Архив на категория: за човека

Десни и екстремисти. Причината за робството. 2008

І. Кой е десен в Цариград?

През 1805 г. един цариградски християнин е десен, ако е верен поданик на султана, посещава службите на Патриаршията, говори и чете не само турски, но и гръцки, глава е на патриархално семейство и не желае да променя местожителството си. Иначе у дома си той може да говори и български език. Това е езикът на неговите предци и като консервативен човек цариградчанинът съхранява и него. Той е десен и е удовлетворен от живота си в Империята.
Към 1835 същият християнин, ако продължава да е десен, вече не е толкова доволен. Вече има независима Гърция и автономна Сърбия. Доскоро той е посещавал най-авторитетния православен храм в тази част на света (в областта на гръкоезичното православие). И все пак този храм не е център на религиозния живот в града, и монархът, когото десният цариградски християнин иначе подкрепя, не посещава този храм. В Гърция и Сърбия обаче вече има монарси-християни, и жителите на Атина и Белград посещават храма, който и техният монарх посещава. Вярно, това не са центрове на империи, но там християнството е първа религия. Християните не са малцинство. Те са изцяло пълноправни, а цариградчанинът затова е десен, защото като гръкоезичен християнин е бил пълноправен, доколкото това е било възможно. Той затова и подкрепя султана. Но от гледна точка на гражданите на новите държави той не е пълноправен. Това наврежда на неговото самочувствие на имперски поданик-столичанин и му създава усещането, че трябва да се бори за права. Така той става ляв.
Освен това официален език в Гърция е гръцкият, а в Сърбия – сръбският, който е славянски. Оказва се, че и двата езика, които цариградският християнин смята в известна степен и за свои (защото ги разбира и са езици на православни християни), някъде са официални държавни езици – а в Цариград не са. Ако сметне, че трябва да се бори, за да постигне тези права в Цариград, той ще бъде екстремист (султанът няма доброволно да направи империята християнска и да възприеме официален език, различен от турския). Ако се бори просто за да стане равноправен с турците (и мюсюлманите), той ще бъде ляв. Освен това той трябва вече да се бори и за равноправие, или поне за равен престиж, не само с турците, но дори и с цариградските гърци и сърби – защото те вече имат държава някъде, макар и да не живеят в нея, а той, който говори у дома си на български, няма. От гледна точка на сърбите и гърците – и на тези в Цариград, и още повече на тези в новите държави – той не е пълноправен гражданин на никоя страна. Следователно той не може да остане такъв, какъвто е (християнин с домашен език български) и бъде десен.
Но дори и да се премести в новооснованите държави, той пак трудно ще бъде десен, защото няма да има позицията, която е имал доскоро в Цариград. Той е бил в елита на гръкоезичното православие, а сега няма да бъде – защото матерният му език не е гръцки, език на независима държава. Сръбското православие пък не е толкова авторитетно като гръцкото, при това той е привикнал на служби на гръцки. И още нещо – десният не би трябвало да се мести. Ако се мести, това вече значи, че е загубил статута на пълноправен.

ІІ. Дясното в новите православни държави

Десният трябва да бъде подобен на своя монарх в религията, езика и патриотизма (ако държавата е национална – и в национализма). Цариградският християнин обаче е далеч от монарха на своята държава в религията; родният му език е друг; също и националността му.

(Селянинът, докато е на село, не е нито ляв, нито десен, защото той не се интересува от управлението на държавата и не гласува. Ако започне да гласува и да предпочита партии, той вече не е селянин, а фермер. Декласираният – скитник, умствено неразвит, алкохолик и пр. също не е нито ляв, нито десен, тъй като той не мисли за обществен живот. Монахът – също).

При основаването на нова държава десни са онези граждани, които одобряват съществуването й и притежават свойствата, с които тя самата се отличава от повечето държави. Ако населението е християнско и най-влиятелната църква е православна, а държавата – национална (а не империя), десният ще бъде православен, патриот (умерен националист, защото като десен не е екстремист, тъй като е консервативен), монархист (защото и монархът е гарант за православието и единството на нацията, и не е екстремист) и родният или предпочитаният му език съвпада с официалния език на държавата.

Всичко, което му пречи да бъде пълноправен и което той смята, че може да промени, ще го насочва към левите – защото ляв е онзи, който се стреми към равноправие.
Ако той, примерно, се смята за беден и поради това е неудовлетворен; и припише бедността си на нередности в държавата, и прецени, че чрез политическа активност – негова или на партия – положението му може да се промени, той би бил ляв. Ако обаче не вярва, че това може да се промени с обикновена политическа активност (законодателни промени, контрол върху институциите) и все пак желае промени, той може да стане екстремист.

ІІІ. Екстремизъм и национален нихилизъм

Ако гражданинът на държавата мисли, че тя е вредна и ненужна било за населението й като цяло, било за една важна част от населението, било за самия него и близките му – и поради това би било добре за изчезне, а територията й да бъде разпределена между други държави – той е екстремист.

Причина за идващия отляво екстремизъм са тези препятствия пред постигането на права или придобивки, които непълноправният (или изобщо лишеният от нещо) е сметнал за непреодолими чрез обикновена политическа или обществена активност. Идващият отдясно екстремизъм се познава по това, че той лишава граждани от вече постигнати права (десният, тъй като е консервативен, не прави това). Същевременно той отнема права, които се смятат за естествени.

Десният, след като е консервативен, трябва да преценява външнополитическите дела на държавата с оглед на опазването на даденото положение – преди всичко на основните белези на държавата, в която той е пълноправен и се чувства удовлетворен. Най-важни са религията, езикът и съгласието относно „народността“ – защото те са станали основание да възникне държавата. Даденото положение не бива и не може да се опазва с екстремистки мерки, защото те предизвикват екстремистка реакция. Десният би оправдал такива мерки, само ако са неизбежни (както при война). При това положение той ще настоява за съюз с държави, които ще гарантират религията, езика и „народността“. Тези държави или съюзи би трябвало да са достатъчно мощни. Поради това десните в България имат добро основание да бъдат проруски ориентирани, стига в самата Русия да не се отричат принципите на „дясното“. Точно това се случи в началото на ХХ в., заради атеизма и екстремизма във вътрешната и външната политика на дошлия на мястото на Русия Съветски съюз.

Националният нихилист е екстремист, тъй като той отхвърля нещо, което не може да бъде преодоляно с обикновена политическа и обществена дейност. Ако действа според думите си, националният нихилист би трябвало или 1) да емигрира колкото се може по-скоро, или 2) да излезе от обществения живот (да стане скитник или поне монах в друга етническа среда), или 3) да промени своята националност, или 4) да отрича самата идея за националност, или 5) да се присъедини към движение, проповядващо ограничаване на правата на основание народност. При 5) би било нелогично той да продължи да се представя за принадлежащ към народността, чиито права следва да се ограничат.

Националният нихилизъм, също като агресивният национализъм (нацизъм) е несъвместим с християнството.

Онези, които са се преместили по своя воля, а не поради преследване, в друг град или държава, със самото си преместване са удостоверили, че не са десни. Защото са се преместили с цел да придобият нещо, което са нямали. Ако след преместването не са открили законен начин да го придобият, но продължават да го желаят, те придобиват склонност към екстремизъм.
Ако човек желае нещо, което не може да определи, но се чувства неудовлетворен от отсъствието му, и упреква за това „външния свят“, то той иска от обществото нещо, което не би могъл да получи според действащите правила, или чрез ненасилствената им промяна (тъй като не знае какво е то). Поради това той губи интерес към обществения живот такъв, какъвто го е заварил. Би могъл да напусне обществото или да се декласира; но би могъл и да добие склонност към екстремизъм (или към криминални престъпления).

Мнозина граждани в днешна България са възприели мнението, че ако някой е прозападен (цени изобщо „западното“), той би трябвало да е десен. Ако приемем понятието „десен“ както беше определено в началото, ще се окаже, че не само последните 20 години, но и от самото възстановяване на България като държава, от западна Европа и Америка към нас идват главно леви влияния (друга религия, или по-скоро индиферентност към религията на основание религиозна свобода и търпимост; различни езици, и особено един от тях, който не е български, нито славянски, на какъвто служи тук Църквата; всякакви предложения за преместване („мобилност“); дискредитиране на патриотизма (чрез смесването му с нацизма); индиферентност към семейството, узаконяване на особени семейни и сексуални отношения).
Но в сравнение с промените, дошли преди 60 години от Съветския съюз, и особено с начина на въвеждането им, Западът изглеждаше консервативен.

***

Възможно е някой да е имал двама дядовци и две баби от една националност (най-малко да не са отричали националността си), а самият той да бъде от друга. Това значи, че националността може да се избира. Защото тя е няколко неща – език, гражданство, самосъзнание, а към тях се прибавя и наследството – националността на предците. Така че човек може да промени гражданството си, да заговори друг език и да избере самосъзнание. Не може да промени само националността на предците, но пък тя е нещо, за което той не носи отговорност (изкупени сте от суетния живот, оставен ви от предците – 1 Петър, 1…).
Ако обаче човек изразява неудовлетворение от националността си, без да избира друга, той е малодушен и при това хитрува. Защото малодушието е неспособност за вземеш решение с ума си и да го осъществиш с волята си. Щом изразяваш неодобрение, откъде имаш мнението си, ако не от ума си? Ако умът ти не одобрява нещо, което можеш сам да промениш, защо не го променяш?
Такъв човек хитрува, защото той заема средищно положение и изчаква да види кой ще надделее, за да се присъедини към него. Таков поведение се презира и при езичниците – Солон го е забранил (Плутарх, Солон…). Ако надделеят другородците, ще каже – е, аз винаги съм бил противник на този народ (на своя народ). Ако пък надделее народът му, ще каже – е, аз упреквах лошите, но аз съм си роден тук, от майка и баща такива.
Така е и с вярата в Бога – не всеки безбожник казва открито, че е безбожник, не всеки еретик и не всеки разколник. Той премълчава, за да види какво ще стане и тогава да реши към кого да се присъедини. Тези хора са лицемери. За тях Давид казва: Нечестието на беззаконника говори в сърцето ми: страх Божий няма пред очите му, защото той се лъсти в очите си, че уж търси беззаконието си, за да го намрази; думите на устата му са неправда и лукавство; той не иска да се вразуми, та да върши добро (Пс 35:1-4)

***

Национализмът, който заобикаля вярата в Бога, е вид идолопоклонство. „Нацията“ е идол. Тя е изображение на народа като езическо божество, чрез което той ще се покланя на собственото си величие и на собствените си желания. Така той бива измамен, че може да има друга мисия освен тази, да участва в Църквата, да я следва и така да спасява всеки човек.
Но и националният нихилизъм не е по-добър, ако не е свързан с вяра, или ако му липсва любов. На пръв поглед той прилича на бунт срещу идола. Но ако човек не познава Бога, за какво му е бунтът срещу идола? Какво ще сложи на мястото на счупения си идол, освен друг идол?

ІV. Срещу България и Русия

Омразата и охулването на България, идващи „отвън“, са поне от две места. Вътрешната омраза и агресивност се опират на тези места.
На европейско равнище те идват от противниците на Русия, тъй като България е стар приятел на Русия и ще остане такъв. Умишлено казвам „приятел“, а не „съюзник“, тъй като в много случаи България не е била военен и политически съюзник на Русия – и сега не е. Сред противниците първа е Англия, а после и съседите на Русия (като Полша). За тях приятелите на Русия са също толкова ненавистни, колкото и тя.
На Балканите те идват главно от Гърция. Поради постоянната руска подкрепа и възможността за временни съюзи с други страни (Германия, Турция), България е неизбежен и явно непреодолим противник. В последните години към това се прибави и връзката й с независима Македония.
И още – България се отдели от Цариградската патриаршия.

Враговете й говорят за нейната бедност, „изостаналост“ „нецивилизованост“, „несвободност“, а това е същото, което се казва и за Русия.
Вътрешните врагове повтарят това, което се казва от външните и разчитат на тях.
Ако са русофоби, те хвалят Англия и Америка, а също и „Европа“. Те най-често са атеисти, а ако не, тогава са протестанти. Говорят за „цивилизованост“ и са склонни към сребролюбие.
Ако са от православните среди, стават гръкофили и повтарят това, което се казва в Гърция. По необходимост и те са русофоби. Говорят за „духовност“ и са силно честолюбиви.
И двете групи еднакво не обичат Българската Православна Църква, а за Руската не искат и да чуят. Едните – „прозападните“ – почти нищо не знаят за нея, и затова казват, каквото се казва и за Руската – че „поповете“ са или агенти на КГБ или обикновени смотаняци.
Другите имат повече впечатления, защото самите са православни, но са твърде горди, за да се чувстват добре в нея. Макар че са присъствали на служби, където се произнася молитва за българския народ, и където той се нарича благочестив и православен, те непрестанно говорят за „бездуховността“ и всестранната негодност на този народ и така злословят и срещу собствените си родители – вж. Матей, 15:4. Освен това те са забравили, че православният е не само не-католик и не-протестант, но е и християнин. А Бог е казал: идете, научете всички народи… – което значи, че пред Него всички народи са равни.

Сребролюбието и гордостта обаче съдействат на невежеството и водят към отстъпничество (вж. житието на св. мъченик Никифор, 9 февруари)

***

„Демократично настроените“ са про-западните и про-англо-американски настроени. „Патриотично настроените“ много често са атеисти и поради това нацисти. Дори да разчитат на Русия, то е на нацистка основа (може славянофилска, което е същото).
Православните, говорещи за „духовност“ и наред с това за „народопсихология“ трябва да разберат, че твърдението „този етнос е бездуховен“ не е като твърдението „Черешите узряват през май“. Защото всеки може да провери, или поне знае как да провери кога узряват черешите. Освен това е ясно защо човек се интересува кога узряват черешите – защото иска да ги обере, продаде и изяде. Но кой е проверил твърдението „този етнос е бездуховен“ и как? После, каква е причината то да се изрича? Явно не е заради телесна потребност, както с черешите. Тогава дали е заради любов към ближния или заради друга Божия заповед? То е просто нехристиянско, защото няма никаква подкрепа в Писанието. Когато Господ казва този зъл род (Матей, 12:45), Той не говори за всички евреи, нито за всички юдеи – защото и собствените Му апостоли и мнозина пророци и праведници са евреи и юдеи.
А апостол Павел казва дори: Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът… (Римляни, 9:3).

Когато един православен християнин започне да злослови срещу своя народ, това е началото на отделянето му и от Църквата, с която е свързан този народ. Защото той не би трябвало да се присъединява към молитвите й към Бога за благословение на народа и държавата му. Тя е там, за да се грижи за народа – за спасението на всяка отделна душа. Но как да се грижим за някого, когото не обичаме? А възможно ли е да обичаме някого, при положение, че злословим срещу него?
Ако православният християнин злослови срещу народа си, то той не би могъл да съдейства нелицемерно на делата на Църквата, която обгрижва този народ. Тогава той би трябвало да се отдели от тази Църква.

Някои може би си мислят, че нищо не пречи човек да се отдели от една православна Църква и да премине към друга. Но това не би могло да е вярно. Още правилата на Съборите забраняват самоволното местене на клирици от една епархия в друга. Някой ще каже – добре, но аз не съм клирик, а мирянин. Защо да не се причастявам в друга Църква?
Нека да е мирянин – но каква е причината за местенето му все пак? Ако е лична – не харесвам този или онзи свещеник, или нещо в храма не е добре, това е обяснимо и допустимо. Но тогава човекът сменя не Църквата, а само храма. Ако нещо в храма трябва да се промени, това не е негово задължение, а на епископа. Но как може някой „да не харесва“ цяла Църква? При това не еретическа, а такава, която е в пълно общение с цялото световно Православие? Това е все едно да намразя целия си народ, включително и родителите си, защото съм се скарал със съседа.
Ако си въобразя, че мога „да не одобрявам“ някоя православна Църква – все едно дали е моята или някоя друга – това значи, че аз сам взимам решение, което може да вземе само всеправославен събор – да прекрати общение с някоя от Църквите. Но какъв съм аз, че да взимам такова решение? И ако все пак го взема за себе си, това означава, че се противопоставям не просто на една Църква, но на всички. Така аз, мислейки, че се отделям само от една Църква (защото „не я харесвам!“), се отделям от цялото Православие.

***

Ако България изобщо ще съществува, то е като държава, опазваща истината (защото има православна Църква). Но тази държава не може да бъде опазена без подкрепа на една много силна армия, каквато е руската. Наред с това нейната история има смисъл като история на държава, в която истината придобива нов език (Хора, които Бог придоби – 1 Петър, 2:9). Оттогава на този език непрекъснато се служи на Бога в много храмове и почти до края на света – имам предвид, че се служи до границите на Япония и Корея, чрез Руската православна църква, и из цяла Северна Америка, чрез Американската православна църква.

Желаете, а нямате; завиждате до смърт, а не можете да успеете; спорите и враждувате, а нямате, защото не молите от Бога. Молите, но не получавате, защото зле се молите – за да го пропилеете във вашите страсти. Неверни мъже и жени, не знаете ли, че приятелството със света е вражда към Бога?…
Чуйте сега
вие, които казвате: „Днес-утре ще заминем за еди-кой си град, ще поживеем там една година, ще захванем търговия и ще забогатеем.“ Та вие не знаете какво ще се случи утре… (св. ап. Яков, Съборно послание, 4).

***

В България по време на комунизма имаше множество “руски гимназии”. Училите в тези гимназии и досега живеят със заблуждението, че са руски възпитаници. Според тях, след като гимназията се е наричала “руска”, от това следва, че там се е разпространявала руската култура.

В действителност това бяха съветски гимназии. Общото с Русия беше, че се преподаваше на руски, споменаваха се имена на руски писатели и се четяха някои техни книги. Останалото обаче беше като в другите училища. Трябваше да се покаже, че руснаците, жители на една голяма, но доскоро нещастна и изостанала страна, а самите те добри, но непросветени хора, благодарение на комунизма са станали много по-добри, несравнимо по-умни и напълно щастливи. Че най-хубавото в Русия е “нейният” комунизъм и че смисълът от съществуването й е бил точно в това – да стане дом на комунизма. На Русия (като уж предшественик на СССР) се приписваше, като някаква велика заслуга към човечеството, укрепването и разпространението на комунизма – тъй като той там бил победил, защото руският народ не можел повече да търпи “царизма”. Темата за Църквата в Русия беше оставена настрана, а относно царете ставаше ясно, че въпреки някои отделни заслуги на отделни царе (Александър ІІ, освободител на България), те всъщност са пречели на естествения път на страната към комунизма, тиранизирали народа и интелигенцията му, и затова заслужено са били “свалени”.
Покрай всичко това трябваше да се направи и изводът, че на руския народ предстои полека-лека да се слее с останалите народи в голямата съветска държава, където всички ще бъдат еднакво щастливи благодарение на комунизма.
Обучаемите не повярваха на всичко това, но някои неща възприеха – примерно, че Русия наистина е била много изостанала в сравнение с “развития” Запад, че е било нормално тя да се комунизира, че интелигенцията й е била похвално напредничава за времето си и че като цяло това, което е станало там, е също толкова хубаво (дори много по-хубаво) от станалото във Франция 130 години по-рано.
Мнозина, затрупани под тази планина от лъжи и клевети, никога не узнаха, че в началото на ХХ в. държавата Русия е била разрушена, а на нейно място е била основана атеистичната империя СССР. Сякаш на никого не правеше впечатление, че е премахнато самото име на държавата. Не е ли очевидно, че името “РСФСР” има толкова общо с “Русия”, колкото “ФИРОМ” – с “Македония”? Когато град Рим завладява държавите около Средиземно море, той не си сменя името на СПКвР (сенатус популускве романус). Остава си Рим. И още – комунизираните държави извън СССР запазиха поне имената си. Казвам го във връзка с мнението, че СССР бил една разширена и немонархическа Русия.
Така че през ХХ в. руснаците бяха поробени телесно и духовно повече от всеки друг християнски народ. Църквата им беше почти напълно унищожена. Катастрофата беше подобна на иконоборското столетие във Византия и на монголското нашествие в самата Русия през ХІІІ в.

През ХІІІ в. Константинопол беше превзет, Русия – победена, а старите патриаршии бяха в мюсюлмански земи – самите тези страни пък бяха застрашени от още по-свирепите езичници-монголи. Тогава свободни и православни държави бяха само България и Сърбия, заедно с няколкото европейски и малоазийски парчета от Византия. През VІІІ и началото на ІХ в. пък, при императорите-иконоборци, само Рим беше независим и православен.
Така и през ХХ в. цялото православие беше притиснато от гонения, някъде по-меки, като в България, другаде съвършено брутални – като в Русия. Единствено в Гърция и тук-там на Запад (РЗПЦ, Американската Православна Църква) Църквата беше на спокойствие.
В края на ХХ в. Руската държава се възстанови, тъй като Църквата й оживя, въпреки ужасяващото 70-годишно гонение. Клеветите обаче не престават и сега (”Църквата е КГБ”). Сякаш трябва да се докаже, че комунистите са създали Руската православна църква.

V. Кой не изпълнява заповедите Му?

1. Който заради каквото се срамува и с каквото се гордее, това и желае.
Който се срамува, че не притежава земни блага, желае земни блага.
Който се присмива на други, че нямат земни блага, и се гордее, че не е беден като тях, желае земни блага.
Който се покланя на други, че имат земни блага, желае земни блага.

2. Който желае земни блага и роптае заради тях, той не вярва на Бога (Но преди всичко търсете царството на Бога и Неговата правда, а Той ще ви прибави всички тези неща – Матей, 6:33; Не се оплаквайте един от друг, братя, за да не бъдете съдени - Яков, 5:9).
Иначе щеше да ги пренебрегва заради надеждата в онова, което Бог е обещал на онези, които Го обичат (Нали Бог избра бедняците по света да бъдат богати във вярата и наследници на царството, обещано от Него на онези, които Го обичат? – Яков, 2:5).
И не Го обича, защото ако Го обичаше, нямаше да мисли, че нещо му липсва и нямаше да роптае срещу ближния. Но вместо него обича света (Никой не може да слугува на двама господари… – Матей, 6:24; И тъй, не се грижете и не казвайте: какво да ядем или какво да пием, или какво да облечем – Матей, 6:31; Като новородени деца бъдете винаги жадни за чисто духовно мляко, за да пораснете с него за спасение, защото вкусихте колко благ е Господ – 1 Петър, 2:2; Ако някой обича света, Божията любов не е в него – 1 Йоан, 2:15).

Но той мисли, че знае и прави каквото е нужно, сиреч, че е дал, каквото е трябвало да даде, а не е получил заслуженото (наградата).
Ако каже, че вярва в Бога, излиза, че Бог му е длъжник (Тъй и вие, когато изпълните всичко, което ви е заповядано, казвайте: `Ние сме негодни слуги; извършихме това, което бяхме длъжни да извършим – Лука, 17:10; Ти вярваш, че Бог е един. Добре правиш. И бесовете вярват и треперят – Яков, 2:19; Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас… Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас – 1 Йоан, 1:8,10).
Ако каже, че не упреква Бога, излиза, че хората са му длъжници и са го измамили, или насилили. И затова ги мрази. А който мрази хората, не обича Бога и не му се подчинява (…и прости ни нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници – Матей, 6:12; Който не обича брат си, пребъдва в смъртта – 1 Йоан 3:14; А Неговата заповед е да вярваме в Неговия Син Иисус Христос и да се обичаме един друг, както ни е заповядал – 1 Йоан 3:23; А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат – 1 Йоан 4:21; Който казва: „Познавам Го“, но не спазва заповедите Му, той е лъжец и истината не е в него – 1 Йоан 2:4; Ако някой каже „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец – 1 Йоан, 4:20).

3. Който упреква другите, че не притежават небесни блага, той мисли, че ги е придобил (Лицемерецо, първо извади гредата от своето око… – Матей, 7:5). Той е горд човек и му предстоят беди, защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат – Яков, 4:6; 1 Петър, 5:5.

Който се срамува, че не притежава небесни блага и упреква себе си за това, е достоен човек. Ако при това вярва в Бога, значи го обича и ще бъде осиновен (Скърбете, плачете и ридайте!… Смирете се пред Господа и Той ще ви извиси - Яков, 4:9-10).

VІ. Страхът за тялото

Строгото и разумно отношение към другия идва от отношението към себе си – към онова, което е в човека (И тъй, откривам такъв закон, че когато искам да върша доброто, се натъквам на злото в мене – Римляни, 7:21). Ако угаждаме на страстите си, ще угаждаме и на хората. Да се боя за тялото си означава да се боя от него – тогава ще се боя и от хората, които заплашват тялото ми (Не се бойте и от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият – Матей, 10:28). Да се боя за и от тялото значи да му служа като да съм му роб – отнасям се към него сякаш е по-важно от мен (Не се безпокойте за живота си, какво да ядете и да пиете, нито за тялото си, какво да облечете – Матей, 6:25). А щом служа на тялото си като негов роб, тогава се отнасям към него като към господар, който може не само да ме накаже, но и да ми даде блага (телесни блага). Затова и го обичам – като някой който ще ми даде телесни блага (Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а другия ще обикне или към единия ще се привърже, а другия ще презре – Матей, 6:24). Щом го обичам, ще се боя от смъртта (Матей, 10), защото тогава ще загубя господаря си, който единствен ми дава блага (това, което аз мисля за блага). Освен това ще остана и без онзи, който ми казва как да живея – робът не знае как да живее без господаря си, защото господарят му е негов закон и без него той няма закон. Затова и ако загуби господаря си, който го владее в този свят, робът не става свободен – той отива при друг господар от света, или при най-висшия господар на света, владетеля на този свят – дяволът (Всичко това ще Ти дам, ако се наведеш до земята и ми се поклониш – Матей, 4:9; Идва князът на този свят, но той няма власт над Мене – Йоан, 14:30; Защото ние се сражаваме не против хора, а прогив поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят – Ефесяни, 6:12). Свободен е синът, и той остава свободен дори и след като баща му си отиде, защото получава наследството му (царството, свободата – Говорете и постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата – Яков, 2:12).
Ако бъда хладен към тялото и разпознавам страстите си, ще го управлявам. Тялото не трябва да ми бъде приятел, а служител, защото то е болно от греха и не може да се излекува само. Ако го приема за приятел преди възкресението, аз ще стана като него и то ще ме води, и ще ми стане водач и господар. но то трябва да бъде владяно и оставено да пострада, защото така става явно кой е господарят. Ще бъде излекувано по благодат след възкресението, ако човек влезев небесното царство – и там няма да служи за това, за което е служело тук, а ще бъде нетленно като душата.
Така хората, ако са победили тялото си – ако обичат Бога – могат да ни бъдат приятели и братя, но докато обичат света и робуват на господаря му, не могат; така и ние не можем да бъдем приятели, братя и синове на Господа, докато обичаме света.
И към жените си трябва да се отнасяме като господари, и особено докато не са наши сестри в Христа. Но и да ги обичаме, защото макар и по-слаби от нас, могат да получат същото наследство.
Затова Христос говори на хората като такъв, който има власт (Матей, 7), а не като някой, който иска да ги придобие като земни роби и затова ги ласкае и им предлага земни блага (Матей, 4). Защото и като човек е победил дявола. Така и ние трябва да разпознаваме дявола в нашето тяло и да нему робуваме, а да се опълчим срещу него и той няма да ни победи…

VІІ. Робство и упорство

и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство (Евреи, 3:15).
Страхът от смъртта се поражда от любовта към света и се запазва от неверието и упорството. От любовта към света се раждат и разнообразните желания (желанията на плътта, похотта на очите и надменността в живота – 1 Йоан, 2:16). Тези желания се утвърждават в страсти (блуд, сребролюбие, чревоугодие) и сами пораждат униние и гняв. Поддържането на желанията, още повече когато са станали страсти, е робство, защото те казват – иди, и страстният отива; ела, – и идва; направи това, и той го прави – Матей, 8:9.
Дяволът е укрит от мисълта ни с помощта не само на неверието, но и на самооправданието. Желанията пораждат гняв, но гневът не се обръща към самия желаещ, задето иска нещо, от което не се нуждае, нито заслужава; а още по-малко към дявола; но се обръща към ближния. Защото желаещият казва – всичко съм изпълнил, искам награда, и то незабавно. Той сам е съдия на своите дела и винаги издава благоприятна присъда за себе си, и осъжда ближния поотделно и всички заедно. Един е Законодателят и Съдията, Който може да спаси и да погуби. А ти кой си, че да съдиш другия ?(Яков, 4:12).
Но човек не може да се откъсне от самооправданието най-напред поради невежество – не знае, че Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Неговото слово не е в нас (1 Йоан 1:10). А не знае поради неверие. Неверието пък идва от упорство, защото хората са горди. Не упорствайте в сърцата си…; Внимавайте, братя, да не би някой от вас да има лукаво и безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог… за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха (Евреи, 3:12-14).

VІІІ. За свободата

Всеядният безбожен либерализъм хитроумно се противопоставя на аскетичния безбожен комунизъм. Казва се: При комунизма много неща бяха забранени, а сега те са позволени – следователно хората са свободни.
А какво е свободата? Повече магазини и опаковки, повече пътуване, повече вестници? Сега с Интернет има и повече възможности за изказване. А има ли нещо общо свободата с истината?
Либерализмът се противопоставя на комунизма по още един начин – че „всеки има право на мнение“. Защото комунизмът настоявал на „една“ истина и така поробвал хората. Либерализмът пък не настоявал на „една истина“ и следователно освобождавал хората.
Да, комунизмът претендираше, че казва истината, и я разпространяваше насилствено, но неговата „истина“ беше лъжа. Човек може да се противопостави на насилствено разпространяваната лъжа не като отрича истината, а като я защитава.
Ако пребъдвате в Моето учение, вие сте истински Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни… Истината, истината ви казвам: всеки който върши грях, е роб на греха (Йоан, 8:32-34).

***

св. Теодор Студит:

Там предците ви Ме изкушаваха, изпитваха Ме и бяха очевидци на делата Ми в продължение на четирийсет години. Затова възнегодувах срещу онова поколение и казах: Винаги се заблуждават в сърцата си, те не познаха Моите пътища. Затова се заклех в гнева Си: Те няма да влязат в мястото, обещано от Мене за отдих (Евреи, 3:9-11).
Каква е причината, преградила входа на тези? Неверие, ропот, хулене, упорстване, ожесточение, гордост, блуд. Ето какво ги е погубило. Нека бягаме от тези страсти като от огън, вярвайки на Божиите обещания и вярвайки, че Той е силен да изпълни това, което е обещал: и да не роптаем (Не роптайте, както някои от тях роптаеха и загинаха от ангела изтребител – 1 Кор., 10:10), нито да хулим, нито да се ожесточаваме, нито да се противим; но да бъдем един към друг любезни, състрадателни, като си прощаваме един на друг, тъй както и Бог ни е простил чрез Христос (Ефесяни, 4:32), и като винаги носим на тялото си белезите на смъртта на Иисус (2 Кор., 4:10) всякога да сме готови да умрем за Христа, всякога обновявайки се с молитви, моления, сълзи и със съзерцания на небесни видения. Така живеейки, ние ще влезем не в някаква земя, в която тече мед и мляко, както древните, но в земята на кротките, там, където е красотата на небесния Йерусалим, където има радост и веселие, където е блясъкът на блажената и живоначална Троица!

Човешката душа има три сили – мислителна, дразнителна и желателна. Делото на мислителната сила е да вярва в Светата Троица; делото на дразнителната – да се гневи на змията изкусителка, като от никъде не я допуска в нас; делото на желателната – да желае и обича нашия Творец – Бога.
Но дяволът, като е изменил и извратил тези душевни сили, е започнал да устройва чрез тях нашата погибел. Как? Като е съблазнил желателната сила в нашия праотец Адам към вкусване на забраненото; като е подбудил дразнителната сила в Каин към убийството на брат му Авел; а чрез мислителната сила е отклонил човечеството към идолопоклонството. Ето по какъв начин действа нашият завистлив враг!

Добротолюбие, т. 4, 253,2; 252,2.

***

При этом возникает законный вопрос: а почему авторы подобных бездарных произведений и носители столь убогой идеологии находят такое обильное финансирование и поддержку? Ответ прост: антихристианские силы на Западе продолжают дело своих духовных, а, может быть, и этнических предшественников, которые хулили Христа, надсмеялись над Ним и убили Его, а потом клеветали на Его учеников и Его Церковь. Однако помимо религиозно-идеологической и этнической составляющей, существует и другая – экономико-политическая. Подобные фильмы, а главное, их настырное внедрение по всему миру – элементы глобального управления обществом. Постиндустриальному обществу Нового Мирового Порядка не нужны духовно независимые, чистые, не замаранные, бескорыстные люди, то есть настоящие христиане, ибо они неподкупны и неподконтрольны. Оно нуждается в совершенно других характерах – максимально пригодных для сферы услуг и сбора информации, то есть в лакеях, ищейках и предателях. Между тем историческое христианство для воспроизводства подобных типов абсолютно непригодно: столетиями оно вырабатывало характеры воинов, крестьян и тружеников, духовно свободных и творческих людей, которые потенциально опасны для стандартизованного сетевого общества. Это общество построено на оголтелом монетаризме, как выразился Генри Форд, беседуя с учениками воскресной школы: „Страсть к деньгам надобно довести до кипения“.
А для полного торжества подобной идеологии надо уничтожить Церковь, не благословляющую ростовщичество и финансовые махинации вообще, опозорить Христа, обличавшего богачей и богатство неправедное: „Горе вам, богатые, ибо вы получили утешенье свое“ (Лк. 6;24). Как выразилась еще в 1998 году Мадлен Олбрайт: „Самый главный враг американских интересов в России – Русская Православная Церковь“.

„Взлом Кода Да Винчи или о немощных дерзостях мелкой бесовни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=181890

Итак, суммируем, устаревшая коммунистическая идеология советского периода, накрученная вокруг Великой Победы нашего народа во второй мировой войне, является ЛЖИВОЙ, ПРЕДАТЕЛЬСКОЙ, и вообще есть ИДЕОЛОГИЯ ПОРАЖЕНИЯ, так как совершено однозначно констатирует поражение России и победу Запада. Однако при всем своем анахронизме данная система идей продолжает господствовать в умах „по умолчании“, т.е. в связи с отсутствием другой, действительно современной и приемлемой идеологии. Но действительно ли последняя отсутствует на самом деле?
Ничего подобного, такая идеология существует! Правда, она не является общеизвестной, но достаточно хорошо известна в кругах православных русских патриотов. И для того, чтобы ее обнародовать, мне не надо изобретать велосипед. Все это уже создано до меня. Согласно этой, православно-патриотической системе идей причиной Победы нашего народа в войне есть промыслительное действие Божие. Ибо Он даровал победу нашему народу, предвидя и видя его покаяние. И Победа была дана не благодаря „руководящей роли компартии“, а вопреки ей. Ведь третья пятилетка в СССР (1937-1942 г.г.) этой самой ВКП (б) была объявлена пятилеткой безбожия. За этот период религия в стране должна была быть ликвидирована, а все церкви закрыты. На деле, благодаря войне произошло обратное – Русская Православная Церковь получила относительную свободу, ей были возвращены многие храмы, из мест заключения вернулись епископы и священники, были открыты духовные школы. В народе вследствие покаяния, вызванного бедствиями войны (которую наш народ правильно понял как наказание Божий), происходит массовое возвращение к вере. Коммунистическая власть возвращается к идее русского патриотизма, который неотъемлемо связан с православием. Благодаря этому и была одержана Великая Победа, что и констатировал И.В.Сталин в своем известном тосте за русский народ.

Протоиерей Георгий Городенцев. „Победа над идеологией поражения“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114320

Резюмируя можно признать, что в религиозном отношении Советский Союз был безусловно империей зла, а советская власть – несомненно антихристианской властью в течение всего своего существования, и целью её была полная и окончательная дехристианизация русских, на что она, эта власть, никогда не жалела не сил, не средств. Удалось ли антихристам-коммунистам достичь этой своей цели? Нужно признать, что скорее – да, чем – нет. Если среди старшего поколения русских к концу 80-х годов крещённых было не меньше половины, то среди людей среднего возраста, молодёжи и детей, крещённых оставалось менее десяти процентов, а воцерковлённых верующих почти не было совсем .
Сергей Григорьев. „Империя зла или добра?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=30098

Не секрет, что либерально-прозападнические убеждения, распространенные среди части российской интеллигенции, включают в себя две аксиомы: 1) В любом внешнеполитическом противостоянии России с любой другой страной виновата Россия; 2) В любом конфликте с кем бы то ни было, в который так или иначе вовлечена Русская Православная Церковь, вне зависимости от повода и причины, неправа Церковь, говорится в статье, опубликованной на сайте Regions.Ru. Вот характерные высказывания крайнего представителя этой идеологии – Валерии Новодворской: „Народ должен сам расхлебывать последствия собственной политической пассивности и собственного добровольного рабства. Когда путинская Россия пойдет по миру за подаянием, я буду требовать, чтобы ей не давали ни одной корочки хлеба. (…) У иерархов Русской Православной Церкви, у этих прихлебателей власти, у этих жалких лакеев, совести нет вообще“… Священник Алексий Агапов, настоятель Михаило-Архангельской церкви г. Жуковского Московской области, отметил, что антирусская система убеждений и соответствующий ей стиль высказывания наследуют давней традиции. „Эту традицию можно вести, например, от декабристов, от Чаадаева.
„Русофобы – люди заблудшие“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184035

Другая причина – интеллигентское сознание. Интеллигенция – группа социально активная и образованная, но не включенная в главное направление народной жизни, находящаяся к ней в некоей оппозиции. Это присуще не только русским, не только России. Такая ситуация существует во многих странах мира. Природный негативизм иногда превращается в ненависть к народу и Церкви“, – продолжил иеромонах.
„Третья причина сродни второй. Русская интеллигенция получила в наследство от XIX в. противостояние образованных кругов, государственности и народности; вспомним декабристов и Герцена. С тех пор держится убеждение, что быть интеллигентом – значит быть против, и уже не так важно, против чего именно“, – заключил он [иеромонах Макарий].
„Либеральная русофобия – болезнь общественного сознания“ – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184049

Как отметил отец Александр Шумский, „если человек, называющий или считающий себя верующим, позволяет себе просмотр порнографии, – значит, он не стал настоящим консерватором в жизни и вере“. „Это касается любого верующего (даже независимо от конфессиональной принадлежности), понимающего страшный вред этого греха для души и психики человека. Любая глубокая религиозность консервативна и любой настоящий консерватор религиозен. А истинно религиозный человек не будет соприкасаться с порнографией“, – подчеркнул священник.
„То, что для консерватора является нарушением и грехом, – для либерала – естественной жизнью. Именно для либерала порнография не запрещена, он себе все разрешает. Ибо современный либерал – это вседозволенность, апогей своей воли“, – продолжил батюшка. При этом он отметил, что под либералом он имеет виду современного человека, принебрегшего христианскими законами жизни и „свободного“ от религиозных догм.
„Либерал XIX века и либерал современный – это совершенно разные люди, – заметил отец Александр. – Знаменитый музыкант и врач Альберт Швейцер, отдающий все свои средства на лечение детей в Африке, был либералом. Такому либералу я руку протяну. А тот сегодняшний „либерал“, который проповедуют порнографию и гомосексулизм – враг Церкви и мой личный враг“. „Либералы столетней давности могли ошибаться, будучи носителями либеральных политических и экономических идей, – но в личной жизни они были консерваторами. По сути, либерализм как явление сегодня уже умер. В своей отрицательной фазе он пришел практически к сатанизму“, – заключил священник.
„Что для либерала хорошо – для консерватора смерть“. http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184186

„Я вспоминаю, как в трудные для нашей Церкви советские времена мы встречались с западными богословами и они, глядя сверху вниз, говорили: „Мы вас призываем к мужественному пророческому служению. Выступите против своей власти!“. Мы знали, что в то время означало выступить против власти. Это означало закрыть людям возможность причащаться Святых Христовых Таин, крестить своих малышей; это означало в то время разрушить маленькие островки духовной жизни. А вот теперь мы обращаемся к этим богословам: „Выступите против господствующей либеральной модели общества! Скажите правду о грехе, осудите однополые „браки“!“. Нет. Глаза опускают вниз. Те, кто стал адептом всех этих идей, с нами не соглашаются, пытаются бороться, но не выдвигают ни одного аргумента, на который мы не могли бы ответить. Пустота все это, звон. Настолько сегодня православное свидетельство сильнее все этой политизированной мишуры!“, – подчеркивает Патриарх Кирилл.
„Патриарх Кирилл: Либерализм – это путь к апокалипсису“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184241

Отец Евфимий, нашу беседу хотелось бы начать с самого общего вопроса: зачем нужно вводить религиозное обучение в государственной школе, если, согласно Конституции, у нас светское государство и светская школа. Не лучше ли оставить это для специальных религиозных школ, например, воскресных?
– Дело в том, что любое государство, в том числе и Россия, заинтересовано в том, чтобы его граждане обладали определёнными качествами и чтобы в обществе уровень этих качеств не опускался ниже критического. Эти качества – патриотизм, или шире – приверженность идее служения своему Отечеству, и нравственность.
Если в гражданах нет патриотизма, то ставится под сомнение необходимость существования самого государства, и таким образом возникает внутренняя угроза его существованию. Если вследствие упадка нравов возрастает смертность (алкоголизм, наркомания, СПИД, аборты и т. п.) и уменьшается население, то государство поражает демографический кризис, оно становится неконкурентоспособным на мировой арене и подверженным внешней угрозе – это государство попросту некому защищать. Поэтому у нормального государства всегда будет заказ на эти качества, точнее, на их носителей. Очевидно, что ни один государственный воспитательный или образовательный институт в современном своём виде – начиная с детского сада и заканчивая аспирантурой – эти качества в наших детях, подростках и молодых людях не воспитывает. Как показывает опыт, воспитать у молодёжи патриотизм и нравственность, не затрагивая религиозного чувства, не апеллируя к духовным ценностям, очень сложно, практически невозможно. Дело в том, что и нравственность, и патриотизм имеют духовную основу, поэтому и Православная церковь, и иные традиционные конфессии России говорят именно о духовно-нравственных и, если угодно, о духовно-патриотические ценностях. В первом случае критерием нравственности выступают религиозные заповеди, во втором – понимание земного отечества как прообраза Отечества небесного.
С чем мы столкнулись в 90-е годы? С проблемой «утечки мозгов» – колоссального оттока из страны интеллектуальной элиты. Среди российской интеллигенции возобладала философия «моя родина там, где больше платят и ниже налоги», а распространение подобных идей совершенно губительно для любого государства.
Иеромонах Евфимий (Моисеев). „Государство решило наконец ввести религиозное обучение в школах не от хорошей жизни“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=105834

На днях российские коммунисты отметились очередной антицерковной провокацией. Организация под названием Секретариат Совета СКП-КПСС опубликовала в газете „Советская Россия“ текст заявления, в котором высказаны опасения „попыткам клерикализации общества и государства“. Обеспокоенные повышением политического влияния и нравственного авторитета РПЦ в обществе, ненавистники Церкви пытается убедить читательскую аудиторию маргинального издания в том, что государство „совместно с церковью использует религию в целях усиления эксплуатации трудящихся масс и подчинения их антинародному режиму“. „Они требуют ликвидации некрополя на Красной площади, заявляют, что для них Ленин хуже Гитлера“, – обеспокоены коммунисты. „Попытки воссоздать элементы теократической власти должны разоблачаться и получать отпор. С этой целью необходима консолидация творческих сил в области научного атеизма“, – сказано в заявлении. В заключение они призвали все коммунистические организации и движения „вести систематическую работу по освобождению сознания населения России от догматов церкви и мракобесия“ и „строго руководствоваться указаниями В.И.Ленина“ в деле „материалистического объяснения источника веры и религии у масс“… В 90-х годах у них были все шансы, чтобы устроить жизнь в стране к лучшему. То, что они этим не воспользовались, показывает, что они являются частью одной глобальной игры, каковой частью они являлись в 1917 году. Позже у русского народа, слава Богу, нашлось достаточно сил, чтобы как-то этот режим трансформировать и в конечном счете от него отказаться. Но коммунистическая болезнь безбожия еще не прошла. Я бы вообще сказал, что все разговоры о коммунизме и антикоммунизме, о белых и красных смешны, это детские игрушки. Страшно другое: есть реально существующая глобальная сетевая структура, которой ненавистна любая иерархия и прежде всего церковная. В течение двух последних веков они активно борются с христианскими империями и национальными государствами. И современные коммунисты подыгрывают им в этой антирусской игре, прикрываясь популистскими и псевдопатриотическими лозунгами. Это отвратительно. Они хитроумно пользуются соблазнами нашего общества в мелкокорыстных целях. Они не придут к власти и прекрасно это знают. Но им еще хочется пожить как партия. Им еще хочется получать гонорары и наслаждаться жизнью. Как поет Высоцкий – „еще постою на краю“. То, что будет за этим краем, их не интересует. Иначе они бы не бросались такими безответственными антицерковными заявлениями. Ибо на них до сих пор нераскаянная кровь русского народа и священничества, кровь новомучеников и исповедников российских“, – заключил диакон Владимир Василик.
„Коммунисты подыгрывают глобальным антицерковным структурам“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184405

Весьма показателен в этом плане многолетний спор двух ведущих русско-советских патриотических журналов: «Москва» склонялась к «белой» России, а «Наш современник» – к «красной», но ни один из них не был этнонационалистическим. Подлинно русский – это православный, утверждал Достоевский. Вне христианства этнический (языческий) русский есть в известном смысле «неудавшееся существо».
Александр Казин. „Борьба за что?“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=156482

Мы вполне обоснованно критикуем Запад за двойные стандарты, но Запад, со всем свойственным ему эгоизмом, применяет эти стандарты преимущественно вовне своей зоны процветания. Мы же весь безграничный обман, всю беспредельную коррупцию и все разложение, насколько оно вообще только возможно, распространили именно на свою собственную территорию, на свой собственный народ…
Ладно, население не ропщет, терпит, значит, терпеть еще может. Но какие у такой страны могут быть союзники? Страна огромная и прекрасная, но совершенно не желающая использовать завоеванное предками к своему же собственному благу – кто ее будет уважать? Да, какая-нибудь маленькая Эстония может интегрироваться в ЕС без остатка, и никакой собственной идеи и смысла ей искать нет нужды – лишь идти в кильватере реально более сильных старших братьев. Но когда такая огромная территория, как наша, охвачена исключительно жалким подражательством евроамериканскому потребительству и ничем больше – кто и ради чего будет нашим союзником? Тем более, что даже и потребительством-то наше общество охвачено лишь сугубо личным, индивидуальным, сплошь и рядом друг другу во вред, а как единое целое целенаправленно мы занимаемся исключительно самоуничтожением – какие тут союзники?
А вот у режима нашего союзники все-таки могут быть. Какие? Понятно, те, что и ныне получают от нас часть плодов, высасывают часть наших соков – потенциальные и будущие внешние оккупанты. Не в этом ли секрет такой последовательности и настойчивости нашей власти и политико-экономической «элиты» в продвижении ныне уже просто абсурдной идеи о том, что, несмотря на все очевидное к нам недружелюбие, тем не менее, с Западом у нас – не иначе, как «стратегическое партнерство»?
http://www.rusk.ru/st.php?idar=156453
Юрий Болдырев. „Слабость наблюдаемая и истинная“

„Именно попытка заменить все человеческие ценности только деньгами, очень либеральная по своему духу попытка, стала главной причиной национальной катастрофы, которую все мы продолжаем переживать сегодня.
„А люди не живут ради наживы точно так же и почти по тем же самым причинам, по которым они не живут без воздуха: они к этому не приспособлены. Классическим в этом отношении примером является демографическая катастрофа. Причина „русского креста“, когда в считанные годы почти вдвое упала рождаемость и почти вдвое выросла смертность, и в первую очередь, конечно, причина падения рождаемости – потребительская переориентация общества“, – добавил он.

В Советском Союзе, отмечает Делягин, потребления в нашем нынешнем понимании почти не было. После долгого, длившегося несколько поколений потребительского голодания мы бросились на внезапно распахнувшиеся возможности и очень, очень сильно переели. Не в материальном выражении – по этой части наше общество едва ли не беднее, чем в советское время, но в идеологическом плане. Мы переели и сейчас мучаемся. Между тем, отметил эксперт, „человек как человек, как социальное существо просто не существует без сверхзадачи: без нее он превращается в биологический объект, а народ – в простую биомассу“. „И в этом отношении либералы, относящиеся к нашему народу как к биомассе, относятся к нему с точки зрения реализации своей объективной задачи – превращения людей в животных при помощи насаждения потребительской мотивации.
Почему же с самого начала не опирались на российский патриотизм, не создавали, не пестовали его? Чего боялись? Так вот, не боялись: дело совершенно в ином. Дело в том, что в ходе любой революции к власти на определенном этапе вылезает чужеродный для данного общества элемент – это закон природы. Причина проста: революция обычно требует безумной жестокости, на которую человек, тесно связанный с соответствующим обществом, сроднившийся с ним, попросту не способен. Поэтому верх берет чужеродный элемент, которому доступна инфернальная жестокость, потому что жертвы революции для него – бесконечно далекие, чужие люди“.
„Наши реформаторы вошли в криминальную революцию начала 90-х годов младшими научными сотрудниками. В силу упрощения коммуникации, вызванной глобализацией, Запад был для них гораздо проще и понятней, чем собственная страна. Советский Союз был ведь действительно очень сложно и во многом скрыто от поверхностного наблюдателя устроенным обществом. Наши младшие научные сотрудники читали книжки про Запад, а книжек про Россию не читали, да и собственно российской жизнью не жили. В результате для них приятней, а часто и понятней собственной страны были Франция, Италия, Соединенные Штаты. И в силу этого они во многом были изначально враждебны своей стране“, – полагает эксперт.
„Российским либералам в целом, насколько я могу судить, свойственна глубокая искренняя ненависть к стране, в которой они живут, – продолжил М.Делягин. – Это имеет объективные причины, потому что это люди с большими запросами, а с другой стороны – с тонкой нервной организацией. Они болезненно сталкивались с нашей тупой, дуболомной системой управления. Ведь в странах типа России одновременно существуют очень разные культуры, и система управления, вынужденная приспосабливаться ко всем сразу, поневоле сдерживает наиболее культурную часть общества. Позволяет ей развиваться, достигать невиданных высот в своей сфере, поддерживает, но при этом и сдерживает тоже. И культурный человек мучается, страдает от этого сдерживания и, понятное дело, протестует. Если человек нормальный, он понимает ситуацию, констатирует, что да, не ту страну назвали Гондурасом, и борется, способствуя ее улучшению. И на этом все заканчивается, потому что в целом ему приятнее жить здесь, чем в гондурасах, и в итоге он своей борьбой приносит пользу своей стране. Грубо говоря, он сражается с ворами, а не с Россией, и потому сражается за Россию. Однако в исключительных случаях это положение вырождается в ненависть к своей стране. И в условиях революции люди, которые по названным причинам глубоко и искренне ненавидят свой народ, всплывают наверх“.
Но вслед за первым поколением либералов, отметил далее аналитик, пришло новое поколение, „поколение коррупционеров, образовавших класс клептократии“. „Они живут ради потребления и ни для чего больше. И коррупция является их образом жизни просто потому, что она является наиболее удобным способом обеспечения потребления. В отличие от либералов, они рвут страну на куски не от ненависти к ней, упаси Боже. Их мотивация проще и страшней: „Ничего личного, только бизнес“. Потому что смысл жизни – потребление“, – считает Делягин. „И, соответственно, человек, живущий ради потребления и при этом занимающий какой-то пост, объективно будет служить не своей стране, а странам более удобного потребления“, – добавил он.
Главной же особенностью либерального сознания Делягин считает тоталитарность: „Либерал вам будет петь про плюрализм мнений до скончания века, но при этом он четко будет исходить из того, что есть лишь две точки зрения: одна его, а другая неправильная. И либералы относятся ко всему остальному миру именно с этой точки зрения. Когда они видят человека, у которого есть какие-то ценности, они испытывают глубочайший шок, потому что не понимают, как это? Для них это выродок – просто потому, что служит не деньгам, а чему-то еще“, – заметил Делягин.
„Когда вам кто-то говорит, что главное – это ваше потребление, что главное – это ваши деньги, знайте, что из вас хотят сделать животное, чтобы в лучшем случае держать вас в клетке и доить, а в худшем – сделать из вас вкусную ароматную котлетку с румяной корочкой. Человек устроен сложнее. Деньги – это инструмент. Мы живем не для того, чтобы дышать, хотя без дыхания мы умрем очень быстро. Деньги тоже необходимы, но мы живем не для потребления, как и не для дыхания. Как только мы забываем об этом, мы превращаемся в обезьян. Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи. Не нужно использовать сверхзадачи для злоупотребления. Не нужно обманывать, грабить и принуждать людей, опираясь на эту сверхзадачу. Но если у нас нет сверхзадачи, мы просто перестаем существовать, причем перестаем существовать значительно быстрее, чем западноевропейцы – заключил Михаил Делягин.
Михаил Делягин: „Россия – страна, которая существует, пока есть сверхзадачи“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185488

С другой стороны все еще проще: глобализация предельно ужесточила конкуренцию, которая идет уже просто на уничтожение. Огромная часть мира лишена возможности нормального развития, а глобальная реклама показывает ей жизнь американских миллиардеров как нормальный потребительский стандарт. Возникает ощущение, что, если у вас нет домика в Болгарии, то вы уже как бы и не совсем человек. И вы понимаете, что при сложившихся „правилах игры“ ваши дети и даже внуки из нищеты не выпрыгнут.
Михаил Делягин: „На рынке труда в России идет этническая чистка“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=731779

***

из Манифест „Русской Линии“

4. Отношение к Российской власти

Мы – православные патриоты России и поэтому относимся к власти смиренно и по совести, как данной нам Богом по слову Апостола: „ибо начальник есть Божий слуга, тебе на добро. Если же делаешь зло, бойся, ибо он не напрасно носит меч: он Божий слуга, отмститель в наказание делающему злое. И потому надобно повиноваться не только из страха наказания, но и по совести“ (Рим. 13: 4-5).
Так мы и стремимся комментировать действия власти – в зависимости от исполнения властными структурами своих функций, благословлённых им Богом. Если власть отступает от этого Божьего повеления – мы критикуем её действия, если действует в согласии с ним – поддерживаем и повинуемся.
Мы на стороне власти в её борьбе с преступностью, анархией и революцией, толкающими политическую и общественную жизнь к хаосу. Но если власть потворствует греху – мы стремимся это аргументировано обличить, помня при этом, что чаще всего не абстрактная власть виновата в потворстве греху, а конкретные её представители. Поэтому мы не охаиваем огульно российские власти, особенно это касается Президента, ибо мы помним Божью заповедь: „Судей не злословь и начальника в народе твоем не поноси“ (Исх. 22: 28).
Мы радуемся, когда российские власти озабочены проблемами русского народа, и нас огорчает, когда наши проблемы остаются на обочине интересов власти.

5. Отношение к церковной власти

В вопросах духовных мы безусловно послушаемся церковной власти и решительно отметаем попытки некоторой части православных патриотов противопоставить послушание другим христианским добродетелям. Молитва и пост невозможны без послушания и смирения, так и послушание невозможно без молитвы и воздержания. Вопрос же о том, что выше, послушание или пост и молитва, решается духовником для каждого верующего. Исходя из этого, мы смиренно принимаем решения церковной власти, не дерзая осуждать или разбирать духовные вопросы. В тоже время, осознавая себя паствой, мы открыто высказываем свои недоумения по каким-то вопросам церковной жизни, особенно из-за неурядиц советского и постсоветского бытия нашей Церкви и накопившихся в связи с этим канонических и нравственных проблем, и надеемся на их постепенное разрешение нашими пастырями.

6. Отношение к патриотическому движению

„Русская Линия“ предлагает обществу взгляд русских православных патриотов на происходящие в стране и мире события. Не удивительно, что особое внимание мы уделяем освещению событий внутри патриотического лагеря. При этом мы отказываемся от любого вида сотрудничества с не- или анти-православными патриотическими организациями, осуществляющими свою деятельность в среде русского народа. Полагая, что фундаментальные интересы русского народа прямо связаны с Православием, мы стремимся обличать идолопоклонников в среде русских патриотов. Русская линия, состоит на наш взгляд и в том, чтобы оказывать информационную поддержку тем национальным движениям народов России, которые действуют на благо России, даже если эти народы исповедуют свои традиционные религии.

7. Принципы освещения текущих событий

При освещении текущих событий внутренней и внешней политики мы стремимся придерживаться прагматического подхода Государя Императора Александра III. В каждом конкретном случае мы стремимся понять, какие выгоды или потери получит Россия от происходящих событий, способствуют ли они укреплению нашего Отечества. Это позволяет нам избавиться от идеологических клише, свойственных значительной части патриотического движения.

http://www.rusk.ru/manifest.php

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк. „Подвижнически наставления“

Настрой се да благодариш на Бога за всичко, слушайки словото на Апостола за всичко благодарете (1 Сол. 5:18). Дали си в скърби ли в нужда, или в притеснение, в болести или в телесни трудове – за всичко, което ти се случва, благодари на Бога, защото През много скърби трябва да влезем в Божието царство (Деян. 14:22). И тъй, не се съмнявай в душата си и не отпускай сърцето си, но си спомняй апостолското слово: и макар външно като хора да отиваме към своя край, вътрешно се обновяваме от ден на ден (2 Кор. 4:16). Ако не претърпиш страдания, не можеш да се издигнеш на кръста и да бъдеш причастник на неговите спасителни плодове.

Най-много се пази от духа на унинието, раждащ всичко зло и различните изкушения. Защо сърцето ти изнемогва и се отпуска заради скърбите, нанасяни ти от Христовите овци? Изслушай ме с внимание какво ще ти кажа: дълготърпението е майка на всичките блага. Погледни на Мойсей, който е избрал за себе си да страда заедно с Божия народ, вместо да има временна наслада от греха (Евр. 11:25).
Тебе те безпокоят помисли, насилвайки те да смутиш другите и сам да се смутиш от тях. Но знай, брате, че ако някой оскърби другиго с дело или с дума, то след това бива стократно повече оскърбяван. Бъди дълготърпелив във всичко и се предпазвай да не примесиш в каквото и да е твоята воля. Внимателно изпитвай твоите помисли, за да не заразят сърцето ти със смъртоносна отрова (сърденето) и да не те прелъстят да приемеш комара за камила и камъчето за скала, и да не заприличаш на човек, който има в окото си дърво, а гледа чуждата съчица.

Ако някой не понася унижения, няма да види и славата. И ако не се очисти от горчивината, няма да почувства сладостта. Ти си встъпил в средата на братята и в различни случаи ще бъдеш разгорещяван и изпитван: а златото се изпитва само чрез огън. Не си определяй нищо като правило, защото чрез това ще се подхвърлиш на борба и ще бъдеш подложен на грижи. Но със страх Божий изпитвай кое е подходящо за момента и нищо не прави по настроение. Колкото ти е възможно, отдалечавай се от гнева, не осъждай никого и обичай особено изкушаващите те. Ако вникнеш, ще намериш, че те именно ни докарват до преуспяване.

Защо изнемогваш в скърбите като плътски човек? Или не си чул, че ти предстоят скърби? И нима не знаеш, че много са скърбите на праведника (Пс. 33:20) и че те се изпитват като злато в горнило (в пещ)? И тъй, ако ние сме праведни, то нека благодушно да се подчиним на изпитанието чрез скърбите. Ако ли сме грешни, то да ги изтърпим като достойни за тях. Да си припомним всичките светии от началото на света и да си спомним колко са изтърпели те, вършейки доброто, говорейки доброто и пребивавайки непоколебимо в истината… Защо се отпуска (отслабва) твоят помисъл? Не се страхувай и не се бой, като лишен от мъжество, като невярващ, но ободри маловерните свои помисли. Възлюби скърбите във всичко, за да бъдеш опитен син на светиите.

И тъй, плачи, ридай, не искай да те считат за нещо, в нищо не сравнявай себе си с другите. Остави света, изкачи се на кръста, отхвърли от себе си земното, отърси праха от нозете си, като презреш позора (Евр. 12:2), не разпалвай заедно с халдейците пещта, за да не бъдеш изгорен заедно с тях от Божия гняв. Считай всеки човек за по-голям от тебе, заплачи за своя мъртвец, извади гредата от своето око, възстанови своя разрушен дом, извикай: Иисусе, сине Давидов, смили се над мене!… да прогледна (Лука, 18:38,41).
Докато имаме време, да внимаваме върху себе си и да се обучаваме в мълчание. И ако искаш да бъдеш спокоен за всичко, бъди мъртъв по отношение на всеки човек и ще се успокоиш. Това казвам относно помислите, относно всички дела, за връзките ти с хората и въобще за грижите.
Ти писа: „Помоли се за моите грехове“. И аз също ще ти кажа: „Помоли се за моите грехове“. Защото е казано: И както искате да постъпват с вас хората, тъй и вие постъпвайте с тях (Лука, 6:31). Макар и да съм най-окаян и най-нищожен от всички хора, но досега върша това според моята сила, по заповедта: и се молете един за друг, за да се изцелите (Яков, 5:16).

Ако не можеш да разсъждаваш за вярата, не разсъждавай. Твърдият във вярата, ако говори и се състезава с еретици или неверни, никога няма да се смути, защото има вътре в себе си Иисуса, Началника на мира и тишината. И такъв, чрез мирно разискване може да доведе много еретици и неверни с любов до познанието на нашия Спасител Иисуса Христа. Но за теб да разсъждаваш за други предмети е много по-високо от твоята мярка, дръж се за царския път, то ест за вярата на 318-те свети отци (а за нас сега – вярата, утвърдена от седемте Вселенски събора), в която си се кръстил. Тя заключава в себе си всичко най-точно за тези, които съвършено разбират. Внимавай, като мислиш най-много за греховете си и за това, как ще те посрещне Господ Бог.

***

Относно нощния сън, вечер се моли два часа, считани от залеза на слънцето, и като свършиш славословието, спи шест часа, после стани за бдение и бодърствай останалите четири часа. По същия начин и през лятото, но съкрати славословието и чети по-малко псалми поради краткостта на нощите.

Трябва ли да се питат старците за всички помисли, които се раждат в сърцето? Не трябва да се пита за всички, раждащи се в сърцето помисли, а само за тези, които остават дълго в човека и го нападат. Делото е сходно с това, когато човек, макар и мнозина да му досаждат, пренебрегва неприятностите и не се грижи за тях. Ако ли някой въстане и го нападне, тогава той се оплаква от него на управителя.

Вървете по този път, по който сме ходили и ние, следвайки своите отци. Не помня, ако сме имали спокойствие, да сме се възползвали от него, когато и да е. Но винаги се стараехме да прибавяме отвсякъде по малко теснота и скръб, боейки се от Този, Който е казал: Чедо, спомни си, че ти получи благата си, докато беше жив, а Лазар – злините. Сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш (Лука, 16:25) и помнейки, че през много скърби трябва да влезем в Царството Божие (Деяния, 14:22). Така постъпвахме и когато идваха в ръцете ни много придобивки и Бог знае в каква нищета живеехме заради Обеднелия за нас. Не е хубаво да си даваме покой във всичко. Който го търси, живее за себе си, а не за Бога, защото такъв човек не може да отсече своята воля.

Във всички случаи трябва да прибягваме към смирението, защото смирението лежи на земята, а лежащият на земята не може да падне. А този, който е нависоко, лесно пада. Ако сме се обърнали и поправили, това не е от нас, а е Божи дар, защото Господ отваря очите на слепи, Господ изправя прегърбени, Господ обича праведни (Пс. 145:8).
Болестта ни се дава от Бога за вразумяване и служи за нашето успяване, ако благодарим на Бога. Не беше ли Йов верен приятел на Бога? Но какво не претърпя той, благодарейки и благославяйки Бога? И най-сетне търпението му го доведе до безмерна слава. Потърпи и ти малко в болест и ще видиш Божията слава (Йоан, 11:40). А че не можеш да постиш по време на болест, не скърби. Бог не изисква от никого трудове свръх силите му. Освен това какво друго е постът, освен наказание на тялото, за да се усмири здраво тяло и да го направим немощно за страстите, по словото на Апостола: когато съм немощен, тогава съм силен (2 Кор., 12:10). А болестта е повече от това наказание и се смята вместо пост, и дори се цени повече от него. Който я понася с търпение, благодарейки на Бога, чрез търпението си получава плода на своето спасение. Вместо да отслабва силата на своето тяло с пост, то вече отслабва чрез болестта. Благодари на Бога, че си се освободил от труда да постиш. И ако и да ядеш десет пъти на ден, не скърби: ти няма да бъдеш осъден за това, тъй като постъпваш така не от снизхождение към себе си.

Да не те смущава врагът в твоята скръб. Нима изкушенията и скърбите се случват с когото и да било без Божие допускане? Не. Бог допуска това за наша душевна полза, а дяволът ни представя нещата по друг начин, както някога, когато е изгонил прародителите ни от рая. Но ние не вникваме в това и забравяйки, че Бог ни изпраща скръб за очистване от всяка сквернота, се смущаваме и униваме. Ако искаш да се спасиш, то не вярвай на този помисъл. Защото бесовете всяват в тебе злото семе и представят едно вместо друго. Не обвинявай никого в нищо. Но се старай във всичко да угодиш на ближния. И никога не помисляй лошо, защото чрез това ставаш зъл, тъй като злият мисли зло, а добрият – добро. Когато ти идва мисъл „Те говорят за мене“, знай, че врагът ти нашепва това. Никога нямай такива подозрения. Търпи всичко. Радвай се и се весели, защото голяма награда има търпението. А на демоните не вярвай, защото това, което ти показват те, нима е действителност? Те искат само по някакъв начин да те смутят.

„Изнемогвам от изкушения.“ Не изнемогвай, брате, Бог не те е оставил и няма да те остави. Знай, че присъдата, изречена от Гспод на нашия общ прародител Адам: с пот на лицето си ще ядеш хляба си (Битие, 3:19) е неизменна. Както златото, претопявано в пещта, става чисто и годно за царския венец, така и човек, разтапян от скърбите, ако ги търпи с благодарност, става син на царството. Вярвай, че всичко, което се случва с тебе, служи за твоя полза, за да получиш и ти дръзновение пред Бога.

***

Да не те правят слаб тревогите, които ти създават бесовските страсти и мечтанията. Вярвай ми, че макар бесовете и да ни безпокоят и изкушават, но няма да успеят нищо да направят, а още повече ще увеличат нашата добродетел, ако само прилежно внимаваме върху себе си, за да запазим малко търпение… И не се удивлявай, че след светите обещания и неизменни Божии дарования, бесовете отново надигат срещу тебе срамните си страсти, надявайки се да грабнат безмерното богатство, но си спомни колко безсрамни са били, когато след като сам Бог е засвидетелствал за свети Йов, какви беди и изкушения са повдигнали срещу него, за да съборят този стълб на търпението, но не са го победили и не са могли да разграбят съкровищата на неговата светла вяра и благодарност. Златото е станало по-чисто, след като е минало през огъня, тоест праведникът през многото изкушения. Бог е допуснал и след Неговото особено свидетелство за праведника Неговият раб да бъде изкушен, за да добие по-голяма чест и слава нашият Владика и Господ и да бъдат посрамени безответните врагове. Не унивай. Цели са печатите на обещанията. Надявай се на господа, бъди мъжествен и да укрепва сърцето ти (Пс. 26:14); който устои докрай, той ще бъде спасен (Матей, 24:13) в Христа Иисуса, нашия Господ.

Внимавай върху себе си. Демоните искат да те прелъстят към това, което е малко полезно, като: да спиш седешком или да не слагаш възглавница, същото, което е джоджен, копър и кимион внушават да се изостави най-важното в Закона (Матей, 23:23), тоест да се угаси гневът, да се изсуши разсъдителността и да се придобие послушание във всичко. Те всяват в тебе това, за да изнемощят тялото, от което ще паднеш в недъг и по неволя ще ти трябва мека постелка и различни храни. А по-добре бъди доволен с една възглавница и си почивай на нея със страх Божий. Сложи в съда си подправки от мислени билки като: смирение, послушание, вяра, надежда, любов, защото този, който ги има, урежда с тях пир на Небесния Цар Христос.

(Оскърбен съм от аввата, че той дава предпочитанието си на други.) Брате! Ти сам се изкушаваш! Нима не знаеш, че всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст? (Яков, 1:14). Не внимавай върху никого другиго, освен върху самия себе си, и не любопитствай за другите, понеже това не е полезно за тебе в никакво отношение. И виж чрез какво нищожно нещо е смутил сатаната сърцето ти. Стани, поддържан от Божията ръка, и не вярвай на твоите помисли, чрез които демоните ти показват работите така, както искат.

(Възникващите в мен помисли ми говорят: иди в чужда страна и там ще се спасиш.) Това е от врага, който ти предлага това под вид на правда, за да се надсмее над тебе и да те направи предмет на съблазън на мнозина, за да понесеш осъждане и заради тях. Впрочем ти се подхвърляш на него заради твоето нехайство и тщеславие. Към нехайството и тщеславието присъединяват своите козни и демоните, за да погубят душата ти. Внимавай и се старай върху себе си, подвизавайки се против помислите и самооправданието: в противен случай ти ще се подхвърлиш на страшно падение. Придобий твърдост и тя ще отдалечи от тебе свободата в отнасянето към ближните, причина на всичките злини в човека. Остави всичките си грижи и ще служиш свободно на Бога. Стани мъртъв за всеки човек и ще бъдеш странник. Считай се за нищо и твоята мисъл няма да те смущава. Не мисли, че ти си направил каквото и да е добро – и наградата ти ще се запази в цялост. Заедно с това помни, че ти няма да пребъдеш дълго в тялото и се старай да направиш това, което да ти даде дръзновение да кажеш в онзи ден: Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди (Пс. 118:60). Брате! Не може да се живее без труд и никой не се увенчава без подвиг. Принуждавай се да се подвизаваш за твоето спасение и Бог, Който иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание за истината (1 Тимотей 2:4), ще ти помогне.

Как да постъпваме при среща с други? При срещи с когото и да било, се ограничавай само с приветствие. После кажи: „Помоли се за мене, отивам на работа“ – и си иди. А когато те попитат за нещо и ти го знаеш, то кажи го и отмини. Ако не го знаеш, кажи: „Не знам“ – и си върви.
Искам да прекратя срещите: изведнъж ли да ги прекъсна, или малко по малко? – Ако прекъснеш срещите изведнъж, то ще бъдеш спокоен. А иначе ще бъдеш причина за много смущения и за себе си, и за другите.
(Служещият в болницата пита, дали да чете лечебни книги.) Чети, но четейки, или питайки някого за лекарство, не забравяй, че без Бога никой не получава изцеление. Който се посвещава на лечебното изкуство, трябва да се предаде на Божието име и Бог ще му даде помощ. Лечебното изкуство не пречи на човека да бъде благочестив. Но ти се занимавай с него като с ръчна работа, заради братята. Каквото вършиш, върши го със страх Божий и ще се запазиш чрез молитвите на светиите.

Всеки обича ближния си по своята мярка. Мярката на съвършената любов се състои в това, че заради тази любов, която човек има към Бога, обича и ближния си като самия себе си. Младите от неразумна любов един към друг и поради това, че се събират заедно, се подхвърлят на падение. Мярката на любовта им един към друг трябва да бъде такава: да не се клеветят един друг, да не се унижават, да не искат само своето, да не се обичат един друг заради телесна красота или заради каквото и да е телесно занятие. Да не седят един с друг без крайна нужда, за да не паднат в дързост, погубваща всички плодове на монаха и правеща го подобен на изсъхнало дърво.

***

„Помисълът ми каза, че ако се отдалеча самичък някъде и започна да живея сам, ще достигна съвършеното безмълвие.“ – Нашият Господ Иисус Христос преди кръста е претърпял много досади и унижения и след това вече се е възкачил на кръста. По подобен начин никой не може да достигне съвършеното и даващо много плодове безмълвие и успокоение – свято и съвършено, ако по-рано не страда заедно с Христа (живеейки сред братята) и не претърпи всичките Му страдания, спомняйки си за словата на апостола: но само ако страдаме с Него, така че с Него и да се прославим (Рим., 8:17). Не се самоизмамвай! Няма друг път за спасение, освен този.

Ако някой, съблюдавайки поста, примеси нещо към него по своя воля, или пости, търсейки човешка слава и придобивка от нея, то постът му е мерзък пред Бога: така е във всичко. Всяко добро дело, което се извършва не само поради любов към Бога, но към което бива примесена и своя воля, е нечисто и неприятно на Бога. Това може да се разбере и от божествения закон, който говори: Не засявай лозето си с два рода семена, за да не предадеш на заклятие рожбата на семената, които ти ще посееш и плода на лозето си (Второзаконие, 22:9-11; Левит, 19:19).
Изучавайки наизуст псалмите, не се превъзнасяй, за да не излезе, че изпълваш въздуха с безполезни слова, и за да не ти послужи за осъждане. Словото Божие е семето на доброто. Ако то бъде безплодно в тебе, то ти ще бъдеш осъден заедно с този, който е скрил среброто, дадено му за преумножаване.

Когато помисълът те хвали и ти не можеш да избегнеш неговата вреда, то постарай се да призоваваш Божието име и кажи на своя помисъл: „Писанието говори: Народе Мой! твоите вождове те въвеждат в заблуда и са развалили пътя, по който вървиш (Ис., 3:12). Същото прави и когато хвалят други, като си припомниш при това, че тези, които приемат човешка похвала, нямат полза, както сам Господ говори: Как вие можете да повярвате, когато приемате слава едни от друг, а не се стремите към славата на Единствения?“ (Йоан, 5:44). Въобще трябва да държим в ума и сърцето си, че хвалещият се с Господа трябва да се хвали (2 Кор., 10:17). Защото и да има у нас нещо по Бога, то всичко е с Божията помощ. Затова Апостолът, достигнал висшата мярка, не се хвали със себе си, но е казвал: с Божията благодат съм това, което съм (1 Кор., 15:10).

„Как да придобия умиление в молитвата, четенето и псалмопението?“ – Умилението в молитвата идва от спомнянето на своите грехове. Молещият се е длъжен да си припомни делата си и как биват съдени тези, които извършват подобни дела, страшния глас: Идете си от Мене, проклети, във вечния огън (Матей, 25:41). При четенето и псалмопението умилението идва, когато някой подтиква ума си към внимание върху произнасяните от него думи и възприема в душата си силата, която се съдържа в тях. Ако въпреки това продължаваш да бъдеш безчувствен, не се отпускай, а се труди търпеливо, защото Бог, Който приема нашето старание, е милостив, щедър и дълготърпелив. Спомняй си винаги думите на псалмопевеца: Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли (Пс. 39:1). Поучавайки се в това, имай упование, че Божията милост скоро ще те посети.

Мълчанието е по-добро и по-удивително, отколкото всички поучителни беседи. Него са почитали и прегръщали нашите отци и с него са се прославили. Но тъй като ние, поради нашата немощ, не сме достигнали това, че да вървим по пътя на съвършените, то ще беседваме за това, което служи за поука. И беседвайки, ще прибягваме до отеческите слова, а няма да се впускаме в изясняване на Писанието: защото това дело представлява немалка опасност за неопитните. Писанието е изречено духовно, а плътският човек не може да разбере духовното. По-добре да прибягваме към беседите и словата на отците и ще получим ползата, която се съдържа в тях. Но и тях ще ползваме умерено, спомняйки си за казалия: При много говорене не се избягва грехът (Притчи, 10:19). А за да не изпаднем при това във високоумие и самохвалство на помислите, нека помним, че ако не сме изпълнили на дело това, което говорим, то говорим за свое осъждане.
Ако мълчанието се признава за по-полезно от добрите беседи, то толкова по-полезно е то от беседите за средните (обикновените) неща (за градовете, селата, търговията, мира, войната и други подобни). Но когато не можем да замълчим, то поне да не продължаваме беседите, за да не изпаднем поради многото говорене в някаква вражеска мрежа.

Когато искаш да направиш нещо и виждаш, че в помислите ти има смущение, и че то остава и след призоваването на Божието име, макар и на косъм, то от това познай, че делото, което ти е внушено, е от дявола, и не го върши. Защото нищо, което извършваш със смущение, не е угодно Богу. Но когато промисълът се съпротивлява на смущението, тогава не трябва да считаме делото за вредно, а ще го разгледаме дали е добро, или не, и ако не е добро, ще го оставим. Ако ли пък е добро, ще го извършим, не обръщайки внимание на смущението.

Какво е самооправданието? – Самооправданието е отричане от греха, както виждаме при Адам, Ева, Каин и подобните им, които съгрешили, но желаейки да се оправдаят, са се отрекли от съгрешението си.

(Получилият удар от брата и искащият да се раздели с него.) Не се разпалвай, за да не направиш нещо в бързината, особено по отношение на човек, който е смутен от завистливия дявол в помислите си. Някои болни, помрачени от силна треска, досаждат на здравите, които им прислуждат, без сами да знаят това, защото болестта напълно ги е завладяла. Така и изкушаваният, макар че погубва душата си, не знае това, защото се е опил от страстта на недъга, под влиянието на противника, който извращава всичко пред него, за да го хвърли в рова на пагубата. Той не е достоен за гняв и отмъщение, но за съжаление и снизхождение. Чрез тях Бог допуска и ние да бъдем изкушени промислително, за да се явим пред Него изкушени. Да бъдем снизходителни към ближния във време на неговата външна и вътрешна борба, защото е казано: Един друг се подкрепяйте в изпитанията и така да изпълните Христовия закон! (Гал. 6:2). Не се изкушавай да напуснеш мястото и да се разделиш с брата си, защото това не е по Бога, а изпълняване волята на дявола, и ако го направеш, врагът няма да се успокои, а ще се надигне още повече. По-добре се помоли за брата от цялата си душа и го обикни в нашия Господ Иисус Христос.

***

Бог е дал на човеците два дара, чрез които могат да се спасят и да се избавят от всички страсти на ветхия човек: смирение и послушание. А ние не се стремим към тях, не желаем нито да пребиваваме в тях, нито да се ръководим от тях. Остави всички залитания, преклони шия чрез смирението и послушанието и ще получиш милост. Ако със смирение и послушание изпълняваш това, което чуеш от отците, то Господ ще ти даде своята блага помощ не само в делото, в което се упражняваш, но ще устрои така, че всичките ти работи да бъдат успешни, защото той пази пътищата на боящите се от Него и покрива пътеките им. Защо негодуваш? Защо спориш? Божията милост ще ти помогне, ако постоянно пребъдваш в Божието търпение. Престани да бъдеш гневлив, раздразнителен и завистлив. Умри за всеки човек. Кажи на помисъла: „Кой съм аз“ – прах и пепел (Битие, 18:27), псе (Матей, 15:27). Не разглеждай другите, унижавайки и осмивайки ги. Принуждавай се да не казваш: какво е това? (Сир.,39:22) Защо нямам наравно с този или с другиго?“ Но се труди прилежно в твоето малко ръкоделие със страх Божий и ще получиш за него немалко въздаяние.

„Как може да стане съучастник в блаженството този, който няма какво да даде?“ – Блаженството не е обещано само на тези, които дават милостиня. Блажени са бедните по дух, блажени са плачещите… (Матей, 5:3). И тъй, ако не можеш да дадеш милостиня, то бъди нищ духом, за да наследиш Небесното царство със светиите. Плачи за греховете си в този свят, за да се утешиш с плачещите, придобий кротост, за да наследиш земята. Бъди чист по сърце, за да видиш Бога в славата Му. Претърпи заради Господа хули, гонения и лъжливо злословие, за да се възвеселиш с радост, след като получиш голямо възмездие на небесата.

По-добре е да избягваме всякакви разговори с жени. Ако необходимостта ни кара да влизаме в общуване с тях, да потърсим други, чрез които да сторим това. Ако и това не е възможно, то встъпвайки в общение с тях, да се държим така, както тези, които се приближават към огън. Такива всячески се пазят, за да не се изгорят от него. Така и ние ще се държим с жените, като че ли пристъпвайки към огън, и в най-висша степен ще се утвърдим в страха Божий. Няма да поглеждаме към тях, каквото и да ни се случи. Няма да даваме свобода на очите, няма да се бавим в разговорите си с тях, защото от това се ражда огънят на пожеланието, но ще се постараем скоро да се отдалечим, молейки Бога да ни спаси в този труден час от мрежите на дявола, които са разпрострени пред нас и непрестанно ще си спомняме Бога – и Неговата велика сила ще покрие нашата немощ.
„Полезно ли ще е за мене да оставя жена си с намерение да постъпя в манастир?“ Ти не трябва да я оставяш по твое решение, защото ще нарушиш заповедта на Апостола, който казва: свързан ли си с жена, не търси развод (1 Кор., 7:27). Ако тя съгреши след тебе и започне да живее лошо, този грях ще бъде върху теб. Може да я оставиш само по съгласие, след като си се посъветвал с нея и заради полза. Но предостави това дело на Бога и той ще го устрои, както е угодно на Неговото човеколюбие.

За Блажени са миротворците… – по-добре е да умиротвориш собственото си сърце: това подобава на всекиго. И блажен е, който върши това. А да примиряват каращите се не подобава на всички, но само на тези, които могат да го предприемат без вреда за себе си. Немощният трябва да се радва на на мира между всички, но да не се прави на посредник за примирение на хората, а може би само на тези, които обича по Бога. И то само когато това не му причинява душевна вреда.

Никога не спори за вярата: Бог не изисква от тебе това, но само – да вярваш правилно, както си приел от светата църква при кръщението, и да пазиш заповедите Му. Запази това и ще се спасиш. Ако пък бъдеш запитан, кажи: „Простете ме, свети отци, това е по-високо от мен.“
Не изследвай нищо от това, което Бог не изисква от тебе, но бъди доволен, както казах по-горе, с изповядването на светата вяра и не любопитствай за нищо свръх това.
Когато ти се случи да бъдеш с миряни и те започнат да празнословят, то ако нямаш особена необходимост от тях, напусни ги. А когато си заставен, то обърни се вътрешно с ума си към молитвата, без да ги осъждаш, но признавайки своята немощ. Впрочем, ако те са разположени добре към тебе и ти знаеш, че охотно слушат Божието слово, то опитай се да промениш този празен разговоор на полезен – като им разкажеш нещо от житията на светиите.
Когато някой от твоите познати държи на еретически мъдрувания, увещавай го да познае правата вяра, но не спори с него и не искай да чуеш какво мъдрува той, за да не се заразиш от неговата отрова. Ако той пожелае да чуе истината на вярата, доведи го при светите отци, които могат да му бъдат полезни в Христа. По този начин ти ще му помогнеш по Бога, без да си навредиш. Но ако той след първото и второто увещание не се поправи, то от такъв, по словото на апостола, страни (Тит, 3:10).

„Помисълът ми представя моите недостатъчни средства, като ми внушава, че аз не мога да се изхраня с моите домашни и поради това ме напада скръб.“ – Това е излишна скръб. Ако имаме надежда на Бога, Той Сам би ни ръководил по Своята воля. И тъй, възложи на Господа твоята печал (Пс. 54:23) и Той ще даде всичко необходимо на теб и на твоите домашни без печал и скръб. Кажи Му: Да бъде Твоята воля и Той няма да те остави в скърбите.

„Във всяка храна има естествена сладост: не причинява ли тя вреда на този, който я приема?“ – Господ Бог е дал на всеки род храна сладост, и тези, които я приемат с благодарност, не получават никаква вреда от това. Трябва винаги да се предпазваме от пристрастие, защото то носи вреда на душата.
„Не е ли неправилно да правя нещо така, че да бъде хубаво – например, когато строя здание или върша нещо друго?“ – Да се върши нещо така, че да бъде чисто и красиво, не е неуместно, заради употребата, за която е предназначена тази вещ, но без пристрастие, защото Господ се радва на всяка чистота. Ако ли примесиш пристрастие от себе си към вещта, то спомни си, че тя ще изгние, и ще се успокоиш.

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк, Добротолюбие, 1,5,7,9,12,15-18, 22,31,40,42-43,46,49, 53,55,57,61,65-67,70, 72,81-82,85,87,93-94,96,98,100, 110,116,120-121,123,127-130,134,136-137

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Йоан Лествичник. „Борбата с главните страсти“

Питали са ме миряни: „Как ние, живеейки с жени и оплитайки се в светски задължения, можем да се докоснем до най-съвършения християнски живот?“ Аз им отвърнах: „Цялото добро, което сте в състояние да направите, вършете. Никого не осъждайте, не крадете, не лъжете никого, пред никого не се гордейте, нямайте към никого ненавист, не отсъствайте от църковните служби, бъдете милостиви към нуждите на другите, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чужда чест и пазете вярност спрямо вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеко от Небесното Царство.“

Нека ти бъде отец този, който може и желае да ти помогне в отхвърлянето на бремето на твоите грехове, а майка – съкрушението, което може да те умие от нечистотата. Брат – сътрудникът и ревнителят към горното. За неразделна твоя съжителка си вземи паметта за смъртта. Нека бъдат твои мили чеда сърдечните въздишки. Твоето тяло да бъде твоят роб, а небесните сили направи твои приятели, които във време на изхода на душата ти могат да ти бъдат полезни, ако наистина ги спечелиш за приятели.

Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго – угризението на съвестта на още падащите в своя грях, и друго – блаженото богатство на смирението, което посещава съвършените чрез въздействието на Бога… Поради какво и как стават паденията, е тъмно и съвършено непостижимо за душата: кои от тях се случват поради нехайство, кои – поради промислително изоставяне при Божието домостроителство, кои – поради отвръщане от Бога. Един, впрочем, ми каза, че ние скоро се изправяме от паденията, които се случват с нас по домостроителство, защото Пребиваващият в нас не позволява демонът на смъртта да ни държи дълго.

Да вникнем дали не е престанала да ни изобличава съвестта, защото е потисната от злото, а не поради това, че е станала чиста. Признак на възстановяване от падението е постоянното съзнание, че си длъжник.
Да внимаваме всички ние, особено падналите, за да не влезе в нас пагубното учение на безбожния Ориген. То, скверното, е изтъквало предимно Божието човеколюбие, което допада много на сластолюбците.

Чувството на душата е нейно естествено свойство, но грехът заглушава това чувство. Съзнанието докарва или прекъсване на злото, или намаляването му. Съзнанието е рожба на съвестта, а съвестта е слово и изобличение от ангела пазител, даден ни при кръщението.
Желаещият да се избави от бремето на своите грехове, да подражава на тези, които стоят над гробовете извън града, и да не престава да излива топли и горещи сълзи, да не прекъсва безгласните си сърдечни ридания дотогава, докато не види Иисуса да дойде и да отмести от сърцето камъка на ожесточението и като развърже нашия ум от веригите на греха, както Лазар, да заповяда на своите слуги – ангелите: Разповийте го и оставете го да ходи (Иоан, 11:44) към блаженото безстрастие.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 1.10,23; 2.3,11-12,25-26

Нека дерзаят тези, които са раболепствали пред страстите и са се покаяли: защото ако и да са паднали във всички ями и да са били оплитани във всички мрежи, и да са боледували от всички недъзи, но след оздравяването си ще бъдат светилници и лекари за всички, светила и наставници, откривайки свойствата и видовете на всеки недъг, и със своята опитност ще спасяват ближните си от падения.

Да не скърбим, когато, просейки нещо от Господа, дълго време не сме чути. Господ Сам по Себе Си би искал всички хора в едно мигновение да станат безстрастни (но среща големи препятствия от нашата воля).
Всички, които искат нещо от Господа и не го получават, без съмнение не го получават по една от следните причини: защото искат преждевременно или защото искат повече от своята мярка, или поради тщеславие. Или затова, че ако получат просеното, ще се възгордеят или ще паднат в нехайство.
Случва се, че в някои, не само между верните, но и при неверните, се отстраняват всички страсти, като остава само една, която като първенстващо зло заменя всички останали и която е толкова вредна, че може да свали и от самото небе (това е гордостта).

Известно ми е и друго отстъпление на онези зверове [бесовете], случващо се тогава, когато душата съвършено се утвърди в греховните навици. Виждаме пример за това при младенците, които от дълга привичка свикват да смучат палците си, когато майките не им дават да сучат.

Грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на страстите. Той е подарил много добродетели на нашата природа, в числото на които са: милостинята, защото и езичниците са състрадателни; любовта… вярата, надеждата…
Но що се отнася до чистотата, безтневието, смиреномъдрието, молитвата, бдението, поста и постоянното умиление, то тези добродетели са по-висши от естеството. На някои от тях са ни научили хората със своя пример, образец на други за нас са били ангелите, а на трети учителят е бил сам Бог, Който ги е дарувал.

Едно нещо е да се борим против помислите, друго – да им противоречим, и трето – да не ги смятаме за нищо и да стоим по-високо от тях или да властваме над тях. Средният от тях – можещият да противоречи – често прибягва към първия способ поради своята неподготвеност (незрялост). Но първият не може още по втория начин да отблъсква своите врагове, а третият накрая се смее над враговете.

Не позволявай да те завладеят онези чужденци, които те подбуждат да изпитваш неизследимите съдби на божествения промисъл и по отношение на хората, и тайно внушават, като че Господ гледа на лице. Това са изчадия на самомнението…

Съвършено очистилият се от страстите вижда душата на ближния – не самото й същество, но нейното устройство, чувства и разположения. Преуспяващият обаче още съди за душата по телесните й действия.
Немощните по душа трябва да познават Божието посещение и Неговата милост към тях по телесните болести, беди и външни изкушения. Съвършените обаче Го узнават по присъствието в тях на Светия Дух и по умножаването на дарованията.

В случващите ни се изкушения бесовете ни внушават да кажем или да направим нещо неразумно. И когато не могат да ни победят, то тихо пристъпвайки, ни внушават да благодарим гордо на Бога.

Някои са узнавали Божията воля по следния начин: отсичали са своя помисъл така, че той да не клони нито към едно, нито към друго желание на душата – нито към подбуждането към дело, нито към противоречието му, и оголвайки ума от собствената му воля, го представяли пред Бога с гореща молитва в продължение на определен брой дни. И са достигали до познанието на Неговата воля – или с това, че мисления Ум мислено я е изричал в техния ум, или с това, че едното от онези две помишления съвсем изчезвало от тяхната душа.

Има мъжествени души, които от силна любов към Бога и сърдечно смирение дръзват да извършат дела, които превъзхождат тяхната мярка. Но има и горди сърца, които се решават на такива начинания (по внушение на нашите врагове), защото враговете често ни подстрекават към дела, които превъзхождат нашата мярка, та след като не постигнем успех, да паднем в униние и да оставим дори тези дела, които са съразмерни с нашите сили – и по този начин да станем посмешище за нашите врагове.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.8,36-38,41,43-44,52,55,64-65,67,71,76

Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват божествените Писания. Те обикновено правят това в тщеславните сърца и още повече при тези, които имат светско образование, та измамвайки ги малко по малко да ги хвърлят в ереси и хули. Ние можем да познаем това бесовско богословие, или по-добре казано, богоборство, по смущението, по безредната и неприлична радост, която чувства душата по време на тези тълкувания.
Ние никога няма да престанем да преуспяваме в добродетелите и любовта, нито в този век, нито в бЪдещия, приемайки винаги нова светлина на разума с просвещаването свише. И ангелите, тези разумни същества, не пребивават без преуспяване, но винаги преминават от слава към слава и от разум към разум.
Не бъде строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, докато са лениви за доброто дело. Защото недостатъкът в делото често се допълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мярка: някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, други напротив – в делото.

Бесът на блуда, и гнева, бесът на чревоугодието, бесът на унинието и сънливостта нямат свойството да възгордяват ума ни (а напротив, смиряват го). Бесовете на сребролюбието, властолюбието, многословието и много други присъединяват към злото на греха обикновено и злото на превъзнасянето. И бесът на осъждането им прилича в това.

Както бедните, виждайки царските съкровища, още по-дълбоко съзнават своята нищета, така и душата, четейки разказите за великите добродетели на светите отци, неволно още повече се смирява в своя начин на мислене.

Както този, който няма пътеводител, лесно се заблуждава по своя път, макар и да е много учен, така и вървящият по собствената си воля по пътя на монашеството леко загива, макар и да познава мъдростта на целия свят.

Намаляването на злодеянията ражда отдалечаване от тях. Отдалечаването от тях е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението, началото на извършването на спасението е добрата решимост (да угаждаме на Бога). Тази добра решимост ражда трудове, началото на трудовете пък ражда добродетелите. Началото на добродетелите са техният цвят, а цветът на добродетелите е делото. Рожбата на добродетелите е постоянството на мисълта и ревнуването за него. Плод и рожба на постоянната мисъл (и ревност) е навикът. Рожба на навика е изпълването на душата с добро, а то пък е майка на страха. Страхът ражда съблюдаване на заповедите, небесните и земните, а съблюдаването на заповедите е знак на любовта. Началото на любовта е начало на смирението, а богатството на смирението е пълнотата на любовта и след това съвършеното вселяване на Бога в станалите чисти по сърце чрез безстрастието, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.84-86,92,102,106,108

огато дойде гост, чревоугодникът иска да прояви любов, подтикван от страстта на преяждането, и мисли, че случаят, който му налага да нахрани госта, му разрешава и на него да върши всичко. Той смята посещението на другия за предлог, който му позволява да пие вино. И под вида на добродетел, става роб на страстта.

Умът на постещия се моли трезвено, а умът на невъздържания е изпълнен с нечисти мечтания. Насищането на стомаха изсушава източниците на сълзи, а стомахът, изсушен от въздържание, ражда сълзи.

Веднъж, когато бях още млад, стигнах един град или селище, и там по време на обеда ме нападнаха внезапно помисли на преяждането и тщеславието. Но боейки се от изчадията на преяждането, аз реших по-добре да бъда победен от тщеславието. При миряните коренът на всички злини е сребролюбието, а при монасите – преяждането.

Както изсъхналата кал не допада на свинете, така и плътта, изсушена от подвизи, вече не задоволява бесовете.

***

Който се опитва само с въздържание да пресече тази война [с блуда], е подобен на човек, който се стреми да изплува от бездната на морето, действайки с една ръка. Съедини въздържанието със смирението, защото първото без второто се оказва неполезно.

Паметта за смъртта да заспива и да се събужда с тебе, заедно с Иисусовата молитва. Защото нищо друго не може да ти даде толкова силно застъпничество през време на сън.

Някой си, като видял необикновено красива жена, прославил Твореца заради нея. От това, че я гледал, у него се разгоряла любов към Бога и от очите му бликнали сълзи. И дивно беше да се гледа как това, което за друг би послужило за погибел, при него свръхестествено е станало венец на победата. Ако такъв човек винаги в подобни случаи има същото чувство и отношение, той е станал нетленен преди възкресението.

Разсъдителните… определят, че прилогът е проста дума (мисъл) или образ на някакъв предмет, отново явил се в ума и внасян в сърцето. Съчетанието е събеседване с явилия се образ, със страст или безстрастно. Съгласяването е склоняване на душата към видяното, съединено с наслада. Пленяването е насилствено и недоброволно увлечение на сърцето от видяното или съвършено сливане с него, разоряващо доброто му устройство. Борба се нарича усиленото съпротивление на борещия се, което свършва или с победа, или с поражение – според неговата воля. А страст се нарича такова похотливо предразположение, което, като се загнезди в душата, чрез дългия навик става за нея като че ли природно свойство, така че душата вече доброволно и сама по себе си се стреми да го удовлетвори… и друг помисъл… наречен връхлитане (набег) на мисълта, който, без да има определено време, без дума и образ, с бързината на стрела, внушава изкушаващата страст.

В такъв случай ти се отдели от хората колкото можеш по-скоро, за кратко време, и там, повдигнал нагоре очите си, ако ти е възможно, душевно, а ако не – поне телесно, и кръстовидно простирайки нагоре ръцете си, за да посрамиш и победиш по този начин мисления Амалик, зови към Можещия да те спаси, не с претрупани думи, а със смирение: Помилуй ме, защото съм немощен (Пс.6:3). Тогава от опит ще познаеш силата на Всевишния и неведимо, чрез невидимата помощ, ще обърнеш в бягство невидимите. Като навикнеш по този начин да воюваш, скоро и само с думата си ще прогонваш враговете си, защото това второто се дава от Бога на подвизаващите се като награда за първото.
Пий оскърбленията и като жива вода от всеки човек, който желае да те напои с това лекарство, очистващо от блудната страст. Защото тогава ще просияе дълбока чистота в душата ти и Божията светлина няма да намалее в твоето сърце.

Както за земния цар е мерзък този, който стои пред него и в същото време отвръща лицето си от него и беседва с враговете му, така и на Господа е отвратителен този, който стои в молитва и приема нечисти помисли.

„Вътре в мен е моят [на блудната страст] баща: самолюбието (самоугодието и самосъжалението). Моето разгорещяване се подготвя отдалече от всякакъв вид самоугаждане и успокояване.“

***

Сребролюбието е дъщеря на неверието. То дава като предлог за себе си разните немощи, приближаването на старостта, внезапен глад поради настъпване на суша.
Сребролюбецът се присмива на Евангелието и доброволно го нарушава. (Духът на Евангелието е любов). Но който има любов, няма да опази парите. Който предполага, че може да живее и с едното, и с другото (с любовта и парите) лъже сам себе си.

Сребролюбието започва с предположението да се раздава милостиня, а се свършва с ненавист към бедните. И сребролюбецът, докато събира, е милостив, а щом е събрал, стиснал си е ръцете.

Безкористният е отстранил всички грижи за земното, не се грижи за живота и житейското и шества по своя път без спънки. Той е господар на света, който е възложил цялата си скръб на Бога. Той няма да каже на човек за своята нужда, но приема всичко, което идва, като от Божията ръка.

Този, който е вкусил горното, не смята за нищо долното. Този обаче, който не е вкусил първото, се услажда от придобиването на последното.

Велик е благочестиво отреклият се от всякакво имущество, но който се е отрекъл от своята воля, е свят. Първият ще получи стократно или в имущество, или в дарования, а вторият ще наследи вечния живот.
Вълните не напускат морето, а гневът и скръбта – сребролюбеца.
Непоколебимата вяра пресича всички грижи, а паметта за смъртта научава да се отречеш и от тялото.

Корен на всички злини е сребролюбието (1 Тим. 6:10), защото то създава ненавистта, разбойничеството, завистта, раздялата, враждата, смута, злопаметството, жестокосърдието, убийството.

Голям срам е за нас, след като сме оставили всичко, след повикването, с което Господ, а не човек, ни е призовал, да се грижим за каквото и да е, което не може да ни помогне във времето на нашата голяма нужда – при изхода на нашата душа. Това именно значи, както е казал Господ, да се обърнем назад и да не бъдем устремени към Царството небесно.
Бесът на сребролюбието се бори с безкористните и когато не може да ги победи, тогава им представя бедните и под предлога на милосърдието ги увещава да станат от безкористни отново користни.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4а.5,12,22,29; 4б.16,21,26,30,36-37,41-42,49,51; 4в.1-2,7,9,13,15-17,19,24-25

Гневът е припомняне на скрита ненавист, сиреч злопаметство. Гневът е желание да причиниш зло на огорчилия те. Избухливостта е мигновено припламване на сърцето. Огорчението е неприятно, досадно чувство, което е заседнало в душата. Яростта е погубване на доброто настроение и посрамване на душата.
Безгневието е ненаситно желание за унижения, както в тщеславните има безкрайно желание за похвали. Безгневието е победа над естеството, която е постигната с трудове и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Кротостта е неподвижно устройство на душата, което остава еднакво както при униженията, така и при похвалите.

Началото на безгневието е мълчанието на устата при възмущението на сърцето. Средата му е мълчание на помислите при слабо смущение на душата. А краят – непоколебимата тишина при духането на нечистите ветрове.
Нищо не е така неуместно за каещия се, както гневът, защото призоваването на Бога изисква велико смирение, а раздразнителността е признак на високо мнение за себе си.
Ако пределът на кротостта е в присъствие на раздразващия ни да пребиваваме в мирно и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е, когато, останали сами, свирепо водим война с оскърбилия ни, като показваме това с думи и движения.
Мълчанието на устата е първото оръдие против гнева; но под покривалото на мълчанието може да се крие злопаметството. И това е по-лошо; по-добре е да се изкажеш, макар и с гняв. Някои в гняв не се хранят и с това още повече задълбочават в себе си тази страст. А други ядат много: и поради това стигат до беснуване.
Началото на блаженото безгневие е търпеливо да се понасят всички унижения, въпреки горчивината и болката на душата. Средата е сърцето ти през това време да бъде без скръб и без печал. Съвършенството – ако му се случи да бъде унизено, да го счита за похвала.

Когато злопаметстваш, върши това срещу демоните, враждувайки – враждувай винаги срещу твоето тяло. Плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди.

Не се считай за избавен то тази рана, когато се помолиш за оскърбилия те или му отвърнеш с подаръци, или го поканиш на трапезата си. Но когато, като чуеш, че той е подхвърлен на някаква душевна или телесна злополука, те заболи за него и заплачеш за него, като за самия себе си.

От опита е доказано, че за каквито грехове осъждаме ближните – телесни или душевни, в същите падаме самите ние.
Знай, че да порицаваш с удоволствие учението, делата и добродетелите на ближния, е признак на злопаметните и завистливите хора.
Виждал съм хора, които тайно извършват тежки престъпления, останали неразкрити, и като се мислят за чисти, безжалостно нападат паднали в леки, на разгласили се прегрешения.

Разгневяващият се и лицемерът се срещнали и в техния разговор не можело да се намери една правдива дума. Като погледнеш в сърцето на първия, ще намериш само ярост, а като разгледаш душата на втория – ще намериш лукавство.

***

Който е възненавидял света, е избягал от скръбта. Ако ли някой има пристрастие към нещо видимо, то още не се е избавил то нея, защото как няма да се опечалиш, когато се лишиш от любимо нещо? Макар че трябва да бодърстваме във всяко отношение, но най-много трябва за това.

На друг един – Македоний, старец, по справедлив повод като наказание било определено да бъде винаги между новоначалните. Но когато срокът свършил, той сам помолил да го оставят под тази унизителна епитимия, като тежко съгрешил. След това изповядал пред св. Иоан Лествичник: „Никога не съм бил така свободен от всяка вътрешна борба и не съм чувствал сладостта на божествената светлина така, както сега.“

***

Унинието е отслабване на душата, небрежност към подвизите, отвръщане от обета. То облажава миряните, клевети Бога като немилостив и безчовечен. Когато пее псалми, върши това безредно, в молитвата е немощно, в телесните трудове е здраво, като желязо, при ръчния труд е усърдно, за послушанията – бързо и охотно.
Монахът, който обича парите, не познава унинието: той ежедневно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). И друго: за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34).

Аз [унинието] имам много родители: понякога безчувствеността на душата, понякога – забравата за небесните блага, а понякога и прекомерните трудове. Моите чада, които пребивават с мен са: промяна на местопребиваването, пренебрегване на заповедите на духовния отец, забравяне за последния съд, а понякога и оставяне на монашеския обет. Противниците, които ме връзват, са псалмопението и ръчният труд. Моят враг е мисълта за смъртта. Умъртвява ме молитвата с твърда надежда за придобиване на вечните блага.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4г.1,4-6,9-10,12,17,23,26,36,39-40,43; 4д.1,11; 4е.1,11,15

Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм, когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Побеждавам се от тщеславието, когато съм облечен в хубави дрехи. Но обличайки се в лоши, също съм тщеславен. Започвам да говоря и се побеждавам от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен.
Тщеславния човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но в действителност угажда не на Бога, а на хората.

Когато бесът на тщеславието вижда, че подвижникът е придобил макар и малко мир в сърцето, веднага го подбужда да отиде в света, казвайки: „Иди, за да спасяваш погиващите души.“

Тщеславието много леко се присъединява към естествените дарби и чрез тях често хвърля в погибел своите нещастни роби.
Който се гордее с естествените си дарби, например с остроумието си, лесното разбиране, изкуството да чете и да произнася, бързината на ума и други подобни способности, без труд постигани от него, никога няма да получи по-висши от естествените блага. Защото „неверният в малкото“ и „в многото ще бъде неверен“ поради своето тщеславие.
Похвалите възвишават и възгордяват душата. Когато душата се превъзнесе, обхваща я гордостта, въздига я до небесата и я сваля в бездната.
Простите по сърце не са подхвърлени много на тази отрова. Защото тщеславието е погубване на простотата и лицемерен живот.

Тщеславието обича да се явява тържествено на престола на многословието. Мълчанието на устата унищожава тщеславието.
Ако крайното тщеславие е когато човек и насаме проявява тщеславни постъпки, то признакът на пълното му отсъствие е и в присъствието на другите да не биваш ограбван от тщеславна мисъл.

***

Гордостта е отхвърляне на Бога, презиране на човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, пропъждане на Божията помощ, виновница за паденията, източник на гнева, безмилостен изследовател на чуждите дела, безчовечен съдия, противница на Бога, корен на хулата.
Началото на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамно разгласяване на своите трудове, самохвалство в сърцето, ненавиждане на изобличаването. А краят – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание, бесовски характер.
Виждал съм хора, които с устата си благодарят на Бога, а в мислите си възхваляват себе си. Ясно доказателство за това е фарисеят, когато е казвал: Боже, благодаря Ти (Лук. 18:11).

Срамно е да се хвалим с чужди достойнства и крайно неразумно е да се гордеем с Божиите дарования. Превъзнасяй се само с тези добродетели, които си извършил преди своето рождение. А тези, които са се изпълнили след рождението, ти е подарил Бог, както и самото рождение. Ако си вършил някакви добродетели без помощта на ума, то нека само те да бъдат твои, защото и самият ум ти е подарен от Бога. И ако си извършил някакви подвизи без тяло, то само те са поради твоето старание, защото и тялото ти не е твое – а е Божие творение.

Да не преставаме да изпитваме сами себе си и да сравняваме нашия живот с тоя на живелите преди нас свети отци и светила. И ще видим, че не сме направили още нито крачка, за да тръгнем по следите на живота на тези велики мъже, и даже обета си не сме изпълнили както трябва, но пребиваваме още в светски начин на живот.

Прилежното покаяние и плачът, очистен от всякаква сквернота, изграждайки храма на смирението в сърцето, разрушават издигнатия върху пясък бордей на гордостта.

Смиреномъдрият монах не любопитства за непостижимите предмети, а гордият иска да изследва и дълбочините на Божиите съдбини.
Бесовете пристъпили към едного от най-разсъдливите братя и го облажавали. Но този смиреномъдър монах им казал: „Ако бяхте престанали да ме хвалите в душата ми, то от вашето отстраняване бих заключил, че съм велик. Ако не престанете да ми възхвалявате, то поради вашата похвала аз виждам своята нечистота. Защото всеки горделив по сърце е гнусота пред Бога (Притч. 16:5). И тъй, или се отстранете – за да се почета за велик човек, или пък хвалете – и аз ще придобия за вас велико смирение.“ Те били поразени от този двуостър меч и веднага изчезнали.
Нечистите бесове тайно влагали похвала в сърцето на един внимателен подвижник. Но той, наставляван от Божественото вдъхновение, успял да победи лукавството на духовете със следната благочестива хитрост: написал на стената на своята килия имената на най-високите добродетели: съвършена любов, ангелско смирение, чиста молитва, нетленна чистота и други подобни. Когато след това помислите започнали да го хвалят, той им казал: „Да отидем на изобличаване“, и прибавил: „дори когато придобиеш всичките тези добродетели, знай, че още си далече от Бога“.

Естественото свойство на лимоновото дърво е такова, че то, когато няма плодове, повдига клоните си нагоре. А когато се навежда, раждат по-скоро. Придобилият знание разбира това.

Нищо не смирява душата така, както да живееш в нищета и да се препитаваш от подаяния.
Който в разговор иска упорито да защитава своето мнение, макар то и да е справедливо, да знае, че той е обзет от дяволски недъг (гордостта), и ако постъпва така в разговор с равни, то може би изобличението на по-старите ще го излекува. Ако ли той се държи така и с по-големи от него и най-мъдри, то хората не могат да излекуват тази болест.

Бъди ревностен, но в душата си, без ни най-малко да го показваш във външното си поведение, нито с вида, си, нито с думи, нито с някакъв знак. Приличай във всичко на братята, за да избегнеш високоумието.

***

Безстрастен се нарича този, който е направил плътта си неуязвима за страстите, възвисил е ума си по-високо от всяка твар, покорил е всичките чувства на ума, представил е душата си пред лицето на Господа, винаги простирайки се към Него, даже свръх силите си.
Безстрастният – защо да говорим много? – вече не той живее, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както е казал написалият с добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих (2 Тим. 4:7).

От послушанието се ражда смирение, а от смирението – безстрастието, което е завършек на смирението. Начало на смирението е послушанието. А безстрастието, което е дъщеря на смирението, е негов край.
Някои изнуряват своето тяло за добиване на безстрастие и богатствата на дарованията, чудотворенията и силите на прозорливостта. Но те, бедните не знаят, че не трудовете, но повече от всичко смирението е майка на тези блага.
Който се е съчетал в брак с добродетелта смирение, е кротък, тих, лесно се умилява, милосърден, най-много мирен, радостен, покорен на доброто, без тъга, бодър, не се лени и – с една дума – безстрастен. Защото Господ си спомни за нас в нашето унижение, защото е вечна милостта Му; и ни избави от враговете ни, защото е вечна милостта Му (Пс. 135:23-24) – от страстите и от нашата сквернота.
Мнозина скоро са получавали прощение на греховете, но никой скоро не е придобил безстрастие. Защото за неговото придобиване са нужни дълго време, много труд в любовта и Божията помощ.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4ж.2-3,12,15,20,23,27,32,35; 4з.1-3,11,13,28,31-32,35,41,43-44,47; 5.2,9,11-14

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Ефрем Сирин. „Съвети към подвижниците“

Ние, брате, сме духовни търговци – търсим скъпоценния бисер, който е нашият Спасител Христос – съкровище, което не може да се отнеме. Да не се леним, като търсим да придобием този бисер. Блажен, трикратно блажен е този, който е поревнувал да го придобие; но крайно жалък и беден е, който е бил нехаен и сам да придобие общия ни Творец, и от Него да бъде придобит.

Сега виждам как съм измамвал сам себе си, казвайки: „Млад съм. Да се насладя засега от живота, а след това ще се покая. Бог е човеколюбив и, разбира се, ще ме прости“. Разсъждавайки така всеки ден, зле изживях своя живот. Мене ме учеха, а аз не внимавах. Даваха ми наставления, а аз се смеех. Слушах Писанието, а свършвам живота си, като да не съм го чул. Слушал съм за Съда и се подигравах. Чувах за смъртта, а живеех като безсмъртен. И ето че сега ме взимат съвсем неготов – и нямам помощник. Свари ме непокаян – и няма кой да ме избави. Ще бъда подхвърлен на осъждане – и няма кой да ме спаси. Колко пъти решавах да се покая и отново вършех по-лошо? Колко пъти пристъпвах към Бога и пак се отдалечавах от Него? Колко пъти бях помилван, а аз пак Го преогорчавах? И сега си заминавам в безнадеждно положение. Въздъхнете, братя, пролейте сълза за мене!“ Така беседва понякога умиращият с нас – и внезапно езикът се свързва, очите се изменят, гласът се прекъсва и устата млъква.

Често грехът безсрамно се вмъква, но съвестта, възползвайки се от обстоятелствата, взима надмощие. Ако някой започне да се страхува от тъмното, то тя изобличава, че това става поради грях, защото Писанието казва: Нечестивецът бяга, когато никой не го гони (Притч. 28:1). Или ако някой, намирайки се на кораб, започне много да се смущава от бурята в морето, то показва, че съвестта му напомня неговото нечестие. Също и при земетресение тя (съвестта) напомня за беззаконието. Или ако някой върви сам по пътя и си спомня страстните си дела, и най-сетне, ако грешникът не се обърне (да се покае), го изобличава, когато падне в болест или немощ на тялото. И той от любов към живота дава обет на Бога да съкруши греха в себе си.

Ако ти постиш и безумно се смееш, то леко е да се спънеш. Ако плачеш в молитвата, а в обществото се държиш по светски, то те скоро ще те хванат в мрежите. Ако се безгрижен при целомъдрено поведение, то няма да се забавиш да паднеш… Светските закони поправят със страх поведението, но не променят сърдечното разположение. Така и покаянието се принася от някой може би със задната, малко съзнавана мисъл, да бъде понякога снизходителен към греха.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 1.27, 88; 2.40, 57

***

Защото коварството на злобата, намирайки ума отдалечен от паметта за Бога, от любовта и стремежа към Него, или ще създава в душата ропот и оплаквания поради служението на братята, представяйки го като трудно и тежко, или ще започне да го възгордява и да го кара да мисли за себе си като за достоен за почит и велик, измамвайки го с мисълта, че той работи много за всичките. Когато човек е далече от мисълта за Бога и от страха Божий, той по необходимост търси слава и се домогва до похвалата на тези, на които служи.

Колкото душата е несравнимо по-висша от тялото, толкова и душевните добродетели, особено богоименните и богоподражателните, са по-високи от телесните, както и душевните пороци са по-пагубни от телесните, както по своите действия, така и по налаганите наказания, макар и да не зная защо това се изплъзва от разбирането на мнозина. От пиянството, блуда, кражбите и близките на тях пороци мнозина се гнусят, предпазват се, боят се и ги избягват. Но равнодушно гледат на много по-важни пороци, като например душевните – завист, злопаметство, високомерие, лукавство и корена на всички злини – сребролюбието, и подобните на тези пороци.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 3.15; 4.14

***

Защото победените от тази страст [чревоугодието] и блуда не считат за блуд, и прелюбодеянието – за прелюбодеяние, и не се отричат от всичко това, както правят езичниците, които не познават Бога. Те извършват всичко това без страх, като не се отличават по нищо от свинята в калта. Не си спомнят нито за закона, нито за пророците, нито за самия Господ, въплътил се, за да разори греха.

При среща с жени сластолюбивият става весел… Телесната красота го подлудява, възхищава се от благообразието на лицето, очарова го стройността на тялото и се топи от удоволствие при разговори с жени. При спомняне на видяното похотливо мечтае, живо си представя в ума женски лица, тяхното страстно изражение, очарователните усмивки, знака с очите, празничните им дрехи, ласкаещите им разговори, свиването на устните. С мъже му е скучно. А ако види жени, светва, тича и напред, и назад, за да им окаже своите услуги.

А за преуспяването в добродетелите и в Божествената чистота имаш три помагала: въздържанието на стомаха, езика и обуздаването на окото.

Обръщай погледа си надолу, а душата си – нагоре. Не стигай до свободни обръщения с юноши, а с жена и не говори – това е излишна работа. С момче не продължавай разговорите си и не влизай в общение с пиещи и със смехотворци…

Когато видиш благоразумна жена, която блести с красота, има светъл поглед, сияещи страни и някаква изкуствена изразителност в лицето – и тя разпаля твоя помисъл и усилва в тебе пожеланието, размисли, че това, което те довежда до удивление, е земя…

***

Който се наранява от завистта и съперничеството, е жалък. Защото той е съучастник на дявола, чрез чиято завист влезе в този свят смъртта (Прем. 2:24). Сърцето му винаги изнемогва от скръб, тялото се изяжда от бледност и силите му се изтощават.

Ако скриваш в сърцето си страстта на злопаметството, то ще станеш обител на яростта и незнанието, а едновременно и на скръбта – и видът на лицето ти ще се измени.

С какво се унищожава злопаметството? С пазенето в сърцето си на страха Божий и паметта за деня на твоята кончина: Помни края и престани да враждуваш (Сир. 28:6).

Когато някой те злослови, не се възпламенявай от гняв. Но веднага със скромност, като покажеш усмивка на лицето си, промени раздразнението в мир. Помни обаче, че усмивката при раздразнението на другия предизвиква още по-голям гняв. Затова най-напред умиротвори сърцето, после започни да говориш с усмивка.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 41,48,103,106,116,141,146,167,188

***

Ако ти се случи да легнеш болен, не прибягвай към мъртвата помощ и към човешкото покровителство. Но по-добре да имаме търпение, очаквайки милост от Бога, за да ни упъти…
Когато човек е болен, тогава и душата му започва повече от обикновеното да търси Бога, затова вразумлението е добро, само ако вразумяваният благодари: Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Да бъде благословено името Господне! (Иов, 2:10; 1:21)
Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното. Но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допускане… Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ? (Амос, 3:6), е имало глад, болести, поражения, войне; защото всичко това служи за очистване от греховете. По допускане е, когато Бог съвършено оставя тези, които или не искат да живеят без грях, или вразумявани, не се обръщат, но пребивават в греха. Бог ги остави на извратения им ум – допуска ги да бъдат свободни да вършат неща, които не бива да се вършат (Рим. 17:8).

Който роптае, не е годен за никаква работа, нито има разположение за такава. Той е ленив и винаги има готов предлог, за да се отклони от работата. Той развращава и другите, като казва: „А това за какво е, и това пък за какво ще служи? От това няма никаква полза“.
Ако те обземе духът на унинието, не оставяй своя дом, но противостой на този дух с търпение. Да не те убеди помисълът, внушаващ ти да се преместваш от място на място, защото, ако склониш към този помисъл, никога няма да придобиеш търпение.
Не казвай, монаше: „Тук има борба и утеснение, а там (на еди-кое си място) животът е спокоен и без скърби.“ Защото знаеш ли кой води борба с нас? Не е ли дяволът наш враг? А той ходи по земята и я обикаля (Иов, 2:2)… Не се мести от едно място на друго, но по-добре с търпение извличай полза от неудобствата, срещнати на мястото на твоето жителство.
Когато духът на унинието те безпокои, не се увличай с неговите помисли, но пребивавай на това място, където те е поставил Бог, разсъждавайки в себе си каква любов си имал към Бога в началото, когато си дошъл при манастирските порти.

Най-тежкото от тежките е игото на унинието, особено ако то има като помощник в борбата неверието, защото плодовете му са изпълнени със смъртоносна отрова.

Когато забележиш в себе си, че ти е скучно четенето на Божественото Писание, и неохотно слушаш духовни наставления, тогава знай, че душата ти е паднала в тежка болест. Защото това е начало на злоумието, боледувалите от което са пожънали плода на смъртта.

***

Да не те довежда до удивление човекоугодник, който се старае да угоди на мнозина, но не на Господа.

Ако виждаш, че човек е достигнал на земята велико достойнство, не се удивлявай на това, но удивлявай се на този, който е възненавидял земната слава.
Не се хвали, величаейки се с красноречие, но предавай по-добре учението от опита на хора, прости и неучени, за да станеш ученик на Христовите апостоли. А да се хвалим с външна мъдрост е запретно, особено на християните (2 Кор. 10:17).

Без смиреномъдрие са напразни всякакъв подвиг, всякакво въздържание, всякакво послушание, всякаква безкористност, всякаква всестранна ученост.
Новоначалният, който няма смирение, няма оръжие против враговете, и такъв ще преживее страшно поражение.
Ако видиш непослушен, горд и „мъдър за себе си“, мислещ се за мъдър, то знай, че коренът му е полумъртъв, защото той не поема в себе си това, което иде чрез страха Божий.
Нека не само погледът да гледа надолу, но и сърцето да не се превъзнася над другите.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 209,225-226,230-231,245,239,254,250,267, 269,272,279,287,303,316

***

Нашата душа по природа е добра, но се превръща в зла поради своето свободно желание. Страстите са неестествени. Те се присаждат и развиват от злата воля и привичката ги прави силни, както е силна природата… Природата – това е земята, обработвана от нас. Волята е земеделецът. А божествените Писания – съветници и учители, които научават нашия земеделец кои лоши помисли да изкорени и какви добродетели да насажда.
Ако нашият работник поради своята гордост намисли някога да остави своя учител и съветник – божествените Писания, той започва да действа погрешно и към природата присажда това, което на й е свойствено, подразбирам: неверие, ненавист, гордост, тщеславие, славолюбие, чревоугодие, препиране, възразяване… Защото, оставяйки Законодателя, и сам той бива оставен от Него.

Ако видиш търговец на нещо, кажи сам на себе си: „този човек, пожелавайки временното, търпи толкова, за да събере скоро преминаващите блага. Нима ти, душо моя, ще си безгрижна за непреходното?“… Каквото и да видим в живота, ако заменим светските помисли и житейските разсъждения с духовни, при съдействащата ни благодат непременно ще получим полза.

Някой от светиите е казал: „Мисли за доброто, за да не мислиш за лошото, защото умът не може да бъде празен.“ Затова да посветим своя ум на поучението в Божиите слова, на молитвите и на добрите дела. А занимаването с добри помисли ражда добър плод.

Макар и да нямаш видими сълзи, обаче нека има сърдечно съкрушение. Защото и между сълзите има разлика. но блажен е, който съзерцава като в огледало в душата си Господа и заедно със сълзите се излива в славословия пред лицето на Неговата благост.

Избягвай безполезните думи, за да не паднеш в срамни помисли. Както добрите думи са полезни за душата, така недобрите я развращават, според казаното от апостола: Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33)

***

Когато седнеш да четеш или слушаш някой друг, помоли се преди това на Бога, казвайки: „Господи Иисусе Христе! Отвори очите и ушите на сърцето ми, за да чуя твоите слова и да изпълня твоята воля. Отвори очите ми и ще видя чудесата на Твоя закон (Пс. 118:11). Уповавам се на Тебе, Боже мой, че Ти ще просветлиш сърцето ми“ – винаги така моли Бога, за да просвети твоя ум и ти открие силата на Своите слова. Мнозина, надявайки се на своето разбиране, са впаднали в заблуждение, и казват, че са мъдри, но загубиха разум (Рим. 1:22).
[Бог] не принуждава самата човешка природа, а само подбужда чрез силата на духа доброволно да привлича плътта към нетленното, като робиня, развратена от грях. Както в огнена пещ медта приема външния вид на огъня, така и тялото се одухотворява, ако се слее с нетлението.
Ако по време на молитвата или посредством очите, или поради някаква друга причина твоят ум се разсейва, то знай, че това прави врагът, и не бързай да свършиш своята молитва, но като осъдиш сам себе си, отново се съсредоточи и тогава вече се моли с познание, за да знаеш за какво се молиш на Бога и поради какво Го просиш, и за да не говориш излишно и да не многословиш…. Защото [сатаната] знае, че ако човек продължи молитвата си, то Сътворилият го ще го чуе, макар и да би бил безкрайно грешен… Затова, брате, проси от Бога винаги това, което е особено потребно и от което имаш особена нужда.
Искаш ли да се молиш неразсеяно? Направи така, че молитвата да излиза от дълбочината на душата ти. Както дърветата, които са пуснали корени надълбоко, ако и да бъдат хиляди пъти нападани от вятъра, не се чупят и не могат да бъдат изскубнати, защото корените им са твърдо укрепени в земята, така и молитвите, изпращани от дълбочината на душата, се издигат във височина, и никакво изкушение на помисъла не може да ги отклони.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 6. 15-16,32,48-49,54,150,156,165,170

***

Подвигът на монаха е да изучава Писанията и да изпълнява Божиите заповеди, а монахът, който не се занимава с това, не е подвижник.
Храната на монаха е да върши Божията воля.

Старай се винаги да бъдеш простосърдечен и искрен и не дръж едно в сърцето си, а друго на устата си: защото това е лукавството.
Не обичай да ходиш в града. Защото, ако не видиш греховното, ще останеш чист.
Не яж по два пъти на ден, за да не загрубее твоето тяло, а заедно с него да не се засилят и страстите.
Не спи много, но без да отстъпваш, моли помощ от Бога, да избягаш като птица от ръката на птицеловец (Притчи, 6:5).
Не говори много, за да не паднеш в лъжа.
Безмълвствай и върши твоята работа.
Имай смиреномъдрие. Бъди като незнаещ и невежа.
Бъди кротък с всички хора.
Много вреда има от разговорливостта и смеха и благоразумният мъж пази безмълвие.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 7.3-4,91,100,102-104,106,108-110.

***

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Нил Синайски. „За осемте духа на злото“

Праведно е да се молиш не само за своето очистване, но и за очистването на всеки човек, в подражание на ангелския чин.
Но и тогава, когато умът не се забавя в прости помисли за вещи, още не означава, че е достигнал вече мястото на молитвата, защото той може да бъде зает с философски умозрения за тези неща и да се вглъбява в техните причинни отношения. Макар и отвлечени, но това са теории за вещи, и като отпечатват в ума техните образи, го отвличат от Бога. Страстите не са в движение, но умът философства, а не се моли: състоянието на учените.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 1.40,57

***

Душата на чревоугодника изчислява дните, когато се чества паметта на мъчениците, а душата на въздържащия се подражава на живота им.
На чревоугодника преди всичко са необходими пари, за да удовлетворява своето пламенно желание, макар че то никога не се удовлетворява. След това гневът по необходимост се възбужда срещу препятстващите за придобиване на пари. Когато гневът е безсилен да премине в дело, по необходимост следва скръб.

Бог узаконява друг начин на живот за изгонения от рая… от това се появили три вида живот:
Едните били доволни с малкото, което притежавали, при труд с пот и упование в Бога.
Другите, вглъбили се в упованието в Бога, се отрекли от всякакво притежание (като се стремели да възстановят райското безкористие) и са били хранени от Бога.
Третите, отдали се на всякакъв вид труд, основали върху него своята надежда да имат необходимото, а осигуряването на своя живот положили върху многото имот…
Последните обаче станали съвършено плът, изцяло се посветили на служение на земния кумир, желаейки да имат не само достатъчно за телесния живот, но и това, което би ги направило не по-малки от отличаващите се с изобилие, та поради това да бъдат пред очите на всички. С това те явно изваждат на позор своето безумие, осъдително считат за свое достойнство това, поради което заслужават презрение и осмиване, смятайки с него да обърнат внимание върху себе си и да спечелят удивление…
Едните пребивават в безмълвие, стремейки се към духовно преуспяване, а другите водят всички видове борба, сражавайки се за пари и имущество. Едните се препират с духовете на злобата за небесните блага, а другите нападат себеподобните си за земни блага…
Излязъл от Египет – какво общо имаш ти след това с правенето на тухли?… Или не забелязваш, как те съкрушават през деня работите, а през нощта грижата за тях, правейки времето за почивка време за мъчения? Защото тогава паметта, подсещайки те кой е нарушил междата, кой е причинил вреда на плодовете, кой е преградил канала за оросяване, кой е стъпкал ливадата, или кой причинява или е причинил друга някаква беда, и за всеки как той упорства и спори, довежда чрез това в ярост душевните чувства, възбуждайки към отмъщение, не давайки време за сън и почивка, а толкова повече – за молитвата, която изисква голямо безмълвие и много свободно време, което се доставя отчасти и от освобождаването от всички грижи.

Който често тъжи и си приписва безстрастие, е подобен на болния, който се преструва на здрав, защото, както болният се познава по цвета на лицето, така и тъгата изобличава страстния. Този, който обича света, има много скърби, а презиращият всичко, което е в света, е винаги весел.
Който презира светските удоволствия, няма да бъде тревожен от печални помисли. Когато съединиш със съюза на мира живеещата в тебе троица (дух, душа, тяло), тогава, като обединил се в себе си по заповедта на Божествената троица, ще чуеш: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии (Мат. 5:9).
Скръбта по Бога със сълзи обновява душата, вселява грижливото приготовляване за приближаващата се смърт и за съда, и малко по малко ни научава да ги очакваме с желание.
Скръбта се ражда от това, което е противно (беди, скърби, огорчения). От скръбта пък произхожда мрачното разположение на духа (както се казва: той е в мрачно настроение). А от тия двете се поражда безсмислената раздразнителност (недоволството от всичко).

Унилият поставя като предлог за излизане болните, а в действителност има друга цел.
Болният не се задоволява с една храна, а унилият монах – с едно дело.
Сластолюбецът не се задоволява с една жена и за монаха в униние не е достатъчна една килия.

Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената: като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си.

Търпението, смирението и любовта са благодарни и в скърбите, а унинието, облекчението и самолюбието се радват на спокойния живот.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2а.18,41; 2б.35-41; 2д.15-36; 2е.7-30

***

Някои, които са придобили между народа име за лошо поведение, по-късно показват честен живот не за да оплакват грехопаденията си в подвижнически трудове, а за да заглушат лошата мълва за себе си: но ако някой само заради едно име се докосва до делата на благочестието, то той работи не на Бога, а на хората.

Шумът на листата довежда в ужас гордия и шумоленето на водата поразява душата му. Това е само за да види противопоставящият се на Бога и отхвърлящ неговата помощ, че сега се плаши от нищожни призраци.

Гордостта надува мислите до високомерие, учи да се пренебрегва всеки човек и да се гледа с презрение на събрата като на нещо нищожно. Високомерният помисъл довежда до безумие, внушава са мечтае за равност с Бога, не признава промисъла и грижата на Всеблагия Бог, смята, че получава всички милости, с каквито се ползва, като дълг за дела, не иска да види Божието съдействие в това, което прави и което успява, счита се за достатъчна за всяко добро дело, поради самомнение мисли, че има сили за всичко, бидейки съвсем безсилна – тя е воден мехур, надут от суетно самомнение за себе си, когото само ако го духнат, се обръща в нищо.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2ж.42; 2з.12-13, 38

***

При болести се ползвай преди лекарите и лекарствата от молитвата.
Когато се молиш, издигай помисъла си към Бога, и ако той, като се разсее, слезе долу, отново го вдигай горе.
Вярвай, че лошите помисли са посети от дявола. От това те ще се прекратят и сеячът им ще бъде посрамен.
Беседите със светските хора отделят помисъла от Бога, затова не само не разговаряй с тях, но и другите отклонявай от това.
Плачи за благоденстващия грешник, защото мечът на правосъдието виси над него.
Верният трябва да се смирява пред всички, защото да се смиряваме само пред някои, значи да имаме лъжливо смирение.
Старай се винаги да слушаш и да говориш за делата на светиите, защото това възбужда в душата желание за съревнуване в доброто.
Когато говориш със светии, питай за духовното, а когато не си със светии, не говори за това.
Ако желаеш да бъдеш храм Божи, то принасяй на Бога непрестанна молитва като непрекъсната жертва.
В каквато мярка някой се обогатява в благодатта, в такава преуспява в познаването на хитростите на злобата, при помощта на Господаря.

Начало на спасението е осъждането на самия себе си.
Най-лошото дело е да раболепстваме на всичко срамно.
Изучавай чрез слово добродетелите, а проповядвай за тях чрез делото.

св. Нил Синайски. Добротолюбие, 3

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Интелектуалците през античността. 2006

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“