Архив на категория: фрагменти

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

в ауд 187

Приказки, летене, сънуване

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

***

[чудесата в литературата]

Има чудеса от боговете, най-напред. В идеалния случай се твори със слово: Бог произнася дума и тя става действителност. Понякога се прави, защото трябва да се улесни героят, за когото божеството се грижи. Това са чудеса „отгоре“, ex machina. То е, защото богът е по-силен от природата, може да се намесва в реда й, да променя някои неща.

Но освен това самата природа има особени сили в себе си, които, ако човек ги усвои, ще прави чудеса. Примерно вълшебните мазила, с които можеш да се превърнеш в нещо, както Луций (от „Златното магаре“) се превръща в магаре – по погрешка, разбира се, но главното е, че някой вече е открил такова средство.
В модерно време се говори за „чудеса на техниката“, и има защо. Физиците и програмистите направиха неща, за които се е мислело, но допреди XX век бяха фантастични.

Така че чудеса има или поради свръхестествено могъщество, или, от друга страна, поради окултно знание или технология, която за обикновения потребител изглежда почти окултна. Гигес – този от Платоновата „Държава“ – е такъв. Ползва пръстена си, както обикновеният потребител ползва телефона.

Освен това има значение за какво се използва способността за чудеса. Защото истинският Бог я използва само за добро. Такъв като Мефистофел я използва за зло – за да погуби една душа, или повече.
Омировите богове правят чудеса, защото са си наумили да помогнат някому – било защото го харесват, било защото са обещали нещо да стане, тоест по задължение. Както Хермес прави Приам невидим, за да стигне до палатката на Ахил, да вземе тялото на Хектор и да се върне без никой да го забележи. Но и защото просто така искат, както Кирка. Тя превръща гостите си в животни, обаче това не изглежда като зло дело, тя просто си е такава.

Това, че Данте минава жив през отвъдния свят, също е чудо. То е по Божия милост: за да добие знание и да се спаси, а и да помогне с разказа си на други.

Чудесата в разказа може да се случват буквално, а може и друго: авторът да ги оставя в неопределеност, да не настоява, че са реални. Затова разказът на Одисей е основополагащ: той разказва за чудеса, но отговорността за истинността им не се поема от поета. Той просто съобщава какво е казано в един вечерен разговор. Това се случва често при Омир. Примерно за бързината на феакските кораби: те се придвижвали от Керкира (ако това е островът им) до Евбея и обратно за един ден, което е невъзможно за плавателен съд, дори и днес. Но не го казва Омир, а Алкиной.

В „Дон Кихот“ чудеса – от гледна точка на автора, пък и на Санчо и другите герои – няма. Но самият дон Кихот непрекъснато си служи с чудеса: злите магьосници преобразили Дулцинея, отмъкнали библиотеката му, превърнали великаните в мелници и армиите в стада. Значи чудото може да е въобразено, но пак да е причина за действие, ако героите вярват в него.

Или пък дяволът в „Братя Карамазови“. Достоевски го въвежда без много обяснения, сякаш той наистина е отишъл на гости на Иван и си говорят за това-онова. Но все пак се споменава, че Иван не бил добре психически и не било изключено да има халюцинации – според мнението на един лекар. Така че има игра с чудесата, те далеч не винаги се случват пряко, като в приказките.

Това е, защото читателят се нуждае от обяснение. Той обича чудеса, но знае, че те са нещо изключително и затова винаги му трябва обяснение за тях; иначе те се оказват безсмислени. Така че чудото трябва някак да се включи в естествения ред – като се разбере как е възможно. А то е възможно било защото идва от някой, който не е подвластен на естествения ред, и при това има разбираема причина да го наруши; или защото естественият ред включва чудеса, съгласно някакви правила.

От друга страна, някой просто може да говори за чудеса. А в говоренето и разказването на небивалици няма нищо неестествено. Примерно, ако книгата е заявена като фантастична или приказна, няма нужда от никакви обяснения – на читателя още от въведението и дори от художественото оформление му става ясно, че такъв е жанрът, тоест – че „някой говори така“. Затова там веднага се въвеждат приказни същества и светове, и това не е проблем.
То е същото, както когато Лукиан заявява в началото на „Истинска история“ – ще разкажа нещо напълно измислено, за развлечение и почивка. Но по-интересни са чудесата, за които читателят е неподготвен.

Елинизъм

- Отиваме към шестата епоха. Тя е от Александър до установяването на римската хегемония, която става факт в средата на II в., след двойната победа срещу Картаген и Ахейския съюз. Тя напомня на двойната победа на гърците в началото на V в. – от една страна, срещу персите при Саламин, а от друга – срещу картагенците при Химера. Само че онази през V в. е в отбранителни войни, а тази – в чисто завоевателни. Защото римляните не са имали нужда да нападат гърците и да водят трета война с Картаген – положението им е било достатъчно сигурно и така. Но те не са искали равновесие на силите, а пълно господство.
– Те са си така.
– Да. И не само през античността. Сякаш има нещо в самото място, някакъв дух, който ги тласка към завоюване, тоест към поробване на всичко.
– Хораций ги упреква за това.
– Да. „Накъде сте тръгнали, безумци…“, нещо подобно беше. Та имах предвид, че се случва промяна, която довежда Средиземноморието до онова положение, в което то ще бъде още към 800 години, тоест до арабското нашествие. До Александър Европа е била обитавана от множество малки държави, градове или области; морето е било поделено между картагенци и гърци, а на изток е стояла като заплаха за всички персийската империя. Обаче македонците унищожават Персия и си поделят владенията ѝ; а гръцките полиси и острови остават полунезависими. Македонците не ги поробват, но придобиват решаващо влияние върху всичко, което се случва на континента и в Егейско море. Но все пак се оказва, че толкова голяма и разнообразна територия не може да бъде подчинена на един център. И наистина, това никога не се е случило, тъй като персите така и не успяват да преминат в Европа, а пък римляните никога не достигат по-далеч от Ефрат. После арабите опитват да повторят персийския успех и този път стигат далеч – чак до Испания откъм юг, но спират там. И след като империята им отслабва с вековете, тя е заменена от турската, която пак обхваща огромна територия и си пробива път най-далеч на запад през континента – до Виена. Но и тя е разбита, през Първата световна война. Та общото положение е такова. Полибий е прав, като казва, че по негово време множеството разхвърляни истории са се обединили в една-единствена – римската.
– Трябва да видим кое е новото във всичко това.
– Първо, в Европа за пръв път се появяват големи държави; или по-точно, появяват се големи държави, контролирани от европейци. Това е първият голям военен успех на Европа срещу Азия, тоест срещу останалия свят: дотогава войните са били отбранителни и противникът е бил задържан чрез успех в отделни сражения. Но до придобиване на отвъдморска територия – имам предвид отвъд Егейско и Средиземно море – не се е стигало. Троянската история, макар и легендарна, е показателна: отвъдморски земи се атакуват, но не за да се придобият, а за да се отслаби противникът на отсрещното крайбрежие, пък и да се ограби каквото има.
– Но е имало колонии.
– Наистина. Малоазийските градове, Кирена и Навкратис. Но това е всичко. Все пак те са опорни точки, които могат да послужат като повод за война, както е станало при Дарий. Та накратко, европейците придобиват опит в големи сухопътни походи. Това гърците никога не са го правили, свидетелство е разговорът между Аристагор и Клеомен, когато спартанецът казва, че никога не би отишъл някъде на три месеца път от морето, защото гърците никога не навлизат навътре в сушата на повече от три дни път.
– Ами то и няма накъде, при тях разстоянията са такива…
– Разбира се, не са само македонците, това се отнася и за Рим, защото и той се разширява в края на епохата. Но това не са точно граници на държава, както е в по-ново време, а „област на контрол“. Войските не са по границата, а при административния център, където е съответният чиновник – те са му като охрана. Иначе по самата територия нещата си вървят като преди, главното е да се плащат данъците.
– А държавата на Александър има ли граници?
– Александър си е поставил задачата на наследи персийския цар. Затова сигурно са верни твърденията, че е започнал да се облича като източен владетел и въобще е възприел тамошните обичаи. Впрочем това е правилно, защото доброто управление винаги се съобразява с традицията. Така че държавата, която е имал, най-напред просто е съвпадала с персийската. Това са земи, в които се признава върховенството на великия цар, който е като предтеча на източноримските императори, от Диоклециан нататък.
– Появяват се столици. Дотогава не ги е имало, гърците не са знаели какво е това.
– Да, защото всичко е било събрано в полиса и той не е владеел населени земи, на които да бъде столица. Столицата е градът на царя, семейството и съветниците му, и елитната част от армията, тоест личната му гвардия. Там се решава какво ще се прави на контролираните територии, които римляните наричат провинции – примерно какви ще са данъците, къде ще се разполагат останалите войски. В Македония е било така, а сигурно и в тракийските царства. И сред гърците на някои места, защото Сиракуза от V в. нататък е била като столица на Сицилия.

– Така че Александър е търсел къде да установи центъра на държавата си и може би се е спрял на Вавилон. Защото ако беше останал в Суза, това би значело, че е станал поредният персийски цар, просто от друга династия. Но той е възнамерявал да преоснове империята, след като я наследи. Затова е избрал друг град.
– Атина след него вече не е държава, но не е и столица. Какво е тогава?
– Просто голям град. Това е новина. Хората започват да се събират там, но вече нямат такива граждански задължения, нито лично земеделско стопанство – няма как, тъй като стават все повече, а земята си остава пак толкова. Затова икономиката на града е основана на парите и пазара – хората не произвеждат сами нищо, а всичко се купува.
– Все нещо трябва да произвеждат. Иначе за какво ще им се плаща?
– Е, да. Исках да кажа, че производството става специализирано, човек не покрива основните си нужди чрез свое стопанство, както е на село, а прави нещо определено и очаква то да му се заплати – тоест изнася го на пазара. Това е градският начин на живот. То си личи и в литературата. Тя се заема със семейни истории, обикновено за любов и брак; и с разни домашни, улични и градски сценки, както е при Херондас и Теокрит.
– И се възхвалява природата.
– Да, защото много хора вече не работят на село и забравят колко трудно нещо е да обработваш земя и да се грижиш за животни. Впрочем за земеделието може и да се сещат, но пастирската работа им се вижда лесна и затова идилиите са за овчари и козари – по-рядко говедари.
– Ами да, кравите са големи и е ясно, че около тях ще има повече работа…
– Специализацията се случва там, където се събират повече хора, това е известно и на Платон, има го в „Държавата“. Според него тя е неизбежна, за да могат хората да изработват добре най-необходимите неща – примерно, не всеки може да си набавя метал и сам да си прави личното оръжие. Така че някои неща се купуват. Но в презадоволената държава се появяват излишно много стоки и специализирани услуги, от които човек едва ли има нужда, за да живее добре. И с лечението е така – човек се старае да живее колкото може по-дълго, и поради това е готов плаща на лекари, вследствие на което те са умножават и специализират, но от това човек не става нито по-здрав нито по-щастлив. А другаде лекарите са по-малко, обаче лечението е по-разумно, защото човекът се мисли като нещо цяло, а не като сбор от части, всяка от които да се лекува отделно.
– Това е в „Хармид“…
– Там е. Та заедно с всичко друго настъпва специализация и в науката – както е в Александрия. Интересно е, че тя от самото начало не е замислена като философска школа, а по-скоро като „дом на Музите“ – тоест място, където ще се събират сведения за науките и изкуствата, които са били развити в Гърция, а и другаде. Началникът на Музея не е някакъв знаменит и велик учител, който бива слушан благоговейно и освен него могат да говорят само онези, на които той е задал въпрос. Така трябва да е било в Лицея, а още повече в Академията по времето на Платон. Това са школи, в които все още се чувства влиянието на питагорейството – поне в Академията несъмнено е било така. Но Музеят вече е друго, той е най-напред библиотека и поради това схолархът е преди всичко библиотекар, като Деметрий от Фалерон, Калимах… и така нататък. Това е, защото не се мисли, че някой може да знае всичко, а се смята, че сериозен учен е този, който има знание за отделното и не рискува да се изказва за неща, за които не е прочел всичко. Затова и се настоява, че трябва да се пишат малки литературни произведения, но добре обработени; и че всичко, което се споменава в тях, трябва да е проучено. Това е „учената поезия“ на Калимах. Или пък да се пише за овчари, които възпяват любовта, тъй като за да правиш такава поезия, не е нужно да си чел много.
– А, трябва. Трябва да си изчел митологията, нали ще споменаваш Ерос, Пан… И за тях има литература.
– Добре, права си. Но кое е важното с оглед на бъдещата история? Това, че Музеят дава пример за висше образование и елитна наука, който се възприема в нова Европа. Имам предвид не само университетите, но и онези центрове, в които не се предвижда преподаване, а само книжовна и научна работа. Тук не става дума за някаква аналогия, а наистина е така. Защото Музеят е първият научен институт и той повлиява на цялата бъдеща система на образование и изследвания. През късната античност се пишат книги, в които се разработва системата на науките, както е при Марциан Капела; и се предполага, че добрият учен непременно е много начетен човек, значи разполага с богата библиотека, но че не може да е напреднал в повече от една наука. Затова и персонажите, които представят различните науки в „Сватбата на Хермес и Филология“ са различни. Дори да има енциклопедисти, това ще са хора, които са осведомени повече за изследванията в отделните науки, отколкото за самите тях – значи ще са нещо като библиографи. Още в елинистическа Александрия се отправят упреци към онези, които се опитват да напреднат в повече науки – примерно срещу Ератостен, за когото казвали, че проучвал всичко, но в нищо „не бил пръв“. И след време, под влияние на такива съчинения на Запад се създават институции, в които има разделение на знанието – богословието е на първо място, но правото е отделно, медицината – отделна, и все пак всички те са факултети в един университет. Но този университет няма лидер, когото всички да слушат, тъй като никой не може да познава всички науки. Това не е чак толкова добре, защото така се отрича единството на знанието, тоест – мъдростта.

– За тази епоха това вече стига – казах, за да я задържа още малко. – И сега последно: какво става с религията.
– На мен нещо не ми стана ясно.
– Да? Какво?
– Ако Марциан Капела представя всички по-главни науки в една книга, това не е ли опит да ги обедини? Там не се ли получава единство на знанието?
– Не – казах.
– Защо?
– Защото това е само енциклопедия. А енциклопедията не е друго, освен механичен сбор от известни неща. Нали сте забелязала, че енциклопедиите се правят по азбучен ред? Статиите в тях са така.
– Да.
– Е, кое му е единното на такова знание? Азбучният ред е случаен. Единство има тогава, когато се тръгне от общи начала и въз основа на тях се стигне до онова, с което се занимават отделните науки. Не се стига до нещата, които се узнават от опит, но се стига до онова, което човек знае от ума си. А освен това много сведенията на опита са общи за различни науки – примерно, че телата имат тежест, че съществуват цветове, топлина… такива неща. За да има единство на науките, е нужно да се започне от онази, която е първа и с която всички се съобразяват – това е метафизиката. Обаче при Марциан Капела няма метафизика, а и в Музея никой не се е занимавал с това. В енциклопедиите тя присъства само като една от многото статии. И в университетите е така – и да се преподава, тя е само един от многото предмети, но не е първа и водеща.
– А богословието не е ли метафизика?
– Не. То не се занимава със съществуващото „доколкото то е такова“, както казва Аристотел. Богословието е тълкувание на Откровението, както го намираме в Писанието и Преданието. Така че то не може да бъде основа на науките. То е само систематизация на онова, което знаем за Бога. Не всички хора споделят Откровението, то не им е дадено. Обаче на всички е даден ум, с който могат да напреднат в науките и дори да достигнат до първата от тях.
– Тогава излиза, че богословието е свръхнаука.
– Да, ако е разбрано правилно, тоест според вярата в сърцето. Но вярата в сърцето се дава по таинствен път, не чрез обикновено размишление и преподаване. Затова античните са могли да стигнат до метафизика, но не до богословие.
– А ако богословието не се изучава според вярата в сърцето?
– Тогава то е вредно и духът на човека ще пострада много повече, отколкото ако изобщо нищо не е чувал за Откровението. Такива хора си присвояват свръхнауката беззаконно и поради това Бог ги отхвърля и те стават еретици. Това е неизбежно, то е като духовен закон. Достоевски представя такъв човек в „Братя Карамазови“ – Иван, един от четиримата братя.

– Трябва да се обърне внимание на някои неща, които се случват с религията през онова време. Промисълът за Европа ни е известен – тя е трябвало за приеме Откровението и да го съхрани през хилядолетията чрез Църквата. Заради това Бог въздига римската държава и я запазва за повече от 2000 години. А Църквата от своя страна поражда народи, един от които създава новата християнска империя, която е жива и днес. Но тя не може да властва във вярата, тъй като това е чуждо на Духа, който дава на хората свобода. Затова народите и църквите са много и различни, и все пак са равни и в единство. Така че ето какво става според този промисъл. Първо, Писанието се превежда на гръцки и евреите влизат в общение с европейците – това става в Александрия. Освен това започват първите гонения от страна на езичниците с елинска религия срещу юдеите, което предхожда големите гонения в Империята срещу християните. Това е в Юдея, по времето на Антиох IV, заради което избухва въстанието на Макавеите и за кратко време се възстановява юдейското царство. От друга страна, езическите богове на Гърция се срещат с божествата на Изтока и това е причина за размисъл, а и практически решения във връзка с култа. Нали трябва да се реши кои богове ще бъдат почитани и как. И тогава мненията се разделят, тоест подхожда се по два начина. Първият е, че боговете са много, както в Омировия пантеон, но се почитат от различните етноси с различни имена. Така мисли още Херодот и това е, което в модерно време се нарича „синкретизъм“ – гръцките богове се уеднаквяват с източните. На това се противопоставя мнението, че светът се управлява от един бог и че дори е сътворен от него. Така мисли Платон, а той може би е наследил това мнение от орфиците и питагорейците. Когато Писанието се превежда на гръцки, Платоновият разказ за Твореца от „Тимей“ получава подкрепа. Оттук нататък започва борбата за надмощие между политеисти и монотеисти, която обаче няма как да се реши само с философски диспути.

Епос, драма, философия

- А след гръко-персийските войни идва разцветът на Атина.
– Да, това е прочуто време. Главното е, че тогава се стига до големи успехи в литературата и философията – това е заслугата на гърците през античността. Както египтяните са преуспели в архитектурата и свързаните с нея изкуства, и така са поставили началото на цялата западна цивилизация, така гърците, особено в Атина, произвеждат велика литература и така поставят началото на европейската.
– Но много от известните гърци не са атиняни.
– Вярно. Атина се отличава с това, че организира драматическите състезания и в нея се установяват реторическите и философските школи. Затова са били нужни пари, които се натрупват там вследствие на успешната им дипломация, която се възползва от изхода на войните с Дарий и Ксеркс. Но началата на изкуствата и науките са поставени другаде. Омир, който е създателят на гръцката и европейската литература, е малоазиец. Първите философи, които обикновено пишат в стихове, не са атиняни, а италийци, като Парменид и Емпедокъл, или малоазийци, като Хераклит и Анаксагор, или и двете, като Питагор и Ксенофан. Лириката също се създава в Мала Азия и по островите, и даже в Спарта.
– Да. Имаше един Олимп… И Терпандър. А музиката е тракийска, така ли?
– Музиката лесно се движи. Но наистина е прието да се казва, че идва от Фригия и Тракия – Страбон го казва, примерно.
– А религията е орфическа…
– Да, това изобщо се отнася до въпроса за негръцкото влияние върху гръцката цивилизация, което е огромно, разбира се. Писмеността идва от Финикия, мистериалните култове и учението за безсмъртието – от Тракия, макар че Херодот говори по-скоро за Египет. Успоредно с литературата гърците са се занимавали с науки, по примера на Изтока – с математика, астрономия и медицина. И всичко това пак се случва извън Атина. Талес е математик и астроном, Питагор обединява тези науки с музиката и орфизма, а Хипократ сякаш основава медицината; или поне на него принадлежат първите трудове, които знаем. Но и науката за държавното управление, доколкото има такава, се развива първо от неатиняни. От т.нар. „седем мъдреци“, които са били държавници, само Солон е атинянин. Реториката пък, която трябва да е инструмент на държавника, се появява в Сицилия, където са Коракс, Тисий и Горгий.
– И за Емпедокъл се казва, че бил оратор.
– Да, Аристотел направо твърди, че той е основал реториката. А така наречените „софисти“, които са се занимавали с красноречие и са се стремели към енциклопедизъм, просто гостуват в Атина. Освен Горгий, това са Протагор, Хипий, Тразимах… няма какво да Ви ги изброявам, известни имена. Но да се върна пак към литературата. Ето, комедията изглежда да е италийска, защото Епихарм е първият прочут комически автор, ако не смятаме Омир и може би Хипонакт. Най-уважаваният хоров лирик е беотиец, Пиндар. Най-сетне, самият Аристотел идва чак от Македония, от Стагира.
– Значи, макар че Атина минава за център, тя е просто място, където хората се срещат.
– Впрочем центърът е именно това. Затова, ако човек иска да съдейства за развитието на изкуствата и науките, той трябва да помисли как да създаде условия за срещи и разговори. Самите атиняни, тоест родените там, по нищо не се различават от всички други гърци, европейци и хора по света.
– А Платон защо не е харесвал Перикъл?
– Защото Платон се интересува от справедливостта и духовния живот. Но там, където се влагат много средства за науки и изкуства, се получава едно неравновесие. На пръв поглед цивилизацията напредва, има успехи; но от друга страна хората занемаряват душите си. Това е, защото се увличат от външната страна на образованието. Той затова казва, че писмеността е съмнителна придобивка – защото образованието се превръща в предаване и повтаряне на думи, при което не остава време да се мисли за значението им и за духовната полза от тях.

– Главното, заради което трябва да се занимаваме с гръцката античност, е езикът. Имам предвид не само инструментът, но и това, което с прави с него – значи словесността, и от нея на първо място художествената литература и философията. От художествената литература най-важни са повествованието и драматургията. Ние оттогава знаем какво е да се направи голям разказ за събития – както в „Илиада“ и „Одисея“, и във всички големи романи след това, пък и даже в историографските разкази. Защото и Херодот пише нещо като епос или роман, макар че той е на основата на имена и събития, за които има свидетелства. А драматургията – това е умението да говориш „като“ някого, да го представяш чрез речта му. Впрочем и лириката е драматургична, по същество – защото лирикът не разсъждава от себе си, нито съобщава нещо, за което е узнал, а просто говори като някой, който е под влиянието на някакви настроения. Освен това, да изобразяваш чрез думи е много близо и до шегата. Защото хората често се смеят, когато забележат, че някой е представен умело. Този смях е одобрение за умението на изобразителя и в същото време изразява радост, че показаното е разпознато – тоест, че изобразител и зрител са се разбрали. Значи чрез литературата се постигат две неща – първо, да увличаш слушателя с разказ, а то е представяне на промени, които се случват във времето; и второ, да го удивляваш чрез точно изобразяване. Тези неща приковават вниманието и ако поетът-говорител е добър, слушателите му не мърдат и почти не дишат. Това е, което се разказва за Орфей.

– И сега за езика. Той е подготовка за богословстването, а за да се стигне дотам, е трябвало да има философия – търсене на Бога, Който още не се е открил. А философията започва от една страна като наука, от друга – като поезия; значи от едната страна са милетците и Питагор с цялата му школа, а от друга – Хераклит, елеатите и Емпедокъл. После Сократ оставя науката и поезията, и сам организира нещо като философски театър – с реални участници, неговите събедници. И това е възприето от Платон, който използва тези разговори, за да напише философските си драми. В тях вече го има езикът, на който ще се говори за Бога, а този език е обмислен много търпеливо от Аристотел. Така че след време, когато започнат да се раждат народи, се е появила нужда техният език да бъде усвояван, така че всеки народ да може да говори подобно на тогавашните гърци и също като тях да е готов за богословстване.
– Значи както евреите са първообраз на народ, така и гърците са първообраз?
– Да, и по-точно езикът им. Той става първообраз на по-късните християнски езици, един от които е нашият.

Финикия и Персия

- Сега се сещам за финикийците. За тях нищо не казахте.
– Вярно, а трябва да се каже. Те също стават известни по онова време, след 1200-та. Соломон, който живее през X в. е бил във връзка с тях, това се казва покрай неговия строеж на Храма. Възможно е те да са били същите „филистимци“, срещу които въстанал Самсон. Те основават Картаген към 900-та г. и през следващите векове са най-голямата морска сила в Средиземноморието, може би чак до римо-картагенските войни. Това е езически народ, почитали са Дагон и Астарта, както се казва в Библията. Омир ги представя като разбойници и измамници, които обикалят островите и бреговете на континентите, и често отвличат хора и ги продават в робство. Херодот обаче отбелязва, че те са пренесли писмеността сред гърците. Преди тях силните цивилизации са били речни, а те са първата морска. Занимават се с търговия и покрай това с пиратство; използват пари, и чрез тях натрупват големи богатства – а не от данъци, както се прави в Египет и при сухопътните цивилизации. Били са опитни и във военното дело, както се вижда от съпротивата им срещу Александър: защото най-голямата трудност, която той е срещнал във войните си, е била да превземе Тир. Те дават първият пример за такъв вид цивилизация, търговска и транспортна. Той е последван от атиняните, а в по-нови времена – от венецианците, холандците и британците.
– И кога идва краят на тези епоха?
– Първо да видим как вървят епохите, за които става дума. Най-напред беше сътворението и животът след грехопадението до потопа. После имаме следпотопното време, в което се явяват първите държави – това са речните цивилизации – и се стига до първите успехи на изкуствата и науките. Всичко това все още става в Азия и Африка – ако Египет е част от Африка. Тази втора епоха свършва с големите сътресения в средата на II хилядолетие, и тя е изцяло езическа, ако не смятаме това, че Бог се открива на Авраам и първите му потомци. Третата е кратка, тя завършва към 1200-та, с въздигането на Божия народ и с катастрофата или упадъка на няколко езически държави. Сред тях трябва да поставим и хетската от Мала Азия, за която забравих да кажа. И сега говорим за четвъртата, която продължава до края на VIII в. В нея се случват някои размествания.
– Какви?
– Първо, задълбочава се упадъкът на речните цивилизации – Месопотамия и Египет. В Двуречието господстват асирийците, но и на тях не им остава много, те ще изчезнат през следващия период; а почти веднага след това и вавилонците. Същевременно се издига първата морска цивилизация – тази на финикийците. Второто е, че се поставя основата на европейската цивилизация, на която предстои голямо бъдеще – защото тя ще приюти истинната религия, след разпръсването на евреите. Най-напред, от север слизат дорийците – те трябва да са били гърци. Скитат известно време из полуострова, както казва Херодот, и накрая се установяват в Пелопонес. От друга страна, трите гръцки етноса – това са йонийците, еолийците и дорийците – колонизират бреговете на Егейско и Йонийско море, тоест прехвърлят се на изток в Мала Азия и на запад към Италия и Сицилия. Така се създават условия за втората морска цивилизация, която вече е европейска. А в Италия се основава Рим – в средата на VIII в., когато е времето на Омир и първите Олимпийски игри. И като гледаме тези движения на етносите и народите, виждаме в тях Божия промисъл. Гърците са във възход, защото след време на техния език ще се разпространява Писанието, а и голяма част от Преданието, значи словата на Отците на Църквата. А от друга страна, възходът на Рим ще послужи за създаването на държава, която ще закриля Църквата, макар и при много сътресения, чак до средата на XV в., когато ще дойде редът на Русия.
– Значи четвъртата епоха завършва с Омир на изток и Нума Помпилий на запад – каза тя. – Защото той трябва да е бил цар към 700-та година, а Омир сигурно не е живял до по-късно.
– Така е. Но като че ли достатъчно говорихме за днес. А и виното свърши.
– Да. А какво става с евреите?
– О, вярно. Ами те създават царство и уреждат богослужението, при това с голяма тържественост – както става при Соломон, който бил много богат. Храмът, който е построил, е бил сравним с най-големите по света. Но държавата се разпада още при синовете му и после никога не се обединява: асирийците унищожават южното царство, което се е наричало Израил, към 720 г. – значи точно по Омирово и Ромулово време. И така богослужението оцелява само в Иерусалим, като по този начин може би е избегнато разделение и на богословска основа, защото то се случва лесно, когато центровете станат два и повече. Тогава се явяват някои големи пророци, един от които е самият Давид; а после Илия, Елисей и Исаия. И за Соломон се приема, че е автор на някои от книгите на Стария завет. Оттук нататък на евреите им предстоят много беди, но голяма част от мисията им вече е изпълнена.
– Трябва да вървя – каза тя. – А утре?

– Така че имаме пета епоха, това е задвижването на европейската история, класическата античност. Трябва да се забележи обаче, че големите събития се случват в Азия, а тези в Европа са като последствие от тях. И главното е сриването на асирийците в края на VII в., когато те губят войната срещу мидийците и вавилонците. Тогава победителите си разпределят Азия – тази част, която асирийците са владели. Вавилон получава южното Двуречие и впоследствие побеждава евреите и разрушава Иерусалим, включително и Храма.
– При Наву-ходоносор – произнесе тя.
– Точно. А мидийците придобиват севера и държавата им включва половината Мала Азия на запад и персийските земи на изток. Но това, че са поробили персите, ще стане причина за унищожението им.
– Човек не бива да напада всекиго.
– И аз така мисля. Нещастията за големите държави често идват от това, че са нападнали някого, когото са подценили. Понякога една малка и незабележима държава или етнос може да унищожи много по-голяма и богата.
– И как това засяга Европа?
– Ами ето. Мидийците, като държава-победител, се разпростират на запад и влизат в съприкосновение с Лидия – когато там цар е бил бащата на Крез. Започва война, но тя е прекратена: Херодот казва, че било заради слънчевото затъмнение в началото на VI в., което командващите сметнали за знамение. Тогава сключили мир и го подсигурили с династичен брак – синът на мидийския цар се оженил за дъщерята на лидийския. От този брак се родила Мандана, майката на Кир. После следват нещата, които се разказват за Кир, и в крайна сметка персите въстанали, победили Астиаг и придобили мидийското царство. После Кир побеждава и Крез, и така Персия стига до Егейско море. И в един момент гърците въстанали – това е йонийското въстание от края на VI в. Атина се намесила и се стигнало до гръко-персийските войни, които започнали като наказателна акция срещу атиняните. Това е походът на Датис и Артафрен, който пропаднал поради загубата им при Маратон.
– Значи отиваме към унищожението на Персия – каза тя.
– Именно. Но дотогава има време. От друга страна, Кир напада и Вавилон, и го побеждава към 540-та, което евреите смятат за свое освобождение. И в Стария завет пише за Кир, в Девтеро-Исаия. Те постепенно се завръщат и построяват втория Храм – това става при Дарий, след 520 г.
– Втори и последен – каза тя.
– Да. Засега. Персия се разпростира страшно надалеч, чак до Индия и централна Азия – там, където сега са Узбекистан, Туркмения, Киргизстан. Една от тези страни има обща граница дори с Китай. Така че това трябва да е била най-голямата държава в света тогава – поне най-голяма в западния свят. При Камбиз те завладяват и Египет. Така че е било въпрос на време на продължат към Европа, а йонийското въстание е било само повод.
– И как са спечелили атиняните?
– Все пак при Ксеркс срещу персийския флот са воювали обединените гръцки сили, имало е кораби от различни градове. Работата е в това, че Персия е сухопътна империя и тя никога не се е нуждаела кораби, за да направи завоеванията си. Морският бой е бил нещо ново за тях, така че е нормално да го загубят. Тук размерите на държавата нямат никакво значение, нито дори броят на корабите в битката – просто един знаят как се прави това, а други не знаят. Крез преди това се е оказал по-разумен от Ксеркс, защото се е отказал да напада гърците по море.
– А какво става в Рим по това време?
– Рим е откъснат от всичко това, защото на тях им е трябвало много време, за да се справят с околните градове и етноси. По времето на късните Египет и Асирия и на гръцката архайка те още са били в царския си период. Той се прекъсва в края на VI в., точно по същото време, когато в Атина падат Пизистратидите, а йонийските гърци започват да се бунтуват. Римляните са минали през много опасности – и вътрешни междуособици, и външни нашествия, като това на галите в началото на IV в. Градът се проявява като по-голяма сила и го забелязват извън Италия чак след Александър, през III в., когато успява да отблъсне Пир, да спечели първата война с картагенците и да завладее Сиракуза.

Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

След потопа

- Добре, да говорим – казах, малко притеснен. – Докъде бяхме стигнали?
– Египет и Месопотамия. Историята, за която трябва да има съгласие.
– Да. За Египет наистина се говори най-напред. В Библията пише, че Мицраим бил син на Хам, а „Мицраим“ на еврейски значи „Египет“. Но и Херодот говори за Египет така, сякаш това е най-старата страна, тоест първата в науките и изкуствата. И Аристотел го казва, а след това и Диодор.

Тя мълчеше и гледаше повърхността на масата, покрита със стъкло. Донесоха втората ракия. Тя взе чашката в ръка, завъртя я и я остави.

– Но Месопотамия изглежда да е също толкова стара. Там държавата не е единна, може би защото реките са две, а не една. Градовете са били независими – Ур, откъдето е Авраам, Лагаш, Вавилон. Територията между тях е била много плодородна, заради водата и каналите, които са били прокарани. Иначе би била пустиня, както и земята около Нил. Затова Херодот казва, че „Египет е създание на Нил“. Това се отнася и за месопотамските градове, които съществуват благодарение на Тигър и Ефрат.
– А в кое точно са първи?
– Явно в държавността. Не е възможно такива архитектурни чудеса да се случат там, където няма държава. А държавност значи организация на обществото, така че много хора да се заемат с едно нещо. Тукидид казва, че Троянската война е първото голямо дело, което гърците са извършили заедно; но Пелопонеската е по-голяма от нея. Иска да каже, че Атина и Спарта от негово време са били по-силни държави от тези, за които говори Омир.
– В Библията пише за Вавилонската кула, и че строежът й бил нещо лошо.
– Да, защото високите строежи са начин да се демонстрира, че човек е способен на големи постижения. А това го води към мисълта, че е равен на Бога или че е направо единственият, способен на велики дела. Тоест към атеизъм. Това е грях, подобен на първородния – човек прави или мисли нещо, което е по същество пренебрегване на Бога. Изобщо грандиозните дела имат смисъл, когато се стремят към прослава на Бога, а не на човека. Обаче не винаги е така. Пирамидите примерно са предназначени за обезсмъртяване на фараона, а той е човек.

Така че египтяните и вавилонците са имали големи успехи. С архитектурата е очевидно, но тя не се случва сама, а е възможна само заедно с други науки – с математиката да кажем. Освен това те са създали астрономията, развили са и земеделието. Сигурно са били първи и в медицината. Омир споменава в „Одисея“, че Елена се сдобила с едно много рядко и полезно лекарство точно в Египет. Един приятел, който се занимава с египтология, спомена веднъж, че най-сигурната и добре проучена хронология на древния свят е египетската. Тя била като ос, около която се нареждали всички други хронологии. Та се смята за сигурно, че Горен и Долен Египет се обединили към 3000-та пр. Хр. Големите пирамиди са строени между 2600-2500 г., а после царството съществува необезпокоявано докъм XX в. пр. Хр., когато се случват някакви сътресения и се говори за „преходен период“. И после идва „Средното царство“, което било разрушено от един чужд народ, наречен „хиксоси“. Това станало към XVII в. пр. Хр. Мисля си, че това време е като граница, защото тогава се случват и други важни неща, има промени.
– А Семирамида по това време ли е живяла? Веднъж разказвахте за нея, на една лекция.
– Семирамида е малко неясен образ. За нея пише Херодот и още повече Диодор. Тя била много умна жена, съпруга на първия цар на асирийците Нин. Управлявала и след смъртта му, и разпоредила да се построят „висящите градини“ във Вавилон. Но не знам дали има други източници освен тях. А иначе споменът за асирийците е бил много ярък. Херодот казва, че те са първата голяма империя на Изтока. В Библията също пише за тях, заради унищожението на южното еврейско царство, което станало при Сенахериб или Саргон. Но това е доста по-късно, към края на VIII в. Те тогава обсаждали и Иерусалим, и нападали Египет. Това вече са късните асирийци, тяхната държава е унищожена напълно към 610 г., когато мидийците и вавилонците превземат Ниневия. Обаче те са се въздигнали към средата на II хилядолетие, времето на промените, както Ви казах.
– И какво друго става тогава?
– Египет за пръв път е бил завладян от чужд народ, и то не за кратко – поне за един-два века. И по това време евреите трябва да са се прехвърлили там – когато Йосиф става министър на фараона, а братята му идват да купят жито, поради големия глад в Палестина. Тогава целият род се заселва в Египет и остават там 400 години. Има голяма дискусия около това, още през античността – дали разказът на Мойсей е верен. С това се занимава Йосиф Флавий в една книга – „Срещу Апион“, и доказва, че написаното в Стария завет е истина. Защото имало някои, като Манетон, които пишели, че тези хора са били местни, боледували от нещо заразно, може би проказа, и затова били отделени от останалите. И един жрец от Хелиополис, който бил египтянин, станал техен водач и ги извел от Египет. Целта му била да запази религията, която той и още някои изповядвали, и която била отхвърлена от египетското жречество.
– А да, Ехнатон. Нали Нефертити му била съпруга.
– Да, това е сложна история, и сигурно никога няма да спре да се обсъжда. Фройд я подхваща в началото на XX в., коментира какъв е бил Мойсей и около това се вдига много шум. Работата пак е в това, да се създаде недоверие към Библията.
– И какво по-точно?
– Става дума най-напред за реформата на Ехнатон, през XIV в. пр. Хр. Той решил да отмени всички стари култове, тоест да премахне многобожието и да установи религия с един бог – това да е Слънцето. Построил нова столица, в Амарна, която била сигурно много величествена, но не е останало абсолютно нищо, само една колона. Бях там миналата година. А мястото е много хубаво, между Нил и един продълговат хълм, където се намират разни гробници. Абсолютно равно и сякаш създадено точно за да се построи град на него. Така че това е била война с цялата дотогавашна египетска традиция и е необяснимо защо се е случила. Иначе това с преместването на столицата не е необикновено, то става, когато царят е влязъл в тежък конфликт с аристокрацията или друго влиятелно съсловие. Така Константин мести столицата в Константинопол, а Петър I – в Петербург. Интересно е, че и те правят религиозна реформа – Константин прекратява гонението срещу християните и сам става християнин, а Петър премахва патриаршията.
– И каква е връзката с Мойсей?
– Ами твърди се, че Мойсей бил последовател на Ехнатон – той наистина е живял не много след това, през XIII в. Но тъй като в Египет вече не било възможно да се запази тази религия, той решил да събере последователи и да се премести другаде, както и станало – в „Обетованата земя“. И законите, които дал, имали за цел да продължат Ехнатоновото единобожие, иначе във всичко се различавали от египетските.
– Интересно.
– Да, това изглежда като роман и звучи убедително или поне интригуващо. Та такава била историята с евреите според Манетон, Фройд и други. Те били някакви изолирани египтяни, или дори не-египтяни; но се отрича че произхождат от Авраам. Намерили свой водач и завладели ханаанската земя. Но това вече са събития, които отиват към следващата граница – към началото на XII в., когато е и Троянската война.

Тя ме погледна усмихнато и подпря главата си на лакът. Усетих, че започва да вали.

– Дъжд – казах.
– Да – каза тя. – Обичам да вали. Особено през есента.
– Ще пиете ли още?
– Ще изчакам малко. Ако си поръчам, няма да мога да следя разказа.
– А може и да си ходим.
– Може. Значи стигнахме до Троянската война?
– Да. А тя почти съвпада с Изхода от Библията. Тогава царува Рамзес II и се правят последните големи строежи – последните преди Птолемеите. Но има и други неща, примерно краят на Критската цивилизация.
– А, да. Вие нищо не казахте за Крит. Освен това има едно голямо земетресение, което е унищожило Санторини – и цялата цивилизация наоколо.
– Да, това го забравих. А то е точно през XVII в., според някои. Значи времето на хиксосите, глада в Палестина и първите асирийци.
– Тези асирийци са като природно бедствие – каза тя.