Елеати, софисти, сократици

[хронология на поколенията]

– Та хронологично питагорейците идват след „мъдреците“. Въобще има една закономерност при тези общества – те вървят едно след друго във времето на разстояние от около 50 години. Ето, „мъдреците“ ги поставяме като време на действие между 600 и 550 пр. Хр.; питагорейците – 550-500; после идват елеатите, сред които най-известен е Парменид, а той е посетил Атина примерно към 450-та, когато е бил към 60-годишен, заедно с младия си приятел Зенон. Но пък Ксенофан е по-ранен от Парменид – значи тях можем да ги поставим средно в следващия половин век, 500-450. После са софистите, които са съвременници на Сократ, щом всички са разговаряли лично с него, ако се съди по Платоновите диалози: а това значи, 450-400. И накрая сократиците, по-младите от които надживяват Сократ с около 50 години, като Платон, който умира към 347. Тоест, говорим за 400-350.
– Удивително!
– Така излиза. Е, малко закръглям периодите, но има последователност. А 50 години, това са две поколения разлика, но все пак хората могат да се видят и лично. Ето примерно Платон е бил към 42 години по-млад от Сократ, а Аристотел – 45 години по-млад от Платон, но са се познавали много добре, живели са дълго заедно. Значи тези поколения интелектуалци, макар на пръв поглед отдалечени по възраст, са могли да бъдат в жива връзка помежду си.

[елеати]

– Те заемат важно място в историята на философията. Ксенофан примерно, който е преселник в Италия от Мала Азия, е първият, който е критикувал Омировото изобразяване на боговете. Според него „бог е сферичен“.
– Това звучи малко наивно, според мен.
– За сферичността на бога ли? Е, то може да се разбира и преносно, в смисъл, че е съвършен – защото сферата е съвършена форма. Но може наистина да е мислил така. Защото първите философи са обожествявали видимия свят, смятали са го не само за вечен, но и за жив – примерно, че Земята е нещо живо. И небето. И ако нещо е живо, то трябва да има форма, а ако е бог, най-съвършената ще му подхожда най-много. Така че това може да значи, че Ксенофан е обожествявал вселената и е смятал, че тя има вид на сфера. Той е първият от известните елеати, философите от град Елея. А вторият е Парменид, за когото Платон разказва в диалога си.
– На него Аристотел му обръща специално внимание в „Метафизиката“. Защото изглежда, че той пръв се е опитал да проучи въпроса за „съществуващото и едното“, който е основен в цялата антична философия. Първоначалната идея е, че ако нещо съществува, то е едно, тоест единно: и ако нещо е единно, това доказва съществуването му. Това дава начало на размисли, подобни на питагорейските – че всичко възниква от числата, като начало на числата естествено е единицата и значи тя е начало на всичко. Но трябва да обясни как от единицата възникват други числа, и първо как от „едното“ се явява „многото“. От диалозите на Платон не е лесно да се разбере какво е мислел той по този въпрос. Аристотел казва, че според Платон всичко възниквало от едното и неопределената диада – то е като първата форма, а тя – като първата материя. А той самият не вярва, че нещата възникват от числа или принципи, подобни на числовите, а смята, че главното начало и причина за всичко е мисълта или умът – който е вечен. И че „едното“ и „съществуващото“ не са независими от нещата, а просто се казват за тях: че всяко нещо, за което говорим, някак съществува и някак е едно. Но как именно? Това е работа на философа да го изясни – и то на този, който се занимава с първата философия. А тя е наука за съществуващото, доколкото е съществуващо.
– А всичките тези разсъждения има ли ги при елеатите?
– Не, няма ги. Тоест, те несъмнено са мислели за тези неща, но текстовете им са оцелели много слабо. Важното е обаче, че те първи са предложили да се мисли по някои въпроси – примерно, как светът е и единен, и множествен; което се отнася за всяко нещо, включително и за първите елементи. Примерно – съществуват ли атоми или не? Съществува ли най-малко пространство и най-малка единица време? А това са неща, които и днес занимават хората, то си е тема и на физиката, и изобщо на природните науки.
– Да, въпросът за най-малкото пространство е поставен от Зенон в „апориите“: за тях знаем от „Физиката“ на Аристотел. Примерно, как една стрела изминава разстоянието до целта си, ако пространството е непрекъснато, тоест ако няма пространствени „атоми“. В такъв случай тя не би трябвало да се движи, защото разстоянието между нея и целта ще е безкрайно. По същата причина нищо не би трябвало да се движи. Същото е в „Ахил и костенурката“ – че Ахил не може да я догони, защото докато той тича, тя винаги ще изминава някакво разстояние, макар и по-малко, което той на свой ред трябва да преодолява. Идеята е, че пространството би трябвало да се състои от някакви най-малки частици, иначе не може да се обясни движението. Това се отнася и за времето: за да тече времето, трябва да има някакви най-малки единици – „мигове“, които да се движат от бъдещето към миналото и така да правят възможно изменението, което пак е движение.

[софисти]

– Платон се стреми да каже, че и софистът, и лошият оратор се занимават не с това, за което претендират, във всеки случай не със същественото. Според него софистът се занимава просто с „лов на хора“ и същевременнно отрича същностите, а говори само за измененията. Така и Аристотел казва по-късно в „Метафизиката“, че софистът се занимава само със съпътстващото. Това е един от не многото случаи, в които той е съгласен с Платон. Та проблемът е, че такъв човек ще учи последователите си как да говорят за справедливото, полезното, красивото и прочее, без обаче да вярва в съществуването на тези неща – тоест, ще им преподава просто как да си служат с думите. Но човек може да си служи с думите като с оръжие – и за добро, и за зло. И все пак производителят и търговецът на оръжия поне не твърдят, че справедливостта и силата са едно и също, докато някои софисти казват точно това: че справедливостта не е друго, освен изгодното за силния или властващия. Така казва Тразимах в „Държавата“. Ако такъв човек е оратор, примерно съдебен, той ще е готов да се постави в услуга на всекиго и за всичко – ще защитава престъпници и ще обвинява невинни, и така ще причинява зло; ако пък е политик, ще убеждава съгражданите си да приемат вредни закони и да започват несправедливи войни. Защото такива хора се стремят към власт и удоволствия без оглед на доброто, за което нищо не знаят; и възпитават слушателите и учениците си по същия начин. Та упреците на Платон към софистите и лошите оратори са донякъде подобни на упреците му към Омир и трагиците: и нищо чудно, че понякога уж случайно казва, че Омир е бил софист – примерно влага подобни думи в устата на Протагор в диалога на негово име.
– Но все пак софистите трябва да са били и полезни за нещо, след като и за Омир не може да се отрече, че е добър поет.
– Разбира се, че са били полезни. Те са били просветителите на своето време. Не са били просто манипулатори, а са развивали логиката, науките, занимавали са се с изкуства, правели са образованието достъпно. Благодарение на тях е станало ясно, че човек може да участва в обществения живот не защото е нечий потомък или богаташ, а защото е образован, учил е, умее да се изразява. Те са показали, че въпросите на обществения живот могат да се поставят на публично обсъждане, да се сравнят доводите в полза на едното и на другото, и да се направи разумен избор. Те са били против произвола на едноличната или олигархична тирания. Затова такива хора са били прогонвани от повечето гръцки полиси и са намирали убежище почти само в Атина, благодарение на Перикъл, който е разбирал, че където има свобода на словото, там обществото се развива.
– Е, няма да питам защо са били интелектуалци, вече ми е ясно. Значи положението в Атина е било като сега – ако си готов да се изказваш на всякакви теми и имаш публика, значи си интелектуалец.
– Това за Перикъл е вярно. За него се знае, че е бил лично близък с някои софисти или хора, които са минавали за такива. Плутарх пише, че бил приятел с Протагор, също и с Анаксагор. Херодот, който все пак е привърженик на демокрацията, изглежда е бил добре приет в Атина и нищо чудно, че я хвали. И същевременно Платон се изказва твърде критично за Перикъл, пак в „Горгий“ – или иронично, като в „Менексен“. И по различни поводи спори и с Протагор, и с Анаксагор, а за Херодот въобще не споменава.

[сократици]

– Сократовото общество би могло да се раздели на две – на по-възрастни, значи връстници на Сократ или недалеч от него по възраст, и на много по-млади.
– Някои обаче съвпадат със софистите.
– Да. Ще правим тази разлика: между какви да е събеседници на Сократ и неговите последователи, тоест сократиците.
– Аз се сещам за Критон – онзи, който го убеждава да избяга от затвора, след като е осъден. Има един Хайрефонт: сигурно е от по-старите, щом вече е починал по време на процеса. И Аристофан, щом присъства на събирането в „Пирът“.
– Това не значи, че е от сократовото общество. Може просто да е бил един от поканените.
– Антистен обаче е сократик. Разказва се, че всеки ден изминавал пеш десетки километри, само за да може да слуша Сократ – защото живеел извън Атина. А за Агатон е неясно, той се споменава само в този диалог.
– Така изглежда.
– Не знам Алкивиад за какъв да го смятаме. Той е бил към двадесетина години по-млад от Сократ; други пък, като Ксенофонт и Платон, са били 40 години по-млади. По-добре да започнем с по-често споменаваните. Да речем, Критий и Хармид – на тяхно име има диалози.
– Федър.
– Теетет.
– Лизис. И Менексен.
– Федон, Симий и Кебет.
– Диотима.
– Стига, тази е измислен персонаж. Така и „чужденецът от Елея“ трябва да го включим, онзи от „Софистът“.
– Аристип. Изобщо във „Федон“ са споменати доста – Ехекрат, Федонд, Критобул, Евклид и Терпсион.
– Аполодор. Този от „Пирът“.
– Лахет, Евтифрон.
– Ама тези са случайни събеседници. Така трябва да добавим и онзи Ион, рапсода.
– Да. Ако ще споменаваме всички, тогава направо да включим Анит и Мелет, обвинителите. И някакъв Ликон имаше там…

[Сократ]

– Сократ май не е специалист по нищо. Не е учен като Талес, нито даже като Питагор. Не е професионален преподавател, като Горгий. Не пише стихове, освен ако не смятаме онези накрая, които е писал в затвора. Така че за него има известен проблем – за да си интелектуалец, трябва най-напред да знаеш нещо определено.
– Той е поставял под съмнение фалшивото знание. Затова казва: „oida, hoti meden oida“.
– Но признава истинското. Съгласен е, че занаятчиите нещо знаят. Също така признава добрата поезия, макар че я приписва повече на Музата, отколкото на поета.
– Всъщност не е много ясно какво е твърдял Сократ за поезията, защото това може да са мисли на Платон.
– Това може да се каже за всичко, което е приписано на Сократ в диалозите. Може да не е вярно, че е чел Анаксагор, както пише във „Федон“. Да не мисли, че поезията и любовта са сродни, както се говори във „Федър“, нито че красотата идва от „самото красиво“, че душата е безсмъртна, защото е причастна към живота по определение, че Доброто е причина за истината, както слънцето за видимостта…
– Той не е учен или занаятчия, но подтиква хората към размисъл и самокритичност. Така че за него може да се каже, че е нещо като проповедник. Още повече, че е имал определени мисли за религията, които не са съвпадали с общоприетото. Знаел е, че човек трябва да се въздържа от несправедливост и че несправедливо е онова, за което ни подсказва съвестта – всъщност това е неговият прословут „демон“. Призовавал е хората да не се съобразяват с фалшиви авторитети, да бъдат свободомислещи. Пък и е пресилено да се каже, че не е умеел нищо определено – умеел е да води разговор, при който да се изследват доводите в полза на всяко твърдение и така човек да проумява с какво е наясно и с какво – не. Значи е бил диалектик. Като прибавим към тази способност, която е развил с годините, и грижата му за доброто на хората и обществото – ето че намираме елементите на интелектуалеца.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>