Архив на категория: за събитията днес

История, образование и „културно наследство“

Политическата история на вярващите в Бога започва с Мойсей, защото той създава държава, която ще бъде ръководена от Бог. С това става ясно, че смисълът от създаването и съществуването на държави е хората да живеят според Божиите заповеди. Държави, които пречат или не помагат на гражданите си да живеят според заповедите Му, ще загинат (племената, населяващи Ханаан; самата еврейска държава). Всяко растение, което не е насадил Моят небесен Отец, ще бъде изкоренено – Матей, 15:13.
Образованието е или техническо, или относно заповедите.
Техническото служи, за да живеят хората на земята с труда си. И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте) – Битие, 9:1.
Относно заповедите – за да се пази и напомня на всички хора, онова, което Бог е заповядал, а също и как то е изпълнявано. Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил – Пс. 21:31-32.
Дяволът винаги е успявал да измами мнозина. Образованието относно заповедите се занимава и с това – да казва, кого и как дяволът е измамил. Защото които принадлежат на Бога, знаят кого дяволът е измамил – това са Адам и жена му, езичниците и еретиците. Те са от света, затова и говорят за земни неща и светът ги слуша. Вие сте от Бога 1 Йоан, 4:5. Това не значи, че учещите осъждат поименно тези, които дяволът е измамил. Не осъждайте, за да не бъдете осъдени – Матей, 7:1.

Делата на хората, онова, което те са произвели за да живеят на земята и за „украшение“, е нещо, което те сами наричат „културно наследство“. Това са и техните човешки слова – поезия и размисли.

Бог е слязъл на земята, за да събере разпръснатите хора със словото Си. Който учи историята, той трябва да разбира какъв е смисълът на събитията и кои събития е причинил сам Бог и кои са от хората, измамени от дявола. Ако Божият народ и Църквата не са кои да е, а са точно тези, които Бог е избрал и създал, и в тях са участвали точно тези хора, и после те са били защитени точно от тези държави, значи и онзи, който разбира историята, не би трябвало да се интересува от какви да е езици и „култури“, а точно от тези, защото точно там са станали важните неща.

Зад езичеството на гърци и римляни сега не стои никой, тоест никой не изповядва тяхното езичество. То интересува само християните, защото само те го разбират (виждат смисъла му). Защото и сред гърци и римляни Бог е сторил това, което е сторил, а Той е един и същ вечно. Затова станалото сред гърци и римляни изглежда на християнина истинско и сякаш станало вчера и завчера – Битие, 19:6. Тези, които приличат на някогашните езичници обаче, не виждат древните езичници като свои предци – те са им чужди. Защото днешните „езичници“ са от света, а древните са мъртви са света, на който са принадлежали. Всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огън – Матей, 7:19. И все пак Бог може да ги вдигне. За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно – Матей, 19:26. Ето защо благовестието беше проповядвано и на мъртвите, та като бъдат съдени като живи хора, да живеят духом според волята на Бога – 1 Петър, 4:6.
Дяволът обаче не се интересува от тях, защото е направил каквото е могъл – накарал ги е да му служат приживе. Затова и той неохотно поддържа спомена за тях – най-много за да отвлича вниманието на живите. Така той ги представя като добър („интересен“) пример, но разбере ли, че хората не се интересуват от такъв пример, веднага търси други примери. Така е, защото той не предлага нищо трайно – тъй като не може. Затова уверява хората, че има още много неща (блага!), което те не са видели и не са чули и опитали, а трябва да ги опитат, „за да не умрат напразно“. Сега се издават големи книги със заглавия: „100 (300, 500, 1000) неща, които трябва да видиш, преди да умреш!“ И им предлага все нови неща. Ако можеше да предложи само едно и да ги задържи в него, би го направил, но не може. Защото и неговата къща е построена на пясък – Матей, 7:26.

Десни и екстремисти. Причината за робството. 2008

І. Кой е десен в Цариград?

През 1805 г. един цариградски християнин е десен, ако е верен поданик на султана, посещава службите на Патриаршията, говори и чете не само турски, но и гръцки, глава е на патриархално семейство и не желае да променя местожителството си. Иначе у дома си той може да говори и български език. Това е езикът на неговите предци и като консервативен човек цариградчанинът съхранява и него. Той е десен и е удовлетворен от живота си в Империята.
Към 1835 същият християнин, ако продължава да е десен, вече не е толкова доволен. Вече има независима Гърция и автономна Сърбия. Доскоро той е посещавал най-авторитетния православен храм в тази част на света (в областта на гръкоезичното православие). И все пак този храм не е център на религиозния живот в града, и монархът, когото десният цариградски християнин иначе подкрепя, не посещава този храм. В Гърция и Сърбия обаче вече има монарси-християни, и жителите на Атина и Белград посещават храма, който и техният монарх посещава. Вярно, това не са центрове на империи, но там християнството е първа религия. Християните не са малцинство. Те са изцяло пълноправни, а цариградчанинът затова е десен, защото като гръкоезичен християнин е бил пълноправен, доколкото това е било възможно. Той затова и подкрепя султана. Но от гледна точка на гражданите на новите държави той не е пълноправен. Това наврежда на неговото самочувствие на имперски поданик-столичанин и му създава усещането, че трябва да се бори за права. Така той става ляв.
Освен това официален език в Гърция е гръцкият, а в Сърбия – сръбският, който е славянски. Оказва се, че и двата езика, които цариградският християнин смята в известна степен и за свои (защото ги разбира и са езици на православни християни), някъде са официални държавни езици – а в Цариград не са. Ако сметне, че трябва да се бори, за да постигне тези права в Цариград, той ще бъде екстремист (султанът няма доброволно да направи империята християнска и да възприеме официален език, различен от турския). Ако се бори просто за да стане равноправен с турците (и мюсюлманите), той ще бъде ляв. Освен това той трябва вече да се бори и за равноправие, или поне за равен престиж, не само с турците, но дори и с цариградските гърци и сърби – защото те вече имат държава някъде, макар и да не живеят в нея, а той, който говори у дома си на български, няма. От гледна точка на сърбите и гърците – и на тези в Цариград, и още повече на тези в новите държави – той не е пълноправен гражданин на никоя страна. Следователно той не може да остане такъв, какъвто е (християнин с домашен език български) и бъде десен.
Но дори и да се премести в новооснованите държави, той пак трудно ще бъде десен, защото няма да има позицията, която е имал доскоро в Цариград. Той е бил в елита на гръкоезичното православие, а сега няма да бъде – защото матерният му език не е гръцки, език на независима държава. Сръбското православие пък не е толкова авторитетно като гръцкото, при това той е привикнал на служби на гръцки. И още нещо – десният не би трябвало да се мести. Ако се мести, това вече значи, че е загубил статута на пълноправен.

ІІ. Дясното в новите православни държави

Десният трябва да бъде подобен на своя монарх в религията, езика и патриотизма (ако държавата е национална – и в национализма). Цариградският християнин обаче е далеч от монарха на своята държава в религията; родният му език е друг; също и националността му.

(Селянинът, докато е на село, не е нито ляв, нито десен, защото той не се интересува от управлението на държавата и не гласува. Ако започне да гласува и да предпочита партии, той вече не е селянин, а фермер. Декласираният – скитник, умствено неразвит, алкохолик и пр. също не е нито ляв, нито десен, тъй като той не мисли за обществен живот. Монахът – също).

При основаването на нова държава десни са онези граждани, които одобряват съществуването й и притежават свойствата, с които тя самата се отличава от повечето държави. Ако населението е християнско и най-влиятелната църква е православна, а държавата – национална (а не империя), десният ще бъде православен, патриот (умерен националист, защото като десен не е екстремист, тъй като е консервативен), монархист (защото и монархът е гарант за православието и единството на нацията, и не е екстремист) и родният или предпочитаният му език съвпада с официалния език на държавата.

Всичко, което му пречи да бъде пълноправен и което той смята, че може да промени, ще го насочва към левите – защото ляв е онзи, който се стреми към равноправие.
Ако той, примерно, се смята за беден и поради това е неудовлетворен; и припише бедността си на нередности в държавата, и прецени, че чрез политическа активност – негова или на партия – положението му може да се промени, той би бил ляв. Ако обаче не вярва, че това може да се промени с обикновена политическа активност (законодателни промени, контрол върху институциите) и все пак желае промени, той може да стане екстремист.

ІІІ. Екстремизъм и национален нихилизъм

Ако гражданинът на държавата мисли, че тя е вредна и ненужна било за населението й като цяло, било за една важна част от населението, било за самия него и близките му – и поради това би било добре за изчезне, а територията й да бъде разпределена между други държави – той е екстремист.

Причина за идващия отляво екстремизъм са тези препятствия пред постигането на права или придобивки, които непълноправният (или изобщо лишеният от нещо) е сметнал за непреодолими чрез обикновена политическа или обществена активност. Идващият отдясно екстремизъм се познава по това, че той лишава граждани от вече постигнати права (десният, тъй като е консервативен, не прави това). Същевременно той отнема права, които се смятат за естествени.

Десният, след като е консервативен, трябва да преценява външнополитическите дела на държавата с оглед на опазването на даденото положение – преди всичко на основните белези на държавата, в която той е пълноправен и се чувства удовлетворен. Най-важни са религията, езикът и съгласието относно „народността“ – защото те са станали основание да възникне държавата. Даденото положение не бива и не може да се опазва с екстремистки мерки, защото те предизвикват екстремистка реакция. Десният би оправдал такива мерки, само ако са неизбежни (както при война). При това положение той ще настоява за съюз с държави, които ще гарантират религията, езика и „народността“. Тези държави или съюзи би трябвало да са достатъчно мощни. Поради това десните в България имат добро основание да бъдат проруски ориентирани, стига в самата Русия да не се отричат принципите на „дясното“. Точно това се случи в началото на ХХ в., заради атеизма и екстремизма във вътрешната и външната политика на дошлия на мястото на Русия Съветски съюз.

Националният нихилист е екстремист, тъй като той отхвърля нещо, което не може да бъде преодоляно с обикновена политическа и обществена дейност. Ако действа според думите си, националният нихилист би трябвало или 1) да емигрира колкото се може по-скоро, или 2) да излезе от обществения живот (да стане скитник или поне монах в друга етническа среда), или 3) да промени своята националност, или 4) да отрича самата идея за националност, или 5) да се присъедини към движение, проповядващо ограничаване на правата на основание народност. При 5) би било нелогично той да продължи да се представя за принадлежащ към народността, чиито права следва да се ограничат.

Националният нихилизъм, също като агресивният национализъм (нацизъм) е несъвместим с християнството.

Онези, които са се преместили по своя воля, а не поради преследване, в друг град или държава, със самото си преместване са удостоверили, че не са десни. Защото са се преместили с цел да придобият нещо, което са нямали. Ако след преместването не са открили законен начин да го придобият, но продължават да го желаят, те придобиват склонност към екстремизъм.
Ако човек желае нещо, което не може да определи, но се чувства неудовлетворен от отсъствието му, и упреква за това „външния свят“, то той иска от обществото нещо, което не би могъл да получи според действащите правила, или чрез ненасилствената им промяна (тъй като не знае какво е то). Поради това той губи интерес към обществения живот такъв, какъвто го е заварил. Би могъл да напусне обществото или да се декласира; но би могъл и да добие склонност към екстремизъм (или към криминални престъпления).

Мнозина граждани в днешна България са възприели мнението, че ако някой е прозападен (цени изобщо „западното“), той би трябвало да е десен. Ако приемем понятието „десен“ както беше определено в началото, ще се окаже, че не само последните 20 години, но и от самото възстановяване на България като държава, от западна Европа и Америка към нас идват главно леви влияния (друга религия, или по-скоро индиферентност към религията на основание религиозна свобода и търпимост; различни езици, и особено един от тях, който не е български, нито славянски, на какъвто служи тук Църквата; всякакви предложения за преместване („мобилност“); дискредитиране на патриотизма (чрез смесването му с нацизма); индиферентност към семейството, узаконяване на особени семейни и сексуални отношения).
Но в сравнение с промените, дошли преди 60 години от Съветския съюз, и особено с начина на въвеждането им, Западът изглеждаше консервативен.

***

Възможно е някой да е имал двама дядовци и две баби от една националност (най-малко да не са отричали националността си), а самият той да бъде от друга. Това значи, че националността може да се избира. Защото тя е няколко неща – език, гражданство, самосъзнание, а към тях се прибавя и наследството – националността на предците. Така че човек може да промени гражданството си, да заговори друг език и да избере самосъзнание. Не може да промени само националността на предците, но пък тя е нещо, за което той не носи отговорност (изкупени сте от суетния живот, оставен ви от предците – 1 Петър, 1…).
Ако обаче човек изразява неудовлетворение от националността си, без да избира друга, той е малодушен и при това хитрува. Защото малодушието е неспособност за вземеш решение с ума си и да го осъществиш с волята си. Щом изразяваш неодобрение, откъде имаш мнението си, ако не от ума си? Ако умът ти не одобрява нещо, което можеш сам да промениш, защо не го променяш?
Такъв човек хитрува, защото той заема средищно положение и изчаква да види кой ще надделее, за да се присъедини към него. Таков поведение се презира и при езичниците – Солон го е забранил (Плутарх, Солон…). Ако надделеят другородците, ще каже – е, аз винаги съм бил противник на този народ (на своя народ). Ако пък надделее народът му, ще каже – е, аз упреквах лошите, но аз съм си роден тук, от майка и баща такива.
Така е и с вярата в Бога – не всеки безбожник казва открито, че е безбожник, не всеки еретик и не всеки разколник. Той премълчава, за да види какво ще стане и тогава да реши към кого да се присъедини. Тези хора са лицемери. За тях Давид казва: Нечестието на беззаконника говори в сърцето ми: страх Божий няма пред очите му, защото той се лъсти в очите си, че уж търси беззаконието си, за да го намрази; думите на устата му са неправда и лукавство; той не иска да се вразуми, та да върши добро (Пс 35:1-4)

***

Национализмът, който заобикаля вярата в Бога, е вид идолопоклонство. „Нацията“ е идол. Тя е изображение на народа като езическо божество, чрез което той ще се покланя на собственото си величие и на собствените си желания. Така той бива измамен, че може да има друга мисия освен тази, да участва в Църквата, да я следва и така да спасява всеки човек.
Но и националният нихилизъм не е по-добър, ако не е свързан с вяра, или ако му липсва любов. На пръв поглед той прилича на бунт срещу идола. Но ако човек не познава Бога, за какво му е бунтът срещу идола? Какво ще сложи на мястото на счупения си идол, освен друг идол?

ІV. Срещу България и Русия

Омразата и охулването на България, идващи „отвън“, са поне от две места. Вътрешната омраза и агресивност се опират на тези места.
На европейско равнище те идват от противниците на Русия, тъй като България е стар приятел на Русия и ще остане такъв. Умишлено казвам „приятел“, а не „съюзник“, тъй като в много случаи България не е била военен и политически съюзник на Русия – и сега не е. Сред противниците първа е Англия, а после и съседите на Русия (като Полша). За тях приятелите на Русия са също толкова ненавистни, колкото и тя.
На Балканите те идват главно от Гърция. Поради постоянната руска подкрепа и възможността за временни съюзи с други страни (Германия, Турция), България е неизбежен и явно непреодолим противник. В последните години към това се прибави и връзката й с независима Македония.
И още – България се отдели от Цариградската патриаршия.

Враговете й говорят за нейната бедност, „изостаналост“ „нецивилизованост“, „несвободност“, а това е същото, което се казва и за Русия.
Вътрешните врагове повтарят това, което се казва от външните и разчитат на тях.
Ако са русофоби, те хвалят Англия и Америка, а също и „Европа“. Те най-често са атеисти, а ако не, тогава са протестанти. Говорят за „цивилизованост“ и са склонни към сребролюбие.
Ако са от православните среди, стават гръкофили и повтарят това, което се казва в Гърция. По необходимост и те са русофоби. Говорят за „духовност“ и са силно честолюбиви.
И двете групи еднакво не обичат Българската Православна Църква, а за Руската не искат и да чуят. Едните – „прозападните“ – почти нищо не знаят за нея, и затова казват, каквото се казва и за Руската – че „поповете“ са или агенти на КГБ или обикновени смотаняци.
Другите имат повече впечатления, защото самите са православни, но са твърде горди, за да се чувстват добре в нея. Макар че са присъствали на служби, където се произнася молитва за българския народ, и където той се нарича благочестив и православен, те непрестанно говорят за „бездуховността“ и всестранната негодност на този народ и така злословят и срещу собствените си родители – вж. Матей, 15:4. Освен това те са забравили, че православният е не само не-католик и не-протестант, но е и християнин. А Бог е казал: идете, научете всички народи… – което значи, че пред Него всички народи са равни.

Сребролюбието и гордостта обаче съдействат на невежеството и водят към отстъпничество (вж. житието на св. мъченик Никифор, 9 февруари)

***

„Демократично настроените“ са про-западните и про-англо-американски настроени. „Патриотично настроените“ много често са атеисти и поради това нацисти. Дори да разчитат на Русия, то е на нацистка основа (може славянофилска, което е същото).
Православните, говорещи за „духовност“ и наред с това за „народопсихология“ трябва да разберат, че твърдението „този етнос е бездуховен“ не е като твърдението „Черешите узряват през май“. Защото всеки може да провери, или поне знае как да провери кога узряват черешите. Освен това е ясно защо човек се интересува кога узряват черешите – защото иска да ги обере, продаде и изяде. Но кой е проверил твърдението „този етнос е бездуховен“ и как? После, каква е причината то да се изрича? Явно не е заради телесна потребност, както с черешите. Тогава дали е заради любов към ближния или заради друга Божия заповед? То е просто нехристиянско, защото няма никаква подкрепа в Писанието. Когато Господ казва този зъл род (Матей, 12:45), Той не говори за всички евреи, нито за всички юдеи – защото и собствените Му апостоли и мнозина пророци и праведници са евреи и юдеи.
А апостол Павел казва дори: Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът… (Римляни, 9:3).

Когато един православен християнин започне да злослови срещу своя народ, това е началото на отделянето му и от Църквата, с която е свързан този народ. Защото той не би трябвало да се присъединява към молитвите й към Бога за благословение на народа и държавата му. Тя е там, за да се грижи за народа – за спасението на всяка отделна душа. Но как да се грижим за някого, когото не обичаме? А възможно ли е да обичаме някого, при положение, че злословим срещу него?
Ако православният християнин злослови срещу народа си, то той не би могъл да съдейства нелицемерно на делата на Църквата, която обгрижва този народ. Тогава той би трябвало да се отдели от тази Църква.

Някои може би си мислят, че нищо не пречи човек да се отдели от една православна Църква и да премине към друга. Но това не би могло да е вярно. Още правилата на Съборите забраняват самоволното местене на клирици от една епархия в друга. Някой ще каже – добре, но аз не съм клирик, а мирянин. Защо да не се причастявам в друга Църква?
Нека да е мирянин – но каква е причината за местенето му все пак? Ако е лична – не харесвам този или онзи свещеник, или нещо в храма не е добре, това е обяснимо и допустимо. Но тогава човекът сменя не Църквата, а само храма. Ако нещо в храма трябва да се промени, това не е негово задължение, а на епископа. Но как може някой „да не харесва“ цяла Църква? При това не еретическа, а такава, която е в пълно общение с цялото световно Православие? Това е все едно да намразя целия си народ, включително и родителите си, защото съм се скарал със съседа.
Ако си въобразя, че мога „да не одобрявам“ някоя православна Църква – все едно дали е моята или някоя друга – това значи, че аз сам взимам решение, което може да вземе само всеправославен събор – да прекрати общение с някоя от Църквите. Но какъв съм аз, че да взимам такова решение? И ако все пак го взема за себе си, това означава, че се противопоставям не просто на една Църква, но на всички. Така аз, мислейки, че се отделям само от една Църква (защото „не я харесвам!“), се отделям от цялото Православие.

***

Ако България изобщо ще съществува, то е като държава, опазваща истината (защото има православна Църква). Но тази държава не може да бъде опазена без подкрепа на една много силна армия, каквато е руската. Наред с това нейната история има смисъл като история на държава, в която истината придобива нов език (Хора, които Бог придоби – 1 Петър, 2:9). Оттогава на този език непрекъснато се служи на Бога в много храмове и почти до края на света – имам предвид, че се служи до границите на Япония и Корея, чрез Руската православна църква, и из цяла Северна Америка, чрез Американската православна църква.

Желаете, а нямате; завиждате до смърт, а не можете да успеете; спорите и враждувате, а нямате, защото не молите от Бога. Молите, но не получавате, защото зле се молите – за да го пропилеете във вашите страсти. Неверни мъже и жени, не знаете ли, че приятелството със света е вражда към Бога?…
Чуйте сега
вие, които казвате: „Днес-утре ще заминем за еди-кой си град, ще поживеем там една година, ще захванем търговия и ще забогатеем.“ Та вие не знаете какво ще се случи утре… (св. ап. Яков, Съборно послание, 4).

***

В България по време на комунизма имаше множество “руски гимназии”. Училите в тези гимназии и досега живеят със заблуждението, че са руски възпитаници. Според тях, след като гимназията се е наричала “руска”, от това следва, че там се е разпространявала руската култура.

В действителност това бяха съветски гимназии. Общото с Русия беше, че се преподаваше на руски, споменаваха се имена на руски писатели и се четяха някои техни книги. Останалото обаче беше като в другите училища. Трябваше да се покаже, че руснаците, жители на една голяма, но доскоро нещастна и изостанала страна, а самите те добри, но непросветени хора, благодарение на комунизма са станали много по-добри, несравнимо по-умни и напълно щастливи. Че най-хубавото в Русия е “нейният” комунизъм и че смисълът от съществуването й е бил точно в това – да стане дом на комунизма. На Русия (като уж предшественик на СССР) се приписваше, като някаква велика заслуга към човечеството, укрепването и разпространението на комунизма – тъй като той там бил победил, защото руският народ не можел повече да търпи “царизма”. Темата за Църквата в Русия беше оставена настрана, а относно царете ставаше ясно, че въпреки някои отделни заслуги на отделни царе (Александър ІІ, освободител на България), те всъщност са пречели на естествения път на страната към комунизма, тиранизирали народа и интелигенцията му, и затова заслужено са били “свалени”.
Покрай всичко това трябваше да се направи и изводът, че на руския народ предстои полека-лека да се слее с останалите народи в голямата съветска държава, където всички ще бъдат еднакво щастливи благодарение на комунизма.
Обучаемите не повярваха на всичко това, но някои неща възприеха – примерно, че Русия наистина е била много изостанала в сравнение с “развития” Запад, че е било нормално тя да се комунизира, че интелигенцията й е била похвално напредничава за времето си и че като цяло това, което е станало там, е също толкова хубаво (дори много по-хубаво) от станалото във Франция 130 години по-рано.
Мнозина, затрупани под тази планина от лъжи и клевети, никога не узнаха, че в началото на ХХ в. държавата Русия е била разрушена, а на нейно място е била основана атеистичната империя СССР. Сякаш на никого не правеше впечатление, че е премахнато самото име на държавата. Не е ли очевидно, че името “РСФСР” има толкова общо с “Русия”, колкото “ФИРОМ” – с “Македония”? Когато град Рим завладява държавите около Средиземно море, той не си сменя името на СПКвР (сенатус популускве романус). Остава си Рим. И още – комунизираните държави извън СССР запазиха поне имената си. Казвам го във връзка с мнението, че СССР бил една разширена и немонархическа Русия.
Така че през ХХ в. руснаците бяха поробени телесно и духовно повече от всеки друг християнски народ. Църквата им беше почти напълно унищожена. Катастрофата беше подобна на иконоборското столетие във Византия и на монголското нашествие в самата Русия през ХІІІ в.

През ХІІІ в. Константинопол беше превзет, Русия – победена, а старите патриаршии бяха в мюсюлмански земи – самите тези страни пък бяха застрашени от още по-свирепите езичници-монголи. Тогава свободни и православни държави бяха само България и Сърбия, заедно с няколкото европейски и малоазийски парчета от Византия. През VІІІ и началото на ІХ в. пък, при императорите-иконоборци, само Рим беше независим и православен.
Така и през ХХ в. цялото православие беше притиснато от гонения, някъде по-меки, като в България, другаде съвършено брутални – като в Русия. Единствено в Гърция и тук-там на Запад (РЗПЦ, Американската Православна Църква) Църквата беше на спокойствие.
В края на ХХ в. Руската държава се възстанови, тъй като Църквата й оживя, въпреки ужасяващото 70-годишно гонение. Клеветите обаче не престават и сега (”Църквата е КГБ”). Сякаш трябва да се докаже, че комунистите са създали Руската православна църква.

V. Кой не изпълнява заповедите Му?

1. Който заради каквото се срамува и с каквото се гордее, това и желае.
Който се срамува, че не притежава земни блага, желае земни блага.
Който се присмива на други, че нямат земни блага, и се гордее, че не е беден като тях, желае земни блага.
Който се покланя на други, че имат земни блага, желае земни блага.

2. Който желае земни блага и роптае заради тях, той не вярва на Бога (Но преди всичко търсете царството на Бога и Неговата правда, а Той ще ви прибави всички тези неща – Матей, 6:33; Не се оплаквайте един от друг, братя, за да не бъдете съдени - Яков, 5:9).
Иначе щеше да ги пренебрегва заради надеждата в онова, което Бог е обещал на онези, които Го обичат (Нали Бог избра бедняците по света да бъдат богати във вярата и наследници на царството, обещано от Него на онези, които Го обичат? – Яков, 2:5).
И не Го обича, защото ако Го обичаше, нямаше да мисли, че нещо му липсва и нямаше да роптае срещу ближния. Но вместо него обича света (Никой не може да слугува на двама господари… – Матей, 6:24; И тъй, не се грижете и не казвайте: какво да ядем или какво да пием, или какво да облечем – Матей, 6:31; Като новородени деца бъдете винаги жадни за чисто духовно мляко, за да пораснете с него за спасение, защото вкусихте колко благ е Господ – 1 Петър, 2:2; Ако някой обича света, Божията любов не е в него – 1 Йоан, 2:15).

Но той мисли, че знае и прави каквото е нужно, сиреч, че е дал, каквото е трябвало да даде, а не е получил заслуженото (наградата).
Ако каже, че вярва в Бога, излиза, че Бог му е длъжник (Тъй и вие, когато изпълните всичко, което ви е заповядано, казвайте: `Ние сме негодни слуги; извършихме това, което бяхме длъжни да извършим – Лука, 17:10; Ти вярваш, че Бог е един. Добре правиш. И бесовете вярват и треперят – Яков, 2:19; Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас… Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас – 1 Йоан, 1:8,10).
Ако каже, че не упреква Бога, излиза, че хората са му длъжници и са го измамили, или насилили. И затова ги мрази. А който мрази хората, не обича Бога и не му се подчинява (…и прости ни нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници – Матей, 6:12; Който не обича брат си, пребъдва в смъртта – 1 Йоан 3:14; А Неговата заповед е да вярваме в Неговия Син Иисус Христос и да се обичаме един друг, както ни е заповядал – 1 Йоан 3:23; А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат – 1 Йоан 4:21; Който казва: „Познавам Го“, но не спазва заповедите Му, той е лъжец и истината не е в него – 1 Йоан 2:4; Ако някой каже „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец – 1 Йоан, 4:20).

3. Който упреква другите, че не притежават небесни блага, той мисли, че ги е придобил (Лицемерецо, първо извади гредата от своето око… – Матей, 7:5). Той е горд човек и му предстоят беди, защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат – Яков, 4:6; 1 Петър, 5:5.

Който се срамува, че не притежава небесни блага и упреква себе си за това, е достоен човек. Ако при това вярва в Бога, значи го обича и ще бъде осиновен (Скърбете, плачете и ридайте!… Смирете се пред Господа и Той ще ви извиси - Яков, 4:9-10).

VІ. Страхът за тялото

Строгото и разумно отношение към другия идва от отношението към себе си – към онова, което е в човека (И тъй, откривам такъв закон, че когато искам да върша доброто, се натъквам на злото в мене – Римляни, 7:21). Ако угаждаме на страстите си, ще угаждаме и на хората. Да се боя за тялото си означава да се боя от него – тогава ще се боя и от хората, които заплашват тялото ми (Не се бойте и от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият – Матей, 10:28). Да се боя за и от тялото значи да му служа като да съм му роб – отнасям се към него сякаш е по-важно от мен (Не се безпокойте за живота си, какво да ядете и да пиете, нито за тялото си, какво да облечете – Матей, 6:25). А щом служа на тялото си като негов роб, тогава се отнасям към него като към господар, който може не само да ме накаже, но и да ми даде блага (телесни блага). Затова и го обичам – като някой който ще ми даде телесни блага (Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а другия ще обикне или към единия ще се привърже, а другия ще презре – Матей, 6:24). Щом го обичам, ще се боя от смъртта (Матей, 10), защото тогава ще загубя господаря си, който единствен ми дава блага (това, което аз мисля за блага). Освен това ще остана и без онзи, който ми казва как да живея – робът не знае как да живее без господаря си, защото господарят му е негов закон и без него той няма закон. Затова и ако загуби господаря си, който го владее в този свят, робът не става свободен – той отива при друг господар от света, или при най-висшия господар на света, владетеля на този свят – дяволът (Всичко това ще Ти дам, ако се наведеш до земята и ми се поклониш – Матей, 4:9; Идва князът на този свят, но той няма власт над Мене – Йоан, 14:30; Защото ние се сражаваме не против хора, а прогив поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят – Ефесяни, 6:12). Свободен е синът, и той остава свободен дори и след като баща му си отиде, защото получава наследството му (царството, свободата – Говорете и постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата – Яков, 2:12).
Ако бъда хладен към тялото и разпознавам страстите си, ще го управлявам. Тялото не трябва да ми бъде приятел, а служител, защото то е болно от греха и не може да се излекува само. Ако го приема за приятел преди възкресението, аз ще стана като него и то ще ме води, и ще ми стане водач и господар. но то трябва да бъде владяно и оставено да пострада, защото така става явно кой е господарят. Ще бъде излекувано по благодат след възкресението, ако човек влезев небесното царство – и там няма да служи за това, за което е служело тук, а ще бъде нетленно като душата.
Така хората, ако са победили тялото си – ако обичат Бога – могат да ни бъдат приятели и братя, но докато обичат света и робуват на господаря му, не могат; така и ние не можем да бъдем приятели, братя и синове на Господа, докато обичаме света.
И към жените си трябва да се отнасяме като господари, и особено докато не са наши сестри в Христа. Но и да ги обичаме, защото макар и по-слаби от нас, могат да получат същото наследство.
Затова Христос говори на хората като такъв, който има власт (Матей, 7), а не като някой, който иска да ги придобие като земни роби и затова ги ласкае и им предлага земни блага (Матей, 4). Защото и като човек е победил дявола. Така и ние трябва да разпознаваме дявола в нашето тяло и да нему робуваме, а да се опълчим срещу него и той няма да ни победи…

VІІ. Робство и упорство

и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство (Евреи, 3:15).
Страхът от смъртта се поражда от любовта към света и се запазва от неверието и упорството. От любовта към света се раждат и разнообразните желания (желанията на плътта, похотта на очите и надменността в живота – 1 Йоан, 2:16). Тези желания се утвърждават в страсти (блуд, сребролюбие, чревоугодие) и сами пораждат униние и гняв. Поддържането на желанията, още повече когато са станали страсти, е робство, защото те казват – иди, и страстният отива; ела, – и идва; направи това, и той го прави – Матей, 8:9.
Дяволът е укрит от мисълта ни с помощта не само на неверието, но и на самооправданието. Желанията пораждат гняв, но гневът не се обръща към самия желаещ, задето иска нещо, от което не се нуждае, нито заслужава; а още по-малко към дявола; но се обръща към ближния. Защото желаещият казва – всичко съм изпълнил, искам награда, и то незабавно. Той сам е съдия на своите дела и винаги издава благоприятна присъда за себе си, и осъжда ближния поотделно и всички заедно. Един е Законодателят и Съдията, Който може да спаси и да погуби. А ти кой си, че да съдиш другия ?(Яков, 4:12).
Но човек не може да се откъсне от самооправданието най-напред поради невежество – не знае, че Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас (1 Йоан 1:10). А не знае поради неверие. Неверието пък идва от упорство, защото хората са горди. Не упорствайте в сърцата си…; Внимавайте, братя, да не би някой от вас да има лукаво и безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог… за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха (Евреи, 3:12-14).

VІІІ. За свободата

Всеядният безбожен либерализъм хитроумно се противопоставя на аскетичния безбожен комунизъм. Казва се: При комунизма много неща бяха забранени, а сега те са позволени – следователно хората са свободни.
А какво е свободата? Повече магазини и опаковки, повече пътуване, повече вестници? Сега с Интернет има и повече възможности за изказване. А има ли нещо общо свободата с истината?
Либерализмът се противопоставя на комунизма по още един начин – че „всеки има право на мнение“. Защото комунизмът настоявал на „една“ истина и така поробвал хората. Либерализмът пък не настоявал на „една истина“ и следователно освобождавал хората.
Да, комунизмът претендираше, че казва истината, и я разпространяваше насилствено, но неговата „истина“ беше лъжа. Човек може да се противопостави на насилствено разпространяваната лъжа не като отрича истината, а като я защитава.
Ако пребъдвате в Моето учение, вие сте истински Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни… Истината, истината ви казвам: всеки който върши грях, е роб на греха (Йоан, 8:32-34).

***

св. Теодор Студит:

Там предците ви Ме изкушаваха, изпитваха Ме и бяха очевидци на делата Ми в продължение на четирийсет години. Затова възнегодувах срещу онова поколение и казах: Винаги се заблуждават в сърцата си, те не познаха Моите пътища. Затова се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в мястото, обещано от Мене за отдих (Евреи, 3:9-11).
Каква е причината, преградила входа на тези? Неверие, ропот, хулене, упорстване, ожесточение, гордост, блуд. Ето какво ги е погубило. Нека бягаме от тези страсти като от огън, вярвайки на Божиите обещания и вярвайки, че Той е силен да изпълни това, което е обещал: и да не роптаем (Не роптайте, както някои от тях роптаеха и загинаха от ангела изтребител – 1 Кор., 10:10), нито да хулим, нито да се ожесточаваме, нито да се противим; но да бъдем един към друг любезни, състрадателни, като си прощаваме един на друг, тъй както и Бог ни е простил чрез Христос (Ефесяни, 4:32), и като винаги носим на тялото си белезите на смъртта на Иисус (2 Кор., 4:10) всякога да сме готови да умрем за Христа, всякога обновявайки се с молитви, моления, сълзи и със съзерцания на небесни видения. Така живеейки, ние ще влезем не в някаква земя, в която тече мед и мляко, както древните, но в земята на кротките, там, където е красотата на небесния Йерусалим, където има радост и веселие, където е блясъкът на блажената и живоначална Троица!

Човешката душа има три сили – мислителна, дразнителна и желателна. Делото на мислителната сила е да вярва в Светата Троица; делото на дразнителната – да се гневи на змията изкусителка, като от никъде не я допуска в нас; делото на желателната – да желае и обича нашия Творец – Бога.
Но дяволът, като е изменил и извратил тези душевни сили, е започнал да устройва чрез тях нашата погибел. Как? Като е съблазнил желателната сила в нашия праотец Адам към вкусване на забраненото; като е подбудил дразнителната сила в Каин към убийството на брат му Авел; а чрез мислителната сила е отклонил човечеството към идолопоклонството. Ето по какъв начин действа нашият завистлив враг!

Добротолюбие, т. 4, 253,2; 252,2.

***

При этом возникает законный вопрос: а почему авторы подобных бездарных произведений и носители столь убогой идеологии находят такое обильное финансирование и поддержку? Ответ прост: антихристианские силы на Западе продолжают дело своих духовных, а, может быть, и этнических предшественников, которые хулили Христа, надсмеялись над Ним и убили Его, а потом клеветали на Его учеников и Его Церковь. Однако помимо религиозно-идеологической и этнической составляющей, существует и другая – экономико-политическая. Подобные фильмы, а главное, их настырное внедрение по всему миру – элементы глобального управления обществом. Постиндустриальному обществу Нового Мирового Порядка не нужны духовно независимые, чистые, не замаранные, бескорыстные люди, то есть настоящие христиане, ибо они неподкупны и неподконтрольны. Оно нуждается в совершенно других характерах – максимально пригодных для сферы услуг и сбора информации, то есть в лакеях, ищейках и предателях. Между тем историческое христианство для воспроизводства подобных типов абсолютно непригодно: столетиями оно вырабатывало характеры воинов, крестьян и тружеников, духовно свободных и творческих людей, которые потенциально опасны для стандартизованного сетевого общества. Это общество построено на оголтелом монетаризме, как выразился Генри Форд, беседуя с учениками воскресной школы: „Страсть к деньгам надобно довести до кипения“.
А для полного торжества подобной идеологии надо уничтожить Церковь, не благословляющую ростовщичество и финансовые махинации вообще, опозорить Христа, обличавшего богачей и богатство неправедное: „Горе вам, богатые, ибо вы получили утешенье свое“ (Лк. 6;24). Как выразилась еще в 1998 году Мадлен Олбрайт: „Самый главный враг американских интересов в России – Русская Православная Церковь“.

„Взлом Кода Да Винчи или о немощных дерзостях мелкой бесовни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=181890

Итак, суммируем, устаревшая коммунистическая идеология советского периода, накрученная вокруг Великой Победы нашего народа во второй мировой войне, является ЛЖИВОЙ, ПРЕДАТЕЛЬСКОЙ, и вообще есть ИДЕОЛОГИЯ ПОРАЖЕНИЯ, так как совершено однозначно констатирует поражение России и победу Запада. Однако при всем своем анахронизме данная система идей продолжает господствовать в умах „по умолчании“, т.е. в связи с отсутствием другой, действительно современной и приемлемой идеологии. Но действительно ли последняя отсутствует на самом деле?
Ничего подобного, такая идеология существует! Правда, она не является общеизвестной, но достаточно хорошо известна в кругах православных русских патриотов. И для того, чтобы ее обнародовать, мне не надо изобретать велосипед. Все это уже создано до меня. Согласно этой, православно-патриотической системе идей причиной Победы нашего народа в войне есть промыслительное действие Божие. Ибо Он даровал победу нашему народу, предвидя и видя его покаяние. И Победа была дана не благодаря „руководящей роли компартии“, а вопреки ей. Ведь третья пятилетка в СССР (1937-1942 г.г.) этой самой ВКП (б) была объявлена пятилеткой безбожия. За этот период религия в стране должна была быть ликвидирована, а все церкви закрыты. На деле, благодаря войне произошло обратное – Русская Православная Церковь получила относительную свободу, ей были возвращены многие храмы, из мест заключения вернулись епископы и священники, были открыты духовные школы. В народе вследствие покаяния, вызванного бедствиями войны (которую наш народ правильно понял как наказание Божий), происходит массовое возвращение к вере. Коммунистическая власть возвращается к идее русского патриотизма, который неотъемлемо связан с православием. Благодаря этому и была одержана Великая Победа, что и констатировал И.В.Сталин в своем известном тосте за русский народ.

Протоиерей Георгий Городенцев. „Победа над идеологией поражения“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114320

Резюмируя можно признать, что в религиозном отношении Советский Союз был безусловно империей зла, а советская власть – несомненно антихристианской властью в течение всего своего существования, и целью её была полная и окончательная дехристианизация русских, на что она, эта власть, никогда не жалела не сил, не средств. Удалось ли антихристам-коммунистам достичь этой своей цели? Нужно признать, что скорее – да, чем – нет. Если среди старшего поколения русских к концу 80-х годов крещённых было не меньше половины, то среди людей среднего возраста, молодёжи и детей, крещённых оставалось менее десяти процентов, а воцерковлённых верующих почти не было совсем .
Сергей Григорьев. „Империя зла или добра?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=30098

Не секрет, что либерально-прозападнические убеждения, распространенные среди части российской интеллигенции, включают в себя две аксиомы: 1) В любом внешнеполитическом противостоянии России с любой другой страной виновата Россия; 2) В любом конфликте с кем бы то ни было, в который так или иначе вовлечена Русская Православная Церковь, вне зависимости от повода и причины, неправа Церковь, говорится в статье, опубликованной на сайте Regions.Ru. Вот характерные высказывания крайнего представителя этой идеологии – Валерии Новодворской: „Народ должен сам расхлебывать последствия собственной политической пассивности и собственного добровольного рабства. Когда путинская Россия пойдет по миру за подаянием, я буду требовать, чтобы ей не давали ни одной корочки хлеба. (…) У иерархов Русской Православной Церкви, у этих прихлебателей власти, у этих жалких лакеев, совести нет вообще“… Священник Алексий Агапов, настоятель Михаило-Архангельской церкви г. Жуковского Московской области, отметил, что антирусская система убеждений и соответствующий ей стиль высказывания наследуют давней традиции. „Эту традицию можно вести, например, от декабристов, от Чаадаева.
„Русофобы – люди заблудшие“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184035

Другая причина – интеллигентское сознание. Интеллигенция – группа социально активная и образованная, но не включенная в главное направление народной жизни, находящаяся к ней в некоей оппозиции. Это присуще не только русским, не только России. Такая ситуация существует во многих странах мира. Природный негативизм иногда превращается в ненависть к народу и Церкви“, – продолжил иеромонах.
„Третья причина сродни второй. Русская интеллигенция получила в наследство от XIX в. противостояние образованных кругов, государственности и народности; вспомним декабристов и Герцена. С тех пор держится убеждение, что быть интеллигентом – значит быть против, и уже не так важно, против чего именно“, – заключил он [иеромонах Макарий].
„Либеральная русофобия – болезнь общественного сознания“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184049

Как отметил отец Александр Шумский, „если человек, называющий или считающий себя верующим, позволяет себе просмотр порнографии, – значит, он не стал настоящим консерватором в жизни и вере“. „Это касается любого верующего (даже независимо от конфессиональной принадлежности), понимающего страшный вред этого греха для души и психики человека. Любая глубокая религиозность консервативна и любой настоящий консерватор религиозен. А истинно религиозный человек не будет соприкасаться с порнографией“, – подчеркнул священник.
„То, что для консерватора является нарушением и грехом, – для либерала – естественной жизнью. Именно для либерала порнография не запрещена, он себе все разрешает. Ибо современный либерал – это вседозволенность, апогей своей воли“, – продолжил батюшка. При этом он отметил, что под либералом он имеет виду современного человека, принебрегшего христианскими законами жизни и „свободного“ от религиозных догм.
„Либерал XIX века и либерал современный – это совершенно разные люди, – заметил отец Александр. – Знаменитый музыкант и врач Альберт Швейцер, отдающий все свои средства на лечение детей в Африке, был либералом. Такому либералу я руку протяну. А тот сегодняшний „либерал“, который проповедуют порнографию и гомосексулизм – враг Церкви и мой личный враг“. „Либералы столетней давности могли ошибаться, будучи носителями либеральных политических и экономических идей, – но в личной жизни они были консерваторами. По сути, либерализм как явление сегодня уже умер. В своей отрицательной фазе он пришел практически к сатанизму“, – заключил священник.
„Что для либерала хорошо – для консерватора смерть“. http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184186

„Я вспоминаю, как в трудные для нашей Церкви советские времена мы встречались с западными богословами и они, глядя сверху вниз, говорили: „Мы вас призываем к мужественному пророческому служению. Выступите против своей власти!“. Мы знали, что в то время означало выступить против власти. Это означало закрыть людям возможность причащаться Святых Христовых Таин, крестить своих малышей; это означало в то время разрушить маленькие островки духовной жизни. А вот теперь мы обращаемся к этим богословам: „Выступите против господствующей либеральной модели общества! Скажите правду о грехе, осудите однополые „браки“!“. Нет. Глаза опускают вниз. Те, кто стал адептом всех этих идей, с нами не соглашаются, пытаются бороться, но не выдвигают ни одного аргумента, на который мы не могли бы ответить. Пустота все это, звон. Настолько сегодня православное свидетельство сильнее все этой политизированной мишуры!“, – подчеркивает Патриарх Кирилл.
„Патриарх Кирилл: Либерализм – это путь к апокалипсису“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184241

Отец Евфимий, нашу беседу хотелось бы начать с самого общего вопроса: зачем нужно вводить религиозное обучение в государственной школе, если, согласно Конституции, у нас светское государство и светская школа. Не лучше ли оставить это для специальных религиозных школ, например, воскресных?
– Дело в том, что любое государство, в том числе и Россия, заинтересовано в том, чтобы его граждане обладали определёнными качествами и чтобы в обществе уровень этих качеств не опускался ниже критического. Эти качества – патриотизм, или шире – приверженность идее служения своему Отечеству, и нравственность.
Если в гражданах нет патриотизма, то ставится под сомнение необходимость существования самого государства, и таким образом возникает внутренняя угроза его существованию. Если вследствие упадка нравов возрастает смертность (алкоголизм, наркомания, СПИД, аборты и т. п.) и уменьшается население, то государство поражает демографический кризис, оно становится неконкурентоспособным на мировой арене и подверженным внешней угрозе – это государство попросту некому защищать. Поэтому у нормального государства всегда будет заказ на эти качества, точнее, на их носителей. Очевидно, что ни один государственный воспитательный или образовательный институт в современном своём виде – начиная с детского сада и заканчивая аспирантурой – эти качества в наших детях, подростках и молодых людях не воспитывает. Как показывает опыт, воспитать у молодёжи патриотизм и нравственность, не затрагивая религиозного чувства, не апеллируя к духовным ценностям, очень сложно, практически невозможно. Дело в том, что и нравственность, и патриотизм имеют духовную основу, поэтому и Православная церковь, и иные традиционные конфессии России говорят именно о духовно-нравственных и, если угодно, о духовно-патриотические ценностях. В первом случае критерием нравственности выступают религиозные заповеди, во втором – понимание земного отечества как прообраза Отечества небесного.
С чем мы столкнулись в 90-е годы? С проблемой «утечки мозгов» – колоссального оттока из страны интеллектуальной элиты. Среди российской интеллигенции возобладала философия «моя родина там, где больше платят и ниже налоги», а распространение подобных идей совершенно губительно для любого государства.
Иеромонах Евфимий (Моисеев). „Государство решило наконец ввести религиозное обучение в школах не от хорошей жизни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=105834

На днях российские коммунисты отметились очередной антицерковной провокацией. Организация под названием Секретариат Совета СКП-КПСС опубликовала в газете „Советская Россия“ текст заявления, в котором высказаны опасения „попыткам клерикализации общества и государства“. Обеспокоенные повышением политического влияния и нравственного авторитета РПЦ в обществе, ненавистники Церкви пытается убедить читательскую аудиторию маргинального издания в том, что государство „совместно с церковью использует религию в целях усиления эксплуатации трудящихся масс и подчинения их антинародному режиму“. „Они требуют ликвидации некрополя на Красной площади, заявляют, что для них Ленин хуже Гитлера“, – обеспокоены коммунисты. „Попытки воссоздать элементы теократической власти должны разоблачаться и получать отпор. С этой целью необходима консолидация творческих сил в области научного атеизма“, – сказано в заявлении. В заключение они призвали все коммунистические организации и движения „вести систематическую работу по освобождению сознания населения России от догматов церкви и мракобесия“ и „строго руководствоваться указаниями В.И.Ленина“ в деле „материалистического объяснения источника веры и религии у масс“… В 90-х годах у них были все шансы, чтобы устроить жизнь в стране к лучшему. То, что они этим не воспользовались, показывает, что они являются частью одной глобальной игры, каковой частью они являлись в 1917 году. Позже у русского народа, слава Богу, нашлось достаточно сил, чтобы как-то этот режим трансформировать и в конечном счете от него отказаться. Но коммунистическая болезнь безбожия еще не прошла. Я бы вообще сказал, что все разговоры о коммунизме и антикоммунизме, о белых и красных смешны, это детские игрушки. Страшно другое: есть реально существующая глобальная сетевая структура, которой ненавистна любая иерархия и прежде всего церковная. В течение двух последних веков они активно борются с христианскими империями и национальными государствами. И современные коммунисты подыгрывают им в этой антирусской игре, прикрываясь популистскими и псевдопатриотическими лозунгами. Это отвратительно. Они хитроумно пользуются соблазнами нашего общества в мелкокорыстных целях. Они не придут к власти и прекрасно это знают. Но им еще хочется пожить как партия. Им еще хочется получать гонорары и наслаждаться жизнью. Как поет Высоцкий – „еще постою на краю“. То, что будет за этим краем, их не интересует. Иначе они бы не бросались такими безответственными антицерковными заявлениями. Ибо на них до сих пор нераскаянная кровь русского народа и священничества, кровь новомучеников и исповедников российских“, – заключил диакон Владимир Василик.
„Коммунисты подыгрывают глобальным антицерковным структурам“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184405

Весьма показателен в этом плане многолетний спор двух ведущих русско-советских патриотических журналов: «Москва» склонялась к «белой» России, а «Наш современник» – к «красной», но ни один из них не был этнонационалистическим. Подлинно русский – это православный, утверждал Достоевский. Вне христианства этнический (языческий) русский есть в известном смысле «неудавшееся существо».
Александр Казин. „Борьба за что?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=156482

Мы вполне обоснованно критикуем Запад за двойные стандарты, но Запад, со всем свойственным ему эгоизмом, применяет эти стандарты преимущественно вовне своей зоны процветания. Мы же весь безграничный обман, всю беспредельную коррупцию и все разложение, насколько оно вообще только возможно, распространили именно на свою собственную территорию, на свой собственный народ…
Ладно, население не ропщет, терпит, значит, терпеть еще может. Но какие у такой страны могут быть союзники? Страна огромная и прекрасная, но совершенно не желающая использовать завоеванное предками к своему же собственному благу – кто ее будет уважать? Да, какая-нибудь маленькая Эстония может интегрироваться в ЕС без остатка, и никакой собственной идеи и смысла ей искать нет нужды – лишь идти в кильватере реально более сильных старших братьев. Но когда такая огромная территория, как наша, охвачена исключительно жалким подражательством евроамериканскому потребительству и ничем больше – кто и ради чего будет нашим союзником? Тем более, что даже и потребительством-то наше общество охвачено лишь сугубо личным, индивидуальным, сплошь и рядом друг другу во вред, а как единое целое целенаправленно мы занимаемся исключительно самоуничтожением – какие тут союзники?
А вот у режима нашего союзники все-таки могут быть. Какие? Понятно, те, что и ныне получают от нас часть плодов, высасывают часть наших соков – потенциальные и будущие внешние оккупанты. Не в этом ли секрет такой последовательности и настойчивости нашей власти и политико-экономической «элиты» в продвижении ныне уже просто абсурдной идеи о том, что, несмотря на все очевидное к нам недружелюбие, тем не менее, с Западом у нас – не иначе, как «стратегическое партнерство»?
http://www.rusk.ru/st.php?idar=156453
Юрий Болдырев. „Слабость наблюдаемая и истинная“

„Именно попытка заменить все человеческие ценности только деньгами, очень либеральная по своему духу попытка, стала главной причиной национальной катастрофы, которую все мы продолжаем переживать сегодня.
„А люди не живут ради наживы точно так же и почти по тем же самым причинам, по которым они не живут без воздуха: они к этому не приспособлены. Классическим в этом отношении примером является демографическая катастрофа. Причина „русского креста“, когда в считанные годы почти вдвое упала рождаемость и почти вдвое выросла смертность, и в первую очередь, конечно, причина падения рождаемости – потребительская переориентация общества“, – добавил он.

В Советском Союзе, отмечает Делягин, потребления в нашем нынешнем понимании почти не было. После долгого, длившегося несколько поколений потребительского голодания мы бросились на внезапно распахнувшиеся возможности и очень, очень сильно переели. Не в материальном выражении – по этой части наше общество едва ли не беднее, чем в советское время, но в идеологическом плане. Мы переели и сейчас мучаемся. Между тем, отметил эксперт, „человек как человек, как социальное существо просто не существует без сверхзадачи: без нее он превращается в биологический объект, а народ – в простую биомассу“. „И в этом отношении либералы, относящиеся к нашему народу как к биомассе, относятся к нему с точки зрения реализации своей объективной задачи – превращения людей в животных при помощи насаждения потребительской мотивации.
Почему же с самого начала не опирались на российский патриотизм, не создавали, не пестовали его? Чего боялись? Так вот, не боялись: дело совершенно в ином. Дело в том, что в ходе любой революции к власти на определенном этапе вылезает чужеродный для данного общества элемент – это закон природы. Причина проста: революция обычно требует безумной жестокости, на которую человек, тесно связанный с соответствующим обществом, сроднившийся с ним, попросту не способен. Поэтому верх берет чужеродный элемент, которому доступна инфернальная жестокость, потому что жертвы революции для него – бесконечно далекие, чужие люди“.
„Наши реформаторы вошли в криминальную революцию начала 90-х годов младшими научными сотрудниками. В силу упрощения коммуникации, вызванной глобализацией, Запад был для них гораздо проще и понятней, чем собственная страна. Советский Союз был ведь действительно очень сложно и во многом скрыто от поверхностного наблюдателя устроенным обществом. Наши младшие научные сотрудники читали книжки про Запад, а книжек про Россию не читали, да и собственно российской жизнью не жили. В результате для них приятней, а часто и понятней собственной страны были Франция, Италия, Соединенные Штаты. И в силу этого они во многом были изначально враждебны своей стране“, – полагает эксперт.
„Российским либералам в целом, насколько я могу судить, свойственна глубокая искренняя ненависть к стране, в которой они живут, – продолжил М.Делягин. – Это имеет объективные причины, потому что это люди с большими запросами, а с другой стороны – с тонкой нервной организацией. Они болезненно сталкивались с нашей тупой, дуболомной системой управления. Ведь в странах типа России одновременно существуют очень разные культуры, и система управления, вынужденная приспосабливаться ко всем сразу, поневоле сдерживает наиболее культурную часть общества. Позволяет ей развиваться, достигать невиданных высот в своей сфере, поддерживает, но при этом и сдерживает тоже. И культурный человек мучается, страдает от этого сдерживания и, понятное дело, протестует. Если человек нормальный, он понимает ситуацию, констатирует, что да, не ту страну назвали Гондурасом, и борется, способствуя ее улучшению. И на этом все заканчивается, потому что в целом ему приятнее жить здесь, чем в гондурасах, и в итоге он своей борьбой приносит пользу своей стране. Грубо говоря, он сражается с ворами, а не с Россией, и потому сражается за Россию. Однако в исключительных случаях это положение вырождается в ненависть к своей стране. И в условиях революции люди, которые по названным причинам глубоко и искренне ненавидят свой народ, всплывают наверх“.
Но вслед за первым поколением либералов, отметил далее аналитик, пришло новое поколение, „поколение коррупционеров, образовавших класс клептократии“. „Они живут ради потребления и ни для чего больше. И коррупция является их образом жизни просто потому, что она является наиболее удобным способом обеспечения потребления. В отличие от либералов, они рвут страну на куски не от ненависти к ней, упаси Боже. Их мотивация проще и страшней: „Ничего личного, только бизнес“. Потому что смысл жизни – потребление“, – считает Делягин. „И, соответственно, человек, живущий ради потребления и при этом занимающий какой-то пост, объективно будет служить не своей стране, а странам более удобного потребления“, – добавил он.
Главной же особенностью либерального сознания Делягин считает тоталитарность: „Либерал вам будет петь про плюрализм мнений до скончания века, но при этом он четко будет исходить из того, что есть лишь две точки зрения: одна его, а другая неправильная. И либералы относятся ко всему остальному миру именно с этой точки зрения. Когда они видят человека, у которого есть какие-то ценности, они испытывают глубочайший шок, потому что не понимают, как это? Для них это выродок – просто потому, что служит не деньгам, а чему-то еще“, – заметил Делягин.
„Когда вам кто-то говорит, что главное – это ваше потребление, что главное – это ваши деньги, знайте, что из вас хотят сделать животное, чтобы в лучшем случае держать вас в клетке и доить, а в худшем – сделать из вас вкусную ароматную котлетку с румяной корочкой. Человек устроен сложнее. Деньги – это инструмент. Мы живем не для того, чтобы дышать, хотя без дыхания мы умрем очень быстро. Деньги тоже необходимы, но мы живем не для потребления, как и не для дыхания. Как только мы забываем об этом, мы превращаемся в обезьян. Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи. Не нужно использовать сверхзадачи для злоупотребления. Не нужно обманывать, грабить и принуждать людей, опираясь на эту сверхзадачу. Но если у нас нет сверхзадачи, мы просто перестаем существовать, причем перестаем существовать значительно быстрее, чем западноевропейцы – заключил Михаил Делягин.
Михаил Делягин: „Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185488

С другой стороны все еще проще: глобализация предельно ужесточила конкуренцию, которая идет уже просто на уничтожение. Огромная часть мира лишена возможности нормального развития, а глобальная реклама показывает ей жизнь американских миллиардеров как нормальный потребительский стандарт. Возникает ощущение, что, если у вас нет домика в Болгарии, то вы уже как бы и не совсем человек. И вы понимаете, что при сложившихся „правилах игры“ ваши дети и даже внуки из нищеты не выпрыгнут.
Михаил Делягин: „На рынке труда в России идет этническая чистка“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=731779

***

из Манифест „Русской Линии“

4. Отношение к Российской власти

Мы – православные патриоты России и поэтому относимся к власти смиренно и по совести, как данной нам Богом по слову Апостола: „ибо начальник есть Божий слуга, тебе на добро. Если же делаешь зло, бойся, ибо он не напрасно носит меч: он Божий слуга, отмститель в наказание делающему злое. И потому надобно повиноваться не только из страха наказания, но и по совести“ (Рим. 13: 4-5).
Так мы и стремимся комментировать действия власти – в зависимости от исполнения властными структурами своих функций, благословлённых им Богом. Если власть отступает от этого Божьего повеления – мы критикуем её действия, если действует в согласии с ним – поддерживаем и повинуемся.
Мы на стороне власти в её борьбе с преступностью, анархией и революцией, толкающими политическую и общественную жизнь к хаосу. Но если власть потворствует греху – мы стремимся это аргументировано обличить, помня при этом, что чаще всего не абстрактная власть виновата в потворстве греху, а конкретные её представители. Поэтому мы не охаиваем огульно российские власти, особенно это касается Президента, ибо мы помним Божью заповедь: „Судей не злословь и начальника в народе твоем не поноси“ (Исх. 22: 28).
Мы радуемся, когда российские власти озабочены проблемами русского народа, и нас огорчает, когда наши проблемы остаются на обочине интересов власти.

5. Отношение к церковной власти

В вопросах духовных мы безусловно послушаемся церковной власти и решительно отметаем попытки некоторой части православных патриотов противопоставить послушание другим христианским добродетелям. Молитва и пост невозможны без послушания и смирения, так и послушание невозможно без молитвы и воздержания. Вопрос же о том, что выше, послушание или пост и молитва, решается духовником для каждого верующего. Исходя из этого, мы смиренно принимаем решения церковной власти, не дерзая осуждать или разбирать духовные вопросы. В тоже время, осознавая себя паствой, мы открыто высказываем свои недоумения по каким-то вопросам церковной жизни, особенно из-за неурядиц советского и постсоветского бытия нашей Церкви и накопившихся в связи с этим канонических и нравственных проблем, и надеемся на их постепенное разрешение нашими пастырями.

6. Отношение к патриотическому движению

„Русская Линия“ предлагает обществу взгляд русских православных патриотов на происходящие в стране и мире события. Не удивительно, что особое внимание мы уделяем освещению событий внутри патриотического лагеря. При этом мы отказываемся от любого вида сотрудничества с не- или анти-православными патриотическими организациями, осуществляющими свою деятельность в среде русского народа. Полагая, что фундаментальные интересы русского народа прямо связаны с Православием, мы стремимся обличать идолопоклонников в среде русских патриотов. Русская линия, состоит на наш взгляд и в том, чтобы оказывать информационную поддержку тем национальным движениям народов России, которые действуют на благо России, даже если эти народы исповедуют свои традиционные религии.

7. Принципы освещения текущих событий

При освещении текущих событий внутренней и внешней политики мы стремимся придерживаться прагматического подхода Государя Императора Александра III. В каждом конкретном случае мы стремимся понять, какие выгоды или потери получит Россия от происходящих событий, способствуют ли они укреплению нашего Отечества. Это позволяет нам избавиться от идеологических клише, свойственных значительной части патриотического движения.

http://www.rusk.ru/manifest.php