Архив на категория: за обществото

10 авг 5

В телевизията

Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.

Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…

Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.

– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].

Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.

Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.

Като се върнах в България, разказах това на жена ми.

– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.

– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

слушай да видиш

За историята и всичко останало

- Добър ден на доц. д-р Николай Гочев от Софийския университет, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча за този скандал, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този наш разговор; дано да им бъде полезен. Та аз не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато Вие ми зададохте този въпрос, прегледах интернет и видях в „Гугъл“ какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в Министерството на образованието – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и е казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против това, което става, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

- Група граждани…

– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам Ви, че това не е единственият случай, от личния си опит знам и за други, и то не един – повече са.
А кое е тук тревожното? Имаме група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, и то според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, техните имена, титли – всичко се игнорира, и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, той непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

- Да… Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

– Да. Във връзка с тази тема, но и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле: на мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, наистина вярват, че те са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – те просто не са улучили истината. Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съществуват съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем коя е историческата истина, и доколко можем да я знаем. Това е много тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е много сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем тези неща в историята, които са сводими до цифри – и то доста добре. Примерно, кога някой е роден и починал, кога някой е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил; или не е разполагал с документ; или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто ще се каже: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е много тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо е започнал да следва точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; а по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и това е част от историята. Така че да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как трябва да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които ние не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и на общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Значи трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят или да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но само въз основа на вярата. И ако някой случайно не приема началата на вярата, той повдига рамене и се оттегля, и казва: „Това си е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат. Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

при ЯвД 62

- Да, дори да са противоположни.

– Да. Защото не може по необходимост да се докаже истина, така че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Но и не може да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И в това тъкмо е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват не математически, не по дедуктивен път, а чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, те малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина е въпрос на спор.

- И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; най-напред, самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не съм в състояние да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а по друг начин, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и който бива подтикван да промени текста, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще бъде един записвач – на онова, което някой му разпорежда. А това е много тежко. И в такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

- Истинските автори…

– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети – и в СУ, а предполагам и другаде – които са се занимавали с това. Защото знам като автор колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше, както виждаме и с подкрепата на министъра, че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

- Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. Защото в страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо не е добре. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани, нали? Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“ Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

- О. Сергий Булгаков, мисля, казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

сериозно ли г

– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и самия себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

- Точно така.

– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който непременно трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората и казват, и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за българския народ винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ. Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин, който говори за своята родина – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява.
Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

- Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише, а не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове аз ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

сериозно ли в

– Аз не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би дори екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. Това раздвоение е неизбежно. Защото той е хем тук – и някакси е със своите и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

- Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

– Тази работа, да се упреква България, тя е много стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, българският народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и на религиозна основа.

при ЯвД 29

- Защо?

– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – като царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим. А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православната Църква. Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

- Много Ви благодаря за този разговор!

въпросите зададе Явор Дачков

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/nikolaj-gochev-govoreneto-protiv-rodinata-e-opasno-za-choveshkoto-zdrave

(30 юни, 2019)

*

добавка от 8 юли:

Когато се говори за „народ“ обикновено става дума за множество хора, които от стари времена говорят един и същ език, и имат (или са имали) държава. Изглежда, че в значението на думата „народ“ е включена и „държавата“, тъй като иначе се употребяват други думи – „племе“, може и „етнос“.

Не е много полезно да се мисли, че „народът“ е някакъв факт, с който тъй или иначе си имаме работа и който е налице независимо от волята и действията ни. Народите се създават (точно „създават“, а не „възникват“); и може би не е невъзможно да бъдат унищожени. Някои етноси са изчезнали, защото не са имали държава или са я загубили; или пък защото не са имали писмен език. Лесно е да се посочат имена на изчезнали етноси, тъй като книгите на старите историци изобилстват с тях.

Че народът не е сигурна даденост личи и от това, че е мъчно да наречем всяко събрание от хора „народ“, макар да имат държава и общ роден език. Причината, е че хората, събрали се на едно място, се държат по различен начин в зависимост „вида“ на онова, което вършат заедно. Така че – по какъв именно начин хората „са заедно“? Те могат да са „заедно“ като народ, но могат и иначе. Интересно да се види как се наричат тези начини.

Когато отиват в храма и са там, докато трае службата, а и след нея, хората общуват помежду си по един начин и впрочем точно тогава биват наричани „народ“, което се казва изрично и в течение на самата служба. Когато са в театъра и тече пиесата, те са „публика“. Когато са на стадиона и има футбол, те пак могат да бъдат наречени „публика“, но не изглеждат така, както когато са в театъра. Когато са в университета, са общност от преподаватели и студенти (може би „колегия“). Когато протестират пред парламента, са „граждани“, а когато излизат на „манифестация“ по случай 1-ви май, са „трудещи се“. Когато отиват на избори, са „гласоподаватели“. Когато ползват услуги, са „клиенти“.

Понякога те биват наричани не според това, което правят, а защото някой ги определя някак. Тогава могат да бъдат наречени „нация“, „европейци“ или „човечество“.

Изглежда, че народите съществуват затова, защото действат като народи, а не защото действат като публика, зрители, клиенти и пр. Това показва, че народът може да бъде унищожаван не чрез буквален геноцид, а като му се предлага да действа по друг начин (не като народ). Това става чрез въвеждането на условия за тези други начини „хората да са заедно“ и изтъкване на техните достойнства и облаги; и наред с това, чрез премахване на условията той да действа „като себе си“.

Посещението на папата

Най-добре е като начало да се прочете решението на Светия Синод на БПЦ. Там се казва накратко, че такова посещение ще има, и че папата може да бъде приет в сградата на Синода, и то лично от патриарха. Обръща се внимание на невъзможността за общи богослужебни действия: но не защото това не е очевидно за православния християнин, а за да не се допускат излишни коментари по вестниците.
В решението не се споменава за никаква „католическа църква“, „свети отец“, „апостолически“ пътувания, нунции и монсеньори.

Ето какво е нужно да се знае и повтаря, за да се разбере смисълът на такива прояви и медийния шум около тях.

Като духовно лице (лидер) папата посещава не България, а своите последователи в България. Дори да са много, те не са част от българската Църква. Макар и български граждани, в духовно отношение те са чужденци. Това, което казвам, не е обидно, тъй като няма нищо лошо в това, някой да е чужденец. Аз примерно съм чужденец в Италия и Гърция (макар да разбирам италиански и гръцки), и ако някой ми го каже, няма да се засегна. Дори да стана италиански или гръцки гражданин, в някакво отношение ще си остана чужденец.

Като политическо лице папата посещава българските политици. Това също не е беда, защото няма нищо лошо политиците да се срещат и да обсъждат отношенията между своите страни. Особеното е, че папата е държавен глава и духовен лидер едновременно: и не случайно, а защото това е заложено в самото устройство на държавата му. Не зная дали другаде в света има аналогично положение. Някой би си спомнил за Иран, но и там не е така, защото до неотдавна те имаха президент (Ахмадинеджад), който беше светско лице, а не духовник.
В православния свят положението е друго: архиереят не е политик/държавник по начало, макар да е възможно това да се случи (някогашният президент на Кипър, архиепископ Макарий). Според Църквата политическата и духовната власт трябва да са отделени, защото събирането им в една институция може да доведе до злоупотреба и с двете.

Патриархът и Синодът на България не отказват да се срещнат с папа Франциск, първо поради това, че той е политически влиятелно лице; и второ, защото се явява религиозен лидер на част от българските граждани. Но трябва да се забележи, че инициативата за срещата идва не от тях, а от самия папа (от неговата религиозна общност). Същевременно, поради съчетанието на тези две роли в папския институт, както и поради други особености на вероизповеданието, което папата представлява, те не могат да го посрещнат така, както биха посрещнали предстоятеля на някоя от православните църкви.

Медийният шум около това посещение и повечето коментари относно решението на Синода се стремят – първо чрез самия език, с който си служат – да внушат, че в България идва висш християнски духовник, комуто не се оказва подобаващата чест. Истината обаче е друга. Римският епископат не е част от християнската Църква, а на папата се оказва дори по-голяма чест, отколкото е редно той да получава при идването си в една християнска страна.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=286989

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/poseshtenieto-na-rimskiya-papa-i-medijniya-shum-kakvo-tryabva-da-se-znae?fbclid=IwAR3YzvXkc04a9HxAl_c68ckhzRR4GRQfOY56GNzJa37grYAJ4FGS0z42Ois

*

Покрай разговорите във връзка с посещението на папата ми направи впечатление, че не само религиозно индиферентните хора, но дори и тези, които ходят на служби, имат представа от църковния ред и се интересуват от въпросите на вярата, не са наясно къде точно е проблемът в отношенията ни с Ватикана. И като казвам „ни“, това също се нуждае от пояснение.

В този случай „ние“ сме онези, които признават съществуването на „една, света, съборна и апостолска (μία, ἁγία, καθολική, ἀποστολική) Църква“, както пише в Символа на вярата. И казваме, че тя (засега) се състои от петнадесет поместни автокефални църкви и още някои автономни; които църкви са в богослужебно общение помежду си. Някои за съжаление вече не са в такова общение, но това е отскоро и дано да се преодолее; ако пък не, някои ще отпаднат, а Църквата няма да се раздели, и пак ще остане една, света, съборна и апостолска.

От другата страна е Ватиканът, значи държавата, чийто глава е римският папа и която е като столица на римо-католическото вероизповедание. Не бързам да го нарека „църква“, нито „християнство“. Причината за това е следната.

Когато един предстоятел на православна църква чете на служба и съгласно устава имената на останалите четиринадесет предстоятели, той никога не споменава папата в Рим. Това означава, че според него такава автокефална поместна църква няма. И тъй като това молитвено изчитане на имената на предстоятелите се прави няколко пъти годишно, от това следва, че цялото православно духовенство ежегодно и многократно отрича, че римският епископат е част от съборната (и единствена) християнска Църква. Как тогава някой епископ и изобщо духовник да участва в литургия или каквото и да е богослужебно действие заедно с папата?

И ето сега да зададем въпроса, който интересува мнозина, дори нецърковни хора: „Какво значи да си християнин?“ Трудно е да се отрича, че християнин е онзи, който принадлежи към християнската Църква. „Принадлежи“ ще рече да участва в нейните тайнства (кръщение, изповед, причастие и другите). А Църквата е една, а не две или повече. Когато православните архиереи отказват на папата да участват в общо служение с него (дори това да е молитва за мир), те му казват, че той не принадлежи към Църквата. И следователно не е християнин.

Оттук нататък, дали някой ще споделя това становище на православните духовници (в случая това са българският патриарх и Синод) или не, то е негова лична работа, на съвестта му.

И тъй като хората лесно биват подлъгвани с думи, трябва да се каже нещо за известните термини „деноминация“ и „конфесия“.

Не е случайно, че те, подобно на термина „религия“, са от латински произход – за разлика от „ерес“, „разкол“ и „вяра“, които са гръцки и български. Те се използват с цел да се внуши, че отпадналите (или просто различни) от Църквата религиозни общности са ѝ равнопоставени. Затова се говори за „интер(над)конфесионален“ и „междурелигиозен“ диалог. Когато православните духовници отказват да участват в такива диалози, или поставят условия за това, то не е защото са против диалога по начало; а защото не са съгласни, че истината е навсякъде (което ще рече никъде). Ето защо те твърде рядко, ако изобщо, са инициатори на такива срещи и форуми. Инициатори винаги са онези, които са извън Църквата, но биха желали да бъдат признати за равни на нея, и дори да я ръководят.

Виждаме, че и сега е така. Инициатор на папското посещение е Ватиканът – разбира се, с посредници. Освен това, както става ясно от изготвения там протокол, той е инициатор и на множеството съмнителни мероприятия из България, като „общата молитва за мир“ в София, в която да участва кой ли не, и за която българският Синод, разбира се, отказа да даде благословение.

*

(5-6 май, 2019)

Във връзка с пристигането на неканения гост в София, не е излишно да се каже нещо относно различаването на добро от зло.

Някой би казал, че помпозността е нещо лошо, а друг – че показната скромност е нещо лошо. И двете са верни, защото и в двата случая имаме опит за измама. Помпозният изобразява величественост, за да създаде страхопочитание; показно скромният пък иска да го вземат за добродетелен (въздържан), а не да бъде. Но не всяко великолепие е помпозност, и не всяка скромност е преструвка. Тогава как да различим кой какъв е?

Ако ще съдим строго, трябва да се съгласим, че всяко добро дело и добра мисъл само наподобява истински добрите дела и мисли на Бога: тъй като те са съвършени, а нашите не са. При Бог доброто е чисто; при нас то е винаги съмнително, защото е примесено с желанието „да се представим“ – дори този, пред когото се представяме, да е само собствената ни съвест. Така че и най-добрият човек не може да избегне лицемерността, защото дори най-доброто намерение винаги е примесено с желанието „да минеш“ за добър. Така че с действията си той по-скоро „наподобява“ доброто, отколкото да е истински добър (благ), какъвто е Бог. Тогава каква е разликата между него и измамника?

Разликата е в това, кой какво, заради какво (и кого) наподобява. Защото искреният човек, когато взима практически решения, или се отдава на обществени дейности, науки и изкуства, се старае да прави нещото първо заради самото него (доброто, красивото, истината), и по този начин наподобява Бога, оставайки все пак далеч от съвършенството Му. А друг не се стреми към доброто, красивото и истината, защото е уверен, че това са само думи. Но и той се старае. Той се опитва да наподоби онзи първия, и то така добре, че накрая да бъде признат за по-добър, по-красив и по-истинен от него; и по този начин да добие почит, слава и сила. Така че той не е несъвършен, а е лъжлив по начало.

Така постъпва и дяволът, за когото казваме, че е владетел на този свят – на силите на този свят. Ето защо съзнателният (користен) имитатор на доброто, красивото и истината има на своя страна силите на този свят – той е покровителстван от тях.

Хор от телевизии, вестници и сайтове пеят „Алилуя“ и „Осанна“, като добавят, че всичко това ни е много полезно, тъй като е „реклама“. Сигурно на основание, че „няма лоша реклама“. Но същите тези няма да нарекат постановката с Йоан-Павел II (Войтила), изработена за наша сметка, „реклама“; нито ще кажат, че е постановка.

Самата сентенция „няма лоша реклама“ обикновено се представя за безобидна шега, но е и коварен съвет. Защото така излиза, че всичко може да се прави и понася, стига около него да се вдига шум. Този целенасочено произвеждан шум е реклама, а тя е за пари и власт. „Няма лоша реклама“ значи: „Прави и понасяй всичко, ако е за пари и власт“.

Някои сигурно биха се учудили, ако им се каже, че римо-католицизмът е причина за нацизма, но учудването им ще намалее, ако обърнат внимание на следния довод.

Нека никой не си мисли, че може да се отрече от родината си, и пак да остане християнин. Християнското благовестие е обърнато към целия свят, но това не значи, че хората, които го приемат, стават просто „граждани на света“ (или на „Европа“). За Църквата е естествено да бъде множествена, без да престава да е единна, като всеки народ е самоуправляващ се чрез своето архиерейство, което е независимо и равно на всички други (това е християнската съборност). Когато Рим се оказва еретически, това по необходимост е свързано с обстоятелството, че римския епископ (папата) не допуска създаването на поместни църкви; а всеки клирик, от момента в който стане такъв, вече е подчинен на папата, а не на местен епископ. По този начин той фактически напуска родината си, дори да остане физически в нея.

Но как тогава онези хора, които ще бъдат духовно обгрижвани от този клирик (това са миряните) ще принадлежат на родината си? Как те ще образуват народ, който да е както отделен от другите (за да съществува), така и заедно с тях – в духовно отношение? Ето това обстоятелство става причина за дълбокия духовен смут, царящ в диоцеза на римския папа, който, особено след XI век, вече няма равен на себе си в християнския свят (което значи, че е излязъл от него). Затова и разстоянието между отпадането през XI в. и Авиньонската криза, превърнала се в т.нар „Западна схизма“, не е голямо – два века и половина; а само стотина години след прекратяването й се явяват реформационните (протестантски) общности и папското господство над Западна Европа е разбито окончателно.

Протестантите са станали такива, защото са се опитвали да намерят своя духовно независима родина. Но те не са успели, тъй като не са се върнали в едната и апостолска Църква, а са започнали да произвеждат произволно религиозни общности, делейки се до безкрайност – и затова около тези общности не са се образували народи. Затова посланието на протестантите също е само към света, но не и към своите, с което те се превръщат в едни миниатюрни подобия на римо-католицизма.

Така че човекът, който бива духовно обгрижван от протестанти, също остава без родина. Тогава той се отказва да я търси с помощта на Бога, става атеист и започва да изобретява разни странни вярвания, наричани ту масонство, ту окултизъм, ту по друг начин; като същевременно настоява, че се бори за успеха на своя народ. Но народ без Бога не може да се създаде („без Мен не можете да правите нищо“). Вместо народи, в тази част на Европа възникват нации, като техният патриотизъм остава безбожен – той е „нацистки“. Затова този патриотизъм доведе до престъпленията, за които още има живи свидетели, и историческото възмездие над които ще отбележи само след три дни – на 9-ти май.

2 ян 2019

25 години по-късно

Ето няколко десетки публикации с отношение към работата и философстването ми, които Димка откри, избра и внесе в университетския сайт „Авторите“. Без нея не бих се справил – нито с тази задача, нито с много други. И затова й благодаря!

Честита 2019!

***

1 Фантастичното през античността (поредица от интервюта). 2018
2 Херметически корпус. Превод, предговор, послеслов, библиография и коментар. 2018
3 Диодор Сицилийски. Историческа библиотека (превод на откъси). 2018
4 Пароска хроника 1-30 (превод). 2018

2018

5 Александрия ІІ (сборник статии) 2017
6 Аристотел. Метафизика. Книга I-III и X-XIV. Второ издание. 2017
7 Аристотел за комедията и смешното 2017
8 Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод и бележки. 2017
9 Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия. 2017
10 Превод и коментар на Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Официален сайт на БПЦ, 2017

2017

11 Софокъл. Антигона. Двуезично издание и предговор. 2014
12 Living with the Ancients: Vasilka Tapkova-Zaimova. A Biography with a Commentary 2013
13 Браковете – вчера и утре (по повод статията на Михаил Шиндаров) 2013
14 Фантастичното през античността (първо издание). 2012
15 Херметически корпус. Превод, предговор и библиография (първо, ел-издание) 2012

2012-2016

16 Платон. Епиномис (превод, на личен блог). 2011
17 Jewish Wars, Ancient and Modern Paganism, and the future of the EU 2011
18 The European Constitution and Greek Political Thought (with some remarks on Plato) 2011
19 Предговор към „Клавдий Елиан. Всякакви истории“. Превод Райка Николова 2011
20 Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин. 2010
21 Теокрит. Идилия XV. Сиракузанки, или две приятелки на празника на Адонис (превод) 2010

ЧРД

2010-2011

22 Athens and the Unity of the Greek Community towards the End of the Classical Antiquity: Some Reflections on Demosthenes’ Political Speeches 2009
23 Теократичната държава: Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство. 2009
24 Плутарх. Алкивиад, 17 (превод и коментар). 2008
25 Рецензия за „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия“ от архим. Павел Стефанов. 2008
26 Apollonius Rhodius in the Modern Literature: the Interpretation of Robert Graves. 2007
27 Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава. 2007

2007-2009

28 Писма до Егина (Философско-епистоларен роман за живота и философията на Платон). 2006
29 За отговорността. Отговор на Огнян Радев. 2006
30 За предстоящия юбилей на Класическата гимназия. 2006
31 Замъкът на родоските рицари. 2006

2006

32 „Платоновият диалог“ от Невена Панова. Рецензия. 2005
33 Ars Academica (сатирична новела). Част І 2005
34 Атина и единството на гръцката общност в края на класическата епоха. 2005
35 Мишел Фуко като читател на гръцката класика. 2005
36 Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий. 2005
37 Херодот и частите на света. Част ІІ. Египет. 2005

2005

38 POIESIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. 2004
39 Монологични размишления за преподаването. 2004
40 Изследвания за херметизма (част от дисертацията). 2003
41 Античният културен модел според марксистката философия на историята. Алексей Лосев. 2003
42 Писано слово, словесна култура и образованост през XXI в. 2003
43 Александрия. Разкази за книги, хора и градове (сборник статии). 2002
44 Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. 2002
45 За Порфирий и „Пещерата на нимфите“. Отзив за превода на Владимир Маринов. 2001

2001-2004

46 Аристотел. Метафизика. Първи български превод. Книги І-ІІІ и Х-ХІV преведени от Н. Гочев и редактирани от Д. Гочева. Книги ІV-ІХ преведени от Иван Христов. Академично издание с встъпителни студии от Димка Гочева и Иван Христов, индекси, коментари и библиография. 2000
47 Глобализация и метафизика. 2000
48 Един разказ за Роман Томов. 2000
49 Symposion, или античност и хуманитаристика (съставителство на сборник в чест на Б. Богданов). 2000
50 Мит и литература 1: пътят към осъзнатия избор. 2000
51 Отвъд началния дар. Рецензия за книгата на Георги Тенев „Страхът на резидента от отзоваване“. 2000
52 Цивилизация и варварство в атическата трагедия. Бележки към „Перси“ на Есхил. 2000

2000

53 Античният херметизъм (книга по дисертацията). 1999
54 За оригиналите и трудния достъп до тях. 1999
55 Откъси от „Никомахова етика“ на Аристотел, „Писма до Квинт“ от Цицерон, „За Божия гняв“ на Лактанций и „Етимологии“ на Исидор. Приложение към Майлс Бърниет. Гняв и отмъщение. 1999

1999

56 Софокъл. Антигона. Буквалистичен превод на трагедията (за постановката в театър „Сфумато“). 1998
57 Hermetica и традиционната хуманитаристика. 1998
58 Образцовата трагедия. 1998
59 Тялото на книгата. 1998
60 Античният херметизъм – извори, доктрина, изследвания и структура на централния мит (дисертация). 1997
61 Из „Гръцките магически папируси“ (преводи). 1997

1997-1998

ян 2018

Нике

Елинизъм

1. Гърци и римляни

– Всъщност периодът, който предстои, е наистина много интересен. Досега имахме полисна литература и като изключим легендарните варвари, всичко беше локално гръцко.
– Местно и автентично. По традиционна рецепта, като киселото мляко от Родопите.
– Именно. Въпреки приключенията на Пир из Италия и Сицилия, а после превземането на Сиракуза и Първата македонска война, Рим в културно отношение остава terra incognita, далечен авзонийски запад. Обаче от средата на втори век, след сриването на Коринт, нещата се променят драстично. Имаме делегация на гръцки философи в Рим начело с Карнеад, Полибий заминава там като заложник, Панеций също влиза във връзка със Сципионовците и останалата местна интелигенция.
– Да, тук трябва да се търси началото на гръко-римската литература. Аз не обичам много латинизмите, но думата „конвергенция“ сега изглежда съвсем на място. Римляните напредват на изток, разрушават границите между дотогавашните държави, като целта им е обединение на териториите около морето, тоест съединение на бреговете му в една държава.
– Морето, което Платон нарече „залив на Атлантика“.
– Да. И същевременно гърците се възползват от това, за да вървят на запад и да разпространяват гръцкия език, книжнината и някои свои възгледи също така успешно, както след Александровите походи на изток, които са били победни за тях. Оказва се, както е забелязал Хораций, че ти можеш да загубиш една война с мечове, и същевременно да я спечелиш с мастило и хартия.
– Аз затова всеки път казвам, че Рим е един от елинистическите центрове. Това е факт, но с него трудно се привиква, защото езикът е различен.
– И защото имаме инерция на историческото мислене, четене на историята от бъдещето към миналото. От тяхна гледна точка Рим не е бил кой знае какво, просто една нова военно-политическа сила, каквито до този момент е имало много. И с неясно бъдеще. Но от наша, или по-точно от новоевропейска гледна точка, положението е друго: Рим е предопределен за господар на Средиземноморието, после той става държава-богоносец – единствената християнска империя на земята. После започва и спорът кой е истинският Рим – папският на Запад или гръко-славянският на изток. Поради това е неизбежно на Рим да се гледа като на нещо изключително, което той през II век пр. Хр., въпреки всичките си успехи, не е бил.

2. История и литература

– И така, елинизъм. Какво знаем за него?
– Разпространяване на елинството, както личи и от думата. Завземане на територии, основаване на нови градове.
– Унищожение на източната опасност. С персите е свършено, вся власт македонцам.
– Много войни. Уж си разпределят териториите, но не съвсем и започват междуособици, които никога не свършват, чак до римско време.
– Докато дойде римлянинът да въведе ред. Впрочем кога свършва елинизмът? Със самоубийството на Клеопатра?
– Наистина краят на елинизма има отношение към експанзията на Рим. Затова първата крачка е победата им над Филип V към 190-та, когато става ясно, че македонците не са им равностойни. После идва унищожението на Македония като държава и след това разбиването на Ахейския съюз. Това са три събития през II в.; впрочем и разрушението на Картаген не е без значение, макар че става на запад. Защото то освобождава силите на римляните, така че всичко да се насочи към източния фронт.
– Направо като немците през ВСВ. При това с по-голям успех, защото я няма атлантическата опасност.
– И православната империя, макар дегизирана като комунистическа.
– Наистина краят е присъединяването на Египет. Впрочем персите никога не са били побеждавани напълно, просто е разрушена световната им империя. След време на тяхно място идват арабите и това става малко след края на нашия период, през VII в. А иначе литературата, която ни интересува тук, завършва със Страбон. След това вече минаваме към Рим – доколкото той има отношение към гръцката литература.
– Като изключим езика, това е просто още един гръцки град. При това голям.
– Но откъде ще започнем? То не е като класиката, там е ясно: първо епос, после лирика, после останалото. А тук всичко е наведнъж.
– Точно така. През елинизма има всичко, освен трагедия – говоря за оцелялото, разбира се. И реториката липсва. Затова казвайте, каквото ви е известно.
– Историография. Тук е Полибий, моят любимец. И доста други.
– Диодор. Полезна книга, трябва да се преведе.
– Има комедия. Менандър и разни малки форми, които пак са комически.
– И други малки форми, които са пасторални, буколически. Там е Теокрит, който е сложен, не може да бъде поставен в един жанр. Наричат го идилик, но някои от нещата му са комически.
– Има наука. Филология най-вече, но също математика, астрономия и механика, както е при Архимед.
– Това вече отива към технологията и не ни засяга много. Географията е интересна, защото добрият географ разбира от всякакви науки, като Страбон.
– Философия също. Да не я забравяме. Повечето неща са загубени, но все пак има нещо – Епикур, фрагменти на стоиците.
– И сведения за кинизма. Впрочем много неща за философията се знаят от Цицерон, той е отличен източник.
– И Теофраст е философ. И той е от тези, които не могат да бъдат определени. Има ботанически трудове, метафизически фрагменти, а освен това „Характерите“, които са отлична литература.
– Ами епосът? „Аргонавтиката“ на Аполоний.
– Да, малко остана да я забравим. Има и разни особени книги, като „Александра“ на Ликофрон, „Феномените“ на Арат и други, които са мъчни за четене.
– Химните. Скучни са, но ги има – тези на Калимах.
– Епиграмата. Тя е лирика и затова е трудна за обсъждане, обаче има много хубави неща.
– Добре. Изглежда, че споменахме необходимото…

3. Епосът. „Аргонавтика“

– Наистина, моделът за навлизане в литературата е зададен от класиката: търсим епос, лирика, драма и после от прозата – историография, философия и реторика. Но всяка епоха носи нещо ново. През елинизма имаме науки и разни особени видове, които показват изменения в културата, примерно идилията е такова нещо. Защото през класиката никой не се е сещал да се наслаждава на живота сред природата, та да мечтае да стане овчар или козар.
– Е как, ами Сократ и Федър, които лягат на сянка под платана при ручея? Това е като начало на туризма, да излезеш на зеленина извън прашния град.
– Така е, Платон е неизчерпаем. Така че вече можем да започнем поред. Кое да е първото?
– Аз искам да разкажа за аргонавтите.
– Добре, значи започваме с епос. Слушаме.
– Те са едно поколение преди Троянската война, значи са бащите на онези герои – тоест, някои са им бащи. Като Пелей, Теламон…
– Синът на Язон също е леко замесен в Троянската война. Купува поробени от Ахил троянци, после ги продава обратно в Троя на по-добра цена.
– Съвсем вярно. Наистина, той купува от Патрокъл един Ликаон, син на Приам, после някой го откупува, но накрая Ликаон загива, Ахил го убива в XXI-ва песен.
– Те се събират в Йолк, защото Язон трябва да извърши подвиг, да донесе Златното руно. Това е поискано от Пелий, който се боял от него, защото му предсказали, че ще бъде детрониран от човек, който ходи само с един сандал. А Язон така пристигнал в Йолк. И построяват кораба, архитектът му се казва Аргос, той е научен да прави кораби от Атина. Поканват Орфей; май се казва, че Язон лично отишъл да го помоли да участва. В Либетра, където Орфей царувал.
– Над бистонидите. Има една много хубава епитафия за Орфей, където се казва, че на гроба му плачели безбройни руси бистониди, и ръцете им били татуирани.
– И други известни герои е имало, най-вече Херакъл. Там наистина често се говори за Орфей, как първо изпълнил една песен за възникването на света, после помогнал корабът изобщо да потегли, после се намесвал с песните си, когато е било необходимо – при минаването на Симплегадите и при сирените. Но да, те пътуват и спират за известно време на Лемнос, там ги приема Хипсипила, царицата на жените, които живеят сами, без мъжете си.
– Една година почивка.
– Да. След това продължават, минават Хелеспонта и Босфора – там трябва да са били Симплегадите – разговарят с пророка Финей, който им предсказва по-нататъшния път, и после се движат по малоазийския бряг до Колхида.
– Все пак интересното е оттук нататък. Дотук е по-скоро хроника на пътуването с разни бегли препратки към Омир – изброяването на героите, престоят на Лемнос, който е като този на Одисей и хората му при Кирка.
– И тук някому се ражда син, както и там.
– Въобще „Аргонавтиката“ е пълна с география и етнография и на моменти е по-скоро като историческо съчинение преди Херодот – не че знаем какви са точно, но нищо чудно да са били такива – авторът казва откъде се пътува и какви са названията на местата и обитателите им. Но от пристигането в Колхида това се променя, защото започва разказът за срещата на Язон с Медея.
– И все пак, ако го разбием на части, ще се види, че няма новини. Медея прилича на Федра от „Иполит“, а цялата случка е просто още едно открадване на жена, като това на Елена и предшественичките й. Много често се говори за сцената с Афродита и Ерос, когато тя го кара да иде при Медея и да я влюби в Язон. Но това го има в Омир: то е най-напред като изпращане на вестител или някакъв бог, който да свърши някаква земна работа – както Хермес отива на земята, за да охранява Приам, докато откупи тялото на Хектор, и много такива. После Сънят, когото Хера изпраща да приспи Зевс, е персонаж, подобен на Ерос – малко богче, може би подобно на дете, на което се предлага подарък.
– Ама на Съня не му предлагат топка, а жена. А на Ерос топка, това е ново.
– Може да се сметне за награда като на състезание – триножник или брадва, а за Ерос е друго, защото на него не му трябват такива инструменти.
– Но можеше да получи лък.
– На Съня му предлагаха столче. И когато казва, че го е страх от Зевс, тогава Хера му обещава Харитата.
– Все пак не съм чувала преди това Ерос да е бил представян като момче с лък, и изобщо Афродита да има такъв син. Нали в Хезиод Ерос е стар като Хаоса и Земята, пък после в „Пирът“ нищо определено не се казва какъв е.
– Агатон казва, че е красив, с меки крака.
– Е, тези измислици на сътрапезниците не могат да се смятат за общоприети митове. И това, че Ерос бил син на Порос и Пения, си е измислено на място, къде другаде го има.
– А пък аз като слушам всичко това и си мисля за Вергилий. Тази история в „Аргонавтиката“ по всичко прилича на отношенията между Еней и Дидона. Само дето Язон взима Медея, а не я оставя сама, тогава сигурно и тя би се самоубила.
– Та те пристигат в Колхида, Еет ги посреща и става ясно какъв подвиг трябва да извърши Язон, за да вземe руното. През това време Медея го харесва и с посредничеството на сестра й се срещат – и тя му дава магически мехлем, за да стане неуязвим за нападения, и изобщо да придобие сила. И му обяснява какво да прави, когато от драконовите зъби израстат бойци. И всичко минава добре, но Еет се разгневява и не се съгласява да даде руното, както е обещал. Медея и Язон се срещат тайно, тя упоява дракона, открадват руното и потеглят. Колхидците разбират какво е станало и братът на Медея тръгва да ги преследва с кораб. Те пресичат Черно море и навлизат в устието на Дунав.
– Не се знае в кой ръкав на делтата.
– Да. Те не са толкова известни като нилските. И после?
– И пътуват по Дунав, а после завиват по един от притоците му и излизат в Адриатическо море.
– За който не знае география и това е възможно.
– О, те правят този фокус още веднъж по-нататък. Навлизат в Италия през По и след това се прехвърлят в Рона.
– С делтаплан или балон би могло. Само че на следващото място трябва да ги чака друг кораб.
– Античността винаги е мислела за пътуване и по въздух. Има безброй примери. Първо Икар, пък и Фаетон, полетите на боговете в „Илиада“.
– При тях обаче има опция да се превърнат в птици.
– И Лукиан лети. Право нагоре с кораба си и достига до Луната…

4. Александрийските учени

– Като чуя за александрийските учени и си представям научен институт, академия. Но не като тази на Платон, а друго – 5-6 етажен блок с коридори, лаборатории с отворени врати и професори със сериозен вид и бели престилки. И библиотеки.
– Може да е комплекс от блокове. С градинки между тях, езерца с фонтани и пейки за сядане и размисъл.
– И фонтаните не работят, тъй като са повредени от години, а учените не забелязват това, защото са заети с мислите си. Пък и академията няма пари да плаща на техници за поддръжка.
– Да не навлизаме в битовизми. Наистина, ученият е човек, на когото не му е до поддържане на такива машинки, защото той се задоволява с най-необходимото и дори с по-малко. За него главното е да стигне до откритието; и да разкаже за него.
– Те са били и поети. Ученият знае, че видимото е преходно, той устройва един устойчив свят от думи, формули и звуци.
– Може би главното е филологията. Всъщност те са били филолози в най-широк смисъл, значи любители на слова; и затова всичко е започнало със събиране на книги.
– Птолемеите са били щедри, а Египет е богата страна. Но тук някак още в началото се усеща духът на Аристотел. Има интерес към енциклопедизъм и четене, за да се поставят изследванията на здрава основа. И тъй като Александър е учил при Аристотел, неговата школа е станала образец на Музея. Защото Александрия е все пак македонски град, а Птолемеите и Аристотел са македонци.
– Това не ми е идвало на ум. Наистина, сякаш има някакво противостоене с Платон и изобщо с гръцкия начин да се прави философия – устно и в диалог.
– Значи думата „Музей“ е добре избрана и няма да наричаме мястото „академия“. „Музей“ не е по името на Орфеевия ученик, а означава „място на музите“, които пък са пиериди, тоест македонки. А Калиопа е майка на Орфей. Значи институцията ще въплъщава тракомакедонския дух и северния подход към знанието, в който има повече точност. И още нещо: тези хора не преподават много, имат малък брой ученици, които са им по-скоро като сътрудници.
– И все пак заниманията там не са били само филологически. Развивала се е астрономията и покрай нея природо-математическият дял на знанието.
– Географията примерно. Но човек захване ли се с география, той започва да говори за градове и население, и пак се връща към историята, и оттам – към книгите…

5. Стоицизъм

– Добре, тогава хайде да кажем нещо за стоиците. Според мен те като личности и лидери нищо интересно не са били, обаче имат книги и доктрина – тоест имали са, тъй като първата по-голяма стоическа книга, която е останала, е тази на Епиктет.
– Точно така. И е показателно, че тя дори не е написана от него, а от Ариан, който го е слушал. Значи едни пишат много, а книгите им изчезват, а други нищо не пишат, но казаното от тях оцелява.
– И все пак Сенека е стоик и е по-ранен от Епиктет. Макар и латиноезичен, но щом сме приели, че латинската литература е част от гръцката…
– Очевидно трябва да се спомене прочутата тройка: Зенон, Клеант, Хризип.
– Те се занимават с интелектуалното възприятие. Интересува ги какъв е механизмът на мисленето и затова измислят нови термини в тази област – за разбиране, схващане, понятие, съдене. Така че гръцкият след тях доста се променя и когато човек ги чете, сякаш се намира на чужда територия: очевидно това не е езикът на Платон и Аристотел. Това се вижда съвсем ясно при интелектуалстващи автори като Полибий: защото той иска да бъде като един нов Тукидид и затова отделя място за общи разсъждения по адрес на човешката природа и причините за събитията. И тук му проличава, че е чел стоиците.
– Освен това се занимават с физика и по-точно с космология. Тяхна е теорията за космическите цикли, при които всичко е предопределено; всеки космически цикъл завършва със световен пожар, а след това от оцелелите семена, наречени семенни логоси, светът се възражда отново какъвто е бил, до подробности: включително с раждане на същите хора и повторение на събитията от живота им. Това е крайност и може би само Зенон е мислил така. Но общо взето те отричат, че човек може да промени съдбата си, а смятат, че свободата му се състои в това, да приеме ставащото без да роптае.
– Това го има и при марксистите. Те казваха мъдро: „Свободата е осъзната необходимост“, което изглежда да е взето направо от стоицизма.
– Да, защото според тях историческият процес е предопределен и неизбежен. Каквото и да правиш, комунизмът ще се случи, от теб зависи само изборът: дали ще се присъединиш към партията и движението, или ще се противопоставиш като реакционер или ревизионист. Борбата им е за просвещение и при нужда – за изтребление. Защото от една страна има заклети врагове на движението, като едрите капиталисти и Църквата, които просто трябва да бъдат премахнати; а от друга, пролетаризирани или обречени на пролетаризиране маси, които трябва да се подготвят за бъдещето и да се осъзнаят класово. Тъй като по света има още доста работници, селяни, пролетарии и интелигенция, които продължават да са пленници на буржоазната идеология и църковното мракобесие.
– Вярно е, че комунистите си послужиха с пророчеството за края на историята, защото действаха в един отдавна християнизиран свят. Но това беше само преструвка; защото тяхната космология и метафизика е много по-близка до елинистическата, отколкото до християнската. Те вярват, че има безкрайно много светове и че времето също е безкрайно; което значи, че и да победи комунизмът, това ще е временно, защото няма причина човечеството да е вечно. Те нямаха смелост да изградят непротиворечива картина на света, защото задачата им беше практическа – да съсипят Църквата и да разграбят християнските страни, пък после ще видим. Бяха еретици, но и разбойници, напълно подобни на кръстоносците от XII-XIII век. Целият им грандиозен план се разстрои покрай прогонването на Троцки и сталинизирането на СССР: държавата, вместо да се разглоби и разпродаде, остана цяла и още по-влиятелна отпреди. А Църквата преживя всичко това.
– Добре, но това вече не е стоицизъм. Хайде пак да се върнем към материала. Нещо за Клеант?
– Той е автор на един химн „Към Зевс“. Малко в духа на казаното от Есхил: „Зевс! Или както и да се казва той…“ Тук става дума за универсален бог, много повече от Омировия олимпиец, който се отнася с хората така, сякаш са актьори в представление. Изобщо ми се ще да кажа нещо за универсалния дух на стоицизма. Те имат едно сериозно послание и то е, че хората са равни независимо от произхода и социалното си положение… (18-ти)

6. Епикурейство

– От Епикур са останали малко неща. Има три писма, като две от тях са по естественонаучни въпроси и не са твърде интересни; и едно, където се излага нравствената доктрина, то е по-достъпно. Освен това за епикурейството може да се съди и по Лукреций.
– И по Лукиан, който казва, че когато епикуреецът пристигнал на пиршеството, стоиците му обърнали гръб като на някакъв прокажен или отцеубиец .
– Всъщност интересът към епикурейството донякъде се дължи на това, че то е скандално. По това си прилича с кинизма, както и по други неща също.
– О, те са твърде подобни. Всъщност епикуреецът – това е киник, на когото не му се живее на улицата. Мисля, че когато се обсъжда елинистическата философия, е уместно да се използва англицизмът „таргет групи“. Просто всяка от тези школи се насочва към някоя прослойка на обществото или специфичен вкус и темперамент. Ако си бедняк и чужденец без жилище и пукната пара, нищо не ти пречи да станеш киник. И това е къде по-добре, отколкото да си просяк или клошар, защото се обявяваш за философ и хората те гледат с интерес и даже с уважение: „Ето, този се е отказал от житейските удобства и еснафските предразсъдъци, живее свободно и говори каквото ще“.
– Това за таргет групите според вкуса и възможностите не е лоша идея. Изглежда най-трудно да си скептик, защото това изисква голямо интелектуално усилие. Тъй като това, което те отличава, не е начинът на живот или някакво нравствено послание, а съмнението. Но ти не можеш просто да кажеш „съмнявам се във всичко“ и край. Трябва да търсиш доводи срещу твърденията, а това иска доста работа.
– Епикурейството е философия за страхливци и ленивци. Там главният апел е да не се обвързваш с нищо и да избягваш всеки риск. За да си епикуреец първо трябва да имаш един приличен доход, иначе как ще поддържаш умерения си начин на живот и приятелската компания. Това ще рече, че хем икономически си интегриран в обществото, хем си извън него, защото един от принципите е да не се заемаш с никаква обществена работа, включително да не се жениш. В това отношение киникът е много по-честен – и той не заема никаква позиция, но поне живее като куче и преживява ден за ден. Стоикът пък приема всички задължения, които животът му налага, но не лъже и не бяга от страдания, ако цената за това е безчестие. Епикуреецът първо обявява, че душа не съществува, а само усещания, и следователно няма опасност тази душа да бъде наказана след смъртта заради безобразията си преди това; освен това смъртта не е страшна, защото за нея няма усещане, а реално е само това, което усещаме. Но неприятните усещания не са проблем, защото са или продължителни, но леки, или тежки, но краткотрайни. Дотук всичко е наред, но защо тогава ни се препоръчва да бягаме от болки? Значи тук има противоречие в самите принципи. От една страна болката се пренебрегва, а от друга се настоява тя да бъде избягвана на всяка цена. Така че епикуреецът е човек, който прекарва целия си живот в това, да уверява сам себе си, че не е толкова зле, колкото му изглежда. Напълно сигурно е, че има по-красиви начини да прекараш единствения си и не много дълъг живот на тази земя.
– Като те слушам, винаги се чувствам като един овчедушен лицемер и нищожество, и ме е срам от самия себе си…

7. Кинизъм

– Всъщност киникът е загадка. Около тези хора винаги е имало неяснота: дали това което правят, е прекалено лесно или пък крайно трудно.
– Киникът е аскет. Разбира се, че делото му е трудно, рисковано и изтощително: най-напред с това, че се излагаш на грубостите, подигравките и насилието от страна на всички. Затова киникът носи тояга – за да се брани.
– Киникът прилича на стоика с това, че влага цялата си надежда във водещото начало на ума, способността да различава добро от зло. Уличният и кучеподобен начин на живот при него е само външност: в действителност той удържа пълен контрол върху мислите и поведението си. Когато нагрубява някого, това не значи, че го ненавижда или иска да го оскърби: той просто го изпитва. И като се излага на произвола на минувачите, с това също ги изпитва – доколко са годни да се въздържат от насилие и обиди, при положение, че могат да ги вършат безнаказано.
– Има и още нещо. Киникът говори и върши неща, за които останалите само мислят, но не смеят да произнесат или да ги направят пред други. Разбира се, не става дума за нещо престъпно или вредно, а просто за неща, които се смятат за „неприлични“. Но неприличното не е зло. Та като върши и говори такива неща, киникът напомня, че безчестието не е в това, да си беден, грозен или грубоват в речта и поведението си, а в това, да лъжеш, грабиш и насилваш. Затова казва, че се държи като животно: защото животните не вършат зло, а само действат според природата си. Така че ако човек се държи според природата, той няма да е зъл. Злото идва от желанието да имаш повече от нужното и да го имаш с измама. Та с поведението си той казва: ако не можете да сте по-добри от животните, поне не бъдете по-лоши.
– Тук има стремеж към разширяване на свободата. Киникът показва, че ти можеш да дръзваш с думи и дела така, както повечето хора не могат, и пак да си жив и да не причиняваш зло. Може да се каже, че и тук имаме борба със страха, но не престорена, както е при епикурееца, а истинска. Той е по-смел и от стоика, защото онова, което стоикът проповядва с думи – че всички са равни, независимо от положението си, киникът го показва на дело и си рискува живота всеки ден.
– Сред киниците е имало и жени. Това е, защото тази философия е практическа, а не умозрителна. Аз примерно не съм чувал за стоички, епикурейки или скептички, обаче кинички има: споменават за една Хипархия.
– Да, приятелката на Кратет. Четох за нея в Диоген Лаерций. Била от доста заможно семейство, но казала, че ще се омъжи само за Кратет и никой друг, иначе щяла да се самоубие. И близките й се изплашили и я оставили да иде с него.
– Киникът никога не е изчезвал, той само се явява в различни облекла. Забележително е, че още в „Одисея“ се показва разликата между истинския киник и баналния просяк: това са Одисей и Ир. Защото Одисей се преструва на изпаднал бедняк и така изпитва женихите; при това се казва, че го прави по внушение на Атина. А в действителност той е по-мъдър от всички тях взети заедно, а и по-добър воин.
– Точно така, но същевременно има и фалшиви киници, които са просто едни лакомии и шутове.
– Е да, както има лъжемонаси. Мъчно е да разбереш кой какъв е от пръв поглед. Всеки навлича някакво облекло, а какво има в душата му – само Един знае… (20-ти)

8. Скептицизъм и хедонизъм

– Свидетелствата за тогавашния скептицизъм са много късни. Не съм сигурен, че има нещо съществено извън Секст Емпирик.
– Да, и като прибавим Пирон, това са всички скептици, за които съм чувала.
– Но скептицизмът е нещо доста по-старо от Пирон. Първо, има го при Платон, тоест там е засвидетелстван. Например диалогът „Парменид“ е скептически: показва се, че не може да се докаже съществуването на идеите, а също и на едното, което е тяхна основа и източник.
– Тежка философия.
– Точно така. Излиза, че ако човек разчита само на разсъждения, той трябва да се усъмни в първоосновите на битието; и ако вземе насериозно невъзможността да ги докаже, ще трябва да се усъмни и в собственото си съществуване.
– Но не за всичко следва да се търси доказателство, казва Аристотел.
– Да. Освен това от „Федон“ става ясно, че колкото и да искаме да докажем безсмъртието на душата, не можем: иначе приятелите на Сократ нямаше да плачат след изпиването на отровата, а щяха да се веселят. Някъде по това време Горгий също е показал, че за съществуващото не може да има доказателство.
– Ами Зенон? Не онзи от Китион, а другият. Нали той беше показал, че и движение не съществува, или поне трябва да го приемаме само на вяра.
– Значи е ясно, че апоретичното философстване е започнало далеч преди Пирон. Събеседникът или слушателят бива поставен в недоумение: показва му се, че най-важните неща не подлежат на доказателство, а следователно и останалите. Тогава откъде се взима знанието и как си позволяваме изобщо да правим нещо? Затова скептиците се разграничават от догматическите философи: не че ги отричат, а просто казват, че философ не се става като наизустиш лекциите на преподавателя си. Първо трябва да има задаване на въпроси и опровергаване на прибързаните отговори. Сократ е правил точно това, с цел да покаже как се навлиза в истинската философия.
– Но как самият скептик обяснява защо прави това, а не онова? Щом всичко е съмнително?
– Всичко е съмнително за сухия разсъдък, но не за разума, който включва съвестта и чувствата. Например за самите впечатления съмнение няма; никой скептик не отрича, че нещо може да е приятно или неприятно.
– Значи скептикът може да стане хедонист. Ето една школа, която щяхме да забравим.
– Ами тя и не заслужава много внимание. Това е просто вид епикурейство, макар епикурейците да го отричат.
– Не е точно така. Хедонистът стои по-близо до киника и стоика, отколкото до епикурееца. Защото епикуреецът уверява, че щастието му е основано на безстрашие, което не е вярно, защото той се бои от болката и от всяко страдание. Докато хедонистът обявява, че смисъл на живота е удоволствието и че може да намери удоволствие във всичко. Значи първо се осмелява да изкаже нещо, което повечето хора правят, без да го казват; и второ, не хленчи пред болките и бедите. Така че той пренебрегва хорското мнение като киника и приема съдбата си безропотно и мъжествено като стоика.
– Мислех, че ще се обявиш срещу хедонизма още по-твърдо, отколкото срещу епикурейството, пък то излезе обратното.
– Така е, защото нямам нищо против удоволствието като такова, а само срещу лъжата и безгръбначието. Ако някой каже, че живее за удоволствие и наистина се държи така, няма да го упрекна. Само че това е много по-трудно, отколкото изглежда, тъй като такъв човек веднага ще си навлече гнева на лицемерите, които правят същото, но не го признават. Защото това, което най-много ги ядосва, е да се говори истината… (21-ви)

9. Реториката. Дионисий Халикарнаски

– Та за Дионисий казвам, че е преди всичко ретор. Той се интересува от класическа атинска реторика – от Лизий до Демостен.
– Че то друга има ли? От Горгий по негово време сигурно вече нищо не е имало. Разни Тразимаховци и Хипиевци май нищо не са оставили като речи. Всички оратори, от които може да се прочете нещо и си струва да се говори, са атиняни.
– Така е, но въпросът е защо му е на човек да се занимава с тези текстове. В тях става дума за въпроси на деня, особено при съдебните речи. Ако пишеш история на класическа Атина, тогава ще ги четеш, но за какво друго?
– Явно заради езика. Дионисий е атицист.
– Така мисля и аз. Работата е в това, че на гръцкия от V-IV в. тогава вече се гледа като на класически език, и то не на кой да е гръцки, а точно на атическия. И той се поставя в основата на филологическото образование: а то по онова време включва граматика и реторика, по-малко поезия и история, и още по-малко други неща.
– Е, значи като класическата филология днес.
– Да. Защото учещият човек от класическата епоха няма да чете реторика, нито история, тъй като по негово време тези жанрове едва са възниквали; а ще чете Омир. Колкото до родния му атически или йонийски, той за него не е класика, а всекидневие, значи по-нисък стил. Затова трагиците не пишат като Лизий или Тукидид, макар да са почти на техните години, а пишат на дорийски; или пък на атически, но с много архаични думи – защото представят нещо, което тогава се е смятало за класическа древност. По същия начин е и през I век пр. Хр. Гърците от онова време вече не говорят като Платон и Демостен, но пък това, което учат, трябва да е класическо; и се приема, че класическото е може би в ораторството и Тукидид, чиито герои непрекъснато произнасят речи, при това на чист атически.
– Да. Затова „Историята“ на Дионисий е пълна с речи – защото той следва Тукидид.
– Така че това е времето, в което възниква цялото европейско класическо образование. То е основано на гръцкия и гръкоезичната проза от V-IV в. и всичко друго се съотнася с него съгласно мнението на хора като Дионисий и съвременните му римляни, примерно Хораций. Според тях Лизий, Тукидид, Платон, Демостен – това е центърът, златният гръцки, „класическата класика“; докато Омир е благородната древност, която също е добре да се почита и познава, но не е много актуална. А пък лириците са едни приятни и забавни хора, могат да се четат, но не са класици. Същото се отнася и за трагедията, тъй като тя не е проза и се отпраща било към Омир, било към лириците. За комедията няма какво и да се говори, тя е евтина и вулгарна работа, развлечение за тълпата.
– Ами латинският, римляните? Те съвсем ли не са класици?
– Ни най-малко. Никой никога не е смятал римската литература за класическа; от самото начало се знае, че тя е имитативна. И това въобще не се променя от факта, че Западът остава латиноезичен и че университетското образование почти до средата на XX в. е главно латиноезично, а живите езици там са в обращение само заради неуките студенти. Латинският през цялата си история е бил средство за разпространение на високата гръцка литература сред незнаещите гръцки. Ако класическата филология и въобще образованието бяха на висота, днес целият свят щеше да пише и говори на гръцки като Демостен. Поне така мислят атицистите… (22-ри)

Платон. Четири диалога

„Ион“ (за поезията)

Диалогът се нарича „Ион” по името на един съвременник на Сократ, рапсод. Работата на рапсодите е била да рецитират някои поети и главно Омир на празници из градовете; не само да го рецитират, но и да го тълкуват. Това се разбира от думите самия Ион, който разговаря със Сократ. Той бил от Ефес, но обикалял цяла Гърция. Диалогът представя една случайна среща между Сократ и рапсода: той изглежда не е бил от най-близките му хора, с които редовно разговарял, какъвто е бил Федър или други (530a-d).
Разговорът със Сократ се насочва към въпроса какво изкуство, наука или знание е това, което Ион притежава. Изглежда, че той е бил един достатъчно успешен рецитатор и тълкувател на Омир. Значи е притежавал някаква способност, но Сократ иска да разгадае каква точно е тя. И по-общо, каква точно е разликата между изкуство и знание (техне и епистеме). Днес ние обикновено превеждаме „техне“ с „изкуство”, но думата значи и онова определено, осъзнато знание, което стои в основата на изкуството. Както един учител по реторика знае как да посъветва своя ученик да говори, или както някой обущар или грънчар знае какво е нужно да има и да умее човек, та да може да изработва съдове или обувки. Техне – това е знание, от което зависи способността да се произвеждат или да се извършват неща: примерно, да си военачалник или капитан на кораб. Епистеме пък може да се преведе и с „наука”, която не е свързана непременно с производство или съвместно действие с други. Примерно способността да се чете не е техне, но е епистеме – човек трябва да знае буквите. Да се говори някакъв език също не е техне, но е знание за езика.
Та какво е това, което Ион владее? Според Сократ, ако това е техне или епистеме, той би могъл да обясни как го прави, какви са началата на неговото знание. И казва: „Ти сигурно си добър рецитатор и тълкувател на Омир?” Ион отговаря: „Да”. И Сократ: „А на Хезиод, на Архилох, на други?” Ион казва: „Не”. Сократ се зачудва: „Но как е възможно, след като и Хезиод, и Архилох, и другите поети говорят същите неща, които и Омир? Често и по същия начин. Как ти умееш да говориш за Омир, а за тях – не? Нали те правят същото?” Ион казва: „Прав си и не знам как става така. За Омир мога да говоря, а за други поети – не” (531-532c). Сократ казва: „Може би приличаш на самите поети. Като усетят хармонията и ритъма, те започват да говорят сякаш не от себе си и произвеждат наистина хубави стихове. А ако ги попиташ после, не могат да кажат как става това. Следователно нямат знание за това, което правят. Така че тази способност не може да се нарече техне. Тъй като под техне трябва да стои знание, яснота какво правиш и как. Ако един човек може да говори за Омир, а за Хезиод – не, той може би просто не знае как прави това, което прави.” Интересно е, че това, това да можеш да говориш за един творец, а за друг – не, сякаш не се забелязва в други изкуства. Сократ пита: „Да си забелязал някой човек да може да тълкува живописта на Полигнот, а на друг художник – не?” Ион казва: „Не, не съм.” „Ами за скулптурата? Случва ли се някой да може да оцени скулптурата на Фидий, а на друг скулптор – не?” Ион казва: „И това не съм го забелязал” (533a-b).
Сякаш има нещо особено в самата поезия, което я отличава от другите изкуства. В нея човек може да прави прекрасни неща без знание. Оказва се, че и поетът, и рапсодът произвеждат и тълкуват стихове не със знание, а с нещо друго: и то трябва да се нарече с друга дума – може би вдъхновение. Те биват „обладани” от сила, която не познават. Сякаш излизат извън себе си – това се изразява с думата „екстаз”, или „ентусиасмос” (когато божеството влиза в теб и така ставаш „ентеос”). Само така, чрез допускане на някакво вдъхновение при което човек не използва разума си, а друга способност, може да се обясни защо хора като Ион умеят да тълкуват само един поет, а други – не. И тъй, способността на рапсода, а още повече тази на поета, не може да се припише на знание, подобно на онова, което има пълководецът, кормчията, скулпторът или обущарят. Поетическата способност може да се нарече с думата „мания” – обзетост или лудост. И както във „Федър”, така и тук Сократ говори за нея като за някаква лудост, която се състои в обръщане към душата към образи, които тя не би могла да схване с разума си. Тя е нещо, което се внушава от божество; и Сократ казва, че при поетите се внушава от музата (533c-536d). Но има и други лудости, непоетически и пак подобни на това: и там душата получава способност да вижда и изговаря неща. Така е в случая с гадаенето – способността на някои пророчици като делфийската. Тя не създава поезия като тази на Омир, но произнася думи, защото вижда нещо. Те са пророчески и изразяват истини, каквито не са достъпни за обикновения човек. Та питийската гадателка придобива тази своя „mania“ от друг бог и това е Аполон – онзи, който дава на хората способност да виждат в бъдещето или от разстояние. Или пък при любовта: там божеството е Ерос. Той, обземайки някого, му дава лудост, с която той пожелава някого; и пожелавайки, се променя. Неговите усещания в момента на влюбеност са нещо, което не може да бъде постигнато чрез никакъв разум; това са неща, които идват от божеството. Защото в лицето на любимия влюбеният вижда образи, които са от отвъдното, а не от този свят. Така и с Дионисовата лудост, вакханстването. Вакханките, които са под властта на този бог, имат видения, които те не биха имали, ако той не ги беше подтикнал към това. И тук, като във „Федър”, се казва, че поетическата способност е вид на рода лудост, обзетост от божеството. Сократ казва, че поетът е „същество хвъркато, летящо, издигащо се нагоре подобно на влюбения“. Защото душата по своята природа има склонност да се носи нависоко към вечните образи, които не могат да бъдат видени с обикновения човешки разум на земята. И така, душата, под влияние на музата, се стреми нависоко; но същото може да се каже с друга метафора: че музата някак минава през душата на поета, а и на рапсода, и на слушателя, който присъства на рецитацията. Би могло да се говори било за издигане, било за преминаване на божествената сила през хората; но и в двата случая имаме нахлуване на божеството, някакво единение с него, приемане на божествена сила, при което на човека се предава знание, което не е разсъдъчно, а е различно – способност, която не е наука, нито изкуство. Поетът – примерно Омир – говори често за неща, които други несъмнено знаят по-добре. Говори за управление на колесници или кораби, или как да се построи сал. Някой друг, който не е поет, а дърводелец или кочияш, ще знае по-добре това, за което Омир говори. Несъмнено той и ще ги прави по-добре. Но няма да може да ги казва. Само поетът може да казва нещата така, че те да звучат убедително и да разтърсват хората. Защото на неговата душа е дадена истината за видимото – за това, как изглеждат нещата.
Платон би казал, че тази способност е като отражение, спомен, или следствие/предусещане на способността на душата да вижда вечните образи, когато е свободна от тяло – преди и след въплъщението. И както душата ги вижда в отвъдния свят, така ги вижда и душата на поета тук, на земята. Това може да стане само с помощта на бог. И както, съгласно разказа във „Федър“, душите следват боговете в отвъдното, така и тук има някои души, които виждат нещата така, както други не могат. А виждането е по-добро, по-божествено от правенето; защото в отвъдния свят душите не се нуждаят от нищо. Именно защото са свободни от тела, те не се занимават с практически дела. Повечето тукашни, земни изкуства съществуват в полза на тялото – тъй като човек е в тяло и трябва да се грижи за него. Поради това той по-малко съзерцава, по-малко вижда. А душата, която е в отвъдното и е свободна, няма нужда да прави нищо и може да се съсредоточи върху виждането на вечните образи, на истината.

Пирът (за любовта и красивото)

„Пирът” е разказ на човек на име Аполодор пред негови неназовани приятели, където той казва какво е чул от някой Аристодем, който преди повече от десет години е присъствал на едно вечерно събиране, където домакин е бил трагическият поет Агатон. Това бил вторият му разказ за тези неща за два дни – първият бил пред някой си Главкон, с когото се видал на пътя от Фалерон за Атина (172a-173d).
Аристодем разказал на Аполодор как отишъл веднъж у Сократ и той му казал, че отива на гости при приятели. Аристодем го помолил да дойде и Сократ се съгласил, като казал: „Добре, каня те.” Двамата отиват у Агатон, който наскоро бил спечелил едно трагическо състезание (173d-175е). Сред присъстващите има прочути хора, и то не само от диалозите на Платон – един от тях е Аристофан, после се появява Алкивиад; има и други, които се знаят главно от диалозите, например Федър. Те се събират, полягват, подготвят се за ядене и пиене и Павзаний казва, че предната вечер вече пили немалко и сега имат нужда от почивка. По инициатива на лекаря Ериксимах приемат всеки от тях да произнесе по една реч на определена тема. И това е темата за любовта, за бога Ерос (176а-178а).
Това предложение се приема и се произнасят пет речи: от Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и от самият домакин Агатон. Това е първата част на разговора. След това Сократ взема думата и говори по-дълго. След като завършва, неочаквано се появява Алкивиад, вече доста пил, и като вижда Сократ, си припомня тяхното дългогодишно и напрегнато приятелство и заявява, че и той ще произнесе една реч и тя също ще е по темата; това ще е похвала на самия Сократ.
Такава е подредбата на диалога. Всеки от участниците говори по начин, характерен за неговите интереси. Федър говори като човек, който се интересува от реторика. Павзаний – като такъв, който се занимава с политика. Ериксимах – и като лекар, но и изобщо като човек, който се интересува от естествени науки. После са поетите: Аристофан говори образно и се усеща, че е комедиограф, а Агатон говори сериозно, може би някак трагически и същевременно реторично; и Сократ се шегува, като сравнява стила му с този на Горгий. Сократ пък представя мисли, които сякаш не са негови, а на друг човек: и това е една жена, аркадката Диотима. Тази Диотима била гадателка и жрица; занимавала се е с очищения и жертвоприношения. Така че Сократ предлага гледната точка на някой, който се занимава с религия и същевременно е жена. И така, чрез различията на речите сякаш се казва, че към знанието има различни пътища и може да бъде възприето от всяка човешка душа, която се стреми към него.
В речите на петимата преди Сократ става дума какви са благата, които човекът получава от това, да почита това Ерос и да практикува любовта. И това са блага, свързани било с удоволствието, било държавнически, било културни. Федър говори за това, колко прекрасно е, когато се съберат двама влюбени – един по-възрастен и един младеж и заживяват заедно; колко приятно е това за самите тях, а и полезно за държавата (178a-180b).
След него Павзаний прибавя някои нови неща. Той казва, че едно е човек да се влюбва заради тялото, друго – заради душата. Първото се случва при по-обикновените и по-груби хора, а второто – при по-изтънчените. И казва: „Погледнете варварите, там въобще не се смята за правилно да има любов между мъже, както е у нас, в Гърция. При тях единственото нормално е любовта между мъж и жена; което показва, че това са хора, които не ценят приятелството, защото живеят в едни тиранични общества, където управляващите се боят от това, да има приятелства между гражданите.” И споменава, че в Атина тиранията е била свалена поради приятелството между двама души – Хармодий и Аристогейтон. „При нас, в Атина, нещата са поставени най-добре, тъй като влюбеният се стреми към една обещаваща, красива душа, а същевременно любимият би желал да получи душевни блага от ухажора си – възпитание, знание, добродетели” (180c-185c).
След това думата взима Ериксимах, който казва, че всичко досега е вярно, но се говори стеснено – само за отношенията между индивиди. А би трябвало да се обърне внимание, че любовта е изобщо принцип на съотношение, който се наблюдава навсякъде в света: защото правилното, естествено съотношение между елементите в живото тяло също е форма на любов. „И в музиката, като се намери доброто съотношение между тоновете, се постига истинска мелодия. Но и при отношенията между хора и богове, и там специалистите – жреци и гадатели, те също разбират любовното изкуство: защото и там трябва да има любов, правилно отношение” (185c-188e).
След това Аристофан разказва притчата за хората с четири крака, четири ръце и две лица, които някога били разрязани от боговете и после желаели изгубената си половина. Той обръща внимание на нещо, което по-нататък Сократ ще използва: че любовта е не само естествено отношение между елементи, но тя е също и желание, копнеж. Копнеж нещо да бъде така завинаги (189a-193d).
Колкото до Агатон, той не казва нещо ново, а повтаря, че любовта е причина за големи блага. И заключава, че Ерос е бог, който е прекрасен, съвършен и трябва да бъде почитан (194e-198a).
След това Сократ, който приписва своите размисли на аркадската жрица Диотима (201d), заговаря, че когато се говори за любовта, трябва да се разбира, че тя е преди всичко недостиг и желание – желание да притежаваш нещо вечно. Значи влюбеният е човек не много щастлив; защото нещо не му достига. „Влюбените са хора събудени. Те не са нито съвършени мъдреци, нито невежи; те нямат, но знаят, че нямат и поради това се стремят.” И добавя: „Любовта за какво е? Не е ли стремеж към красивото? Тя е стремеж към красивото и към това, да го притежаваш вечно. Значи няма съмнение, че любовта предполага безсмъртието на душата. Защото щом човекът желае да притежава нещо вечно, то той би желал да бъде безсмъртен. Това се проявява в поведението и на другите живи същества, и на хората: първо в това, че те обичат телесно и се възпроизвеждат и така се обезсмъртяват чрез своите потомци; а после, че се занимават с разни дела – държавнически или други, и по този начин придобиват слава. Тя продължава през поколенията и така те се обезсмъртяват чрез своите дела” (201e-209e).
Сократ продължава и казва: „Та любовта все пак не е ли стремеж към истината? Обикновено си представяме, че човек се влюбва в лице, тяло. Но ако той наистина желае да напредне, ще забележи, че между тези лица и тела има нещо общо; и така разбира, че е влюбен в нещо, което се провижда във всяко отделно лице и тяло. После проумява, че е видял нещо, което трябва да се нарича душа и че в нея също не всичко е достойно за любов, тоест не всичко е красиво, а само някои неща, някоя склонност към дела и знания. И накрая достига това, което е общо и надхвърля всички красиви неща – това е самото красиво.” И казва: „Чрез причастността към това, което е красиво, всички неща са красиви. И човек, който е разбрал това, няма да се занимава с нищо поотделно, няма да се привързва към отделните неща, който всъщност е един робски интерес – а ще се стреми към всичкото. Човек, който е видял красивото и е узнал, че нещата са красиви благодарение на причастността им към него, каквото и да прави, ще бъде красиво: тъй като няма да подражава на отделни и само причастни към красивото неща, а на самото красиво. Защото е имал пряка връзка с истината, а не само с нейни отражения в отделните неща.” И казва: „Та кой ще бъде достоен за безсмъртие? Няма ли точно този човек да е достоен за безсмъртие, и то много повече от онези, които са се прославили, подражавайки на отделното, а не на самата истина?” (210a-212c).
После се появява Алкивиад и също разказва една история. Смисълът на неговия разказ е, че Сократ не само говори така, но така и живее. Той не се влюбва в Алкивиад, както Алкивиад е очаквал и както други са се влюбвали, а през Алкивиад е виждал нещо друго, за което самият Алкивиад като младо момче, не е знаел, а може би и сега, като възрастен мъж, продължава да не знае (212d-223a).

Федър (за любовта и философията)

„Федър” би могъл да послужи като въведение в Платоновата философия и художествено творчество, тъй като тук се намират повечето главни теми на Платон като мислител и писател. Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание в началото: Платон мисли за човека като същество от тяло и душа, от които то е временно, а тя – вечна. И човек трябва да се справи с трудностите, които произтичат от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейните дела по време на този живот зависи бъдещето й.
Та, след като човекът е тяло-и-душа, и те срещат трудности по време на живота тук, са открити начини тези трудности да бъдат преодолявани: това са науките (изкуствата). Понякога при Платон е все едно дали ще се говори за техне (изкуство) или за епистеме (наука). Същественото е, че това са методи, чрез които човек напредва в някоя област на живота или нещо създава. Примерно, ако става дума за грижа на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. И би трябвало да съществува и нещо аналогично, някакво подобно знание, което се отнася за душата: та, както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да лекуваме и душата. И ако се придържаме към тази Платонова аналогия, ще забележим, че според него повечето хора боледуват душевно. Понякога той нарича това боледуване „невежество“.
Той смята, че има начин да се лекува душата и това е философският диалог. Лекарят там е водещият диалога, който трябва да е мъдър човек и душевно по-здрав от събеседника си, за да може да го лекува. Оздравяването на душата – това е самото истинно философстване, до което не може да се стигне бързо. Трябва да се философства дълго под ръководството на мъдрия, така че човекът да преодолее болестта на невежеството и да стигне до здраве. А здравето е самата тази мъдрост, която водещият диалога притежава. Освен това, лечението не може да стане насила – както и лечението на тялото не може да бъде насилствено, а болният трябва да желае оздравяването си. Но за хората е лесно да пожелаят да са здрави телесно; много по-рядко някой пожелава да оздравее от невежеството си. Но все пак такива хора се намират; и когато лекарят на душата ги забележи, той намира начин да се погрижи за тях. Така че мъдрият (философът) се заема с един човек, който е невежа, но желае да оздравее, и го подбужда към това чрез слово (276a-277a).
Това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и реторика. То е проява на ораторско умение: да използваме словото така, че да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него. Това е добрата реторика – когато помагаме на някой да се обърне към философстването. Но има и лоша реторика, за която именно хората обикновено се сещат, когато говорят за реторика. Тя е, когато някой невежа, може би словесно надарен и опитен, говори пред неколцина или пред мнозина. Той не им предлага знание, нито път към мъдростта, а напротив – затвърждава тяхното невежество (272e-273c).
А как се философства, тоест как човек се придвижва към истината? Има метод: той се състои в това, че щом вярваме в съществуващото, и че то, макар единно, се дели на родове и видове, които се подвеждат под родовете, трябва да можем да отделяме тези родове и видове в мисълта си. Защото съществуващото е единно, но и множествено. Затова трябва да можем да разделяме родовете неща на техните видове и обратно – да подвеждаме разхвърляните на пръв поглед неща чрез техните видове обратно под родовете им. Този процес е философстването. Така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили тук на земята, докато е в тяло (265d-266e).
От друга страна лъжата, която съзнателно или не използват лошите оратори, е обратното. Тя уподобява видовете помежду им. Примерно твърди, че „добрата” и „лошата” любов, тоест любовта към душата/истината и тази към тялото/удоволствието, са едно и също. Говорителят в речта на Лизий, която Федър предлага да обсъдят, съзнателно или не пропуска любовта към душата и говори само за тази към тялото. И казва: „Любовта е нещо лошо, защото тя е само за тялото, а ние знаем какви беди идват от нея”. И после се разпростира върху лошите следствия от това човек да обича само тялото (231a-234c). Това обаче е скрито уподобяване на различни неща. Скрива се, че има два вида любов, от които единият трябва да се избягва, но другият трябва да се търси. Така действа лошият оратор и по този начин той лъже (265e-266a). От друга страна, може да се разделят неща, които са неделими и да се твърди за едно и също, че то е и добро, и лошо, сякаш говорим за различни неща. Но ако това е едно и също, то да казваме, че е и добро, и лошо или че е и тук, и там, значи да лъжем.
И тъй, какво прави водещият философския диалог? Кои неща знае? Той знае нещата така, както те се различават според истината; умее да вижда тяхното разделение и същевременно, единство. При това той разпознава и човешките души: защото душата е целта, в нея трябва да се прехвърли знанието, което мъдрият притежава. Така че той познава видовете души, които са различни и в различно състояние; и освен това знае кое слово за коя е подходящо (273d-e). И тук се проявява неговото умение да бъде добър оратор; а добър оратор ще е само този, който е истински философ. Та той ще се обръща към всяка душа според съответстващото й слово (271a-272b). Подобно на лекаря, който познава телата и болестите, и знае на кое тяло кога какво лекарство или диета трябва да се приложи, така и философът ще знае на коя душа в какво състояние какво слово й е нужно, за да бъде подтикната към философстване. Но всичко това помага да се придвижваме към истината докато сме на земята и в тяло, а тук нашите способности са несъвършени. Чрез този метод ние можем да се досещаме за истината, но не можем да я видим направо каквато е.
Но във „Федър” се казва, че душите, които не са в тела, могат, движейки се в надземното пространство и следвайки боговете, да наблюдават истината направо. Да я виждат без да имат нужда да размишляват така, както размишляват хората на земята. И все пак не всяка душа да постига това винаги. Летейки, душите успяват някак да се повдигнат и да погледнат в онова, което е отвъд видимия небесен свод: и там виждат идеите: самото красиво, самото справедливо, всичко онова, за което се опитваме да научим чрез размисъл, но не можем да го видим (246a-249d). Та ние тук, когато се опитваме да узнаем що е справедливо или красиво, можем да постигнем само техните сенки, и то мислено. Това става, когато душата – живеейки извън тялото, преди да се всели в него – следва боговете: защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Те са в контакт с нея, постоянен и вечен. „Когато подражаваме на боговете тук, според възможностите си, ние не го правим заради тях, тъй като те не се нуждаят от това; а го правим заради нас и по този начин им служим. А да им служим – това е добре за нас. Ние им служим така, както нашите души ги следват, когато са свободни от тела.” Сократ не само мисли така, но и насърчава своя събеседник да се моли на боговете; а и самият диалог завършва с молитва към божествата, които се предполага, че някак са присъствали по време на разговора (279b-c).
Относно речите за любовта, които са в самото начало на „Федър”. Разговорът започва от онази реч на Лизий за любовта, в която се твърди, че влюбеният е опасен за онзи, когото обича. Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че понякога обичащият наистина се стреми да „пороби” онзи, когото обича. Това е „лошата” любов (237b-241d). Но след това казва: „А ако ми се разгневи Ерос? И да пострадам, както някога е пострадал Стезихор, след като написал нещо лошо за Елена? Ще направя нещо различно или дори обратното – ще кажа нещо добро за любовта” (242c-243e).
И произнася една по-дълга реч, в която казва, че любовта е лудост, каквито са мантиката, Дионисовия екстаз и поетическото творчество; и че тя обръща човешката душа към отвъдното и истината. А впрочем другата любов, тази към земното и тялото, тя също е някаква лудост: той не го казва точно така, но това се усеща по образа на душата р речта. Тя е като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият е бял – това е добрата лудост, любовта, обърната към отвъдното, небесното и истината, а другият е тъмен, обърнат към плътското. Колесницата има водач: това е разумът, който се стреми да удържа двата коня и така душата да се придвижва; защото колкото и добра да е любовната лудост, стремяща се към отвъдното, тя все пак не е разум (244a-247b). Така Сократ показва, че като говорим за любовта, не трябва да се чудим, че за нея може да се каже и лошо, и добро; защото става дума за различни неща, които и двете се наричат любов. Думата често означава „лошата“ любов, а понякога, макар и по-рядко, се отнася до „добрата”. А ако един неопитен човек слуша тези неща, е възможно да реши, че истина няма – щом за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание противоположни неща. По този начин той попада в клопката на лошия оратор или софиста, според които няма защо да се занимаваме с истината, а само трябва да се научим да влияем на хората, използвайки противоположните им мнения. И в един случай да казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, противоположното. Така ще стане с невежия; а мъдрият ще знае, че се говори за различни неща, макар те да се наричат с една дума.
Това, което Платон често прави в диалозите, е да предава живи разговори писмено и написаното да е предназначено за четене. И тук той се запитва чрез своите герои: „А ще има ли полза читателят от този текст? Дали ще има същата полза, каквато, да се надяваме, е имал и Федър?” Отговорът е „не“. Най-вероятно читателят няма да има полза или поне далеч не всеки. Защото философстването винаги трябва да е съобразено с човек, който е пред очите на неговия водач. А тези писани текстове могат да служат в най-много за подбуждане. Но може би и това няма да постигнат, защото са все едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос. А може би и читателят, който ги взима, не е готов да прочете такъв текст. И тук Платон забелязва, че е възможно хората, поради своето невежество, да си въобразят, че като четат някакви книги, помъдряват. Но е по-вероятно да не помъдряват никак, защото биха помъдрели само ако се обърнат към душата си, която като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното. Иначе няма да узнаят нищо истинно. „И ще си останат не учени и образовани, а полуучени и полуобразовани, тоест пак невежи и дори по-невежи, отколкото са били преди да прочетат тази книга” (274c-276a).

Горгий (за душевното здраве и вечния живот)

Диалогът напомня за посещението на прочутия леонтинец Горгий като посланик на своя град в Атина, през 427 г. То е било свързано със събитията в Пелопонеската война и се случва малко след началото й, а разговорът се води в дома на един богат атинянин, когото Платон нарича „Каликъл“. Сократ пристига с приятеля си Хайрефонт и в присъствието на домакина се среща с Горгий и един негов ученик и последовател на име Пол (447a-448a).
Разговорът започва с въпроса за това, „що е реторика“ и с предположението, че под тази дума трябва да разбираме способността за убеждаване чрез слово. Сократ пита: „Убеждаване в коя област? Дали за неща от областта на медицината, или математиката, или астрономията или музиката? (448b-452c). Да не би ораторът да е човек, който убеждава хората относно такива неща, макар за тях има познавачи, които сигурно ги знаят по-добре от него?” Горгий се съгласява, че специалистите знаят повече, но казва, че ораторът е по-способен да убеждава слушателите, дори да говори за науки, които слабо познава. Сократ казва, че такова нещо би трябвало да се случва сред незнаещи. Защото ако ораторът попадне в общество на лекари, той не би могъл да се представи за по-добър лекар от тях; все пак те биха обърнали внимание на това, което говори специалистът. „Нима ораторът е човек, който може да убеждава във всичко? Но той не може да знае всичко. Да не би просто умението му да е в това, да се преструва на знаещ сред незнаещи?” Горгий казва, че ораторът е специалист в най-важните за човека неща и, на първо място, как да се управлява. Затова можем да го наречем познавач на справедливото, тъй като хората и държавите се управляват чрез справедливост. Сократ пита: „А не се ли случва някои оратори да не са справедливи хора?” И тъй като събеседниците се съгласяват, че това се случва, той добавя: „А как е възможно това, ако ораторът знае кое е справедливо? Нима, ако знаеш кое е справедливо, няма да си справедлив? Излиза, че ораторът не може да е специалист дори по въпроса за справедливостта. С това озадачаване завършва първата част от разговора (452d-461e).
Тогава Горгий се оттегля, а мястото му заема неговият спътник Пол. Той казва: „А ти, Сократе, нямаш ли някакво предположение що за изкуство е реториката?” Сократ отвръща, че реториката не е никакво изкуство, а просто вид угодничество (ласкателство) (461b-463a) и обяснява твърдението си така: „Съществува нещо, което трябва да се нарича управление на нещата, усъвършенстване или грижа за тях, и в човешкия свят то е насочено от една страна към душата, а от друга – към тялото. Първата му част е подготовката на душата и тялото, която има за цел те по начало да са здрави. Втората се занимава с поправянето на някои недостатъци или грешки, които могат да се появят в течение на живота на тялото и на душата.” Когато става дума за управление на тялото, предварителната грижа се нарича гимнастика. А ако то се разболее и трябва да бъде върнато в добро състояние, с това се занимава друго изкуство, наречено медицина.
С душата положението е подобно. Съществува нещо, наричано законодателство, и то дава напътствията и правилата, по които да живее човекът или пък някаква обществена организация, примерно държава. А за да бъдат поправяни някои грешки или недостатъци на хората или техните държави, съществува правосъдието. Затова законодателството съответства на гимнастиката, а правосъдието – на медицината. „Тези видове управление“, казва Сократ, „ са истински изкуства. Тяхната цел е здравето, те насочват хората към доброто. Но съществува и едно поведение, наречено най-общо ласкателство, което не се стреми към доброто, а към приятното. И то някак се уподобява на изкуствата, които целят доброто. Примерно, ласкателството спрямо тялото се уподобява на гимнастиката и медицината, макар да е нещо съвсем различно. Тогава вместо гимнастика имаме козметика: чрез тялото става красиво, но не по естествен начин, а по-скоро се прави да изглежда красиво без да бъде. Вместо медицина пък имаме готварско изкуство: това е, когато на човека му се предлагат не полезни, макар и неприятни на вкус неща, а вкусни, но може би вредни. Така и с душата. Вместо необходимото на човека и държавата законодателство се предлага софистика; а вместо добро правосъдие има реторика – такава, каквато я виждаме днес” (463a-466a).
Тогава Пол запитва: „Дори реториката да е ласкателство, каква беда е това за оратора или неговия клиент? Какво пречи ласкателят да е един умел човек, който чрез слово може да постигне всичко, което желае, пък дори да не познава отделните изкуства, нито дори справедливостта и доброто? Какво пречи чрез силата на своето слово, той да бъде силен и следователно щастлив?“ Сократ казва, че не вярва, че този човек ще е щастлив, нито пък силен. „Кой е силен? Не е ли онзи, който постига, което желае?“ И след като Пол се съгласява с това, Сократ казва, че никой невежа не би могъл да е силен. Той не може да постигне това, което желае, тъй като не знае кое е то. Но всички хора се стремят към едно и също – доброто, което непременно е свързано със здравето на душата на тялото. И ако ораторът не знае в какво се състои здравето на душата, как би могъл да постигне онова, което желае? (466a-470e).
Тогава те се отклоняват към един действителен пример от епохата и обсъждат историята на македонския цар Архелай. Пол казва: „Нима не смяташ Архелай за силен? Това е човек, който не би трябвало да бъде цар на Македония, но като извършва множество ужасни престъпления и остава ненаказан, той се възцарява и добива пълната власт в държавата. Нима този човек не е силен, пък и щастлив? Нали е постигнал, каквото е искал?” Сократ казва, че не може да смята такъв човек за силен и щастлив, и определя видовете щастия и нещастия, като започва с най-голямото нещастие. И казва, че то е в това, да извършиш престъпление и да не бъдеш наказан. Тогава човек е най-нещастен, а малко по-щастлив е онзи, който е извършил престъпление, но все пак е бил наказан за него. После идва онзи, който не е извършвал престъпления, но е станал жертва на престъпници, а най-щастлив е онзи, който нито е извършвал, нито е понасял несправедливост (471a-479e).
По този повод Сократ казва какво е добра реторика. „Добрата реторика е онази, чрез която убеждаваме някого, извършил престъпления и несправедливости, да се разкае и сам да потърси наказание. А не е онази, която, както виждаме, цели да укрие престъплението и да оправдае престъпника. Та ако се съгласим, че ако извършиш престъпление, е добре да бъдеш наказан, то значи добрата реторика е тази, която преследва престъпниците и търси наказание за тях: и това е полезно най-напред за самите тях.”
Главният довод на Сократ е, че грозното в човешката душа е същевременно и лошо (вредно) за нея. Пол се съгласява, че ако някой извърши нещо грозно, той го извършва първо в душата си, защото тя е двигателят на нашите действия. А човек, който извършва грозни неща, въвежда в душата си грозота, която е нещо лошо; значи той въвежда в нея и лошота. А „лошо“ значи „увредено“ – както за едно болно тяло казваме, че е „лошо“. И както човек с увредено тяло не може да се чувства добре и да е щастлив, то още по-малко може да е щастлив с болна душа. Така че поради грозните неща, които е извършила, душата не може да се чувства щастлива и значи такъв човек ще е нещастен (480a-481b).
Тогава в разговора се намесва Каликъл. Той изразява несъгласие и казва, че не е вярно, дето силният човек онеправдава някого или извършва грозни неща. „Защото това е една измислица на по-слабите, чрез която те се съпротивляват на силния. В действителност насилието е нещо добро. Защото точно силният би трябвало да владее, да управлява, да изпитва всякакви удоволствия; и няма причина той да бъде упрекван за това, освен тази измислица на слабите и завистливи хора. Щом някой е силен, той трябва да прави каквото желае, и е естествено, добро и разумно да властва над другите и като ги насилва, да си набавя всички удоволствия ” (481b-486d).
Сократ изслушва Каликъл и казва, че е доволен, че среща човек, който освен умен и образован, е и достатъчно смел, за да каже неща, които други хора не казват, макар че може би си ги мислят и действат според тях. Разговорът се насочва към това, да се разбере кой е силен и дали всяко удоволствие заслужава да бъде изпитвано. И ако не всяко, защо? Сократ успява отново да изложи, без да бъде опроверган, убеждението, че силният човек е разумен. Не можем да си представим силен човек, който няма разум; но и не можем да си представим разумен човек, който да е съгласен да се нахвърля върху всякакви удоволствия. Защото всеки от опит знае, че някои удоволствия могат да са полезни, а други са явно вредни и трябва да се избягват. Но каква е разликата между полезното и вредното удоволствие? Да не би полезно удоволствие да е онова, което съдейства и на тялото, и на душата за здраве, както говорихме в началото? И ако това е така, пак се връщаме на твърдението, че силен и щастлив може да е само онзи, който се стреми към естественото здраве на тялото и на душата, а не онзи, който търси просто приятното, без да се интересува какви са последствията от него (486d-515c).
Покрай това пак става дума за съвременния живот, и този път за Атина и нейните държавници. Събеседниците се питат: „Ако сега няма добри държавници, да не би в миналото да е имало? Защото някои имат такава слава.” Сократ смята, че Атина почти не е имала добри държавници, защото дори онези, които са се прочули с делата си, като Темистокъл, Милтиад и Перикъл, само са увеличавали силата на града; но увеличавайки я, те не правели друго, освен да предлагат на своите съграждани повече удоволствия. А дали тези удоволствия ще са полезни, не мислели. Сократ добавя, че той самият е като че ли единственият атинянин, който действително се занимава с държавническо изкуство, макар че живее като частно лице: защото той е един от малкото или единственият, който мисли за това, кое е добро за душата и държавата, а не само за това, кое е приятно за тях (515с-522с).
И тук, както в други разговори, Сократ обръща внимание, че такива разсъждения трябва да са подкрепени с вяра, отнасяща се до боговете и живота в отвъдното. Този път той говори за съда на душите след смъртта. И разказва един мит, според който някога съдът не бил съвършен, защото хората се явявали пред съдиите в същия вид, в който били през живота си. Значи, облечени така, както хората са свикнали да ги виждат – с тяхното богатство, с техните високи или ниски позиции в обществото. Затова понякога съдиите се заблуждавали, не можели да ги видят добре, или по-точно, не можели да видят душите им; и започнали да постъпват оплаквания, че там, сред блажените, понякога идвали и твърде лоши хора. Затова била въведена промяна в начина, по който да се съдят душите. Първо, хората да не знаят кога ще умрат, така че, като умрат неочаквано, да отидат такива, каквито са били, и да нямат време да се престорят на нещо друго. А също, казва Сократ, започнали да се явяват без облеклото си, така че да се вижда направо душата, а не положението на човека, според което хората са го гледали приживе. Ако една душа е живяла лошо, тя ще изглежда като едно болно и лошо поддържано тяло. Тогава вече душите започнали да отиват там, където им е мястото: неизлечимите отивали в Тартар завинаги, а други – болни, но лечими, отивали там за временно наказание; а душите, които са живели добре, отивали на Острова на блажените. „Аз вярвам в това, Каликле“, казва Сократ, „старая се и се надявам да се явя пред съдиите в колкото се може по-добро състояние, с колкото се може по-здрава душа” (523a-527e).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Сократ и смъртта

1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]