Архив на категория: за събитията днес

Антицърква

Във връзка с това, че дяволът е имитатор, може да се добави и едно обяснение за успеха на комунистическото движение през ХХ в., особено в православния свят.

Защото комунистическите партии, които се установяваха сред отделни народи, се строяха по подобие на църквите. Но тъй като (поне на думи) нямаха нищо общо с Църквата и християнството, те не би трябвало и да бъдат наричани еретически, каквито са, примерно, протестантските общности; а по-скоро анти-църкви.

В Русия, където сред интелигенцията отдавна имаше антицърковно движение, комунистите се възползваха се от загубата на войната (Първата световна) и триумфираха. Тогава анти-църквата им обхвана държавата (християнска империя) и си послужи с цялата й сила. Поради това не беше трудно, особено след победата във Втората световна, тя да постави на власт и в други държави свои „сестри“ – антицъркви. И тъй като, представяйки се за нещо принципно различно и дори противоположно на християнството, комунизмът си постави за главна цел да изкорени Словото на Христос и да унищожи Църквата му, той заслужава да бъде наричан и сатанизъм.

А сблъсъкът между комунизма и Запада по онова време беше сблъсък между стремящата се към бързо завладяване на света анти-църква и боящият се от нея неоезически (и плутократичен) свят. Преломният момент беше, вероятно, Карибската криза. Тогава водачите на антицърквата се поколебаха и решиха да отложат „края на света“. Но, смекчавайки отношенията със Запада, те попаднаха в капана, в който беше попаднал и римският епископат – а именно, станаха „едни от многото“.

Оттогава съветският комунизъм, каквото и да се говореше все още за него, полека и неотклонно беше приобщаван към неоезичеството; а и самият той възприе към Христовата църква същото поведение на „оплитане“ в мрежата на „многообразието на идеите“ – вместо да я преследва брутално, както правеше до началото на 1970-те. Така той загуби сектантската си острота и от яростен бунт против Църквата се превърна, за две-три десетилетия, в „реален“ (държавен) социализъм.

Така че съветската анти-църква се провали в света главно поради липса на решителност; тя беше „нетолерантна“, но не достатъчно, за да победи.

Причина за това беше преплитането й с държавата, което доведе до колебание между собствения й интерес (унищожение на християнството и идеологическа, а впоследствие и абсолютна власт над света) и интереса на държавата, който винаги изисква външно- и вътрешнополитически компромиси.

Коментар:

[към въпрос – дали е правена „системна съпоставка между културните и социалните структури на Църквата и комунизма“]

Може и да не е, защото всъщност малцина мислят по такъв начин. Ако някой симпатизира на комунизма, той няма да се съгласи, че партията е пародия на Църквата (а тя е, дяволът се шегува, макар и злобно). Ако е католик, пак ще се поколебае, защото това ще го отведе към мисли за светските дела на папите – и подобието им с комунистическите. Ако е протестант и същевременно „плуралист“ (те обикновено са така) пак няма да му хареса, защото ще забележи, че общността му съдейства на неоезичеството. Освен това католиците и протестантите предпочитат да мислят, че комунизмът е сътрудничил с православната Църква, а не, че е бил неин (и главно неин) заклет враг. Но и в православния свят има много хора, които мислят така – че комунизмът не е атакувал каноничните църкви, ами се е занимавал по-скоро с други неща. А той прави преди всичко това – иска да ги замести, като заграби държавите им.

Критският събор

През юни т.г. на остров Крит се проведе среща на предстоятелите на десет автокефални православни църкви, придружавани от някои епископи. Срещата беше замислена като събор на цялата Православна църква и затова беше наречена от организаторите й „Свят и Велик Събор“.

Светият Синод на Българската църква взе решение (на 1-ви юни т.г.) да не участва в срещата. Това решение беше последвано от Синодите на Антиохийската, Грузинската и Руската църкви. Така че съборът не успя да стане всеправославен, а остана съвещание на част от предстоятелите и част от епископите. Причина за това е несъгласието на Синодите на четирите Църкви с документите, предложени за подписване на срещата. И това несъгласие е основателно. Ето защо.

Най-напред трябва да се има предвид, че ако съборът е „Свят и Велик“ и е на цялата Православна църква, той се стреми да бъде Вселенски, тоест – равен по значение на Седемте вселенски събора (последният от които се проведе преди повече от 1200 години). Това значи, че документите, приети на него, ще изразяват позицията на Църквата относно най-важни събития в нея и в света, случили се през този огромен период от време. Тази позиция не може да има различен характер от онзи, изразяван на Седемте събора, ако това е същата Църква – а никой от участвалите и неучаствалите не оспорва, че е същата.

Първо, такъв събор трябва да вземе отношение по въпроса за отделянето на римския епископ и неговия диоцез – това какво е? Поне от времето на св. патриарх Фотий (и значи след последния Вселенски събор) Църквата твърди, че Рим е изпаднал в ерес и има доказателство за това (промяна в Символа на вярата). В документите на Критската среща този въпрос е заобиколен, а римският епископат е споменат, макар и не изрично, като „църква“; и не само той, а и множеството християнски религиозни общности, появили се в Европа от началото на XVI в. досега („Отношения с останалия християнски свят“, 6).

Второ, в документите се говори за съществуването на „икуменическо движение“, в което Православната църква била взела участие „от самото му появяване“ („Отношения с останалия християнски свят“, 4). Във времето на Вселенските събори икуменическо движение не е имало. Това значи, че този събор (ако иска да е като тях) трябва първо да направи оценка на това движение и да каже как се е появило то – кой е двигателят му. Но не се казва, а „движението“ се представя като нещо възникнало от само себе си, но пък, за щастие, полезно.

Трето, няма никаква полза от това, тазгодишната среща да се представя като продължител и на събранието от 1872-ра, когато архиереите на някои Църкви осъдиха нещо, което нарекоха „етнофилетизъм“ („Окръжно послание“ I, 3). Тогава някои влиятелни кръгове в Цариград обявиха, че някои народи неправомерно се отделят от Църквата; и че поради това техните Църкви са еретически. Но не след дълго всички тези Църкви се оказаха част от Едната, Съборна и Апостолска Църква, каквито са и днес; и то, нека забележим, без да променят нищо в своята вяра и организация. Ако бяха еретически, това не би било възможно. Следователно не те са отделили от братята в Цариград, а братята в Цариград са се отделили от тях, като впоследствие, с Божия помощ, са сметнали за разумно да възстановят общението.

И освен това: в документите, сякаш покрай другото, се предлага този формат  – среща на предстоятелите заедно с избрани, незнайно как, епископи – да продължи да работи редовно и в бъдеще („Послание на Светия и Велик Събор“, 1). Значи да се въведе един особен орган (thesmos, институт, institution), председателстван от Цариградския патриарх, който да решава текущите въпроси на Църквата.

Но Църквата никога не е била управлявана по такъв начин, и когато някой предлага толкова сериозно нововъведение, би трябвало да посочи и доводи в негова полза. Но не се обосновава нищо, просто се съобщава, че „се е оформило предложение“ (а според френския вариант на текста даже и предложение не било, а направо решение, „a été décidé“ – ни повече, ни по-малко).

Заключението е, че провелата се на Крит среща не може да се нарича „Свят и Велик Събор“. В нейните документи се предлага Църквата да се договаря с еретици, вместо да ги призовава към завръщане и покаяние; да се внася раздор между поместните Църкви чрез празни обвинения, засягащи тяхната свобода; и да се въведе специален орган за управление на Църквата, в нарушение на нейната съборност.

Четирите древни и велики поместни православни Църкви постъпиха добре, като се въздържаха от участие.

 

 

Изчезването на античната цивилизация

Защо е изчезнала античната цивилизация? Някои казват: средства за производство, феодализъм… Но има цивилизации, които отлично си съществуват при всякаква собственост върху средствата за производство и не изчезват, макар да минават през социални сътресения. Може би цивилизацията изчезва, когато изчезне гледната й точка („светогледът“ й). Хората телесно са същите, но за тях други неща имат значение (извън телесното); защото виждат света („осветеното“) иначе.

Има нещо, което е естествено да води до гибел на цивилизацията (тоест, отказ от светогледа й), и това е лошата връзка между човека и отвъдното. Умишлено го казвам така неопределено. Да вземем нашия опит, европейския. „Европа“ е на път да се превърне в неприлична дума, но аз сега употребявам „европейски“ в исторически смисъл – значи, „антично-християнски“.  Античността е нашето минало – и на Изток, и на Запад. Защо то ни е чуждо (независимо от всички статуи, архитектура, хубави книги, независимо от езиците дори)?

Причината е, че отношенията между човека и бога са хладни. И освен това – богът може да помага на човека индивидуално, но в отношението си към създаденото на земята общество той остава почти безразличен – там няма пристрастия, ако се изключат някои странни капризи, разказани в митологията.

Да помислим първо за древните гърци (тях ги няма вече). От Омирова гледна точка те не съществуват. Има аристокрация, превъзходни воини, които се грижат за семействата и честта си, но няма органично (като едно цяло) общество, което да бъде ръководено от бог. Не е ясно и на какъв език говорят тези хора. Има един хлабав съюз, който се събира с големи трудности, разграбва няколко града от другата страна на морето и накрая най-богатия от тях, и се разпада незабавно. Впрочем „Илиада“ е за това – че този съюз е случаен. Но така вървят и всички западни експедиции на Изток, с изключение на една.

После се появява друга гледна точка, Есхилово-Пиндарова. Там вече гърците съществуват. Те се  бият срещу не-гърците (разликата е в езика), но е трудно да се разбере как боговете участват в това. Говори се за разрушени храмове и че някои градове биват закриляни от някои богове, но това са неща, които се отнасят за целия свят, не само за гръцките градове и храмове. Когато воюва, човек трябва да е предпазлив да не обиди някое божество (което и да е). Лидийците и персите също знаят това, Херодот свидетелства. А на Изток, когато евреите навлизат в Обетованата земя, те не щадят тамошните храмове, а ако ги щадят, Бог ги упреква за това. Значи ако гърците са заедно, то не е, защото боговете са „техни“. Поради това те и тогава са заедно не повече отколкото при Омир: ако има някаква опасност или възможност, правим съюз (но трудно), ако не – живеем си отделно.

После идва времето на интелектуалците, подобни било на Перикъл, Тукидид и Изократ, било на Платон. Там вече да си грък е въпрос на образованост и един вид хуманизъм – човек трябва да е свободен, да има права, и те произтичат от неговата природа, не от волята на някой бог. Това не се отнася буквално за всички, а само за „истинските гърци“ – при Тукидид и Изократ се оказва, че и спартанците не са съвсем гърци.  Въпросът за участието на боговете в историята е изцяло отменен.

Платон не мисли така, а по-скоро, че гръцката цивилизация трябва да бъде „преоснована“ и че в основата й трябва да стоят все пак напътствията на оракула (в „Закони“). Но и при това положение богът остава не повече от „консултант“ – той не участва лично в историята на това общество, или по-скоро, тя засяга главно хората, докато за него тя е нещо „между другото“. Има съд в отвъдното („Горгий“ и другаде), но той е нещо като „претегляне“ на делата и добродетелите; а боговете не се отнасят с човека като „загубена овца“, която трябва да бъде спасявана с всички сили. В „Критий“ има усещане за това, че боговете могат да участват активно в изграждането на човешкото общество и да го гледат като свое. Но дори и тогава, те остават само „управляващи“ и не споделят с него трудностите на земния живот.

След Платон полисите биват погълнати и стават обикновени градове на територията на големи държави; а пантеонът се разраства. В римския свят се достига до „завършек на историята“: държавата е самодостатъчна, тя се управлява от принцепс, а той е потомък на бог (чрез осиновяване и приобщаване към Юлиите), но и бог независимо от това, ex officio. Но и той, подобно на Омировия Зевс, си остава ръководител и нищо повече, при това не всемогъщ, а ограничен от Съдбата (Случая).

А свят, в който най-важните решения се взимат от неизвестно кого, или направо от никого, е безсмислен и неговата гледна точка ще бъде изоставена.

По това време в държавата се явяват християните, които, следвайки предаденото от източните им предци, казват, че има само един Бог – и че Той се е жертвал за тях.

Изчезването на античната гледна точка върви като че ли заедно с изясняването на въпроса за християнския бог. Първо трябва да се установи, че Христос е Бог – защото ако не е, тогава богът на християните (когото те наричат Отец) ще си остане само ръководител, и няма защо да бъде предпочетен пред Зевс.

После, че и Духът е Бог, и живее в Църквата – защото иначе с какво тя ще се различава от другите човешки учреждения?

После, че Христос е и човек. Защото иначе Той няма да е споделил човешката участ, а е щял да си остане подобен на скитащите по земята антични богове, които биха могли и да правят нещо полезно за хората, но все пак си остават безсмъртни, нестрадащи и недосегаеми. А освен това и човешкият образ няма да бъде осветен от земния живот Бога (Той е щял само да се преструва на човек, без да бъде), а винаги ще си остане само лошо подобие на божествения, а може би и никакво подобие, а нещо съвсем различно и по-близко до животните.

Така че когато юдеите възразяват срещу християнството, те се опитват да докажат, че то е едно чисто човешко явление и че Църквата е човешка интитуция и там няма нищо от Бога; защото според тях Божието и човешкото не могат да се съберат в едно (това би било „скандал“).

Античните пък са способни да приемат, че някакъв бог е живял на земята (това не е ново), но никак не разбират как това може да е единственият Бог (тогава другите какви са?), и при това в такъв унизен вид – и затова го отхвърлят като „безумие“.

В хода на тези сътресения, към които през VIII в. се добавя и въпросът за изобразяването на Бог и светостта на материалния предмет, по-настрана остава проблемът за „народите“. Християнството след Константин е под закрилата на Римската империя, където има само два езика – не просто официални, но и единствено реално действащи.  Освен това те не са белег за различие между два съсъществущи етноса, а нещо наследено; те действат паралелно и поради различното им разпространение (латински на Запад, гръцки на Изток) държавата се дели не само географски (по Адриатическо море) и впоследствие административно, но и езиково на две.

Но разпространяването на евангелието води до навлизане на Църквата сред етноси, които имат свои езици, различни от латинския и гръцкия. Тук идва времето, в което предстои да се „родят“ народите в Европа. И това раждане протича успешно на Изток, но на Запад то е затруднено поради отказа на римския епископ да позволи богослужение на новите езици. Това се постига от Реформацията, но с цената на отделянето на протестантството и откъсването на тези неосъществени народи от вече отпадналата от православието римска църква.

Така че Западът тръгва по свой път – еретически, „национален“ и най-сетне неоезически. А на Изток Църквата продължава да живее чрез народите. Те съставят тялото на Църквата, чиято душа е Духът, а главата – Христос; така че те са част и от Неговото тяло.

Това е един нов свят, в който човек е не просто в близки отношения с Бога, но е, чрез причастяването с тялото и кръвта Христови, вътре в самото тяло на този Бог: той едно със Него.

на Вит 2016

Постсвръхчовешкото

 

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.

Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.

Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.

Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.

С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.

Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).

Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

Необикновена е устойчивостта на християнския образ. Той не може да бъде приобщен към неоезическата общност, не може да бъде обявен за нищо „приемливо“, нито поне разбираемо.

От него не става не само гений, но и изобщо нищо, което да „върши работа“. Трудно е да го наречем общественик (св. Николай – общественик?), нито гражданин, нито философ (мислител), нито интелигент-интелектуалец… И специалист-професионалист не е. Но лошото е, че не е и декласиран, не е някъде из гората/пустинята (макар че и това може), нито обикновен просяк/клошар (макар и такива да е имало, и то не малко).

Не може да го наречеш дори „почтен човек“. Или „културен“. Защото в известна степен не е от света. И все пак е в света. Ето защо онзи, който се опитва да го разбере, накрая вдига ръце и казва: „Такъв човек няма…“

 

По случай Девети септември

Вълненията около Девети септември няма да угаснат скоро. Причината е, че във връзка с тази дата става въпрос не просто за „точно този“ политически режим, а за геополитическа ситуация (тази от средата на ХХ в.), която от своя страна е само момент от дълъг исторически процес  – много по-дълъг от онези 45 години.

Но освен това покрай Девети септември става дума и за избор на култура, включително и духовна. А това засяга личността не по малко от колектива и затова е тема, надминаваща по важност дори геополитиката. И ако човек иска да има принципно (независимо) отношение към „Девети септември“, той трябва да помисли какъв е този исторически процес, в който той, като част от някое общество, е взел участие. Значи първият и главен въпрос относно датата напомня за класическото „Познай себе си“ и гласи: „В кое общество участвам аз?“

 

Ако човек мисли, че участва най-вече в „световното общество“, значи ако се чувства космополит, отговорът е лесен: „Не харесвам социализма, защото тогавашното положение беше полувоенно (със съответстващите ограничения), а войната в крайна сметка беше загубена.“ Значи – човекът съжалява, че се е оказал губещ. Въпросът за същността на социализма и капитализма му е безинтересен, той иска успех.

Ако пък човекът иска да принадлежи към общността на „страната“ си, тогава той няма да се притеснява толкова за загубената война, колкото за това, дали страната му е имала полза от случилото се през 45-те години. Това е много мъчен въпрос, защото няма как да се провери какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Ако Германия (тази част на Запада) беше спечелила? Защото тогава светът сигурно пак щеше да се раздели на две, но столицата на Изтока щеше да е Берлин, а не Москва. И каква щеше да ни е ползата да станем част от едно фашизирано, открито расистко общество?

 

Но въпросът е труден и по друга причина – заради това, че днес все още не се знае (или няма единодушие) какво ще рече, да си човек от „тази страна“.  Накратко, няма единодушие по въпроса „Що е България“. Ако някой мисли, че България е, въпреки всичко, страна, която се модернизира, желае прогрес (по отношение стандарта на живот) и се доближава до „най-развитите“, то и социализмът не би трябвало да му изглежда голяма беда – имаше индустриализация, урбанизация, всичко се електрифицира, построиха се детски градини, училища и болници, монархията беше премахната, а Църквата – почти забранена.

Но ако мисли, че България, това е „завещаното от бащи и деди“, тогава ще трябва да каже кое е онова, което трябва да се вземе от предните поколения – защото не може всичко. Най-напред, без съмнение, езикът. А териториите, на които се е говорел той? Те не винаги са били част от държавата, но и там се е говорело на български, издавали са се книги, имало е обществен живот на „този народ“.

Но може би и монархията (България стана република в средата на ХХ в., преди това не е била)? Също и религията. А дали Църквата да е независима (автокефална)? И по този въпрос не всички мислят едно и също. При социализма езикът беше, общо взето, съхранен, а въпросите за териториите, монархията и религията – замразени за неопределено време.

През 2000-та година в Народното събрание беше гласуван някакъв декрет с много кратък текст, където се казваше, че „комунизмът“ (държавният социализъм) в България през изминалите десетилетия е бил „незаконен“. И все пак не може да се отрече, че е имало конституция, редовни избори, функциониращи държавни институции и т.н.  От това решение впрочем следва, че законна е била монархията, тоест предишният политически режим; и че законен държавен глава през цялото това време е бил не друг, а Симеон II Сакскобургготски. Той, изглежда, е престанал да бъде такъв едва по силата на конституцията от 1991 (ако приемем, че тогава вече държавата е станала законна).

Ако това решение има по-ясен смисъл, той е, че социалистическият режим се представяше за демократичен (на мнозинството, тоест работниците и селяните) и независим, а в действителност беше силно олигархичен и марионетен (зависим от Москва). А какво е положението с олигархията днес?

 

Всички тези въпроси стоят открити и са причина за силни вълнения. По тях няма и сигурно не може да има единодушие. Но не е възможно човек да е безразличен към тях, тъй като те са свързани пряко с личността на всекиго – с въпроса за това, кой е той самият. И който може да даде добър отговор  на този въпрос, той ще каже нещо полезно и по другите.

 

за Богдан Богданов

На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.

В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.

Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи на старогръцки автори и книгите, които написа. Аз ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.

Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (някои биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те той се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).

В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха по-скоро повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога това ставаше под формата на единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често чрез размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на историята, идеологията и образованието на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).

Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по пътя му. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

*

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/za-bogdan-bogdanov

„Като братя…“

Утвърдилите се в своята антибългарска и антируска политика медии (телевизии, вестници, сайтове) са просто във възторг от срещата на патриарх Кирил с папа Франциск I. Заглавията са радостни: „Път към единството“, „Като братя“, „Епохално събитие“, „Най-сетне“ и пр.
Неспирно се припомня, че това се случва за пръв път от 1054 г. насам. Няма кой да се сети, че преди това то никак не е могло да се случи, този път по обективна причина – не е имало руска патриаршия. Но кое по-напред: „Би-би-си“ ли да преразказваш, или да се ровиш в историята на православието? Ясно кой има предимство – шефът…

Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“.

И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг…
Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други.

Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат.

Несъмнено, патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25).

Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома…“

Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям.
Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват.
Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата.

Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго.

И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.
Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир…

Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал.

Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешно православни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним.

Такава, мисля, е и позицията и на Българската Патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала.
По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“