Елеати, софисти, сократици

[хронология на поколенията]

– Та хронологично питагорейците идват след „мъдреците“. Въобще има една закономерност при тези общества – те вървят едно след друго във времето на разстояние от около 50 години. Ето, „мъдреците“ ги поставяме като време на действие между 600 и 550 пр. Хр.; питагорейците – 550-500; после идват елеатите, сред които най-известен е Парменид, а той е посетил Атина примерно към 450-та, когато е бил към 60-годишен, заедно с младия си приятел Зенон. Но пък Ксенофан е по-ранен от Парменид – значи тях можем да ги поставим средно в следващия половин век, 500-450. После са софистите, които са съвременници на Сократ, щом всички са разговаряли лично с него, ако се съди по Платоновите диалози: а това значи, 450-400. И накрая сократиците, по-младите от които надживяват Сократ с около 50 години, като Платон, който умира към 347. Тоест, говорим за 400-350.
– Удивително!
– Така излиза. Е, малко закръглям периодите, но има последователност. А 50 години, това са две поколения разлика, но все пак хората могат да се видят и лично. Ето примерно Платон е бил към 42 години по-млад от Сократ, а Аристотел – 45 години по-млад от Платон, но са се познавали много добре, живели са дълго заедно. Значи тези поколения интелектуалци, макар на пръв поглед отдалечени по възраст, са могли да бъдат в жива връзка помежду си.

[елеати]

– Те заемат важно място в историята на философията. Ксенофан примерно, който е преселник в Италия от Мала Азия, е първият, който е критикувал Омировото изобразяване на боговете. Според него „бог е сферичен“.
– Това звучи малко наивно, според мен.
– За сферичността на бога ли? Е, то може да се разбира и преносно, в смисъл, че е съвършен – защото сферата е съвършена форма. Но може наистина да е мислил така. Защото първите философи са обожествявали видимия свят, смятали са го не само за вечен, но и за жив – примерно, че Земята е нещо живо. И небето. И ако нещо е живо, то трябва да има форма, а ако е бог, най-съвършената ще му подхожда най-много. Така че това може да значи, че Ксенофан е обожествявал вселената и е смятал, че тя има вид на сфера. Той е първият от известните елеати, философите от град Елея. А вторият е Парменид, за когото Платон разказва в диалога си.
– На него Аристотел му обръща специално внимание в „Метафизиката“. Защото изглежда, че той пръв се е опитал да проучи въпроса за „съществуващото и едното“, който е основен в цялата антична философия. Първоначалната идея е, че ако нещо съществува, то е едно, тоест единно: и ако нещо е единно, това доказва съществуването му. Това дава начало на размисли, подобни на питагорейските – че всичко възниква от числата, като начало на числата естествено е единицата и значи тя е начало на всичко. Но трябва да обясни как от единицата възникват други числа, и първо как от „едното“ се явява „многото“. От диалозите на Платон не е лесно да се разбере какво е мислел той по този въпрос. Аристотел казва, че според Платон всичко възниквало от едното и неопределената диада – то е като първата форма, а тя – като първата материя. А той самият не вярва, че нещата възникват от числа или принципи, подобни на числовите, а смята, че главното начало и причина за всичко е мисълта или умът – който е вечен. И че „едното“ и „съществуващото“ не са независими от нещата, а просто се казват за тях: че всяко нещо, за което говорим, някак съществува и някак е едно. Но как именно? Това е работа на философа да го изясни – и то на този, който се занимава с първата философия. А тя е наука за съществуващото, доколкото е съществуващо.
– А всичките тези разсъждения има ли ги при елеатите?
– Не, няма ги. Тоест, те несъмнено са мислели за тези неща, но текстовете им са оцелели много слабо. Важното е обаче, че те първи са предложили да се мисли по някои въпроси – примерно, как светът е и единен, и множествен; което се отнася за всяко нещо, включително и за първите елементи. Примерно – съществуват ли атоми или не? Съществува ли най-малко пространство и най-малка единица време? А това са неща, които и днес занимават хората, то си е тема и на физиката, и изобщо на природните науки.
– Да, въпросът за най-малкото пространство е поставен от Зенон в „апориите“: за тях знаем от „Физиката“ на Аристотел. Примерно, как една стрела изминава разстоянието до целта си, ако пространството е непрекъснато, тоест ако няма пространствени „атоми“. В такъв случай тя не би трябвало да се движи, защото разстоянието между нея и целта ще е безкрайно. По същата причина нищо не би трябвало да се движи. Същото е в „Ахил и костенурката“ – че Ахил не може да я догони, защото докато той тича, тя винаги ще изминава някакво разстояние, макар и по-малко, което той на свой ред трябва да преодолява. Идеята е, че пространството би трябвало да се състои от някакви най-малки частици, иначе не може да се обясни движението. Това се отнася и за времето: за да тече времето, трябва да има някакви най-малки единици – „мигове“, които да се движат от бъдещето към миналото и така да правят възможно изменението, което пак е движение.

[софисти]

– Платон се стреми да каже, че и софистът, и лошият оратор се занимават не с това, за което претендират, във всеки случай не със същественото. Според него софистът се занимава просто с „лов на хора“ и същевременнно отрича същностите, а говори само за измененията. Така и Аристотел казва по-късно в „Метафизиката“, че софистът се занимава само със съпътстващото. Това е един от не многото случаи, в които той е съгласен с Платон. Та проблемът е, че такъв човек ще учи последователите си как да говорят за справедливото, полезното, красивото и прочее, без обаче да вярва в съществуването на тези неща – тоест, ще им преподава просто как да си служат с думите. Но човек може да си служи с думите като с оръжие – и за добро, и за зло. И все пак производителят и търговецът на оръжия поне не твърдят, че справедливостта и силата са едно и също, докато някои софисти казват точно това: че справедливостта не е друго, освен изгодното за силния или властващия. Така казва Тразимах в „Държавата“. Ако такъв човек е оратор, примерно съдебен, той ще е готов да се постави в услуга на всекиго и за всичко – ще защитава престъпници и ще обвинява невинни, и така ще причинява зло; ако пък е политик, ще убеждава съгражданите си да приемат вредни закони и да започват несправедливи войни. Защото такива хора се стремят към власт и удоволствия без оглед на доброто, за което нищо не знаят; и възпитават слушателите и учениците си по същия начин. Та упреците на Платон към софистите и лошите оратори са донякъде подобни на упреците му към Омир и трагиците: и нищо чудно, че понякога уж случайно казва, че Омир е бил софист – примерно влага подобни думи в устата на Протагор в диалога на негово име.
– Но все пак софистите трябва да са били и полезни за нещо, след като и за Омир не може да се отрече, че е добър поет.
– Разбира се, че са били полезни. Те са били просветителите на своето време. Не са били просто манипулатори, а са развивали логиката, науките, занимавали са се с изкуства, правели са образованието достъпно. Благодарение на тях е станало ясно, че човек може да участва в обществения живот не защото е нечий потомък или богаташ, а защото е образован, учил е, умее да се изразява. Те са показали, че въпросите на обществения живот могат да се поставят на публично обсъждане, да се сравнят доводите в полза на едното и на другото, и да се направи разумен избор. Те са били против произвола на едноличната или олигархична тирания. Затова такива хора са били прогонвани от повечето гръцки полиси и са намирали убежище почти само в Атина, благодарение на Перикъл, който е разбирал, че където има свобода на словото, там обществото се развива.
– Е, няма да питам защо са били интелектуалци, вече ми е ясно. Значи положението в Атина е било като сега – ако си готов да се изказваш на всякакви теми и имаш публика, значи си интелектуалец.
– Това за Перикъл е вярно. За него се знае, че е бил лично близък с някои софисти или хора, които са минавали за такива. Плутарх пише, че бил приятел с Протагор, също и с Анаксагор. Херодот, който все пак е привърженик на демокрацията, изглежда е бил добре приет в Атина и нищо чудно, че я хвали. И същевременно Платон се изказва твърде критично за Перикъл, пак в „Горгий“ – или иронично, като в „Менексен“. И по различни поводи спори и с Протагор, и с Анаксагор, а за Херодот въобще не споменава.

[сократици]

– Сократовото общество би могло да се раздели на две – на по-възрастни, значи връстници на Сократ или недалеч от него по възраст, и на много по-млади.
– Някои обаче съвпадат със софистите.
– Да. Ще правим тази разлика: между какви да е събеседници на Сократ и неговите последователи, тоест сократиците.
– Аз се сещам за Критон – онзи, който го убеждава да избяга от затвора, след като е осъден. Има един Хайрефонт: сигурно е от по-старите, щом вече е починал по време на процеса. И Аристофан, щом присъства на събирането в „Пирът“.
– Това не значи, че е от сократовото общество. Може просто да е бил един от поканените.
– Антистен обаче е сократик. Разказва се, че всеки ден изминавал пеш десетки километри, само за да може да слуша Сократ – защото живеел извън Атина. А за Агатон е неясно, той се споменава само в този диалог.
– Така изглежда.
– Не знам Алкивиад за какъв да го смятаме. Той е бил към двадесетина години по-млад от Сократ; други пък, като Ксенофонт и Платон, са били 40 години по-млади. По-добре да започнем с по-често споменаваните. Да речем, Критий и Хармид – на тяхно име има диалози.
– Федър.
– Теетет.
– Лизис. И Менексен.
– Федон, Симий и Кебет.
– Диотима.
– Стига, тази е измислен персонаж. Така и „чужденецът от Елея“ трябва да го включим, онзи от „Софистът“.
– Аристип. Изобщо във „Федон“ са споменати доста – Ехекрат, Федонд, Критобул, Евклид и Терпсион.
– Аполодор. Този от „Пирът“.
– Лахет, Евтифрон.
– Ама тези са случайни събеседници. Така трябва да добавим и онзи Ион, рапсода.
– Да. Ако ще споменаваме всички, тогава направо да включим Анит и Мелет, обвинителите. И някакъв Ликон имаше там…

orpheus

От Орфей до питагорейството

[първите интелектуалци]

Разбира се, най-напред се започва от определението или още по-точно от значенията на думата, както съветва Аристотел. Но тук няма да минавам толкова обстойно през значенията, макар че за модерната употреба на думата не е излишно да се каже. Тя е от аферата „Драйфус“ във Франция, тоест от самия край на XIX в. Но както става с всички по-употребявани думи, и нейното значение се разширява: било чрез метафора, както за думите, които означават нещо обособено и видимо, примерно „извор“; било чрез откриване на подобни явления и означаване на най-общия им род, както ми се струва, че е случаят с тази дума.
Защото „интелектуалец“ не значи само човек, който протестира чрез вестниците срещу някакво решение на съда в някоя определена страна – тя и тогава не е значела само това. За най-общото й значение вече казахме веднъж: че това е човек, който е напреднал в някаква област на знанието, примерно в някоя наука или изкуство, и същевременно се стреми да допринесе за усъвършенстването на обществото, в което живее – като изразява възгледи по въпроси на обществения живот, а и действа съобразно тях. Такива хора могат да се срещнат във всички епохи и навсякъде. Та по нашия материал: аз обикновено започвам с „мъдреците“, значи онези, които са били влиятелни учени, поети, държавници на своето време и които някак са се знаели и дори са взаимодействали, както изглежда от сведенията – и това е ставало от началото на VI в. пр. Хр. нататък, в продължение на около половин век.
– Значи ли това, че преди тях през античността не е имало никакви мъдреци?
– Това мислех да кажа. Няма съмнение, че е имало, тъй като живеят ли някъде хора, едни ще са по-мъдри, а други – по-малко. Но ние, очевидно, обсъждаме онова, за което можем да прочетем. И все пак е редно да кажем, че знаем нещо и за едни по-древни от тях – и това са точно онези легендарни поети, Орфей и останалите от предомирово време. И защо трябва да ги поставим в тази редица: защото те отговарят на понятието, с което ще си служим. Наистина, това са хора, които много са напреднали в своето изкуство, щом за Орфей се казва, че хипнотизирал всички с песните си; но наред с това са се занимавали и с обществена дейност. Тъй като се казва, че са основали религиозни общества, мистерии. Значи те са се стремели да усъвършенстват живота, да предложат религия, чрез която хората да стават по-добри. Впрочем като казвам „да предложат“, не твърдя, че са си „измислили“ нещата, които са предали на приближените си. Не изключвам да са били вдъхновени, значи в делата им да е имало божествено участие. Защото „Духът се носи, където пожелае“, както казва Писанието.
– Това, което казвате, е малко проблематично от религиозна гледна точка.
– Не. Самият свети Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска, казва, че в литературата на елините могат да се открият неща, полезни за душата. Просто трябва да успеем да ги различим.

[„седемте мъдреци“]

– Но както и да е, да минем към „мъдреците“. Кои са те?
– Ами най-известен е Солон. Мисля, че и Езоп е бил от тях, и Анахарсис.
– И двамата варвари.
– Да, тогава това още е било допустимо, говорим за времето далеч преди милетското въстание и наказателните експедиции на Дарий и Ксеркс. Отношението към варварите като към нещо чуждо – било опасно, било просто различно – се променя, и съответно на него се променя значението на думата. Примерно, при Омир изобщо няма такова нещо. Троянците не изглеждат като чужденци, те просто живеят по-далеч, отвъд морето са. През седми век също не се забелязват особени сблъсъци, тогава гърците са по-заети с полисните си междуособици, борбата между знатни и простолюдие. Така че не е странно, че между мъдреците има и чужденци. И Крез е минавал за такъв, нали им е бил домакин, разговарял е с тях по разни поводи.
– А иначе от гърците, това са Биант, Хилон от Спарта, Периандър, за Пизистрат не съм сигурна…
– Имало е поети, като Солон, а и Езоп е съставял басни. Но повечето просто са били управляващи. Като изключим Езоп, който е бил роб, Мисон, на когото пък казват че баща му бил тиран, и Талес, който отказвал да заеме висок пост – но останалите са били. Анахарсис е от царски род, може би и затова са го убили, както разказват – защото много се елинизирал, което не подхождало на скитски цар. За Крез е очевидно. Също Периандър, тиран на Коринт, Пизистрат – на Атина, Солон – не точно тиран, но архонт с извънредни правомощия. А, щяхме да забравим Питак – той е бил тиран на Митилена, за десет години. Също Хилон, който бил ефор в Спарта, значи на висока длъжност; Биант е бил сред високопоставените хора на Приена, споменава се, че бил съдия.
– А защо са били една общност? Защо им е трябвало да са заедно?
– Може би заради градовете си. Възможно е да се е търсил начин за обединение на градовете или поне сътрудничество, за да се преодолеят трудностите около гражданските сблъсъци. Но това движение, ако ще го сравняваме с питагорейското, е било светско и е включвало чужденци, докато питагорейците са били вероятно само гърци и са търсели начин за обединение на основата на религията.

[легендарните личности]

– Има един Епименид. Особена личност, разказват се чудеса за него.
– Да, спал седемдесет години и живял към сто петдесет, нещо такова. Бил очистител, като Емпедокъл. Тези хора са малко призрачни, сякаш нереални, макар че сигурно са си били исторически личности, като съвременниците им. Забелязала съм, че някои хора, поради голямата си слава, но и особените си занимания, сякаш излизат извън времето и човек се колебае за датировката и дори за съществуването им.
– Това е митологизация на реалния човек, тя може да се случи винаги, има отношение към личната му „харизма“. Така че някои хора са легендарни не защото са древни, а просто личността им подтиква околните да създават легенди за тях. Това се отнася и за древните певци, те може да не са били толкова стари, колкото ни се струва. Така че се случва реалният човек да се окаже просто „прототип“ на своя легендарен образ.

[питагорейците]

– И Питагор е легендарен. Преди години съм се чудила живял ли е изобщо, или е измислена личност. И с хронологията му никак не съм била наясно.
– Ами те и древните не са били много наясно. В римската традиция упорито се говори, че Нума се е срещал с Питагор, че му е бил ученик. Добрите историографи знаят, че това не е могло да бъде вярно и го казват, но този спомен е бил много упорит, иначе не биха го опровергавали.
– Та Питагор бил от Самос, пътувал много, бил в Египет и Двуречието сигурно, и като се заселил в южна Италия, изглежда в Кротон, започнал да събира ученици. Известният борец Милон му бил ученик. Постепенно към тях се присъединили много хора от южноиталийските градове. Но сектата се сторила опасна на някои, било политически, било защото хората си дарявали имуществото на нея, вместо да го завещават на близките си: и при едно събиране бил извършен атентат, и загинали мнозина – говори се за 600 души, включително и Питагор. Това бил краят на първоначалното питагорейство. Но традицията не изчезнала и след това то се възродило, около половин век по-късно. Защото през втората половина на V в. живели Филолай, за когото се споменава във „Федон“ и то така, сякаш е бил приблизително връстник на Сократ; и Архит от Тарент, с когото може би се е срещал Платон при първото си пътуване до Сиракуза. Също и онзи Тимей от Локри, за когото се разказва в „Тимей“. Така че питагорейското движение е по-дълголетно от това на мъдреците, и за това има причина: мъдреците са живели отделно, всеки в своя град и просто са се знаели – били са донякъде във връзка помежду си, но нищо повече; докато питагорейството е било школа с жива традиция, определено учение и ритуали. Там хората са били заедно.
– Съвсем уместно е да се направи това различаване. То е същото, като да сравняваме софистиката с Академията на Платон. Софистите са били представители на едно спонтанно движение, без организация, просто заниманията им били сходни и като съвременници понякога са се срещали. По-нататък всеки е можел да си присвои името „софист“ без да е участник в някаква школа. Докато Академията е училището на платонистите, то е в Атина, има своя собственост, архив, вътрешен ред, лидер, който сигурно е бил доживотен и след това посочвал своя наследник и така нататък. Затова Академията е живяла непрекъснато през цялата античност, чак до Юстиниановото време. А питагорейството няма непрекъсната традиция, то по-скоро се възражда периодично през вековете. От време на време се явявят хора, които казват, че „се връщат“ към Питагор. Затова има неопитагорейство, това е едно движение през първите векове сл. Хр.

Iamblichus Arithmetica 1668

– И те защо са интелектуалци? Ако са?
– Ами те първо са учени. Занимавали са се с математика, с астрономия, също и с музика, но с оглед на родството й с науките. Така че при тях е изпълнено първото условие – да са напреднали в някоя наука или изкуство. Но обикновеният учен е човек, който не се стреми към изменение на своята среда, той си е доволен от нея, пък и да не е много, все пак се стреми някак да се устрои: той сякаш иска просто „да го оставят“ да се занимава с науката си. Такъв човек не може да бъде интелектуалец, а и не само; изобщо такова поведение не подхожда на зрял човек. Защото така той заприличва на дете, което казва: „правете каквото искате, само ме оставете да играя и от време на време се грижете за мен, да имам необходимото“. Зрелият човек обаче не постъпва така. Той вижда недостатъците, несправедливостите и хаоса в обществото, страданието на хората, нещастията им, и не се примирява с тях, а решава че трябва да направи каквото зависи от него, за да бъде животът по-добър. Има много начини да се действа за това, но един от тях е духовното усъвършенстване, постигането на някакъв общ възглед за доброто. Към това може да се прибави и създаване на специална организация на хората, които споделят този възглед. А ако той се обвърже с божественото и се предложи идея за бог и вяра в него, било въз основа на откровение, било вследствие на размисъл – тогава вече имаме религиозно общество. Такова е било питагорейството.
– Значи те са били нападнати само защото някой се е боял от тях? Или просто от алчност?
– Нали казахме, то е било като със Сафо и Сократ. Дори да не създаваш организация, стига и това, че имаш последователи. Тъй като са в съгласие помежду си и са заедно, те вече се превръщат в сила, притеглят и други. А обществото е място за борба и на първо място това е борба за власт, за надмощие…

[късната античност]

– Порфирий пише на жена си, че не се отнасял с нея като с жена. Това място е малко неясно.
– Какво неясно има? Просто бракът не е консумиран. Той се е оженил за нея заради парите й.
– Е, да. Възможно е. Но чак пък никак…
– По онова време много от известните философи са били зле материално. Плотин примерно не е имал нищо свое, нито дори жилище, а живеел в къщата на някоя си Гемина.
– Да. Той и Апулей е бил така. Изхарчил всичките си пари от наследството и след това се оженил за една Пудентила, доста възрастна, вдовица и с деца. Но богата. И нейните роднини го съдили, че я бил омагьосал. Най-сериозно.
– Което значи, че вярата в магията е била разпространена и тя е била смятана за нещо реално.
– Ама как не. Самия Плотин са го водили в някакъв храм на Изида, за да му разкрият кой бил съпътстващият го демон. И той се съгласил.
– Разбира се, че се е вярвало в магии. Заниманията с магьосничество за засвидетелствани в продължение на векове, и то от най-добрите автори. През полисния период не, но после, когато гърците влизат в досег с Изтока. Теокрит има един мим, „Магьосници“, как две жени приготвят любовен еликсир. Хораций споменава за някаква Канидия, известна с магиите си и смятана за много опасна; а онзи текст за демона на Плотин е писан от Порфирий, който не подлага на съмнение станалото. И у Хелиодор, вече през IV в., се представя един ужасен ритуал за некромантия.
– Да, говорело се е за „теургия“ – да „създаваш богове“, значи практически да разполагаш с божественото, да правиш каквото си искаш чрез магия. Примерно Ямблих, който е бил един мошеник, нищожен подмазвач и интригант от двора на Диоклециан – той казвал, че се занимава с това. Но такива лъжци като него, които са успявали да се промъкнат близост до овластените, е имало през всички епохи.

Herm Trism

– Подобни хора, които успяват да влияят на владетелите, пък и на когото и да е, представяйки се за притежатели на висше и окултно знание, те може и нищо определено да не знаят, но имат един несъмнен талант – този на практическия психолог. Това е човек, който знае как да изслуша някого, да му внуши нещо и така да го управлява с чисто психологически средства.
– Ами те и компаньонките са така – по-добрите. Такъв човек, ако се роди като жена, обикновено става компаньонка и може да стигне до големи успехи. Затова им казвали „хетери“ – „другарки“. Такива са били Антонина и Теодора, които станали съпруги на Велизарий и Юстиниан. Особено Теодора.
– Добре, но ние все пак не можем да сме сигурни какви точно са били тези хора. Защото имаме само книги за тях, при това малко и писани по някакви съображения. Много от написаното може да е било само слух или измислица…

Herm Trism Siena 1263

5 дек 2017 28 а

„Александрия II“ 4

Първото, което ми се иска да кажа е, че благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в това представяне и да прочетат тази книга. Защото знам, че всички ние сме много заети и нямаме време да четем какви да е книги; и не ни е лесно да четем книги, които са произведени сега и то от хора, които познаваме добре и лично. Така че аз дължа благодарност на колегите, които се съгласиха да говорят за тези неща; и разбира се, на всички гости, които отделиха от своето време, за да уважат това събитие – което за мен е голяма радост. Нито за миг не забравям, че става въпрос за една лична книга, а не за нещо, върху което установяваме образованието си, не за Аристотел или за Софокъл. Ако хората дойдат в такъв случай, вероятно е да дойдат повече заради Аристотел и Софокъл, отколкото заради техния преводач.

Сега относно някои неща около книгата. Мен ме впечатли това, което каза преди малко Огнян Касабов – че е забелязал, че когато пиша разни работи, се отнасям към тях така, сякаш те не са мои. Това е вярно. Много рядко имам усещането, че когато говоря пред хора или пиша нещо, казвам нещо ново. Обикновено ми се струва, че казвам нещо известно, което е така и е казвано много пъти; и това въобще не ме безпокои. Както каза Бойко Пенчев: „Аз виждам едно спокойствие в това писане.“ Действително, една от причините – ако изобщо съм спокоен, когато пиша и говоря – е, че нямам усещането, че казвам нещо ново. Обикновено нещата, които говоря, ми се струват всеизвестни.

Бих казал следното (което може би ще послужи за разбирането на този стил на писане и на преподаване): ако има нещо индивидуално в начина, по който пиша и преподавам, то би трябвало да се дължи на това, че гледам на своето занимание – класическа филология или знание за античността – много повече като на изкуство, отколкото като на наука. Мисля, че така би могъл да се обясни начинът, по който работя. Тоест, аз рядко се стремя да открия нещо ново, а по-скоро се опитвам просто да направя добре това, което правя. Мисля, че това поведение е по-характерно за човека на изкуството, отколкото за този на науката.
По-нататък искам да посоча две неща, които смятам за особено важни за онзи, който се занимава с античност. Това, което казвам, е отправено най-вече към онези колеги, които сега започват да се занимават с тези неща и не са достигнали до нашата възраст.

5 дек 2017 4

Та ето кои са нещата, които ми се струват особено важни и главни в заниманието с класическата древност, наричано и „класическа филология“. Първото е човек цял живот да работи така, че да постигне майсторство: така, както музикантът работи, за да овладее своя инструмент, и математикът – да си решава добре задачите. По същия начин класическият филолог трябва цял живот да работи, за да бъде добър в класическите езици; ако е възможно, толкова добър, че никой да не го надминава. Значи, трябва да постигне виртуозност. За това трябва да се работи цял живот – ако е възможно, от юношество, от ранна младост. Затова аз насърчавам младите колеги, с които се срещаме сравнително често, никога да не изоставят заниманието с класическите езици и винаги да се стремят да бъдат толкова добри, че никой да не ги надмине. Това е една препоръка, която може да се даде и на хората на изкуството: тоест да рисуваш толкова добре, че никой да не рисува по-добре от теб, да свириш толкова добре, че никой да не свири по-добре.
Това е едното, което никога не трябва да се изоставя и аз мога да свидетелствам и за себе си, че и в момента се занимавам, превеждайки някакви текстове, да постигна майсторство в това, така че никой да не може да го прави по-добре.

А второто е: човек да не престава да бъде любопитен. Ние много се нуждаем от любопитство. И както при заниманията с класическите езици е необходима някаква предварителна дарба и заложби, макар че главното все пак е трудът, така и любопитството може да е някаква дарба, да ни е дадено по природа. Тоест, човек би могъл да си казва: „Добре е да съм любопитен“, но ако то не му е дадено по природа, той може би никога няма да успее. А без любопитство ние не можем. Значи човек трябва да се стреми, когато се занимава с тази наука, да я обхване цялата: да се интересува не само от конкретния проблем, върху който работи, но все повече да разширява своето знание, така че в крайна сметка да обхване цялата наука; и след това, ако е възможно, да обхване и това, което е около науката, така че да постигне цялостен светоглед за всичко. И само тогава вече би могъл да каже, че според силите си е опознал своя предмет.
Като се стремим към майсторство в своята наука, на която гледаме донякъде и като на изкуство, ние избягваме едно лошо нещо, което се нарича „мошеничество“. Значи, когато си добър в своята работа, ти никога няма да бъдеш мошеник: защото винаги ще имаш критерий за истинност, и това ще те пази от лъжата. А другото, именно любопитството, стремежът да обхванеш своята наука, да я поставиш в контекста на един цялостен светоглед, то значи да се избягва една друга беда, която може да се нарече „закостенялост“. Защото ако човек се занимава само с едно нещо, колкото и добре да го прави, ако то е само едно, ако не се интересува от контекста му, той достига до нещо, което някои метафорично наричат „склерозиране на научните занимания“. Това непременно трябва да се избягва. Но когато казвам, че склерозирането в научните занимания е нещо опасно, аз не го свързвам с възрастта. Защото имам предвид хора на различна възраст и знам, че то няма отношение към нея, а към подхода и характера; тоест, ти можеш да се отнасяш склеротично към своята наука и на двадесет години.

Та ето това са тези две неща. И когато мислех за тях, ми дойде на ум следното: че моят философ, който напоследък толкова много ме занимава, Аристотел, често употребява думата „метод“. И понеже тук, в „Александрия“, има един текст, който съм нарекъл методологически и е озаглавен „Какво трябва да знае хуманитарят“, си помислих, че едно от нещата, които най-много ме интересуват, е въпросът за метода. Но в крайна сметка, какво е „метод“? И си помислих, че никога не съм се разравял в речника, за да разбера какво точно значи думата „метод“, която ние често употребяваме. И даже се позасрамих, че бидейки един грецист, не съм погледнал в речника, за да видя какво значи „метод“.
Погледнах, но там не пише кой знае какво. И се размислих. Значи, думата се дели на „мета“ и „ходос“. И това „мета“ би трябвало да значи „до“. Тоест, методът – това е пътят, който върви „до“ друг път. Това ще означава „успореден път“. Но успореден на кое? Когато имаш добър метод, това означава, че вървиш по път, който е успореден на истинното. Тоест, методът – това е да вървиш успоредно на онова, което е самата истина, а не да кривиш настрани.

5 дек 2017 8

Та за тези неща се размислих, и за думата „метод“ – как човек трябва да върви, когато се занимава точно с тази наука. Това е, което мога да кажа, благодаря ви.

Н 12 ян 2018 10

Плиний Млади

Това е предпоследното ни занимание по „Интелектуалците през античността“. Ние успяхме да го разделим почти на две равни части: първо, гръцка античност и после, римска и гръкоримска. И от известно време насам сме в елинистическия и римски, и също така, може да се каже, гръко-римски период.

Персонажите и обществата, с които се запознавахме, за които четяхме и донякъде обсъждахме, са достатъчно различни, а вече и достатъчно много; и това е също едно изпитание за паметта и, разбира се, за ума на всеки един – да може да ги „побере“ и да ги сравнява помежду им, и някакси да ги различава. Тоест, едно от нещата, които могат да се правят, когато човек мисли за материала на нашия курс, е да различава онези, които сме разгледали – не казвам „изучили“, но сме се запознали. По какъв начин те се различават едни от други?

Сега няма да направя връщане до самото начало, но ще кажа няколко думи за втората половина от нашите занимания, значи за следполисната епоха. Ние в момента имаме четвърти персонаж и може да се каже – четвърти „интелектуалец“, който е латиноезичен – от римския период; а преди това се запознахме с учените от александрийската, или по-точно, елинистическата епоха, главно александрийските учени. Бихме могли да правим някои различения между тях, като разбира се, имаме предвид онзи, на когото е посветено днешното ни занимание, Гай Плиний Секунд (Млади).
Тоест, човек би могъл да помисли в началото за Плиний: по какъв начин той се различава от онези, които го предхождат. И ето, давам пример: ако се обърнем към александрийските граматици или библиотекари, първото, което ще кажем, е че Плиний не е бил академично лице; той не е бил учен, изследовател. По това той не прилича на тях, а и те не са били овластени хора като него, не са били дори консултанти на владетеля, а са били едни лица, доста подобни на нас. Разполагат се между книги, ето – като тези тук; и имат един доста определен предмет на изследване. Без съмнение, Плиний не е между тях.

Боряна 12 ян 2018 3

Следващият – можем да го наречем и автор – следващата фигура, с която се запознахме, беше Цицерон. Как се различават Плиний и Цицерон? Първото, което може да се каже и винаги се е казвало е, че Плиний и Цицерон си приличат, или по-скоро, че Плиний се стреми да прилича на Цицерон – по стил, начин на писане, донякъде може би и като обществено поведение. Но защо се отличават? Защото Цицерон е бил човек на републиканската епоха, на време когато е имало все още разделение на властите и той се е занимавал с реална политика. Цицерон е бил един от хората, които се намират на върха на римското общество, на крайния връх – от това вече по-нагоре няма, и следователно неговите действия като политик са засягали целия свят. Това може да се каже и за Плиний, обаче Плиний не е човек, който действа подобно на Цицерон, защото той не действа, грубо казано, според някакви закони и процедури, а действа на основата на контакти. Плиний е такъв: той има контакти и упражнява власт чрез тях. По този начин той, макар и юрист като Цицерон, е много по-различен: той не излиза публично, не може да стане политически лидер, тъй като по времето на принцепсите политически лидери не е могло да има. Би могло да има хора с някакви ресурси. И това до голяма степен отличава Плиний от Цицерон: той е човек на дворцовите интриги, ако е позволено да употребим думата „дворец“ в този случай. На едни по-скоро непрозрачни процедури – благодарение на които обаче упражнява много голяма власт. Докато Цицерон е все пак по-скоро човек на явните процедури.
Това ги отличава, а също и че Плиний във всеки случай не е философ – не се занимава с философски изследвания. И ако погледнем към авторите, с които той се занимава, ще видим, че сред тях практически няма философи. Интересно е, че няма и поети. Та той е човек, който на пръв поглед създава впечатление, че е доста начетен, но всъщност не чете поезия, нито философия, а познава главно оратори – поради това, че самият той е такъв. Той е юрист, нормално е да познава ораторите, както гръкоезичните, така и латиноезичните. Тоест – и това го казвам като едно начално положение, доколкото се занимаваме с Плиний като с образован човек и интелектуалец – той е човек всъщност слабо начетен, с едностранчива литературна култура; за разлика от Цицерон, който има всеобхватна литературна култура и е чел буквално всичко важно. А Плиний не е такъв, той чете проза и по-точно реторика.
– Добре де, но съвременните учени пред библиотека като Вас правят същото.
– А-а… Не. Аз съм прочел цялата антична литература.
– Но само литература.
– Ами да.
– Но биология, химия, физика, математика, инженерни науки?
– Не, това са други неща. Ние подхождаме към нашите автори като към хуманитари. Защото да си културен през античността не е да знаеш математика. Наистина, така е мислел Питагор. И Платон също – за което аз му се възхищавам страшно много. Но от един момент нататък това, да се занимаваш с математика, астрономия, музика и прочее, вече не се смята за обща култура, а за специализирано занимание. Обща култура – това е да си чел Омир, трагедията, големите историографи, най-големите оратори, някои лирици, художествена литература като цяло. И философия. Но да си математик или астроном е занимание, горе-долу подобно на това, да си лекар. То не влиза в общата култура на тези хора от следполисния, или да допуснем, следалександрийския период. Но и онези – библиотекарите и учените от Александрия: за тях не е било ясно в какъв смисъл могат да се нарекат културни хора, макар че някои от тях са били направо енциклопедисти. Така че тази представа за култура, която ние силно споделяме в модерно време и до ден днешен, тя е култура хуманитарна. Тоест, човекът с математическо образование има много време, докато влезе в представата за културен човек. Не знам Вие какво мислите, тъй като сте математик…
– Не съм съгласен, естествено.
– Добре, но не стига човек да не е съгласен, трябва да каже защо възразява.
– Ами възразявам, защото това, което Вие казвате, е натрупване на информация. Само че без математиката тя никога не се превръща в знание.

Н 12 ян 2018 17

– Защо е лесно да се опровергае това. Защото примерно всеки знае, че религиозните и нравствени проблеми са най-важното нещо в човешкия живот, но те не могат да бъдат подложени на математически анализ; не могат да бъдат решени по математически път.
– Не, но имат в тях логика и опровержение.
– Но това не е математика.
– О, напротив, е.
– Е как е?
– Цял раздел от математика се нарича „логика“ и се занимава с тези неща. Тоест, начинът, по който човек може да конструира верни твърдения, е определено част от математиката.
– Логиката не е част от математиката.
– Е.
– Не е.
– Е. Силогизмът…
– В силогизма няма нищо математическо. Математиката се занимава с числа.
– Не. С основите на мисленето изобщо. Числата също са абстрактна конструкция, като и логиката. И всичко това е обект на едно и също нещо, и някои, които се занимават с логика, но не са математици, просто може да ти призлее какви щуротии говорят….
– Добре, да кажем тогава, че сме отворили тази тема и да се върнем към това, за което говорим. Хораций. Как да намерим разликата между Плиний и Хораций? Първото, което се вижда, е че Хораций живее частен живот и настоява на това, докато Плиний води по-скоро обществен живот. Той може да сменя различни позиции в обществото, но при всички случаи заема някакви постове, които са законово обусловени. Хораций не прави такова нещо, той си гледа личния си живот – значи е извън тези дела, с които се занимават хора като Плиний. А има разлика между интелектуалеца, който води частен живот (като Хораций), и който участва в обществените дела, като Плиний. Та те се различават в това отношение. В друго: Хораций е творец, човек на изкуството, а Плиний не е такъв. Значи виждаме, че Плиний се отличава от александрийските учени с това, че не е учен като тях, не е изследовател; но също и от поетите, тъй като не е творец. Иначе има общи места в тяхното умонастроение. При Плиний има моменти, в които той малко прилича на епикуреец. Тези дълги описания на вилите, идиличните езера около тях, колко приятно е да ти се сервира изискан обяд – всичко това е в епикурейски дух. Последно, да го сравним със Сенека. Пак ще кажем нещо подобно: Плиний не е автор, който ще се занимава да пише големи книги по философски въпроси, както прави Сенека. Те и двамата са близо до властта, но Сенека е по-неформално в нея дори от Плиний. В дейността си Плиний все пак заема позиции, които са законово обусловени, а Сенека – не. Него по-скоро сме свикнали да го възприемаме като един съветник. И това ги различава, както и философската и светогледна ориентация: ние знаем за стоицизма на Сенека, докато Плиний като че ли не изповядва такова нещо. Ето по такъв начин можем да кажем, че той се отличава от онези, които включихме в курса.
Сега да прибавим някои неща, които не са отлики, а могат да се кажат специално за него като за обществена фигура и образован човек. Първото, което виждаме, това е неговата изключителна високопоставеност, в много отношения. Затова има известно основание да се каже, че ако Плиний е интелектуалец, то той заслужава да бъде наречен елитарен интелектуалец. Защото той съсредоточава в себе си власт – много голяма, тъй като е близо до принцепса. Също така голямо лично богатство, за което свидетелстват писмата, където той разказва за своите имоти и за парите, с които разполага. В един момент той казва на един познат: „Имаш ли нужда от 300 000 сестерции? Ще ти ги дам, защото толкова не ти достига, за да бъдеш конник.“ Просто предлага лично да даде някому много пари, за да му помогне. Значи говорим за крайно богати хора. Освен това – контакти. Неговите контакти не са били само с принцепса, те са били с елита на римското общество, включително и в интелектуално отношение. И жречество дори, което е нещо по-различно. Значи той е в елита дори в религиозната сфера на римското общество – доколкото това може да се нарече религия. Представете си един човек, който акумулира в себе си всички аспекти на властта – без при това да носи особена отговорност…

Ал Д

Защо античният човек е склонен толкова много да се хвали? Това нас ни учудва. А всъщност ние може би трябва да привикнем към това и да го мислим – че античният човек е склонен към автогероизация. На нас това ни се струва чудно, защото отгледани в съвсем друга традиция. Примерно, когато ни е смешно, че Плиний, описвайки изригването на вулкана, се представя за най-смелия от всички, ние имаме предвид, че Августин на негово място не би направил така. Има един момент, в който всичко това се обръща и започва да се говори по съвсем друг начин: `аз бях най-лошият, аз грешах най-много, аз бях най-страхлив, аз и сега съм такъв, не съм станал по-добър, и просто го казвам, защото е истина.` Докато античният човек прави точно обратното… ето, като отворим коментарите на Цезар – ами кой е по-умен от него? Също така и Цицерон. Тукидид, който е толкова обективистичен, все пак не се критикува сам себе си затова, че е объркал някои неща около Тасос. И изобщо никой, много малко са изключенията. Много е интересно в тази връзка да се прочете Седмото писмо на Платон: защото там, именно при Платон, се забелязват нотки на недоволство от самия себе си. Това е нещо, което в античността се случва много рядко и ние го виждаме там, в Седмо писмо…

Н Д 11 ян 2018 6

„Атинянката Таис“

Занимание в рамките на курса „Античността в художествената литература и естетическата теория“. Специалност „Класическа филология“, СУ. Обсъжда се романът „Атинянката Таис“ на Иван Ефремов (1972).

Участват:
Николай Гочев, Александра Димитрова, Димка Гочева, Дария Михайлова, Кристиян Симеонов.
Видеозапис:
Боил Мусев

*

Въведение:

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“. Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Същото, но с още по-остри изрази го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

*

Из разговора:

1.
„Там на няколко места се споменава, че народ, който не зачита женските божества и като цяло не отрежда почетно място на жената в обществото, го чака гибел…“

Да М 11 ян 21

2.
„Мен много ме впечатли този портрет на Аристотел. Не че той много често се явява в литературата, но за пръв път, тук при Ефремов, виждам един знаменит философ да бъде представен в толкова лоша светлина…“

К 11 Ян 2

3.
„Трябва да има някаква причина, поради която тя да избяга от Атина и според мен това е една добре измислена, динамизирана ситуация. Защото има огромен брой ерудитски четива, особено през последните един-два века, които са толкова скучни, или уж-диалози които се пишат още от средновековието насетне. Така че… трябва да има екшън! Сблъсък на героите. Писателят трябва да има талант да описва с два-три реда ситуация, външен вид на героите, психологическо състояние, конфликти. И всичко това го има.“

Д 11 ян 2018 3

4.
„Характерно за Иван Ефремов е било, че той е бил абсолютен антидарвинист, не го е криел това; и той изповядва идеята, че животът на земята е бил донесен от тези по-висши космически сили, които обгръщат всичко съществуващо…“

6 Сандра 10 ян

5.
„Всичко това не е модерен феминизъм, в никакъв случай не е. Таис няколко пъти разговаря с индийски философи: там точно тази тема е засегната, за красотата на жената. Не става дума за самостоятелност или нещо такова, а просто, че на нея трябва да се гледа като на нещо изключително красиво и да бъде ценена от тази гледна точка…“

Да М 11 ян 3

6.

„Кой е принципът на теософията? Да събереш, както се казва, цвета на духовността на всички култури на едно място. Тази склонност е факт в романа, Ефремов затова избира Александър, пътешествието до Индия, тази жена, която от своя гледна точка ще събере в себе си цялата женска мъдрост и ще я преработи през своя женски светоглед. При това тя е безкомпромисна жена, тя е хетеросексуална. И ето, една напълно здрава и нормална жена иска да каже какво е женската мъдрост…“

Н 11 ян 2018 8

mitil t N 10

Лириката. Архилох, Сафо и Пиндар

[лириката]

– Ако някой изведнъж попита какво разбираме под лирика днес, какво да му кажем?
– Нещо в стихове.
– И епосът е в стихове, и трагедията. Но те не са лирика. Така че мерената реч не прави един текст лирически, това не е достатъчно. Освен това не е и необходимо. Забелязали сте, че често се публикуват стихове, които изобщо не са в мерена реч; но се представят като лирика. Колкото до римата, тя съвсем няма никакво отношение към лириката, а е просто за съзвучие. Лирическото не е във формата, в този смисъл.
– В лириката става дума за чувства. За интимни чувства.
– А в другите родове това няма ли го?
– Има го тук-там, но не е същественото. В лирическото произведение героят се стреми да изкаже какво му е на душата. Но не е разказ или разсъждение, а споделяне на усещания, впечатления. Запечатва ти се един образ и ти го изричаш с думи. Или: притиска те някакво чувство и настроение, и ти го изказваш по някакъв начин. Но и това става най-често чрез образи. Ако не, се опитваш да ги назовеш направо, тогава лириката звучи като изповед.
– Наистина, лириката не е за действия, а за образи и впечатления, тоест тя е някак статична. Освен това е монолог, това я отличава от драмата. И поетът, ако говори за неща от външния свят, те имат смисъл доколкото изобразяват онова, което се случва в душата му; или показват начина, по който говорителят ги вижда. Затова често се казва, че тя е „субективна“. Впрочем това я прави трудна за разбиране и още повече, за обсъждане. Защото споделя човешки опит, който не може да бъде разбран, ако читателят няма собствен подобен на него. Поради това е трудно да се чете лирика на ранна възраст, тъй като хората са твърде млади, за да разберат казаното. Докато сюжетни произведения, тоест разкази за действие, се разбират лесно и от деца. Затова им четем приказки, а не лирика.
– Но коя възраст е ранна за лирика? Аз си спомням, че четях стихове, когато бях малка, може би на седем години.
– Не е изключено. Момичетата се развиват по-бързо. Освен това зависи и как са написани.
Но освен това е трудно и да се коментира лириката, защото тя, принципно, няма определени правила. Ако става дума за роман, можем да обсъдим композиция, начин на разказване, герои, препратки към други съчинения. Самото действие може да се разказва. Докато в лириката няма действие, обикновено няма повече от един герой – самият говорител, трудно се различават отделните части на цялото, може да няма явни връзки с други текстове. Предполага се, че тя възниква спонтанно, по чисто вдъхновение и задачата й е да направи моментен портрет на душевното състояние. Така че тя наподобява музикално произведение или абстрактна картина. Не е ясно как може да се коментира убедително. Затова изследователите на лириката най-често се насочват към външната форма, метриката да кажем. Или към изразните средства, но по този начин я свеждат до реторика.
Накратко, за лириката може смело да се каже, че няма определена форма, а е всичко, което не е разказно или драматическо произведение; и чрез което се изразява човешкия поглед към съществуващото – но все пак в художествен вид.

[Архилох]

– За Архилох имаше някаква история с годеницата му.
– Да, тя е всеизвестна. Архилох се сгодил за едно момиче на име Необула – това може би е един от първите случаи в литературата, когато се споменава име на исторически достоверно лице, тоест такова, с което авторът лично се е познавал. Може би първата реална европейска жена, за която знаем нещо. Но после годежът бил развален по вина на баща й и братята й. Архилох ги обсипал с подигравателни стихове, историята се разчула и те се самоубили от срам – за роднините става дума, а какво е станало с момичето, е неизвестно.
– Браво на него.
– Та той е ямбограф и може би заради него се смята, че ямбът е размер на сатиричната и подигравателна поезия, или по-точно стихоплетство. Защото подигравките спрямо някое определено лице не могат да се смятат за поезия, те са си вид публицистика, фейлетон. В „Суда“ пък за Архилох пише, че често си служел с неприлични думи в произведенията си, но иначе бил много добър поет и когато убиецът му отишъл в Делфи да се допита за нещо, жрицата не го приела. Излиза, че ямбографите са предшественици на комическите поети, точно както казва Аристотел в „Поетиката“: че онези, които били склонни да изобразяват по-недостойни характери, в началото пишели „оскърбления“ в ямби, а след като се появил драматическият вид и театърът, станали комедиографи. Архилох и към себе си се отнася иронично, не се представя за голям герой. Известен е онзи стих, в който казва, че по време на една битка с траките захвърлил щита си и избягал.
– Тук има и одисеевски елемент, обаче. Защото Одисей е храбър не винаги, а само когато е необходимо, но в трудна ситуация не се срамува да се престори на друг, да се скрие или избяга. За разлика от Ахил.
– Вярно. Наистина във фигурата на Одисей има и нещо негероическо, понякога комическо. Той е „многообразен“. Така че и автор като Архилох би могъл да каже, че не прави нищо ново, а просто следва Омир.

[Сафо]

– Хайде да кажем нещо за Сафо. Ако нищо не пречи.
– Е, ще кажем. Ясно е, че не можем просто да я отминем, все едно, че е като всички други. За нея има сякаш повече легенди, отколкото сигурни сведения. И все пак за нея се знае повече, отколкото за Омир и Хезиод. Била е от Ерес, това е един град в западната половина на острова. В „Суда“ пише, че била омъжена за някакъв богаташ от Андрос и имала от него една дъщеря. За други събития от биографията й не знаем, освен легендата, че се била хвърлила от Левкадската скала – защото била влюбена в някой си Фаон.
– И защо точно оттам? Ако човек иска да се самоубие, може да го направи навсякъде, защо да пътува на другия край на света… тоест, на техния си свят.
– Защото се е смятало, че ако скочиш оттам, ще те обикнат. Или ако не, поне ще ти мине, няма да страдаш повече. Ние веднъж ходихме там – тоест, минахме покрай нея с корабче, същата година, когато бяхме и на Итака. Много е висока, всъщност това е един дълъг стръмен бряг, почти отвесен. Разказвало се е, че там стоял Зевс, когато му била мъчно за Хера, и Афродита, когато тъгувала за Адонис – той бил умрял вече, но тя отишла там, защото скалата лекувала любовта.
– Овидий пише за тези неща в „Метаморфози“, също и в писмото на Сафо до Фаон. Но исках да кажа, че от живота й се знаят съвсем малко събития. Иначе е известно, че е имала приятелки, на които е посвещавала стихове, това се вижда и от фрагментите. Трябва да са били едно женско общество, посветило се на приятелството и изкуствата, или нещо като училище за млади момичета, които искат да придобият светска култура.
– И затова ли я наричат лесбийка? Извинявам се, но в първоначалното значение на думата няма нищо лошо.
– Наричат я, защото това, което е правила, е било твърде ново – във всеки случай ново за гръцкия свят. Не е известно в Атина да е имало такова нещо, нито другаде, макар че са известни имена и на други жени поетеси – има две тиванки например, от времето на Пиндар. Но Сафо е станала популярна с това, че е първата, която е създала женско общество, и то за свободни изкуства, което е същото, като философското общество при мъжете. Затова често правят аналогия между нея и Сократ – каквото е бил Сократ за своите приятели, това е била и тя за приятелките си. И не е странно, че и той е бил подозиран в хомосексуализъм, макар че Платон отрича това, а Аристофан не го споменава, макар че като комик непременно би го казал, ако беше истина. Работата е в това, че по този начин жената се оказва равна на мъжа – щом може да пише поезия и да философства, което по онова време се е смятало за мъжко занимание. Освен това способността да събереш хора около себе си и да ги задържиш е рядкост, и говори за държавнически талант, най-общо казано – а това винаги тревожи околните, защото те усещат, че такъв човек придобива власт. Затова и срещу Питагор е имало съпротива, знае се, че неговото общество е било насилствено разбито. Може би има истина и в преданието за Орфей – че и той е бил убит, може би не точно от вакханки, но не е починал от естествена смърт.

[Пиндар]

– Е, какво да кажем за него?
– Ами той е съвременник на Есхил. Преживял е подобни неща, примерно персийската инвазия в Гърция, но явно не е участвал по същия начин. Той е беотиец, а беотийците, особено тиванците, винаги са били съперници на Атина и в този случай са предпочели ако не да се присъединят към царя, поне да запазят неутралитет. За него е интересно това, че той е, така да се каже, общогръцки автор. Това не е често явление, защото повечето от атиняните в произведенията си следват атинската политика или гледна точка. Така правят трагиците, като изключим донякъде Еврипид, който е по-ироничен. Дори и Херодот, който на пръв поглед се занимава с всички и иска да бъде обективен, все пак не успява да скрие докрай симпатията си към Атина. Докато Пиндар се издига над отделните градове с техните пристрастия към своята история и държавна уредба, и говори за всичко по начин, много близък до Омировия.
– И все пак да кажем нещо за него като поет. Неговият жанр какъв е?
– Епиникий. Доколкото имам впечатления, те са от Питийските оди, техния превод съм чела… донякъде. Ама е много е тежко за разбиране. Като цяло, той хвали победителя в някакви състезания. Говори за рода му, за предците и за наследниците, както в Първа ода, където става дума за Хиерон от Сиракуза и сина му Диномен. И казва за постиженията му: примерно, основал град, спечелил някоя битка. И го съветва да бъде смирен, да не се възгордява и да е справедлив с поданиците си – разбира се, ако става дума за цар, какъвто е Хиерон. Това е донякъде в духа на Хезиод.
– Но и на трагедията. И Херодот по своя си начин размишлява колко опасно е възгордяването на царя. Такъв е духът на времето, това е основна тема.
– Заради Ксеркс. Това е темата за „източната опасност“. Освен това политиката на Атина е такава: да се пази от смяна на режима, най-напред в града – нали остракизмът е тяхно изобретение. Те са град, който страда от „травмата на тиранията“, заради Пизистрат и синовете му. И в Рим е така, там заради Тарквиниевците.
– Да, Пиндар не може да избегне тази тема. Но той не е трагически автор, нито дори дидактичен, като Хезиод. Духът му е по-скоро епичен и героически като на Омир. Защото той се разпростира върху колонизацията, тоест основаването на градове и трудностите покрай това; освен това, като говори за рода на победителя или родното му място, се насочва към митологията и призовава покровителството на боговете. Така че той е аристократичен – интересуват го прочутите родове и подвизите на знаменитите хора. И казва, че е редно човек да се стреми към слава, което е много нетрагическо. Така че той има свой характер, който го отличава от съвременните му автори. Усеща се, че не е атинянин, точно заради безразличието му към демократизма и неговите институции. Ето, Есхил има цяла трагедия, посветена на атинското правораздаване – „Евмениди“. А при Пиндар няма и следа от такива неща.
– Може да се отбележи, че той има уважение към поезията, тоест подчертава колко достойно е заниманието на поета. Че е способен да повлияе на всички, дори на природата и боговете със стиховете и музиката си.
– Да, това е орфеевско. Усещат се такива неща, някъде впрочем той говори и за превъплъщението на душите. И казва, че усеща превъзходството си над останалите поети на времето – това също е проява на аристократическо умонастроение. Той изобщо намеква за избраност, възвишеност на духа и че поезията му е дар от боговете. Това е в традицията на Омир, разбира се, както и на предомировите певци.
– Значи Пиндар може да е общувал с питагорейците?
– Без съмнение е бил запознат с тяхното учение. Но въпреки това не игнорира Омировата митология, придържа се и към нея. Така че той наистина се стреми към всеобхватност, значи общо представяне на гръцкия свят, и същевременно на отношенията хора – богове. И е вторият автор след Омир, който я постига. Третият е Платон.

S

Всичко, което е нужно да знаете за Хезиод

„Теогония“:

В началото се казва, че първите неща били четири – Хаос, Земя, Тартар и Ерос. Впрочем преди това става дума за Музите, той ги призовава, казва че го вдъхновяват и разказва кои са.
След това има изложение за възникването на видимия свят, но и не само – разни чувства и душевни състояния също се пораждат от първоначалните същества.

Така че първи са онези четирите, после Земята ражда Небето, което наричаме и Уран, и влиза в брак с него, от който се раждат титаните. Някои са по-известни, като Прометей, а други по-малко; сред известните са Кронос и Рея. Кронос бил подканен от майка си да детронира баща си, което и направил – осакатил го, а от кръвта му се родила Афродита. Така над вселената се възцарява той и изобщо поколението на титаните.

Те с Рея раждат няколко синове и дъщери – това са някои от бъдещите олимпийски богове, значи Деметра, Хера, Зевс, който е най-млад; и освен това Посейдон и Хадес, които ще управляват други области на света, и накрая Хестия, която не става олимпийско божество.
Кронос поглъщал децата си, но Зевс бил скрит, отгледан в една пещера на Крит; и като пораснал, свалил баща си от власт и го принудил да изхвърли от себе си погълнатите му братя и сестри.

След това Зевс воюва първо с титаните, побеждава ги и ги хвърля в Тартара; а после и с Тифон, който бил роден от Земята и Тартара. Побеждава го и също го затваря в Тартара.

След всичко това се оказва, че Зевс няма противници и Хезиод преминава към представяне на неговото потомство – децата, които му се раждат от богини и смъртни. Сред тях са Хермес, Аполон и Артемида, Хефест, Херакъл, Дионис и други. После се разказва и за други бракове и се завършва с онези герои, които се раждат от богини и смъртни мъже.
Сред тях е Телегон, синът на Кирка от Одисей, който го убива при случайна среща на Итака, защото не го е разпознал.

„Дела и дни“:

В началото пак става дума за Музите и после Хезиод споменава, че имал проблеми с брат си за наследството. И казва, че не само неговият живот е труден, но на много хора, защото времето е тежко – земята не ражда добре, въобще животът е беден. А това е, защото боговете са поставили хората в такова положение, някога не е било така.

Имало е златен век, когато всичко е било в изобилие, никой не е работел, просто си ядяли плодовете от дърветата. И не боледували, дори не умирали против желанието си, а само ако искат. И душите им не изчезнали, а се превърнали в благи духове, които и досега съпътстват хората по земята. После дошло сребърното поколение, но то било по-лошо, хората растели бавно и остарявали бързо. Зевс ги унищожил. После дошло бронзовото, тези хора много воювали помежду си. И след това – героичното поколение, явно тези от Троянската война и предшествениците им. За тях се казват по-скоро добри думи. И накрая – желязното, на Хезиод. Впрочем той предвижда, че идват и по-тежки времена, хората ще стават все по-несправедливи. И след това казва: „Мога да разкажа същото по друг начин“.
И разказва мита за Прометей. Някога хората и боговете били в добри отношения, и хората им принасяли жертви, както и по-късно. Но Прометей ги научил да отделят за боговете по-лошата част от жертвеното животно – значи костите, мазнината и прочее – а да оставят за себе си вкусното месо. Тоест, хората не били виновни, Прометей ги научил на това. Но Зевс решил да накаже тях и скрил огъня – явно за да не могат да си пекат месото. Прометей обаче откраднал огъня и го занесъл отново на хората. Тогава Зевс решил да предприеме друго – не да ограничава възможностите на хората, а напротив, да ги разширява. И затова им изпратил жената. Тя била красива, надарена с всякакви умения, но хитра и коварна. И любопитна, защото като й изпратили едно гърне, което не бивало да отваря, тя го отворила и оттам излезли всички нещастия. Оттогава съществува светът, който познаваме.

После има една притча за ястреба и славея, от която става ясно, че насилникът си е насилник и той не ще да знае, че има справедливост. Но има, за нея следи Зевс и 30-те хиляди бога. С нея трябва да се съобразяват всички, включително и царете, иначе царствата им ще страдат. Дава някои общи препоръки как човек да се отнася с хората – да бъде дружелюбен, честен, внимателен със съседите, кога да се ожени, колко деца да има.

След това е частта за земеделието. Всъщност става дума за годишния кръг и как човек да си гледа стопанството с оглед на сезоните. Времето се измерва според положението на небесните тела. През есента трябва да се оре и сее, затова човек трябва навреме да си подготви каруца и волове. През зимата трябва да се внимава със студа, животните да се хранят добре, дрехите да не се мокрят, защото трудно съхнат, да не се ходи по кръчми, защото е вредно, а пък в къщи има достатъчно работа… и младите момичета също да си стоят у дома, да не настинат. Припасите да се изразходват икономично. Това продължава към два месеца, след това идва пролет и трябва да се окопае лозето. После лято – жътва, тогава е горещо, хората са лениви, настроени за удоволствия. Трябва да се внимава с прибирането на реколтата, от нея зависи живота през следващата година – да се заключи добре хамбара, да има и куче–пазач. След това идва есента, когато гроздето вече е узряло и трябва да се направи виното. Това е важно, защото няма много напитки, а виното служи и като лекарство в случай на болест. Напълват се бъчвите и домакинството е готово за новия сезон.

Тук Хезиод казва няколко думи и за корабоплаването, като предупреждава, че то е опасно и несигурно като занаят, и е по-добре човек да го избягва. А той знае това, защото баща му се е занимавал с тези работи. В годината има само два периода, в които морето е сравнително безопасно – единият е в ранното, а другия – в късното лято. Това е мястото от поемата, където има повече автобиографични бележки, включително и за състезанието на Евбея – това бил единственият случай в живота му, когато плавал по море.

„Дела и дни“ завършва с един списък от малко странни препоръки, първо забрани – какво не бива да прави човек в разни случаи, твърде конкретни неща и поради това чудати; и също, кои дни от месеца са щастливи и кои – нещастни за едно или друго начинание, включително и какви качества може да има човек с оглед датата на раждането си.

в час 2

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания