7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (интервю 3)

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Николай Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Всъщност важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

– Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв – за наше щастие, защото това е една добра база, на която може да стъпи човек – поне от 200 години. Като казвам „200 години“, това са 200 години в Европа. Та най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не, както става впоследствие – да се започва от Омир. И е интересно, че когато нашите предци от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей явно не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. И така, това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още; но един основен курс наистина достига до първи век пр. Хр., до нулевата година, по времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на този текст е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Диалогът, разбира се, е изобретен като литературен жанр през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ (мнозина са писали диалози с главно действащо лице Сократ); и впоследствие диалогът се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени, великолепни…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература…

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – то си го пише още на първа страница, пък и аз така говоря за нея – като учебник. И човек го отваря, вижда някакви хора разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“. Ще кажа в какъв смисъл е учебник. В университета от отдавнашни времена, още от средновековието вероятно, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава; а другата е семинарната – или както ние си го наричаме, упражненията. И сякаш никой не забелязва, а всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен точно в лекционна форма. Тоест, имаме един монолог: нещата са така, така, така…

Н.М.
– Категорични…

Н.Г.
– Да. Текстът звучи категорично, авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И почти никой не прави връзка с лекционната форма; а всъщност това е една лекция, която е отпечатана. И когато аз се размислях така драматически за това, че е крайно време да се напише един голям университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в класическата филология и в античнознанието, и в знанието за античната литература, която е, разбира се, повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той е достъпен в момента, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници… и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние все още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Александър Балабанов, който е издаден през 1914 г., и е чудесен, все пак е гимназиален. Тоест той няма библиография, няма препратки, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник за училище. И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тази литература е най-обсъжданата в света. Всъщност тя е неизчерпаема.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и споменатият Величков, и споменатият Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност много ми е важно да не пропуснем това – че има една отделна втора част, в която са изведени всички онези неща… Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е всъщност фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература – доколкото може да има точно знание в науките за човека, защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е просто такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не твърдо, както е знанието за триъгълника и квадрата…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл…

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Да. Та аз като се замислих, си казах: „Защо да не дам една реална картина на образованието, каквото е, тоест на разговорите със студенти?“ И някак естествено се появи ето този разговор. И както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И те не са само гръцки…

Н.М.
– Много е любопитно за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някакси… Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос и той е тема при всяко литературно изследване. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица и кои са. Хубаво е да се каже по този въпрос, че прототипът е само една опора. Обаче художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да снимаш някой човек, а се стремиш наистина да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои, нали? Те може да имат някаква опора в реални лица, обаче е много мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до литературния образ. Така че е сложно.

СтЛ 34

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. И макар да знаем, че така се случват учебните часове, за съжаление те не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, за съжаление. Много добре са подготвени всички участници в диалога. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва…

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание, тъй като е много важно. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход към науката. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят така приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак аз си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога, без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че аз наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“…

Н.М.
– Абсолютно прав сте…

Н.Г.
– … аз Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

СтЛ 40

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може дори да е по-информиран, и пак да използва втората част за справочник. За някои от темите, по които може да не е много сигурен.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се за зачетеш, тя не те пуска лесно. Ти четеш и си казваш: „А я да видя какво ще кажат и по-нататък… какво ще е на следващата страница“. Защото те са си в разговор. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и едно нещо, което се нарича „стазим“; то е заето от трагедията, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е просто като в учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; ами има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата на книгата. И така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата, в края на миналата година – като определение за нея. Защото, естествено, тогава всички говореха за мултижанровостта и неща, които ние вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но Вие склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Ето това е, което аз смятам, че трябва непременно да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако ти го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Аз искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

в ауд 187

Приказки, летене, сънуване

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

6 СтЛ 35

„Старогръцката литература“ (интервю 2)

Любомира Константинова:
– В деня на премиерата на „Старогръцката литература. От легендарните начала на поезията до края на елинизма“, се срещаме с автора – преподавателя в Катедрата по класическа филология на Софийския университет, доц. Николай Гочев. Добър ден.

Н.Г.
– Здравейте.

Л.К.
– Изключително удоволствие е това отваряне на книга в ефир, макар и невидимо за очите на слушателите ни – едно много красиво издание, с уместна снимка на корицата; издание с твърди корици, което предлага три части, които преминават през всичко онова, което обещава заглавието.

Н.Г.
– Първо, аз много се радвам, че Вие обърнахте внимание на вида на книгата. Тя наистина е много красива; и аз самият рядко съм срещал толкова хубава книга, и сякаш ми е изненадващо, че това е книга, която аз съм написал. Използвам този случай, за да благодаря на екипа на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ – защото мнозина от тях бяха ангажирани в работата по книгата.

Л.К.
– Нека само да кажем на слушателите ни колко време отне от написването на книгата до излизането й, за да си представим целия този труд на много хора.

Н.Г.
– Да, това си заслужава да се каже. Наистина, създаването на една книга е процес, който е много различен от нейното съдържание и е добре да му се обърне внимание. Всъщност книгата се състои от две части и аз това винаги го подчертавам, защото те са много различни. Първата от частите – самата книга е голяма, повече от 600 стр. – е диалог между участници, които си говорят за старогръцката литература. А втората – това са добавки, бележки под линия. И тези бележки под линия са огромни, те заемат към 300 стр., което прави впечатление. Та тази книга е така.

Л.К.
– Това е по-трудната или по-лесната част?

Н.Г.
– Те просто са различни. Това щях да кажа – че когато книгата се пише и става въпрос за един художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художественият текст се пише с вдъхновение. Това при мен отне към 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – е писана в продължение на 5-6 години. И след като дадох този текст в Университетско издателство, беше необходим около месец и половина, за излязат сигналните бройки. Защото най-напред се вадят 10 сигнални бройки, просто за да се види, че има такава книга. А после работата продължава. Тя продължи още 4 месеца и в крайна сметка имаме този резултат. Значи, за да се напише книгата и да се допълни въз основа на готови неща – това може да отнеме 6 месеца; но после трябват поне още 6, за да се направи добре. А ако се вземе предвид времето от деня, когато тя е била предложена за включване в плана на издателството, до самото представяне – това може да бъде и година, както стана със „Старогръцката литература“. И много хора са ангажирани: като се започне от директора и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.

Л.К.
– Преминавайки през всичко онова, което ни разказва първата част на книгата – всъщност коя е нишката, която разказът следва?

Н.Г.
– Да, какво става там. Веднага казвам, защото не е никакъв секрет, че книгата е замислена като учебник. Всъщност тя е продължение на една друга моя книга, която излезе преди около 15-тина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил. Та в един момент някои ме попитаха: „Няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди време – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох – „Пойесис“ на старогръцки означава „поезия, литература“. И „едно“; това „едно“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като съм преминал през цялата история на обсъжданията, сега какво?“ И тогава някой каза: „Ами просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде новата книга“. Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Обаче тук има една особеност, и тя е в това, че аз почти не работя лекционно. Това може би не е често срещано. Не чета лекции, а предлагам на студентите сами да прочетат нещо и след това да говорим; и в течение на разговорите те чуват какво мисля по главните въпроси. И точно това се случи в тази книга.

Л.К.
– Това е книга за всички, не само за студенти или ученици.

Н.Г.
– Книгата според мен е новина, тъй като обикновено учебниците – било за гимназията, било университетските – са от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което според мен не е много далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото, както е известно, в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За това, хората да разговарят. И ето сега имаме учебник – и се радвам, че на мен ми се случи да го направя – който е от семинарен тип. Той показва как вървят упражненията в университета, как хората си говорят там, след като вече са чели. Затова тук имаме група участници, които си говорят за тази литература; и вървят, впрочем, по стандартния университетски курс. Така че читателят, който иска да види в тази книга едно систематично изложение по темата, ще го открие. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 години у нас той е почти един и същ. А ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник на български език е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводачът на Данте. Като учител в Солун той е написал такъв учебник – за гимназиите. Така че в България ние имаме повече от 120 години традиция в тази област. Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Значи в него имаме: епос, лирика, драма – което е поезията; и после историография, реторика, философия, което е прозата. След това идва следкласическата епоха, елинизмът. И това е.

Л.К.
– Една част от пролога сякаш задава именно това, което може да бъде очаквано от книгата нататък. „И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето.“ Нека това да си кажем – с какво е различно това, нашето време?

Н.Г.
– Сега, първо да кажа за самото начало на книгата. Тя започва някакси направо, без каквито и да било обяснения. Просто водещият изведнъж заговаря от първо лице.

Л.К.
– Преди това пише „Ден първи“…

Н.Г.
– Да, вярно е. И да кажем какво е устройството на книгата. Това са десетина души, които се събират всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят, осъзнавайки впрочем това, че създават учебник по литература. Водещият ги е поканил; той ги цени като хора, които разбират от този материал, макар че някои са доста по-млади: едни са студенти, други – докторанти, трети – асистенти, като в университета. Но ги поканва и казва: „Хайде сега да направим един учебник, защото, извинете ме, но аз не мога да напиша учебник, много е трудна тази работа.“ Единственият начин да го създадем е да седнем и да го изговорим.

Л.К.
– Много е трудно, защото?

Н.Г.
– Защото дисциплината „старогръцка литература“ е стара, много традиционна и материалът, който се е натрупал, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Старогръцката литература е първата, тя е началната в Европа. Гърците са тези, които са създали литературата; което впрочем значи, че в началото на тяхната литература не са стоели преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. А българската литература започва – с какво? С преводи на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали литератури са така – и френската, и английската, и немската – всички започват с някакви преводи. Гръцката затова е много странна и особена, и основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място. И оттук нататък всички европейски интелектуалци, които са се занимавали с образование, философия, художествено творчество, са започвали от тези книги – от Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Очевидно, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим за тясно художествена литература, а за нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.

Л.К.
– И в цялото изобилие на тази широта един нов подход определено носи полза.

Н.Г.
– Ами знаете ли, човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. Тоест, ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите, които вече са налични. Значи трябва да се направи нещо ново. И това ново е ето този разговор. Там едни хора си общуват помежду си като добри познати, което значи, че има и художествен елемент. Освен това от време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която те обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“, която също се обсъжда.

Л.К.
– Те от време на време са критични и към собственото си обсъждане, като в момент като: „Е, много възрожденска стана обстановката. Какво друго? Трябва да споменем за Софроний.“

Н.Г.
– Да. Това е моментът, в който те разговарят на тема „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Това е важна и интересна тема. Наистина има един такъв специализиран курс в университета, който, разбира се, започва със средновековието и стига до наши дни. Та те се питат: „Как е прониквала античността в България?“ – и казват как. През средновековието ние вече сме имали преразкази на антични произведения, а и по-късно тези неща са се поддържали по различни начини.

Л.К.
– Нека преди да поканим слушателите на самото представяне, да им кажем как бележките се явяват една хомогенност.

Н.Г.
– Първата част, казахме, е разговор; а втората вече е ерудитската, където се предлагат, по-скоро сухи факти и изложения на произведения. В тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важните антични книги, които някога са правени на български – мисля, че не са правени. Тук намираме най-голямото българско резюме на „Илиада“, 30-40 страници; на „Одисея“, на Херодот, на някои диалози на Платон; също на Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата й част също е конспектирана тук. Един античен роман – „Етиопска повест“ – също е конспектиран. Освен това има и сведения за авторите, за контекста на създаването на произведенията; и всички те са взети от източниците. Тоест има нови преводи на важни свидетелства за античната литература, записани още през античността.

*

(за Радио „Христо Ботев“, 5 декември 2019)

https://bnr.bg/hristobotev/post/101200192

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ и какво значи да си учен

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

*

(5 декември 2019, СУ)

СтЛ две страни

„Старогръцката литература“ (интервю)

Румен Спасов:
– Разговарям с Николай Гочев, който е написал една „старогръцка литература“: казва се „Старогръцката литература“, и е под формата на диалог. Това като че за пръв път се случва в нашата книжнина. Така ли е?

Н.Г.:
– Така е. Наистина, доколкото знам, досега не е била писана книга, която да представя тази литература чрез формата на диалога. Тук не става дума толкова за художествен текст, колкото за изложение, чрез което човек – бил той по-близо до тези неща, или по-далеч – би могъл да се ориентира в този материал. Да научи какво се говори най-общо за Омир, за Софокъл, за Платон – тези неща. И Вие сте напълно прав, като казвате, че това е ново. Аз бих добавил, че то е ново не само у нас. Досега не съм срещал в световната литература подобен вид представяне на старогръцката словесност. Така че това е, струва ми се, първата такава книга. Ако пък се окаже, че не е било така, ще бъде още по-хубаво.

1 СтЛ 28 а

Р.С.
– Може би още по-хубаво ще е да не е и последната. Защото наистина е много четивна; в същото време участниците в диалога се сговарят за някакви неща, както, да кажем, събеседниците в „Декамерон“. Всичко това прави учебника много четивен. Той е не само учебник, вероятно не само това е целта.

Н.Г.
– Да. Някой би могъл веднага да се запита как да наречем тази книга, към кой вид научна или художествена литература тя принадлежи. Аз бих казал, че този жанр е нов. Но не защото е диалог, тъй като диалози се пишат още от древността; дори Платон не е бил първият, който е писал диалози. Но тук имаме нещо друго. Книгата – тя по обем не е малка, над 600 стр. – се дели на две равни части. 300 страници е диалогът и 300 страници са добавките – това, което ние обикновено наричаме бележки под линия. Те съдържат точна информация за произведенията, авторите, обстановката, в която авторите са живели и произведенията са били създавани. Цялата тази информация е изцяло въз основа на източниците. Там имаме и едни големи – бих казал, най-големите, правени на български език – представяния на основните произведения на старогръцката литература. Това са резюмета на „Илиада“, „Одисея“, „Историята“ на Херодот, на няколко диалога на Платон, един късноантичен роман – и не само. Те не просто маркират съдържанието на тези книги, а направо ги разказват. Тоест, ако човек няма време да прочете „Илиада“, той може да се запознае с това резюме, което е 30-40 страници – и няма да е далеч от това, да я е прегледал… Това едно. И второ, Вие много точно споменахте „Декамерон“. Наистина е така. Тази книга има една определена структура, тя е премислена, и първото, което може да се каже е, че е разделена на „дни“. Там действащите лица се срещат всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят – с цел впрочем точно да създадат книга за старогръцката литература. Те това го осъзнават.

дн дата 2

Р.С.
– Изключително познавателно значение има тази книга. Тези диалози като че биха могли някакси и да се театрализират, и участниците да бъдат действащи лица.

Н.Г.
– Могат да се театрализират, това може да се представи и като пиеса. Някой може да запита дали целта на диалога в първата част на книгата не е по-скоро художествена. Аз бих казал, че в нея има художествен елемент. Там има 12 действащи лица, като характерите им се различават, за да могат, разбира се, да влязат в съдържателно общуване помежду си. Читателят ще види, че тези хора не просто се изказват за нещо, което са чели, ами действително си говорят като едни много добри познати. Има една любезност, бих казал, една известна галантност в общуването помежду им. Те са пет мъже и седем жени, които си говорят не само за литература, но и за други неща. В този смисъл да, тя напомня на тези произведения, за които пример е и „Декамерон“.

х 2 СтЛ 1

Р.С.
– Тези 16 дни и една нощ преди 17-тия ден са като един символ на много непознати неща, които не са достигнали до наши дни, включително и от римската литература, вероятно…

Н.Г.
– Да, нещата ще тръгнат нататък. Всеки автор си знае какво е възнамерявал да прави и какво не е успял. И ето в случая замисълът – понеже още в началото ми беше ясно, че книгата ще се дели на дни – беше да направя 24 дни. Несъмнено, по примера на „Илиада“ и „Одисея“, които се делят на 24 песни. И се старах много, но тази работа е тежка; и видях, че стигам до 16-тия ден. Сега по съдържание книгата стига до началото на римската империя. Имам предвид момента, в който и Египет, последната независима средиземноморска страна, вече е включен в рамките на римската държава. Така идва една нова епоха, гръкоримската, в която гръцката литература продължава да съществува, но цялостната политическа и културна обстановка се променя; и изложението свършва там. Значи по първоначалния замисъл остават осем „дни“. Тези дни, да сме живи и здрави, аз смятам да ги напиша; и те изглежда трябва да включат гръцката литература до края на античността. Но и римската, доколкото тя е повлияна от нея; а тя е повлияна в огромна степен. Не веднъж действащите лица казват, че римската литература – това е просто една гръцка литература, написана на латински език.

Р.С.
– Друг принцип, по който могат да се подредят тези дни, са и някакви теми. И например би могло да има ден, посветен на фантастиката в античността – една Ваша предишна книга.

Н.Г.
– Вие ме подсещате за нещо, което е любопитно, доколкото става въпрос за книга, която доста строго се придържа към реалния учебен процес. Тя се държи за основния курс по старогръцка литература, който е установен, традиционен; от 200 години в Европа той си е един и същ. Обаче има едни части, наречени с термин, зает от трагедията, а именно, „стазими“, в които се включват разговори по теми от курсове, реално съществуващи в университета, но не съвпадащи с основния. Примерно, в един момент участниците спират да говорят за лирика и казват: „Хайде сега да говорим за интелектуалците през античността“. Който е бил по-близо до нашата работа, знае, че такъв курс съществува – „Интелектуалците през античността“. И тук той е драматизиран също. Има още три такива „стазима“, в които се говори по теми на античната литература и култура: има примерно един доста дълъг разговор, посветен на пътешествията по егейските острови.

Боил Ев

Р.С.
– Да. „Одисеята“ е вероятно тук и богът на моретата, който люшка кораба на Одисей в разни посоки.

Н.Г.
– Или го потапя…

Р.С.
– В заключение да поканим слушателите на премиерата.

Н.Г.
– Да. На нея са добре дошли всички колеги, студенти, всеки който се интересува. Това ще бъде в Ректората, на шестия етаж, в библиотека „Филологии“ – на 5 декември, четвъртък, от 17 ч.

Р.С.
– Благодаря за този разговор и успех на четивната и познавателна книга.

7 СтЛ 36 а

*

(за Радио „Алма Матер“, 3 декември 2019)

https://knigizavinagi.com/author/bookcorner/

Гьоте. „Фауст“

Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019

Гьоте

„Фауст“

(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)

Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.

Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.

Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.

Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.

Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.

За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.

И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.

Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.

***

– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.

Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.

***

Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.

Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.

Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.

И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.

***

Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.

Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.

Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.

И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.

Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…

***

– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.

Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.

Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.

*

– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.

***

– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.

Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.

*

– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…

(смях)

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания