за невежеството. 2008

Съчетанието на тщеславие и невежество ражда (или просто поддържа) лицемерие.
Човек желае хората да го славят тоест да му отдават почести (тщеславие), а не знае от Кого може и си заслужава да бъде прославен самият той; нито Кой трябва да бъде прославян и следователно Кого трябва да прославя сам той (невежество). Така той се стреми да се представя, а не да бъде; и да се представя пред по-влиятелните хора, и следователно да пренебрегва по-малко влиятелните. Щом получи дори намек за почести, се превъзнася; но се усеща пренебрегнат и унизен пред онези, които са получили дори намек за по-големи почести. За него добива стойност „да изглеждаш“, и всеки се оценява според „изглеждането“ сред хората (лицемерие).
Лицемерието се съпътства от гняв (заради недостига на почести) и завист (заради това, че почестите са насочени към други).
Когато се задълбочи, лицемерието поражда гордост. Незадоволеното желание за слава произвежда силен гняв, водещ до униние, след което човек се отказва да очаква слава от хората, определяйки ги като недостойни и негодни да му окажат почести. Така той си обяснява липсата на почести и си спестява бъдещите скърби от недостига им. Но той продължава да се смята за достоен за почести, а щом е приел, че хората са негодни – и за единствено достоен. Тогава не е важно дали знае или не знае за Бог. При всички положения той не Го познава и не Го обича, защото не спазва заповедите Му (1 Йоан, 5…).

Бунтарството и пренебрежението към почестите също може да е лицемерно и да съпътства гордостта. Само смиреният ще се спаси.

***

Невежеството на човека относно Бога, ако се поддържа дълго, не е без негова вина и го прави подобен на животното и по-лош от животно. То е неотделимо от невярата. Невярващият човек получава на земята не по-малко от вярващия, защото вашият Небесен Отец оставя своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни (Матей, 5…). Но поради невежеството си той не знае, че за тези блага трябва да благодари, и то не на себе си, на някой човек или на някой идол, а на Бога, защото всяко добро дарение и всеки съвършен дар идват отгоре, от Твореца на небесните светила, който никога не се променя, нито пък помръква (Яков, 1…). Но той не благодари, и поради това смята, че не дължи нищо никому – нито за сегашния си живот, нито за благата, нито за бъдещия живот, за който нищо не знае. Така той е неблагодарен. А за да обясни това, което има, той се съгласява, че то е негово „право“, сиреч, че някой е бил длъжен да му го даде – да му даде както земния живот, така и всяко земно благо около него. Но земните блага могат да нарастват, а той не знае къде е границата, докъдето стигат неговите права за тях. Ето защо той приема, че граница е това, което му изглежда постижимо, но той все още не го притежава. Така той започва да желае, защото е „обикнал света“. Желанията на плътта, похотта на очите, надменността в живота не са от Отца, а са от този свят (1 Йоан 2… ). Тъй като желанията никога не се засищат (винаги има нещо постижимо, което човек не притежава) те произвеждат недоволство, гняв и ропот, сребролюбие и чревоугодие, и другите страсти. Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. После страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт (Яков, 1…). И всичко това идва от невежеството, което, обвито със страсти, втвърдява душата на хората, така че с очи да не видят и с очи да не чуят и със сърце да не разбират, и да се обърнат и Аз да ги спася (Матей, 13).

Невярата води към интерес към старото и далечното – мечтателност. Понеже човек желае и желанията му са ненаситни. Поради невъзможността да ги изпълни тук – и поради невежество – той се обръща към свят, в който, както му се струва, желанията се изпълняват лесно – и то всички желания, и без човек да е заслужил или някой да му е дал. Това са далечните и старите места. Такъв човек си намира някои минали „времена“ и „чужди“ места – особено онези, където, според сребролюбието му, всеки изглежда да има „повече“ – и ги хвали. Според него в тези минали времена и чужди места „хората“ са добродетелни – а не като „тези тук“, които той осъжда. Осъжда ги поради омразата си към тях – тъй като намира, че са причина желанията му – а това са все плътски желания – да остават неизпълнени. Който не обича брат си, пребъдва в смъртта. Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец, а вие знаете, че никой човекоубиец не пребъдва във вечния живот (1 Йоан, 3…). А който мрази брат си, той е в тъмнината, ходи в тъмнината и не знае накъде отива, защото тъмнината е заслепила очите му (1 Йоан, 2…). Понеже вярва, че „има право“ да получава според желанията си, той си въобразява, че има места, където това негово право – да има каквото желае – ще бъде спазено. В миналото пък „хората“ са били героични и напълно безкористни, но сега е „друго време“ и такива неща не могат да се очакват от никого – включително и от него – но пък може да се очаква да има „ред“ (това значи – безопасност за него самия) и изпълнение на желанията според „правото“. Така смисълът на живота се оказва в непрестанното изпълнение на желанията. Но тъй като това не става и с напредването на възрастта намалява и надеждата, че може да стане, човек се измъчва от безсмисленост.
Вярата обаче прави нещата тук смислени, а миналото и далечното стават като тук и сега. Защото Бог е навсякъде, и навсякъде чува молитвите на онези, които Го молят за нещо според волята Му (1 Йоан, 5). Но Той и преди е бил същият, и по същия начин е чувал молитвите на праведните. Затова вярващият разбира, че миналото е като настоящето – Бог е бил там така, както е и тук, и тогава също е имало неправедни, на които се е гневял (потопът, Содом и Гомора и много други примери) и благочестиви, към които е благоволявал. И понеже чудесата зависят от Него, то и сега трябва да има и има чудеса, както и тогава.

Болката в тялото е предупреждение за телесна болест. Така и болката в душата е предупреждение за душевна болест – за надигаща се страст. Мрачните и гневни хора, завистливите и скъперниците, блудниците и ленивците, унилите, лишените от надежда – всички те боледуват. Когато усетят болката, това трябва да им покаже, че имат нужда от лечение и от лекар. Но поради невярата си не познават Лекаря и не могат да отидат при Него. А да се отиде при Него е лесно – защото е достатъчно човек да се помоли, и ще му се даде, защото Бог дава на всички щедро и без укор (Яков, 1…) и искайте, и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Защото който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще бъде отворено (Матей, 7…)

***

Каква е причината, та повечето пъти ние не забелязваме злото в себе си?… Това е грехът, който не ни позволява: той е много хитър и предвидлив… Той бърза да облече дървото на злото в листа, да прикрие неговото безобразие. Тези листни прикрития по своята същност са разсеяността и житейската суета … А после създава и един непроницаем покров от незнание, нечувствие и безгрижие .
Св. Теофан Затворник. „Страстите и борбата с тях“. Съставителство игумен Теофан (Крюков). Превод Дарин Алексиев. Редакция митрополит Йоаникий.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>