Мисли посред зима

Любовта е от първа и най-голяма важност не само когато избираме с кого ще живеем, но и когато приемаме някаква работа. Особено ако е дългосрочна. Защото работата е като брака – всеки ден си с нея. Тя трябва да е нещо, за което имаш талант, тоест – някакво природно влечение, което не пресъхва, а непрекъснато се възобновява и при това винаги е различно.

Ето защо талантливият човек само на пръв поглед върши едно и също, а в действителност го прави винаги различно – както морето е винаги различно.

И ако не обичаш работата си, а я вършиш с усилие и досада, непременно ще си мечтаеш да си „другаде“. Така се появява раздвоението, което се случва не само на бездарния (бездарен за „ето това“, не за всичко), а и на неверния съпруг, и на предателя на родината. Такъв човек е „тук“, защото се е забавил да открие онова, което обича; и вече му е трудно или късно да иде другаде, но всекидневно съжалява, че е тук и проклина „съдбата“, която го е осъдила да бъде с тази жена, с тази страна и с тази работа.

А началото на бедата е било това, че е пренебрегнал любовта.

Така че пренебрежението към любовта води до усещането за „неосъщественост“ – да нямаш това, което си могъл да имаш и което други действително имат.

Освен това се случва и друго. Законът на любовта е вложен в душата на човека заедно със сътворението му: и не само в чувствената й част, където е влечението и коренът на талантите, но и в нравствената, чрез която правим разлика между добро и зло. Поради това пренебрежението не остава незабелязано, но душата чрез съвестта си повдига обвинение срещу самата себе си – срещу тази своя част, която е пренебрегнала любовта. И така в нея настъпва раздор.

Мирът е постижим само по един начин: чрез разкаяние и признаване на греха, а именно – грехът на пренебрежението. Това именно е и „смирението“ – то е постигане на мир.

Но ако това не стане, се случва обратното: човек се обгражда с гордост и започва да упорства срещу съвестта си. Това става по два начина – чрез отделни лъжи и чрез принципно отричане на закона.

Примерно, ние можем да лъжем, че всяко наше користно (безразлично към любовта) действие е предприето точно поради любов. Тогава пледираме, че всичко онова, което сме направили за облаги, не е заради тях, а те случайно са съпътствали делата на любовта.

Другото пък е, когато човек започне да претендира, че той по начало „има право“ да не обича: защото останалите не заслужават, или защото е естествено да се грижиш за себе си, или защото такъв закон изобщо няма.

Една от често употребяваните техники за заобикаляне и заглушаване на закона е опредметяването на човека.
То става по разни начини и сред тях добре познати са три: на него да се гледа през културата, през успеха и през произхода.

Така въз основа на „културността“ хората биват разделяни на „направени/усъвършенствани“ и „недонаправени/примитивни“.
Въз основа на успеха (позиционирането) те са забележителни („ефективни“) или безинтересни („неработещи“); а въз основа на произхода са от качествен или некачествен материал.

При това положение явно за никаква любов не може и да се помисли, тъй като човекът се представя като продукт (от такъв материал, през такава изработка, към такава продажба), който може само да се оценява и потребява.

Great books

„Ад“ на Данте

Въведение

Данте казва, че е в средата на живота си и е в смут, безпътица. Бил в някаква гора и го доближават животни – пантера, лъв и вълчица. Това са видения, за които често се коментира, че са образи на грехове или страсти. Но аз не харесвам алегоричните тълкувания, защото те често са произволни, а и досадни. По-добре просто да се разказва.

Вергилий

Данте се стряска от тях, и тогава към него се приближава мъж – и той ще е неговият водач. Героят често се нуждае от водач, защото е несигурен или неопитен. Или защото поради слабостта си не може без покровителство, както Одисей не може без Атина. На него и други му помагат: Калипсо го наглежда, Кирка го упътва.

Оказва се обаче, че Вергилий не го е потърсил по свое хрумване, а е бил подсетен. Богородица, която бди над всички и помага на грешниците да намират верния път, е изпратила Лучия при Беатриче, която пък седяла в рая до Рахил. И Беатриче се съгласила да слезе в ада, в първия кръг и там намерила Вергилий. И му поръчала да съпровожда Данте в пътешествието, за да узнае каква е съдбата на починалите и какво очаква всекиго.

Та те се спускат в пещерата през онзи вход, над който пише: “Lasciate ogni speranza, voi ch`entrate” и най-напред виждат „безразличните“ – онези, които не са се присъединявали нито към доброто, нито към злото, а са бездействали в нерешителност.
Тях ги хапят насекоми; може би защото са ценели най-много спокойствието си и не са се захващали с нищо голямо. А сега не им дават покой едни малки твари, подобни на дребните всекидневни грижи, които преследват всеки страхлив и дребнав човек.

Ахерон. Некръстени и езичници

Попадат на Харон, преплават на лодката му заедно с куп други души и стигат в първия кръг, където са некръстените.

Некръстените не страдат силно, но не са и щастливи. Данте и Вергилий виждат някъде наблизо да гори огън и оттам идват четирима поети да ги посрещнат – първи е Омир, а покрай него Хораций, Овидий и Лукан. Шестимата вървят и разговарят; и Данте отбелязва, че разговорът е бил дълъг и твърде приятен, и че не би рискувал да го преразкаже.

После достигат до силно укрепен замък, със седем стени. Около него, след последната стена, има поляна и там са настанени героите от миналото. Виждат ги, както Одисей ги е видял при посещението си при мъртвите и Лукиан на „Острова на блажените“.
Все пак има някои по-нови, примерно някои образовани мюсюлмани като Авицена и Авероес. Персонажи от римската история: Цезар, Цицерон, Брут – не убиеца, а онзи добрия, който прогонва Тарквиниите. Също някои героини на Вергилий от „Енеида“ – Лавиния, Камила. И множество философи и учени – Хипократ, Евклид, Диоскорид. И Орфей е там, като поет и лечител.
Въобще, ако се занимаваш с философия и наука, имаш голям шанс да си в първия кръг. Но Данте не е прекалено систематичен. Хектор и Електра са тук, обаче Ахил и Елена са по-надолу, а Одисей и Диомед са пратени чак в осми кръг, при измамниците.

Сладострастни

Та той продължава нататък, несъмнено с известно съжаление, и стига във втори кръг, при сладострастните. Там пак има множество антични – Семирамида, Дидона, Парис. Също и Тристан, макар че той според легендата не е толкова виновен, просто е пил магическо питие. Те са жертви на страстта, но не точно развратници. Развратна е Таис, която е в осми кръг. И Язон е там, може би по-скоро поради невярност.

Впрочем и тези в един кръг му изглеждат различно грешни. За Семирамида се изказва строго, а за Паоло и Франческа – не, на тях само им съчувства. За Дидона вероятно се е колебал, защото можеше да я изпрати при самоубийците в седми кръг, или да я съжали и да я остави при пострадалите жени, като Лукреция. Всички те се въртят из простора като птици; повечето като жерави, а Паоло и Франческа са като два бели гълъба.

Лакоми

После се спускат в трети кръг, където виждат Цербер. Изобщо навсякъде се мяркат чудовища от митологията, или герои в чудовищен вид, като Минос, който е превърнат в дракон. Там душите са наказани с това, да ги вали непрекъснат дъжд и да лежат в калта. Те са лакомите, и сега за първи път Данте среща свой познат, от Флоренция – някакъв Чако. Той му предсказва за разни събития през близките години, както Тирезий предсказва на Одисей. Някои мъртви имат знание и за бъдещето, други обаче не знаят нищо за положението на земята и искат информация от Данте.

Скъперници и прахосници

После продължават към четвърти кръг, където попадат на Плутон, който вика нещо на неразбираем език. Там са скъперниците и прахосниците, затънали във водовъртеж, подобен на Харибда. Едните са живели така, все едно, че ще умрат утре, а другите – сякаш ще живеят вечно.

Стикс. Гневливи

След това се спускат по скалиста пътека още надолу и стигат до Стикс и някакво блато, в което се намират душите на гневливите. И те вечно се хулят и се бият помежду си. Това е пети кръг…

***

„Одисея“ на Омир

Роман за завръщането

Това е поема от цикъла „Завръщания“. И впрочем се разказва не само за одисеевото, макар че то е носителят на цялата история. Но става дума и за Нестор, за Агамемнон, Менелай, Елена, Аякс Ойлеев. Завръщането може да е гладко като несторовото, или да пропадне като това на Аякс, да се забави като менелаевото или да е с перипетии, като одисеевото.
Така че това е роман с няколко вплетени истории. А главните нишки, които се заплитат, са историите на Одисей и Телемах, защото те са отделни.

Разделеното семейство

Но като цяло проблемът, който се решава, е семеен. Съпругата е богата, красива и самотна, и поради това мнозина я ухажват, под предлог, че е време Итака да получи цар. Тъй като Пенелопа не е пълноправна владетелка, а просто пази трона на Одисей. И не е случайно, че женихите я атакуват точно около пълнолетието на Телемах, тъй като тя би могла да обяви смъртта на Одисей и да прехвърли правомощията му на сина им. А Итака е цял остров и има желаещи да го придобият. Преди около три години са започнали предложенията, тя тогава измислила хитростта с покривалото на Лаерт; а Телемах е бил към 16-годишен.

Атина помага на Телемах

Та Атина се заема да помага, преобразява се на Ментес и Ментор, и го подтиква да говори пред народа, значи да се държи като законен наследник. Някои го подкрепят, други – не. Един гадател предупреждава, че женихите може да пострадат, защото Одисей сигурно ще се върне. И тогава се казва, че Одисей трябва се върне 20 години след заминаването си.

Семейно щастие и скитничество

Някой би се замислил разликата между „Одисея“ и „Божествена комедия“. Там щастието е да се изкачиш на небето, а тук – да се събереш с близките, да управляваш дома и царството, да го оставиш на сина си. Сякаш става дума за хора, които просто си устройват земния живот и мечтите им стигат дотам, да умрат спокойно и да оставят някому добро наследство. Но в „Илиада“ е различно, там някои говорят за ранна смърт, но вечна слава. И Хектор предпочита да загине във войната, не само Ахил.

Съществува страхът от предателството и нещастието. Агамемнон е пострадал зле, макар че това донякъде се преодолява с оцеляването и отмъщението на Орест. Но все пак родът им е нещастен. Страшно и това, че някой може да загине нелепо, да се удави или просто да падне отнякъде, като Елпенор. Но се мисли и за наказанието за грехове. Там за пръв път се показват онези, които се мъчат след смъртта: Тиций го кълват ястреби, защото бил нападнал Латона. Тантал е гладен и жаден, Сизиф бута камък.

Така че „Одисея“ не е просто за семейното благополучие. Тя тогава би била доста по-скучна. Но и за приказното, за чудовищата и богините, с които някой може да се люби. Одисей не е само добър баща и цар, той е любопитен човек и авантюрист.

В Пилос и Спарта

Та Телемах решава да замине, защото Атина го е посъветвала. Нестор ги посреща добре, разговарят и той им разказва как са се завръщали с Менелай; и че корабите му (на Менелай) били отвяни от буря след Сунион – най-напред до Крит, а после и до Египет. Споменава колко е широко морето там, и ако те отвеят ветровете, няма голяма надежда да се върнеш. „Птиците него за цяла година не могат прехвърка“ (преводът на Вранчев).
Тогава Атина дава знак, че това е тя, защото хвръква като морски орел. Съвсем изненадващо, веднага след като е казала най-прозаически (под формата на Ментор), че ще отиде да навести някакви кавкони, защото й дължали пари. Нестор веднага обещава да й принесе в жертва крава. И се обръща към нея, нищо, че вече е изчезнала.

Телемах потегля заедно с Пизистрат, пристигат при Менелай и го намират да празнува две сватби. Говори се за красивия му дворец. Появява се и Елена; Менелай разказва за пътешествието си и за разговора с Протей на Фарос.
Египет често се мярка из „Одисея“.Това е книга за далечното пътуване, а Египет е далеч. После и Одисей ще разкаже една измислена история, затова как бил критянин и разбойничествал насам-натам, включително и в Египет. Там обаче го пленили и трябвало да остане няколко години.

Разговорът в Спарта е доста продължителен, и изглежда като подготовка за дългия разказ на Одисей; пък и съдържанието му е подобно. Може да се нарече „Скитането на Менелай“ и да се развие в отделно произведение, не е трудно да се разшири. Но не продължават до късно – казано е, че са говорили преди вечеря.

После действието се прехвърля в Итака, където Пенелопа внезапно научава, че синът й го няма, а Медон й казва, че женихите замислят убийството му. Тя се изплашва, а Атина й изпраща един успокоителен сън. А за това, как Телемах потегля обратно към Пилос, е разказано чак след средата на книгата.

Одисей напуска Калипсо

Сега вече стигаме до Одисей. Той е при Калипсо; но в началото на песента пак се провежда съвет на боговете – също като в първа песен и с почти същото съдържание. Това сигурно са следи от първоначалното състояние на поемата, когато частите й са били разхвърляни и във всяка са се казвали подобни неща. После е трябвало да се махнат, за да не се трупат повторения.

Съветът на боговете малко напомня на подготовката за пътешествието на Данте. И там нещата са решени „горе“. Лучия и Беатриче са като едни Ириди на Богородица. Нареждат на Вергилий да се грижи за Данте, да внимава за него, както Хермес внимава за Приам, така че да стигне невредим до палатката на Ахил.
А после Беатриче се заема с него в рая, вече съвсем като Атина. И любовта им е платонична, каквато би трябвало да е любовта на Одисей към Атина. Още повече, че Беатриче е мъдра, тя си философства из рая като една християнска перипатетичка.

Зевс наистина изпраща Хермес при Калипсо, който й съобщава, че трябва да пусне Одисей. На Атина пък е поръчано да пази Телемах. И така Одисей приготвя сал, с помощта на Калипсо, която се е примирила с раздялата. Плава цели 17 дни, и изведнъж Посейдон, който бил при етиопците, го забелязва от някаква планина (на „солимите“) и се нахвърля върху него. Потапя сала му и си заминава с колесницата, някъде към своите покои. Той има разни подводни дворци, в „Илиада“ го пише.
И Одисей сигурно е щял да се удави, ако не му е помогнала една Левкотея, морска богиня, която преди това била смъртна. Тя му дава забрадката си да я използва като спасителна жилетка. И така той се добира до острова на феаките, там успява да изплува с мъка през устието на една река, заравя се в шумата под едно дърво и заспива.

При феаките

Сега предстои пак да бъде посрещнат от някаква жена, която да му съдейства. Това е девойката Навсикая; но там е и Атина, която й вдъхва смелост, или по-скоро не й позволява да избяга.

Човек би си помислил за описанията на местата, през които героят си проправя път. Трябва да се внимава, за да се разбере каква е обстановката. При Данте това понякога е доста трудно, читателят трябва да се рови из коментари и преводи.
Впрочем ако са само разговорите, написаното ще се окаже драма. И ако е само за мисли, ще е философски диалог, някакво изследване, както се случва при Платон – в част от диалозите. Но в романа трябва да има от всичко. Обаче е мъчно да се намери мярката, тоест съотношението.

И Навсикая го упътва. После той попада на някакво храмче на Атина, моли й се, тя не се явява лично, обаче после го среща като някакво градско момиче и му казва как да намери двореца. А не се явява, за да не я забележел Посейдон. И в „Илиада“ е така: младшите богове се крият, ако искат да направят нещо, което не е приятно на старшите. Има надхитряне в това семейство.

Така че Одисей се доближава до двореца, който е необикновено разкошен, целият от злато, сребро и мед. Със скулптури в главната зала – на момчета, които държат факлите за осветление. До стената са наредени тронове за гостите, покрити с най-скъпи платове, ръчно изтъкани от прислужничките; а те били научени да тъкат направо от Атина. При двореца има два извора – единият за пиене, другият за напояване. И много дървета, по които плодовете никога не липсват. Обстановка като в „златния век“, или земния рай, както е представен в края на „Чистилище“. Но и като обиталището на мъдрите езичници в първия кръг.

Това е идеалът на античния свят – всичко осигурено, покъщината от прекрасни материали и в съвършена изработка: на Олимп примерно всичко е направено от Хефест. На обитателите им остава само да слушат музика и да гледат танци. В най-добрия случай изпълнение на Аполон и Музите плюс Грациите; но земните царе могат да се задоволят и с по-малко. И философстване. Това последното обаче е само при хората – защото им липсва мъдрост.

А иначе в „Дафнис и Хлоя“ има нещо подобно – увеселителната вечеря след спасяването на Хлоя от метимнските агресори. И там има песни, приказки и пантомима. Филетас размишлява от време на време за Ероса, като един платоник – поетически. Така че не е нужно да си бог или феак, за да живееш добре…

***

„История“ на Херодот

За какво става дума

„Историята“ се занимава с противостоенето между Азия и Европа, и особено с една част от него – походите на Дариевите и Ксерксови войски срещу континенталните гърци между 491 и 479 г. пр. Хр.

Отвличания

Конфликтът между континентите, казва Херодот, започнал в древни времена с отвличания на жени – Ио, Европа, Медея и Елена.
Това звучи наивно, но може и да не е. Данте примерно е на мнение, че гражданските войни във Флоренция, които траяли поне сто години, започнали с това, че някой си Буонделмонти изоставил годеницата си от рода Амидеи и се оженил за друга – от рода Донати. По този повод някои организирали убийството му (през 1215 г.), а неговите близки вероятно отмъстили. И така Флоренция се разделила на две партии.

Троя

Първият голям военен удар, който европейците нанесли, бил превземането на Троя. В онази епоха Азия вероятно се владеела от асирийците. Към края на VII в. пр. Хр. те били победени от мидийците и вавилонците (разрушението на Ниневия).

Лидия на Крез

По същото време най-силното царство в западна Мала Азия била Лидия, чиято последна династия дошла на власт с цената на тежко престъпление (превратът на Гигес).
Неговият потомък Крез бил първият, който „поробил малоазийските гърци“. По онова време се случило атинянинът Солон да го посети, и двамата провели прочутия си разговор на тема „какво значи да си щастлив“. Крез трябва да е имал предвид, че той, господар на половината Мала Азия и покорител на малоазийските гърци, би трябвало да е много щастлив човек.
Солон обаче го уверил, че за щастието е мъчно да се съди приживе, тъй като бъдещето е неизвестно, а божеството – „ревниво“; трябва да се изчака човекът да си отиде от този свят, и тогава.

Кир, основател на персийската империя

Крайморските владения на Крез били наследени от Кир, който унищожил мидийската и лидийската държава и създал персийската империя. При него малоазийските гърци били „поробени за втори път“.

Йонийското въстание и атиняните

При Дарий, в края на VI в. пр. Хр., избухнало милетското (йонийско) въстание, което започнало по един нелеп повод. Тиранинът на Милет Аристагор пожелал да се намеси в гражданската война на остров Наксос и повикал на помощ персийския сатрап. В течение на военните действия обаче двамата се скарали и Аристагор решил да обяви независимостта на Милет и йонийците от царя. Тогава атиняните взели решение да помогнат на милетците (нали и двата града били йонийски); изпратили тридесет кораба в Мала Азия и взели участие в опожаряването на Сарди (административен център на провинцията).
Дарий потушил въстанието, но освен това решил да накаже атиняните, задето нахлули на негова територия. Първият поход пропаднал поради буря край Атон, където персите загубили към 300 кораба. На другата година те минали през цикладските острови, превзели Евбея и се прехвърлили на континента, но там загубили битката с атиняните (при Маратон).

Ксеркс

Задачата да се накаже Атина била наследена от Ксеркс. Той провел известния поход, в който участвал лично, водейки със себе си, както пише Херодот, 5 милиона души; превзел и опожарил града, но не се задоволил с това, а решил да продължи към Пелопонес, за да пороби всички европейски гърци. Но направил грешката да влезе в морско сражение (а още Крез бил предупреден от приенеца Биант да не се сражава с гърците по море). Загубил го и решил да се оттегли, като все пак оставил немалка войскова част в Тесалия.
На следващата година тези перси, начело с Мардоний, влезли в битка с обединените гръцки сили при Платея и я загубили.

Така наказателната акция на Персия срещу Атина се провалила за трети път и Европа, в лицето на гърците, запазила свободата си.

Епичността на „История“

Ако Херодот просто беше разказал тези събития, без да се отклонява много, книгата му най-вероятно нямаше да оцелее. Но те са само „носител на разказа“. Опирайки се на тях, той разказва историята на целия свят, който познава.

Така „Историята“ става прозаичен епос, равен на Омировия, и това е причината тя да се пази и чете и досега.

***

„Метафизика“ на Аристотел

В началото става въпрос за това, какво значи „да знаеш“. Не само човекът, но и другите живи същества по някакъв начин „знаят“ – защото имат сетива и могат да помнят. Но да имаш по-добро знание изглежда започва с това, да видиш приликата между нещата, които възприемаш и помниш.

Общо и отделно

Ако се увериш, че са подобни, стигаш до извода, че освен отделните хора съществува и нещо общо между тях, което е „човекът“ сам по себе си. Разбира се, Аристотел е сигурен, че той не съществува като нещо отделно, а само като общо – той е вид на рода „живо същество“ Така че той не е „същност“. Та от представата си за това общо заключаваш, че отделните хора са „човеци“ и вече знаеш за всеки отделен човек – какво е той.

Опит (empeiria) и изкуство (techne)

Опитът е такова нещо: да откриеш общото, след като си видял няколко отделни случая. Но той е не само за неща, а и за отношения и въздействия, тоест за причини. Примерно, забелязваш че ако някой яде чесън и пие чай при простуда, положението му се подобрява и той не се разболява. Това е опит.

А след опита идва изкуството. Лекарят има изкуство, защото знае какво е това здраве; и каква поредица от действия да се предприемат, за да се премине от болест към здраве. Александър Афродизийски казва, че както опитът се отнася към паметта, така и изкуството към опита. Защото опитният вижда няколко случаи на оздравяване от една и съща болест под въздействието на едно и също лекарство – и го прилага, защото е опитен. Докато владеещият изкуство е узнал, че „такива болести“ се лекуват с „такива лекарства“ – значи той вече не лекува така сковано, като просто опитния, който знае само едно отделно средство за един отделен случай; а е видял общото между болестите и лекарствата, които им съответстват. Значи пак имаме „възход към общото“.

Практически и творчески (praktikai kai poietikai) изкуства

Във всеки случай медицината е само практическо изкуство. Тя не се интересува от здравето само по себе си и от болестите сами по себе си – „що са те“. Задачата й е просто да лекува. Освен това тя не изработва нещо ново – с това се занимава фармацевтиката, която й е помощна.
А самата медицина просто променя състоянието на живото същество – от болест към здраве. Това не е производство, а въздействие с цел промяна и постигане на по-добро състояние на нещото.
Но освен практически има творчески или произвеждащи изкуства.

Теоретични изкуства (науки, epistemai)

А най-доброто е това, което е заради самото знание, а не заради нещо друго. Ето тези изкуства са теоретични и се наричат „науки“. Целта на науката (епистеме) е просто знанието.
И още повече, целта е teleiotes psyches, съвършенството на душата. Поне така започва коментарът на Александър. Според него знанието също не е само за себе си, то е заради душата, заради ентелехията й.

Опитният и теоретикът

Ако ти знаеш общи неща, може и да не се справяш добре в практически ситуации, защото не ти достига опит. Но това не значи, че опитът е по-висше знание, а само, че е необходим при занимание с отделното взетото. Примерно, ако лекарят познава добре един пациент и го е лекувал и друг път, е възможно да взима по-добри решения от друг лекар – просто защото има опит точно с този човек.

Способностите на душата

Тук може да си спомним онова, което се говори в „Никомахова етика“, в шеста книга.
Че има пет неща, чрез които ние узнаваме истината – изкуство, наука, разумност, мъдрост (или вещина, „софия“) и ум. Повечето от тях си служат с мисълта или разсъждението, логос.
Изкуството служи за произвеждане на неща, казва той; а разумността е за взимане на решения с оглед на доброто и лошото. Науката пък е за нещата, което не могат да бъдат иначе. Мъдростта е знание за причини и начала. И накрая, умът. Той е за първите предпоставки, а това са нещата, които не се узнават нито чрез опит, нито от умозаключение, но стоят в началото и служат за основа на всяко знание.

Възникването на изкуствата

Хората започват от необходимото знание, а после минават към това, което е за развлечение и целта му е приятното; и накрая стигат до онова знание, което е заради самото себе си, и то е най-доброто. Такова знание се нарича теоретично.

Знание и удоволствие

Знанието изобщо е нещо приятно, тъй като то е по природа. Затова в “Ламбда“ ще каже, че неподвижното движещо, което мисли себе си, е блажено и блаженството му е вечно. Но впрочем удоволствието не е цел на теорията, а само я съпътства – и това го пише Александър.

Общото знание, преподаването и мъдростта

А общото знание е по-висше, защото е управляващо. Нали архитектът управлява целият строителен екип, макар че някои умеят отделните неща по-добре от него. Но тяхното умение е от опит и по навик; и такъв човек не може нито да управлява, нито да преподава, тъй като не вижда цялото и общото.
А най-общото знание е за причини и начала, които се отнасят до всичко. Значи мъдростта е за най-общите причини и начала.

Висшата цел

Впрочем неговата цел, или по-скоро целта на казаното в сборника, не е просто да установи кое е висшето знание, но и онова, за което то е знание. А това не са просто причините и началата.
То е за истинно съществуващото, съществуващото във висша степен…

***

„Одисея“ 2

Одисей влиза в двореца и тогава Атина разпръсква облака, с който го е покрила. Дотогава бил невидим.

Отива при Арета, моли я за милост и гостоприемство, и сяда в пепелта на огнището. Феаките са изненадани, но понеже са гостоприемни, го настаняват да седне наравно с тях и обещават да се погрижат за него – защото такъв им е обичаят. Пък и не било изключено той да е някой бог, дошъл да ги изпита. Алкиной е поканил на гости първенците на острова, или поне на главния град (той изглежда често прави така). Гостите пият още известно време и си тръгват.

Тогава Арета започва да разпитва Одисей откъде има дрехите, с които е облечен – защото това явно са техни дрехи, на семейството. Той им разказва за срещата си с Навсикая, и казва, че й е благодарен за помощта. Алкиной изказва недоволство, че не го е довела лично в двореца, а Одисей го уверява, че всъщност тя е постъпила точно както трябва и с една зрелост, която надминава възрастта й.

Въобще, разговорът е много любезен. Стига се дотам, Алкиной да му предложи Навсикая за жена, макар че още не му знае името и преди два часа го е видял за пръв път.

Впрочем в това предложение няма никакъв риск. На Одисей му се предлага да се присъедини към рода, но той не може да бъде опасен с нищо. Това е остров, а те са изключителни моряци, той не би могъл да избяга оттам. Освен това не познава никого. Така че ако приеме, просто ще трябва да служи, да се подчинява за всичко. Не само цар, но и никой разумен човек няма да се съгласи на такива условия, колкото и хубава да е Навсикая. Пък освен това Одисей е женен.

Алкиной решава да организира угощение и игри в негова чест и да го изпрати на третия ден. Слугините му постилат удобно легло и го настаняват да спи някъде при входа, не в самия дворец, но не и извън него, явно под някакъв навес на двора.

На сутринта се отправят към пристанището, където ще видят кораба, който е приготвен специално за него. А Атина се разтичва из целия град да вика хората да го видят, като същевременно го прави по-хубав, отколкото е дошъл, подмладява го.

Алкиной разпорежда всеки от главните му сътрапезници да подари на Одисей дрехи и един златен талант. Те са дванадесет, явно това е върховният съвет на държавата. Алкиной е тринадесетият и председателства. После отиват в центъра на града, където има нещо като площад или стадион за състезания и танци.

Това е търговско-транспортна държава. Понеже са богати, могат да си позволят да се занимават със спорт и изкуства; и умеят да избягват войната. Като в „Утопията“ на Мор. Макар че там се препоръчва всеки да има и земеделско образование, да е живял поне две години на село. А тук – не.
Това е държава, която Хезиод и Платон не биха одобрили. Поминъкът им идва от морското дело и има много излишества. С философия не се занимават, но пък са напреднали технологично (с уникалните си кораби). Такава цивилизация, ако не е агресивна, може да си живее блажено и със съзнанието, че е над всички останали.

След това пак се събират при Алкиной. Прави впечатление, че той им нарежда да отидат, даже казва, че не би желал никой от поканените да отсъства. Звучи малко като заповед.

Провеждат се спортни състезания, доста подобни на онези, които са в „Илиада“, на погребението на Патрокъл. После някои предлагат на Одисей да вземе участие, дори го провокират. Накрая той се съгласява и хвърля диска по-далеч от всички; но това трябва да се обяви, така че Атина изтичва като някакъв спортен съдия и съобщава резултата. После Демодок запява, и съдържанието на песента му е доста скандално – как Афродита изневерила на Хефест с Арес, и как той ги хванал. Това е още нещо, което Платон не би допуснал.

После се отправят обратно, към Алкиноеви. Споменава се, че Одисей получил подаръците, а Арета ги прибрала в сандък и му предложила лично да го завърже – изглежда с някакъв възел, който не може да бъде развързан от друг. Затоплили му вода на триножник и той се изкъпал, за пръв път откакто бил напуснал Калипсо. И станал толкова хубав, че Навсикая го загледала съвсем внимателно и му казала да не я забравя никога, защото тя му е спасила живота.

Сядат на вечеря, Одисей отрязва парче свинско и го праща на Демодок, и иска да му изпее нещо за Троянския кон. Докато той пее, Одисей отново се просълзява, и тогава Алкиной, който още от предната вечер е забелязал, че песните за войната силно го разчувстват, му предлага вече да си каже името и произхода, изобщо да се представи…

***

„Ад“ 2

Идва шести кръг, зад стените на адския град.
Те изминаха петте кръга и сега предстои нов преход на лодка. Първият път беше, когато се придвижваха от външната страна на ада – мястото между входа и Ахерон, където се скитаха безличните. Те са като непогребани. И това е страдание, както казват Патрокъл и Елпенор. Това е „да си неопределен“.

Та първите пет кръга са между Ахерон и Стикс. И сега идва следващият лодкар, Флегиас, и ги пренася към града на по-тежко наказаните. Дяволите обаче не ги пускат да влязат, а освен това на една кула се виждат Фуриите (Еринии). И Горгона трябва да е някъде там, Вергилий предупреждава Данте да не гледа. Пак се мярка някакъв познат, Филипо Ардженти. Виждат го да гази в реката – трябва да е бил гневлив.

Това за италианците, които той разполага по пътя, е малко мъчно, защото иска непрекъснати справки. Те по това време са били известни хора, но мнозина от тях сега се знаят само защото той ги споменава. Но все пак има и доста крале, разни висши аристократи и папи, които са познати и отдругаде.

Та градът на Сатаната не иска да ги приема, сигурно защото забелязват, че Данте е жив. Те обикалят с лодката, сякаш го обсаждат. И по едно време забелязват една малка врата, която никой не пази, и влизат оттам. Някой им помага да я отворят, като че ли ангел.

Градът е нажежен до червено; стените му са червени. Те вървят из него и виждат гробове, в които лежат еретиците.

(Не е необходимо да гадаем кой се намира там. Впрочем не е изключено скоро да извадят Данте от учебните програми. Или поне така да го изрежат, че да няма нищо общо със себе си. Може да решат, че няма да се чете, а само ще се преразказва, като се пропускат подробностите. И най-добре да се преразказва по резюмета, а не по самия текст. Защото иначе поне учителите ще научат какво пише там).

Та те вървят покрай стената, вече са отвътре и виждат някои наказани. Там e Епикур, от когото изглежда идват всички ереси. После разни лица като Фарината, Фридрих Втори и дори Кавалканте Кавалканти, бащата на известния поет Гуидо. И един кардинал, Убалдини. Някои от нях вероятно са били атеисти.

Сега се отправяме към седми кръг, през който те все още могат да се спускат пеш. Като го прекосят обаче, идва огромна пропаст, която може да се преодолее само с летене. Тогава ще се появи Герион, който е летящ змей, независимо, че в митологията е представен като нещо по-обикновено. Но Данте понякога придава допълнителна чудовищност на античните персонажи – както на Минос, който също е змей, макар да не лети. После ще минат над десетте ями на осми кръг, по разни мостове, някои разбити от земетресението през 33 сл. Хр. И след това пак някой ще ги пренася, този път Антей, който ги взима в ръка, прехвърля ги през стената на девети кръг, навежда се и ги оставя на дъното, върху леда на Коцит.

Това кратко резюме помага да се обърне внимание на границите на кръговете; и че всеки е различно недостъпен. До преддверието се слиза лесно, после трябва да се плава през Ахерон, но и при добродетелните езичници не може да се влезе просто така, трябва да ти отворят вратите на седемте стени около замъка им. После походът върви що-годе гладко, и скоро пак има прехвърляне през река, това е Стикс. Но там е по-мъчно, защото реката опира в крепост, а тя се пази от еринии и дяволи, и трябва да помага ангел, за да минат през вратичката до реката. А след това вече идват бездни, през които трябва да ги прехвърлят по въздух.

И така, седми кръг.
Досега бяха просто невъздържаните и избухливите, а тук вече са злобните. Това е по-дълбоко вкоренено зло. Защото онези просто се поддаваха на желания – за секс, пари, развлечения, отмъщение. А тези извършват греховете си умишлено, тук е включен и разумът.

Впрочем още в шести кръг са донякъде такива, защото са еретици, главно атеисти. Това беше границата между избухливостта и злото, извършено с умисъл – защото атеистът е малко наивен, той някак несъзнателно се бунтува срещу Бога и иска да избегне Съда, като го отрича.

Та те най-напред попадат на тираните, които са във Флегетон, и са обстрелвани от кентаври. Самите кентаври ги посрещат със съмнение, но Вергилий се споразумява с Хирон, който им дава Нес за водач.
Той ги пренася без произшествия, може би защото е останал хетеросексуален; или просто не иска нови неприятности, след онези с Деянира. И така, реката е от кръв, а в нея са потопени насилниците, на чиято съвест тежат не просто отделни убийства, извършени под натиска на внезапно чувство, а масови. Значи са били овластени.

Данте обаче не е имал впечатления за сериозни масови убийства, защото когато държавите са малки, това е трудно. Геноцидите са такова нещо, но те се случват в големите държави и градове; трябва сериозна организация и по-развита технология, както през XX в. Та те забелязват Александър от Фере, Дионисий Сиракузки и някои други. И след това се прехвърлят в следващия дял, където се намират самоубийците. Те пак са насилници, но срещу самите себе си.

Сякаш за да се самоубиеш е нужна по-малко емоция, а повече размисъл. Самоубиецът не е просто гневлив или избухлив; във всеки случай не това е причината да посегне на себе си. Той е по-скоро депресивен и у него се е натрупала омраза. Тя е и към света като цяло, и към себе си – че не е могъл да се справи, или е допуснал фатална грешка. Или защото се бои от позора, което също не е избухливост.

Но все пак причините за самоубийството могат да са различни. При античните може да е от честолюбие, както при Аякс, вероятно и при Дидона. Или при провал на някакъв голям проект, и ако е сигурно, че ще загубиш високото си положение, както е с Катон Млади, Брут и Клеопатра. Или при пълно житейско объркване, както е с Йокаста.
А по-късно, от съзнанието за крайно тежко престъпление, както е Юда и подобни на него – примерно, Смердяков. Впрочем античността е пренаселена със самоубийци, но Данте не споменава никого, занимава се с един Пиер дела Виня. Те са като дървета и ги кълват харпии.

После се прехвърлят нататък, при насилниците срещу Бога и природата. Това е пустиня и там вали дъжд от пламъци. Има богохулници като известния Капаней, който предизвиквал Зевс.

Тук по някакъв повод Вергилий разказва за произхода на подземните реки. Те се образували от сълзите на грешниците, които някак минавали през статуята на един стар гигант, намираща се на Крит. Тя била от злато, сребро и прочее, до глината на краката си, и явно става дума за препратка към съня на Навуходоносор от книгата на Даниил. Но същевременно се преплита и с легендата за бронзовия гигант Талос, който охранявал Крит и за когото споменава Аполоний в „Аргонавтиката“.
Та тази статуя трябва да е алегория на времето, казват, защото била обърната с гръб към Египет (там се казва „Дамиета“); и гледала на запад, към Рим.

Но както и да е, в този дял се мяркат содомитите – явно става дума за хомосексуалисти на първо място, но и за всякакви сексуални извращенци.

И накрая – лихварите. Те са поставени сред насилниците срещу природата; вероятно защото обогатяването чрез лихви е противоестествено. Особено ако са големи. Защото ти искаш от длъжника срещу заема да ти върне пари, които той не е естествено да има – не би могъл да ги спечели с честен труд. Пък и Бог е забранил лихварството. Като се заемем с Петокнижието, ще видим къде точно…

7 СтЛ 29

„Старогръцката литература“ (интервю 3)

1 а СтЛ 1

Надежда Московска:
– Книгата, която държа в ръцете си, е озаглавена „Старогръцката литература“. Неин автор е Николай Гочев. Здравейте!

Н.Г.:
Добър ден!

Н.М.:
Подзаглавието е „От легендарните начала на поезията до края на елинизма“. Всъщност важно е да кажем, че тази книга обхваща именно онова, което един курс по старогръцка литература… преподава.

1 СтЛ 2

– Н.Г.
– Да. Бих казал, че това е стандартният курс по старогръцка литература. Той е такъв – за наше щастие, защото това е една добра база, на която може да стъпи човек – поне от 200 години. Като казвам „200 години“, това са 200 години в Европа. Та най-напред във Франция и Германия в началото на XIX век, а после и другаде, са се появявали книги, които са обхващали историята на старогръцката литература започвайки точно от легендарните начала на поезията. А не, както става впоследствие – да се започва от Омир. И е интересно, че когато нашите предци от XIX в. са се заемали с началата на литературата, те са започвали не с друг, а с Орфей. Макар че от Орфей явно не е запазено нищо; но те казвали, че е установено и сигурно, че траките и фригийците са онези, които първи са създавали поезия и музика в нашия регион; а след това гърците. И така, това е началото, а краят на изложението е в епохата на елинизма. Има и още; но един основен курс наистина достига до първи век пр. Хр., до нулевата година, по времето на Август.

Н.М.
– Всъщност повествованието, доколкото тук има такова, се води от един персонаж, който се нарича „Орфей“.

Н.Г.
– Точно така.

8 СтЛ 35

Н.М.
– Защо казвам „доколкото има такова“? Защото всъщност формата на този текст е диалог. Една антична форма. Защо избрахте тази форма и лесно ли се удържа тя?

Н.Г.
– Диалогът, разбира се, е изобретен като литературен жанр през античността. Може би не от Платон, може би от някой от неговите познати около Сократ (мнозина са писали диалози с главно действащо лице Сократ); и впоследствие диалогът се употребява извънредно много. Да кажем, един философ като Джордж Бъркли, който е сравнително нов автор, пише диалози. Джордано Бруно също пише диалози, при това високо художествени, великолепни…

Н.М.
– Но прави впечатление, че споменавате философски диалози, а това са диалози за литература…

Н.Г.
– Да. Но не е изключено да се водят диалози на всякаква тема. Във всеки случай жанрът е много стабилен. И сега, в какво се състои изненадата. Тази книга е заявена – то си го пише още на първа страница, пък и аз така говоря за нея – като учебник. И човек го отваря, вижда някакви хора разговарят и си казва: „Но как това ще е учебник?“. Ще кажа в какъв смисъл е учебник. В университета от отдавнашни времена, още от средновековието вероятно, и за щастие все още при нас, има две форми на работа със студентите. Едната е лекционната, която всеки познава; а другата е семинарната – или както ние си го наричаме, упражненията. И сякаш никой не забелязва, а всеки смята за нещо подразбиращо се, че един учебник трябва да бъде изпълнен точно в лекционна форма. Тоест, имаме един монолог: нещата са така, така, така…

Н.М.
– Категорични…

Н.Г.
– Да. Текстът звучи категорично, авторитетно, няма спор, това е последната дума на науката. И почти никой не прави връзка с лекционната форма; а всъщност това е една лекция, която е отпечатана. И когато аз се размислях така драматически за това, че е крайно време да се напише един голям университетски учебник по старогръцка литература, тъй като такъв не е писан от български учен никога…. макар че ние имаме много хубава традиция в класическата филология и в античнознанието, и в знанието за античната литература, която е, разбира се, повече от 100-годишна. Ако вземем предвид първия учебник на Константин Величков – почти 130-годишна. Тъй като Величков е писал свой учебник за българската гимназия в Солун, където е преподавал. Това е един добър учебник, той е достъпен в момента, може да се прочете. Аз ги огледах тези учебници… и изобщо цялостните изложения на старогръцката литература на български език, и установих, че ние все още нямаме университетски учебник. Тъй като учебникът на Александър Балабанов, който е издаден през 1914 г., и е чудесен, все пак е гимназиален. Тоест той няма библиография, няма препратки, няма оглед на научната традиция… той си е един прекрасен учебник за училище. И си казах: „Ще напиша, но как?“ Крайно трудно е да се напише учебник по старогръцка литература, защото тази литература е най-обсъжданата в света. Всъщност тя е неизчерпаема.

СтЛ 43

Н.М.
– Позволете ми да отбележа, че и споменатият Величков, и споменатият Балабанов също присъстват, макар и само като споменавани от диалогизиращите. Казвате, че е най-обсъжданата. Всъщност много ми е важно да не пропуснем това – че има една отделна втора част, в която са изведени всички онези неща… Ако диалогът е това, което се случва в учебния час, то бележките са това, което студентите и преподавателят трябва да правят после.

Н.Г.
– Това е всъщност фонът. Бележките представят твърдото знание за старогръцката литература – доколкото може да има точно знание в науките за човека, защото науките за човека не са като природните и като математиката, там знанието е приблизително. Добре да знаем това и да не съжаляваме, то е просто такова. Човекът е нещо подвижно и свободно, затова и знанието за него е приблизително, а не твърдо, както е знанието за триъгълника и квадрата…

Н.М.
– И диалогично, в този античен и хубав смисъл…

х 10 СтЛ 39

Н.Г.
– Да. Та аз като се замислих, си казах: „Защо да не дам една реална картина на образованието, каквото е, тоест на разговорите със студенти?“ И някак естествено се появи ето този разговор. И както може да се види, в него има десетина-дванадесет действащи лица; и те имат антични имена. Може да се каже, че тези имена са им дадени в чест на това, че се занимават с античност. И те не са само гръцки…

Н.М.
– Много е любопитно за персонажите. Не зная дали зад тях стоят реални личности, подозирам че да, защото са много последователни някакси… Хората са си хора – участниците в този диалог.

Н.Г.
– Това е голям литературен въпрос и той е тема при всяко литературно изследване. Много историци на литературата се занимават с това – има ли прототипи зад действащите лица и кои са. Хубаво е да се каже по този въпрос, че прототипът е само една опора. Обаче художественият образ не може да съвпада с прототипа, защото литературата не е като фотографията. Ти не се занимаваш с това, да снимаш някой човек, а се стремиш наистина да създадеш литературен образ. И в случая има създадени литературни герои, нали? Те може да имат някаква опора в реални лица, обаче е много мъчно да се установи дали и доколко реалният човек или представата за него се доближава до литературния образ. Така че е сложно.

Н.М.
– Ето че току-що казахме на зрителите ни, че това е литература. И макар да знаем, че така се случват учебните часове, за съжаление те не могат да се случват винаги така, и затова е толкова хубаво да се чете литература за тях.

Н.Г.
– Да, за съжаление. Много добре са подготвени всички участници в диалога. Това е един идеален разговор, който в действителността е мъчно да се проведе. Но затова има идеали.

Н.М.
– Симпатично е наистина, че още в началото един от персонажите казва: „Ами ако не можем да допринесем за разговора…“ и се казва, че тя всъщност участва в разговора, дори да мълчи. И така е и читателят – може да си мълчи, докато чете, но участва…

Н.Г.
– Точно така. Трябва да се помага на всеки, който се интересува от тези неща; да му се подсказва, че той винаги може да допринесе, и че не е необходимо да има съвършено знание. В тази книга има едно внушение, на което искам да обърна внимание, тъй като е много важно. То е, че съвършено знание няма, и че ние можем да пристъпим към науката с несъвършено знание и да не се срамуваме от това. Това е добрият подход към науката. Ти знаеш, че знанието ти е несъвършено, но това не те притеснява, ти все пак влизаш в разговора. И когато се съберат десет души които разговарят така приятелски и доброжелателно помежду си, ето така се прави наука. Разбира се, нужно е и твърдо знание, което го виждаме във втората част на книгата.

Н.М.
– И все пак аз си признавам – тъй като съм от тези с много несъвършено знание в класическата област – че на моменти имах нужда да чета диалога, без да чета бележките, а после да се връщам към тях. Тъй като, колкото е достъпна първата част, толкова втората ме респектираше с това, че аз наистина се сблъсквам с учебник по старогръцка литература.

Н.Г.
– Това са като две различни книги. Но ако отворите преразказа на „Илиада“, който е наличен там, или на „Одисея“, или на романа „Етиопска повест“…

Н.М.
– Абсолютно прав сте…

Н.Г.
– … аз Ви обещавам, че четенето ще бъде приятно и увлекателно.

Н.М.
– След като се преборих и с бележките, потвърждавам. Потвърждавам, че и те не са непреборими. Казвам просто за това усещане за достъпността: за онзи, който тепърва пристъпва, и за онзи, който може дори да е по-информиран, и пак да използва втората част за справочник. За някои от темите, по които може да не е много сигурен.

Н.Г.
– Аз мисля, че книгата е успешна. Не го казвам като автор, а като някой, който вече донякъде е отстранен от нея. Защото като я отвориш – примерно към средата на диалога – и се за зачетеш, тя не те пуска лесно. Ти четеш и си казваш: „А я да видя какво ще кажат и по-нататък… какво ще е на следващата страница“. Защото те са си в разговор. Е, разбира се, освен стандартния курс, има и едно нещо, което се нарича „стазим“; то е заето от трагедията, това е термин от античната драма, където се включват едни допълнителни курсове. Например „Интелектуалците през античността“. Хората си говорят и на тази тема. Значи книгата не е просто като в учебник, да тръгнеш и да завършиш – автор, жанр, автор, жанр; ами има едни такива отделяния по теми, които са въведени в структурата на книгата. И така тя се дели на части.

Н.М.
– За мен беше много приятно нещо, което чух на представянето на книгата, в края на миналата година – като определение за нея. Защото, естествено, тогава всички говореха за мултижанровостта и неща, които ние вече казахме. Някой каза, че в тази книга преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета се срещат. Това несъмнено е ласкателно за Вас като автор, но Вие склонен ли сте да се съгласите с него?

СтЛ 53

Н.Г.
– Във всеки случай има опасност преподавателят от аудиторията и ученият от кабинета като се срещнат, да не видят никаква разлика помежду си. Защото някои преподаватели се държат като кабинетни учени. Ето това е, което аз смятам, че трябва непременно да се избягва. Преподавателят в аудиторията трябва да бъде в голяма степен човек, който слуша студентите. Но за да ги слушаш, ти първо трябва да им дадеш думата. И ето тук се проявява диалогичната настройка: доколко човек е в състояние да дава думата на други. Това изисква една деликатна душевност: да можеш да уважаваш хората около тебе, да не искаш от тях прекалено много, а това, което търсиш в тях, да е самата любов към знанието. И ако има такова нещо и ако ти го поощряваш, тогава ще се получи истински разговор. И тогава преподавателят ще бъде добър и различен от кабинетния учен, който просто си гледа книгите.

16 б СтЛ

Н.М.
– Аз искам да Ви благодаря за този разговор. Действително препоръчвам тази книга, доколкото по нея наистина може да се учи, с онова въведено от формата на диалога колебание, което, както стана ясно от нашия разговор, касае науката по същество.

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

в ауд 187

Приказки, летене, сънуване

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

***

[чудесата в литературата]

Има чудеса от боговете, най-напред. В идеалния случай се твори със слово: Бог произнася дума и тя става действителност. Понякога се прави, защото трябва да се улесни героят, за когото божеството се грижи. Това са чудеса „отгоре“, ex machina. То е, защото богът е по-силен от природата, може да се намесва в реда й, да променя някои неща.

Но освен това самата природа има особени сили в себе си, които, ако човек ги усвои, ще прави чудеса. Примерно вълшебните мазила, с които можеш да се превърнеш в нещо, както Луций (от „Златното магаре“) се превръща в магаре – по погрешка, разбира се, но главното е, че някой вече е открил такова средство.
В модерно време се говори за „чудеса на техниката“, и има защо. Физиците и програмистите направиха неща, за които се е мислело, но допреди XX век бяха фантастични.

Така че чудеса има или поради свръхестествено могъщество, или, от друга страна, поради окултно знание или технология, която за обикновения потребител изглежда почти окултна. Гигес – този от Платоновата „Държава“ – е такъв. Ползва пръстена си, както обикновеният потребител ползва телефона.

Освен това има значение за какво се използва способността за чудеса. Защото истинският Бог я използва само за добро. Такъв като Мефистофел я използва за зло – за да погуби една душа, или повече.
Омировите богове правят чудеса, защото са си наумили да помогнат някому – било защото го харесват, било защото са обещали нещо да стане, тоест по задължение. Както Хермес прави Приам невидим, за да стигне до палатката на Ахил, да вземе тялото на Хектор и да се върне без никой да го забележи. Но и защото просто така искат, както Кирка. Тя превръща гостите си в животни, обаче това не изглежда като зло дело, тя просто си е такава.

Това, че Данте минава жив през отвъдния свят, също е чудо. То е по Божия милост: за да добие знание и да се спаси, а и да помогне с разказа си на други.

Чудесата в разказа може да се случват буквално, а може и друго: авторът да ги оставя в неопределеност, да не настоява, че са реални. Затова разказът на Одисей е основополагащ: той разказва за чудеса, но отговорността за истинността им не се поема от поета. Той просто съобщава какво е казано в един вечерен разговор. Това се случва често при Омир. Примерно за бързината на феакските кораби: те се придвижвали от Керкира (ако това е островът им) до Евбея и обратно за един ден, което е невъзможно за плавателен съд, дори и днес. Но не го казва Омир, а Алкиной.

В „Дон Кихот“ чудеса – от гледна точка на автора, пък и на Санчо и другите герои – няма. Но самият дон Кихот непрекъснато си служи с чудеса: злите магьосници преобразили Дулцинея, отмъкнали библиотеката му, превърнали великаните в мелници и армиите в стада. Значи чудото може да е въобразено, но пак да е причина за действие, ако героите вярват в него.

Или пък дяволът в „Братя Карамазови“. Достоевски го въвежда без много обяснения, сякаш той наистина е отишъл на гости на Иван и си говорят за това-онова. Но все пак се споменава, че Иван не бил добре психически и не било изключено да има халюцинации – според мнението на един лекар. Така че има игра с чудесата, те далеч не винаги се случват пряко, като в приказките.

Това е, защото читателят се нуждае от обяснение. Той обича чудеса, но знае, че те са нещо изключително и затова винаги му трябва обяснение за тях; иначе те се оказват безсмислени. Така че чудото трябва някак да се включи в естествения ред – като се разбере как е възможно. А то е възможно било защото идва от някой, който не е подвластен на естествения ред, и при това има разбираема причина да го наруши; или защото естественият ред включва чудеса, съгласно някакви правила.

От друга страна, някой просто може да говори за чудеса. А в говоренето и разказването на небивалици няма нищо неестествено. Примерно, ако книгата е заявена като фантастична или приказна, няма нужда от никакви обяснения – на читателя още от въведението и дори от художественото оформление му става ясно, че такъв е жанрът, тоест – че „някой говори така“. Затова там веднага се въвеждат приказни същества и светове, и това не е проблем.
То е същото, както когато Лукиан заявява в началото на „Истинска история“ – ще разкажа нещо напълно измислено, за развлечение и почивка. Но по-интересни са чудесата, за които читателят е неподготвен.

6 СтЛ 35

„Старогръцката литература“ (интервю 2)

Любомира Константинова:
– В деня на премиерата на „Старогръцката литература. От легендарните начала на поезията до края на елинизма“, се срещаме с автора – преподавателя в Катедрата по класическа филология на Софийския университет, доц. Николай Гочев. Добър ден.

Н.Г.
– Здравейте.

Л.К.
– Изключително удоволствие е това отваряне на книга в ефир, макар и невидимо за очите на слушателите ни – едно много красиво издание, с уместна снимка на корицата; издание с твърди корици, което предлага три части, които преминават през всичко онова, което обещава заглавието.

Н.Г.
– Първо, аз много се радвам, че Вие обърнахте внимание на вида на книгата. Тя наистина е много красива; и аз самият рядко съм срещал толкова хубава книга, и сякаш ми е изненадващо, че това е книга, която аз съм написал. Използвам този случай, за да благодаря на екипа на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ – защото мнозина от тях бяха ангажирани в работата по книгата.

Л.К.
– Нека само да кажем на слушателите ни колко време отне от написването на книгата до излизането й, за да си представим целия този труд на много хора.

Н.Г.
– Да, това си заслужава да се каже. Наистина, създаването на една книга е процес, който е много различен от нейното съдържание и е добре да му се обърне внимание. Всъщност книгата се състои от две части и аз това винаги го подчертавам, защото те са много различни. Първата от частите – самата книга е голяма, повече от 600 стр. – е диалог между участници, които си говорят за старогръцката литература. А втората – това са добавки, бележки под линия. И тези бележки под линия са огромни, те заемат към 300 стр., което прави впечатление. Та тази книга е така.

Л.К.
– Това е по-трудната или по-лесната част?

Н.Г.
– Те просто са различни. Това щях да кажа – че когато книгата се пише и става въпрос за един художествен текст, тя може да се напише бързо, защото художественият текст се пише с вдъхновение. Това при мен отне към 5-6 месеца. Обаче втората част – ерудитската, която включва резюмета на произведения, нови преводи на източници, препратки – е писана в продължение на 5-6 години. И след като дадох този текст в Университетско издателство, беше необходим около месец и половина, за излязат сигналните бройки. Защото най-напред се вадят 10 сигнални бройки, просто за да се види, че има такава книга. А после работата продължава. Тя продължи още 4 месеца и в крайна сметка имаме този резултат. Значи, за да се напише книгата и да се допълни въз основа на готови неща – това може да отнеме 6 месеца; но после трябват поне още 6, за да се направи добре. А ако се вземе предвид времето от деня, когато тя е била предложена за включване в плана на издателството, до самото представяне – това може да бъде и година, както стана със „Старогръцката литература“. И много хора са ангажирани: като се започне от директора и се стигне до хората, които печатат и разпространяват.

Л.К.
– Преминавайки през всичко онова, което ни разказва първата част на книгата – всъщност коя е нишката, която разказът следва?

Н.Г.
– Да, какво става там. Веднага казвам, защото не е никакъв секрет, че книгата е замислена като учебник. Всъщност тя е продължение на една друга моя книга, която излезе преди около 15-тина години и се занимаваше с подходите към старогръцката литература – как се теоретизира, как се мисли за нея; като се започне от Аристотел и се стигне до наши съвременници, от които аз лично съм учил. Та в един момент някои ме попитаха: „Няма ли да има втора част на тази книга, която ти издаде преди време – и даже я нарече „Пойесис I“?“ Защото така я нарекох – „Пойесис“ на старогръцки означава „поезия, литература“. И „едно“; това „едно“ си го пишеше на корицата. И казах: „Прави сте, след като съм написал веднъж „едно“, трябва да има и „две“; но след като съм преминал през цялата история на обсъжданията, сега какво?“ И тогава някой каза: „Ами просто си напиши твоите лекции. Това ще бъде новата книга“. Така че книгата е написана като представяне на моето преподаване. Обаче тук има една особеност, и тя е в това, че аз почти не работя лекционно. Това може би не е често срещано. Не чета лекции, а предлагам на студентите сами да прочетат нещо и след това да говорим; и в течение на разговорите те чуват какво мисля по главните въпроси. И точно това се случи в тази книга.

Л.К.
– Това е книга за всички, не само за студенти или ученици.

Н.Г.
– Книгата според мен е новина, тъй като обикновено учебниците – било за гимназията, било университетските – са от лекционен тип. Те са монологични – както се чете лекция, така излиза и учебникът. А тук имаме нещо различно, което според мен не е много далеч от ума, обаче се случва рядко, ако изобщо. Предлага се учебник от семинарен тип. Защото, както е известно, в университета съществуват и лекции, и упражнения. Упражненията за какво са? За това, хората да разговарят. И ето сега имаме учебник – и се радвам, че на мен ми се случи да го направя – който е от семинарен тип. Той показва как вървят упражненията в университета, как хората си говорят там, след като вече са чели. Затова тук имаме група участници, които си говорят за тази литература; и вървят, впрочем, по стандартния университетски курс. Така че читателят, който иска да види в тази книга едно систематично изложение по темата, ще го открие. Защото стандартният курс е такъв, непроменяем – от 200 години в Европа и от около 120 години у нас той е почти един и същ. А ние имаме учебници по старогръцка литература още от края на XIX век. Първият автор на такъв учебник на български език е Константин Величков – известният наш книжовник, политик, преводачът на Данте. Като учител в Солун той е написал такъв учебник – за гимназиите. Така че в България ние имаме повече от 120 години традиция в тази област. Но ето сега за пръв път се появява учебник от диалогичен тип. Значи в него имаме: епос, лирика, драма – което е поезията; и после историография, реторика, философия, което е прозата. След това идва следкласическата епоха, елинизмът. И това е.

Л.К.
– Една част от пролога сякаш задава именно това, което може да бъде очаквано от книгата нататък. „И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето.“ Нека това да си кажем – с какво е различно това, нашето време?

Н.Г.
– Сега, първо да кажа за самото начало на книгата. Тя започва някакси направо, без каквито и да било обяснения. Просто водещият изведнъж заговаря от първо лице.

Л.К.
– Преди това пише „Ден първи“…

Н.Г.
– Да, вярно е. И да кажем какво е устройството на книгата. Това са десетина души, които се събират всеки ден, предполага се в късния следобяд, и започват да си говорят, осъзнавайки впрочем това, че създават учебник по литература. Водещият ги е поканил; той ги цени като хора, които разбират от този материал, макар че някои са доста по-млади: едни са студенти, други – докторанти, трети – асистенти, като в университета. Но ги поканва и казва: „Хайде сега да направим един учебник, защото, извинете ме, но аз не мога да напиша учебник, много е трудна тази работа.“ Единственият начин да го създадем е да седнем и да го изговорим.

Л.К.
– Много е трудно, защото?

Н.Г.
– Защото дисциплината „старогръцка литература“ е стара, много традиционна и материалът, който се е натрупал, е извънредно голям. Това е една от най-разработените теми в науките за човека. Старогръцката литература е първата, тя е началната в Европа. Гърците са тези, които са създали литературата; което впрочем значи, че в началото на тяхната литература не са стоели преводи. Такава друга литература в Европа няма. Защото и римската започва с преводи от гръцки. А българската литература започва – с какво? С преводи на Светото Писание. Това е, което са направили св. св. Кирил и Методий. И всички останали литератури са така – и френската, и английската, и немската – всички започват с някакви преводи. Гръцката затова е много странна и особена, и основополагаща, защото е започнала без преводи, сякаш на празно място. И оттук нататък всички европейски интелектуалци, които са се занимавали с образование, философия, художествено творчество, са започвали от тези книги – от Омир, Херодот, Платон, Аристотел, трагедията. Очевидно, когато казваме „старогръцка литература“, не говорим за тясно художествена литература, а за нещо по-широко, което заслужава да се нарече „словесност“.

Л.К.
– И в цялото изобилие на тази широта един нов подход определено носи полза.

Н.Г.
– Ами знаете ли, човек не може да каже нищо оригинално по стария начин. Тоест, ако някой реши просто да разкаже своите лекции, той нищо няма да допринесе. Няма да е ясно защо го прави. Би могло просто да се преведе някоя книга, или пък да останат старите, които вече са налични. Значи трябва да се направи нещо ново. И това ново е ето този разговор. Там едни хора си общуват помежду си като добри познати, което значи, че има и художествен елемент. Освен това от време на време се заемат с някои по-специфични теми. Например, съществува темата „Интелектуалците през античността“, която те обсъждат. Или темата „Античността в художествената литература“, която също се обсъжда.

Л.К.
– Те от време на време са критични и към собственото си обсъждане, като в момент като: „Е, много възрожденска стана обстановката. Какво друго? Трябва да споменем за Софроний.“

Н.Г.
– Да. Това е моментът, в който те разговарят на тема „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Това е важна и интересна тема. Наистина има един такъв специализиран курс в университета, който, разбира се, започва със средновековието и стига до наши дни. Та те се питат: „Как е прониквала античността в България?“ – и казват как. През средновековието ние вече сме имали преразкази на антични произведения, а и по-късно тези неща са се поддържали по различни начини.

Л.К.
– Нека преди да поканим слушателите на самото представяне, да им кажем как бележките се явяват една хомогенност.

Н.Г.
– Първата част, казахме, е разговор; а втората вече е ерудитската, където се предлагат, по-скоро сухи факти и изложения на произведения. В тази втора част човек би могъл да намери едни от най-големите резюмета на важните антични книги, които някога са правени на български – мисля, че не са правени. Тук намираме най-голямото българско резюме на „Илиада“, 30-40 страници; на „Одисея“, на Херодот, на някои диалози на Платон; също на Аристотел – неговата „Метафизика“ в по-голямата й част също е конспектирана тук. Един античен роман – „Етиопска повест“ – също е конспектиран. Освен това има и сведения за авторите, за контекста на създаването на произведенията; и всички те са взети от източниците. Тоест има нови преводи на важни свидетелства за античната литература, записани още през античността.

*

(за Радио „Христо Ботев“, 5 декември 2019)

https://bnr.bg/hristobotev/post/101200192

2 СтЛ 20

„Старогръцката литература“ и какво значи да си учен

За тази книга

Струва ми се, че при коментарите около тази книга надделява обсъждането на това, че тя е диалог: тоест, на първо място стои въпросът за жанра й.
От една страна е явно, че тя е замислена и представена като учебник – както впрочем и самите действащи лица си го казват още в началото, от първа страница. Оттук нататък обаче може се размишлява доколко този диалог е и научен труд; а ако пък е просто учебник, дали може да се учи по него.

На въпроса дали може да се учи от тази книга аз обикновено отговарям, че нещата, които се казват в нея са верни, и че в съдържанието й наистина се включва онова, което обикновено се преподава по този предмет – и у нас, и другаде, и в миналото.
Но все пак тя не е написана за да даде сухи факти; значи не е за да „информира“ за неща, които се представят като напълно сигурни. Защото учебникът, подобно на енциклопедичната статия обикновено се пише по този начин: казваме ти, че тези неща са така и недей да се съмняваш в това.

9 5 дек настроения

Впрочем в книгата го има и това – втората й част е по-скоро за факти от литературната история. Но задачата на диалога е различна. В него се показва как реално се случват нещата в образованието, или по-точно – кой би бил най-добрият начин да се пристъпи към кой да е научен предмет.
Най-добре е, когато хората разговарят за науката просто поради безкористен интерес към нея; и не за да кажат, че нещата стоят именно така, а за да зададат главните въпроси, да видят кои са основите, на които тя стои.

Затова и в книгата не се съобщава просто какво се разказва за Омир или какво е написал Платон, а по-скоро се размишлява за началата – що е епос, лирика или трагедия, що е изобщо литературата, как тези неща са преминали през историята, така че да стигнат до нас. Защо те са важни или ценни; къде впрочем са се случвали, и как изглеждат тези места, ако човек иде да ги посети.
Но и също: що за човек е ученият, какво той трябва да прави, за да придобие истинско знание и да го предаде на други.
Така че това е книга не само за тази наука – историята на старогръцката или антична словесност – но и за науката изобщо.

Все пак, за да не останем с впечатлението, че става дума за произведение, в които няколко действащи лица просто си философстват по определен повод, може да кажем, че книгата доста отблизо се придържа към основния курс по предмета. Там наистина са казани необходимите неща: така че ако човек иска да знае какво е старогръцката литература с оглед на някои установени факти – той ще го узнае.

Пътят на учения

И сега за по-важното – по какъв път да върви човекът, който е пожелал да се занимава с тези неща, и ги смята за своя главна дейност.

Бих казал че главното е: да не се задоволяваме с малко. Да се върви по този път има смисъл и той дава удовлетворение и дори щастие само ако е постигнато най-доброто. А то е – да узнаеш какво е това, което си учил като цяло и да го изречеш; или с други думи, да направиш пълно изложение на своята наука. Точно това е целта, която си поставих в тази книга.

5 5 дек Ант Анг

Наред с това обаче трябва да се помни, че едно е погледът към общото и цялото, а друго е заниманието с конкретни, отделно взети въпроси: примерно, как да разбираме ето това място в ето този текст. Работата по конкретните трудности също е път, който трябва да се измине. Иначе размисълът за общото няма да има истинско съдържание, защото човекът няма да има опита, който идва от преодоляване или по-скоро от борба с отделно взетите трудности на материята.
Затова е нужно – за нашата област говоря – човек да се занимае с някой текст, който е изследван, превеждан и коментиран от мнозина учени и мислители; и така да измине същият този път, който са изминали те, и заедно с тях – чрез книгите им – да обсъди същите трудности, които те са обсъждали. И това трябва да е работа, която да продължава дълго – тя би трябвало да съпътства човек през целия му изследователски живот.
Така че всеки един учен от тези, които се занимават със слово и словесно наследство, трябва да има своя книга, за която е узнал възможно най-много. Това вече е пътят на учения не нагоре, към общото, а надолу, към материята; той е път не към височината, а към дълбочината.

2 5 дек Евг Заш

И мисля, че когато измине и единия, и другия път, този човек би бил щастлив, защото той би постигнал онова, към което са вървели най-добрите от онези, които са се стремили към познание.
Той, както са казвали някои философи, би осъществил своята природа; или би умножил таланта си, би дал изобилен плод, както се казва в Светото Писание.

*

(5 декември 2019, СУ)

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания