Архив на категория: за човека

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Човек през целия си живот…

Човек през целия си живот води една борба – срещу идолите. “Деца, пазете се от идолите” (1 Йоан…). “Не си прави кумир, нито друго изображение…” (Изход…). Тук не става дума за рисунки. Кумирът е лъжливо изображение, което не насочва човека към Бога, не го вика към Него (като иконата), а го отклонява – “съблазнява го”.
Кумирът е празен, той е просто опаковка (бездушен!). Той има само име и блясък. Ако хората го почитат, те ще се надяват да се доближат до него, и ще се хвалят с всякакви белези на близост до него. “Надуват се” с близостта си до него. Ако пък попаднат заедно с някои, които им изглеждат (или наистина са) по-близо до него, тогава се “свиват”. После обаче подражават на онези, които са по-близо до кумира и пак се “надуват” пред останалите – тези, които не подражават, или не умеят да подражават толкова добре.

[Платон се е досещал за кумирите и опитва да разкаже нещо за тяхното влияние в “Държавата” (за пещерата). Изкуствена светлина осветява изображенията и техните сенки (сенките на кумирите!) са единственото, в което затворниците вярват.]

Има пропаст между онези, които са отхвърлили кумирите и са се обърнали към Бога и останалите. “Който има, на него ще се даде в изобилие, а който няма, на него ще се отнеме и това, което има”.
Поклонението пред кумира (идолопоклонството) прави човека да желае ненужното. Ако желаеш ненужното, ще презреш Бога (“Не изговаряй напразно…), ще се отречеш от Него (не Го виждаш, не ти помага – значи го няма), от Църквата (“Спазвай съботата…”) и от родителите си, което ще рече и от всичко, което Бог ти е определил от рождение (“Почитай майка си и баща си…”). Освен това и кумирите говорят, че Бог няма – а щом ги почитаме, ще ги слушаме и ще повтаряме, каквото казват. Ще пожелаеш което е на ближния ти (за да си блестящ и силен като кумира), и затова ще лъжесвидетелстваш, прелюбодействаш, крадеш и убиваш.
А кумирът дори не е един – винаги са много. Защо – за да се сменят. Кумирите омръзват, блясъкът им става отегчителен, значи помръква. Тогава трябва старият да се смени с нов – човекът се радва, че “се е отървал” или е “прозрял” лъжливостта на кумира и започва да се покланя на новия. Така се “обновява” по лъжлив начин.
Кумирът е дело на дявола, а дяволът е клеветник и интригант (“лъжец открай време” – 1 Йоан…) и насъсква хората помежду им. Бог разделя хората (“Не мир дойдох да донеса, а меч” – Матей, 10…; “и ще отдели едните от другите, както пастир разделя… – Матей, 25…) – най-напред чрез Закона, после и чрез Евангелието. Но не ги съветва да се мразят и въздигат едни над други, а да си помагат, дори до смърт, “и то смърт кръстна”. И Сам е направил така. А дяволът ги насъсква чрез идолите. Ако отречеш нечий идол, поклонникът му ще те намрази, дори това да е футболен отбор. Ще се нахвърли върху тебе с гняв, с крясъци и обиди. Ще те нарече всякак, а накрая ще ти каже, че не просто си такъв или инакъв, а не направо не съществуваш – “че те няма”. Защото идолът, като инструмент на дявола, награждава своите поклонници не с какви да е почести, а със съществуване. Само тези, които го почитат, само те приличат на него и заслужават похвала. Само те съществуват – защото съществува само подобното нему, одобреното от него. Но живот отвъд, и то живот вечен той не може да им обещае, защото силата му е само тук. Затова никой идолопоклонник не вярва във вечния живот.
Ако пък отречеш Бога, ще те намрази само този, който вижда Бога като идол – “и заради вас се срами името Ми сред народите”.

**

Както по лицето научаваш много за човека, така и по словото, дори то да е само написано. Отварям книга и сякаш чувам нечий глас. И като почета, започвам да разбирам какъв е бил онзи, който я е писал – идолопоклонникът лесно се издава. Всичко може да бъде почитано като идол – не само удоволствието, лекия живот, парите и успеха, но и народът, расата, държавата, науката, цивилизацията, законността, моралът. Но “не човекът е за съботата, а съботата е за човека” . Така е, когато съботата служи, за да си спомним за Бога – тогава тя е за полза на човека, заради него е. Обаче и съботата, което ще рече – Законът, Църквата – и те могат да бъдат превръщани в идоли. Злите желания, изречени като молитви и отправени към Бога, показват, че не познаваме Бога, а Го мислим за идол. А ако виждаш Бога като идол, ще се отречеш от Него и ще Го замениш с някое учение или нещо друго, което има сила – идолите се сменят. Това е духовната слепота – мислиш, че виждаш и разбираш (аз съм богослов, философ, учен, просветен), но нито виждаш, нито разбираш.

**

Но идва време, когато истината се открива и човек застива и спира да прави планове. Отваря се вечността – винаги ще е така. „Там, където грее светлината на Твоето лице и весели сърцата на Твоите от века светии” (Молитвено правило…). „Бог е с нас” (Лука…) – „всичко Си устроил премъдро” (Пс…). Утрешният ден внезапно се оказва сигурен, не се боиш – „не се грижете, и не казвайте: какво ще ядем…” (Матей, 6…).
Дяволът се е озъбил непредпазливо, ти си го видял и си усетил и хитростта, и слабостта му: „На Господа, твоя Бог се покланяй и само на Него служи” (Матей, 4…).
А онези, които не виждат, са като тебе, какъвто си бил някога – „защото достатъчно се отдавахте на … нечестиво идолослужение” (1 Петър… ); и ако упорстват са неизвиними, защото „не познаха истинския Бог и се поклониха на делата на ръцете си… ” (Рим. 1… и …). Но не се превъзнасяй над тях, защото „ти нали за денарий се услови с мене” и „всичко което е мое, е и твое, но твоят брат беше умрял и оживя, беше загубен и се намери”.

**

И така, идолопоклонство. Не виждаш човека, а неговото място („първите места в синагогите”), богатство (“и всеки ден пируваше разкошно”), предци („и не си казвайте: наш баща е Авраам” ), власт („нямаше да я имаш, ако не ти беше дадена отгоре”), телесна привлекателност (“два закона се борят у мен”). Всичко това е „гледане на лице”, и то се гледа не човешкото лице, не лицето на „този човек”, а някаква маска. Истинското лице е това, през което се вижда сърцето, а сърцето – това е самият човек. Затова и мъдрите езичници са казвали „душите в подземното царство биват съдени голи”.
Истинското лице се узнава и от устата на човека, от която излизат добри или празни думи, добри или лоши неща – „защото от което изпълва сърцето, говорят устата” ; и „по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден”. Узнаваш човека от думите му, също и от очите му „окото е светило на тялото”, както и от делата му „по плодовете им ще ги познаете“.
А кой е човек? Това е също като да попиташ „кой е моя ближен”? Човек е онзи, когото разпознаваш по човешкото му тяло, макар че може да има тяло, но да не е на себе си – „ням и сляп, обхванат от бяс”; „те обикаляха онези места, и бяха тъй свирепи, че никой не смееше да мине оттам” и „често пада в огън и вода”. Но също и едни от тези които дяволът “живи е уловил, за да изпълняват волята му” Човек е онзи, когото ще припознаеш, че е като тебе създаден за вечен живот – „за радост сте създадени, братя“, ще го назовеш по име и ще се помолиш за живота му – „Лазаре, стани”.

Хуманитарни науки са тези…

Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).

Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
Някой ще каже – е какво, защо това да пречи да си добър професионалист? Ами пречи, защото като не се трудиш в полза на справедливостта, ти преставаш да се интересуваш от нея. А как ще разбираш нещо, което не те интересува? То трябва да е прекалено просто, а справедливостта просто нещо ли е? Лесна ли е за постигане? Справедливостта не е дума, макар че за нея има дума. Както и дървото не е просто дума, а е дърво, независимо че има и дума “дърво”. Справедливостта е да жертваш нещо приятно, нещо “за тебе”, да жертваш спокойствие и пр. за да кажеш, че нещо трябва да е така или иначе, независимо дали на някой ще му стане приятно от тази работа. Е, много важно, че трябвало да е така – казва си обикновено човек. Аз ли ще оправя света? И защо трябва да си развалям отношения, да ме изолират, да ме смятат за луд? Защо да не съм добре с хората, пък справедливостта и т.н. да я оставим, това си е работа за юристи, държавници, не е за мен. Аз просто съм осведомен за разни стари мнения, това е всичко.
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. Иначе какво – закони много, прилагаме ги когато ни е удобно. Е, това ли е смисълът им – някой да спечели нещо от тяхното прилагане? Не е това, несъмнено не е. Ако някой казва, че е това, лъже. Но ако не мислим за смисъла им, няма да ги разбираме, а човек мисли сериозно само за това, което го засяга, покрай което губи спокойствието си. Ако си губим спокойствието около готвенето на вкусна храна, ще разбираме от вкусна храна и толкова. Така че за да разбираме законите трябва да се безпокоим за законността, да се отказваме от разни приятни работи, от лек живот – иначе не става. Дори да знаем наизуст цялото законодателство, ако не ни е грижа за справедливостта, пак само ще цитираме и ще повтаряме, и нищо на никого няма да можем да обясним.
И с науката изобщо е така, дори с класическата филология. Как ще разберем онези хора в далечното минало, ако не се интересуваме от тези, които са ни пред очите? Но да се интересуваш и да разбираш, това не е същото като да се забавляваш в компания, да любезничиш, да хвалиш, да ругаеш и да се оплакваш. А как да преценяваме действията на хората пред нас, ако не се заемем да преценим първо своите – и то не лицемерно, не като се самосъжаляваме и самооправдаваме за всичко, а сериозно, като се осъждаме за каквото трябва, така, все едно че упрекваме друг. А приятно ли е да упрекваш себе си? Не, никак не е приятно.
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

(писмо до М.К., към края на октомври 2011)

И трите тези – слово, смисъл и съвест…

И трите тези – слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува „истина“. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, „преструва се“ на истина, иначе не би постигнала целта си, не би „станала“ лъжа.

От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално „истинни“. Персонажите и събитията не са се „случили“ (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се „преструват“ на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не „съобщения“ за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което „би могло“ да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то „нищо не означава“ и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.

[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина – може би защото истината е причина за „смислеността“. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е „правдоподобно“, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически „случило се“; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който „открива“ кое какво е, и причинява сянката].

Последно, съвестта е непременно истинна. Тя „съдържа“ истина (светлина!), „открива“ кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като „да се допиташ до съвестта си“ значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

**

А ето и противоположното мнение за човека – че той е същество неопределено, по-малко или повече отличаващо се от другите „форми на живот“. Това е представата (ругателна и злобна, несъмнено) за човека като „образована маймуна“ или „трудеща се маймуна“.
И все пак служещият си с тази идея ползва думата „човек“, и при това много често като похвала. Нали се казва, че човекът, макар и просто вид животно, все пак е „висше животно“. А „висшето“ е похвално и желано. „Човек“ в положителен смисъл бива наричан онзи, който живее според желанията си – получава, каквото ще. Защото всичко живо се стреми към нещо, опитва се да удовлетвори желания, а „висшето“ сигурно затова е висше, защото най-успешно удовлетворява желанията си. Ето защо човекът е висше животно, дори някак повече от животно. А сред онези, които изглеждат външно като хора, „истински човек“ е онзи, който получава, каквото, предполага се, всички желаят – и той именно е най-висшият сред тях. В сравнение с него останалите са животни.
А какви са тези желания? Да допуснем два вида. Единият е по-примитивен – да получиш приятен живот, започващ с обикновено съществуване без болка и, ако е възможно, достигащ до всички разнообразни и трудно достъпни удоволствия за сетивата. Другият е живот с власт. Той е по-висш, защото властващият може да си достави удоволствията, но прибавя и друго – потвърждаване на висшето си положение (положение на „истински човек“!) чрез упражняване („проявяване“) на властта си.
А какво значи да упражняваш власт? Това е да правиш неща със слово. Да казваш „нека бъде така“ – и то да се случва. Това не е удоволствие за сетивата. Така че властният не може без словото и донякъде обича словото. Но той се интересува по-малко от смисъла (защото не всяко смислено слово произвежда нещо извън себе си) и никога – от съвестта. Обаче истината го интересува или по-скоро безпокои, защото „ставащото“ трябва „наистина“ да съответства на словото. Без истината не съществува нито власт, нито каквото и да е.

Да видим как е било някога…

Да видим как е било някога. В самото начало на Петокнижието се казва, че човекът е същество, което може да направи разлика между „добро и зло“. Той не е имал това знание в самото начало, но е станал такъв – след като е нарушил дадената му заповед.
Гръкоезичните антични автори винаги повтарят, че човекът е zoon logikon – значи същество, което си служи с думи, произвежда речи, аргументира се.
Апостол Павел в „Римляни“ споменава за „вътрешния закон“, даден на всеки човек, независимо дали е религиозно просветен юдеин или обикновен езичник. Имал е предвид това, което наричаме „съвест“.
В българския език пък имаме една скъпоценна дума, много необходима на философстващите, които предусещат духовния живот – това е думата „смисъл“.

Така че ето какво е човекът: на първо място, той си служи с думи, чрез които успява да схване и неща, които не се виждат. Мислейки за тези неща, той обединява усещанията, които има като всяко живо същество – подрежда ги според времето, придава им стойност, събира ги като отнасящи се „лично към него“, и така им придава „смисъл“.
И тъй, чрез думите той се поставя сред нещата, определя действията си, и преди всичко според това, дали действията ще го доближат до „доброто“. Когато забележи, че „доброто“ се отличава от „приятното“ и че природата му го тегли повече към „приятното“, и се укорява, че се повлича след природата си, това вече значи, че в него е проговорила „съвестта“.

Ако не държим в ума си идеята за човек, ние няма да се чувстваме част от „човечеството“ и ще забравим, че сме подобни и следователно близки на другите хора. Няма да усещаме отликата си и особеното си място сред всичко останало, както е било с Ной и синовете му веднага след потопа. Ако това усещане за изключителност на човека сред всичко останало изчезне, тогава и значението на самата дума „човек“ обикновено се свива, така че се стига дотам, „човек“ да се нарича само онзи, с когото без да щем се сблъскваме тук и сега и трябва да прекараме известно време с него; или когото по някаква причина одобряваме. Но всички други са ни безразлични и не виждаме с какво са по-ценни от кое да е друго живо същество. Тогава е лесно да ги мислим за нещо опасно, вредно или просто ненужно („отпадъци“).

Царете до Йоас

ХІ. Йесей

Когато Самуил отишъл във Витлеем, посрещнали го градските старейшини и го попитали с тревога: с мир ли идеш? Защото Самуил бил прочут пророк и съдия над целия Израил. Самуил казал: С мир. Дошъл съм да принеса жертва на Господа. И повикал Йесей и сеновете му на жертвоприношението. Защото Бог му наредил да помаже един от Йесеевите синове за цар.
Йесей дошъл и довел седем от осемте си сина. Но Самуил, напътстван от Бога, не избрал никого от тях. Попитал го: Нямаш ли други синове? А Йесей казал: имам още един, но не е у дома, защото пасе добитъка. Самуил рекъл: Доведи ми го, за да го видя. И като го видял, помазал го за цар на Израил. Това бил Давид.

***

В 1 Царства 16 пише, че цар Саул бил измъчван от зъл дух. Казали му, че трябва да слуша музика и някой му споменал, че Давид умее да свири добре. Тогава Саул изпратил да доведат Давид при него. И наистина, музиката на Давид прогонвала беса. Затова Саул обикнал Давид и го направил свой оръженосец. Но след време Давид се върнал у дома си.

***

Йесей не променил отношението си към Давид, а го карал, както и преди, да пасе овцете и да служи на по-възрастните в семейството. Така, когато трима от синовете му отишли на война срещу филистимците, Йесей го изпратил да им занесе храна и да ги попита дали са добре. Тогава Давид видял, как филистимецът Голиат предизвиквал израилтяните, влязъл в двубой с него и го убил така, както убивал лъвовете и мечките, които нападали стадата на баща му. Тогава цар Саул се учудил на храбростта му. Но когато народът започнал да прославя Давид, Саул му завидял.

***

В 1 Царства 17 е казано, че към края на живота си Йесей бил най-старият израилтянин. А Давид се грижел за него до смъртта му. В 1 Царства 22 пише: Давид отиде в Масифа Моавска и рече на моавския цар: нека баща ми и майка ми останат при вас, докле узная, какво ще направи Бог с мене.

ХІІ. Давид

Саул мразел Давид и понякога се опитвал да го убие, но после се разкайвал. А синът му Йонатан и дъщеря му Мелхола помагали на Давид и го предпазвали от яростта на баща им. Давид често бягал от царството и търсел гостоприемство при други владетели. Така той дълго живял при филистимския цар Анхус и дори тръгнал с него във войната му срещу Саул. Но велможите на Анхус се усъмнили в Давид и той трябвало да се върне.

***

След като Саул загинал, потомците на Юда (юдеите) обявили Давид за цар. И той царствал седем години в Хеврон – градът, където били погребани Авраам и другите патриарси.
След това нападнал Йерусалим и успял да превземе част от него, около планината Сион. Оттогава това място се нарича „градът на Давид“. След време и останалите колена на Израил се присъединили към Давид.
Веднъж Давид преброил своя народ и узнал, че сред юдеите има 500 000 мъже, способни да носят оръжие, а сред останалите израилтяни – 800 000.

***

Давид имал много жени. Първи били Мелхола, дъщерята на Саул, и Авигея от Кармел, която помагала на него и на войниците му още преди да стане цар. Той обичал най-много Вирсавия, но заради нея извършил най-големия си грях. Веднъж я видял случайно, повикал я у дома си и се съединил с нея, а през това време мъжът й Урия бил на война. Давид изпратил да повикат Урия в града за две нощи, като се надявал той да влезе при жена си и така прелюбодеянието да остане тайна. Но Урия прекарал и двете нощи извън дома си. Тогава Давид поръчал на Йоав, който командвал войската му, да изпрати Урия на най-опасното място в боя. Йоав изпълнил нареденото и Урия бил убит. А детето, което Вирсавия родила след прелюбодеянието, умряло.

***

Давид пренесъл ковчега на завета от Кириатиарим в своя град. Определил реда, по който свещениците и левитите да служат на Бога и събрал много злато, сребро, мед, кедрово дърво и всичко потребно, за да се построи храм. Но Бог му казал: Ти окървави ръцете си и няма да Ми построиш дом. Но твоят син ще го построи.

ХІІІ. Соломон

Вирсавия родила на Давид още едно дете. То било син и го нарекли Соломон. Преди да умре, Давид благословил Соломон и го обявил за свой наследник. За това настоявала и Вирсавия.

Братът на Соломон Адония също желаел да бъде цар. Когато разбрал, че Давид е на смъртно легло, той започнал да се заобикаля с войници и велможи. На негова страна били свещеникът Авиатар и военачалникът Йоав, които били близки помощници на Давид. Но Соломон, след като бил провъзгласен за цар, наредил да убият Адония и Йоав, а Авиатар прогонил от Йерусалим. Вместо тях поставил Садок за първосвещеник и Ванея за военачалник.

***

Соломон се помолил Бога да му даде мъдрост, за да е способен да управлява царството на баща си. Бог му дал не само голяма мъдрост, но към нея му добавил още богатство и власт. Затова израилтяните живеели в мир, а по богатство Соломон надминал не само баща си, но и много царе по света. В 3 „Царства” 10 се казва: Юда и Израил, бидейки многобройни като пясъка при морето, ядяха, пиеха и се веселяха. И също: в дните на Соломона среброто не се смяташе за нищо.
Затова той успял да построи храма, за който мислел и Давид, и внесъл в него ковчега на Завета.

***

Както Давид писал псалми за прослава на Бога, така и Соломон записал своите мисли за човешкия живот, за Божията мъдрост и заповеди. Соломоновите слова са събрани в книгите Притчи, Еклесиаст и Песен на песните. И те, както и Мойсеевия Закон, Давидовия псалтир и другите книги, събрани в Библията, са били внушени от Светия Дух.
И все пак Соломон не останал верен на Бога така, както Му били верни Мойсей и Давид. Подвели го неговите жени. Той имал много жени, като сред тях имало ханаанки и други чужденки. Заради тях той построил множество жертвеници и храмове, където принасял жертви на лъжливите богове.

***

Соломон предал царството на сина си Ровоам.
Ровоам не могъл да удържи израилевите колена в една държава и те се разделили. Това станало заради неопитността му, но още повече заради греховете на баща му Соломон.

ХІV. Ровоам

Когато Ровоам се възцарил, при него дошли пратеници от няколко израилски племена. Те го поздравили и го помолили да не ги облага с толкова тежки данъци, каквито им наложил преди него баща му Соломон. Ровоам не знаел какво да отговори. Затова се посъветвал с приближените си велможи, като най-напред изслушал старите, а след това – връстниците си. Старите го посъветвали да приеме искането на народа, а младите – да го отхвърли, и то с надменни думи. Той направил така, както казали младите. Тогава десет от дванадесетте израилеви племена се отделили от него и си избрали свой цар. А с Ровоам останали Юдовото и Вениаминовото коляно, които той управлявал от Йерусалим.

***

Човекът, когото десетте племена си избрали за цар, бил син на обикновени родители и се казвал Йеровоам. Той получил предсказание, че ще стане цар, още по времето на Соломон. Соломон научил за това предсказание и затова Йеровоам избягал в Египет, където се оженил за сестрата на фараоновата жена.
Като станал цар, Йеровоам излял от злато изображения на телци и като ги поставил в Силом и Дан, издигнал пред тях жертвеници. Той се самопровъзгласил за свещеник, поставял всякакви хора за свещеници, принасял жертви на идолите и заповядвал на народа да прави същото. Тогава истинските свещеници – онези от рода на Аарон – заедно с левитите напуснали царството и отишли при Ровоам в Йерусалим.

***

В началото на царуването си Ровоам тръгнал на война срещу Йеровоам, като събрал 180 000 войници. Но пророкът Самея го предупредил, че такава война няма да е угодна на Бог. Ровоам го послушал, върнал се и разпуснал войската.
Скоро след това египетския фараон нападнал Юда и ограбил Йерусалим и храма. Така било загубено много от златото и скъпоценностите, с които Соломон украсил храма.

Ровоам царувал 41 години и предал царството на сина си Авия.

ХV. Авия и Аса

Майката на Авия се казвала Мааха. Тя била дъщеря на Давидовия син Авесалом – онзи Авесалом, който въстанал срещу баща си Давид и загинал по време на войната.
Авия не се погрижил за чистотата на богослужението и на вярата в Юда. Жертвениците и капищата на лъжливите богове, които издигнал Соломон, останали и по негово време. След като умрял, на Давидовия трон се възкачил синът му Аса.

***

По времето на Аса в северното царство се сменили няколко царе. Най-напред умрял Йеровоам, който излял телците от злато, устроил езически жертвоприношения и поставил свещеници противно на Закона.
Синът му Нават пък бил убит скоро след това от израилтянина Вааса, който принадлежал на друг род.
И така, Вааса станал цар на мястото на Нават и започнал война срещу Аса. Тогава Аса изпратил много злато и подаръци на сирийския цар Венадад и го убедил да нападне Израил. Така Вааса бил принуден да отстъпи.
Не след дълго Вааса умрял и бил наследен от сина си, който загинал, убит от израилтянин. Така и този род, също като Йеровоамовия, не се задържал на власт – защото и те се отрекли от Закона, предаден чрез Мойсей.

***

Аса разрушил много от езическите жертвеници и капища. Заради Бога той не отстъпил и пред майка си, както пише в 3 Царства: …и дори майка си Ана лиши от званието царица, задето бе направила истукан на Астарта; и насече Аса нейния истукан и го изгори при поток Кедрон.
Но вярата му не била устойчива. Веднъж се разболял тежко, обаче в болестта си не потърси Господа, а лекари. А заради това, че се съюзил със сирийския цар срещу Вааса, ясновидецът Ананий му казал: Етиопци и ливийци не бяха ли с по-голяма сила и с много повече колесници и конници? Но щом се ти упова на Господа, и Той ги предаде в твоя ръка… Ти постъпи сега безразсъдно; затова отсега ще имаш войни.

Аса управлявал 41 години и предал царството на сина си Йосафат.

ХVІ. Йосафат

Йосафат, като следвал баща си Аса, разбивал статуите, разрушавал капищата и жертвениците и изкоренявал дъбравите на ханаанските божества. Освен това се погрижил да постави съдии в градовете, които да решават споровете между хората, и ги предупреждавал да съдят справедливо, а не от корист. Затова Бог го подкрепил във войната, която започнали срещу него амонците заедно с моавците и с други народи, които идвали отвъд Йордан. Когато всички те навлезли в страната, във войската им избухнал раздор и те се унищожили едни други. А войниците на Йосафат, като наближили, намерили само мъртъвци. Събрали оръжието им. И се върнали в Йерусалим, като прославяли Бога. Оттогава всички околни народи се боели от Йосафат, поддържали мир с него и му плащали данък.

***

По същото време пророк Илия извършил големи чудеса в Израил:
с молитва спрял дъжда и над страната не валяло в продължение на години, а след това пак с молитва направил така, че да завали; възкресил сина на една вдовица от град Сарепта; призовал Бога да изпрати огън от небето по време на жертвоприношение и огънят наистина слязъл и погълнал жертвеното животно; когато цар Ахав изпратил войници да го заведат при него насила, по молитвата на Илия от небето паднал огън и унищожил войниците. И това станало два пъти подред.

***

Йосафат се стремял да живее в мир с Ахав. Той сам дошъл в Самария, за да му помогне във войната срещу сирийския цар. Когато Ахав се допитал до пророците за изхода от войната, всички го насърчили да воюва. Пророците, които го насърчавали, били четиристотин на брой. Но Йосафат попитал: няма ли тук още някой пророк Господен, да попитаме и него? Тогава повикали Михей, и той предсказал поражението на Ахавовата войска и смъртта на Ахав. А Йосафат, макар да участвал в боя, се завърнал невредим.

***

След смъртта на Ахав цар на Израил станал синът му Охозия, а после – братът на Охозия Йорам. Йосафат се стремял да бъде в мир и в съюз и с тях. Но веднъж пророкът Елиезер му казал: Понеже си се сдружил с Охозия, Господ ще разори твоето дело.

Йосафат управлявал 25 години и оставил царството на своя син Йорам.

ХVІІ. Йорам и Охозия

Синът на Йосафат – Йорам – се оженил за дъщерята на един израилски княз, която се казвала Готолия. Заради нея той отстъпил от благочестието на баща си Йосафат и на дядо си Аса. Защото докато управлявали те, капищата на лъжливите богове били разрушавани, а пък той, за да угоди на жена си, започнал да ги изгражда отново. Така че Йорам с нищо не бил по-добър от израилските царе.

***

Когато пророк Илия научил за делата на Йорам, той му изпратил писмо, в което пишело: задето не тръгна по пътищата на баща си Иосафата и по пътищата на Аса, царя иудейски, а тръгна по пътя на израилските царе и въведе в блудство Иудея и иерусалимските жители, както въвеждаше в блудство домът Ахавов, а още и братята си, дома на баща си, които бяха по-добри от тебе, ти умъртви, затова, ето, Господ ще порази с голямо поражение твоя народ и синовете ти, и жените ти, и всичкия ти имот, а пък тебе – с люта болест…

***

Йорам умрял след осем години царуване и на неговото място се възцарил синът му Охозия. Но и той не бил по-добър от баща си.
Веднъж Охозия отишъл при израилския цар Йорам, син на Ахав. По това време срещу Йорам бил въстанал военачалникът му Ииуй. Той успял да убие както Йорам, така и Йезавел, жената на Ахав – същата, която заплашвала пророк Илия и преследвала всички Господни пророци. Тогава и самият Охозия бил убит по нареждане на Ииуй.
А този Ииуй бил помазан за цар по нареждане на Елисей. След като се възцарил, той унищожил един храм на Ваал и убил много Ваалови жреци.

***

Когато Готолия научила, че синът й е мъртъв, тя се обявила за царица и опитала да умъртви всички мъже от Давидовия род, които имали право да бъдат царе. Но един от тях – още малко дете – бил скрит и оцелял. Той се казвал Йоас.