Архив на категория: за човека

Св. Йоан Лествичник. „Борбата с главните страсти“

Питали са ме миряни: „Как ние, живеейки с жени и оплитайки се в светски задължения, можем да се докоснем до най-съвършения християнски живот?“ Аз им отвърнах: „Цялото добро, което сте в състояние да направите, вършете. Никого не осъждайте, не крадете, не лъжете никого, пред никого не се гордейте, нямайте към никого ненавист, не отсъствайте от църковните служби, бъдете милостиви към нуждите на другите, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чужда чест и пазете вярност спрямо вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеко от Небесното Царство.“

Нека ти бъде отец този, който може и желае да ти помогне в отхвърлянето на бремето на твоите грехове, а майка – съкрушението, което може да те умие от нечистотата. Брат – сътрудникът и ревнителят към горното. За неразделна твоя съжителка си вземи паметта за смъртта. Нека бъдат твои мили чеда сърдечните въздишки. Твоето тяло да бъде твоят роб, а небесните сили направи твои приятели, които във време на изхода на душата ти могат да ти бъдат полезни, ако наистина ги спечелиш за приятели.

Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго – угризението на съвестта на още падащите в своя грях, и друго – блаженото богатство на смирението, което посещава съвършените чрез въздействието на Бога… Поради какво и как стават паденията, е тъмно и съвършено непостижимо за душата: кои от тях се случват поради нехайство, кои – поради промислително изоставяне при Божието домостроителство, кои – поради отвръщане от Бога. Един, впрочем, ми каза, че ние скоро се изправяме от паденията, които се случват с нас по домостроителство, защото Пребиваващият в нас не позволява демонът на смъртта да ни държи дълго.

Да вникнем дали не е престанала да ни изобличава съвестта, защото е потисната от злото, а не поради това, че е станала чиста. Признак на възстановяване от падението е постоянното съзнание, че си длъжник.
Да внимаваме всички ние, особено падналите, за да не влезе в нас пагубното учение на безбожния Ориген. То, скверното, е изтъквало предимно Божието човеколюбие, което допада много на сластолюбците.

Чувството на душата е нейно естествено свойство, но грехът заглушава това чувство. Съзнанието докарва или прекъсване на злото, или намаляването му. Съзнанието е рожба на съвестта, а съвестта е слово и изобличение от ангела пазител, даден ни при кръщението.
Желаещият да се избави от бремето на своите грехове, да подражава на тези, които стоят над гробовете извън града, и да не престава да излива топли и горещи сълзи, да не прекъсва безгласните си сърдечни ридания дотогава, докато не види Иисуса да дойде и да отмести от сърцето камъка на ожесточението и като развърже нашия ум от веригите на греха, както Лазар, да заповяда на своите слуги – ангелите: Разповийте го и оставете го да ходи (Иоан, 11:44) към блаженото безстрастие.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 1.10,23; 2.3,11-12,25-26

Нека дерзаят тези, които са раболепствали пред страстите и са се покаяли: защото ако и да са паднали във всички ями и да са били оплитани във всички мрежи, и да са боледували от всички недъзи, но след оздравяването си ще бъдат светилници и лекари за всички, светила и наставници, откривайки свойствата и видовете на всеки недъг, и със своята опитност ще спасяват ближните си от падения.

Да не скърбим, когато, просейки нещо от Господа, дълго време не сме чути. Господ Сам по Себе Си би искал всички хора в едно мигновение да станат безстрастни (но среща големи препятствия от нашата воля).
Всички, които искат нещо от Господа и не го получават, без съмнение не го получават по една от следните причини: защото искат преждевременно или защото искат повече от своята мярка, или поради тщеславие. Или затова, че ако получат просеното, ще се възгордеят или ще паднат в нехайство.
Случва се, че в някои, не само между верните, но и при неверните, се отстраняват всички страсти, като остава само една, която като първенстващо зло заменя всички останали и която е толкова вредна, че може да свали и от самото небе (това е гордостта).

Известно ми е и друго отстъпление на онези зверове [бесовете], случващо се тогава, когато душата съвършено се утвърди в греховните навици. Виждаме пример за това при младенците, които от дълга привичка свикват да смучат палците си, когато майките не им дават да сучат.

Грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на страстите. Той е подарил много добродетели на нашата природа, в числото на които са: милостинята, защото и езичниците са състрадателни; любовта… вярата, надеждата…
Но що се отнася до чистотата, безтневието, смиреномъдрието, молитвата, бдението, поста и постоянното умиление, то тези добродетели са по-висши от естеството. На някои от тях са ни научили хората със своя пример, образец на други за нас са били ангелите, а на трети учителят е бил сам Бог, Който ги е дарувал.

Едно нещо е да се борим против помислите, друго – да им противоречим, и трето – да не ги смятаме за нищо и да стоим по-високо от тях или да властваме над тях. Средният от тях – можещият да противоречи – често прибягва към първия способ поради своята неподготвеност (незрялост). Но първият не може още по втория начин да отблъсква своите врагове, а третият накрая се смее над враговете.

Не позволявай да те завладеят онези чужденци, които те подбуждат да изпитваш неизследимите съдби на божествения промисъл и по отношение на хората, и тайно внушават, като че Господ гледа на лице. Това са изчадия на самомнението…

Съвършено очистилият се от страстите вижда душата на ближния – не самото й същество, но нейното устройство, чувства и разположения. Преуспяващият обаче още съди за душата по телесните й действия.
Немощните по душа трябва да познават Божието посещение и Неговата милост към тях по телесните болести, беди и външни изкушения. Съвършените обаче Го узнават по присъствието в тях на Светия Дух и по умножаването на дарованията.

В случващите ни се изкушения бесовете ни внушават да кажем или да направим нещо неразумно. И когато не могат да ни победят, то тихо пристъпвайки, ни внушават да благодарим гордо на Бога.

Някои са узнавали Божията воля по следния начин: отсичали са своя помисъл така, че той да не клони нито към едно, нито към друго желание на душата – нито към подбуждането към дело, нито към противоречието му, и оголвайки ума от собствената му воля, го представяли пред Бога с гореща молитва в продължение на определен брой дни. И са достигали до познанието на Неговата воля – или с това, че мисления Ум мислено я е изричал в техния ум, или с това, че едното от онези две помишления съвсем изчезвало от тяхната душа.

Има мъжествени души, които от силна любов към Бога и сърдечно смирение дръзват да извършат дела, които превъзхождат тяхната мярка. Но има и горди сърца, които се решават на такива начинания (по внушение на нашите врагове), защото враговете често ни подстрекават към дела, които превъзхождат нашата мярка, та след като не постигнем успех, да паднем в униние и да оставим дори тези дела, които са съразмерни с нашите сили – и по този начин да станем посмешище за нашите врагове.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.8,36-38,41,43-44,52,55,64-65,67,71,76

Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват божествените Писания. Те обикновено правят това в тщеславните сърца и още повече при тези, които имат светско образование, та измамвайки ги малко по малко да ги хвърлят в ереси и хули. Ние можем да познаем това бесовско богословие, или по-добре казано, богоборство, по смущението, по безредната и неприлична радост, която чувства душата по време на тези тълкувания.
Ние никога няма да престанем да преуспяваме в добродетелите и любовта, нито в този век, нито в бЪдещия, приемайки винаги нова светлина на разума с просвещаването свише. И ангелите, тези разумни същества, не пребивават без преуспяване, но винаги преминават от слава към слава и от разум към разум.
Не бъде строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, докато са лениви за доброто дело. Защото недостатъкът в делото често се допълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мярка: някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, други напротив – в делото.

Бесът на блуда, и гнева, бесът на чревоугодието, бесът на унинието и сънливостта нямат свойството да възгордяват ума ни (а напротив, смиряват го). Бесовете на сребролюбието, властолюбието, многословието и много други присъединяват към злото на греха обикновено и злото на превъзнасянето. И бесът на осъждането им прилича в това.

Както бедните, виждайки царските съкровища, още по-дълбоко съзнават своята нищета, така и душата, четейки разказите за великите добродетели на светите отци, неволно още повече се смирява в своя начин на мислене.

Както този, който няма пътеводител, лесно се заблуждава по своя път, макар и да е много учен, така и вървящият по собствената си воля по пътя на монашеството леко загива, макар и да познава мъдростта на целия свят.

Намаляването на злодеянията ражда отдалечаване от тях. Отдалечаването от тях е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението, началото на извършването на спасението е добрата решимост (да угаждаме на Бога). Тази добра решимост ражда трудове, началото на трудовете пък ражда добродетелите. Началото на добродетелите са техният цвят, а цветът на добродетелите е делото. Рожбата на добродетелите е постоянството на мисълта и ревнуването за него. Плод и рожба на постоянната мисъл (и ревност) е навикът. Рожба на навика е изпълването на душата с добро, а то пък е майка на страха. Страхът ражда съблюдаване на заповедите, небесните и земните, а съблюдаването на заповедите е знак на любовта. Началото на любовта е начало на смирението, а богатството на смирението е пълнотата на любовта и след това съвършеното вселяване на Бога в станалите чисти по сърце чрез безстрастието, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.84-86,92,102,106,108

огато дойде гост, чревоугодникът иска да прояви любов, подтикван от страстта на преяждането, и мисли, че случаят, който му налага да нахрани госта, му разрешава и на него да върши всичко. Той смята посещението на другия за предлог, който му позволява да пие вино. И под вида на добродетел, става роб на страстта.

Умът на постещия се моли трезвено, а умът на невъздържания е изпълнен с нечисти мечтания. Насищането на стомаха изсушава източниците на сълзи, а стомахът, изсушен от въздържание, ражда сълзи.

Веднъж, когато бях още млад, стигнах един град или селище, и там по време на обеда ме нападнаха внезапно помисли на преяждането и тщеславието. Но боейки се от изчадията на преяждането, аз реших по-добре да бъда победен от тщеславието. При миряните коренът на всички злини е сребролюбието, а при монасите – преяждането.

Както изсъхналата кал не допада на свинете, така и плътта, изсушена от подвизи, вече не задоволява бесовете.

***

Който се опитва само с въздържание да пресече тази война [с блуда], е подобен на човек, който се стреми да изплува от бездната на морето, действайки с една ръка. Съедини въздържанието със смирението, защото първото без второто се оказва неполезно.

Паметта за смъртта да заспива и да се събужда с тебе, заедно с Иисусовата молитва. Защото нищо друго не може да ти даде толкова силно застъпничество през време на сън.

Някой си, като видял необикновено красива жена, прославил Твореца заради нея. От това, че я гледал, у него се разгоряла любов към Бога и от очите му бликнали сълзи. И дивно беше да се гледа как това, което за друг би послужило за погибел, при него свръхестествено е станало венец на победата. Ако такъв човек винаги в подобни случаи има същото чувство и отношение, той е станал нетленен преди възкресението.

Разсъдителните… определят, че прилогът е проста дума (мисъл) или образ на някакъв предмет, отново явил се в ума и внасян в сърцето. Съчетанието е събеседване с явилия се образ, със страст или безстрастно. Съгласяването е склоняване на душата към видяното, съединено с наслада. Пленяването е насилствено и недоброволно увлечение на сърцето от видяното или съвършено сливане с него, разоряващо доброто му устройство. Борба се нарича усиленото съпротивление на борещия се, което свършва или с победа, или с поражение – според неговата воля. А страст се нарича такова похотливо предразположение, което, като се загнезди в душата, чрез дългия навик става за нея като че ли природно свойство, така че душата вече доброволно и сама по себе си се стреми да го удовлетвори… и друг помисъл… наречен връхлитане (набег) на мисълта, който, без да има определено време, без дума и образ, с бързината на стрела, внушава изкушаващата страст.

В такъв случай ти се отдели от хората колкото можеш по-скоро, за кратко време, и там, повдигнал нагоре очите си, ако ти е възможно, душевно, а ако не – поне телесно, и кръстовидно простирайки нагоре ръцете си, за да посрамиш и победиш по този начин мисления Амалик, зови към Можещия да те спаси, не с претрупани думи, а със смирение: Помилуй ме, защото съм немощен (Пс.6:3). Тогава от опит ще познаеш силата на Всевишния и неведимо, чрез невидимата помощ, ще обърнеш в бягство невидимите. Като навикнеш по този начин да воюваш, скоро и само с думата си ще прогонваш враговете си, защото това второто се дава от Бога на подвизаващите се като награда за първото.
Пий оскърбленията и като жива вода от всеки човек, който желае да те напои с това лекарство, очистващо от блудната страст. Защото тогава ще просияе дълбока чистота в душата ти и Божията светлина няма да намалее в твоето сърце.

Както за земния цар е мерзък този, който стои пред него и в същото време отвръща лицето си от него и беседва с враговете му, така и на Господа е отвратителен този, който стои в молитва и приема нечисти помисли.

„Вътре в мен е моят [на блудната страст] баща: самолюбието (самоугодието и самосъжалението). Моето разгорещяване се подготвя отдалече от всякакъв вид самоугаждане и успокояване.“

***

Сребролюбието е дъщеря на неверието. То дава като предлог за себе си разните немощи, приближаването на старостта, внезапен глад поради настъпване на суша.
Сребролюбецът се присмива на Евангелието и доброволно го нарушава. (Духът на Евангелието е любов). Но който има любов, няма да опази парите. Който предполага, че може да живее и с едното, и с другото (с любовта и парите) лъже сам себе си.

Сребролюбието започва с предположението да се раздава милостиня, а се свършва с ненавист към бедните. И сребролюбецът, докато събира, е милостив, а щом е събрал, стиснал си е ръцете.

Безкористният е отстранил всички грижи за земното, не се грижи за живота и житейското и шества по своя път без спънки. Той е господар на света, който е възложил цялата си скръб на Бога. Той няма да каже на човек за своята нужда, но приема всичко, което идва, като от Божията ръка.

Този, който е вкусил горното, не смята за нищо долното. Този обаче, който не е вкусил първото, се услажда от придобиването на последното.

Велик е благочестиво отреклият се от всякакво имущество, но който се е отрекъл от своята воля, е свят. Първият ще получи стократно или в имущество, или в дарования, а вторият ще наследи вечния живот.
Вълните не напускат морето, а гневът и скръбта – сребролюбеца.
Непоколебимата вяра пресича всички грижи, а паметта за смъртта научава да се отречеш и от тялото.

Корен на всички злини е сребролюбието (1 Тим. 6:10), защото то създава ненавистта, разбойничеството, завистта, раздялата, враждата, смута, злопаметството, жестокосърдието, убийството.

Голям срам е за нас, след като сме оставили всичко, след повикването, с което Господ, а не човек, ни е призовал, да се грижим за каквото и да е, което не може да ни помогне във времето на нашата голяма нужда – при изхода на нашата душа. Това именно значи, както е казал Господ, да се обърнем назад и да не бъдем устремени към Царството небесно.
Бесът на сребролюбието се бори с безкористните и когато не може да ги победи, тогава им представя бедните и под предлога на милосърдието ги увещава да станат от безкористни отново користни.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4а.5,12,22,29; 4б.16,21,26,30,36-37,41-42,49,51; 4в.1-2,7,9,13,15-17,19,24-25

Гневът е припомняне на скрита ненавист, сиреч злопаметство. Гневът е желание да причиниш зло на огорчилия те. Избухливостта е мигновено припламване на сърцето. Огорчението е неприятно, досадно чувство, което е заседнало в душата. Яростта е погубване на доброто настроение и посрамване на душата.
Безгневието е ненаситно желание за унижения, както в тщеславните има безкрайно желание за похвали. Безгневието е победа над естеството, която е постигната с трудове и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Кротостта е неподвижно устройство на душата, което остава еднакво както при униженията, така и при похвалите.

Началото на безгневието е мълчанието на устата при възмущението на сърцето. Средата му е мълчание на помислите при слабо смущение на душата. А краят – непоколебимата тишина при духането на нечистите ветрове.
Нищо не е така неуместно за каещия се, както гневът, защото призоваването на Бога изисква велико смирение, а раздразнителността е признак на високо мнение за себе си.
Ако пределът на кротостта е в присъствие на раздразващия ни да пребиваваме в мирно и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е, когато, останали сами, свирепо водим война с оскърбилия ни, като показваме това с думи и движения.
Мълчанието на устата е първото оръдие против гнева; но под покривалото на мълчанието може да се крие злопаметството. И това е по-лошо; по-добре е да се изкажеш, макар и с гняв. Някои в гняв не се хранят и с това още повече задълбочават в себе си тази страст. А други ядат много: и поради това стигат до беснуване.
Началото на блаженото безгневие е търпеливо да се понасят всички унижения, въпреки горчивината и болката на душата. Средата е сърцето ти през това време да бъде без скръб и без печал. Съвършенството – ако му се случи да бъде унизено, да го счита за похвала.

Когато злопаметстваш, върши това срещу демоните, враждувайки – враждувай винаги срещу твоето тяло. Плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди.

Не се считай за избавен то тази рана, когато се помолиш за оскърбилия те или му отвърнеш с подаръци, или го поканиш на трапезата си. Но когато, като чуеш, че той е подхвърлен на някаква душевна или телесна злополука, те заболи за него и заплачеш за него, като за самия себе си.

От опита е доказано, че за каквито грехове осъждаме ближните – телесни или душевни, в същите падаме самите ние.
Знай, че да порицаваш с удоволствие учението, делата и добродетелите на ближния, е признак на злопаметните и завистливите хора.
Виждал съм хора, които тайно извършват тежки престъпления, останали неразкрити, и като се мислят за чисти, безжалостно нападат паднали в леки, на разгласили се прегрешения.

Разгневяващият се и лицемерът се срещнали и в техния разговор не можело да се намери една правдива дума. Като погледнеш в сърцето на първия, ще намериш само ярост, а като разгледаш душата на втория – ще намериш лукавство.

***

Който е възненавидял света, е избягал от скръбта. Ако ли някой има пристрастие към нещо видимо, то още не се е избавил то нея, защото как няма да се опечалиш, когато се лишиш от любимо нещо? Макар че трябва да бодърстваме във всяко отношение, но най-много трябва за това.

На друг един – Македоний, старец, по справедлив повод като наказание било определено да бъде винаги между новоначалните. Но когато срокът свършил, той сам помолил да го оставят под тази унизителна епитимия, като тежко съгрешил. След това изповядал пред св. Иоан Лествичник: „Никога не съм бил така свободен от всяка вътрешна борба и не съм чувствал сладостта на божествената светлина така, както сега.“

***

Унинието е отслабване на душата, небрежност към подвизите, отвръщане от обета. То облажава миряните, клевети Бога като немилостив и безчовечен. Когато пее псалми, върши това безредно, в молитвата е немощно, в телесните трудове е здраво, като желязо, при ръчния труд е усърдно, за послушанията – бързо и охотно.
Монахът, който обича парите, не познава унинието: той ежедневно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). И друго: за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34).

Аз [унинието] имам много родители: понякога безчувствеността на душата, понякога – забравата за небесните блага, а понякога и прекомерните трудове. Моите чада, които пребивават с мен са: промяна на местопребиваването, пренебрегване на заповедите на духовния отец, забравяне за последния съд, а понякога и оставяне на монашеския обет. Противниците, които ме връзват, са псалмопението и ръчният труд. Моят враг е мисълта за смъртта. Умъртвява ме молитвата с твърда надежда за придобиване на вечните блага.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4г.1,4-6,9-10,12,17,23,26,36,39-40,43; 4д.1,11; 4е.1,11,15

Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм, когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Побеждавам се от тщеславието, когато съм облечен в хубави дрехи. Но обличайки се в лоши, също съм тщеславен. Започвам да говоря и се побеждавам от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен.
Тщеславния човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но в действителност угажда не на Бога, а на хората.

Когато бесът на тщеславието вижда, че подвижникът е придобил макар и малко мир в сърцето, веднага го подбужда да отиде в света, казвайки: „Иди, за да спасяваш погиващите души.“

Тщеславието много леко се присъединява към естествените дарби и чрез тях често хвърля в погибел своите нещастни роби.
Който се гордее с естествените си дарби, например с остроумието си, лесното разбиране, изкуството да чете и да произнася, бързината на ума и други подобни способности, без труд постигани от него, никога няма да получи по-висши от естествените блага. Защото „неверният в малкото“ и „в многото ще бъде неверен“ поради своето тщеславие.
Похвалите възвишават и възгордяват душата. Когато душата се превъзнесе, обхваща я гордостта, въздига я до небесата и я сваля в бездната.
Простите по сърце не са подхвърлени много на тази отрова. Защото тщеславието е погубване на простотата и лицемерен живот.

Тщеславието обича да се явява тържествено на престола на многословието. Мълчанието на устата унищожава тщеславието.
Ако крайното тщеславие е когато човек и насаме проявява тщеславни постъпки, то признакът на пълното му отсъствие е и в присъствието на другите да не биваш ограбван от тщеславна мисъл.

***

Гордостта е отхвърляне на Бога, презиране на човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, пропъждане на Божията помощ, виновница за паденията, източник на гнева, безмилостен изследовател на чуждите дела, безчовечен съдия, противница на Бога, корен на хулата.
Началото на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамно разгласяване на своите трудове, самохвалство в сърцето, ненавиждане на изобличаването. А краят – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание, бесовски характер.
Виждал съм хора, които с устата си благодарят на Бога, а в мислите си възхваляват себе си. Ясно доказателство за това е фарисеят, когато е казвал: Боже, благодаря Ти (Лук. 18:11).

Срамно е да се хвалим с чужди достойнства и крайно неразумно е да се гордеем с Божиите дарования. Превъзнасяй се само с тези добродетели, които си извършил преди своето рождение. А тези, които са се изпълнили след рождението, ти е подарил Бог, както и самото рождение. Ако си вършил някакви добродетели без помощта на ума, то нека само те да бъдат твои, защото и самият ум ти е подарен от Бога. И ако си извършил някакви подвизи без тяло, то само те са поради твоето старание, защото и тялото ти не е твое – а е Божие творение.

Да не преставаме да изпитваме сами себе си и да сравняваме нашия живот с тоя на живелите преди нас свети отци и светила. И ще видим, че не сме направили още нито крачка, за да тръгнем по следите на живота на тези велики мъже, и даже обета си не сме изпълнили както трябва, но пребиваваме още в светски начин на живот.

Прилежното покаяние и плачът, очистен от всякаква сквернота, изграждайки храма на смирението в сърцето, разрушават издигнатия върху пясък бордей на гордостта.

Смиреномъдрият монах не любопитства за непостижимите предмети, а гордият иска да изследва и дълбочините на Божиите съдбини.
Бесовете пристъпили към едного от най-разсъдливите братя и го облажавали. Но този смиреномъдър монах им казал: „Ако бяхте престанали да ме хвалите в душата ми, то от вашето отстраняване бих заключил, че съм велик. Ако не престанете да ми възхвалявате, то поради вашата похвала аз виждам своята нечистота. Защото всеки горделив по сърце е гнусота пред Бога (Притч. 16:5). И тъй, или се отстранете – за да се почета за велик човек, или пък хвалете – и аз ще придобия за вас велико смирение.“ Те били поразени от този двуостър меч и веднага изчезнали.
Нечистите бесове тайно влагали похвала в сърцето на един внимателен подвижник. Но той, наставляван от Божественото вдъхновение, успял да победи лукавството на духовете със следната благочестива хитрост: написал на стената на своята килия имената на най-високите добродетели: съвършена любов, ангелско смирение, чиста молитва, нетленна чистота и други подобни. Когато след това помислите започнали да го хвалят, той им казал: „Да отидем на изобличаване“, и прибавил: „дори когато придобиеш всичките тези добродетели, знай, че още си далече от Бога“.

Естественото свойство на лимоновото дърво е такова, че то, когато няма плодове, повдига клоните си нагоре. А когато се навежда, раждат по-скоро. Придобилият знание разбира това.

Нищо не смирява душата така, както да живееш в нищета и да се препитаваш от подаяния.
Който в разговор иска упорито да защитава своето мнение, макар то и да е справедливо, да знае, че той е обзет от дяволски недъг (гордостта), и ако постъпва така в разговор с равни, то може би изобличението на по-старите ще го излекува. Ако ли той се държи така и с по-големи от него и най-мъдри, то хората не могат да излекуват тази болест.

Бъди ревностен, но в душата си, без ни най-малко да го показваш във външното си поведение, нито с вида, си, нито с думи, нито с някакъв знак. Приличай във всичко на братята, за да избегнеш високоумието.

***

Безстрастен се нарича този, който е направил плътта си неуязвима за страстите, възвисил е ума си по-високо от всяка твар, покорил е всичките чувства на ума, представил е душата си пред лицето на Господа, винаги простирайки се към Него, даже свръх силите си.
Безстрастният – защо да говорим много? – вече не той живее, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както е казал написалият с добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих (2 Тим. 4:7).

От послушанието се ражда смирение, а от смирението – безстрастието, което е завършек на смирението. Начало на смирението е послушанието. А безстрастието, което е дъщеря на смирението, е негов край.
Някои изнуряват своето тяло за добиване на безстрастие и богатствата на дарованията, чудотворенията и силите на прозорливостта. Но те, бедните не знаят, че не трудовете, но повече от всичко смирението е майка на тези блага.
Който се е съчетал в брак с добродетелта смирение, е кротък, тих, лесно се умилява, милосърден, най-много мирен, радостен, покорен на доброто, без тъга, бодър, не се лени и – с една дума – безстрастен. Защото Господ си спомни за нас в нашето унижение, защото е вечна милостта Му; и ни избави от враговете ни, защото е вечна милостта Му (Пс. 135:23-24) – от страстите и от нашата сквернота.
Мнозина скоро са получавали прощение на греховете, но никой скоро не е придобил безстрастие. Защото за неговото придобиване са нужни дълго време, много труд в любовта и Божията помощ.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4ж.2-3,12,15,20,23,27,32,35; 4з.1-3,11,13,28,31-32,35,41,43-44,47; 5.2,9,11-14

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Ефрем Сирин. „Съвети към подвижниците“

Ние, брате, сме духовни търговци – търсим скъпоценния бисер, който е нашият Спасител Христос – съкровище, което не може да се отнеме. Да не се леним, като търсим да придобием този бисер. Блажен, трикратно блажен е този, който е поревнувал да го придобие; но крайно жалък и беден е, който е бил нехаен и сам да придобие общия ни Творец, и от Него да бъде придобит.

Сега виждам как съм измамвал сам себе си, казвайки: „Млад съм. Да се насладя засега от живота, а след това ще се покая. Бог е човеколюбив и, разбира се, ще ме прости“. Разсъждавайки така всеки ден, зле изживях своя живот. Мене ме учеха, а аз не внимавах. Даваха ми наставления, а аз се смеех. Слушах Писанието, а свършвам живота си, като да не съм го чул. Слушал съм за Съда и се подигравах. Чувах за смъртта, а живеех като безсмъртен. И ето че сега ме взимат съвсем неготов – и нямам помощник. Свари ме непокаян – и няма кой да ме избави. Ще бъда подхвърлен на осъждане – и няма кой да ме спаси. Колко пъти решавах да се покая и отново вършех по-лошо? Колко пъти пристъпвах към Бога и пак се отдалечавах от Него? Колко пъти бях помилван, а аз пак Го преогорчавах? И сега си заминавам в безнадеждно положение. Въздъхнете, братя, пролейте сълза за мене!“ Така беседва понякога умиращият с нас – и внезапно езикът се свързва, очите се изменят, гласът се прекъсва и устата млъква.

Често грехът безсрамно се вмъква, но съвестта, възползвайки се от обстоятелствата, взима надмощие. Ако някой започне да се страхува от тъмното, то тя изобличава, че това става поради грях, защото Писанието казва: Нечестивецът бяга, когато никой не го гони (Притч. 28:1). Или ако някой, намирайки се на кораб, започне много да се смущава от бурята в морето, то показва, че съвестта му напомня неговото нечестие. Също и при земетресение тя (съвестта) напомня за беззаконието. Или ако някой върви сам по пътя и си спомня страстните си дела, и най-сетне, ако грешникът не се обърне (да се покае), го изобличава, когато падне в болест или немощ на тялото. И той от любов към живота дава обет на Бога да съкруши греха в себе си.

Ако ти постиш и безумно се смееш, то леко е да се спънеш. Ако плачеш в молитвата, а в обществото се държиш по светски, то те скоро ще те хванат в мрежите. Ако се безгрижен при целомъдрено поведение, то няма да се забавиш да паднеш… Светските закони поправят със страх поведението, но не променят сърдечното разположение. Така и покаянието се принася от някой може би със задната, малко съзнавана мисъл, да бъде понякога снизходителен към греха.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 1.27, 88; 2.40, 57

***

Защото коварството на злобата, намирайки ума отдалечен от паметта за Бога, от любовта и стремежа към Него, или ще създава в душата ропот и оплаквания поради служението на братята, представяйки го като трудно и тежко, или ще започне да го възгордява и да го кара да мисли за себе си като за достоен за почит и велик, измамвайки го с мисълта, че той работи много за всичките. Когато човек е далече от мисълта за Бога и от страха Божий, той по необходимост търси слава и се домогва до похвалата на тези, на които служи.

Колкото душата е несравнимо по-висша от тялото, толкова и душевните добродетели, особено богоименните и богоподражателните, са по-високи от телесните, както и душевните пороци са по-пагубни от телесните, както по своите действия, така и по налаганите наказания, макар и да не зная защо това се изплъзва от разбирането на мнозина. От пиянството, блуда, кражбите и близките на тях пороци мнозина се гнусят, предпазват се, боят се и ги избягват. Но равнодушно гледат на много по-важни пороци, като например душевните – завист, злопаметство, високомерие, лукавство и корена на всички злини – сребролюбието, и подобните на тези пороци.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 3.15; 4.14

***

Защото победените от тази страст [чревоугодието] и блуда не считат за блуд, и прелюбодеянието – за прелюбодеяние, и не се отричат от всичко това, както правят езичниците, които не познават Бога. Те извършват всичко това без страх, като не се отличават по нищо от свинята в калта. Не си спомнят нито за закона, нито за пророците, нито за самия Господ, въплътил се, за да разори греха.

При среща с жени сластолюбивият става весел… Телесната красота го подлудява, възхищава се от благообразието на лицето, очарова го стройността на тялото и се топи от удоволствие при разговори с жени. При спомняне на видяното похотливо мечтае, живо си представя в ума женски лица, тяхното страстно изражение, очарователните усмивки, знака с очите, празничните им дрехи, ласкаещите им разговори, свиването на устните. С мъже му е скучно. А ако види жени, светва, тича и напред, и назад, за да им окаже своите услуги.

А за преуспяването в добродетелите и в Божествената чистота имаш три помагала: въздържанието на стомаха, езика и обуздаването на окото.

Обръщай погледа си надолу, а душата си – нагоре. Не стигай до свободни обръщения с юноши, а с жена и не говори – това е излишна работа. С момче не продължавай разговорите си и не влизай в общение с пиещи и със смехотворци…

Когато видиш благоразумна жена, която блести с красота, има светъл поглед, сияещи страни и някаква изкуствена изразителност в лицето – и тя разпаля твоя помисъл и усилва в тебе пожеланието, размисли, че това, което те довежда до удивление, е земя…

***

Който се наранява от завистта и съперничеството, е жалък. Защото той е съучастник на дявола, чрез чиято завист влезе в този свят смъртта (Прем. 2:24). Сърцето му винаги изнемогва от скръб, тялото се изяжда от бледност и силите му се изтощават.

Ако скриваш в сърцето си страстта на злопаметството, то ще станеш обител на яростта и незнанието, а едновременно и на скръбта – и видът на лицето ти ще се измени.

С какво се унищожава злопаметството? С пазенето в сърцето си на страха Божий и паметта за деня на твоята кончина: Помни края и престани да враждуваш (Сир. 28:6).

Когато някой те злослови, не се възпламенявай от гняв. Но веднага със скромност, като покажеш усмивка на лицето си, промени раздразнението в мир. Помни обаче, че усмивката при раздразнението на другия предизвиква още по-голям гняв. Затова най-напред умиротвори сърцето, после започни да говориш с усмивка.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 41,48,103,106,116,141,146,167,188

***

Ако ти се случи да легнеш болен, не прибягвай към мъртвата помощ и към човешкото покровителство. Но по-добре да имаме търпение, очаквайки милост от Бога, за да ни упъти…
Когато човек е болен, тогава и душата му започва повече от обикновеното да търси Бога, затова вразумлението е добро, само ако вразумяваният благодари: Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Да бъде благословено името Господне! (Иов, 2:10; 1:21)
Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното. Но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допускане… Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ? (Амос, 3:6), е имало глад, болести, поражения, войне; защото всичко това служи за очистване от греховете. По допускане е, когато Бог съвършено оставя тези, които или не искат да живеят без грях, или вразумявани, не се обръщат, но пребивават в греха. Бог ги остави на извратения им ум – допуска ги да бъдат свободни да вършат неща, които не бива да се вършат (Рим. 17:8).

Който роптае, не е годен за никаква работа, нито има разположение за такава. Той е ленив и винаги има готов предлог, за да се отклони от работата. Той развращава и другите, като казва: „А това за какво е, и това пък за какво ще служи? От това няма никаква полза“.
Ако те обземе духът на унинието, не оставяй своя дом, но противостой на този дух с търпение. Да не те убеди помисълът, внушаващ ти да се преместваш от място на място, защото, ако склониш към този помисъл, никога няма да придобиеш търпение.
Не казвай, монаше: „Тук има борба и утеснение, а там (на еди-кое си място) животът е спокоен и без скърби.“ Защото знаеш ли кой води борба с нас? Не е ли дяволът наш враг? А той ходи по земята и я обикаля (Иов, 2:2)… Не се мести от едно място на друго, но по-добре с търпение извличай полза от неудобствата, срещнати на мястото на твоето жителство.
Когато духът на унинието те безпокои, не се увличай с неговите помисли, но пребивавай на това място, където те е поставил Бог, разсъждавайки в себе си каква любов си имал към Бога в началото, когато си дошъл при манастирските порти.

Най-тежкото от тежките е игото на унинието, особено ако то има като помощник в борбата неверието, защото плодовете му са изпълнени със смъртоносна отрова.

Когато забележиш в себе си, че ти е скучно четенето на Божественото Писание, и неохотно слушаш духовни наставления, тогава знай, че душата ти е паднала в тежка болест. Защото това е начало на злоумието, боледувалите от което са пожънали плода на смъртта.

***

Да не те довежда до удивление човекоугодник, който се старае да угоди на мнозина, но не на Господа.

Ако виждаш, че човек е достигнал на земята велико достойнство, не се удивлявай на това, но удивлявай се на този, който е възненавидял земната слава.
Не се хвали, величаейки се с красноречие, но предавай по-добре учението от опита на хора, прости и неучени, за да станеш ученик на Христовите апостоли. А да се хвалим с външна мъдрост е запретно, особено на християните (2 Кор. 10:17).

Без смиреномъдрие са напразни всякакъв подвиг, всякакво въздържание, всякакво послушание, всякаква безкористност, всякаква всестранна ученост.
Новоначалният, който няма смирение, няма оръжие против враговете, и такъв ще преживее страшно поражение.
Ако видиш непослушен, горд и „мъдър за себе си“, мислещ се за мъдър, то знай, че коренът му е полумъртъв, защото той не поема в себе си това, което иде чрез страха Божий.
Нека не само погледът да гледа надолу, но и сърцето да не се превъзнася над другите.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 209,225-226,230-231,245,239,254,250,267, 269,272,279,287,303,316

***

Нашата душа по природа е добра, но се превръща в зла поради своето свободно желание. Страстите са неестествени. Те се присаждат и развиват от злата воля и привичката ги прави силни, както е силна природата… Природата – това е земята, обработвана от нас. Волята е земеделецът. А божествените Писания – съветници и учители, които научават нашия земеделец кои лоши помисли да изкорени и какви добродетели да насажда.
Ако нашият работник поради своята гордост намисли някога да остави своя учител и съветник – божествените Писания, той започва да действа погрешно и към природата присажда това, което на й е свойствено, подразбирам: неверие, ненавист, гордост, тщеславие, славолюбие, чревоугодие, препиране, възразяване… Защото, оставяйки Законодателя, и сам той бива оставен от Него.

Ако видиш търговец на нещо, кажи сам на себе си: „този човек, пожелавайки временното, търпи толкова, за да събере скоро преминаващите блага. Нима ти, душо моя, ще си безгрижна за непреходното?“… Каквото и да видим в живота, ако заменим светските помисли и житейските разсъждения с духовни, при съдействащата ни благодат непременно ще получим полза.

Някой от светиите е казал: „Мисли за доброто, за да не мислиш за лошото, защото умът не може да бъде празен.“ Затова да посветим своя ум на поучението в Божиите слова, на молитвите и на добрите дела. А занимаването с добри помисли ражда добър плод.

Макар и да нямаш видими сълзи, обаче нека има сърдечно съкрушение. Защото и между сълзите има разлика. но блажен е, който съзерцава като в огледало в душата си Господа и заедно със сълзите се излива в славословия пред лицето на Неговата благост.

Избягвай безполезните думи, за да не паднеш в срамни помисли. Както добрите думи са полезни за душата, така недобрите я развращават, според казаното от апостола: Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33)

***

Когато седнеш да четеш или слушаш някой друг, помоли се преди това на Бога, казвайки: „Господи Иисусе Христе! Отвори очите и ушите на сърцето ми, за да чуя твоите слова и да изпълня твоята воля. Отвори очите ми и ще видя чудесата на Твоя закон (Пс. 118:11). Уповавам се на Тебе, Боже мой, че Ти ще просветлиш сърцето ми“ – винаги така моли Бога, за да просвети твоя ум и ти открие силата на Своите слова. Мнозина, надявайки се на своето разбиране, са впаднали в заблуждение, и казват, че са мъдри, но загубиха разум (Рим. 1:22).
[Бог] не принуждава самата човешка природа, а само подбужда чрез силата на духа доброволно да привлича плътта към нетленното, като робиня, развратена от грях. Както в огнена пещ медта приема външния вид на огъня, така и тялото се одухотворява, ако се слее с нетлението.
Ако по време на молитвата или посредством очите, или поради някаква друга причина твоят ум се разсейва, то знай, че това прави врагът, и не бързай да свършиш своята молитва, но като осъдиш сам себе си, отново се съсредоточи и тогава вече се моли с познание, за да знаеш за какво се молиш на Бога и поради какво Го просиш, и за да не говориш излишно и да не многословиш…. Защото [сатаната] знае, че ако човек продължи молитвата си, то Сътворилият го ще го чуе, макар и да би бил безкрайно грешен… Затова, брате, проси от Бога винаги това, което е особено потребно и от което имаш особена нужда.
Искаш ли да се молиш неразсеяно? Направи така, че молитвата да излиза от дълбочината на душата ти. Както дърветата, които са пуснали корени надълбоко, ако и да бъдат хиляди пъти нападани от вятъра, не се чупят и не могат да бъдат изскубнати, защото корените им са твърдо укрепени в земята, така и молитвите, изпращани от дълбочината на душата, се издигат във височина, и никакво изкушение на помисъла не може да ги отклони.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 6. 15-16,32,48-49,54,150,156,165,170

***

Подвигът на монаха е да изучава Писанията и да изпълнява Божиите заповеди, а монахът, който не се занимава с това, не е подвижник.
Храната на монаха е да върши Божията воля.

Старай се винаги да бъдеш простосърдечен и искрен и не дръж едно в сърцето си, а друго на устата си: защото това е лукавството.
Не обичай да ходиш в града. Защото, ако не видиш греховното, ще останеш чист.
Не яж по два пъти на ден, за да не загрубее твоето тяло, а заедно с него да не се засилят и страстите.
Не спи много, но без да отстъпваш, моли помощ от Бога, да избягаш като птица от ръката на птицеловец (Притчи, 6:5).
Не говори много, за да не паднеш в лъжа.
Безмълвствай и върши твоята работа.
Имай смиреномъдрие. Бъди като незнаещ и невежа.
Бъди кротък с всички хора.
Много вреда има от разговорливостта и смеха и благоразумният мъж пази безмълвие.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 7.3-4,91,100,102-104,106,108-110.

***

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Нил Синайски. „За осемте духа на злото“

Праведно е да се молиш не само за своето очистване, но и за очистването на всеки човек, в подражание на ангелския чин.
Но и тогава, когато умът не се забавя в прости помисли за вещи, още не означава, че е достигнал вече мястото на молитвата, защото той може да бъде зает с философски умозрения за тези неща и да се вглъбява в техните причинни отношения. Макар и отвлечени, но това са теории за вещи, и като отпечатват в ума техните образи, го отвличат от Бога. Страстите не са в движение, но умът философства, а не се моли: състоянието на учените.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 1.40,57

***

Душата на чревоугодника изчислява дните, когато се чества паметта на мъчениците, а душата на въздържащия се подражава на живота им.
На чревоугодника преди всичко са необходими пари, за да удовлетворява своето пламенно желание, макар че то никога не се удовлетворява. След това гневът по необходимост се възбужда срещу препятстващите за придобиване на пари. Когато гневът е безсилен да премине в дело, по необходимост следва скръб.

Бог узаконява друг начин на живот за изгонения от рая… от това се появили три вида живот:
Едните били доволни с малкото, което притежавали, при труд с пот и упование в Бога.
Другите, вглъбили се в упованието в Бога, се отрекли от всякакво притежание (като се стремели да възстановят райското безкористие) и са били хранени от Бога.
Третите, отдали се на всякакъв вид труд, основали върху него своята надежда да имат необходимото, а осигуряването на своя живот положили върху многото имот…
Последните обаче станали съвършено плът, изцяло се посветили на служение на земния кумир, желаейки да имат не само достатъчно за телесния живот, но и това, което би ги направило не по-малки от отличаващите се с изобилие, та поради това да бъдат пред очите на всички. С това те явно изваждат на позор своето безумие, осъдително считат за свое достойнство това, поради което заслужават презрение и осмиване, смятайки с него да обърнат внимание върху себе си и да спечелят удивление…
Едните пребивават в безмълвие, стремейки се към духовно преуспяване, а другите водят всички видове борба, сражавайки се за пари и имущество. Едните се препират с духовете на злобата за небесните блага, а другите нападат себеподобните си за земни блага…
Излязъл от Египет – какво общо имаш ти след това с правенето на тухли?… Или не забелязваш, как те съкрушават през деня работите, а през нощта грижата за тях, правейки времето за почивка време за мъчения? Защото тогава паметта, подсещайки те кой е нарушил междата, кой е причинил вреда на плодовете, кой е преградил канала за оросяване, кой е стъпкал ливадата, или кой причинява или е причинил друга някаква беда, и за всеки как той упорства и спори, довежда чрез това в ярост душевните чувства, възбуждайки към отмъщение, не давайки време за сън и почивка, а толкова повече – за молитвата, която изисква голямо безмълвие и много свободно време, което се доставя отчасти и от освобождаването от всички грижи.

Който често тъжи и си приписва безстрастие, е подобен на болния, който се преструва на здрав, защото, както болният се познава по цвета на лицето, така и тъгата изобличава страстния. Този, който обича света, има много скърби, а презиращият всичко, което е в света, е винаги весел.
Който презира светските удоволствия, няма да бъде тревожен от печални помисли. Когато съединиш със съюза на мира живеещата в тебе троица (дух, душа, тяло), тогава, като обединил се в себе си по заповедта на Божествената троица, ще чуеш: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии (Мат. 5:9).
Скръбта по Бога със сълзи обновява душата, вселява грижливото приготовляване за приближаващата се смърт и за съда, и малко по малко ни научава да ги очакваме с желание.
Скръбта се ражда от това, което е противно (беди, скърби, огорчения). От скръбта пък произхожда мрачното разположение на духа (както се казва: той е в мрачно настроение). А от тия двете се поражда безсмислената раздразнителност (недоволството от всичко).

Унилият поставя като предлог за излизане болните, а в действителност има друга цел.
Болният не се задоволява с една храна, а унилият монах – с едно дело.
Сластолюбецът не се задоволява с една жена и за монаха в униние не е достатъчна една килия.

Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената: като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си.

Търпението, смирението и любовта са благодарни и в скърбите, а унинието, облекчението и самолюбието се радват на спокойния живот.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2а.18,41; 2б.35-41; 2д.15-36; 2е.7-30

***

Някои, които са придобили между народа име за лошо поведение, по-късно показват честен живот не за да оплакват грехопаденията си в подвижнически трудове, а за да заглушат лошата мълва за себе си: но ако някой само заради едно име се докосва до делата на благочестието, то той работи не на Бога, а на хората.

Шумът на листата довежда в ужас гордия и шумоленето на водата поразява душата му. Това е само за да види противопоставящият се на Бога и отхвърлящ неговата помощ, че сега се плаши от нищожни призраци.

Гордостта надува мислите до високомерие, учи да се пренебрегва всеки човек и да се гледа с презрение на събрата като на нещо нищожно. Високомерният помисъл довежда до безумие, внушава са мечтае за равност с Бога, не признава промисъла и грижата на Всеблагия Бог, смята, че получава всички милости, с каквито се ползва, като дълг за дела, не иска да види Божието съдействие в това, което прави и което успява, счита се за достатъчна за всяко добро дело, поради самомнение мисли, че има сили за всичко, бидейки съвсем безсилна – тя е воден мехур, надут от суетно самомнение за себе си, когото само ако го духнат, се обръща в нищо.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2ж.42; 2з.12-13, 38

***

При болести се ползвай преди лекарите и лекарствата от молитвата.
Когато се молиш, издигай помисъла си към Бога, и ако той, като се разсее, слезе долу, отново го вдигай горе.
Вярвай, че лошите помисли са посети от дявола. От това те ще се прекратят и сеячът им ще бъде посрамен.
Беседите със светските хора отделят помисъла от Бога, затова не само не разговаряй с тях, но и другите отклонявай от това.
Плачи за благоденстващия грешник, защото мечът на правосъдието виси над него.
Верният трябва да се смирява пред всички, защото да се смиряваме само пред някои, значи да имаме лъжливо смирение.
Старай се винаги да слушаш и да говориш за делата на светиите, защото това възбужда в душата желание за съревнуване в доброто.
Когато говориш със светии, питай за духовното, а когато не си със светии, не говори за това.
Ако желаеш да бъдеш храм Божи, то принасяй на Бога непрестанна молитва като непрекъсната жертва.
В каквато мярка някой се обогатява в благодатта, в такава преуспява в познаването на хитростите на злобата, при помощта на Господаря.

Начало на спасението е осъждането на самия себе си.
Най-лошото дело е да раболепстваме на всичко срамно.
Изучавай чрез слово добродетелите, а проповядвай за тях чрез делото.

св. Нил Синайски. Добротолюбие, 3

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Интелектуалците през античността. 2006

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“