Котизъм

„Щом може да има кинизъм, защо да няма и котизъм…“

(арголидски котарак от породата „европейска тигрова“)

„Изповядвам най-древната и благородна философия на котизма…“

(„Котистко верую“)

 

Предговор

Преди половин година една моя студентка (сега вече докторантка) пророчески написа, че следващият ми роман ще е за котка, или от името на котка.

И наистина, тази книга е нещо подобно. Тя не е роман, но е за основите на котистката философия – как да живеем добродетелно и щастливо, като взимаме пример от котките.

 

I. Въведение в котизма

1. Видове котическа философия

Има два вида котическа философия – екзотерична и езотерична.

Екзотеричният котизъм е достъпен за всички, които имат симпатия към котките. Той може да се представи писмено и чрез илюстрации.

За езотеричния се говори само устно и само пред онези, които са способни да го възприемат.

2. Разпространение и древност на котическата философия

Котизмът е глобална философия, защото е полезна за всички. Тя е и най-разпространената в света или поне би могла да бъде, защото котки живеят навсякъде по сушата, а също и по много плавателни съдове.

Котизмът е ако не най-древната философия, то непременно е една от тях, защото котката е била почитана като божество още в  древен Египет. Това значи, че и сред египтяните е имало котисти, най-малкото екзотерични.

Древните гърци не са познавали котката, с което се обясняват някои недостатъци в техния светоглед. Все пак някои от най-проницателните измежду тях – като Платон – са имали усещането, че такова животно трябва да съществува. Когато говори в „Държавата“ за кучето като „най-философското животно“ (защото се радвало на познатите и лаело срещу непознатите), той казва това само защото не е познавал котката. А тя е наистина най-философски настроената, тъй като е най-любопитна. Защото види ли дупка, чекмедже, куфар или изобщо нещо отворено, веднага ще се навре в него, за да проучи какво има там.

 3. За названията „котист“, „котически“,  „котистки“ и „котизъм“

Възможно е някой да ни запита защо се наричаме „котисти“, а не „котици“ – аналогично на киниците, които са избрали кучешкия начин на живот и мислене. Ето какво следва да се отговори на такъв въпрос.

Ние употребяваме названието „котист“ аналогично на „платонист“ или „аристотелист“, под които се разбира, че такъв човек възприема мислите на Платон или Аристотел, без обаче да се ангажира с техния начин на живот. Така че „котист“ е онзи, който възприема все още само възгледите на котката – дотолкова, доколкото те могат да бъдат изразени на човешки език. Ако обаче някой реши и да живее като котка (подобно на киника, който претендира, че живее като куче), тогава той би могъл да се нарече „котик“ (с ударение на „и“-то, „котешки“).

Колкото до „котическата философия“, този израз има две значения. Първото е по-общо и включва както теорията, така и практиката на котизма; докато второто се отнася само до начина на живот („котически“ като „кинически“ – който живее като котка/куче). Същевременно наричаме философията ни „котистка“ дотолкова, доколкото тя е умозрителна и теоретична.

Последно, терминът „котизъм“ е синонимен на „котически“ в първото му значение – тоест той включва както теоретичната, така и практическата страна на котическата философия.

 

II. Котистки препоръки

Не се претоварвай с труд, защото главното вече ти е дадено. Не прави излишни движения, по-добре е да изчакаш, отколкото да прибързаш. Предпочитай неподвижността, това улеснява размисъла и разбирането.

Ако ти предложат безвъзмездна помощ, не отказвай, но бъди готов да се справяш и сам.

Бъди благодарен на онези, които ти правят добро. Защото и котката е благодарна на стопанина, който я храни, което личи от това, че му се погалва, докато той й пълни чинийката с пилешко.

Обичай ближните си. Защото и котката обича стопаните си, и се измъчва, когато отсъстват (мяука от скръб по цял ден). А когато се върнат, шумно изразява радостта и недоволството от отсъствието им (пак с мяукане).

Не воювай и не се бий, освен ако нямаш друг избор. Така и малкото котенце предпочита да избяга от болонката, която го лае, но ако са затворени в един коридор, тогава то се изправя на задните си лапи и замахва с предните, за да я одере по носа.

Бъди приветлив, но не досаждай. Не скривай упорито чувствата си, но и не прибързвай да ги покажеш.

Грижи се за външността си, старай се да изглеждаш добре. Защото и котката отделя време за външния си вид – с часове се ближе и приглажда козината си.

Нищо не пречи понякога да отидеш при някого и да му кажеш в очите, че го харесваш. Така и котката е способна да отиде при хора, които са й приятни и да се погали в краката им.

Мисли за най-добрите хора и се опитвай да им подражаваш. Така и котката не забравя, че е роднина на лъва и тигъра и се стреми да е достойна за приликата си с тях.

Котистите са патриоти. Защото и котката обича дома си и дори да не остане да живее при хората, които са я отгледали, пак се заселва някъде наоколо, недалеч от тях.

Понасяй твърдо трудностите на живота, но оценявай и удобствата. Така и котката понася най-свирепи студове, свряна в някое мазе до тръбата с топла вода, но в къщи не спи на пода, а ляга на матраци, дивани, китеници, тапицирани столове или в гардероба върху дрехите на стопанина.

 

III. Котистки речник, сентенции и апории

„Прикотквам“ – приканвам котката да се чувства уютно и като сред близки хора.

„Коткам“ – отнасям се мило към котката, глезя я.

Казва се, че „положението се закучи“, но никога, че „се закоти“.

 

IV. Котистки размисли

1. Коткогония

Може да се предположи, че ако куче и котка с еднакъв ръст и тегло влязат в схватка, кучето ще е без шанс за успех – тъй като е по-бавно, не така гъвкаво, а и по-слабо. Как би изглеждала котка с размерите на санбернар или дори на немска овчарка?

И все пак кучето поради своята питомност не е опасно за стопанина си, независимо дали ще тежи един или сто килограма. Но кой ще си вземе в къщи стокилограмова котка, за да я храни с мляко и шунка?

Това ни навежда на мисълта, че котката е толкова голяма колкото е, за да може да живее с хора, тоест – че нейният размер и възможности са съобразени с човешките.

Дали за да не мислим за нея като за лъв, който някога умишлено се е умалил (понизил, смирил), за да отиде при хората и чрез вековно съжителство с тях да им предаде от своята мъдрост и други добродетели?

2. Котическа психология

Кучешкото и котешкото са противоположни. Ето защо когато мислим за човешките характери, можем да ги разделим най-напред на кучеподобни и коткоподобни.

Човекът с кучеподобен характер лесно се привързва към когото и да е и особено държи да има покровител (вожд, началник). Обича да угажда на любимия (покровителя) за всичко и се старае да го забавлява, но освен това и сам той има нужда от непрестанно забавление. Поради това досажда на приятелите си – звъни им натрапчиво по телефона, настоява за срещи, а когато се срещнат, е непрестанно недоволен, защото все му се струва, че не получава достатъчно внимание.
Едно от положителните му качества е, че е дисциплиниран – когато покровителят му разпореди нещо, той прави всичко, за да го изпълни и то така, че онзи да остане напълно доволен. А ако се случи да остане без покровител или компания, изпада в тревожност, защото не е способен да си съставя самостоятелно никакви планове, нито да остане сам дори за кратко време.

Този с коткоподобен характер му е противоположен. Той нито се старае да угажда някому, нито иска да му угаждат на него. Може да се обади на приятел, но предпочита по-скоро да се срещнат случайно. Добре му е да е стои сам и може да прекара неограничено дълго без компания, макар да няма нищо и против нея.
Не може да бъде принуден да направи нищо по чужда воля: прави само това, което той лично смята за добро и полезно, и слабо се интересува от оценката на другите за направеното.

 

V. Котистки разкази

Преди години имахме котка на име Люси. Тя стоя у дома по-малко от две години, но през втората започна да се измъчва. Веднъж, в началото на юли, Димка й каза: „Люси, разбирам какво ти има. Трябва да излезеш от дома и да си намериш мъж.“

На другия ден сутринта тя скочи от балкона (на третия етаж сме) и изчезна. Децата доста я търсиха, обикаляха квартала и я викаха, но тя не се показа.

И сега, около девет години по-късно, я намираме в едно дворче от другата страна на „Гео Милев“. Има каишка против бълхи и си живее в едно мазе (с прозорче). Като отидохме и извикахме: „Люси!“, тя изскочи навън, завъртя се около нас и изви гръб. Шарките й са същите – сиво-шарена, с бяло по шията и на лапите.

Интересно дали ни помни.

 

VI. Разни мнения и наблюдения относно котката и котешкото

„Котката е плътоядна животина. Телото длъгнесто; козината мегка, къса; цветът на козината обикновено е сив, нъ има и чърни, и бели, и дори жълти.

Котката може и ноще да вижда добре. Шия къса, обла. Опашка дълга, към крайт на колелце завита. Ходът тих, предпазлив. Тя има коварен вид и остър слух.

Качества: лъстива, лесно привикнува към местото, лесно и подивева. Тя е още раздразнителна, бърза, хитра и храбро се защищава.“

(Сборник от теми и планове за съчинения в средните училища и гимназиите. Съставил Ст. Костов. Пловдив. „Христо Данов“, 1884)

 

Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“

Събитията от „Спасителят в ръжта“ се случват в три дни – от събота до понеделник на коледната седмица.

В събота Холдън Колфийлд  (на 16 години) е в общежитието на колежа „Пенси“ (в Пенсилвания), но е изключен за лош успех и няма да продължи да учи там след ваканцията. Освен това е имал и друга неприятност – бил капитан на отбора по фехтовка, но като отишли на състезание в Ню Йорк, забравил екипите и шпагите в метрото и отборът не могъл да участва. Не е за пръв път да напуска някое училище, това му е третото.

В събота отива да навести учителя си по история, макар да знае, че разговорът няма да е интересен. После се прибира в общежитието, където узнава, че съквартирантът му отива на среща с едно момиче, което той познава и много харесва. Това му разваля настроението и когато съквартирантът се връща, те се сбиват.

Той си събира багажа и се качва на влака за Ню Йорк, където попада в едно купе с майката на свой съученик. „Предполагам да имаше 40 или 45 години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина.“

Той е от Ню Йорк и семейството му живее там, но не иска да се прибере у дома преди сряда, тоест преди родителите му да са разбрали, че е изключен. „Не исках да съм наблизо в първия момент“. Затова решава да иде на хотел („Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден“). Взима такси от гарата и се настанява в един хотел, където през прозорците на осветените стаи се виждат „някакви извратеняци“.

Обажда се на едно напълно непознато момиче, чийто телефон му е попаднал случайно („Това момче от „Принстън“ ми каза, че не е съвсем курва или нещо подобно, но не би имала нищо против да върши онази работа от време на време“). Предлага й да се срещнат: тя не отказва съвсем, но разговорът се проваля („Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи“).

Не му се спи и отива в някакво заведение, където попада на три момичета от Сиатъл, черпи ги и танцува с едната („И трите бяха доста грознички, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша“). После минава през още едно заведение и си мисли за онази Джейн, с която съквартирантът му е бил преди няколко часа. Прибира се в хотела, а операторът на асансьора му предлага проститутка („пет долара за веднъж, петнайсет за цяла нощ“).

Жената, която е почти на неговите години, идва в стаята, но от това нищо не излиза. Той й дава пет долара, отпраща я и си ляга, но след малко двамата се появяват и искат още пет. Той отказва и мъжът го набива. Проститутката изважда пет долара от портмонето му и го оставят.

На другата сутрин той се обажда на хубавичката Сали, с която се познават отдавна и я поканва да излязат. Гледат някакъв театър с известни актьори, който тя харесва, а той – не, и после отиват да карат кънки. Той изведнъж й предлага да заминат някъде далеч само двамата. „Но това е просто невъзможно! – каза моята Сали със страшно ядосан тон. – Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…“ Той й казва, че му се е „доповръщало“ от нея, а тя се разплаква и си отива.

Той се разхожда насам-натам, звъни у Джейн по телефона, но никой не отговаря. Тогава решава да се срещне с Карл Люс, който му бил нещо като наставник в предишния колеж. „Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко.“ Люс идва в бара към десет, говорят си малко по сексуални въпроси и след това си тръгва, а той остава и се „напива като свиня“. Звъни на Сали, която разбира колко е пиян и му затваря телефона. Накрая решава да отиде до в къщи, за да види сестричката си Фийби – и по пътя почти изтрезнява.

Промъква се в апартамента, където Фийби (тя е на десет години) и прислужницата им спят по стаите си. Те били четири деца, но едното от момчетата, Али, починало от левкемия. По-големият брат на Холдън, когото той споменава само с инициалите Д.Б., бил писател и работел като сценарист в Холивуд („продаде се като проститутка“).

Той събужда Фийби, която веднага разбира, че са го изключили, макар че той се опитва да излъже („Татко ще те убие…“). Прегръща го и си говорят за всякакви неща, той пуши, после танцуват. Но родителите им се връщат от гости и той се скрива в дрешника. Майката влиза в стаята и усеща, че някой е пушил, но Фийби казва: „Запалих една цигара само за минутка. После я хвърлих през прозореца.“ Той все пак успява да излезе без да го усетят и на излизане я моли да му даде два долара, а тя му дава всичките си пари – осем долара и 65 цента. Той отива да спи в дома на учителя си по английски от едно предишно училище.

Учителят, мистър Антолини, го посреща радушно. Той живее в хубав апартамент с жена си („Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от него, но изглежда си живееха добре“). Тя отива да спи, а те двамата разговарят за образованието. Мистър Антолини доста пие („ако не внимава, може да стане и алкохолик“), но е умен мъж. Преподава английски в Нюйоркския университет.

На Холдън му се доспива и ляга; но изведнъж се събужда от това, че мистър Антолини седи  на пода до кушетката му и го гали по главата. „- Какво правите? – извиках аз. – Нищо! Просто седя и се възхищавам на…“

Холдън незабавно става, облича се и си отива, като дори си оставя връзката някъде в апартамента. „Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот…“ После обаче се замисля, дали не е се е държал прекалено троснато. „Боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен.“

Отива на Централна гара и спи на една пейка до девет часа („Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам“). После пие кафе и отива в училището на Фийби, където й оставя бележка. Пише, че не може да издържи до сряда (още е понеделник сутринта) и ще тръгне някъде на запад, но иска преди това да се видят и да й върне парите. Докато върви из града, се чувства все по-зле и започва да си представя, че говори с починалия си брат. Срещат се при Музея на изкуствата; тя е дошла с куфар и му казва, че иска да замине с него – където и да е. Той отказва, скарват се и тръгват да се разхождат, и накрая я завежда на въртележка.

„Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна.“

От няколкото изречения в началото и в края на романа става ясно, че той пише всичко това в една психиатрична клиника, където са го настанили след завръщането му от „Пенси“. Това трябва да е някъде далеч на запад, защото брат му идва всяка седмица от Холивуд да го види. Мисли, че скоро трябва да излезе оттам и през септември да тръгне на училище.

Той много обича семейството си, а със сестра си е в почти любовни отношения, но във всичко останало има трудности. Учителите са или отегчителни и глупави, или умни, но извратени. Съучениците са му противни по различни причини, а някои от тях са извършили ужасни престъпления, но са били наказани само с изключване (все едно за нисък успех). Отношенията му с момичетата не вървят много: Сали е просто една празноглава снобка, а в Джейн е влюбен, но не знае какво да предприеме.

Той не може да се сърди дълго на никого и никого не мрази, а се безпокои за всички и ги съжалява. Няма представа какво ще прави след училище; животът на повечето хора, което познава, не е за завиждане. Когато говорят със Сали за бъдещето, той казва: „И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Ти не разбираш какво ти говоря…“

*

[Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“. „Абагар“, 1997. Превод Н. Сотирова]

Ф. С. Фицджералд. „Великият Гетсби“

Едни жертват парите и живота си за любов, а други – обратното.

Ник, който е родом от средния Запад, пристига в Ню Йорк, за да учи финанси. Намира си квартира на Лонг Айлънд, където има познати – една братовчедка на име Дейзи и мъжа й Том Бюканан, бивш състезател по ръгби от Чикаго. Двамата са много богати и живеят в разкошна къща недалеч от брега, който гледа към континента. Дейзи е близка със симпатичната състезателка по голф Джордан Бейкър, която често ги посещава.

Оказва се, че Том си има любовница – някоя си Мъртъл Уилсън, омъжена за притежател на малка авторемонтна фирма, не много заможен. Томас се среща с нея в един нюйоркски апартамент като веднъж завежда там и Ник, който се напива в компанията на сестра й Катрин и още неколцина полунепознати („Бил съм пиян точно два пъти в живота си и вторият път беше през този следобед, така че всичко, което се случи, има смътна, неясна форма, макар че до след осем часа апартаментът бе изпълнен с весела слънчева светлина…“).

В съседство с дома на Ник се намира луксозно имение с гигантска къща, собственост на човек на име Джей Гетсби. Няколко дни в седмицата, главно през уикендите, той организира блестящи приеми, посещавани от практически всички желаещи. Сред тях има милионери, кинозвезди, но и множество непознати хора, някои от тях бедни и почти скитници.  Един ден Ник получава покана да посети приема на Гетсби (докато повечето отиват там без покана).

Двамата се сприятеляват и Гетсби запознава набързо Ник с биографията си. Той бил от богато семейство в средния Запад, сражавал се като офицер в Първата световна война, откъдето получил награди за храброст, а освен това завършил в Оксфорд („тъй като в продължение на много години всичките ми прадеди са учили там.“)

Междувременно Ник започва да излиза с Джордан, която като че ли го харесва, а и той нея („Сивите й, зачервени от слънцето очи бяха вперени напред, но тя умишлено бе променила отношенията ни и за миг реших, че съм влюбен в нея.“)

Миналото на Гетсби е загадъчно за повечето от посетителите на дома му, включително и за Ник. Но част от него се прояснява, след като става ясно, че Гетсби е искал да се запознаят защото научил, че е близък със семейство Бюканан. С посредничеството на Джордан той го моли да покани Дейзи на чай. Оказва се, че преди да замине за войната, някъде към 1917-та, Гетсби познавал Дейзи и бил много влюбен в нея, а тя като че ли обещала да го чака. Но не го дочакала, а и той бил беден; и се омъжила за богатия и солиден Том.

След завръщането си от Европа Джей забогатял и като научил, че Бюканан живеят на Лонг Айлънд, си купил огромната къща на острова – и то на място, откъдето нощем се виждали светлините на тяхната.

Двамата се срещат в къщата на Ник и изглежда, че Дейзи още го обича и съжалява за прибързания си брак. После Гетсби се запознава с Том, който разбира, че между жена му и непознатия милионер се случва нещо съмнително. След един напрегнат разговор в дома на Бюканан петимата отиват с двете си коли до Ню Йорк, като Гетсби и Дейзи пътуват с колата на Том, а той, Ник и Джордан – с колата на Гетсби. По пътя спират да заредят при гаража на Уилсън и Ник забелязва, че Мъртъл гледа през прозореца си и сякаш си мисли, че Джордан е съпругата на Томас.

В Ню Йорк петимата отсядат в един хотелски апартамент, където Гетсби и Том заговарят открито. Гетсби заявява на Том, че Дейзи не го обича и никога не го е обичала, а Том се усъмнява в миналото му и казва, че той е само един помощник на евреина Улфсхайм, известен със съмнителните си сделки. Дейзи се изплашва и не посмява да се отдръпне от мъжа си; а той, като усеща, че надделява, решава да си тръгнат обратно и предлага на жена си да потегли с колата на Гетсби. И добавя: „Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.“

По обратния път става нещастие. Колата на Гетсби блъсва и убива една жена, която неочаквано е излязла на пътя; но не спира на мястото на произшествието. Жената е била Мъртъл Уилсън, любовницата на Том; а впоследствие става ясно, че не Гетсби, а Дейзи е управлявала колата. Мъжът на Мъртъл, който малко преди това се е усъмнил във верността на жена си, почти полудява от скръб и решава да намери виновника. Той отива в къщата на Бюканан, тъй като го е видял да пътува на отиване с жълтата кола (тази на Гетсби), която впоследствие е блъснала жена му. Том му обяснява, че колата е на Гетсби и че на връщане той е бил в нея; и посочва къде се намира дома му. Уилсън отива там, намира Гетсби, който се къпе на дюшек в басейна си, и го застрелва; а след това се самоубива.

Ник урежда всичко около погребението, като опитва да покани повече хора; но никой не желае да дойде, дори и Улфсхайм, с когото той отива да говори лично. Накрая на гроба се оказват четирима – Ник, свещеникът, един от редовните посетители на приемите и бащата на Гетсби. Том и Дейзи изчезват, като тя не се обажда по телефона, нито изпраща някаква вест.

Джордан съобщава на Ник, че току-що се е сгодила, а той посреща вестта сякаш безразлично, но и с недоверие. Двамата се разделят („Ядосан, наполовина влюбен в нея и изпълнен с горчиво съжаление, аз си тръгнах“).

*

Ф. С- Фицджералд. „Избрани творби“, т. II. „НК“, 1986. Превод Н. Доспевска

Проспер Мериме. „Кармен“

Авторът и разказвачът обикновено си приличат, но никога не са едно и също.

Историята изглежда на пръв поглед заплетена, но е кратка. Героят се казва Хосе, той е баск от Навара, от Елисондо – едно градче в най-северната част на днешна Испания, не много далеч от Памплона.

Като юноша се скарва по време на игра с едно момче на неговите години, сбиват се и го убива. Напуска страната си и става войник в испанската армия.

Разпределят го в Севиля, където се случва да стои на пост до тютюневата фабрика, в която работят няколкостотин жени. Там вижда за пръв път Кармен („с доста къса червена пола и красиви обувчици“). По време на една почивка тя го забелязва, подхвърля му няколко остроти, но и едно акациево цветче, което той кой знае защо прибира и запазва. След два-три часа от фабриката се чуват викове и се оказва, че Кармен е ранила с нож една жена от работещите; и Хосе, който е ефрейтор, трябва да я отведе в ареста. По пътя тя разбира, че е баск и го заговаря на баски. Излъгва го, че е оттам, прави няколко комплимента на страната му и той й позволява да избяга.

Затова го наказват с един месец арест. Докато е там, тя му изпраща хляб, в който има пила и пари. Той все пак не избягва, но се трогва от подаръка и от това, че тя го помни.

След като излиза като обикновен войник от ареста, я вижда да отива в къщата на един полковник. Тя се шегува с него задето е разжалван, но все пак му определя среща в кръчмата на някой си Лилас Пастия, извън града. Срещат се, а после се връщат в Севиля, похарчват всичките си пари за ядене и пиене и прекарват една незабравима нощ в дома на старата Доротея.

После тя изчезва за няколко седмици, а той узнава отнякъде, че била в Португалия. Веднъж, като стои на пост пред една от градските врати, тя се появява и го убеждава да пусне група цигани, пренасящи контрабандни стоки. Следващите дни той напразно я търси у Доротея и една вечер тя идва, но в компанията на някакъв лейтенант. Лейтенантът се държи грубо с Хосе, двамата изваждат сабите си и Хосе го убива.

Кармен казва съжалително, че „правел само глупости“, преоблича го и го отвежда при групата контрабандисти и обирджии, с които отдавна си сътрудничи.

Скоро след това става ясно, че тя всъщност е омъжена за някакъв циганин на име Гарсия, когото най-сетне успява да измъкне от затвора. Гарсия се завръща в групата и двамата се запознават („черен отвън и още по-черен отвътре, той беше най-противният злодей, който съм срещал някога“).

Тя става любовница на един англичанин в Гибралтар, за да проучи кога ще отпътува на север, така че хората от групата да успеят да го оберат. И докато разговаря с Хосе, който е влязъл в дома им като продавач на портокали, го съветва да остави Гарсия пръв да нападне екипажа, защото било вероятно да го убият. Хосе отказва да извърши тази подлост, макар да признава, че мрази мъжа й. Но докато очакват в гората англичанина да мине, те се скарват, изваждат ножовете и Хосе убива Гарсия. Кармен коментира случилото се без всякаква скръб и по-скоро цинично.

Скоро след това групата им е атакувана от войници при което Хосе е тежко ранен. Тя обаче му намира една къща в Гренада, където седмици наред го лекува денонощно и „с такова умение и усърдие, каквито никоя жена не е показвала и към най-любим мъж.“

След известно време обаче харесва един тореадор на име Лукас, когото видяла в Гренада. Хосе узнава това и опитва да й забрани да го вижда; а тя му отговаря остро и безцеремонно.

Веднъж му казва, че иска да иде на панаир в Кордоба. Той я пуска, но после узнава, че там щяло да има бой с бикове. Отива незабавно и я заварва на коридата, и вижда как Лукас й подарява панделката на бика.

Не успява да я изведе от стадиона преди края на зрелището, но я изчаква в къщата, където обикновено отсядат; отвежда я извън града и я увещава да заминат за Америка, където да заживеят по друг начин. Тя обаче отказва да замине с него „за да сади зелки“, и казва, че животът тук й харесва. А него вече не го обича, и не заради Лукас, а просто е престанала да го обича.

Той я заплашва, че ще я убие, а тя сваля пръстена, който някога й е подарил, и го хвърля в храстите. Казва, че е очаквала да я убие; съдела за това по разни знаци и не се бои. И е по-скоро съгласна да умре с него, отколкото да продължат да живеят заедно.

Той я убива с ножа си и я погребва в гората, като оставя до трупа й едно кръстче и захвърления пръстен.

Самата новела обаче не е представена от името на основния разказвач, а е монолог на самия Хосе малко преди да бъде екзекутиран – както за убийството на Кармен, така и за други престъпления.

Разказвачът е учен, който посещава Испания с намерение да проучи местоположението на древната Мунда (където към 45 пр. Хр. се е водила битката между Цезар и синовете на Помпей) и да докаже, че тя не се намира при крайбрежната Марбела, както е прието да се твърди, а по-скоро край Мантиля, градче разположено по навътре в сушата и на югоизток от Кордоба.

Докато скита с един водач из в околностите й, той попада на Хосе и влиза в разговор с него. Вечерта отсядат в една малка странноприемница и лягат да спят; а водачът, който е разпознал Хосе, избягва, като преди това предупреждава разказвача, че отива да донесе на властите за разбойника. Той от своя страна събужда Хосе и го съветва да бяга, и се разделят като приятели.

Завръща се в Кордоба, където продължава научната си работа. Една вечер, докато се разхожда из града, се запознава с Кармен, която похвалва хубавия му златен часовник и го поканва у дома си „да му гледа“. Не след дълго обаче там се появява Хосе, извежда разказвача и го съветва да си върви. Когато се връща в квартирата си, той забелязва, че часовникът му е изчезнал.

След още няколко месеца обикаляне из Андалусия отново минава през Кордоба, където познати монаси му съобщават, че часовникът му е намерен и покрай това – че Хосе е заловен и осъден на смърт. Той отива при него в затвора, където именно изслушва цялата история.

След като представя чутото от Хосе, разказвачът добавя и няколко реда за произхода, нравите, бита и езика на циганите: всичко това в чисто академичен стил, като статия за енциклопедия.

Любовната война бива или тактическа, или стратегическа. Тактическата е присъща на жените и те я владеят, но само нея. Тя е описана в „Кармен“: обличаш се съблазнително, подхвърляш цвете на мъжа, държиш се дръзко, хвалиш което той обича, помагаш му в трудни моменти, дразниш го с авантюри, понякога му се отдаваш, даваш му надежда и за още. Целта е – да разбиеш защитата му и да постигнеш власт над него.

Защото всяка любовна война се води не само заради любовта, а и за власт, тъй като е необходимо единият да управлява. И единият от двамата винаги е по-слаб, тъй като е по-зависим, което се нарича „по-влюбен“. Но това не значи, че другият обича по-малко.

Войната на мъжа е от друг вид, тя е стратегическа. Което значи: понасяш ударите, устояваш и се стремиш към дълготрайно преимущество. То се постига с добродетел. Трябва да си великодушен, щедър, кротък, да не ревнуваш прекомерно, да закриляш жената. Да не показваш слабост, да не я молиш за ласки, нито да ги взимаш насила. Да познаваш слабостта й и да я поставяш по-ниско от себе си, тъй като е само жена.

Тогава, дори да те изоставя, тя ще те помни и ще си казва: „А кой е по-добър от него?“ И ще се завръща. Но дори да не се завърне, ще е нещастна, че не е с теб.

Хосе е неопитен в тази война, той дори не знае за нея. Но освен това няма и усет какво подобава на мъжа: а то е най-напред да постави себе си по-високо от жената. Това значи също да постави душата по-високо от тялото, ума – по-високо от желанието и Бога – по-високо от хората.

Вместо това той става жертва: няма сила да понася ударите й, нито да я управлява, нито да я загуби. Когато я убива, знае, че извършва самоубийство, но ревността не му позволява да я остави жива; усещането му за мъжко достойнство стига дотам, да попречи някой друг да я притежава буквално (телесно).

 

[Проспер Мериме. „Избрани творби“. „НК“, 1979. Превод О. Бранков]

За превода на термина καθολική в Символа на вярата

Символ на вярата

1.

В книга „Часослов“ (София, 1996), издадена от Св. Синод на Българската Православна Църква, на стр. 10 четем:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“ , Света Гора, Атон, на стр. 26-28 четем също:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

Терминът „съборна“ е превод на гръцкото καθολική от Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 г. сл. Хр.).

Църковно-славянският превод на καθολικός е, както е известно, „соборный“. Това може да се види в цитираните книги, а също и в „Речник на църковно-славянския език“, т. II на архим. д-р Ат. Бончев (НБКМ, 2012), с. 173.

 

2.

В по-нови времена в издаваните на български език служебници се забелязва колебание относно превода на καθολική (слав. соборнаѧ) между „съборна“ и „вселенска“.

Примерно, „вселенска“ откриваме в „Служебник“ (Цариград, 1908), съставен от митр. Герасим и архим. Борис (Символ на вярата, с. 163) и в „Божествена Литургия на св. Иоан Златоуст“ (София, 1949) под редакцията на еп. Партений и архим. Николай (Символ на вярата, с. 55).

Същия превод на български намираме и на интернет-страницата на Вселенската патриаршия (Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον) – http://www.ec-patr.org/creed/index.php?i=bulgarian

Това е мястото да отбележим, че гръцкото съответствие на българския термин „вселенски“ е οἰκουμενικός, а не καθολικός, който именно стои в Символа на вярата; и следователно има основание  καθολικός да се превежда на български не с „вселенски“, а с друга дума.

Такова е било становището и на българските преводачи от времето на Първото и Второто Българско Царство, както ще посочим по-долу.

На страницата на Вселенската патриаршия, „Символ на вярата“, намираме следните преводи на καθολική:

английски: „catholic“

френски: „catholique“

немски: „katholische“

Следователно при превод на езиците на западни страни от романската и германска езикови групи се предпочита дума от корена на гръцкото καθολική, но не се търси дума, съответстваща на οἰκουμενική, каквато е българската „вселенска“.

При превод на езиците на традиционно православни страни срещаме преводи на καθολική само от корена на „съборна“:

руски: „соборную“

сръбски: „саборни“

румънски: „soborniceasca“

В този контекст превода на гръцкото καθολική с българското „вселенска“ е изненадващ и във всеки случай изисква обосновка.

 

3.

Преводът на καθολική с „вселенска“ не намира подкрепа и в българските богословски текстове от времето на Първото и Второто Българско Царство.

В текста на Бориловия синодик, съставен непосредствено след 1211 г. на основата на византийския синодик, на стр. 65б-66а четем (според изданието на Ив. Божилов, А. Тотоманова и Ив. Билярски. „Борилов синодик“. С., 2012):

„Вѣруемъ… въ единѫ, свѧтѫѧ, събѡрнѫѧ и апостольскѫѧ церкѡвь…“

Текстът на Синодика, запазен в два ръкописа (Палаузов от XIV в. и Дринов от XVI в.), е бил редактиран и допълван в продължение на два века. Окончателния си вид той трябва да е придобил през последната четвърт на XIV в., по времето на св. патриарх Евтимий Търновски.

Имаме достатъчно основание да мислим, че преводът на καθολικήν със „събѡрнѫѧ“ („съборна“) в текста на Символа е бил одобрен лично от св. патриарх Евтимий Търновски.

 

Заключение:

В Девети член на гръцкия текст на Никео-Цариградския символ на вярата Едната, Света и Апостолска Църква е наречена и καθολική.

Старобългарските преводачи, както свидетелстват паметниците, са превеждали този термин със „съборна“ (в старобългарския вариант на думата).

Този превод е възприет в богослужението на църковнославянски език, а също и в съвременните преводи на Символа на вярата на руски, румънски и сръбски езици.

Смятам, че това е достатъчно основание терминът „съборна“ да остане и в съвременния превод на Символа на български език.

3 монолог

„Метафизика“ – СУ, 22 юни 2017

1.

Това, което представихме на 22-ри юни в СУ, беше второ, подобрено издание на превода на книги I-III и X-XIV от 2000-та година.

Това е повод да се напомни, че книгата на Аристотел е сборник от записки на негови размисли, която може би е била подредена в този вид от Андроник Родоски, който ръководел Лицея към средата на I в. пр. Хр.
Но текстът не е идеално редактиран, както се вижда от някои съвсем буквални повторения – примерно, един пасаж от I, 9 почти дословно се повтаря в XIII, 4. Също: някои от XIV-те книги (части или глави) са твърде кратки в сравнение с останалите: примерно, книга II (993b 1-995a 20) e четири пъти по-кратка от XII (1069a 18-1076a 4).

„Метафизиката“ започва с размисъл за знанието и науките, и как върви тяхното развитие. Най-висшата от всички („софия“) е за началата и причините на всички неща и следователно за неподвижното и вечното – тъй като първите начала на всичко трябва да са неподвижни и вечни.
Поради това се говори за историята на философстването от митологията на първите поети до Платон. Това е най-вече в кн. I – тя изглежда и затова е поставена на първо място.

Като казва „начала и причини на всичко“, той има предвид „на съществуващото“ (to on); и обсъжда начините, по които се говори за него, тоест – категориите. Но съществуващо в първи и главен смисъл е „същността“, а категориите (количество, качество, място и т.н.) са характеристики, които се казват за нея като за някакво „подлежащо“. И трябва да се проучи какво точно трябва да смятаме за същност – значи онова, за което се казва всичко, а то самото не се казва за нищо.

Отделно се размишлява за метода на изследването и най-напред, че за да се изследва каквото и да е трябва да се признае съществуването на истина. Не е възможно всичко да бъде поставяно под съмнение; и първо трябва да се съгласим, че не може едно и също нещо едновременно да се утвърждава и отрича. Това е необходимо условие, за да може да се обмисли каквото и да било.

В „Метафизиката“ има и теология, главно в кн. XII – кое е божественото. Аристотел отминава въпроса за антропоморфните богове (на едно място казва: „не си струва да се разсъждава много върху митически изказвани умувания“) и твърди, че божественото трябва да е неподвижно, вечно и мислещо; и да е като цел за всичко, под негово влияние съществата да се стремят към съвършенство, което ще рече – да постигат своята природа.

Книгата съдържа и речник на думите/понятия, които се употребяват по-често и са по-необходими – „едно“, „съществуващо“, „природа“, „материя“, „също и друго“ и т.н.
И често се напомня, че думите имат много значения и за да разсъждаваме правилно, трябва да ги отличаваме и винаги да сме наясно с кое от тях си служим.

 

2.

„Метафизиката“ е сборник. Но в него не влизат произведения на различни автори; а имаме достатъчно основание да мислим, че това са записки от лекции само на Аристотел.

Винаги човек се замисля какво значи „записки от лекции“ – дали това са записките на Аристотел, по които той е говорил пред някого, или пък на хора, които са го слушали. Това няма как да се разбере. Но във всеки случай мисълта на Аристотел е лесно да се разпознае. Ние нямаме основание да мислим, че тези неща не са негови; това са негови мисли.
 
„Метафизиката“ се състои от 14 т. нар. „книги“. През античността, като се каже „книга“, се има предвид нещо малко – около 30 днешни страници, което се е налагало от тогавашните материали. Не е могло да има по-дебели книжни единства от тези, затова една книга обикновено е била към 30-тина днешни страници.
 
И трябва да се отбележи, че вътре в тези 14 книги има места, които се повтарят буквално: което значи, че това е един сякаш набързо събран сборник. Някога може би хората не са го прегледали както трябва, за да видят какво може да се махне; но след като това нещо се е закрепило и е било преписано няколко пъти, то си е останало такова и през вековете във Византия, където книгата се е преписвала, никой не е посмявал да махне места от нея, дори и да е виждал много добре, както ние сега виждаме, че някои просто се повтарят. И така, тази книга е оцеляла през вековете, преписвайки се във Византия.
 
 
Аристотел не би се съгласил да говори за „метафизично чувство“. Според него метафизиката – ако изобщо се съгласи и с този термин – ще бъде това, за което той говори и в началото, а именно,„мъдростта“. Защото в началото той говори точно за това, за „софия“.
 
И казва: „А сега, след като сме изследвали други неща, примерно, след като сме направили един преглед на това, какво е природата и сме представили науката за природата“ – която всъщност е „физиката“ – „сега би трябвало да се занимаем и с т.нар. „мъдрост“ – какво знание е тя.“
 
И още в Първа книга е лесно да се види, че той говори за мъдростта („софия“) като знание за причините – главните причини за всичко. Още в началото той казва: „Мъдростта – това е някакво знание за причините и за началата. И може би за елементите – какво са те.“ И цялата „Метафизика“, която впрочем не е малък текст, се занимава точно с това: какви са причините за нещата. Та като говори за причините, той там – както и другаде, но там основно – излага своята знаменита теория за „четирите причини“. И казва, че има:
материална причина, тоест нещата са „от нещо“,
задвижваща – някой ги прави,
формална – имат някакъв вид, и
целна – те са заради нещо.
И това е едно от основните положения в неговата метафизика – какви са причините. Всички причини, които може да си представи човек, той ги разделя на тези четири категории.
 
 
Аристотел в никой случай не е неглижиран през средновековието; но зависи все пак какво ще наричаме „средновековие“. Има една схема на световната история, доста устойчива, от която и ние сме в известна степен зависими – това е западната гледна точка за историята. И когато се говори за средновековие, се има предвид всъщност западно средновековие – а именно, областта на, общо казано, римокатолическата църква. И трябва да се отбележи, че то свършва в онзи момент, когато тази църква губи няколко държави или няколко народа в западна Европа; защото се явява протестантството. Тогава свършва средновековието, а Ренесансът е нещо покрай това.
 
Значи, ако ще говорим за средновековие като за западно средновековие и оставяйки настрана Византия, България, Русия, въобще православния свят, в никакъв случай не можем да се съгласим, че Аристотел е бил неглижиран. Точно обратното – той е бил най-цененият философ.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
Разбира се, тези книги с голяма мъка стигнали на Запад. В началото съвсем малко от тях били преведени на латински, но после те узнали за останалото от арабите, които били много просветени в това отношение и познавали Аристотел, преведен при тях от гръцки; и се е започнало с преводи най-напред през арабски. Но полека-лека се стигнало и до контакт с гръцките текстове на Аристотел.
 
И примерно прочутият и най-авторитетен до ден днешен богослов на западната църква, Тома Аквински, който е живял през XIII в., изцяло построява своето богословие върху философията на Аристотел. Той казва: „Имаме едно откровение, то е от Бога, но когато трябва да мислим за нещата, да имаме понятия, най-добре да си служим с Аристотел.“ Това не се е случило на Изток. Тук не се е работело чрез Аристотел, а на Запад се е работело – значи той там не е неглижиран, а най-уважаван.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
 
Там е работата, че това е една много трудна за четене книга. Но няма причина читателите й да бъдат специализирани и аз бих я препоръчал на всеки човек, който желае да се образова хубаво. Защото да се образоваш повърхностно е същото като да не се образоваш. А да се образоваш, това значи да се образоваш добре.
 
Как може да стане това? Чрез най-добрите книги. И Аристотел може да бъде поставен редом с такива автори като Омир и Херодот. Защо? Защото каквото е Омир за художествения разказ и каквото е Херодот за историческия, това е Аристотел за философския монолог и философското изследване. Тоест, той е един от тези големи автори, които поставят основите на всякакво човешко образование.
 
Следователно тази книга би трябвало да се чете от всеки, който иска да бъде добре образован. Че е трудно, трудно е, всеки ще се увери. Но е ценно. Защото всяка дума, която намираме в тази книга (ние затова се трудихме 17-20 години да я преведем), има огромна история: и преди Аристотел и още повече след него. Всяка дума там е била предмет на изследване. Буквално всяка…

[за радио „Алма матер“]

 

3.

С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.

Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.

Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“

И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.

Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?

Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което тя може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?

Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.

В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.

Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.

Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.

[четено на представянето]

Димов. „Тютюн“

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество „Никотиана“.

Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на „Никотиана“ Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов – Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на „Никотиана“.

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна – не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на „Никотиана“, която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко – братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х.

Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан – от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

„Никотиана“ се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.

Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер.

Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри.

Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (политкомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица – еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия – един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където „Никотиана“ е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце – сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.

Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция – взривяване на немски бензинов склад.

В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари.

Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си. Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където са разположени съветски войски.

Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.

9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин – сега подполковник – Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.

 

ІІ. „Тютюн“ преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 – поне колкото „Бесове“, или малко по-голяма.

 

ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда („антагонистични“) и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).

От една страна стои ръководството на „Никотиана“, тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга – тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви – на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.

 

ІV. „Тютюн“ като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е в представянето на сблъсъка на индустриалната и политическа върхушка („олигархия, естаблишмънт“), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет.

Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка.

След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.

 

V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише „духовна“) смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за „духовно“ безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за „стар“ и „нов“ свят, като отмирането на стария свят – този на олигарсите и националистите като Борис и баща му – се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).

Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за „новия живот“ и така биха избегнали „духовната смърт“.

Димов често казва, че този или онзи герой е „съзнал“ или „не е съзнал“; че е „знаел“ част от истината, но пък „не е можел да знае“ други неща – останалата част от истината. Способността за „съзнаване“ на историческия закон може да бъде скована от пороци – сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

*

[15 март, 2013]

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания