Смешното и комедията. Аристофан: „Жабите“ и „Облаци“

- Какво можем да кажем за смешното? Кое е смешно?
– Смешно е да си глупав.
– Провалът. Да имаш намерение да направиш нещо, но да не стане.
– Обаче не всеки провал е смешен. И в трагедията се провалят.
– Смешното е безобидно. Ако човекът, който се е провалил, страда, няма как да е смешно.
– Смешното има отношение към тялото. Изобщо към външността. Човекът е смешен, защото „изглежда“ някак.
– Но това най-често е подигравателен смях. Така децата се обиждат от малки: ти си дебел, ти носиш очила, ти нещо друго… и смятат, че това е смешно, но то си е просто нападка.
– Защо е смешно някой да падне? За безобидно падане говоря, след което лесно се става.
– Защото е провал. Никой не пада умишлено, всеки си мисли, че ходи много солидно и няма какво да му се случи.
– Смешното е неочаквано. Човек се смее, когато нещо се случва изненадващо.
– Когато открие нещо. То има отношение към познанието. Установяваш, че нещо е така, макар че си мислел обратното – и се смееш.
– Самоиронията е един начин да предизвикаш смях. Хората харесват когато някой се държи така, сякаш е наивен, макар че не е.
– Значи смехът е за грешка? Нетрагическа грешка.
– И все пак външният вид? Мен това ме проблематизира. Усещам, че има нещо вярно, но не ми е ясно точно какво.
– Мисля, че тук става дума за принципния проблем с тялото. Човекът е същество, което претендира за умност, или, както би казал някой, за културност. Но същевременно той е в тяло, което е нещо природно и го свързва с животните. И той не може да се откъсне от тази своя телесност – това си личи особено когато хората са заедно и се виждат. Непрекъснато им се случват неща, които напомнят, че човекът не е само ум, възгледи, обществена позиция.
– Значи смешното е отрицание на претенцията. Претендиращият се е провалил, но това не е страшно, защото той нищо не губи от това.
– Смехът напомня на хората, че са само хора. Значи е подобен на нещастието. Нали и тираните претендират, че са нещо повече от хора, и героите, и тези, на които животът им върви твърде добре. Те рано или късно узнават, че са само хора. Но така е и със смешното.
– Значи смехът е малък катарсис.
– Нима смехът не противоречи на страха и жалостта? Той е несъвместим с тях. Значи съдейства за катарсиса…

(смешното при Омир)

– Смешно при Омир? Аз не го схващах така.
– Защо не? В „Пирът“ накрая Сократ убеждава събеседниците си, че един и същ поет трябва да е еднакво добър и в трагедията, и комедията. Но те не го слушат, защото са пили много и заспиват.
– Е, да. Нали Аристотел затова хвали Омир, че еднакво добре е разбирал трагическото и комическото. Но не дава примери от „Илиада“, а споменава за „Маргит“.
– А на „Маргит“ кое му е било смешното? На мен това име нищо не ми говори.
– Това била поема за човек, който се захващал с неща, които не е умеел и с нищо не се справял както трябва. Но не знаем дали е била наистина смешна, защото е напълно изгубена, няма дори фрагменти. Това се казва за нея.
– Има една запазена пародия на епическа поема, „Войната на мишките и жабите“. Винаги е била приписвана на Омир, макар че не й се обръща особено внимание.
– В „Илиада“ и „Одисея“ има смешни места или герои. Примерно Нестор, при когото умишлено се подчертава, че е стар и са му придадени някои от безобидните недостатъци на възрастните хора – че говорят много за спомените си, без да е необходимо. За Главк и Долон се казва направо, че са глупави – единият, защото сменил златни доспехи за медни, а другият, че не се оглеждал, когато излязъл на разузнаване.
– О, Долон е изобразен като пълен глупак. Той иска като награда за разузнаването си направо конете на Ахил, не по-малко: а Хектор се заклева, че ще му ги даде, без и през ум да му минава да изпълнява такава клетва.
– И освен това има някои сцени с богове. Както когато Афродита излиза да се бие и я раняват, тя бяга и се оплаква на майка си Диона. И Арес, който се оплаква на Зевс, а той направо му отговаря, че не го е грижа за него и че никак не го обича.
– Ами ужасните обиди, които си разменят боговете, когато се бият около Троя? Имаш чувството, че поетът се е увлякъл и напълно е забравил за сериозния тон на поемата.
– Освен това съблазняването на Зевс от Хера. Оказва се, че върховният бог може да бъде излъган по най-елементарен начин, като всеки по-безхарактерен мъж. Защото той се е заел да следи войната и не би трябвало да се отвлича заради такива дребни удоволствия.
– Това за съблазняването или любовната авантюра го има в „Одисея“. Онази история за Арес и Афродита, и как Хефест ги хванал. Това е разказано от Демодок, при феаките.
– А на мен ми беше смешно накрая, когато Ахил и Агамемнон седят някъде в света на мъртвите и коментират върволицата от избити женихи, които Хермес е довел. Има нещо много битово и тривиално в това, а би трябвало да е по-сериозно, нали те двамата са велики герои, пък и умрели, отгоре на всичкото.
– Да, като някакви гръцки дядовци на пейка пред кафене. Каквито веднъж бяхме снимали на Хиос…

(Аристофан)

„Жабите“

– Разказаното се случва към края на V в., може би веднага след смъртта на Еврипид. Вече не е останал нито един голям трагически поет, а атиняните се нуждаят от някой, който да ги вдъхновява с драмите си. Затова Дионис решава сам да слезе в света на мъртвите и да изведе един от тримата. Първо отива при Херакъл, за да го разпитва как се слиза долу – нали той е ходил; а Херакъл го съветва да се обеси, да скочи отвисоко или да пие отрова, но накрая разбира какво го пита и го упътва. По пътя Дионис и робът му виждат как изнасят някакъв мъртвец и Дионис му предлага да отнесе част от багажа им дотам. Почват да се пазарят, накрая мъртвецът казва, че по-скоро би умрял, отколкото да носи багаж за толкова малко пари. И тръгват надолу, стигат до реката, през която върви лодката на Харон, където натоварените сами трябва да гребат. Харон се държи доста грубо с Дионис, казва му, че е дебел. Пристигат на отсрещния бряг и се оказва, че там всичко е като горе – има кръчми, на пътниците се предлагат всякакви услуги. Обаче една кръчмарка разпознава лъвската кожа на Херакъл, с която Дионис се е наметнал, и започва да крещи, че този веднъж бил минал оттук, изял и изпил много и не си платил. Те бягат, обаче отнякъде се появява Радамант и залавя Дионис с обвинението, че му е откраднал кучето – Цербер.
– През цялото време си сменят дрехите. Защото Дионис е страхлив и лаком, и всеки път, когато има някаква опасност, иска от роба да вземе неговите дрехи, а когато се окаже, че се задава нещо приятно, пак се преобличат.
– Когато Радамант ги хваща, те пак са със сменени дрехи. Робът отрича, че е откраднал Цербер и казва: „Ако не вярваш, измъчвай роба ми.“ Дионис казва: „Не смей, аз съм бог.“ А Радамант казва: „Ако си бог, няма да усетиш болка“. После решава, че ще бие и двамата, за да разбере кой е богът, а те се стараят да понасят боя, все едно нищо не усещат. Но все пак някак се спасяват от него и стигат дотам, където са умрелите – и намират Есхил и Еврипид. Дионис им обяснява защо е дошъл и предлага да организира дебат, в който да се установи кой е по-добрият трагик. И те дълго спорят и цитират части от драмите си. Най-сетне Хадес решава, че Есхил е спечелил и го изпращат с Дионис към света на живите.

– И все пак, ако трябва да обясним кое е смешното?
– Най-напред прави впечатление, че богът е страхлив; и изобщо има всякакви качества, които и за човек не са похвални.
– Отива се в света на мъртвите, сякаш е някое съседно градче и няма никаква разлика с обикновените места по земята. А се предполага, че там трябва да е мрачно, страшно, внушително.
– Страшни чудовища се принизяват до обикновени животинки. Херакъл откраднал Цербер, сякаш бил някаква болонка.
– Хората са толкова стиснати, че се пазарят дори когато са умрели.
– Недоразумението изобщо е нещо смешно. Примерно това, как се стига в света на мъртвите. Изглежда нормално да ти кажат: „Самоубий се“, но там е смешно, защото в пиесата се отива буквално, както къде да е другаде.
– Това е доста важно, за да се разбере смехът. Защото най-смешни са местата, където се прави нещо на пръв поглед логично, но пък несъобразено с условията. Примерно логично е господарят да каже: „Ако искаш да научиш истината, разпитай роба ми“ – но Дионис не му е роб, само се е преоблякъл. Освен това е шегите с митологията: ако Херакъл е слизал в подземното царство и е направил, каквото е направил, би трябвало обитателите му да си спомнят за това. Но е смешно, защото митологичният свят не е като реалния, там тези връзки между събитията не са задължителни…

„Облаци“

– Става дума за Сократ. Или по-скоро за едно семейство – баща и син, където синът се е пристрастил към конни състезания и харчи много пари. Така че те са изпаднали в дългове и бащата се чуди какво да прави. Изведнъж му хрумва, че в школата на Сократ могат да те научат да докажеш и отречеш всичко – защото са много умели в аргументацията. И решава, че ще иде там и ще стане ученик на Сократ, а когато кредиторите си поискат дълга, ще каже, че нищо не им дължи.
– Дотук всичко напълно разбираемо. Някои неща са си едни и същи във всички времена.
– И отива, Сократ се отнася с него малко високомерно, но все пак го приема. Преподава му разни неща, но човекът нищо не разбира. Сократ му казва, че е глупав и стар за тези неща, и го отпраща; но той решава да изпрати сина си. Синът му отива и за кратко време овладява науките на Сократ, и особено това, да прави слабия довод силен – тоест, да доказва напълно неприемливи и невъзможни неща. После по някакъв повод двамата се скарват и синът набива баща си, като същевременно му обяснява, че в това няма нищо несправедливо.
– Значи като в трагедия. Бащата мислел, че постъпва правилно, но нещата се обърнали. И престъпленията са между роднини.
– Да, но не завършва съвсем така, тоест те преценяват, че между баща и син не бива да се случват такива неща, и после отиват и запалват школата на Сократ. Така че комедията свършва някак щастливо за героите. А впрочем те не си плащат и дълговете – синът успява да докаже на кредиторите, че е справедливо да не им ги върне.
– Наистина щастлив край. Само че тези неща за Сократ имат ли нещо общо с истината?
– Със сигурност не, ако съдим по свидетелствата на Платон и Ксенофонт. Повечето са приумици, що се отнася до самия Сократ. Като цяло това е сатира срещу учените, тоест философите, и срещу ораторите, които могат да са политици или адвокати; и изобщо срещу сравнително либералния ред в държавата, въведен при Перикъл. Така че макар да се шегува със Сократ и то неуместно, Аристофан е съгласен с него за някои неща.
– Но все пак насмешката е спрямо злоупотребата. Примерно за нечестното поведение на ораторите в съда и народното събрание. И че безбожието е опасно, ако на мястото на старите богове не се постави нищо друго. А отношението към науката като към някакво самоцелно и безсмислено занимание сигурно не принадлежи лично на Аристофан, а той по-скоро си играе с представата на неукия за учените – че това са едни хора, затворени във въображаемия свят на мислите и книгите си.
– Във всеки случай комедията е имала голям успех. В „Апологията“ на Платон Сократ казва, че у атиняните отдавна има предубеждения спрямо неговите занимания: и споменава точно тази комедия. А във „Федон“, в началото на разговора за безсмъртието на душата, казва: „Надявам се, никой няма да сметне, че се занимаваме с маловажни неща, освен ако не е комически поет.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>