5 дек 2017 28 а

„Александрия II“ 4

Първото, което ми се иска да кажа е, че благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в това представяне и да прочетат тази книга. Защото знам, че всички ние сме много заети и нямаме време да четем какви да е книги; и не ни е лесно да четем книги, които са произведени сега и то от хора, които познаваме добре и лично. Така че аз дължа благодарност на колегите, които се съгласиха да говорят за тези неща; и разбира се, на всички гости, които отделиха от своето време, за да уважат това събитие – което за мен е голяма радост. Нито за миг не забравям, че става въпрос за една лична книга, а не за нещо, върху което установяваме образованието си, не за Аристотел или за Софокъл. Ако хората дойдат в такъв случай, вероятно е да дойдат повече заради Аристотел и Софокъл, отколкото заради техния преводач.

Сега относно някои неща около книгата. Мен ме впечатли това, което каза преди малко Огнян Касабов – че е забелязал, че когато пиша разни работи, се отнасям към тях така, сякаш те не са мои. Това е вярно. Много рядко имам усещането, че когато говоря пред хора или пиша нещо, казвам нещо ново. Обикновено ми се струва, че казвам нещо известно, което е така и е казвано много пъти; и това въобще не ме безпокои. Както каза Бойко Пенчев: „Аз виждам едно спокойствие в това писане.“ Действително, една от причините – ако изобщо съм спокоен, когато пиша и говоря – е, че нямам усещането, че казвам нещо ново. Обикновено нещата, които говоря, ми се струват всеизвестни.

Бих казал следното (което може би ще послужи за разбирането на този стил на писане и на преподаване): ако има нещо индивидуално в начина, по който пиша и преподавам, то би трябвало да се дължи на това, че гледам на своето занимание – класическа филология или знание за античността – много повече като на изкуство, отколкото като на наука. Мисля, че така би могъл да се обясни начинът, по който работя. Тоест, аз рядко се стремя да открия нещо ново, а по-скоро се опитвам просто да направя добре това, което правя. Мисля, че това поведение е по-характерно за човека на изкуството, отколкото за този на науката.
По-нататък искам да посоча две неща, които смятам за особено важни за онзи, който се занимава с античност. Това, което казвам, е отправено най-вече към онези колеги, които сега започват да се занимават с тези неща и не са достигнали до нашата възраст.

5 дек 2017 4

Та ето кои са нещата, които ми се струват особено важни и главни в заниманието с класическата древност, наричано и „класическа филология“. Първото е човек цял живот да работи така, че да постигне майсторство: така, както музикантът работи, за да овладее своя инструмент, и математикът – да си решава добре задачите. По същия начин класическият филолог трябва цял живот да работи, за да бъде добър в класическите езици; ако е възможно, толкова добър, че никой да не го надминава. Значи, трябва да постигне виртуозност. За това трябва да се работи цял живот – ако е възможно, от юношество, от ранна младост. Затова аз насърчавам младите колеги, с които се срещаме сравнително често, никога да не изоставят заниманието с класическите езици и винаги да се стремят да бъдат толкова добри, че никой да не ги надмине. Това е една препоръка, която може да се даде и на хората на изкуството: тоест да рисуваш толкова добре, че никой да не рисува по-добре от теб, да свириш толкова добре, че никой да не свири по-добре.
Това е едното, което никога не трябва да се изоставя и аз мога да свидетелствам и за себе си, че и в момента се занимавам, превеждайки някакви текстове, да постигна майсторство в това, така че никой да не може да го прави по-добре.

А второто е: човек да не престава да бъде любопитен. Ние много се нуждаем от любопитство. И както при заниманията с класическите езици е необходима някаква предварителна дарба и заложби, макар че главното все пак е трудът, така и любопитството може да е някаква дарба, да ни е дадено по природа. Тоест, човек би могъл да си казва: „Добре е да съм любопитен“, но ако то не му е дадено по природа, той може би никога няма да успее. А без любопитство ние не можем. Значи човек трябва да се стреми, когато се занимава с тази наука, да я обхване цялата: да се интересува не само от конкретния проблем, върху който работи, но все повече да разширява своето знание, така че в крайна сметка да обхване цялата наука; и след това, ако е възможно, да обхване и това, което е около науката, така че да постигне цялостен светоглед за всичко. И само тогава вече би могъл да каже, че според силите си е опознал своя предмет.
Като се стремим към майсторство в своята наука, на която гледаме донякъде и като на изкуство, ние избягваме едно лошо нещо, което се нарича „мошеничество“. Значи, когато си добър в своята работа, ти никога няма да бъдеш мошеник: защото винаги ще имаш критерий за истинност, и това ще те пази от лъжата. А другото, именно любопитството, стремежът да обхванеш своята наука, да я поставиш в контекста на един цялостен светоглед, то значи да се избягва една друга беда, която може да се нарече „закостенялост“. Защото ако човек се занимава само с едно нещо, колкото и добре да го прави, ако то е само едно, ако не се интересува от контекста му, той достига до нещо, което някои метафорично наричат „склерозиране на научните занимания“. Това непременно трябва да се избягва. Но когато казвам, че склерозирането в научните занимания е нещо опасно, аз не го свързвам с възрастта. Защото имам предвид хора на различна възраст и знам, че то няма отношение към нея, а към подхода и характера; тоест, ти можеш да се отнасяш склеротично към своята наука и на двадесет години.

Та ето това са тези две неща. И когато мислех за тях, ми дойде на ум следното: че моят философ, който напоследък толкова много ме занимава, Аристотел, често употребява думата „метод“. И понеже тук, в „Александрия“, има един текст, който съм нарекъл методологически и е озаглавен „Какво трябва да знае хуманитарят“, си помислих, че едно от нещата, които най-много ме интересуват, е въпросът за метода. Но в крайна сметка, какво е „метод“? И си помислих, че никога не съм се разравял в речника, за да разбера какво точно значи думата „метод“, която ние често употребяваме. И даже се позасрамих, че бидейки един грецист, не съм погледнал в речника, за да видя какво значи „метод“.
Погледнах, но там не пише кой знае какво. И се размислих. Значи, думата се дели на „мета“ и „ходос“. И това „мета“ би трябвало да значи „до“. Тоест, методът – това е пътят, който върви „до“ друг път. Това ще означава „успореден път“. Но успореден на кое? Когато имаш добър метод, това означава, че вървиш по път, който е успореден на истинното. Тоест, методът – това е да вървиш успоредно на онова, което е самата истина, а не да кривиш настрани.

5 дек 2017 8

Та за тези неща се размислих, и за думата „метод“ – как човек трябва да върви, когато се занимава точно с тази наука. Това е, което мога да кажа, благодаря ви.

Едно мнение по „„Александрия II“ 4“

  1. Хубаво представяне беше. Успех на книгата! Може ли да се каже, че това е книга за Читателя и литератерата? Интересно и приносна е гледната точка към сп. „Прометей“.
    Поздрави

Вашият отговор на Ianus Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>