Архив на категория: за литературата

Старогръцката литература в 12 лекции

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

***

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view

Смешното и комедията. Аристофан: „Жабите“ и „Облаци“

- Какво можем да кажем за смешното? Кое е смешно?
– Смешно е да си глупав.
– Провалът. Да имаш намерение да направиш нещо, но да не стане.
– Обаче не всеки провал е смешен. И в трагедията се провалят.
– Смешното е безобидно. Ако човекът, който се е провалил, страда, няма как да е смешно.
– Смешното има отношение към тялото. Изобщо към външността. Човекът е смешен, защото „изглежда“ някак.
– Но това най-често е подигравателен смях. Така децата се обиждат от малки: ти си дебел, ти носиш очила, ти нещо друго… и смятат, че това е смешно, но то си е просто нападка.
– Защо е смешно някой да падне? За безобидно падане говоря, след което лесно се става.
– Защото е провал. Никой не пада умишлено, всеки си мисли, че ходи много солидно и няма какво да му се случи.
– Смешното е неочаквано. Човек се смее, когато нещо се случва изненадващо.
– Когато открие нещо. То има отношение към познанието. Установяваш, че нещо е така, макар че си мислел обратното – и се смееш.
– Самоиронията е един начин да предизвикаш смях. Хората харесват когато някой се държи така, сякаш е наивен, макар че не е.
– Значи смехът е за грешка? Нетрагическа грешка.
– И все пак външният вид? Мен това ме проблематизира. Усещам, че има нещо вярно, но не ми е ясно точно какво.
– Мисля, че тук става дума за принципния проблем с тялото. Човекът е същество, което претендира за умност, или, както би казал някой, за културност. Но същевременно той е в тяло, което е нещо природно и го свързва с животните. И той не може да се откъсне от тази своя телесност – това си личи особено когато хората са заедно и се виждат. Непрекъснато им се случват неща, които напомнят, че човекът не е само ум, възгледи, обществена позиция.
– Значи смешното е отрицание на претенцията. Претендиращият се е провалил, но това не е страшно, защото той нищо не губи от това.
– Смехът напомня на хората, че са само хора. Значи е подобен на нещастието. Нали и тираните претендират, че са нещо повече от хора, и героите, и тези, на които животът им върви твърде добре. Те рано или късно узнават, че са само хора. Но така е и със смешното.
– Значи смехът е малък катарсис.
– Нима смехът не противоречи на страха и жалостта? Той е несъвместим с тях. Значи съдейства за катарсиса…

(смешното при Омир)

– Смешно при Омир? Аз не го схващах така.
– Защо не? В „Пирът“ накрая Сократ убеждава събеседниците си, че един и същ поет трябва да е еднакво добър и в трагедията, и комедията. Но те не го слушат, защото са пили много и заспиват.
– Е, да. Нали Аристотел затова хвали Омир, че еднакво добре е разбирал трагическото и комическото. Но не дава примери от „Илиада“, а споменава за „Маргит“.
– А на „Маргит“ кое му е било смешното? На мен това име нищо не ми говори.
– Това била поема за човек, който се захващал с неща, които не е умеел и с нищо не се справял както трябва. Но не знаем дали е била наистина смешна, защото е напълно изгубена, няма дори фрагменти. Това се казва за нея.
– Има една запазена пародия на епическа поема, „Войната на мишките и жабите“. Винаги е била приписвана на Омир, макар че не й се обръща особено внимание.
– В „Илиада“ и „Одисея“ има смешни места или герои. Примерно Нестор, при когото умишлено се подчертава, че е стар и са му придадени някои от безобидните недостатъци на възрастните хора – че говорят много за спомените си, без да е необходимо. За Главк и Долон се казва направо, че са глупави – единият, защото сменил златни доспехи за медни, а другият, че не се оглеждал, когато излязъл на разузнаване.
– О, Долон е изобразен като пълен глупак. Той иска като награда за разузнаването си направо конете на Ахил, не по-малко: а Хектор се заклева, че ще му ги даде, без и през ум да му минава да изпълнява такава клетва.
– И освен това има някои сцени с богове. Както когато Афродита излиза да се бие и я раняват, тя бяга и се оплаква на майка си Диона. И Арес, който се оплаква на Зевс, а той направо му отговаря, че не го е грижа за него и че никак не го обича.
– Ами ужасните обиди, които си разменят боговете, когато се бият около Троя? Имаш чувството, че поетът се е увлякъл и напълно е забравил за сериозния тон на поемата.
– Освен това съблазняването на Зевс от Хера. Оказва се, че върховният бог може да бъде излъган по най-елементарен начин, като всеки по-безхарактерен мъж. Защото той се е заел да следи войната и не би трябвало да се отвлича заради такива дребни удоволствия.
– Това за съблазняването или любовната авантюра го има в „Одисея“. Онази история за Арес и Афродита, и как Хефест ги хванал. Това е разказано от Демодок, при феаките.
– А на мен ми беше смешно накрая, когато Ахил и Агамемнон седят някъде в света на мъртвите и коментират върволицата от избити женихи, които Хермес е довел. Има нещо много битово и тривиално в това, а би трябвало да е по-сериозно, нали те двамата са велики герои, пък и умрели, отгоре на всичкото.
– Да, като някакви гръцки дядовци на пейка пред кафене. Каквито веднъж бяхме снимали на Хиос…

(Аристофан)

„Жабите“

– Разказаното се случва към края на V в., може би веднага след смъртта на Еврипид. Вече не е останал нито един голям трагически поет, а атиняните се нуждаят от някой, който да ги вдъхновява с драмите си. Затова Дионис решава сам да слезе в света на мъртвите и да изведе един от тримата. Първо отива при Херакъл, за да го разпитва как се слиза долу – нали той е ходил; а Херакъл го съветва да се обеси, да скочи отвисоко или да пие отрова, но накрая разбира какво го пита и го упътва. По пътя Дионис и робът му виждат как изнасят някакъв мъртвец и Дионис му предлага да отнесе част от багажа им дотам. Почват да се пазарят, накрая мъртвецът казва, че по-скоро би умрял, отколкото да носи багаж за толкова малко пари. И тръгват надолу, стигат до реката, през която върви лодката на Харон, където натоварените сами трябва да гребат. Харон се държи доста грубо с Дионис, казва му, че е дебел. Пристигат на отсрещния бряг и се оказва, че там всичко е като горе – има кръчми, на пътниците се предлагат всякакви услуги. Обаче една кръчмарка разпознава лъвската кожа на Херакъл, с която Дионис се е наметнал, и започва да крещи, че този веднъж бил минал оттук, изял и изпил много и не си платил. Те бягат, обаче отнякъде се появява Радамант и залавя Дионис с обвинението, че му е откраднал кучето – Цербер.
– През цялото време си сменят дрехите. Защото Дионис е страхлив и лаком, и всеки път, когато има някаква опасност, иска от роба да вземе неговите дрехи, а когато се окаже, че се задава нещо приятно, пак се преобличат.
– Когато Радамант ги хваща, те пак са със сменени дрехи. Робът отрича, че е откраднал Цербер и казва: „Ако не вярваш, измъчвай роба ми.“ Дионис казва: „Не смей, аз съм бог.“ А Радамант казва: „Ако си бог, няма да усетиш болка“. После решава, че ще бие и двамата, за да разбере кой е богът, а те се стараят да понасят боя, все едно нищо не усещат. Но все пак някак се спасяват от него и стигат дотам, където са умрелите – и намират Есхил и Еврипид. Дионис им обяснява защо е дошъл и предлага да организира дебат, в който да се установи кой е по-добрият трагик. И те дълго спорят и цитират части от драмите си. Най-сетне Хадес решава, че Есхил е спечелил и го изпращат с Дионис към света на живите.

– И все пак, ако трябва да обясним кое е смешното?
– Най-напред прави впечатление, че богът е страхлив; и изобщо има всякакви качества, които и за човек не са похвални.
– Отива се в света на мъртвите, сякаш е някое съседно градче и няма никаква разлика с обикновените места по земята. А се предполага, че там трябва да е мрачно, страшно, внушително.
– Страшни чудовища се принизяват до обикновени животинки. Херакъл откраднал Цербер, сякаш бил някаква болонка.
– Хората са толкова стиснати, че се пазарят дори когато са умрели.
– Недоразумението изобщо е нещо смешно. Примерно това, как се стига в света на мъртвите. Изглежда нормално да ти кажат: „Самоубий се“, но там е смешно, защото в пиесата се отива буквално, както къде да е другаде.
– Това е доста важно, за да се разбере смехът. Защото най-смешни са местата, където се прави нещо на пръв поглед логично, но пък несъобразено с условията. Примерно логично е господарят да каже: „Ако искаш да научиш истината, разпитай роба ми“ – но Дионис не му е роб, само се е преоблякъл. Освен това е шегите с митологията: ако Херакъл е слизал в подземното царство и е направил, каквото е направил, би трябвало обитателите му да си спомнят за това. Но е смешно, защото митологичният свят не е като реалния, там тези връзки между събитията не са задължителни…

„Облаци“

– Става дума за Сократ. Или по-скоро за едно семейство – баща и син, където синът се е пристрастил към конни състезания и харчи много пари. Така че те са изпаднали в дългове и бащата се чуди какво да прави. Изведнъж му хрумва, че в школата на Сократ могат да те научат да докажеш и отречеш всичко – защото са много умели в аргументацията. И решава, че ще иде там и ще стане ученик на Сократ, а когато кредиторите си поискат дълга, ще каже, че нищо не им дължи.
– Дотук всичко напълно разбираемо. Някои неща са си едни и същи във всички времена.
– И отива, Сократ се отнася с него малко високомерно, но все пак го приема. Преподава му разни неща, но човекът нищо не разбира. Сократ му казва, че е глупав и стар за тези неща, и го отпраща; но той решава да изпрати сина си. Синът му отива и за кратко време овладява науките на Сократ, и особено това, да прави слабия довод силен – тоест, да доказва напълно неприемливи и невъзможни неща. После по някакъв повод двамата се скарват и синът набива баща си, като същевременно му обяснява, че в това няма нищо несправедливо.
– Значи като в трагедия. Бащата мислел, че постъпва правилно, но нещата се обърнали. И престъпленията са между роднини.
– Да, но не завършва съвсем така, тоест те преценяват, че между баща и син не бива да се случват такива неща, и после отиват и запалват школата на Сократ. Така че комедията свършва някак щастливо за героите. А впрочем те не си плащат и дълговете – синът успява да докаже на кредиторите, че е справедливо да не им ги върне.
– Наистина щастлив край. Само че тези неща за Сократ имат ли нещо общо с истината?
– Със сигурност не, ако съдим по свидетелствата на Платон и Ксенофонт. Повечето са приумици, що се отнася до самия Сократ. Като цяло това е сатира срещу учените, тоест философите, и срещу ораторите, които могат да са политици или адвокати; и изобщо срещу сравнително либералния ред в държавата, въведен при Перикъл. Така че макар да се шегува със Сократ и то неуместно, Аристофан е съгласен с него за някои неща.
– Но все пак насмешката е спрямо злоупотребата. Примерно за нечестното поведение на ораторите в съда и народното събрание. И че безбожието е опасно, ако на мястото на старите богове не се постави нищо друго. А отношението към науката като към някакво самоцелно и безсмислено занимание сигурно не принадлежи лично на Аристофан, а той по-скоро си играе с представата на неукия за учените – че това са едни хора, затворени във въображаемия свят на мислите и книгите си.
– Във всеки случай комедията е имала голям успех. В „Апологията“ на Платон Сократ казва, че у атиняните отдавна има предубеждения спрямо неговите занимания: и споменава точно тази комедия. А във „Федон“, в началото на разговора за безсмъртието на душата, казва: „Надявам се, никой няма да сметне, че се занимаваме с маловажни неща, освен ако не е комически поет.“

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

Есхил. „Орестия“

„Агамемнон“

– Един страж в крепостта на Аргос стои и чака да дойде светлинен сигнал от войската, която е при Троя; и същевременно споделя мисли за едно-друго. И че има неща, за които в никакъв случай не би говорил. По едно време сигналът идва, а той означава, че Троя е превзета. Появява се Клитемнестра, която изразява радостта си от полученото съобщение и тръгва да принася жертви на боговете. Хорът започва да се съмнява и намеква, че жената е лековерна и изобщо, че не е нейна работа да управлява държава. Скоро след това обаче се появява вестител, който потвърждава, че войната е спечелена. Клитемнестра е доволна и казва, че очаква Агамемнон, за да го посрещне като една добра съпруга и пазителка на семейното огнище… някакви такива лицемерни приказки. Агамемнон идва, тя го приветства лукаво и нарежда да постелят червен килим, по който да мине. Той казва, че това са източни обичаи, недостойни за един благоразумен монарх, но все пак минава r влиза в двореца. Заедно с него е Касандра, която е доведена като робиня, тоест наложница. Клитемнестра се отнася грубо с нея, дава й нареждане да влезе, но тя не я разбира.
– Клитемнестра казва, че езикът й е неразбираем, като птиче чуруликане.
– Да, и това също е новина в сравнение с Омир, както и разсъжденията за източната изнеженост и деспотизъм. При Омир всички говорят на един език. Тук обаче се споменава за разлика в езиците, което показва, че гърците вече осъзнават и подчертават различието си с „другите“. И Горгий в „Паламед“ говори за нуждата от преводач между Паламед и троянците, с които го обвиняват, че се е договарял.
– Тук Касандра започва да пророчества, тоест вижда какво се е случвало в този дом и какво предстои: значи, за престъпленията на Тиест и още повече на Атрей, за прелюбодейството на Клитемнестра, за предстоящото убийство на Агамемнон и на самата нея… а също и за отношенията й с Аполон.
– Ето пак повод да си спомним за „Федър“. Прорицателството и любовта са сродни и са видове лудост.
– Както Музата обладава поета, така Аполон обладава прорицателката… в платонически смисъл говоря.
– Не, в този случай е буквален. Според мита Аполон е имал любовни отношения с Касандра, както и с много други – с Креуса от Атина, примерно. Но Креуса родила дете, а Касандра – не, и затова той я наказал да не вярват на прорицанията й, макар че те винаги са били верни.
– И след това се чува, зад сцената, че убиват Агамемнон и после става ясно, че и Касандра е убита. Хорът се възмущава и казва, че в държавата е настъпила тирания, а Клитемнестра и Егист потвърждават и добавят, че са готови да задушат всякакъв бунт. Това е.
– Да. И защо това е трагично?
– Ами родът е много обременен с престъпления. Дори Агамемнон да не е виновен за нищо, той понася възмездие за делата на баща му… и на предишните поколения може би. Така че ето, това е още една причина за трагедията – ненаказаното престъпление на някой близък. Това е нещо като дълг, който някой трябва да изплати.
– „Орестия“ изобщо е размисъл за престъплението и вината. Тя затова е най-интересна от произведенията на Есхил и е може би най-важното трагическо съчинение за всички времена. Защото е много ранна, а в нея вече са поставени всички въпроси, които трагиците ще обсъждат нататък. Защо най-близки и при това овластени хора извършват такива неща, като нарушават всички божествени и човешки закони? Защото е крайна несправедливост да убиеш коварно царя, който при това ти е и съпруг. Но също – да убиеш майка си. При това става дума за хора, които са на власт, значи от тях зависят мнозина други: както пряко от действията им, така и от примера, който дават. Те са учени от малки, че носят най-голяма отговорност, и освен това са благородници и трябва да пазят честта си. И все пак извършват най-големи злини. Как да се обясни това?

„Хоефори“ и „Евмениди“

– След убийството на Агамемнон или може би преди това, Орест е скрит от верни на Агамемнон слуги и е изпратен другаде. Електра я омъжват за човек не от царско потекло, за да не може после синът й да претендира за престола. След време Орест се завръща, отива на гроба на баща си, където среща Електра и се разпознават. Кроят план за отмъщение и Орест отива в двореца, за да съобщи, че „Орест“ е мъртъв. Мисля, че и Пилад го съпровожда.
– Там все някой в някого е влюбен и се уговарят бракове. Орест предлага сестра си на Пилад, а той самият пък обича Хермиона, която е дадена на Неоптолем. За това се споменава в „Андромаха“.
– Та Орест отива в двореца, съобщава за мнимата си смърт, Клитемнестра се преструва, че е натъжена, но всъщност се радва. После се появява и Егист, и той се държи по същия начин. Орест внезапно се разкрива и веднага след това го убива. И после има един крайно драматичен диалог с Клитемнестра, която му обяснява, че е престъпно да я убие, тъй като тя му е майка, но той все пак я убива. И после бяга от ериниите. Това става в края на драмата, то е нещо като полудяване. При това той знае, че ще му се случи, сам го казва: „Докато съм още на себе си“. И като бяга от тях, стига до Делфи, при храма на Аполон и остава там като молител. А същевременно Клитемнестра, тоест нейният дух, подтиква ериниите да го мъчат. Проблемът е, че той е ненаказан престъпник, при това не какъв да е, а майцеубиец: но пък и майка му е убийца. Така че той няма да намери покой, докато не бъде съден, но се надява да получи оправдание.
– И кое е трагичното?
– Той не е имал избор. Бил е притиснат между два духа, които искат отмъщение – единият на баща му, после другият – на майка му. Не е могъл да остане безучастен, защото е щял да бъде измъчван от същите тези еринии – които са всъщност олицетворение на съвестта. Той е единствен син на Агамемнон, трябва да отмъсти на убийците и не е виновен, че първа от тях е била майка му. Така че тук има трагедия, причинена от необходимостта да се направи нещо, което ще има лоши последствия. И той е знаел за тях, а не като Ахил, който е смятал, че всичко ще мине добре. Той става лично убиец и то съзнателно – значи неговото положение е особено трагично. Едип примерно може да бъде оневинен за убийството на баща си – той всъщност не е виновен за друго, освен че в някаква ситуация се е поддал на гнева си и е убил непознат човек.
– Но все пак, каквото и престъпление да е извършил човек, дори да е неволно и спрямо някой чужд, той се нуждае от наказание или поне очищение. Иначе ще страда, дори никой да не го преследва. Той е омърсен от извършеното. Затова и Платон казва в „Горгий“, че за несправедливия е най-добре да бъде наказан, и че най-нещастният човек е точно големият и ненаказан престъпник – защото душата му страда най-силно, дори той да не разбира това.
– После Аполон го съветва да иде в Атина и да поиска правосъдие от Ареопага. Там го посреща богинята и му обещава справедлив съдебен процес. Ериниите са обвинителки, Аполон го защитава, а Ареопагът и Атина трябва да отсъдят. И те отсъждат в негова полза – всъщност гласовете са равен брой, а това е достатъчно, за да бъде оправдан. Ериниите се възмущават и казват, че случилото се е неуважение и атака срещу тях, защото те са стари богове, срещу които са въстанали младите. Но Атина им обещава, че ще бъдат приобщени към пантеона на останалите божества и ще се нарекат Евмениди: ще имат храм в града и прочее. И така ги усмирява.

за Музата и вдъхновението

– Но Фемий е малко спорен образ в „Одисея“, защото накрая се обсъжда дали не е бил на страната на женихите, щом ги е забавлявал толкова време. Той моли Одисей да му прости и настоява, че е бил принуждаван. Докато Демодок е по-опростен, но и по-извисен, заради слепотата си.
– Като Тирезий
– Точно. Наистина поезията в най-добрия си вид би трябвало да е сродна с пророчестването, защото и поетът е боговдъхновен като прорицателя. И двамата са покровителствани от Аполон и Музите. Затова не е рядкост да имат някакъв недъг или да им се е случило нещастие, както е с Касандра, на която не вярват, или с Орфей, който губи жена си и после бива убит. Това е нещо като данък за свръхестественото им знание. А слепотата има още едно значение – че слепият, точно защото не вижда, се отстранява от сетивния свят, който е свят на промяната и следователно на заблужденията, а вижда с ума си – значи има по-здрава връзка със света на истинното, което не се променя и е мислимо.
– Чист платонизъм. Неща, извадени от „Федър“ и „Федон“.
– Но защо Платон не е харесвал поетите? Ако смята, че са боговдъхновени?
– Всъщност това е много мъчен въпрос. Наистина, във „Федър“ той изрично казва, че са боговдъхновени. И в „Ион“. И все пак поетът може да греши в изобразяването на божественото, както греши Омир – това Платон го казва в „Държавата“. То е, защото все пак е човек. Но той не обсъжда никъде въпроса за конфликта между божествено вдъхновение и човешко заблуждение в поезията – не знам защо.

– А Стезихор е известен заради Елена. Бил написал някакви подигравателни стихчета за нея и заради това ослепял. После се разкаял, написал друга ода и прогледнал. За това се споменава във „Федър“ – Сократ казва, че се бои да не бъде наказан от Ерос, ако говори само осъдително за любовта и затова произнася втора реч, този път като възхвала на любовта.
– Да, и тази случка или легенда е направила силно впечатление на гърците, защото по-нататък някои от най-известните оратори се заемат с въпроса за вината на Елена. Първо Горгий, после и Изократ. И двамата я оправдават.
– То е, защото е трудно да се разбере как Елена оцелява при всички обстоятелства, независимо от скандалното си поведение. Това просто не се побира в главата на човека. И затова са се опитвали да докажат, че тя всъщност е невинна. Иначе чувството за справедливост у всекиго се бунтува, като гледа как тя си живее добре, независимо, че прави онова, което всички смятат за недопустимо. Ако с Елена всичко е наред, тогава какъв е смисълът жената да е вярна като Пенелопа?
– Но Елена е символ на божествената красота. Тя е изключение. Всъщност тя не е виновна за красотата си, при нея това е просто съдба. Ето примерно тя е била отвлечена от Тезей още като дете, може би е била на десет години. За какво да бъде обвинена тогава? Така че на нея нещата просто й се случват, тя не ги предизвиква. Тя самата казва на едно място в „Илиада“, че е жертва на Афродита – казва го на самата Афродита, и богинята й се скарва и я заплашва. Така че има начин Елена да бъде защитена. И когато поетеси като Сафо говорят за женската красота, те имат предвид Елена, като нейно най-истинно въплъщение. Предполага се, че красотата е израз на божествено благоволение, че красивият е избраник на боговете и от това се заключава, че те го пазят. Затова някои автори съвсем неочаквано казват, че „еди-кой си беше най-големият красавец на своето време“. Това го казва Омир за един Нирей от ахейската войска, и дори Херодот за някакъв грък, който воювал заедно със спартанеца Дорией в южна Италия и Сицилия. От това се разбира и какво е философското основание на Сократ да показва предпочитание към разни красавци – защото те представляват божественото.

– Жанровете се разпознават по три неща. Едното е външното им облекло, представянето: примерно, драмата може да се чете, но все пак в замисъла й влиза това, да се представи чрез актьори и с декорация. В епоса аедът също изпълнява поемата си пред публика, но е сам и сам си акомпанира на музикалния инструмент. Част от лириката пък е за хор, несъмнено с корифей, който е нещо като диригент – дава тон, въобще обединява певците. Така че това е най-видимото, човек само поглежда към обстановката и си казва: „А, да, това е еди-какво си“. След това обаче имаме вида на самия текст, как е изпълнено повествованието: дали говори основният разказвач, който би трябвало да съвпада с автора, или и някой друг. Това е драматическото начало, а то се осъществява по различни начини. Примерно, във „Велизарий“ на Грейвс не говори някакъв безличен разказвач, както е в „Илиада“, а историк, който е и участник в събитията, с определена биография. Впрочем същото се отнася и за разказа на Одисей при феаките. Значи авторовата гледна точка е избегната. Той просто дава думата някому.
– Ама то и с Музата е така. И там поетът казва: „Музо, кажи ми“ или нещо подобно, и излиза, че Музата говори, а не човекът.
– Така е. Изглежда, че авторът говори изцяло от себе си само когато пише мемоари от свое име. Та това с драматическото и, от друга страна, с чисто разказното начало, е второто, по-вътрешно облекло на изказваното.
– Така както вървим, ще я съблечем съвсем тази литература.
– Да. Тя е в женски род, а женското въплъщава красотата. Тя се намира и в мъжа, но още повече в жената. Така че последното – това е естетическата форма или може би идея, според която се създава произведението: „самото трагично“, благодарение на което има трагедия. Също и комическото, лирическото. Тези неща не зависят от отношението разказвач-говорител – щом трагично може да има еднакво при Софокъл и при Омир.
– И сега, като отстранихме и последната дреха, какво виждаме?
– Виждаме самата Муза. Тази, от която идва всяко вдъхновение за словесно, а и музикално творчество. Към нея е най-силната любов, която са можели да си представят древните, примерно такива като Сократ. Смъртният не може да се доближи до нея, докато е в това тяло, но може да мисли за съединение с нея отвъд. Разбира се, това са мистични неща, но истинските поети винаги са ги усещали.
– Но това е езическо.
– Да. От християнска гледна точка това е опит да се общува с Духа като с идол, пък макар и мислим. Много е опасно. Затова не е лесно да бъдеш писател и християнин едновременно, защото писателят „става много неща“, както казва Платон, а християнинът трябва да внимава за единството на личността си.

Н 12 ян 2018 10

Плиний Млади

Това е предпоследното ни занимание по „Интелектуалците през античността“. Ние успяхме да го разделим почти на две равни части: първо, гръцка античност и после, римска и гръкоримска. И от известно време насам сме в елинистическия и римски, и също така, може да се каже, гръко-римски период.

Персонажите и обществата, с които се запознавахме, за които четяхме и донякъде обсъждахме, са достатъчно различни, а вече и достатъчно много; и това е също едно изпитание за паметта и, разбира се, за ума на всеки един – да може да ги „побере“ и да ги сравнява помежду им, и някакси да ги различава. Тоест, едно от нещата, които могат да се правят, когато човек мисли за материала на нашия курс, е да различава онези, които сме разгледали – не казвам „изучили“, но сме се запознали. По какъв начин те се различават едни от други?

Сега няма да направя връщане до самото начало, но ще кажа няколко думи за втората половина от нашите занимания, значи за следполисната епоха. Ние в момента имаме четвърти персонаж и може да се каже – четвърти „интелектуалец“, който е латиноезичен – от римския период; а преди това се запознахме с учените от александрийската, или по-точно, елинистическата епоха, главно александрийските учени. Бихме могли да правим някои различения между тях, като разбира се, имаме предвид онзи, на когото е посветено днешното ни занимание, Гай Плиний Секунд (Млади).
Тоест, човек би могъл да помисли в началото за Плиний: по какъв начин той се различава от онези, които го предхождат. И ето, давам пример: ако се обърнем към александрийските граматици или библиотекари, първото, което ще кажем, е че Плиний не е бил академично лице; той не е бил учен, изследовател. По това той не прилича на тях, а и те не са били овластени хора като него, не са били дори консултанти на владетеля, а са били едни лица, доста подобни на нас. Разполагат се между книги, ето – като тези тук; и имат един доста определен предмет на изследване. Без съмнение, Плиний не е между тях.

Боряна 12 ян 2018 3

Следващият – можем да го наречем и автор – следващата фигура, с която се запознахме, беше Цицерон. Как се различават Плиний и Цицерон? Първото, което може да се каже и винаги се е казвало е, че Плиний и Цицерон си приличат, или по-скоро, че Плиний се стреми да прилича на Цицерон – по стил, начин на писане, донякъде може би и като обществено поведение. Но защо се отличават? Защото Цицерон е бил човек на републиканската епоха, на време когато е имало все още разделение на властите и той се е занимавал с реална политика. Цицерон е бил един от хората, които се намират на върха на римското общество, на крайния връх – от това вече по-нагоре няма, и следователно неговите действия като политик са засягали целия свят. Това може да се каже и за Плиний, обаче Плиний не е човек, който действа подобно на Цицерон, защото той не действа, грубо казано, според някакви закони и процедури, а действа на основата на контакти. Плиний е такъв: той има контакти и упражнява власт чрез тях. По този начин той, макар и юрист като Цицерон, е много по-различен: той не излиза публично, не може да стане политически лидер, тъй като по времето на принцепсите политически лидери не е могло да има. Би могло да има хора с някакви ресурси. И това до голяма степен отличава Плиний от Цицерон: той е човек на дворцовите интриги, ако е позволено да употребим думата „дворец“ в този случай. На едни по-скоро непрозрачни процедури – благодарение на които обаче упражнява много голяма власт. Докато Цицерон е все пак по-скоро човек на явните процедури.
Това ги отличава, а също и че Плиний във всеки случай не е философ – не се занимава с философски изследвания. И ако погледнем към авторите, с които той се занимава, ще видим, че сред тях практически няма философи. Интересно е, че няма и поети. Та той е човек, който на пръв поглед създава впечатление, че е доста начетен, но всъщност не чете поезия, нито философия, а познава главно оратори – поради това, че самият той е такъв. Той е юрист, нормално е да познава ораторите, както гръкоезичните, така и латиноезичните. Тоест – и това го казвам като едно начално положение, доколкото се занимаваме с Плиний като с образован човек и интелектуалец – той е човек всъщност слабо начетен, с едностранчива литературна култура; за разлика от Цицерон, който има всеобхватна литературна култура и е чел буквално всичко важно. А Плиний не е такъв, той чете проза и по-точно реторика.
– Добре де, но съвременните учени пред библиотека като Вас правят същото.
– А-а… Не. Аз съм прочел цялата антична литература.
– Но само литература.
– Ами да.
– Но биология, химия, физика, математика, инженерни науки?
– Не, това са други неща. Ние подхождаме към нашите автори като към хуманитари. Защото да си културен през античността не е да знаеш математика. Наистина, така е мислел Питагор. И Платон също – за което аз му се възхищавам страшно много. Но от един момент нататък това, да се занимаваш с математика, астрономия, музика и прочее, вече не се смята за обща култура, а за специализирано занимание. Обща култура – това е да си чел Омир, трагедията, големите историографи, най-големите оратори, някои лирици, художествена литература като цяло. И философия. Но да си математик или астроном е занимание, горе-долу подобно на това, да си лекар. То не влиза в общата култура на тези хора от следполисния, или да допуснем, следалександрийския период. Но и онези – библиотекарите и учените от Александрия: за тях не е било ясно в какъв смисъл могат да се нарекат културни хора, макар че някои от тях са били направо енциклопедисти. Така че тази представа за култура, която ние силно споделяме в модерно време и до ден днешен, тя е култура хуманитарна. Тоест, човекът с математическо образование има много време, докато влезе в представата за културен човек. Не знам Вие какво мислите, тъй като сте математик…
– Не съм съгласен, естествено.
– Добре, но не стига човек да не е съгласен, трябва да каже защо възразява.
– Ами възразявам, защото това, което Вие казвате, е натрупване на информация. Само че без математиката тя никога не се превръща в знание.

Н 12 ян 2018 17

– Защо е лесно да се опровергае това. Защото примерно всеки знае, че религиозните и нравствени проблеми са най-важното нещо в човешкия живот, но те не могат да бъдат подложени на математически анализ; не могат да бъдат решени по математически път.
– Не, но имат в тях логика и опровержение.
– Но това не е математика.
– О, напротив, е.
– Е как е?
– Цял раздел от математика се нарича „логика“ и се занимава с тези неща. Тоест, начинът, по който човек може да конструира верни твърдения, е определено част от математиката.
– Логиката не е част от математиката.
– Е.
– Не е.
– Е. Силогизмът…
– В силогизма няма нищо математическо. Математиката се занимава с числа.
– Не. С основите на мисленето изобщо. Числата също са абстрактна конструкция, като и логиката. И всичко това е обект на едно и също нещо, и някои, които се занимават с логика, но не са математици, просто може да ти призлее какви щуротии говорят….
– Добре, да кажем тогава, че сме отворили тази тема и да се върнем към това, за което говорим. Хораций. Как да намерим разликата между Плиний и Хораций? Първото, което се вижда, е че Хораций живее частен живот и настоява на това, докато Плиний води по-скоро обществен живот. Той може да сменя различни позиции в обществото, но при всички случаи заема някакви постове, които са законово обусловени. Хораций не прави такова нещо, той си гледа личния си живот – значи е извън тези дела, с които се занимават хора като Плиний. А има разлика между интелектуалеца, който води частен живот (като Хораций), и който участва в обществените дела, като Плиний. Та те се различават в това отношение. В друго: Хораций е творец, човек на изкуството, а Плиний не е такъв. Значи виждаме, че Плиний се отличава от александрийските учени с това, че не е учен като тях, не е изследовател; но също и от поетите, тъй като не е творец. Иначе има общи места в тяхното умонастроение. При Плиний има моменти, в които той малко прилича на епикуреец. Тези дълги описания на вилите, идиличните езера около тях, колко приятно е да ти се сервира изискан обяд – всичко това е в епикурейски дух. Последно, да го сравним със Сенека. Пак ще кажем нещо подобно: Плиний не е автор, който ще се занимава да пише големи книги по философски въпроси, както прави Сенека. Те и двамата са близо до властта, но Сенека е по-неформално в нея дори от Плиний. В дейността си Плиний все пак заема позиции, които са законово обусловени, а Сенека – не. Него по-скоро сме свикнали да го възприемаме като един съветник. И това ги различава, както и философската и светогледна ориентация: ние знаем за стоицизма на Сенека, докато Плиний като че ли не изповядва такова нещо. Ето по такъв начин можем да кажем, че той се отличава от онези, които включихме в курса.
Сега да прибавим някои неща, които не са отлики, а могат да се кажат специално за него като за обществена фигура и образован човек. Първото, което виждаме, това е неговата изключителна високопоставеност, в много отношения. Затова има известно основание да се каже, че ако Плиний е интелектуалец, то той заслужава да бъде наречен елитарен интелектуалец. Защото той съсредоточава в себе си власт – много голяма, тъй като е близо до принцепса. Също така голямо лично богатство, за което свидетелстват писмата, където той разказва за своите имоти и за парите, с които разполага. В един момент той казва на един познат: „Имаш ли нужда от 300 000 сестерции? Ще ти ги дам, защото толкова не ти достига, за да бъдеш конник.“ Просто предлага лично да даде някому много пари, за да му помогне. Значи говорим за крайно богати хора. Освен това – контакти. Неговите контакти не са били само с принцепса, те са били с елита на римското общество, включително и в интелектуално отношение. И жречество дори, което е нещо по-различно. Значи той е в елита дори в религиозната сфера на римското общество – доколкото това може да се нарече религия. Представете си един човек, който акумулира в себе си всички аспекти на властта – без при това да носи особена отговорност…

Ал Д

Защо античният човек е склонен толкова много да се хвали? Това нас ни учудва. А всъщност ние може би трябва да привикнем към това и да го мислим – че античният човек е склонен към автогероизация. На нас това ни се струва чудно, защото отгледани в съвсем друга традиция. Примерно, когато ни е смешно, че Плиний, описвайки изригването на вулкана, се представя за най-смелия от всички, ние имаме предвид, че Августин на негово място не би направил така. Има един момент, в който всичко това се обръща и започва да се говори по съвсем друг начин: `аз бях най-лошият, аз грешах най-много, аз бях най-страхлив, аз и сега съм такъв, не съм станал по-добър, и просто го казвам, защото е истина.` Докато античният човек прави точно обратното… ето, като отворим коментарите на Цезар – ами кой е по-умен от него? Също така и Цицерон. Тукидид, който е толкова обективистичен, все пак не се критикува сам себе си затова, че е объркал някои неща около Тасос. И изобщо никой, много малко са изключенията. Много е интересно в тази връзка да се прочете Седмото писмо на Платон: защото там, именно при Платон, се забелязват нотки на недоволство от самия себе си. Това е нещо, което в античността се случва много рядко и ние го виждаме там, в Седмо писмо…

Н Д 11 ян 2018 6

„Атинянката Таис“

Занимание в рамките на курса „Античността в художествената литература и естетическата теория“. Специалност „Класическа филология“, СУ. Обсъжда се романът „Атинянката Таис“ на Иван Ефремов (1972).

Участват:
Николай Гочев, Александра Димитрова, Димка Гочева, Дария Михайлова, Кристиян Симеонов.
Видеозапис:
Боил Мусев

*

Въведение:

Ето сега, по повод на нашия курс реших да се запознаем с „Атинянката Таис“. Този роман е основан върху биографията на Александър и е донякъде свързан с първите времена на диадохите; и дава възможност да се разкаже за едно пътешествие из цялата тогавашна вселена – „ойкумене“. Такива неща са правени нерядко и в античната литература. Едно от произведенията, които са били в тази насока и са станали известни, е романът за Аполоний Тиански: един философ и чудотворец, питагореец, който наистина е живял през I в. сл. Хр. и се е прочул; бил е толкова известен, че станал герой на роман, написан в началото на III в. Авторът на този роман е Флавий Филострат, който е познат и с други произведения, едно от тях е „Животът на софистите“.
Та романът е написан за този Аполоний, който бил обиколил целия тогавашен свят: минал през Италия, Гърция, Египет, Месопотамия и достигнал Индия, където установил близостта между индийската и питагорейската философия. След това се върнал обратно; като по време на пътешествията си се срещнал с най-известните хора на своето време. Така че това е роман за пътешествие из целия „цивилизован свят“, в който един мъдрец се среща с други подобни на него, разменя с тях мисли и така извървява своя път към съвършената мъдрост.
През античността такава книга за жена не е писана, но ето тук Иван Ефремов прави този експеримент. В романа Таис е жена, която се запознава с най-известните хора на своето време: тя се среща с Александър Македонски, тя е приятелка и впоследствие съпруга на Птолемей, и минава през всички известни цивилизационни центрове на древността.
Всъщност легендата за нея започва точно от биографията на Александър, даже не от романа, а точно от биографията. В Плутарх („Александър“, 38), се казва с няколко думи, че имало една хетера, която била заедно с Александър по време на похода и че тя дала предложението да се подпали царският дворец в Персеполис. Дворецът бил унищожен като отмъщение за това, че някога Ксеркс подпалил светилищата на атинския акропол: значи оказва се, че 150 години по-късно атиняните си отмъстили, и то чрез една жена.
Същото нещо е разказано и преди Плутарх, от Диодор Сицилийски, който казва приблизително следното: „Всички се изпонапиха в Персеполис; защото Александър спечели големите битки, влезе в града и разбира се, македонците в този момент решиха да празнуват. И как могат да празнуват хора като тях? Разбира се, като се напият съвършено. И Александър не изоставаше в това отношение, а освен това около тях имаше и много жени, и то не почтени, а ето такива като Таис. И в един момент Таис, която също беше пила доста, каза: `Сега е моментът да подпалим персийските дворци, за да им отмъстим`“.
Същото, но с още по-остри изрази го повтаря и Курций Руф в „Животът на Александър Македонски“, който казва, че това била просто една пропаднала жена, която в пияно състояние насъскала мъжете около нея да унищожат една голяма архитектурна и културна ценност – каквито са били царските дворци, строени още във времето на Ксеркс.
Така че легендата за Таис тръгва оттам и тя е била разработвана и от други писатели преди Ефремов.

*

Из разговора:

1.
„Там на няколко места се споменава, че народ, който не зачита женските божества и като цяло не отрежда почетно място на жената в обществото, го чака гибел…“

Да М 11 ян 21

2.
„Мен много ме впечатли този портрет на Аристотел. Не че той много често се явява в литературата, но за пръв път, тук при Ефремов, виждам един знаменит философ да бъде представен в толкова лоша светлина…“

К 11 Ян 2

3.
„Трябва да има някаква причина, поради която тя да избяга от Атина и според мен това е една добре измислена, динамизирана ситуация. Защото има огромен брой ерудитски четива, особено през последните един-два века, които са толкова скучни, или уж-диалози които се пишат още от средновековието насетне. Така че… трябва да има екшън! Сблъсък на героите. Писателят трябва да има талант да описва с два-три реда ситуация, външен вид на героите, психологическо състояние, конфликти. И всичко това го има.“

Д 11 ян 2018 3

4.
„Характерно за Иван Ефремов е било, че той е бил абсолютен антидарвинист, не го е криел това; и той изповядва идеята, че животът на земята е бил донесен от тези по-висши космически сили, които обгръщат всичко съществуващо…“

6 Сандра 10 ян

5.
„Всичко това не е модерен феминизъм, в никакъв случай не е. Таис няколко пъти разговаря с индийски философи: там точно тази тема е засегната, за красотата на жената. Не става дума за самостоятелност или нещо такова, а просто, че на нея трябва да се гледа като на нещо изключително красиво и да бъде ценена от тази гледна точка…“

Да М 11 ян 3

6.

„Кой е принципът на теософията? Да събереш, както се казва, цвета на духовността на всички култури на едно място. Тази склонност е факт в романа, Ефремов затова избира Александър, пътешествието до Индия, тази жена, която от своя гледна точка ще събере в себе си цялата женска мъдрост и ще я преработи през своя женски светоглед. При това тя е безкомпромисна жена, тя е хетеросексуална. И ето, една напълно здрава и нормална жена иска да каже какво е женската мъдрост…“

Н 11 ян 2018 8