Всички публикации от Николай Гочев

За превода на термина καθολική в Символа на вярата

Символ на вярата

1.

В книга „Часослов“ (София, 1996), издадена от Св. Синод на Българската Православна Църква, на стр. 10 четем:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“ , Света Гора, Атон, на стр. 26-28 четем също:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

Терминът „съборна“ е превод на гръцкото καθολική от Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 г. сл. Хр.).

Църковно-славянският превод на καθολικός е, както е известно, „соборный“. Това може да се види в цитираните книги, а също и в „Речник на църковно-славянския език“, т. II на архим. д-р Ат. Бончев (НБКМ, 2012), с. 173.

 

2.

В по-нови времена в издаваните на български език служебници се забелязва колебание относно превода на καθολική (слав. соборнаѧ) между „съборна“ и „вселенска“.

Примерно, „вселенска“ откриваме в „Служебник“ (Цариград, 1908), съставен от митр. Герасим и архим. Борис (Символ на вярата, с. 163) и в „Божествена Литургия на св. Иоан Златоуст“ (София, 1949) под редакцията на еп. Партений и архим. Николай (Символ на вярата, с. 55).

Същия превод на български намираме и на интернет-страницата на Вселенската патриаршия (Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον) – http://www.ec-patr.org/creed/index.php?i=bulgarian

Това е мястото да отбележим, че гръцкото съответствие на българския термин „вселенски“ е οἰκουμενικός, а не καθολικός, който именно стои в Символа на вярата; и следователно има основание  καθολικός да се превежда на български не с „вселенски“, а с друга дума.

Такова е било становището и на българските преводачи от времето на Първото и Второто Българско Царство, както ще посочим по-долу.

На страницата на Вселенската патриаршия, „Символ на вярата“, намираме следните преводи на καθολική:

английски: „catholic“

френски: „catholique“

немски: „katholische“

Следователно при превод на езиците на западни страни от романската и германска езикови групи се предпочита дума от корена на гръцкото καθολική, но не се търси дума, съответстваща на οἰκουμενική, каквато е българската „вселенска“.

При превод на езиците на традиционно православни страни срещаме преводи на καθολική само от корена на „съборна“:

руски: „соборную“

сръбски: „саборни“

румънски: „soborniceasca“

В този контекст превода на гръцкото καθολική с българското „вселенска“ е изненадващ и във всеки случай изисква обосновка.

 

3.

Преводът на καθολική с „вселенска“ не намира подкрепа и в българските богословски текстове от времето на Първото и Второто Българско Царство.

В текста на Бориловия синодик, съставен непосредствено след 1211 г. на основата на византийския синодик, на стр. 65б-66а четем (според изданието на Ив. Божилов, А. Тотоманова и Ив. Билярски. „Борилов синодик“. С., 2012):

„Вѣруемъ… въ единѫ, свѧтѫѧ, събѡрнѫѧ и апостольскѫѧ церкѡвь…“

Текстът на Синодика, запазен в два ръкописа (Палаузов от XIV в. и Дринов от XVI в.), е бил редактиран и допълван в продължение на два века. Окончателния си вид той трябва да е придобил през последната четвърт на XIV в., по времето на св. патриарх Евтимий Търновски.

Имаме достатъчно основание да мислим, че преводът на καθολικήν със „събѡрнѫѧ“ („съборна“) в текста на Символа е бил одобрен лично от св. патриарх Евтимий Търновски.

 

Заключение:

В Девети член на гръцкия текст на Никео-Цариградския символ на вярата Едната, Света и Апостолска Църква е наречена и καθολική.

Старобългарските преводачи, както свидетелстват паметниците, са превеждали този термин със „съборна“ (в старобългарския вариант на думата).

Този превод е възприет в богослужението на църковнославянски език, а също и в съвременните преводи на Символа на вярата на руски, румънски и сръбски езици.

Смятам, че това е достатъчно основание терминът „съборна“ да остане и в съвременния превод на Символа на български език.

3 монолог

„Метафизика“ – СУ, 22 юни 2017

1.

Това, което представихме на 22-ри юни в СУ, беше второ, подобрено издание на превода на книги I-III и X-XIV от 2000-та година.

Това е повод да се напомни, че книгата на Аристотел е сборник от записки на негови размисли, която може би е била подредена в този вид от Андроник Родоски, който ръководел Лицея към средата на I в. пр. Хр.
Но текстът не е идеално редактиран, както се вижда от някои съвсем буквални повторения – примерно, един пасаж от I, 9 почти дословно се повтаря в XIII, 4. Също: някои от XIV-те книги (части или глави) са твърде кратки в сравнение с останалите: примерно, книга II (993b 1-995a 20) e четири пъти по-кратка от XII (1069a 18-1076a 4).

„Метафизиката“ започва с размисъл за знанието и науките, и как върви тяхното развитие. Най-висшата от всички („софия“) е за началата и причините на всички неща и следователно за неподвижното и вечното – тъй като първите начала на всичко трябва да са неподвижни и вечни.
Поради това се говори за историята на философстването от митологията на първите поети до Платон. Това е най-вече в кн. I – тя изглежда и затова е поставена на първо място.

Като казва „начала и причини на всичко“, той има предвид „на съществуващото“ (to on); и обсъжда начините, по които се говори за него, тоест – категориите. Но съществуващо в първи и главен смисъл е „същността“, а категориите (количество, качество, място и т.н.) са характеристики, които се казват за нея като за някакво „подлежащо“. И трябва да се проучи какво точно трябва да смятаме за същност – значи онова, за което се казва всичко, а то самото не се казва за нищо.

Отделно се размишлява за метода на изследването и най-напред, че за да се изследва каквото и да е трябва да се признае съществуването на истина. Не е възможно всичко да бъде поставяно под съмнение; и първо трябва да се съгласим, че не може едно и също нещо едновременно да се утвърждава и отрича. Това е необходимо условие, за да може да се обмисли каквото и да било.

В „Метафизиката“ има и теология, главно в кн. XII – кое е божественото. Аристотел отминава въпроса за антропоморфните богове (на едно място казва: „не си струва да се разсъждава много върху митически изказвани умувания“) и твърди, че божественото трябва да е неподвижно, вечно и мислещо; и да е като цел за всичко, под негово влияние съществата да се стремят към съвършенство, което ще рече – да постигат своята природа.

Книгата съдържа и речник на думите/понятия, които се употребяват по-често и са по-необходими – „едно“, „съществуващо“, „природа“, „материя“, „също и друго“ и т.н.
И често се напомня, че думите имат много значения и за да разсъждаваме правилно, трябва да ги отличаваме и винаги да сме наясно с кое от тях си служим.

 

2.

„Метафизиката“ е сборник. Но в него не влизат произведения на различни автори; а имаме достатъчно основание да мислим, че това са записки от лекции само на Аристотел.

Винаги човек се замисля какво значи „записки от лекции“ – дали това са записките на Аристотел, по които той е говорил пред някого, или пък на хора, които са го слушали. Това няма как да се разбере. Но във всеки случай мисълта на Аристотел е лесно да се разпознае. Ние нямаме основание да мислим, че тези неща не са негови; това са негови мисли.
 
„Метафизиката“ се състои от 14 т. нар. „книги“. През античността, като се каже „книга“, се има предвид нещо малко – около 30 днешни страници, което се е налагало от тогавашните материали. Не е могло да има по-дебели книжни единства от тези, затова една книга обикновено е била към 30-тина днешни страници.
 
И трябва да се отбележи, че вътре в тези 14 книги има места, които се повтарят буквално: което значи, че това е един сякаш набързо събран сборник. Някога може би хората не са го прегледали както трябва, за да видят какво може да се махне; но след като това нещо се е закрепило и е било преписано няколко пъти, то си е останало такова и през вековете във Византия, където книгата се е преписвала, никой не е посмявал да махне места от нея, дори и да е виждал много добре, както ние сега виждаме, че някои просто се повтарят. И така, тази книга е оцеляла през вековете, преписвайки се във Византия.
 
 
Аристотел не би се съгласил да говори за „метафизично чувство“. Според него метафизиката – ако изобщо се съгласи и с този термин – ще бъде това, за което той говори и в началото, а именно,„мъдростта“. Защото в началото той говори точно за това, за „софия“.
 
И казва: „А сега, след като сме изследвали други неща, примерно, след като сме направили един преглед на това, какво е природата и сме представили науката за природата“ – която всъщност е „физиката“ – „сега би трябвало да се занимаем и с т.нар. „мъдрост“ – какво знание е тя.“
 
И още в Първа книга е лесно да се види, че той говори за мъдростта („софия“) като знание за причините – главните причини за всичко. Още в началото той казва: „Мъдростта – това е някакво знание за причините и за началата. И може би за елементите – какво са те.“ И цялата „Метафизика“, която впрочем не е малък текст, се занимава точно с това: какви са причините за нещата. Та като говори за причините, той там – както и другаде, но там основно – излага своята знаменита теория за „четирите причини“. И казва, че има:
материална причина, тоест нещата са „от нещо“,
задвижваща – някой ги прави,
формална – имат някакъв вид, и
целна – те са заради нещо.
И това е едно от основните положения в неговата метафизика – какви са причините. Всички причини, които може да си представи човек, той ги разделя на тези четири категории.
 
 
Аристотел в никой случай не е неглижиран през средновековието; но зависи все пак какво ще наричаме „средновековие“. Има една схема на световната история, доста устойчива, от която и ние сме в известна степен зависими – това е западната гледна точка за историята. И когато се говори за средновековие, се има предвид всъщност западно средновековие – а именно, областта на, общо казано, римокатолическата църква. И трябва да се отбележи, че то свършва в онзи момент, когато тази църква губи няколко държави или няколко народа в западна Европа; защото се явява протестантството. Тогава свършва средновековието, а Ренесансът е нещо покрай това.
 
Значи, ако ще говорим за средновековие като за западно средновековие и оставяйки настрана Византия, България, Русия, въобще православния свят, в никакъв случай не можем да се съгласим, че Аристотел е бил неглижиран. Точно обратното – той е бил най-цененият философ.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
Разбира се, тези книги с голяма мъка стигнали на Запад. В началото съвсем малко от тях били преведени на латински, но после те узнали за останалото от арабите, които били много просветени в това отношение и познавали Аристотел, преведен при тях от гръцки; и се е започнало с преводи най-напред през арабски. Но полека-лека се стигнало и до контакт с гръцките текстове на Аристотел.
 
И примерно прочутият и най-авторитетен до ден днешен богослов на западната църква, Тома Аквински, който е живял през XIII в., изцяло построява своето богословие върху философията на Аристотел. Той казва: „Имаме едно откровение, то е от Бога, но когато трябва да мислим за нещата, да имаме понятия, най-добре да си служим с Аристотел.“ Това не се е случило на Изток. Тук не се е работело чрез Аристотел, а на Запад се е работело – значи той там не е неглижиран, а най-уважаван.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
 
Там е работата, че това е една много трудна за четене книга. Но няма причина читателите й да бъдат специализирани и аз бих я препоръчал на всеки човек, който желае да се образова хубаво. Защото да се образоваш повърхностно е същото като да не се образоваш. А да се образоваш, това значи да се образоваш добре.
 
Как може да стане това? Чрез най-добрите книги. И Аристотел може да бъде поставен редом с такива автори като Омир и Херодот. Защо? Защото каквото е Омир за художествения разказ и каквото е Херодот за историческия, това е Аристотел за философския монолог и философското изследване. Тоест, той е един от тези големи автори, които поставят основите на всякакво човешко образование.
 
Следователно тази книга би трябвало да се чете от всеки, който иска да бъде добре образован. Че е трудно, трудно е, всеки ще се увери. Но е ценно. Защото всяка дума, която намираме в тази книга (ние затова се трудихме 17-20 години да я преведем), има огромна история: и преди Аристотел и още повече след него. Всяка дума там е била предмет на изследване. Буквално всяка…

[за радио „Алма матер“]

 

3.

С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.

Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.

Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“

И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.

Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?

Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което тя може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?

Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.

В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.

Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.

Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.

[четено на представянето]

Димов. „Тютюн“

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество „Никотиана“.

Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на „Никотиана“ Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов – Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на „Никотиана“.

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна – не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на „Никотиана“, която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко – братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х.

Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан – от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

„Никотиана“ се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.

Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер.

Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри.

Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (политкомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица – еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия – един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където „Никотиана“ е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце – сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.

Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция – взривяване на немски бензинов склад.

В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари.

Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си. Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където са разположени съветски войски.

Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.

9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин – сега подполковник – Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.

 

ІІ. „Тютюн“ преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 – поне колкото „Бесове“, или малко по-голяма.

 

ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда („антагонистични“) и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).

От една страна стои ръководството на „Никотиана“, тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга – тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви – на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.

 

ІV. „Тютюн“ като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е в представянето на сблъсъка на индустриалната и политическа върхушка („олигархия, естаблишмънт“), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет.

Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка.

След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.

 

V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише „духовна“) смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за „духовно“ безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за „стар“ и „нов“ свят, като отмирането на стария свят – този на олигарсите и националистите като Борис и баща му – се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).

Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за „новия живот“ и така биха избегнали „духовната смърт“.

Димов често казва, че този или онзи герой е „съзнал“ или „не е съзнал“; че е „знаел“ част от истината, но пък „не е можел да знае“ други неща – останалата част от истината. Способността за „съзнаване“ на историческия закон може да бъде скована от пороци – сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

*

[15 март, 2013]

17 Велинг окт 2014

Литература и живопис

1.

[Литература и живопис]

Ползата от художествената литература (независимо дали разказва за измислени или действително случили се неща), се намира в това, че тя позволява да се създаде образец за красота, който не може да бъде надминат в действителността. Това не е по силите на никое друго изкуство, освен може би на живописта, когато тя е иконопис.

Защото достъпът ни до човека минава през сетивата, чрез които чуваме и виждаме. Останалите само потвърждават сведенията от тези две (приспособяват се към тях). Главното, което чуваме от човека, това са неговите думи; а същественото за зрението е лицето и още повече очите на другия.

Когато изработваме „истински човек“ чрез литературата, го правим преди всичко чрез думите, които му приписваме; и също и с това, че не го оставяме да говори нищо лошо. А е крайно трудно или невъзможно да срещнем човек, който не говори нищо лошо.

Но освен това има хора, които виждаме, без да чуваме – било защото не се е случило да говорим с тях или защото ги знаем само от снимки.
Тогава очите им са онова, от което можем да узнаем, дали те са подобни на героя, който ни служи за образец. Ако се вгледаме в снимките на дори най-красиви хора и видим очите им, ще се убедим, че очите на нашия образец не биха могли да са такива – той не би могъл да има такъв поглед. Защото в погледа на всеки човек без изключение има следи от нещо недобро.

Това не е така в иконописта, където художникът се съсредоточава върху очите и там следите от недоброто са избегнати. Така че само иконописта може да покаже нагледно образеца, който се създава чрез литературата.

 

2.

[Слово и приятелство]

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото.

Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.

Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата. А това също се случва първо в мислите.

Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

 

3.

[Ум и очи]

Голям успех във войната със злото е да се убедим в неговата грозота. Защото тогава няма да имаме нужда и от въздържание, тъй като човек не се въздържа от грозното, а просто го заобикаля, тъй като се отвращава от него.

Изобщо въздържанието е слаба позиция в битката, тъй като е чисто отбранителна. Човек си казва: „Приятно е, но се пазя.“ Обаче приятността е силно оръжие и ако срещу него нямаме друга защита освен убеждението, че трябва да се пазим, тогава най-вероятно ще загубим.

Поради това е необходимо през приятния вид да се забележи грозотата, а това не става иначе, освен с погледа на ума. И ако умът успее да забележи онова, което не е видимо от пръв поглед, значи той е преодолял съпротивата на очите и тогава те ще следват него, а не той тях.

Коментар:

Е, може да се тълкува различно. Но все пак трябва да се мисли за разликата между видима и невидима приятност. Дори въз основа на „Пирът“ примерно, и той помага. Защото и там се казва, че законите могат да са приятни (в смисъл на красиви). При Ева имаме видима приятност, която я привлича да наруши закона, да се откаже от невидимата. А тя винаги е свързана с повърхността и цвета, това веднъж го говорихме тук. Повърхността е приятна, когато е гладка и светла (ярка). Това е знак за телесна младост, свързана с плътската любов. После идва и вкусът (на нещо току-що узряло). Харесването на тези неща означава интерес към временното (преходното) и по-точно към „цветущия“ му момент; но той винаги бива последван от скръб поради отминаването му. Затова и получава, каквото е искала – време и преходност.

 

4. 

[Грехопадение и свобода]

А разказът за грехопадението се отнася към свободата по следния начин.

Когато на Адам и Ева се казва: „Не яжте, защото ще умрете“, това е буквално вярно – те наистина умират, макар и след няколкостотин години. Но и в „Илиада“ Ахил много пъти е предупреден да не прави някои неща, тъй като ще умре; и той все пак ги прави като при това изрично отговаря, че така предпочита.

Значи смъртната опасност, дори когато е сигурна, не ограничава свободата на човека – той пак може да постъпва, както предпочита.

Когато Ахил избира да умре, той го прави заради честта – защото на него му съответства да е герой, който извършва подвиг и поради това умира.

Ева пък избира да яде заради живота, който тече. Тъй като в градината те имат всичко, но им липсва времето; а времето означава да извървиш път и така да добиеш опит. Ето защо тя е постъпила човешки, като е избрала да яде, а и Бог с благостта Си й е позволил да го направи, след като я е предупредил.

 

5.

[Хората и дяволът]

Във времето на земния живот между хората се явяват разлики, на които може да се придаде различен смисъл.

Дяволът се грижи всички разлики да бъдат сведени до една – „един има, а друг – няма“.След това внушава на имащия да види имането си като оценка за личността си и да презре нямащия; а на нямащия – да обвини някого за нямането си и да го намрази.

Така двамата влизат във вражда с всички хора, но също и с Бога, защото или не Му благодарят за нищо, или дори Го мразят.

И така дяволът ги прави подобни на себе си.

„Към София“, гл. ІV-V

1.

Придвижвахме се към Акропола.

– Колко е величествено! – каза тя.

Вървяхме по “Дионисий Ареопагит”. Заобикаляхме, защото й казах да върви по големите булеварди, за да не се объркам и аз.

– Какво гледаш?

– Колоните отсреща.

– Това е храмът на Зевс Олимпийски.

– Хайде да идем дотам.

– Стела, там няма нищо за гледане. Това са едни колони. Много добре ги виждаш и оттук.

– Искам да постоя при тях. Да идем.

– Това е излишно обикаляне. Освен това е горещо, а там няма никаква сянка.

– Нали сме тук, за да ходим, да гледаме древностите.

– Аз нищо не мога да гледам. За мен е по-добре да седя и да пия нещо студено. Ето тук, до арката трябва да има едно място. Остави ме и отивай сама.

– Давид, аз предпочитам да вървя с теб.

– Тогава остави камъните и да продължаваме. Освен ако не искаш да пием нещо. Тоник, да кажем.

– Не сме дошли тук, за да седим по масите.

– Не забравяй, че ходенето ме затруднява.

– На теб май ти е скучно да излизаме.

– Разбира се, че ми е скучно. Този град ми е омръзнал. Ако ме беше оставила с очи, щеше да е друго.

– А ти защо се натискаше да ме целуваш? Нали се бяхме разбрали?

– Съжалявам, че те целунах.

Тя млъкна.

– Съжаляваш?

– Да. С теб е безполезно да се общува. Ти непрестанно говориш и то излишни неща. Скучна си. И си дебела.

– Какво?!!

Може би прекалих. Тя се ядоса. Трябва да внимавам.

– Аз ли съм дебела?

– Стела, извини ме. Горещо ми е и се уморих от ходенето. Боли ме… кракът.

– Защо говориш така с мен?

– Извини ме. Много съжалявам.

– Действително ли така мислиш?

– Не!

– Ако искаш, да те оставя да пиеш тоник.

– Не, Стела, не! Да вървим при колоните! Където кажеш!

– Нали ти ми рева снощи, че си щял да умреш, ако не ти дам?

– Аз. Никога повече няма да те обиждам.

– Ще видим..

– Никога. Стела, как може изобщо да ми обръщаш внимание? Ти си…

– Какво?

– Красавица.

– Друго?

– Богиня…

– Добре, да вървим тогава. Дай ръка.

Разбира се, тя няма как да е дебела. Най-малкото защото се мени. В Н… на закуската беше доста слаба. Затова пък предната вечер на Бялата кула… уффф… Да, наистина имах чувството, че ще умра. Макар че това се случва понякога независимо от жената. Надявам се да не чете всичките ми мисли. Сега сигурно гледа към храма. И ме влачи много бързо.

Докато Павел ги чакаше в Атина, душата му се изпълни с възмущение, като гледаше този град, пълен с идоли (Деяния 17:16)

 

След два часа доближихме входа на Акропола.

– Колко хора! И маслини! Дали са стари?

– Към стотина-двеста години. За маслина не е много.

– Бързо ли вървя?

– Бързо. Ще падна някъде, не мога да те следвам.

Тя отвори ръката си. Досега ме държеше за китката.

– Стела! Къде отиваш?

– Ще вървя по-напред.

– А аз? Как ще ходя без тебе?

– Няма страшно. Върви си направо.

Какво прави? Не може да ме остави да ходя така като сляп. А аз съм сляп.

– Стела, къде си сега? Ах! Какво ще правя?

– Виж ме!

Тя вдигна ръка. Беше няколко метра по-нагоре, до будката за билетите. Виждам я?

– Върви напред. Купила съм билети.

Тя е на няколко метра пред мен и нагоре, а гласът й идва някъде отляво. Но все пак я виждам. Прогледнал съм. Да, това са Пропилеите, обичайната тълпа. Тя се катери към входа. Аз забързах, блъснах се в нещо, не разбрах какво, и тръгнах по хлъзгавите плочи. Тя беше горе, обърна се и пак вдигна ръка.

Да, виждах я, но това виждане беше различно, не като преди ослепяването. Първо, виждах прекалено добре, много по-ясно от обикновено. Сега бях без очила – не съм ги слагал, откакто се настанихме в “Артемида”. А различавах лицата на хората от десетки метри. Това не е обичайно за късоглед човек. Но пък се блъсках в тела, които ги нямаше, и чувах гласове от места, където не виждах никого. Спъвах се в камъни (или стъпала?), които не бяха там. Трябва да я доближа.

– Стела!

– Тук съм.

Тя ме хвана за ръката, без да се доближава. Беше на няколко метра от мен. Но това беше нейната ръка!

– Какво се случва? Аз виждам ли?

– Това не е зрение. Ти се досещаш. Представяш си. Помага, но не е точно. Ще трябва да те държа.

– Но все пак виждам. Това е Партенонът. И храмът на Нике. И морето. Виждам града. И Химет.

– Представяш си ги много добре. Но това не е зрение.

– Все пак по-добре от нищо. Как е станало?

– С добро поведение.

– Подиграваш ли се?

– Не знаеш ли за Стезихор и Елена?

– Знам. Виж я ти! Лекции ли ще ми четеш? Значи виждам, защото ти се извиних, така ли?

– Добре е да си любезен с мен.

Интелигентка. Знае за Стезихор и Елена. Сега е по дънки и оранжева риза. А, и с очилата!

Седнахме в храма на Нике.

– Стела, как изглеждам?

– Отлично. Сега, като отслабна малко, имаш изтънчен вид. Както ти подхожда. Красив си, Давид. Като произведение на изкуството. Като Адонис.

– Като Адонис ли? Откъде ти хрумна?

– Знам какво говоря.

Знаела какво говори? Кожата ми настръхна. Не, това място не ми харесва. Предложих да слизаме.

– Как да слизаме? Едва се качихме! Ами Партенонът, ами онова отсреща със статуите?

– Не, не, не. Друг път. Утре, ако искаш, ела сама. Тръгваме.

– И какво, да се прибираме в хотела? Давид, защо ме мъчиш така? Искам да разглеждам. Да слезем поне долу, при онова храмче.

Слязохме на агората. Тя прескачаше плочите с надписите за липсващите сгради.

– Откъде ти дойде на ума за Адонис?

– Какво пречи да знам няколко имена? Митологията ми беше интересна. Кун го знаех наизуст. Какво само ме проучваш? Седни тук, при колоната. Ще обиколя храма.

Тя тръгна покрай стената на храма. Наистина, виждам ли я? Това друг вид сетиво ли е? Или само представа? Много е красива. Средна на ръст и все по-малка, като се отдалечава. И слаба, някак крехка. Може би наистина тежи четиридесет и осем килограма.

 

***

 

Аз станах и тръгнах към стълбището.

– Къде отиваш?

– Качвам се горе.

– Давид, какво искаш?

– Знаеш какво искам.

– Значи искаш да ме убиеш? Все ти е едно дали ще живея, или не?

– Ти си жена като всички други.

– Какво значи това?

– Че можеш да легнеш с един мъж и пак да бъдеш спасена. Кръщението не е магия.

– Искаш да спиш с мен?

– Точно така.

– И след това ще ме кръстиш?

– Не.

– А ще се ожениш ли за мен?

– Не.

– Защо? Нали ми го предлагаше?

– Мислех те за жена като всички. Само за жена. Но ти си демон. Жена си, но си и демон. Не мога да се оженя за теб.

– Отказваш се от мен, защото искаш само да ме?… Защото ти трябвам само за леглото? И после ще ме оставиш?

– Да.

– Ах, Давид! – извика тя. – Предател! Гад! Нищожество! Мразя те!

Не смеех да помръдна. Бяхме на етажа. Тя се обърна и удари с ръка вратата на асансьора. Вратата рухна в шахтата, като че беше от картон. Погледна ме. Беше малка, бледа и трепереща. Очите й бяха огромни.

– Няма да ме видиш скоро.

Гласът й идваше отдругаде. Огледах се. Вратата на стаята беше отворена. Изтичах вътре. Нямаше я.

– Стела, Стела! Къде отиде? Ах!

Всичко се обърка. Не очаквах, че ще избухне. На етажа се появиха едновременно няколко души от персонала.

 

Като във всяко бурно събрание имаше различни мнения: един предложи девойката да се изгори жива, друг посъветва да се хвърли на дивите зверове, трети искаше да се разпъне на кръст, а четвърти настояваше да се изтезава до смърт.

– Просексте, кирие, сас паракало… по-по-по, Христе му.. ти ехи гини едо… епесе и порта като… пос ине динатон…

Хората се събраха пред шахтата.

Тогава един от тях, след като стихна шумът, почна така със спокойна реч: “Не подхожда на правилата на нашия отред… да се отнесем жестоко и извън границите на простъпката… Затова нека решим да го заколим утре и като извадим всичките му вътрешности да зашием в търбуха му голо момичето, така че само главата му да се подава…

Нямаше какво да правя там. Влязох в стаята. Беше празно.

Хм. Изчезнала е. Тръгнах да оглеждам стаята. На балкона? Не. И на двора я няма. Вторият етаж е, но какво й пречи… В стаята няма къде да бъде. В банята? Натиснах рязко вратата. Не! И тук я няма. Отворих все пак и гардероба. Наистина е излязла.

Къде ще иде?

Тя беше по природа безсрамница, но сега, разярена от обидата, ако и заслужена, прие всичко издълбоко…

Оф, как се обърка всичко. Почти бях измислил какво да правя. Измислих го на стълбището, докато се качвахме. Тази жена трябваше да бъде моя. Но трябваше да намеря подход. Мисля, че усетих как да пристъпя.

Тя иска да пътува, нали, да се забавлява на море и по камъни. Може и в музеи да поиска да влиза. И да пуши вечер по кръчмите. Добре. Аз за нея какво съм? Един случаен компаньон. Ами, компаньон. Даже партньор не мога да се нарека. Къде партньор… Някакъв си там познат. Безличен. Не го запомняш с нищо.

Просто жените не обичат да почиват сами. Трябва да има някой, който да се върти около тях, да слуша… какво ли не… Да изпълнява разни искания, разбира се, ненужни, глупави, безполезни. Да им угажда. Иначе за тях той е безинтересен. Може да бъде сменен  винаги. По принцип.

Но ето, когато има конкретна почивка и някакво всекидневие, програма, тогава има и определено лице, едно същество с два крака, ето този индивид и практически не е удобно да го сменяме. Сега това бях аз.

Защо пък не? Но и аз мога да поискам нещо. Да. Всичко има някаква цена. И какво е това за нея? Има ли тя някакви задръжки? Убеждения? Нещо да я спира? Тя просто ме разиграва. Забавлява се с мен от скука. Надсмива ми се. “Няма да ти дам”. Офф. Не, тя трябва да даде. Аз мислех да го поискам още днес. Още тази нощ. На кораба. Щях да взема билети за ферибота за Крит, за каюта. И тя щеше да каже: “Защо пък Крит, нали щяхме да ходим другаде?” И аз щях да й кажа: “Не ти ли е все едно? И там има море”.

И вечерта щях да заключа каютата. М-да. Впрочем може би не. Не, щях да й кажа в салона, докато пием нещо, а тя си хрупа чипса. Не, тя не яде чипс, значи ще е нещо друго. Щях да кажа: “Тази нощ…  Защото иначе няма да получиш нищо. Няма да те водя никъде. Иначе просто купувам билети обратно за София и сбогом. Да те кръщава друг. И си търси мъж. Не ти трябвам аз, нали?“ И почивката й щеше да пропадне. И тя щеше да си каже: “Е, щом е за това…” И…

Аз се изправих и погледнах през прозореца. Сърцето ми пропълзя нагоре и стигна гърлото. Къде отиде!!? Ах, колко е отвратителна! Измами ме! Подигра ми се! Нищо не й струваше! Нищо!! Сега къде ще я търся? Боже! Колко е коварна!

Сега относно кръщението. Разбира се, за нея това нищо не значи. Това е просто приумица. Чула, че някои се кръщават. Ходят в неделя на църква. Любопитно й е. За нея това е като да се запише в курс по йога. Ще се кръсти, после ще каже някому: “Аз се кръстих еди-къде си и съм вече християнка”. И след това… М-м, пак ме прихваща.

Да, много ще й подхожда. Може даже да се разплаче, че еди-кой си й станал кръстник, но не я обича и й е обърнал гръб, и не говори с нея, и кой го знае къде е…

Тя в църква? Смешно. Представих си я как отива за изповед, през двора на храма, където ходя обикновено. Минава през вратата на оградата. Висока е. Или по-скоро средна. В нещо тъмно, с дълга пола… Гледа точно напред и надолу, не се усмихва… Какво ли ще говори. Ще лъже сигурно. Не, няма да лъже. Защото е безсрамна. Ще си каже всичко. И какво от това? Хм. Всъщност възможно е. Да оставим това.

Или до стената отдясно, срещу иконата на св. Стефан, заедно с другите жени преди причастие. Гледа към царските врата… Може би към Богородица с Младенеца. Отслабнала е. Лицето й е удължено. Свещеникът казва: “Со страхом Божим… ”, тя навежда очи надолу. И е с покрита глава. И без червило. Бледа е. Но тук няма нищо необикновено. Тя изглежда нормално. Добре. Даже по-добре от всички… Не!

Тези представи с църквата не вършат никаква работа. Тя не може да бъде там. Тя е… просто развратница. Абсолютна. Защо не я хванах поне веднъж в лъжа? Нима наистина не лъже? Това е толкова подло!

Брак ли? С нея не може да се издържи дори едно денонощие. Дори… по-малко. Това ще бъде непрекъснат… и… случаят е ясен, съдбата на онзи човек е известна, пък и не само неговата, няма какво да се добави. Само безумец би отишъл в църква с тази жена. Тя с бяла рокля? За мъжа й трябва да има готов ковчег.

Всъщност аз го разбирам много добре. Той е бил точно като мен. Обърнал се е и я е видял. И си е казал: “Отивам и я намирам. Където и да е. Ако ще да е… под земята. И й казвам: Остави това настрана. Да. Искам с теб. Без никакво прекъсване. До полудяване и смърт.” И това е било още първия път. Трябвало е да умре още тогава. Но тя си го е оставила като играчка. Ах!

Тя би могла да го прави навсякъде. Примерно пред асансьора. Разбира се, с друг. И след това да ми каже (на мен): “Хайде да идем на разходка”. И да върви цяла нощ без да гледа накъде, да държи цигара и да мълчи. И на другата сутрин да седне на масичка край морето, да наклони глава, да се усмихне и да каже: “Оздравяваш ли? Колко си хубав.” Но няма да даде. Защото е чудовище!

Колкото и да е порочна, в нейното поведение има логика. Да предположим, че тя ме обича. Разбира се, това е немислимо, тя не ме обича, аз за нея съм никой, но да предположим само за миг. Тогава тя би могла и да ме иска за кръстник. Тя се нуждае от кръщение. При нейната биография… Но и да не беше това, какъвто и да е бил животът й, тя се нуждае. Ако я кръстя, тя е свързана с мен цял живот. Това е.

Но може и друго. Ако ме обича… повтарям, това е невъзможно, но да го допуснем само заради разсъждението. Тогава тя може да се откаже от кръщението и да се омъжи за мен. И така ще се погуби. Това ще е безумно, но тя е безумна. Значи… да, противоречие няма.

И остава третата възможност, която предлагам аз. Да не се обвързваме. Защо са тези ангажименти? Не може ли да се живее спокойно, без драми. Без да се чупят врати на асансьори. Без сватби и кръщения. Без… мм… тези обряди. И без “казвам, че никога… или завинаги…” Не. Просто отиваме в подходящо помещение, апартамент, стая или каквото там да е и… Да. Точно така. Това е най-доброто. Най-после разбрах какво искам.

Услышит тя Господ в ден печали, защитит те име Бога Яковля. Послет ти помощ от святаго и от Сиона заступит тя. Помянет всяку жертву твою и всесожение твое тучно буди. Даст ти Господ по сердцу твоему и вес совет твой исполнит. Пс. 19: 1-3

Бях пред асансьора с липсващата врата. В правоъгълника бяха кръстосани две жълти лепенки с надпис “просохи”, а отпред имаше и шкаф. Върнах се в стаята. Раницата беше там, вещите й, всичко. Излязла е просто ей-така. На масата имаше лист, сигурно инструкцията в случай на пожар. Беше обърнат и с нещо написано на бялата страна. Прочетох го:

“Мариан, ако желаете да получите, каквото искате, елате в неделя, 23 март, 21 ч., на остров Делос, на пристанището.” Погледнах си телефона. Беше неделя.

Как ще стигна в девет на Делос? Сега е дванадесет на обяд. Погледнах разписанието на летището – а, има един полет за Миконос в пет часа. Значи не е изключено. Дано има места.

На летището се оказа, че места има. Много добре. Сега остава да намеря и кой да ме закара до Делос. Пред изхода за самолета имаше към двайсет души. Огледах се. Тя седеше на последната пейка вдясно, открая.

– Стела! Ти си тук? Защо избяга?

– Да ти правя компания в стаята ли?

– Защо не ме почака да вървим поне заедно?

– Давид, защо да говорим? Намерихме се, нали? Седни и си мисли за нещо.

Права е. Както казва Креон в “Антигона”: “Сега не аз ще бъда мъж, а тя…”

15 София юни 2013

Наука и учени

I. Езикът

 

1.

Има думи, които са ни решително безполезни, които просто „няма какво да ги правим“. Като ги изговаряме, ние не правим нищо повече от това, да осведомяваме слушателя, че сме ги чули някъде.

Защо ги произнасяме тогава? Това е по навик, от детството, когато човек повтаря всичко което чуе, за да се уподоби на възрастните; и да види, как ще му отговорят на казаното. Така той  „пораства“, но и също „изпитва“ думите – какво е въздействието им и ползата от тях. И двете неща са необходими.

Но, вървейки към свободата, човек се отказва от подражанието. Това е характерно за зрелостта – не се нуждаеш от подражание, правиш го само понякога, съзнателно и за забава.

На такъв човек не му е нужно и да произнася всякакви думи гласно и пред  други, защото и сам вече има усет, за да разбере стойността им. Тогава едни думи трябва да бъдат отстранени или използвани само ако умишлено се имитира чужд стил. Други пък трябва да бъдат търсени, откривани и внасяни в употреба. Те ще са нужни,  за да говорим „от себе си“.

Така човек започва да си служи с езика съзнателно и активно. Отделя го от себе си, проумява, че това е инструмент и го „настройва“.

(2015)

 

 

2.

Ученето на чужд език има две предназначения: практическо и образователно. Практическото му изучаване няма за цел дълбоко овладяване, тъй като не се прави за образование. Поради това то води до знание на езика, което може да изглежда и добро, но винаги остава „приложно“.

Когато чуждият език се учи с образователна цел, то не е, за да бъде научен той самият. Задачата е друга – да се добият сведения за историята и състоянието на собствения. Трябва да се разбере защо в него има такива думи и какво те „първоначално“ значат. Това помага да бъдат произнасяни, писани и употребявани правилно (с оглед на споразумението и традицията).

Оттук нататък словесното образование изисква занимание с думите като вече внедрени в собствения език – откога се употребяват, какви значения са придобили.

Това става с четене на книги, тъй като говоримият език, до който всеки има достъп, е само малка част от „целия“. Така човек привиква да си служи с думи с прояснени значения; и благодарение на това постига наистина добро владеене на езика.

Това е и образоваността (доколкото тя зависи от словото).

Това не може да бъде постигнато по места, където хората не са наясно кой е „собственият“ или „главният“ им език. Те си служат с думи от различни езици, без да обръщат внимание на това; научили са ги от „ситуации“ и затова ги използват повече като сигнали, отколкото като елементи на мисълта. В такава обстановка словесната образованост се оказва занемарена и настъпва опростачване.

От словесната област опростачването се прехвърля и във видимия (предметен) свят. Домовете и градовете стават неуютни и неудобни за живот. Хората се замислят за „преместване“.

Но бедата идва не от мястото, а от занемаряването на думите и мислите.

(2016)

 

3.

Ако човек си даде труд да учи различни езици и освен това да чете класическа литература и философия, вероятно ще се увери, че не е възможно да се научи хубаво повече от един език.

Това значи, че хора, които се опитват да заменят родния (първия) си език с някой друг, няма да знаят добре нито един. Така е с тези, които са израснали в разноезична среда – вместо да знаят добре два или три езика, те не знаят нито един.

Ако се погледне историята на европейската словесност, ще се види, че ранните гръкоезични автори (до края на IV в. пр. Хр.) са над всякаква конкуренция: за 2300 години най-многото, което са могли да направят следващите, е да се доближават до тях. Една от причините за това е, че древните гърци не са си служели с никакъв друг език, освен със своя.

След Александър и още повече в римския свят вече не е така, както и през следващите векове.

(2016)

 

4.

Има израз „майчин език“. А „бащин език“ има ли?

Това с „майчиният език“ се случва във времена на двуезичие. Бащата излиза от дома, занимава се с някакъв бизнес, има отношения с държавата, може и с църквата. Но там езикът е друг. А в семейството се говори на език, който не е „на власт“. На него детето слуша за неща от всекидневието, също и песни, приказки. Той е „домашен“, „вътрешен“, само за между най-близки. Когато излезе от дома и от „своя край“, човек не намира място, където този език да се говори по същия начин. Така че той е „роден“ и „първи“. На него може да се прави литература (поезия).

„Бащиният“ пък е за практически дела, размисъл или „представителност“. Когато служи за „договаряне“ (търговия), той е доста сух, с малко думи, но разбираем за мнозина. Ако е за научна, тържествено-протоколна или богослужебна употреба, е ерудитски (учи се от книги).

Силата му идва оттам, че на него говорят управляващите, чрез него се „уреждат неща“, той „представлява“ много хора, може да е международен, имперски или на духовенството. Това е език „на власт“.

Слабостта му е, че рядко някой го владее добре. Той е „вътрешен“ и „първи“ за сравнително малко хора или дори за никого (като латинския след античността или църковнославянския след средновековието).

Не е все едно, дали „бащиният“ и „майчиният“ език са по начало различни (като латинския и немския в католическа Германия) или са стилове в един и същ естествен език.

В първия случай обществото е заплашено от разцепление със сериозни последствия – религиозни разногласия, завършващи с разкол, ерес или война, антиколониално напрежение, нацизъм).

В другия „майчиното“ и „бащиното“ се съединяват и той постига цялостност, защото действа във всяка област на живота.  Поради това обществото, което го употребява, се стреми към  независимост от всички други и влиза в съперничество с онези, чийто език е също така развит.

(2015)

5.

И все пак не е все едно да си служиш с думите и със значението на думите.

Научаването на думи може да бъде по-скоро заради звученето им. Тогава поетът/прозаик отива към усъвършенстване на стила и търси мелодичност, устройва словесния свят повече чрез звучене. Така че неговата реч се стреми към музикалност.

Но това е само част от поезията. За да стане тя цялостна, трябва да се върви към разказ; а там е нужно да се създадат отчетливи характери, което значи и диалог, твърдения. Трябва да има усещане за начало и край на действието.

Противоположно на това, човек може да се заеме със значението на думите. Значенията се преплитат, наслагват се едни върху други, свързват се. Мислителят работи с тях, за него думите са само инструменти (като щипки или етикети), от които той често е недоволен и поради това заобикаля много от вече заварените, но пък добавя свои – и пак заради значения, които трябва да се посочат.

Мисловните построения имат смисъл, когато сочат към един край – единството на съществуващото.

Човек не може да бъде нито поет, нито мислител, ако не му достига сериозност, значи – усещане, че трябва да бъде по-добър и да съдейства на други за същото.

Сериозност на поезията придава трагичното, а на мисълта – идеята за Бог. Затова истинските поети се стремят към трагедията („Илиада“, „Орестия“, „Антигона“, „Ад“, „Хамлет“, „Дон Жуан“, „Фауст“), а мислителите – към богословието.

А някои – като Платон и Достоевски – постигат и двете.

(2015)

 

II. Дарбата и усъвършенстването й

6.

Математическо-музикалните способности се преплитат помежду си и са отчетливо отделени от литературно-езиковите. Всеки има дарба или за едното, или за другото.

Колкото до философията, тя не зависи от никоя от тези две склонности, а е опит за придобиване на цялостно и завършено знание въз основа на опита.

Върху нея и с помощта на Откровението се построява теологията, която се занимава с най-същественото.

Но ако упражняващият се в теология постави сърцето си служба на стомаха, тогава той извращава придобитото знание и го превръща в най-възмутително лукавство.

(2015)

7.

Никакъв произход, възпитание, учебно заведение, вестници, книги, пътешествия или публични изяви не могат да помогнат на човека да придобие разбиране за живота, ако той няма дарба и стремеж към това.

Освен това те не са и необходими. Всеки, който е способен да придобива опит, ще го придобие, независимо от външните обстоятелства. И тогава ще бъде учител и равен на всеки, подобен на него.

Примерно:

Сократ никъде не е пътувал, а Омир нищо не е чел. Св. Антоний и св. Иван Рилски не са писали нищо, и не са знаели нито един език освен родния си.

Предците им не са били известни с нищо особено.

(2015)

 

III. Университетът и науката

 

8.

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

Но освен това той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят – и то не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

(2014)

9.

Школата е общност, към която принадлежи онзи, който споделя едно и също знание с други. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата. Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.

Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават помежду си. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

Истинският университет – това не са просто пари, сгради,  учебни планове, оценки и документи. Той е училище, и за да живее, му е нужна школа. А школата – това са стил, възгледи и дух.

Тя се създава трудно и много бавно. Най-лесно е да се установи стилът. Възгледите се разпространяват и усвояват лесно, но най-често остават повърхностни – като куп несвързани мнения.

Най-трудно е да се предаде духът. Всъщност той не се предава, а само се „разпознава“ у носителите му.

Не всички хора, които вършат безобразия из академичните среди, а и навсякъде, където успеят, са много лоши като учени. Някои нещо са учили, приближили са се до школа, имат някакви способности, и с доста труд биха могли да станат едни поносими автори и преподаватели.

Но там е работата, че не искат да са просто „поносими“. Това не им стига. Но пък повече не могат. Затова гледат да заобиколят науката; а същевременно се представят чрез нея. Тоест, паразитират върху нея.

И тъй като тя не им интересна, рано или късно се захващат с интриги и мошеничества, и се примъкват към властта.

Има една реч, която се е появила в средите на университетските хуманитари, и се представя за образована и умна. Тя е изпълнена с имена на модни (рекламирани), а понякога и класически автори; и с думи от латински, гръцки, а нерядко английски корени.

Обикновено тя е неразбираема; но произнасящият я гледа убедително към събеседниците си и ги подканва да се съгласяват, най-напред мълчаливо, че това, което нито той, нито те разбират, „е така“. По-отстъпчивите се съгласяват и мълчат, а по-честолюбивите започват и да възпроизвеждат чутото – не по смисъл, тъй като смисъл никой не вижда, а по звучене. Така те „се обличат“ в умност и съвременност.

Те не са учили системно история, нито право; не знаят класически езици, а най-често дори не са започвали да ги учат. Защото традиционно (класически) образованият човек отрано е привикнал с думите от латински и гръцки, и поради това те не му звучат умно, а само школски.

Тези хора образуват малки общности, в които тържествената реч звучи така; а по-неформалната се състои от лесно разбираеми шеги, обикновено сарказми по адрес на „простите селяни наоколо“, които няма да влязат в общността.

Неприемането на този стил се смята за проява на лош вкус и на някакъв вид изостаналост („фундаментализъм“). Но вярата им, че те нещо казват, е крехка; тя се крепи единствено на споразумението, че „тези неща са умни“.

Ако попаднат на някой, който разбира какво говори, те се стряскат. Думите му им звучат убедително и неопровержимо; но те не влизат в диалог, тъй като тогава ще трябва да изоставят стила на общността си; а освен това така и не са се научили да си служат с аргументи.

Поради това правят това, което отдавна умеят – кимат и се съгласяват.

(2014, 2015)

 

10.

По какво се познава добрият студент? Не високо надареният (такъв се явява рядко, веднъж на няколко години), а точно добрият?

Той е усмихнат, любопитен и при това – сдържан. Цинизмът, самодоволството и угодничеството са му чужди.

Това са белези на философска (добродетелна) душа.

Срещата с такива ме изпълва с добри надежди.

(2015)

 

11.

В историко-филологическите науки се напредва по два начина – узнаване на факти и усъвършенстване на изразяването. Но освен това трябва да се улучва и добър начин за напредване. Преди всичко – да се избягва еднообразието.

Примерно, при ученето на език. Ако в речника има петдесет хиляди думи, първите пет хиляди са необходими за говорене и разбиране, но следващите пет хиляди – не толкова. И така нататък: механичното научаване на нови думи носи все по-малък напредък, тоест – става все по-безполезно.

Така и с фактите. Човек трябва да е осведомен в определена степен за нещата, по които работи; но прибавянето на все нови и нови сведения допринася все по-малко за разбирането. Това се съпътства и от методически трудности – що е факт и какви факти си струва да се знаят.

Нужно е разнообразие и във формите на изразяване. Съществено в тези науки е да се владее изразяването – защото лекциите, статиите и книгите, които се очакват от учения, не са друго освен речи. Как се построяват тези речи? След като човек постигне сръчност в построяването им, той няма защо да прибавя все нови и нови речи (статии, книги), освен по необходимост – както е с преподаването.

Висша степен в овладяването на тези науки е осъзнаването на употребявания език (терминология), премислянето и усъвършенстването му за нуждите на времето. С какви думи да си служи, в какви точно значения, как свързва тези значения (понятия).

И после – кой е критерият за истинност? Те са два и са различни.

Първо – доколко изричаното е съдържателно (конкретно) и същевременно неопровержимо. И второ – каква е нравствената полза от него. Защото ако то не съдейства за здравето на душата, не би трябвало и да е истинно. Тъй като душата се храни и лекува с истина.

(2015)

 

12.

Когато преди време замислях да пиша дисертация (а то си ми беше и задължение), написах няколко страници текст с не много ясна тема и ги занесох на професора, с когото тогава работехме.

На другия ден той ми върна листовете и каза: „Според мен, Николай, Вие сте в процес на търсене на терминология…“

Това беше вярно. Когато човек има желание да каже нещо относно въпроси, които много го занимават, той, поне в началото, трудно намира подходящи думи за това. Изработването на езика, с който би желал да си служи, все още му предстои.

А за да се стигне до този език, е необходимо голямо усилие. Дали ще се стигне – възможно е, ако човек силно желае да „изнесе“ онова, което не му дава спокойствие.

И това се отнася не само за академичните кадри, но и за всички – независимо дали се занимават с изкуство, някакъв занаят, управление, или просто си гледат семейството.

Това, което излиза на повърхността, е зависимо от формите на заниманията; има неща, които просто се „отчитат“, и те изглеждат всякак.

Но в дълбочина въпросите са еднакви за всички. Те са онова, което някои хора желаят да изрекат и затова се лутат в търсене на подходящия език.

(2016)

 

13.

Хората ужасно много се заблуждават, когато си мислят, че в науката е важно да се „съобразяваш с изискванията“. Важно е съвсем друго – да вървиш по свой път. „Свой“ значи „лично премислен“.

Значи ученият не е този, който се инати и протестира, а този, който се труди и дръзва. Това негово дръзновение не е за провокация, а заради истината. Защото до истината стигат кротките, които са и смели.

Когато човек на млади години се захваща с наука, това е в най-добрия случай, за да я овладее – за се справи с нея. Възможно е да има пред себе си добри примери, но те му действат по-скоро с характера си, тъй владеенето на науката не може да се предаде.

Все пак той е приблизително осведомен за това, кой какво умее; и накрая, ако става дума за умение, се оказва наравно с немалко други хора. Те „умеят“ да правят наука и са „осведомени“ за нещата в нея приблизителна еднакво.

И все пак разликите са големи, съществени. Поради това е хората, дори когато говорят на пръв поглед за едно и също, си остават чужди. Причината е, че науката им „служи“ за различни неща.

Всъщност почти всички ще се съгласят, че науката, дори и  тази за историята и нравите, служи за благоустройство на живота (to eu zen) на древните. Значи същественият въпрос, по който несъгласието остава завинаги, е, чий живот е благоустроен.

Да овладееш науката значи да узнаеш „какво се прави там“. Узнаеш ли, вече не си студент („вечен студент“), а учен.

Това не може да стане без многогодишни занимания, а за да се случат те, има условия. Но все пак на някои им се дава – успяват.

И какво да се прави след това? Добре ли е просто да се повтаря, което е правено? Всъщност познаващият науката не може да се държи така. Той непрестанно я разяснява с думи, които не е чувал – и така не просто добавя към нея, но я прояснява; или пък проправя пътища през нея. Значи – занимава се с въпроси, които друг около него не обсъжда.

Това трябва да се прави безкористно (не заради заплащане), защото иначе такъв човек няма да е учен, а просто „служител“.

Всичко това е мъчно, но неизбежно; тъй като някои неща по добрия път, както и по лошия, са неизбежни. Те не идват от „съдбата“, а от избора.

(2015)

 

IV. Методът

14.

Във всяка наука има безкраен брой подробности, които не са интересни за онзи, който не се занимава с нея. Впрочем те и за самия учен няма защо да са интересни. Те са „материал“ на науката, нейно всекидневие; те се „подразбират“. Поради това за тях няма защо да се говори, освен ако не дават повод да се каже нещо по-общо.

По същия начин човек не разказва за всякакви подробности от всекидневието си, тъй като те не би трябвало да са интересни за всекиго (нито дори за домашните му), освен като знаци за нещо по-съществено от живота.

Подробностите в науката и всекидневието имат своите места като камъчета в мозаечния образ. Хубавата мозайка е „дребна“ – от много камъчета; и за да се нареди, е нужен много труд; трябва да се мисли едновременно и за отделното, и за целия образ.

Такова нещо е и построяването на сграда. Тя има образ, достъпен за минаващите край нея, но за построяването й трябва да се знаят огромен брой детайли, известни само на архитекта, а и сами по себе си не много важни; но неизбежни.

Така че който иска да разбира науката си и да я представя, не трябва да изоставя детайлите, но не е нужно да говори точно за тях; по-добре да извлече от заниманието смисъл, който да е достъпен за по-външни.

Ако има повече такива и те се срещат, това ще е общество на учени и приятни събеседници. Те ще се разбират, защото знанието им, макар и за различни части от битието, ще е аналогично. При това ще могат да говорят далеч не само за наука. Защото който разбира устройството на науката, той говори смислено и за бита.

(2015)

15.

В университета, и особено във филолого-историко-философската му част, преподавателят не би трябвало да заема позиция на авторитет, нито дори на „осведомител“. По-добре да бъде събеседник и съветник.

Поради това монолозите с „осведомителна“ цел (лекции) трябва да са само част от работата със студентите.

Освен това в тези монолози трябва винаги да присъстват и коментари по въпроси като: „защо говоря точно това и точно така; кои са частите на изложението, което чувате; на кое трябва да се обърне много внимание, на кое по-малко и кое може да се забрави; какво е отношението на всичко това към идеята за образованието – специално и общо.“

Не е необходимо монолозите да заемат цялото време на заниманията, означени в програмата като „лекции“. На студентите трябва да се дава думата. Това става по три начина.

Първо, при занимание с език (превод).

Преподавателят слуша превода и съдейства, като казва: „това е вярно, а това – грешно“; а после разяснява въпроси по словоформите. Това са разговори, които външен човек не би могъл да разбере.

Второ, при занимание с текст (сюжет, аргументация).

Преподавателят слуша студента и пак може да му казва, че нещо е вярно, а друго – грешно; защото се случва студентът да е забравил или да не е разбрал. Но освен това казва и защо (според него) текстът като цяло и в отделните си части е изработен така, а не иначе; и какъв е смисълът на цялото и частите.

В тези два случая той е донякъде осведомител, но по-често – съветник.

При занимание с най-общи въпроси на науката на участниците се предлага да се изкажат относно главните термини (значение на думи, съдържание на понятия). Разговорът изглежда съвсем свободен, но преподавателят го насочва. Тук той е преди всичко събеседник.

После, след като отминат първите изказвания и най-необходимите им обсъждания, може да се говори и по някакъв материал, който всички имат предвид (текст или нещо друго).

Това са степени на занимания с наука чрез разговор. Всяка следваща се постига по-трудно и по-рядко от предишната.

За науката е добре да се говори най-напред системно – хронологично и според понятията. Така слушателят бива уверяван, че предложеното може да се изучи и разбере, и то не за дълго време.

Така че подреденото въведение е необходимо, както е необходима картата при пътуване.

Но слушателят може остане с усещането, че като е запомнил и проумял чутото, то той се е запознал с тази наука „по същество“, а останалото са детайли, без които може.

Но не може, защото „останалото“ свидетелства за казаното, и който не го познава, не би могъл да докаже нищо, от това, което твърди, а би се задоволил с обяснението „така чух“.

Затова понякога на слушателя трябва да се предлага обширен и сложен разказ за една (коя да е) частите на разказаното. Той ще послужи като пример за това, какво „стои“ зад уводното изложение.

Така ще се забележи, че науката за човека стои не само върху понятия и хронология, но и върху опит, който не може да бъде придобит за няколко месеца или две-три години.

(2015, 2016)

 

16.

Ако попаднем на някой, който смята, че знае нещо, защото е чул (прочел) да се говори „за“ него, можем да сме сигурни, че имаме работа с невежа. Разбира се, невежите се различават по това, дали искат да узнаят нещо „заради самото знание“ или не. В първия случай с тях има смисъл да се говори.

Ние знаем нещо само ако сами сме се потрудили да схванем основанията то да е такова. Затова Аристотел казва че мъдростта е знание за причините. Така че на никого не може да бъде съобщено с думи нещо, ако той в определена степен вече не го знае.
Това е дало основание на Платон да твърди, че придобиването на знание е припомняне – разбира се, не става дума за конкретни факти като „това е дълго ето толкова“, а за общи, тоест вечно и истинно съществуващи неща.

Характерно свойство на конкретното е, че то е телесно – и затова във „Федон“ Сократ казва, че мъдрият (философът) цял живот се старае да постигне независимост от телесните неща; но че животът в тяло му пречи да узнае ясно онова, което знаят боговете.

От своя страна невежата мисли, че знае всичко в задоволителна степен, но намира за истински полезни само сведенията за телата и техните свойства (размер, брой, цвят, вкус и т.н.).

(2017)

 

17.

Животът на всеки е като качване по стълба или удържане на върха на вълна. Тази стълба обаче върви не само нагоре, но и надолу – „вълнообразна“ е.

Вълната пък минава през различни места на водната повърхност.

Ако човек действа повече с ума си и чрез словото, той слуша как се говори (чете).

Слуша и чете поради любопитството си – природното влечение към речите. Това е като желанието да слушаш музика и да разглеждаш природата; или просто как хората вървят по улицата.

Превеждането от един естествен език на друг е по-различно – това е дословно повтаряне на чутото, но и предаване на смисъл. Ако човек е неуверен, че може да улови по-общия или по-скрит смисъл, той се задоволява с точно предаване на думите от език на език.

Това е подобно на цитирането: понякога чутото така ни впечатлява и задоволява, че не искаме да променяме нищо от него, а ни стига само да го предадем.

Друго е да „разкажеш“ (преразкажеш). Това е предаване не на конкретни думи, а на смисъл. Смисълът може да бъде открит в чути мисли или разказ; но също и да се постави в основата на нов разказ по „видяно“ или „проучено“.

Това последното е по-трудно и отваря пътя към правене на „история“.

„Да правиш история“ значи да откриваш действащия (причината за ставащото); и защо действа, и защо точно така. Този, който е способен сам („от себе си“) да „изрича“ исторически разкази, е способен и за управление. Защото има свои мисли за това, кой, как и защо прави каквото и да е.

Това мислене е свойствено за управляващия (началстващия).

После идват мислите за най-висшето – Бога, свободата, единството на хората. Като казвам „мисли“ – това вече са не само чути и повторени мисли, а и такива, които са възникнали в душата.

Онзи, в чиято душа поникват тези мисли, е способен на подвизи (аскетизъм).

Това не значи, че той не би могъл и да управлява; но неговото управление няма да е какво да е, а с оглед на най-висшето, на истинското начало.

Има и една дейност, подобна на съставяне на речник. Това е размисъл за думите – какво значат. Също – избор на думи; как е уместно да говори в дадени обстоятелства и с дадена цел.

Освен това занимаващият се с подбор и „откриване на думи“ е като онзи, който се занимава изобщо със съществуващото: какво съществува и как. Това го насочва към размисли за несъществуващото и злото.

Последното е висша интелектуална дейност; тя съответства на дейността по преценка на човека и деянията му; тя е „съдене“.

После: има драматургия („игра“). Това дейността на поета и „артиста“.

Много хора правят играенето (подражание, преструвка) свой житейски принцип. Така се стига и до клоунада; това поведение обикновено е свързано с неувереността и страха „да бъдеш“.

Най-сетне, съществува интерес към биографията; съзерцание на живота, на началото и края му. Такъв човек има предвид примерите на живелите около него и преди него, но не избира да подражава никому, а се задоволява със своя  път – независимо че за него няма пример.

Това не е точно „стремеж към подвиг“. Той вижда живота си като дар и нещо ново в историята.

Има три вида словесно (а и друго) поведение.

Първо, действителният диалог, който включва драматургията и поезията.

Второ, историософстването, което създава желание за мисионерстване и осмисля живота във времето.

Трето, науката, която търси неподвижна истина.

(2015)

 

V. Свободната мисъл

 18.

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

„Парменид“ 130 е

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

Младият човек не може да е свободомислещ, защото все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет („едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те са все още само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

(2014)

 

19.

Свободните (неделови) разговори са четири: „изследване“, „забава“, „дуел“ и „ухажване“.

Целта на „изследването“ е истината, на „забавата“ – изображението (като в драматургията), на „дуела“ – надмощието, на „ухажването“ – любовта.

От тях най-рядко се случва първият, защото той не е подкрепен от никаква страст (тъй като удоволствието от узнаването не е страст). При другите пък самата страст, която ги поддържа, може да попречи на целта. Примерно, дуелът пропада и се превръща в свада, а художественият разговор – в театралничене (клоунада).

В действителността те винаги се преплитат помежду си. Това позволява човек да скрие намерението, с което води разговора или дори да го промени.

Примерно, някои сократически диалози започват като ухажване, но продължават като размисъл.

Във въведението към лекциите по антична литература е необходимо да се каже, че обсъжданите текстове се делят на художествени и нехудожествени.

Това се отнася за словесната деятелност изобщо. Дори разказването на виц вече е внасяне на художественост (литературност) във всекидневната реч.

Това може да се каже и с други думи: че словесното поведение на човека е или полемическо, или драматургическо. Защото дори съобщаването на някакви на пръв поглед несъмнени сведения може да стане причина за спор (полемика).

От друга страна речта на човек го характеризира, така че всяка полемика може да бъде видяна като част от драма; и тогава вниманието се насочва не към аргументите, а към характерите.

Тези словесни (и мисловни) дейности е нужно да се редуват, тъй като постоянно полемизиращият сам се лишава от интерес към човешкото и така става твърде прагматичен, честолюбив и дори зъл; а постоянно „играещият“ стига до нравствено безразличие (аморалност).

Така че когато спорът стигне до безизходица, трябва да се намери начин той да бъде спрян и оставен в положение на „словесно произведение“; а не да се настоява за извод в полза на едната или другата страна.

(2015)

 

20.

Мислите са пренебрегвани. Или по-точно – на тях не се гледа сериозно. Смята се, че мисълта (ако е чак толкова нужна) може да се прочете в книга и да се запомни.

В действителност онова, което се чете (чува) и помни, не е мисъл; то е само словесно изражение, нещо като нейно облекло или най-много въплъщение. Чрез думите (в най-добрия случай) се известява за съществуването на мисъл. Но тя не се пренася чрез тях; иначе всеки, който слуша и чете, би трябвало незабавно да разбере казаното така, както самият говорещ го разбира; а това може да стане, само ако се свърже с неговия ум. Но това не става, иначе всички грамотни биха били велики мъдреци.

Така че ние не възприемаме мисли, а само думи.

Това е факт от голяма важност, който при това е сякаш неизвестен. Смята се, че образованието се постига чрез присъствие на лекции и взимане на изпити. Всъщност хората просто се обзавеждат с думи, или, с голям труд, придобиват опитност в говорене/писане на разни теми. Тоест, включват се в производството на текстове. Но това не значи, че придобиват мисли; те просто се научават да „съобразяват“ къде какво се говори.

Липсата на мисли не може да се установи непосредствено, но за нея има знаци (симптоми). Ако човек е склонен да препраща другия, и най-напред себе си, към авторитети или „места“, където нещата за живота „се знаят“, това е доста сигурен знак, че той няма мисли.

Защото мисълта е свидетелство, че ти можеш сам да знаеш необходимото за живота. При това нейното присъствие е толкова ясно, колкото и присъствието на образите, които виждаме с очи.

(2015)

 

VI. Интелектуалност и добродетел

 21.

Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…

Антоний Велики. „Увещания“, 1

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са по-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лош смисъл „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти.

Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си.

Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не само в „традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие.

Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални).

Но това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“

(2015)

 

22.

На някои изглежда, че масонството – това са определени ритуали, одежди, названия, йерархия и секретност. Но тези неща не са съществени. Първо, те са имитация на нещо по-старо и вече съществуващо; и освен това са само облекло, външна форма.

С поведението си масонът казва: „Аз, също като другите в ложата, съм човек способен, учен, просветен. А по съществените въпроси нямам определено мнение“.

Така че масонът се гордее с успеха си, който се състои в това, че се е оказал в общността на някои, които се гордеят със същото. След като такава общност се установи, тя приобщава все едно кого, защото вече е привлекателна.

Защото е приятно да вярваш, че имаш „престиж“ и да споделяш тази вяра с други; също – да изглеждаш трудно достъпен (това съдейства за безопасността).

И ако нищо не твърдиш, това те отделя от всички, които твърдят нещо; и може да изглежда, че си в позиция на арбитър.

Масонът сякаш „царува“, като си присвоява някои привилегии на властта, но отказва всички нейни задължения. Той си придава вид на „духовник“, но не е, тъй като всеки духовник нещо изповядва, а масонът не изповядва нищо.

Така че масонството е театър, игра.

(2015)

 

23.

Глупостта не е толкова интелектуален, колкото духовен недостатък. Тя не може да се прикрие по никой начин – нито с преструвки, нито дори с мълчание. Защото има случаи, в които е глупаво да се мълчи.

Тя е неспособност да забележиш, че човешкото знание е нищожно, тъй като е само човешко. Глупавият е такъв, защото не прави разлика между човек и Бог.

Това го отличава от интелигентния невярващ, който съзнателно отрича Бога и прославя „величието на човека“ (или на някои човеци). Този вторият не е глупав, а по-скоро „безумец“.

Така че незнанието за Бога е път към глупостта, а липсата на интерес към Него е знак за присъствието й.

Но и фарисеят е глупав – защото мисли, че е направил всичко, което Бог иска от него. Това ще рече, че се е „разплатил“ с Него. Значи е забравил за нищожеството си – за това, че е само човек.

(2015)

 

24.

Образованият човек разпознава определен светоглед и начин на живот заедно с принципите и детайлите им; волевият дори живее според тях; а мекосърдечният тайнствено достига до съгласие с истината.

Но как да тръгнеш по пътя на волевия, без да влезеш във война с целия свят?

А ако не тръгнеш по този път, каква е ползата от образованието?

Значи, ще трябва да воюваш без омраза.

Затова се казва: „Кротките ще наследят земята“.

(2015)

 

VII. Античност и образование

25.

Понякога забелязвам, че като че ли не знам какво искам от студентите. От една страна, имаме 25-30 години разлика и би трябвало да се съобразявам с това. Но като че ли очаквам да се досещат за всичко, което си мисля за тези неща (преданията за античността). Нали съм им говорил какво мисля?

А какво значи някой да разбира от античност (антична словесност)?

Разбира, ако е готов да бъде донякъде събеседник на авторите. Да знае това, което са написали, да може да зададе въпроси по него, да си го припомня.

Примерно:

Да може да обсъди Троянската война заедно с Омир; да е чувал за източните монархии и за безпокойствата на гърците около войната с Персия (с Херодот); да си припомня хората от Сократовия кръг с Платон; похода на Александър с неколцината му биографи; някои митове с Овидий; биографиите на известни гърци и римляни с Плутарх; популярни случки от историята на Изтока, Гърция и Рим с Валерий Максим, Авъл Гелий и Клавдий Елиан.

И също: как всичко това се е преплело с историята на евреите и на Църквата – заедно с Йосиф Флавий и Евсевий Кесарийски.

Такъв човек вече си представя античността.

Едни мои студенти си сложиха изпита по литература седмица след края на семестъра. На изпита върнах половината от тях (повече от половината).

– Отделете още десетина дни, така че знанията ви да се стабилизират – казах.

Бях им изпратил лекциите в писмен вид и изцяло, така че да не разчитат само на записките, а и онези, които не са имали възможност да присъстват, да не бъдат ощетени от това. Но тъй като виждах, че се колебаят какво да направят, за да са по-готови за изпита, им обясних:

– Човек трябва да си прочете първо произведенията: аз не искам много, защото знам, че за един семестър тези неща не могат да се изучат. Но все пак от четири месеца се занимаваме с тях. Трябва да може да разкаже произведението – „Одисея“ или „Едип цар“ – с лекота. Това значи не само да го е прочел ред по ред, но и да е мислил за него – какво се случва. След това да си е записал моментите от действието. И после да го мисли, да го възпроизвежда в паметта си, и то с думи. Така го събира в ума си, усвоява го. Това е знанието – да имаш нещо обозримо в ума, ясно видимо, и да можеш да го предадеш с реч. Така и с лекциите, в които се разказва за историята на литературата. Всяка от тях човек трябва да изчете, да си я запише на една страница и да я вижда в ума си, все едно сам ще преподава на някого. Да привиква с думите и реда на изложението.

Примерно – пада ви се Омир. Няма какво да се колебаете. Казвате:

„Източниците за него са тези, като се започне от споменатото в поемите; текстът е събран тогава, защото има нечии свидетелства; приписват му се и други неща, които са изчезнали; стиховете са такива и толкова, поемите се делят се на толкова песни; разказва се за война на изток и пътешествия на запад; започва се с несъгласия и раздели, и се завършва с помирявания и завръщания; героите са и един, и мнозина, те са и хора и богове, и се казват така; някои го критикуват – като Платон, други го хвалят – като Аристотел; има последователи и подражатели – ето, Вергилий…“

Това е. Ако чуе това, преподавателят ще си каже: „Този студент е много над изискванията ми…“

(2015, 2016)

 

26.

За да можем да разберем старата литература, пък и света около нея, е нужно да четем внимателно и с подробности Омир и Херодот; и да мислим за личността на Сократ. Тях следват всички по-късни писатели; там са поетическите, историческите и нравствените примери.

Защото Омир съдържа в себе си трагедията (в „Илиада“) и романа („Одисея“). Освен това той сигурно е дал началото и на комическите видове, както изглежда от „Война на мишките и жабите“ и както се говори за загубения „Маргит“ (от Аристотел в „Поетика“). Навсякъде из поемите му има лирически места, особено в „Илиада“.

Херодот показва как се мисли за обществото чрез случки от биографиите на отделни хора, но и за целия свят, открай докрай – с езиците, държавите, паметниците на цивилизацията и различията на природата; и защо в човешкия свят се случват нещата, за които после всички си спомнят – като големите войни.

Сократ не е писал книги, но той, подобно на някаква муза, създава желание у околните да пишат. Благодарение на него има философски диалог (при Платон), лекция-трактат (Аристотел) и размисли за началата на словесната дейност, знанието и съществуващото. Каквото е Омир за поезията, това е той за прозата – чрез онези, на които е повлиял.

Но освен това той дава пример за философски живот на дело – аскетичен и героичен. Така е повлиял на Антистен и Диоген, може би на Епикур и чрез тях на още безброй други.

(2017)

 

27.

Преди време, в началото, разказвах  на студентите какво някой е написал за нещо от античната литература.

После започнах да разказвам какво на мен ми е известно за нея.

Сега искам само да прочетат някои неща. И то не много – Омир и няколко трагедии. Но да ги прочетат внимателно, да ги запомнят.

За какво служи все пак античната литература, наречена „класика“?

Веднъж стана дума за „светскост“. Човек изработва образа на света и придава форма на душата си чрез слово. Някои се занимават с това по-усилено, други просто възприемат, каквото чуят.

И в този словесен свят има светски говор и стил на поведение, а също и духовен. Духовният се опира на Писанието и на мислите, които то е посяло, а светският – на гръцката класика. И най-напред на Омир.

Духовната словесност е камък за препъване – тя е постоянно оклеветявана, а освен това може да се тълкува неразумно.

Светската пък, ако е само тя, прави човека лекомислен.

Тя е онова множество от разкази и мисли, които са „другото“ на духовността и ни казват: ето какво се случва с хората, когато си почиват от връзката си с Бога. Защото тази връзка носи радост, но може и да тежи. А тези радости и тежести, и „скърби по Бога“ се случват на зрелия и стария човек.

Поради това често се казва, че античната класика е юношеството на нашия свят. А и светското изобщо създава усещане за младост.

(2015)

*

http://notabene-bg.org/read.php?id=424

на Порто Куф

Всякакви истории

1.

След като съм навършил една година, нашите ме изпратили при баба ми в Дупница, за да се грижи за мен. Тя вече беше отгледала брат ми до 9-годишна възраст, така че имаше опит с гледането на внуци.

След една седмица тя се обадила на майка ми по телефона и казала да дойдат да си ме вземат.

– Лиде, не можем да се оправим с това дете. Не яде. Я му давам в устата, а оно си върти главата на другата страна. И я плачем, а оно се крека…

Така че тя ме върнала, защото се страхувала да не умра от глад. И към това добавяше, че от нерви престанала да вижда с едното око (временно).

Но нашите не можели да ме гледат у дома и затова ме дали на седмични детски ясли. Спомням си как баща ми ме водеше дотам в понеделник сутрин (не съм знаел, че е понеделник).

– Искаш ли да излезем да гледаме врабчета? – питаше той.

– Искам – казвах.

– Добре, хайде да те облечем и да вървим.

Тръгваме по „Юрий Гагарин“ да търсим врабчета. По едно време аз забелязвам оградата на детските ясли.

– А защо отиваме натам?

– Ами натам има повече врабчета…

По-нататък не си спомням, но сигурно съм разбирал къде отиваме и съм започвал да плача. Но баща ми ме предавал на жените и така – една седмица, докато дойдат да ме вземат в събота на обяд.

Веднъж една от възпитателките го попитала:

– Вашето дете може ли да говори?

– Как да не може – учудил се баща ми. – Говори си… Непрекъснато. Не можем да му затворим устата.

– Наистина ли? Тук не казва нито една дума. Не сме го чули да каже нищо. Но не Ви питахме досега, за да не Ви притесняваме, мислехме, че се развива по-бавно…

 

2.

Баща ми, който беше от Медникарово, ме водеше там всяко лято поне за две седмици. Пътувахме с влак до Стара Загора, после с автобус до Гълъбово или Раднево, а оттам с друг автобус – до село.

Пътуването с влака беше дълго и аз скучаех, а пътниците се опитваха да ме забавляват. Веднъж един чичо ме заговори и каза:

– Чуваш ли как тракат колелета на влака?

– Чувам – казах.

– А как мислиш, какво казват?

– Какво да казват?

– Дали казват: „Пуф-паф, пуф-паф…“ или „Трака-трак, трака-трак…“?

– Аз мисля, че казват: „То-дор Жив-ков, То-дор Жив-ков…“

Чичото се отказа да ми задава други въпроси. Останалите пътници също се въздържаха да коментират и смениха темата.

От време на време баща ми ме водеше и в Казанлък, на гости при брат си и семейството му.

– Помниш ли през кои градове минаваме по пътя? – попита ме веднъж той.

– Помня. Във всеки град е роден по един известен човек.

– Кажи кои са.

– В Сопот – Вазов, в Карлово – Левски, в Калофер – Ботев…

– Точно така. Вярно.

– А в Казанлък живее чичо Тоню…

 

3.

В сравнение с мен дядо ми живееше доста нашироко.

Къщата му беше на два етажа и имаше двор, разделен на две части. В едната бяха животните – имаше множество кокошки, няколко пуйки, кочина за свиня, а освен това покрити помещения за магарето и кравата. По едно време имаше и теле – спомням си, че баща ми веднъж ме взе на ръце и ме занесе да го видя отблизо и аз го погладих по челото.

Другата част беше много голяма, за насажденията. Имаше домати, невероятно големи, беше невъзможно да изядеш един от тях наведнъж. И освен това люцерна и царевица, по-висока от мен, така че аз се губех из нея и ходех немалко време докато стигна до някаква телена ограда, която била оградата на съседа.

Всичко това беше оградено със солиден зид, а главната врата към двора беше гигантска, двойна – от нея дядо ми излизаше с колата си, теглена от магарето, за да огледа външните имоти.

Баба ми извънредно много се радваше, когато отидехме на гости и винаги заколваше кокошка, макар че баща ми не беше съгласен. „Ще заколя пиле“ – казваше тя и наистина след няколко минути се появяваше с обезглавената кокошка, от която капеше кръв. Баща ми казваше: „Мамо, моля ти се, стига! Пиле!.. Всеки път пиле…“

Тя доеше кравата в бакърено менче и ми даваше да ям от млякото, но аз не го харесвах, защото не беше като това в града, а твърде гъсто и в него сякаш имаше парчета масло.

 

4.

В Дупница, където обикновено си прекарвах летата, баба ми беше „председател на квартала“. Може да се е казвало и по друг начин, но аз го запомних така. Или по-скоро, беше председател на „отечественофронтовската организация“, но това ми се виждаше сложно и аз се съмнявах, че тя управлява толкова голямо нещо.

Поради това тя ме влачеше навсякъде със себе си и разговаряше с разни хора, а аз трябваше да стоя прав до нея и да се чудя какво да правя. Едно от развлеченията ми беше да чета всички надписи, които виждах наоколо. До входа на кооперацията, където живеехме, имаше адвокатски кантори (районният съд беше близо) и името на всеки адвокат беше написано на отделна табелка. Аз ги четях всекидневно, знаех ги наизуст и от време на време си ги рецитирах сам. Някои от адвокатите знаех и по лице.

От време на време тя ме водеше на гости при някои свои приятелки, повечето от които се държаха добре с мен. Особено обичах да ме води при една, която се казваше „Елена Римска“ – първо, заради името й, и второ, защото имаше голям двор с дървета и кокошки. Тя си говореше дълго с нея, а аз бях свободен да обикалям из двора.

Веднъж Елена реши да й подари яйца от кокошките си.

– Николино – каза тя. – Сега ще ти сложа малко яйца.

И донесе яйца, с които напълни една мрежичка, с която обикновено ходехме на пазар. Спомням си, че бях двадесет. Баба ми ми ги даде да ги държа. Излязохме пред къщата – тя беше заобиколена с голям зид – и те започнаха да си говорят, а аз ужасно скучаех. И тъй като нямаше какво да се прави, започнах да се въртя с мрежичката, като забелязвах, че при въртенето тя се повдига естествено нагоре и яйцата се носят около мен като въртележка на панаир. Това беше интересно и аз се въртях, докато мрежичката не изхвърча и се удари в зида отсреща. Яйцата като че ли се счупиха.

Не знаех какво си е помислила баба ми, но тя беше пестелива жена и за едно счупено яйце би ме наказала сурово. Сега там бяха двадесет и Елена Римска отиде да ги види, като каза: “Чакай, чакай, може някое да е останало…“, но не намери нито едно здраво.

А аз си давах сметка, че заслужавам всяко наказание и не никак можех да си представя какво трябва да се направи, за да си получа заслуженото. Но изглежда и баба ми не знаеше, защото нищо не каза, а само ме взе за ръка и ме поведе към къщи.

И по пътя си мислех: „Баба ми е много добра, щом и при това положение нищо не казва и просто ме води за ръка…“

 

5.

В София баща ми и майка ми бяха по цял ден на работа и в къщи за мен се грижеше брат ми, който беше няколко години по-голям. Той беше шахматист и реши да ме научи да играя добре.

При първите няколко хода проблеми обикновено нямаше.
– Дотук добре – каза веднъж той, докато играехме. – Сега вече влизаме в мителшпила. Мисли какво ще играеш.

Аз не знаех какво да играя.
– Какво мислиш сега? Направи ход.
– Ами не знам…
– Какво не знаеш? Имаш ли план?
– Нямам.
– Защо? Казвал съм ти, че трябва да си правиш план. Хайде.
– Може ли да помисля?
– Мисли, но бързо. Какъв ти е планът?
– Да ти взема дамата.
– Глупак! Това план ли е?
– Защо не?
– Ами не е. План е да си кажеш: „Ще взема откритите линии, ще си поставя фигурите на стратегически позиции, ще развия атака по десния фланг…“ Това е. Както и да е. Играй нещо.

Аз направих ход.

– Това сега защо го игра?
– Това ми хрумна.
– Знаеш ли защо те питам? Това е най-тъпия ход в цялата позиция. Невъзможно е да се изиграе нещо по-тъпо. Такъв ход няма да направи никой… И баба Иванка няма да играе това… Как го измисли?
– Не знам.
– Много си глупав, шефе. Тъп си като… гьон…

Аз се разплаках.
Той разбра, че е прекалил.
– Добре, добре. Стига. Не реви… Много си лабилен психически. От какво се ядоса? Че ти казах „гьон“? Какво има сега…

В квартала играехме с момчетата на топчета и аз си помислих, че е добре да се снабдя с повече и по-хубави топчета. Това ставаше с размени, така че започнах да търся из чекмеджетата в къщи нещо, срещу което можеха да се получат няколко топчета. Намерих две монети от 1930-те, от по 50 лева и с образа на цар Борис III. Стори ми се, че са достатъчно ценни, за да получа няколко топчета срещу тях.

Отидох на поляната, където се събирахме, показах монетите и след кратко обсъждане получих три топчета – едно голямо зелено, малко мътно, и две жълти, съвсем прозрачни и с някакви цветни фигури в тях. Веднага отидох да ги покажа на брат ми.
– Ето какви топчета намерих.
– Хм… Не са много лоши. И какво даде за тях?
– Едни две монети, от чекмеджето.
– Какви монети?
– Едни от 50 лева. Стари.
– Дал си ги за тези топчета?
– Да.
– Сериозно ли?
– Да.
– Шефе, ти си глупак. Тези топчета не струват нищо… и стотинки не струват. Онези монети бяха ценни, сребро. Значи ти си невероятно тъп… Уникално тъп. Не, този път не се шегувам. Може би трябва да те заведем на лекар. Да те прегледат, да кажат какво ти има, поне да знаем…

 

6.

Веднъж в шести клас се прибирам към обяд от училище. Баба ми ме посреща с потиснат вид.

– Брат ти си е счупил главата…

– Какво? Къде е сега?

– Отонад… Лежи. Иди да го видиш.

Аз отидох в спалнята, като не можех да си представя как изглежда главата на брат ми. Тя наистина беше бинтована изцяло, но той говореше.

Оказа се, че се обзаложил с приятели, че ще измине целия път от площад „Йорданка Николова“ („Журналист“) до „Незабравка“ с вързани очи. Това е една голяма част от Борисовата градина. И наистина успял, като след него вървели двама души, за да го наблюдават да не си свали превръзката от очите. Но точно когато стигнал до блока, се спънал в бордюра на външния вход към мазето и паднал от два метра височина на глава.

После приятелите му казали:

– През цялото време си мислехме, че някакси гледаш. И чак като падна, тогава повярвахме, че всичко е наред…

 

II.

7.

В 8-ми клас започнахме да учим антична история.

Появи се учителят, представи се, разказа някои неща – какво предстои да правим и към края каза: „А сега всеки от вас може да ми зададе какъвто иска въпрос.“

Аз казах: „Можете ли да ни кажете нещо за цивилизацията на инките?“

Той каза: „Хм, малко са ми далече инките. Но… историята навсякъде върви по един и същ начин. Има някакво човекоподобно същество, то започва да се труди, изправя се на два крака, събира се с други, създава общество… и така.“

Аз мислено съжалих, че той не разказа нищо за самите инки. Но отговор все пак имаше, а именно: „Историята започва тогава, когато се появи човекът…“

8.

В осми клас на гимназията през втория срок учехме старобългарска литература. Сега не си спомням точно, но без съмнение сме чели „За буквите“, житията на св. св. Константин-Кирил и Методий, и може би някой апокриф. И също, крайно трудния за такива като нас „Проглас към евангелието“. Освен това имахме лекции от специалисти и ходехме до НБКМ, за да гледаме ръкописи (като „Бориловия синодик“).

Накрая имаше един заключителен урок, в който всеки щеше да каже по нещо от изучаваното; и се реши някой да говори „общо“ за християнството. Защото е явно, че и цялата тази литература, и отделните изучавани текстове са си открай докрай такива. И аз предложих да говоря по този въпрос.

По това време не бях влизал в църква, освен случайно в рамките на някоя екскурзия; а в къщи имаше общо две християнски книги и те бяха следните: една протестантска Библия, издадена в Цариград (1914) в много малък формат, така че едва се четеше; и „Евангелието със забележки“ на Л.Н. Толстой, издадено преди войната. И тъй като нямаше време да чета много от Библията, пък и забелязах, че написаното в началото не ми е ясно, се заех с книгата на Толстой и бях напълно удивен от съдържанието й.

Макар и кръстен като дете, нямах ни най-малка представа що е християнско богословие, не знаех за Символа на вярата, никога не бях чувал проповед по евангелски текст и прочее. Освен това не знаех в какви отношения се е намирал Толстой с руската Църква и изобщо с православието и християнството, накратко, нищо. Поради това възраженията му срещу учението на Църквата нямаше как да ми направят впечатление.

Но това, което забелязах, бяха самите откъси от Евангелието, които виждах за пръв път (в училище не бяхме отваряли Евангелието – нали то не е произведение на старобългарската литература). И съдържанието на Толстоевите забележки, от които запомних едно – че християнството се заключава в любовта и няма нищо по-важно от това, да обичаш Бога и човека като самия себе си.

После разказах какво съм узнал, като посочих и откъде, от което никой не се учуди и дори ме похвалиха, тъй като бяхме в час по литература, а Л.Н. Толстой, както всички знаят, е велик руски и световен писател.

 

9.

Имах един съученик в гимназията с който се бяхме сприятелили и ходехме заедно из града, но не по работа, а за да обсъждаме важни въпроси на живота. Това често се случва при момчетата на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст – а при някои остава завинаги.

Така че веднъж бяхме тръгнали из Борисовата градина, която тогава беше наречена „Парк на свободата“. И той ме уверяваше, че човек е това, което притежава, и че ако някому бъде отнето „всичко“, то той няма да е и човек, а най-много някакъв инструмент. Но това пак ще е „той“ – вече като не-човек. (Така мислеше, не че се изрази така).
А аз казвах:
– Не. На човек не може да бъде отнето всичко. Знам, че вътре в мен има нещо, което не може да бъде взето от никого.
А той:
– Може. Сега има специални лекарства, които, ако ги пиеш, могат да ти отнемат паметта, да забравиш всичко. И това, кой си… Всичко. Отричаш ли?

Аз се позамислих, защото тук имаше проблем. Възможно е човек да загуби паметта си и така да бъде лишен от дотогавашните си мисли. Така ще остане само с чувствата на тялото си и над него ще имат власт – ще могат да му нареждат какво да прави. И всичко това ще му бъде причинено умишлено, „отвън“.
Значи ли, че той вече не е „себе си?“ Тоест – значи ли, че са го победили?

Ние, без да знаем, обсъждахме въпрос, който е известен и отдавна поставен. За това се говори в „Иов“. Бог казва на сатаната: „Прави каквото искаш, само него не докосвай.“
Това значи: „Остави ума му здрав. И ще видиш, че той няма да се отрече от Мен.“

Защото човек може да загуби ума си и за това да няма вина. След това не може да бъде съден за думи и дела: каквото и да направи, то няма да е негово, а най-много – на тялото му.

За човек се съди първо според сърцето, а после според ума. Личността е там, в сърцето. Тя не може да бъде отнета. Което значи, че и свободата не може да бъде отнета насила, а само със съгласието на човека.
А умът на Иов е бил запазен точно за да може той сам да даде израз на онова, което е в сърцето му; да свидетелства за свободата си.

 

10.

С приятеля ми Сашо седяхме винаги заедно и на първия чин. Това на мен ми беше навик от времето, когато още не носех очила, а той стоеше напред, защото не беше добре със слуха. Веднъж Бойко Атанасов, който преподаваше немски, попита:

– Вие двамата защо винаги седите заедно?

– Помагаме си – каза Сашо. – Аз не чувам, а той не вижда…

Бойко Атанасов преподаваше по един съвременен немски роман за юноши, в който се предполагаше, че има смешни места. Той ни четеше на глас откъси от по няколко минути и после искаше да преразкажем чутото.

Веднъж Сашо каза:

– Искам да смая хер Бойко със знание на немски. Ти нали разбираш, като чете? Като стане смешно, ще ми дадеш знак и аз ще се изсмея пръв от всички. И той ще си каже: „Е, това е…“

– Да – казах. – Точно така. Като прочете смешното, те бутвам и ти започваш да се смееш.

По време на часа слушах по-внимателно от всякога. По едно време Бойко Атанасов направи пауза и Сашо шумно се изсмя. Той го погледна през очилата си.

– Ти защо се смееш?

– Е не е ли смешно? – попита Сашо.

– Не е – казах му полугласно аз. – След малко щеше да стане. Трябваше да изчакаш още малко…

 

11.

– Брат ми, ти как си със старобългарския? – попита ме веднъж моят брат, когато бях 11-ти клас.

– Горе-долу. Защо?

– Имам един приятел, знаеш го, П… идвал е в къщи. Той учи сега българска филология и имат изпит по старобългарски. Обаче нищо не знае.

– И какво?

– Трябва някой да се яви вместо него. Ти можеш ли?

– Ами… Да, но… какъв е изпитът?

– Ами някакво контролно. Влизаш там, дават ти един лист за превод и нещо да определиш по граматиката и това е.

– А няма ли да разберат, че не съм той?

– Не… Никой не гледа. Преподавала им някаква мадама, била много готина. Няма проблем. Той не е бил нито веднъж, няма как да разберат, че си друг.

– Да. И къде е това?

– В Ректората. Отиваш в понеделник сутринта, той ще те чака.

И наистина отидох, човекът ме посрещна, заведе ме до аудиторията и каза:

– Ето. Сядаш някъде по-назад, правиш контролното, предаваш и си излизаш. Мерси много!

Всъщност аз не бях сигурен, че ще свърша работата много добре, но контролното се оказа лесно, съвсем реалистично за хора, които са учили само два семестъра. После брат ми каза, че съм имал „6“ и асистентката се поинтересувала кой е този толкова добър студент, когото тя никога не била виждала.

А дали самият П. завърши, не знам, но впоследствие не работеше като български филолог.

 

12.

В началото на 12 клас бяхме на екскурзия за две седмици в Рим. Там за нас се грижеха няколко ученици от един класически лицей – развеждаха ни из града.

Веднъж видях на улицата пред една книжарница две мрежи, опънати на железни обръчи и пълни с книги – жълти, с меки корици.

– Тези книги защо са нахвърляни в мрежите? – обърнах се аз към едно от момичетата, което се казваше Алесандра.

– Това не са книги, а „жълти“ – каза тя.

– Но защо са изсипани в мрежите?

– А къде другаде? Но вътре в книжарницата има и книги, не само жълти…

– А ти какво мислиш да учиш след това? – попитах я аз веднъж.

– Ще уча история на изкуството.

– Къде?

– Ами тук, в Рим.

– Това е много добро място да се учи история на изкуството – казах. – И на мен това ми е интересно и с удоволствие бих го учил точно тук.

– Аз ще си записвам всичките лекции, а после ще ги преписвам и ще ти ги изпращам по пощата – каза тя.

Заминахме си с влак, който щеше да мине през Венеция, после Белград и София. Всички дойдоха да ни изпратят.

– Донесох ти книга – каза Алесандра.

– Каква е?

– „Чайката Джонатан Ливингстън“, така се казва.

– Не съм чувал за нея.

– Много ще ти хареса. Прочети я. Ето, надписах ти я.

– Ние никога няма да се видим повече – казах.

– Не зная – каза тя.

 

13.

Към края на гимназията, в 12-ти клас, поставяхме „Войникът самохвалец“ на Плавт. Представлението щеше да е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова“ (до Английската гимназия). След първата репетиция Огнян Радев, който беше режисьор, каза:

– Всичко добре, но не можем да си оставим реквизита тук, не дават. Така че всеки да вземе по нещо и да си го отнесе у дома.

В реквизита имаше и обръчи за художествена гимнастика.

– Аз ще взема единия – каза една съученичка. – Но не мога и двата, другия да го вземе някой друг.

– Добре, аз ще взема другия – казах аз.

Огнян Радев ме погледна внимателно.

– Ти ли ще вземеш обръча?

– Да. Нали някой трябва да го вземе.

– Добре – каза Радев. – Взимай го.

Взех обръча и тръгнах към къщи. Някъде към средата на пътя ми направи впечатление, че хората се заглеждат към мен, а някои даже и се обръщат. И се усмихват. Тогава ми дойде на ум, че обръчът е женски уред и крайно рядко се случва някой мъж да ходи по улицата с такова нещо. Но нямаше какво да се направи, той е голям и не може да се сгъне и да се сложи в чанта или нещо подобно. Така че трябваше да извървя пътя до в къщи независимо от всичко.

На другия ден занесох обръча в „Лиляна Димитрова“ и казах на Радев, че повече няма да го взимам.

– Е – каза той. – Аз мислех да ти кажа, че не е работа за теб, но си казвам: „Щом иска…“

Друга част от реквизита за „Войникът самохвалец“ бяха две големи яйца от шперплат. Това бяха едни плоскости с нарисувани на тях яйца и с отвор в средата, така че да може да се минава. Изобразяваха врати на домове, през които да се влиза и излиза.

Те също трябваше да се носят до мястото на репетициите и да се връщат всеки път, и тъй като никой не можеше да ги вземе у дома си, ги държахме в салона на училището на „Иван Асен II“.

Веднъж ги взехме с един съученик и тръгнахме да ги носим. Пътят беше по „Иван Асен“, после по „Гогол“, моста на Перловската река и нататък.

Аз си носех и една ръчна чанта на ремък, с която ходех навсякъде и в която този ден имаше разни материали за пиесата и един „Декамерон“ на италиански, който четях във всеки свободен момент, за да усъвършенствам езика.

И тъй като чантата ме затрудняваше, казах:

– Дай да я сложим отгоре, върху яйцата, и да стои там, защото ми пречи.

Като стигнахме моста, казах:

– Хайде сега да починем.

– Просто да спрем ли?

– Не, да свалим яйцата, защото се уморих. Ще ги опрем на парапета.

Започнахме да накланяме яйцата настрани. Аз погледнах назад и видях, че чантата ми се плъзга по тях.

– Пада ти чантата! – обади се съученикът ми.

Тя падна в реката, защото бяхме застанали точно до парапета и накланяхме „яйцата“ към него. Нищо не можеше да се направи. Подпряхме ги внимателно, защото бяха чупливи, и аз погледнах надолу. Беше паднала точно във водата и беше потънала или отнесена.

Като стигнахме, казах на Радев, че част от материалите са загубени, защото чантата е паднала в реката.

Той се смя дълго и каза: „Николай, на мост не се почива…“

 

14.

В гимназията имах една учителка, която много ме покровителстваше.

– Николай – каза тя веднъж. – Мисля, че ти трябва да отидеш при другаря Богданов за една консултация по старогръцки език. Да те види.

– Добре – казах аз. – Съгласен съм.

Да се срещнеш лично с Б. Богданов по онова време беше голяма чест и аз се досещах за това.

– Ето това е неговият телефон, аз съм му говорила за теб, той се съгласи. Обади му се.

Аз се обадих на Богданов, той каза:

– Да, да, разбира се, казаха ми. Заповядайте у нас в четвъртък, в толкова часа… Ще Ви чакам.

Отидох на „Опълченска“, където той живееше в един блок. Кабинетът му беше малък, с бюро и етажерка за книги до него.

Той взе нещо от Ксенофонт, показа ми един пасаж и каза да чета и да превеждам. Преведох го.

– Да. Така е… Ами хубаво. Вие се справяте. И сега какво, сигурно ще ходите в казармата?

– Да – казах. – От октомври.

– Да-а. Това са две години. Ние после ще Ви очакваме в класическа филология, разбира се. Само дано не забравите всичко през това време… Я определете тази форма.

Аз я определих.

– Мм… Не е точно така. А как ще бъде същото в плусквамперфект?

Не можах да кажа.

– Хм. Можете ли да направите синтактичен разбор на ето това изречение?

– Не мога – казах. – Аз изобщо с граматиката никога не съм бил много добре.

– Така ли? И при кого сте по гръцки?

– При Огнян Радев.

– При Огнян? И какви оценки имате?

– Шестици.

– Е как… В такъв случай Вие трябва да знаете много повече.

Той се замисли. Всъщност преводът беше верен.

– А Вие, Николай, какво сте чел на старогръцки?

– Ами „Федон“, „Протагор“…

– „Федон“?! Този на Платон?

– Да.

– А… Я да видим.

Той взе от етажерката една книга.

– Хайде превеждайте тук.

Аз преведох.

Той се отдръпна по-назад на стола си, за да ме види по-добре.

– Но това е много добре… Знаете ли, има едно извънредно трудно място в диалога… Я вижте тук.

Аз погледнах мястото и започнах да размишлявам.

– Не, не, оставете, няма нужда… Достатъчно. Сега разбирам, че Вие няма да забравите старогръцкия в казармата. Добре… Всичко хубаво и успех…

 

15.

Като ученик имах една приятелка, чиито родители често си общуваха с моите и изобщо се оформи нещо като фамилно приятелство. Аз от време на време разговарях с баща й, който беше преподавател в СУ.

Веднъж по някакъв повод стана дума за „историята“. И аз казах:

– Много често се говори за това, че историята била най-справедливият съдник. Обаче това не е вярно. Историята изобщо не е справедлив съдник… – и се заех да му обяснявам защо мисля така.

Той ме изслуша внимателно и каза:

– И аз мисля, че е така. Преди много време някъде в Европа имало един лекар, който решил да въведе терапия със смях. Понеже умеел да се шегува, винаги успявал да разсмее своите пациенти, независимо от какво и колко били болни. И имал голям успех, хората при него почти винаги оздравявали. Но нямал последователи, никой не обърнал внимание на метода му и сега дори името му е забравено и почти никой не е чувал за него.

После казал на дъщеря си между другото:

– Твоят приятел е много умно момче. Той каза, че историята не е справедлив съдия…

– Глупости – казала тя. – Това съвсем не е най-умното, което той може да каже…

 

III.

16.

Веднъж в НШЗО-Плевен един от офицерите ни говореше за правилата на гарнизонната и караулна служба. И казваше, че по време на караул всичко трябва да става точно по устав, да се избягват внезапните проверки и да не се правят никакви експерименти, защото хората са въоръжени. И разказа следния случай.

Един началник караул (офицер) имал навик да прави проверки на постовете. Един път през нощта тръгнал на обиколка и открил войник на пост, който спял и си бил оставил автомата настрани. В такъв случай по устав началникът трябва да вземе оръжието, да събуди войника и да го отведе в караулното. Но вместо това той извадил затвора на автомата (без който той не може да стреля), оставил войника да спи и продължил нататък.

Войникът се събудил и кой знае защо отворил автомата и видял, че затворът го няма. И веднага изтичал до караулното, където началника го нямало (нали бил на проверка), взел друг автомат и се върнал.

Началникът пък направил проверките по постовете и пак дошъл при същия. Приближил се, но без да дава знак кой е. Тогава войникът извикал (по устав): „Стой! Кой идва?“ Началникът можел да каже: „Началник караула, на проверка“, но вместо това спрял и не отговорил. Войникът извикал: „Стой! Ще стрелям!“ Но началникът пак нищо не отговорил, защото бил уверен, че войникът не може да стреля и чакал да види какво ще стане. Войникът обаче заредил автомата и вместо да даде предупредителен изстрел във въздуха (както е по устав), стрелял направо срещу стоящия отсреща и го убил.

Така че и двамата по много начини нарушили правилата на службата, но по-виновен несъмнено бил по-старшият, който и загинал.

 

17.

Като се замислих за мерките за безопасност и си спомних как в армията ни учеха да работим с оръжие. И казваха: „Първо се сваля пълнителят. После се проверява дали има патрон в цевта – като се дръпне затворът. После, за всеки случай, се произвежда и контролен изстрел – като оръжието непременно се насочва надолу. И тогава отново се поставя пълнителят.“

Само да ти го казват не стига, но с много тренировки човек привиква и не мисли.

И като отидох втората година на друго място, бях началник караул (като старшина-школник).

И веднъж съм се умислил и отивам да си взема пистолета от действащия началник караул. Той ми го подава и аз, както е по устав, проверявам дали има патрон в цевта, но от много мисли забравям да извадя пълнителя. Поради това просто го зареждам. След това произвеждам контролния изстрел и наистина стрелям. Но все пак в земята.

Колегата старшина-школник веднага се скри зад прозорчето, а всички военнослужещи наоколо залегнаха – откъде да знаят защо съм стрелял. Но като видяха, че не мисля да продължавам, един бавно се приближи и взе пистолета.

После, от съображения за сигурност, като лично оръжие за караула ми дадоха автомат.

Със студентите четем „Паламед“ на Горгий. Става дума, че е трудно да влезеш във връзка с врага, ако не знаеш езика му. Обаче често се налага.

– Да – казвам. – Затова в армията винаги се учат езици, тези на възможния противник. Като бях старшина-школник (кандидат-офицер) бях решил да уча новогръцки – дотогава не бях учил и не знаех нищо. Намерих в библиотечката на моя офицер един „Българо-гръцки военен разговорник“. `А`, казвам си, `ето едно отлично помагало. Тъкмо съм в армията, ще започна с това. Ще го науча наизуст.` Отварям го, там пише (още от първата страница): „Стой, не мърдай! Стой, ще стрелям! Легни по очи! Изпълнявай всички команди! Отговаряй само с „да“ и „не“! Ако побегнеш, ще те убия…“ `Не`, казвам си, `ако съдържанието е само такова, няма смисъл…`

В поделението, където служех втората година, условията за старшини-школници бяха добри. Всъщност еднакви с тези на офицерите, само нямахме право да излизаме вечер. Всеки имаше личен кабинет, който споделяше с офицера на ротата.

Кабинетът ни с моя капитан беше на втория етаж в една от сградите на батальона, с висок таван, бюро, библиотечка, легло и печка за дърва и въглища. През студените месеци сутрин идваше един от войниците за да я запали – предполагаше се, че това не е работа за старшина-школник.

Ротата, на която бях помощник-командир, имаше книга на личния състав, в която бяха записани имената на всички военнослужещи – както тези на свръхсрочна служба, така и срочно служилите, значи от запаса. Аз я бях разглеждал – дебела и голям формат, приличаше на библиотечната книга на специалност „Класическа филология“.

Един ден моят капитан ме попита (покрай другото и небрежно):

– Гочев, да си виждал наскоро някъде тук ротната книга?

– Не, другарю капитан – казах. – Мисля, че не съм я виждал скоро… може би от два месеца.

– Аха. Трябва да я намерим обаче. Защото тя е секретничка…

Замълчах, но ме полазиха ледени тръпки. Спомних си всички страшни разкази, които бях слушал от самото начало на обучението си: ако загубиш секретен документ, ако ще да е и една страница, свършено е с теб. Очаква те военен съд, дисциплинарна рота, може би затвор, месеци и години в ужасни условия и ужасно общество, целият ти живот е съсипан, ако изобщо останеш жив. И това за един документ, а тук имаме цяла книга от няколкостотин страници.

Споделих станалото с най-добрия си приятел, който служеше в другата рота (неговият кабинет беше на партера и по-широк от моя).

– Не е добре това – рече той. – Може и двамата да влезете в затвора. Всъщност така би трябвало. Мълчи и гледай да се уволниш преди да се е разчуло и да е започнало следствието. После капитанът ще му мисли.

Така живях в страх няколко седмици и мислех дали да не се направя на болен и да поискам предсрочно уволнение. Но въпросът се реши неочаквано добре. Книгата била под седалката на една от ротните коли, върху консервите с русенско варено и копърка. Взели я на учение и като нямало къде другаде да я приберат, я оставили там. Макар че ако не се беше намерила, можеха да ни осъдят и чак след години да се научи истината…

 

18.

В НШЗО в Плевен се сприятелих с един школник от съседния взвод – казваше се Борислав.  Беше завършил старозагорската френска гимназия („Ромен Ролан“) и беше приет в СУ, специалност „Физика“. Започнахме да си говорим, и аз не си спомням как – и никога не спряхме. Аз му разказвах за античността и древните езици, а той на мен – за физика, астрономия и математика. Философствахме си. И така – една година.

И след като изтече годината, трябваше да ни разпределят някъде „по частите“.  Един ден той ми каза: „Ще съм в Хасково“. А след ден-два и аз научих моето разпределение – също в Хасково. И двамата се учудихме на съвпадението.

Втората година я прекарахме щастливо – пак в разговори за всякакви неща и по-различна служба, тъй като бяхме вече към командния състав. Уволнихме се към началото на октомври и веднага след това отново се срещнахме в София, като студенти.

На 15 ноември щях да имам лекция по литературознание при един преподавател, когото много харесвах – и казах на Борислав няколко дни преди това да дойде, за да го чуе. Щеше да бъде от 18 ч. Но той не дойде, не се беше обадил, пък и тогава нямаше такива телефони като сега.

На другия ден, като се върнах от часовете следобяд, майка ми каза: „Обади се някой в къщи и каза, че приятелят ти е починал.“

Отидох в квартирата му, звънях, нямаше никой. Още същата вечер отидох с влака в Стара Загора.

Беше починал от инфаркт, по време на бягане на стадиона – няколко часа преди онази лекция в Ректората, на която щяхме да се видим.

Това стана на 15 ноември 1985, той беше на 21 години.

 

19.

А ето какво ми скроиха веднъж. Бях първи курс в СУ. И започна да ми звъни у дома някаква особа – жена. С много младежки глас, общителна, малко безцеремонна. Говори ми, естествено, на “ти”. Държи се, все едно сме някакви приятели. А никога не съм й чувал гласа.

Обаждаше се вечер, след десет. И разговори – дълги, неизчерпаеми. За живота изобщо. Какво съм мислел за това, за онова. Не си спомням подробности, може да е питала всичко, и лични неща. Но не й се сърдех, нито се скарахме за нещо. Не показваше желание да се срещнем. Просто така – общуване.

Аз започнах да умувам. Представих си всички по-интересни момичета, с които не бях говорил по телефон. Но всички те, като ги погледнех на живо, не изглеждаха така. Тоест, не като такива, които са си говорили снощи два часа с мен по телефона. Значи, ако е сред тях, тя или е велика актриса, или… не е тя.

Тя беше приятна, макар и по-остроумна от необходимото. Не е добре жената да е депресивна, но толкова приказлива, бърза и подвижна в разговор – това вече е излишно и смущава. Тоест, докато си говориш, добре, но на живо с такива жени нищо не ми се получава. Така че не ми се дощя много да се видим, но все пак… Беше любопитно.

Освен това в поведението й имаше една странна липса на заинтересованост. Говори така, сякаш взима интервю. Сякаш не иска да е с мен. Защо звъни тогава? Всяка вечер?

Аз тогава нямах опит в интригите, пък те и сега малко ме интересуват. Ако искам да знам нещо, то е за душата.

Но това, как да устроя някаква ситуация: да свържа хора, за да се получи ефект, някой нещо да придобие или загуби, с две думи, да своднича или да внасям раздор – да, тези неща ги забелязвам, те са ми интересни и в книгите, но не мога да се заема да ги организирам. Ако опитам да направя нещо, непременно ще се проваля… струва ми се. Аз съм наивен и неудачник в нещата, които правя по моя инициатива.

Тогава не знаех дали мотивът на такова анонимно общуване може да е друг, освен любов. Сега знам – не може. Само от любов един човек – мъж или жена – може да крие името и лицето си с дни и седмици, и повече, и при това непрестанно да следи някого, да го вижда някак, да разговаря.

Но точно тази жена, с която говорех, не звучеше така. Тогава какво?

Очевидно тя помагаше на някоя друга. Това аз не можех да си го представя – беше ми далече от ума. Както казах, аз съм наивен и недалновиден… за тези работи.

И чак след години „момичето“ ми го каза – на една разходка край София. Просто се разбрали с братовчедка й: едната ще говори, а другата ще слуша – от друга слушалка. И така – няколко седмици.

Аз ужасно се възмутих и ядосах, и кой знае как съм изглеждал. А тя се смя и едва не се премята във въздуха от забава, но малко я беше страх. Да не се ядосам твърде много. Да не се обидя прекалено, макар и след години. Несъмнено се е бояла, затова и толкова време мълча.

Спомням си обаче, че веднъж й казах – сигурно точно по време на разговорите: “Обажда ми се една… странна. Чудя се коя е. Да не би да е…” – и казах едно име. А момичето помълча сериозно, гледайки в земята и каза: “Не, не мисля, че е тази. Не може да е тя. Друга е.”

Тъй де, защото както се беше увлякла, можеше да направи услуга на някоя приятелка. И май се беше притеснила, защото след време каза, че ме е сънувала с тази своя приятелка

Преди време една приятелка ми каза:

– Знаеш ли кое  харесах у теб? Като дойде тролеят, всички бързат да се качат – да не би да останат навън. А ти стоиш, чакаш, и се качваш последен. А ако няма място, не се качваш.

Това беше вярно.

Защо не отивах да се кача преди другите или поне заедно с тях? Казвах си: „Е, и като остана навън, какво? И извън тролея има живот…“

Преди време една приятелка ми разказа следното си преживяване (или поредица от преживявания):

„Бях решила да ставам всяка сутрин сравнително рано – не по-късно от десет – и да отивам да плувам в морето. За да имам някакъв режим.

И отивам на плажа, влизам във водата, обаче тя е толкова студена, че ми идва да се откажа, да изляза и да се прибера у дома да си доспя. Но тогава си казвам: `Ами ако ти ме гледаш сега? Какво ще си помислиш? Дали ще одобриш такава безхарактерност?`

И това ме мобилизираше, така че въпреки целия студ влизах в морето и плувах известно време. И така – всяка сутрин…“

Тогава не обърнах внимание на този разказ, смятайки го за едно от множеството изказвания, с които запълваше времето ни. Но сега виждам, че е разказвала за една от най-скъпоценните способности на женската душа: да чувства върху себе си мъжкия поглед и да се съобразява с него.

Когато бях студент, бяхме отишли с едно момиче на почивка.

И се бяхме качили на покрива на блока, където беше квартирата и седяхме на керемидите: а беше доста високо, над шестия етаж.

И тя каза:

– Сега си мисля, че ти би могъл да ме блъснеш долу. Това ще е лесно и със сигурност ще умра. После нищо няма да ти се случи, защото няма как да се докаже, че ти си го направил. Хората ни познават, били сме в добри отношения, просто ще кажеш, че съм се качила тук и съм се подхлъзнала. И така ще се отървеш от мен.

Аз нищо не казах, но ми се прищя веднага да слезем. И така поседяхме още малко без да говорим, и после слязохме до стълбището.

И страхът ми отмина, сякаш наистина е имало опасност.

 

20.

Като студент бях научил отнякъде за един психологически тест въз основа на представи, които възникват от споменаване на някакви думи. Някой ми беше казал, че се получават добри резултати, ако питаш хората какво си представят като чуят четири думи: „море“, „поле“, „котка“, „кафе“. Думите означавали (в несъзнаваното): „живот“, „работа“, „интимен приятел/ка“, „секс“.

И наистина, като разпиташ човека какво си представя при онези думи, после е възможно много убедително да му разкажеш как се отнася към техните значения. Защото има разлики, чуват се всякакви отговори. Един по-скоро се плаши от морето, друг го обича повече от всичко – било да се къпе, било само да го гледа; един се отегчава от полето, друг си представя цветове и аромати; един обича да гали и мачка котки, друг смята, че е алергичен към тях. Един непрекъснато се налива с кафе, друг казва, че не може да спи от него и предпочита по-леки напитки. Въз основа на това може да му разкажеш надълго и с подробности какъв човек е.

Като им тълкувах отговорите, хората клатеха удивено глава и казваха: „Да, да, точно така е… Винаги съм го усещал така. Ама наистина вярно! Сякаш някоя врачка ми говори…“

 

 

IV.

21.

Преди време, в Атина, имах един преподавател (грък).

Веднъж той ми каза:

– Николай, искам да отида в България – на ски.  В Пампоровец!

Казах му:

– Господин… , това не може да стане. Няма Пампоровец! Трябва да изберете: или Пампорово, или Боровец!

 

22.

Когато баща ми дойде да ме посети, той беше удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица.

И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“

Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро –„служат“ й.

Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

 

23.

Като студент в Атина не посещавах често лекциите, или по-точно, никак не ги посещавах, и затова имах свободно време за самостоятелни занимания от всякакъв вид. Записах се в една школа по китайско бойно изкуство и тренирах най-малко два часа на ден сам, а заедно с редовните занимания ми се събираха средно по три.

Веднъж в общежитието тъкмо бях свършил да тренирам и отивам в една от стаите да си почина (ние живеехме няколко души в голям апартамент на последния етаж). И се звъни на вратата, един от хората отваря и вижда двама кришнари с техните дебели цветни книжки.

И питат: „Искате ли да поговорим за Бога?“ А съквартирантът, който им беше отворил, казва: „Не, не искам и ние тук не се интересуваме от тези неща, обаче има един, с който може да говорите, той е там вътре, влезте.“

А аз през това време съм легнал на едно от свободните легла, а един от състудентите ми, който е на отсрещното, чете „Плейбой“ (или „Пентхауз“, едно от двете). И му казвам: „Дай малко да почета…“ Той го даде и аз се зачетох (всъщност там няма много повече от снимки).

И влизат двамата кришнари, поздравяват и сядат. И единият казва: „Искате ли да поговорим за Бога?“ Аз казвам: „Не, не ми се говори, благодаря.“ А той: „И защо?“ И аз: „Ами нямам желание, уморен съм и не виждам смисъл.“ И той: „А в какво виждате смисъл? В това, което сега разглеждате, в него ли намирате смисъл?“ И ме гледа строго.

Аз се зачудих какво да кажа и не намерих подходящ отговор.

После, като разказах за срещата, един от съквартирантите поклати глава и каза: „Гочев, това само на тебе може да ти се случи…“

Когато бях студент в Атина, най-много втори курс, видях един плакат, на който се виждаше една госпожа с вид на индийка и голям надпис „Шри Матаджи…“ и т.н., „…Деви“, ви кани на някакво събитие, вход свободен.

Реших да отида. Събитието беше в един хотел на „Синтагма“, значи точно в центъра, а хотелът беше… е, най-централният в града. Влязох в една голяма зала на партера, препълнена с хора и всички чакаха час или повече след определеното на плакатите време, докато най-сетне се появи госпожата, предложи на дошлите да дишат дълбоко и да държат ръката си на сърцето и … такива неща, и накрая каза, че всички присъстващи след време и без съмнение ще получат пълно духовно просветление.

Оттогава минаха 30 години и аз още не знам дали съм получил пълно духовно просветление, но днес вървя по „Иван Асен II“ и пак виждам такъв плакат, и на него същото лице и пак пише: „Шри…“ и всичко, което пишеше и тогава.

И си казвам: „Боже, това същата жена ли е, или… или може би все пак не, и това не е лично име, а по-скоро някакво звание, което човек може да придобие и после да се яви пред публиката и да й обещае, каквото обикновено се обещава в такива случаи…“

 

24.

Гледането на карти може да се прави по различни начини, има и ръководства. Веднъж, когато реших да гледам, си купих едно Таро, но указанията ми се сториха безинтересни и реших да изработя своя система. Прекарах няколко дни над картите и я измислих.

В средата се нареждат три реда от по четири карти, обърнати с лицето надолу, така че да не се виждат. Отстрани пък се нареждат други дванадесет, по три от всяка страна – значи общо 24.

Човекът, за когото става дума, ще се „движи“ по редовете с по един ход към съседна карта, като посоката ще се решава всеки път с хвърляне на зарче. Когато отиде някъде, картата се обръща и се гадае по нея (те си имат означения, с по една дума). След като бъде отмината, човекът вече не може да се върне на същото място, което значи, че движението ще има ограничен брой ходове.

Ако зарът не покаже движение, тогава се изважда карта от „Голямата Аркана“ (те са 22, различни от основните 56) и се мисли за нея, но това не може да става повече от три пъти.

12-те карти в средата изобразяват света на практическите дела, а 12-те встрани – света на вярата, мислите и въображението.

Изминатият път (рядко повече от 10-12 хода) изобразява целия бъдещ живот на човека. Когато ме питаха защо само бъдещ, казвах, че не гледам на минало, а само на настояще и бъдеще, това ми е принцип.

Мисля, че не се намери човек от тези, с които се познавах в общежитието, на когото да не съм гледал, и впоследствие някои ми разказваха какво съм им предсказал (неща, напълно забравени от мен) и ме уверяваха, че всичко се е сбъднало съвсем точно.

Самите карти на „Таро“-то помагат, защото имат знаци по себе си – и названието, и изображението. Но все пак става дума за движение във времето, на което трябва да се придаде смисъл. А и картата не може да се тълкува без връзка с човека, които стои пред теб. Така че това е размисъл едновременно върху поредицата от карти и самия събеседник.

 

25.

А понякога отношенията могат да бъдат чисто романтични.

Веднъж в общежитието бяхме (от нашата общност) само аз и една от студентките. Беше преди началото на семестъра и все още никой си не беше дошъл от България, а аз бях избързал, защото имах много занимания, които не исках да пропускам.

И така се скитах целия ден из града, а вечерта се прибирах, обикновено по тъмно. И тогава тя идваше в апартамента да ме види и често носеше нещо за ядене. И след това аз лягах, защото бях уморен, а тя сядаше на съседното легло, за да си говорим. И като видеше, че ми се доспива, си отиваше в стаята.

А аз заспивах и си мислех, как на другия ден пак ще правя много неща и ще се върна късно, а тя ще ме чака.

Разбира се, може и друго.

Беше между Рождественските празници и Нова година. Пак бяхме сами с една госпожа, тя не беше студентка, а беше дошла по някаква изследователска програма.

По това време аз вечер обикновено бях изморен и не можех да правя нищо повече от това, да лежа и да гледам телевизия – не защото ми беше интересна, но винаги можеше да се научи и още малко гръцки.

И така, ние вечеряхме, говорихме си, гледахме телевизия и стана късно. На мен ми се лягаше и даже по едно време се учудих защо още стоя буден, когато забелязах, че тя лежи на моето легло и оттам гледа телевизия, и не мисли да става.

В стаята имаше още едно легло, но то беше на съквартиранта ми и аз предпочитах да спя в моето. Походих насам-натам, престанах да говоря и се замислих какво да направя. Ако кажех: „Хайде да лягаме“ или нещо подобно, това можеше да се изтълкува невярно. Да изключа телевизора ми се струваше неучтиво. Освен това тя си даваше вид, че заспива. Не можех лесно да я вдигна и да я пренеса на другото легло, тоест можех да опитам, но щеше да излезе, че правя друго.

Тогава ми хрумна (понякога човек е готов на всичко, за да го оставят да се  наспи), че ако направя това, което тя изглежда предлага, тя после ще стане и аз ще мога да си остана в леглото до сутринта.

И наистина, точно така стана.

В София родителите ни не ни водеха на църква на Великден, по различни съображения, които впрочем и не споделяха с нас. Разбира се, цветни яйца винаги е имало и те се подаряваха, и се играеше на „чупене“.

Поради това аз не ходех на Великденската служба и в Атина, освен ако състудентите ми не решаха да идем всички заедно до близкия храм – „да погледаме“.

Веднъж пак бях останал сам и освен мен имаше едно момиче, приятелка на една от студентките – минала през Атина и дошла да се настани в нейната стая.

На Велика събота вечерта в общежитието беше ужасно пусто, защото всички си бяха отишли по родните места.

– Хайде да излезем из града – каза момичето.

– Добре – казвам. – Къде искаш да те заведа?

– Не знам. Никога не съм била в Атина, нямам представа. Може да идем в центъра. Как се стига дотам?

– Лесно – казах. – Ще те заведа, ще идем до Акропола.

Аз я поведох по уличките – от „Зографу“, което е в края на града, срещу Химет, по „Папагос“ и после вляво, за да излезем срещу „Хилтън“ и на „Василиса София“. Може би е било към 9 ч. Хората бяха малко, движение също нямаше.

– Ти ме водиш като сляпа – каза тя.

– Спокойно – казвам. – Ще стигнем.

И наистина, пътят до „Синтагма“ е към един час, ако човек не бърза. Минахме покрай митрополитския храм и влязохме в „Плаката“.

– Сега да седнем някъде – казах й.

Заведенията бяха отворени, но празни. Настанихме се сами в една таверна в ниското и си поръчахме нещо за ядене.

– Какво да пием?

– Не знам – казах. – Аз не пия почти нищо, каквото предложиш.

– Аз искам вино.

И така си поръчахме червено вино и си казахме „Наздраве“. И не отидохме на църква, аз не помислих дори.

– Та тя беше дошла по онова време в Атина не знам по какъв повод и се беше настанила при нас за ден-два. И аз, като я гледам сама, й казвам: „Ако искаш, да излезем.“ И тя: „Хайде.“

– И какво?

– Ами какво, нищо… Разведох я из града през нощта, седяхме в едно заведение, пихме вино. Но нищо не съм правил, засрамих се от хубостта й.

– Тоест как?

– Е, как… Не знаеш ли какво е да се засрамиш от хубостта на жена. Казваш си: „Но как си позволявам изобщо да я занимавам със себе си… Да се въртя около нея… Би трябвало да я оставя на спокойствие, тя е толкова хубава, че аз само я смущавам и й преча…“

 

26.

В Атина ми дойде на ум, че е ще е полезно да науча еврейски език (библейския еврейски). Обиколих книжарниците в центъра, купих си една еврейска Библия, еврейско-английски речник и една граматика за студентите по богословие и започнах да уча. Това, да се учи език без учител и извън школа рядко дава добри резултати, но аз се потрудих, доколкото беше възможно – научих граматиката и си направих тетрадка- речник с повече от 2000 думи. Преведох си Петокнижието и историческите книги до края на „Царства“, а с Псалтира и пророците реших да не се занимавам, защото ми се видяха трудни. След това отидох в богословския факултет в час по еврейски, за да видя как вървят заниманията.

Професорът преподаваше по Иоил (или Амос, не съм сигурен), обясняваше думите, правеше исторически коментар, и беше интересно и ми хареса. Реших да го посетя в приемния му час.

Когато отидох, не беше сам, и асистентката му беше там.

– Добър ден – казвам. – Аз съм студент от Философски факултет, „Езикознание“. Идвам понякога във Вашите часове.

– Много хубаво – каза приветливо той. – С какво мога да Ви помогна?

– Аз се занимавам с еврейски – казвам. – От около две години, самостоятелно. Ето, донесъл съм Ви тетрадката-речник, за да я видите, и записките ми по граматика. Прочетох „Петокнижието“, сега съм на „Царства“.

Той разгледа речника.  Асистентката слушаше разговора.

– И какво е направил той с Петокнижието? – попита тя

– Превел го е – каза професорът. – Ами… Много хубаво.

– Това е – казвам.

– А аз какво мога да Ви помогна?

– Ами да се занимавате с мен… Искам да кажа, да четем, да ми обяснявате. Защото аз съм учил сам, сигурно имам много пропуски. Искам да напредна.

– Да… Разбира се, как не… Може. Заповядайте след Великден.

Великден беще след един месец.

– Не може ли по-рано?

– Но защо? Спешно ли е?

– Е, не. Довиждане.

Реших да се откажа от частните уроци и да си чета сам нататък. След като почти завърших, се върнах в България и започнах да преподавам на хонорар във ФКНФ и гимназията, но не забравих за еврейския. Реших да се запозная с професора, който водеше часовете в Софийския богословски факултет. Това беше проф. Вълчанов.

Отидох във факултета, намерих кабинета, на който пишеше неговото име и влязох. Имаше изпит.

– Добър ден – казвам.

– Добър ден – каза професорът. – Заповядайте, вземете си билет.

– Не, аз не идвам за изпит… За друго е. Учил съм в чужбина и се занимавах с еврейски. Искам да ми дадете една консултация.

– А-а… Добре. Заповядайте в приемния ми час – утре, в 15 ч.

На другия ден той ме прие.

– И така, за какво става дума?

– Ами аз учих в Атина, няколко години. И се занимавах и с еврейски, но самостоятелно. Ето ми записките, това са.

– Аха. Ясно.

Той взе Стария завет.

– Хайде да ми преведете това.

Аз го преведох.

– Хм. Много добре… Вие знаете повече, отколкото човек, завършил Богословски факултет. И сега какво?

– Искам да науча повече. Можете ли да ми давате консултации? Да работим с текстове или както прецените?

– Не… Аз съм претоварен, няма кога. Но може друго. Завършете за две години богословие – възможно е, на индивидуален план. И аз Ви обещавам, че ще обявя аспирантура по Стар завет и конкурс за асистент при нас.

– Благодаря Ви много, ще помисля.

Добре. Занимавайте се. Това, което сте направил, е голяма рядкост. Такива хора са като острови… А аз ще Ви подаря една Biblia Hebraicа.

След няколко месеца една бивша съученичка ми каза:

– Щом си учил еврейски, трябва да направиш курс в Центъра по древни езици. Познаваш ли хората?

– Не – казвам. – Не знаех, че има такъв център.

– Има. Ще те заведа, ще те запозная с Ирис.

Отидохме в Центъра, който се намираше в Журналистическия факултет. Тя ме представи на Ирис фон Бредов.

Ирис фон Бредов беше германка, завършила класическа филология в СУ и се беше установила трайно в България – имаше два брака и четири деца. Преподаваше хетски.

– Ето, това е Н.Г. – каза съученичката ми. – Той може да преподава староеврейски.

– Така ли? – каза Ирис. – Много хубаво. Къде сте го учил?

– В Атина – казах. – Самостоятелно, но съм се консултирал и със специалисти.

– Колегата е гений – каза съученичката.

– Да, разбира се – каза Ирис. – Добре. Ще обявим курса, сигурна съм, че ще има голям интерес.

Все пак аз отидох да осведомя Вълчанов.

– Бях в Центъра по древни езици, предложиха ми да направя курс по еврейски.

– Така ли? – каза той. – И сега какво се иска от мен?

– Нищо – казвам. – Просто Ви осведомявам. Вие сте професорът, трябва да знаете.

– Хм – каза той. – Това ще е един любителски курс. Не мога да имам нищо общо с това. Ако става дума за отделна лекция, бих могъл да дойда и да говоря… примерно, да изнеса една лекция за еврейския синтаксис. Но цял курс… Не знам какво ще е това. Ваша работа.

Въпреки това курсът се състоя, продължи два семестъра. Събраха се към двадесет души, накрая останаха пет-шест. Вълчанов беше прав, не е добре човек да преподава неща, за които няма диплома.  Но аз се потрудих, като смятах, че ще ми е полезно, а щом има и желаещи…

Но не отидох да уча богословие и се завърнах към грецистиката.

Баронесата фон Бредов беше от онези жени, които се омъжват по любов. Така че тя, още като съвсем младо момиче, обикнала мъжа си и го последвала в България, където й предстояло да роди от него две деца. Но освен това решила да учи нещо в Университета и избрала класическа филология.

Нейните колеги й помагали да научи по-бързо български.

– Ирис, утре на упражнението по гръцки Богданов ще ни пита дали сме си превели текста. И като те попита дали си го превела, ти трябва да отговориш: „Ами, чушки превела…“

На другия ден проф. Богданов, тогава още асистент, попитал всеки от дошлите дали са готови с поставената задача, но никой не бил превеждал. Накрая се обърнал и към нея:

– Ирис, Вие, не се съмнявам, сте се справила с Вашия пенсум?

– Ами, справила… Чушки справила…

(разказано от Красимир Банев)

 

27.

В Атина познавах едно момиче на име Зои. Тя беше от Кипър и често ми разказваше за пропадналата си любов там. И казваше: „Нито желая да мисля, нито да говоря, нито да чувам нещо за онзи индивид… “ На гръцки беше: „авто то атомо“.

Тя го казваше най-естествено и никак не можеше да си представи колко смешно звучи това за един класически филолог, който, като чуе нещо на гръцки, веднага започва да му търси превод. А и казаното винаги му изглежда много древно.

А „атомон“ значи „неделимо“, тоест – „индивид“.

 

28.

Всъщност ученето на езици през студентството ми не беше съвсем без цел, а имах намерение да изчета по-важните религиозни книги в оригинал. Затова поучих малко арабски и санскрит, но не можах да напредна, защото вниманието ми се разпръсваше в много посоки.  Купих си почти всичките книги на Мирча Елиаде и ги прочетох, като особено ми хареса тритомната „История на религиозните идеи и вярвания“. Реших, че ми се занимава точно с това.

В София покрай другите занимания намислих да направя и курс по история на религиите. Поговорих с няколко души и някой ме посъветва да се срещна с един от преподавателите във Философски факултет. Намерих го в сградата до паметника „Левски“, където имаше часове. Представих му се и казах за какво го търся.

– Значи Вие сте учил там… Това е интересно. Добре. Да, при нас е възможно да се предлагат спец-курсове и спец-семинари. Напишете Вашето предложение на 1-2 страници и ми го дайте, а аз ще го представя на колегите.

Аз написах идеята си на 3-4 страници. Ставаше въпрос да се разкаже за по-влиятелните световни  религии, като щеше да се мине през имената и названията на Бога. Поради това приложих необходимите пасажи от някои свещени книги, сред които бяха Библията, Коранът и Бхагавад-Гита. Занесох  написаното на преподавателя, а той ми каза да мина след седмица.

На другата седмица той ме посрещна с мрачен вид.

– А Вие всъщност какво мислите да правите с това нещо?

– Ами… Ще говоря на студентите за тези неща. Ще ги обсъждаме.

– На мен не ми е ясно какво може да излезе от това. Написал сте някакви думи… но аз не знам дали можете да мислите за тях. Ето за този – и той ми посочи един от излизащите студенти – за него знам, че може да мисли. А за Вас не знам.

– Добре – казах. – Но все пак да предложим курса, да опитаме. Предполагам, че ще има някакъв интерес.

– Не, че ще има интерес, и аз знам. И не някакъв, ще има голям интерес. Но не знам дали ще се получи нещо. Все пак ще осведомя колегите.

Той занесъл текста в катедрата, но не го представил, а го дал на една от колегите си, която ме знаеше отпреди време, и тя казала какъв съм и съобщила за предлагания курс. След като я изслушали, той взел думата и казал:

– Колеги, моля ви, в никакъв случай не приемайте това предложение. Познавам този човек, виждал съм го. Той е един идиот. Уверявам ви, че е така. Той се е побъркал от учене на езици. Моля ви, отхвърлете го.

Преподавателите се вслушали в съвета му и не приели курса.

Жена ми пък, която присъствала на обсъждането като редовен преподавател, била впечатлена както от самото предложение, така и от характеристиката, която чула, и се опитала да узнае телефона ми от хората, които говорили за мен. Но се оказало, че не го знаят.

Затова през тази година ние с нея не се срещнахме

 

V.

 

29.

Имах преди време един колега, по-възрастен от мен, който преподаваше латински и други класически предмети. Та той, когато седнеше в някое заведение, казваше на сервитьорката:

– Моля Ви да ми донесете една съвсем обикновена ракия (като ясно подчертаваше думите „съвсем“ и „обикновена“, и след това не отговаряше на никакви уточняващи въпроси).

Някой аристотелист би казал, че той поръчваше ракията „haplos“, значи „просто ракия“, без никакви допълнителни спецификации. Тъй като смяташе, че ако заведението разполага с някаква истинска (ontos) ракия, то тя би трябвало да става за пиене.

Освен това искането беше безусловно („ракия и нищо друго, нито повече, нито по-малко“), с което той пресичаше всякакви опити да му се каже: „Ще Ви донеса ракия само при условие, че ми кажете…“

И наистина, поръчката му винаги се изпълняваше.

 

30.

Когато се върнах от Атина (на около 28) и започнах работа в гимназията и университета, забелязах, че слабо познавам учените-хуманитари с изключение на класиците, с които съм биографично свързан. Затова покрай работата и личния живот започнах охотно да се запознавам с хора от тези специалности – философия, филологиите, история и прочее.

Веднъж се заприказвах с един колега от СУ, към десет години по-възрастен, който участваше активно в интелектуалния и обществения живот и смяташе себе си за много начетен човек.

– Аз съм независим интелектуалец и се изказвам открито по различни въпроси – каза той. – Не ме е грижа кой какво мисли за мен, това не ми е проблем.

– Ами аз и затова разговарям с теб – рекох. – Иначе защо…

Той ме погледна, като повдигна вежди.

– Ама и ти имаш самочувствие, значи…

Но наистина аз не подценявах нито общественото му присъствие, нито академичната му подготовка, а просто смятах, че това, някой да е независим от хорското мнение и идеологиите, е достатъчна причина да се говори с него – ако пък не е, по-добре да бъде избягван, независимо от останалите му качества.

Тогава мислех така просто по интуиция, а сега – защото знам, че така трябва.

 

31.

През есента на 1993 г. подписах безсрочен договор със СУ и станах редовен преподавател – в класическа филология. След известно време ми се обади един от учителите в класическата гимназия, с който се знаехме от много време и предложи да се срещнем. Видяхме се.

– Искаш ли да станеш преподавател в Балканския колеж? – попита ме той.

– Не – казах. – Аз вече съм на работа, в СУ. Няма как.

– Всъщност това е само проект – каза той. – Не става въпрос да се започне работа от утре, сега подготвяме документите. Но за да стане, трябва да има хора, които да кажат, че са съгласни да преподават. А дали ще преподават и колко – това е друг въпрос.

– Тогава може – казах. – Запиши, че съм съгласен.

– Имаш ли легализирана диплома?

– В какъв смисъл?

– Ами дали ти е признато висшето образование. Нали си учил в чужбина.

– Би трябвало да имам. Нали съм на работа вече, дал съм си документите.

– А ходил ли си в Министерството на образованието? Там има един кабинет, където легализират дипломите на завършилите в чужбина.

– Не съм.

– Е значи нямаш.

– И какво от това?

– Ами нужно е. Но нищо, ще ти направим. Аз ще се заема с тази работа.

Аз му дадох дипломата си от Атинския университет – това беше един лист формат А4  със съобщение, че съм завършил там, подпис и печат. Той я взе заедно със списъка с положените изпити и ги отнесе някъде да ги преведат. След известно време отидохме заедно в Министерството.

Очакваше ни една госпожа. Моят познат извади документите, вече преведени, и й ги представи.

– Кое Ви е дипломата? – попита тя.

– Ето това – казах. – Този лист.

– Това не е диплома.

– А какво е?

– Дипломите оттам изглеждат по друг начин. Те са в калъф и имат вид на пергамент.

– А, знам го това – казах. – Човек може да го получи. Само че струва скъпо. То е като сувенир, за да си го сложи някой в рамка.

– Не – каза тя. – То е истинската диплома, него трябва да имате. Това тук е само един лист.

– Сега какво искате да кажете? Че нямам висше образование?

– Не, не казвам, че нямате… Но е нужен документ.

– Ето го документът, това е. Там пише, че съм завършил. Това съм дал в Софийския университет и те са го приели. Нали от три години работя там.

– Е, това за Софийския университет може и да е достатъчно, но за нас не е.

Аз погледнах към моя познат. Той имаше угрижен вид.

– Не, вижте, наистина това е положението, аз се погрижих за превода, консултирал съм се със заклети преводачи, те превеждат този текст, който е написан тук. А ето и пълния списък с изпитите и оценките – 40 изпита. Всичко е редовно…

Жената се замисли.

– Добре, може и така да е. Ще взема нещата, елате другата седмица.

На другата седмица тя ми даде едно картонче, на което пишеше, че дипломата е призната.

– Това е, свършихме работа, въпреки всичко. Сега го пазете обаче, защото оттук нататък това Ви е документът, че имате висше образование…

 

32.

Когато се преместихме в новото жилище на “Редута“, реших, че ще си направим хубаво работно бюро. Познавах един майстори от Велинград, писах им какво искам и направих чертеж на бюрото. Беше с три реда шкафчета – долните с вратичка, а горните се изтегляха.

Майсторите направиха бюрото, докараха го в София и го сглобиха. Когато жена ми седна на него, видя, че плотът й стига до раменете.

– Не става – каза.

Трябваше да кажа на майсторите да отрежат единия ред шкафчета.

– И ние си помислихме, че е високо – каза ръководителят им. – Но не ти се обадихме, казахме си: `Той е учен човек, знае какво му трябва…`

 

33.

По времето на кризата от 1996 парите много се обезцениха. В началото на 1997 падането на лева спря, но възстановяването вървеше трудно.

Малко след това ме посети един приятел, който работеше като лекар в Америка.

– Е, как е положението сега?

– Подобрява се, но бавно.

– Колко ти е заплатата в момента?

– 168 000 лева месечно.

– О, това звучи доста добре.

– Да, наистина. Обаче едно яйце струва 200 лева.

– Е, това вече е скъпо…

34.

Знам, че колегите ми винаги са се чудели каква е причината да избера за тема на дисертация видението на разказвача от „Херметическия корпус“ (гл. I). Разбира се, не всички, а само когото го е интересувало. И всеки път, когато са ме питали, съм давал различни отговори, макар че веднъж казах и истината – но не съм сигурен, че ме разбраха.

Работата е там, че в CH I има едно изречение, което, когато го прочетох, го запомних завинаги и си казах, че не го разбирам и трябва да го проумея.

А то гласи (към разказвача, откровение на Ума):

„Плодете се и се размножавайте, и който има ум, нека узнае, че е безсмъртен, и че причина за смъртта е любовта… и всички неща.“

Когато го прочетох (бях на около 25), изтръпнах и си казах, че ще проуча тази книга.

Така и стана. Всъщност „Корпусът“ е нещо, за което в университетите рядко някой е чувал, дори сред античниците. Иначе някога той е бил известен на Запад, особено през Ренесанса. А и предполагаемият му автор е бил изобразяван тук-там, както научих после.

Но както и да е. Преведох го, написах дисертацията и я защитих. После я издадох като книга. После издадох и превода (електронно), а сега може би ще излезе и на хартия. Но въпросът продължава да стои.

Разбира се, някой ще каже, че тук няма нищо сложно, нито ново, защото и във „Федър“ и „Пирът“ се казва, че с любовта трябва да се внимава, че тя е опасна за онези, които не я разбират, а в „Кратил“ – че тялото е като гроб, а после и гностиците са повтаряли, че всичко телесно е лошо… и прочее.

Но аз не смятах, че си струва да се дава толкова лесно обяснение – ако си се родил, значи ще умреш, ако не – няма, и това е всичко. Първо, какво пречи да си се родил и да не умреш? Освен това ако проблемът е в тялото, значи любовта е причина за смъртта само косвено – защото тялото е временно. А не може ли пряко?

И така с времето стигнах до един отговор, който ме задоволява, макар и да не звучи като нещо ново. И той е следният.

Самата любов е нещо, което се ражда. Тя е най-ценното в живота и по-точно казано, тя е самият живот. При това тя е непременно между двама и те са живи чрез нея – когато се ражда тя, тогава и те (в преносен смисъл, но някак и по същество). А раздялата (изчезването на любовта) е като смърт. Тогава и те умират, не само тя.

Така че тя през повечето време заема едно средно положение между живота и смъртта, и е причина и за двете. Затова и хората се боят от нея, защото усещат, че тя носи смърт; но при това мислят, че докато я няма, са живи – а това не е така.

 

35.

С Вълчанов останахме добри познати, аз му се обаждах от време на време и той се държеше внимателно. Изказа се за дисертацията ми на вътрешната защита. Веднъж се видяхме на представянето на книгата „Ялдабаот“ на архим. Стефанов. Той ми го беше препоръчал още преди години, защото забеляза, че работим по близки теми.

– Тези неща, с които се занимавате, са много интересни и слабо познати. У нас с това се занимава П. Стефанов, той работи в Шуменския университет. Може да се свържете с него. Имайте предвид, че той е малко sui generis… но нищо. Доста е осведомен.

Не се свързах веднага с колегата, но се запознах с него случайно в НДК, по време на конференцията „София – Премъдрост Божия“. Видяхме се на бюфета.

– Вие колко книги имате? – попита той.

– Една – казах. – За херметизма.

– Аха. А къде сте учил?

– В Атина, в университета.

– Мда. И кой е баща Ви?

Аз го загледах по-внимателно.

– Не е известен.

– Аха. Значи е ченге…

Аз нищо не казах, тъй като не ми се беше случвало да чуя такова нещо, но не се подразних много, защото човекът се държеше съвсем естествено. Впоследствие продължихме да си говорим, главно по мейла. След време той ме покани да представя книгата му за гностицизма, която беше писал много години. Представянето щеше да е в Столична библиотека.

– И не бъдете много строг – каза той.

Написах немалка рецензия, в която разказах за книгата и изложих и своите схващания за гностицизма. Имаше доста хора, главно от богословските среди. На представянето беше и Вълчанов. Когато отидох да се видим, той ме погледна със симпатия и каза:

– Те не Ви разбират…

 

VI.

36.

Стоя в църквата и гледам едно момиченце – най-много на година, но ходи.
И то ме гледа, или по-точно – зяпа и се кокори. Русо, с дебели и кръгли бузки. Обикаля около баща си, по едно време вдигна ръце – да го вземе. Той я взе, а тя пак наднича над рамото му.

По едно време си закри очите с ръка, но я махна. Примигва, гледа и накланя глава. После се прозя – с цяла уста.

Когато Теди беше първи клас, го заведохме за пръв път на изповед.

Свещеникът го попитал какво има да разкаже – от недобрите неща, които е направил. Той разказал: закъснявал за училище, ударил сестра си, нарекъл някое момче с такава дума… такива работи.

– Да – казал свещеникът. – А постил ли си три дни?

– М-да – казал Теди. – Постих.

– Какво яде вчера на обяд?

– Пица.

– Каква точно?

– Дяволска пица. Така се казваше…

– А-а, не може тогава да вземеш причастие – рекъл свещеникът. – Няма как. Другия месец…

 

37.

С продавачки съм водил най-различни разговори.

Веднъж Теди си идва от детската градина и казва:

– Тате, госпожата каза, че за утре трябва да носим по два картофа, морков и двадесет бобени зърна. Имаме ли в къщи?

– Мисля, че не – казвам, – но нямай грижа, ей сега отиваме на пазара и ще купим.

И наистина, веднага се обувам, взимам го за ръка и тръгваме. Отиваме на Ситняковския пазар и аз отдалеч виждам една сергия с много боб на нея. Отивам и казвам на продавачката:

– Добър ден. Моля Ви, дайте ми 20 бобени зърна!

А тя:

– Какво?

– Двадесет бобени зърна – казвам. – Трябват ни у дома.

Тя взе да се оглежда.

– Е как да ви дам двайсет зърна? Как да ви ги претегля?

– Ами как… Знам ли…

„И тя намерила какво да ме пита“ – казвам си, – „този кантар за какво й е…“

– Добре – казвам, – няма нужда да ги теглите. Кажете колко струва едно зърно, ще умножим цената му по двадесет и ще Ви платя…

А Теди стои и гледа тревожно – решава се подготовката му за утрешния час…

 

38.

Веднъж отивам да взема Теди от училище, след последния час – може би са имали физическо. Отивам до входа и гледам – вратата заключена. Той има три отделни врати, от които двете винаги бяха заключени, а този път и третата. Те са със стъкла и се виждаше, че към двайсет деца стоят вътре и чакат да излязат, но не могат.

До входа има стаичка на портиера, а отвън – звънец за нея. Аз започнах да звъня и звъних няколко минути, но портиерът го нямаше – може би отишъл някъде по етажите.

Аз се изнервих, дръпнах вратата за дръжката и я отворих, макар че беше заключена. Децата започнаха да се смеят. Портиерът изведнъж се появи.

– Ти какво правиш?

– Отварям вратата.

– Как я отваряш? Ти я разби.

– Децата не могат да стоят така заключени, вратата трябва да е отворена.

– Имаш влизане с взлом.

– Ако на някое дете му беше станало лошо и му беше станало нещо, ти щеше да идеш в затвора.

Отнякъде дотича учителката по физическо и започна да ни помирява. Теди вече беше излязъл и ни оглеждаше с учудване. Аз го взех за ръката и тръгнахме към къщи.

 

39.

Вървим със Теодор и Леда из квартала и се прибираме. Те са на 7 и 9 години.

– Тате – казва Леда, – хайде да отидем на… [където има люлки].

– Не – казвам. – Днес няма да ходим там.

– Защо?

– Защото не е необходимо.

– Как не е необходимо?! Какво значи „не е необходимо“… Ето това никога не съм можела да разбера. Как може нещо… да не е необходимо?

– Ами просто не е нужно… не се налага.

– Как не е нужно? Аз искам!

Наистина, „не е необходимо“ е странен отговор. Той показва, че нищо не пречи да се направи нещо и все пак то няма да се направи. А ако е приятно, достъпно и няма очевидна вреда от него?

Можех да кажа, че желанието да правим приятни неща не ни е много добър приятел и затова от време на време трябва да му възразяваме и да му отказваме. Но тя нямаше да е доволна от такъв отговор.

Докато Леда и Теодор бяха малки, всеки ден им пускахме да гледат рисувани филмчета по телевизията и аз често стоях да ги гледам с тях. Затова в къщи известно време имахме два телевизора – един в дневната и един в тяхната стая.

Веднъж, когато бяха на около 10 и 12 години, влизам в стаята им и виждам, че телевизорът работи и те го гледат – но не филм или спортно предаване, а просто вървят различни неща. И казвам с прискърбие:

– Деца, как може да гледате телевизия?

Скоро след това те престанаха да включват телевизора, а след известно време казаха, че само заема място и го занесохме на баба им за да го даде на някой, който има нужда.

 

40.

Понякога човек може да бъде нетактичен просто от несъобразителност.

Бяхме отишли веднъж четиримата на Хисаря. Сядаме в ресторанта на хотела, поръчваме неща за ядене и аз накрая добавям:

– И една голяма бутилка минерална вода „Горна Баня“.

– Ние тук нямаме вода от Горна Баня – каза мрачно келнерът. – Тук е Хисаря…

 

41.

Веднъж правихме един семинар в Ректората, темата беше „Класическо образование и идея за класическа древност“. Това е мой курс, аз съм го внесъл в учебния план. И нещата си вървят – има лекции, дискусии след това, идват немалко хора.

И веднъж той ми казва: „Аз имам един приятел художник и той предлага да направи един перформанс за семинара – и след това да го обсъдим.“ И аз казвам: „Перформанс ли? Добре. Може.“

И наистина, следващата седмица той довежда приятеля си художник и с него някакво момиче. И казват: „Перформансът ще е на площадката пред аудиторията, само няколко минути и след това се връщаме вътре.“

И отиваме на площадката да гледаме. И се появява момичето, абсолютно гола, без нищо, само с едни кабели омотани около нея – и светят. А те бяха включени някъде, както забелязах, иначе нямаше да светят.

А аз се притесних и си казвам: „Добре, гола, гола; но сега ако я хване токът и й стане нещо, какво ще правим? И каква ще е тази сцена – на четвъртия етаж на Ректората лежи ударено от ток момиче, без нищо, и това в рамките на „Класическо образование и идея за класическа древност“. Ще кажат: `Това ли са ти семинарите…`“

 

42.

Веднъж една колега ме покани в Брюксел като рецензент за дисертацията й, която тя беше написала в „Свободния университет“. Казах й, че съм съгласен и ще отида, и предпочитам да произнеса рецензията на френски, но не мога да я напиша добре. Затова решихме да й я изпратя на български, а тя да я преведе.

В журито освен мен бяха деканът на факултета, научният ръководител и две преподавателки от същия университет. Аз бях облечен в мантията на Софийския университет, тъй като в писмото, което бяха изпратили, пишеше, че външният рецензент трябва да е облечен в официалната дреха на своя университет.

Когато ми дадоха думата, благодарих за поканата и казах, че френският ми не е добър, но все пак намирам за правилно, след като основният работен език е този, да прочета рецензията на него.

После деканът каза:

– Но моля Ви, Вашият френски е много хубав…

– Чак толкова не – казах. – Но щом сте ме разбрали, това стига…

….

През същите тези дни бях влязъл в едно магазинче да пазарувам, съвсем в центъра. Казах на продавача какво искам на френски и той ми отговори, но езикът, на който отговаряше, не беше френски и изобщо не беше никой от езиците, които бях чувал. Тъй като не го разбрах, попитах същото на английски и той ми отговори незабавно, но пак на същия език. Затова се отказах да пазарувам там и отидох да търся друг магазин.

Изглеждаше ми странно човек, който продава сувенири на 50 метра от централния площад на Брюксел, никак да не знае френски, нито английски.

Най-вероятно е отговарял на фламандски. При това говореше доста пространно и членоразделно. Явно предпочиташе по-скоро да не продаде нищо, отколкото да говори на други езици.

 

43.

Веднъж бях в Грузия на конференция за „Аргонавтите“.

В един от дните ни предложиха да ни закарат с автобус от Тбилиси до устието на река Фасис и да ни покажат развалините на града на цар Еет.

– Не, няма да отида – казах на едни от колегите, с които си говорехме. – Тук в центъра има едно прекрасно кафе, на което човек може да седи вечер колкото си иска и да пие нещо, и всичко наоколо е толкова спокойно и красиво. Не мога да пътувам цяло денононощие до Фасис и обратно. А и Черно море съм го виждал…

В Тбилиси е невъзможно да разбереш на коя улица се намираш и изобщо къде е каквото и да било, защото всички надписи са на грузински. Никога не съм мислел, че това може да е проблем, научих го за пръв път там. Дотогава винаги съм бил в страни, където, ако не друго, поне надписите можех да разчитам.

Но с говоренето не е така. Недалеч от огромната нова църква в традиционен грузински стил (мисля, че в целия православен свят няма по-висока) група лели продаваха сувенири. Бях сигурен, че няма да знаят английски, а в Грузия руският от известно време насам не е чак толкова добре приет. Затова ми хрумна, че мога да ги питам за разни неща на български. Оказа се, че разбират почти всичко.

На конференцията една колега от Грузия прочете доклад със заглавие „Градината на Медея“. Ставаше въпрос за това, какви билки вероятно е отглеждала Медея, за да може после с тях да лекува хората.

Една госпожа от Англия попита:

– Аз съм чувала, че Медея освен лечителка е била и отровителка. Така че в градината й сигурно е имало и някои зловредни растения, как мислите?

– Не – отговори твърдо лекторката. – Медея е била добра. Вярно е, че някои билки могат да служат както за лечение, така и за умъртвяване. Но Медея никога не се е стремяла да наврежда на хората и ако си е служела с отрови или магии, това е било само в случай на нужда и ако не е имала друг избор…

 

44.

Преди няколко години бях във Варшава – през декември, на една конференция по история на класическото образование. На летището се срещнахме с А.К. Гаврилов –професор по старогръцки в Петербург. Не се познавахме, но една млада жена полякиня, която дойде да ни посрещне, ни запозна и ние веднага се заговорихме.

– Извинете, но ние с вас няма да си говорим на руски – каза тя.

– Няма проблем – каза Гаврилов.

– Няма – казах. – Аз не знам полски, така че нищо не пречи да си говорим на английски.

Качихме се на таксито. Варшавското летище е далеч от града, а освен това имаше и задръстване, така че сме пътували поне един час. Разбира се, ние с Гаврилов нямаше защо да си говорим на английски и говорихме на руски, а водачката ни мълчеше.

– Аз не говоря много добре – казах му. – Винаги съм учил руски и досега чета много често, но с говоренето се справям слабо. Забравям думи, а освен това никога не съм сигурен, че улучвам добре падежите.

– Е, да – каза той. – В българския падежи няма, нали?

– Няма. В старобългарския е имало, но сега вече – не.

Така е. Вие българите не говорите старобългарски. Ние руснаците сме тези, които говорят старобългарски…

Конференцията във Варшава беше само началото на един голям проект за проучване на историята на класическите изследвания. Институтът, който го организираше, се намираше на централната улица в Стария град.

Намерих го лесно. Секретарката ме посрещна много любезно, а после се появи и директорът, който радостно раздруса ръката ми и едва не ме прегърна.

– Добре ли се настанихте? – попита секретарката. – Заповядайте довечера на вечерята за участниците, днес още нямаме работа. Може да се разходите из центъра, да видите паметника на нашия крал…

Старият център на Варшава е съвсем малък, изграден наново след ВСВ, тъй като по време на войната всичко е било изгорено от немската армия. Оказа се, че паметникът е на Сигизмунд III, завоевателя на Москва от 1610-1612-та.

По пътя видях един огромен и напълно празен площад – после разбрах, че там се е намирал православният храм „Св. Александър Невски“, разрушен след Първата световна война. Сега там няма нищо, само в началото му има паметник на маршал Пилсудски, герой от войната със Съветска Русия.

На вечерята седнах до секретарката.

– Вие българите защо сте такива русофили? – попита ме тя с широка усмивка.

– Не сме само ние – казах. – Знам още един народ, който е също толкова русофилски като нас, ако не и повече.

– Така ли? И кой?

– Арменците. И те са търпели такива беди, или дори по-големи. Затова и досега се надяват на Русия, в случай че стане нещо…

На конференцията се очакваше всеки от участниците да разкаже за историята на класическите изследвания в своята страна.

В изказването си аз направих едно въведение в смисъл, че идеята е чудесна и историята на класическите изследвания е нещо много увлекателно; но главният смисъл на събирането ни е във възможността да се поговори за историята изобщо. След това разказах за заниманията с античност в България като започнах от св. св. Кирил и Методий и стигнах до съвременността.

След като завърших, директорът на института взе думата и запита:

– Вие българите защо сте такива русофили?

– Ще Ви го кажа по следния начин – отговорих. – Когато един руснак дойде в България, той узнава, че там никой не го възприема като чужденец. Наистина това е положението. Ние смятаме за чужденци всички други, дори примерно сърбите, които са ни съседи и езикът им е много близък до нашия. Но и те са чужденци. Руснаците обаче не, и стане ли дума за тях, ние казваме: „Не, това не са чужденци, те са руснаци, то е друго…“ Чрез това може да се разбере и всичко останало.

След като дискусията завърши и започна почивката, една от участничките, която беше от Русия, дойде при мен и каза:

– Много Ви благодаря за изложението и за всичко, което казахте.

 

45.

През 2010-та прекарах няколко месеца в Будапеща, за да пиша изследване за историята на българското класическо образование. Веднъж участниците в проекта се бяхме събрали в един ресторант на вечеря. Аз седях до един колега руснак, който преподаваше латински в Хелзинки.

Вечерята продължи дълго и ние си говорихме на всякакви теми, като по едно време стана дума и за корупцията.

– Корупцията е беда – каза той. – Никъде не е приятна, но най-лошо е, когато навлезе в съдебната система и правоохранителните органи.

– А как е в Русия? – попитах аз.

– Ще Ви го кажа с един виц. Някой си решава да стане милиционер. Подава си документите, явява се на интервю и го приемат. Назначават го, дават му документи, униформа, служебно оръжие, всичко както трябва и го изпращат да работи. След няколко месеца забелязали, че не си взима заплатата. Обадили му се и му казали: „Елате да си вземете заплатата.“ „Какво? – учудил се той. – И заплата ли има?…“

През повечето време с него си говорехме на английски.

– Вие двамата защо си говорите на английски? – попита възрастният унгарец, който седеше срещу нас. – Не се ли разбирате, ако всеки говори на своя език?

– Не – казах. – Ако той ми говори на руски, аз ще го разбирам, но ако аз му говоря на български, той няма да ме разбира.

– А защо Вие не му говорите на руски?

– Не мога. Откакто съм в Унгария, всички чужди думи, които ми идват в главата, са само на английски…

 

46.

Към средата на 70-те баща ми беше отишъл по някакъв повод за една седмица в Западна Германия – в Брауншвайг. Там му се случило да поговори в частна обстановка с някои немци – научни работници от селскостопанския сектор, като него. И като се върна, коментираше:

„Хм, чудна работа с немците.  Приказваме си една вечер на масата и ги питам за Хитлер – а какво мислите за него? И си мисля,  ще кажат: `О, Хитлер, разбира се! Голям държавник. Той направи толкова за Германия… Имаше добро отношение и към България. Но нямаше късмет… ` Такива работи очаквах. Нали са немци…“

Тъй като баща ми беше диалогично настроен и освен това смяташе, че всеки народ трябва да се отнася положително към лидерите си, дори да са имали някои грешки и увлечения. И не че непременно трябва, но е нормално, обяснимо. Той от своя страна нямаше добро мнение за Хитлер (пък и беше член на БКП); но би му било приятно да поговори за историята с хора, които са от другата страна на Завесата, да чуе и тяхната страна. Но чул същото, което се казваше и при нас, и дори с повече емоции.

„Да, това очаквах, и ми се искаше да обсъдим тези неща – какво мислим ние, какво те…. Но какво излезе? Че те не могат да го понасят! Така и не можахме да говорим…“

Впрочем на мен самия ми се случи нещо подобно преди в Будапеща. Общувахме си с един немец от Франкфурт, преподавател в тамошния университет по психология – криминална психология, както каза.

И веднъж, както обядвахме, аз се разпрострях върху темата за нацизма и за това, че той, като расова теория, би трябвало да търси аргументи и в областта на природните науки. Съвсем невинно, просто мислех на глас. Въобще не съм имал намерение да го провокирам. В това отношение мисля, че приличам на баща си.

Но от другия ден човекът престана да сяда с мен на обяд, и дори да ме поздравява, когато се срещнехме покрай сградата на института.

Така че в обществото на немци човек трябва да внимава какво говори, когато стане дума за история и хуманитарни науки.

 

47.

По време на престоя ми в Будапеща се запознах и с един изследовател на живота на Марс.

Той беше ръководител на международна група, която работеше по проекта и се беше събрала там – за няколко седмици. Веднъж седнахме да обядваме заедно.

– Значи, Вие се занимавате с живота на Марс – казах.

– Да – отговори той решително.

– Е, и какво е положението? Има ли резултати?

– Работим… Има предположения, данни.

– Е, и? Какво е… установено?

– Мм… Има вода.

– Така ли? Колко е?

– Е, не говорим за морета и океани. Части от капката… да кажем.

– Аха. А живи организми?

– При това положение не може да има кой знае какво. Може би бактерии.

– Има бактерии?

– Предполагаме, че има. Трябват ни още данни.

– А, добре. Значи ще продължавате с проекта?

– Разбира се. Много ясно… Финансиране все още има!

 

48.

Имах един приятел, доста по-възрастен от мен, с който сме водили множество интересни разговори. Но той все не можеше да запомни на колко съм години, или по-скоро, не се опитваше да ги изчисли.

– Ти сега на колко си години? – попита ме той веднъж, докато минавахме покрай Военна академия.

– На 46 – казах.

– Е-е, ти си много млад – поклати глава той.

Имаше такъв вид, сякаш искаше да каже: „Сега си обяснявам някои неща…“

Друг път попита:

– И вие от колко години сте женени?

– От 7.

– Хм… Значи вие сте си направо младоженци…

Седим в „Коста“ с моя приятел (сутрин, след служба). Той на чай, а аз – на двойно кафе.

– И тъй, ти на колко езика можеш да четеш?

– На колко… Хиляда пъти си ме питал…

– Кажи, де? Кои?

– Е, кои… По-големите европейски. И латински и гръцки. Това е.

– На немски?

– Да… Но не обичам. Малко ми е грапав. И тежък. Изобщо немският е труден.

– А на френски?

– Е, на френски, да. Той е лесен.

– Лесен значи?

– Да.

– Какво е това сега?

– Електронна книга. Има много неща вътре.

– Речници имаш ли?

– Не. Защо са ми?

– Ти четеш без речник?

– Аз изобщо на чужди езици рядко чета. Чета на български. Него се опитвам да усъвършенствам.

Всъщност това е вярно. Българският език е твърде интересен и многообразен. Ако човек се зачете във възрожденските книги, се удивлява. В тях има лекота, оригиналност, веселост, мелодичност, задушевност. И разнообразието в правописа е приятно, умилително.

Доскоро почти никой нямаше достъп до тези книги – те са редки, дори в големите библиотеки има малко екземпляри. Но сега вече са в интернет. Остава хората да ги забележат.

 

VII.

 49.

Преди години имахме котка на име Люси. Тя стоя у дома по-малко от две години, но през втората започна да се измъчва. Веднъж, в началото на юли, Димка й каза: „Люси, разбирам какво ти има. Трябва да излезеш от дома и да си намериш мъж.“

На другия ден сутринта тя скочи от балкона (на третия етаж сме) и изчезна. Децата доста я търсиха, обикаляха квартала и я викаха, но тя не се показа.

И сега, около девет години по-късно, я намираме в едно дворче от другата страна на „Гео Милев“. Има каишка против бълхи и си живее в едно мазе (с прозорче). Като отидохме и извикахме: „Люси!“, тя изскочи навън, завъртя се около нас и изви гръб. Шарките й са същите – сиво-шарена, с бяло по шията и на лапите.

Интересно дали ни помни.

 

50.

Един колега (малко закръглен като телосложение) написа книга за виното в Библията.

И докато ми я подаряваше с автограф, каза:
– Всъщност аз мислех да напиша за храната в Библията. Обаче си казах: „Ще кажат: `Гледай го тоя дебелак… Само яде и само за ядене мисли. И да пише за друго не може!`“ И затова писах за виното…

 

51.

Седим един петък на плажа на Самотраки и се чудим откъде да вземем пари. Или по-скоро аз се чудя, а жена ми се разхожда по плажната ивица.

Наличните са свършили. Имаме карта, но на острова има само един банкомат, а и в него не се знае дали ще има пари. Освен това дотам се пътува с автобус, а после трябва и да се върнем, независимо дали в банкомата ще има пари или не. А и да вечеряме.

По едно време тя се обажда:

– Намерих десет евро.

– Така ли?! Къде?

– Ами тук, под чадъра…

– Браво… Я да видя… Вярно, десет са.

– Ще проверя и за още – каза тя.

След малко се обади:

– Ето, намерих още едни десет.

За половин час тя събра тридесет евро, повече нямаше.

– Това е добре – казвам. – Ще имаме за вечеря и за каквото още е нужно. Няма да ходим до града значи, утре ще му мислим…

Веднъж бяхме тръгнали с жена ми на почивка извън страната. Резервирахме си хотели на две места, платихме ги и приготвихме багажа. Вечерта прегледах за последен път всичко необходимо, погледнах и за личната карта, и видях, че я няма. Позамислих се и си спомних, че през деня бях отишъл до една банка да свърша нещо и явно я бях забравил там.

Автобусът ни тръгваше рано на другия ден и банката щеше да е затворена; а паспортът ми беше изтекъл преди няколко месеца. Други документи нямах, освен картата за университета. Реших да я взема за всеки случай, както и паспорта. Не можехме да отлагаме тръгването, защото имахме билети и трябваше да сменяме транспорта по пътя и изобщо всичко щеше да се обърка. А на жена ми не казах – какво да я тревожа.

На другия ден пътуваме с автобуса и си говорим на всякакви теми, всичко благополучно. Стигаме до границата и аз извадих паспорта, както всички пътници, и граничарят се появи. И докато гледаше документите на хората от предните седалки, погледна отдалеч към моя и каза, без да се приближава:

– Ако само това Ви е документът, няма да пътувате…

Жена ми ме погледна втрещено, а аз повдигам рамене – изтекъл е паспортът, това е… Обясних й с две думи.

Граничарят прегледа документите на другите пътници и ме извика долу. Казах му какво е положението – забравил съм си личната карта. Жена ми слезе и разказа, че отиваме на почивка и имаме резервации за хотели, а той поклати глава и отговори:

– Това няма никакво значение, госпожо…

После влезе в будката да погледне нещо на компютъра, излезе и каза:

– Ще направя нещо, което не се прави. Виждам, че имате валидна лична карта за още няколко години. Така че, продължавайте.

И така, ние отидохме на почивка, а в хотелите ни приемаха с нейната лична карта, а някъде и нищо не искаха. След две седмици, като се върнахме, минахме през същото КПП, само че този човек го нямаше. Граничарят, който погледна документите, каза:

– Паспортът Ви е невалиден. Как сте влязъл?

Казах му, че неговият колега ни е позволил да пътуваме, защото е видял, че по принцип имам документ. А той каза:

– Я не говорете глупости… Довиждане.

И продължихме към София.

А след няколко дни ми се обадиха от Деканата и казаха, че са получили личната ми карта от банката, да отида да си я взема.

Седим с Димка в кафето на една малка южна автогара и разглеждаме снимки. По телевизора върви филм за положението в Европа през 30-те години на ХХ в. Димка дочува, че се говори за шизофреници, епилептици, неизлечими алкохолици и наркомани, лица с тежки вродени заболявания и т.н.

– Какво ще ги правят? – пита, без да спира да разглежда снимките.

– Е, какво – казвам. – Ще ги стерилизират. От догодина.

Тя се обърна и ме погледна с ужас.

– Няма, няма – казвам. – Не се плаши. Госпожа Меркел не е толкова лоша. Пък и още не му е дошло времето…

 

52.

През май тази година бях на конференция за Аристотел в Солун. Всъщност по-скоро в Солун, отколкото на конференция, защото не ми се ходеше на доклади, а по-скоро на крайбрежния булевард – следобед сам на кафе, а вечер – на вечеря с Димка.

И излизам един следобяд, вървя по „св. Димитър“ отляво и забелязвам, че се заглеждам към отсрещния тротоар, където върви една жена… много различна от тези, които си ходят навсякъде из Солун.

Има някакъв друг стил, по-късо подстригана и по-добре облечена, и с по-изящна походка… не изглежда като повечето. Може да е чужденка. Като че ли прилича малко и на моята жена… нищо чудно, нали човек се заглежда все по един тип жени. Но е с друга чанта, не е нейната. И защо толкова се отличава от останалите…

А жената с красивата походка изведнъж погледна към мен, спря се и ми махна с ръка. Всъщност… Да! Това е моята жена!

Седя на втория етаж на един солунски ресторант (с изглед към морето) и чакам жена си.

Към масата се приближава сервитьор (към 55-годишен), поглежда ме решително в очите и казва:

– Greek or English?

– Bulgarian – казвам.

– English! – отсича той и плясва едно английско меню на масата.

Все пак, като съм в Гърция, предпочитам да чета менютата на гръцки.

На площад „Аристотел“ в Солун продават шапки. Отидох да търся някоя, подобна на моята – да е с дупки. Продавачът забеляза, че обикалям около закачалката.

– Какво обичате?

– Имате ли такава шапка? – казвам, като соча моята.

– Такава ли…. мм…

Той повика продавача от съседния магазин.

– Имаме ли такава шапка?

Онзи погледна и каза със съжаление:

– Не… нямаме…

Първият каза:

– Ако искате, да Ви ги пробием ние?

– А-а, не – казах. – Няма да е същото.

Той се усмихна с пълно разбиране.

– Е, довиждане…

Вървя в София по „Графа“ и виждам едно магазинче – пълно с шапки. Влизам. От пръв поглед се вижда – моята я няма.

– Мога ли да Ви помогна с нещо? – казва продавачът.

– Имате ли такава шапка? – питам.

– Точно такава?

– Да. С дупки.

– Хм. Да… Ако искате, можем да Ви направим…

– Можете ли?!

– Разбира се. Дайте ми да я снимам…

Той й направи три снимки и я измери.

– А цветът?

– Ами.. Колкото се може по-близък до този.

– Платът?

– Също. Просто да е съвсем същата…

– Добре… Оставете някакво капаро, няма значение колко… Ще стане в понеделник или вторник.

– Но днес е неделя!

– Точно така. Утре или други ден… Ще Ви се обадя…

Шапката стана, макар и не след ден-два. Но не беше като предишната. Предишната изглеждаше скъсана, но не беше. А тази, която получих, беше наистина скъсана. По-лесно е да повредиш, отколкото да изобразиш повреда.

 

53.

Имах един приятел психиатър, който дълги години се опитваше да установи диагнозата ми.

Един път, докато пиехме бира в Борисовата градина, му разказах следния сън.

„Сънувам, че съм на някаква вечеря или обяд, и там е царят със съпругата му. Имаше и други хора, но ми направи впечатление, че тя не разговаряше с никого, а само ядеше. А аз бях с любимия си шал – един дълъг, с топли цветове.

И царят ми казва:

– Н., Вашият шал не ми харесва.“

А аз му казвам:

– Ваше Величество, шалът ми е много хубав…“

– Ясно – каза приятелят ми. – С този сън ти си се охарактеризирал веднъж завинаги.

– Е, какво – казвам. – Да не би да съм болен от нещо?

– Разбира се – каза той. – Ти страдаш от мегаломания…

Друг път пак бяхме на същото място, но вътре в заведението, защото валеше дъжд.

– Ще ти разкажа един сън – казвам.

– Слушам – каза той.

– Намирам се в една стая с една жена и лежим на едно легло. Но аз лежа малко по-настрани от нея и нищо не правим, бездействаме. Изведнъж тя се обърна към мен и ми удари такъв шамар, че от очите ми изскочиха искри (както се казва). Аз нищо не направих, но след това вратата на стаята се отвори и се появи един мъж с две големи торби…

– Това не е лошо – каза приятелят ми. – Когато двама влюбени се бият, това значи, че се желаят. Значи еросът е буден в теб. Колкото до мъжа с торбите, той просто символизира заможността. Възможността да купиш жената…

Срещнах го веднъж на „Иван Асен II“ и седнахме да говорим. Покрай това той обядваше, а аз пиех фрапе с тоник.

Казвам му:

– Четох монолога на една жена някъде в интернет. Имала депресия, сега трябвало да пие хапчета – една-две години, казва…

– Една-две години може и да не са – отвръща той. – Може и по-малко. Но ще пие… Когато човек усети, че се разболява, най-важното е да избягва лекарите… Може да ти лепнат такава диагноза, че цял живот да не се оправиш.

– Защо? – питам. – Че ще имаш имиджов проблем ли?

– А, не, имиджов не. Не е там работата. Въпросът е, че оттук нататък ти трябва да живееш с тази диагноза. Да се съобразяваш. Храна, режим, какво може да работиш, какво не… Ако ти кажат изведнъж, че имаш шизофрения?

– Ами ако наистина имаш?

– Е, ако имаш, как да е… А ако нямаш? Така и с депресията. Има една инфлация на този термин. Всеки бива обявен за депресиран и го започват с хапчета. Много е опасно. Проблемът е в това, че всяко душевно затруднение се медикализира. Търси се механично решение – ще пиеш това… Забравя се, че човекът може да не е точно болен – а и да е, може да е за кратко. Че има периоди – веднъж си така, друг път иначе… Трябва да търсиш някой, който е лекар, но и не само това. Да те гледа като цяло, като човек… Ако попаднеш пък на някой от новите – либералните? На такъв първата му работа е да те разведе. Имал си проблеми в семейството – ами напускаш… Защо ще седиш да се мъчиш? Ама че имало дълг, тайнство – ами! После ще ти открие латентна хомосексуалност, ще те посъветва да си намериш приятел. И така нататък…

Отивам в неделя сутринта на църква и го виждам на една пейка, на стотина метра от „Невски“.

– Хайде да вървим – казвам.

Тръгнахме заедно.

– Какво става с теб? – попита той. – Бил ли си скоро на Атон?

– Не. Защо да съм бил? Аз ти разказах веднъж, че съм бил на Атон, и ти оттогава все това ме питаш.

– Е, спомням си. Ти като ми разказваше тогава, изглеждаше потресен.

– То е, защото човек може да има идеали. И като ги сравни с действителността… Но така и трябва. Ако не си потресен…

– Какви идеали ще са това…

– Точно така. Значи това, да си потресен, трябва да е едно от нормалните състояния на човека.

– Хм. И все пак човек трябва да е потресен най-напред от самия себе си.

– Е, да. В крайна сметка, така е…

– Откакто ми каза какъв съм, вече никой не може да ме стресне с разни нападки – казах аз на моя лекар. – Ако някой започне да ми обяснява, че съм луд, побъркан и прочее, веднага му казвам: „Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз знам какъв съм, имам диагноза от най-сигурно място, и знам, че съм мегаломан…“

– Да – каза той. – Така е. Освен това трябва да се добави, че за мегаломаните няма терапия. Тях човек не може да ги излекува, а само Бог има грижата за тях. Но все пак твоят случай не е и толкова тежък. Защото у теб има една постоянна склонност към ирония, която по начало е предназначена за другите, но част от нея се насочва и към теб самия и те предпазва. Така че с годините и с Божия помощ би могъл полека-лека дори да се излекуваш…

 

54.

– А ти защо не ходиш на срещи със съученици? Или състуденти?..

– Ами какво да ходя… Защо да се срещам с хора, само защото съм ги виждал някога по стечение на обстоятелствата? Това е не е причина да се срещнеш с някого. За да се срещнеш с някого, трябва да има съществена причина.

– Е, и аз не ходя много. Ако имаме нещо да направим заедно, тогава да…

– Но има и още нещо. Аз имам силно усещане за изтичане на времето. То си отива безвъзвратно – сигурен съм. Тогава защо да го задържам и да се правя, че не отминава – и да се държа така, сякаш стои на едно място? Очевидно е, че не стои. Тогава по-добре да се гледа настоящето. Да се срещаш с други хора.

– И аз имам такова усещане, но се опитвам да се уловя за миналото… Точно защото отминава.

– Зависи за какво се улавяш. Аз не се интересувам много от личното си минало. От миналото на света – да. Разбира се, човек не може да изоставя най-близките си. Но и с тях отношенията трябва да се променят с времето, не можеш да се държиш точно както някога.

Аз не съм съвсем недружелюбен човек и не бих се нарекъл темерут, но все пак избягвам юбилейните срещи, на които се събират някогашни съученици.

И защо? Защото не ми харесва всеки да фамилиарничи с мен на единственото основание, че преди 30 или повече години сме прекарвали по няколко часа в едно и също помещение или сме се разминавали в едни и същи коридори.

На същото основание може да има и юбилейни срещи на съзатворници: „Помниш ли когато лежахме в една и съща килия…“

Но се случва на едно място да попаднат съвсем различни хора и по съвсем различни причини, и да прекарат там дълго време. Но в какъв смисъл те са били заедно?

Седим вчера с един приятел на маса, той пие чай, а аз – „Бургас“ 63. И му говоря… каквото обикновено говоря. Че всеки може и трябва да бъде обичан от хора, че сме заедно чрез Бога, че не трябва да обвиняваме никого освен себе си…

А той казва:

– Брат, ти си единственият, който ме разбира. Други хора, с които се виждам, не са лоши, но – не ги знаят тези неща.

А защо не ги знаят? Кой е виновен? Ами ето, такива като нас са виновни. Аз съм виновен.  Кого друг да посоча?

 

55.

Едно от следствията на публичните изказвания е, че човек придобива едностранчив образ в очите на мнозина.

Седя вчера в университетското ресторантче-пицария („Кривото“). Влиза един познат (професор). Знаем се от 20-на години.

– Как си? – пита.

– Добре.

– Какво става?

– Нищо. Всичко както винаги.

– Е, как нищо… Не си ли се сбил с някой хомосексуалист?

Всъщност аз не се бия, от ученическите години не ми се е случвало. На хората обаче им изглежда, че ако веднъж се изкажеш на някаква тема, после цял живот само това ти е в главата. Но човек може да мисли за различни неща.

[в епохата на фейсбук]

– Г-н Гочев, не зная на какво дължа честта да ми предложите приятелство тук, но няма да мога да го приема.

– Но защо?

– Защото ние с Вас имаме принципни различия във възгледите си, които не позволяват да бъдем приятели.

– Това, че имаме различни възгледи, може би не е толкова лошо. Защо да не сме приятели? Ще имаме възможност да поговорим, да обсъдим и тези разлики. Ще ми бъде интересно.

– За съжаление трябва да Ви откажа. Работата е в това, че аз съм лесбийка. Имам пълноценна връзка с друга жена, което ме прави щастлива. Това е.

– О, извинявайте, не знаех. Съжалявам. Извинете за безпокойството…

Имам един приятел с много friends във фейсбук. Веднъж каза:

– Има един – не мога да се отърва от него. Непрекъснато пише разни дивотии, заплашва ме – щял да ме направи това и това…

– Е, какво – казвам. – Блокирай го.

– Ами аз го блокирам, но той пак изскача отнякъде. Вече седем пъти. Прави си нов профил.

– И за какво се е захванал с тебе?

– За какво може да е… Нищо особено. Има обсесия.

– Но все пак успява да ти стане приятел.

– Ами да… Не мога да познавам всички, с които съм приятел. Към хиляда може би познавам – там някъде. Но останалите – не…

Веднъж разказвах на един приятел, че знам семейства, където хората са българи, родени и прекарали немалка част от живота си в България, обаче в дома им се говори на английски. Тоест – те имат един общ роден език, пък говорят помежду си на друг.

– Е, и какво? – каза той. – Аз познавам стотици такива хора… може би хиляди. Това си се прави. Какво от това?

– Но защо? – казах.  – Учудвам се просто…

– Защото е по-удобно, да речем. За различни неща, да кажем – за работата… А пък аз се учудвам, че ти се учудваш!

Сега със задоволство забелязвам, че същият въпрос надълго и нашироко е обсъден в „Дневник на писателя“… (Ф. М. Достоевски. 1876-та, юли-август)

 

56.

Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:

– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?

– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.

– Да… Това е много хубаво. И какво?

– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

Имам една студентка, яви се на изпит за зимния семестър. Знаеше горе-долу, между 4 и 5.

– Да Ви пиша пет? – казвам.

– А може ли да се явя на повишителен? – казва тя.

– Може, как не. Елате на… тази дата.

Идва тогава – пак същата работа.

– Добре – казвам. – Постарала сте се, чела сте. Петица. Дайте книжката да Ви я напиша.

– Няма!

– Но защо?…

– Така!

– Хм. Е как… Добре. Искате да се явите отново ли?

– Да.

– Добре. Елате на… еди-коя си дата.

Работата е в това, че няма никакво значение какво иска студентът. Ще му напиша, колкото реша. Така че тя си изкара шестицата точно заради тона, който се осмели да ми държи.

Това се случва рядко, но някои неща се случват рядко.

Говорим със студентите за „Горгий“.

Сократ казва:

– Завършилият реторическа школа отива да говори пред гражданите за най-важни неща – добро, справедливо, красиво и прочее. Но той самият ще ги знае ли тези неща? Само защото е учил реторика?

– Трябва да ги знае – казва Горгий. – Ако не ги знае предварително, ще ги научи от мен.

– А ти нали каза преди малко, че учителят по реторика не бива да бъде обвиняван, ако училият използва изкуството за несправедливи дела. Защото то си е на негова отговорност. Значи може и да не знае кое е добро…

Горгий се затруднява да отговори.

Студентите се чудят.

– Но къде е проблемът? Какво пречи човек да знае кое е добро и пак да прави каквото си ще? Да постъпва лошо…

– Не е така – казвам. – Да познаваш доброто не е като да знаеш таблицата за умножение. Защото ти можеш да умееш да смяташ по-добре от всички, но това не засяга душата ти цялостно, не те променя. То е просто „прибавяне“ на някакво умение – да смяташ. А когато познаеш доброто, ти се променяш цялостно, ставаш различен. И тогава целият ти живот се подчинява на това – да бъдеш добър. Тогава дори и да сгрешиш, то ще е от безсилие, а не от незнание.

Горгий разбира това и затова не може да възрази  на Сократ. Наистина, ако вършиш умишлено несправедливости, значи не познаваш доброто, а само си чувал нещо за него. Грешката му е в това, че е допуснал, че то може да се преподаде като всеки друг предмет. Но не може.

Първо, за да предложиш някому знание за него, ти самият трябва да го познаваш – значи да си преживял промяната, а не просто да си специалист по нещо. Но дори и да го познаваш, пак няма да успееш да го предадеш на всеки, а само на този, който пожелае. А пожелаването на доброто се случва в сърцето – това е добрият избор. И учителят няма как да повлияе върху този избор. Значи не може да го преподаде.

– А Вие откога учите старогръцки?

– От осми клас. Или по-скоро, от девети.

– Това е цял живот…

– Да. Но когато се заема с нещо, човек не знае колко време му предстои да го учи. Откъде може да знае? Как може да се направи план: „Ще уча това десет години, после ще започна работа, жилище, осигуровки…“ Кой може да му гарантира, че след три дни ще е жив? Затова трябва да се учи безкористно. Значи – човек да учи точно това, което му харесва най-много и да не прави планове за далечното бъдеще.

 

57.

На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.

Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици.  При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.

Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и  Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.

Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.

Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.

Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).

Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.

След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.

Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.

Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.

Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.

Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.

Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.

Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

 

58.

Вчера говорихме с един свещеник – доста дълго, защото валеше дъжд и беше невъзможно да се излезе.

И той, по повод на изповедта, каза:
„Аз много внимавам да не упреквам. Защото, ако осъдиш някого за нещо, скоро след това ще паднеш в същото. Това е духовен закон…“

 

59.

– Наистина, 22 години са отлична възраст – казвам на дъщеря ми. – И аз се чувствах много добре тогава. Спомням си. Беше… да, 1986-та.

Тя избухна в смях.

Аз усетих какво съм й казал.

– Но, тате – каза тя. – Какво е това 86-та?… Как…

– Е, да – казвам. – Отдавна е за теб. Твърде.

– Ами да.

– Всъщност аз мога да преведа същото и на мой език. Това е все едно някой да ми каже, че е бил на 22 през… да, 1956-та. И че се е чувствал много добре. Това е смешно.

– Абсолютно – потвърди тя.

– Да. 1956-та… – размислих се аз гласно. – Но това е толкова забито време. Какво би могло да има тогава. Би ли могло изобщо нещо да се случва… каквото и да е… На което да обърнеш внимание.

– Да-а-а – каза тя. – Така е. И хайде, да беше роден 1986… пак е много, но както и да е. Но да си бил голям, пълнолетен, да помниш неща… и да ти се струва, че е било много хубаво… не-е, това не…

– Вярно – съгласих се аз.

 

60.

Стоим с Теди пред входа на църквата и гледаме как се пълни с хора (за да вземат върбови клонки). И мислим гласно.

Църквата създава чувство за недостиг (недостатъчност). Някои ходят често, други рядко; някои се причастяват, други – не. Но у всички има усещане, че са направили твърде малко, недостатъчно.

Така и трябва да бъде. Това значи, че хората, обезпокоени заради неизвършеното, са „в“ нея. А извън нея са езичникът, който не знае, че има нещо за правене, и фарисеят, който мисли, че е направил достатъчно.

 

61.

Седим в кафето-баничарница на Дафни, пристанището на Атон. До кораба има повече от два часа и няма какво да се прави (има само едно магазинче за сувенири, каса за билети и две-три сгради за администрацията и персонала).

Към масата ни се доближава един непознат господин и ми казва на български:

– Бихте ли могъл да ни разкажете, докато чакаме кораба, нещо за Атон? Ние сме от няколко дни тук, но много неща не разбираме и не са ни ясни.

– Може, защо не – казвам.

Това беше група от десетина българи поклонници. За един час им разказах какво е Атон, за манастирите и православните народности, и какво отношение имат тези неща към българската история. И изобщо към историята.

– Знаете ли – каза един от тях. – Ние за тези неща никога не сме чували и не сме ги знаели, и освен това никъде не се говори за тях. И това, което казвате за историята и политиката – аз съм напълно съгласен и споделям възгледите Ви, но защо никъде не се говори така?

– Защото не е прието – казвам. – Властта притежава медиите и съобщава на хората това, което нея я интересува и й е угодно. А тя не е наша, тя е чужда – сама се е отчуждила и от корист. Публично присъствие се дава на хора, които работят за нея или пък нямат образование и смелост, за да мислят самостоятелно по важни въпроси. Не се допуска да се говори това, което е полезно за хората – и индивидуално, и като народ. А то е вярно, тъй като полезните за душата неща винаги са верни.

– Но какво можем да направим за страната ни?

– Вие вече сте направили нещо, щом сте дошли тук. Но продължавайте, отивайте в храма в неделя и на празник, уважавайте архиереите и им се подчинявайте. Знайте, че истинският водач на народа е патриархът, а не някой министър. И точно тези, които са близо до църквата и я слушат, те са българският народ; а останалите се отдалечават от него, дори понякога да си въобразяват, че са големи патриоти…

– Кога в нашите църкви ще започнат да служат на български? – попита ме един от групата. – Сега, като вляза в църква, нищо не разбирам от това, което се пее.

– Ами този език е български – казвам. – Само в по-стара форма.

– Но аз не го разбирам.

– А Вие колко време сте учил английски?

– Е, аз не съм учил много английски…

– Няма значение. Друг обаче е учил. И сега не се смята за необикновено, ако човек е учил английски 10-15 и повече години, то си в реда на нещата. И хората все си го доучват. Значи за учене на чужд език може да се отделят десетилетия от живота и това се смята за нормално. А за родния не? Нито ден? Каква е причината за това?

Във връзка с това „кой какъв е“ си спомних и за един кратък, но весел разговор в Дафни през октомври 2015-та.

Валеше страшен дъжд и ние по необходимост влязохме във вътрешната част на баничарницата. Купуваме нещо – кой знае защо, бира – и сядаме на една маса. И в същия момент се появиха още двама, славяноезични – един свещеник и един цивилен господин, поклонник явно. Господинът, доста общителен, се обръща към мен и казва: „Вие откъде сте?“ На мен не ми беше много до запознанства, но все пак отговарям: „От България.“ Той казва: „А аз съм от Ниш!“ „А, така ли“ – казвам аз, този път по-приветливо. „Значи и Вие сте от България…“

Човекът ме погледна така, сякаш искаше да ме премахне завинаги от тази земя, но си спомни, че се намира на свято място, и каза: „Не! Аз съм от Ниш!…“ Все пак те седнаха и аз се заприказвах със свещеника. „А Вие откъде сте?“ – питам го (навън вали, няма какво друго да се прави, освен да говорим). А той се усмихна широко и каза: „Аз съм от Прага“ (беше православен свещеник). А неговият спътник, който ме унищожаваше с поглед, се обади: „Сега и на него ли ще му кажеш, че е от България…“

Всъщност човекът беше донякъде прав, не аз ще му казвам какъв е. То си е въпрос на избор, волеизявление. Но беше смешно, защото той се представи така, сякаш това, да си от Ниш, е националност…

На крайбрежието при манастира „св. Павел“ се строи нещо, има работилници. Видях един човек и тръгнах, за да го попитам, как се стига до „Дионисиу“. Той ме видя отдалеч и помаха – и аз на него.

Странно е, как отиваш към един човек, точно към него, и се виждате от голямо разстояние, но не можете да си говорите – просто го доближаваш. И така – няколко минути.

– Как се стига до „Дионисиу“?

– Вървите по брега, виждате едно мостче, минавате по него. И после по пътеката… има пътека.

– Табелки има ли?

– О, няма нужда… Вървете. В началото е малко нагоре, но не се обезсърчавайте.

– Благодаря.

– Добър път…

 

62.

– Снощи сънувах един сън – казва жена ми.

– Така ли? – казвам. – Много интересно. Разкажи ми.

– Оказа се, че ти имаш тайна библиотека.

– А! И къде?

– Някъде извън къщи, не помня. Но аз не знаех за нея.

– Аха. И какво, голяма ли беше?

– Не, нямаше много книги. Не повече, отколкото в къщи. Повечето бяха на руски. И някои бяха в няколко екземпляра. Имаше я „Метафизиката“ – в пет екземпляра. И казвам: „Защо ти е в толкова екземпляри?“ А ти: „Да има!“

– Хм. Ето къде отивали парите…

– Да. Но освен това имаше и библиотекарка.

– А! И как изглеждаше?

– Е, не, тя беше възрастна жена… И аз те питам: „Защо ти е библиотекарка?“ А ти: „Тя е само за четири часа на ден… Нали трябва да се дават книги.“

– Много интересен сън.

– Да… Тайна библиотека и с библиотекарка на половин работен ден…

– Ти недей да мислиш, че се интересувам само от Аристотел – казва жена ми. – Аз имам и други интереси.

– Несъмнено – казвам. – А какви?

– Ами други… Ето, написала съм книга: „В лабиринта на Платон и Аристотел“…

– Лаптопа ще го взимаме ли с нас?

– Е как?! Да не си вземеш лаптопа на почивка, това е като да не си вземеш кислороден апарат…

– На Еверест…

– Според мен нищо не пречи да съществува приятелство между мъж и жена – казах веднъж на жена ми. – Имал съм такива приятелства… струва ми се. Наред с това, има жени, с които не бих казал, че съм приятел, а че просто поддържам едно дружелюбно словесно общуване.
– Това се нарича свалка – отбеляза тя.

 

63.

Жена ми се обажда от другата стая:
– Излизам за малко.

Не се чува нито отваряне на врати, нито стъпки или какъвто и да e друг звук.

Котаракът обаче става от леглото, където досега е спал, и отива при входната врата – да я изпрати.

Значи – разбира човешки език.

Правим преграда на един от первазите, за да не може котаракът да прескача на балкона на съседите.

– Ето – каза майсторът. – Дъската е висока, няма как да се качи на нея и оттам да скочи. А отстрани не може. Балконът се вижда, но е далеч и няма да посмее.

– Не е толкова далеч – казвам. – Рисковано е, но е възможно. Той скача на такова разстояние.

– Да стигне дотам ще може, но после няма как да се върне. Балконът е по-ниско от перваза, а и няма на какво да стъпи добре, за да скочи обратно. Те не са глупави животни, пресмятат. Ако не е сигурен, че ще се върне, няма да иде.

На руски език има един израз „точка невозврата“. Това е мястото където, стигнеш ли веднъж, после вече няма да се върнеш назад. Човек трябва да знае кое е действието, след което животът му вече няма да е същият. Щом котката знае…

 

64.

Вървя по „Шипка“, една госпожа ме спира и казва:

– О, аз Ви познавам. Вие сте професорът, който пише хубавите статии.

Аз се усъмних, че ме познава, но като каза и къде ме е чела, повярвах. Тя добави, че наскоро се е върнала в България и много се тревожи, защото оттук „изтичали мозъци“.

Нямах време да говорим много, затова й дадох мейла си и се разделихме.

Все пак това с „мозъците“ е метафора. Би могло да се казва, че изтичат и други части на тялото, но от приличие не се казва.

А мозъкът на човека може да изтече навсякъде, независимо къде се намира. Ако гледа често телевизия, слуша радио и чете вестници, това стига.

– Установили са, че съм антидемократ.

– Така ли? И как?

– Бил съм написал три статии – антидемократични.

– Три? Ти си написал много повече.

– Да, но не са ги чели.

– Много пишеш, затова. На хората им плащат да те четат и пак не успяват…

 

65.

Седя в „Баба Яга“ и пия бира. По едно време идва една черна котка и ляга до стола ми.

Аз й казвам:

– Какво става, мацо, как е животът?

А тя:

– Мяу!

Някои от сервитьорките на „Витошка“ умеят да се промъкват съвършено безшумно към масата и да ми сервират бирата откъм гърба със „Заповядайте!“

Аз видимо се стряскам, а те се смеят.

За рождения ден ми се обади един приятел от Стара Загора.

– ЧРД, приятелю! Как си?

– Много добре, благодаря.

– Мисля да мина скоро към София. Може да пием по едно вино.

– Може. А може и бира.

– Хм. Да. Знаеш ли кое е „безалкохолно питие с четири букви“?

– Кое?

– Бира.

– Аха.

– А „безалкохолно питие с осем букви“?

– Не знам.

– Каса бира…

 

66.

Седим в „Гълъбарника“ и си говорим за философията на Аристотел.

– Направило ми е впечатление – казва един колега, – че около издаването и преводите на Аристотел има твърде големи спорове и разправии. А за друг автор не съм забелязал такова нещо, за Платон например не.

– Наистина е странно – казвам, – че един на пръв поглед доста сух философ като Аристотел предизвиква такива страсти. А ето примерно „Моята борба“ на Хитлер. Тя беше издадена в голям тираж и я има навсякъде. Но не знам някоя група от, примерно, политолози, да се възмущава от това и да протестира. Но предполагам, че има преподаватели по философия, които вместо да говорят на студентите за Аристотел, им говорят за това, че преводът на „Метафизиката“ никога не бива да бъде отварян. Оригиналът, очевидно, също не се препоръчва, защото кой ще ти знае толкова гръцки. Човек би си помислил, че да се чете нашият превод на Аристотел е много по-опасно, отколкото да се чете Хитлер.

Та вече си мисля, дали някъде из университета няма и избираем курс на тази тема. А защо не и задължителен, или направо общоуниверситетски…

Четем със студентите „За душата“ на Аристотел (на старогръцки).

– Прочетете тези няколко страници в превод – казвам, – и следващия път ми разкажете съдържанието им.

Видяхме се след няколко дни.

– Какво стана?

– Нищо не разбрахме – казват те.

– Няма проблем – казвам. – Ето какво пише там.
И им го разказвам.

– Как ви се струва?

– Много е интересно – казват. – С какви въпроси са се занимавали хората… Харесва ни този философ.

– Да – казвам. – Ето затова човек ходи в университет. Ако ставаше с четене на книги, всички щяха да си стоят в къщи, да четат и да са отлично образовани…

 

67.

Седим с един приятел в двора на храм „Възнесение Господне“ и си говорим за философия и други неща.

Изведнъж от храма излезе една жена, погледна ни и извика:
– Само Вие можете да разбирате светите Отци!

Приятелят ми се зачуди какъв ли е този поздрав.

Но аз я познах – беше учила в при нас, в Магистърската програма „Антична култура и литература“.
Нямаше какво друго да направя, освен да отида и да й подаря един Аристотел – за библиотеката на храма.

 

68.

Изкачихме се с джип от село Ягодина до връх св. Илия (1570 м.) за 25 минути.

Никога не бих повярвал, че нещо на четири колела може да направи това (без да лети) и ако някой ми го беше казал, щях да помисля, че говори празни приказки от скука.

Но джипът наистина се изкачи и след това слезе. И когато видях, че на слизане шофьорът си говореше и по телефона, се успокоих, защото се уверих, че той може всичко. Само не летя…

 

69.

Наскоро ни посети една приятелка, която живее в чужбина.

– Виждам, че ти пишеш, поддържаш своите възгледи…

– Да.

– Но дали не си навличаш и някои омрази така, противници…

– Ами, противници. Кой се интересува… Освен това нали вече ме обявиха за антидемократичен пропагандатор, какво още.

– А, може, как. Аз ако пишех такива работи, каквито пишеш ти, отдавна да съм в затвора…

 

70.

Благодаря на колегата Веселин Дафов за похвалата; и на УИ „Св. Климент Охридски“, което издаде книгата бързо и добре.

Ето няколко думи за нея:

Със самото си заглавие тази книга напомня, че е продължение на излязлата към началото на 2003-та „Александрия. Разкази за книги, хора и градове“.

И пак, както и тогава, събраните текстове са били публикувани като доклади на конференции, статии в списания и сборници, части от академични трудове или предговори на книги. Изключение прави поредицата „Между двете войни“, която съдържа текстове на лекции от курса „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ от Магистърската програма „Антична култура и литература“.

Трудно е да се изкажат благодарности на всички колеги, приятели и близки, които имат заслуга за появата на тези текстове.

На първо място ще спомена колегите Бойко Пенчев от СУ и Димитър Димитров от ВТУ, които подкрепиха с писмени становища опита ми да издам книгата преди няколко години. Също екипа на издателство „Проектория“, благодарение на които бяха публикувани три от текстовете като предговори към издадени от тях книги. Благодаря на д-р Велин Белев от НБУ, с когото работихме върху списанието „Ориенталия“; и на проф. Василка Тъпкова-Заимова, която отдели много часове, за да ми разкаже за академичната си биография и за историята на класическото образование в България, на което тя е един от най-дълголетните свидетели.

И през тези четиринадесет години винаги до мен беше съпругата ми Димка, без която не мога да си представя не само личния си живот, но и академичната си дейност.

Бих желал да спомена с добро и надежда за вечен живот неотдавна починалите Стефан Хинков, Огнян Радев и Богдан Богданов, чиито мисли, напътствия и приятелство ме съпровождаха в продължение на десетилетия.

 

71.

Вървя вчера по „Патриарха“ към „Витошка“ и виждам на една ограда вдясно, от вътрешната страна на бетонната й основа, да стоят две котета – средно големи.
Едното вдига лапичка и гали другото по главата, а то протяга шия напред, за да се гушне до него.

Твърде умни животни с усет за единствено важното.

Сутринта бях в „Александър Невски“, беше към края на литургията. Хорът изпяваше „Отче наш“.

И когато стигна до „от лукаваго“ високоговорителите изпукаха и от тях изскочиха искри. И до храма падна гръмотевица.

 

72.

Почистихме дома преди Успение Богородично и покрай местенето на пералнята сме извадили маркуча, който я свързва с канала. На другия ден я включваме и не след дълго водата започва да се излива в пространството под мивката, закрито с плъзгащи се дървени вратички.

През това време аз седя на компютъра и превеждам последните страници от „Тета“ (за „възможното и действителното“). Водата минава над дървеното прагче и тихо залива пода на дневната, включително и пространството под масата, на която пиша.

По едно време жена ми влезе, огледа се и извика: „Какво става тук?“

Трябваше да оставя възможното и действителното, за да се справим с наводнението. Но такава е тази книга, че докато водата не стигне до глезените на преводача, той няма да я усети, защото мисълта на Аристотел е недостъпна за разсеяния.

Седя на компютъра и доработвам превода на „Метафизика Делта“.

– Да ти стопля ли баницата? – пита жена ми.

– Може – казвам.

След малко усещам приятен мирис на баница, а след още малко и на пушек.

Отивам да погледна – баницата съвсем черна. Извиках жена ми да я види.

– Изгоряла е – казва. – Не я ли усети? Ти нямаш никакво обоняние.

– Имам – казвам. – Но когато човек се занимава с философия, душата му се отделя от тялото и престава да обработва сведенията на сетивата. И във „Федон“ го пише…