Архив на категория: фрагменти

Увещания. 9-21 декември

 

  1. Независимото мислене

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

 

„Парменид“ 130 е

 

*

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото той все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

 

 

  1. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам „школа“. Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата.

Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.  Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

  1. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

  1. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу).

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30-50 мин. или съответстващият им брой страници: 6-10) и кратки (10-30 реда – до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги  и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

  1. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

  1. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия  завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам.“

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки, и, ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“ Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност, или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича от него и им го „предава“.

 

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил, каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

  1. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща.“ Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща.“ А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото“, мислят, „така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш.

 

 

  1. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

  1. Безброй грижи

 

„… докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине.

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал:

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие?

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга.

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него,  го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност.

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани.

 

10. Ти си това, което си днес

Случва да сме общували с някого, който е говорил или правил нещо пред нас (били сме свидетели на делата му).

Но не сме знаели какво да мислим за тях. Може да сме били деца; или твърде млади, за да разберем видяното; или малко сме знаели за човека. След време пак го срещаме – и виждаме, че прави нещо лошо.

 

И си казваме: „Как би могъл сега, след толкова години, да върши лоши неща, а тогава, в онова време, да е вършил добри? Как е възможно това?

Не, тогава просто не съм разбирал смисъла на делата му. Всъщност той си е вървял точно натам, където го виждам сега. Тогава не можех да разбера какво прави. А сега, като проследявам пътя му, разбирам. “

 

*

 

От действията на човека днес не може да се съди какво той ще направи след време. Би могъл да се промени – да се откаже от лошото, което е вършил. И тогава то ще се преобърне и ще стане друго. Няма да е просто зло (макар че е било грях), а ще е част от битката му за добро.  Било е време на „криволичене“ (блуждаене). Но с доброто, което накрая е избрал, той ще бъде „изчистен“.

 

Така е станало с Давид; също и с Петър. Техните грехове са били част от битката им, която е завършила с победа – със спасение.

 

Но обратно, от сегашните действия на човека може да се съди за онова, което е правил преди. Днешният му живот (буквално днешният) придава смисъл на целия му предишен живот. Оказва се, че „ти си това, което си днес.“

Затова не бива да се отлагат добрите мисли и дела; защото не се знае кога ще завърши животът на когото и да било. А от последното ще се съди за всичко.

 

 

Има такива

Тъй че аз познавам предатели или изменници на родината, и то не един и двама. И тъй като аз самият обичам страната си, пазя държавата си и много уважавам своя народ, а и знам вредата от отстъпничеството, не мога да скрия, че наблюдавам съдбата на отстъпниците с известно задоволство. Защото това, което им се случва, не може да е друго, освен справедливо наказание за предателството – подобно на наказанието, сполетяло най-известния предател.

Те са се отрекли от родината – а това ще рече от баща, майка, братя и изобщо ближни – не заради Бога, както някои от тях лукаво намекват, а за чест и пари. Главно за чест.
И поради това веднага са се покрили с безчестие – като предатели. Мислели са, че ще се отърват от нея, като препятствие към парите и честта, а вместо това много по-здраво са се обвързали с нея, защото тя вече им виси като камък на шията – както един неизповядан и неразкаян смъртен грях виси на шията на грешника. Защото съвестта не престава да ги боде, а те, за да й отговорят и да я накарат да млъкне, не престават да бълват хули срещу родината – тоест, срещу ближните, които са предали. А от тези хули предателството не само не се отмахва, но става още по-тежко; и те затъват още, и камъкът тежи още повече.
Ето защо те стават неспособни да мислят и да говорят за каквото и да е друго. И да са имали някакви способности ги губят; любопитството към хората и нещата, и да са го имали донякъде, изчезва изцяло и поради това те бавно, но неотклонно оглупяват.
Затова дори лицето им се изменя. Понася отпечатъка на греха и възприема едно постоянно изражение – на упорито озлобление. Присвива се, сгърчва се и се вкаменява. Как се живее в ада? Може би като тях.

Обикновено те не могат да се оженят, тъй като са твърдо неспособни не само да обикнат, но дори да се заинтересуват от друг човек – жена. Затрудняват се да намерят добра и постоянна работа, тъй като са станали неспособни да полагат усилия в определена посока и дори да съобразяват за конкретни неща. Ако пък са намерили някога – престават да се занимават с нея, защото тя не ги интересува.

*

И какво значи този ропот? За тях той замества ропота срещу „съдбата“; или, срещу Бога и всички хора („човека“).

Но думата „съдба“ те не знаят какво значи, тя им е неясна; срещу Бога не роптаят, защото са го забравили; не говорят против „човека“, тъй като хората по земята и човешкото не ги интересуват. Те се интересуват само от хляб, лек живот и чест.
Имат от всяко, но им се струва малко, защото са завистливи. И затова роптаят срещу околните, които виждат, и за които мислят, че имат повече. И също – оправдават се, че не са им равни и нямат колкото тях; оправдават се и за греховете си, за които не знаят, но които ги бодат през съвестта им.
Името на родината за тях е символ на всички тези близки, „околни“ хора, които те ненавиждат.

*

И също:

http://glasove.com/komentari/42015-gnoza-i-otstypnichestvo

Публично и частно

Натискът върху страната ни се усилва. От лятото насам и особено за последните месец-два видяхме:

1. Опит за преврат (сваляне на законно правителство и парламент по „морални съображения“).
2. Затваряне на Университета („за да си отиде правителството“); отблъскващи видео-компромати срещу университетски преподаватели
3. Смайващи и абсурдни интриги срещу висш духовник на Българската Православна Църква; и пак компромати срещу духовници (че били хомосексуалисти – а хомосексуализмът не е ли, от гледна точка на пропагандаторите, нещо либерално, европейско и похвално?)

Ако някой запита защо, ще отговоря, че всичко това е културна и чрез медиите политика, подобна на тази, която се водеше някога в СССР и страните, зависими от него. Нито гражданите, нито правителствата на България могат да я отменят отведнъж, тъй като тя се определя, налага и заплаща от сили, които превъзхождат нашите. Но все пак гражданите на България биха могли и да не участват в тази политика. Това се отнася за всеки поотделно, и никой не би трябвало да се крие зад „общото положение“ и да казва „ами такава ни е държавата“.

Не Ви е такава държавата, господине или госпожо. Вие самият сте такъв.

Да вземем медиите. Аз разбирам, че една голяма телевизия с бюджет от милиони не може да няма политика; и ако тази политика, определена далеч не от работещите в нея, е насочена към задушаване на държавността, образованието и Църквата, то тя ще се провежда, независимо от волята на точно този или онзи гражданин. Защото винаги ще се намерят хора без работа и без възгледи, които да правят, каквото им се каже, или каквото усетят, че се очаква от тях.
Но освен големите телевизии и вестници, на които е възложена „голямата политика“, има и сайтове с малки бюджети, чиито пари идват оттук, от български граждани, и чиито директори, самите те обикновени журналисти, имат достатъчна свобода, за да решат поне какво да не публикуват. Е, защо дори и тези сайтове са препълнени с оскърбления срещу страната и срещу всичко онова, чрез което тя съществува? За който е забравил, напомням – „страната“/“ние“ съществуваме чрез:
1) държавност/законност,
2) образование,
3) Църква

Цялото това преизобилие от обиди и раболепно навеждане пред някакви неомитични образци на „развитост“, най-вероятно ще се обясни (ако някой попита и отговарящият е честен) с: „така е прието да се говори“; „всички говорят така“.

Значи, причината е конформизъм (в превод – нагаждачество, човекоугодство), който идва от най-обикновения страх да защитиш себе си и близките си, да кажеш, че има неща, благодарение на които вие сте хора; и че не си съгласен тези неща да бъдат унищожавани.

Така че тези журналисти, както и множеството техни от конформизъм анти-български говорещи автори, трябва да бъдат наречени предатели, и който ги нарича така може да е чист пред съвестта си и да не се безпокои, че обижда чувствителните им души. Не, така той помага на себе си, на близките си, а и на тези нещастни хора (за журналистите и авторите им говоря), за някои от които все още има надежда да размислят и, рискувайки едно-друго, да станат достойни мъже и жени. И тогава ще бъдат щастливи, а не както са сега. А без риск и упорстване не може – няма да заслужат щастието.

А какво и ще рискуват всъщност? Обикновено не повече от това някой да им се присмее, да ги изругае, да намигне зад гърба им, да употреби против тях някои известни и стари заклинания: „селянин“, „дърво“, „провинциалист“. Е, ако човекът много се бои от тези думи, разбирам, няма да му е леко. Но защо просто да не се откаже от този свой страх?

Какво може да се опита? Да кажем, следното – нека един вестник да престане да публикува текстове и каквито и да било материали, съдържащи обиди срещу страната му. Някой ще каже: е, хубава работа, че какво ще сложим във вестника тогава? Ами вие опитайте за ден-два или седмица, и ако нищо не можете да публикувате, поне съобщете на публиката причината. Ще бъде интересно, ще сте първите. Ще станете известни със смелостта си и ще започнат да ви уважават. И пак ще намерите сътрудници.

Но добре, да кажем, че това е трудно. Тогава защо някой да не опита по-лесното – лично той да не говори и да не пише (примерно, из интернет) ругатни срещу страната си (институциите й, народа й). Ето, аз например от много години, може би от десетилетия, не съм казвал, нито писал нещо против България и българите. Като казвам „не съм“ – наистина нищо, нито дума. А не съм и мълчал през цялото време. Значи е възможно.

Ще издам една тайна (за който се интересува само). Сериозният патриотизъм – който започва с това, просто да не злословиш против страната си и да не се съгласяваш, когато някой злослови – укрепва семейството. Мъжът без родината си е нищожество. Много грешат онези мъже, които, за да угодят на жена си, говорят пренебрежително за своята страна. Такива мъже винаги биват презирани от жените си. Който позволява в дома му да се говори против неговата страна, той си поставя бомба в средата на жилището. И тази бомба гърми в 100% от случаите.

Умен и невинна

Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое – не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата „моралност“ на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като „демокрация“ или „европейски ценности“. Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща – да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.).
„Моралността“ следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика.

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е „морален“. Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина.
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек – дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото „провинение“. Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме).

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени – лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: „ние сме…“ и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят – не лично за себе си, не за „нас всички“ а дори само за „тях, българите“, че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една „добродетел“, която е неприкосновена – „интелигентността“.

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната „умност“ (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях – така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите – и то само тези, които някога не са последвали дявола.
Безбожникът, при всичката си смиреност относно „цивилизоваността/културата“, не може да се отрече от надеждата, че е „умен“ – по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение – сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им.

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е „умен“. Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над „хората“ авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее? Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на „умност“. Това е надеждата му за „спасение“. Те не само няма да се съгласят, че не е ясно „кой колко е умен“, но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита.

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в „Идиот“):

защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?…
Така си и знаех, че ще го разберете – важно продължи тя. – Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира… (прев И. Пауновски).

*

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде – да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш „около тях“: те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат – не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо – благовестват „невинност“. Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат „вменени“, тъй като аз нямам вина за тях.

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: …в чийто дух няма лукавство.

Лошото в „женската надежда“, за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели:
1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)
2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото)

По пътя към знанието

Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях. Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. Изглежда чудно, но може би е все едно дали човек ще бъде издържан, за да се занимава с наука, или не. Ако някой/нещо го подкрепя – да кажем, с пари, с представяне на различни места – това може и да му е полезно, а може и да не е. Защото трябва винаги да се мисли – това, което ми предлагат, как ще ми помогне да постигна знание? И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени университети. Те предлагат цяла система за придобиване на някакви знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

*

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, превеждане и пр.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Мъчно е да се каже, кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.
Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без думи) следното. „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“

Впрочем добре би било, ако повече хора можеха да размишляват така. Но обикновено човек избягва такива размисли, а и да чуе или изговори такива думи, не се спира на тях, не ги взима на сериозно. Защото ако ги вземе на сериозно, ще трябва да се промени.

Усещането обаче го има. Този глас, който създава усещането, което може да бъде изречено с такива думи, се нарича съвест. Но човек, ако желае, може да запуши вътрешните си уши, чрез които чува съвестта. За това има различни начини – примерно, може да пие (или да взима лекарства – „антидепресанти“).

Има и друга възможност – да намери някого, отговорен за неуспеха. Това непременно води до злословие. Злословието е страст, то не може да бъде възпряно, а тече непрекъснато. То е като алкохола, задачата му е да заглуши съвестта. Разбира се, човек може да се алкохолизира или да се предаде на злоезичната страст и по друга причина. Примерно – угодничил/продал се, откраднал, измамил, изневерил, предал.
Ако някой заговори с такива хора направо за предполагаемите им грехове, те се защитават много енергично. Казват – нищо лошо не съм направил, това е дреболия, не помня и пр. И наистина много от тях не разбират и не помнят. Но съвестта им разбира и помни, и те не могат да се отърват от нея. И ако затънат в лоши дела и думи, ако привикнат с тях, това не значи, че делата и думите ще станат добри или безразлични. Те пак ще бъдат лоши и все по-лоши, защото към тях се прибавя нежеланието да се научиш от опита си.

*

За „училите“. Неуспехът им да стигнат до знание ги разстройва и се чувстват притиснати, оказали се в нещо като безизходица. По някаква причина обаче не си казват, че са грешили и че не това е пътят към знанието, а има друг (той е известен впрочем – самоупрекване, въздържание от хули, отказ от тщеславие). При това няма значение до какво положение в обществото са стигнали тези хора, как се представят сами, как биват представяни от други. Те не могат излъжат съвестта, която продължава да казва: „не си учен, не знаеш“. Поради това яростно се нахвърлят върху „обстоятелствата“, доказвайки, против съвестта си, че в тези обстоятелства никой не би могъл да направи нещо по-добро от това, което те са направили. Но съвестта отново казва – „може“ – и дори посочва такива.

И тъй, тези хора са много чувствителни към всякакъв вид похвали към някой „наоколо“, освен ако не са изречени тактически (хваля X, за да злепоставя Y). Безкористната похвала към някого, похвала, която не може да бъде използвана за тяхното лично оправдание, само ги нервира. Същото се отнася за похвалата на „обстоятелствата“, дори когато тя не е нищо повече от твърдение, че обстоятелствата не влияят на същественото – на това, да си добър и щастлив. Чуят ли нещо подобно, и особено ако се говори за конкретни лица и обстоятелства, те стискат зъби или избухват.

Делата на врага

Без защита от душевните пороци човек подивява и оскотява. На повечето хора това им личи на лицето по снимките им – дори по най-хубавите, които те сами са си избрали да показват. Как да се защитаваме от подивявянето?

Трябва да се разбере, че макар и всички да имаме естествено предразположение към пороците, те не растат у нас толкова лесно „сами“. За да бъде човек развратен бързо и сигурно, той трябва да бъде подложен на внушение отвън. Има, примерно, лакомия и човек е склонен към нея в съгласие с повредената си природа; но има и прослава на лакомията. Има разврат, но има и подтикване към разврат. Същото е и с останалите.

Задачата на врага е да ни разврати колкото се може по-бързо и цялостно, и, ако е възможно, непоправимо. Затова той ни атакува едновременно с всички пороци, макар и да изглежда, че страдаме само от един-два. Съществуват разни средства да се създаде усещане, че си, примерно, беден, че нямаш нужното (макар и да го имаш); но точно в същия момент те уверяват и в обратното – че имаш много повече от някой друг, и че това е много добре за теб.
Бедният (повярвалият, че е беден) трябва да се старае да пази малкото, което, както мисли, му е останало, и така се създава стиснатостта. Тя е в съгласие с безчувствието към чужди нещастия (бедност, болест, произшествия и всякакви други). Но при това той ще упрекваш онези, които, както му се струва, се въздържат да го обгрижват, да облекчават „страданието“ му. Така се възпитава ропотливост (има ли я думата?), която взаимодейства със самооправдаването; също и неблагодарност.

Усещането пък, че имаш повече от някои, и че това е добро за теб, подхранва надменността. Но също и страха – да не би да ти отнемат собствеността и да станеш като „онези“ – бедните, които са и презрени заради бедността си. Наред с това, усещането за бедност подхранва завистта.

Но когато завиждаш, какво следва от (или върви заедно с) това?
Започваш, примерно, да упрекваш някого (онзи, комуто завиждаш), че е придобил несправедливо от блага (и/или че те е лишил от тях). Но, второ, може да упрекваш и друг – онзи, който е създал условия това да се случи.
И трето, възможно е да си мислиш, че лишението ти е някак справедливо, защото богатите, щом са постигнали богатството си изцяло със свои сили, го „заслужават“. Тогава лакействаш и се оглеждаш угодливо („нашият руски либерал си е един лакей, който само се оглежда кому да лъсне ботушите“, както казва Писателят).

Страхливостта, че ще „загубиш“, събрана заедно с угодливостта пред силните, пречи да се мисли за истинска справедливост. Не се мисли за това, че силният, когато е неблагодарен, лесно става тираничен. Тези склонности не само пречат на човека да се съпротивлява на действителната земна власт, когато тя върши греховете си, но му пречат дори и да мисли за това. Вместо това, недоволството се насочва към най-слабите, най-безпомощните. А недоволният, вечно самооправдаващ се, възприема всякакви клевети срещу тях и прави всичко, за да си недоволства в безопасност.
Това става, когато човек не си представя, че богатството, заедно с всички подобни блага, е допуснато „отгоре“ – че човек не е сам причина за богатството и властта си.

*

Човек си угажда сам така, както угажда на силните. Според него силните са за завиждане и той иска да е като тях; иска да му се угажда, както той самият им угажда. Ако не си намери някакъв слуга/поклонник (пък и да си намери!), започва да си угажда сам. И тъй като се бои да не остане встрани от общността (защото ако е встрани, кой ще се занимава с него?) той се заема да насъсква околните си един срещу друг. Ако са разделени и във вражда, лесно ще се събира ту с един, ту с друг срещу когото пожелае – и така ще бъде по-силен. Затова му е нужно да клевети много, да интригантства. А интригантстването какво е – примерно, да кажеш някому, че някой го застрашава, но че ти затова си тук, да му помогнеш със съвет и пр.

За да бъдат тези около нас слаби, ще атакуваме всяка тяхна опора – ще клеветим роднините им и приятелите им, или тези, които биха могли да им бъдат роднини и приятели. Освен това ще създаваме у тях несигурност – ще намираме, примерно, недостатъци във външността им. Ще говорим против занаята (професията) им, против човешката организация, в която участват със занаята си, против държавата им и особено против Църквата и Бога. Тъй като Бог – и Сам, и чрез Църквата Си – е първата, главна и единствено сигурна опора на човека. За да бъде човекът сам и слаб, той трябва да бъде отчужден от Църквата и Бога.
Когато някой забрави Бога или добие напълно грешна представа за него и Църквата, както става при езичеството или при ересите, той бива отчужден от тях.

Тези клевети срещу човека и близките му непременно се съчетават с ласкателство. За да удържаме жертвата ни близо до нас, да я подкупим, тъй че да търси нашата оценка – затова е нужно тази оценка да е донякъде и приятна. Да чува – „е, напредваш, не си толкова зле, само ме слушай“. Ласкателството поддържа надменността и неблагодарността – „има и по-нищожни, презирай ги, всичко което имаш, си го добил сам“.

Всички тези дела се вършат, за да създаваме слабост у човека и да го направим лош (говоря в множествено число, сякаш от името на някого – на врага, разбира се).
Повечето хора не изобретяват нищо подобно, те само възприемат и разпространяват това поведение, и то защото са измамени. Те не знаят, че всички тези хитрости са дело на врага; но не знаейки, все пак стават негови служители и се отчуждават от Бога и от ближния си. Накрая за тях (за нас) няма да има оправдание. Трябва да разберем, че това е дело на врага, да го разпознаваме бързо и да възразяваме; а там, където това е безполезно – да се отдалечаваме.

За предателя

Отдавна се опитвам да проумея какво е предателят. Предателството впрочем е деяние, а много хора, за тяхно щастие, не стигат до деянието, тъй като просто не им се удава случай да извършат онова, за което се чувстват (или поне изглеждат) готови. Спомням си мястото в „Престъпление и наказание“, когато Разколников още не е решил дали наистина ще убие лихварката, и изведнъж най-случайно узнава кога и в колко часа тя ще си е сама у дома си. И се усеща така, сякаш случаят е получил власт над него и го насилва, и като че ли някой друг е взел решението за убийството; и на него не му остава нищо друго освен да го изпълни. Това е „удобният случай“.

Така че и предателят може да не предаде „явно“ поради липса на подходящи обстоятелства, но да е готов за това. Преди деянието той все още е само „подлец“ – човек, комуто личи, че се е отрекъл от онези, на които е близък, с които е бил дълго заедно и още е заедно; и се е отрекъл, за да „успее“.

Предателят, бил той само още подлец или осъществен предател, е започнал с чувство за неудовлетворение от „своите си“. И кое не го е задоволявало? Както после се разбира, това е относителният (струващият му се) недостиг на някои блага – ситост, удобства, чест; също пари и власт, може би не заради тях самите дори, а защото чрез тях се придобиват онези.
Този човек желае благата и се изпълва със завист към онези, у които ги е видял. Той намразва близките, задето „нямат“ и с това са станали причина и той „няма“; или „имат“, но някак са го „лишили“. Към завистта си спрямо „имащите“ той добавя раболепно възхищение (щом имат, значи са го заслужили). Тази „заслужилост“ той я смята за добродетел, и така оправдава примъкването си към тях – на него самия то не му изглежда да е от корист, а само като приобщаване към добродетелността. Покрай нея пък ще дойдат и желаните блага. Това е самооправдание и то е нужно, защото предателят, като всеки човек, трудно може да мисли себе си като за обикновен негодник.

Необходимо е предателят да е уверен, че „своите“ са презрени или телесно застрашени. А той не иска да е презрян (защото е честолюбив) нито пък застрашен. Последното не е осъдително, но, от друга страна, не всички се страхуват от едни и същи неща; и при едни и същи обстоятелства у едни възниква страх, а у други – не. И най-после, някои се страхуват, но устояват и не предават „своите си“.

Поради това той започва да се измъква изсред множеството на „застрашените и презрените“ и да дава сигнали, че вече „не е от тях“. Сиреч, бил е, но вече е решил да не бъде. И полека се примъква към онези, които имат чест и са в безопасност.

***

До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност – примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти – чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно – подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.

Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.

А кое е добро за човека – това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението („никой не е намразил тялото си“). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде – най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.

Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството – все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите – достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.

*

Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: „ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления“.
Така излиза, че човек разпознава престъплението не чрез съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв – иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка – и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?

Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои – и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не – не е.

*

Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви „класово-партийни“ желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.