за малодушието

Малодушният не знае за какво живее.
Не се подчинява на Бога, защото е горд; но пък няма смелост да се опълчи срещу света.
И затова само търси кому да се хареса и все се пита дали го оценяват.

Човек е малодушен по два начина – като се въздига и като се самоунижава. И в двата случая си казва – няма да се променям (Ако не се промените и не станете като децата, няма да влезете в небесното царство – Матей, 18:3). Ако се въздига, не му трябва промяна, защото е решил, че надминава хората – а това е всичко, което иска. Ако се самоунижава, значи е решил, че е негоден веднъж завинаги (защото е роден така) и смята, че не може да направи нищо добро.

Така когато някой хули своя род, той прави и двете. На пръв поглед се въздига, защото изглежда, че като е узнал недостойнството на своите, ги е надминал – разграничава се от тях, знае нещо, което не знаят, признава истина, която те не признават. Но не се разкайва за грях. Мълчаливо отрича да е извършил нещо, за което е отговорен.
Но и веднага се самоунижава, защото, поставен до онези, от другия род, е нищожен. Но и в двата случая си казва, че е такъв, какъвто е, и няма да се променя. И така не изпълнява Господната заповед.

А великодушният се подчинява на Бога и се страхува от Бога – защото не е горд.
Но не се подчинява на хората, ако те, като езичници, го приканват към разпуснатост, похот, пиянство, срамни гощавки и пирове и нечестиво идолослужение (1 Петър, 4:3), или пък, като еретици, към това, да отрича, че Иисус Христос е дошъл в плът (1 Йоан 4:2-3, 2 Йоан, 7-11). Не им се подчинява, защото не е лицемер (човекоугодник).
Той се променя, за да стане жаден за чисто духовно мляко, за да порасне с него за спасение – 1 Петър 2:2.

Дяволът е онзи, който ни подшушва да се противим на Бога, като не се боим от Него и не се разкайваме за лошите си дела. Той ту ни уверява, че сме „над“ хората, ту че сме „под“ тях. И така постига две неща наведнъж – едно, да ни внуши да се съобразяваме само с хората, а не с Бога (което е човекоугодство), и при това не с всички, а само с онези, които изглеждат „важни“ (което е лицемерие); и, второ, че сме такива, каквито сме се родили, и че няма защо да се променим, а и не можем да се променим. Целта му е да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, и да се обърнат, и Аз да ги спася – Матей, 13:15.

Когато някой се гневи на ближните си, като се започне от гнева спрямо родителите, и после спрямо всички ближни (но не спрямо всички хора, защото той винаги ще си оставя хора, на които да угажда – иначе как ще е човекоугодник?), то е, защото мисли, че те го отделят от благата. А какви са тези блага? Кой може да ни отдели от Бога? Ако не ни е грижа за Бога, а смятаме, че заради ближните сме отделени от тях, значи това са други блага – идолските. А те са разпределени неравномерно по земята. Това са парите, властта, славата. На тях се покланя недоволният и заради тях се гневи на ближните си – затова, че го държат далеч от тях. Това са неговите египетски котли и ханаански божества.

Малодушният, когато смята, че надминава другите, си казва „имам много“. Но истината ви казвам, че богат мъчно ще влезе в небесното царство (Матей, 19:23).
Ако пък смята, че е по-долу от другите, си казва „нямам достатъчно“. Но който няма достатъчно, от него ще се отнеме и това, което има (Матей, 13:12).

***

Да, существует два вида гордости: одно – когда возносятся над людьми, а другое – ложно смиряются перед ними. Причем, в последнем случае гордость может быть даже острее и глубже, чем в открытом проявлении. Оба подхода сводятся к чистому фарисейству – я не такой, как все. Один думает, что он лучше всех, другой, что хуже, но при этом оба остаются гордыми. А вот мытарь смиренно говорил о себе, что грешник.
Закомплексованность – это грех. Такой человек не верит, что он говорит. Святому сказать – ты грешный, он обрадуется: „Благо мне, яко смирил мя еси, Господи“. Господь через других людей указал на его недостаток: теперь можно увидеть свои грехи. Вот попробуй искренне сказать, как святые. И чтоб дух не возмутился, а наоборот усмирился.
У Пушкина есть прекрасное стихотворение „Воспоминание“:
В безмолвии ночном
Воспоминанье предо мной
Свой длинный развивает слиток.
И с отвращением читая жизнь свою,
И трепещу и проклинаю,
И горько жалуюсь, и горько слезы лью,
Но строк печальных не смываю.

– Получается, что лирический герой Пушкина с отвращением читает свою жизнь, но не кается?
– Да, он только жалуется и горько слезы льет. Что такое покаяние? Преодоление мерзостей, которые человек за свою жизнь совершил. Мария Египетская сколько грехов совершила, а омыла их полностью слезами покаяния. И когда она рассказывала об этом Старцу Зосиме, она плакала, хоть и была уже чиста. Господь ей грехи простил, а она себе – нет. И апостол Петр каждый раз плакал, когда слышал крик петуха. Господь его простил, а он остро свое отречение вспоминал и горячо каялся перед Богом всю жизнь. Ведь покаяться – это счастье.
Так вот, смиренный человек кается, а закомплексованный – нет. Это совершенно различные реакции, принципиально разные устроения человеческой души. Одно как бы рационалистическое, дающее возможность все разложить по полочкам, которое складывается на протяжении всей жизни: где-то человек совершал ошибки, но не делал соответствующих выводов, а главное – не каялся, а пытался преодолеть своими ограниченными силенками. И у него ничего не получилось, конечно. А другое, смирение, – таинственно прекрасно и угодно Богу.
Священник Александр Ильяшенко. „Смирение и комплекс неполноценности.“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=24880

Едно мнение по „за малодушието“

  1. първите десет реда като че ли за пръв път ги срещам така ( елативно ) артикулирани, но ми се чини, щото последвалите ги останаали ги размиват

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>