Платон. „Държавата“ I-IX

I, 327a-354c

„Държавата” започва с въпроса за справедливостта. Кое е справедливото? Как да се докаже, че справедливото е благо? Как да се докаже, че е добре човек да бъде справедлив, защо да се стреми да е справедлив?

Разказът се води от името на Сократ. Не се разбира пред кого говори, просто разказва някому. Разказва как предния ден бил в Пирей заедно с група приятели, за да видят как върви празникът в чест на Бендида, тракийската богиня. В него участвали и гърци, и траки. После тръгнали обратно към града, но по пътя ги срещнали други приятели, сред които Полемарх, син на известния метек и производител на оръжие Кефал; и ги поканили да останат. Казали, че и вечерта ще има нещо, което си заслужава да се види, пък има и къде да нощуват. Сократ се съгласява и отиват в дома на Кефал (328b).
Кефал бил заможен човек, по това време вече доста възрастен. Заварват го във вътрешния двор да принася жертва (328с). Сократ се заговаря с него и го похвалва, че принася жертви. Пита го как понася напредналата си възраст – и какво мисли за старостта. Дали тя, от която всички се оплакват, не става по-лека когато човек е богат, като Кефал. Кефал се съгласява, че на стари години от парите има полза, пък и изобщо в много случаи; но те са полезни, ако човек умее да си служи с тях, иначе не. Но не може да се каже, че парите са най-голямото благо. Сократ пита: „А кое е това, което те занимава най-много, щом смяташ, че парите, макар и да улесняват живота, не са най-ценното нещо?” Кефал отвръща: „Някои може да не ми повярват, но това, което ме занимава сега, е следното: все повече си мисля дали не са верни едни разкази, с които много хора се подиграват и ги смятат за измислица – тези за отвъдния живот и въздаянието. Да не би да е вярно, че хората отиват някъде, където понасят наказания за лошия си живот, за несправедливостите си? Затова принасям жертви на боговете. И аз, както може би и други хора, се безпокоя да не съм живял зле, да не съм навредил на някого. Да не би да съм извършил нещо лошо, за което ще трябва да дам сметка в отвъдното.” А Сократ: „Да, твърде важно е това, за което говориш и си струва да се обмисли. Как човек да бъде справедлив? Какво е справедливостта?“

Така започва разговорът и Кефал си тръгва, като оставя Полемарх да продължи разговора (331e). Сократ и Полемарх опитват да дадат определение за справедливото. „Да не би пък справедливото да е, ако дължиш някому нещо, да му го върнеш? Взел си от някого пари било други необходими неща, и след това му ги връщаш – може би това е справедливото.” Но се оказва, че може и да не е. Няма да е справедливо да върнеш заето оръжие на приятел, когато той не е с ума си и би могъл да направи нещо лошо с него. Излиза, че да се спазват някои съвсем конкретни правила може би не е най-добрия начин да сме справедливи, защото така можем да сгрешим. Може би се нуждаем от някакви по-общи правила. Полемарх казва: „А може би да си справедлив, това е да облагодетелстваш своите приятели и близки и да вредиш на враговете си?” На това Сократ казва две неща. Едното е, че с такова правило човек може и да сгреши, тъй като ние понякога не знаем кои са ни приятели и кои – врагове. Някои изглеждат като приятели, а после се оказва, че не са; същото се отнася и за враговете. Та може да се случи човек да облагодетелства истинските си врагове и да навреди точно на приятелите си. Тук въпросът е да познаваме добре хората, с които общуваме.
След това минават към другото. Да допуснем, че знаем кой ни е враг. Но дали е справедливо да му вредим? Изобщо справедливият някому вреди ли? Какво значи да вредиш? Сократ забелязва, че да вредиш означава най-вече да правиш някого по-лош; както и да му правиш добро значи да го правиш по-добър. Но каква е ползата за справедливия да прави някого лош? Всъщност никой няма полза от това. Така че справедливият не би трябвало да вреди на когото и да било.

В този момент в разговора се намесва присъстващият Тразимах (336b). Това е известният ретор и софист Тразимах от Халкедон. Той ги прекъсва рязко и казва, че разговорът не се води сериозно; и че според него Сократ не води разговорите си честно. Защото той винаги очаква другият да даде определение, а след това го опровергава. Но самият Сократ не дава определение за нищо – защо? Сократ отвръща, че това е, защото той просто не претендира да знае добре каквото и да е, но с радост би научил нещо от другиго. И приканва Тразимах, пък и другите, да дадат свое определение за справедливото.
Тразимах казва: „За мен не е трудно да дам определение, с което всеки ще трябва се съгласи. То е следното: справедливост сама по себе си няма. В човешкия свят не съществува справедливост като нещо отделно от силата, желанието на властващите. Тя е просто една дума, с която властващите прикриват своите желания, стремежа си към лично облагодетелстване. Така че „справедливото“, това е само дума за полезното за по-силния” (338с). От следващите въпроси и отговори става ясно, че според Тразимах полезното за властващия и това, което той желае, са едно и също. Но Сократ обръща внимание, че се случва хората да желаят неща, които не са им полезни. Тразимах е принуден да се съгласи и да каже: „Добре, но аз предлагам да мислим за онзи властник, който действа безпогрешно.” Сократ казва: „Да помислим. Ако той действа безпогрешно в качеството си на властник, на управляващ, в чия полза ще действа? Изобщо управляването за кого е? То не е ли заради доброто на управляваните, за да бъдат те щастливи, като живеят в едно добре уредено общество? Да не би властването да е нещо, от което имат полза повече управляваните, отколкото управляващите?” Тразимах отговаря: „Властващият никога не властва с друга цел, освен за лично облагодетелстване. Защо, да кажем, овчарите властват над овцете? Да не би в полза на самите овце? То е заради овчарите, за да могат да ги стрижат и да получават от тях каквото желаят – мляко, месо. По същия начин се отнасят и управляващите към управляваните. Това е едно. Второ, трябва да разберем, че несправедливият е винаги по-мъдър от справедливия. Той повече разбира живота, повече умее, по-добре се справя” (344b). По въпроса за това, че всеки управляващ управлява в своя полза, Сократ казва: „Ако това е вярно, как да си обясним, че навсякъде управляващите получават награди за това, че управляват? Някъде получават просто заплата, както е в страните, където те биват избирани или назначавани, като в Атина. Другаде получават почести, похвали, авторитет. И това е именно защото управляват в полза на другите. Нима някой плаща на търговеца за това, че е търговец? Или някой хвали разбойника? Никой не прави така. А пък на управляващия му плащат или го хвалят. Следователно съществува отдавна утвърдено мнение, че управляващият управлява не в своя полза, а в полза на управляваните. Това е едното. Относно това, че несправедливият бил по-мъдър от справедливия, Сократ казва: „Кога казваме, че някой е мъдър? Нали го казваме за човек, който има определено знание за нещо? И това знание обикновено се проявява чрез нещо, което този човек прави, чрез неговото изкуство. А тези хора, които имат някакво знание и изкуство, те от кого са по-мъдри? Да не би от онези, които са овладели същото знание? Не, те претендират, че са по-мъдри само от онези, които не го притежават. Един лекар не казва, че е по-мъдър от другите лекари, а казва: „Аз съм мъдър в сравнение с не-лекарите, а в сравнение с лекарите съм като тях.” И при справедливия е така. Когато владее справедливостта, той не се хвали, че е по-справедлив от други справедливи – той е толкова справедлив, колкото и те. Но твърди, че превъзхожда несправедливите – тези, които не владеят справедливостта. Така че справедливият прилича на хората, които имат знание. А при несправедливия е сякаш обратното. Защото той, стремейки се да овладее несправедливостта, иска да надмине не само справедливите, но дори и другите несправедливи. Това е несправедливостта – да се стремиш да имаш повече от всички, да си непременно пръв. Същото ще прави и някой мошеник, който би се престорил на лекар. Той ще иска да измами не само не-лекарите, но и самите лекари; да надделее и над тях. Но той няма знание. Така че несправедливият прилича на мошениците и следователно няма знание и не е мъдър.”„И все пак” завършва Сократ, „ние, Тразимахе, не успяхме да проведем този разговор както на мен ми се искаше. Не можахме да кажем що е справедливостта. Занимавахме се с други неща – за кого е полезна и дали е мъдрост или не. Но и да сме съгласни, че е мъдрост, не казахме каква. Така че не можахме да разберем що е справедливостта, защото се питахме за неща около нея, а не за същността й” (354b).

ІІ, 357а-386а

Тогава в разговора се намесват други събеседници. Това са Главкон и Адимант, за които е известно, че са братя на самия Платон. Те предлагат разговорът да започне отначало, като казват, че не мислят като Тразимах, но и не могат да го опровергаят. Главкон казва: „Ето аз например смятам, че справедливостта е нещо добро, дори най-доброто; но не мога да го докажа. И не само аз, но като че ли никой не може: защото досега не съм чул някой да защитава справедливостта, заради това, което е. Мнозина казват, че тя е нещо добро, но ако трябва да обяснят защо, говорят за вредите от несправедливостта или за облагите от справедливостта, а не за самата нея. Въобще за справедливостта има мнение, че тя съществува по необходимост. Защото хората, след като дълго живели заедно, забелязали, че несправедливостта пречи на съвместния живот, и затова се отказали от нея. Създали са закони и се опитват да ги спазват, за да могат по-леко да живеят заедно. Но този съвместен живот въз основа на справедливостта, регулирана от писани и неписани закони, все пак е една отстъпка. Така бива представяна справедливостта. Казва се: „Живей справедливо, защото иначе ще бъде по-зле за обществото, а също така и за теб.” „Но ако хората бъдат оставени напълно свободни, ако им бъде предложено да изберат това, което действително искат” продължава Главкон, „те най-вероятно биха избрали точно несправедливостта: значи да правят каквото желаят, без оглед на доброто за другите. И разказва историята за Гигес, който намерил пръстен, с който ставал невидим и така можел да извършва най-големи несправедливости” (359d). И казва: „Може би повечето хора биха постъпили като Гигес. А ние искаме да кажем: справедливостта е нещо добро. И даже да имаш пръстен, с помощта на който да ставаш невидим или всякакъв, и да вършиш несправедливости безнаказано, все пак, ако докажем, че справедливостта е нещо добро, бихме били справедливи дори в този случай. Което пак е въпрос за властта. Защото Гигес е човек, който има нещо като абсолютна власт. Той е като властника, който може да остане безнаказан за делата си. Един безнаказан властник би ли постъпвал винаги справедливо? Повечето хора смятат, че не.” После Главкон, подпомогнат и от брат си Адимант, добавя следното: „Когато ни съветват да бъдем справедливи, все ни говорят за ползата от справедливостта. И в Хезиод има такива неща (363b). Там, където царете са справедливи, там и земята е плодородна, и животът е по-богат. Обаче ако съдим за ползата от справедливостта по облагите, тогава не би трябвало да я предпочитаме пред несправедливостта: защото опитът показва, че и несправедливият може да има блага. Няма нужда някой да е справедлив, за да е богат, да има успехи, да го почитат. Тогава даже ще е за предпочитане да си несправедлив, както и Тразимах твърди. „Но” казва, „ние искаме да разберем какво е хубавото на справедливостта сама по себе си (367е). Да си представим един справедлив човек, който е лишен от всякакви успехи, а вместо това е потънал в нещастия – от гледна точка на хората. И да си представим един несправедлив, който има всякакви успехи (360е). Ако справедливостта е за предпочитане, както ние вярваме, би трябвало да предпочетем да сме на мястото на справедливия, въпреки всичките му нещастия. И наистина бихме предпочели. Но как да докажем, че това е по-добре?”

И така, след първоначалното беседване с Кефал, спора с Тразимах и въпросите на Главкон и Адимант, Сократ се заема да разкаже какво според него е справедливостта, в чието съществуване той вярва, и към която желае да се придържа; но която дотогава може би никой не е описал добре. Затова опитва да представи една справедлива държава и да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие самата справедливост. „Нека построим мислено една държава“ (369a). За какво се събират хората заедно? Не е ли защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си? Ето кои са тези неща: храна, домове, облекло. Но за да бъдат те произведени добре, би трябвало да има някои, които умеят да ги създават: те трябва да са специалисти, да правят само това. Така че в държавата един ще е земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач; а не всеки поотделно да прави всичко – защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри. Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, трябва да има инструменти: ето защо държавата ще се нуждае и от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят; затова ще има търговци, от които един ще пренася товарите, друг ще урежда размяната на място (и най-вече той ще си служи с пари). В такава държава хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си. Но може да има и друга, където те ще желаят не само необходимото, но и приятното, което не им е необходимо (373a). Там ще има повече стоки, а също и повече професии и изкуства. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери и прочее. Ще има и много лекари, защото хората ще боледуват от повече болести; и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго. Такава държава несъмнено ще стигне дотам, да напада съседите си – за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни и военни. Но военните винаги са нужни, тъй като дори държавата да не напада първа, пак може да й се наложи да воюва – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.
Така Сократ започва с размисъла си за военните, които нарича “стражи” (phylakes) (375а). Той оставя настрана сравнението между простия живот и натоварения с излишества, и се замисля какви биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще са гневливи към враговете си и кротки със съгражданите си. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават и двете качества, се нуждаем от добро възпитание.
Темата за възпитанието/образованието започва с разговор за музиката и гимнастиката (377а). Човек се състои от тяло и душа, като тялото се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е просто за тялото. Тя също е за душата, но нейния път е друг: чрез добро обучение на тялото да се оформя и душата. Заради музическото образование тук се обсъжда и поезията; Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен порок – да представя боговете като причина за злини. А първото, което човек трябва да знае за тях е, че те не могат да бъдат причина за никакво зло.

III, 386а-419а

Също: не би трябвало да се твърди, че смъртта е най-голямото зло, или че изобщо е зло (386b). „Така че поезията в добрата държава“, казва Сократ, „не може да бъде като тази тук, която слушаме – не може да е като тази на Омир.“
За гимнастиката (физическото възпитание) той говори по-малко, като споменава умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите (404b). И покрай това казва: необходимо ли е лекарят да лекува всичко и то неограничено дълго? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително, колкото днес (406а). Ако човек може да се излекува с малко грижи, нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?
По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде поставен един “полезен мит” (414с). И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Затова не всички трябва да правят едно и също: а едни ще управляват, други ще им помагат, трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. Трябва да се внимава с децата, защото е възможно някои, чиито родители имат в природата си злато, да не са като тях: те веднага трябва да бъдат отпратени при другите. Възпитаните с този мит ще имат твърдо основание да защитават родината си, защото тя им е като майка; и ще се отнасят дружелюбно към всички съграждани, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им истински братя.
Относно начина на живот: първото и най-важно е, че те няма да имат собственост, нито лично жилище (416d). Трябва винаги да се хранят заедно и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им. „Защото“, казва Сократ, „ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти“.

ІV, 419а-449а

Покрай въпроса за собствеността събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да се окаже нещастен поради строгите ограничения, им се налагат. Сократ казва, че те, като създатели на тази мислена държава, би трябвало да се грижат повече за доброто й като цяло, отколкото за някоя от частите й (420b). По-нататък той отбелязва, че в държавата трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността. И богатството, и бедността развращават човека, защото и в двата случая у него се буди желание за притежание. Най-добре е да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.
За да се опази държавата, тя не би трябвало да е нито много голяма, нито много малка (423c). Ако е прекалено малка, тя няма да е самодостатъчна. Относно ограничението на големината, Сократ не обяснява ясно защо е нужно: дали поради опасността от разпадане, или защото големият размер я прави твърде силна и разпалва апетитите на гражданите й: както е станало с Атина, която желаела да властва над все повече държави. Може би “Да се уголемява дотам, докъдето е възможно, за да остане единна” значи, че от един размер нататък държавите са застрашени от разпадане.
Друга опасност идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват от промените в музиката (420b).
Законите не би трябвало да са твърде много. Законността въобще започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите. Самата външност на младежите трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се правят точни закони в тази насока не е нужно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си; а и добре възпитаваният младеж няма нужда от много подробни предписания. Там, където се установяват много закони, държавата заприличва на болен, който не прави нищо друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата си. Най-важни са основополагащите, които засягат богопочитанието (427b).
Ако тази държава е добра, в нея трябва да се откриват и известните добродетели. Това са разумността (мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Мъдростта се състои в знание за доброто управление; то е достъпно за малцина и се притежава от управляващите стражи (428d-e). Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429а–430 c). Благоразумието е въздържане от удоволствия и владеене на страсти, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна когато „желанията на мнозинството и на лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните“ (431d). А справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.
И така, тя се състои от три съсловия. Най-голямата опасност би дошла от това, някои от по-долно съсловие, възгордяни от успеха си, да се опитат да преминат към по-горното без да са достойни. Това е най-вредният начин да се върши чужда работа; и най-опасната несправедливост.
След това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той ще й бъде подобен (435b). И както в държавата има три съсловия, така и в душата ще има три съставки. Всеки може да забележи това, ако се вглежда в себе си. Примерно: понякога човек има желания и извършва неща, от които сам се възмущава; и тогава се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са в несъгласие. Но никоя от тях не може сама да прецени как трябва да се действа, защото това е способността на третата част – разумната, която е управляваща.

V, 449а-484а

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и подкрепени с добри доводи, ще предизвикат възмущение или смях (450с-е; 452а–453а; 457a-b). Сред тях са размишленията за участието на жените в държавата. Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар да му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва просто от природната й способност да ражда и кърми. Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456а).
Освен това те трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението по семейства (457d): „Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.“ Това се отнася само до стражите (450с). Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани да вършат което изисква положението им в обществото. Така че естествено ще се стига и до съвокупяване (458d). Това не значи, че може да има безразборни връзки: браковете ще стават на празници, като управляващите насочват по-добрите от мъжете към по-добрите от жените (459а–460b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще се съпровождат от жертвоприношения и молитви (458е; 461а). Преди 20 годишна възраст да няма такива отношения; и те да продължават до 40 години за жените и 50 за мъжете (460е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461b-c). Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника „ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо; защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете, родено в тъмнина при страшно невъздържание“ (461a-b). Родителите няма да познават децата си (457d, 460b-а); но ще знаят датите на възможните зачевания, така че всички, които са родени 7/9 месеца след встъпване в брачни отношения ще се смятат за техни дъщери и синове. Така човек ще знае за възможните си внуци, също и за братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461d). След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи (466е).
Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото: „В лицето на всеки, с когото се среща, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители“ (463с). При това положение стражите би трябвало да живеят „по-щастливо от олимпийските победители“ (465d). Отличилите се във войната ще сключват повече бракове, за да се раждат повече деца от такива хора (468с). Загиналите в бой ще получават най-големи почести (469b). Освен това не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469b–471b).

VІ, 484а-514а

Възможна ли е тази държава? Нека първо се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от философи (това е още едно спорно, дори скандално твърдение, каза Сократ) (473с–474а). Но кой е философ? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато? Обаче сред претендиращите да са философи има странни хора (475d). Примерно такива, които сякаш „си дават ушите под наем” и слушат всичко. Това са любители на слушането и гледането: те обичат хубавите звуци, цветове, образи, но техният ум не е годен да види и обикне природата на самото красиво (476b). Те нямат знание за съществуващото, но нещо знаят; имат “мнение”. Мнението (doxa) е по-мъгляво от знанието и по-ясно от незнанието. А за несъществуващото не може да има никакво знание (476е–478е). Така че някои мислят за красивите неща, но не за същността на красивото; и не вървят след онзи, който би ги отвел до неговото познаване (476с). Това са любители на мнения (479е–480а). Философът обаче има знание, а не мнение. Той обича всичко истински съществуващо (480a; 485b); обича цялата наука за него и мрази лъжата (485b-c). Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив [сребролюбив], а ще е великодушен: „Понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се печелят с големи жертви“ (485е). „Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490а).
Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с философия, обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях стават странни и претенциозни, а други като философи се трудят добре и скромно, но изглеждат безполезни (487d).
Причината е, каза Сократ, че хората, годни за философстване, или не преодоляват уловките по пътя, или просто биват отхвърляни от останалите. Първите биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които не могат да устоят. Вторите пък не могат да вземат участие в управлението поради омразата на управляващите и тълпата към тях (489b-c). От друга страна, във философията нахлуват много неподходящи хора, нищожни природи, които само помагат за оклеветяването й. А природата на философа е рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да е паметлив и схватлив; остроумен и упорит едновременно: “Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което някой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако по природа не е паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, мъжеството и благоразумието?“ (487а). Такова съчетание трудно се среща, защото остроумните и бързи обикновено са непостоянни и обратното. Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява, тя може да стане причина за доброто на мнозина. „За управляването на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и опитни в истината, така и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите, поради това, че нямат в живота си никаква цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично; а последните защото доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена, да съзерцават доброто и да се издигат високо…“ (VII, 519-520).
Но какво трябва да знаят стражите (главните сред тях, управляващите)? Първо, да имат сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на идея и да се стремят да познаят идеята: а знание е възможно само за нея, тъй като тя е неизменна и една. Но коя е първата, висша идея, за която има знание? Това е доброто (благото). Какво е то? Сравнение със слънцето: както слънцето позволява да виждаме, така и доброто- да знаем (мислим, съзерцаваме, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща). То им придава истина и така ги прави познаваеми; и, от друга страна, внася способност за знание у нас, така че да можем да ги познаваме. А който няма достъп до истината е като гледащия на нощна светлина – той вижда само неясни очертания.
Как се стига до знание? Математиците се опират на начертания, а ние – на чисти мисли. Най-висшата способност на разума е умът; след него идва разсъдъкът, после – убедеността (приемане на вяра, без доводи и значи без знание), накрая – предположението (допускането, че нещо може да е така).

VІІ, 514а-543а

Митът за затворниците (514). „Подобни са на нас. Нима смяташ, че тия затворници са видели нещо друго освен сенки?“ Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517b).
Образованието на стражите изисква занимания с математика; и най-напред с въпроса за числата. „И зрението вижда голямо и малко, но не разделено, а слято. Мисълта пък, противоположно на зрението, вижда голямото и малкото разделени. Поради това едно нещо наричаме мислимо, а друго – видимо. Също: ние виждаме всяко едно нещо и като едно, и като безкрайно множество“ (525). Геометрическото знание има практическо приложение, примерно помага за военното дело; но то и за проумяване за неизменното и вечно съществуващо (527b). Стереометрия (528b). Астрономията е нужна в земеделието, корабоплаването и военното дело (527d); но освен това чрез нея се мисли за отношението на частите на времето помежду им. Музиката. Питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как? Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство (531d). Всяка от тях ползва свои предположения; но само диалектиката издига предположенията до самото им начало (533b-с). Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо. За да се направи разлика между знанието в отделните науки и общото знание, са нужни различни названия. За реда, по който се образоват управляващите. „Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да е паметлив, неуморим и много трудолюбив. Нанася безчестие на философията това, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…“ (535b–d)
Децата могат да присъстват на военните занимания и походи на родителите си; но към десетгодишна възраст те се отделят от тях и отиват по селата (541). Докато са малки, науките им се преподават без принуда, като игра (537с). Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят с трудна умствена работа. Когато станат на 20 години, науките започват да се подлагат на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им, а и със съществуващото изобщо. Тогава се познава диалектическата природа. Това ще продължи до 30-годишна възраст и тогава пак ще се отберат най-добрите – сред най-постоянните и най-способните да вървят към истината за съществуващото (535d).
Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие, защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги, а би трябвало да ги уважават, макар и да не са истинските им родители. То е защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на хора, отгледали подхвърлени деца), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието. Но не могат да го достигнат и не узнават коя е истинската философия; и така не откриват истинските си родители, но се отричат и от отгледалите ги. Тези хора са “недоучените” и те са най-лошите.
Пет години са нужни за усвояване на диалектиката (539е). После 15 години те ще живеят „в пещерата”, което значи, че ще се занимават с военни и граждански дела. След 50-годишна възраст ще правят, каквото пожелаят: може да философстват, да управляват или да възпитават други стражи.
Всичко това би станало, ако на власт дойдат истинските философи – било мнозина, било само един (540d)

VІІІ, 543а-571а

„Ако видовете държавни устройства са пет, то и душевното устройство на отделните хора би било пет вида“ (544 е).
А как се проваля най-добрата държавна уредба? (546a-d). Макар управниците на тази държава да са мъдри, те няма да могат да определят най-подходящите времена за ражданията; и ще започнат да раждат деца в неподходящо време. Раждането на божествено потомство става по числова закономерност, а същото се отнася и за човешкото – ако то ще му е подобно. Ако тези числа не се знаят, стражите ще свързват невестите и младоженците в неподходящо време; и от това ще се раждат недаровити деца. Дори от тях да се изберат най-добрите, те, като станат стражи, ще се грижат по-малко за музическото, а и за гимнастическото възпитание. Ще престанат да различават и родовете човешки природи (gеnе). Затова ще започне сблъсък между железния и медния род от една страна, и златния и сребърния от друга; и ще се стигне дотам, определените им за ползване земя и жилища да станат тяхна собственост. И онези, които дотогава били пазени от тях, ще станат техни роби. Самите стражи ще се грижат само за война и охрана на властта си (547 с).
За тимокрацията. След човека, чиято душа е подобна на аристократичната уредба и поради това е добра и справедлива, трябва да опишем и по-лошите. Първо, свадливия и честолюбеца, които съответстват на спартанската държавна уредба (тимокрация) (545а).
Тя е по средата между аристокрацията и олигархията; благосклонна е към буйни и невъздържани мъже, по-пригодни за война, отколкото за мир; не отхвърля измамите и хитростите, и цялото си време прекарва във война. Там някои ще се пристрастят към парите и ще се отдават на тайни удоволствия. Ще пренебрегват словото и философията, и ще смятат гимнастиката за по-ценна от музиката. Ще има стремеж към победи и силно честолюбие – тъй като управникът ще е изпълнен с дързост (548а-с).
За тимократа. Той е човек, който слуша майка си, когато тя мърмори срещу мъжа си. Защото този мъж (бащата на бъдещия тимократ) малко се грижи за парите, нито пък участва активно в публичния живот; и затова тя се чувства унизена между другите жени. Но и слугите понякога говорят така на господарските синове, мислейки, че проявяват благоразположеност: те подтикват сина да бъде повече мъж от собствения си баща: примерно, да се съди с онези, които не му връщат дължимите пари. Тимократът вижда, че хората, които вършат своята работа, в обществото биват смятани за глупави и са малко почитани; а други биват почитани и хвалени. Затова се колебае между баща си, който усилва разсъдливостта му и другите, които разпалват желанието и гневливостта му. Накрая те надделяват и той става надменен и честолюбив (549d–550с).
За олигархията. При тази уредба управляват богатите, а бедните изобщо не участват в управлението (550d). Богатите в тимокрацията (и техните жени) най-напред престават да се подчиняват на законите, а след това и ги променят. И колкото повече се ценят парите, толкова по-малко се цени добродетелта. Така на мястото на надменните и честолюбивите идват алчните. В такава държава човек трябва да разполага с определена сума пари, за да участва в управлението. Такова държавно управление се поддържа с насилие – или с оръжие, или, преди да се употреби то, със заплахи (551а-b). Но богатият не винаги е способен да управлява. Освен това при олигархията държавата вече не е една, а са по-скоро две: тази на богатите и тази на бедните (551c-d). При това тук са бедни почти всички, освен управниците. Появяват се много дребни престъпници, които трябва да бъдат обуздавани със сила (552 d-е). Впрочем увеличението на дребната престъпност идва и от лошото възпитание в тази държавна уредба.
За олигарха. Той е син на тимократ, който се е старал да преуспее в държавата и покрай това е разпилял имота си. Бил е пълководец или на друга важна длъжност, а след това бил наклеветен, осъден и прогонен или екзекутиран. Синът му (бъдещият олигарх) в началото е беден и не се стреми да се издигне в обществото, а само събира пари. Нищо не почита, освен богатството и богаташите (553b-d). Останалите си желания потиска; не се интересува от наука и не се стреми към видими успехи (554b-555а). За такъв понякога хората имат добро мнение; то е защото винаги е обуздавал желанията си, поради от страх за богатството си.
В тази държава хората могат да пилеят имотите си, защото така олигарсите по-лесно ги придобиват (552а, 555). Така и някои хора от добър род обедняват (555d). Впрочем бедните могат да забележат, че богаташите са достойни за презрение – в случай на състезание или война (556с). Между тях настъпва напрежение, и двете страни често търсят помощ отвън: едните се обръщат към олигархии, другите – към демокрации. Така се стига до гражданска война, в която бедните побеждават. След това избиват едни, а други прогонват. Всички получават равни възможности за участие в управлението, като много длъжности се разпределят по жребий (557а).
За демокрацията. Тази държава е изпълнена със свобода и дръзки думи, и всеки може да прави, каквото си поиска. Там хората ще са различни; и подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, обикновената тълпа ще сметне тази уредба за най-добра (557b-c). В нея можеш да не управляваш и да не воюваш; но пък ако според някой закон нямаш право да управляваш, пак можеш. Осъдени на изгнание и смърт си остават в държавата и живеят там открито (557е–558а). Тези неща означават презрение към онова, за което говорихме в началото: че човек трябва от млада възраст да се занимава с красивото. Тук се почита онзи, който би уверил другите, че е благосклонен към тълпата. Има равенство както между равните, така и между неравните (558b-c).
За демократа. Той е син на онзи скъперник-олигарх, който си е позволявал само “допустими желания” (558d, 559d). Той се сдружава с хора, подобни на яростни и диви зверове, и способни да му доставят различни наслаждения. Понякога в душата на младежа се появява срам и тогава демократическото отстъпва за кратко пред олигархическото. Но желанията най-сетне превземат душата му и откриват, че тя е празна от знания, добри занимания и истинни размисли, които са най-добрите стражи на ума (560a-b). Надменните речи изгонват оттам срамежливостта, като я наричат глупост; разсъдителността смятат за липса на мъжество, умереността и скромността – за селяшка простотия и скъперничество. (560d). Високомерието се нарича културност (eupaideusia), безредието – свобода, безпътството – великолепие, безсрамието – мъжество (560е). Ако този човек е имал щастието да не стигне до крайното разпътство, в зряла възраст успява да доведе удоволствията до някакво равновесие и предава властта над себе си на всяко едно, докато му се насити; после преминава към друго, и така изпитва поравно всички. Ако някой му каже, че едни удоволствия произлизат от хубави и добри желания, а други от лоши, той клати отрицателно глава и отвръща, че всички удоволствия са равни и трябва да бъдат ценени еднакво (561b-c). И ту се отдава на пиянство и пирове с флейти, а после пие само вода и се изтощава от въздържане, ту се заема с гимнастика, а после се отдава на леност; ту се захваща с философия, но по-често с политика; след това с друго, като върши и говори всичко, което му дойде наум. Ако внезапно се възхити от военните, ще се насочи към военни дела, ако хареса търговците, ще се захване с търговия. В неговия живот няма ред, нито необходимост. (561d).
Ненаситната алчност погуби олигархията, а ненаситността за свобода погубва демокрацията. Тази държава наказва управниците си, ако не са крайно снизходителни; тя все ги обвинява, че са престъпници и олигарси, а послушните граждани смята за робски души (562b-d). Демократическата свобода прониква и в частните домове. Бащата се страхува от децата си, а синът нито се срамува, нито се бои от своите родители. Учителят се бои от учениците си и ги ласкае, а те му отвръщат с неуважение. Младежите се смятат за равни на старците, а старците, подражавайки на младите, са се изпълнили с дружелюбие и вежливост (eutrapelias te kai charientismou), за да не изглеждат неприятни и деспотични. Метекът се смята за равен на гражданина, а купените роби не са по-малко свободни от тези, които са ги купили. А какво е равенството и свободата на жените по отношение на мъжете, дори забравихме да кажем. Кучките са подобни на техните господарки, а конете и магаретата свободно и тържествено се движат по пътищата и нападат на всеки срещнат, който не им отстъпва. И всичко останало е все така препълнено със свобода (562е–563с). Това управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че ако някой прояви дори и най-малка покорност към управляващите, всички забелязват това и се възмущават (563d).
При олигархическата уредба търтеите стоят далеч от управлението, а при демократическата на тях им е отредено председателството. По-силната им част говори и действа, а другата се навърта около трибуната, шуми и не позволява на никого да каже нищо друго. Народът – това са земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот. В такава държава те са многобройни и когато се обединят, се оказват по-силни от всички. Водачите на този народ, след като отнемат имота от собствениците, го разпределят, та и сами да могат да си присвоят повече. Когато разберат, че народът се готви да въстане против тях (макар не по своя воля, а от незнание и подведен от сикофантите), те стават олигарси – и то не доброволно, а към това зло ги подтиква онзи търтей.
За тиранина. Тогава започват взаимните доноси и съдебните борби. Народът издига някого за свой водач, подкрепя го и му предава властта (564d–565c). За престъпленията на овластения. След един такъв живот не определя ли сама съдбата такъв човек или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне от човек във вълк? (566а). В началото на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички. С едни от враговете си се помирява, други унищожава; и при всеки удобен случай започва войни, за да имат гражданите нужда от водач. Щом започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, ги убива, защото ги смята за свои врагове. Така че тиранинът е обвързан с необходимостта или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее. Той отнема на гражданите техните роби, прави ги свободни и ги назначава за свои телохранители (566е–567е). За сметка на страната се храни както той самият, така и неговите сътрапезници, приятели и приятелки. И ако народът се разсърди и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде издържан от баща си, тогава той ще узнае какъв звяр е родил, обикнал и отгледал.

ІХ, 571а-595

Някои желания се проявяват по време на сън (у всеки от нас има диви, жестоки и престъпни желания). Добре е човек да не заспива раздразнен и разгневен (571а–572 а). Човекът на демократическото устройство е отгледан от пестелив баща. Повлиян от покварители, но все пак с по-добра природа от тяхната, той не живее нито скъпернически, нито разпуснато; и става демократ. Неговият син обаче се увлича към всяко беззаконие. „Дори да има в себе си някакви мнения и желания, които изглеждат добри и все още притежават срам, той ги унищожава и ги изхвърля от себе си, докато не се освободи от разсъдливост и се изпълни с нахлуло отвън безумие“ (573 b).
Пияницата, похотливият и жлъчният имат качества на граждани от държава с тираническа уредба. Започват празници, в които тиранинът Ерос владее всичко, което се намира в душата. Състоянието на този човек се изразходва, а след това започват заемите. Няма ли той да направи и родителите си роби на споменатите любимци? (573с–574 с). После ще ограби нощем някой човек или някое светилище. Няма да се въздържи от каквото и да е престъпление. Ако народът в държавата е разумен и такива хора са малко, те ще станат телохранители на някой тиранин или наемни войници; или ще вършат дребни злини в своята държава (ще обират светилища, ще отвличат и продават хора, ще клеветят и лъжесвидетелстват). Но ако са мнозинство и използват глупостта на тълпата, тогава измежду тях ще се появи тиранинът. Тираните са били такива още в частния си живот: те или искат да бъдат неумерено ласкани, или самоунизително се молят: а постигнат ли каквото желаят, се отчуждават. Те не са приятели с никого, но или са господари, или робуват (574d–576 b).
Няма по-нещастна държава от управляваната от тиранин, нито по-щастлива от управляваната от цар. Същото може да се види и при хората: за тях може да съди този, който е способен да гледа на човека, прониквайки мислено в неговия нрав. Душата на тираничния човек е пълна с робство и низост, а роби са най-добрите й части. Такава душа ще върши най-малко това, което желае. Тя ще е винаги бедна и незаситена, каквато е и тираническата държава.
Човекът с тираничен характер е нещастен, но още по-нещастен е онзи, комуто се случи да стане тиранин (576с–578с). Тиранинът е като господар с много слуги на пусто място. Той ще трябва да ласкае някои и много да обещава. Няма да може да предприеме каквото и да е пътуване, но ще е принуден вечно да се затваря в дома си. Този човек на себе си не може да заповядва, но се залавя да заповядва на други. Така че той става ласкател на най-порочните, нуждае се от най-много и е крайно беден. Обхванат е от ужас и терзания през целия си живот. Затова и е най-нещастният човек. Обратно, най-щастлив е най-царственият – този, който властва над себе си. И тези хора са точно такива, независимо дали това е явно или скрито от всички хора и богове (578d-580d).
После, философът се наслаждава най-много, защото е способен да избере най-доброто удоволствие: тъй като умее да преценява стойността на удоволствията. А видовете удоволствия са толкова, колкото и частите на душата. Едната (любознателна) е способна да учи, другата (честолюбива и победолюбива) – да се гневи, а третата е алчна, защото желанията се задоволяват най-вече чрез пари.
Съответно и хората са три вида, и всеки ще хвали своя начин на живот. Но кой от тримата е най-опитен във всички удоволствия? Да вкуси удоволствие от съзерцаването на съществуващото не може друг, освен философът. Така че той ще е най-опитен от всички, а и средството, чрез което се преценява, принадлежи най-много на него (580е-583а). Неговото удоволствие идва от душата, а свързаното с душата е по-истинско от свързаното с тялото. Разумната част насочва останалите към собственото им удоволствие, въвежда порядък в душата и е естествено да ги управлява.
Удоволствието на другите хора, сравнено с това на разумния, е като една сянка. Много често като удоволствие се възприема просто нестрадането – затихването на страданието. И обратното: когато удоволствието престане, това се възприема като болка. Излиза, че това затишие (след болка или удоволствие) е и едното, и другото. Но истинското удоволствие е различно – то може да се сравни с обонянието, където има удоволствие без предшестваща болка. Също се отнася и за предчувствието на бъдещи удоволствия или болки. Ако някой не знае кое е истински високото, той и на средното ще гледа като на високо; а които не познават белия цвят, те ще мислят сивия за бял (583b–585а). Гладът и жаждата са пустота, също като незнанието и неразбирането. Това, което се изпълва повече с действителни неща, самото то е по-действително. А любителите на угощения примерно се насочват от средата надолу и пак обратно; и така цял живот блуждаят, защото никога не са поглеждали към истински високото. „Като добитък гледат надолу с наведена глава, надпреварват се, ритат се с железни копита и се мушкат с рога, избиват се поради ненаситност, защото не могат да напълнят с истинно битие своята същност и ненаситните си гърла.“ Един от събеседниците казва: “Говориш като оракул, Сократе” (586a-b). Това са призрачни образи на истинското удоволствие, но те докарват хората до изстъпление (като онези, които се сражавали за призрака на Елена). Но ако душата следва разумната си част, тогава и всяка от другите ще се наслаждава на присъщите й удоволствия, и те ще са истинни. Ако пък друга господства, нито тя ще намира своето удоволствие, нито другите. Затова тиранинът е най-далеч от истинското удоволствие, а философът – най-близо; и поради това единият живее най-скръбно, а другият – най-приятно (586с–588b).

Представи си образ на човек, а вътре в него – образ на лъв и на един многолик и многоглав звяр. Несправедливият храни звяра и лъва, а човека мори от глад. Той не може да ги напътства, а обратното, те го водят и се изяждат един друг. Справедливият обаче ще се грижи за тях и ще ги храни, така че да се отнасят добре и помежду си, и с него самия. Красивото подчинява зверското у нас на човешкото или по-скоро на божественото; а грозното подчинява кроткото на дивото.
А ако някой заради злато продаде в робство сина си или дъщеря си, и при това на диви и лоши хора, дали ще му бъде полезно полученото злато? И онази, която предала мъжа си за една огърлица, и тя пострадала зле“ (588с–590а). Ласкателството и низостта се порицават, когато някой подчинява гневливата си природа на звера заради ненаситност към страсти – и така се превръща от лъв в маймуна. Така че хората трябва да бъдат роби на онова най-добро, чиято власт е божествена. Ние не вярваме, че това управление ще е във вреда на роба, както мисли Тразимах. За него е по-добре да няма собствен управник – нека да бъде под властта на външен. Такава е и властта на родителите над децата.
И тъй, който има ум, ще живее, като насочва всичко свое към това, да почита науките, които правят душата му такава; а останалото няма да зачита. Той няма да се грижи дори да бъде силен, здрав и красив, ако това не му помага да е благоразумен. Вместо това ще създава хармония в тялото си заради съзвучието му с душата. Ще внесе хармония и в печеленето на пари, и няма да се поддаде на похвалите от страна на мнозинството, та да увеличава безкрайно богатството си. Ще избягва ония почести, които могат да разстроят състоянието на душата му; и няма да пожелае да се занимава с обществена работа, освен при някой божествен случай. А този божествен случай е държавата, която разгледахме, и която съществува само словесно, защото я няма на земята. Нейният образец сигурно е на небето. Ако някой желае, нека го види и според него да устрои сам себе си (590b – 592b).

*

[според Платон. Държавата. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>