеря на неверието. То дава като предлог за себе си разните немощи, приближаването на старостта, внезапен глад поради настъпване на суша.
Сребролюбецът се присмива на Евангелието и доброволно го нарушава. (Духът на Евангелието е любов). Но който има любов, няма да опази парите. Който предполага, че може да живее и с едното, и с другото (с любовта и парите) лъже сам себе си.

Сребролюбието започва с предположението да се раздава милостиня, а се свършва с ненавист към бедните. И сребролюбецът, докато събира, е милостив, а щом е събрал, стиснал си е ръцете.

Безкористният е отстранил всички грижи за земното, не се грижи за живота и житейското и шества по своя път без спънки. Той е господар на света, който е възложил цялата си скръб на Бога. Той няма да каже на човек за своята нужда, но приема всичко, което идва, като от Божията ръка.

Този, който е вкусил горното, не смята за нищо долното. Този обаче, който не е вкусил първото, се услажда от придобиването на последното.

Велик е благочестиво отреклият се от всякакво имущество, но който се е отрекъл от своята воля, е свят. Първият ще получи стократно или в имущество, или в дарования, а вторият ще наследи вечния живот.
Вълните не напускат морето, а гневът и скръбта – сребролюбеца.
Непоколебимата вяра пресича всички грижи, а паметта за смъртта научава да се отречеш и от тялото.

Корен на всички злини е сребролюбието (1 Тим. 6:10), защото то създава ненавистта, разбойничеството, завистта, раздялата, враждата, смута, злопаметството, жестокосърдието, убийството.

Голям срам е за нас, след като сме оставили всичко, след повикването, с което Господ, а не човек, ни е призовал, да се грижим за каквото и да е, което не може да ни помогне във времето на нашата голяма нужда – при изхода на нашата душа. Това именно значи, както е казал Господ, да се обърнем назад и да не бъдем устремени към Царството небесно.
Бесът на сребролюбието се бори с безкористните и когато не може да ги победи, тогава им представя бедните и под предлога на милосърдието ги увещава да станат от безкористни отново користни.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4а.5,12,22,29; 4б.16,21,26,30,36-37,41-42,49,51; 4в.1-2,7,9,13,15-17,19,24-25

Гневът е припомняне на скрита ненавист, сиреч злопаметство. Гневът е желание да причиниш зло на огорчилия те. Избухливостта е мигновено припламване на сърцето. Огорчението е неприятно, досадно чувство, което е заседнало в душата. Яростта е погубване на доброто настроение и посрамване на душата.
Безгневието е ненаситно желание за унижения, както в тщеславните има безкрайно желание за похвали. Безгневието е победа над естеството, която е постигната с трудове и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Кротостта е неподвижно устройство на душата, което остава еднакво както при униженията, така и при похвалите.

Началото на безгневието е мълчанието на устата при възмущението на сърцето. Средата му е мълчание на помислите при слабо смущение на душата. А краят – непоколебимата тишина при духането на нечистите ветрове.
Нищо не е така неуместно за каещия се, както гневът, защото призоваването на Бога изисква велико смирение, а раздразнителността е признак на високо мнение за себе си.
Ако пределът на кротостта е в присъствие на раздразващия ни да пребиваваме в мирно и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е, когато, останали сами, свирепо водим война с оскърбилия ни, като показваме това с думи и движения.
Мълчанието на устата е първото оръдие против гнева; но под покривалото на мълчанието може да се крие злопаметството. И това е по-лошо; по-добре е да се изкажеш, макар и с гняв. Някои в гняв не се хранят и с това още повече задълбочават в себе си тази страст. А други ядат много: и поради това стигат до беснуване.
Началото на блаженото безгневие е търпеливо да се понасят всички унижения, въпреки горчивината и болката на душата. Средата е сърцето ти през това време да бъде без скръб и без печал. Съвършенството – ако му се случи да бъде унизено, да го счита за похвала.

Когато злопаметстваш, върши това срещу демоните, враждувайки – враждувай винаги срещу твоето тяло. Плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди.

Не се считай за избавен то тази рана, когато се помолиш за оскърбилия те или му отвърнеш с подаръци, или го поканиш на трапезата си. Но когато, като чуеш, че той е подхвърлен на някаква душевна или телесна злополука, те заболи за него и заплачеш за него, като за самия себе си.

От опита е доказано, че за каквито грехове осъждаме ближните – телесни или душевни, в същите падаме самите ние.
Знай, че да порицаваш с удоволствие учението, делата и добродетелите на ближния, е признак на злопаметните и завистливите хора.
Виждал съм хора, които тайно извършват тежки престъпления, останали неразкрити, и като се мислят за чисти, безжалостно нападат паднали в леки, на разгласили се прегрешения.

Разгневяващият се и лицемерът се срещнали и в техния разговор не можело да се намери една правдива дума. Като погледнеш в сърцето на първия, ще намериш само ярост, а като разгледаш душата на втория – ще намериш лукавство.

***

Който е възненавидял света, е избягал от скръбта. Ако ли някой има пристрастие към нещо видимо, то още не се е избавил то нея, защото как няма да се опечалиш, когато се лишиш от любимо нещо? Макар че трябва да бодърстваме във всяко отношение, но най-много трябва за това.

На друг един – Македоний, старец, по справедлив повод като наказание било определено да бъде винаги между новоначалните. Но когато срокът свършил, той сам помолил да го оставят под тази унизителна епитимия, като тежко съгрешил. След това изповядал пред св. Иоан Лествичник: „Никога не съм бил така свободен от всяка вътрешна борба и не съм чувствал сладостта на божествената светлина така, както сега.“

***

Унинието е отслабване на душата, небрежност към подвизите, отвръщане от обета. То облажава миряните, клевети Бога като немилостив и безчовечен. Когато пее псалми, върши това безредно, в молитвата е немощно, в телесните трудове е здраво, като желязо, при ръчния труд е усърдно, за послушанията – бързо и охотно.
Монахът, който обича парите, не познава унинието: той ежедневно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). И друго: за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34).

Аз [унинието] имам много родители: понякога безчувствеността на душата, понякога – забравата за небесните блага, а понякога и прекомерните трудове. Моите чада, които пребивават с мен са: промяна на местопребиваването, пренебрегване на заповедите на духовния отец, забравяне за последния съд, а понякога и оставяне на монашеския обет. Противниците, които ме връзват, са псалмопението и ръчният труд. Моят враг е мисълта за смъртта. Умъртвява ме молитвата с твърда надежда за придобиване на вечните блага.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4г.1,4-6,9-10,12,17,23,26,36,39-40,43; 4д.1,11; 4е.1,11,15

Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм, когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Побеждавам се от тщеславието, когато съм облечен в хубави дрехи. Но обличайки се в лоши, също съм тщеславен. Започвам да говоря и се побеждавам от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен.
Тщеславния човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но в действителност угажда не на Бога, а на хората.

Когато бесът на тщеславието вижда, че подвижникът е придобил макар и малко мир в сърцето, веднага го подбужда да отиде в света, казвайки: „Иди, за да спасяваш погиващите души.“

Тщеславието много леко се присъединява към естествените дарби и чрез тях често хвърля в погибел своите нещастни роби.
Който се гордее с естествените си дарби, например с остроумието си, лесното разбиране, изкуството да чете и да произнася, бързината на ума и други подобни способности, без труд постигани от него, никога няма да получи по-висши от естествените блага. Защото „неверният в малкото“ и „в многото ще бъде неверен“ поради своето тщеславие.
Похвалите възвишават и възгордяват душата. Когато душата се превъзнесе, обхваща я гордостта, въздига я до небесата и я сваля в бездната.
Простите по сърце не са подхвърлени много на тази отрова. Защото тщеславието е погубване на простотата и лицемерен живот.

Тщеславието обича да се явява тържествено на престола на многословието. Мълчанието на устата унищожава тщеславието.
Ако крайното тщеславие е когато човек и насаме проявява тщеславни постъпки, то признакът на пълното му отсъствие е и в присъствието на другите да не биваш ограбван от тщеславна мисъл.

***

Гордостта е отхвърляне на Бога, презиране на човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, пропъждане на Божията помощ, виновница за паденията, източник на гнева, безмилостен изследовател на чуждите дела, безчовечен съдия, противница на Бога, корен на хулата.
Началото на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамно разгласяване на своите трудове, самохвалство в сърцето, ненавиждане на изобличаването. А краят – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание, бесовски характер.
Виждал съм хора, които с устата си благодарят на Бога, а в мислите си възхваляват себе си. Ясно доказателство за това е фарисеят, когато е казвал: Боже, благодаря Ти (Лук. 18:11).

Срамно е да се хвалим с чужди достойнства и крайно неразумно е да се гордеем с Божиите дарования. Превъзнасяй се само с тези добродетели, които си извършил преди своето рождение. А тези, които са се изпълнили след рождението, ти е подарил Бог, както и самото рождение. Ако си вършил някакви добродетели без помощта на ума, то нека само те да бъдат твои, защото и самият ум ти е подарен от Бога. И ако си извършил някакви подвизи без тяло, то само те са поради твоето старание, защото и тялото ти не е твое – а е Божие творение.

Да не преставаме да изпитваме сами себе си и да сравняваме нашия живот с тоя на живелите преди нас свети отци и светила. И ще видим, че не сме направили още нито крачка, за да тръгнем по следите на живота на тези велики мъже, и даже обета си не сме изпълнили както трябва, но пребиваваме още в светски начин на живот.

Прилежното покаяние и плачът, очистен от всякаква сквернота, изграждайки храма на смирението в сърцето, разрушават издигнатия върху пясък бордей на гордостта.

Смиреномъдрият монах не любопитства за непостижимите предмети, а гордият иска да изследва и дълбочините на Божиите съдбини.
Бесовете пристъпили към едного от най-разсъдливите братя и го облажавали. Но този смиреномъдър монах им казал: „Ако бяхте престанали да ме хвалите в душата ми, то от вашето отстраняване бих заключил, че съм велик. Ако не престанете да ми възхвалявате, то поради вашата похвала аз виждам своята нечистота. Защото всеки горделив по сърце е гнусота пред Бога (Притч. 16:5). И тъй, или се отстранете – за да се почета за велик човек, или пък хвалете – и аз ще придобия за вас велико смирение.“ Те били поразени от този двуостър меч и веднага изчезнали.
Нечистите бесове тайно влагали похвала в сърцето на един внимателен подвижник. Но той, наставляван от Божественото вдъхновение, успял да победи лукавството на духовете със следната благочестива хитрост: написал на стената на своята килия имената на най-високите добродетели: съвършена любов, ангелско смирение, чиста молитва, нетленна чистота и други подобни. Когато след това помислите започнали да го хвалят, той им казал: „Да отидем на изобличаване“, и прибавил: „дори когато придобиеш всичките тези добродетели, знай, че още си далече от Бога“.

Естественото свойство на лимоновото дърво е такова, че то, когато няма плодове, повдига клоните си нагоре. А когато се навежда, раждат по-скоро. Придобилият знание разбира това.

Нищо не смирява душата така, както да живееш в нищета и да се препитаваш от подаяния.
Който в разговор иска упорито да защитава своето мнение, макар то и да е справедливо, да знае, че той е обзет от дяволски недъг (гордостта), и ако постъпва така в разговор с равни, то може би изобличението на по-старите ще го излекува. Ако ли той се държи така и с по-големи от него и най-мъдри, то хората не могат да излекуват тази болест.

Бъди ревностен, но в душата си, без ни най-малко да го показваш във външното си поведение, нито с вида, си, нито с думи, нито с някакъв знак. Приличай във всичко на братята, за да избегнеш високоумието.

***

Безстрастен се нарича този, който е направил плътта си неуязвима за страстите, възвисил е ума си по-високо от всяка твар, покорил е всичките чувства на ума, представил е душата си пред лицето на Господа, винаги простирайки се към Него, даже свръх силите си.
Безстрастният – защо да говорим много? – вече не той живее, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както е казал написалият с добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих (2 Тим. 4:7).

От послушанието се ражда смирение, а от смирението – безстрастието, което е завършек на смирението. Начало на смирението е послушанието. А безстрастието, което е дъщеря на смирението, е негов край.
Някои изнуряват своето тяло за добиване на безстрастие и богатствата на дарованията, чудотворенията и силите на прозорливостта. Но те, бедните не знаят, че не трудовете, но повече от всичко смирението е майка на тези блага.
Който се е съчетал в брак с добродетелта смирение, е кротък, тих, лесно се умилява, милосърден, най-много мирен, радостен, покорен на доброто, без тъга, бодър, не се лени и – с една дума – безстрастен. Защото Господ си спомни за нас в нашето унижение, защото е вечна милостта Му; и ни избави от враговете ни, защото е вечна милостта Му (Пс. 135:23-24) – от страстите и от нашата сквернота.
Мнозина скоро са получавали прощение на греховете, но никой скоро не е придобил безстрастие. Защото за неговото придобиване са нужни дълго време, много труд в любовта и Божията помощ.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4ж.2-3,12,15,20,23,27,32,35; 4з.1-3,11,13,28,31-32,35,41,43-44,47; 5.2,9,11-14

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>