Архив на категория: за събитията днес

Изчезването на античната цивилизация

Защо е изчезнала античната цивилизация? Някои казват: средства за производство, феодализъм… Но има цивилизации, които отлично си съществуват при всякаква собственост върху средствата за производство и не изчезват, макар да минават през социални сътресения. Може би цивилизацията изчезва, когато изчезне гледната й точка („светогледът“ й). Хората телесно са същите, но за тях други неща имат значение (извън телесното); защото виждат света („осветеното“) иначе.

Има нещо, което е естествено да води до гибел на цивилизацията (тоест, отказ от светогледа й), и това е лошата връзка между човека и отвъдното. Умишлено го казвам така неопределено. Да вземем нашия опит, европейския. „Европа“ е на път да се превърне в неприлична дума, но аз сега употребявам „европейски“ в исторически смисъл – значи, „антично-християнски“.  Античността е нашето минало – и на Изток, и на Запад. Защо то ни е чуждо (независимо от всички статуи, архитектура, хубави книги, независимо от езиците дори)?

Причината е, че отношенията между човека и бога са хладни. И освен това – богът може да помага на човека индивидуално, но в отношението си към създаденото на земята общество той остава почти безразличен – там няма пристрастия, ако се изключат някои странни капризи, разказани в митологията.

Да помислим първо за древните гърци (тях ги няма вече). От Омирова гледна точка те не съществуват. Има аристокрация, превъзходни воини, които се грижат за семействата и честта си, но няма органично (като едно цяло) общество, което да бъде ръководено от бог. Не е ясно и на какъв език говорят тези хора. Има един хлабав съюз, който се събира с големи трудности, разграбва няколко града от другата страна на морето и накрая най-богатия от тях, и се разпада незабавно. Впрочем „Илиада“ е за това – че този съюз е случаен. Но така вървят и всички западни експедиции на Изток, с изключение на една.

После се появява друга гледна точка, Есхилово-Пиндарова. Там вече гърците съществуват. Те се  бият срещу не-гърците (разликата е в езика), но е трудно да се разбере как боговете участват в това. Говори се за разрушени храмове и че някои градове биват закриляни от някои богове, но това са неща, които се отнасят за целия свят, не само за гръцките градове и храмове. Когато воюва, човек трябва да е предпазлив да не обиди някое божество (което и да е). Лидийците и персите също знаят това, Херодот свидетелства. А на Изток, когато евреите навлизат в Обетованата земя, те не щадят тамошните храмове, а ако ги щадят, Бог ги упреква за това. Значи ако гърците са заедно, то не е, защото боговете са „техни“. Поради това те и тогава са заедно не повече отколкото при Омир: ако има някаква опасност или възможност, правим съюз (но трудно), ако не – живеем си отделно.

После идва времето на интелектуалците, подобни било на Перикъл, Тукидид и Изократ, било на Платон. Там вече да си грък е въпрос на образованост и един вид хуманизъм – човек трябва да е свободен, да има права, и те произтичат от неговата природа, не от волята на някой бог. Това не се отнася буквално за всички, а само за „истинските гърци“ – при Тукидид и Изократ се оказва, че и спартанците не са съвсем гърци.  Въпросът за участието на боговете в историята е изцяло отменен.

Платон не мисли така, а по-скоро, че гръцката цивилизация трябва да бъде „преоснована“ и че в основата й трябва да стоят все пак напътствията на оракула (в „Закони“). Но и при това положение богът остава не повече от „консултант“ – той не участва лично в историята на това общество, или по-скоро, тя засяга главно хората, докато за него тя е нещо „между другото“. Има съд в отвъдното („Горгий“ и другаде), но той е нещо като „претегляне“ на делата и добродетелите; а боговете не се отнасят с човека като „загубена овца“, която трябва да бъде спасявана с всички сили. В „Критий“ има усещане за това, че боговете могат да участват активно в изграждането на човешкото общество и да го гледат като свое. Но дори и тогава, те остават само „управляващи“ и не споделят с него трудностите на земния живот.

След Платон полисите биват погълнати и стават обикновени градове на територията на големи държави; а пантеонът се разраства. В римския свят се достига до „завършек на историята“: държавата е самодостатъчна, тя се управлява от принцепс, а той е потомък на бог (чрез осиновяване и приобщаване към Юлиите), но и бог независимо от това, ex officio. Но и той, подобно на Омировия Зевс, си остава ръководител и нищо повече, при това не всемогъщ, а ограничен от Съдбата (Случая).

А свят, в който най-важните решения се взимат от неизвестно кого, или направо от никого, е безсмислен и неговата гледна точка ще бъде изоставена.

По това време в държавата се явяват християните, които, следвайки предаденото от източните им предци, казват, че има само един Бог – и че Той се е жертвал за тях.

Изчезването на античната гледна точка върви като че ли заедно с изясняването на въпроса за християнския бог. Първо трябва да се установи, че Христос е Бог – защото ако не е, тогава богът на християните (когото те наричат Отец) ще си остане само ръководител, и няма защо да бъде предпочетен пред Зевс.

После, че и Духът е Бог, и живее в Църквата – защото иначе с какво тя ще се различава от другите човешки учреждения?

После, че Христос е и човек. Защото иначе Той няма да е споделил човешката участ, а е щял да си остане подобен на скитащите по земята антични богове, които биха могли и да правят нещо полезно за хората, но все пак си остават безсмъртни, нестрадащи и недосегаеми. А освен това и човешкият образ няма да бъде осветен от земния живот Бога (Той е щял само да се преструва на човек, без да бъде), а винаги ще си остане само лошо подобие на божествения, а може би и никакво подобие, а нещо съвсем различно и по-близко до животните.

Така че когато юдеите възразяват срещу християнството, те се опитват да докажат, че то е едно чисто човешко явление и че Църквата е човешка интитуция и там няма нищо от Бога; защото според тях Божието и човешкото не могат да се съберат в едно (това би било „скандал“).

Античните пък са способни да приемат, че някакъв бог е живял на земята (това не е ново), но никак не разбират как това може да е единственият Бог (тогава другите какви са?), и при това в такъв унизен вид – и затова го отхвърлят като „безумие“.

В хода на тези сътресения, към които през VIII в. се добавя и въпросът за изобразяването на Бог и светостта на материалния предмет, по-настрана остава проблемът за „народите“. Християнството след Константин е под закрилата на Римската империя, където има само два езика – не просто официални, но и единствено реално действащи.  Освен това те не са белег за различие между два съсъществущи етноса, а нещо наследено; те действат паралелно и поради различното им разпространение (латински на Запад, гръцки на Изток) държавата се дели не само географски (по Адриатическо море) и впоследствие административно, но и езиково на две.

Но разпространяването на евангелието води до навлизане на Църквата сред етноси, които имат свои езици, различни от латинския и гръцкия. Тук идва времето, в което предстои да се „родят“ народите в Европа. И това раждане протича успешно на Изток, но на Запад то е затруднено поради отказа на римския епископ да позволи богослужение на новите езици. Това се постига от Реформацията, но с цената на отделянето на протестантството и откъсването на тези неосъществени народи от вече отпадналата от православието римска църква.

Така че Западът тръгва по свой път – еретически, „национален“ и най-сетне неоезически. А на Изток Църквата продължава да живее чрез народите. Те съставят тялото на Църквата, чиято душа е Духът, а главата – Христос; така че те са част и от Неговото тяло.

Това е един нов свят, в който човек е не просто в близки отношения с Бога, но е, чрез причастяването с тялото и кръвта Христови, вътре в самото тяло на този Бог: той едно със Него.

на Вит 2016

Постсвръхчовешкото

 

От около 50 години (мисля, от средата на 1960-те, след Карибската криза) сме в нещо като „постсвръхчовешка“ епоха.

Преди това, покрай ВСВ пък и не само, беше време на „гении“ – главно в идеологията и политиката. Но отказът от „гореща война“ доведе до отслабване и на студената и до едно съгласие между силите, че е за предпочитане да се живее по-спокойно. Тогава се оказа, че няма и такава нужда от гениалност, поне не от политико-идеологическа. Но тъй като гениите не можеха да бъдат отменени изведнъж, се направи отстъпка – че ще има гении, но те ще са по-скоро в науката, изкуствата и също (добра идея!) в религията.

Може би една решаваща стъпка в тази посока беше отменянето на Сталиновата „гениалност“ и заместването й с „чудовищност“ – и то без да има очевидна необходимост от това, тъй като Сталин не беше загубил война – какво му пречеше да си остане гений? Но не остана, тъй като вървеше процес на отказ от всички тях.

Беше запазена за известно време гениалността на Маркс и Ленин, но вниманието се насочи към Айнщайн (par excellence!), купищата нобелови лауреати (нещо като „гений на годината“) и разни по-архаични персонажи (Шекспир, Леонардо да Винчи, дори и гръцките атомисти). Това бяха по-глобалните гении, но имаше и множество локални, у нас примерно – Ботев.

С християнството беше трудно, защото то си е по природа непримиримо, така че е по-лесно да обявиш светиите за несъществуващи, отколкото да ги наречеш гении. Но пък се намираха ясновидци (Ванга!) и популярни „учители“.

Това имам предвид, като казвам „неоезичество“ – то търси свръхчовеци, под някаква форма. Това са неговите богове и герои (хероси).

Но след официалния отказ от студена война при Горбачов процесът на премахването им се ускори, така че идеологическото пространство изведнъж се демократизира – важни станаха правата на човека, а не способностите му.

Необикновена е устойчивостта на християнския образ. Той не може да бъде приобщен към неоезическата общност, не може да бъде обявен за нищо „приемливо“, нито поне разбираемо.

От него не става не само гений, но и изобщо нищо, което да „върши работа“. Трудно е да го наречем общественик (св. Николай – общественик?), нито гражданин, нито философ (мислител), нито интелигент-интелектуалец… И специалист-професионалист не е. Но лошото е, че не е и декласиран, не е някъде из гората/пустинята (макар че и това може), нито обикновен просяк/клошар (макар и такива да е имало, и то не малко).

Не може да го наречеш дори „почтен човек“. Или „културен“. Защото в известна степен не е от света. И все пак е в света. Ето защо онзи, който се опитва да го разбере, накрая вдига ръце и казва: „Такъв човек няма…“

 

По случай Девети септември

Вълненията около Девети септември няма да угаснат скоро. Причината е, че във връзка с тази дата става въпрос не просто за „точно този“ политически режим, а за геополитическа ситуация (тази от средата на ХХ в.), която от своя страна е само момент от дълъг исторически процес  – много по-дълъг от онези 45 години.

Но освен това покрай Девети септември става дума и за избор на култура, включително и духовна. А това засяга личността не по малко от колектива и затова е тема, надминаваща по важност дори геополитиката. И ако човек иска да има принципно (независимо) отношение към „Девети септември“, той трябва да помисли какъв е този исторически процес, в който той, като част от някое общество, е взел участие. Значи първият и главен въпрос относно датата напомня за класическото „Познай себе си“ и гласи: „В кое общество участвам аз?“

 

Ако човек мисли, че участва най-вече в „световното общество“, значи ако се чувства космополит, отговорът е лесен: „Не харесвам социализма, защото тогавашното положение беше полувоенно (със съответстващите ограничения), а войната в крайна сметка беше загубена.“ Значи – човекът съжалява, че се е оказал губещ. Въпросът за същността на социализма и капитализма му е безинтересен, той иска успех.

Ако пък човекът иска да принадлежи към общността на „страната“ си, тогава той няма да се притеснява толкова за загубената война, колкото за това, дали страната му е имала полза от случилото се през 45-те години. Това е много мъчен въпрос, защото няма как да се провери какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Ако Германия (тази част на Запада) беше спечелила? Защото тогава светът сигурно пак щеше да се раздели на две, но столицата на Изтока щеше да е Берлин, а не Москва. И каква щеше да ни е ползата да станем част от едно фашизирано, открито расистко общество?

 

Но въпросът е труден и по друга причина – заради това, че днес все още не се знае (или няма единодушие) какво ще рече, да си човек от „тази страна“.  Накратко, няма единодушие по въпроса „Що е България“. Ако някой мисли, че България е, въпреки всичко, страна, която се модернизира, желае прогрес (по отношение стандарта на живот) и се доближава до „най-развитите“, то и социализмът не би трябвало да му изглежда голяма беда – имаше индустриализация, урбанизация, всичко се електрифицира, построиха се детски градини, училища и болници, монархията беше премахната, а Църквата – почти забранена.

Но ако мисли, че България, това е „завещаното от бащи и деди“, тогава ще трябва да каже кое е онова, което трябва да се вземе от предните поколения – защото не може всичко. Най-напред, без съмнение, езикът. А териториите, на които се е говорел той? Те не винаги са били част от държавата, но и там се е говорело на български, издавали са се книги, имало е обществен живот на „този народ“.

Но може би и монархията (България стана република в средата на ХХ в., преди това не е била)? Също и религията. А дали Църквата да е независима (автокефална)? И по този въпрос не всички мислят едно и също. При социализма езикът беше, общо взето, съхранен, а въпросите за териториите, монархията и религията – замразени за неопределено време.

През 2000-та година в Народното събрание беше гласуван някакъв декрет с много кратък текст, където се казваше, че „комунизмът“ (държавният социализъм) в България през изминалите десетилетия е бил „незаконен“. И все пак не може да се отрече, че е имало конституция, редовни избори, функциониращи държавни институции и т.н.  От това решение впрочем следва, че законна е била монархията, тоест предишният политически режим; и че законен държавен глава през цялото това време е бил не друг, а Симеон II Сакскобургготски. Той, изглежда, е престанал да бъде такъв едва по силата на конституцията от 1991 (ако приемем, че тогава вече държавата е станала законна).

Ако това решение има по-ясен смисъл, той е, че социалистическият режим се представяше за демократичен (на мнозинството, тоест работниците и селяните) и независим, а в действителност беше силно олигархичен и марионетен (зависим от Москва). А какво е положението с олигархията днес?

 

Всички тези въпроси стоят открити и са причина за силни вълнения. По тях няма и сигурно не може да има единодушие. Но не е възможно човек да е безразличен към тях, тъй като те са свързани пряко с личността на всекиго – с въпроса за това, кой е той самият. И който може да даде добър отговор  на този въпрос, той ще каже нещо полезно и по другите.

 

за Богдан Богданов

На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.

В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.

Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи на старогръцки автори и книгите, които написа. Аз ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.

Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (някои биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те той се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).

В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха по-скоро повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога това ставаше под формата на единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често чрез размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на историята, идеологията и образованието на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).

Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по пътя му. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

*

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/za-bogdan-bogdanov

„Като братя…“

Утвърдилите се в своята антибългарска и антируска политика медии (телевизии, вестници, сайтове) са просто във възторг от срещата на патриарх Кирил с папа Франциск I. Заглавията са радостни: „Път към единството“, „Като братя“, „Епохално събитие“, „Най-сетне“ и пр.
Неспирно се припомня, че това се случва за пръв път от 1054 г. насам. Няма кой да се сети, че преди това то никак не е могло да се случи, този път по обективна причина – не е имало руска патриаршия. Но кое по-напред: „Би-би-си“ ли да преразказваш, или да се ровиш в историята на православието? Ясно кой има предимство – шефът…

Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“.

И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг…
Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други.

Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат.

Несъмнено, патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25).

Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома…“

Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям.
Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват.
Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата.

Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго.

И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.
Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир…

Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал.

Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешно православни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним.

Такава, мисля, е и позицията и на Българската Патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала.
По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“

Успех

- Мога да ти кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но по-добре в атеистично, отколкото в католическо или протестантско. Съвсем сериозно. Аз знам хора, които у дома са били тормозени с религия – и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Или ако вярата е била част от прекалено суровото възпитание. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство – както е по-селата.
– За това, което наричаш „езичество“: там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. Защото то не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест. Докато всички останали т.нар. „религии“ са по-скоро секти.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник, и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е митрополитът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от митрополита. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък – селото ще запустее. Защотото само с материали не става, трябва и желание. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Знам. Селото е почти запустяло вече…
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“, и: „достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: продай ми пък ти още сега първородството си. Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: закълни ми се още сега. Той му се закле, и продаде първородството си на Иакова.Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но никога не е значело нищо за мен…
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. От онова, което Бог ти дава. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се от него), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът примерно се отказва от първородството – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики… Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е много сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“…
Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: всеки, който е чел Херодот, знае, че е имало мнение, според което в древността голяма част от полуострова южно от Македония е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Но какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“?
Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на царя (Борис) през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска…
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни… Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно.
Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята, и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини, може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата, най-вероятно. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцки и върховенство на Цариград по църковните въпроси.
Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя – напълно конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване….
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя – и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава им изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в и деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно.

Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

Има логика. А може би и смисъл

В Европа има към милион бежанци от Северна Африка и Близкия Изток, и те не стоят мирно. Ето Кьолн… и другаде.

Преди почти пет години, на 21-ви март 2011 – два дни след нападението срещу Либия – написах едно писмо и го изпратих на тридесет и пет души – лично и добре познати. Ето съдържанието на писмото:

Уважаеми приятели,

Несъмнено сте забелязали, че от вчера и пред очите на всички хора армиите на няколко големи и богати държави нападнаха една държава – много по-малка и по-бедна от тях
Мисля, че сме свидетели на нещо като въоръжен грабеж. Нашата държава е, поне според договорите си, съюзник на нападателите. Най-високопоставените български политици вече говориха в подкрепа на войната.
Знаете, че не съм политик, нито активист, а работя съвсем друго и професията, заедно с грижите около семейството, поглъща цялото ми време. И вие сте така. Но може ли и сега просто да си гледаме всекидневието?
Пишете ми, моля ви, макар и с няколко думи, какво мислите за тези събития. Знаете ли някои български медии (не само форуми и блогове) които да възразяват открито, на своя отговорност? Възможно ли е да се публикува някъде протест и той да бъде чут и обсъден наравно с подкрепата за нападението? Ако не, поне пишете кой според вас подкрепя войната най-открито и цинично, защото и това си заслужава да се знае.
Ще добавя само, че това събитие ми се вижда достатъчен повод да се обсъди възможността за излизане на България от НАТО.

Направих един блог, където все още не пиша нищо от себе си, а само цитирам някои публикации и мнения около войната – http://kakvooshte.blogspot.com/

Ако ми напишете какво мислите и ако сте съгласни, ще цитирам вашите мнения.

Благодаря,

Н.Г.

*

Така че: в историята има логика. И, надявам се, смисъл.