Архив на категория: за обществото

Платон. „Държавата“

24 април

Трудностите, които Платон се опитва да реши в “Държавата”, са споменати и в диалозите, с които се занимахме досега. Ето какво може да се каже накратко за тях:

1. Атинската политика и държавно устройство по времето на Сократ и Платон

Политиката, която атинската държава е водела през последния век (от гръко-персийските войни до времето, когато вероятно е писан диалога) са били насочени преди всичко към увеличаване на политическата и военна мощ на града, и към забогатяването му. Така атиняните са привикнали с мисълта, че би трябвало да бъдат лидери (да владеят) над гърците, а може би и над други народи. Въпросът, дали това властване е щяло да бъде добро за гърците, за другите народи, а и за самите атиняни, се е смятал за ненужен; или не се е обсъждал така, че да повлияе на политиката на града.
Относно вътрешнополитическото положение е можело да се каже следното.
Държавното устройство, изработено през първата половина на V в., е демократизирало града така, че практически всеки атински гражданин е бил избираем и е можел да заеме важен пост в управлението и в армията; или поне да повлияе при взимането на важни решения със своите изказвания и гласуване. При това тези решения, независимо дали засягали законопроекти или съдебни дела, обикновено се взимали твърде бързо – пример за това е и самото дело срещу Сократ. И тъй като се взимали с обикновено мнозинство и никой не е имал право на вето, силата на демагозите е била голяма. Често е била достатъчна една тяхна намеса, едно изказване, за да бъде подтикнато държавното събрание към всякакво решение. Несъмнено много от гласуванията са били подготвяни предварително, а и купуването на гласове сигурно е било възможно.

Платон сигурно е смятал, че атинското законодателство трябва или да се усъвършенства или да се промени изцяло. Но, ако се съди по разказа му за събитията около Сократовото дело, той е предпочитал тази промяна да се извърши по мирен път; а ако това се е окажело невъзможно в Атина, тогава би трябвало да се потърси друго място, където да се създаде държава наново, от самото начало, която ще е устроена според едно разумно законодателство.

2. Идеологията на просветените гърци от класическата епоха

Същевременно той е знаел, че бедите в коя да е държава се дължат не толкова на необмислените, набързо приети и може би противоречащи си закони, колкото на идеологията, стояща зад тях – която от своя страна винаги се стреми да се превърне в общ за всички гражданите светоглед. Идеологията на атинските демагози и техните съмишленици от други гръцки държави (ако се съди по свидетелството на Платон) е изглеждала приблизително така:
Добро за човека е това, което му носи щастие. Щастието пък е неотделимо от така наречения “успех” – власт, богатство, почести (или, казано на днешен език – позиция, пари, престиж). Следователно действията на човека трябва да бъдат насочени към завоюване на такъв успех – иначе той няма да постигне щастие и животът му ще бъде пропилян.
Идеолозите знаят, че вероятно съществува и нещо, наречено справедливост (справедлив начин на живот). Това е, когато човек се съобразява безусловно с писаните (гражданските), а още повече с неписаните закони – тези, които засягат общата нравственост и почитта към боговете. Тези закони се свързват с традицията и са изразени в разни нравоучителни разкази (примерно – басни). От гледна точка на идеолозите това поведение и призоваването към него подхождат повече на старите хора – то е част от тяхната “мъдрост”. Но на тази мъдрост те гледат отвисоко, с пренебрежение. Защото “справедливия живот” е нещо, което подхожда на по-слабите, по-незначителните, накратко – на “неуспелите” хора. И понеже старите хора често са слаби, изолирани, лишени от почести и бедни, поради това и такава мъдрост им съответства.
Идеолозите не препоръчват да се вярва буквално на традиционните разкази за богове и въобще се отнасят с безразличие и насмешка към самата вяра в богове. Същевременно обаче те не отхвърлят ритуалите на култа, нито имат нещо против да се разказва за приключенията на боговете така, както примерно в поемите на Омир. Според тях да се вярва на тези неща не е нужно, но може да се говори за тях – ако това се прави за развлечение и “култура”. И както е допустимо да се участва в церемонии в чест на всякакви богове (и близки, и далечни), така са допустими и всякакви варианти на традиционните разкази. Идеолозите подкрепят свободата в “измислянето” на истории за богове.

3. Принципи на разумния светоглед и доброто възпитание

Такава е светогледната обстановка в Атина по времето на Сократ и Платон. Самият Платон, а вероятно и Сократ, са имали възглед за това, как да се построи държава, която да бъде лишена от пороците на атинската.
Принцип на живота в тази държава не може да бъде ненаситният стремеж към успехи (стремеж на всеки гражданин и на държавата като цяло); а, напротив, придържането към справедливостта в обществения и частния живот, и възпитанието на справедливи хора.
Конкретното законодателство, каквото и да е то, трябва да е основано на начала, противоположни на тези, които Платон е виждал в съвремието си.
Първо, необходимо е съвсем друго отношение към боговете – не бива да се вярва на всякакви разкази за тях, и изобщо не бива да се допуска всякакво публично говорене (поезия, представления), отнасящо се до боговете. Би трябвало да се възприеме вярата в справедливото въздаяние след смъртта (и да се казва, че там съдии ще бъдат богове или полубогове).
Платон знае, че този светоглед, напълно различен от съвременния му, трябва да се въведе чрез сравнително ясна система за ранно образование (възпитание). За да го придобият, децата трябва да слушат от малки истории за боговете, съобразени с нравствеността; също и исторически примери, които ще укрепват вярата им, че справедливият човек е и щастлив.

4. Оклеветяването на справедливостта

Съществува една опора на справедливия живот, или по-скоро на обръщането към справедлив живот, която е заложена може би в самата природа на човека – това е страхът от възможното въздаяние, който като че ли се усилва с напредването на възрастта. Пример за това е даден чрез монолога на Кефал:

Добре знай, Сократе, че когато някой си помисли, че краят му наближава, в него навлиза страх и грижа за някои неща, каквито[страхове и грижи] преди това той не е имал. Онези разкази за Хадес, че извършилият тук несправедливост трябва да бъде наказан там – които дотогава са били осмивани – започват да мъчат душата му: да не би да са истинни. И той – било поради старческа слабост, или сякаш като доближил се до онези неща, вече ги забелязва по-добре – се изпълва със съмнение и страх, размишлява и се пита дали не е извършил несправедливост спрямо някого; и който открие в живота си много неправди, случва му – като на децата – да се буди от сън, да се стряска и да се изпълва с лоши очаквания…

Но тези страхове се появяват късно, а преди това, през целия си активен живот, човекът в лошо уредените държави бива уверяван, че несправедливостта е за предпочитане, и му се предлагат легендарни разкази като този за Гигес, или съвременни случаи като този с Архелай – че за един човек е допустимо не просто да живее както иска, но да извърши и най-големи престъпления; и ако остане безнаказан, ще се наслаждава на всякакви блага, включително и на страха и почитта от страна на околните, които не само не биха посмели да го осъдят явно, но дори и сами биха вярвали, че точно така трябва да живее един способен и свободен човек.
За да се придаде убедителност на тези разкази, се предприема нещо като “оклеветяване на справедливостта”. Тя, както се твърди, е оръжие в ръцете на слабите, които чрез нея се защитават срещу силните – вместо да им служат и да им се подчиняват. Значи тя е породена от страх и дори завист. Така че представата за справедливото съществува и се препоръчва само за да обуздава желанията на силните. И тя наистина им създава трудности, пречи им да постигат желаното и понякога ги измамва да мислят като слабите; но ако човек получи възможност, той веднага би забравил размислите за справедливото и би действал само за своята изгода. Това е естествено и така трябва да бъде.
Ето защо се смята, че справедливият съдейства на слабите (нищожните, негодните), и че той самият е като тях – негоден и нищожен: иначе не би бил справедлив. Той е справедлив поради собственото си безсилие и поради слабия си ум.
Против това разпространено вече убеждение събеседниците на Сократ (Главкон и Адимант) предлагат да се проучи да не би все пак да е обратното – както и те самите вярват и биха желали да докажат – че справедливостта не е безсилие и слабоумие, а сила и умност. Но за да стане това, трябва да се избегнат някои грешки, които често се правят в говоренето за нея.
Справедливостта, казват те, не би трябвало да се представя като път към какъв да е успех, защото тогава ще излезе, че тя е заради успеха; ако е така, тя няма защо да бъде предпочитана пред несправедливостта. Това правило – че справедливостта е ценна само чрез себе си (както е примерно зрението, или самото живеене), трябва да се простира и към благата отвъд. Боговете първо не би трябвало да бъдат представяни като пристрастни или подкупни съдии; но освен това не би трябвало и да се мисли, че те предлагат блага, към които повечето хора се стремят тук. Защото тогава пак би излязло, че човек се стреми към земни блага, макар и да отлага тяхното придобиване след смъртта.

5. Как да узнаем какво е тя

Справедливостта трябва да бъде търсена заради самата нея. Така става ясно, че за да можем да я придобием, е необходимо да разберем какво е тя самата. Като метод за търсене на „самата справедливост” Сократ предлага да се проучи една държава, за която бихме се съгласили, че е устроена добре (справедливо) – и гледайки към нея, ще можем да кажем и с думи това, което виждаме. Това е темата на диалога оттук (началото на кн. ІІ) до края (кн. Х).

15 май

1. Стремежът към безсмъртие – пророчества, поезия, любов

В Платоновите текстове, с които се занимахме досега, имаше няколко малко на брой главни теми, които без съмнение са занимавали Платон през живота му и са го подбуждали към размисъл и писане.

Първо – въпросът за вдъхновението, което обхваща понякога човешката душа – било при пророчество, било при създаване или възприемане на поезия, било при влюбване. Откъде идва тази обзетост, която подтиква човека към разни забележителни дела. Тази обзетост, мисли Платон, е част от (или проява на) стремежа към безсмъртие. А мечтата за безсмъртие е обвързана, от своя страна, с усещането за красивото, което като че ли “напомня” на човека за някакво съвършенство, което не може да бъде открито в тукашния му живот. Това, казва той понякога, е “споменът” за отвъдното.

2. Как да заслужим безсмъртието?

Но наред с това пред него стои въпросът и за добрия живот. Мнозина, стремейки се несъзнателно (без да имат знание, без да са мислили за тези неща) към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното от тях. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот, което значи на живота съобразен с красотата, която е сродна и на справедливостта.
Но защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужи повече безсмъртието от справедливия? Ето защо Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието, което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното. Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек ще получи съвършено щастие отвъд.

3. Споделяне на справедливостта. Примерът на Сократ

А как човек може да живее справедливо? Това значи най-напред да не причинява зло и да знае, че претърпяването на зло е далеч за предпочитане отколкото извършването му.
Но наред с това такъв човек би трябвало да се опитва да изведе справедливостта от своята душа и да я сподели с други. Това би могло да стане и с общуване, с разговори, както прави Сократ. А би могло и друго – да даде такива съвети на съгражданите си, които биха им помогнали да устроят цялото общество по законите на справедливостта. Тогава може би злото би било намалено и повече хора, опирайки се на реда и възпитанието в държавата си, биха получили достъп до справедливото и биха живели по-добре; а освен това и такива хора като Сократ не биха ставали жертва на лошите нрави и порядки, и по-скоро биха стоели начело на държавите си, отколкото да бъдат преследвани от управляващите. Ето защо Платон размишлява за най-добрата държавна уредба, която, както мисли той, трябва да се основава най-напред на правилна представа и разумно почитане на боговете; и, във връзка с това, на добро възпитание на хората от детството им.
Но същевременно трябва да се вземат мерки за опазването на тези предадени възгледи, поддържането им през поколенията И тъй като хората са склонни да забравят поради леност, да се плашат от страдания и да се прелъстяват от удоволствия – и в тази връзка да бъдат измамвани относно справедливостта и правилните мнения, които я поддържат – той предлага устройство на обществото, което може би би помогнало да опазването на справедливия и чрез това щастлив живот на почти всички хора и на самото цяло – на държавата.

4. Мислено построяване на държава

а. Поводът

Самият диалог “Държавата” е един мисловен опит, изпълнен, както разказва Платон, в разговора между Сократ от една страна, и двама събеседвници – впрочем това са братята на Платон, Главкон и Адимант – от друга. След първоначалното беседване с домакина Кефал и острия спор с присъстващия там ретор Тразимах, Сократ се опитва да разкаже какво според него е справедливост – справедливостта, в чието съществуване той така или иначе вярва, и към която той желае да се придържа, но която дотогава може би никой не е описал добре.
Затова той опитва да представи една справедлива държава, като наред с това да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие е какво е самата справедливост.
Нека построим мислено една държава – казва Сократ.

б. Държава, чиито граждани се задоволяват с необходимото

За какво изобщо се събират хората заедно? Защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си. Ето кои са тези неща – храна, домове, облекло. Но за да бъдат тези произведения добри, би трябвало да има хора, които умеят да ги създават – и тези хора да бъдат специалисти, да правят само това. Значи в държавата един ще бъде земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач и пр. – а не всеки поотделно да прави всичко, защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри.
Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, би трябвало да има инструменти – ето защо държавата ще се нуждае от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят между производителите – затова ще има и търговци, от които – казва Сократ – един ще пренася товарите, а друг ще урежда размяната на място (и той ще си служи особено много с пари).
В такава държава, казва Сократ, хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си.

в. Държава, чиито граждани желаят повече от необходимото

Но може да има и друга държава, където хората искат не само необходимото, но и онова, което е приятно, без да е необходимо. Там вече ще има повече продукти (стоки) повече изкуства и повече професии. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери, и пр.
Там ще има и много лекари, защото хора ще боледуват от повече болести, а и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго с помощта на всякакви средства. Такава държава несъмнено ще стигне до нуждата да нападне съседите си, за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни специалисти по войната – военни. Но дори държавата да не нападне съседите си, то много е вероятно тя да бъде нападната – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.

5. Стражите

По този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Той оставя настрана за известно време сравнението между простия живот и този, натоварен с излишества, и се замисля за това, които биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете си и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои, казва той, са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието, която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем, както читателят може да се досети, а и самият Сократ казва по-нататък, гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилното обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката тук става дума и за поезията; и Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен за възпитанието порок – че представя боговете погрешно. А първото нещо, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като нашата поезия тук, която всички слушаме – най-напред, тази на Омир.

Относно гимнастиката той говори по-малко, като обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това той казва: а необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, колкото в тази, която виждаме сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?

6. Основополагащият мит

По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, той казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде постави един “полезен мит”.
И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът, който ги е произвел, е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Ето защо не всички би трябвало да правят едно и също – но едните ще управляват, други ще им помагат, а трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. При това трябва да се внимава с родените от тях деца, защото е възможно някои от децата, чиито родители носят в природата си злато, да не са като тях – и те веднага трябва да бъдат отпратени при онези, които носят в себе си от другите метали.
И още – хората, които са повярвали в този мит, ще имат, първо, твърдо основание да защитават родината си – защото тя им е като майка; и, второ, ще се отнасят дружелюбно към всички хора наоколо, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им братя.

7. Собствеността

Относно начина на живот на стражите – първото и най-важно е, че те не бива да имат каквато и да е собственост, нито пък лично жилище. Трябва винаги да се хранят заедно с други от своето съсловие, и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им.
Защото, казва Сократ, ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти.

(следва)

*

Текстът съдържа шеста и осма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (24 април и 15 май 2013)

“Книги за българския народ” (1897-1991)

Нека преди всичко да поздравя проф. Георгиев – той е бил мой професор, аз съм слушал неговите лекции през учебната 1985/1986 г. – и да му пожелая още нови размисли, още книги и най-вече добри събеседници, с които да се среща било на хартия, било и лице в лице. Той е причината да се поинтересувам от това произведение на Михайловски, за което ще говоря сега – защото преди време си купих “Нова книга за българския народ”, а сега, за да я разбера по-добре, се зачетох и в онази, за която проф. Георгиев ни напомня.

Ако се съди по писаното за Михайловски – това, което аз съм прочел досега – изглежда, че той е един автор, много труден за обсъждане, и даже за разбиране. Аз си мисля, че го разбирам; но като чета какво пишат за него, оставам с впечатлението, че някои със сигурност не го разбират. Ще дам пример. Ето едни стихове от Михайловски и кратък коментар към тях, взет от едно издание на неговите съчинения (Избрани съчинения в 2 тома. „Български писател“, 1960. т. І, с. 256-262:

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше смирената готвачка баба Яна…

Боян когато ходи по слънце, сянка нема –
Той сянката си, чада, на дявола продал!
Той знай да възкресява – но вечността отнема!
Той знай да утешава – но знай души да взема!
Могъщий дух на Злото власт пълна му е дал!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше премъдрата готвачка баба Яна…

Прегърбен ходи смъртний, под гнета на съдбата,
Не може да отгатне какво ще доживей,
От горест в горест пада и скита се в тъмата…
Но за Бояна няма неволя на земята –
тлъстее той, добрува, цъфти и дебелей!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше незлобната готвачка баба Яна…

С демоните, посреднощ, в едно събрание лудо
Пирува той, вилнее, ликува и бесней!
Той езди на пържина, подскача, припка буйно,
Върти се из въздуха, реве, квичи, лай шумно
И после се изгубва – петелът щом пропей!
Когато есен почне студен вятър да духа,
Когато се покрива небето с тъмнини
И с призраци и сенки изпълва се въздуха
Тогаз Боян, о чада, обръща се на бухал
И който го съгледа – умира в същи миг!…

Ето какво казва един от редакторите на “Събраните съчинения”:
[Михайловски] е направил опит да очертае образа на най-младия Симеонов син Боян, като е използвал легендите, запазени за него у народа. Той е характеризирал Бояна като напредничав и свободолюбив човек (с. 449).

*

Две предварителни бележки:

А.
В този текст имам намерение да кажа няколко добри думи за българския народ.
Б.
За да се проумее написаното от един автор, е нужно да се направи усилие за цялостно схващане на характера и духа на този човек, макар и само въз основа на текстовете му. Но за да се проумее характера и духа на кой да е човек, трябва да имаме някакъв възглед за характера и духа на хората изобщо (на “човека”).

1. Човекът и неговата идеология (идеологията на светския оптимизъм)

а. Идеологията е не само обществена, но и лична работа

Всички начеващи идеолози, почти всички деца, повечето млади интелигенти, и не малко обикновени хора (като нас тук) вярват в следното:
Всеки човек заслужава щастие, тъй като всички хора, дори понякога да изглеждат лоши, в основата си са добри. Ако не изглеждат добри, това сигурно се дължи на лошите условия, в които живеят (и това обикновено не е по тяхна вина). Човек има право да живее добре (което значи – леко, приятно, достойно, сиреч – да получава уважение/похвали/комплименти, дори почести).
Освен това светът, в който живеем, като цяло е справедлив (може би тук-там има изключения). Следователно “хората”, “човечеството”, а може би направо и всеки един поотделно – в крайна сметка наистина заживяват добре.
Тези идеолози и пр., за които говорим, са оптимисти. За тях светът е едно добро място за живот (може би даже най-доброто).
Какво остава да се прави? Само едно – да се подобряват условията.
Но това, което такива хора мислят за обществото, е просто повторение на мнението им за себе си, именно: аз съм един добър човек и е естествено да живея добре. Аз го заслужавам; това ми прилича. Освен това аз имам права – “човешки права”. Значи е редно да живея в добри условия – и нека те да бъдат по-добри от сегашните и тукашните. Светът е справедлив – следователно е сигурно, че аз ще живея добре.

Но колкото и човек да се е старал да подобрява условията на живот било в своята среда, било лично своите, колкото и да е твърдял, че обществото напредва, или че нещо в обществото напредва, накрая (все едно кога, когато му се отворят очите) той изведнъж вижда, че резултат няма.
Вижда, че 1) хората са си останали пак толкова далечни помежду си по благосъстояние и власт, колкото са били и преди 30-40 години; а и 2) самият този интелигент или обикновен човек, за когото тук говорим – той нито е видял осъществяването на обществено-политическия си и културен идеал, нито сам е заживял толкова “добре”, колкото е мислел, че заслужава. И това се случва след десетилетия на труд, или поне на искрени надежди, че положението ще стане по-добро. Разочарованието е голямо, но при повечето от тях принципът си остава непроменен, и той пак гласи същото: “хората (и не на последно място аз) заслужават да живеят добре. Нещо повече, всички те в крайна сметка несъмнено заживяват добре. Не може да бъде иначе, тъй като, както казахме, този свят е справедлив. Той е най-доброто място за живот. Нещо повече – само в него има живот”.
Човекът е живял години, остарял е, и пак си е оптимист.

б. “Идеологията е истинна; хората са фалшиви”

Е, как да отнесем този принцип, тази вяра, към ставащото в течение на живота ни? Ето един начин – да видим най-сетне “кои са хора”. И тогава става следното: повечето същества, “изглеждащи като хора” просто се изключват от този проект – на основание, че те някак си, в някакво важно отношение, или направо “по същество” – са “по-малко хора”; или, още по-смело казано, въобще не са хора. Ето така ще обясним защо те не живеят “добре”. И така въпросът със социалната справедливост и световния прогрес, който води до всеобщо благосъстояние, се оказва решен. Остава да се реши и още един – “Какво е положението с мен?”

Колкото и да ограничава и да уточнява вида и числото на “истинските хора”, човекът, за когото говорим, няма да се справи с този въпрос.
Той няма как да забрави или да отмине несъответствието между предполагаемия “добър живот”, за който винаги е мислел, и собственото си (според него) нещастно положение. Той няма да се реши да каже окончателно: “да, човек съм и следователно живея добре” или, обратно, “не, не съм човек и заслужено живея зле”. Положението е по-скоро следното: той все още се надява, че е човек, но пък е уверен, че не живее добре.
Защо е така? – пита се той.
Въпросът е важен, защото има опасност да се окаже, че той не живее добре точно защото не е човек . Така че той ще трябва да потърси обяснение на ситуацията, та да стане ясно следното: “Аз съм особен случай: един истински човек, който обаче не живее добре”.
В такъв случай не се мисли много, а се минава към отправяне на обвинения. И най-напред биват обвинени онези, които се преструват на хора, обаче не са. Това е лесно, тъй като те, щом са далече от лекия живот и почестите, са далече и от властта – значи не са опасни, разрешено е да бъдат ругани.
Така става, но независимо от това близо до обвинителя винаги стои и си остава ужасната мисъл, за която споменахме – че от гледна точка на “действителните хора” той самият също не е човек. И нищо чудно, че тази мисъл го посещава: защото това следва от собствения му принцип – “естествено е човекът да живее добре, а не-човекът, човекоподобното, низшето същество – за него е естествено да живее зле”.

в. “Ами аз?”

При по-гордите хора тази драма – “Човек ли съм аз или не?; И ако съм човек, защо живея зле?” може да завърши със самоубийство – или буквално, или в мек вариант. А мек вариант значи самозатваряне в битови дреболии, всячески нищожни разправии, мърморене, клюкарстване и интригантстване; два-три брака, действителни или полувъображаеми интимни авантюри; рутинна и самоцелна работа; алкохол, антидепресанти и пр. Но и да не стане точно така, едно е сигурно – озлобление срещу всички, включително и лично срещу себе си.
Такава е съдбата на упорития оптимист.

2. Ругателите на Михайловски и на неговия народ

а. За Михайловски

Обаче Стоян Михайловски не е бил такъв човек. Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за “тълпата”, това не значи, че си враг на, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата “обществено-политическа формация” или направо на “този народ”.

Аз не вярвам, че “Книга за българския народ” е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: “това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина”.
Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: “различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва”.
Така че Михайловски, който често се гневи на “тълпата” е пак същият човек, който пише “Върви, народе възродени”. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто “тази част на света”.

б. За пишещите читатели и ругатели

За съжаление при някои от изказалите се за Михайловски положението е точно такова, каквото го описахме в началото – при тях имаме нарастващо недоволство от своята (както те си мислят) незаслужена измъченост; и, заедно с него, нарастваща омраза към всеки по-беззащитен, върху който можем да стоварим гнева си. И ето ви един беззащитен – самият български народ. Кой ще ни упрекне днес (говоря не само за 2012, но изобщо за последните години, и дори десетилетия), кой ще ни накаже с нещо, ако излеем всички ругатни, които ни минат през ума, върху този народ?
И да има някой, който да ни възрази, той няма да е нито влиятелен, нито опасен. Ако пък беше влиятелен или опасен, тези интелигенти щяха незабавно да се преобразят в едни добри, дори изявени патриоти. Но сега положението е друго, това не е нужно, и ето защо те са българофоби, а също така, и съвсем неслучайно – те са и русофоби. Това, мисли днешният интелигент, също е похвално, така човек също има шанс да бъде забелязан “където трябва”. Но тези хора не се отнасят така към всички: да, те са българо- и русофоби, но не са антисемити, не са хомофоби, не са даже традиционни расисти. Защото точно днес това не е прието.

Но да не сме наивни – когато някой хули народа си било от глупост, било по внушение “откъдето трябва”, той не се цели само в него. Целта е по-далечна. Народът – това съвсем не е просто сбор от събрали се на едно място индивиди, случайно говорещи на приблизително един и същ естествен език. Това са хора, които нещо заедно правят – и не само семейства и родове, макар че без това не може, не само и бизнес, а наистина общ живот на хора, лично непознати помежду си, макар и разпознаващи някои свои общи сънародници. При това всички те, събрани заедно, в нещо вярват. И то е такова, че всеки, ако наистина принадлежи към народа, би предпочел да се откаже от битови удобства, от почести, а понякога и от живота си (някои са го правили), отколкото от това нещо.
Кое е то?
Това, за което Михайловски говори почти на всяка страница – вярата в Бога. Тя, чрез Църквата, е създала този народ; и са прави тези, които казват, че българският народ е роден през ІХ в., а не по-рано – колкото и древни да са неговите предци. От своя страна пък народът – чрез езика си, а и чрез държавата си – се е оказал опора на Църквата, неин защитник; и това продължава и до днес, до самата 2012 г. Е, при това положение, лесно ли е да похвалиш такъв народ?
Та точно тази негова обявена религиозност е камъкът, в който всичките му рецензенти, за които аз знам, се препъват, или поне гледат отдалече да го заобиколят. По подобен начин рецензентите на руските писатели се затрудняват с Гогол и Достоевски. “Да бяха само патриоти”, казват си те – “ще се понесе някак” – “но те са и християни, и при това нито разколници, нито протестанти, нито католици.” А ето, вижте примерно Толстой – той е друго нещо.

Заниманието с такива автори като Гогол и Достоевски е трудна работа, сериозна и не за всеки; и същото може и трябва да се каже, когато споменаваме Михайловски. Защото не е възможно, мисля, човек да напише нещо за него и при това да не покаже какъв е той самият (пишещият). Сред читателите, които са известили публично, че са чели нещо от Михайловски, се виждат даровити, но остро честолюбиви и затова дребнави хора; виждат се младежи, вярващи в “прогреса”, “културата” и в други празнословия; безлични или просто страхливи буквоеди; обикновени глупци; безхарактерни нагаждачи; несъмнени подлеци.
Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.
А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.

Текстът е четен на конференцията „Невидимата школа“ в чест на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов (28-30 ноември 2012)

Видеозапис:

http://www.youtube.com/watch?v=K2BFqjDIQsQ&list=PLCZFyOYXs5eLyDoGiZertt5PFWeeUQPvd&index=5&feature=plpp_video

въпроси и отговори:

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“ (1923 г.)

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен.
(11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Медии и истина

(по повод неспиращото гонение срещу Православната Църква и раздухването на клеветите срещу Нея и служителите Й)

Принципи на „прогресивната“ (или „светска“) журналистика :

1 – да се отрича истината и Бога (с аргументи – „свобода на съвестта и словото, мир, взаимно уважение“)
2 – да се отрича справедливостта („всеки има право да протестира, че не е получил полагащото му се.“ Резултатите от протеста обаче са според силата на протестиращия и неговите покровители)
3 – да се оклеветява Църквата („клириците да не претендират, че са по-добри, да не ни поучават – всеки си е добър, пък и какво ще прави си е негова работа“)
4 – да се охулват националните държави и институциите им („опасни са за малцинствата“; институциите пък „не вършат работа, остарели са, служителите им непременно са корумпирани“)
5 – да се охулва народът на „тази държава“, традициите и нравствеността му – „тъп, робски, изостанал, пречи ни да живеем добре“

също:

1 – да се рекламира скъпото, лъскавото, чуждестранното (но да е скъпо), „светско-цивилизованото“ (значи лъскавото, което се рекламира), „новото“ (особено ако е скъпо) и неговите притежатели – защото всичко това е „елитно“.
2 – но и евтиното, вкусното („ядем си на воля“), местното (само защото е местно), просташко-агресивното, примитивно-ксенофобското – защото си е „наше“.

И противопоставяне на 1 и 2, като:

чрез местното (защото е местно, „наше“) се отрича чуждестранното (защото е външно, „тяхно“) и обратното. Така се утвърждава взаимното охулване – намират се основания за него, а и хората привикват да се охулват едни други.
Наред с това се утвърждава и самопрезрението, което очевидно е неприятно, но се представя за „осъзнатост“; а заедно с това и самоласкателството-надменността – просто защото е нещо приятно.

***

Бог се отрича „заради истината“, а в действителност – заради дявола.
Неговите заповеди и Църквата Му – „заради свободата“, а в действителност – заради разгарянето на страстите и в полза на греха.

Отричат се още:
Справедливостта – „заради правата на индивида“, а в действителност – заради силата, която си купува правораздаване и в полза на силните на този свят.
Националните държави – „заради националните малцинства“ (като „националните“ най-често се премълчава), а в действителност – заради империите.
Народът – „заради личността и цивилизоваността“, а в действителност – защото удържа семейството и идеята за човек, която се създава и утвърждава в семейството. Също: защото поддържането на националното (припомнянето на миналото, опазването на вече даденото) е задача, различна от задачата да се консумират все повече и все по-скъпи неща. И заедно с това – защото народът принадлежи на Църквата и може да Я подкрепя.

Въобще се отрича човекът като нещо разумно и сътворено по образ Божий. Задачата е да се уверим, че той е нещо „изменяемо“ и следователно не може да се каже какво е; защото ако се каже, от това ще следват и изводи относно поддържането му. Това обаче – да се знае истината за човека и той да бъде поддържан като образ Божи – не се харесва на нашия враг.
Чрез отрицанието на човека се гарантира „свободата му“ да бъде просто опаковка на апетити към „приятни неща и преживявания“, все едно какви са те.

***

Ако някой смята, че си измислям за отношението на медиите към българския народ, Църква, държава и история (и не само към този народ, Църква, държава и история, разбира се) нека се осведоми за изказванията на хора и организации, чиито речи се тиражират всеки ден. Ето какво ни съобщават оттам:

1. Човекът е нещо изменяемо и който в България не мисли така, да внимава:

Основното нарушение на човешките права в България са продължителното задържане на хора и липса на закрила, дискриминацията на малцинствата, нетърпимостта и насилието срещу лезбийки, гейове, бисексуални и транссексуални. Това посочва в доклада си за 2009 г. Международната правозащитна организация “Амнести интернешънъл” .

http://www.vsekiden.com/#Scene_1

1 а. Извратеността на лезбийките и т.н. не бива да тревожи никого. Но нека да се тревожим, и то шумно, за епископите на БПЦ:

На пресконференция по повод разразилия се секс-скандал в Семинарията представители на Светия синод, както и деканът на Богословския факултет са подкрепили епископ Сионий и са изразили възмущението си от начина, по който е оплют ректора на учебното заведение, предаде БНТ. Припомняме, миналата седмица е била подадена жалба срещу ректора на Софийската духовна семинария за блудство с момче, което учи там.

http://news.ibox.bg/news/id_209486383

2. Българските институции не бива да имат последната дума по въпроси, отнасящи се до българската история. Примерно:

Столичният кмет Бойко Борисов поиска СОС да отмени решението си за наименуване на ул. “202” на бившия министър-председател Богдан Филов… Решението на СОС предизвика острата реакция на еврейските организации в страната и на посолството на Израел… Столичният общинският съвет ще разгледа предложението на кмета за отмяна на решението, коментира днес председателят му Андрей Иванов… Аз обаче съм инженер, а не историк и нямам мнение по въпроса”, каза Иванов… Лидерът на ДСБ Иван Костов каза, че ДСБ подкрепят решението на кмета Бойко Борисов да върне за преразглеждане решението на Общинския съвет.

http://www.vsekiden.com/?p=51584

3. Българският народ е злобен, завистлив, провинциален, груб:

„България върви на никъде, народът мрази всички горе“. Това е становището на социолога Андрей Райчев. Според него хората се чувстват зле и то при максимално добра ситуация – когато в страната са влети 50 милиарда евро – (40 милиарда чуждестранни инвестиции и 10 милиарда от гастарбайтерите)… По мнението на социолога омразата към богатите е капан, защото техните инвестиции са извор на благосъстоянието. Народът изпитва ненавист към всички горе – че едните лъжат, че другите крадат – едните са политици, а другите богати и хората смятат „щом си там – значи си гад“, поясни Райчев.
Според Петър Емил-Митев започналата кампания за евроизборите може да се определи с две думи – провинциалност и грубост… По думите му, свидетели сме на кампания, уникална с ниското ниво на политическа култура. Той изтъкна, че България е единствената страна, в чийто политически език има понятие като „депутатско кюфте“. „Точно обществото и политически живот не са европеизират. Бизнесът – да, но политическият живот – не“, констатира Емил-Митев.

http://news.ibox.bg/news/id_187949581

4. (особено важно)
Всяка неуредица или нещастие в България се дължат на българската държава като такава (Следователно, за да се премахнат неуредиците и за да няма нещастия, трябва да се премахне държавата)

„При тази майтап държава трагедиите на пътя са закономерност“ (заглавие в „Сега“)

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3667&sectionid=5&id=0000902

***

А когда нам ещё говорят о толерантности, тогда высшие духовные ценности можно трактовать по-разному, а значит, истины нет. Толерантность – это не веротерпимость, это вульгарный атеизм. Хорошо, когда воинствующий атеизм, тогда всё понятно и можно спорить и выстраивать отношения. А когда говорят, что истина во всех религиях – это значит, что её нет. Этот вульгарный атеизм сегодня развращает общество и, конечно, в первую очередь детей. В ближайшие годы ситуация будет только катастрофически ухудшаться“, – полагает отец Евгений.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183129

Совет Европы расценил богохульство как проявление свободной воли человека, не относящееся к числу противозаконных действий, передает „Интерфакс-Религия“. В докладе, опубликованном на днях Венецианской комиссией, консультативным органом Совета Европы по конституционному законодательству, обосновывается существование различия между богохульством и оскорблением религиозных чувств. При этом эксперты комиссии отметили, что ненависть и вражда на религиозной почве, в отличие от богохульства, должны считаться преступлением, как это законодательно утверждено в большинстве из 56 стран-членов Совета Европы. Во многих европейских странах существуют законы против богохульства, однако на практике они применяются очень редко. Между тем в большинстве исламских государств богохульство считается преступлением, за которое полагается смертная казнь.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183127

Избори, войни и демокрация по света

„Американцы совершенно не думают о жертвах войны, о стариках и старухах, о детях-сиротах. У США совершенно нет совести. В ходе недавних беспорядков в Иране погибло несколько человек, и тут уж американцы кричат об этом на весь мир, а в ситуации с Ираком в течение шести лет США вообще ничего не сделали, чтобы прекратить столь многочисленные убийства мирного населения страны“, – отметил он.
Доктор Назим Межид ад-Дейрави: „Присутствие американских войск обернулось катастрофой“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183778

Более ста лет назад святитель Феофан Затворник писал:

„Для христианина истинное обновление уже завершено. Все другие поновительные приемы не должны касаться той его стороны, по которой он есть христианин…
Быстро идут науки вперед – и пусть. Но если они допускают выводы, противные откровенным истинам, то ведайте, что они уклонились на распутье лжи, и не идите вслед их.
Размножаются повсюду удобства жизни – и пусть. Но это никак не может изменить той истины, что узкие врата и тесный путь вводят в живот вечный, и кто стал бы проповедовать противное сему, тот проповедовал бы ложь…
Изобретается все к упрочению благоденствия на земле – и пусть. Но то несомненно, что это никогда не дойдет до того, дабы уже не нужно было, по обетованию Божию, ожидать нового неба и новой земли (2 Пет. 3, 13)…
Так и во всем. Следует утвердить в себе сознание духа веры и жизни христианской и, храня его непоколебимым, все несогласное с ним отвергать. Такое сознание будет для нас то же, что утес среди волн морских“.
В этих строках выражено подлинно христианское отношение к изменениям в общественной жизни – воспринимать их самих по себе спокойно, отвергая любые попытки кого бы то ни было представить эти изменения как повод для отвержения христианской истины.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

***

Либерализмът е езичество без пантеон, нацизмът – юдейство без Бог, комунизмът – християнство без Бог.

Ведь святые – это избранные сосуды Духа Святаго, а Дух Святый во все времена неизменно наставляет: «люби врагов СВОИХ, истребляй врагов ОТЕЧЕСТВА, гнушайся врагов БОЖИИХ» – святитель Филарет (Дроздов).

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/12/28/za_chto_nenavidyat_stalina/