Архив на категория: за хуманитаристиката

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.

Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

Атина

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

Невски

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

слушай да видиш

За историята и всичко останало

- Добър ден на доц. д-р Николай Гочев от Софийския университет, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча за този скандал, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този наш разговор; дано да им бъде полезен. Та аз не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато Вие ми зададохте този въпрос, прегледах интернет и видях в „Гугъл“ какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в Министерството на образованието – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и е казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против това, което става, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

- Група граждани…

– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам Ви, че това не е единственият случай, от личния си опит знам и за други, и то не един – повече са.
А кое е тук тревожното? Имаме група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, и то според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, техните имена, титли – всичко се игнорира, и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, той непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

- Да… Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

– Да. Във връзка с тази тема, но и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле: на мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, наистина вярват, че те са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – те просто не са улучили истината. Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съществуват съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем коя е историческата истина, и доколко можем да я знаем. Това е много тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е много сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем тези неща в историята, които са сводими до цифри – и то доста добре. Примерно, кога някой е роден и починал, кога някой е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил; или не е разполагал с документ; или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто ще се каже: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е много тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо е започнал да следва точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; а по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и това е част от историята. Така че да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как трябва да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които ние не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и на общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Значи трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят или да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но само въз основа на вярата. И ако някой случайно не приема началата на вярата, той повдига рамене и се оттегля, и казва: „Това си е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат. Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

при ЯвД 62

- Да, дори да са противоположни.

– Да. Защото не може по необходимост да се докаже истина, така че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Но и не може да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И в това тъкмо е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват не математически, не по дедуктивен път, а чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, те малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина е въпрос на спор.

- И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; най-напред, самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не съм в състояние да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а по друг начин, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и който бива подтикван да промени текста, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще бъде един записвач – на онова, което някой му разпорежда. А това е много тежко. И в такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

- Истинските автори…

– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети – и в СУ, а предполагам и другаде – които са се занимавали с това. Защото знам като автор колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше, както виждаме и с подкрепата на министъра, че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

- Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. Защото в страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо не е добре. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани, нали? Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“ Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

- О. Сергий Булгаков, мисля, казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

сериозно ли г

– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и самия себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

- Точно така.

– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който непременно трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората и казват, и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за българския народ винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ. Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин, който говори за своята родина – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява.
Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

- Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише, а не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове аз ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

сериозно ли в

– Аз не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би дори екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. Това раздвоение е неизбежно. Защото той е хем тук – и някакси е със своите и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

- Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

– Тази работа, да се упреква България, тя е много стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, българският народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и на религиозна основа.

при ЯвД 29

- Защо?

– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – като царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим. А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православната Църква. Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

- Много Ви благодаря за този разговор!

въпросите зададе Явор Дачков

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/nikolaj-gochev-govoreneto-protiv-rodinata-e-opasno-za-choveshkoto-zdrave

(30 юни, 2019)

*

добавка от 8 юли:

Когато се говори за „народ“ обикновено става дума за множество хора, които от стари времена говорят един и същ език, и имат (или са имали) държава. Изглежда, че в значението на думата „народ“ е включена и „държавата“, тъй като иначе се употребяват други думи – „племе“, може и „етнос“.

Не е много полезно да се мисли, че „народът“ е някакъв факт, с който тъй или иначе си имаме работа и който е налице независимо от волята и действията ни. Народите се създават (точно „създават“, а не „възникват“); и може би не е невъзможно да бъдат унищожени. Някои етноси са изчезнали, защото не са имали държава или са я загубили; или пък защото не са имали писмен език. Лесно е да се посочат имена на изчезнали етноси, тъй като книгите на старите историци изобилстват с тях.

Че народът не е сигурна даденост личи и от това, че е мъчно да наречем всяко събрание от хора „народ“, макар да имат държава и общ роден език. Причината, е че хората, събрали се на едно място, се държат по различен начин в зависимост „вида“ на онова, което вършат заедно. Така че – по какъв именно начин хората „са заедно“? Те могат да са „заедно“ като народ, но могат и иначе. Интересно да се види как се наричат тези начини.

Когато отиват в храма и са там, докато трае службата, а и след нея, хората общуват помежду си по един начин и впрочем точно тогава биват наричани „народ“, което се казва изрично и в течение на самата служба. Когато са в театъра и тече пиесата, те са „публика“. Когато са на стадиона и има футбол, те пак могат да бъдат наречени „публика“, но не изглеждат така, както когато са в театъра. Когато са в университета, са общност от преподаватели и студенти (може би „колегия“). Когато протестират пред парламента, са „граждани“, а когато излизат на „манифестация“ по случай 1-ви май, са „трудещи се“. Когато отиват на избори, са „гласоподаватели“. Когато ползват услуги, са „клиенти“.

Понякога те биват наричани не според това, което правят, а защото някой ги определя някак. Тогава могат да бъдат наречени „нация“, „европейци“ или „човечество“.

Изглежда, че народите съществуват затова, защото действат като народи, а не защото действат като публика, зрители, клиенти и пр. Това показва, че народът може да бъде унищожаван не чрез буквален геноцид, а като му се предлага да действа по друг начин (не като народ). Това става чрез въвеждането на условия за тези други начини „хората да са заедно“ и изтъкване на техните достойнства и облаги; и наред с това, чрез премахване на условията той да действа „като себе си“.

научен 2

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

стр 1

СтЛ корица 2

Старогръцката литература. Диалог

[2 май 2019, конференция на ФСлФ]

Университетски учебник по литература
във формата на диалог

Предисторията на написването му

От учебник по старогръцка литература за университетите у нас отдавна имаше нужда.

Може да се забележи, че такива книги – имам предвид тези, които се приемат като основни помагала – се появяват веднъж на 50 години. Първият учебник, написан от професионален античник, е този на Ал. Балабанов от 1914 г., който след това е преиздаван два пъти (1917, 1931). Включва и римската литература (както се вижда и от заглавието му – „Класическа литература“), а старогръцката част е 120 стр. [(160 в третото издание)]. Така че той е сравнително малък и е добър за гимназиите, но не е достатъчен за студентите, а още по-малко за хора, които биха искали да разполагат с едно подробно изложение по тази тема.

Следващият е преводен – това е този на съветския учен Йосиф Тронски. Писан е в годините на ВСВ, и е преведен от Георги Михаилов през 1965. Той е университетски; нарича се „История на античната литература“ и гръцката му част е към 300 стр. Библиографията съдържа преводи на авторите на руски и български, и някои по-важни обзори на литературата (8 за гръцката литература).
Издавани са и други преводни учебници – тези на Кохан (1947, а и преди това) и на Радциг (1969) – но те и двата стигат до края на V в. пр. Хр., и включват само поезията. При Тронски обаче я има прозата, а също и елинизмът, и след това едно кратко представяне на Римската епоха, което завършва с Лукиан и романа. Така че неговият учебник е най-пълен, и затова дълго време беше основно помагало.

Заслужава да се спомене и книгата на Конст. Величков „Гръцка литература“, издадена през 1914 г. [след смъртта на автора (1907)] в пълното събрание на съчиненията му, под редакцията на Ив. Вазов. Тя е писана по времето на учителстването му в Солун в началото на 90-те години на XIX в. Като първи опит е добра, но е писана въз основа на други учебници (а не въз основа на самите автори), както и самият Величков отбелязва в едно свое писмо от същото време.

Потребност от замяна на книгата на Тронски се почувства още в началото на 1990-те, тъй като тя беше писана от марксистка гледна точка и смяната на идеологическата обстановка веднага ѝ придаде архаичен вид.
В нашата специалност стана дума за това, и проф. Богданов предложи на двамата си асистенти, единият от които бях аз, да се заемем с изработката на нов и голям (което значи стандартен и академичен) учебник по предмета. Но той не само, че не беше написан, но дори не беше и започнат. Може би всеки от нас е бил натоварен с други, по-специализирани или просто странични занимания; а от друга страна, наистина е трудно да се напише такава книга, тъй като материалът, който трябва да се познава, е огромен, а изследванията са необозрими. Самият жанр – „История на старогръцката литература [от Омир до края на класическата епоха, или до края на античността или дори до по-късно]“ – е поне на 200 години.
И така, 22 години по-късно, в края на 2017, внезапно се замислих за формата на този учебник (а че един ден той трябваше да се напише, знаех). Тогава ми се стори, че чрез него би могло да се разкаже как е най-добре да протичат учебните занятия по предмета. Защото с годините бях стигнал до един начин на преподаване, който се различава от този на предшествениците ми: със сигурност е различен от подхода на проф. Богданов, а предполагам, и на по-ранните колеги.

Диалогът и неговите части

Участниците (или героите) в диалога знаят за тази литература повече, отколкото това е вероятно да се случи в университетското всекидневие. Те са 12 души – пет мъже и седем жени на различна възраст (20-28, 31, 44, 53). Още от първата страница се забелязва, че имената им са древни: някои са гръцки, други – латински, а трети – тракийски и дори персийски.
Разговорът трябва да продължи 24 „дни“. В крайният текст обаче, който предстои да излезе, дните са 16. Причината е, че все пак не успях да напиша книгата до края, който трябваше да бъде поне краят на античността; а стигнах само до началото на християнската ера, значи до края на т.нар. елинизъм.

Освен 16-те „дни“, диалогът има и други части. На първо място – „епизодите“. Те са осем, значи епизодът е по-голяма част от „деня“. Могат да бъдат за литературен вид или епоха, и са съответно „епос“, „лирика“, „трагедия“, „комедия“, „историография“, „реторика“, „философия“ (всичко от полисната епоха), и накрая – „елинизъм“.
Както някой би предположил, между епизодите има части, наречени „стазими“. Стазимите се отличават с това, че не са за жанрове, а и темите им излизат от „основния курс“, който се образува от епизодите. Те също съответстват на някои действителни курсове, а именно: „Интелектуалците през античността“, „Античността в художествената литература“ и „Класическо образование и идея за класическа древност в България“. Има и един четвърти, който не е литературен и дори не е за текстове, поради което е включен в друга поредица части, наречени „парабази“.
Парабазата е термин от комедията. Това е, когато хорът говори не като тази група комедийни персонажи, която участва в действието, а от името на автора. В книгата парабазите имат аналогична задача: те не са самия материал, а се отнасят до процеса на работата, примерно колко ще продължат занятията, какво и кога ще се обсъжда и прочее. Освен това представят и един вид академична почивка, когато участниците напускат аудиторията и отиват другаде, където говорят не само за литература, а и за други неща. Та разговорът за онзи курс (който се нарича „История и култура на островите в източното Средиземноморие“), се случва в една от „извънаудиторните“ парабази.
Не е отмината и частта „парод“, която в драмите обозначава появата на хора. Това е началото на разговора, когато се обсъждат свидетелствата за легендарните предомирови певци (като Орфей), и изобщо книги, за които е мислено, че са много древни, като херметическите текстове. Този материал обикновено се отминава в модерните истории на литературата – имам предвид тези от средата на XIX в. нататък.

Към края на диалога има една част, наречена „комос“. Тя се явява в трагедията и представя тъжни монолози на актьорите и плач на хора във връзка с трагическото събитие – нечия смърт или друго нещастие. Тук тя е включена в епизода „елинизъм“ и съдържа изказвания на участниците по въпроса за елинството, а именно: дали елинството е за предпочитане пред варварството, и съществуват ли изобщо истински елини.
Тъй като половината от действащите лица в диалога, включително и самият водещ, са варвари, те не взимат активно участие в обсъждането, освен с отделни въпроси, а думата е дадена на елините, които от своя страна споделят, че никой от тях не е уверен в своето елинство. Причината е, че думата е двузначна – елин е както онзи, чийто роден език е гръцки, така и онзи, който е приобщен към гръцката култура – според прочутото изказване на Изократ. Но очевидно не е възможно да се измери степента на приобщеност към някоя култура. И дали при това положение думата „елинство“ не означава някаква елитарна общност, чиято цел е властта заради самата себе си, и която като всички такива има склонността да се дели и стеснява дотам, че накрая да стане съмнително дали съществува дори един човек, който да заслужава членството си в нея.
Ето откъс от разговора:

„- А относно варварството – каза Агатон, – това е смешно. Никъде и никога в Гърция не е имало човек, който да може да каже: „Аз съм чистокръвен грък“.
– Много ясно – рече Антистен. – И да е чистокръвен, какво. Елинството е въпрос не на кръв, а на положение. Трябва да си от важен град. И да говориш чист гръцки – ако изобщо някой знае какво е това.
– Но дали все пак някои не са по-близки до елинството? – попита Роксана. – Трябва да има някой, който да е уверен, че е грък. Иначе ще излезе, че това е нещо въображаемо.
– Така е – каза Антоний. – Ако няма елини, с какво се занимава елинистът?
– Не знам кои са тези, които могат да докажат, че са по-близки – каза Агатон. – Ето примерно аз съм атинянин, нали така. Обаче атиняните са пеласги, те най-късно от всички са научили гръцки. Ако изобщо има гърци в Атика и града, те са дошли там впоследствие. Така че колкото по-кореняк атинянин е някой, толкова по-малко е грък.
– А Антистен не е ли грък? – рече Антоний. – Той е автентичен аркадец от Тегея. Какво по-гръцко от това? Херодот казва в VIII книга, че аркадците са коренни пелопонесци.
Всички закимаха одобрително.

Комос

– Какво говорите? – каза Антистен. – Да си аркадец е жалка съдба. Това са най-нецивилизованите, най-провинциалните хора по всеобщо мнение. Аркадецът е нарицателно за необразованост, селения и простащина, той винаги е за посмешище пред останалите гърци. Затова иронично се казва „щастлива Аркадия“, тоест, „оставете ги тия да си пасат овците, какво знаят те за граждански живот, изкуства и прочее“. Аркадия е страна на пастири и козари, най-простите хора. Не се шегувайте, защото ми става тежко.
– Но това, че аркадецът е овчар в повечето случаи, не значи, че не е грък – каза тактично Антоний.
– Именно това значи – отвърна Антистен. – Защото, както казах, елинството е въпрос на статус. А да си аркадец, това е да заемаш най-ниското стъпало в стълбицата на престижа… сред елинските племена. Трябва да си от голям и влиятелен град и да си учен, тоест да минаваш за учен.
– Но трябва да си и по произход елин – рече Антоний. – Тогава може би Аполоний е грък? Той е от Делфи.
– Не, аз в никакъв случай не съм от Делфи – каза Аполоний. – Аз съм от Арахова, което е едно доста забутано планинско селце, и от гледна точка на делфийците е по-добре да не си се раждал никога, отколкото да бъдеш араховец…“

Бележките

Текстът на бележките е равен по обем с този на диалога.
Една част от тях са към „парода“ и се отнасят до легендите за предомировата литература и за самия Омир. Те съдържат преводи на свидетелства, почти всичките нови (непревеждани досега на български). Сред авторите са Алкидамант, Аполоний Родоски, „Пароската хроника“, Диодор Сицилийски, Йосиф Флавий, Плутарх, Атенагор, Тациан Асириец, Климент Александрийски, Псевдохеродот, Евсевий, Темистий, Прокъл, „Сибилинските оракули“, „Суда“, „Палатинската антология“, Евстатий Солунски, Иоан Цец (споменавам само гръкоезичните, но има и латиноезични).
Втората част, която е по-голяма, съдържа конспекти на произведенията, на които трябва да се обърне повече внимание. Това са „Илиада“ и „Одисея“, „Теогония“ и „Дела и дни“ на Хезиод, Херодотовата „История“, „Държавата“ и още някои диалози на Платон, първите шест книги на Аристотеловата „Метафизика“ и романът „Етиопска повест“ на Хелиодор.

Ще бъде ли възможно да се учи по такъв учебник.
За ползата от него

Струва си да се обсъди въпросът дали този „учебник“ съответства на названието си, или трябва да се потърси друго – ако се окаже, че студентите не могат да учат по него. Струва ми се, че по него може да се учи, но не така, както по учебниците от монологичен (или справочен) вид. Защото е трудно или дори невъзможно да се извлекат сигурни твърдения от текст, който е оформен като диалог; и то такъв, при който читателят да е оставен сам да преценява стойността на казаното. Ако някой, който е учил по него, се яви на изпит, ще му се налага да казва: „Според мнението на `този герой` това е така…“ Но това винаги ще предизвиква въпроса: „А Вие как мислите?“. Ето защо диалогът е недостатъчен за хора, които искат от прочита на една книга да получат сигурно знание по някакъв въпрос. А те искат това, защото учат не заради знанието, а за да се представят добре – първо пред изпитващия, а после и пред други.

За такъв човек книгата ще е незадоволителна като учебник. А задачата на диалога не е да извести несъмнени факти и твърдения, а да даде пример как се пристъпва към обсъждането на такива неща; по-точно, той изобразява пристъпването към тях. Та ако книгата успее да окаже влияние по този начин, мисля, че би била полезна; и най-малкото защото героите се държат добре (учтиво и приятелски) помежду си, и имат интерес към темата на разговора.

За диалога е това. Бележките са написани иначе, и те сякаш съдържат сигурна информация. Но и там има проблем, и той е, че преведените откъси сами по себе си не стигат, за да се получи знание по темата; те трябва да се изтълкуват, сравнят, и да се направят изводи; и читателят да извърши това сам. Колкото до конспектите, те могат да послужат като въведение към съответните книги; но не могат да ги заменят. Така че и тук се очаква допълнителна работа – а именно, човек сам да изчете самите тези книги.

29 април 2019, Светли понеделник

***

1.
„- И тъй, колеги – казах – благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор, който, както се надяваме, ще трае няколко седмици – докъм края на март. Причината за него е, че вече наистина е време студентите като вас, пък и всички, които учат литература в университетите, да имат един учебник по старогръцка литература. Първо, защото е добре учебниците да се сменят – не защото предишните са по-лоши, а защото те са си били за своето време, което не е същото като нашето. А последният университетски учебник, който имаме, даже не е български, а е на Йосиф Тронски и е писан, ако не греша, по време на обсадата на Ленинград (тоест Петербург) през 1941-42 година; и е преведен на български от проф. Михайлов през 1965. Значи – преди повече от 50 години, а това е много. А самият учебник е на повече от 75. След това ние не сме имали университетски учебник, макар че е имало кой да го напише, но по някаква причина не се е стигало до това. Спомням си, че веднъж проф. Богданов изказа съжаление за това и даже упрекна сам себе си, че не е написал – а иначе той пишеше много и издаде повече от десет книги. И проф. Ничев не написа, макар че участваше в изработката на частта за антична литература в учебниците за гимназиите. Така че последният учебник, съставен от български античник, се оказва този на Ал. Балабанов от 1914-та. А той е наречен изобщо „класическа литература“ и е от две части – старогръцка и римска; и не е голям. Тоест – това е един хубав учебник за класическите гимназии. Но е много стар. Той впрочем е сканиран, както и учебника на Константин Величков от края на XIX в., който той е писал, докато е бил учител в Солунската гимназия. Те са били добри за времето и за целта си, но сега не могат да се препоръчват за учене, макар че е интересно да се видят. Така че ние такава книга днес просто нямаме.“

2.
„Така че за предомировата поезия има какво да се каже – продължих аз. – Най-напред, да вземем Орфей. Всъщност в неговото съществуване почти никой не се е съмнявал. То е било почти същото като да се съмняваш в съществуването на Питагор. Но тъй като за Орфей се знае, че е бил трак, никой не се е учудвал, че не се намират произведения, които да са със сигурност негови – нали, ако е създавал поезия, тя е била на друг език. Иначе за него се говори от достатъчно стари автори, още от времето на класиката. Примерно в Еврипид има места, да кажем в „Иполит“. Платон говори за орфически книги и ритуали в „Държавата“, и за самия Орфей в „Пирът“, макар че там то е някак на шега. И Теофраст в „Характери“ – за орфиците. А после Аполоний Родоски го прави участник в похода на аргонавтите и му приписва песен за възникването на света, доста подобна на това, което пише в „Теогония“ на Хезиод. По-нататък свидетелствата се неизброими, но като че ли най-подробно е разказаното от Овидий в „Метаморфозите“. И въобще, ако съдим по легендите за предомировите поети, излиза, че цялата гръцка поезия трябва да е била внесена или поне възникнала под влиянието на чужденци. От траките това са още Лин, Тамирис и Евмолп, а вероятно и Музей, за когото се казва, че е бил роднина било на Орфей, било на Евмолп. И това за епоса – нали Орфей бил син на Калиопа, музата на епическата поезия. А пък за Лин изглежда, че дори Омир е чувал – има такова място в „Илиада“ в XVIII песен, във връзка с щита на Ахил.“

3.
„- Старият завет е еврейски текст, значи не можем да го внасяме в старогръцката литература. Тези неща не са писани от гърци.
– Ами те и Орфей и другите не са били гърци, но пак ги коментираме като част от литературата и предшественици.
– А отгоре на всичкото се уговорихме, че ще включим и римляните като автори на старогръцката литература.
– Не, тук трябва да направим някои различия – казах аз. – Първо, не можем да не отличаваме старогръцката литература от християнската. Тъй като древният грък, независимо дали е живял в полисното време или при римските императори, е бил езичник. Ако е станал християнин или пък е приел юдейството, да кажем, той вече не е древен грък. Тоест, християнските автори представляват интерес за нас по-скоро като читатели и свидетели на старогръцката литература. Впрочем много сведения се намират точно при тях, примерно от Климент Александрийски знаем за критиката на Ксенофан срещу антропоморфизма на Омир. И това е само един пример от безброй. Докато римлянинът е много по-близо до нея, макар че пише на латински – защото той мисли като гърците, тоест като езичник. Така че Септуагинтата мъчно може да се включи в нашия учебник, макар че има някои книги, които дават сведения за елинистическата античност – примерно, Макавеите. В по-ранните книги има сведения, които могат да се сравняват с разказаното от Херодот – да кажем, за асирийските, вавилонските и персийските царе. Но и Новият завет е ценен източник за времето на римската империя, обаче от това той не става старогръцки текст. Освен това ние сега говорим за по-ранни автори от Омир в смисъл на предшественици – че може да са му повлияли, той да е в тяхната традиция или по-общо в тяхната култура. Но старозаветните текстове не са такива. Нито пък сме чували някой от авторите през класическата епоха да е чел нещо на еврейски – нито в превод, още по-малко в оригинал.“

4.
„- Да, макар че между мит и литература има голяма разлика. Хората често си представят, че митът е нещо дадено като текст. Но той не е. Всичко, което имаме, са било литературни текстове, било някакви справки, а самият мит е нещо неясно – преди тях той е съществувал като устно предание. Но във всеки случай положението с Омир е следното: той не се захваща да разкаже цялата му известна митология поред, както е примерно в „Теогония“ на Хезиод, а разказва обособени случки и разработва фабулата и характерите – тоест, той е поет, а не митограф. И покрай разказа си представя боговете и героите, като се занимава почти само с тези от троянското поколение, не отива по-далеч. Но тогава трябва да е имало митове и за по-старите герои, примерно за аргонавтите, които са от предното поколение – и там е Орфей, според Аполоний Родоски. Също и Херакъл, бащите на Аякс и Ахил, Тезей, самият Язон, който води похода. А преди тях трябва да са били тези от поколението на Едип; и още по-отдавна – Кадъм, Персей, които или идват от Изтока или действат някъде там. И освен това понякога имат животински, тоест чудовищни черти – като Кекропс от Атина. И в началото, логично е да се предположи, са Девкалион и Пира. Така че прочутите герои са поне пет поколения, макар че Хезиод ги събира в едно – преди историческото време, железния век, в който той живее.“

5.
„- Обикновено започвам с датировката, тоест с предположенията кога е живял; но днес реших веднага да пристъпя към въпроса: „Кой е той?“ и „Откъде знаем нещо за него и колко сигурно е то?“ И тъй като Омир – това е „Илиада“ и „Одисея“, то най-добре е да намерим някакви сведения за него направо в поемите. И наистина, такива има. В „Одисея“ има два образа на аеди, значи певци, които изпълняват епически песни на пирове и изобщо на празници; и техните песни са или за случки от живота на боговете или за моменти от Троянската война. Значи няма съмнение, че поетът представя хора като себе си и е възможно поне единият от тях да му е автопортрет. Затова и през цялата история за Омир е прието да се казва, че е бил сляп – защото единият от певците е сляп.
Предположението, че Омир е сляп, като че ли се възприема от Тукидид, защото на едно място в „Пелопонеската война“ той цитира „Химн към Аполон“, за който се смята, че е омиров; и от казаното там излиза, че Омир е бил сляп. А Тукидид е влиятелен историк. И още нещо – че бил от Хиос. А това, че е от Хиос или че е живял там, се разказва надълго и нашироко в една биография, която е много любопитна и се приписва на Херодот. Но специалистите не вярват, че е от Херодот, макар че е написана на йонийски и в доста херодотов дух. Но все пак, ако беше от Херодот, щеше да бъде споменавана много пъти от други автори, а изглежда, че никой от древните не е чувал за нея. Така че кой знае кога е писана – може би през гръко-римската епоха, когато са изработени доста псевдоепиграфи. Иначе самият Херодот все пак казва нещо интересно – че на Омир му приписвали „Киприите“, но тя не била негова. Това вече е по темата кое е негово и кое не – значи, част от всеизвестния „Омиров въпрос“.“

6.
„„Поетиката“ е интересна по много причини и една от тях е, че там за пръв път се обсъжда методично въпросът „що е литература“. Разбира се, тази дума, с която ние си служим, е латинска и тя съответства на гръцкото γράμματα – „написаните неща“. Нали преди малко казахме, че литературният текст, за разлика от обикновения разговор, е нещо „предаваемо“; и това става благодарение главно на писмеността, макар че и мерената реч позволява запазването и предаването, защото се помни.
Но освен това литературата, ако е художествена, е онова, което Аристотел нарича „пойесис“: като той впрочем има предвид не само написаното в мерена реч, но и прозата. Защото е виждал, че и прозата може да е художествена не по-малко, а в много случаи дори повече от съчиненото в стихове. И казва, че художественото слово е „подражание“ („имитация“) или „наподобяване“ на човешки действия и характери. А това става чрез реч: думите са μίμησις, πράξεις, ἤθη, λέξεις. И добавя, че главното е „фабулата“ (μῦθος), която ние понякога наричаме и „сюжет“. И още, че това може да стане чрез разказ, но и драматически, с размяна на реплики, където поетът се уподобява ту на един, ту на друг персонаж.
Впрочем тези неща за начина на представяне Аристотел не ги казва пръв, тях ги има и у Платон, в „Държавата“. Така че има разлика между „епика“ доколкото той просто пише в хекзаметър – тогава и Хезиод е такъв, и Емпедокъл – и доколкото създава художествено произведение в хекзаметър. Вторият непременно е поет, а първият може и да не е, може да е примерно философ на природата, „естественик“. Точно такива са думите на Аристотел.“

7.
„Троянската война е дълга работа и всеки, който се е опитвал да я разкаже изцяло, се е превръщал в митограф и от произведението му не е излизал художествен текст. Впрочем то се вижда и при Аполоний Родоски – той решава да разкаже за целия поход на аргонавтите, но и това не е малко нещо. Сега книгата е интересна като източник за мита, но художественото в нея не е много, може би само това около влюбването на Медея в Язон и някои детайли, като разговора на Афродита и Ерос. Та е вярно, че трябва да се разкаже за троянската история.
През класическата епоха – имам предвид времето от Омир до елинизма, тоест времето на полисите – са били съчинени поемите от „цикъла“. Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те – това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го имаме. Той споменава за шест поеми освен „Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света и всички неща, раждането на боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това тръгва разказът: скарването на богините на сватбата на Пелей и Тетида, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста – защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор: подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото родила Кирка. Това е „цикълът“.
– Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет.
– Доколкото съобщава за събитията около войната, да. В този смисъл обаче и Омир е такъв. Но „циклически поет“ има негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва, че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.“

8.
„- Наскоро коментирахме въпроса за изчезването на голяма част от древната литература.
– Да, и се питахме дали трябва да се съжалява или не. Аз примерно бих желал да се беше запазила повече лирика, а може би и някои от по-старите историци – примерно Ефор или Хекатей. Но като цяло мисля, че това, което имаме, не е никак малко. Тъй или иначе, никой никога няма да го изчете напълно.
– А как е изчезнала все пак? Тоест, кога е била най-голямата катастрофа?
– Ами то от самото начало е било трудно да се съберат писаните текстове на гръцкия свят. Ето, казахме, че през VI в. в Атина Омир всъщност го е нямало, трябвало е да се погрижат специално за записването на „Илиада“ и „Одисея“. Това сигурно са били първите книги там, тоест първите, които са съдържали художествена литература. Аристотел несъмнено е имал библиотека, която явно е била тази на Лицея. И Еврипид, както казват някои. Но книгите изобщо са се намирали трудно, иначе нямаше да се коментира надълго и нашироко дали Платон е купил някакви питагорейски книги от Филолай и колко са били. После в Александрия са се купували много книги, също и в Пергам. И, разбира се, в Рим. Изглежда, че към края на античността в по-големите градове е имало почти всичко, но античното образование е започнало да запада, което е било неизбежно след конфликтите около управлението на Юлиан. Нали той е забранил на християните да преподават езическа литература и изобщо словесност.
– И защо не? Всеки да си гледа своето.
– Не е много справедливо обаче. Това значи просто, че християните се лишават от право да обсъждат публично религията на държавата – защото планът на Юлиан е бил, независимо от обявената веротърпимост или дори точно чрез нея, езичеството да бъде религия на държавата. Освен това така християните се изтласкват вън от образованието. Очаквало се е също, че учените хора между тях, за да запазят работата си, ще започнат да премълчават, че са християни, което е удар срещу цялата общност, от върха й. Създава им се силно негативен имидж – тоест, вие сте фанатици, нямате думата за сериозни неща. Впоследствие, сякаш като отговор на това, Юстиниан пък е забранил изобщо преподаването на езическа философия в държавата. Но все пак към IX-X в. в Константинопол трябва да е имало много книги, много повече от запазените днес – защото иначе не би могло да се състави такова нещо като „Суда“, нито патриарх Фотий да направи читателския дневник, който имаме. Значи някои са изчезнали около преписите на „минускул“, които са се правели по онова време – просто не са били преписани, и малкото запазени екземпляри са били загубени. После библиотеките може да са пострадали през 1204 с превземането на града, а после и през 1453. Но дори екземпляри от сега изчезналите да са били оцелели някъде из бивша Византия, ако книгите не се преписват периодично или печатат, както е станало на Запад, по-редките от тях няма да оцелеят дълго.“

9.
„Тя е разказ, който започва с едно скарване, което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че „Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво е трагедията? Тя е, когато някой човек на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си, и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той страда, обикновено зрелищно – значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“ това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да се грижи за войската, а напротив – иска от боговете да й навредят, така че после да бъде помолен да участва във войната и така да възвърне честта си. Но поради всичко това негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие: той се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така че това е „Илиада“ – тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
– А кое е трагическото при други?
– Ами при Агамемнон, несъмнено. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на Ахиловото отсъствие и големи загуби – защото Ахил напуска и призовава Зевс против него. И има един момент, в който Агамемнон е показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам срещу Ахил; и той разбира това.“

10.
– На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете. Някак неестествено ми е изглеждало.
– Това го има само при Омир. Боговете са като зрители в театър, които от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на олимпийските; обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо, и дори на подземните, защото Одисей слиза в царството на Хадес. По-нататък, ако този паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в „Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на фабулата, че е открил драматическата форма, и е показал що е трагично и що е комично.
– А пък аз веднъж вече питах защо Платон не го харесва и сега пак ще попитам, защото не разбрах.
– Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“ го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и мисля, че има едно място от Есхил. Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни, ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия: но Платон е бил прав да се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това, че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не може да е причина за нищо лошо, злото идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това ние ли сме виновни?“
– Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много скучна…
– Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други, както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично, земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството. Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в „Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“ персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се колебае като в „Илиада“, дали примерно Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени авантюристи и разбойници.
– Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи. Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
– На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той знае, че е добър – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент Александрийски го цитира.

11.
„В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството. Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. И така става, като преди това Телемах, като наследник на царя, свиква събрание на гражданите на площада и споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира екипаж, а самият Телемах казва на икономката Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. И след това потеглят прeз нощта и на другия ден пристигат в град Пилос.
– Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят на II песен. Някой иска ли да продължи?
– Аз. Ще разкажа до края на IV песен. Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
– Обратно. Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
– Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен малко насмешливо, като много приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, където ще разговарят с Менелай, Атина, както си стои до тях, внезапно излита право нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че това е била тя и й принасят жертва. Та те тръгват за Спарта . „Те“, в смисъл Телемах и Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл от… Фере май че се казваше, и на другия ден вече са в Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е достойна за жилище на самия Зевс. И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си Мегапент, който му е от някаква робиня и затова за него не се споменава много. Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва… Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи. След малко идва и Елена, разполага се на столче и й донасят прежда, да си преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и какви ги е вършила до неотдавна. Та точно тя разпознава Телемах – казва, че й заприличал на Одисей, и той си признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от някаква билка, успокоително, която била получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се ободрява. Та тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил поради безветрие в Египет и там успял да говори с „морския старец“ – някакво божество на име Протей; и онзи му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на Агамемнон най-вече, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния остров.
– А този Протей не беше ли онзи, за който разказва Херодот в египетската книга?
– Точно така. За него се разказва, че всъщност бил цар на Египет, който не позволил на Парис да отведе Елена в Троя, а я е задържал при себе си – при това не за да се жени за нея, а да я запази за законния й съпруг. Тоест, справедлив цар. Тази версия я използва и Еврипид в „Елена“.
– И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста. Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател и благороден, но бил изгонен от града си защото убил неволно свой съгражданин. Херодотова история, с една дума.
– Добре, благодаря – казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой иска да продължи?
– Мога и аз. Само ме подсетете как започва пета и после ще се справя сама.
– Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи…“

12.
„- Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не й е приятно, тя почти се разплаква, но трябва да се подчини. Даже пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при положение, че тя е и по-хубава, и е богиня и може да го направи безсмъртен – но Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. Така че той си изработва сала и заминава. Но започва буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва, задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива, Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се разбира, че е островът на феаките.
– Само да добавя нещо, извинявам се – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да умре от студ. Поради това се намесва една морска богиня – или полубогиня, нереида може би – и му дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите: тя му действа като спасителна жилетка, топли го. И освен това той трудно излиза на сушата, защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая открива едно устие на река и се промъква по него.
– Да, и понеже е много изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро й се е явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на топка; и Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина й е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много любезно, прави й всякакви комплименти, че е подобна на богиня – така Одисей се изкъпва, облича се, Атина го разкрасява малко, така че да придобие по-приятен външен вид и когато отново се показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му, пък и момичетата се успокояват. Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от родителите й, и се извинява, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще даде повод за сплетни.
– Това май е краят на VI песен.
– Да – казах. – Да продължим нататък, но моля по-накратко, защото преразказът става несъразмерно дълъг.
– Той стига до града, там пак Атина го упътва, преобразена като някакво местно момиче; той влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на един техен празник с танци и спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи. Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук започва разказът за приключенията от Троя нататък.
– Помните ли ги?
– Разбира се. Само ще ги изброя: киконите на тракийския бряг, после лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с ветровете, обаче малко преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада; после лестригоните, които унищожават целия му флот и оцелява само неговият кораб; Кирка, където остава цяла година; оттам отива в царството на мъртвите отвъд Океана, за да получи пророчество от Тирезий; после се връща при Кирка, която му казва какво предстои и как да се справя. А това, което предстои, са сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая – феаките. Дванадесет са.
– Браво – казах. – Това вече е началото на XIII песен и сме точно на половината на „Одисея“. Това е моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да решат въпроса с женихите.
– Той като че ли е оставен на острова, докато е спал. Направи ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой не го управлява, той сам си намира пътя. Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир, разказва й някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е; но тя започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата – там, където Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак измисля някаква лъжлива история, но твърди, че е срещал Одисей, защото се бил сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли за някакъв скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива, доказва му, че е самият той и решават да действат. И тръгват за града – първо отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява един несимпатичен козар, забравих му името…
– Мелантий.
– И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и просяк, обаче кучето му, което е много старо, го разпознава пред портата. И те влизат, и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за забавление на женихите. Но после Пенелопа го приема, защото са й казали, че знаел нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал във войната; обаче точно й описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва – защото това е първият човек, който успява да й докаже, че наистина го е срещал. Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
– Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края.
– Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от залата за пиршества – тоест, приемната – под предлог, че трябва да го почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е трудно – най-напред, защото лъкът е много тежък.
– Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и по-млада. И женихите се смайват, като я виждат, започват да й се обясняват в любов и да й поднасят подаръци…
– Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. И той наистина стреля точно и стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
– Да, и затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт.
– И женихите биват избити. А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на Пенелопа – дали това е наистина мъжът й. Те си лягат и той накратко й разказва за приключенията си: съвсем кратко, на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата, макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си; но Зевс и Атина се намесват и прекратяват войната.
– Така е. Ето че стигнахме до края. Справихме се с цялата „Одисея“.“

13.
„- Нека пак да разкажем „Илиада“ и „Одисея“, но този път кратко – наистина, само с по няколко изречения. Но има и още нещо: да разказваме без имена. Това упражнение е много полезно, когато човек се занимава със сюжетно произведение, тоест художествен разказ за действие. Кой иска?
– Добре, аз ще разкажа. Само кажете коя от двете.
– „Одисея“, защото си я спомняме по-добре, с нея завършихме.
– Добре. Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които настояват тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал е безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за него, като по пътя е придружаван от помощници – една богиня и няколко мъже. Узнава, че баща му най-вероятно е жив и се завръща благополучно, макар че някои от женихите се опитват да го убият. През това време бащата, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, при която е живял няколко години, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат със свой кораб до острова му и с много подаръци. Там той среща сина си, връщат се инкогнито у дома – тоест, бащата е инкогнито – и там влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата и ги избиват. После се договарят с роднините им за мир и всичко завършва благополучно за семейството.
– Идеално – казах аз. – По-добре и аз не бих могъл да го разкажа. Сега „Илиада“.
– Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията, по време на някакъв грабеж на населено място в околността, отвлича дъщерята на местния жрец на Аполон. А имена на богове разрешени ли са?
– Само при крайна необходимост.
– Значи не. Добре, продължавам. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест във войската, много хора измират. Един от участващите в похода царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател за ставащото и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но за да запази честта си, нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно тази, която е отвлякъл свикалият съвета. Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението – и напуска армията. Но не си заминава съвсем, а моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става. Съюзната армия започва да се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение. Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро и загива. Воинът изпада в отчаяние от загубата на приятеля (за която впрочем сам е виновен, това е трагичното, както казвахме), решава да отмъсти на враговете и се връща в армията. Започва голяма битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват
– Не е лошо – казах. – Малко комедийно звучи на моменти, но като цяло е така…“

2 ян 2019

25 години по-късно

Ето няколко десетки публикации с отношение към работата и философстването ми, които Димка откри, избра и внесе в университетския сайт „Авторите“. Без нея не бих се справил – нито с тази задача, нито с много други. И затова й благодаря!

Честита 2019!

***

1 Фантастичното през античността (поредица от интервюта). 2018
2 Херметически корпус. Превод, предговор, послеслов, библиография и коментар. 2018
3 Диодор Сицилийски. Историческа библиотека (превод на откъси). 2018
4 Пароска хроника 1-30 (превод). 2018

2018

5 Александрия ІІ (сборник статии) 2017
6 Аристотел. Метафизика. Книга I-III и X-XIV. Второ издание. 2017
7 Аристотел за комедията и смешното 2017
8 Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод и бележки. 2017
9 Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия. 2017
10 Превод и коментар на Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Официален сайт на БПЦ, 2017

2017

11 Софокъл. Антигона. Двуезично издание и предговор. 2014
12 Living with the Ancients: Vasilka Tapkova-Zaimova. A Biography with a Commentary 2013
13 Браковете – вчера и утре (по повод статията на Михаил Шиндаров) 2013
14 Фантастичното през античността (първо издание). 2012
15 Херметически корпус. Превод, предговор и библиография (първо, ел-издание) 2012

2012-2016

16 Платон. Епиномис (превод, на личен блог). 2011
17 Jewish Wars, Ancient and Modern Paganism, and the future of the EU 2011
18 The European Constitution and Greek Political Thought (with some remarks on Plato) 2011
19 Предговор към „Клавдий Елиан. Всякакви истории“. Превод Райка Николова 2011
20 Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин. 2010
21 Теокрит. Идилия XV. Сиракузанки, или две приятелки на празника на Адонис (превод) 2010

ЧРД

2010-2011

22 Athens and the Unity of the Greek Community towards the End of the Classical Antiquity: Some Reflections on Demosthenes’ Political Speeches 2009
23 Теократичната държава: Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство. 2009
24 Плутарх. Алкивиад, 17 (превод и коментар). 2008
25 Рецензия за „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архим. Павел Стефанов. 2008
26 Apollonius Rhodius in the Modern Literature: the Interpretation of Robert Graves. 2007
27 Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава. 2007

2007-2009

28 Писма до Егина (Философско-епистоларен роман за живота и философията на Платон). 2006
29 За отговорността. Отговор на Огнян Радев. 2006
30 За предстоящия юбилей на Класическата гимназия. 2006
31 Замъкът на родоските рицари. 2006

2006

32 „Платоновият диалог“ от Невена Панова. Рецензия. 2005
33 Ars Academica (сатирична новела). Част І 2005
34 Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. 2005
35 Мишел Фуко като читател на гръцката класика. 2005
36 Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий. 2005
37 Херодот и частите на света. Част ІІ. Египет. 2005

2005

38 POIESIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. 2004
39 Монологични размишления за преподаването. 2004
40 Изследвания за херметизма (част от дисертацията). 2003
41 Античният културен модел според марксистката философия на историята. Алексей Лосев. 2003
42 Писано слово, словесна култура и образованост през XXI в. 2003
43 Александрия. Разкази за книги, хора и градове (сборник статии). 2002
44 Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. 2002
45 За Порфирий и „Пещерата на нимфите“. Отзив за превода на Владимир Маринов. 2001

2001-2004

46 Аристотел. Метафизика. Първи български превод. Книги І-ІІІ и Х-ХІV преведени от Н. Гочев и редактирани от Д. Гочева. Книги ІV-ІХ преведени от Иван Христов. Академично издание с встъпителни студии от Димка Гочева и Иван Христов, индекси, коментари и библиография. 2000
47 Глобализация и метафизика. 2000
48 Един разказ за Роман Томов. 2000
49 Symposion, или античност и хуманитаристика (съставителство на сборник в чест на Б. Богданов). 2000
50 Мит и литература 1: пътят към осъзнатия избор. 2000
51 Отвъд началния дар. Рецензия за книгата на Георги Тенев „Страхът на резидента от отзоваване“. 2000
52 Цивилизация и варварство в атическата трагедия. Бележки към „Перси“ на Есхил. 2000

2000

53 Античният херметизъм (книга по дисертацията). 1999
54 За оригиналите и трудния достъп до тях. 1999
55 Откъси от „Никомахова етика“ на Аристотел, „Писма до Квинт“ от Цицерон, „За Божия гняв“ на Лактанций и „Етимологии“ на Исидор. Приложение към Майлс Бърниет. Гняв и отмъщение. 1999

1999

56 Софокъл. Антигона. Буквалистичен превод на трагедията (за постановката в театър „Сфумато“). 1998
57 Hermetica и традиционната хуманитаристика. 1998
58 Образцовата трагедия. 1998
59 Тялото на книгата. 1998
60 Античният херметизъм – извори, доктрина, изследвания и структура на централния мит (дисертация). 1997
61 Из „Гръцките магически папируси“ (преводи). 1997

1997-1998

ян 2018