Архив на категория: друго

Ф. С. Фицджералд. „Великият Гетсби“

Едни жертват парите и живота си за любов, а други – обратното.

Ник, който е родом от средния Запад, пристига в Ню Йорк, за да учи финанси. Намира си квартира на Лонг Айлънд, където има познати – една братовчедка на име Дейзи и мъжа й Том Бюканан, бивш състезател по ръгби от Чикаго. Двамата са много богати и живеят в разкошна къща недалеч от брега, който гледа към континента. Дейзи е близка със симпатичната състезателка по голф Джордан Бейкър, която често ги посещава.

Оказва се, че Том си има любовница – някоя си Мъртъл Уилсън, омъжена за притежател на малка авторемонтна фирма, не много заможен. Томас се среща с нея в един нюйоркски апартамент като веднъж завежда там и Ник, който се напива в компанията на сестра й Катрин и още неколцина полунепознати („Бил съм пиян точно два пъти в живота си и вторият път беше през този следобед, така че всичко, което се случи, има смътна, неясна форма, макар че до след осем часа апартаментът бе изпълнен с весела слънчева светлина…“).

В съседство с дома на Ник се намира луксозно имение с гигантска къща, собственост на човек на име Джей Гетсби. Няколко дни в седмицата, главно през уикендите, той организира блестящи приеми, посещавани от практически всички желаещи. Сред тях има милионери, кинозвезди, но и множество непознати хора, някои от тях бедни и почти скитници.  Един ден Ник получава покана да посети приема на Гетсби (докато повечето отиват там без покана).

Двамата се сприятеляват и Гетсби запознава набързо Ник с биографията си. Той бил от богато семейство в средния Запад, сражавал се като офицер в Първата световна война, откъдето получил награди за храброст, а освен това завършил в Оксфорд („тъй като в продължение на много години всичките ми прадеди са учили там.“)

Междувременно Ник започва да излиза с Джордан, която като че ли го харесва, а и той нея („Сивите й, зачервени от слънцето очи бяха вперени напред, но тя умишлено бе променила отношенията ни и за миг реших, че съм влюбен в нея.“)

Миналото на Гетсби е загадъчно за повечето от посетителите на дома му, включително и за Ник. Но част от него се прояснява, след като става ясно, че Гетсби е искал да се запознаят защото научил, че е близък със семейство Бюканан. С посредничеството на Джордан той го моли да покани Дейзи на чай. Оказва се, че преди да замине за войната, някъде към 1917-та, Гетсби познавал Дейзи и бил много влюбен в нея, а тя като че ли обещала да го чака. Но не го дочакала, а и той бил беден; и се омъжила за богатия и солиден Том.

След завръщането си от Европа Джей забогатял и като научил, че Бюканан живеят на Лонг Айлънд, си купил огромната къща на острова – и то на място, откъдето нощем се виждали светлините на тяхната.

Двамата се срещат в къщата на Ник и изглежда, че Дейзи още го обича и съжалява за прибързания си брак. После Гетсби се запознава с Том, който разбира, че между жена му и непознатия милионер се случва нещо съмнително. След един напрегнат разговор в дома на Бюканан петимата отиват с двете си коли до Ню Йорк, като Гетсби и Дейзи пътуват с колата на Том, а той, Ник и Джордан – с колата на Гетсби. По пътя спират да заредят при гаража на Уилсън и Ник забелязва, че Мъртъл гледа през прозореца си и сякаш си мисли, че Джордан е съпругата на Томас.

В Ню Йорк петимата отсядат в един хотелски апартамент, където Гетсби и Том заговарят открито. Гетсби заявява на Том, че Дейзи не го обича и никога не го е обичала, а Том се усъмнява в миналото му и казва, че той е само един помощник на евреина Улфсхайм, известен със съмнителните си сделки. Дейзи се изплашва и не посмява да се отдръпне от мъжа си; а той, като усеща, че надделява, решава да си тръгнат обратно и предлага на жена си да потегли с колата на Гетсби. И добавя: „Върви. Няма да те безпокои. Мисля, той съзнава, че с дръзкия му малък флирт е свършено.“

По обратния път става нещастие. Колата на Гетсби блъсва и убива една жена, която неочаквано е излязла на пътя; но не спира на мястото на произшествието. Жената е била Мъртъл Уилсън, любовницата на Том; а впоследствие става ясно, че не Гетсби, а Дейзи е управлявала колата. Мъжът на Мъртъл, който малко преди това се е усъмнил във верността на жена си, почти полудява от скръб и решава да намери виновника. Той отива в къщата на Бюканан, тъй като го е видял да пътува на отиване с жълтата кола (тази на Гетсби), която впоследствие е блъснала жена му. Том му обяснява, че колата е на Гетсби и че на връщане той е бил в нея; и посочва къде се намира дома му. Уилсън отива там, намира Гетсби, който се къпе на дюшек в басейна си, и го застрелва; а след това се самоубива.

Ник урежда всичко около погребението, като опитва да покани повече хора; но никой не желае да дойде, дори и Улфсхайм, с когото той отива да говори лично. Накрая на гроба се оказват четирима – Ник, свещеникът, един от редовните посетители на приемите и бащата на Гетсби. Том и Дейзи изчезват, като тя не се обажда по телефона, нито изпраща някаква вест.

Джордан съобщава на Ник, че току-що се е сгодила, а той посреща вестта сякаш безразлично, но и с недоверие. Двамата се разделят („Ядосан, наполовина влюбен в нея и изпълнен с горчиво съжаление, аз си тръгнах“).

*

Ф. С- Фицджералд. „Избрани творби“, т. II. „НК“, 1986. Превод Н. Доспевска

Проспер Мериме. „Кармен“

Авторът и разказвачът обикновено си приличат, но никога не са едно и също.

Историята изглежда на пръв поглед заплетена, но е кратка. Героят се казва Хосе, той е баск от Навара, от Елисондо – едно градче в най-северната част на днешна Испания, не много далеч от Памплона.

Като юноша се скарва по време на игра с едно момче на неговите години, сбиват се и го убива. Напуска страната си и става войник в испанската армия.

Разпределят го в Севиля, където се случва да стои на пост до тютюневата фабрика, в която работят няколкостотин жени. Там вижда за пръв път Кармен („с доста къса червена пола и красиви обувчици“). По време на една почивка тя го забелязва, подхвърля му няколко остроти, но и едно акациево цветче, което той кой знае защо прибира и запазва. След два-три часа от фабриката се чуват викове и се оказва, че Кармен е ранила с нож една жена от работещите; и Хосе, който е ефрейтор, трябва да я отведе в ареста. По пътя тя разбира, че е баск и го заговаря на баски. Излъгва го, че е оттам, прави няколко комплимента на страната му и той й позволява да избяга.

Затова го наказват с един месец арест. Докато е там, тя му изпраща хляб, в който има пила и пари. Той все пак не избягва, но се трогва от подаръка и от това, че тя го помни.

След като излиза като обикновен войник от ареста, я вижда да отива в къщата на един полковник. Тя се шегува с него задето е разжалван, но все пак му определя среща в кръчмата на някой си Лилас Пастия, извън града. Срещат се, а после се връщат в Севиля, похарчват всичките си пари за ядене и пиене и прекарват една незабравима нощ в дома на старата Доротея.

После тя изчезва за няколко седмици, а той узнава отнякъде, че била в Португалия. Веднъж, като стои на пост пред една от градските врати, тя се появява и го убеждава да пусне група цигани, пренасящи контрабандни стоки. Следващите дни той напразно я търси у Доротея и една вечер тя идва, но в компанията на някакъв лейтенант. Лейтенантът се държи грубо с Хосе, двамата изваждат сабите си и Хосе го убива.

Кармен казва съжалително, че „правел само глупости“, преоблича го и го отвежда при групата контрабандисти и обирджии, с които отдавна си сътрудничи.

Скоро след това става ясно, че тя всъщност е омъжена за някакъв циганин на име Гарсия, когото най-сетне успява да измъкне от затвора. Гарсия се завръща в групата и двамата се запознават („черен отвън и още по-черен отвътре, той беше най-противният злодей, който съм срещал някога“).

Тя става любовница на един англичанин в Гибралтар, за да проучи кога ще отпътува на север, така че хората от групата да успеят да го оберат. И докато разговаря с Хосе, който е влязъл в дома им като продавач на портокали, го съветва да остави Гарсия пръв да нападне екипажа, защото било вероятно да го убият. Хосе отказва да извърши тази подлост, макар да признава, че мрази мъжа й. Но докато очакват в гората англичанина да мине, те се скарват, изваждат ножовете и Хосе убива Гарсия. Кармен коментира случилото се без всякаква скръб и по-скоро цинично.

Скоро след това групата им е атакувана от войници при което Хосе е тежко ранен. Тя обаче му намира една къща в Гренада, където седмици наред го лекува денонощно и „с такова умение и усърдие, каквито никоя жена не е показвала и към най-любим мъж.“

След известно време обаче харесва един тореадор на име Лукас, когото видяла в Гренада. Хосе узнава това и опитва да й забрани да го вижда; а тя му отговаря остро и безцеремонно.

Веднъж му казва, че иска да иде на панаир в Кордоба. Той я пуска, но после узнава, че там щяло да има бой с бикове. Отива незабавно и я заварва на коридата, и вижда как Лукас й подарява панделката на бика.

Не успява да я изведе от стадиона преди края на зрелището, но я изчаква в къщата, където обикновено отсядат; отвежда я извън града и я увещава да заминат за Америка, където да заживеят по друг начин. Тя обаче отказва да замине с него „за да сади зелки“, и казва, че животът тук й харесва. А него вече не го обича, и не заради Лукас, а просто е престанала да го обича.

Той я заплашва, че ще я убие, а тя сваля пръстена, който някога й е подарил, и го хвърля в храстите. Казва, че е очаквала да я убие; съдела за това по разни знаци и не се бои. И е по-скоро съгласна да умре с него, отколкото да продължат да живеят заедно.

Той я убива с ножа си и я погребва в гората, като оставя до трупа й едно кръстче и захвърления пръстен.

Самата новела обаче не е представена от името на основния разказвач, а е монолог на самия Хосе малко преди да бъде екзекутиран – както за убийството на Кармен, така и за други престъпления.

Разказвачът е учен, който посещава Испания с намерение да проучи местоположението на древната Мунда (където към 45 пр. Хр. се е водила битката между Цезар и синовете на Помпей) и да докаже, че тя не се намира при крайбрежната Марбела, както е прието да се твърди, а по-скоро край Мантиля, градче разположено по навътре в сушата и на югоизток от Кордоба.

Докато скита с един водач из в околностите й, той попада на Хосе и влиза в разговор с него. Вечерта отсядат в една малка странноприемница и лягат да спят; а водачът, който е разпознал Хосе, избягва, като преди това предупреждава разказвача, че отива да донесе на властите за разбойника. Той от своя страна събужда Хосе и го съветва да бяга, и се разделят като приятели.

Завръща се в Кордоба, където продължава научната си работа. Една вечер, докато се разхожда из града, се запознава с Кармен, която похвалва хубавия му златен часовник и го поканва у дома си „да му гледа“. Не след дълго обаче там се появява Хосе, извежда разказвача и го съветва да си върви. Когато се връща в квартирата си, той забелязва, че часовникът му е изчезнал.

След още няколко месеца обикаляне из Андалусия отново минава през Кордоба, където познати монаси му съобщават, че часовникът му е намерен и покрай това – че Хосе е заловен и осъден на смърт. Той отива при него в затвора, където именно изслушва цялата история.

След като представя чутото от Хосе, разказвачът добавя и няколко реда за произхода, нравите, бита и езика на циганите: всичко това в чисто академичен стил, като статия за енциклопедия.

Любовната война бива или тактическа, или стратегическа. Тактическата е присъща на жените и те я владеят, но само нея. Тя е описана в „Кармен“: обличаш се съблазнително, подхвърляш цвете на мъжа, държиш се дръзко, хвалиш което той обича, помагаш му в трудни моменти, дразниш го с авантюри, понякога му се отдаваш, даваш му надежда и за още. Целта е – да разбиеш защитата му и да постигнеш власт над него.

Защото всяка любовна война се води не само заради любовта, а и за власт, тъй като е необходимо единият да управлява. И единият от двамата винаги е по-слаб, тъй като е по-зависим, което се нарича „по-влюбен“. Но това не значи, че другият обича по-малко.

Войната на мъжа е от друг вид, тя е стратегическа. Което значи: понасяш ударите, устояваш и се стремиш към дълготрайно преимущество. То се постига с добродетел. Трябва да си великодушен, щедър, кротък, да не ревнуваш прекомерно, да закриляш жената. Да не показваш слабост, да не я молиш за ласки, нито да ги взимаш насила. Да познаваш слабостта й и да я поставяш по-ниско от себе си, тъй като е само жена.

Тогава, дори да те изоставя, тя ще те помни и ще си казва: „А кой е по-добър от него?“ И ще се завръща. Но дори да не се завърне, ще е нещастна, че не е с теб.

Хосе е неопитен в тази война, той дори не знае за нея. Но освен това няма и усет какво подобава на мъжа: а то е най-напред да постави себе си по-високо от жената. Това значи също да постави душата по-високо от тялото, ума – по-високо от желанието и Бога – по-високо от хората.

Вместо това той става жертва: няма сила да понася ударите й, нито да я управлява, нито да я загуби. Когато я убива, знае, че извършва самоубийство, но ревността не му позволява да я остави жива; усещането му за мъжко достойнство стига дотам, да попречи някой друг да я притежава буквално (телесно).

 

[Проспер Мериме. „Избрани творби“. „НК“, 1979. Превод О. Бранков]

За превода на термина καθολική в Символа на вярата

Символ на вярата

1.

В книга „Часослов“ (София, 1996), издадена от Св. Синод на Българската Православна Църква, на стр. 10 четем:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“ , Света Гора, Атон, на стр. 26-28 четем също:

„Вярвам… в една света, съборна и апостолска Църква.“

Терминът „съборна“ е превод на гръцкото καθολική от Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 г. сл. Хр.).

Църковно-славянският превод на καθολικός е, както е известно, „соборный“. Това може да се види в цитираните книги, а също и в „Речник на църковно-славянския език“, т. II на архим. д-р Ат. Бончев (НБКМ, 2012), с. 173.

 

2.

В по-нови времена в издаваните на български език служебници се забелязва колебание относно превода на καθολική (слав. соборнаѧ) между „съборна“ и „вселенска“.

Примерно, „вселенска“ откриваме в „Служебник“ (Цариград, 1908), съставен от митр. Герасим и архим. Борис (Символ на вярата, с. 163) и в „Божествена Литургия на св. Иоан Златоуст“ (София, 1949) под редакцията на еп. Партений и архим. Николай (Символ на вярата, с. 55).

Същия превод на български намираме и на интернет-страницата на Вселенската патриаршия (Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον) – http://www.ec-patr.org/creed/index.php?i=bulgarian

Това е мястото да отбележим, че гръцкото съответствие на българския термин „вселенски“ е οἰκουμενικός, а не καθολικός, който именно стои в Символа на вярата; и следователно има основание  καθολικός да се превежда на български не с „вселенски“, а с друга дума.

Такова е било становището и на българските преводачи от времето на Първото и Второто Българско Царство, както ще посочим по-долу.

На страницата на Вселенската патриаршия, „Символ на вярата“, намираме следните преводи на καθολική:

английски: „catholic“

френски: „catholique“

немски: „katholische“

Следователно при превод на езиците на западни страни от романската и германска езикови групи се предпочита дума от корена на гръцкото καθολική, но не се търси дума, съответстваща на οἰκουμενική, каквато е българската „вселенска“.

При превод на езиците на традиционно православни страни срещаме преводи на καθολική само от корена на „съборна“:

руски: „соборную“

сръбски: „саборни“

румънски: „soborniceasca“

В този контекст превода на гръцкото καθολική с българското „вселенска“ е изненадващ и във всеки случай изисква обосновка.

 

3.

Преводът на καθολική с „вселенска“ не намира подкрепа и в българските богословски текстове от времето на Първото и Второто Българско Царство.

В текста на Бориловия синодик, съставен непосредствено след 1211 г. на основата на византийския синодик, на стр. 65б-66а четем (според изданието на Ив. Божилов, А. Тотоманова и Ив. Билярски. „Борилов синодик“. С., 2012):

„Вѣруемъ… въ единѫ, свѧтѫѧ, събѡрнѫѧ и апостольскѫѧ церкѡвь…“

Текстът на Синодика, запазен в два ръкописа (Палаузов от XIV в. и Дринов от XVI в.), е бил редактиран и допълван в продължение на два века. Окончателния си вид той трябва да е придобил през последната четвърт на XIV в., по времето на св. патриарх Евтимий Търновски.

Имаме достатъчно основание да мислим, че преводът на καθολικήν със „събѡрнѫѧ“ („съборна“) в текста на Символа е бил одобрен лично от св. патриарх Евтимий Търновски.

 

Заключение:

В Девети член на гръцкия текст на Никео-Цариградския символ на вярата Едната, Света и Апостолска Църква е наречена и καθολική.

Старобългарските преводачи, както свидетелстват паметниците, са превеждали този термин със „съборна“ (в старобългарския вариант на думата).

Този превод е възприет в богослужението на църковнославянски език, а също и в съвременните преводи на Символа на вярата на руски, румънски и сръбски езици.

Смятам, че това е достатъчно основание терминът „съборна“ да остане и в съвременния превод на Символа на български език.

3 монолог

„Метафизика“ – СУ, 22 юни 2017

1.

Това, което представихме на 22-ри юни в СУ, беше второ, подобрено издание на превода на книги I-III и X-XIV от 2000-та година.

Това е повод да се напомни, че книгата на Аристотел е сборник от записки на негови размисли, която може би е била подредена в този вид от Андроник Родоски, който ръководел Лицея към средата на I в. пр. Хр.
Но текстът не е идеално редактиран, както се вижда от някои съвсем буквални повторения – примерно, един пасаж от I, 9 почти дословно се повтаря в XIII, 4. Също: някои от XIV-те книги (части или глави) са твърде кратки в сравнение с останалите: примерно, книга II (993b 1-995a 20) e четири пъти по-кратка от XII (1069a 18-1076a 4).

„Метафизиката“ започва с размисъл за знанието и науките, и как върви тяхното развитие. Най-висшата от всички („софия“) е за началата и причините на всички неща и следователно за неподвижното и вечното – тъй като първите начала на всичко трябва да са неподвижни и вечни.
Поради това се говори за историята на философстването от митологията на първите поети до Платон. Това е най-вече в кн. I – тя изглежда и затова е поставена на първо място.

Като казва „начала и причини на всичко“, той има предвид „на съществуващото“ (to on); и обсъжда начините, по които се говори за него, тоест – категориите. Но съществуващо в първи и главен смисъл е „същността“, а категориите (количество, качество, място и т.н.) са характеристики, които се казват за нея като за някакво „подлежащо“. И трябва да се проучи какво точно трябва да смятаме за същност – значи онова, за което се казва всичко, а то самото не се казва за нищо.

Отделно се размишлява за метода на изследването и най-напред, че за да се изследва каквото и да е трябва да се признае съществуването на истина. Не е възможно всичко да бъде поставяно под съмнение; и първо трябва да се съгласим, че не може едно и също нещо едновременно да се утвърждава и отрича. Това е необходимо условие, за да може да се обмисли каквото и да било.

В „Метафизиката“ има и теология, главно в кн. XII – кое е божественото. Аристотел отминава въпроса за антропоморфните богове (на едно място казва: „не си струва да се разсъждава много върху митически изказвани умувания“) и твърди, че божественото трябва да е неподвижно, вечно и мислещо; и да е като цел за всичко, под негово влияние съществата да се стремят към съвършенство, което ще рече – да постигат своята природа.

Книгата съдържа и речник на думите/понятия, които се употребяват по-често и са по-необходими – „едно“, „съществуващо“, „природа“, „материя“, „също и друго“ и т.н.
И често се напомня, че думите имат много значения и за да разсъждаваме правилно, трябва да ги отличаваме и винаги да сме наясно с кое от тях си служим.

 

2.

„Метафизиката“ е сборник. Но в него не влизат произведения на различни автори; а имаме достатъчно основание да мислим, че това са записки от лекции само на Аристотел.

Винаги човек се замисля какво значи „записки от лекции“ – дали това са записките на Аристотел, по които той е говорил пред някого, или пък на хора, които са го слушали. Това няма как да се разбере. Но във всеки случай мисълта на Аристотел е лесно да се разпознае. Ние нямаме основание да мислим, че тези неща не са негови; това са негови мисли.
 
„Метафизиката“ се състои от 14 т. нар. „книги“. През античността, като се каже „книга“, се има предвид нещо малко – около 30 днешни страници, което се е налагало от тогавашните материали. Не е могло да има по-дебели книжни единства от тези, затова една книга обикновено е била към 30-тина днешни страници.
 
И трябва да се отбележи, че вътре в тези 14 книги има места, които се повтарят буквално: което значи, че това е един сякаш набързо събран сборник. Някога може би хората не са го прегледали както трябва, за да видят какво може да се махне; но след като това нещо се е закрепило и е било преписано няколко пъти, то си е останало такова и през вековете във Византия, където книгата се е преписвала, никой не е посмявал да махне места от нея, дори и да е виждал много добре, както ние сега виждаме, че някои просто се повтарят. И така, тази книга е оцеляла през вековете, преписвайки се във Византия.
 
 
Аристотел не би се съгласил да говори за „метафизично чувство“. Според него метафизиката – ако изобщо се съгласи и с този термин – ще бъде това, за което той говори и в началото, а именно,„мъдростта“. Защото в началото той говори точно за това, за „софия“.
 
И казва: „А сега, след като сме изследвали други неща, примерно, след като сме направили един преглед на това, какво е природата и сме представили науката за природата“ – която всъщност е „физиката“ – „сега би трябвало да се занимаем и с т.нар. „мъдрост“ – какво знание е тя.“
 
И още в Първа книга е лесно да се види, че той говори за мъдростта („софия“) като знание за причините – главните причини за всичко. Още в началото той казва: „Мъдростта – това е някакво знание за причините и за началата. И може би за елементите – какво са те.“ И цялата „Метафизика“, която впрочем не е малък текст, се занимава точно с това: какви са причините за нещата. Та като говори за причините, той там – както и другаде, но там основно – излага своята знаменита теория за „четирите причини“. И казва, че има:
материална причина, тоест нещата са „от нещо“,
задвижваща – някой ги прави,
формална – имат някакъв вид, и
целна – те са заради нещо.
И това е едно от основните положения в неговата метафизика – какви са причините. Всички причини, които може да си представи човек, той ги разделя на тези четири категории.
 
 
Аристотел в никой случай не е неглижиран през средновековието; но зависи все пак какво ще наричаме „средновековие“. Има една схема на световната история, доста устойчива, от която и ние сме в известна степен зависими – това е западната гледна точка за историята. И когато се говори за средновековие, се има предвид всъщност западно средновековие – а именно, областта на, общо казано, римокатолическата църква. И трябва да се отбележи, че то свършва в онзи момент, когато тази църква губи няколко държави или няколко народа в западна Европа; защото се явява протестантството. Тогава свършва средновековието, а Ренесансът е нещо покрай това.
 
Значи, ако ще говорим за средновековие като за западно средновековие и оставяйки настрана Византия, България, Русия, въобще православния свят, в никакъв случай не можем да се съгласим, че Аристотел е бил неглижиран. Точно обратното – той е бил най-цененият философ.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
Разбира се, тези книги с голяма мъка стигнали на Запад. В началото съвсем малко от тях били преведени на латински, но после те узнали за останалото от арабите, които били много просветени в това отношение и познавали Аристотел, преведен при тях от гръцки; и се е започнало с преводи най-напред през арабски. Но полека-лека се стигнало и до контакт с гръцките текстове на Аристотел.
 
И примерно прочутият и най-авторитетен до ден днешен богослов на западната църква, Тома Аквински, който е живял през XIII в., изцяло построява своето богословие върху философията на Аристотел. Той казва: „Имаме едно откровение, то е от Бога, но когато трябва да мислим за нещата, да имаме понятия, най-добре да си служим с Аристотел.“ Това не се е случило на Изток. Тук не се е работело чрез Аристотел, а на Запад се е работело – значи той там не е неглижиран, а най-уважаван.
Разбира се, в началото са се четели Отци на Църквата, четяло се е Писанието, Августин без съмнение, но когато е започнал интересът към не-богословските науки, когато се е потърсил друг подход към знанието, по-светски, тогава те използвали като методическа основа книгите на Аристотел.
 
Там е работата, че това е една много трудна за четене книга. Но няма причина читателите й да бъдат специализирани и аз бих я препоръчал на всеки човек, който желае да се образова хубаво. Защото да се образоваш повърхностно е същото като да не се образоваш. А да се образоваш, това значи да се образоваш добре.
 
Как може да стане това? Чрез най-добрите книги. И Аристотел може да бъде поставен редом с такива автори като Омир и Херодот. Защо? Защото каквото е Омир за художествения разказ и каквото е Херодот за историческия, това е Аристотел за философския монолог и философското изследване. Тоест, той е един от тези големи автори, които поставят основите на всякакво човешко образование.
 
Следователно тази книга би трябвало да се чете от всеки, който иска да бъде добре образован. Че е трудно, трудно е, всеки ще се увери. Но е ценно. Защото всяка дума, която намираме в тази книга (ние затова се трудихме 17-20 години да я преведем), има огромна история: и преди Аристотел и още повече след него. Всяка дума там е била предмет на изследване. Буквално всяка…

[за радио „Алма матер“]

 

3.

С Аристотел и то точно в „Метафизиката“ се явява един възглед за предназначението и съвършенството на човека, който преди това не е съществувал в Европа и близкия Изток, а може би и никъде – това е чистият интелектуализъм.

Това е предположението, че човек може да постигне духовно съвършенство – „софия“, повече чрез мислене, отколкото чрез която и да било друга дейност. И не е чудно, а напълно логично, че богът на Аристотел, както той говори за него в книга XII, не е нищо друго, освен неподвижно и свободно от материя мислещо.

Затова той казва неведнъж и особено в Първа книга: „София – това е наука за причините; тя е способност да се преподава, а също и да се управляват правещите каквото да е; тя не е опит, а идва след опита и е по-висша от него; и изобщо при хората тя не възниква първа, а последна; и всички са по-необходими за телесния живот, но никоя не е по-добра.“

И тъй като главната задача на “софия“ е да познае съществуващото, то мъдър и съвършен е онзи, който знае какво съществува и по какъв начин.

Защо Аристотел, както изглежда, не е вярвал в безсмъртието на душата?

Причината може би е в това, че отделната душа, както говори за нея Платон в някои диалози, не е ценна с това, че е уникална. Всъщност тя и не е уникална, защото би могла да е душа и на един, и на друг, както следва от хипотезата за превъплъщението. Най-многото, до което тя може да достигне, както се разказва във „Федър“, е да се приобщи към знанието за вечното, което имат боговете. Но тогава защо й са преживяванията, натрупани през земните й животи?

Ето защо Аристотел не вижда полза от вярата във вечния живот на душата; но вижда полза и признава за добро вечния живот на ума, с който тази душа, както изглежда и от книгите на Платон, желае да се съедини.

В „Метафизиката“, макар и събрана дълго след смъртта на Аристотел, проучването на битието чрез изказани с думи понятия се представя като най-висша човешка дейност и смисъл на живота.

Така че тя стои в началото на това умозрително отношение към света, доколкото е изразено в текст; и значението й за този вид словесни произведения е подобно на това, което има Омир за художествения разказ и Херодот за историческия.

Тя показва важността на ума като способност да се работи с понятия; и ако ние се съгласим, че умът служи главно за това, ще имаме основание да я наричаме „най-умната книга в цялата история“.

[четено на представянето]

Димов. „Тютюн“

І. Съдържание

Част 1

Ирина е гимназистка в малкия западнобългарски град Х. Населението отглежда тютюн и работи в тютюневата фабрика, собственост на акционерно дружество „Никотиана“.

Ирина се влюбва в две-три години по-възрастния от нея Борис Морев, син на учител от гимназията. Борис се интересува от принципите на тютюневия бизнес; успява да си издейства среща със собственика на „Никотиана“ Спиридонов при едно от посещенията му в града (Спиридонов също е от Х.). Срещата е много успешна и Борис прави светкавична кариера във фирмата, за което му съдейства и дъщерята на Спиридонов – Мария. Двамата скоро сключват брак. Две години по-късно, след смъртта на баща й, Борис става генерален директор и съсобственик на „Никотиана“.

Ирина завършва гимназия и става студентка по медицина в София. Една вечер, на връщане от университета, тя попада на Борис, който я поканва в колата си и я завежда в огромната си къща. Става ясно, че Мария е тежко болна – не разпознава почти никого и се нуждае от постоянен надзор. Ирина става любовница на Борис. Това се случва към 1932-а.

Същевременно тютюневите производители и работници от град Х. и селата наоколо се готвят за съпротива срещу политиката на „Никотиана“, която ги застрашава с уволнения и намаляване на изкупните цени. Дейността им се оглавява от комунистите. В тази среда действат Динко – братовчед на Ирина и отдавна нещастно влюбен в нея, Стефан Морев (брат на Борис), евреинът-интелигент Макс Ешкенази, партийният лидер Лукан, тютюноработниците Шишко, Блаже, Спасуна, Симеон. Активистите организират стачка и демонстрация в центъра на Х.

Демонстрацията завършва с кръвопролитен сблъсък между работниците и полицията. Загиват бащата на Ирина, който ръководи полицейския взвод, и работничката Спасуна; арестувани са повечето от стачните лидери. Симеон умира от изтезания в полицията, а Стефан – от малария във варненския затвор. Преследваният от полицията Макс се е самоубил няколко дни преди това. Блаже, Шишко и Лукан издържат на изтезанията и са освободени.

„Никотиана“ се стабилизира благодарение на контактите на Борис в правителството, индустриалния елит и пресата. В годините преди войната Германия монополизира износа на българските тютюни, действайки чрез Немския папиросен концерн. Директор на Концерна за България и околните страни е фон Гайер, бивш военен летец. Експерти са потомственият аристократ барон Лихтенфелд и Прайбиш, чиито предци са били крепостни селяни на фамилията Лихтенфелд. Дейността им се наблюдава от госпожица Дитрих, агентка на Гестапо.

Борис заедно с вече възрастния, но крайно грижлив към външността си главен експерт Костов, се стараят да предразположат немците от Концерна с разни видове забавления. Борис намеква на Ирина, че е добре да обърне повече внимание на фон Гайер.

Отношенията им рязко се влошават. Ирина преценява, че Борис трудно би се разделил с нея и решава да употреби връзката им за своя изгода. Това се случва във Варна през септември 1939.

Част 2

България влиза във войната и окупира Беломорието. Ирина е станала любовница на фон Гайер, като при това има и множество краткотрайни авантюри.

Една нощ във вилата на Чамкория, където тя е сама с прислужницата си, неочаквано се вмъква Павел, по-големият брат на Борис. Той е активен деец на международното комунистическо движение, сражавал се е в Испания и е обучаван в СССР. След напрегнат разговор и проблясък на любовен интерес от страна и на двамата, Павел продължава пътя си към планината, за да се присъедини към един наскоро сформиран партизански отряд. Появяват се отново Динко (командир), Шишко (политкомисар) и висшият партиец Лукан. Има и нови лица – еврейката с партизанско име Варвара, която е влюбена в Динко, македонецът Ляте, двама дезертьори от царската армия – един майор и един фелдфебел-школник (Данкин) и млекарят Мичкин, чието внуче някога е получило безвъзмездна медицинска помощ от Ирина. Германия вече е нападнала СССР.

Годината е 1944. Мария Спиридонова отдавна е починала. Ирина е омъжена за Борис, но отношенията им са лоши и Борис пие все повече. Двамата заминават за Кавала, където „Никотиана“ е монополизирала изкупуването и манипулацията на тютюна. На остров Тасос Костов попада на едно деветгодишно гладуващо гръцко момиченце – сираче, и пожелава да го осинови. Момиченцето, което се казва Аликс, е болно от малария и след усложнения, настъпили може би и заради погрешно лечение, умира.

Червената армия наближава България. Окупационният корпус започва да се оттегля от Беломорието, а отношенията между немските и българските военни се влошават. Борис, който опитва да продаде складирания си тютюн на местен търговец, се разболява от малария и умира в Солун. В района действат гръцки партизани, разделени на комунисти и прозападни националисти.

Българският партизански отряд, който видяхме край Чамкория, се появява в окупираната територия за да проведе акция – взривяване на немски бензинов склад.

В разгара на акцията се появява цивилна кола, пътуваща за Кавала. В колата са Ирина, Костов, фон Гайер и трупът на Борис. Като лекарка Ирина е повикана да се погрижи за смъртно ранения Динко, който я разпознава. Отрядът успява да подпали цистерните, но мнозина партизани загиват, сред които е Шишко, който доброволно и съзнателно се жертва, за да прикрие отстъпващите си другари.

Фон Гайер е разстрелян, а Ирина и Костов са освободени и продължават пътя си. Кавала вече е завзета от група гръцки партизани-комунисти, подкрепени от български военни части, минали на страната на ОФ. След погребението на Борис, Ирина и Костов заминават за София, където са разположени съветски войски.

Домът на Мореви се използва като щаб на отечественофронтовската армия. Там е настанен и Павел, сега генерал-майор. Ирина разговаря няколко пъти с него и го моли за съдействие да напусне страната. Павел отказва, но се съгласява да я заведе с колата си до родния им град. Двамата се разделят с усещане за несъстояла се любов.

9 май 1945 г. заварва Павел в Словакия, вече като генерал-лейтенант. Същия ден той получава писмо от бившия партизанин – сега подполковник – Данкин, от което научава за самоубийството на Ирина.

 

ІІ. „Тютюн“ преди и след преработката си

Книгата е достатъчно голяма още преди преработката, след което е увеличена с около една трета. Но и в първия вариант, по който пиша, тя е 600 страници в изданието от 1993 – поне колкото „Бесове“, или малко по-голяма.

 

ІІІ. Класовата борба

Следи се действието в две общества, които са във вражда („антагонистични“) и които се преплитат поради роднински, семейно-любовни или служебни връзки между героите. Показани са конфликти между техни представители, не само индивидуални, но и колективни (сблъсъци на демонстранти с полиция, сражение на партизани с немска военна част).

От една страна стои ръководството на „Никотиана“, тютюневи босове, индустриалци, висши чиновници, представители на немския бизнес, армия и тайни служби; от друга – тютюноработници, работнически и партийни (комунистически) лидери, партизани. Главните действащи лица идват от средната класа в провинцията: Ирина е дъщеря на старши полицай, а братята Мореви – на гимназиален учител, и то по латински, което го доближава до по-високата интелигенция.

 

ІV. „Тютюн“ като епос и трагедия

Епическият елемент в романа е в представянето на сблъсъка на индустриалната и политическа върхушка („олигархия, естаблишмънт“), подкрепяна във втората част от представителите на хитлеристка Германия, срещу работническата класа, предвождана от българските комунисти, зад които стои СССР.

Животът на Ирина протича като трагедия. Тя е единствена дъщеря на патриархално семейство, малко затворена, честолюбива. Напусната от първата си любов, тя не отговаря на ухажванията на състудентите си от Медицинския факултет.

Повторната й среща с Борис, когато той вече е богат, изглежда като щастливо, но рисковано продължение на ученическата й връзка. Тя се съгласява да стане любовница на семеен мъж, чийто брак се е разпаднал нещастно и не по негова вина, но не може да бъде законно прекратен. После привиква да разполага с пари и удобства, доволна е от приобщаването си към столичния елит. И след това сама решава от любовница на първия си и единствен дотогава мъж да стане почти независима, скъпо платена компаньонка.

След катастрофата на предвоенния и прогермански елит тя се опитва да запази положение сред силните на деня чрез девера си Павел, но не успява. Самоубийството й съвпада с капитулацията на Германия и края на войната.

 

V. Героите на Димов и законът на историята

Димов мисли за нравствената (той пише „духовна“) смърт преди физическата, а може би, макар да не го казва изрично, и за „духовно“ безсмъртие (саможертвата на Шишко). Също за „стар“ и „нов“ свят, като отмирането на стария свят – този на олигарсите и националистите като Борис и баща му – се представя като справедливо и същевременно необходимо (неизбежно).

Ако героите на романа успеят да проумеят посоката на историята и нейната справедливост, те биха се жертвали за „новия живот“ и така биха избегнали „духовната смърт“.

Димов често казва, че този или онзи герой е „съзнал“ или „не е съзнал“; че е „знаел“ част от истината, но пък „не е можел да знае“ други неща – останалата част от истината. Способността за „съзнаване“ на историческия закон може да бъде скована от пороци – сребролюбие, сладострастие, властолюбие, фанатизъм, сляпо покорство пред установения ред.

*

[15 март, 2013]

17 Велинг окт 2014

Литература и живопис

1.

[Литература и живопис]

Ползата от художествената литература (независимо дали разказва за измислени или действително случили се неща), се намира в това, че тя позволява да се създаде образец за красота, който не може да бъде надминат в действителността. Това не е по силите на никое друго изкуство, освен може би на живописта, когато тя е иконопис.

Защото достъпът ни до човека минава през сетивата, чрез които чуваме и виждаме. Останалите само потвърждават сведенията от тези две (приспособяват се към тях). Главното, което чуваме от човека, това са неговите думи; а същественото за зрението е лицето и още повече очите на другия.

Когато изработваме „истински човек“ чрез литературата, го правим преди всичко чрез думите, които му приписваме; и също и с това, че не го оставяме да говори нищо лошо. А е крайно трудно или невъзможно да срещнем човек, който не говори нищо лошо.

Но освен това има хора, които виждаме, без да чуваме – било защото не се е случило да говорим с тях или защото ги знаем само от снимки.
Тогава очите им са онова, от което можем да узнаем, дали те са подобни на героя, който ни служи за образец. Ако се вгледаме в снимките на дори най-красиви хора и видим очите им, ще се убедим, че очите на нашия образец не биха могли да са такива – той не би могъл да има такъв поглед. Защото в погледа на всеки човек без изключение има следи от нещо недобро.

Това не е така в иконописта, където художникът се съсредоточава върху очите и там следите от недоброто са избегнати. Така че само иконописта може да покаже нагледно образеца, който се създава чрез литературата.

 

2.

[Слово и приятелство]

Свободата в приятелството е подобна на свободата на словото.

Човек е свободен в словото само ако може да говори и неща, които не са „разрешени“. Но за да е способен да ги говори, той трябва да може и да ги мисли. Значи свободата на словото започва в мисълта; и ако се роди там, тя няма да остане скрита.

Така и с приятелството. Ако си приятел само с такива, с които това е допустимо (разрешено), това ще значи, че не си приятел и с тях – защото не си ги избрал свободно, а само се „задоволяваш“ с компанията им. Така че за да бъдеш приятел на когото и да е, трябва да си способен на приятелство и с „неподходящи“ („неблагонадеждни“, „непотребни“); а това ще е възможно, ако си поставил приятелството над властта и удобствата. А това също се случва първо в мислите.

Така че не е трудно да узнаем какво се случва в душата на конформиста – само разрешеното.

 

3.

[Ум и очи]

Голям успех във войната със злото е да се убедим в неговата грозота. Защото тогава няма да имаме нужда и от въздържание, тъй като човек не се въздържа от грозното, а просто го заобикаля, тъй като се отвращава от него.

Изобщо въздържанието е слаба позиция в битката, тъй като е чисто отбранителна. Човек си казва: „Приятно е, но се пазя.“ Обаче приятността е силно оръжие и ако срещу него нямаме друга защита освен убеждението, че трябва да се пазим, тогава най-вероятно ще загубим.

Поради това е необходимо през приятния вид да се забележи грозотата, а това не става иначе, освен с погледа на ума. И ако умът успее да забележи онова, което не е видимо от пръв поглед, значи той е преодолял съпротивата на очите и тогава те ще следват него, а не той тях.

Коментар:

Е, може да се тълкува различно. Но все пак трябва да се мисли за разликата между видима и невидима приятност. Дори въз основа на „Пирът“ примерно, и той помага. Защото и там се казва, че законите могат да са приятни (в смисъл на красиви). При Ева имаме видима приятност, която я привлича да наруши закона, да се откаже от невидимата. А тя винаги е свързана с повърхността и цвета, това веднъж го говорихме тук. Повърхността е приятна, когато е гладка и светла (ярка). Това е знак за телесна младост, свързана с плътската любов. После идва и вкусът (на нещо току-що узряло). Харесването на тези неща означава интерес към временното (преходното) и по-точно към „цветущия“ му момент; но той винаги бива последван от скръб поради отминаването му. Затова и получава, каквото е искала – време и преходност.

 

4. 

[Грехопадение и свобода]

А разказът за грехопадението се отнася към свободата по следния начин.

Когато на Адам и Ева се казва: „Не яжте, защото ще умрете“, това е буквално вярно – те наистина умират, макар и след няколкостотин години. Но и в „Илиада“ Ахил много пъти е предупреден да не прави някои неща, тъй като ще умре; и той все пак ги прави като при това изрично отговаря, че така предпочита.

Значи смъртната опасност, дори когато е сигурна, не ограничава свободата на човека – той пак може да постъпва, както предпочита.

Когато Ахил избира да умре, той го прави заради честта – защото на него му съответства да е герой, който извършва подвиг и поради това умира.

Ева пък избира да яде заради живота, който тече. Тъй като в градината те имат всичко, но им липсва времето; а времето означава да извървиш път и така да добиеш опит. Ето защо тя е постъпила човешки, като е избрала да яде, а и Бог с благостта Си й е позволил да го направи, след като я е предупредил.

 

5.

[Хората и дяволът]

Във времето на земния живот между хората се явяват разлики, на които може да се придаде различен смисъл.

Дяволът се грижи всички разлики да бъдат сведени до една – „един има, а друг – няма“.След това внушава на имащия да види имането си като оценка за личността си и да презре нямащия; а на нямащия – да обвини някого за нямането си и да го намрази.

Така двамата влизат във вражда с всички хора, но също и с Бога, защото или не Му благодарят за нищо, или дори Го мразят.

И така дяволът ги прави подобни на себе си.

„Към София“, гл. ІV-V

1.

Придвижвахме се към Акропола.

– Колко е величествено! – каза тя.

Вървяхме по “Дионисий Ареопагит”. Заобикаляхме, защото й казах да върви по големите булеварди, за да не се объркам и аз.

– Какво гледаш?

– Колоните отсреща.

– Това е храмът на Зевс Олимпийски.

– Хайде да идем дотам.

– Стела, там няма нищо за гледане. Това са едни колони. Много добре ги виждаш и оттук.

– Искам да постоя при тях. Да идем.

– Това е излишно обикаляне. Освен това е горещо, а там няма никаква сянка.

– Нали сме тук, за да ходим, да гледаме древностите.

– Аз нищо не мога да гледам. За мен е по-добре да седя и да пия нещо студено. Ето тук, до арката трябва да има едно място. Остави ме и отивай сама.

– Давид, аз предпочитам да вървя с теб.

– Тогава остави камъните и да продължаваме. Освен ако не искаш да пием нещо. Тоник, да кажем.

– Не сме дошли тук, за да седим по масите.

– Не забравяй, че ходенето ме затруднява.

– На теб май ти е скучно да излизаме.

– Разбира се, че ми е скучно. Този град ми е омръзнал. Ако ме беше оставила с очи, щеше да е друго.

– А ти защо се натискаше да ме целуваш? Нали се бяхме разбрали?

– Съжалявам, че те целунах.

Тя млъкна.

– Съжаляваш?

– Да. С теб е безполезно да се общува. Ти непрестанно говориш и то излишни неща. Скучна си. И си дебела.

– Какво?!!

Може би прекалих. Тя се ядоса. Трябва да внимавам.

– Аз ли съм дебела?

– Стела, извини ме. Горещо ми е и се уморих от ходенето. Боли ме… кракът.

– Защо говориш така с мен?

– Извини ме. Много съжалявам.

– Действително ли така мислиш?

– Не!

– Ако искаш, да те оставя да пиеш тоник.

– Не, Стела, не! Да вървим при колоните! Където кажеш!

– Нали ти ми рева снощи, че си щял да умреш, ако не ти дам?

– Аз. Никога повече няма да те обиждам.

– Ще видим..

– Никога. Стела, как може изобщо да ми обръщаш внимание? Ти си…

– Какво?

– Красавица.

– Друго?

– Богиня…

– Добре, да вървим тогава. Дай ръка.

Разбира се, тя няма как да е дебела. Най-малкото защото се мени. В Н… на закуската беше доста слаба. Затова пък предната вечер на Бялата кула… уффф… Да, наистина имах чувството, че ще умра. Макар че това се случва понякога независимо от жената. Надявам се да не чете всичките ми мисли. Сега сигурно гледа към храма. И ме влачи много бързо.

Докато Павел ги чакаше в Атина, душата му се изпълни с възмущение, като гледаше този град, пълен с идоли (Деяния 17:16)

 

След два часа доближихме входа на Акропола.

– Колко хора! И маслини! Дали са стари?

– Към стотина-двеста години. За маслина не е много.

– Бързо ли вървя?

– Бързо. Ще падна някъде, не мога да те следвам.

Тя отвори ръката си. Досега ме държеше за китката.

– Стела! Къде отиваш?

– Ще вървя по-напред.

– А аз? Как ще ходя без тебе?

– Няма страшно. Върви си направо.

Какво прави? Не може да ме остави да ходя така като сляп. А аз съм сляп.

– Стела, къде си сега? Ах! Какво ще правя?

– Виж ме!

Тя вдигна ръка. Беше няколко метра по-нагоре, до будката за билетите. Виждам я?

– Върви напред. Купила съм билети.

Тя е на няколко метра пред мен и нагоре, а гласът й идва някъде отляво. Но все пак я виждам. Прогледнал съм. Да, това са Пропилеите, обичайната тълпа. Тя се катери към входа. Аз забързах, блъснах се в нещо, не разбрах какво, и тръгнах по хлъзгавите плочи. Тя беше горе, обърна се и пак вдигна ръка.

Да, виждах я, но това виждане беше различно, не като преди ослепяването. Първо, виждах прекалено добре, много по-ясно от обикновено. Сега бях без очила – не съм ги слагал, откакто се настанихме в “Артемида”. А различавах лицата на хората от десетки метри. Това не е обичайно за късоглед човек. Но пък се блъсках в тела, които ги нямаше, и чувах гласове от места, където не виждах никого. Спъвах се в камъни (или стъпала?), които не бяха там. Трябва да я доближа.

– Стела!

– Тук съм.

Тя ме хвана за ръката, без да се доближава. Беше на няколко метра от мен. Но това беше нейната ръка!

– Какво се случва? Аз виждам ли?

– Това не е зрение. Ти се досещаш. Представяш си. Помага, но не е точно. Ще трябва да те държа.

– Но все пак виждам. Това е Партенонът. И храмът на Нике. И морето. Виждам града. И Химет.

– Представяш си ги много добре. Но това не е зрение.

– Все пак по-добре от нищо. Как е станало?

– С добро поведение.

– Подиграваш ли се?

– Не знаеш ли за Стезихор и Елена?

– Знам. Виж я ти! Лекции ли ще ми четеш? Значи виждам, защото ти се извиних, така ли?

– Добре е да си любезен с мен.

Интелигентка. Знае за Стезихор и Елена. Сега е по дънки и оранжева риза. А, и с очилата!

Седнахме в храма на Нике.

– Стела, как изглеждам?

– Отлично. Сега, като отслабна малко, имаш изтънчен вид. Както ти подхожда. Красив си, Давид. Като произведение на изкуството. Като Адонис.

– Като Адонис ли? Откъде ти хрумна?

– Знам какво говоря.

Знаела какво говори? Кожата ми настръхна. Не, това място не ми харесва. Предложих да слизаме.

– Как да слизаме? Едва се качихме! Ами Партенонът, ами онова отсреща със статуите?

– Не, не, не. Друг път. Утре, ако искаш, ела сама. Тръгваме.

– И какво, да се прибираме в хотела? Давид, защо ме мъчиш така? Искам да разглеждам. Да слезем поне долу, при онова храмче.

Слязохме на агората. Тя прескачаше плочите с надписите за липсващите сгради.

– Откъде ти дойде на ума за Адонис?

– Какво пречи да знам няколко имена? Митологията ми беше интересна. Кун го знаех наизуст. Какво само ме проучваш? Седни тук, при колоната. Ще обиколя храма.

Тя тръгна покрай стената на храма. Наистина, виждам ли я? Това друг вид сетиво ли е? Или само представа? Много е красива. Средна на ръст и все по-малка, като се отдалечава. И слаба, някак крехка. Може би наистина тежи четиридесет и осем килограма.

 

***

 

Аз станах и тръгнах към стълбището.

– Къде отиваш?

– Качвам се горе.

– Давид, какво искаш?

– Знаеш какво искам.

– Значи искаш да ме убиеш? Все ти е едно дали ще живея, или не?

– Ти си жена като всички други.

– Какво значи това?

– Че можеш да легнеш с един мъж и пак да бъдеш спасена. Кръщението не е магия.

– Искаш да спиш с мен?

– Точно така.

– И след това ще ме кръстиш?

– Не.

– А ще се ожениш ли за мен?

– Не.

– Защо? Нали ми го предлагаше?

– Мислех те за жена като всички. Само за жена. Но ти си демон. Жена си, но си и демон. Не мога да се оженя за теб.

– Отказваш се от мен, защото искаш само да ме?… Защото ти трябвам само за леглото? И после ще ме оставиш?

– Да.

– Ах, Давид! – извика тя. – Предател! Гад! Нищожество! Мразя те!

Не смеех да помръдна. Бяхме на етажа. Тя се обърна и удари с ръка вратата на асансьора. Вратата рухна в шахтата, като че беше от картон. Погледна ме. Беше малка, бледа и трепереща. Очите й бяха огромни.

– Няма да ме видиш скоро.

Гласът й идваше отдругаде. Огледах се. Вратата на стаята беше отворена. Изтичах вътре. Нямаше я.

– Стела, Стела! Къде отиде? Ах!

Всичко се обърка. Не очаквах, че ще избухне. На етажа се появиха едновременно няколко души от персонала.

 

Като във всяко бурно събрание имаше различни мнения: един предложи девойката да се изгори жива, друг посъветва да се хвърли на дивите зверове, трети искаше да се разпъне на кръст, а четвърти настояваше да се изтезава до смърт.

– Просексте, кирие, сас паракало… по-по-по, Христе му.. ти ехи гини едо… епесе и порта като… пос ине динатон…

Хората се събраха пред шахтата.

Тогава един от тях, след като стихна шумът, почна така със спокойна реч: “Не подхожда на правилата на нашия отред… да се отнесем жестоко и извън границите на простъпката… Затова нека решим да го заколим утре и като извадим всичките му вътрешности да зашием в търбуха му голо момичето, така че само главата му да се подава…

Нямаше какво да правя там. Влязох в стаята. Беше празно.

Хм. Изчезнала е. Тръгнах да оглеждам стаята. На балкона? Не. И на двора я няма. Вторият етаж е, но какво й пречи… В стаята няма къде да бъде. В банята? Натиснах рязко вратата. Не! И тук я няма. Отворих все пак и гардероба. Наистина е излязла.

Къде ще иде?

Тя беше по природа безсрамница, но сега, разярена от обидата, ако и заслужена, прие всичко издълбоко…

Оф, как се обърка всичко. Почти бях измислил какво да правя. Измислих го на стълбището, докато се качвахме. Тази жена трябваше да бъде моя. Но трябваше да намеря подход. Мисля, че усетих как да пристъпя.

Тя иска да пътува, нали, да се забавлява на море и по камъни. Може и в музеи да поиска да влиза. И да пуши вечер по кръчмите. Добре. Аз за нея какво съм? Един случаен компаньон. Ами, компаньон. Даже партньор не мога да се нарека. Къде партньор… Някакъв си там познат. Безличен. Не го запомняш с нищо.

Просто жените не обичат да почиват сами. Трябва да има някой, който да се върти около тях, да слуша… какво ли не… Да изпълнява разни искания, разбира се, ненужни, глупави, безполезни. Да им угажда. Иначе за тях той е безинтересен. Може да бъде сменен  винаги. По принцип.

Но ето, когато има конкретна почивка и някакво всекидневие, програма, тогава има и определено лице, едно същество с два крака, ето този индивид и практически не е удобно да го сменяме. Сега това бях аз.

Защо пък не? Но и аз мога да поискам нещо. Да. Всичко има някаква цена. И какво е това за нея? Има ли тя някакви задръжки? Убеждения? Нещо да я спира? Тя просто ме разиграва. Забавлява се с мен от скука. Надсмива ми се. “Няма да ти дам”. Офф. Не, тя трябва да даде. Аз мислех да го поискам още днес. Още тази нощ. На кораба. Щях да взема билети за ферибота за Крит, за каюта. И тя щеше да каже: “Защо пък Крит, нали щяхме да ходим другаде?” И аз щях да й кажа: “Не ти ли е все едно? И там има море”.

И вечерта щях да заключа каютата. М-да. Впрочем може би не. Не, щях да й кажа в салона, докато пием нещо, а тя си хрупа чипса. Не, тя не яде чипс, значи ще е нещо друго. Щях да кажа: “Тази нощ…  Защото иначе няма да получиш нищо. Няма да те водя никъде. Иначе просто купувам билети обратно за София и сбогом. Да те кръщава друг. И си търси мъж. Не ти трябвам аз, нали?“ И почивката й щеше да пропадне. И тя щеше да си каже: “Е, щом е за това…” И…

Аз се изправих и погледнах през прозореца. Сърцето ми пропълзя нагоре и стигна гърлото. Къде отиде!!? Ах, колко е отвратителна! Измами ме! Подигра ми се! Нищо не й струваше! Нищо!! Сега къде ще я търся? Боже! Колко е коварна!

Сега относно кръщението. Разбира се, за нея това нищо не значи. Това е просто приумица. Чула, че някои се кръщават. Ходят в неделя на църква. Любопитно й е. За нея това е като да се запише в курс по йога. Ще се кръсти, после ще каже някому: “Аз се кръстих еди-къде си и съм вече християнка”. И след това… М-м, пак ме прихваща.

Да, много ще й подхожда. Може даже да се разплаче, че еди-кой си й станал кръстник, но не я обича и й е обърнал гръб, и не говори с нея, и кой го знае къде е…

Тя в църква? Смешно. Представих си я как отива за изповед, през двора на храма, където ходя обикновено. Минава през вратата на оградата. Висока е. Или по-скоро средна. В нещо тъмно, с дълга пола… Гледа точно напред и надолу, не се усмихва… Какво ли ще говори. Ще лъже сигурно. Не, няма да лъже. Защото е безсрамна. Ще си каже всичко. И какво от това? Хм. Всъщност възможно е. Да оставим това.

Или до стената отдясно, срещу иконата на св. Стефан, заедно с другите жени преди причастие. Гледа към царските врата… Може би към Богородица с Младенеца. Отслабнала е. Лицето й е удължено. Свещеникът казва: “Со страхом Божим… ”, тя навежда очи надолу. И е с покрита глава. И без червило. Бледа е. Но тук няма нищо необикновено. Тя изглежда нормално. Добре. Даже по-добре от всички… Не!

Тези представи с църквата не вършат никаква работа. Тя не може да бъде там. Тя е… просто развратница. Абсолютна. Защо не я хванах поне веднъж в лъжа? Нима наистина не лъже? Това е толкова подло!

Брак ли? С нея не може да се издържи дори едно денонощие. Дори… по-малко. Това ще бъде непрекъснат… и… случаят е ясен, съдбата на онзи човек е известна, пък и не само неговата, няма какво да се добави. Само безумец би отишъл в църква с тази жена. Тя с бяла рокля? За мъжа й трябва да има готов ковчег.

Всъщност аз го разбирам много добре. Той е бил точно като мен. Обърнал се е и я е видял. И си е казал: “Отивам и я намирам. Където и да е. Ако ще да е… под земята. И й казвам: Остави това настрана. Да. Искам с теб. Без никакво прекъсване. До полудяване и смърт.” И това е било още първия път. Трябвало е да умре още тогава. Но тя си го е оставила като играчка. Ах!

Тя би могла да го прави навсякъде. Примерно пред асансьора. Разбира се, с друг. И след това да ми каже (на мен): “Хайде да идем на разходка”. И да върви цяла нощ без да гледа накъде, да държи цигара и да мълчи. И на другата сутрин да седне на масичка край морето, да наклони глава, да се усмихне и да каже: “Оздравяваш ли? Колко си хубав.” Но няма да даде. Защото е чудовище!

Колкото и да е порочна, в нейното поведение има логика. Да предположим, че тя ме обича. Разбира се, това е немислимо, тя не ме обича, аз за нея съм никой, но да предположим само за миг. Тогава тя би могла и да ме иска за кръстник. Тя се нуждае от кръщение. При нейната биография… Но и да не беше това, какъвто и да е бил животът й, тя се нуждае. Ако я кръстя, тя е свързана с мен цял живот. Това е.

Но може и друго. Ако ме обича… повтарям, това е невъзможно, но да го допуснем само заради разсъждението. Тогава тя може да се откаже от кръщението и да се омъжи за мен. И така ще се погуби. Това ще е безумно, но тя е безумна. Значи… да, противоречие няма.

И остава третата възможност, която предлагам аз. Да не се обвързваме. Защо са тези ангажименти? Не може ли да се живее спокойно, без драми. Без да се чупят врати на асансьори. Без сватби и кръщения. Без… мм… тези обряди. И без “казвам, че никога… или завинаги…” Не. Просто отиваме в подходящо помещение, апартамент, стая или каквото там да е и… Да. Точно така. Това е най-доброто. Най-после разбрах какво искам.

Услышит тя Господ в ден печали, защитит те име Бога Яковля. Послет ти помощ от святаго и от Сиона заступит тя. Помянет всяку жертву твою и всесожение твое тучно буди. Даст ти Господ по сердцу твоему и вес совет твой исполнит. Пс. 19: 1-3

Бях пред асансьора с липсващата врата. В правоъгълника бяха кръстосани две жълти лепенки с надпис “просохи”, а отпред имаше и шкаф. Върнах се в стаята. Раницата беше там, вещите й, всичко. Излязла е просто ей-така. На масата имаше лист, сигурно инструкцията в случай на пожар. Беше обърнат и с нещо написано на бялата страна. Прочетох го:

“Мариан, ако желаете да получите, каквото искате, елате в неделя, 23 март, 21 ч., на остров Делос, на пристанището.” Погледнах си телефона. Беше неделя.

Как ще стигна в девет на Делос? Сега е дванадесет на обяд. Погледнах разписанието на летището – а, има един полет за Миконос в пет часа. Значи не е изключено. Дано има места.

На летището се оказа, че места има. Много добре. Сега остава да намеря и кой да ме закара до Делос. Пред изхода за самолета имаше към двайсет души. Огледах се. Тя седеше на последната пейка вдясно, открая.

– Стела! Ти си тук? Защо избяга?

– Да ти правя компания в стаята ли?

– Защо не ме почака да вървим поне заедно?

– Давид, защо да говорим? Намерихме се, нали? Седни и си мисли за нещо.

Права е. Както казва Креон в “Антигона”: “Сега не аз ще бъда мъж, а тя…”