Архив на категория: за човека

Човек през целия си живот…

Човек през целия си живот води една борба – срещу идолите. “Деца, пазете се от идолите” (1 Йоан…). “Не си прави кумир, нито друго изображение…” (Изход…). Тук не става дума за рисунки. Кумирът е лъжливо изображение, което не насочва човека към Бога, не го вика към Него (като иконата), а го отклонява – “съблазнява го”.
Кумирът е празен, той е просто опаковка (бездушен!). Той има само име и блясък. Ако хората го почитат, те ще се надяват да се доближат до него, и ще се хвалят с всякакви белези на близост до него. “Надуват се” с близостта си до него. Ако пък попаднат заедно с някои, които им изглеждат (или наистина са) по-близо до него, тогава се “свиват”. После обаче подражават на онези, които са по-близо до кумира и пак се “надуват” пред останалите – тези, които не подражават, или не умеят да подражават толкова добре.

[Платон се е досещал за кумирите и опитва да разкаже нещо за тяхното влияние в “Държавата” (за пещерата). Изкуствена светлина осветява изображенията и техните сенки (сенките на кумирите!) са единственото, в което затворниците вярват.]

Има пропаст между онези, които са отхвърлили кумирите и са се обърнали към Бога и останалите. “Който има, на него ще се даде в изобилие, а който няма, на него ще се отнеме и това, което има”.
Поклонението пред кумира (идолопоклонството) прави човека да желае ненужното. Ако желаеш ненужното, ще презреш Бога (“Не изговаряй напразно…), ще се отречеш от Него (не Го виждаш, не ти помага – значи го няма), от Църквата (“Спазвай съботата…”) и от родителите си, което ще рече и от всичко, което Бог ти е определил от рождение (“Почитай майка си и баща си…”). Освен това и кумирите говорят, че Бог няма – а щом ги почитаме, ще ги слушаме и ще повтаряме, каквото казват. Ще пожелаеш което е на ближния ти (за да си блестящ и силен като кумира), и затова ще лъжесвидетелстваш, прелюбодействаш, крадеш и убиваш.
А кумирът дори не е един – винаги са много. Защо – за да се сменят. Кумирите омръзват, блясъкът им става отегчителен, значи помръква. Тогава трябва старият да се смени с нов – човекът се радва, че “се е отървал” или е “прозрял” лъжливостта на кумира и започва да се покланя на новия. Така се “обновява” по лъжлив начин.
Кумирът е дело на дявола, а дяволът е клеветник и интригант (“лъжец открай време” – 1 Йоан…) и насъсква хората помежду им. Бог разделя хората (“Не мир дойдох да донеса, а меч” – Матей, 10…; “и ще отдели едните от другите, както пастир разделя… – Матей, 25…) – най-напред чрез Закона, после и чрез Евангелието. Но не ги съветва да се мразят и въздигат едни над други, а да си помагат, дори до смърт, “и то смърт кръстна”. И Сам е направил така. А дяволът ги насъсква чрез идолите. Ако отречеш нечий идол, поклонникът му ще те намрази, дори това да е футболен отбор. Ще се нахвърли върху тебе с гняв, с крясъци и обиди. Ще те нарече всякак, а накрая ще ти каже, че не просто си такъв или инакъв, а не направо не съществуваш – “че те няма”. Защото идолът, като инструмент на дявола, награждава своите поклонници не с какви да е почести, а със съществуване. Само тези, които го почитат, само те приличат на него и заслужават похвала. Само те съществуват – защото съществува само подобното нему, одобреното от него. Но живот отвъд, и то живот вечен той не може да им обещае, защото силата му е само тук. Затова никой идолопоклонник не вярва във вечния живот.
Ако пък отречеш Бога, ще те намрази само този, който вижда Бога като идол – “и заради вас се срами името Ми сред народите”.

**

Както по лицето научаваш много за човека, така и по словото, дори то да е само написано. Отварям книга и сякаш чувам нечий глас. И като почета, започвам да разбирам какъв е бил онзи, който я е писал – идолопоклонникът лесно се издава. Всичко може да бъде почитано като идол – не само удоволствието, лекия живот, парите и успеха, но и народът, расата, държавата, науката, цивилизацията, законността, моралът. Но “не човекът е за съботата, а съботата е за човека” . Така е, когато съботата служи, за да си спомним за Бога – тогава тя е за полза на човека, заради него е. Обаче и съботата, което ще рече – Законът, Църквата – и те могат да бъдат превръщани в идоли. Злите желания, изречени като молитви и отправени към Бога, показват, че не познаваме Бога, а Го мислим за идол. А ако виждаш Бога като идол, ще се отречеш от Него и ще Го замениш с някое учение или нещо друго, което има сила – идолите се сменят. Това е духовната слепота – мислиш, че виждаш и разбираш (аз съм богослов, философ, учен, просветен), но нито виждаш, нито разбираш.

**

Но идва време, когато истината се открива и човек застива и спира да прави планове. Отваря се вечността – винаги ще е така. „Там, където грее светлината на Твоето лице и весели сърцата на Твоите от века светии” (Молитвено правило…). „Бог е с нас” (Лука…) – „всичко Си устроил премъдро” (Пс…). Утрешният ден внезапно се оказва сигурен, не се боиш – „не се грижете, и не казвайте: какво ще ядем…” (Матей, 6…).
Дяволът се е озъбил непредпазливо, ти си го видял и си усетил и хитростта, и слабостта му: „На Господа, твоя Бог се покланяй и само на Него служи” (Матей, 4…).
А онези, които не виждат, са като тебе, какъвто си бил някога – „защото достатъчно се отдавахте на … нечестиво идолослужение” (1 Петър… ); и ако упорстват са неизвиними, защото „не познаха истинския Бог и се поклониха на делата на ръцете си… ” (Рим. 1… и …). Но не се превъзнасяй над тях, защото „ти нали за денарий се услови с мене” и „всичко което е мое, е и твое, но твоят брат беше умрял и оживя, беше загубен и се намери”.

**

И така, идолопоклонство. Не виждаш човека, а неговото място („първите места в синагогите”), богатство (“и всеки ден пируваше разкошно”), предци („и не си казвайте: наш баща е Авраам” ), власт („нямаше да я имаш, ако не ти беше дадена отгоре”), телесна привлекателност (“два закона се борят у мен”). Всичко това е „гледане на лице”, и то се гледа не човешкото лице, не лицето на „този човек”, а някаква маска. Истинското лице е това, през което се вижда сърцето, а сърцето – това е самият човек. Затова и мъдрите езичници са казвали „душите в подземното царство биват съдени голи”.
Истинското лице се узнава и от устата на човека, от която излизат добри или празни думи, добри или лоши неща – „защото от което изпълва сърцето, говорят устата” ; и „по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден”. Узнаваш човека от думите му, също и от очите му „окото е светило на тялото”, както и от делата му „по плодовете им ще ги познаете“.
А кой е човек? Това е също като да попиташ „кой е моя ближен”? Човек е онзи, когото разпознаваш по човешкото му тяло, макар че може да има тяло, но да не е на себе си – „ням и сляп, обхванат от бяс”; „те обикаляха онези места, и бяха тъй свирепи, че никой не смееше да мине оттам” и „често пада в огън и вода”. Но също и едни от тези които дяволът “живи е уловил, за да изпълняват волята му” Човек е онзи, когото ще припознаеш, че е като тебе създаден за вечен живот – „за радост сте създадени, братя“, ще го назовеш по име и ще се помолиш за живота му – „Лазаре, стани”.

Хуманитарни науки са тези…

Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).

Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
Някой ще каже – е какво, защо това да пречи да си добър професионалист? Ами пречи, защото като не се трудиш в полза на справедливостта, ти преставаш да се интересуваш от нея. А как ще разбираш нещо, което не те интересува? То трябва да е прекалено просто, а справедливостта просто нещо ли е? Лесна ли е за постигане? Справедливостта не е дума, макар че за нея има дума. Както и дървото не е просто дума, а е дърво, независимо че има и дума “дърво”. Справедливостта е да жертваш нещо приятно, нещо “за тебе”, да жертваш спокойствие и пр. за да кажеш, че нещо трябва да е така или иначе, независимо дали на някой ще му стане приятно от тази работа. Е, много важно, че трябвало да е така – казва си обикновено човек. Аз ли ще оправя света? И защо трябва да си развалям отношения, да ме изолират, да ме смятат за луд? Защо да не съм добре с хората, пък справедливостта и т.н. да я оставим, това си е работа за юристи, държавници, не е за мен. Аз просто съм осведомен за разни стари мнения, това е всичко.
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. Иначе какво – закони много, прилагаме ги когато ни е удобно. Е, това ли е смисълът им – някой да спечели нещо от тяхното прилагане? Не е това, несъмнено не е. Ако някой казва, че е това, лъже. Но ако не мислим за смисъла им, няма да ги разбираме, а човек мисли сериозно само за това, което го засяга, покрай което губи спокойствието си. Ако си губим спокойствието около готвенето на вкусна храна, ще разбираме от вкусна храна и толкова. Така че за да разбираме законите трябва да се безпокоим за законността, да се отказваме от разни приятни работи, от лек живот – иначе не става. Дори да знаем наизуст цялото законодателство, ако не ни е грижа за справедливостта, пак само ще цитираме и ще повтаряме, и нищо на никого няма да можем да обясним.
И с науката изобщо е така, дори с класическата филология. Как ще разберем онези хора в далечното минало, ако не се интересуваме от тези, които са ни пред очите? Но да се интересуваш и да разбираш, това не е същото като да се забавляваш в компания, да любезничиш, да хвалиш, да ругаеш и да се оплакваш. А как да преценяваме действията на хората пред нас, ако не се заемем да преценим първо своите – и то не лицемерно, не като се самосъжаляваме и самооправдаваме за всичко, а сериозно, като се осъждаме за каквото трябва, така, все едно че упрекваме друг. А приятно ли е да упрекваш себе си? Не, никак не е приятно.
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

(писмо до М.К., към края на октомври 2011)

И трите тези – слово, смисъл и съвест…

И трите тези – слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува „истина“. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, „преструва се“ на истина, иначе не би постигнала целта си, не би „станала“ лъжа.

От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално „истинни“. Персонажите и събитията не са се „случили“ (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се „преструват“ на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не „съобщения“ за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което „би могло“ да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то „нищо не означава“ и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.

[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина – може би защото истината е причина за „смислеността“. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е „правдоподобно“, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически „случило се“; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който „открива“ кое какво е, и причинява сянката].

Последно, съвестта е непременно истинна. Тя „съдържа“ истина (светлина!), „открива“ кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като „да се допиташ до съвестта си“ значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

**

А ето и противоположното мнение за човека – че той е същество неопределено, по-малко или повече отличаващо се от другите „форми на живот“. Това е представата (ругателна и злобна, несъмнено) за човека като „образована маймуна“ или „трудеща се маймуна“.
И все пак служещият си с тази идея ползва думата „човек“, и при това много често като похвала. Нали се казва, че човекът, макар и просто вид животно, все пак е „висше животно“. А „висшето“ е похвално и желано. „Човек“ в положителен смисъл бива наричан онзи, който живее според желанията си – получава, каквото ще. Защото всичко живо се стреми към нещо, опитва се да удовлетвори желания, а „висшето“ сигурно затова е висше, защото най-успешно удовлетворява желанията си. Ето защо човекът е висше животно, дори някак повече от животно. А сред онези, които изглеждат външно като хора, „истински човек“ е онзи, който получава, каквото, предполага се, всички желаят – и той именно е най-висшият сред тях. В сравнение с него останалите са животни.
А какви са тези желания? Да допуснем два вида. Единият е по-примитивен – да получиш приятен живот, започващ с обикновено съществуване без болка и, ако е възможно, достигащ до всички разнообразни и трудно достъпни удоволствия за сетивата. Другият е живот с власт. Той е по-висш, защото властващият може да си достави удоволствията, но прибавя и друго – потвърждаване на висшето си положение (положение на „истински човек“!) чрез упражняване („проявяване“) на властта си.
А какво значи да упражняваш власт? Това е да правиш неща със слово. Да казваш „нека бъде така“ – и то да се случва. Това не е удоволствие за сетивата. Така че властният не може без словото и донякъде обича словото. Но той се интересува по-малко от смисъла (защото не всяко смислено слово произвежда нещо извън себе си) и никога – от съвестта. Обаче истината го интересува или по-скоро безпокои, защото „ставащото“ трябва „наистина“ да съответства на словото. Без истината не съществува нито власт, нито каквото и да е.

Да видим как е било някога…

Да видим как е било някога. В самото начало на Петокнижието се казва, че човекът е същество, което може да направи разлика между „добро и зло“. Той не е имал това знание в самото начало, но е станал такъв – след като е нарушил дадената му заповед.
Гръкоезичните антични автори винаги повтарят, че човекът е zoon logikon – значи същество, което си служи с думи, произвежда речи, аргументира се.
Апостол Павел в „Римляни“ споменава за „вътрешния закон“, даден на всеки човек, независимо дали е религиозно просветен юдеин или обикновен езичник. Имал е предвид това, което наричаме „съвест“.
В българския език пък имаме една скъпоценна дума, много необходима на философстващите, които предусещат духовния живот – това е думата „смисъл“.

Така че ето какво е човекът: на първо място, той си служи с думи, чрез които успява да схване и неща, които не се виждат. Мислейки за тези неща, той обединява усещанията, които има като всяко живо същество – подрежда ги според времето, придава им стойност, събира ги като отнасящи се „лично към него“, и така им придава „смисъл“.
И тъй, чрез думите той се поставя сред нещата, определя действията си, и преди всичко според това, дали действията ще го доближат до „доброто“. Когато забележи, че „доброто“ се отличава от „приятното“ и че природата му го тегли повече към „приятното“, и се укорява, че се повлича след природата си, това вече значи, че в него е проговорила „съвестта“.

Ако не държим в ума си идеята за човек, ние няма да се чувстваме част от „човечеството“ и ще забравим, че сме подобни и следователно близки на другите хора. Няма да усещаме отликата си и особеното си място сред всичко останало, както е било с Ной и синовете му веднага след потопа. Ако това усещане за изключителност на човека сред всичко останало изчезне, тогава и значението на самата дума „човек“ обикновено се свива, така че се стига дотам, „човек“ да се нарича само онзи, с когото без да щем се сблъскваме тук и сега и трябва да прекараме известно време с него; или когото по някаква причина одобряваме. Но всички други са ни безразлични и не виждаме с какво са по-ценни от кое да е друго живо същество. Тогава е лесно да ги мислим за нещо опасно, вредно или просто ненужно („отпадъци“).

Царете до Йоас

ХІ. Йесей

Когато Самуил отишъл във Витлеем, посрещнали го градските старейшини и го попитали с тревога: с мир ли идеш? Защото Самуил бил прочут пророк и съдия над целия Израил. Самуил казал: С мир. Дошъл съм да принеса жертва на Господа. И повикал Йесей и сеновете му на жертвоприношението. Защото Бог му наредил да помаже един от Йесеевите синове за цар.
Йесей дошъл и довел седем от осемте си сина. Но Самуил, напътстван от Бога, не избрал никого от тях. Попитал го: Нямаш ли други синове? А Йесей казал: имам още един, но не е у дома, защото пасе добитъка. Самуил рекъл: Доведи ми го, за да го видя. И като го видял, помазал го за цар на Израил. Това бил Давид.

***

В 1 Царства 16 пише, че цар Саул бил измъчван от зъл дух. Казали му, че трябва да слуша музика и някой му споменал, че Давид умее да свири добре. Тогава Саул изпратил да доведат Давид при него. И наистина, музиката на Давид прогонвала беса. Затова Саул обикнал Давид и го направил свой оръженосец. Но след време Давид се върнал у дома си.

***

Йесей не променил отношението си към Давид, а го карал, както и преди, да пасе овцете и да служи на по-възрастните в семейството. Така, когато трима от синовете му отишли на война срещу филистимците, Йесей го изпратил да им занесе храна и да ги попита дали са добре. Тогава Давид видял, как филистимецът Голиат предизвиквал израилтяните, влязъл в двубой с него и го убил така, както убивал лъвовете и мечките, които нападали стадата на баща му. Тогава цар Саул се учудил на храбростта му. Но когато народът започнал да прославя Давид, Саул му завидял.

***

В 1 Царства 17 е казано, че към края на живота си Йесей бил най-старият израилтянин. А Давид се грижел за него до смъртта му. В 1 Царства 22 пише: Давид отиде в Масифа Моавска и рече на моавския цар: нека баща ми и майка ми останат при вас, докле узная, какво ще направи Бог с мене.

ХІІ. Давид

Саул мразел Давид и понякога се опитвал да го убие, но после се разкайвал. А синът му Йонатан и дъщеря му Мелхола помагали на Давид и го предпазвали от яростта на баща им. Давид често бягал от царството и търсел гостоприемство при други владетели. Така той дълго живял при филистимския цар Анхус и дори тръгнал с него във войната му срещу Саул. Но велможите на Анхус се усъмнили в Давид и той трябвало да се върне.

***

След като Саул загинал, потомците на Юда (юдеите) обявили Давид за цар. И той царствал седем години в Хеврон – градът, където били погребани Авраам и другите патриарси.
След това нападнал Йерусалим и успял да превземе част от него, около планината Сион. Оттогава това място се нарича „градът на Давид“. След време и останалите колена на Израил се присъединили към Давид.
Веднъж Давид преброил своя народ и узнал, че сред юдеите има 500 000 мъже, способни да носят оръжие, а сред останалите израилтяни – 800 000.

***

Давид имал много жени. Първи били Мелхола, дъщерята на Саул, и Авигея от Кармел, която помагала на него и на войниците му още преди да стане цар. Той обичал най-много Вирсавия, но заради нея извършил най-големия си грях. Веднъж я видял случайно, повикал я у дома си и се съединил с нея, а през това време мъжът й Урия бил на война. Давид изпратил да повикат Урия в града за две нощи, като се надявал той да влезе при жена си и така прелюбодеянието да остане тайна. Но Урия прекарал и двете нощи извън дома си. Тогава Давид поръчал на Йоав, който командвал войската му, да изпрати Урия на най-опасното място в боя. Йоав изпълнил нареденото и Урия бил убит. А детето, което Вирсавия родила след прелюбодеянието, умряло.

***

Давид пренесъл ковчега на завета от Кириатиарим в своя град. Определил реда, по който свещениците и левитите да служат на Бога и събрал много злато, сребро, мед, кедрово дърво и всичко потребно, за да се построи храм. Но Бог му казал: Ти окървави ръцете си и няма да Ми построиш дом. Но твоят син ще го построи.

ХІІІ. Соломон

Вирсавия родила на Давид още едно дете. То било син и го нарекли Соломон. Преди да умре, Давид благословил Соломон и го обявил за свой наследник. За това настоявала и Вирсавия.

Братът на Соломон Адония също желаел да бъде цар. Когато разбрал, че Давид е на смъртно легло, той започнал да се заобикаля с войници и велможи. На негова страна били свещеникът Авиатар и военачалникът Йоав, които били близки помощници на Давид. Но Соломон, след като бил провъзгласен за цар, наредил да убият Адония и Йоав, а Авиатар прогонил от Йерусалим. Вместо тях поставил Садок за първосвещеник и Ванея за военачалник.

***

Соломон се помолил Бога да му даде мъдрост, за да е способен да управлява царството на баща си. Бог му дал не само голяма мъдрост, но към нея му добавил още богатство и власт. Затова израилтяните живеели в мир, а по богатство Соломон надминал не само баща си, но и много царе по света. В 3 „Царства” 10 се казва: Юда и Израил, бидейки многобройни като пясъка при морето, ядяха, пиеха и се веселяха. И също: в дните на Соломона среброто не се смяташе за нищо.
Затова той успял да построи храма, за който мислел и Давид, и внесъл в него ковчега на Завета.

***

Както Давид писал псалми за прослава на Бога, така и Соломон записал своите мисли за човешкия живот, за Божията мъдрост и заповеди. Соломоновите слова са събрани в книгите Притчи, Еклесиаст и Песен на песните. И те, както и Мойсеевия Закон, Давидовия псалтир и другите книги, събрани в Библията, са били внушени от Светия Дух.
И все пак Соломон не останал верен на Бога така, както Му били верни Мойсей и Давид. Подвели го неговите жени. Той имал много жени, като сред тях имало ханаанки и други чужденки. Заради тях той построил множество жертвеници и храмове, където принасял жертви на лъжливите богове.

***

Соломон предал царството на сина си Ровоам.
Ровоам не могъл да удържи израилевите колена в една държава и те се разделили. Това станало заради неопитността му, но още повече заради греховете на баща му Соломон.

ХІV. Ровоам

Когато Ровоам се възцарил, при него дошли пратеници от няколко израилски племена. Те го поздравили и го помолили да не ги облага с толкова тежки данъци, каквито им наложил преди него баща му Соломон. Ровоам не знаел какво да отговори. Затова се посъветвал с приближените си велможи, като най-напред изслушал старите, а след това – връстниците си. Старите го посъветвали да приеме искането на народа, а младите – да го отхвърли, и то с надменни думи. Той направил така, както казали младите. Тогава десет от дванадесетте израилеви племена се отделили от него и си избрали свой цар. А с Ровоам останали Юдовото и Вениаминовото коляно, които той управлявал от Йерусалим.

***

Човекът, когото десетте племена си избрали за цар, бил син на обикновени родители и се казвал Йеровоам. Той получил предсказание, че ще стане цар, още по времето на Соломон. Соломон научил за това предсказание и затова Йеровоам избягал в Египет, където се оженил за сестрата на фараоновата жена.
Като станал цар, Йеровоам излял от злато изображения на телци и като ги поставил в Силом и Дан, издигнал пред тях жертвеници. Той се самопровъзгласил за свещеник, поставял всякакви хора за свещеници, принасял жертви на идолите и заповядвал на народа да прави същото. Тогава истинските свещеници – онези от рода на Аарон – заедно с левитите напуснали царството и отишли при Ровоам в Йерусалим.

***

В началото на царуването си Ровоам тръгнал на война срещу Йеровоам, като събрал 180 000 войници. Но пророкът Самея го предупредил, че такава война няма да е угодна на Бог. Ровоам го послушал, върнал се и разпуснал войската.
Скоро след това египетския фараон нападнал Юда и ограбил Йерусалим и храма. Така било загубено много от златото и скъпоценностите, с които Соломон украсил храма.

Ровоам царувал 41 години и предал царството на сина си Авия.

ХV. Авия и Аса

Майката на Авия се казвала Мааха. Тя била дъщеря на Давидовия син Авесалом – онзи Авесалом, който въстанал срещу баща си Давид и загинал по време на войната.
Авия не се погрижил за чистотата на богослужението и на вярата в Юда. Жертвениците и капищата на лъжливите богове, които издигнал Соломон, останали и по негово време. След като умрял, на Давидовия трон се възкачил синът му Аса.

***

По времето на Аса в северното царство се сменили няколко царе. Най-напред умрял Йеровоам, който излял телците от злато, устроил езически жертвоприношения и поставил свещеници противно на Закона.
Синът му Нават пък бил убит скоро след това от израилтянина Вааса, който принадлежал на друг род.
И така, Вааса станал цар на мястото на Нават и започнал война срещу Аса. Тогава Аса изпратил много злато и подаръци на сирийския цар Венадад и го убедил да нападне Израил. Така Вааса бил принуден да отстъпи.
Не след дълго Вааса умрял и бил наследен от сина си, който загинал, убит от израилтянин. Така и този род, също като Йеровоамовия, не се задържал на власт – защото и те се отрекли от Закона, предаден чрез Мойсей.

***

Аса разрушил много от езическите жертвеници и капища. Заради Бога той не отстъпил и пред майка си, както пише в 3 Царства: …и дори майка си Ана лиши от званието царица, задето бе направила истукан на Астарта; и насече Аса нейния истукан и го изгори при поток Кедрон.
Но вярата му не била устойчива. Веднъж се разболял тежко, обаче в болестта си не потърси Господа, а лекари. А заради това, че се съюзил със сирийския цар срещу Вааса, ясновидецът Ананий му казал: Етиопци и ливийци не бяха ли с по-голяма сила и с много повече колесници и конници? Но щом се ти упова на Господа, и Той ги предаде в твоя ръка… Ти постъпи сега безразсъдно; затова отсега ще имаш войни.

Аса управлявал 41 години и предал царството на сина си Йосафат.

ХVІ. Йосафат

Йосафат, като следвал баща си Аса, разбивал статуите, разрушавал капищата и жертвениците и изкоренявал дъбравите на ханаанските божества. Освен това се погрижил да постави съдии в градовете, които да решават споровете между хората, и ги предупреждавал да съдят справедливо, а не от корист. Затова Бог го подкрепил във войната, която започнали срещу него амонците заедно с моавците и с други народи, които идвали отвъд Йордан. Когато всички те навлезли в страната, във войската им избухнал раздор и те се унищожили едни други. А войниците на Йосафат, като наближили, намерили само мъртъвци. Събрали оръжието им. И се върнали в Йерусалим, като прославяли Бога. Оттогава всички околни народи се боели от Йосафат, поддържали мир с него и му плащали данък.

***

По същото време пророк Илия извършил големи чудеса в Израил:
с молитва спрял дъжда и над страната не валяло в продължение на години, а след това пак с молитва направил така, че да завали; възкресил сина на една вдовица от град Сарепта; призовал Бога да изпрати огън от небето по време на жертвоприношение и огънят наистина слязъл и погълнал жертвеното животно; когато цар Ахав изпратил войници да го заведат при него насила, по молитвата на Илия от небето паднал огън и унищожил войниците. И това станало два пъти подред.

***

Йосафат се стремял да живее в мир с Ахав. Той сам дошъл в Самария, за да му помогне във войната срещу сирийския цар. Когато Ахав се допитал до пророците за изхода от войната, всички го насърчили да воюва. Пророците, които го насърчавали, били четиристотин на брой. Но Йосафат попитал: няма ли тук още някой пророк Господен, да попитаме и него? Тогава повикали Михей, и той предсказал поражението на Ахавовата войска и смъртта на Ахав. А Йосафат, макар да участвал в боя, се завърнал невредим.

***

След смъртта на Ахав цар на Израил станал синът му Охозия, а после – братът на Охозия Йорам. Йосафат се стремял да бъде в мир и в съюз и с тях. Но веднъж пророкът Елиезер му казал: Понеже си се сдружил с Охозия, Господ ще разори твоето дело.

Йосафат управлявал 25 години и оставил царството на своя син Йорам.

ХVІІ. Йорам и Охозия

Синът на Йосафат – Йорам – се оженил за дъщерята на един израилски княз, която се казвала Готолия. Заради нея той отстъпил от благочестието на баща си Йосафат и на дядо си Аса. Защото докато управлявали те, капищата на лъжливите богове били разрушавани, а пък той, за да угоди на жена си, започнал да ги изгражда отново. Така че Йорам с нищо не бил по-добър от израилските царе.

***

Когато пророк Илия научил за делата на Йорам, той му изпратил писмо, в което пишело: задето не тръгна по пътищата на баща си Иосафата и по пътищата на Аса, царя иудейски, а тръгна по пътя на израилските царе и въведе в блудство Иудея и иерусалимските жители, както въвеждаше в блудство домът Ахавов, а още и братята си, дома на баща си, които бяха по-добри от тебе, ти умъртви, затова, ето, Господ ще порази с голямо поражение твоя народ и синовете ти, и жените ти, и всичкия ти имот, а пък тебе – с люта болест…

***

Йорам умрял след осем години царуване и на неговото място се възцарил синът му Охозия. Но и той не бил по-добър от баща си.
Веднъж Охозия отишъл при израилския цар Йорам, син на Ахав. По това време срещу Йорам бил въстанал военачалникът му Ииуй. Той успял да убие както Йорам, така и Йезавел, жената на Ахав – същата, която заплашвала пророк Илия и преследвала всички Господни пророци. Тогава и самият Охозия бил убит по нареждане на Ииуй.
А този Ииуй бил помазан за цар по нареждане на Елисей. След като се възцарил, той унищожил един храм на Ваал и убил много Ваалови жреци.

***

Когато Готолия научила, че синът й е мъртъв, тя се обявила за царица и опитала да умъртви всички мъже от Давидовия род, които имали право да бъдат царе. Но един от тях – още малко дете – бил скрит и оцелял. Той се казвал Йоас.

от Йосиф до Саул

VІ. Есром, Арам, Аминадав

Апостол Матей пише в началото на евангелието си така: от Фарес се роди Есром, от Есром – Арам, от Арам – Аминадав. За тях се споменава също и в Петокнижието и Хрониките. Сега ние знаем само имената на тези мъже, които са били син, внук и правнук на Фарес. По времето на живота им родът на Израил бил в Египет и се броят им нараснал много. За това свидетелства и първомъченик Стефан, като казва пред синедриона: …народът се увеличаваше и се умножаваше в Египет, докато дойде друг цар, който не познаваше Йосиф.

***

В Писанието не се казва по кое време евреите са станали роби на египтяните. Макар Фараонът, при когото Йосиф управлявал, да ги приел добре, египтяните не ги смятали за равни на себе си. Те дори не приемали да се хранят заедно с тях, както се казва в Битие, гл. 43: … египтяните не могат да ядат с евреи, защото това е гнусно за египтяните.
В Петокнижието на много места се казва, че евреите робували на египтяните. Бог е казал на Авраам, че робството им там ще продължи 400 години; а в Изход гл. 12 пише: След като се изминаха четиристотин и трийсетте години, в същия оня ден през нощта излезе цялото опълчение Господне от Египетската земя.
Мойсей е извел народа, когато началник на Юдовото коляно бил Наасон, син на Аминадав. Дори тогава Наасон да е бил много стар, преди него евреите са живели в Египет дълго – поне 300 години. През тези 300 години е минал животът на Есром, Арам и Аминадав.

***

Най-тежкото време от робството е било накрая, около раждането на Мойсей.
Тогава евреите били принуждавани да подхвърлят родените момчета, а да оставят живи само момичетата. Преди това те, макар и роби, все пак можели да запазват синовете си. Те вършели тежка работа, били презирани като пришълци, и все пак не смеели да напуснат страната, макар несъмнено да са помнели произхода си. Те помнели къде са погребани Авраам и другите патриарси, знаели какво обещание е било дадено на Авраам, Исаак и Яков, а също и предсмъртното желание на Йосиф. Но нямали водач, а излизането от Египет било опасно. Макар и угнетени, те живеели сито, както се казва в Изход, гл. 16: о, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита

По това време е живял Наасон, син на Аминадав.

VІІ. Наасон

Когато потомците на Яков-Израил излезли от Египет начело с Мойсей, те били разделени, според броя на Израилевите синове, на 12 рода (колена). Или по-точно на 13, защото Йосифовите потомци се разделили на две според произхода от двамата му синове – Манасия и Ефрем.

Левиевите потомци пък, наречени левити, били отделени от всички и получили заповед да служат на Бога при скинията. И така, когато израилтяните завладели Ханаанската земя, те си я поделили на 12 части, но левитите, като Божи служители, не получили отделна част, а били разпръснати между другите.

***

Всяко от колената имало свой началник, или предводител – така Наасон бил предводител на Юдовото коляно. Когато Мойсей наредил всяко от колената да даде своя принос за изработката и благоукрасяването на Божията скиния, това станало на специална церемония. Тогава Юдовото коляно било удостоено да даде първо своя принос: И рече Господ на Моисея: на ден по един началник да донася своя принос за освещаване на жертвеника. В първия ден донесе приноса си Наасон, Аминадавов син, от Иудино коляно…
А сестрата на Наасон Елисавета била жена на първосвещеника Аарон.

***

Когато израилтяните вървели през пустинята, Мойсей установил реда, според който те се разполагали на лагер след всеки преход. Колената подреждали палатките си около скинията, по три от всяка страна; а когато тръгвали, пак го правели по определен ред. Първо бе вдигнато знамето, което беше в стана на синовете Иудини според опълченията им; над опълчението Иудино беше Наасон, Аминадавов син.

***

По време на похода към Ханаан израилтяните неведнъж разгневили Бога с непокорството и малодушието си. Когато наближили обещаната земя, Мойсей изпратил напред няколко съгледвачи. Те се върнали и казали, че земята е голяма и богата, но че жителите й са непобедими във война. Тогава народът се изплашил и отново зароптал срещу Мойсей, задето ги извел от Египет. Тогава Бог ги осъдил да блуждаят 40 години из пустинята и да умрат, без да видят земята. Сред онези, които умрели в пустинята, бил и Наасон.

А по времето, когато Бог се разгневил на народа Си, Наасоновият син Салмон все още нямал 20 години. Той, заедно със своите връстници, преминал река Йордан, навлязъл в земята и повел война срещу тамошните народи.

VІІІ. Салмон

След смъртта на Мойсей предводител на израилтяните станал Иисус Навин. Той превел народа през река Йордан; и като минавали, водите се разделили така, както водите на Червено море, когато излизали от Египет. С това Бог показал, че подкрепя Иисус така, както преди подкрепял Мойсей.

***

Първият град, който наближили, бил Йерихон. Преди да го обсадят, те изпратили съгледвачи, които успели да влязат и да го видят. А когато разбрали, че йерихонците са се усъмнили в тях и ги търсят, скрили се в дома на една блудница, който живеела близо до крепостната стена. Тя се казвала Раав. Като ги приела в дома си, тя им казала: Зная, че народът ви ще превземе града и ще изтреби жителите му. Затова ще ви скрия, но ви моля, като влезете в града да пощадите мен и роднините ми. Те й обещали и тя ги скрила. А когато йерихонците я запитали дали ги е виждала, рекла им: Да, бяха при мен, но излязоха и не зная къде са отишли.
И наистина, след като стените на Йерихон рухнали по чудесен начин и градът бил завзет, израилтяните спазили обещанието на съгледвачите и пощадили Раав заедно с родителите и братята й. След време тя станала жена на Салмон, Наасоновия син.

***

Под командването на Иисус израилтяните победили много народи, завладели страната и я разделили на 12 части. Докато бил жив, те спазвали Божиите наредби, както ги били получили чрез Мойсей. Но след смъртта му злото у тях надделяло и започнали да се покланят на лъжливите ханаански богове.
И не спазвали Закона, а всеки правел това, което на него му се струвало справедливо.

А Раав родила от Салмон син. Нарекли го Вооз.

ІХ. Вооз

След смъртта на Иисус Навин израилтяните продължили да водят войни с околните народи.
Затова се нуждаели от водачи, които да ги предвождат във войните, но и да им помагат да решават споровете помежду си. Тези водачи са наречени в Писанието “съдии”. Сред тях били прочути пророчицата Девора, Йефтай, който заради оброк пожертвал дъщеря си, и Гедеон, комуто Бог давал знамения, за да повярва, че е избран за водач и съдия.
***
По това време живял Вооз от Юдиното коляно. Негов баща бил Салмон, който участвал в превземането на Йерихон, а майка – блудницата Раав, която укрила израилските съгледвачи и затова била пощадена заедно със семейството си.
Вооз живеел във Витлеем, сеел и жънел своите ниви и бил щедър и милостив, както се вижда от историята, разказана в книга Рут .
***
Рут била моавка. Моавците живеят източно от река Йордан и са потомци на Лот, племенника на Авраам. Тя се омъжила за един израилтянин, преселник от Юдината страна, но той починал преди да им се родят деца. Тогава свекърва й, която се казвала Ноемин, я посъветвала да си потърси друг мъж. Но Рут казала, че няма да се омъжи, а ще я последва отвъд Йордан. Така и направила. И те двете се отправили към Юдината страна, и се заселили във Витлеем.
И тъй като били много бедни, веднъж по време на жътва Рут отишла на една нива, за да събира от падналите класове. Нивата била на Вооз, който бил роднина на починалия й мъж. Той не й попречил да събира класовете, защото помнел, че в Мойсеевия закон е писано: …
Една нощ Рут, по съвета на свекърва си, отишла на нивата и легнала близо до Вооз. Но той й казал, че не иска да я има като наложница, а предпочита да се ожени за нея; и то само ако в рода на починалия й мъж не се намери по-близък роднина. Но никой не пожелал имота на Ноемин, нито пък поискал да се ожени за снаха й. Тогава Вооз обявил пред градските старейшини, че ще я вземе за жена. И така се оженил за нея според Закона. Тя му родила син, когото нарекли Овид.

Х. Овид

Овид живял по времето на войните между израилтяни и филистимци. Филистимците били народ, който населявал земите на запад от Израил, на брега на Средиземно море. По онова време съдия на израилтяните бил Самсон, който притежавал огромна телесна сила. Силата му била от Бога, както се казва в … (). И тъй като враговете не смеели да излязат на двубой срещу него, нито успявали да победят войската му, решили да го пленят с предателство. Предала го жена му Далида, на която той разказал как точно може да бъде уловен.

Филистимците хванали Самсон, оковали го и го завързали за една колона в сградата, където пирували. Тогава той замолил Бога да му даде отново, макар и за кратко, предишната сила. И като я получил, съборил колоната, която крепяла покрива на сградата, и погубил мнозина филистимци, а и самия себе си.

***

След Самсон съдия над израилтяните станал свещеникът Илий. Той служел на Бога в град Силом на планината Гаризим, която се намирала в Ефремовите предели. Там се пазел ковчегът на Завета. В него имало предмети, които свидетелствали за чудесата, които Бог извършил пред народа по време на изхода от Египет. Това били каменните скрижали, чудотворно изписани на планината Синай, стомна с манната, с която се хранел народът в пустинята, и дървеният жезъл на Аарон, който за една нощ покарал клонки, сякаш бил живо дърво.

По време на една от войните си срещу филистимците, израилтяните взели ковчега на Завета и го занесли при войската си, защото се надявали, че с негова помощ ще спечелят войната. Но претърпели поражение и ковчегът бил пленен. Веднага щом узнал това, свещеникът Илий паднал на земята и умрял. В книга „Царства“… се казва, че това станало, защото той бил слаб баща и не успял да накара синовете си да бъдат добри свещеници.
А при Илий от дълго време живеело и служело момчето Самуил, на което били отредено да бъде пророк и съдия, и да помаже първите царе на Израил.

***

Веднъж Бог казал на Самуил: Иди в Юдината земя и намери онзи, който ще царува над Моя народ след Саул и го помажи. Самуил отишъл там, където му казал Бог – във Витлеем, в дома на Йесей. А този Йесей бил син на Овид.

Патриарсите

І. Авраам

Авраам живял 4 000 години преди нас. Той бил богат човек. Имал злато, сребро и добитък – камили, овце, крави, магарета.

Бил женен за Сарра и искал да има син от нея, но дълго време нямали. Авраам бил вече на повече от 90 години, а Сарра – на повече от 80, и все още нямали дете. Това измъчвало Авраам, защото той искал да остави богатството си не а кой да е, а на син, роден от него и от Сарра.

***

Авраам бил един от първите хора, на които Бог говорил. Имало и други преди него, но за тях Писанието разказва по-малко.
Бог обещал на Авраам, че ще му даде син и че от този син ще произлезе голямо потомство. Потомството щяло да бъде толкова голямо, че да се превърне в цял отделен народ. Когато Авраам чул това, той се усъмнил и дори се разсмял. След време Бог посетил Авраам при шатрата, където живеел с жена си, и пак му казал същото. Тогава и Сарра се разсмяла. Тогава Бог попитал Авраам защо жена му се смее и дали има нещо невъзможно за Бога.
И така, само след година тя наистина родила от Авраам син. Нарекли го Исаак, което на еврейски значи “смях”.

***

Веднъж Бог подложил Авраам на изпитание. Казал му така: Вземи сина си Исаак, когото си обикнал толкова много, и Ми го принеси в жертва.
Това значело, че Авраам трябвало да убие сина си и да го изгори на жертвеник заради Бога – така както убивал и изгарял домашни животни. И макар да обичал сина си повече от всичко, което имал, Авраам не се възпротивил и не помолил Бог да пощади сина му, а веднага се приготвил за жертвоприношение.
И Бог, който вижда какво става във всяко човешко сърце, Сам възпрял Авраам. Когато се готвел да убие сина си с нож, един ангел го спрял и казал: Добре, Аврааме, сега Бог узна, че ти наистина Му се покоряваш и Го обичаш повече от всекиго и от всичко.

Авраам живял 175 години, имал и други синове освен Исаак и умрял като щастлив човек.

ІІ. Исаак

Бог говорил и на Исаак. Веднъж в Ханаанската земя настъпил глад. Тогава Бог му казал да не отива в Египет, а да остане в Ханаан, защото тази земя щяла да стане родина на потомците му.

***

Исаак се оженил за жената, която довели за него от Месопотамия. Тя била от рода на баща му и се казвала Ревека. Той я видял да идва, качена на камила и водена от най-верния роб на баща му. Тогава Исаак се приближил, подал й ръка, въвел я в шатрата си и тя му станала жена.
Исаак не се оженил за никоя от девойките, които живеели в Ханаан, защото така решил баща му. Авраам вярвал, че синът му трябва да си вземе жена от техния род, а не чужденка.

***

Исаак имал двама сина-близнаци и обичал повече единия от тях – Исав, който бил по-голям.
Затова Исаак, когато остарял, пожелал да му даде благословията си. Казал му: Иди, убий с лъка си някое животно и ми го сготви както обичам, и после ще те благословя.
Но Ревека чула това, сготвила едно козле и накарала по-малкия им син – Яков – да го занесе на баща си. А Исаак, тъй като вече бил стар и не виждал добре, помислил, че това е Исав. Ял, харесал храната и благословил онзи, който му я донесъл. А когато разбрал, че бил измамен, не се отказал от благословията си.

***

Исав бил взел за жени две ханаански девойки. Те притеснявали Яков и Ревека, и веднъж Ревека казала: Ако и Яков си вземе жена от ханаанските дъщери, защо ми е да живея?
Скоро след това Исаак изпратил Яков в Месопотамия, за да си вземе жена от техния род.

А Яков побързал да замине, защото се боял от гнева на брат си.

ІІІ. Яков-Израил

След като се разбрало, че благословията на Исаак била взета с измама, Яков се побоял от гнева на Исав и заминал за Месопотамия при роднините на майка си Ревека. А Бог бил с него, говорел му и го удостоявал с видения. Веднъж, докато спял, Яков видял стълба от небето до земята. По нея вървели ангели, а на върха й стоял Сам Бог.
В Месопотамия Яков срещнал Рахил, влюбил се в нея и работил седем години на баща й Лаван, за да я получи за жена. Но накрая Лаван с измама му дал Лия – по-голямата й сестра. Но Яков обичал Рахил и се съгласил да работи за нея още седем години – и накрая я получил.
А тя, когато напуснала дома си, за да отиде с Яков в Ханаан, тайно взела и боговете на баща си. Когато пристигнали, Бог заповядал на Яков да унищожи тези изображения и Яков го послушал.

***

Яков имал голямо потомство, защото не само Лия и Рахил родили деца от него, но и двете им робини. Имал 12 синове – Рувим, Симеон, Леви, Юда, Исахар, Завулон, Йосиф, Вениамин, Дан, Нефталим, Гад и Асир. Имал и една дъщеря – Дина. От всички тях той обичал най-много двамата си синове от Рахил – Йосиф и Вениамин.
Йосиф бил мразен от братята си и затова те го продали като роб в Египет. На баща си пък казали, че го е разкъсал див звяр. Но Бог запазил Йосиф.
В Египет той станал министър на фараона и управител на цялата страна.
И като предвидил настъпващия голям глад, запазил жито в хранилищата и спасил от глада египтяните, а и всички, които по това време дошли в Египет да купят жито. Сред тях били и братята му. Когато дошли, Йосиф ги приел и ги познал, но те не го познали. А на следващата година, когато дошли отново, той задържал брат им Вениамин и отпратил останалите. Тогава Юда го замолил да вземе него като роб и заложник, но да пусне Вениамин, защото баща им нямало да понесе загубата и на втория си любим син. Тогава Йосиф се открил на братята си и казал, че им прощава и че идването му в Египет е станало по Божи промисъл – за да не загине семейството от глад.

Преди смъртта си Яков – наречен от Бога Израил – повикал синовете си и дал благословия на всеки един от тях. На Юда казал така: Юдо! тебе ще възхвалят твоите братя. Ръката ти ще бъде върху гърба на враговете ти; тебе ще се покланят бащините ти синове… Скиптърът не ще се отнеме от Юда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите.

ІV. Юда

Юда имал трима братя – Рувим, Симеон и Леви – които също като него били родени от Лия. Но Рувим оскърбил баща си, защото легнал с наложницата му Зелфа. Симеон и Леви пък, за да отмъстят за обезчестяването на сестра им Дина, избили с измама семейството на насилника и всички техни поданици – защото семейството властвало над цял един град. Заради тези дела Яков укорил и Рувим, и Симеон и Леви.

***

Юда имал жена, която му родила трима сина и след това починала. Двама от синовете му също починали, но снаха му Тамар, която била жена и на двамата, все още не била родила. Юда й обещал да я даде за жена и на третия, но той бил още момче. А след като пораснал, Юда се бавел да я омъжи за него.
Тогава Тамар отишла в един град, където временно се намирал Юда, закрила си лицето, престорила се на блудница и седнала пред градските врати. Той пожелал да влезе при нея. Тя се съгласила, но поискала да й остави някои свои вещи, като залог, че после ще й плати. След време Юда се върнал в същия град и я потърсил, за да й плати, но нея я нямало. Тогава Юда попитал хората в града: Къде е блудницата? А хората му казали: Не знаем тук да е имало блудница.

***

След три месеца се разбрало, че Тамар е заченала. И тъй като не била омъжена, Юда казал, че трябва да я изгорят. Такова било наказанието за блудство. Но Тамар показала оставените за залог вещи, и Юда разбрал, че тя се е престорила на блудница, за да зачене от него. Тогава той разбрал, че снаха му само искала да зачене от мъж от неговия род. Признал, че тя имала право на това и че е трябвало по-бързо да я омъжи за третия си син.

Тамар родила близнаци. При раждането единият пръв показал ръката си, по после другият излязъл преди него. Нарекли го Фарес.

V. Фарес

Фарес, син на Юда, се родил, докато семейството на Яков още живеело в Хананската земя. Но гладът ги принудил на два пъти да пътуват до Египет за жито. Когато се разбрало, че първият човек в Египет след фараона бил техният брат Йосиф, семейството се преселило в Египетската земя.
Фараонът приел братята и ги попитал за поминъка им. Като разбрал, че отглеждат добитък, заповядал да ги настанят в една област, подходяща за скотовъдство. Казал им, че тя е най-добрата от неговите земи. Тя се казвала Гесем.

***

Така Фарес се преселил в Египет с баща си Юда и докато дядо му Израил бил още жив. Когато настъпил гладът, Йосиф бил на около 40 години, а Юда не бил много по-възрастен от него – защото и двамата били родени по времето, когато Яков вече бил женен за Рахил в Месопотамия. А Фарес бил едно поколение по-млад от синовете на Юда, родени от първата му жена. Така че при преселението в Египет той бил още малко момче – около десетгодишен.

***

Йосиф живял 110 години, а при смъртта му Фарес трябва да е бил вече стар човек – около 80-годишен. По това време евреите живеели добре в Египет, защото Йосиф ги закрилял. Затова Фарес прекарал живота си в мир. Той помнел дядо си и знаел за благословията, която той, преди да умре, дал на всичките му чичовци, както и на баща му Юда. Видял, как Израил бил погребан в Хеврон при Авраам, Сарра, Исаак, Ревека и Лия. Знаел, че родът им идвал от Ханаанската земя и че самият Йосиф, макар да бил могъщ в Египет, също поръчал костите му да бъдат пренесени в Ханаан.
Затова и Фарес смятал Ханаан за своя родина и се надявал, че след време народът му ще се завърне в нея.