от 2013

За Европа 2

- Колко назад в миналото на Европа, към кои истории е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот, е общо взето, за щастие, обозрима: тоест, ние имаме едни хубави писмени свидетелства за около 2 500, че и повече години назад. И ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога изобщо става въпрос за Европа, и откога хората, които живеят тук, по нашите територии, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем явно – наистина, това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. И е много интересно да се каже още от началото как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места. Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го разберат толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто наследник, езиков и като самосъзнание, е днешният Иран. Та персийската империя в този момент покрива под себе си почти цялата азиатска суша: тази, на която е по-лесно да се живее.
И тази империя, като всяка друга, има стремеж към експанзия, сблъсква се с хора, които живеят по нейните периферии, а гърците, като европейци, са били точно в периферията на персийската империя – от нейна гледна точка. И се е стигнало до военен сблъсък, в който, сякаш по чудо, гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те са започнали да мислят какво се случва и са стигнали до извода, че са нещо отделно „като европейци“. Има един велик историк, чиито мисли стоят в началото на тази работа – това е Херодот, който казва, че ето, този свят има три части, от които едната е Европа, другата е Азия; а има и една трета, която нарича „Либия“, а ние впоследствие наричаме Африка. „И“, казва, „между тези две части, Европа и Азия, се води голяма война, на която сме свидетели.“ Та по времето на Херодот, значи в V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие, сблъсък – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и това е военен сблъсък.

– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? Ние с него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и към темата за религиозното противопоставяне. А какво се случва в този период – от Херодот до днес?
– Това е дълга история; ние първо трябва да помислим как да съдим дали Европа е едно нещо. Всъщност и днес – и през историята, но и днес – пред нас стои въпросът Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които може би не са свързани помежду си по друг начин освен териториално; и които някак се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно.
И може би не е излишно да се каже в началото защо изобщо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо трябва да се погледне географският аспект. Европа всъщност е един полуостров. Той е сравнително малък, обозрим – ако бъде сравняван с Азия; и хората, които са го обитавали и са се умножили благодарение на общо взето благоприятния климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен Европа продължава да е същият този полуостров, който е била от праисторически времена. Това е една от причините на нея да се гледа като на нещо отделно; и все пак тя е само малка част от азиатския материк. Разбира се, тук има добри условия за живот, също и за транспорт, което значи контакти – тъй като морето позволява добър транспорт. Така че в това отношение Европа е една.
Друго отношение, в което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие много хубаво напомнихте в началото чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да бъдат едно. Европа в течение на своята история много се е крепяла на езиците, и примерно на това, че в началото не е имала много езици за контактуване. В началото, когато говорим за древното време, значи за Херодотовото и малко по-нататък, европейците са били хора, които просто са говорили на гръцки – имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци. Защото е имало и много други народи, които са говорели на други езици, но пък те не знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те са говорели само на гръцки. Впоследствие към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само тези два езика. И това на пръв поглед много улеснява общуването, защото в противовес на това Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; и човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова народи и говорят по толкова различни начини. А Европа е малка: не само географски, погледната в сравнение с Азия, но тя е малка и езиково.
Така е било в началото. Но тези езици, бих казал и дотук ще огранича тази част от моя исторически поглед, те както първо улесняват общуването между европейците, така после започват и да го затрудняват. Защото се стига до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е буквално разделена на две. Тя е разделена в голяма степен заради езиците: западната част на Европа е място, където повечето хора говорят на латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – започва да се говори на гръцки. И това разделение е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя се е разпаднала на две – на западна, която е била латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична. Така че езиците са почти най-важната причина Римската империя да се раздели на две.
И днес, когато имаме един Европейски съюз, където, казваме, се стремим езиците да бъдат равноправни, и днес имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората си казват: „Е, да, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че където има много езици, накрая се оказва, че надделява само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни, в голяма степен са свързани с езиковия въпрос. Примерно Британия беше единственото място в Европейския съюз, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за Европа, някак спонтанно като че ли. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат; и в един момент научаваме, че има и такива, за които дори не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския, но напоследък се разбра, че това може би не е съвсем същият език. Така че този въпрос никога не трябва да се пренебрегва; особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Съвсем не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Третият – това е доста почетно място. И следователно ние, с оглед на своята националност и история, би трябвало много да мислим за това; и с това следва да участваме и в строежа на Европа, ако ще я строим.

– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, по ксенофобска и по линията на гостоприемството, по линията на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите за това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, е нещо, на което си струва да се спрем в такъв разговор. Това е, общо казано, въпросът за целта. Хората понякога си мислят, че едно общество би могло да съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим, разбира се, целите на всекидневието, на осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Едно общество, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има една, тоест обща за всички цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят някакви отделни, свои цели, и в един момент ще се окаже, че те не работят за едно нещо, а само в случай на необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за разни неща на всекидневието, а съвсем друго да си един в перспектива – с оглед на бъдещето. Така че „едно“ общество се оказва онова, което има една цел. Така е и в семейството. Когато децата са още малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им, и по този начин семейството е едно; но когато пораснат и станат пълнолетни, те вече нямат едни и същи цели с родителите си. Тогава те започват свой собствен, личен живот и това става точно с полагане на други цели; и така семейството намалява, защото хората просто излизат от него. Не е излишно да се правят и такива паралели. Но така е и с обществото. Коя е общата цел, наистина, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал…

– Можем ли да си говорим, връщайки се в миналото, всъщност?
– Кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това една много тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който е тази, да се реши нещо от областта на математиката; а е задача, която изисква известен поглед към историята. Тоест: каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно, с оглед и на нашата история? Това не може просто един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. Това са неща, които се решават от хора, които имат свободно време да изследват и да размишляват. Така че тук говорим за така нареченото съсловие – доколкото то съществува – на интелектуалците. Интелектуалците са онези, които трябва да бъдат канени и с които да се говори за това, и да се каже накъде отиваме, каква да бъде нашата цел. Това обаче е много тежък дебат, защото той има отношение към властта. Защото когато решим каква е нашата цел, ние вече започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл, в никой случай. Не може да има общество без идеология. И съществена част от идеологията на кое да е общество, това е неговата цел. Значи става въпрос за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, да не бъде предрешен. Тук вече се разбира, че имаме нужда от свобода на словото – тоест мнозина да могат да се изкажат и да са допустими противоречия, така че да се намери това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество? Някой би казал: „Заради мира.“ Но първо, мирът може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, просто мирът – както всеки е забелязал във своето всекидневие – не е достатъчен на човека, за да се чувства щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, трябва да има и цел, задача – някъде да се отива.

– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?
– Ами да, действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз първо имам нужда от най-необходимото, тоест имам нужда от нещата, които се наричат `насъщни`. И същевременно от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво? Аз пак ще погледна към историята на цяла Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са се опитвали да се съберат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил просто към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е насочило вниманието нанякъде. Той е решил, че „Ето сега, нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това действително е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл, тоест: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
И ето, тук говоря за големи неща от историята на Европа: Европа тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, достига до южните морета, обикаля Африка, достига Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия. От друга страна, имаме една сухопътна експанзия, която е към изток и се осъществява от руската държава, и при която се върви само по суша, а не по море; и се достига до Тихия океан и Япония. Това са векове – като се започне от 1500-та година, грубо казано, и се достигне докъм 1700-та: значи едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън: и така ги е проектирала върху цялата планета. Това е станало. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на двете велики сили – от една страна, Съединените щати, а от друга – Съветският съюз, то беше едно европейско противостоене. Тоест, целият свят беше разделен на две – както Европа през дълги векове или хилядолетия през своята история: и се стигна дотам поради това, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как стана това? Стана, защото имаше едно целеполагане, европейците казаха: „Каквото ще да става, обаче ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим.“
И ето, това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. В XXI в. вече виждаме една в известна степен обединена Земя. Примерно, обединена информационно: ние вече разговаряме всички със всички, няма никакъв проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Тоест, тази експанзия стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“ – защото експанзия нататък вече май не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави оттук нататък? Тук трябва да направим една пауза и да размислим как да бъде. Но ако се върнем към това, което наричаме исторически „Европа“, а именно към този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на нашата територия, където е и Европейският съюз, не е много ясно какво бъдеще предстои. Ние имаме едно заварено положение с множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – действително може би защото така е по-добре – но е малко неясно накъде да вървят. Ето това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?
– Човек трябва да помни – аз няма да се осмеля да дам някакъв общ и дори за мен самия окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е едновременно член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или дори стотици милиони хора, то едва ли ще се чувстваме много щастливи. За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти едновременно с различни общества – като започне най-напред от семейството. След това да мине през града и множеството общности в които участва, да кажем професионални; след това може би неговата религиозна общност, за която не е никак лошо всеки да помисли има ли я и коя е; след това за езиковата, след това тази на историческото съзнание – да речем, на народа му. Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да заявим, че нямаме нищо общо с тях и сме членове само на една общност. Човек не може да отсече и да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам роднини и приятели, а останалите са ми никакви“. Това много хора го казват, но те грешат. Всъщност нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения за всеки човек е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо, – е да допринася за щастието на всяка една от тези общности, в които участва. А как ще го прави, това му го казва съвестта във всеки един момент. Мисля, че всеки трябва да започне първо от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да е добър с тях.

– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“ (2-ри)

*

(за БНР, разговор с Люба Константинова – http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>