за Музата и вдъхновението

– Но Фемий е малко спорен образ в „Одисея“, защото накрая се обсъжда дали не е бил на страната на женихите, щом ги е забавлявал толкова време. Той моли Одисей да му прости и настоява, че е бил принуждаван. Докато Демодок е по-опростен, но и по-извисен, заради слепотата си.
– Като Тирезий
– Точно. Наистина поезията в най-добрия си вид би трябвало да е сродна с пророчестването, защото и поетът е боговдъхновен като прорицателя. И двамата са покровителствани от Аполон и Музите. Затова не е рядкост да имат някакъв недъг или да им се е случило нещастие, както е с Касандра, на която не вярват, или с Орфей, който губи жена си и после бива убит. Това е нещо като данък за свръхестественото им знание. А слепотата има още едно значение – че слепият, точно защото не вижда, се отстранява от сетивния свят, който е свят на промяната и следователно на заблужденията, а вижда с ума си – значи има по-здрава връзка със света на истинното, което не се променя и е мислимо.
– Чист платонизъм. Неща, извадени от „Федър“ и „Федон“.
– Но защо Платон не е харесвал поетите? Ако смята, че са боговдъхновени?
– Всъщност това е много мъчен въпрос. Наистина, във „Федър“ той изрично казва, че са боговдъхновени. И в „Ион“. И все пак поетът може да греши в изобразяването на божественото, както греши Омир – това Платон го казва в „Държавата“. То е, защото все пак е човек. Но той не обсъжда никъде въпроса за конфликта между божествено вдъхновение и човешко заблуждение в поезията – не знам защо.

– А Стезихор е известен заради Елена. Бил написал някакви подигравателни стихчета за нея и заради това ослепял. После се разкаял, написал друга ода и прогледнал. За това се споменава във „Федър“ – Сократ казва, че се бои да не бъде наказан от Ерос, ако говори само осъдително за любовта и затова произнася втора реч, този път като възхвала на любовта.
– Да, и тази случка или легенда е направила силно впечатление на гърците, защото по-нататък някои от най-известните оратори се заемат с въпроса за вината на Елена. Първо Горгий, после и Изократ. И двамата я оправдават.
– То е, защото е трудно да се разбере как Елена оцелява при всички обстоятелства, независимо от скандалното си поведение. Това просто не се побира в главата на човека. И затова са се опитвали да докажат, че тя всъщност е невинна. Иначе чувството за справедливост у всекиго се бунтува, като гледа как тя си живее добре, независимо, че прави онова, което всички смятат за недопустимо. Ако с Елена всичко е наред, тогава какъв е смисълът жената да е вярна като Пенелопа?
– Но Елена е символ на божествената красота. Тя е изключение. Всъщност тя не е виновна за красотата си, при нея това е просто съдба. Ето примерно тя е била отвлечена от Тезей още като дете, може би е била на десет години. За какво да бъде обвинена тогава? Така че на нея нещата просто й се случват, тя не ги предизвиква. Тя самата казва на едно място в „Илиада“, че е жертва на Афродита – казва го на самата Афродита, и богинята й се скарва и я заплашва. Така че има начин Елена да бъде защитена. И когато поетеси като Сафо говорят за женската красота, те имат предвид Елена, като нейно най-истинно въплъщение. Предполага се, че красотата е израз на божествено благоволение, че красивият е избраник на боговете и от това се заключава, че те го пазят. Затова някои автори съвсем неочаквано казват, че „еди-кой си беше най-големият красавец на своето време“. Това го казва Омир за един Нирей от ахейската войска, и дори Херодот за някакъв грък, който воювал заедно със спартанеца Дорией в южна Италия и Сицилия. От това се разбира и какво е философското основание на Сократ да показва предпочитание към разни красавци – защото те представляват божественото.

– Жанровете се разпознават по три неща. Едното е външното им облекло, представянето: примерно, драмата може да се чете, но все пак в замисъла й влиза това, да се представи чрез актьори и с декорация. В епоса аедът също изпълнява поемата си пред публика, но е сам и сам си акомпанира на музикалния инструмент. Част от лириката пък е за хор, несъмнено с корифей, който е нещо като диригент – дава тон, въобще обединява певците. Така че това е най-видимото, човек само поглежда към обстановката и си казва: „А, да, това е еди-какво си“. След това обаче имаме вида на самия текст, как е изпълнено повествованието: дали говори основният разказвач, който би трябвало да съвпада с автора, или и някой друг. Това е драматическото начало, а то се осъществява по различни начини. Примерно, във „Велизарий“ на Грейвс не говори някакъв безличен разказвач, както е в „Илиада“, а историк, който е и участник в събитията, с определена биография. Впрочем същото се отнася и за разказа на Одисей при феаките. Значи авторовата гледна точка е избегната. Той просто дава думата някому.
– Ама то и с Музата е така. И там поетът казва: „Музо, кажи ми“ или нещо подобно, и излиза, че Музата говори, а не човекът.
– Така е. Изглежда, че авторът говори изцяло от себе си само когато пише мемоари от свое име. Та това с драматическото и, от друга страна, с чисто разказното начало, е второто, по-вътрешно облекло на изказваното.
– Така както вървим, ще я съблечем съвсем тази литература.
– Да. Тя е в женски род, а женското въплъщава красотата. Тя се намира и в мъжа, но още повече в жената. Така че последното – това е естетическата форма или може би идея, според която се създава произведението: „самото трагично“, благодарение на което има трагедия. Също и комическото, лирическото. Тези неща не зависят от отношението разказвач-говорител – щом трагично може да има еднакво при Софокъл и при Омир.
– И сега, като отстранихме и последната дреха, какво виждаме?
– Виждаме самата Муза. Тази, от която идва всяко вдъхновение за словесно, а и музикално творчество. Към нея е най-силната любов, която са можели да си представят древните, примерно такива като Сократ. Смъртният не може да се доближи до нея, докато е в това тяло, но може да мисли за съединение с нея отвъд. Разбира се, това са мистични неща, но истинските поети винаги са ги усещали.
– Но това е езическо.
– Да. От християнска гледна точка това е опит да се общува с Духа като с идол, пък макар и мислим. Много е опасно. Затова не е лесно да бъдеш писател и християнин едновременно, защото писателят „става много неща“, както казва Платон, а християнинът трябва да внимава за единството на личността си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>