Архив на категория: за обществото

Писмо до анонимен автор

Ако текстът “Харта за…” не беше отпечатан на първа страница на в-к “Култура”, щях да си помисля, че чета “възвание до американския народ”, написано от някой избягал агент на ЦРУ, докато е чакал самолета за Еквадор на летище “Шереметиево”. Но не, при цялото ми уважение към редакцията, такъв материал не би могъл да се помести на първа страница на вестник от ЕС-овска държава. Затова допуснах, че е писан от някой наш местен активист, жаден за свобода – онази свобода, която на повечето хора им се харесва от пръв поглед. Така и се оказа, но тъй като не видях името му нито в хартиения брой, нито на посочения адрес, ще го наричам “анонимния автор”. Разбира се, това не е обида, просто човекът не си е написал името.

Ето по този повод един виц:

Разговарят двама съветски граждани:
Знаеш ли, Рабинович се оказа педераст.
– Какво?! Взел ти е пари назаем и не ти ги е върнал?
– Не, не, в добрия смисъл…

Редакцията е махнала някои места от текста, качен на http://harta2013.eu/, на първо място въведението, започващо по класическия начин: “Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна…”

Е, как да не си спомниш за:
Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?
– Единадесет души – отговаря Михал.
– Толкоз ли бяха?..
и т.н.

Но да оставим шегите. Добре е, че са махнали увода, защото вече има алтернативен протест на друго място в София, пък той е в подкрепа на парламента, а и на държавата въобще. Сигурно е организиран от мнозинството – питали са някой препатил какво да правят, той им е казал.
Както и да е, вече не може да се говори ей-така за “протеста” като за нещо красиво. Трябва да се различава “добър” от “лош” протест и така ще затънем в умувания кой кой е. А е нужно да се действа, както ни казва анонимният автор на “Хартата”.
Да видим, прочее, какво се говори там.

І.

Накратко, “тази държава” е: нелегитимна (добре, “отчуждена от легитимните си основания” (1), престъпна и опорочена. Тук имаме “режим”. Напомня се, че “страната” е “нецивилизована”. Къде без това.
Дотук нищо ново – смердяковщина и либералфашизъм.

Анонимният автор е видял някъде думата “плутокрация” и си служи с нея с възторг, като младеж, който току-що си е получил дипломата за средно образование и я оглежда. Безпокои се, че у нас имало плутократи и че от тях зависели много неща.
Кажете, господин анонимни авторе, Вие да не сте забравил, че България, която не харесвате, от години участва в един конгломерат от уж независими държави, който е доста богат, доста сериозно въоръжен и отлично контролиран отвън (пък и отвътре, не ще и дума)? Ами военната им/ни организация, натоварила се вече с престъпления, някои от които стигат до геноцид? Или моята страна Ви изглежда като тихоокеанско островче отпреди колонизацията, като оазис в Сахара преди персийското нашествие?
Не, уважаеми, България е не е нито сама, нито независима, напротив, тя е много натясно сред други, тъй като е подчинен (неравноправен) член на един военно-политически блок и нещата тук са под контрол почти толкова, колкото по времето на Хитлер и проф. Филов. Има обаче едно нещо, което не е като тогава, и Вие сте го забелязал – това са изборите.

Относно плутокрацията. У нас имало влиятелни богаташи? Кажете, анонимни, тези богаташи къде си държат парите? В мазето на кюлчета? Ако не е там, сигурно е в някоя банка. А на Вас известно ли Ви е, че днес всяка една банка в ЕС може да бъде затворена с едно обаждане по телефона и никога повече да не отвори? И че всяка сметка може да бъде блокирана до второ нареждане? Не вярвате? Значи тази година не сте чел вестници.

Е добре, какви са тези плутократи, които не могат да разполагат с пари, ако нямат за това едно милостиво разрешение “отгоре”? Ако пък те наистина владеят парите си, попитайте по-“нагоре” как е станало това, а не ораторствайте пред българите. Те са бедни и не решават нищо друго, освен за коя от предложените им партии да гласуват. Но и това вече Ви се вижда много, нали?
И да има тук хора с пари, анонимни човече, те са зависими и са най-много слуги на онези, които решават коя банка в ЕС може да работи и коя – не. Така че ако плутокрацията Ви безпокои, трябва да я търсите другаде. Попитайте например тези, които печатат (или просто регистрират) парите и решават къде колко да изпратят. Не знаете кои са? Е, и аз не ги знам всички поименно. Но мога да Ви помогна, макар и с малко. Господин Пеевски не е сред тях.

Но Вас плутокрацията не Ви интересува, макар че си служите с тази дума. Причините може да са няколко. Или 1) нищожна част от парите й стигат и до Вас, или 2) не искате неприятности, като, да речем, да Ви обявят за луд, или 3) вършите тук една работа, за която такава информация не Ви трябва.
А може да са и трите наведнъж.

ІІ.

И тъй, какви са действителните провинения на държавата, която анонимкото мисли да урежда, надявайки се, и не без основание, на Голямото началство?

Първо за повода. Да не се лъжем – ако не друго, скучно е. Не става дума нито за неуместни назначения, нито за “бутафорност” на демокрацията. Кажи, скъпи читателю, ти, който с мъка пазиш ума и съвестта си живи – къде около северната половина на Атлантика в началото на този век имаме “истинска демокрация”? Никъде, нали? Защо са тези празнословия тогава?
На нас днес ни се случва това, което вече се случи из множество страни през тези 10-15 години – Сърбия, Ирак, Афганистан, Украйна, Русия, Египет, Либия, Сирия, Гърция, Италия, Кипър, Турция, Бразилия (списъкът е непълен, ако се заемем да го довършим, ще стане час по география). Навсякъде различни поводи, различни методи и различни резултати.
И тъй, какво имаме тази година в България? Една партократическа секта, аналогична, мутатис мутандис, на арабската ал-Кайда, беше изгонена от парламента. Напълно законно и по волята на народа. Досадно, а? Кому е нужна, наистина, такава демокрация?

Но това си е наша вътрешна работа и тя може да послужи само като повод за събития. Има обаче и неща, които се виждат отвън:

- Референдум за АЕЦ, към един милион души “за”. Е, и десет милиона да бяха, пак нямаше да я има вражеската централа, но що за действия са това? Искате по-евтин ток? Хм.
– Протакане на ключови закони – за еднополови бракове (на всички ни дойде до гуша с това, но работата не потръгва), за права на детето (да доносничи против родителите си, да ги съди, да бъде въдворявано на по-хубави места по решение на компетентни хора) и прочее в тази насока. Самото отношение към тези работи (това е менталитет, тук само демокрация не стига, ама и нацистите преди време не можаха да свършат всичко запланувано).
– Телевизията през месец-два показва разни попове. Разкол в Църквата на практика няма. Руският патриарх им идва на гости. Отгоре на това избраха и свой собствен, и никой не е оспорил както трябва процедурата. Тук неправителствени организации има ли изобщо? Всичко като в средновековието.
– Пък да погледнем и изборите най-сетне. Хайде, онази секта взела-дала, ще се направи нова. Но какви са тези партии, това парламент ли е? Бивши комунисти + турци + хм… българи.

ІІІ.

Да видим сега какво предлага нашият автор.
Понеже всичко е такава каша, а бомбардировки не се уреждат лесно (ето, в Сирия свободните демократи вече изклаха няколко десетки хиляди от нецивилизованите си съграждани, и помощ от въздуха няма – та ние ли ще се вредим?), остава да действаме с нещо като мирни средства.

- Трябва да има непрестанни маршировки из центъра (“постоянна активистка кампания за публично атакуване на…” – после ще видим на какво).
– Борба за възвръщане на привилегиите по места (“тактика на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима”). Много оригинално. А Вие, господин авторе, правил ли сте някога нещо друго? Нали цял живот сте се събирал с приятелчета тук и там с цел взаимно уреждане? И то “в ключови сектори”, разбира се, ясно е, че не по строежи и ферми.
– Съставяне на “експертни групи, които да изработят…” Значи пак проекти, стипендии, конференции, семинари и така до пълна победа на… какво беше? А, ето. Резултатът щял да бъде: “описание на конкретиката на плутократичния модел в … политическа система, съдебна власт, сектор сигурност, медии, финансова система….” Всичко сте изтървали, а? А какви времена бяха…
– “Създаване на обществена комисия с участие на юристи и общественици, които са заслужили обществено доверие, за обобщаване…” Да ме простят уважаемите дами и господа, подписали прокламацията (към 70 са, мисля), обаче тук всеки по-внимателен читател, волно или неволно, започва да им чете имената.
– Сега съвсем по същество. Ограничаване на изборните безобразия на този твърдоглав народ: “конкретни законодателни предложения за изменение на изборните правила и правилата за осъществяване на политическа дейност”; и възстановяване на златния век: “…така че да бъде гарантирано автентичното политическо представителство на гражданите.”

Това е. Въпроси?

ІV.

Сега пак сериозно. Колкото и хора да подпишат един текст, неговият автор винаги е само един. Поправките са отделна работа. Така че моля уважаемите ми съграждани, които са подписали текста – първите 70 имам предвид – да не мислят, че казаното се отнася направо до тях. Не. Първо, те добре са направили, че са си написали имената (освен ако някой друг не им ги е написал, всичко става, знам). Но не съм уверен, че всички те са чели това нещо. Те са хора утвърдени в своите професии, занятия и в публичното пространство, заети са, и просто не са отказали да бъдат внесени в списъка.
И впрочем какво значи “чели”? Опитното око минава през такова произведение за десет секунди. Какво имаме – позната фразеология, питомна някак си, закръгленка, сигнали към Началството (“правозащитно и екологично движение” – тук всички сме наши хора демек), накратко, борба за власт със законни средства. Има ли проблем?

*

Защо Вие, господин анонимни авторе (добре, може и да сте госпожа, сега няма да си обръщам целия текст наопаки заради пола Ви), който искате да лишите мен и народа ми от изборен глас, защо подмамихте толкова хора да се присъединят публично към мерзкото Ви писанийце? Надявам се всички те да Ви заплюят.
Вие сте келепирджия и подлец. Засега. Аз може и да Ви познавам – било по име, било по физиономия, може да съм си писал с Вас и-мейли или да съм седял с Вас в една стая.

Ето Ви един виц за десерт:

Рабинович, определете се. Или свалете кръстчето, или си обуйте гащите.

Ще Ви го разтълкувам. Това е съвет да се избягва хитруването. Ако ще служите на някакви господари – сега едни, после други, трети път трети – кажете: “Аз съм слуга и служа на който плати. Това ми е изгодно и ми харесва”. И не говорете за човешко достойнство и почтеност.
Ако пък Ви интересува почтеността, тогава я търсете винаги и заради самата нея, а не само когато Ви наредят, и то с друга цел. Само така ще станете човек.

*

Вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/21136

*

(1) – Браво бе, Гуньо!… Че ти как го мислиш Гуня?

Браковете – вчера и утре

(по повод на статията на М. Шиндаров)

“Мюлер казва на Щирлиц:
– Щирлиц, снощи сънувах страшен сън за Германия. Беше в началото на ХХІ век. Канцлер ни беше някаква баба, а външният министър беше педераст.
Ако Мюлер знаеше какво беше сънувал Щирлиц за Съветския съюз…”

І.

Смешното във вица е, че победената Германия е пострадала само от гледна точка на един хитлеристки офицер – и то защото е сексист и хомофоб. Докато победителят – Съветският съюз (Русия) – е пострадал от всякакви гледни точки.

И все пак e трудно да се разбере кой колко е пострадал. Ето, онзи ден в Лайпцигския университет се гласувало стандартно обръщение към професорите и студентите – към всеки професор (мъж или жена или нещо друго) обръщението щяло да бъде “Господин професорке” (Herr Professorin), а към студентите, аналогично – “господин студентке” (Herr Studentin). Не е нито шега, нито слух. В Русия пък, както е известно, се приема закон за забрана на пропагандата на хомосексуализма сред непълнолетни. Което най-вероятно значи – пълна забрана на тази пропаганда. Няма да ги разстрелват, разбира се, става дума за малка глоба.

Какво ще кажете, господа и дами (и каквито още искате да Ви наричат) правозащитници? Къде е по-добре? Ще кажете “в Германия”, как иначе. Да, ама и някои от вашите дядовци и баби (за трети не се сещам) пак бяха за Германия между 1940 и 1942-3. А после какво стана, за кого ли са били? Как мислите? Мирували са, то се знае. Така ще стане и с Вас. Гледайте внимателно какво се случва в Сирия. Това е Вашият Сталинград.
А как мислите, че ще е в Европа, пък и оттатък – че няма да има втори фронт ли? Дали милионите турци в Германия ще се променят така, както госпожа Меркел ги съветва? А пакистанците в Англия? А мароканците във Франция? Не, няма да се променят те. Но е вероятно да бъдат удушени още много водачи на културната революция и всякакви там тихи и шумни труженици на правозащитното поле. И някои военнопрестъпници ще бъдат обесени. А Вие тук ще се спотайвате.

ІІ.

Признавам си, смях се от сърце докато четох коментарите към статията на Михаил Шиндаров. На хората така им се иска да са свободомислещи, непредубедени, цивилизовани и благовъзпитани. Обаче не им достига сериозност. И не смеят да рискуват, дори само с думи. Обидени са, сърдят се, тропат с крак на редакцията, искат извинение, че даже и покаяние. Говорят за “осъждане” и то “по бързата процедура”.
И какво ги засяга? Точно те ли са онези лесбийки, транссексуали и т.н. които авторът оскърбява и може би заплашва? Не, разбира се, те 100 % до един си консумират обикновения секс по обикновения начин (за подробности не питам). Те впрочем така и са били заченати. Защо не отидат при баща си/майка си, та първо тях да проучат, дали са достатъчно толерантни? Първо това, пък после да се карат на някого, задето бил казал, че извратеният секс не е продуктивен. Ами да, не е. Ако баща Ви и майка Ви бяха по-разкрепостени, Вас нямаше да Ви има и нямаше да стигнете до днешното си просветено разбиране за тия работи. Не Ви ли е срам, че сте се родили по този елементарен начин?

Какво казва Михаил Шиндаров в статията от 14 юни? Ако бракът е само договор за съжителство (предполагащо интимна телесна близост) между дадени индивиди, тогава той може да бъде всякакъв, няма откъде да дойде ограничение. Много векове бракът по тези места, които ние обитаваме сега, е бил съюз между 1 мъж и 1 жена. Ще добавя – пред Бога, но не за да дразня мнозина от читателите, а защото ще ни потрябва по-нататък. И при това – за раждане и възпитаване на деца, сиреч на други хора като тях.
Освен това – причината бракът да се състои точно от 1 мъж и 1 жена е следната: “така е решено и заповядано”. Ако това не беше решено и заповядано, тези същества пак биха се размножавали, само че без брак или без “такъв” брак. Но е решено: хората да се раждат и отглеждат именно по този начин, а не по някой друг.
В историята се е случвало неведнъж хората да забравят, че бракът е такъв “по заповед” и решават, че могат сами да се разпореждат с него. Тогава семейството се удържа в този вид още малко и по инерция, а след това започват промените. Точно на такива промени сме свидетели ние с Вас сега.

И тъй, какво ни се предлага, и то чрез закон? Да се промени това положение (да се “отхвърли заповедта”). “Брак” ще бъде и това, но и друго съжителство – щом участниците са се споразумели. И те също ще отглеждат деца, тъй като го желаят. И несъмнено тези деца ще бъдат чужди изцяло или отчасти – значи произведени или “чрез” съвсем други хора, или без участието на поне един от съжителстващите. И няма да има ограничение какви, пък и колко ще са участниците в това съжителство. Защо да има? Знаете ли някаква причина за ограничение (след като “онази заповед” е отхвърлена)? Ако да, пишете ми.

ІІІ.

Сега да видим защо читателите на М. Шиндаров така силно се развълнуваха. Той не беше нагрубил никого от тях. Те се интелигентни, информирани хора, и отлично разбират, че силата, която прегази за двадесетина години цяла Европа и наложи закони, с които стотици милиони хора, макар и обработени от групата монополни и цинично идеологизирани медии, не бяха съгласни, няма как да бъде спряна от няколко думи, пък ако ще не само г-н Шиндаров, а и целият екип на малкия, но смел в-к “Култура” да изправи срещу нея. Тогава защо така се тревожат? Те дори не му се присмяха. Вместо това те се обидиха и поискаха обезщетение.

Причината, уважаеми читатели на “Култура”, не е дребна. Тя е: г-н Шиндаров оскърби техните религиозни чувства. Той написа хулни слова, а вестникът ги публикува. Затова хората са възмутени и се гневят. Нека да заведат дело.
И наистина, прави са донякъде тези, които казват, че хомосексуализмът е новата религия на този свят. Но, както биха забелязали старите диалектици, те не достигат до същността, защото взимат вида за род, частта за цяло. За днешните революционери хомосексуализмът е, несъмнено, свещен, но той е само една от светините на тяхната религия.

Семейството, както споменах по-горе, е институция пред Бога, съставено в известния ни вид по Божия заповед. Някой ще каже – “не, това е просто възглед”. Добре, така да е. Но все пак това е възглед за Бога. Или смятате, че нямам право да имам възглед за Бога? Кажете де!

Днешната атака срещу семейството е действие за отхвърляне на Бога, по-мощно от действията на атеистичния комунизъм. Защото комунистите-атеисти си мислеха, че ще преустроят душите само чрез определено образование и грубо гонение на Църквата. Те се потрудиха много – примерно, официално обявиха човека за маймуна. Затрудниха венчанията и кръщенията. Но все пак оставиха семейството в същия вид – пак от мъж и жена. И така оставиха вратичка за връщане – всеки от детинство вижда нещо, което после ще го улесни да приеме, че “мъж и жена го сътвори”. Значи идеята за човек остава същата, макар и разбутана в ума чрез учението за “маймунството”.
Тук вече имаме по-революционно, по-радикално действие – детето ще израства с друг образ на човека пред себе си – не мъж-и-жена, а нещо друго. Това би трябвало да доведе до по-дълбока промяна, която да създаде условие за укореняване на друга религия, където човекът ще има друг образ, и няма да може да схване Божия образ така, както е можел досега.

*

Святото, общо казано, ще бъде телесното желание. Това не значи, че всяко желание незабавно ще се удовлетворява (такива чудеса не се обещават). Но самото желание, удовлетворявано или не, ще се охранява и почита – пред него ще се благоговее. Това засега се нарича “имаш права и ги отстояваш”.
А впрочем хората няма да вършат някаква много сложна работа по отстояване на правата – за това ще има специалисти, както вече има. От хората се очаква само да са съгласни, че трябва да искат. Да са недоволни, че нямат. Недоволни от родителите си, от правителството си, Вие лично – от “българското”. Нали така?
А специалистите ще устройват нещата в определената посока. Първо, ще проповядват светостта на желанието изобщо; после, ще казват кое желание е свято, и кое – по-свято; на кое да се поклоним сега, и на кое – утре. Ще уреждат празниците (да, за “парадите” говоря). Накратко – ще бъдат жреци. А богът им ще е красив като древния Дионис и по своему милостив – “ти желай, а аз няма да те упреквам, напротив – ще те благославям, задето желаеш. Защото те обичам.”

Мислите, че си фантазирам? Ами това става пред очите ни. Вие сами участвате в това. Ето, един господин се кълне, че не бил “за зоофилията”. Почакайте де, то не може всичко наведнъж. Свободата си има граници. Благата не идват всички вкупом. Не сте “за зоофилията” днес. Не са Ви казали. Утре, като Ви кажат, ще бъдете.

*

Ето и един виц за възпитани хора:

“Щирлиц не беше хомосексуалист, но не му се искаше да обижда Мюлер…”

***

вж. и:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/21073/1

http://kakvooshte.blogspot.com/2013/06/blog-post_16.html

http://www.welt.de/kultur/article116920375/Herr-Professorin-was-denken-Sie-sich-dabei.html

Платон. „Държавата“ ІІ

1. Опазване на държавата. Началата на възпитанието

а. собствеността

Покрай въпроса за това, дали стражите могат да имат собственост, събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да бъде нещастен поради твърде строгите ограничения, които са им наложени.

Защото, макар държавата да е под тяхна власт, те не вкусват нищо от нейните блага – не придобиват ниви, къщи, мебел, не принасят жертви и не приемат гости, както правят другите… Те са като наети надзиратели… Те пазят само срещу храната и не получават никаква заплата, както другите; не могат със собствени средства да пътуват, нито да правят подаръци на хетерите… както изразходват пари тия, които се смятат за щастливи (420 а)

Сократ отговаря, че те, като създатели на тази (засега мислена) държава, би трябвало да се грижат за доброто на държавата като цяло, а не за благосъстоянието на една или друга част. Това може да е благосъстояние според мнението на много хора, но има опасност тази част да не живее така, както е добре за всички останали, което значи – според доброто за цялата държава.
По-нататък Сократ отбелязва, че в тази държава трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността, защото и богатството, и бедността развращават човека; и в двата случая у него се буди желанието за притежание. Най-доброто е човек да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.

Първото поражда склонност към разкош, безделие и стремеж към нови неща, а второто пък създава малодушие и пороци наред със стремеж към нови неща [или: и подбужда към престъпни дела с цел промени в държавата] (422 а).

б. мерки за опазването на държавата

За да се опази държавата, тя не би трябвало да е прекалено голяма, нито твърде малка, защото и в двата случай възникват трудности около опазването й. Размерите й трябва да й помагат да бъде самодостатъчна (423 b).
Друга опасност относно опазването й идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват с промени в музикалното възпитание (в широк смисъл, от наша гледна точка).

Трябва да се пазим от въвеждането на нов вид музика, понеже това изобщо е вредно [или: опасно]; а формите на музиката [или: начините на музикално възпитание – mousikoi tropoi] никъде не се променят без промяна на най-важните държавни закони, както казва Дамон…(424 c)

Законите не би трябвало да са твърде много.
Законността започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите; с грижата на възпитаваните за собствената им външност, който трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се предписват закони в тази насока не е разумно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.
После, добре възпитаваният младеж няма нужда от подробни предписания, свързани със справедливото му поведение като възрастен. Това са нещата, които (425 d)

Стават на пазарния площад, отнасят се до търговията със занаятчийски предмети, спорове, обиди, протакания на процеси, установяване на мита, реда на пазара и пристанището…

в. основният закон

Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

За нас не остава нищо да кажем за законодателството; остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията. Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас. Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

2. Съсловия в държавата. Частите на човешката душа

а. определения за добродетелите

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се открият известните на всички добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Наред с тях там се намира и сякаш ги обхваща онази, заради чието разбиране започна целият разговор – справедливостта.
Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и е притежавано от истинските стражи (428 d-e).
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429 а – 430 c).
Благоразумието е въздържане и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

желанията на мнозинството и лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните (431 d).

б. справедливост и несправедливост

Справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.

Още в самото начало, когато основавахме нашата държава, установихме, че трябва да се действува за цялото… и често говорихме, че всеки един трябва да върши една от работите, които се отнасят до държавата, и то за която работа природата го е създала най-способен (433 а).

Държавата се състои от три съсловия. Най-голямата опасност за нея би дошла от това, че някои от по-долното съсловие, възгордяни от някакъв успех, ще се опитат да преминат към по-горното без да са достойни за това. Това е най-вредният начин да се върши не своята, а чужда работа, и следователно – най-опасната несправедливост.

Справедливостта е запазване на своето и вършене на своето.. Но ако някой занаятчия или друг търговец [или: производител, печалбар] по природа, след като се е възгордял било поради богатство и изобилие, било поради сила и нещо друго от този вид, се реши да премине в съсловието на военните; или някой от военните се реши да премине в съсловието но съветниците и стражите, макар че не е достоен… тогава тази размяна между тях и вършенето на много работи от един и същ човек е гибел за държавата.
Собствената дейност на търговското, помагащото и пазещото съсловие, доколкото всяко едно върши своята работа в държавата, ще бъде обратното на несправедливостта и ще бъде справедливост, а ще прави справедливо и държавата
(434 b-c).
В нашата държава наистина ние предоставяме нашите защитници да служат като кучета на управниците, които са като пастири на държавата (440 d).

в. части на душата

Веднага след това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той няма да се отличава от нея по отношение на справедливостта, а ще й бъде подобен. И както в държавата има три съсловия, така и в човека (в душата му) ще има три съставки.
Всеки може да забележи това, вглеждайки се в себе си.
Понякога човек има желания и извършва неща, които го възмущават и той се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са влезли в конфликт.

Или както в държавата има три съсловия – промишлено, подпомагащо и съветващо, така също и в душата гневливостта е трето качество, което по природа служи за опазване на разумното, стига само да не е повредено от лошо възпитание?
И:
Гневът.. при несъгласие в душата по-скоро приема оръжието на разума (440 d-e).

Но никоя от тях не може да оцени как трябва да се действа – това е способността на третата част – разумната, която трябва да управлява.

Ние ще наречем храбър всекиго тогава, когато неговата гневливост при скърби и удоволствия ще спазва предписанията на ума за страшното и нестрашното (442 c).
И:
Като се разпорежда добре със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата… независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото или за обмисляне на обществени или части въпроси… мъдростта смята за умение, което ръководи тази дейност, несправедливо дело смята това, което винаги руши знанието, мнението пък, което ръководи несправедливото дело, смята за невежество (443 d-e).

(V книга)

3. Управление на браковете и ражданията

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и основани на добри аргументи, ще предизвикат възмущение или смях (450 с-е; 452 а – 453 а; 457 a-b).

а. жената от съсловието на стражите

Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар и му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва от необходимостта да ражда и кърми.

Ако ние си служим със жените за същите работе, за които си служим с мъжете, то ние трябва да дадем същото възпитание и на жените.
Ако полът на мъжете и полът на жените се показва различен по отношение на изкуствата или на друга някаква работа, то ние ще кажем, че трябва да се определят заниманията на всеки един от двата пола според способностите. А доколкото разликата се явява поради това, че женският пол ражда, а мъжкият оплодява, то ще кажем, че това никак не се отнася до това, за което говорим…
(454 d-e)
И така, драги, не съществува занимание, определено от управниците за жената, понеже тя е жена, нито пък за мъжа, понеже той е мъж. Но природните качества еднакво са разпределени и в двата вида живи същества и по природа жената е пригодна да участва във всички занимания, също така и мъжът е пригоден за всички занимания. Жената обаче във всичко е по-слаба от мъжа (455 d)

Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456 а):

Нали една може да обича мъдростта, а друга пък да я мрази? Една е гневлива, а друга пък никак не се поддава на гняв? … Следователно една жена е годна за военна служба, а друга не е годна. Но нима ние не определихме същите тия природни качества и за мъжете, които ще бъдат защитници?… Следователно по отношение на военната служба за държавата природата на жената и на мъжа е една и съща освен това, че жената е по-слаба, а мъжът е по-силен.

Жените трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението според семейства (457 d):

Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.

Но това е само при стражите, както се вижда още в 450 с:

…като го изследваш според твоето убеждение: каква е общността на децата и жените у стражите, за възпитанието на децата докато са малки във времето от раждането до училищната възраст…

б. съвместен живот и раждане на деца

Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани ще извършват всичко, което изисква положението им в обществото. Така че е естествено да стигнат и до съвокупяване (458 d).
Това обаче не значи, че може да има безразборни връзки – браковете ще стават на празници, като при това управляващите насочват по-добрите сред мъжете към по-добрите сред жените и съответно (459 а – 460 b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще бъдат съпровождани от жертвоприношения и молитви (458 е; 461 а).
Преди 20 години да няма връзки, а тази общност да продължава до 40 за жените и 50 за мъжете (460 е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461 b-c).

Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника,

…ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо… защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете… родено в тъмнина при страшно невъздържание (461 a-b).

Родителите няма да познават децата си:

Също и децата са общи, та нито родителят да познава своя потомък, нито потомъкът да познава своя родител (457 d).
А пък раждащите се деца да поемат с пълна грижа поставените за това ръководители било мъже или жени… понеже управата ще бъде общо от жени и мъже… Като вземат децата от добрите, смятам, че те ще ги занесат в специално място при кърмачки, които живеят отделно в някоя част на държавата, а децата от по-лошите и всички, родени с някакъв телесен недостатък, ще скрият в тайно и неизвестно място, както е редно.
– Ако изобщо е необходимо родът на стражите да бъде запазен чист – рече той.
– … ще завеждат в опредленото място майки, когато им се напълнят гърдите с мляко, като употребяват всички средства никоя от тях да не познае собственото си дете; ще довеждат и други мяйки, които имат мляко, когато рождените майки на децата няма да са достатъчно
(460 b-а)

Но ще знаят датите на възможните зачевания и всички онези, които са родени 7/9 месеца след това ще се смятат за техни дъщери и синове. Въз основа на това човек ще разпознава възможните си внуци, също и братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461 d).

След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи, където

…като децата на занаятчиите да гледат това, което трябва да правят, когато станат пълнолетни. Наред с наблюдаването децата ще трябва да прислужват и да приготвят всичко, което се отнася до войната, и да услужват на бъщите и на майките (466 е)

Всичко това се прави за избягване на разделението – защото семейството изисква собственост, а собствеността разделя (462, 464).

в. почести и награди

Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото

В лицето на всеки, с когото би се срещнал, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители (463 с)

При това положение стражите би трябвало да живеят по-щастливо от олимпийските победители (465 d).
Отличилите се във войната ще получават повече бракове, така че повече да се раждат деца от такива (468 с). Загиналите в бой трябва да получават най-големи почести:

Нали в бъдеще ще ги почитаме като духове и ще се покланяме на техните гробове? Няма ли да спазваме същия обичай и за ония, които умират от старост ли поради някаква друга причина, но са смятани особено добри през живота си? (469 b)

г. държавата и другите гърци

Не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469 b – 471 b).

(следва)

*

Текстът съдържа девета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (29 май 2013)

Платон. „Държавата“

24 април

Трудностите, които Платон се опитва да реши в “Държавата”, са споменати и в диалозите, с които се занимахме досега. Ето какво може да се каже накратко за тях:

1. Атинската политика и държавно устройство по времето на Сократ и Платон

Политиката, която атинската държава е водела през последния век (от гръко-персийските войни до времето, когато вероятно е писан диалога) са били насочени преди всичко към увеличаване на политическата и военна мощ на града, и към забогатяването му. Така атиняните са привикнали с мисълта, че би трябвало да бъдат лидери (да владеят) над гърците, а може би и над други народи. Въпросът, дали това властване е щяло да бъде добро за гърците, за другите народи, а и за самите атиняни, се е смятал за ненужен; или не се е обсъждал така, че да повлияе на политиката на града.
Относно вътрешнополитическото положение е можело да се каже следното.
Държавното устройство, изработено през първата половина на V в., е демократизирало града така, че практически всеки атински гражданин е бил избираем и е можел да заеме важен пост в управлението и в армията; или поне да повлияе при взимането на важни решения със своите изказвания и гласуване. При това тези решения, независимо дали засягали законопроекти или съдебни дела, обикновено се взимали твърде бързо – пример за това е и самото дело срещу Сократ. И тъй като се взимали с обикновено мнозинство и никой не е имал право на вето, силата на демагозите е била голяма. Често е била достатъчна една тяхна намеса, едно изказване, за да бъде подтикнато държавното събрание към всякакво решение. Несъмнено много от гласуванията са били подготвяни предварително, а и купуването на гласове сигурно е било възможно.

Платон сигурно е смятал, че атинското законодателство трябва или да се усъвършенства или да се промени изцяло. Но, ако се съди по разказа му за събитията около Сократовото дело, той е предпочитал тази промяна да се извърши по мирен път; а ако това се е окажело невъзможно в Атина, тогава би трябвало да се потърси друго място, където да се създаде държава наново, от самото начало, която ще е устроена според едно разумно законодателство.

2. Идеологията на просветените гърци от класическата епоха

Същевременно той е знаел, че бедите в коя да е държава се дължат не толкова на необмислените, набързо приети и може би противоречащи си закони, колкото на идеологията, стояща зад тях – която от своя страна винаги се стреми да се превърне в общ за всички гражданите светоглед. Идеологията на атинските демагози и техните съмишленици от други гръцки държави (ако се съди по свидетелството на Платон) е изглеждала приблизително така:
Добро за човека е това, което му носи щастие. Щастието пък е неотделимо от така наречения “успех” – власт, богатство, почести (или, казано на днешен език – позиция, пари, престиж). Следователно действията на човека трябва да бъдат насочени към завоюване на такъв успех – иначе той няма да постигне щастие и животът му ще бъде пропилян.
Идеолозите знаят, че вероятно съществува и нещо, наречено справедливост (справедлив начин на живот). Това е, когато човек се съобразява безусловно с писаните (гражданските), а още повече с неписаните закони – тези, които засягат общата нравственост и почитта към боговете. Тези закони се свързват с традицията и са изразени в разни нравоучителни разкази (примерно – басни). От гледна точка на идеолозите това поведение и призоваването към него подхождат повече на старите хора – то е част от тяхната “мъдрост”. Но на тази мъдрост те гледат отвисоко, с пренебрежение. Защото “справедливия живот” е нещо, което подхожда на по-слабите, по-незначителните, накратко – на “неуспелите” хора. И понеже старите хора често са слаби, изолирани, лишени от почести и бедни, поради това и такава мъдрост им съответства.
Идеолозите не препоръчват да се вярва буквално на традиционните разкази за богове и въобще се отнасят с безразличие и насмешка към самата вяра в богове. Същевременно обаче те не отхвърлят ритуалите на култа, нито имат нещо против да се разказва за приключенията на боговете така, както примерно в поемите на Омир. Според тях да се вярва на тези неща не е нужно, но може да се говори за тях – ако това се прави за развлечение и “култура”. И както е допустимо да се участва в церемонии в чест на всякакви богове (и близки, и далечни), така са допустими и всякакви варианти на традиционните разкази. Идеолозите подкрепят свободата в “измислянето” на истории за богове.

3. Принципи на разумния светоглед и доброто възпитание

Такава е светогледната обстановка в Атина по времето на Сократ и Платон. Самият Платон, а вероятно и Сократ, са имали възглед за това, как да се построи държава, която да бъде лишена от пороците на атинската.
Принцип на живота в тази държава не може да бъде ненаситният стремеж към успехи (стремеж на всеки гражданин и на държавата като цяло); а, напротив, придържането към справедливостта в обществения и частния живот, и възпитанието на справедливи хора.
Конкретното законодателство, каквото и да е то, трябва да е основано на начала, противоположни на тези, които Платон е виждал в съвремието си.
Първо, необходимо е съвсем друго отношение към боговете – не бива да се вярва на всякакви разкази за тях, и изобщо не бива да се допуска всякакво публично говорене (поезия, представления), отнасящо се до боговете. Би трябвало да се възприеме вярата в справедливото въздаяние след смъртта (и да се казва, че там съдии ще бъдат богове или полубогове).
Платон знае, че този светоглед, напълно различен от съвременния му, трябва да се въведе чрез сравнително ясна система за ранно образование (възпитание). За да го придобият, децата трябва да слушат от малки истории за боговете, съобразени с нравствеността; също и исторически примери, които ще укрепват вярата им, че справедливият човек е и щастлив.

4. Оклеветяването на справедливостта

Съществува една опора на справедливия живот, или по-скоро на обръщането към справедлив живот, която е заложена може би в самата природа на човека – това е страхът от възможното въздаяние, който като че ли се усилва с напредването на възрастта. Пример за това е даден чрез монолога на Кефал:

Добре знай, Сократе, че когато някой си помисли, че краят му наближава, в него навлиза страх и грижа за някои неща, каквито[страхове и грижи] преди това той не е имал. Онези разкази за Хадес, че извършилият тук несправедливост трябва да бъде наказан там – които дотогава са били осмивани – започват да мъчат душата му: да не би да са истинни. И той – било поради старческа слабост, или сякаш като доближил се до онези неща, вече ги забелязва по-добре – се изпълва със съмнение и страх, размишлява и се пита дали не е извършил несправедливост спрямо някого; и който открие в живота си много неправди, случва му – като на децата – да се буди от сън, да се стряска и да се изпълва с лоши очаквания…

Но тези страхове се появяват късно, а преди това, през целия си активен живот, човекът в лошо уредените държави бива уверяван, че несправедливостта е за предпочитане, и му се предлагат легендарни разкази като този за Гигес, или съвременни случаи като този с Архелай – че за един човек е допустимо не просто да живее както иска, но да извърши и най-големи престъпления; и ако остане безнаказан, ще се наслаждава на всякакви блага, включително и на страха и почитта от страна на околните, които не само не биха посмели да го осъдят явно, но дори и сами биха вярвали, че точно така трябва да живее един способен и свободен човек.
За да се придаде убедителност на тези разкази, се предприема нещо като “оклеветяване на справедливостта”. Тя, както се твърди, е оръжие в ръцете на слабите, които чрез нея се защитават срещу силните – вместо да им служат и да им се подчиняват. Значи тя е породена от страх и дори завист. Така че представата за справедливото съществува и се препоръчва само за да обуздава желанията на силните. И тя наистина им създава трудности, пречи им да постигат желаното и понякога ги измамва да мислят като слабите; но ако човек получи възможност, той веднага би забравил размислите за справедливото и би действал само за своята изгода. Това е естествено и така трябва да бъде.
Ето защо се смята, че справедливият съдейства на слабите (нищожните, негодните), и че той самият е като тях – негоден и нищожен: иначе не би бил справедлив. Той е справедлив поради собственото си безсилие и поради слабия си ум.
Против това разпространено вече убеждение събеседниците на Сократ (Главкон и Адимант) предлагат да се проучи да не би все пак да е обратното – както и те самите вярват и биха желали да докажат – че справедливостта не е безсилие и слабоумие, а сила и умност. Но за да стане това, трябва да се избегнат някои грешки, които често се правят в говоренето за нея.
Справедливостта, казват те, не би трябвало да се представя като път към какъв да е успех, защото тогава ще излезе, че тя е заради успеха; ако е така, тя няма защо да бъде предпочитана пред несправедливостта. Това правило – че справедливостта е ценна само чрез себе си (както е примерно зрението, или самото живеене), трябва да се простира и към благата отвъд. Боговете първо не би трябвало да бъдат представяни като пристрастни или подкупни съдии; но освен това не би трябвало и да се мисли, че те предлагат блага, към които повечето хора се стремят тук. Защото тогава пак би излязло, че човек се стреми към земни блага, макар и да отлага тяхното придобиване след смъртта.

5. Как да узнаем какво е тя

Справедливостта трябва да бъде търсена заради самата нея. Така става ясно, че за да можем да я придобием, е необходимо да разберем какво е тя самата. Като метод за търсене на „самата справедливост” Сократ предлага да се проучи една държава, за която бихме се съгласили, че е устроена добре (справедливо) – и гледайки към нея, ще можем да кажем и с думи това, което виждаме. Това е темата на диалога оттук (началото на кн. ІІ) до края (кн. Х).

15 май

1. Стремежът към безсмъртие – пророчества, поезия, любов

В Платоновите текстове, с които се занимахме досега, имаше няколко малко на брой главни теми, които без съмнение са занимавали Платон през живота му и са го подбуждали към размисъл и писане.

Първо – въпросът за вдъхновението, което обхваща понякога човешката душа – било при пророчество, било при създаване или възприемане на поезия, било при влюбване. Откъде идва тази обзетост, която подтиква човека към разни забележителни дела. Тази обзетост, мисли Платон, е част от (или проява на) стремежа към безсмъртие. А мечтата за безсмъртие е обвързана, от своя страна, с усещането за красивото, което като че ли “напомня” на човека за някакво съвършенство, което не може да бъде открито в тукашния му живот. Това, казва той понякога, е “споменът” за отвъдното.

2. Как да заслужим безсмъртието?

Но наред с това пред него стои въпросът и за добрия живот. Мнозина, стремейки се несъзнателно (без да имат знание, без да са мислили за тези неща) към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното от тях. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот, което значи на живота съобразен с красотата, която е сродна и на справедливостта.
Но защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужи повече безсмъртието от справедливия? Ето защо Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието, което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното. Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек ще получи съвършено щастие отвъд.

3. Споделяне на справедливостта. Примерът на Сократ

А как човек може да живее справедливо? Това значи най-напред да не причинява зло и да знае, че претърпяването на зло е далеч за предпочитане отколкото извършването му.
Но наред с това такъв човек би трябвало да се опитва да изведе справедливостта от своята душа и да я сподели с други. Това би могло да стане и с общуване, с разговори, както прави Сократ. А би могло и друго – да даде такива съвети на съгражданите си, които биха им помогнали да устроят цялото общество по законите на справедливостта. Тогава може би злото би било намалено и повече хора, опирайки се на реда и възпитанието в държавата си, биха получили достъп до справедливото и биха живели по-добре; а освен това и такива хора като Сократ не биха ставали жертва на лошите нрави и порядки, и по-скоро биха стоели начело на държавите си, отколкото да бъдат преследвани от управляващите. Ето защо Платон размишлява за най-добрата държавна уредба, която, както мисли той, трябва да се основава най-напред на правилна представа и разумно почитане на боговете; и, във връзка с това, на добро възпитание на хората от детството им.
Но същевременно трябва да се вземат мерки за опазването на тези предадени възгледи, поддържането им през поколенията И тъй като хората са склонни да забравят поради леност, да се плашат от страдания и да се прелъстяват от удоволствия – и в тази връзка да бъдат измамвани относно справедливостта и правилните мнения, които я поддържат – той предлага устройство на обществото, което може би би помогнало да опазването на справедливия и чрез това щастлив живот на почти всички хора и на самото цяло – на държавата.

4. Мислено построяване на държава

а. Поводът

Самият диалог “Държавата” е един мисловен опит, изпълнен, както разказва Платон, в разговора между Сократ от една страна, и двама събеседвници – впрочем това са братята на Платон, Главкон и Адимант – от друга. След първоначалното беседване с домакина Кефал и острия спор с присъстващия там ретор Тразимах, Сократ се опитва да разкаже какво според него е справедливост – справедливостта, в чието съществуване той така или иначе вярва, и към която той желае да се придържа, но която дотогава може би никой не е описал добре.
Затова той опитва да представи една справедлива държава, като наред с това да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие е какво е самата справедливост.
Нека построим мислено една държава – казва Сократ.

б. Държава, чиито граждани се задоволяват с необходимото

За какво изобщо се събират хората заедно? Защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си. Ето кои са тези неща – храна, домове, облекло. Но за да бъдат тези произведения добри, би трябвало да има хора, които умеят да ги създават – и тези хора да бъдат специалисти, да правят само това. Значи в държавата един ще бъде земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач и пр. – а не всеки поотделно да прави всичко, защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри.
Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, би трябвало да има инструменти – ето защо държавата ще се нуждае от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят между производителите – затова ще има и търговци, от които – казва Сократ – един ще пренася товарите, а друг ще урежда размяната на място (и той ще си служи особено много с пари).
В такава държава, казва Сократ, хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си.

в. Държава, чиито граждани желаят повече от необходимото

Но може да има и друга държава, където хората искат не само необходимото, но и онова, което е приятно, без да е необходимо. Там вече ще има повече продукти (стоки) повече изкуства и повече професии. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери, и пр.
Там ще има и много лекари, защото хора ще боледуват от повече болести, а и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго с помощта на всякакви средства. Такава държава несъмнено ще стигне до нуждата да нападне съседите си, за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни специалисти по войната – военни. Но дори държавата да не нападне съседите си, то много е вероятно тя да бъде нападната – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.

5. Стражите

По този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Той оставя настрана за известно време сравнението между простия живот и този, натоварен с излишества, и се замисля за това, които биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете си и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои, казва той, са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието, която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем, както читателят може да се досети, а и самият Сократ казва по-нататък, гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилното обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката тук става дума и за поезията; и Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен за възпитанието порок – че представя боговете погрешно. А първото нещо, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като нашата поезия тук, която всички слушаме – най-напред, тази на Омир.

Относно гимнастиката той говори по-малко, като обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това той казва: а необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, колкото в тази, която виждаме сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?

6. Основополагащият мит

По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, той казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде постави един “полезен мит”.
И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът, който ги е произвел, е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Ето защо не всички би трябвало да правят едно и също – но едните ще управляват, други ще им помагат, а трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. При това трябва да се внимава с родените от тях деца, защото е възможно някои от децата, чиито родители носят в природата си злато, да не са като тях – и те веднага трябва да бъдат отпратени при онези, които носят в себе си от другите метали.
И още – хората, които са повярвали в този мит, ще имат, първо, твърдо основание да защитават родината си – защото тя им е като майка; и, второ, ще се отнасят дружелюбно към всички хора наоколо, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им братя.

7. Собствеността

Относно начина на живот на стражите – първото и най-важно е, че те не бива да имат каквато и да е собственост, нито пък лично жилище. Трябва винаги да се хранят заедно с други от своето съсловие, и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им.
Защото, казва Сократ, ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти.

(следва)

*

Текстът съдържа шеста и осма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (24 април и 15 май 2013)

“Книги за българския народ” (1897-1991)

Нека преди всичко да поздравя проф. Георгиев – той е бил мой професор, аз съм слушал неговите лекции през учебната 1985/1986 г. – и да му пожелая още нови размисли, още книги и най-вече добри събеседници, с които да се среща било на хартия, било и лице в лице. Той е причината да се поинтересувам от това произведение на Михайловски, за което ще говоря сега – защото преди време си купих “Нова книга за българския народ”, а сега, за да я разбера по-добре, се зачетох и в онази, за която проф. Георгиев ни напомня.

Ако се съди по писаното за Михайловски – това, което аз съм прочел досега – изглежда, че той е един автор, много труден за обсъждане, и даже за разбиране. Аз си мисля, че го разбирам; но като чета какво пишат за него, оставам с впечатлението, че някои със сигурност не го разбират. Ще дам пример. Ето едни стихове от Михайловски и кратък коментар към тях, взет от едно издание на неговите съчинения (Избрани съчинения в 2 тома. „Български писател“, 1960. т. І, с. 256-262:

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше смирената готвачка баба Яна…

Боян когато ходи по слънце, сянка нема –
Той сянката си, чада, на дявола продал!
Той знай да възкресява – но вечността отнема!
Той знай да утешава – но знай души да взема!
Могъщий дух на Злото власт пълна му е дал!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше премъдрата готвачка баба Яна…

Прегърбен ходи смъртний, под гнета на съдбата,
Не може да отгатне какво ще доживей,
От горест в горест пада и скита се в тъмата…
Но за Бояна няма неволя на земята –
тлъстее той, добрува, цъфти и дебелей!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше незлобната готвачка баба Яна…

С демоните, посреднощ, в едно събрание лудо
Пирува той, вилнее, ликува и бесней!
Той езди на пържина, подскача, припка буйно,
Върти се из въздуха, реве, квичи, лай шумно
И после се изгубва – петелът щом пропей!
Когато есен почне студен вятър да духа,
Когато се покрива небето с тъмнини
И с призраци и сенки изпълва се въздуха
Тогаз Боян, о чада, обръща се на бухал
И който го съгледа – умира в същи миг!…

Ето какво казва един от редакторите на “Събраните съчинения”:
[Михайловски] е направил опит да очертае образа на най-младия Симеонов син Боян, като е използвал легендите, запазени за него у народа. Той е характеризирал Бояна като напредничав и свободолюбив човек (с. 449).

*

Две предварителни бележки:

А.
В този текст имам намерение да кажа няколко добри думи за българския народ.
Б.
За да се проумее написаното от един автор, е нужно да се направи усилие за цялостно схващане на характера и духа на този човек, макар и само въз основа на текстовете му. Но за да се проумее характера и духа на кой да е човек, трябва да имаме някакъв възглед за характера и духа на хората изобщо (на “човека”).

1. Човекът и неговата идеология (идеологията на светския оптимизъм)

а. Идеологията е не само обществена, но и лична работа

Всички начеващи идеолози, почти всички деца, повечето млади интелигенти, и не малко обикновени хора (като нас тук) вярват в следното:
Всеки човек заслужава щастие, тъй като всички хора, дори понякога да изглеждат лоши, в основата си са добри. Ако не изглеждат добри, това сигурно се дължи на лошите условия, в които живеят (и това обикновено не е по тяхна вина). Човек има право да живее добре (което значи – леко, приятно, достойно, сиреч – да получава уважение/похвали/комплименти, дори почести).
Освен това светът, в който живеем, като цяло е справедлив (може би тук-там има изключения). Следователно “хората”, “човечеството”, а може би направо и всеки един поотделно – в крайна сметка наистина заживяват добре.
Тези идеолози и пр., за които говорим, са оптимисти. За тях светът е едно добро място за живот (може би даже най-доброто).
Какво остава да се прави? Само едно – да се подобряват условията.
Но това, което такива хора мислят за обществото, е просто повторение на мнението им за себе си, именно: аз съм един добър човек и е естествено да живея добре. Аз го заслужавам; това ми прилича. Освен това аз имам права – “човешки права”. Значи е редно да живея в добри условия – и нека те да бъдат по-добри от сегашните и тукашните. Светът е справедлив – следователно е сигурно, че аз ще живея добре.

Но колкото и човек да се е старал да подобрява условията на живот било в своята среда, било лично своите, колкото и да е твърдял, че обществото напредва, или че нещо в обществото напредва, накрая (все едно кога, когато му се отворят очите) той изведнъж вижда, че резултат няма.
Вижда, че 1) хората са си останали пак толкова далечни помежду си по благосъстояние и власт, колкото са били и преди 30-40 години; а и 2) самият този интелигент или обикновен човек, за когото тук говорим – той нито е видял осъществяването на обществено-политическия си и културен идеал, нито сам е заживял толкова “добре”, колкото е мислел, че заслужава. И това се случва след десетилетия на труд, или поне на искрени надежди, че положението ще стане по-добро. Разочарованието е голямо, но при повечето от тях принципът си остава непроменен, и той пак гласи същото: “хората (и не на последно място аз) заслужават да живеят добре. Нещо повече, всички те в крайна сметка несъмнено заживяват добре. Не може да бъде иначе, тъй като, както казахме, този свят е справедлив. Той е най-доброто място за живот. Нещо повече – само в него има живот”.
Човекът е живял години, остарял е, и пак си е оптимист.

б. “Идеологията е истинна; хората са фалшиви”

Е, как да отнесем този принцип, тази вяра, към ставащото в течение на живота ни? Ето един начин – да видим най-сетне “кои са хора”. И тогава става следното: повечето същества, “изглеждащи като хора” просто се изключват от този проект – на основание, че те някак си, в някакво важно отношение, или направо “по същество” – са “по-малко хора”; или, още по-смело казано, въобще не са хора. Ето така ще обясним защо те не живеят “добре”. И така въпросът със социалната справедливост и световния прогрес, който води до всеобщо благосъстояние, се оказва решен. Остава да се реши и още един – “Какво е положението с мен?”

Колкото и да ограничава и да уточнява вида и числото на “истинските хора”, човекът, за когото говорим, няма да се справи с този въпрос.
Той няма как да забрави или да отмине несъответствието между предполагаемия “добър живот”, за който винаги е мислел, и собственото си (според него) нещастно положение. Той няма да се реши да каже окончателно: “да, човек съм и следователно живея добре” или, обратно, “не, не съм човек и заслужено живея зле”. Положението е по-скоро следното: той все още се надява, че е човек, но пък е уверен, че не живее добре.
Защо е така? – пита се той.
Въпросът е важен, защото има опасност да се окаже, че той не живее добре точно защото не е човек . Така че той ще трябва да потърси обяснение на ситуацията, та да стане ясно следното: “Аз съм особен случай: един истински човек, който обаче не живее добре”.
В такъв случай не се мисли много, а се минава към отправяне на обвинения. И най-напред биват обвинени онези, които се преструват на хора, обаче не са. Това е лесно, тъй като те, щом са далече от лекия живот и почестите, са далече и от властта – значи не са опасни, разрешено е да бъдат ругани.
Така става, но независимо от това близо до обвинителя винаги стои и си остава ужасната мисъл, за която споменахме – че от гледна точка на “действителните хора” той самият също не е човек. И нищо чудно, че тази мисъл го посещава: защото това следва от собствения му принцип – “естествено е човекът да живее добре, а не-човекът, човекоподобното, низшето същество – за него е естествено да живее зле”.

в. “Ами аз?”

При по-гордите хора тази драма – “Човек ли съм аз или не?; И ако съм човек, защо живея зле?” може да завърши със самоубийство – или буквално, или в мек вариант. А мек вариант значи самозатваряне в битови дреболии, всячески нищожни разправии, мърморене, клюкарстване и интригантстване; два-три брака, действителни или полувъображаеми интимни авантюри; рутинна и самоцелна работа; алкохол, антидепресанти и пр. Но и да не стане точно така, едно е сигурно – озлобление срещу всички, включително и лично срещу себе си.
Такава е съдбата на упорития оптимист.

2. Ругателите на Михайловски и на неговия народ

а. За Михайловски

Обаче Стоян Михайловски не е бил такъв човек. Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за “тълпата”, това не значи, че си враг на, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата “обществено-политическа формация” или направо на “този народ”.

Аз не вярвам, че “Книга за българския народ” е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: “това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина”.
Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: “различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва”.
Така че Михайловски, който често се гневи на “тълпата” е пак същият човек, който пише “Върви, народе възродени”. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто “тази част на света”.

б. За пишещите читатели и ругатели

За съжаление при някои от изказалите се за Михайловски положението е точно такова, каквото го описахме в началото – при тях имаме нарастващо недоволство от своята (както те си мислят) незаслужена измъченост; и, заедно с него, нарастваща омраза към всеки по-беззащитен, върху който можем да стоварим гнева си. И ето ви един беззащитен – самият български народ. Кой ще ни упрекне днес (говоря не само за 2012, но изобщо за последните години, и дори десетилетия), кой ще ни накаже с нещо, ако излеем всички ругатни, които ни минат през ума, върху този народ?
И да има някой, който да ни възрази, той няма да е нито влиятелен, нито опасен. Ако пък беше влиятелен или опасен, тези интелигенти щяха незабавно да се преобразят в едни добри, дори изявени патриоти. Но сега положението е друго, това не е нужно, и ето защо те са българофоби, а също така, и съвсем неслучайно – те са и русофоби. Това, мисли днешният интелигент, също е похвално, така човек също има шанс да бъде забелязан “където трябва”. Но тези хора не се отнасят така към всички: да, те са българо- и русофоби, но не са антисемити, не са хомофоби, не са даже традиционни расисти. Защото точно днес това не е прието.

Но да не сме наивни – когато някой хули народа си било от глупост, било по внушение “откъдето трябва”, той не се цели само в него. Целта е по-далечна. Народът – това съвсем не е просто сбор от събрали се на едно място индивиди, случайно говорещи на приблизително един и същ естествен език. Това са хора, които нещо заедно правят – и не само семейства и родове, макар че без това не може, не само и бизнес, а наистина общ живот на хора, лично непознати помежду си, макар и разпознаващи някои свои общи сънародници. При това всички те, събрани заедно, в нещо вярват. И то е такова, че всеки, ако наистина принадлежи към народа, би предпочел да се откаже от битови удобства, от почести, а понякога и от живота си (някои са го правили), отколкото от това нещо.
Кое е то?
Това, за което Михайловски говори почти на всяка страница – вярата в Бога. Тя, чрез Църквата, е създала този народ; и са прави тези, които казват, че българският народ е роден през ІХ в., а не по-рано – колкото и древни да са неговите предци. От своя страна пък народът – чрез езика си, а и чрез държавата си – се е оказал опора на Църквата, неин защитник; и това продължава и до днес, до самата 2012 г. Е, при това положение, лесно ли е да похвалиш такъв народ?
Та точно тази негова обявена религиозност е камъкът, в който всичките му рецензенти, за които аз знам, се препъват, или поне гледат отдалече да го заобиколят. По подобен начин рецензентите на руските писатели се затрудняват с Гогол и Достоевски. “Да бяха само патриоти”, казват си те – “ще се понесе някак” – “но те са и християни, и при това нито разколници, нито протестанти, нито католици.” А ето, вижте примерно Толстой – той е друго нещо.

Заниманието с такива автори като Гогол и Достоевски е трудна работа, сериозна и не за всеки; и същото може и трябва да се каже, когато споменаваме Михайловски. Защото не е възможно, мисля, човек да напише нещо за него и при това да не покаже какъв е той самият (пишещият). Сред читателите, които са известили публично, че са чели нещо от Михайловски, се виждат даровити, но остро честолюбиви и затова дребнави хора; виждат се младежи, вярващи в “прогреса”, “културата” и в други празнословия; безлични или просто страхливи буквоеди; обикновени глупци; безхарактерни нагаждачи; несъмнени подлеци.
Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.
А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.

Текстът е четен на конференцията „Невидимата школа“ в чест на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов (28-30 ноември 2012)

Видеозапис:

http://www.youtube.com/watch?v=K2BFqjDIQsQ&list=PLCZFyOYXs5eLyDoGiZertt5PFWeeUQPvd&index=5&feature=plpp_video

въпроси и отговори:

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“ (1923 г.)

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен.
(11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.