Архив на категория: за обществото

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Медии и истина

(по повод неспиращото гонение срещу Православната Църква и раздухването на клеветите срещу Нея и служителите Й)

Принципи на „прогресивната“ (или „светска“) журналистика :

1 – да се отрича истината и Бога (с аргументи – „свобода на съвестта и словото, мир, взаимно уважение“)
2 – да се отрича справедливостта („всеки има право да протестира, че не е получил полагащото му се.“ Резултатите от протеста обаче са според силата на протестиращия и неговите покровители)
3 – да се оклеветява Църквата („клириците да не претендират, че са по-добри, да не ни поучават – всеки си е добър, пък и какво ще прави си е негова работа“)
4 – да се охулват националните държави и институциите им („опасни са за малцинствата“; институциите пък „не вършат работа, остарели са, служителите им непременно са корумпирани“)
5 – да се охулва народът на „тази държава“, традициите и нравствеността му – „тъп, робски, изостанал, пречи ни да живеем добре“

също:

1 – да се рекламира скъпото, лъскавото, чуждестранното (но да е скъпо), „светско-цивилизованото“ (значи лъскавото, което се рекламира), „новото“ (особено ако е скъпо) и неговите притежатели – защото всичко това е „елитно“.
2 – но и евтиното, вкусното („ядем си на воля“), местното (само защото е местно), просташко-агресивното, примитивно-ксенофобското – защото си е „наше“.

И противопоставяне на 1 и 2, като:

чрез местното (защото е местно, „наше“) се отрича чуждестранното (защото е външно, „тяхно“) и обратното. Така се утвърждава взаимното охулване – намират се основания за него, а и хората привикват да се охулват едни други.
Наред с това се утвърждава и самопрезрението, което очевидно е неприятно, но се представя за „осъзнатост“; а заедно с това и самоласкателството-надменността – просто защото е нещо приятно.

***

Бог се отрича „заради истината“, а в действителност – заради дявола.
Неговите заповеди и Църквата Му – „заради свободата“, а в действителност – заради разгарянето на страстите и в полза на греха.

Отричат се още:
Справедливостта – „заради правата на индивида“, а в действителност – заради силата, която си купува правораздаване и в полза на силните на този свят.
Националните държави – „заради националните малцинства“ (като „националните“ най-често се премълчава), а в действителност – заради империите.
Народът – „заради личността и цивилизоваността“, а в действителност – защото удържа семейството и идеята за човек, която се създава и утвърждава в семейството. Също: защото поддържането на националното (припомнянето на миналото, опазването на вече даденото) е задача, различна от задачата да се консумират все повече и все по-скъпи неща. И заедно с това – защото народът принадлежи на Църквата и може да Я подкрепя.

Въобще се отрича човекът като нещо разумно и сътворено по образ Божий. Задачата е да се уверим, че той е нещо „изменяемо“ и следователно не може да се каже какво е; защото ако се каже, от това ще следват и изводи относно поддържането му. Това обаче – да се знае истината за човека и той да бъде поддържан като образ Божи – не се харесва на нашия враг.
Чрез отрицанието на човека се гарантира „свободата му“ да бъде просто опаковка на апетити към „приятни неща и преживявания“, все едно какви са те.

***

Ако някой смята, че си измислям за отношението на медиите към българския народ, Църква, държава и история (и не само към този народ, Църква, държава и история, разбира се) нека се осведоми за изказванията на хора и организации, чиито речи се тиражират всеки ден. Ето какво ни съобщават оттам:

1. Човекът е нещо изменяемо и който в България не мисли така, да внимава:

Основното нарушение на човешките права в България са продължителното задържане на хора и липса на закрила, дискриминацията на малцинствата, нетърпимостта и насилието срещу лезбийки, гейове, бисексуални и транссексуални. Това посочва в доклада си за 2009 г. Международната правозащитна организация “Амнести интернешънъл” .

http://www.vsekiden.com/#Scene_1

1 а. Извратеността на лезбийките и т.н. не бива да тревожи никого. Но нека да се тревожим, и то шумно, за епископите на БПЦ:

На пресконференция по повод разразилия се секс-скандал в Семинарията представители на Светия синод, както и деканът на Богословския факултет са подкрепили епископ Сионий и са изразили възмущението си от начина, по който е оплют ректора на учебното заведение, предаде БНТ. Припомняме, миналата седмица е била подадена жалба срещу ректора на Софийската духовна семинария за блудство с момче, което учи там.

http://news.ibox.bg/news/id_209486383

2. Българските институции не бива да имат последната дума по въпроси, отнасящи се до българската история. Примерно:

Столичният кмет Бойко Борисов поиска СОС да отмени решението си за наименуване на ул. “202” на бившия министър-председател Богдан Филов… Решението на СОС предизвика острата реакция на еврейските организации в страната и на посолството на Израел… Столичният общинският съвет ще разгледа предложението на кмета за отмяна на решението, коментира днес председателят му Андрей Иванов… Аз обаче съм инженер, а не историк и нямам мнение по въпроса”, каза Иванов… Лидерът на ДСБ Иван Костов каза, че ДСБ подкрепят решението на кмета Бойко Борисов да върне за преразглеждане решението на Общинския съвет.

http://www.vsekiden.com/?p=51584

3. Българският народ е злобен, завистлив, провинциален, груб:

„България върви на никъде, народът мрази всички горе“. Това е становището на социолога Андрей Райчев. Според него хората се чувстват зле и то при максимално добра ситуация – когато в страната са влети 50 милиарда евро – (40 милиарда чуждестранни инвестиции и 10 милиарда от гастарбайтерите)… По мнението на социолога омразата към богатите е капан, защото техните инвестиции са извор на благосъстоянието. Народът изпитва ненавист към всички горе – че едните лъжат, че другите крадат – едните са политици, а другите богати и хората смятат „щом си там – значи си гад“, поясни Райчев.
Според Петър Емил-Митев започналата кампания за евроизборите може да се определи с две думи – провинциалност и грубост… По думите му, свидетели сме на кампания, уникална с ниското ниво на политическа култура. Той изтъкна, че България е единствената страна, в чийто политически език има понятие като „депутатско кюфте“. „Точно обществото и политически живот не са европеизират. Бизнесът – да, но политическият живот – не“, констатира Емил-Митев.

http://news.ibox.bg/news/id_187949581

4. (особено важно)
Всяка неуредица или нещастие в България се дължат на българската държава като такава (Следователно, за да се премахнат неуредиците и за да няма нещастия, трябва да се премахне държавата)

„При тази майтап държава трагедиите на пътя са закономерност“ (заглавие в „Сега“)

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3667&sectionid=5&id=0000902

***

А когда нам ещё говорят о толерантности, тогда высшие духовные ценности можно трактовать по-разному, а значит, истины нет. Толерантность – это не веротерпимость, это вульгарный атеизм. Хорошо, когда воинствующий атеизм, тогда всё понятно и можно спорить и выстраивать отношения. А когда говорят, что истина во всех религиях – это значит, что её нет. Этот вульгарный атеизм сегодня развращает общество и, конечно, в первую очередь детей. В ближайшие годы ситуация будет только катастрофически ухудшаться“, – полагает отец Евгений.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183129

Совет Европы расценил богохульство как проявление свободной воли человека, не относящееся к числу противозаконных действий, передает „Интерфакс-Религия“. В докладе, опубликованном на днях Венецианской комиссией, консультативным органом Совета Европы по конституционному законодательству, обосновывается существование различия между богохульством и оскорблением религиозных чувств. При этом эксперты комиссии отметили, что ненависть и вражда на религиозной почве, в отличие от богохульства, должны считаться преступлением, как это законодательно утверждено в большинстве из 56 стран-членов Совета Европы. Во многих европейских странах существуют законы против богохульства, однако на практике они применяются очень редко. Между тем в большинстве исламских государств богохульство считается преступлением, за которое полагается смертная казнь.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183127

Избори, войни и демокрация по света

„Американцы совершенно не думают о жертвах войны, о стариках и старухах, о детях-сиротах. У США совершенно нет совести. В ходе недавних беспорядков в Иране погибло несколько человек, и тут уж американцы кричат об этом на весь мир, а в ситуации с Ираком в течение шести лет США вообще ничего не сделали, чтобы прекратить столь многочисленные убийства мирного населения страны“, – отметил он.
Доктор Назим Межид ад-Дейрави: „Присутствие американских войск обернулось катастрофой“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183778

Более ста лет назад святитель Феофан Затворник писал:

„Для христианина истинное обновление уже завершено. Все другие поновительные приемы не должны касаться той его стороны, по которой он есть христианин…
Быстро идут науки вперед – и пусть. Но если они допускают выводы, противные откровенным истинам, то ведайте, что они уклонились на распутье лжи, и не идите вслед их.
Размножаются повсюду удобства жизни – и пусть. Но это никак не может изменить той истины, что узкие врата и тесный путь вводят в живот вечный, и кто стал бы проповедовать противное сему, тот проповедовал бы ложь…
Изобретается все к упрочению благоденствия на земле – и пусть. Но то несомненно, что это никогда не дойдет до того, дабы уже не нужно было, по обетованию Божию, ожидать нового неба и новой земли (2 Пет. 3, 13)…
Так и во всем. Следует утвердить в себе сознание духа веры и жизни христианской и, храня его непоколебимым, все несогласное с ним отвергать. Такое сознание будет для нас то же, что утес среди волн морских“.
В этих строках выражено подлинно христианское отношение к изменениям в общественной жизни – воспринимать их самих по себе спокойно, отвергая любые попытки кого бы то ни было представить эти изменения как повод для отвержения христианской истины.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

***

Либерализмът е езичество без пантеон, нацизмът – юдейство без Бог, комунизмът – християнство без Бог.

Ведь святые – это избранные сосуды Духа Святаго, а Дух Святый во все времена неизменно наставляет: «люби врагов СВОИХ, истребляй врагов ОТЕЧЕСТВА, гнушайся врагов БОЖИИХ» – святитель Филарет (Дроздов).

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/12/28/za_chto_nenavidyat_stalina/

Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи
(“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях
(1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.

Полибий и Амиан Марцелин за историята на Рим

Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин

І. Заниманието на историка

1. Защо Полибий пише „Римска история“

Делата на римляните придават смисъл на историята. Затова те са достойни за вниманието на историка.
От този момент, казва Полибий, историята сякаш придобива тяло – събитията в Италия и Либия се сплитат с тези в Азия и Гърция (I, 3). Това е времето от края на втората война с Картаген (в края на ІІІ в. пр. Хр.) до крайната победа над този противник и над още няколко държави и съюзи в средата на втори век (VI, 2). Затова задачата на историка е да види каква е тази държава, която за няколко десетилетия успява да завладее почти цялата вселена (oikoumene).

2. За държавата

А. Как възниква държавата

а. Обществата (цивилизациите) се появяват и изчезват
Човекът е живо същество, което се отличава от другите с интелекта си. Той не е сътворяван, нито е “еволюирал”. Човечеството преминава през серия от катастрофи, които унищожават дотогавашните цивилизации. След всяка катастрофа, хората започват да се събират заедно, поради трудността да оцелеят поотделно.

б. Естествено е първото общество да бъде монархическо
Това е първият вид политическа уредба, която цивилизацията възприема. Един индивид оглавява обществото благодарение на силата си. Това е една примитивна монархия. Наред с това основната свързваща сила между хората е чувството за дълг. То се заражда в отношенията между деца и родители. Децата изпитват естествена благодарност към родителите и им я връщат; получилият услуга или закрила изпитва естествена благодарност към благодетеля. Добрият примитивен монарх забелязва това и започва да подкрепя този вид отношения между подчинените си. Така той подкрепя добродетелния живот. Неговата власт започва да се опира на мъдростта и грижата за добрия живот на поданиците му. Така възниква царството, което е разумна монархия. То трябва да бъде отличавано от тиранията, която също е монархическа (VI, 5-6).

Б. Държавните уредби се появяват и изчезват, тъй като обществото ги заменя с други.

Този процес е кръгов. Има естествен закон, според който една определена уредба, след като се изтощи и стане негодна, отстъпва мястото си на друга. тези смени обаче, макар и естествени, са съпроводени от конфликти, при които хората страдат.
След като добре управлявалият монарх (или група аристократи) предаде властта на потомството си, не е много вероятно наследникът да притежава подобни качества – защото повечето хора са негодни за държавници. При извращаване на държавната уредба (преминаване към лошото и съответствие – от царство към тирания, от аристокрация към олигархия) най-добрите в общество се намесват и променят режима към следващия вид (а не правят опит за възстановяване на предишното добро съответствие, защото имат опит от провала му). Накрая се стига до охлокрация, която е лошото съответствие на демокрацията. тогава настъпва хаос и гражданите отново се обръщат към някой водач, който да внесе ред, и той възстановява монархията (VI, 9).
Това е естественото редуване на уредбите, което се случва без външни влияния върху държавата (VI, 57).
Държавните уредби не са вечни, както и самите общества. Тъй като обществото е жив организъм (или е нещо подобно на живите организми), то преминава през три степени – възникване, разцвет, упадък. Това се отнася и за римската държава (VI, 9).

ІІ. Добрата държавна уредба

И все пак, за да се намали честотата на сблъсъците при смяната на уредбите, хората би трябвало да предпочитат онова устройство, което е по-трайно. Римската държава е трайна и успешна, защото не е „чиста“ монархия или олигархия или нещо друго, а е разумно създадена смес между „чистите“ видове.

1. Добрата държавна уредба се отличава от по-лошите по това, че е:

А. по-издръжлива във времето – както във война, така и в мир

Б. прави обществото способно за експанзия и покоряване на други общества. Спартанската държава, макар и трайна. не е устроена така, че да стане голяма

В. не зависи от личните качества на лидерите си. Атина и Тива , примерно, са държави които са имали големи успехи само когато са се сдобивали с отлични лидери (VI, 44).

Г. поддържа добри нрави на гражданите. Това, смята Полибий, не може да се каже за критската държава (VI, 51).

2. Колко бързо се създава добрата държавна уредба

Тя може да бъде създадена отведнъж, благодарение на законодателя (Спарта), или в течение на времето, с цената на вътрешни сблъсъци (Рим) Мощта й зависи от момента на развитието й. Картаген е имал добра уредба, но е загубил войните с Рим, защото се е намирал в упадък – време, в което влиянието на народа е нараснало прекомерно (VI, 51).

ІІІ. Римската държавна уредба

Доброто държавно управление е съчетание от власт на единия, на малцинството и на мнозинството. Необходимо е да се ограничава властта на всеки от тези “естествени носители на властта” – монархът, аристокрацията и народът (VI, 11).

1. Богатството на Рим

В Рим забогатяването на държавата и на отделните граждани е допустимо, което позволява поддържане на голяма армия. Спартанската уредба се проваля, когато Спарта започва да претендира за хегемония над големи територии. Конституцията им не позволява забогатяване на отделните граждани (спартанските пари нямат стойност никъде извън Спарта). Това прави държавата им бедна и неспособна да издържа голяма армия, която да извършва далечни и продължителни бойни действия (VI, 50).

2. Отделните политически институции се ограничават помежду си

Консулите, сенатът и народът (Народното събрание) си поделят властта, противостоят и се контролират едни други. Поради това злоупотребата с власт от страна на всяка институция не е възможна (VI, 18). Консулите имат военна и административна власт, сенатът – финансова, народът – право на вето върху законопроекти, наказания и награди (VI, 14).

3. Римската армия е най-добре уредената в света

Тя включва всички граждани (минималният срок за военна служба е десет години) (VI, 19). Дисциплината е отлична поради суровите наказания и подходящите стимули. Всяко семейство поддържа култ към предците; римляните са по-религиозни от повечето им съвременни народи (VI, 56).
Управленските длъжности, включително и консулската, са строго мандатни. Подкупването на избирателите е невъзможно (VI, 56).

4. Краят на римската държава

Римската държава ще стигне до упадък, защото това е в природата на всяка държава и всяко човешко начинание. В бъдеще властта на народа ще нарасне прекомерно и ще се изроди в охлокрация и хейрокрация (власт на най-лошите).

ІV. Политическата промяна при Полибий

Изменението на всяка държавна уредба и редуването им са неизбежни, защото такова е положението с всички “природни” явления. Специално в човешкия случай бързите промени се дължат главно на лошо законодателство. Лошото законодателство създава условия за позволява злоупотреба с властта, а всички хора са склонни да злоупотребяват с властта. Все пак има фактори (лична добродетел, добро възпитание, строги санкции, ограничаване на властта по време и правомощия) които възпрепятстват злоупотребата.
Ползата от познаването на законите на това изменение е, че бъдещето на всяка уредба може да се предскаже. Същевременно то ни позволява да отличим по-добрата от по-лошите уредби. Това знание се придобива при занимание с история. Така че добрият държавник трябва да се занимава с история.

V. Общото състояние на Империята в края на ІІІ и началото на ІV в.

Територията на Империята се простира от Британия и Испания до северна Месопотамия и включително брега на където Тигър, където Рим притежава няколко града. Тя е далеч по-голяма от тази по времето на Полибий. Разделена е на административни единици – префектури (Изток, Илирик, Италия, Галия) Градовете Рим и Константинопол са отделни префектури). По-малки административни единици са диоцези (13) и провинциите (100-120).
Политическо състояние е нестабилно след оттеглянето на Диоклециан и Максимиан като Августи. Нерядко се водят граждански войни между претендентите за титлата Август и върховната власт. Реформата на Диоклециан за мандатност на императорите на Изток и Запад пропада след оттеглянето му. Не се намира начин за мирно разделение на Империята. Тя трябва или да се разпадне на две или повече независими части, или да бъде управлявана от един център.

VІ. Институциите

1. Армията

Империята се контролира от този, който владее армията. Tя е професионална, дава възможност за римско гражданство и “политическа” кариера. Забелязва се етническо разнообразие, много от високопоставените офицери са германци.…ni pauci ex eadem gente, quibus erat honoratioris militiae cura commissa, populares suos haec per nuntios docuissent occultos, ut quidam existimabant (ХІV, 10).

2. Държавна и императорска администрация

Администрацията се състои от управляващи префектури, диоцези, провинции; министри (примерно, на финансите); чиновници (секретари в императорската и други висши канцеларии; управляващи двора и “спалнята” на императора и цезаря. Императорската гвардия (scholae, protectores) са охрана на императора и заемат средищно положение между неговата администрация (двор, свита) и армията. Съществува и императорски съвет (consistorium), чиито членове се избират лично от императора.

3. Ранговете

Управляващите префектури и висшите военни (magistri peditum, equitum) имат най-високия ранг (illustres). По-ниските длъжности са spectabiles, а clarissimi е званието за управляващи от трети ранг. Има и по-ниски – perfectissimi (такива с императорските гвардейци), egregii. Членовете на императорската фамилия носят титлата nobilissimi .

VІІ. Амиан за римската история и съвременното състояние на Империята

1. Историята

Рим минава през периоди на “детство, младост, зряла възраст и старост”. В началото столетия наред римляните се сражават “около стените на града”. Пораствайки, те минават Алпите и навлизат в морето. Успехите им се дължат на тяхната храброст, въздържанието, установените закони. В зрялата възраст на Града самото име “Рим” вече носи победите на армията. Навлизайки в старостта си, той сякаш е абдикирал и е възложил управлението на народите на “своите деца” – Цезарите. eius populus ab incunabulis primis ad usque pueritiae tempus extremum, quod annis circumcluditur fere trecentis, circummurana pertulit bella, deinde aetatem ingressus adultam post multiplices bellorum aerumnas Alpes transcendit et fretum, in iuuenem erectus et uirum ex omni plaga quam orbis ambit inmensus, reportauit laureas et triumphos, iamque uergens in senium et nomine solo aliquotiens uincens ad tranquilliora uitae discessit. ideo urbs uenerabilis post superbas efferatarum gentium ceruices oppressas latasque leges fundamenta libertatis et retinacula sempiterna uelut frugi parens et prudens et diues Caesaribus tamquam liberis suis regenda patrimonii iura permisit.
Когато говори за “Рим” Амиан мисли за самия град. Сега в града има упадък на нравите – хората мислят за личното богатство и развлеченията си.
Quod cum ita sit, paucae domus studiorum seriis cultibus antea celebratae nunc ludibriis ignauiae torpentis exundant… denique pro philosopho cantor et in locum oratoris doctor artium ludicrarum accitur et bybliothecis sepulcrorum ritu in perpetuum clausis… et est admodum mirum uidere plebem innumeram mentibus ardore quodam infuso cum dimicationum curulium euentu pendentem. haec similiaque memorabile nihil uel serium agi Romae permittunt. Рим обаче е “вечен” и ще съществува, докато живеят хора. Може би Амиан мисли, че и властта му над народите ще е вечна. Tempore quo primis auspiciis in mundanum fulgorem surgeret uictura dum erunt homines Roma, ut augeretur sublimibus incrementis, foedere pacis aeternae Virtus conuenit atque Fortuna plerumque dissidentes…(ХІV, 6)

2. Откъде идват проблемите за държавата

Императорите (Цезарите) са избухливи, подозрителни, поддават се на манипулация.
Accedebant enim eius asperitati, ubi inminuta uel laesa amplitudo imperii dicebatur, et iracundae suspicionum quantitati proximorum cruentae blanditiae exaggerantium incidentia et dolere inpendio simulantium, si principis periclitetur uita, a cuius salute uelut filo pendere statum orbis terrarum fictis uocibus exclamabant (ХІV,5) Те постоянно са манипулирани от собствените си приближени – съпруги, роднини, евнуси, различни чиновници в двора, всякакви ласкатели. Това са често напълно случайни, недостойни хора, плетящи безкрайни интриги. Мотивирани са от собствените си страсти и пороци – властолюбие, алчност, отмъстителност, жестокост. isdemque residui regii accessere spadones, quorum ea tempestate plus habendi cupiditas ultra mortalem modum adolescebat… (ХІV,11)
Същите тези качества са присъщи почти еднакво на градските тълпи, армията, оставена без провизии, заплащане или просто без заетост, и “варварите”. Свирепостта на варварите е различна, защото не е била овладявана от римските закони.
Saraceni tamen nec amici nobis umquam nec hostes optandi, ultro citroque discursantes quicquid inueniri poterat momento temporis parui uastabant miluorum rapacium similes…sed errant semper per spatia longe lateque distenta sine lare sine sedibus fixis aut legibus (ХІV,4)
Империята би била управлявана добре, ако от върховете надолу се налагат качествата образованост, въздържаност, дисциплина (съобразяване със законите). Най-добрите управляващи като Урзицин, както е представен в ХІV кн., а още повече самият император Юлиан имат такива качества.

3. Събитията, описани в ХІV книга на „Историята“

А. Беззаконията и жестокостите на Цезар Гал на Изток.

а. причини за това са твърде бързата кариера и роднинството му с императорското семейство. ad principale culmen insperato saltu prouectus… propinquitate enim regiae stirpis gentilitateque etiam tum Constantini nominis efferebatur in fastus…
Cuius acerbitati uxor graue accesserat incentiuum, germanitate Augusti turgida supra modum (ХІV,1). Сред примерите, дадени от Амиан, са: екзекуциите на хора, жертви на обикновени семейни интриги – eminuit autem… Clematii cuiusdam Alexandrini nobilis mors repentina; cuius socrus cum misceri sibi generum, flagrans eius amore, non impetraret, ut ferebatur, per palatii pseudothyrum introducta, oblato pretioso reginae monili id adsecuta est, ut ad Honoratum tum comitem orientis formula missa letali omnino scelere nullo contactus idem Clematius nec hiscere nec loqui permissus occideretur; опитът за екзекуция на целия антиохийски сенат – denique Antiochensis ordinis uertices sub uno elogio iussit occidi ideo efferatus, quod ei celebrari uilitatem intempestiuam urgenti, cum inpenderet inopia, grauius rationabili responderunt; et perissent ad unum ni comes orientis tunc Honoratus fixa constantia restitisset (ХІV,7); убийството на висшия сановник Домициан (префект на Изтока, illustris) – et mandabat Domitiano, ex comite largitionum, praefecto ut cum in Syriam uenerit, Gallum, quem crebro acciuerat, ad Italiam properare blande hortaretur et uerecunde…iamque artuum et membrorum diuulsa conpage superscandentes corpora mortuorum ad ultimam truncata deformitatem uelut exsaturati mox abiecerunt in flumen; преследване, инсценирани съдебни процеси, мъчения и екзекуции на хора, необосновано обвинени в държавна измяна. Имало е и обвинения в магьосничество -
Quae dum ita struuntur, indicatum est apud Tyrum indumentum regale textum occulte, incertum quo locante uel cuius usibus apparatum. ideoque rector prouinciae tunc pater Apollinaris eiusdem nominis ut conscius ductus est aliique congregati sunt ex diuersis ciuitatibus multi, qui atrocium criminum ponderibus urgebantur…post multorum clades Apollinares ambo pater et filius in exilium acti cum ad locum Crateras nomine peruenissent, uillam scilicet suam quae ab Antiochia uicensimo et quarto disiungitur lapide, ut mandatum est, fractis cruribus occiduntur. post quorum necem nihilo lenius ferociens Gallus ut leo cadaueribus pastus multa huius modi scrutabatur (ХІV,7-9).

Б. реакцията на император Констанций

Най -напред той поканва да се срещнат на Запад (в Милано). Съпругата на Гал, Констанция, която е сестра на самия Констанций, неочаквано умира. Гал се колебае дали да не се обяви сам за император и да започне война – eo necessitatis adductus ultimaque ni uigilasset opperiens, principem locum, si copia patuisset [quam] adfectabat, sed perfidiam proximorum ratione bifaria uerebatur, qui eum ut truculentum horrebant et leuem, quique altiorem Constantii fortunam in discordiis ciuilibus formidabant (ХІV,11).
Все пак той съгласява се да заминея което според Амиан е дотолкова неразумно, че може да се нарече знак за умопомрачение. По пътя към него се присъединяват верни хора на Констанций, които следят контактите му. Войските, разположени по маршрута му, се преместват. Арестуват го, изискват доклад за дейността му в Антиохия и накрай го убиват преди да стигне до Италия и без всякакъв процес. et misso Sereniano, quem in crimen maiestatis uocatum praestigiis quibusdam absolutum esse supra monstrauimus, Pentadio quin etiam notario et Apodemio agente in rebus, eum capitali supplicio destinauit, et ita conligatis manibus in modum noxii cuiusdam latronis ceruice abscisa ereptaque uultus et capitis dignitate cadauer est relictum informe paulo ante urbibus et prouinciis formidatum (ХІV,11).

VІІІ. Причините за политическата нестабилност в Империята

1. Отношения между централна администрация от една страна, и местните администрации и армията, от друга

Оказва се, че е трудно да се удържи политическото единство на една толкова голяма държава. Командващите големи военни подразделения се твирде силни, за да бъдат лесно управляеми. Колебанието относно единството на Изтока и Запада предава властта.

2. Отношения между носители на различни рангове и правомощия

Появяват се конфликти заради неясноти в йерархията – кой кому трябва да се подчинява и доколко. Страни в тези сблъсъци са висшите военни, висшата администрация (префекти) и институцията на Цезаря. qui cum uenisset ob haec festinatis itineribus Antiochiam, praestrictis palatii ianuis, contempto Caesare, quem uideri decuerat, ad praetorium cum pompa sollemni perrexit… rogatus ad ultimum admissusque in consistorium ambage nulla praegressa inconsiderate et leuiter: “proficiscere”, inquit, “ut praeceptum est, Caesar, sciens quod si cessaueris, et tuas et palatii tui auferri iubebo prope diem annonas” (ХІV,7).

3. Отношения между членовете на императорската фамилия

Допуска се, че роднините на всеки Август (поне след Диоклециан, а още повече след Константин) имат извънредни права и че е редно Августите да идват от тези семейства. Това създава много претенденти и води до непрекъснати убийства в тази среда. За да се контролират тези претенденти, както и претендентите, които излизат направо от военните среди, се създава мрежа от агенти (agentes in rebus) и се разчита на всякаква тайна информация. excogitatum est super his, ut homines quidam ignoti, uilitate ipsa parum cauendi ad colligendos rumores per Antiochiae latera cuncta destinarentur relaturi quae audirent.(ХІV,1)
На практика роднините на императора са извън закона. Може би да са каже, че са над него, но във всеки случай те не могат да разчитат на никаква законова закрила при конфликтите вътре във фамилията. Тези, които временно се сдобиват с надмощие – императорите, цезарите и техните съпруги – започват да фаворизират различни лица, независимо от произхода и позицията им. Тези лица също се оказват привилегировани и “недосегаеми”.

В Римската империя от това време има конкуриращи се власти, но техния обсег на действие не е ясно определен.
– Армията не се контролира от държавната администрация.
– Съществуват рангове; но благодарение на покровителство от членове на императорската фамилия, някои хора без ранг се оказват по-влиятелни от хора с най-висок ранг; дейността на тайните агенти не е регламентирана.
– Сблъсъците между членовете на императорската фамилия и формиращите се около тях “кланове” не подлежат на законов контрол.
Затова след смъртта на император Теодосий І (395 г.) държавата се разпада на две. Може би дотогава е живял и Амиан.

***

Библиография:

Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. ИК “Рал Колобър”, 2001. Двуезично издание.

Ammianus Marcellinus. Ed. T.E. Page, with an English translation by J.C. Rolfe. Three volumes. Loeb, 1935-1956.

за държавата.

Казва се, че държавата трябва да се грижи за благосъстоянието на гражданите си. И наистина, хората се събират в държави за безопасност и благосъстояние. Държавата изпълнява задача, подобна на тази на майката в семейството, която храни децата от ранно детство, наглежда ги как са облечени и осведомява бащата, ако има опасност. По същия начин държавата се грижи за телата и в това тя е много полезна. Ако обаче се заеме и с душите на гражданите, тя става опасна за тях, тъй като, имайки власт на телата им, е способна да ги изнудва. Примерно – ако не се съгласиш с това, което твърдя, ще те лиша от жилище, облекло и телесна свобода.
Бог дава истината на хората, а тази истина се пази от Църквата. Макар и думата „Църква“ да е в женски род, тя, като дом на Духа, заема положението на бащата – възпитава душите на хората, просвещава ги, за да Го познаят и така да станат свободни.
Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан, 8:31-32).
Ако хората останат само на грижите на държавата, има опасност да останат лишени от истината. Все едно е дали държавата ще преследва Църквата с насилие, или ще я заглушава, лъжейки ги, че пази тяхната „свобода на съвестта и словото“.
И в двата случая хората живеят като деца, лишени от баща и отглеждани от деспотична и непросветена майка. Има жени, които, без да са телесно блудници, поддържат политика на презрение към бащата и на безусловно уважение (култ) към себе си. Вместо любов към Бога им предлагат идолопоклонническа почит към самите себе си. Искат да бъдат виждани като единствени причини за живота на своите деца, като мъченици, които безспирно „се жертват“ и „отдават“; като езически богини-майки, извор на всякакви телесни блага, на позволени и непозволени наслади.
По същия начин и атеистичната държава внушава презрение към Църквата и изрично или мълчаливо отрича Бога. Вместо това тя предлага „благосъстояние“. Хората, които живеят в такава държава, привикват с мисълта, че трябва да разчитат на нея за благосъстоянието си, и, което е още по-важно, че животът няма никакъв друг смисъл освен постигане на „благосъстояние“. Ако тя успее да им внуши, че благодарение на нея са по-богати от други, те я обичат заради това, което получават; и при това остават нейни роби и никога не порастват. Защото „да пораснеш“ означава да разбереш, че не само с хляб ще живее човек (Матей, 4…); нито само със забавления, защото след забавленията настъпва духовен глад (притчата в Лука, 15:11-32). Ако пък не успее да ги убеди в това, намразват я и я хулят. И пак не порастват, защото душите им, лишени от бащиния ум, остават детски. Като я намразват, те само мечтаят за други държави-майки, които да им предлагат повече вкусна храна, по-хубави дрехи, забавления и т.н. Защото те са възпитани да живеят користно – от корист мразят майка си и от корист биха я обикнали.
Просветеният човек, който е отгледан от Църквата и познава Бога, не мрази държавата си, не я краде и не я насилва, не й се подиграва, не й се кланя като на божество, не се срамува от нея, а, като пораснал, се грижи за нея, така че тя да може да отглежда и телата на други негови съграждани (негови братя и сестри по гражданство). Но не й позволява, поради невежество или блудна страст, да интригантства срещу Баща му. Защото неговият Баща е Духът, който действа чрез Църквата.

И така, държавата изпълнява задачата си тогава, когато, грижейки се за телата на гражданите, не се бунтува срещу Духа, който е в Църквата и не се опитва да го изолира от възпитанието на хората. Както жената е създадена за помощник на мъжа, така и държавата трябва да помага на Църквата, като при това остава отделна, а не се слива с нея.

Държавата е „заради“ Църквата, а Църквата е дадена от Бога и обитавана от Него за спасението на хората. Народът е този, който – с държава или без държава – участва в Църквата и ако излезе от нея, заслужава наказание и дори проклятие, както земята, раждаща тръни и бодили (Евреи, 4…). Народът е ненужен извън нея, както е ненужна земята, която не ражда полезни плодове.

***

Ну, а насчёт ювенальной юстиции, то это оружие будет опасней, чем нейтронная бомба. Когда-то, на рубеже XIX-XX веков, им удалось создать разновидность левой идеологии – марксизм, и с его помощью натравить одну часть единой нации на другую, причём довести это противостояние до такой остроты, что одна часть нации с наслаждением бросилась физически вырезать другую часть нации. Мы до сих пор пожинаем плоды тех, посеянных в XIX веке ядовитых зёрен, этаких „зубов дракона“. Тогда тоже была попытка внести раскол не только на уровне единого государства и единой нации, но и в семью, слава Богу, что в полной мере это не удалось.
Так вот, ювенальная юстиция задумана другим родственным марксизму левым движением – либерализмом, с целью ликвидировать это „досадное упущение“ строителей нового мирового порядка. Её главная скрытая цель – вообще уничтожить автономную семью как базовую ячейку общества, натравить детей на своих родителей и педагогов и добиться такой остроты внутрисемейного противостояния, которое сопоставимо с классовой борьбой начала ХХ века, так сказать, антагонистического противостояния. Чтобы детям хотелось убить своих родителей, а родителям и педагогам – собственных детей. Не больше и не меньше.
Это истинная стратегическая цель ювенальной юстиции, которая естественно официально не декларируется и публично не обсуждается, а наоборот, всячески маскируется разговорами о гуманизме, любви к бедным детишкам и свободе выбора.
Дмитрий Терехов. „Крах очередной провокации“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114677

Например, священномученик Уар (Шмарин), епископ Липецкий (†1938), рассказывал: „У меня недавно был старик крестьянин из села Куймани, который имеет записавшегося в колхоз сына, и спросил меня, можно ли иметь общение с сыном-колхозником, так как колхозникам нельзя ходить в церковь. Я ему на это ответил, что с сыном связи порывать не надо, и что никто не запрещает ходить колхозникам в церковь, и что работать верующему человеку вместе с неверующим не грех“.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

„По статистике в России 52% браков распадаются. Это тоже связано с ценностями потребительской психологии, с нежеланием делать усилия, чтобы свой брак сохранить. Я как пастырь с этим сталкиваюсь очень часто, когда какие-то недоразумения, чисто житейские, превращают в гигантскую проблему, вместо того, чтобы себя смирить и пойти на уступки, найти какой-то консенсус в семейной жизни, понимая, что брак – это гораздо важнее всего остального. Люди отстаивают свой эгоизм, тщеславие, гордыню. Но самое главное – это потребительское отношение ко всему, к жизни. Это просто все разрушает. Плюс к этому нет внятной политики в государстве, в обществе нет понятия таинства брака. И еще сознание молодых людей, выросших в 90-е годы, которым привили, что свобода – это вседозволенность. Отсюда отсутствие всякой ответственности перед своим ближним, женой, мужем, отношения между родителями и детьми тоже катастрофические. „Усилия Церкви явно недостаточны. Если бы нам дали больше возможностей для приложения этих усилий, то, конечно, ситуация бы изменилась, но не дают. Телевидение нам просто не доступно. Все пропитаны этой пропагандой на телевидении, когда нам демонстрируют любовь, которая не есть любовь. Любовь – это крест, а не просто какие-то отношения между мужчиной и женщиной, как лиц противоположного пола. Еще проблема – аборты. Ребенок – это совершенно не в психологии сегодняшнего дня. Детей не хотят заводить, а вот аборты – это да, распространено. „Это очень сложный комплекс проблем, который государство может решать только в союзе с Церковью. Как показывает опыт Запада, абсолютное отделение католической церкви от государства и, более того, практическое удаление ее из информационного поля в нравственном смысле принесло очень плачевные результаты. И у нас то же самое происходит, поэтому мы должны всячески сопротивляться, и, безусловно, есть надежда, что эту мысль о семье и о браке наш Патриарх донесет до страны, иначе через два поколения у нас и народу-то не останется“.
„Я уверен, что процесс отмирания брака, о котором говорят социологи, не является неизбежным, потому что семья – это малая Церковь. Если людям дадут духовное направление их жизни, они просто не смогут жить иначе. Одиночество – это путь к депрессии, человек разрушает себя духовно и физически. В браке, конечно, проблем больше, чем вне брака, но человек – существо духовное, в семье он живет не ради себя, а ради своих близких – жены, детей, и, естественно, это дает ему силы. До сознания людей просто не донесли мысль, что семья – это свято, это настоящая интересная жизнь. Я много ездил, но самые главные впечатления – это не мир, а мои дети. Это гораздо интереснее. Если бы мы получили возможность духовно работать через СМИ, то, думаю, что общество бы возродилось. И семья бы возродилась, потому что это не просто ячейка общества, это малая Церковь. Наше общество духовно не ориентировано. За духовность у нас принимают литературу, кино. Но это душевность! Разорвана цепочка – любовь – семья – Церковь. Процесс распада обратим, но времени уже осталось совсем не много“, – подчеркнул иерей Валерий Буланников.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185492

Ювенальная юстиция (ЮЮ) – уже сегодняшняя реальность во многих западных странах, как и парады содомитов на главных улицах, браки между людьми одного пола или епископ-гомосексуалист, который всячески пропагандирует свою сексуальную ориентацию в своих проповедях. Кстати, многие демократические издания ещё недавно писали об этих случаях отбирания детей у родителей в западных странах в рубрике курьёзов. Дескать, вот как там смешно происходит, попробуй, дай ребёнку подзатыльник, тут же приедет наряд полиции и „свинтит“ тебя суток на десять в наручниках, до решения ювенального суда. А потом ещё штраф впаяют – тысяч в 10 евро, да поставят вопрос о лишении родительских прав.
Не верите? Я тоже не верил. Пока не убедился, что только в Рунете таких случаев описано не сотни, нет, тысячи. Кстати, у нас ЮЮ внедряется по самой прогрессивной технологии – канадского образца (если кто забыл, то именно в Канаде, в Онтарио были впервые в мире узаконены браки лесбиянок и педерастов – очень прогрессивная страна, ага).
Потому – как работает ЮЮ в Канаде:
Цитирую.
„Сегодня разговаривала с одной глубокоуважаемой мною женщиной. Она врач. Многодетная мама. Периодически живет в Канаде. Рассказала её историю Снежаны и вообще о наметившейся тенденции к учащению случаев необоснованных отобраний детей в России. И в ответ она мне рассказала свою историю. Говорит, то, что в России это вообще цветочки по сравнению с Канадой. Однажды к ней пришли из службы защиты детей. Сказали, что на неё поступила анонимка от соседей, что её двое детей играют без присмотра на крыльце (даже не во дворе!). Дети 4 и 5 лет. Сказали, что хотят поговорить с детьми. Стали их расспрашивать, ругаются ли родители, бьют ли и т.д. и т.п. Повезло, дети не сказали ничего такого, и их не забрали. Моя знакомая было очень напугана, так как накануне эта служба приехала в их школу и забрала оттуда троих детей. Дети кричали, просились к маме, но их никто не слушал. Причина та же – соседи написали, что отец бьет детей, а мать их не защищает. Детей поместили в приемную семью…
Также она рассказала, что на улицах у них видела плакаты с социальной рекламой „присмотри за соседом“. Когда она впервые это увидела, не поверила своим глазам. Но потом оказалось, что у них в порядке вещей так „присматривать“ и не редко пишут доносы на соседей“.
Так что в Канаде, по образу и подобию которой ЮЮ нам подло, исподтишка навязывают, детей сегодня отнимают без суда, по доносам, по анонимкам, и больших трудов стоит их вернуть, а зачастую это вообще не удается.
Андрей Кучин. „Ювенальный геноцид“

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/11/30/yuvenalnyj_genocid_i/

История, образование и „културно наследство“

Политическата история на вярващите в Бога започва с Мойсей, защото той създава държава, която ще бъде ръководена от Бог. С това става ясно, че смисълът от създаването и съществуването на държави е хората да живеят според Божиите заповеди. Държави, които пречат или не помагат на гражданите си да живеят според заповедите Му, ще загинат (племената, населяващи Ханаан; самата еврейска държава). Всяко растение, което не е насадил Моят небесен Отец, ще бъде изкоренено – Матей, 15:13.
Образованието е или техническо, или относно заповедите.
Техническото служи, за да живеят хората на земята с труда си. И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте) – Битие, 9:1.
Относно заповедите – за да се пази и напомня на всички хора, онова, което Бог е заповядал, а също и как то е изпълнявано. Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил – Пс. 21:31-32.
Дяволът винаги е успявал да измами мнозина. Образованието относно заповедите се занимава и с това – да казва, кого и как дяволът е измамил. Защото които принадлежат на Бога, знаят кого дяволът е измамил – това са Адам и жена му, езичниците и еретиците. Те са от света, затова и говорят за земни неща и светът ги слуша. Вие сте от Бога 1 Йоан, 4:5. Това не значи, че учещите осъждат поименно тези, които дяволът е измамил. Не осъждайте, за да не бъдете осъдени – Матей, 7:1.

Делата на хората, онова, което те са произвели за да живеят на земята и за „украшение“, е нещо, което те сами наричат „културно наследство“. Това са и техните човешки слова – поезия и размисли.

Бог е слязъл на земята, за да събере разпръснатите хора със словото Си. Който учи историята, той трябва да разбира какъв е смисълът на събитията и кои събития е причинил сам Бог и кои са от хората, измамени от дявола. Ако Божият народ и Църквата не са кои да е, а са точно тези, които Бог е избрал и създал, и в тях са участвали точно тези хора, и после те са били защитени точно от тези държави, значи и онзи, който разбира историята, не би трябвало да се интересува от какви да е езици и „култури“, а точно от тези, защото точно там са станали важните неща.

Зад езичеството на гърци и римляни сега не стои никой, тоест никой не изповядва тяхното езичество. То интересува само християните, защото само те го разбират (виждат смисъла му). Защото и сред гърци и римляни Бог е сторил това, което е сторил, а Той е един и същ вечно. Затова станалото сред гърци и римляни изглежда на християнина истинско и сякаш станало вчера и завчера – Битие, 19:6. Тези, които приличат на някогашните езичници обаче, не виждат древните езичници като свои предци – те са им чужди. Защото днешните „езичници“ са от света, а древните са мъртви са света, на който са принадлежали. Всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огън – Матей, 7:19. И все пак Бог може да ги вдигне. За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно – Матей, 19:26. Ето защо благовестието беше проповядвано и на мъртвите, та като бъдат съдени като живи хора, да живеят духом според волята на Бога – 1 Петър, 4:6.
Дяволът обаче не се интересува от тях, защото е направил каквото е могъл – накарал ги е да му служат приживе. Затова и той неохотно поддържа спомена за тях – най-много за да отвлича вниманието на живите. Така той ги представя като добър („интересен“) пример, но разбере ли, че хората не се интересуват от такъв пример, веднага търси други примери. Така е, защото той не предлага нищо трайно – тъй като не може. Затова уверява хората, че има още много неща (блага!), което те не са видели и не са чули и опитали, а трябва да ги опитат, „за да не умрат напразно“. Сега се издават големи книги със заглавия: „100 (300, 500, 1000) неща, които трябва да видиш, преди да умреш!“ И им предлага все нови неща. Ако можеше да предложи само едно и да ги задържи в него, би го направил, но не може. Защото и неговата къща е построена на пясък – Матей, 7:26.