Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

М 15 окт 2019 2

Преводът на „Метафизика“ – две сравнения

1. Еверест

В своето изследване „Карта на Метафизика Дзета“ Майлс Бърниет (1939-2019) казва още в предговора, че тази книга – седмата – е била наричана „връх Еверест на античната философия“. И представя своя труд като упътване, което би било полезно за онзи, който ще върви по този път.

Това сравнение е подходящо, и то е добро не само за „Дзета“, но и за цялата „Метафизика“. Защото ако човек пристъпи към нея просто с едно общо университетско образование на философ или класик, тя ще го смае със своята непристъпност.

И е имало много хора, иначе добри учени, които са се замисляли дали да не преведат „Метафизиката“ – и са се отказвали. Има други, които са захващали сериозно, и са стигнали донякъде, но не са продължили, поради извънредната трудност и продължителност на пътя. А има и трети, които дори не са имали намерение да я превеждат цялата, а трезво и смирено са се заели само с част от нея, проучили са дотогавашните изследвания и са я коментирали, преценявайки съвсем основателно, че и това не е малко научно постижение.

Бониц и Лосев

А ето сега аз – и затова съм безкрайно благодарен, и мога да кажа на кого – успях не само да стигна до върха, но дори и да се върна. Искам да кажа, че видях превода си отпечатан, което именно е и завръщането. Защото е имало преводачи, които са завършили превода, но не са успели да го видят като книга.

Достатъчно е да се спомене Херман Бониц (1814-1888), един от най-заслужилите аристотелисти на XIX в., а и на всички времена. Той е направил издание на гръцкия текст, издал е коментара на Александър Афродизийски, съставил е пълен индекс на целия Аристотелов речник, превел е „Метафизиката“, но не е успял да види превода си, който е публикуван две години след смъртта му, през 1890 г.

Или, Алексей Фьодорович Лосев. Той издава превода на „математическите книги“ (XIII и XIV) през 1928 г., когато е бил 35-годишен; и в предговора си пожелава да преведе цялата „Метафизика“. Но не успява да го направи, въпреки че живее 95 години; или и да я е превел, този превод никога не е бил публикуван.

Пътеката

Та изкачването на този връх е тежко, макар и сега, през XXI век, да сме наследници на повече от 200-годишна традиция в превода на книгата на нови езици, която от своя страна се опира на латиноезичната; като първия превод на новоевропейски език е този на Тейлър от 1801 – на английски. Няма съмнение, че е по-лесно да се направи превод след като вече някой друг го е направил преди теб на същия език; а първото изкачване е крайно трудно, особено ако си сам – защото пътека няма, или прекъсва, или е само някъде, на част от пътя. Затова в едно от представянията на работата си съм изброил имената на онези, които са направили това за първи път самостоятелно, а те са девет души. Езиците им, по реда на публикуването, са: латински, английски, немски, испански, френски, италиански, руски, румънски и полски.

Та казвам, че когато преди теб е направен пълен превод, и то коментиран, е по-лесно, защото това е като ясна пътека; но никой не може да е сигурен, че ще извърви тази пътека докрай. Ако пък вървиш за пръв път, тоест работиш на език, на който не е имало превод, това е може би като да изкачваш върха от страна, от която още никой не го е изкачил, макар да е бил изкачван по други пътища, тоест на други езици; и затова алпинистите говорят за различни маршрути, по които се изкачва върхът, като някои са по-трудни от други.

(Допускам, че най-трудно е било да се преведе за пръв път на латински, а после на немски и руски. Защото романските езици, включително английският с неговата романизирана лексика, си помагат помежду си, а също и славянските. Така че първият латински преводач не е имал предшественик на близък език, на който да се опира; също и немският, и руският).

И ето, маршрутът, по който беше изкачен върхът този път, е нов – и това е българският език. Пътеката беше проправяна за пръв път през 2000-та г. от двама преводачи, но тогава никой от тях не я измина изцяло, е всеки извървя само една част от пътя и при това двете пътеки не бяха ясно свързани помежду си, защото се ползваше различна терминология. Това е, което наричам „прекъсната пътека“. Сега обаче цялото изкачване е направено от един и пътеката вече е една.

Така че с това може да се сравни преводът. И аз бих пожелал на всеки, който иска да се занимава с наука, да измине такъв път – разбира се, в своята област и със своята тема. И нека този път да бъде много труден, защото само така човек узнава какво е да си учен и какво да разбираме, когато говорим за научно знание.

2. Пирамидата

Това е едното сравнение, което аз заех от Бърниет, а той от своя страна казва, че го знае от други. Но има и друго, което ми дойде на ум, след като бях миналата година в Египет. Това е сравнението с изгледа на пирамидата. Тук говоря не за самия труд, а по-скоро за впечатлението от резултата.

Първото впечатление от Хеопсовата пирамида е мигновено, разтърсващо и незабравимо – човек е поразен от самото съществуване на такава постройка. Така и аз я видях за пръв път през ноември 2018-та в Кайро, от прозореца на автобуса, и това беше като удар – невъзможно е да се забрави усещането, което тя създава. Защото човек незабавно схваща целия й обем и дори тежест; а сграда с такъв обем и тежест той никога преди това не е виждал.

Нещо подобно беше и с „Метафизиката“. Ако човек само я чете, това още не стига, за да почувства колко огромна е тя. Но ако работи дълго време по превода – а аз работих 22 години – тогава, и то чак към края, ще усети нейния обем. И това стана, когато съединявах двете ѝ части и събрах първите и последните книги (тези от 2000-та) с тези, които завърших сега – и като погледнах онова, което се получи, тогава видях гигантска сграда, чието величие бих сравнил само с това на пирамидата.

Ето такива неща около тази книга. Изглежда, че пътят на учения е подобен на този на алпиниста, защото е несигурен, дълъг и изтощителен; но е и като този на архитекта. И не е чудно, че според Херодот (II, 124) онази пирамида е била строена 20 години. И за превода на „Метафизика“ също са нужни към 20 години. Те ми бяха нужни на мен, но така е било и за други преводачи, както показва историята на заниманията с нея.

Мeтафизика IV-IX с икона 2

Гьоте. „Фауст“ (предварителни записки)

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

I. Историческият Фауст

Смята се, че историческият Фауст – тоест, това лице, което е станало повод за възникването на легендата за учения-магьосник, станал приятел на дявола – е съществувал. „Съществувал“ ще рече, че някое лице, за което ние знаем и на което вярваме, смята, че има сигурно свидетелство за съществуването на въпросната личност.
Поради това ние не сме сигурни че, примерно, Херакъл и Орфей са съществували – защото не знаем за нито едно историческо лице, което да дава убедителни свидетелства за тяхното съществуване.

Но за Фауст има свидетелства. Примерно, известният немски ерудит и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) твърди, че знае кой е той и изразява мнението си за него.
Така че Фауст, чието първо име вероятно е било Йохан, трябва да е живял между 1480 и 1540 г., тоест по времето на Реформацията, големите географски открития и скоро след изобретяването на книгопечатането. По въпроса за родното му място има разногласия; в студията си за него Хайне споменава и Швабия (Бавария), и Майнц (на Рейн край Франкфурт, градът на Гутенберг), и Витенберг на Елба (Саксония-Анхалт, градът на Лутер и Меланхтон). Казва се, че бил работил като лекар и учител, но не се задържал дълго на едно място. Бил е известен като гадател по хороскопи и е имал някои странни претенции: примерно, че знае целите Платон и Аристотел наизуст и може да възстанови всичките им книги дума по дума с пълна точност.

II. Легендата за него: книги и театър

Съществуването, и още повече оцеляването на легендата за него, дължим най-вече на три съчинения от края на XVI век: две от тях за самия Фауст, и едно за неговия помощник Вагнер. Първата книга (от Йохан Шпис) излиза през 1587 във Франкфурт и много скоро след това е преведена на английски; и се смята, че Кристофър Марлоу е написал драмата си за Фауст благодарение на тази книга. Втората (от Георг Видман, 1599), била голяма, в три тома и станала по-популярна в Германия; известно е, че Гьоте е чел и двете, но това е станало след 1800-та, тоест по времето, когато той е бил завършил първата част на „Фауст“, така че е малко вероятно да е бил повлиян от тях.
Легендата обаче дължи известността си не само на книги, но и на пътуващи по Европа театри – както обикновени, така и куклени. Изглежда, че техните представления за Фауст са били внесени от Англия. Те са се играли в продължение на векове. Има свидетелства, че първото представление, вероятно по Марлоу, се е играло в Грац през 1608; а Хайне казва, че през 20-те години на XIX в. е гледал представления за Фауст, изпълнявани от пътуващи театри, които не са имали нищо общо с драмата на Гьоте, а са се опирали на много по-стари текстове.
Общото между книгите от XVI в. и театралните представления, които са се играели почти до средата на XIX в. е, че Фауст е бил преди всичко магьосник; че е сключил договор с дявола за определен срок – най-често 24 години – и е проявявал способност да върши всякакви чудеса. Във всички тези източници почти неизменно присъства авантюрата му с троянската Елена. След изтичането на 24-те години дяволът му напомня за договора, убива го и отнася душата му в ада. Впрочем такова е съдържанието и на една поема на Хайне, която той е предложил като либрето на Лондонския балет за „Фауст“ към средата на XIX. Разбира се, това не е случайно: Хайне отбелязва, че при работата по поемата най-стриктно се е придържал към старите източници, тоест към книгите от XVI век.

III. Трагическият образ

Историята на Фауст често се нарича „трагическа“ – примерно Марлоу озаглавява драмата си точно така: „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Но, ако вземем предвид изискванията на Аристотел, които са толкова влиятелни, че донякъде присъстват и в съвременното усещане за трагическо, това не е точно трагедия; а е по-скоро поучителна история за напълно греховния живот и заслужената вечна смърт на един изцяло порочен човек. Но това не е трагично – нито Аристотел би мислил така, нито ние. Трагизъм има тогава, когато някой не съвсем лош, а по-скоро даровит и енергичен човек пострада заради някакво свое сериозно заблуждение; както, да кажем, пострадва Креон в „Антигона“, дон Жуан, или до един момент – Разколников от „Престъпление и наказание“; и дори самата Маргарита от първата част на „Фауст“.

От един момент нататък някои немски интелектуалци са започнали да се замислят дали историята не може да завърши и по друг начин; и ако завърши иначе, тогава и самият характер ще трябва да бъде преработен. Тази мисъл, доколкото е известно, е изразил най-напред Лесинг: и той се е заел да напише една пиеса за Фауст, където в крайна сметка героят бива спасен и не отива в ада. Тази пиеса е загубена, като един немски литературен критик бил казал, че „това е най-голямата загуба, която е сполитала някога немската литература“.

Трябва да се забележи, че за да бъде образът наистина трагичен, първото условие е героят да е талантлив човек с високи мисли и намерения; да е способен на героични дела, следователно и за добродетел, а може би дори за святост; но в течение на някакво съдбовно изкушение да е взел погрешно решение и да е извършил недопустими, тоест престъпни неща. Но дори и след това, за да остане трагически, героят трябва да се ползва с известно съчувствие от страна на зрителя. И в една християнска среда няма да се очаква той да бъде осъден за вечни времена, но за неговата душа трябва да има надежда. Точно такива са и Фауст, и Маргарита.

Колкото до Мефистофел, напълно сигурно е, че той не може да бъде трагически герой. Тъй като той е само изкусител, което значи, че е олицетворение на злото – подобно на змията в райската градина.

IV. Гьоте и написването на „Фауст“. Прототипът на Фауст

Гьоте се е интересувал от Фауст още по време на следването си в Страсбург, както сам той свидетелства в „Поезия и истина“. След като се е завърнал във Франкфурт, откъдето е родом, той е написал няколко сцени и ги е отнесъл със себе си във Ваймар – тогава е бил на 26 години. Тези първи записи, наречени от изследователите „Прафауст“, дълго време са се смятали за загубени, но били открити в едни препис през 1887 г., направен някога от една от почитателките на Гьоте.

Той работил върху първата част на драмата с големи прекъсвания, и по-усилено след 40-тата си година, по време на приятелството си със Шилер във Ваймар. Известно е, че Шилер му е предлагал сам да довърши драмата; и може би затова Гьоте се е заел по-активно с нея и я е завършил малко след 1800-та, когато е бил към 52-годишен; а я публикувал през 1808, на 59-годишна възраст. Не е ясно с какви точно източници за легендата си е служил; защото е чел книгите на Шпис и Видман доста късно, както казахме, а пиесата на Марлоу е прочел чак към 1818-та.
Работата му върху втората част е позната благодарение на записките на Екерман, с когото той е споделял всичко относно писането и му е чел отделните сцени веднага след завършването им; и освен това го е запознавал с плановете си за всяка една предварително. Работил е по нея в продължение на 9 години – от 1823 до 1832, така че я е завършил, когато е бил на 82 години.

Сега, преди да преминем към обсъждането на действието във „Фауст“, ще обърна внимание на нещо, което ми направи силно впечатление през тези дни, докато се занимавах с литературата. Това е, че за образа на Фауст той може би си е послужил с впечатленията, които е имал от приятеля си Хердер, с когото са се запознали в Страсбург и който много силно му е повлиял. Смята се, че точно Хердер е причина Гьоте още като млад да отхвърли френското влияние, да започне да чете Шекспир и да се заинтересува от народните песни; и да започне да пише „от себе си“ и според вътрешното си усещане за поезия, а не да се придържа към някакви утвърдени образци и модели на писане. Впрочем големият успех на Гьоте, който му създава славата на писател в Германия и в Европа, е „Вертер“; а той го е написал след запознанството си с Хердер, и може би изобщо нямаше да го напише, ако не е било неговото влияние.

Ето какво казва за тези неща Михаил Арнаудов в неговия „Увод в литературната наука“ (1920):

„Бидейки повече критик-импресионист, отколкото продуктивен художник, Хердер е един от първите, които разбират зова на Русо за възвръщане към природата, и като един от първите той съзнава ясно целите, към които трябва да се насочи новата литература, ако иска да преодолее мъртвата точка на подражанието. Правдата на своите идеи той може да изпита сам по въздействието, които те упражняват върху един Гьоте.
Защото познато е, че ако този гениален реформатор на немската поезия открива тъй бързо своето призвание и се обръща към Шекспир и народната песен като към истински учители, това се дължи на личното поощрение на пет години по-стария му приятел, с когото общува известно време в Страсбург (1770). Като освободител на немския дух от игото на чуждата култура, Хердер действува тъй благотворно, както и Лесинг…“ (с. 68)

И също:
„Журнал на моето пътуване“ (книга на Хердер от 1769) ни го представя съвсем като Гьотевия Фауст, в първия монолог на трагедията. Че Гьоте, възползуван от фигурата на легендите, рисува в хероя не само себе си, преживял толкова разочарования, но и Хердер, в лицето на когото за пръв път вижда високите устреми и сърдечната мъка на философа, няма вече никакво съмнение.
Достатъчно е да съпоставим нощната изповед на доктор Фауст с размишленията на младия теолог, що пътува от Рига за Франция, за да схванем доколко Гьоте конципира централния тип на драматическата си поема въз основа на живия пример. За какво толкова прочит, толкова знания, толкова мъка, мисли Хердер, когато човек не е станал нищо друго освен „мастилница от книжна ученост, речник от изкуства и науки, които не е виждал и разбрал?“ На тази земя ние сме приковани в тесен кръг, често на една маса, на един стол, на един амвон, и колко „малък и ограничен е тук животът, честта, уважението, желанието, страхът, отвращението, любовта, приятелството…“
„О, душо“, провиква се Хердер, „какво би станало с тебе, ако напуснеше тоя свят… и се понесеше по въздуха или вълните?“ Омраза към кабинетната спекулация; тъга, че е прахосал младост и сили във фантоми, наместо да вкуси от живота; съмнение в добродетели; познание, че нищо не знае и решение да застане на становището на младежа, когото учи, за да вземе не вече думите, а самите факти като основа на науката – ето какъв ни се рисува Хердер в своите страстни изповеди, малко преди запознаването си с Гьоте“ (с. 69-70)

V. „Фауст“

Първа част

И тъй, нека да разкажем драмата.

Въведения

Първо, обръща се внимание на това, че имаме работа с литературно произведение – разказ, написан за да бъде представен в театъра. И не всички ще разбират замисъла на поета – нито много от тези, които ще видят драмата, нито дори тези, от които зависи представянето й. Това е „Прологът в театъра“. Има кой да говори с поета и да го подтикне към творчество; и после мнозина ще го прославят; но той пак ще остане самотен и неразбран. И Фауст е така. Така че още в началото се напомня за подобието между поета и неговия герой.
После, идва прологът в небето. Известно е, че той е вариация на началото на библейската книга „Иов“. Бог казва, че на земята има хора с чисто сърце (те са негови служители). Мефистофел обаче се усъмнява. Той е „ловец на души“ – такъв, който прави хората подобни на себе си и ги отдалечава от Бога завинаги. Бог му позволява да нападне Фауст, както някога е допуснал и нападението срещу Иов.
И така, „Прологът в небето“ съобщава, че драмата ще представя „война за душата“, която човек води срещу дявола. В тази война слабостта на човека е в желанията му, които го водят към забрава на Бога. Дяволът ще предложи изпълнение на всяко желание „незабавно“: докато Бог не прави това, а призовава към вярност. И така дяволът би могъл да купи душата, която се самопродава, за да угоди на тялото, от което най-напред идват желанията; те постепенно я обхващат и се представят за нейни.
Затова библейския разказ за грехопадението използва образът на ябълката. Тя е примамка, харесана от Ева като нещо сетивно, а после мъжът се подчинява на жена си, защото я желае със сетивата си.

Действието

Следват размислите на Фауст, който разказва сам на себе си за своя път на учен, която накрая го е довел до занимания с магьосничество. Научните и книжовни занимания през западното средновековие, а и на Изток, обикновено се извършват от монаси. Фауст обаче не е монах, а независим светски учен, който изглежда е започнал като лекар – тъй като баща му е бил лекар. Около него има асистенти като Вагнер, или младежи, желаещи да му станат ученици; също и народът на градчето, който е го цени, и без съмнение нищо не знае за същинските му занимания. Има църква и следователно клирици, но Фауст е далеч от тях: на Великден той не е в храма, а в кабинета си.
Никой от онези, с които Фауст разговаря, не е способен за истинска наука, макар че има някаква почит към нея, а Вагнер дори я харесва: но той си я представя като четене на книги и компилации от прочетеното и чутото. Кандидат-студентът пък, който във втората част се появява като бакалавър (когато Вагнер вече е станал професор) е повърхностен младеж, неспособен да се занимава със сериозна интелектуална работа. При това положение се оказва, че Фауст няма с кого да разговаря и е естествено да бъде сам и да размишлява в самота; понякога и на глас. И макар че е напреднал толкова в магическото изкуство, че успява да призове дух, това не му помага – духът отказва да говори с него. Така че той се замисля за самоубийство; но го спасява звукът на великденските камбани.
И ако трябва да се изтълкува смисълът на това предпазване, той е, че външно загубилият вярата си понякога остава в сърцето си верен на Бога. Иначе камбаните никак не биха помогнали на Фауст и дори биха го подтикнали още повече към самоубийството. Но те са като гласа (или щита) на чистото сърце, което предпазва човека при колебанията на душата му.
И точно в този момент идва дяволът със своето предложение. Това е поставено на подходящо място в действието, тъй като изкушението (което трябва да се случи, както става ясно от „Пролога в небето“) идва тогава, когато душата е разколебана. А тя е разколебана, тъй като умът е тръгнал в грешна посока – знак за това е отстъплението от наука към магьосничество. Умът от своя страна тръгва в грешна посока поради отслабването (замъгляването) на вярата, което е следствие на желанията, някои от които са естествени. Впрочем по-късно това се случва и на Маргарита.

Изпитанието на душата – преди и след „Фауст“

Това изпитание за душата е представяно и в други известни книги преди и след Гьоте.
В „Йов“ предложението идва от съпругата на страдащия, която му предлага просто да се отрече от Бога „и да умре“.
В „Държавата“ на Платон се задава въпросът има ли човек, който би отказал да си послужи с „пръстена на Гигес“. Гигес бил обикновен човек, който случайно намерил пръстен, чрез който можел да става невидим, когато пожелае. Поради това той можел да прави всичко, включително и всякакви несправедливи дела. „Та възможно ли е“ – питат събеседниците на Сократ – „някой да е толкова справедлив, че да се откаже от този пръстен и от цялото могъщество, което би имал чрез него?“ Защото човек с такъв пръстен би могъл да иде навсякъде и да участва във всичко според желанието си и без да носи някаква отговорност. Сократ казва, че това е забележителен въпрос, който заслужава сериозно и продължително обсъждане. И за това е „Държавата“ най-напред – дали е възможна напълно справедливата душа и кое ще е това, което ще я направи справедлива. Или с други думи: има ли душа, която няма да се поддаде на изкушението да имаш всичко желано и то без усилие, без болка, без опасности, а само срещу обещанието да се отречеш от Бога.
Такова е положението и в някои от романите на Достоевски. В „Престъпление и наказание“ не е въведена фигура на дявол, а имаме просто размисъл: защо да се откажеш от необходимото и желаното, ако цената на това ще е нечий ненужен човешки живот? Защо да не станеш убиец, ако е изгодно, може да стане безнаказано, а и самата жертва е такава, че никой няма да съжалява за нея? Тези мисли и последвалото ги дело идват при един човек, който е стигнал до отчаяние, подобно на Фаустовското, макар без величествения сценарий, с който си послужил Гьоте.
Също в „Братя Карамазови“. Иван е интелектуален човек, има талант за философия и литература, богословства успешно, но няма вяра и поради това бива посетен от дявола и загубва разсъдъка си. Смердяков пък е такъв, при който изобщо не се води духовна борба – той сякаш е роден, за да бъде владян от дявола. Негова душа е взета чрез сребролюбието: той убива физическия си баща заради пари, в предсмъртното си писмо наклеветява друг човеки се самоубива.

Договорът с дявола и последствията от това

Мефистофел предлага на Фауст изпълняване на всяко желание и достигане на пълно блаженство тук, на земята – това е смисълът на „миг, поспри“. Фауст обаче, в съгласие с истината, която живее в сърцето му, е на мнение, че нищо в земния живот не може да го задоволи. Истинско блаженство е възможно само на небето. Поради това той и подписва договора, смятайки, че дяволът не може да спечели облога. След това те потеглят на път, и така започва Фаустовската „Одисея“.
Имаме едно приключение в лайпцигската „Изба на Ауербах“, от което се вижда, че Фауст не е застрашен от никакви нападения – щом има такъв телохранител.
След това те посещават вещицата, където Фауст пие от подмладяващия го сок и вижда в огледалото образа на „съвършената жена“.
После идва авантюрата с Маргарита: влюбването, пожелаването, инструкциите на Мефистофел, сводничеството на Марта. Така Фауст е въвлечен в интрига, която го прави причина за нещастието и смъртта на четирима – майката и брата на Маргарита, нейното новородено дете, което е от него, и на самата нея.

Представянето на героите

Смисълът на драмата

Би било добре да се обърне внимание, че тук през цялото време се води сражение от най-голяма важност – съдбата на една човешка душа. И смисълът е: ще бъде ли тя спасена, или умъртвена; а „умъртвяване“ значи отпращане там, където тя ще е вечно далеч от Бога, защото сама ще се лиши от любовта и верността си към него. Това е духовно място и там живее Мефистофел; а този живот е истинската смърт.

Фауст

Тези неща теоретично са известни на Фауст, тъй като той е богослов. Така че на сцената би трябвало да се покаже герой, който знае какво прави – а именно, рискува всичко.
Та той скита с Мефистофел, за да узнае на дело онова, за което е мислил, и по този начин да бъде повече от обикновен човек – не само в ума си, но и чрез действие. И при това смята, че няма да бъде въвлечен в тежък грях: че е възможно да живееш в обществото на дявола и пак да не сгрешиш. Така че той, пътувайки с Мефистофел, опитва да се пази от него, но тъй като е само човек, бива победен. И това става чрез примамката на жената: той вижда „самото красиво“ в женския образ и при това получава физическа младост, която прави тялото мъчно за овладяване от ума, дори той да е зрял. Така че грехът му е подобен на Адамовия – той обиква жената дотолкова, че забравя какво му е заповядал Бог; което значи, че я обича повече от Бога, поставя я на Негово място.
Същевременно се оставя да бъде въведен в обществото на служители на Мефистофел. Такава е първата вещица, а после и онези, с които се запознава на Валпургиевата нощ. Тук също имаме духовна борба, подобна на тази, за която се разказва в житията на първите християнски отшелници като свети Антоний: че монахът, който иска да бъде верен на Бога, точно поради големите си духовни способности, бива нападан най-жестоко от злите духове. А тук имаме дори не нападение от тяхна страна, а направо доброволна среща.
Това, което удържа Фауст независим от тях, е образът на Маргарита, която той обича и за чието нещастие и смърт разбира, че е отговорен. И когато се казва, че тя е „спасена“, това предпазва и него. Иначе би трябвало да стигне до крайно отчаяние заради извършеното; и или да се самоубие, или да стане студен и зъл като Мефистофел. И в двата случая душата му би била умъртвена.

Мефистофел

Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството. За него същественото е, че е зъл. Но злият не се интересува от знанието заради самото него, защото това е свойствено само за онзи, който обича истината. Ето защо безкористните занимания с наука трябва да се приемат като свидетелство за чистота на сърцето; затова и Фауст е преди всичко учен. Дяволът от своя страна е ловък и осведомен, и много повече от който и да е смъртен. Той притежава свръхчовешки способности, които са му по природа – защото е сътворен като могъщ дух. Но всичко това не е заради знанието, а заради унищожението – първо на душите и после, ако е възможно – на всичко съществуващо. Дяволът мечтае за нищото, тъй като съществуването е от Бога – а той мрази Бога, защото не Му е равен.

„Първа част“ като трагедия

Първата част, взета като нещо отделно, без съмнение трябва да се причисли към жанра на трагедията. Тук имаме изпълнени класическите изисквания на Аристотел: главно това, че героят трябва да е забележителен (издигнат, прославен) персонаж, не твърде добродетелен, но не и съвършено порочен; който поради някаква голяма грешка стига до нещастие. Събитията трябва да следват едно друго съгласно вероятното и дори съгласно необходимото.
И наистина, Фауст е въвлечен по необходимост в поредица събития, които го превръщат в престъпник. Той пожелава да изучи живота повече от всеки човек и затова пожелава и способности, които надхвърлят човешките. Ето защо се заема с магия. После естествено приема предложението на дявола, въобразявайки си, че ще съумее да се предпази от тежки грехове. Но влюбването му в младото момиче не може да го отклони от желанието да „изучи света“ – той няма да се ожени за нея. И така той стига до незаконна любовна връзка и напълно вероятните трагични последствия от това.

Допълнения

1. Из историята на легендата

Йохан (Георг) Фауст – ок. 1480-1540. Бил лекар, учител, гадател по хороскопи. Твърдял, че знаел наизуст Платон и Аристотел; и можел да вика духове на Омировите герои. Скоро след смъртта му се появяват още легенди за чудотворните му способности и странните му приключения. Известният немски учен и реформатор Филип Меланхтон (1497-1560) го е знаел и споменавал за него със силно неодобрение.

През 1587 във Франкфурт книжарят Йохан Шпис издава роман, озаглавен: „История на д-р Йохан Фауст, всемирно известен магьосник, разказваща как той е сключил за определен срок условие с дявола, какви редки приключения са станали с него през това време, додето най-после получил заслуженото наказание. Съставена е в по-голямата си част от собствените негови съчинения, останали след него, за страшно поучение, ужасен пример и доброжелателно предпазване на всички високомерни, лъжемъдри и безбожни хора“ (П. Кохан, 1903-1905, с. 258, цит. от Бойзен. „Фауст на Гьоте“, прев. Арски). 1588 в Тюбинген се появява версия в римувани стихове, „и авторът се озовава в затвора“ (Статков, 1997; с. 471).

Между 1588 и 1593 (Шурбанов, 1975; с. 585 и Статков, с. 471) Кристофър Марлоу пише „Трагическата история за живота и смъртта на доктор Фаустус“. Там Фауст е представен като шарлатанин и безбожник, който накрая става жертва на дявола и губи душата си. Вероятно Марлоу е имал предвид книгата от 1587, преведена веднага след това на английски (Шурбанов, с. 585). Гьоте я е чел чак през 1818. Представления по Марлоу в Германия – първото известно е от 1608 в Грац, после Дрезден, Прага, Хановер, Гданск; първото на куклен театър – 1666 в Люнебург (Статков, с. 473)
1593 излиза книга за приключенията на неговия фамулус (асистент) Кристофор Вагнер (Статков, с. 471). Следва книгата на Георг Видман: тя е преработка на Шпис с добавки и в три тома. Озаглавена е „Истински истории“ (1599). През 1674 Йохан Пфицер публикува своя преработка на Видман (Гьоте ги е чел и двете към 1801). Накрая, в 1725 един анонимен автор, подписал се като „Мислещ по християнски“ преразказва вече писани за Фауст неща. Това е краят на „народните книги“ или „старата литература“ за Фауст.

1759 в 17-то „Писмо, отнасящо се до най-новата литература“ (Статков, с. 474) Лесинг говори за нуждата от „обръщане на немските автори към Шекспир“ и публикува сцени от своя „Фауст“, представяйки ги за по-стари и от неизвестен автор (1786 посмъртно се публикуват и други откъси). Там Фауст бива спасен. Според някои: „изчезването й е най-голямата загуба, която някога е постигала немската литература“ (Кохан, с. 258).

Към 1847 (15 години след смъртта на Гьоте) Хайнрих Хайне предлага на Лондонския балет либрето (поема) за „Фауст“ (Хайне 1981; 751-768). Там Мефистофел е в женски образ. Накрая Фауст се влюбва в една девойка (кметска дъщеря) и пожелава да се ожени, но по време на брачната церемония М. се превръща в змия и го удушава.

*

Из:
Х. Хайне („Доктор Фауст“. Превод Стр. Джамджиев, 1981):

„Моят балет съдържа съществените момент от старата легенда за доктор Фаустус; обединявайки най-главното в тях в драматическо цяло, аз и в подробностите съм се придържал най-добросъвестно към съществуващите предания, с които се бях запознал най-напред от разпространените сред народа книжки, продавани у нас по панаирите, а също и от куклените представления, на каквито съм ходил в детинството си. Съдържанието на народните книжки, за които става дума тук, съвсем не е еднакво. Повечето са произволно скърпени от двете големи по-стари съчинения за Фауст, които покрай т. нар. „Ключове за ада“ могат да се смятат за главните източници на тази легенда. Тези книги са в това отношение много важни и аз не мога да не дам за тях някои по-точни сведения.
По-старата от тях е издадена в 1587 във Франкфурт от Йохан Шпис, който не само я напечатал, но, както изглежда, сам а и съставил, макар в посвещението си към своите спомоществователи да казва, че получил ръкописа от своя приятел от Шпайер. Тази по-стара франкфуртска книга за Фауст е много по-поетична, по-дълбока и по-символична от втората, написана от Георг Рудолф Видман и издадена в 1599 в Хамбург; последната обаче е получило по-голямо разпространение, може би защото е разводнена с разни морализиращи разсъждения и претъпкана с надута ученост. По-добрата книга е била по такъв начин изтласкана и почти забравена. В основата и на двете книги е залегнала благочестивата цел да предварят добронамерено всяко свързване с дявола. Третият главен източник за фаустовската легенда, т.нар. „Ключове за ада“, са книги, съдържащи заклинания на духовете; съставени отчасти на латински, отчасти на немски език, тези книги се приписват на самия доктор Фаустус. Тази книга е била отпечатана в 1622 от Холбек в Амстердам. Възникналите от споменатите източници народни книжки са използвали материал и от една не по-малко забележителна творба, именно от книгата за опитния в магиите фамулус (сътрудник, ученик) на доктор Фауст, т.е. за Кристоф Вагнер, чиито приключения и шеги се приписват често и на неговия прочут учител. Авторът, който издал своята творба в 1594 според някакъв, както той твърди, испански оригинал, се именува Толет Скотус. Ако това съчинение е действително превод от испански, в което аз поне се съмнявам, то тук е налице следа, по която може да се издири на какво се дължи забележителното сходство между фаустовската легенда и легендата за Дон Жуан.
Съществувал ли е в действителност някога Фауст? Както мнозина други чудотворци, също и Фауст е бил обявяван за чиста измислица. На него в известен смисъл му провървя дори още по-зле: за него поляците, нещастните поляци, са проявили претенции, че бил техен съотечественик, те твърдят, че той до ден днешен бил известен у тях под името Твардовски. Наистина вярно е, че според най-ранни сведения Фауст е изучавал в Краковския университет магия, която се преподавала там открито като свободна наука, нещо твърде забележително; вярно е също, че по онова време поляците са били големи магьосници, което не може да се каже вече за тях днес. Но нашият доктор Йоханес Фаустус е едно толкова честно, истинно, дълбокомислено –наивно, жадно за самата същина на нещата и дори в чувствеността си толкова учено създание, че той е можел да бъде само или измислица, или немец“ (с. 770-771).

„Според свидетелствата на Йоханес Вирус (автор на прочута книга по магьосничество) и Филип Меланхтон (съратникът на Лутер), Фауст бил родом от Кундлинген, малък градец в Швабия. Ала тук трябва да отбележа, че споменатите по-горе съществени книги за Фауст посочват различно неговото рождено място. Според по-старата франкфуртска версия той се бил родил в Род като син на селянин. В хамбургската версия на Видман обаче е казано: „Фаустус е бил родом от графство Анхалт, родителите му живеели в областта Золтведел и били набожни селяни““ (с. 772)

„Нашият магьосник е често отъждествяван в преданията с първия печатар (Йохан Гутенберг, 1400-1468, Майнц). Това става особено в куклените пиеси, в които виждаме Фауст винаги в Майнц, докато народните книжки посочват за негово местожителство Витенберг. Дълбоко знаменателно е, че тук местожителството на Фауст – Витенберг – е също тъй рожденото място и лабораторията на протестантството (с. 773-4)

„Куклените театри, процъфтяващи по времето на Шекспир в Лондон, веднага обсебвали всяка пиеса, която имала успех на големите сцени, така че те не останали, разбира се, по-назад от Марлоу и по негов пример създали свой Фауст, като пародирали повече или по-малко сериозно оригиналната драма или я приспособили според местните нужди, често искали дори от самия автор да я преработи според гледището на публиката. Този именно Фауст от куклените театри преминал от Англия на континента и след като се подвизавал известно време из Нидерландиите, стигнал до панаирните бараки в нашата родина, където, преведен на простонароден език и опошлен от немски палячовщини, забавлявал низшите слоеве на немския народ. Колкото и различни да били версиите, възникнали в течение на времето главно поради импровизациите, същественото оставало все пак непроменено; и от една такава куклена пиеса, която Волфганг Гьоте гледал в един затънтен страсбургски театър, нашият велик поет заимствал формата и сюжета на своето гениално произведение. В първоначалното фрагментарно издание на Гьотевия „Фауст“ това проличава особено ясно. В него липсват заетото от „Сакунтала“ въведение и написаният по подражание на Йов пролог; по форма то не се отличава още от простата куклена пиеса и в него няма никакъв съществен мотив, от който да се заключи, че на Гьоте са били известни по-старите оригинални произведения на Шпис и Видман“ (с. 753-4)

„Марлоувият Фауст е послужил вероятно за образец и на други английски писатели от неговото време, които са разработвали същата тема, и места от техните пиеси също са преминавали след това и в куклените пиеси. Такива английски комедии за Фауст са били вероятно превеждани по-късно на немски и играни от т.нар. английски комедианти, които изнасяли по това време на немската сцена също и най-добрите Шекспирови произведения…
Така например спомням си, че и аз съм гледал два пъти живота на Фауст, представен от такива артистични скитници, и то по разработка не на някои от по-новите поети, а вероятно по фрагменти от стари, отдавна забравени пиеси. Първото от тези представления гледах преди 25 години в еди забутан театър преди т.нар. Хамбургски рид между Хамбург и Алтона. Спомням си, че всички призовани чрез заклинания дяволи се явиха, завити от глава до пети в сиви платнища… След сключването на договора, в който му се обещава да опознае всички неща и всякакви наслади, Фауст запитва най-напред какви са свойствата на небето и на ада и като получава исканите сведения, забелязва, че на небето трябва да е сигурно много хладно, а в ада – много горещо; за него най-поносим щял да бъде навярно климатът на нашата мила земя. Той спечелва най-прекрасните жени на тая мила земя чрез един вълшебен пръстен, който му дава цъфтящ младежки облик, красота и привлекателност, а така също и ослепително разкошно рицарско облекло. След множество прогуляни и пропилени години той подхваща любов и със синьора Лукреция, най-прочутата куртизанка във Венеция, но изменнически я напуска и отплава с кораб за Атина, където дъщерята на херцога се влюбва в него и пожелава да го има за съпруг… (по време на брачната церемония Лукреция издърпва пръстена му и той мигновено остарява, богатото му облекло изчезва, принцесата се отказва от него и слугите го изгонват)“ (774-775)
„Другата фаустовска драма, за която споменах по-горе, гледах на някакъв конски панаир в една хановерска паланка. На празна поляна беше скован малък дъсчен театър, където, въпреки че пиесата се играеше посред бял ден, сцената със заклинанията направи достатъчно страшно впечатление. Демонът, който се появи, не се казваше Мефистофел, а Астарот, име първоначално може би идентично с името Астарта, ако и в тайните съчинения на магите Астарта да се смята за съпруга на Астарот… След като дяволското съглашение се сключва, Астарот хвали множество хубави жени и ги предлага на Фауст, например Юдит, Клеопатра (но той отказва под различни предлози). „Тогава ти препоръчвам хубавата Елена от Спарта“ – казва с усмивка духът и иронично добавя, – „с нея ще можеш да си приказваш на гръцки“. Ученият доктор е очарован от това предложение и иска духът да му даде сега физическа красота и разкошно облекло, та да може успешно да съперничи на рицаря Парис; поисква освен това и кон, за да замине веднага за Троя. След като получава съгласие за това, той напуска сцената с духа и двамата се появяват веднага извън бараката, и то на два великолепни коня…. (с. 776-778).

2. Написването на Гьотевия „Фауст“

– В Лайпциг (1765-1768) е посещавал „Избата на Ауербах“ (16-19-годишен)
– проявява интерес към преданието по време на студентстването си в Страсбург (1770-1771). Запознава се с Хердер (22-годишен).
– през 1772 във Франкфурт била обезглавена Сузана Брант, за убийство на детето си (което убийство, както твърдяла тя в защитата си, й бил внушил дяволът) (23-годишен)
– 1772-1775 – написва т.нар. „Прафауст“ (отделни сцени от драмата, във Франкфурт) (23-26-годишен). Донася ръкописа през 1775 във Ваймар. Впоследствие той изчезва, но след време (1887) е открит негов препис, направен от някоя госпожа фон Гьокхаузен.
– добавя и преработва сцени в Италия, 1788; публикува някои части през 1790 (ок. 40-годишен); чете „Сакунтала“ на индийския драматург Калидаса през 1791, на немски; прави добавки към написаното през 1790-те
– Първа част е завършена към 1801 (52-годишен); и е публикувана през 1808
– Втора част е писана между 1823 и 1832 (74-82-годишен); през лятото на 1831 я запечатва. Публикувана е след смъртта му (22 март 1832) през 1832, а цялата книга – през 1836.

*

Из:
„Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев, 1981:

Следването в Страсбург и приятелството с Хердер (1744-1803)

„Затова, преживял провала на толкова добри намерения и толкова хубави надежди, аз с готовност се съгласих с проекта на баща ми да ме прати в Страсбург, където ми обещаваха приятен, весел живот и където между това трябваше да продължа следването си и накрая да взема докторска степен“ (с. 320)

„И за мен беше щастие, че благодарение на едно неочаквано познанство, всички предразположения и прояви на самодоволство, самолюбуване, суетност, гордост и високомерие бяха подложени на много строго изпитание, което беше единствено по рода си, не отговаряше ни най-малко на времето и затова беше толкова по-въздействащо и осезателно. Защото извънредно важното събитие, което щеше да има най-сериозни последици за мен, беше моето познанство и последвалото го сближение с Хердер“ (с. 362)

„Запознах се с поезията от съвсем друга страна, в по-различен смисъл, отколкото досега, и то такъв, който много ми допадаше. Староеврейското поетично изкуство, което той твърде остроумно разглеждаше след своя предшественик Лаут, народната поезия, която ни караше да търсим в Елзас, най-старите поетични паметници свидетелстваха, че поезията изобщо е дар на света и на народите, а не частно наследствено владение на шепа фини и образовани хора“ (с. 368)

„Най-грижливо криех от него интереса си към някои теми, които се бяха загнездили в мен и бяха на път да се превърнат в поетични образи. Имам предвид Гьоц фон Берлихингер и Фауст“ (с. 373).
*

Из:
Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова, 1966:

Кога са писани отделните части

(10 фев. 1829) „Фауст“ възникна едновременно с моя „Вертер“; донесох го със себе си във Ваймар през 1775. Бях го написал на хубава хартия за писма и нищо не бях зачертавал; защото се пазех да не напиша нито един ред, който да не бъде хубав и да не може да издържи изпитание (с. 304)

Допълнение: „Втората част на Гьотевия „Фауст“ е написана най-вече по времето, когато аз живеех във Ваймар. Аз всекидневно общувах с Гьоте и затова мога напълно да се смятам за очевидец на работата. Периодът на написването на тази поема започва от 1823 г., когато аз пристигнах във Ваймар, и продължава до март 1832, когато работата върху „Фауст“ беше вече приключена и Гьоте можеше да го смята за завършен. Това беше последното произведение, което Гьоте написа и което носи печата на високата мъдрост на неговата старост. Началото е било поставено още по времето на Шилер (1759-1805) и Гьоте се гордееше по-късно с това, че е имал щастието да прочете на Шилер голяма част от „Елена“. “

Работата на поета

(18 ян. 1825) – Лорд Байрон… изказва мнение, че това сте взели оттук, онова – оттам.
– Лорд Байрон е велик само когато твори; когато започне да размишлява, става дете… Моят Мефистофел пее една песен от Шекспир, защо не? Защо трябваше да се мъча да измислям моя собствена, когато Шекспировата бе тъкмо на място и казваше тъкмо това, което ми трябваше? После, ако прологът на моя „Фауст“ има известно сходство с пролога на „Йов“, то и това е напълно правилно и аз за това заслужавам повече похвала, отколкото укор (с. 113)

(15 ян. 1827) Наведох разговора към втората част на „Фауст“, особено към „Класическата валпургиева нощ“. „За три месеца – каза той – може да бъде готова, но отгде да намеря спокойствие! Всеки ден предявява към мене големи изисквания и е трудно за толкова време да се уединя и откъсна… Планът наистина е налице, но най-трудното предстои тепърва да се направи. А при творческата работа играе роля и слуката. Словото на Фауст към Прозерпина, с което трябва да я трогне, за да върне Елена – какво слово трябва да бъде това, че самата Прозерпина да се разчувства от него до сълзи! Всичко това не е лесно да се направи и зависи много от слуката, та дори напълно от настроението и силата на момента“ (с. 177)

(10 апр. 1829) Гьоте разгъна един малък план на Рим. „За нас другите Рим не е за продължително пребиваване. Който иска да остане там и да се засели, трябва да се ожени и да стане католик, иначе не ще може да издържи и ще има неприятен живот. Хакрет немалко се гордееше, че като протестант се е задържал толкова дълго време там… Това е Фарнезийската градина“.
– Не написахте ли Вие на това място сцената с вещицата във „Фауст“?
– Не, това беше в градината Боргезе (с. 335)

(6 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете първата сцена от второ действие на „Фауст“ (Работният кабинет на Фауст, помощникът съобщава за Вагнер, който работи върху Хомункулус; бакалавърът). „Понеже замисълът е стар и аз мисля върху него от петдесет години насам, в съзнанието ми е натрупан толкова материал, че сега всяко отделяне и отстраняване е трудна операция. Изобретяването на цялата втора част е наистина толкова старо, както казвам. Но понеже едва сега я пиша, след като световните работи ми са станали толкова ясни, може би това ще бъде от полза за работата“ (с. 343)

Представянето в театър

(20 дек. 1829) Аз си помислих за Хомункулус и как тази фигура би могла да се представи осезаемо на сцената. „Ако и не може да се види самото това създанийце – казах аз, – ще трябва да се види светещото нещо в ретортата. Що се отнася до онова значително нещо, което той има да каже, то би трябвало очевидно да бъде предадено не така, както го би казало едно дете.“
– Вагнер – каза Гьоте – не трябва да изпуска ретортата от ръцете си и гласът трябва да звучи така, сякаш излиза от ретортата (с. 346)
Отделни сцени

(13 фев. 1831) Бях у Гьоте на обед. Той ми съобщи, че напредва с четвъртото действие на „Фауст“ и че началото му се удало тъкмо тъй, както е желал. „Сега ще промисля цялата тази празнина от „Елена“ до завършеното пето действие и ще го напиша в подробна скица, та после напълно спокойно и сигурно да го изпълня, като обработвам по избор ония места, които в момента ми допадат. Това действие отново получава свой особен характер, така че то като един съществуващ в себе си малък свят не засяга останалото в пиесата и се включва в цялото само чрез слаба връзка с предходното и следващото.“
„По тоя начин – казах аз – то напълно ще бъде в характера на другото. Защото всъщност Ауербаховата изба, Кухнята на вещицата, Блоксберг, Райхстагът, Маскарадът, Книжните пари, Лабораторията, Класическата Валпургиева нощ, Елена – всички са самостоятелни малки житейски кръгове, затворени в себе си, които наистина взаимно си въздействат, но малко зависят един от друг. На поета предстои да даде израз на един разнообразен свят и той използва преданието за някой прославен герой само като връв, за да наниже на нея каквото желае. Така стои работата и при „Одисеята““.
„Вие имате пълно право – каза Гьоте, – но при такава композиция работата се свежда само до това, отделните части да бъдат значителни и ясни, докато цялото всякога си остава несъизмеримо. Но тъкво поради това то като неразрешима проблема постоянно мами хората отново да се занимават с него“ (с. 397)

(30 дек. 1829) Днес след обеда Гьоте ми прочете следващата поред сцена.
„Сдобили се в императорския двор с пари, те искат да се забавляват. Императорът пожелава да види Парис и Елена, и то като лично му се явяват чрез чародейство. Но понеже Мефистофел няма нищо общо с гръцката древност и няма никаква власт над такива лица, то с тази работа се залавя Фауст и я свършва сполучливо. Какво обаче трябва Фауст да предприеме, за да направи появяването им възможно, още не е напълно завършено и аз ще Ви го прочета следващия път“ (с. 348)

(21 фев. 1831) За „Класическата Валпургиева нощ“ и колко тя се отличава от сцените на връх Брокен в първата част.
„Старата Валпургиева нощ – каза Гьоте – е монархична, защото там дяволът навред се почита като безспорен разпоредител; класическата обаче е напълно републиканска, защото всичко е представено едно до друго в широта, така че всеки да има еднакво значение и никой не е подчинен на друг и не го е грижа за другите“.
„Също така – казах аз – в класическата всичко е дадено в отчетливо обрисувани индивидуалности, докато на немския Блоксберг всяко отделно лице се губи в общата маса на вещиците“ (с. 405)

За втората част: „Ако човек си помисли какви ужаси в края на първата част се струпаха върху Гретхен и по обратен път трябваше да разтърсят цялата душа на Фауст, ще се съгласи, че аз не можех да се помогна иначе, освен чрез това, което направих: съвсем да парализирам героя и да го смятам за унищожен и в тази привидна смърт да запаля нов живот. За тази цел трябваше да прибягна до благотворни мощни духове, както те са ни предадени в образа и природата на елфите, цели изтъкани от милосърдие и най-дълбоко състрадание. Тук не се произнася съд над него и не става дума дали той го заслужава или не, както това можеше да се извърши от хора-съдии.“ (с. 488)

(10 ян. 1830) Днес след обеда Гьоте ми достави голямо удоволствие, като ми прочете сцената, където Фауст отива при Майките.
– Повече нищо не мога да Ви открия – каза той след това, – освен че намерих у Плутарх, че в гръцката древност за Майките се е говорило като за божества. Това е всичко, което дължа на преданието, останалото измислих сам.
Ек.: Ако можем да си представим вътрешноста на земното кълбо като празно пространство, така че човек да може да върви в една посока със стотици мили, без да се сблъска с материален предмет – такова нещо ще трябва да представлява обиталището на тези непознати богини, при които Фауст слиза… Ако магьосникът иска чрез силата на своето изкуство да добие власт над формата на едно същество и да извика към живот едно по-раншно творение, той ще трябва да слезе в царството на Майките. И тъй като всичко, което получава на земята живот чрез зараждане, дължи това най-вече на женското начало, то и онези творящи божества с право са смятани за женски и не без основание им е дадено почетното име Майки (с. 350)

Отделни герои

(16 дек. 1829) Ще забележите, че Мефистофел се намира в неизгодно положение спрямо Хомункулус, който е равен нему по духовна яснота, но далеч го превъзхожда по стремежа си към хубавото и ползотворното. Впрочем той го нарича „господин братовчед“. Защото такива духовни същества като Хомункулус, които не са помрачени и ограничени чрез пълно очовечаване, се числят към демоните. Поради това между тях двамата съществува един вид роднинство.
– Без съмнение – казах аз – Мефистофел се явява тук в подчинено положение. Но аз не мога да се освободя от мисълта, че той тайно е съдействал за появата на Хомункулусът, тъй както го познаваме дотук и както той и в „Елена“ всякога се проявява като тайно действуващо същество. По тоя начин той в цялото стои над Хомункулус и уверен в своето превъзходство, може спокойно да му отстъпи в отделни случаи.
– Вие чувствувате положението много правилно – каза Гьоте. – Така е. И аз вече съм мислил дали не трябва да сложа в устата на Мефистофел няколко стиха, когато той отива при Вагнер и Хомункулус се намира в състояние на възникване, за да изразя чрез това неговото съдействие и така да стане положението по-ясно за читателя (с. 345)

– Евфорион – каза Гьоте – не е човешко, а само алегорично същество. В него е олицетворена поезията, която не е свързана с никое време, с никое място и с никое лице. Същият дух, комуто по-късно е угодно да бъде Евфорион, сега са явява като момче-возач и в това отношение той прилича на призраците, които присъствуват навсякъде и всеки час могат да се появят (с. 347)

(2 март 1831) „Демоничното – каза той – е онова, което не може да бъде разбрано чрез разсъдъка и разума. В моята природа го няма, но аз съм му подвластен.“
„Наполеон – казах аз – е бил, изглежда, демонична натура.“
„Той беше във висша степен демоничен – каза Гьоте, – като никой друг. Демонични натури от тоя характер гърците смятаха за полубогове.“
„Няма ли демонични черти и Мефистофел?“ – попитах аз.
„Не – каза Гьоте. – Мефистофел е твърде негативно същество, а демоничното се проявява в напълно положителна енергия. Между творците то повече се среща у музикантите, по-малко – у живописците. У Паганини то се проявява във висша степен, поради което той и създава такова силно впечатление“ (с. 411)

Интересът към „Фауст“. Отклик и критики

(23 март 1829) Изглежда, че Шилер е проявявал голям интерес и към „Фауст“ – казах аз. – Хубаво е това, че той Ви е подтиквал и много любезно е, че се е съблазнил от идеята сам да доизкара „Фауст“ (с. 315)

(29 ноем. 1826) – Господин Дьолакроа е голям талант, който тъкмо във „Фауст“ е намерил подходяща храна. Французите осъждат неговата необузданост, но тук тя съвсем му подхожда. Надявам се, че той ще илюстрира целия „Фауст“ и особено ще се радвам на сцената в кухнята на вещицата… (с. 166)

(30 дек. 1829) Той беше взел френския превод на неговия „Фауст“ от Жерар, прелистваше го, и изглежда, че прочиташе по нещо.
„През ума ми минават особени мисли – каза той, – като си представям, че тази моя книга сега се чете на езика, в който преди петдесет години господствуваше Волтер. Не можете да си представите какво ми минава през ума и нямате понятие за онова значение, което Волтер и неговите велики съвременници имаха за мене в моята младост и как властвуваха в света на нравственото. От моята биография не е ясно какво влияние са имали тези мъже върху моята младост и колко ми е струвало да се отбранявам от тях, за да се задържа на собствените си нозе с истинско отношение към природата“ (с. 349).

Библиография

Преводи и коментари на български:

Ал. Балабанов (първа част, 1906; втора – 1927-1932)
Н. Соколов (пълен превод – от руски, 1915)
Димитър Николов-Осинин (1933)
Кирил Христов (1939, първа част)
Георги Бакалов (втора част, в проза, преди 1945)
Димитър Статков (1958, 1966, 1997)
Кръстьо Станишев (1980, в „Гьоте. Избрани съчинения“)
Любомир Илиев (1999)
Валери Петров (2001)

П. Кохан (Очерки по история на западноевропейските литератури, т. I, 1903-1905; превод от руски на Г. Шопов, Ст. Андрейчин, В. Нейчев, преди 1945)
М. Арнаудов. „Увод в литературната наука“, 1920
К. Гълъбов („Гьоте“, 1948)
Ал. Балабанов (1906, 1927-1932), Ст. Станчев (1966) – предговори към „Фауст“
Д. Статков (1966, 1997 – коментар към превода, по-обширен в новото издание)
Й.П. Екерман. „Разговори с Гьоте“. Превод Д. Осинин и П. Николова. „НИ“, 1966
Ал. Шурбанов (1975) – предговор и бележки към „Доктор Фауст“ на Кр. Марлоу в: „Театър на английския ренесанс“
Томас Ман (1978, т. 2 – есета, превод Ст. Джамджиев)
Х. Хайне („НИ“ 1981, т. 1; „Доктор Фауст“. Превод Ст. Джамджиев)
Й.В. Гьоте. „Поезия и истина“. Превод Г. Георгиев. „НК“, 1981

Аристотел. Метафизика 2019

М 15 окт 2019

И така:

1. Нов превод на „средните“ (IV-IX) книги на Метафизика, който въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на съществуващия (от 2000-та) български превод на същите книги. Тя следва, с някои добавки, установената в I-III и X-XIV. Чрез тази именно терминология би трябвало да се превеждат и коментират главните философски съчинения на Аристотел; и тя ще съдейства за укрепването на философския език, основан върху думи с български корени. Това е фундаментален принос към философското образование и мислене на български език, тъй като е мъчно (или невъзможно) то да бъде основано върху чуждици.

2. Коментар (по-обширен върху кн. VII-IX), който взима предвид всички по-влиятелни коментари и преводи на „средните книги“ от последните 200 години. Имам предвид първо преводите и коментарите на Швеглер, Бониц, Рос, Кубицки, Трико, Фреде-Патциг и Реале; но и много други, които са споменати в бележките. Такъв коментар се прави за пръв път на български език и е рядкост по света. Не ми е известен коментар на Метафизика, в който да се привеждат примери от такъв брой преводи (22), и на толкова различни езици (8).

3. Двете книги образуват първия пълен български превод на „Метафизика“, изработен от един преводач. Доколкото ми е известно, аз се оказвам десетият човек в света, който е превел цялата „Метафизика“ за пръв път на даден език самостоятелно (без съпреводач). Досега това са направили Мьорбеке (латински, XIII в.), Тейлър (английски, 1801), Хенгщенберг (немски, 1824), Аскарате (испански, 1875), Бартелеми Сент-Илер (френски, 1879), Карлини (италиански, 1928), Кубицки (руски, 1934), Бездечи (румънски, 1965), Лесняк (полски, 1983).

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.

Финикия и Персия

- Сега се сещам за финикийците. За тях нищо не казахте.
– Вярно, а трябва да се каже. Те също стават известни по онова време, след 1200-та. Соломон, който живее през X в. е бил във връзка с тях, това се казва покрай неговия строеж на Храма. Възможно е те да са били същите „филистимци“, срещу които въстанал Самсон. Те основават Картаген към 900-та г. и през следващите векове са най-голямата морска сила в Средиземноморието, може би чак до римо-картагенските войни. Това е езически народ, почитали са Дагон и Астарта, както се казва в Библията. Омир ги представя като разбойници и измамници, които обикалят островите и бреговете на континентите, и често отвличат хора и ги продават в робство. Херодот обаче отбелязва, че те са пренесли писмеността сред гърците. Преди тях силните цивилизации са били речни, а те са първата морска. Занимават се с търговия и покрай това с пиратство; използват пари, и чрез тях натрупват големи богатства – а не от данъци, както се прави в Египет и при сухопътните цивилизации. Били са опитни и във военното дело, както се вижда от съпротивата им срещу Александър: защото най-голямата трудност, която той е срещнал във войните си, е била да превземе Тир. Те дават първият пример за такъв вид цивилизация, търговска и транспортна. Той е последван от атиняните, а в по-нови времена – от венецианците, холандците и британците.
– И кога идва краят на тези епоха?
– Първо да видим как вървят епохите, за които става дума. Най-напред беше сътворението и животът след грехопадението до потопа. После имаме следпотопното време, в което се явяват първите държави – това са речните цивилизации – и се стига до първите успехи на изкуствата и науките. Всичко това все още става в Азия и Африка – ако Египет е част от Африка. Тази втора епоха свършва с големите сътресения в средата на II хилядолетие, и тя е изцяло езическа, ако не смятаме това, че Бог се открива на Авраам и първите му потомци. Третата е кратка, тя завършва към 1200-та, с въздигането на Божия народ и с катастрофата или упадъка на няколко езически държави. Сред тях трябва да поставим и хетската от Мала Азия, за която забравих да кажа. И сега говорим за четвъртата, която продължава до края на VIII в. В нея се случват някои размествания.
– Какви?
– Първо, задълбочава се упадъкът на речните цивилизации – Месопотамия и Египет. В Двуречието господстват асирийците, но и на тях не им остава много, те ще изчезнат през следващия период; а почти веднага след това и вавилонците. Същевременно се издига първата морска цивилизация – тази на финикийците. Второто е, че се поставя основата на европейската цивилизация, на която предстои голямо бъдеще – защото тя ще приюти истинната религия, след разпръсването на евреите. Най-напред, от север слизат дорийците – те трябва да са били гърци. Скитат известно време из полуострова, както казва Херодот, и накрая се установяват в Пелопонес. От друга страна, трите гръцки етноса – това са йонийците, еолийците и дорийците – колонизират бреговете на Егейско и Йонийско море, тоест прехвърлят се на изток в Мала Азия и на запад към Италия и Сицилия. Така се създават условия за втората морска цивилизация, която вече е европейска. А в Италия се основава Рим – в средата на VIII в., когато е времето на Омир и първите Олимпийски игри. И като гледаме тези движения на етносите и народите, виждаме в тях Божия промисъл. Гърците са във възход, защото след време на техния език ще се разпространява Писанието, а и голяма част от Преданието, значи словата на Отците на Църквата. А от друга страна, възходът на Рим ще послужи за създаването на държава, която ще закриля Църквата, макар и при много сътресения, чак до средата на XV в., когато ще дойде редът на Русия.
– Значи четвъртата епоха завършва с Омир на изток и Нума Помпилий на запад – каза тя. – Защото той трябва да е бил цар към 700-та година, а Омир сигурно не е живял до по-късно.
– Така е. Но като че ли достатъчно говорихме за днес. А и виното свърши.
– Да. А какво става с евреите?
– О, вярно. Ами те създават царство и уреждат богослужението, при това с голяма тържественост – както става при Соломон, който бил много богат. Храмът, който е построил, е бил сравним с най-големите по света. Но държавата се разпада още при синовете му и после никога не се обединява: асирийците унищожават южното царство, което се е наричало Израил, към 720 г. – значи точно по Омирово и Ромулово време. И така богослужението оцелява само в Иерусалим, като по този начин може би е избегнато разделение и на богословска основа, защото то се случва лесно, когато центровете станат два и повече. Тогава се явяват някои големи пророци, един от които е самият Давид; а после Илия, Елисей и Исаия. И за Соломон се приема, че е автор на някои от книгите на Стария завет. Оттук нататък на евреите им предстоят много беди, но голяма част от мисията им вече е изпълнена.
– Трябва да вървя – каза тя. – А утре?

– Така че имаме пета епоха, това е задвижването на европейската история, класическата античност. Трябва да се забележи обаче, че големите събития се случват в Азия, а тези в Европа са като последствие от тях. И главното е сриването на асирийците в края на VII в., когато те губят войната срещу мидийците и вавилонците. Тогава победителите си разпределят Азия – тази част, която асирийците са владели. Вавилон получава южното Двуречие и впоследствие побеждава евреите и разрушава Иерусалим, включително и Храма.
– При Наву-ходоносор – произнесе тя.
– Точно. А мидийците придобиват севера и държавата им включва половината Мала Азия на запад и персийските земи на изток. Но това, че са поробили персите, ще стане причина за унищожението им.
– Човек не бива да напада всекиго.
– И аз така мисля. Нещастията за големите държави често идват от това, че са нападнали някого, когото са подценили. Понякога една малка и незабележима държава или етнос може да унищожи много по-голяма и богата.
– И как това засяга Европа?
– Ами ето. Мидийците, като държава-победител, се разпростират на запад и влизат в съприкосновение с Лидия – когато там цар е бил бащата на Крез. Започва война, но тя е прекратена: Херодот казва, че било заради слънчевото затъмнение в началото на VI в., което командващите сметнали за знамение. Тогава сключили мир и го подсигурили с династичен брак – синът на мидийския цар се оженил за дъщерята на лидийския. От този брак се родила Мандана, майката на Кир. После следват нещата, които се разказват за Кир, и в крайна сметка персите въстанали, победили Астиаг и придобили мидийското царство. После Кир побеждава и Крез, и така Персия стига до Егейско море. И в един момент гърците въстанали – това е йонийското въстание от края на VI в. Атина се намесила и се стигнало до гръко-персийските войни, които започнали като наказателна акция срещу атиняните. Това е походът на Датис и Артафрен, който пропаднал поради загубата им при Маратон.
– Значи отиваме към унищожението на Персия – каза тя.
– Именно. Но дотогава има време. От друга страна, Кир напада и Вавилон, и го побеждава към 540-та, което евреите смятат за свое освобождение. И в Стария завет пише за Кир, в Девтеро-Исаия. Те постепенно се завръщат и построяват втория Храм – това става при Дарий, след 520 г.
– Втори и последен – каза тя.
– Да. Засега. Персия се разпростира страшно надалеч, чак до Индия и централна Азия – там, където сега са Узбекистан, Туркмения, Киргизстан. Една от тези страни има обща граница дори с Китай. Така че това трябва да е била най-голямата държава в света тогава – поне най-голяма в западния свят. При Камбиз те завладяват и Египет. Така че е било въпрос на време на продължат към Европа, а йонийското въстание е било само повод.
– И как са спечелили атиняните?
– Все пак при Ксеркс срещу персийския флот са воювали обединените гръцки сили, имало е кораби от различни градове. Работата е в това, че Персия е сухопътна империя и тя никога не се е нуждаела кораби, за да направи завоеванията си. Морският бой е бил нещо ново за тях, така че е нормално да го загубят. Тук размерите на държавата нямат никакво значение, нито дори броят на корабите в битката – просто един знаят как се прави това, а други не знаят. Крез преди това се е оказал по-разумен от Ксеркс, защото се е отказал да напада гърците по море.
– А какво става в Рим по това време?
– Рим е откъснат от всичко това, защото на тях им е трябвало много време, за да се справят с околните градове и етноси. По времето на късните Египет и Асирия и на гръцката архайка те още са били в царския си период. Той се прекъсва в края на VI в., точно по същото време, когато в Атина падат Пизистратидите, а йонийските гърци започват да се бунтуват. Римляните са минали през много опасности – и вътрешни междуособици, и външни нашествия, като това на галите в началото на IV в. Градът се проявява като по-голяма сила и го забелязват извън Италия чак след Александър, през III в., когато успява да отблъсне Пир, да спечели първата война с картагенците и да завладее Сиракуза.

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания