Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>