Архив на категория: за обществото

Медии и истина

(по повод неспиращото гонение срещу Православната Църква и раздухването на клеветите срещу Нея и служителите Й)

Принципи на „прогресивната“ (или „светска“) журналистика :

1 – да се отрича истината и Бога (с аргументи – „свобода на съвестта и словото, мир, взаимно уважение“)
2 – да се отрича справедливостта („всеки има право да протестира, че не е получил полагащото му се.“ Резултатите от протеста обаче са според силата на протестиращия и неговите покровители)
3 – да се оклеветява Църквата („клириците да не претендират, че са по-добри, да не ни поучават – всеки си е добър, пък и какво ще прави си е негова работа“)
4 – да се охулват националните държави и институциите им („опасни са за малцинствата“; институциите пък „не вършат работа, остарели са, служителите им непременно са корумпирани“)
5 – да се охулва народът на „тази държава“, традициите и нравствеността му – „тъп, робски, изостанал, пречи ни да живеем добре“

също:

1 – да се рекламира скъпото, лъскавото, чуждестранното (но да е скъпо), „светско-цивилизованото“ (значи лъскавото, което се рекламира), „новото“ (особено ако е скъпо) и неговите притежатели – защото всичко това е „елитно“.
2 – но и евтиното, вкусното („ядем си на воля“), местното (само защото е местно), просташко-агресивното, примитивно-ксенофобското – защото си е „наше“.

И противопоставяне на 1 и 2, като:

чрез местното (защото е местно, „наше“) се отрича чуждестранното (защото е външно, „тяхно“) и обратното. Така се утвърждава взаимното охулване – намират се основания за него, а и хората привикват да се охулват едни други.
Наред с това се утвърждава и самопрезрението, което очевидно е неприятно, но се представя за „осъзнатост“; а заедно с това и самоласкателството-надменността – просто защото е нещо приятно.

***

Бог се отрича „заради истината“, а в действителност – заради дявола.
Неговите заповеди и Църквата Му – „заради свободата“, а в действителност – заради разгарянето на страстите и в полза на греха.

Отричат се още:
Справедливостта – „заради правата на индивида“, а в действителност – заради силата, която си купува правораздаване и в полза на силните на този свят.
Националните държави – „заради националните малцинства“ (като „националните“ най-често се премълчава), а в действителност – заради империите.
Народът – „заради личността и цивилизоваността“, а в действителност – защото удържа семейството и идеята за човек, която се създава и утвърждава в семейството. Също: защото поддържането на националното (припомнянето на миналото, опазването на вече даденото) е задача, различна от задачата да се консумират все повече и все по-скъпи неща. И заедно с това – защото народът принадлежи на Църквата и може да Я подкрепя.

Въобще се отрича човекът като нещо разумно и сътворено по образ Божий. Задачата е да се уверим, че той е нещо „изменяемо“ и следователно не може да се каже какво е; защото ако се каже, от това ще следват и изводи относно поддържането му. Това обаче – да се знае истината за човека и той да бъде поддържан като образ Божи – не се харесва на нашия враг.
Чрез отрицанието на човека се гарантира „свободата му“ да бъде просто опаковка на апетити към „приятни неща и преживявания“, все едно какви са те.

***

Ако някой смята, че си измислям за отношението на медиите към българския народ, Църква, държава и история (и не само към този народ, Църква, държава и история, разбира се) нека се осведоми за изказванията на хора и организации, чиито речи се тиражират всеки ден. Ето какво ни съобщават оттам:

1. Човекът е нещо изменяемо и който в България не мисли така, да внимава:

Основното нарушение на човешките права в България са продължителното задържане на хора и липса на закрила, дискриминацията на малцинствата, нетърпимостта и насилието срещу лезбийки, гейове, бисексуални и транссексуални. Това посочва в доклада си за 2009 г. Международната правозащитна организация “Амнести интернешънъл” .

http://www.vsekiden.com/#Scene_1

1 а. Извратеността на лезбийките и т.н. не бива да тревожи никого. Но нека да се тревожим, и то шумно, за епископите на БПЦ:

На пресконференция по повод разразилия се секс-скандал в Семинарията представители на Светия синод, както и деканът на Богословския факултет са подкрепили епископ Сионий и са изразили възмущението си от начина, по който е оплют ректора на учебното заведение, предаде БНТ. Припомняме, миналата седмица е била подадена жалба срещу ректора на Софийската духовна семинария за блудство с момче, което учи там.

http://news.ibox.bg/news/id_209486383

2. Българските институции не бива да имат последната дума по въпроси, отнасящи се до българската история. Примерно:

Столичният кмет Бойко Борисов поиска СОС да отмени решението си за наименуване на ул. “202” на бившия министър-председател Богдан Филов… Решението на СОС предизвика острата реакция на еврейските организации в страната и на посолството на Израел… Столичният общинският съвет ще разгледа предложението на кмета за отмяна на решението, коментира днес председателят му Андрей Иванов… Аз обаче съм инженер, а не историк и нямам мнение по въпроса”, каза Иванов… Лидерът на ДСБ Иван Костов каза, че ДСБ подкрепят решението на кмета Бойко Борисов да върне за преразглеждане решението на Общинския съвет.

http://www.vsekiden.com/?p=51584

3. Българският народ е злобен, завистлив, провинциален, груб:

„България върви на никъде, народът мрази всички горе“. Това е становището на социолога Андрей Райчев. Според него хората се чувстват зле и то при максимално добра ситуация – когато в страната са влети 50 милиарда евро – (40 милиарда чуждестранни инвестиции и 10 милиарда от гастарбайтерите)… По мнението на социолога омразата към богатите е капан, защото техните инвестиции са извор на благосъстоянието. Народът изпитва ненавист към всички горе – че едните лъжат, че другите крадат – едните са политици, а другите богати и хората смятат „щом си там – значи си гад“, поясни Райчев.
Според Петър Емил-Митев започналата кампания за евроизборите може да се определи с две думи – провинциалност и грубост… По думите му, свидетели сме на кампания, уникална с ниското ниво на политическа култура. Той изтъкна, че България е единствената страна, в чийто политически език има понятие като „депутатско кюфте“. „Точно обществото и политически живот не са европеизират. Бизнесът – да, но политическият живот – не“, констатира Емил-Митев.

http://news.ibox.bg/news/id_187949581

4. (особено важно)
Всяка неуредица или нещастие в България се дължат на българската държава като такава (Следователно, за да се премахнат неуредиците и за да няма нещастия, трябва да се премахне държавата)

„При тази майтап държава трагедиите на пътя са закономерност“ (заглавие в „Сега“)

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3667&sectionid=5&id=0000902

***

А когда нам ещё говорят о толерантности, тогда высшие духовные ценности можно трактовать по-разному, а значит, истины нет. Толерантность – это не веротерпимость, это вульгарный атеизм. Хорошо, когда воинствующий атеизм, тогда всё понятно и можно спорить и выстраивать отношения. А когда говорят, что истина во всех религиях – это значит, что её нет. Этот вульгарный атеизм сегодня развращает общество и, конечно, в первую очередь детей. В ближайшие годы ситуация будет только катастрофически ухудшаться“, – полагает отец Евгений.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183129

Совет Европы расценил богохульство как проявление свободной воли человека, не относящееся к числу противозаконных действий, передает „Интерфакс-Религия“. В докладе, опубликованном на днях Венецианской комиссией, консультативным органом Совета Европы по конституционному законодательству, обосновывается существование различия между богохульством и оскорблением религиозных чувств. При этом эксперты комиссии отметили, что ненависть и вражда на религиозной почве, в отличие от богохульства, должны считаться преступлением, как это законодательно утверждено в большинстве из 56 стран-членов Совета Европы. Во многих европейских странах существуют законы против богохульства, однако на практике они применяются очень редко. Между тем в большинстве исламских государств богохульство считается преступлением, за которое полагается смертная казнь.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183127

Избори, войни и демокрация по света

„Американцы совершенно не думают о жертвах войны, о стариках и старухах, о детях-сиротах. У США совершенно нет совести. В ходе недавних беспорядков в Иране погибло несколько человек, и тут уж американцы кричат об этом на весь мир, а в ситуации с Ираком в течение шести лет США вообще ничего не сделали, чтобы прекратить столь многочисленные убийства мирного населения страны“, – отметил он.
Доктор Назим Межид ад-Дейрави: „Присутствие американских войск обернулось катастрофой“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183778

Более ста лет назад святитель Феофан Затворник писал:

„Для христианина истинное обновление уже завершено. Все другие поновительные приемы не должны касаться той его стороны, по которой он есть христианин…
Быстро идут науки вперед – и пусть. Но если они допускают выводы, противные откровенным истинам, то ведайте, что они уклонились на распутье лжи, и не идите вслед их.
Размножаются повсюду удобства жизни – и пусть. Но это никак не может изменить той истины, что узкие врата и тесный путь вводят в живот вечный, и кто стал бы проповедовать противное сему, тот проповедовал бы ложь…
Изобретается все к упрочению благоденствия на земле – и пусть. Но то несомненно, что это никогда не дойдет до того, дабы уже не нужно было, по обетованию Божию, ожидать нового неба и новой земли (2 Пет. 3, 13)…
Так и во всем. Следует утвердить в себе сознание духа веры и жизни христианской и, храня его непоколебимым, все несогласное с ним отвергать. Такое сознание будет для нас то же, что утес среди волн морских“.
В этих строках выражено подлинно христианское отношение к изменениям в общественной жизни – воспринимать их самих по себе спокойно, отвергая любые попытки кого бы то ни было представить эти изменения как повод для отвержения христианской истины.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

***

Либерализмът е езичество без пантеон, нацизмът – юдейство без Бог, комунизмът – християнство без Бог.

Ведь святые – это избранные сосуды Духа Святаго, а Дух Святый во все времена неизменно наставляет: «люби врагов СВОИХ, истребляй врагов ОТЕЧЕСТВА, гнушайся врагов БОЖИИХ» – святитель Филарет (Дроздов).

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/12/28/za_chto_nenavidyat_stalina/

Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство

Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция IV

(15 ноември, 2021)

Йосиф Флавий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

– „Юдейската война“ в 7 книги.
Първо я е написал на родния си език, а после и на гръцки.
Оспорва разказаното за същите събития в „Записките“ на Юст от Тивериада. Книгата била подкрепена от Тит и харесана от цар Агрипа II.
Има стар превод на латински, както и „Археология“-та – и двата приписвани на Руфин

– „Юдейски древности“ („Археология“) в 20 книги.
Посветена е на Епафродит. Смята се, че заглавието и броят на книгите са заети от „Римска археология“ на Дионисий Халикарнаски.
Представя събитията от сътворението на света до 12-та година на Нерон (66 сл. Хр.), когато юдеите започнали да се бунтуват срещу римляните.
Завършил я е на 56-годишна възраст (13-та на Домициан; 93/94 сл. Хр.).

– „За древността на юдеите“ („Срещу Апион“) в 2 книги.
Защита на юдеите против Манетон, Аполоний Молон, Посидоний и особено граматика Апион. Започва с обръщение към Епафродит (значи трябва да е писана преди 95 сл. Хр.)

– „Слово за „Макавеите““

2. Източници за Йосиф и произведенията му

Собствените му произведения и преди всичко „Автобиография“
Казаното от антични/християнски и византийски автори, и най-напред:
Евсевий („Църковна история“ III, 9)
Иероним („За бележитите мъже“)
„Суда“

3. Животът на Йосиф

Получил е фамилията „Флавий“, както и римското си гражданство, от Тит Флавий Веспасиан.
По произход (gens) е юдеин, от школата (αἵρεσις/secta) на фарисеите, син на Матия. По баща принадлежи свещенически, а по майка – на царски род (на Хасмонеите/Макавеите). Имал брат, също на име Матия.

Роден е в Иерусалим, в първата година на Гай Калигула (37 сл. Хр.). На 16-годишна възраст започнал да се занимава с ученията на трите юдейски „секти“. Три години живял при пустинника Банус. Като се завърнал в Иерусалим, се присъединил към фарисеите, които според него съхранявали бащините закони и по възгледи и начин на живот се доближавали до гръцките стоици.
На 26-годишна възраст (63 сл. Хр.) бил в Рим, където чрез един юдейски актьор, покровителстван от Нерон, бил приет от Попея и изходатайствал освобождението на свои приятели, които прокураторът Феликс бил изпратил там с някакво обвинение.
Завръща се и намира страната си в смут; напразно убеждава съгражданите си да пазят мира с римляните. На 30-годишна възраст (67 сл. Хр.) е изпратен като пълномощник в Галилея, където си спечелва врагове и оцелява след много опасности и перипетии. Същата година, след като на юлските календи Веспасиан превзема Йотапата, се оказва пленник при него.
Предсказва му, че той и синът му Тит ще станат императори. Две години след това е държан затворен, докато се разбрало, че предсказанието се сбъдва. 33-годишен (70 сл. Хр.) потегля от Александрия заедно с Тит за обсадата на Иерусалим.
След разрушаването на града се установява в Рим се заема с историческите си съчинения. Винаги е можел да разчита на покровителството на императорите (Веспасиан, Тит и Домициан).
Живял е поне до 13-тата година на Домициан (93 сл. Хр.). Може би не е надживял с много своя патрон Епафродит (убит от Домициан през 95 сл. Хр.).

4. Йосиф като историк

Християнските автори му обръщат специално внимание заради сведенията, потвърждаващи евангелската и апостолска история.

. Прочути са свидетелствата за Христос, Иоан Кръстител и Иаков, брат Господен. Имало е съмнения в автентичността (γνησιότης) на казаното за Христос. То е следното:

Γίνεται δὲ κατὰ τοῦτον τὸν χρόνον ᾿Ιησοῦς σοφὸς ἀνήρ, εἴγε ἄνδρα αὐτὸν λέγειν χρή· ἦν γὰρ παραδόξων ἔργων ποιητής, διδάσκαλος ἀνθρώπων τῶν ἡδονῇ τἀληθῆ δεχομένων, καὶ πολλοὺς μὲν ᾿Ιουδαίους, πολλοὺς δὲ καὶ τοῦ ῾Ελληνικοῦ ἐπηγάγετο· ὁ Xριστὸς οὗτος ἦν. καὶ αὐτὸν ἐνδείξει τῶν πρώτων ἀνδρῶν παρ’ ἡμῖν σταυρῷ ἐπιτετιμηκότος Πιλάτου οὐκ ἐπαύσαντο οἱ τὸ πρῶτον ἀγαπήσαντες· ἐφάνη γὰρ αὐτοῖς τρίτην ἔχων ἡμέραν πάλιν ζῶν τῶν θείων προφητῶν ταῦτά τε καὶ ἄλλα μυρία περὶ αὐτοῦ θαυμάσια εἰρηκότων. εἰς ἔτι τε νῦν τῶν Χριστιανῶν ἀπὸ τοῦδε ὠνομασμένον οὐκ ἐπέλιπε τὸ φῦλον („Древности“ XVIII, 3,3)

За Иоан Кръстител:

Τισὶ δὲ τῶν ᾿Ιουδαίων ἐδόκει ὀλωλέναι τὸν ῾Ηρώδου στρατὸν ὑπὸ τοῦ θεοῦ καὶ μάλα δικαίως τινυμένου κατὰ ποινὴν ᾿Ιωάννου τοῦ ἐπικαλουμένου βαπτιστοῦ. κτείνει γὰρ δὴ τοῦτον ῾Ηρώδης ἀγαθὸν ἄνδρα καὶ τοῖς ᾿Ιουδαίοις κελεύοντα ἀρετὴν ἐπασκοῦσιν καὶ τὰ πρὸς ἀλλήλους δικαιοσύνῃ καὶ πρὸς τὸν θεὸν εὐσεβείᾳ χρωμένοις βαπτισμῷ συνιέναι· οὕτω γὰρ δὴ καὶ τὴν βάπτισιν ἀποδεκτὴν αὐτῷ φανεῖσθαι μὴ ἐπί τινων ἁμαρτάδων παραιτήσει χρωμένων, ἀλλ’ ἐφ’ ἁγνείᾳ τοῦ σώματος, ἅτε δὴ καὶ τῆς ψυχῆς δικαιοσύνῃ προεκκεκαθαρμένης. καὶ τῶν ἄλλων συστρεφομένων, καὶ γὰρ ἥσθησαν ἐπὶ πλεῖστον τῇ ἀκροάσει τῶν λόγων, δείσας ῾Ηρώδης τὸ ἐπὶ τοσόνδε πιθανὸν αὐτοῦ τοῖς ἀνθρώποις μὴ ἐπὶ ἀποστάσει τινὶ φέροι, πάντα γὰρ ἐῴκεσαν συμβουλῇ τῇ ἐκείνου πράξοντες, πολὺ κρεῖττον ἡγεῖται πρίν τι νεώτερον ἐξ αὐτοῦ γενέσθαι προλαβὼν ἀνελεῖν τοῦ μεταβολῆς γενομένης [μὴ] εἰς πράγματα ἐμπεσὼν μετανοεῖν. καὶ ὁ μὲν ὑποψίᾳ τῇ ῾Ηρώδου δέσμιος εἰς τὸν Μαχαιροῦντα πεμφθεὶς τὸ προειρημένον φρούριον ταύτῃ κτίννυται. τοῖς δὲ ᾿Ιουδαίοις δόξαν ἐπὶ τιμωρίᾳ τῇ ἐκείνου τὸν ὄλεθρον ἐπὶ τῷ στρατεύματι γενέσθαι τοῦ θεοῦ κακῶσαι ῾Ηρώδην θέλοντος („Древности“ XVIII, 5,2)

За Иаков:

ἅτε δὴ οὖν τοιοῦτος ὢν ὁ ῎Ανανος, νομίσας ἔχειν καιρὸν ἐπιτήδειον διὰ τὸ τεθνάναι μὲν Φῆστον, ᾿Αλβῖνον δ’ ἔτι κατὰ τὴν ὁδὸν ὑπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτῶν καὶ παραγαγὼν εἰς αὐτὸ τὸν ἀδελφὸν ᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ, ᾿Ιάκωβος ὄνομα αὐτῷ, καί τινας ἑτέρους, ὡς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος παρέδωκε λευσθησομένους („Древности“ XX, 9).

Ориген коментира последните две свидетелства така:

᾿Εν γὰρ τῷ ὀκτωκαιδεκάτῳ τῆς ἰουδαϊκῆς ἀρχαιολογίας ὁ ᾿Ιώσηπος μαρτυρεῖ τῷ ᾿Ιωάννῃ ὡς βαπτιστῇ
γεγενημένῳ καὶ καθάρσιον τοῖς βαπτισαμένοις ἐπαγγελλομένῳ. ῾Ο δ’ αὐτός, καίτοι γε ἀπιστῶν τῷ ᾿Ιησοῦ ὡς Χριστῷ, ζητῶν τὴν αἰτίαν τῆς τῶν ῾Ιεροσολύμων πτώσεως καὶ τῆς τοῦ ναοῦ καθαιρέσεως, δέον αὐτὸν εἰπεῖν ὅτι ἡ κατὰ τοῦ ᾿Ιησοῦ ἐπιβουλὴ τούτων αἰτία γέγονε τῷ λαῷ, ἐπεὶ ἀπέκτειναν τὸν προφητευόμενον Χριστόν· ὁ δὲ καὶ ὥσπερ ἄκων οὐ μακρὰν τῆς ἀληθείας γενόμενός φησι ταῦτα συμβεβηκέναι τοῖς ᾿Ιουδαίοις κατ’ ἐκδίκησιν ᾿Ιακώβου τοῦ δικαίου, ὃς ἦν ἀδελφὸς «᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ», ἐπειδήπερ δικαιότατον αὐτὸν ὄντα ἀπέκτειναν („Срещу Целз“ I, 47).

5. Въпроси и предположения

Датите в „Юдейски древности“ не си съответстват добре помежду си, нито на посочваните от 70-те, нито на казаното от други. Противоречията между ръкописите на „Древностите“ са такива, че според някои Йосиф е направил две издания на труда си.

Ако някой сравни „Древностите“ с Писанието, ще види, че много неща са променени, пропуснати и прибавени твърде свободно (vix ferenda libertate, Фабр.).

6. Загубени произведения

Възможно е да е писал и други съчинения, но за тях е трудно да се каже нещо сигурно. В „Древности“ (кн. XX), обещава, че ще пише за делата на Монобаз, цар на Адиабена; и за смисъла на юдейското законодателство.
Но никой от древните не свидетелства, че е чел тези съчинения или че Йосиф ги е написал.

7. Издания и преводи

– до 1700

Гръцки
Базел (1544)

Латински
Преводът на „Войната“ и „Древностите“, приписван на Руфин (Аугсбург, 1470) – 2 тома
И също в:
Венеция (1486, 1489, 1502)
Рим (1475 – „Войната“ )
Верона (1480 – и двете; също и в Любек, 1490)
Милано (1513), Париж (1514)
Кьолн (1524), с „Макавеите“ под ред. на Еразъм
„Автобиография“, преведена за пръв път (Париж, 1548)

Гръко-латински
Женева (1611 и 1634); същото през 1691 (Лайпциг, макар че пише „Кьолн“)
Оксфорд (1700)

Преводи на други езици
Севиля (1492, испански)
Париж (1492, 1516, 1573, 1669 – френски)
Флоренция (1493, италиански)
Страсбург (1535, немски); Франкфурт (1552, „Войната“ – немски); Страсбург (1574, 1676 – всички съчинения, немски)
Венеция (1544, „Древности“ – италиански; 1581 – всички съчинения);
Антверпен (1554, „Древности“, „Автобиография“, „Макавеи“ – испански)
Оксфорд (1676 и 1701, английски)
Амстердам (1687, „белгийски“)

– издания до края на ХХ в.

Оксфорд (1720) – 2 тома
Амстердам (1726 – основана на тази от 1720)
Лайпциг (1782-1785) – 3 тома
Берлин (Niese, 1885-1895) – 6 тома

Съдържание
на
„Юдейската война“

(Въведение и Първа книга)

Въведение

1. Йосиф, син на Матия, по род евреин от Иерусалим
2. Вълнения в империята след смъртта на Нерон
3. Някои историци се опитват да оклеветят юдеите
4. Нещастието на юдеите е причинено от вътрешни размирици
5-6. Най-добра е тази история, която се пише от съвременници на събитията. Затова и аз ще опиша най-обстойно войната, която съм видял
7. План на изложението: от Антиох Епифан до избухването на войната при Нерон
8. Веспасиан начело на римската армия срещу юдеите
9. Веспасиан е избран за император
10. Командването се поема от Тит. Описание на града и храма
11. Жестокостта на тираните, разрушението на града и завръщането на Тит
12. Съчинението (в седем книги) е написано за тези, които обичат истината

Книга първа

I.
1. Антиох Епифан, повикан от синовете на Тобий, прогонва Оний в Египет, разграбва града и храма и прекратява богослужението за три години и шест месеца (168-165 пр. Хр.)
2. Насилията на Антиох и на началника на гарнизона Бакхид срещу населението
3. Матия, син на Хасмоней, заедно с петимата си сина убива Бакхид и прогонва военачалниците на Антиох. Завзема властта, която после предава на сина си Юда
4. Юда сключва съюз с римляните, прогонва останалите войски на Антиох, освещава храма и издига нов олтар. Антиох умира
5. Антиох V нахлува в Юдея. Смъртта на Елеазар. Царските войски превземат Иерусалим
6. Смъртта на Юда (161 пр. Хр.) и Йоан

II.
1. Йонатан наследява Юда (161 пр. Хр.). Пленен е с измама от приближения на Антиох Трифон, и е убит (143 пр. Хр.)
2. Управлението е поето от брат му Симон. Побеждава царската войска и е избран за първосвещеник
3-4. Симон е убит по поръчка на някой си Птолемей. Един от тримата му сина – Йоан, наречен Хиркан, се спасява (135 пр. Хр.). Птолемей убива двамата му братя и майка му
5. Антиох V обсажда Иерусалим. Хиркан отваря гробницата на Давид, взима оттам 3 хиляди таланта и с 300 от тях убеждава Антиох да се оттегли
6-7. Хиркан атакува Самария и обсажда град Аугуста заедно със синовете си Аристобул и Антиох
8. Хиркан умира след 33 години управление (104 пр. Хр.). Има пет сина

III.
1. Аристобул го наследява; хвърля в затвора двама от братята си и майка си
2-5. Антигон, брат на Аристобул, е убит от телохранителите му. Пророчеството за смъртта му
6. Аристобул страда и умира в мъки след една година царуване (103 пр. Хр.)

IV.
1. Александър Яней, брат на Аристобул, става цар и убива другия си брат
2-5. Войните на Александър. Сблъсък с Деметрий.
6. Борба на Александър с вътрешните му врагове. Жестокостта му спрямо пленниците
7-8. Война с Антиох (XII) Дионис, в която се намесва и царят на арабите; смърт на Антиох. Александър умира след 27 години царуване (76 пр. Хр.)

V.
1-2. Жена му Александра става царица. Влиянието на фарисеите
3-4. Синът й Аристобул се провъзгласява за цар. Напрежение между него и брат му Хиркан. Александра умира след девет години управление (67 пр. Хр.)

VI.
1. Помирение между братята
2. Идумеецът Антипатър начело на народа. Завежда Хиркан при царя на арабите Арета – в Петра. Аристобул губи битката срещу арабите. Иерусалим е превзет от Скавър, подчинен на Помпей.
3-6. Хиркан и Антипатър бягат при Помпей в Дамаск. Аристобул се готви за война с него, като същевременно се опитва да преговаря

VII. Помпей в Иерусалим (63 пр. Хр.)

VIII Габиний и др. в Юдея

IX. Аристобул е отровен (63 пр. Хр.), Цезар награждава идумееца Антипатър

X. Хиркан – първосвещеник, Антипатър – управител на Юдея. Синовете на Антипатър: Фазаил в Иерусалим, Ирод – в Галилея

XI. Брут и Касий убиват Цезар (44 пр. Хр.) и поставят Ирод за управител на Сирия. Антипатър е отровен от Малих.

XII. Антоний става цезар на Азия и назначава Фазаил и Ирод за тетрарси.

XIII. Партите, водени от Пакор, завземат Иерусалим и провъзгласяват Антигон за цар. Фазаил умира, Хиркан е пленен и му отрязват ушите; Ирод бяга в Масада.

XIV. Ирод пристига в Рим. Антоний и Октавиан го обявяват за цар на Юдея (40 пр. Хр.).

XV. Ирод обсажда Иерусалим.

XVI. Антоний с помощта на Ирод превзема Самосата (от цар Антиох)

XVII. Йосиф, брат на Ирод, е убит от Антигон. Той обсажда Иерусалим; жени се за Мариамна, внучка на Аристобул.

XVIII. Ирод превзема Иерусалим (37 пр. Хр.), пленява и убива Антигон – последния Хасмоней. Подкупва Клеопатра, която била опасна поради алчността си и влиянието си върху Антоний.

XIX. Битката при Акциум. Война на Ирод с арабите.

XX. Ирод се договаря с Октавиан. След самоубийствата на Антоний и Клеопатра той му позволява да разшири царството (прехвърля му личната охрана на Клеопатра – 400 гали) (30 пр. Хр.).

XXI. Достроява Иерусалимския храм. Строи градове, храмове, гимназиони, прави дарения, вкл. и за олимпийските игри. Занимава се с лов.

XXII. Семейни нещастия и ревност. Екзекутира Мариамна.

XXIII. Съперничество между нейните синове и Антипатър, сина му от Дорида. Посещение в Рим и разговор с Октавиан. Александър се защитава.

XXIV. „Царският двор се изпълни със страшно беззаконие“.

XXV. Архелай Кападокийски, баща на Глафира и тъст на Александър, го помирява с баща му.

XXVI. Клеветникът Еврикъл.

XXVII. Ирод нарежда да удушат синовете му Александър и Аристобул.

XXVIII. Решава за браковете на по-големия син на Александър и дъщерите на Аристобул. Безпокойствата на Антипатър.

XXIX. Антипатър заминава за Рим със завещанието на Ирод. Братът на Ирод – Ферор, се разболява и умира (бил сред виновниците за убийството на Александър и Аристобул).

XXX. Ирод разследва заговора на Антипатър, Ферор и Мариамна за отравянето му.

XXXI. Антипатър се връща от Рим. Ирод го заплашва, че ще го съди за отцеубийство (в присъствието на Вар, управител на Сирия).

XXXII. Съдът. Николай от Дамаск се изказва против Антипатър. Фалшиви писма на Саломе срещу Ирод, написани от Акме, робиня на Ливия, по внушение на Антипатър. Ирод поправя завещанието си.

XXXIII. Октавиан разрешава екзекуцията на Антипатър, но позволява да бъде заменена и с изгнание. Смъртта на Ирод. Умира 70-годишен, 5 дни след смъртта на сина си Антипатър, 34 години след възцаряването, 47 след като е бил подкрепен от римляните. Определя за наследник най-големия си син – Архелай. В охраната му имало траки, германци и гали. Бил погребан тържествено в Иродион – на 40 км. от Иерусалим.

„Юдейски древности“ представя тези събития в книги XII-XVIII. В следващите книги (XVIII-XX) се разказват събитията от смъртта на Ирод до началото на Юдейската война.

Библиография

Източници

Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София, 1925

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Йосиф Флавий. „Юдейската война“. Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2020

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ I (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“. Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Иосиф Флавий. „Иудейские древности“. Перевод с греческого Г.Г. Генкеля. СПб, 1900

Dio`s Roman History. With sn English translation of E. Cary. 9 vols. HUP, 1925/1968

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

De bello Judaico libri VII. В: Flavii Iosephi opera, 1-6. Ed. B. Niese. Berlin, 1885-1895 (1955)

Origène. Contre Celse. Ed. M. Borret. T. 1-4. Paris, 1967-1969

Sozomenus. Historia ecclesiastica. Ed. J. Bidez and G.C. Hansen. Berlin, 1960

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

„Иисус Христос в документах истории“. Сост. Б.Г. Деревенского. СПб. „Алетейа“, 1998

Н. Шиваров. Библейска археология. Синодално издателство, 1992

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

***

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи
(“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях
(1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.

Полибий и Амиан Марцелин за историята на Рим

Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин

І. Заниманието на историка

1. Защо Полибий пише „Римска история“

Делата на римляните придават смисъл на историята. Затова те са достойни за вниманието на историка.
От този момент, казва Полибий, историята сякаш придобива тяло – събитията в Италия и Либия се сплитат с тези в Азия и Гърция (I, 3). Това е времето от края на втората война с Картаген (в края на ІІІ в. пр. Хр.) до крайната победа над този противник и над още няколко държави и съюзи в средата на втори век (VI, 2). Затова задачата на историка е да види каква е тази държава, която за няколко десетилетия успява да завладее почти цялата вселена (oikoumene).

2. За държавата

А. Как възниква държавата

а. Обществата (цивилизациите) се появяват и изчезват
Човекът е живо същество, което се отличава от другите с интелекта си. Той не е сътворяван, нито е “еволюирал”. Човечеството преминава през серия от катастрофи, които унищожават дотогавашните цивилизации. След всяка катастрофа, хората започват да се събират заедно, поради трудността да оцелеят поотделно.

б. Естествено е първото общество да бъде монархическо
Това е първият вид политическа уредба, която цивилизацията възприема. Един индивид оглавява обществото благодарение на силата си. Това е една примитивна монархия. Наред с това основната свързваща сила между хората е чувството за дълг. То се заражда в отношенията между деца и родители. Децата изпитват естествена благодарност към родителите и им я връщат; получилият услуга или закрила изпитва естествена благодарност към благодетеля. Добрият примитивен монарх забелязва това и започва да подкрепя този вид отношения между подчинените си. Така той подкрепя добродетелния живот. Неговата власт започва да се опира на мъдростта и грижата за добрия живот на поданиците му. Така възниква царството, което е разумна монархия. То трябва да бъде отличавано от тиранията, която също е монархическа (VI, 5-6).

Б. Държавните уредби се появяват и изчезват, тъй като обществото ги заменя с други.

Този процес е кръгов. Има естествен закон, според който една определена уредба, след като се изтощи и стане негодна, отстъпва мястото си на друга. тези смени обаче, макар и естествени, са съпроводени от конфликти, при които хората страдат.
След като добре управлявалият монарх (или група аристократи) предаде властта на потомството си, не е много вероятно наследникът да притежава подобни качества – защото повечето хора са негодни за държавници. При извращаване на държавната уредба (преминаване към лошото и съответствие – от царство към тирания, от аристокрация към олигархия) най-добрите в общество се намесват и променят режима към следващия вид (а не правят опит за възстановяване на предишното добро съответствие, защото имат опит от провала му). Накрая се стига до охлокрация, която е лошото съответствие на демокрацията. тогава настъпва хаос и гражданите отново се обръщат към някой водач, който да внесе ред, и той възстановява монархията (VI, 9).
Това е естественото редуване на уредбите, което се случва без външни влияния върху държавата (VI, 57).
Държавните уредби не са вечни, както и самите общества. Тъй като обществото е жив организъм (или е нещо подобно на живите организми), то преминава през три степени – възникване, разцвет, упадък. Това се отнася и за римската държава (VI, 9).

ІІ. Добрата държавна уредба

И все пак, за да се намали честотата на сблъсъците при смяната на уредбите, хората би трябвало да предпочитат онова устройство, което е по-трайно. Римската държава е трайна и успешна, защото не е „чиста“ монархия или олигархия или нещо друго, а е разумно създадена смес между „чистите“ видове.

1. Добрата държавна уредба се отличава от по-лошите по това, че е:

А. по-издръжлива във времето – както във война, така и в мир

Б. прави обществото способно за експанзия и покоряване на други общества. Спартанската държава, макар и трайна. не е устроена така, че да стане голяма

В. не зависи от личните качества на лидерите си. Атина и Тива , примерно, са държави които са имали големи успехи само когато са се сдобивали с отлични лидери (VI, 44).

Г. поддържа добри нрави на гражданите. Това, смята Полибий, не може да се каже за критската държава (VI, 51).

2. Колко бързо се създава добрата държавна уредба

Тя може да бъде създадена отведнъж, благодарение на законодателя (Спарта), или в течение на времето, с цената на вътрешни сблъсъци (Рим) Мощта й зависи от момента на развитието й. Картаген е имал добра уредба, но е загубил войните с Рим, защото се е намирал в упадък – време, в което влиянието на народа е нараснало прекомерно (VI, 51).

ІІІ. Римската държавна уредба

Доброто държавно управление е съчетание от власт на единия, на малцинството и на мнозинството. Необходимо е да се ограничава властта на всеки от тези “естествени носители на властта” – монархът, аристокрацията и народът (VI, 11).

1. Богатството на Рим

В Рим забогатяването на държавата и на отделните граждани е допустимо, което позволява поддържане на голяма армия. Спартанската уредба се проваля, когато Спарта започва да претендира за хегемония над големи територии. Конституцията им не позволява забогатяване на отделните граждани (спартанските пари нямат стойност никъде извън Спарта). Това прави държавата им бедна и неспособна да издържа голяма армия, която да извършва далечни и продължителни бойни действия (VI, 50).

2. Отделните политически институции се ограничават помежду си

Консулите, сенатът и народът (Народното събрание) си поделят властта, противостоят и се контролират едни други. Поради това злоупотребата с власт от страна на всяка институция не е възможна (VI, 18). Консулите имат военна и административна власт, сенатът – финансова, народът – право на вето върху законопроекти, наказания и награди (VI, 14).

3. Римската армия е най-добре уредената в света

Тя включва всички граждани (минималният срок за военна служба е десет години) (VI, 19). Дисциплината е отлична поради суровите наказания и подходящите стимули. Всяко семейство поддържа култ към предците; римляните са по-религиозни от повечето им съвременни народи (VI, 56).
Управленските длъжности, включително и консулската, са строго мандатни. Подкупването на избирателите е невъзможно (VI, 56).

4. Краят на римската държава

Римската държава ще стигне до упадък, защото това е в природата на всяка държава и всяко човешко начинание. В бъдеще властта на народа ще нарасне прекомерно и ще се изроди в охлокрация и хейрокрация (власт на най-лошите).

ІV. Политическата промяна при Полибий

Изменението на всяка държавна уредба и редуването им са неизбежни, защото такова е положението с всички “природни” явления. Специално в човешкия случай бързите промени се дължат главно на лошо законодателство. Лошото законодателство създава условия за позволява злоупотреба с властта, а всички хора са склонни да злоупотребяват с властта. Все пак има фактори (лична добродетел, добро възпитание, строги санкции, ограничаване на властта по време и правомощия) които възпрепятстват злоупотребата.
Ползата от познаването на законите на това изменение е, че бъдещето на всяка уредба може да се предскаже. Същевременно то ни позволява да отличим по-добрата от по-лошите уредби. Това знание се придобива при занимание с история. Така че добрият държавник трябва да се занимава с история.

V. Общото състояние на Империята в края на ІІІ и началото на ІV в.

Територията на Империята се простира от Британия и Испания до северна Месопотамия и включително брега на където Тигър, където Рим притежава няколко града. Тя е далеч по-голяма от тази по времето на Полибий. Разделена е на административни единици – префектури (Изток, Илирик, Италия, Галия) Градовете Рим и Константинопол са отделни префектури). По-малки административни единици са диоцези (13) и провинциите (100-120).
Политическо състояние е нестабилно след оттеглянето на Диоклециан и Максимиан като Августи. Нерядко се водят граждански войни между претендентите за титлата Август и върховната власт. Реформата на Диоклециан за мандатност на императорите на Изток и Запад пропада след оттеглянето му. Не се намира начин за мирно разделение на Империята. Тя трябва или да се разпадне на две или повече независими части, или да бъде управлявана от един център.

VІ. Институциите

1. Армията

Империята се контролира от този, който владее армията. Tя е професионална, дава възможност за римско гражданство и “политическа” кариера. Забелязва се етническо разнообразие, много от високопоставените офицери са германци.…ni pauci ex eadem gente, quibus erat honoratioris militiae cura commissa, populares suos haec per nuntios docuissent occultos, ut quidam existimabant (ХІV, 10).

2. Държавна и императорска администрация

Администрацията се състои от управляващи префектури, диоцези, провинции; министри (примерно, на финансите); чиновници (секретари в императорската и други висши канцеларии; управляващи двора и “спалнята” на императора и цезаря. Императорската гвардия (scholae, protectores) са охрана на императора и заемат средищно положение между неговата администрация (двор, свита) и армията. Съществува и императорски съвет (consistorium), чиито членове се избират лично от императора.

3. Ранговете

Управляващите префектури и висшите военни (magistri peditum, equitum) имат най-високия ранг (illustres). По-ниските длъжности са spectabiles, а clarissimi е званието за управляващи от трети ранг. Има и по-ниски – perfectissimi (такива с императорските гвардейци), egregii. Членовете на императорската фамилия носят титлата nobilissimi .

VІІ. Амиан за римската история и съвременното състояние на Империята

1. Историята

Рим минава през периоди на “детство, младост, зряла възраст и старост”. В началото столетия наред римляните се сражават “около стените на града”. Пораствайки, те минават Алпите и навлизат в морето. Успехите им се дължат на тяхната храброст, въздържанието, установените закони. В зрялата възраст на Града самото име “Рим” вече носи победите на армията. Навлизайки в старостта си, той сякаш е абдикирал и е възложил управлението на народите на “своите деца” – Цезарите. eius populus ab incunabulis primis ad usque pueritiae tempus extremum, quod annis circumcluditur fere trecentis, circummurana pertulit bella, deinde aetatem ingressus adultam post multiplices bellorum aerumnas Alpes transcendit et fretum, in iuuenem erectus et uirum ex omni plaga quam orbis ambit inmensus, reportauit laureas et triumphos, iamque uergens in senium et nomine solo aliquotiens uincens ad tranquilliora uitae discessit. ideo urbs uenerabilis post superbas efferatarum gentium ceruices oppressas latasque leges fundamenta libertatis et retinacula sempiterna uelut frugi parens et prudens et diues Caesaribus tamquam liberis suis regenda patrimonii iura permisit.
Когато говори за “Рим” Амиан мисли за самия град. Сега в града има упадък на нравите – хората мислят за личното богатство и развлеченията си.
Quod cum ita sit, paucae domus studiorum seriis cultibus antea celebratae nunc ludibriis ignauiae torpentis exundant… denique pro philosopho cantor et in locum oratoris doctor artium ludicrarum accitur et bybliothecis sepulcrorum ritu in perpetuum clausis… et est admodum mirum uidere plebem innumeram mentibus ardore quodam infuso cum dimicationum curulium euentu pendentem. haec similiaque memorabile nihil uel serium agi Romae permittunt. Рим обаче е “вечен” и ще съществува, докато живеят хора. Може би Амиан мисли, че и властта му над народите ще е вечна. Tempore quo primis auspiciis in mundanum fulgorem surgeret uictura dum erunt homines Roma, ut augeretur sublimibus incrementis, foedere pacis aeternae Virtus conuenit atque Fortuna plerumque dissidentes…(ХІV, 6)

2. Откъде идват проблемите за държавата

Императорите (Цезарите) са избухливи, подозрителни, поддават се на манипулация.
Accedebant enim eius asperitati, ubi inminuta uel laesa amplitudo imperii dicebatur, et iracundae suspicionum quantitati proximorum cruentae blanditiae exaggerantium incidentia et dolere inpendio simulantium, si principis periclitetur uita, a cuius salute uelut filo pendere statum orbis terrarum fictis uocibus exclamabant (ХІV,5) Те постоянно са манипулирани от собствените си приближени – съпруги, роднини, евнуси, различни чиновници в двора, всякакви ласкатели. Това са често напълно случайни, недостойни хора, плетящи безкрайни интриги. Мотивирани са от собствените си страсти и пороци – властолюбие, алчност, отмъстителност, жестокост. isdemque residui regii accessere spadones, quorum ea tempestate plus habendi cupiditas ultra mortalem modum adolescebat… (ХІV,11)
Същите тези качества са присъщи почти еднакво на градските тълпи, армията, оставена без провизии, заплащане или просто без заетост, и “варварите”. Свирепостта на варварите е различна, защото не е била овладявана от римските закони.
Saraceni tamen nec amici nobis umquam nec hostes optandi, ultro citroque discursantes quicquid inueniri poterat momento temporis parui uastabant miluorum rapacium similes…sed errant semper per spatia longe lateque distenta sine lare sine sedibus fixis aut legibus (ХІV,4)
Империята би била управлявана добре, ако от върховете надолу се налагат качествата образованост, въздържаност, дисциплина (съобразяване със законите). Най-добрите управляващи като Урзицин, както е представен в ХІV кн., а още повече самият император Юлиан имат такива качества.

3. Събитията, описани в ХІV книга на „Историята“

А. Беззаконията и жестокостите на Цезар Гал на Изток.

а. причини за това са твърде бързата кариера и роднинството му с императорското семейство. ad principale culmen insperato saltu prouectus… propinquitate enim regiae stirpis gentilitateque etiam tum Constantini nominis efferebatur in fastus…
Cuius acerbitati uxor graue accesserat incentiuum, germanitate Augusti turgida supra modum (ХІV,1). Сред примерите, дадени от Амиан, са: екзекуциите на хора, жертви на обикновени семейни интриги – eminuit autem… Clematii cuiusdam Alexandrini nobilis mors repentina; cuius socrus cum misceri sibi generum, flagrans eius amore, non impetraret, ut ferebatur, per palatii pseudothyrum introducta, oblato pretioso reginae monili id adsecuta est, ut ad Honoratum tum comitem orientis formula missa letali omnino scelere nullo contactus idem Clematius nec hiscere nec loqui permissus occideretur; опитът за екзекуция на целия антиохийски сенат – denique Antiochensis ordinis uertices sub uno elogio iussit occidi ideo efferatus, quod ei celebrari uilitatem intempestiuam urgenti, cum inpenderet inopia, grauius rationabili responderunt; et perissent ad unum ni comes orientis tunc Honoratus fixa constantia restitisset (ХІV,7); убийството на висшия сановник Домициан (префект на Изтока, illustris) – et mandabat Domitiano, ex comite largitionum, praefecto ut cum in Syriam uenerit, Gallum, quem crebro acciuerat, ad Italiam properare blande hortaretur et uerecunde…iamque artuum et membrorum diuulsa conpage superscandentes corpora mortuorum ad ultimam truncata deformitatem uelut exsaturati mox abiecerunt in flumen; преследване, инсценирани съдебни процеси, мъчения и екзекуции на хора, необосновано обвинени в държавна измяна. Имало е и обвинения в магьосничество -
Quae dum ita struuntur, indicatum est apud Tyrum indumentum regale textum occulte, incertum quo locante uel cuius usibus apparatum. ideoque rector prouinciae tunc pater Apollinaris eiusdem nominis ut conscius ductus est aliique congregati sunt ex diuersis ciuitatibus multi, qui atrocium criminum ponderibus urgebantur…post multorum clades Apollinares ambo pater et filius in exilium acti cum ad locum Crateras nomine peruenissent, uillam scilicet suam quae ab Antiochia uicensimo et quarto disiungitur lapide, ut mandatum est, fractis cruribus occiduntur. post quorum necem nihilo lenius ferociens Gallus ut leo cadaueribus pastus multa huius modi scrutabatur (ХІV,7-9).

Б. реакцията на император Констанций

Най -напред той поканва да се срещнат на Запад (в Милано). Съпругата на Гал, Констанция, която е сестра на самия Констанций, неочаквано умира. Гал се колебае дали да не се обяви сам за император и да започне война – eo necessitatis adductus ultimaque ni uigilasset opperiens, principem locum, si copia patuisset [quam] adfectabat, sed perfidiam proximorum ratione bifaria uerebatur, qui eum ut truculentum horrebant et leuem, quique altiorem Constantii fortunam in discordiis ciuilibus formidabant (ХІV,11).
Все пак той съгласява се да заминея което според Амиан е дотолкова неразумно, че може да се нарече знак за умопомрачение. По пътя към него се присъединяват верни хора на Констанций, които следят контактите му. Войските, разположени по маршрута му, се преместват. Арестуват го, изискват доклад за дейността му в Антиохия и накрай го убиват преди да стигне до Италия и без всякакъв процес. et misso Sereniano, quem in crimen maiestatis uocatum praestigiis quibusdam absolutum esse supra monstrauimus, Pentadio quin etiam notario et Apodemio agente in rebus, eum capitali supplicio destinauit, et ita conligatis manibus in modum noxii cuiusdam latronis ceruice abscisa ereptaque uultus et capitis dignitate cadauer est relictum informe paulo ante urbibus et prouinciis formidatum (ХІV,11).

VІІІ. Причините за политическата нестабилност в Империята

1. Отношения между централна администрация от една страна, и местните администрации и армията, от друга

Оказва се, че е трудно да се удържи политическото единство на една толкова голяма държава. Командващите големи военни подразделения се твирде силни, за да бъдат лесно управляеми. Колебанието относно единството на Изтока и Запада предава властта.

2. Отношения между носители на различни рангове и правомощия

Появяват се конфликти заради неясноти в йерархията – кой кому трябва да се подчинява и доколко. Страни в тези сблъсъци са висшите военни, висшата администрация (префекти) и институцията на Цезаря. qui cum uenisset ob haec festinatis itineribus Antiochiam, praestrictis palatii ianuis, contempto Caesare, quem uideri decuerat, ad praetorium cum pompa sollemni perrexit… rogatus ad ultimum admissusque in consistorium ambage nulla praegressa inconsiderate et leuiter: “proficiscere”, inquit, “ut praeceptum est, Caesar, sciens quod si cessaueris, et tuas et palatii tui auferri iubebo prope diem annonas” (ХІV,7).

3. Отношения между членовете на императорската фамилия

Допуска се, че роднините на всеки Август (поне след Диоклециан, а още повече след Константин) имат извънредни права и че е редно Августите да идват от тези семейства. Това създава много претенденти и води до непрекъснати убийства в тази среда. За да се контролират тези претенденти, както и претендентите, които излизат направо от военните среди, се създава мрежа от агенти (agentes in rebus) и се разчита на всякаква тайна информация. excogitatum est super his, ut homines quidam ignoti, uilitate ipsa parum cauendi ad colligendos rumores per Antiochiae latera cuncta destinarentur relaturi quae audirent.(ХІV,1)
На практика роднините на императора са извън закона. Може би да са каже, че са над него, но във всеки случай те не могат да разчитат на никаква законова закрила при конфликтите вътре във фамилията. Тези, които временно се сдобиват с надмощие – императорите, цезарите и техните съпруги – започват да фаворизират различни лица, независимо от произхода и позицията им. Тези лица също се оказват привилегировани и “недосегаеми”.

В Римската империя от това време има конкуриращи се власти, но техния обсег на действие не е ясно определен.
– Армията не се контролира от държавната администрация.
– Съществуват рангове; но благодарение на покровителство от членове на императорската фамилия, някои хора без ранг се оказват по-влиятелни от хора с най-висок ранг; дейността на тайните агенти не е регламентирана.
– Сблъсъците между членовете на императорската фамилия и формиращите се около тях “кланове” не подлежат на законов контрол.
Затова след смъртта на император Теодосий І (395 г.) държавата се разпада на две. Може би дотогава е живял и Амиан.

***

Библиография:

Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. ИК “Рал Колобър”, 2001. Двуезично издание.

Ammianus Marcellinus. Ed. T.E. Page, with an English translation by J.C. Rolfe. Three volumes. Loeb, 1935-1956.

За държавата

Казва се, че държавата трябва да се грижи за благосъстоянието на гражданите си. И наистина, хората се събират в държави за безопасност и благосъстояние. Държавата изпълнява задача, подобна на тази на майката в семейството, която храни децата от ранно детство, наглежда ги как са облечени и осведомява бащата, ако има опасност. По същия начин държавата се грижи за телата и в това тя е много полезна. Ако обаче се заеме и с душите на гражданите, тя става опасна за тях, тъй като, имайки власт на телата им, е способна да ги изнудва. Примерно – ако не се съгласиш с това, което твърдя, ще те лиша от жилище, облекло и телесна свобода.
Бог дава истината на хората, а тази истина се пази от Църквата. Макар и думата „Църква“ да е в женски род, тя, като дом на Духа, заема положението на бащата – възпитава душите на хората, просвещава ги, за да Го познаят и така да станат свободни.
Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан, 8:31-32).
Ако хората останат само на грижите на държавата, има опасност да останат лишени от истината. Все едно е дали държавата ще преследва Църквата с насилие, или ще я заглушава, лъжейки ги, че пази тяхната „свобода на съвестта и словото“.
И в двата случая хората живеят като деца, лишени от баща и отглеждани от деспотична и непросветена майка. Има жени, които, без да са телесно блудници, поддържат политика на презрение към бащата и на безусловно уважение (култ) към себе си. Вместо любов към Бога им предлагат идолопоклонническа почит към самите себе си. Искат да бъдат виждани като единствени причини за живота на своите деца, като мъченици, които безспирно „се жертват“ и „отдават“; като езически богини-майки, извор на всякакви телесни блага, на позволени и непозволени наслади.
По същия начин и атеистичната държава внушава презрение към Църквата и изрично или мълчаливо отрича Бога. Вместо това тя предлага „благосъстояние“. Хората, които живеят в такава държава, привикват с мисълта, че трябва да разчитат на нея за благосъстоянието си, и, което е още по-важно, че животът няма никакъв друг смисъл освен постигане на „благосъстояние“. Ако тя успее да им внуши, че благодарение на нея са по-богати от други, те я обичат заради това, което получават; и при това остават нейни роби и никога не порастват. Защото „да пораснеш“ означава да разбереш, че не само с хляб ще живее човек (Матей, 4…); нито само със забавления, защото след забавленията настъпва духовен глад (притчата в Лука, 15:11-32). Ако пък не успее да ги убеди в това, намразват я и я хулят. И пак не порастват, защото душите им, лишени от бащиния ум, остават детски. Като я намразват, те само мечтаят за други държави-майки, които да им предлагат повече вкусна храна, по-хубави дрехи, забавления и т.н. Защото те са възпитани да живеят користно – от корист мразят майка си и от корист биха я обикнали.
Просветеният човек, който е отгледан от Църквата и познава Бога, не мрази държавата си, не я краде и не я насилва, не й се подиграва, не й се кланя като на божество, не се срамува от нея, а, като пораснал, се грижи за нея, така че тя да може да отглежда и телата на други негови съграждани (негови братя и сестри по гражданство). Но не й позволява, поради невежество или блудна страст, да интригантства срещу Баща му. Защото неговият Баща е Духът, който действа чрез Църквата.

И така, държавата изпълнява задачата си тогава, когато, грижейки се за телата на гражданите, не се бунтува срещу Духа, който е в Църквата и не се опитва да го изолира от възпитанието на хората. Както жената е създадена за помощник на мъжа, така и държавата трябва да помага на Църквата, като при това остава отделна, а не се слива с нея.

Държавата е „заради“ Църквата, а Църквата е дадена от Бога и обитавана от Него за спасението на хората. Народът е този, който – с държава или без държава – участва в Църквата и ако излезе от нея, заслужава наказание и дори проклятие, както земята, раждаща тръни и бодили (Евреи, 4…). Народът е ненужен извън нея, както е ненужна земята, която не ражда полезни плодове.

***

Ну, а насчёт ювенальной юстиции, то это оружие будет опасней, чем нейтронная бомба. Когда-то, на рубеже XIX-XX веков, им удалось создать разновидность левой идеологии – марксизм, и с его помощью натравить одну часть единой нации на другую, причём довести это противостояние до такой остроты, что одна часть нации с наслаждением бросилась физически вырезать другую часть нации. Мы до сих пор пожинаем плоды тех, посеянных в XIX веке ядовитых зёрен, этаких „зубов дракона“. Тогда тоже была попытка внести раскол не только на уровне единого государства и единой нации, но и в семью, слава Богу, что в полной мере это не удалось.
Так вот, ювенальная юстиция задумана другим родственным марксизму левым движением – либерализмом, с целью ликвидировать это „досадное упущение“ строителей нового мирового порядка. Её главная скрытая цель – вообще уничтожить автономную семью как базовую ячейку общества, натравить детей на своих родителей и педагогов и добиться такой остроты внутрисемейного противостояния, которое сопоставимо с классовой борьбой начала ХХ века, так сказать, антагонистического противостояния. Чтобы детям хотелось убить своих родителей, а родителям и педагогам – собственных детей. Не больше и не меньше.
Это истинная стратегическая цель ювенальной юстиции, которая естественно официально не декларируется и публично не обсуждается, а наоборот, всячески маскируется разговорами о гуманизме, любви к бедным детишкам и свободе выбора.
Дмитрий Терехов. „Крах очередной провокации“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114677

Например, священномученик Уар (Шмарин), епископ Липецкий (†1938), рассказывал: „У меня недавно был старик крестьянин из села Куймани, который имеет записавшегося в колхоз сына, и спросил меня, можно ли иметь общение с сыном-колхозником, так как колхозникам нельзя ходить в церковь. Я ему на это ответил, что с сыном связи порывать не надо, и что никто не запрещает ходить колхозникам в церковь, и что работать верующему человеку вместе с неверующим не грех“.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

„По статистике в России 52% браков распадаются. Это тоже связано с ценностями потребительской психологии, с нежеланием делать усилия, чтобы свой брак сохранить. Я как пастырь с этим сталкиваюсь очень часто, когда какие-то недоразумения, чисто житейские, превращают в гигантскую проблему, вместо того, чтобы себя смирить и пойти на уступки, найти какой-то консенсус в семейной жизни, понимая, что брак – это гораздо важнее всего остального. Люди отстаивают свой эгоизм, тщеславие, гордыню. Но самое главное – это потребительское отношение ко всему, к жизни. Это просто все разрушает. Плюс к этому нет внятной политики в государстве, в обществе нет понятия таинства брака. И еще сознание молодых людей, выросших в 90-е годы, которым привили, что свобода – это вседозволенность. Отсюда отсутствие всякой ответственности перед своим ближним, женой, мужем, отношения между родителями и детьми тоже катастрофические. „Усилия Церкви явно недостаточны. Если бы нам дали больше возможностей для приложения этих усилий, то, конечно, ситуация бы изменилась, но не дают. Телевидение нам просто не доступно. Все пропитаны этой пропагандой на телевидении, когда нам демонстрируют любовь, которая не есть любовь. Любовь – это крест, а не просто какие-то отношения между мужчиной и женщиной, как лиц противоположного пола. Еще проблема – аборты. Ребенок – это совершенно не в психологии сегодняшнего дня. Детей не хотят заводить, а вот аборты – это да, распространено. „Это очень сложный комплекс проблем, который государство может решать только в союзе с Церковью. Как показывает опыт Запада, абсолютное отделение католической церкви от государства и, более того, практическое удаление ее из информационного поля в нравственном смысле принесло очень плачевные результаты. И у нас то же самое происходит, поэтому мы должны всячески сопротивляться, и, безусловно, есть надежда, что эту мысль о семье и о браке наш Патриарх донесет до страны, иначе через два поколения у нас и народу-то не останется“.
„Я уверен, что процесс отмирания брака, о котором говорят социологи, не является неизбежным, потому что семья – это малая Церковь. Если людям дадут духовное направление их жизни, они просто не смогут жить иначе. Одиночество – это путь к депрессии, человек разрушает себя духовно и физически. В браке, конечно, проблем больше, чем вне брака, но человек – существо духовное, в семье он живет не ради себя, а ради своих близких – жены, детей, и, естественно, это дает ему силы. До сознания людей просто не донесли мысль, что семья – это свято, это настоящая интересная жизнь. Я много ездил, но самые главные впечатления – это не мир, а мои дети. Это гораздо интереснее. Если бы мы получили возможность духовно работать через СМИ, то, думаю, что общество бы возродилось. И семья бы возродилась, потому что это не просто ячейка общества, это малая Церковь. Наше общество духовно не ориентировано. За духовность у нас принимают литературу, кино. Но это душевность! Разорвана цепочка – любовь – семья – Церковь. Процесс распада обратим, но времени уже осталось совсем не много“, – подчеркнул иерей Валерий Буланников.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185492

Ювенальная юстиция (ЮЮ) – уже сегодняшняя реальность во многих западных странах, как и парады содомитов на главных улицах, браки между людьми одного пола или епископ-гомосексуалист, который всячески пропагандирует свою сексуальную ориентацию в своих проповедях. Кстати, многие демократические издания ещё недавно писали об этих случаях отбирания детей у родителей в западных странах в рубрике курьёзов. Дескать, вот как там смешно происходит, попробуй, дай ребёнку подзатыльник, тут же приедет наряд полиции и „свинтит“ тебя суток на десять в наручниках, до решения ювенального суда. А потом ещё штраф впаяют – тысяч в 10 евро, да поставят вопрос о лишении родительских прав.
Не верите? Я тоже не верил. Пока не убедился, что только в Рунете таких случаев описано не сотни, нет, тысячи. Кстати, у нас ЮЮ внедряется по самой прогрессивной технологии – канадского образца (если кто забыл, то именно в Канаде, в Онтарио были впервые в мире узаконены браки лесбиянок и педерастов – очень прогрессивная страна, ага).
Потому – как работает ЮЮ в Канаде:
Цитирую.
„Сегодня разговаривала с одной глубокоуважаемой мною женщиной. Она врач. Многодетная мама. Периодически живет в Канаде. Рассказала её историю Снежаны и вообще о наметившейся тенденции к учащению случаев необоснованных отобраний детей в России. И в ответ она мне рассказала свою историю. Говорит, то, что в России это вообще цветочки по сравнению с Канадой. Однажды к ней пришли из службы защиты детей. Сказали, что на неё поступила анонимка от соседей, что её двое детей играют без присмотра на крыльце (даже не во дворе!). Дети 4 и 5 лет. Сказали, что хотят поговорить с детьми. Стали их расспрашивать, ругаются ли родители, бьют ли и т.д. и т.п. Повезло, дети не сказали ничего такого, и их не забрали. Моя знакомая было очень напугана, так как накануне эта служба приехала в их школу и забрала оттуда троих детей. Дети кричали, просились к маме, но их никто не слушал. Причина та же – соседи написали, что отец бьет детей, а мать их не защищает. Детей поместили в приемную семью…
Также она рассказала, что на улицах у них видела плакаты с социальной рекламой „присмотри за соседом“. Когда она впервые это увидела, не поверила своим глазам. Но потом оказалось, что у них в порядке вещей так „присматривать“ и не редко пишут доносы на соседей“.
Так что в Канаде, по образу и подобию которой ЮЮ нам подло, исподтишка навязывают, детей сегодня отнимают без суда, по доносам, по анонимкам, и больших трудов стоит их вернуть, а зачастую это вообще не удается.
Андрей Кучин. „Ювенальный геноцид“

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/11/30/yuvenalnyj_genocid_i/

История, образование и „културно наследство“

Политическата история на вярващите в Бога започва с Мойсей, защото той създава държава, която ще бъде ръководена от Бог. С това става ясно, че смисълът от създаването и съществуването на държави е хората да живеят според Божиите заповеди. Държави, които пречат или не помагат на гражданите си да живеят според заповедите Му, ще загинат (племената, населяващи Ханаан; самата еврейска държава). Всяко растение, което не е насадил Моят небесен Отец, ще бъде изкоренено – Матей, 15:13.
Образованието е или техническо, или относно заповедите.
Техническото служи, за да живеят хората на земята с труда си. И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте) – Битие, 9:1.
Относно заповедите – за да се пази и напомня на всички хора, онова, което Бог е заповядал, а също и как то е изпълнявано. Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил – Пс. 21:31-32.
Дяволът винаги е успявал да измами мнозина. Образованието относно заповедите се занимава и с това – да казва, кого и как дяволът е измамил. Защото които принадлежат на Бога, знаят кого дяволът е измамил – това са Адам и жена му, езичниците и еретиците. Те са от света, затова и говорят за земни неща и светът ги слуша. Вие сте от Бога 1 Йоан, 4:5. Това не значи, че учещите осъждат поименно тези, които дяволът е измамил. Не осъждайте, за да не бъдете осъдени – Матей, 7:1.

Делата на хората, онова, което те са произвели за да живеят на земята и за „украшение“, е нещо, което те сами наричат „културно наследство“. Това са и техните човешки слова – поезия и размисли.

Бог е слязъл на земята, за да събере разпръснатите хора със словото Си. Който учи историята, той трябва да разбира какъв е смисълът на събитията и кои събития е причинил сам Бог и кои са от хората, измамени от дявола. Ако Божият народ и Църквата не са кои да е, а са точно тези, които Бог е избрал и създал, и в тях са участвали точно тези хора, и после те са били защитени точно от тези държави, значи и онзи, който разбира историята, не би трябвало да се интересува от какви да е езици и „култури“, а точно от тези, защото точно там са станали важните неща.

Зад езичеството на гърци и римляни сега не стои никой, тоест никой не изповядва тяхното езичество. То интересува само християните, защото само те го разбират (виждат смисъла му). Защото и сред гърци и римляни Бог е сторил това, което е сторил, а Той е един и същ вечно. Затова станалото сред гърци и римляни изглежда на християнина истинско и сякаш станало вчера и завчера – Битие, 19:6. Тези, които приличат на някогашните езичници обаче, не виждат древните езичници като свои предци – те са им чужди. Защото днешните „езичници“ са от света, а древните са мъртви са света, на който са принадлежали. Всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огън – Матей, 7:19. И все пак Бог може да ги вдигне. За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно – Матей, 19:26. Ето защо благовестието беше проповядвано и на мъртвите, та като бъдат съдени като живи хора, да живеят духом според волята на Бога – 1 Петър, 4:6.
Дяволът обаче не се интересува от тях, защото е направил каквото е могъл – накарал ги е да му служат приживе. Затова и той неохотно поддържа спомена за тях – най-много за да отвлича вниманието на живите. Така той ги представя като добър („интересен“) пример, но разбере ли, че хората не се интересуват от такъв пример, веднага търси други примери. Така е, защото той не предлага нищо трайно – тъй като не може. Затова уверява хората, че има още много неща (блага!), което те не са видели и не са чули и опитали, а трябва да ги опитат, „за да не умрат напразно“. Сега се издават големи книги със заглавия: „100 (300, 500, 1000) неща, които трябва да видиш, преди да умреш!“ И им предлага все нови неща. Ако можеше да предложи само едно и да ги задържи в него, би го направил, но не може. Защото и неговата къща е построена на пясък – Матей, 7:26.

Десни и екстремисти. Робството

І. Кой е десен в Цариград?

През 1805 г. един цариградски християнин е десен, ако е верен поданик на султана, посещава службите на Патриаршията, говори и чете не само турски, но и гръцки, глава е на патриархално семейство и не желае да променя местожителството си. Иначе у дома си той може да говори и български език. Това е езикът на неговите предци и като консервативен човек цариградчанинът съхранява и него. Той е десен и е удовлетворен от живота си в Империята.
Към 1835 същият християнин, ако продължава да е десен, вече не е толкова доволен. Вече има независима Гърция и автономна Сърбия. Доскоро той е посещавал най-авторитетния православен храм в тази част на света (в областта на гръкоезичното православие). И все пак този храм не е център на религиозния живот в града, и монархът, когото десният цариградски християнин иначе подкрепя, не посещава този храм. В Гърция и Сърбия обаче вече има монарси-християни, и жителите на Атина и Белград посещават храма, който и техният монарх посещава. Вярно, това не са центрове на империи, но там християнството е първа религия. Християните не са малцинство. Те са изцяло пълноправни, а цариградчанинът затова е десен, защото като гръкоезичен християнин е бил пълноправен, доколкото това е било възможно. Той затова и подкрепя султана. Но от гледна точка на гражданите на новите държави той не е пълноправен. Това наврежда на неговото самочувствие на имперски поданик-столичанин и му създава усещането, че трябва да се бори за права. Така той става ляв.
Освен това официален език в Гърция е гръцкият, а в Сърбия – сръбският, който е славянски. Оказва се, че и двата езика, които цариградският християнин смята в известна степен и за свои (защото ги разбира и са езици на православни християни), някъде са официални държавни езици – а в Цариград не са. Ако сметне, че трябва да се бори, за да постигне тези права в Цариград, той ще бъде екстремист (султанът няма доброволно да направи империята християнска и да възприеме официален език, различен от турския). Ако се бори просто за да стане равноправен с турците (и мюсюлманите), той ще бъде ляв. Освен това той трябва вече да се бори и за равноправие, или поне за равен престиж, не само с турците, но дори и с цариградските гърци и сърби – защото те вече имат държава някъде, макар и да не живеят в нея, а той, който говори у дома си на български, няма. От гледна точка на сърбите и гърците – и на тези в Цариград, и още повече на тези в новите държави – той не е пълноправен гражданин на никоя страна. Следователно той не може да остане такъв, какъвто е (християнин с домашен език български) и бъде десен.
Но дори и да се премести в новооснованите държави, той пак трудно ще бъде десен, защото няма да има позицията, която е имал доскоро в Цариград. Той е бил в елита на гръкоезичното православие, а сега няма да бъде – защото матерният му език не е гръцки, език на независима държава. Сръбското православие пък не е толкова авторитетно като гръцкото, при това той е привикнал на служби на гръцки. И още нещо – десният не би трябвало да се мести. Ако се мести, това вече значи, че е загубил статута на пълноправен.

ІІ. Дясното в новите православни държави

Десният трябва да бъде подобен на своя монарх в религията, езика и патриотизма (ако държавата е национална – и в национализма). Цариградският християнин обаче е далеч от монарха на своята държава в религията; родният му език е друг; също и националността му.

(Селянинът, докато е на село, не е нито ляв, нито десен, защото той не се интересува от управлението на държавата и не гласува. Ако започне да гласува и да предпочита партии, той вече не е селянин, а фермер. Декласираният – скитник, умствено неразвит, алкохолик и пр. също не е нито ляв, нито десен, тъй като той не мисли за обществен живот. Монахът – също).

При основаването на нова държава десни са онези граждани, които одобряват съществуването й и притежават свойствата, с които тя самата се отличава от повечето държави. Ако населението е християнско и най-влиятелната църква е православна, а държавата – национална (а не империя), десният ще бъде православен, патриот (умерен националист, защото като десен не е екстремист, тъй като е консервативен), монархист (защото и монархът е гарант за православието и единството на нацията, и не е екстремист) и родният или предпочитаният му език съвпада с официалния език на държавата.

Всичко, което му пречи да бъде пълноправен и което той смята, че може да промени, ще го насочва към левите – защото ляв е онзи, който се стреми към равноправие.
Ако той, примерно, се смята за беден и поради това е неудовлетворен; и припише бедността си на нередности в държавата, и прецени, че чрез политическа активност – негова или на партия – положението му може да се промени, той би бил ляв. Ако обаче не вярва, че това може да се промени с обикновена политическа активност (законодателни промени, контрол върху институциите) и все пак желае промени, той може да стане екстремист.

ІІІ. Екстремизъм и национален нихилизъм

Ако гражданинът на държавата мисли, че тя е вредна и ненужна било за населението й като цяло, било за една важна част от населението, било за самия него и близките му – и поради това би било добре за изчезне, а територията й да бъде разпределена между други държави – той е екстремист.

Причина за идващия отляво екстремизъм са тези препятствия пред постигането на права или придобивки, които непълноправният (или изобщо лишеният от нещо) е сметнал за непреодолими чрез обикновена политическа или обществена активност. Идващият отдясно екстремизъм се познава по това, че той лишава граждани от вече постигнати права (десният, тъй като е консервативен, не прави това). Същевременно той отнема права, които се смятат за естествени.

Десният, след като е консервативен, трябва да преценява външнополитическите дела на държавата с оглед на опазването на даденото положение – преди всичко на основните белези на държавата, в която той е пълноправен и се чувства удовлетворен. Най-важни са религията, езикът и съгласието относно „народността“ – защото те са станали основание да възникне държавата. Даденото положение не бива и не може да се опазва с екстремистки мерки, защото те предизвикват екстремистка реакция. Десният би оправдал такива мерки, само ако са неизбежни (както при война). При това положение той ще настоява за съюз с държави, които ще гарантират религията, езика и „народността“. Тези държави или съюзи би трябвало да са достатъчно мощни. Поради това десните в България имат добро основание да бъдат проруски ориентирани, стига в самата Русия да не се отричат принципите на „дясното“. Точно това се случи в началото на ХХ в., заради атеизма и екстремизма във вътрешната и външната политика на дошлия на мястото на Русия Съветски съюз.

Националният нихилист е екстремист, тъй като той отхвърля нещо, което не може да бъде преодоляно с обикновена политическа и обществена дейност. Ако действа според думите си, националният нихилист би трябвало или 1) да емигрира колкото се може по-скоро, или 2) да излезе от обществения живот (да стане скитник или поне монах в друга етническа среда), или 3) да промени своята националност, или 4) да отрича самата идея за националност, или 5) да се присъедини към движение, проповядващо ограничаване на правата на основание народност. При 5) би било нелогично той да продължи да се представя за принадлежащ към народността, чиито права следва да се ограничат.

Националният нихилизъм, също като агресивният национализъм (нацизъм) е несъвместим с християнството.

Онези, които са се преместили по своя воля, а не поради преследване, в друг град или държава, със самото си преместване са удостоверили, че не са десни. Защото са се преместили с цел да придобият нещо, което са нямали. Ако след преместването не са открили законен начин да го придобият, но продължават да го желаят, те придобиват склонност към екстремизъм.
Ако човек желае нещо, което не може да определи, но се чувства неудовлетворен от отсъствието му, и упреква за това „външния свят“, то той иска от обществото нещо, което не би могъл да получи според действащите правила, или чрез ненасилствената им промяна (тъй като не знае какво е то). Поради това той губи интерес към обществения живот такъв, какъвто го е заварил. Би могъл да напусне обществото или да се декласира; но би могъл и да добие склонност към екстремизъм (или към криминални престъпления).

Мнозина граждани в днешна България са възприели мнението, че ако някой е прозападен (цени изобщо „западното“), той би трябвало да е десен. Ако приемем понятието „десен“ както беше определено в началото, ще се окаже, че не само последните 20 години, но и от самото възстановяване на България като държава, от западна Европа и Америка към нас идват главно леви влияния (друга религия, или по-скоро индиферентност към религията на основание религиозна свобода и търпимост; различни езици, и особено един от тях, който не е български, нито славянски, на какъвто служи тук Църквата; всякакви предложения за преместване („мобилност“); дискредитиране на патриотизма (чрез смесването му с нацизма); индиферентност към семейството, узаконяване на особени семейни и сексуални отношения).
Но в сравнение с промените, дошли преди 60 години от Съветския съюз, и особено с начина на въвеждането им, Западът изглеждаше консервативен.

***

Възможно е някой да е имал двама дядовци и две баби от една националност (най-малко да не са отричали националността си), а самият той да бъде от друга. Това значи, че националността може да се избира. Защото тя е няколко неща – език, гражданство, самосъзнание, а към тях се прибавя и наследството – националността на предците. Така че човек може да промени гражданството си, да заговори друг език и да избере самосъзнание. Не може да промени само националността на предците, но пък тя е нещо, за което той не носи отговорност (изкупени сте от суетния живот, оставен ви от предците – 1 Петър, 1…).
Ако обаче човек изразява неудовлетворение от националността си, без да избира друга, той е малодушен и при това хитрува. Защото малодушието е неспособност за вземеш решение с ума си и да го осъществиш с волята си. Щом изразяваш неодобрение, откъде имаш мнението си, ако не от ума си? Ако умът ти не одобрява нещо, което можеш сам да промениш, защо не го променяш?
Такъв човек хитрува, защото той заема средищно положение и изчаква да види кой ще надделее, за да се присъедини към него. Таков поведение се презира и при езичниците – Солон го е забранил (Плутарх, Солон…). Ако надделеят другородците, ще каже – е, аз винаги съм бил противник на този народ (на своя народ). Ако пък надделее народът му, ще каже – е, аз упреквах лошите, но аз съм си роден тук, от майка и баща такива.
Така е и с вярата в Бога – не всеки безбожник казва открито, че е безбожник, не всеки еретик и не всеки разколник. Той премълчава, за да види какво ще стане и тогава да реши към кого да се присъедини. Тези хора са лицемери. За тях Давид казва: Нечестието на беззаконника говори в сърцето ми: страх Божий няма пред очите му, защото той се лъсти в очите си, че уж търси беззаконието си, за да го намрази; думите на устата му са неправда и лукавство; той не иска да се вразуми, та да върши добро (Пс 35:1-4)

***

Национализмът, който заобикаля вярата в Бога, е вид идолопоклонство. „Нацията“ е идол. Тя е изображение на народа като езическо божество, чрез което той ще се покланя на собственото си величие и на собствените си желания. Така той бива измамен, че може да има друга мисия освен тази, да участва в Църквата, да я следва и така да спасява всеки човек.
Но и националният нихилизъм не е по-добър, ако не е свързан с вяра, или ако му липсва любов. На пръв поглед той прилича на бунт срещу идола. Но ако човек не познава Бога, за какво му е бунтът срещу идола? Какво ще сложи на мястото на счупения си идол, освен друг идол?

ІV. Срещу България и Русия

Омразата и охулването на България, идващи „отвън“, са поне от две места. Вътрешната омраза и агресивност се опират на тези места.
На европейско равнище те идват от противниците на Русия, тъй като България е стар приятел на Русия и ще остане такъв. Умишлено казвам „приятел“, а не „съюзник“, тъй като в много случаи България не е била военен и политически съюзник на Русия – и сега не е. Сред противниците първа е Англия, а после и съседите на Русия (като Полша). За тях приятелите на Русия са също толкова ненавистни, колкото и тя.
На Балканите те идват главно от Гърция. Поради постоянната руска подкрепа и възможността за временни съюзи с други страни (Германия, Турция), България е неизбежен и явно непреодолим противник. В последните години към това се прибави и връзката й с независима Македония.
И още – България се отдели от Цариградската патриаршия.

Враговете й говорят за нейната бедност, „изостаналост“ „нецивилизованост“, „несвободност“, а това е същото, което се казва и за Русия.
Вътрешните врагове повтарят това, което се казва от външните и разчитат на тях.
Ако са русофоби, те хвалят Англия и Америка, а също и „Европа“. Те най-често са атеисти, а ако не, тогава са протестанти. Говорят за „цивилизованост“ и са склонни към сребролюбие.
Ако са от православните среди, стават гръкофили и повтарят това, което се казва в Гърция. По необходимост и те са русофоби. Говорят за „духовност“ и са силно честолюбиви.
И двете групи еднакво не обичат Българската Православна Църква, а за Руската не искат и да чуят. Едните – „прозападните“ – почти нищо не знаят за нея, и затова казват, каквото се казва и за Руската – че „поповете“ са или агенти на КГБ или обикновени смотаняци.
Другите имат повече впечатления, защото самите са православни, но са твърде горди, за да се чувстват добре в нея. Макар че са присъствали на служби, където се произнася молитва за българския народ, и където той се нарича благочестив и православен, те непрестанно говорят за „бездуховността“ и всестранната негодност на този народ и така злословят и срещу собствените си родители – вж. Матей, 15:4. Освен това те са забравили, че православният е не само не-католик и не-протестант, но е и християнин. А Бог е казал: идете, научете всички народи… – което значи, че пред Него всички народи са равни.

Сребролюбието и гордостта обаче съдействат на невежеството и водят към отстъпничество (вж. житието на св. мъченик Никифор, 9 февруари)

***

„Демократично настроените“ са про-западните и про-англо-американски настроени. „Патриотично настроените“ много често са атеисти и поради това нацисти. Дори да разчитат на Русия, то е на нацистка основа (може славянофилска, което е същото).
Православните, говорещи за „духовност“ и наред с това за „народопсихология“ трябва да разберат, че твърдението „този етнос е бездуховен“ не е като твърдението „Черешите узряват през май“. Защото всеки може да провери, или поне знае как да провери кога узряват черешите. Освен това е ясно защо човек се интересува кога узряват черешите – защото иска да ги обере, продаде и изяде. Но кой е проверил твърдението „този етнос е бездуховен“ и как? После, каква е причината то да се изрича? Явно не е заради телесна потребност, както с черешите. Тогава дали е заради любов към ближния или заради друга Божия заповед? То е просто нехристиянско, защото няма никаква подкрепа в Писанието. Когато Господ казва този зъл род (Матей, 12:45), Той не говори за всички евреи, нито за всички юдеи – защото и собствените Му апостоли и мнозина пророци и праведници са евреи и юдеи.
А апостол Павел казва дори: Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът… (Римляни, 9:3).

Когато един православен християнин започне да злослови срещу своя народ, това е началото на отделянето му и от Църквата, с която е свързан този народ. Защото той не би трябвало да се присъединява към молитвите й към Бога за благословение на народа и държавата му. Тя е там, за да се грижи за народа – за спасението на всяка отделна душа. Но как да се грижим за някого, когото не обичаме? А възможно ли е да обичаме някого, при положение, че злословим срещу него?
Ако православният християнин злослови срещу народа си, то той не би могъл да съдейства нелицемерно на делата на Църквата, която обгрижва този народ. Тогава той би трябвало да се отдели от тази Църква.

Някои може би си мислят, че нищо не пречи човек да се отдели от една православна Църква и да премине към друга. Но това не би могло да е вярно. Още правилата на Съборите забраняват самоволното местене на клирици от една епархия в друга. Някой ще каже – добре, но аз не съм клирик, а мирянин. Защо да не се причастявам в друга Църква?
Нека да е мирянин – но каква е причината за местенето му все пак? Ако е лична – не харесвам този или онзи свещеник, или нещо в храма не е добре, това е обяснимо и допустимо. Но тогава човекът сменя не Църквата, а само храма. Ако нещо в храма трябва да се промени, това не е негово задължение, а на епископа. Но как може някой „да не харесва“ цяла Църква? При това не еретическа, а такава, която е в пълно общение с цялото световно Православие? Това е все едно да намразя целия си народ, включително и родителите си, защото съм се скарал със съседа.
Ако си въобразя, че мога „да не одобрявам“ някоя православна Църква – все едно дали е моята или някоя друга – това значи, че аз сам взимам решение, което може да вземе само всеправославен събор – да прекрати общение с някоя от Църквите. Но какъв съм аз, че да взимам такова решение? И ако все пак го взема за себе си, това означава, че се противопоставям не просто на една Църква, но на всички. Така аз, мислейки, че се отделям само от една Църква (защото „не я харесвам!“), се отделям от цялото Православие.

***

Ако България изобщо ще съществува, то е като държава, опазваща истината (защото има православна Църква). Но тази държава не може да бъде опазена без подкрепа на една много силна армия, каквато е руската. Наред с това нейната история има смисъл като история на държава, в която истината придобива нов език (Хора, които Бог придоби – 1 Петър, 2:9). Оттогава на този език непрекъснато се служи на Бога в много храмове и почти до края на света – имам предвид, че се служи до границите на Япония и Корея, чрез Руската православна църква, и из цяла Северна Америка, чрез Американската православна църква.

Желаете, а нямате; завиждате до смърт, а не можете да успеете; спорите и враждувате, а нямате, защото не молите от Бога. Молите, но не получавате, защото зле се молите – за да го пропилеете във вашите страсти. Неверни мъже и жени, не знаете ли, че приятелството със света е вражда към Бога?…
Чуйте сега
вие, които казвате: „Днес-утре ще заминем за еди-кой си град, ще поживеем там една година, ще захванем търговия и ще забогатеем.“ Та вие не знаете какво ще се случи утре… (св. ап. Яков, Съборно послание, 4).

***

В България по време на комунизма имаше множество “руски гимназии”. Училите в тези гимназии и досега живеят със заблуждението, че са руски възпитаници. Според тях, след като гимназията се е наричала “руска”, от това следва, че там се е разпространявала руската култура.

В действителност това бяха съветски гимназии. Общото с Русия беше, че се преподаваше на руски, споменаваха се имена на руски писатели и се четяха някои техни книги. Останалото обаче беше като в другите училища. Трябваше да се покаже, че руснаците, жители на една голяма, но доскоро нещастна и изостанала страна, а самите те добри, но непросветени хора, благодарение на комунизма са станали много по-добри, несравнимо по-умни и напълно щастливи. Че най-хубавото в Русия е “нейният” комунизъм и че смисълът от съществуването й е бил точно в това – да стане дом на комунизма. На Русия (като уж предшественик на СССР) се приписваше, като някаква велика заслуга към човечеството, укрепването и разпространението на комунизма – тъй като той там бил победил, защото руският народ не можел повече да търпи “царизма”. Темата за Църквата в Русия беше оставена настрана, а относно царете ставаше ясно, че въпреки някои отделни заслуги на отделни царе (Александър ІІ, освободител на България), те всъщност са пречели на естествения път на страната към комунизма, тиранизирали народа и интелигенцията му, и затова заслужено са били “свалени”.
Покрай всичко това трябваше да се направи и изводът, че на руския народ предстои полека-лека да се слее с останалите народи в голямата съветска държава, където всички ще бъдат еднакво щастливи благодарение на комунизма.
Обучаемите не повярваха на всичко това, но някои неща възприеха – примерно, че Русия наистина е била много изостанала в сравнение с “развития” Запад, че е било нормално тя да се комунизира, че интелигенцията й е била похвално напредничава за времето си и че като цяло това, което е станало там, е също толкова хубаво (дори много по-хубаво) от станалото във Франция 130 години по-рано.
Мнозина, затрупани под тази планина от лъжи и клевети, никога не узнаха, че в началото на ХХ в. държавата Русия е била разрушена, а на нейно място е била основана атеистичната империя СССР. Сякаш на никого не правеше впечатление, че е премахнато самото име на държавата. Не е ли очевидно, че името “РСФСР” има толкова общо с “Русия”, колкото “ФИРОМ” – с “Македония”? Когато град Рим завладява държавите около Средиземно море, той не си сменя името на СПКвР (сенатус популускве романус). Остава си Рим. И още – комунизираните държави извън СССР запазиха поне имената си. Казвам го във връзка с мнението, че СССР бил една разширена и немонархическа Русия.
Така че през ХХ в. руснаците бяха поробени телесно и духовно повече от всеки друг християнски народ. Църквата им беше почти напълно унищожена. Катастрофата беше подобна на иконоборското столетие във Византия и на монголското нашествие в самата Русия през ХІІІ в.

През ХІІІ в. Константинопол беше превзет, Русия – победена, а старите патриаршии бяха в мюсюлмански земи – самите тези страни пък бяха застрашени от още по-свирепите езичници-монголи. Тогава свободни и православни държави бяха само България и Сърбия, заедно с няколкото европейски и малоазийски парчета от Византия. През VІІІ и началото на ІХ в. пък, при императорите-иконоборци, само Рим беше независим и православен.
Така и през ХХ в. цялото православие беше притиснато от гонения, някъде по-меки, като в България, другаде съвършено брутални – като в Русия. Единствено в Гърция и тук-там на Запад (РЗПЦ, Американската Православна Църква) Църквата беше на спокойствие.
В края на ХХ в. Руската държава се възстанови, тъй като Църквата й оживя, въпреки ужасяващото 70-годишно гонение. Клеветите обаче не престават и сега (”Църквата е КГБ”). Сякаш трябва да се докаже, че комунистите са създали Руската православна църква.

V. Кой не изпълнява заповедите Му?

1. Който заради каквото се срамува и с каквото се гордее, това и желае.
Който се срамува, че не притежава земни блага, желае земни блага.
Който се присмива на други, че нямат земни блага, и се гордее, че не е беден като тях, желае земни блага.
Който се покланя на други, че имат земни блага, желае земни блага.

2. Който желае земни блага и роптае заради тях, той не вярва на Бога (Но преди всичко търсете царството на Бога и Неговата правда, а Той ще ви прибави всички тези неща – Матей, 6:33; Не се оплаквайте един от друг, братя, за да не бъдете съдени - Яков, 5:9).
Иначе щеше да ги пренебрегва заради надеждата в онова, което Бог е обещал на онези, които Го обичат (Нали Бог избра бедняците по света да бъдат богати във вярата и наследници на царството, обещано от Него на онези, които Го обичат? – Яков, 2:5).
И не Го обича, защото ако Го обичаше, нямаше да мисли, че нещо му липсва и нямаше да роптае срещу ближния. Но вместо него обича света (Никой не може да слугува на двама господари… – Матей, 6:24; И тъй, не се грижете и не казвайте: какво да ядем или какво да пием, или какво да облечем – Матей, 6:31; Като новородени деца бъдете винаги жадни за чисто духовно мляко, за да пораснете с него за спасение, защото вкусихте колко благ е Господ – 1 Петър, 2:2; Ако някой обича света, Божията любов не е в него – 1 Йоан, 2:15).

Но той мисли, че знае и прави каквото е нужно, сиреч, че е дал, каквото е трябвало да даде, а не е получил заслуженото (наградата).
Ако каже, че вярва в Бога, излиза, че Бог му е длъжник (Тъй и вие, когато изпълните всичко, което ви е заповядано, казвайте: `Ние сме негодни слуги; извършихме това, което бяхме длъжни да извършим – Лука, 17:10; Ти вярваш, че Бог е един. Добре правиш. И бесовете вярват и треперят – Яков, 2:19; Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас… Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас – 1 Йоан, 1:8,10).
Ако каже, че не упреква Бога, излиза, че хората са му длъжници и са го измамили, или насилили. И затова ги мрази. А който мрази хората, не обича Бога и не му се подчинява (…и прости ни нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници – Матей, 6:12; Който не обича брат си, пребъдва в смъртта – 1 Йоан 3:14; А Неговата заповед е да вярваме в Неговия Син Иисус Христос и да се обичаме един друг, както ни е заповядал – 1 Йоан 3:23; А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат – 1 Йоан 4:21; Който казва: „Познавам Го“, но не спазва заповедите Му, той е лъжец и истината не е в него – 1 Йоан 2:4; Ако някой каже „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец – 1 Йоан, 4:20).

3. Който упреква другите, че не притежават небесни блага, той мисли, че ги е придобил (Лицемерецо, първо извади гредата от своето око… – Матей, 7:5). Той е горд човек и му предстоят беди, защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат – Яков, 4:6; 1 Петър, 5:5.

Който се срамува, че не притежава небесни блага и упреква себе си за това, е достоен човек. Ако при това вярва в Бога, значи го обича и ще бъде осиновен (Скърбете, плачете и ридайте!… Смирете се пред Господа и Той ще ви извиси - Яков, 4:9-10).

VІ. Страхът за тялото

Строгото и разумно отношение към другия идва от отношението към себе си – към онова, което е в човека (И тъй, откривам такъв закон, че когато искам да върша доброто, се натъквам на злото в мене – Римляни, 7:21). Ако угаждаме на страстите си, ще угаждаме и на хората. Да се боя за тялото си означава да се боя от него – тогава ще се боя и от хората, които заплашват тялото ми (Не се бойте и от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият – Матей, 10:28). Да се боя за и от тялото значи да му служа като да съм му роб – отнасям се към него сякаш е по-важно от мен (Не се безпокойте за живота си, какво да ядете и да пиете, нито за тялото си, какво да облечете – Матей, 6:25). А щом служа на тялото си като негов роб, тогава се отнасям към него като към господар, който може не само да ме накаже, но и да ми даде блага (телесни блага). Затова и го обичам – като някой който ще ми даде телесни блага (Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а другия ще обикне или към единия ще се привърже, а другия ще презре – Матей, 6:24). Щом го обичам, ще се боя от смъртта (Матей, 10), защото тогава ще загубя господаря си, който единствен ми дава блага (това, което аз мисля за блага). Освен това ще остана и без онзи, който ми казва как да живея – робът не знае как да живее без господаря си, защото господарят му е негов закон и без него той няма закон. Затова и ако загуби господаря си, който го владее в този свят, робът не става свободен – той отива при друг господар от света, или при най-висшия господар на света, владетеля на този свят – дяволът (Всичко това ще Ти дам, ако се наведеш до земята и ми се поклониш – Матей, 4:9; Идва князът на този свят, но той няма власт над Мене – Йоан, 14:30; Защото ние се сражаваме не против хора, а прогив поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят – Ефесяни, 6:12). Свободен е синът, и той остава свободен дори и след като баща му си отиде, защото получава наследството му (царството, свободата – Говорете и постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата – Яков, 2:12).
Ако бъда хладен към тялото и разпознавам страстите си, ще го управлявам. Тялото не трябва да ми бъде приятел, а служител, защото то е болно от греха и не може да се излекува само. Ако го приема за приятел преди възкресението, аз ще стана като него и то ще ме води, и ще ми стане водач и господар. но то трябва да бъде владяно и оставено да пострада, защото така става явно кой е господарят. Ще бъде излекувано по благодат след възкресението, ако човек влезев небесното царство – и там няма да служи за това, за което е служело тук, а ще бъде нетленно като душата.
Така хората, ако са победили тялото си – ако обичат Бога – могат да ни бъдат приятели и братя, но докато обичат света и робуват на господаря му, не могат; така и ние не можем да бъдем приятели, братя и синове на Господа, докато обичаме света.
И към жените си трябва да се отнасяме като господари, и особено докато не са наши сестри в Христа. Но и да ги обичаме, защото макар и по-слаби от нас, могат да получат същото наследство.
Затова Христос говори на хората като такъв, който има власт (Матей, 7), а не като някой, който иска да ги придобие като земни роби и затова ги ласкае и им предлага земни блага (Матей, 4). Защото и като човек е победил дявола. Така и ние трябва да разпознаваме дявола в нашето тяло и да нему робуваме, а да се опълчим срещу него и той няма да ни победи…

VІІ. Робство и упорство

и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство (Евреи, 3:15).
Страхът от смъртта се поражда от любовта към света и се запазва от неверието и упорството. От любовта към света се раждат и разнообразните желания (желанията на плътта, похотта на очите и надменността в живота – 1 Йоан, 2:16). Тези желания се утвърждават в страсти (блуд, сребролюбие, чревоугодие) и сами пораждат униние и гняв. Поддържането на желанията, още повече когато са станали страсти, е робство, защото те казват – иди, и страстният отива; ела, – и идва; направи това, и той го прави – Матей, 8:9.
Дяволът е укрит от мисълта ни с помощта не само на неверието, но и на самооправданието. Желанията пораждат гняв, но гневът не се обръща към самия желаещ, задето иска нещо, от което не се нуждае, нито заслужава; а още по-малко към дявола; но се обръща към ближния. Защото желаещият казва – всичко съм изпълнил, искам награда, и то незабавно. Той сам е съдия на своите дела и винаги издава благоприятна присъда за себе си, и осъжда ближния поотделно и всички заедно. Един е Законодателят и Съдията, Който може да спаси и да погуби. А ти кой си, че да съдиш другия ?(Яков, 4:12).
Но човек не може да се откъсне от самооправданието най-напред поради невежество – не знае, че Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас (1 Йоан 1:10). А не знае поради неверие. Неверието пък идва от упорство, защото хората са горди. Не упорствайте в сърцата си…; Внимавайте, братя, да не би някой от вас да има лукаво и безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог… за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха (Евреи, 3:12-14).

VІІІ. За свободата

Всеядният безбожен либерализъм хитроумно се противопоставя на аскетичния безбожен комунизъм. Казва се: При комунизма много неща бяха забранени, а сега те са позволени – следователно хората са свободни.
А какво е свободата? Повече магазини и опаковки, повече пътуване, повече вестници? Сега с Интернет има и повече възможности за изказване. А има ли нещо общо свободата с истината?
Либерализмът се противопоставя на комунизма по още един начин – че „всеки има право на мнение“. Защото комунизмът настоявал на „една“ истина и така поробвал хората. Либерализмът пък не настоявал на „една истина“ и следователно освобождавал хората.
Да, комунизмът претендираше, че казва истината, и я разпространяваше насилствено, но неговата „истина“ беше лъжа. Човек може да се противопостави на насилствено разпространяваната лъжа не като отрича истината, а като я защитава.
Ако пребъдвате в Моето учение, вие сте истински Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни… Истината, истината ви казвам: всеки който върши грях, е роб на греха (Йоан, 8:32-34).

***

св. Теодор Студит:

Там предците ви Ме изкушаваха, изпитваха Ме и бяха очевидци на делата Ми в продължение на четирийсет години. Затова възнегодувах срещу онова поколение и казах: Винаги се заблуждават в сърцата си, те не познаха Моите пътища. Затова се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в мястото, обещано от Мене за отдих (Евреи, 3:9-11).
Каква е причината, преградила входа на тези? Неверие, ропот, хулене, упорстване, ожесточение, гордост, блуд. Ето какво ги е погубило. Нека бягаме от тези страсти като от огън, вярвайки на Божиите обещания и вярвайки, че Той е силен да изпълни това, което е обещал: и да не роптаем (Не роптайте, както някои от тях роптаеха и загинаха от ангела изтребител – 1 Кор., 10:10), нито да хулим, нито да се ожесточаваме, нито да се противим; но да бъдем един към друг любезни, състрадателни, като си прощаваме един на друг, тъй както и Бог ни е простил чрез Христос (Ефесяни, 4:32), и като винаги носим на тялото си белезите на смъртта на Иисус (2 Кор., 4:10) всякога да сме готови да умрем за Христа, всякога обновявайки се с молитви, моления, сълзи и със съзерцания на небесни видения. Така живеейки, ние ще влезем не в някаква земя, в която тече мед и мляко, както древните, но в земята на кротките, там, където е красотата на небесния Йерусалим, където има радост и веселие, където е блясъкът на блажената и живоначална Троица!

Човешката душа има три сили – мислителна, дразнителна и желателна. Делото на мислителната сила е да вярва в Светата Троица; делото на дразнителната – да се гневи на змията изкусителка, като от никъде не я допуска в нас; делото на желателната – да желае и обича нашия Творец – Бога.
Но дяволът, като е изменил и извратил тези душевни сили, е започнал да устройва чрез тях нашата погибел. Как? Като е съблазнил желателната сила в нашия праотец Адам към вкусване на забраненото; като е подбудил дразнителната сила в Каин към убийството на брат му Авел; а чрез мислителната сила е отклонил човечеството към идолопоклонството. Ето по какъв начин действа нашият завистлив враг!

Добротолюбие, т. 4, 253,2; 252,2.

***

При этом возникает законный вопрос: а почему авторы подобных бездарных произведений и носители столь убогой идеологии находят такое обильное финансирование и поддержку? Ответ прост: антихристианские силы на Западе продолжают дело своих духовных, а, может быть, и этнических предшественников, которые хулили Христа, надсмеялись над Ним и убили Его, а потом клеветали на Его учеников и Его Церковь. Однако помимо религиозно-идеологической и этнической составляющей, существует и другая – экономико-политическая. Подобные фильмы, а главное, их настырное внедрение по всему миру – элементы глобального управления обществом. Постиндустриальному обществу Нового Мирового Порядка не нужны духовно независимые, чистые, не замаранные, бескорыстные люди, то есть настоящие христиане, ибо они неподкупны и неподконтрольны. Оно нуждается в совершенно других характерах – максимально пригодных для сферы услуг и сбора информации, то есть в лакеях, ищейках и предателях. Между тем историческое христианство для воспроизводства подобных типов абсолютно непригодно: столетиями оно вырабатывало характеры воинов, крестьян и тружеников, духовно свободных и творческих людей, которые потенциально опасны для стандартизованного сетевого общества. Это общество построено на оголтелом монетаризме, как выразился Генри Форд, беседуя с учениками воскресной школы: „Страсть к деньгам надобно довести до кипения“.
А для полного торжества подобной идеологии надо уничтожить Церковь, не благословляющую ростовщичество и финансовые махинации вообще, опозорить Христа, обличавшего богачей и богатство неправедное: „Горе вам, богатые, ибо вы получили утешенье свое“ (Лк. 6;24). Как выразилась еще в 1998 году Мадлен Олбрайт: „Самый главный враг американских интересов в России – Русская Православная Церковь“.

„Взлом Кода Да Винчи или о немощных дерзостях мелкой бесовни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=181890

Итак, суммируем, устаревшая коммунистическая идеология советского периода, накрученная вокруг Великой Победы нашего народа во второй мировой войне, является ЛЖИВОЙ, ПРЕДАТЕЛЬСКОЙ, и вообще есть ИДЕОЛОГИЯ ПОРАЖЕНИЯ, так как совершено однозначно констатирует поражение России и победу Запада. Однако при всем своем анахронизме данная система идей продолжает господствовать в умах „по умолчании“, т.е. в связи с отсутствием другой, действительно современной и приемлемой идеологии. Но действительно ли последняя отсутствует на самом деле?
Ничего подобного, такая идеология существует! Правда, она не является общеизвестной, но достаточно хорошо известна в кругах православных русских патриотов. И для того, чтобы ее обнародовать, мне не надо изобретать велосипед. Все это уже создано до меня. Согласно этой, православно-патриотической системе идей причиной Победы нашего народа в войне есть промыслительное действие Божие. Ибо Он даровал победу нашему народу, предвидя и видя его покаяние. И Победа была дана не благодаря „руководящей роли компартии“, а вопреки ей. Ведь третья пятилетка в СССР (1937-1942 г.г.) этой самой ВКП (б) была объявлена пятилеткой безбожия. За этот период религия в стране должна была быть ликвидирована, а все церкви закрыты. На деле, благодаря войне произошло обратное – Русская Православная Церковь получила относительную свободу, ей были возвращены многие храмы, из мест заключения вернулись епископы и священники, были открыты духовные школы. В народе вследствие покаяния, вызванного бедствиями войны (которую наш народ правильно понял как наказание Божий), происходит массовое возвращение к вере. Коммунистическая власть возвращается к идее русского патриотизма, который неотъемлемо связан с православием. Благодаря этому и была одержана Великая Победа, что и констатировал И.В.Сталин в своем известном тосте за русский народ.

Протоиерей Георгий Городенцев. „Победа над идеологией поражения“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114320

Резюмируя можно признать, что в религиозном отношении Советский Союз был безусловно империей зла, а советская власть – несомненно антихристианской властью в течение всего своего существования, и целью её была полная и окончательная дехристианизация русских, на что она, эта власть, никогда не жалела не сил, не средств. Удалось ли антихристам-коммунистам достичь этой своей цели? Нужно признать, что скорее – да, чем – нет. Если среди старшего поколения русских к концу 80-х годов крещённых было не меньше половины, то среди людей среднего возраста, молодёжи и детей, крещённых оставалось менее десяти процентов, а воцерковлённых верующих почти не было совсем .
Сергей Григорьев. „Империя зла или добра?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=30098

Не секрет, что либерально-прозападнические убеждения, распространенные среди части российской интеллигенции, включают в себя две аксиомы: 1) В любом внешнеполитическом противостоянии России с любой другой страной виновата Россия; 2) В любом конфликте с кем бы то ни было, в который так или иначе вовлечена Русская Православная Церковь, вне зависимости от повода и причины, неправа Церковь, говорится в статье, опубликованной на сайте Regions.Ru. Вот характерные высказывания крайнего представителя этой идеологии – Валерии Новодворской: „Народ должен сам расхлебывать последствия собственной политической пассивности и собственного добровольного рабства. Когда путинская Россия пойдет по миру за подаянием, я буду требовать, чтобы ей не давали ни одной корочки хлеба. (…) У иерархов Русской Православной Церкви, у этих прихлебателей власти, у этих жалких лакеев, совести нет вообще“… Священник Алексий Агапов, настоятель Михаило-Архангельской церкви г. Жуковского Московской области, отметил, что антирусская система убеждений и соответствующий ей стиль высказывания наследуют давней традиции. „Эту традицию можно вести, например, от декабристов, от Чаадаева.
„Русофобы – люди заблудшие“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184035

Другая причина – интеллигентское сознание. Интеллигенция – группа социально активная и образованная, но не включенная в главное направление народной жизни, находящаяся к ней в некоей оппозиции. Это присуще не только русским, не только России. Такая ситуация существует во многих странах мира. Природный негативизм иногда превращается в ненависть к народу и Церкви“, – продолжил иеромонах.
„Третья причина сродни второй. Русская интеллигенция получила в наследство от XIX в. противостояние образованных кругов, государственности и народности; вспомним декабристов и Герцена. С тех пор держится убеждение, что быть интеллигентом – значит быть против, и уже не так важно, против чего именно“, – заключил он [иеромонах Макарий].
„Либеральная русофобия – болезнь общественного сознания“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184049

Как отметил отец Александр Шумский, „если человек, называющий или считающий себя верующим, позволяет себе просмотр порнографии, – значит, он не стал настоящим консерватором в жизни и вере“. „Это касается любого верующего (даже независимо от конфессиональной принадлежности), понимающего страшный вред этого греха для души и психики человека. Любая глубокая религиозность консервативна и любой настоящий консерватор религиозен. А истинно религиозный человек не будет соприкасаться с порнографией“, – подчеркнул священник.
„То, что для консерватора является нарушением и грехом, – для либерала – естественной жизнью. Именно для либерала порнография не запрещена, он себе все разрешает. Ибо современный либерал – это вседозволенность, апогей своей воли“, – продолжил батюшка. При этом он отметил, что под либералом он имеет виду современного человека, принебрегшего христианскими законами жизни и „свободного“ от религиозных догм.
„Либерал XIX века и либерал современный – это совершенно разные люди, – заметил отец Александр. – Знаменитый музыкант и врач Альберт Швейцер, отдающий все свои средства на лечение детей в Африке, был либералом. Такому либералу я руку протяну. А тот сегодняшний „либерал“, который проповедуют порнографию и гомосексулизм – враг Церкви и мой личный враг“. „Либералы столетней давности могли ошибаться, будучи носителями либеральных политических и экономических идей, – но в личной жизни они были консерваторами. По сути, либерализм как явление сегодня уже умер. В своей отрицательной фазе он пришел практически к сатанизму“, – заключил священник.
„Что для либерала хорошо – для консерватора смерть“. http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184186

„Я вспоминаю, как в трудные для нашей Церкви советские времена мы встречались с западными богословами и они, глядя сверху вниз, говорили: „Мы вас призываем к мужественному пророческому служению. Выступите против своей власти!“. Мы знали, что в то время означало выступить против власти. Это означало закрыть людям возможность причащаться Святых Христовых Таин, крестить своих малышей; это означало в то время разрушить маленькие островки духовной жизни. А вот теперь мы обращаемся к этим богословам: „Выступите против господствующей либеральной модели общества! Скажите правду о грехе, осудите однополые „браки“!“. Нет. Глаза опускают вниз. Те, кто стал адептом всех этих идей, с нами не соглашаются, пытаются бороться, но не выдвигают ни одного аргумента, на который мы не могли бы ответить. Пустота все это, звон. Настолько сегодня православное свидетельство сильнее все этой политизированной мишуры!“, – подчеркивает Патриарх Кирилл.
„Патриарх Кирилл: Либерализм – это путь к апокалипсису“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184241

Отец Евфимий, нашу беседу хотелось бы начать с самого общего вопроса: зачем нужно вводить религиозное обучение в государственной школе, если, согласно Конституции, у нас светское государство и светская школа. Не лучше ли оставить это для специальных религиозных школ, например, воскресных?
– Дело в том, что любое государство, в том числе и Россия, заинтересовано в том, чтобы его граждане обладали определёнными качествами и чтобы в обществе уровень этих качеств не опускался ниже критического. Эти качества – патриотизм, или шире – приверженность идее служения своему Отечеству, и нравственность.
Если в гражданах нет патриотизма, то ставится под сомнение необходимость существования самого государства, и таким образом возникает внутренняя угроза его существованию. Если вследствие упадка нравов возрастает смертность (алкоголизм, наркомания, СПИД, аборты и т. п.) и уменьшается население, то государство поражает демографический кризис, оно становится неконкурентоспособным на мировой арене и подверженным внешней угрозе – это государство попросту некому защищать. Поэтому у нормального государства всегда будет заказ на эти качества, точнее, на их носителей. Очевидно, что ни один государственный воспитательный или образовательный институт в современном своём виде – начиная с детского сада и заканчивая аспирантурой – эти качества в наших детях, подростках и молодых людях не воспитывает. Как показывает опыт, воспитать у молодёжи патриотизм и нравственность, не затрагивая религиозного чувства, не апеллируя к духовным ценностям, очень сложно, практически невозможно. Дело в том, что и нравственность, и патриотизм имеют духовную основу, поэтому и Православная церковь, и иные традиционные конфессии России говорят именно о духовно-нравственных и, если угодно, о духовно-патриотические ценностях. В первом случае критерием нравственности выступают религиозные заповеди, во втором – понимание земного отечества как прообраза Отечества небесного.
С чем мы столкнулись в 90-е годы? С проблемой «утечки мозгов» – колоссального оттока из страны интеллектуальной элиты. Среди российской интеллигенции возобладала философия «моя родина там, где больше платят и ниже налоги», а распространение подобных идей совершенно губительно для любого государства.
Иеромонах Евфимий (Моисеев). „Государство решило наконец ввести религиозное обучение в школах не от хорошей жизни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=105834

На днях российские коммунисты отметились очередной антицерковной провокацией. Организация под названием Секретариат Совета СКП-КПСС опубликовала в газете „Советская Россия“ текст заявления, в котором высказаны опасения „попыткам клерикализации общества и государства“. Обеспокоенные повышением политического влияния и нравственного авторитета РПЦ в обществе, ненавистники Церкви пытается убедить читательскую аудиторию маргинального издания в том, что государство „совместно с церковью использует религию в целях усиления эксплуатации трудящихся масс и подчинения их антинародному режиму“. „Они требуют ликвидации некрополя на Красной площади, заявляют, что для них Ленин хуже Гитлера“, – обеспокоены коммунисты. „Попытки воссоздать элементы теократической власти должны разоблачаться и получать отпор. С этой целью необходима консолидация творческих сил в области научного атеизма“, – сказано в заявлении. В заключение они призвали все коммунистические организации и движения „вести систематическую работу по освобождению сознания населения России от догматов церкви и мракобесия“ и „строго руководствоваться указаниями В.И.Ленина“ в деле „материалистического объяснения источника веры и религии у масс“… В 90-х годах у них были все шансы, чтобы устроить жизнь в стране к лучшему. То, что они этим не воспользовались, показывает, что они являются частью одной глобальной игры, каковой частью они являлись в 1917 году. Позже у русского народа, слава Богу, нашлось достаточно сил, чтобы как-то этот режим трансформировать и в конечном счете от него отказаться. Но коммунистическая болезнь безбожия еще не прошла. Я бы вообще сказал, что все разговоры о коммунизме и антикоммунизме, о белых и красных смешны, это детские игрушки. Страшно другое: есть реально существующая глобальная сетевая структура, которой ненавистна любая иерархия и прежде всего церковная. В течение двух последних веков они активно борются с христианскими империями и национальными государствами. И современные коммунисты подыгрывают им в этой антирусской игре, прикрываясь популистскими и псевдопатриотическими лозунгами. Это отвратительно. Они хитроумно пользуются соблазнами нашего общества в мелкокорыстных целях. Они не придут к власти и прекрасно это знают. Но им еще хочется пожить как партия. Им еще хочется получать гонорары и наслаждаться жизнью. Как поет Высоцкий – „еще постою на краю“. То, что будет за этим краем, их не интересует. Иначе они бы не бросались такими безответственными антицерковными заявлениями. Ибо на них до сих пор нераскаянная кровь русского народа и священничества, кровь новомучеников и исповедников российских“, – заключил диакон Владимир Василик.
„Коммунисты подыгрывают глобальным антицерковным структурам“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184405

Весьма показателен в этом плане многолетний спор двух ведущих русско-советских патриотических журналов: «Москва» склонялась к «белой» России, а «Наш современник» – к «красной», но ни один из них не был этнонационалистическим. Подлинно русский – это православный, утверждал Достоевский. Вне христианства этнический (языческий) русский есть в известном смысле «неудавшееся существо».
Александр Казин. „Борьба за что?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=156482

Мы вполне обоснованно критикуем Запад за двойные стандарты, но Запад, со всем свойственным ему эгоизмом, применяет эти стандарты преимущественно вовне своей зоны процветания. Мы же весь безграничный обман, всю беспредельную коррупцию и все разложение, насколько оно вообще только возможно, распространили именно на свою собственную территорию, на свой собственный народ…
Ладно, население не ропщет, терпит, значит, терпеть еще может. Но какие у такой страны могут быть союзники? Страна огромная и прекрасная, но совершенно не желающая использовать завоеванное предками к своему же собственному благу – кто ее будет уважать? Да, какая-нибудь маленькая Эстония может интегрироваться в ЕС без остатка, и никакой собственной идеи и смысла ей искать нет нужды – лишь идти в кильватере реально более сильных старших братьев. Но когда такая огромная территория, как наша, охвачена исключительно жалким подражательством евроамериканскому потребительству и ничем больше – кто и ради чего будет нашим союзником? Тем более, что даже и потребительством-то наше общество охвачено лишь сугубо личным, индивидуальным, сплошь и рядом друг другу во вред, а как единое целое целенаправленно мы занимаемся исключительно самоуничтожением – какие тут союзники?
А вот у режима нашего союзники все-таки могут быть. Какие? Понятно, те, что и ныне получают от нас часть плодов, высасывают часть наших соков – потенциальные и будущие внешние оккупанты. Не в этом ли секрет такой последовательности и настойчивости нашей власти и политико-экономической «элиты» в продвижении ныне уже просто абсурдной идеи о том, что, несмотря на все очевидное к нам недружелюбие, тем не менее, с Западом у нас – не иначе, как «стратегическое партнерство»?
http://www.rusk.ru/st.php?idar=156453
Юрий Болдырев. „Слабость наблюдаемая и истинная“

„Именно попытка заменить все человеческие ценности только деньгами, очень либеральная по своему духу попытка, стала главной причиной национальной катастрофы, которую все мы продолжаем переживать сегодня.
„А люди не живут ради наживы точно так же и почти по тем же самым причинам, по которым они не живут без воздуха: они к этому не приспособлены. Классическим в этом отношении примером является демографическая катастрофа. Причина „русского креста“, когда в считанные годы почти вдвое упала рождаемость и почти вдвое выросла смертность, и в первую очередь, конечно, причина падения рождаемости – потребительская переориентация общества“, – добавил он.

В Советском Союзе, отмечает Делягин, потребления в нашем нынешнем понимании почти не было. После долгого, длившегося несколько поколений потребительского голодания мы бросились на внезапно распахнувшиеся возможности и очень, очень сильно переели. Не в материальном выражении – по этой части наше общество едва ли не беднее, чем в советское время, но в идеологическом плане. Мы переели и сейчас мучаемся. Между тем, отметил эксперт, „человек как человек, как социальное существо просто не существует без сверхзадачи: без нее он превращается в биологический объект, а народ – в простую биомассу“. „И в этом отношении либералы, относящиеся к нашему народу как к биомассе, относятся к нему с точки зрения реализации своей объективной задачи – превращения людей в животных при помощи насаждения потребительской мотивации.
Почему же с самого начала не опирались на российский патриотизм, не создавали, не пестовали его? Чего боялись? Так вот, не боялись: дело совершенно в ином. Дело в том, что в ходе любой революции к власти на определенном этапе вылезает чужеродный для данного общества элемент – это закон природы. Причина проста: революция обычно требует безумной жестокости, на которую человек, тесно связанный с соответствующим обществом, сроднившийся с ним, попросту не способен. Поэтому верх берет чужеродный элемент, которому доступна инфернальная жестокость, потому что жертвы революции для него – бесконечно далекие, чужие люди“.
„Наши реформаторы вошли в криминальную революцию начала 90-х годов младшими научными сотрудниками. В силу упрощения коммуникации, вызванной глобализацией, Запад был для них гораздо проще и понятней, чем собственная страна. Советский Союз был ведь действительно очень сложно и во многом скрыто от поверхностного наблюдателя устроенным обществом. Наши младшие научные сотрудники читали книжки про Запад, а книжек про Россию не читали, да и собственно российской жизнью не жили. В результате для них приятней, а часто и понятней собственной страны были Франция, Италия, Соединенные Штаты. И в силу этого они во многом были изначально враждебны своей стране“, – полагает эксперт.
„Российским либералам в целом, насколько я могу судить, свойственна глубокая искренняя ненависть к стране, в которой они живут, – продолжил М.Делягин. – Это имеет объективные причины, потому что это люди с большими запросами, а с другой стороны – с тонкой нервной организацией. Они болезненно сталкивались с нашей тупой, дуболомной системой управления. Ведь в странах типа России одновременно существуют очень разные культуры, и система управления, вынужденная приспосабливаться ко всем сразу, поневоле сдерживает наиболее культурную часть общества. Позволяет ей развиваться, достигать невиданных высот в своей сфере, поддерживает, но при этом и сдерживает тоже. И культурный человек мучается, страдает от этого сдерживания и, понятное дело, протестует. Если человек нормальный, он понимает ситуацию, констатирует, что да, не ту страну назвали Гондурасом, и борется, способствуя ее улучшению. И на этом все заканчивается, потому что в целом ему приятнее жить здесь, чем в гондурасах, и в итоге он своей борьбой приносит пользу своей стране. Грубо говоря, он сражается с ворами, а не с Россией, и потому сражается за Россию. Однако в исключительных случаях это положение вырождается в ненависть к своей стране. И в условиях революции люди, которые по названным причинам глубоко и искренне ненавидят свой народ, всплывают наверх“.
Но вслед за первым поколением либералов, отметил далее аналитик, пришло новое поколение, „поколение коррупционеров, образовавших класс клептократии“. „Они живут ради потребления и ни для чего больше. И коррупция является их образом жизни просто потому, что она является наиболее удобным способом обеспечения потребления. В отличие от либералов, они рвут страну на куски не от ненависти к ней, упаси Боже. Их мотивация проще и страшней: „Ничего личного, только бизнес“. Потому что смысл жизни – потребление“, – считает Делягин. „И, соответственно, человек, живущий ради потребления и при этом занимающий какой-то пост, объективно будет служить не своей стране, а странам более удобного потребления“, – добавил он.
Главной же особенностью либерального сознания Делягин считает тоталитарность: „Либерал вам будет петь про плюрализм мнений до скончания века, но при этом он четко будет исходить из того, что есть лишь две точки зрения: одна его, а другая неправильная. И либералы относятся ко всему остальному миру именно с этой точки зрения. Когда они видят человека, у которого есть какие-то ценности, они испытывают глубочайший шок, потому что не понимают, как это? Для них это выродок – просто потому, что служит не деньгам, а чему-то еще“, – заметил Делягин.
„Когда вам кто-то говорит, что главное – это ваше потребление, что главное – это ваши деньги, знайте, что из вас хотят сделать животное, чтобы в лучшем случае держать вас в клетке и доить, а в худшем – сделать из вас вкусную ароматную котлетку с румяной корочкой. Человек устроен сложнее. Деньги – это инструмент. Мы живем не для того, чтобы дышать, хотя без дыхания мы умрем очень быстро. Деньги тоже необходимы, но мы живем не для потребления, как и не для дыхания. Как только мы забываем об этом, мы превращаемся в обезьян. Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи. Не нужно использовать сверхзадачи для злоупотребления. Не нужно обманывать, грабить и принуждать людей, опираясь на эту сверхзадачу. Но если у нас нет сверхзадачи, мы просто перестаем существовать, причем перестаем существовать значительно быстрее, чем западноевропейцы – заключил Михаил Делягин.
Михаил Делягин: „Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185488

С другой стороны все еще проще: глобализация предельно ужесточила конкуренцию, которая идет уже просто на уничтожение. Огромная часть мира лишена возможности нормального развития, а глобальная реклама показывает ей жизнь американских миллиардеров как нормальный потребительский стандарт. Возникает ощущение, что, если у вас нет домика в Болгарии, то вы уже как бы и не совсем человек. И вы понимаете, что при сложившихся „правилах игры“ ваши дети и даже внуки из нищеты не выпрыгнут.
Михаил Делягин: „На рынке труда в России идет этническая чистка“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=731779

***

из Манифест „Русской Линии“

4. Отношение к Российской власти

Мы – православные патриоты России и поэтому относимся к власти смиренно и по совести, как данной нам Богом по слову Апостола: „ибо начальник есть Божий слуга, тебе на добро. Если же делаешь зло, бойся, ибо он не напрасно носит меч: он Божий слуга, отмститель в наказание делающему злое. И потому надобно повиноваться не только из страха наказания, но и по совести“ (Рим. 13: 4-5).
Так мы и стремимся комментировать действия власти – в зависимости от исполнения властными структурами своих функций, благословлённых им Богом. Если власть отступает от этого Божьего повеления – мы критикуем её действия, если действует в согласии с ним – поддерживаем и повинуемся.
Мы на стороне власти в её борьбе с преступностью, анархией и революцией, толкающими политическую и общественную жизнь к хаосу. Но если власть потворствует греху – мы стремимся это аргументировано обличить, помня при этом, что чаще всего не абстрактная власть виновата в потворстве греху, а конкретные её представители. Поэтому мы не охаиваем огульно российские власти, особенно это касается Президента, ибо мы помним Божью заповедь: „Судей не злословь и начальника в народе твоем не поноси“ (Исх. 22: 28).
Мы радуемся, когда российские власти озабочены проблемами русского народа, и нас огорчает, когда наши проблемы остаются на обочине интересов власти.

5. Отношение к церковной власти

В вопросах духовных мы безусловно послушаемся церковной власти и решительно отметаем попытки некоторой части православных патриотов противопоставить послушание другим христианским добродетелям. Молитва и пост невозможны без послушания и смирения, так и послушание невозможно без молитвы и воздержания. Вопрос же о том, что выше, послушание или пост и молитва, решается духовником для каждого верующего. Исходя из этого, мы смиренно принимаем решения церковной власти, не дерзая осуждать или разбирать духовные вопросы. В тоже время, осознавая себя паствой, мы открыто высказываем свои недоумения по каким-то вопросам церковной жизни, особенно из-за неурядиц советского и постсоветского бытия нашей Церкви и накопившихся в связи с этим канонических и нравственных проблем, и надеемся на их постепенное разрешение нашими пастырями.

6. Отношение к патриотическому движению

„Русская Линия“ предлагает обществу взгляд русских православных патриотов на происходящие в стране и мире события. Не удивительно, что особое внимание мы уделяем освещению событий внутри патриотического лагеря. При этом мы отказываемся от любого вида сотрудничества с не- или анти-православными патриотическими организациями, осуществляющими свою деятельность в среде русского народа. Полагая, что фундаментальные интересы русского народа прямо связаны с Православием, мы стремимся обличать идолопоклонников в среде русских патриотов. Русская линия, состоит на наш взгляд и в том, чтобы оказывать информационную поддержку тем национальным движениям народов России, которые действуют на благо России, даже если эти народы исповедуют свои традиционные религии.

7. Принципы освещения текущих событий

При освещении текущих событий внутренней и внешней политики мы стремимся придерживаться прагматического подхода Государя Императора Александра III. В каждом конкретном случае мы стремимся понять, какие выгоды или потери получит Россия от происходящих событий, способствуют ли они укреплению нашего Отечества. Это позволяет нам избавиться от идеологических клише, свойственных значительной части патриотического движения.

http://www.rusk.ru/manifest.php