Архив на категория: за литературата

mitil t N 10

Лириката. Архилох, Сафо и Пиндар

[лириката]

– Ако някой изведнъж попита какво разбираме под лирика днес, какво да му кажем?
– Нещо в стихове.
– И епосът е в стихове, и трагедията. Но те не са лирика. Така че мерената реч не прави един текст лирически, това не е достатъчно. Освен това не е и необходимо. Забелязали сте, че често се публикуват стихове, които изобщо не са в мерена реч; но се представят като лирика. Колкото до римата, тя съвсем няма никакво отношение към лириката, а е просто за съзвучие. Лирическото не е във формата, в този смисъл.
– В лириката става дума за чувства. За интимни чувства.
– А в другите родове това няма ли го?
– Има го тук-там, но не е същественото. В лирическото произведение героят се стреми да изкаже какво му е на душата. Но не е разказ или разсъждение, а споделяне на усещания, впечатления. Запечатва ти се един образ и ти го изричаш с думи. Или: притиска те някакво чувство и настроение, и ти го изказваш по някакъв начин. Но и това става най-често чрез образи. Ако не, се опитваш да ги назовеш направо, тогава лириката звучи като изповед.
– Наистина, лириката не е за действия, а за образи и впечатления, тоест тя е някак статична. Освен това е монолог, това я отличава от драмата. И поетът, ако говори за неща от външния свят, те имат смисъл доколкото изобразяват онова, което се случва в душата му; или показват начина, по който говорителят ги вижда. Затова често се казва, че тя е „субективна“. Впрочем това я прави трудна за разбиране и още повече, за обсъждане. Защото споделя човешки опит, който не може да бъде разбран, ако читателят няма собствен подобен на него. Поради това е трудно да се чете лирика на ранна възраст, тъй като хората са твърде млади, за да разберат казаното. Докато сюжетни произведения, тоест разкази за действие, се разбират лесно и от деца. Затова им четем приказки, а не лирика.
– Но коя възраст е ранна за лирика? Аз си спомням, че четях стихове, когато бях малка, може би на седем години.
– Не е изключено. Момичетата се развиват по-бързо. Освен това зависи и как са написани.
Но освен това е трудно и да се коментира лириката, защото тя, принципно, няма определени правила. Ако става дума за роман, можем да обсъдим композиция, начин на разказване, герои, препратки към други съчинения. Самото действие може да се разказва. Докато в лириката няма действие, обикновено няма повече от един герой – самият говорител, трудно се различават отделните части на цялото, може да няма явни връзки с други текстове. Предполага се, че тя възниква спонтанно, по чисто вдъхновение и задачата й е да направи моментен портрет на душевното състояние. Така че тя наподобява музикално произведение или абстрактна картина. Не е ясно как може да се коментира убедително. Затова изследователите на лириката най-често се насочват към външната форма, метриката да кажем. Или към изразните средства, но по този начин я свеждат до реторика.
Накратко, за лириката може смело да се каже, че няма определена форма, а е всичко, което не е разказно или драматическо произведение; и чрез което се изразява човешкия поглед към съществуващото – но все пак в художествен вид.

[Архилох]

– За Архилох имаше някаква история с годеницата му.
– Да, тя е всеизвестна. Архилох се сгодил за едно момиче на име Необула – това може би е един от първите случаи в литературата, когато се споменава име на исторически достоверно лице, тоест такова, с което авторът лично се е познавал. Може би първата реална европейска жена, за която знаем нещо. Но после годежът бил развален по вина на баща й и братята й. Архилох ги обсипал с подигравателни стихове, историята се разчула и те се самоубили от срам – за роднините става дума, а какво е станало с момичето, е неизвестно.
– Браво на него.
– Та той е ямбограф и може би заради него се смята, че ямбът е размер на сатиричната и подигравателна поезия, или по-точно стихоплетство. Защото подигравките спрямо някое определено лице не могат да се смятат за поезия, те са си вид публицистика, фейлетон. В „Суда“ пък за Архилох пише, че често си служел с неприлични думи в произведенията си, но иначе бил много добър поет и когато убиецът му отишъл в Делфи да се допита за нещо, жрицата не го приела. Излиза, че ямбографите са предшественици на комическите поети, точно както казва Аристотел в „Поетиката“: че онези, които били склонни да изобразяват по-недостойни характери, в началото пишели „оскърбления“ в ямби, а след като се появил драматическият вид и театърът, станали комедиографи. Архилох и към себе си се отнася иронично, не се представя за голям герой. Известен е онзи стих, в който казва, че по време на една битка с траките захвърлил щита си и избягал.
– Тук има и одисеевски елемент, обаче. Защото Одисей е храбър не винаги, а само когато е необходимо, но в трудна ситуация не се срамува да се престори на друг, да се скрие или избяга. За разлика от Ахил.
– Вярно. Наистина във фигурата на Одисей има и нещо негероическо, понякога комическо. Той е „многообразен“. Така че и автор като Архилох би могъл да каже, че не прави нищо ново, а просто следва Омир.

[Сафо]

– Хайде да кажем нещо за Сафо. Ако нищо не пречи.
– Е, ще кажем. Ясно е, че не можем просто да я отминем, все едно, че е като всички други. За нея има сякаш повече легенди, отколкото сигурни сведения. И все пак за нея се знае повече, отколкото за Омир и Хезиод. Била е от Ерес, това е един град в западната половина на острова. В „Суда“ пише, че била омъжена за някакъв богаташ от Андрос и имала от него една дъщеря. За други събития от биографията й не знаем, освен легендата, че се била хвърлила от Левкадската скала – защото била влюбена в някой си Фаон.
– И защо точно оттам? Ако човек иска да се самоубие, може да го направи навсякъде, защо да пътува на другия край на света… тоест, на техния си свят.
– Защото се е смятало, че ако скочиш оттам, ще те обикнат. Или ако не, поне ще ти мине, няма да страдаш повече. Ние веднъж ходихме там – тоест, минахме покрай нея с корабче, същата година, когато бяхме и на Итака. Много е висока, всъщност това е един дълъг стръмен бряг, почти отвесен. Разказвало се е, че там стоял Зевс, когато му била мъчно за Хера, и Афродита, когато тъгувала за Адонис – той бил умрял вече, но тя отишла там, защото скалата лекувала любовта.
– Овидий пише за тези неща в „Метаморфози“, също и в писмото на Сафо до Фаон. Но исках да кажа, че от живота й се знаят съвсем малко събития. Иначе е известно, че е имала приятелки, на които е посвещавала стихове, това се вижда и от фрагментите. Трябва да са били едно женско общество, посветило се на приятелството и изкуствата, или нещо като училище за млади момичета, които искат да придобият светска култура.
– И затова ли я наричат лесбийка? Извинявам се, но в първоначалното значение на думата няма нищо лошо.
– Наричат я, защото това, което е правила, е било твърде ново – във всеки случай ново за гръцкия свят. Не е известно в Атина да е имало такова нещо, нито другаде, макар че са известни имена и на други жени поетеси – има две тиванки например, от времето на Пиндар. Но Сафо е станала популярна с това, че е първата, която е създала женско общество, и то за свободни изкуства, което е същото, като философското общество при мъжете. Затова често правят аналогия между нея и Сократ – каквото е бил Сократ за своите приятели, това е била и тя за приятелките си. И не е странно, че и той е бил подозиран в хомосексуализъм, макар че Платон отрича това, а Аристофан не го споменава, макар че като комик непременно би го казал, ако беше истина. Работата е в това, че по този начин жената се оказва равна на мъжа – щом може да пише поезия и да философства, което по онова време се е смятало за мъжко занимание. Освен това способността да събереш хора около себе си и да ги задържиш е рядкост, и говори за държавнически талант, най-общо казано – а това винаги тревожи околните, защото те усещат, че такъв човек придобива власт. Затова и срещу Питагор е имало съпротива, знае се, че неговото общество е било насилствено разбито. Може би има истина и в преданието за Орфей – че и той е бил убит, може би не точно от вакханки, но не е починал от естествена смърт.

[Пиндар]

– Е, какво да кажем за него?
– Ами той е съвременник на Есхил. Преживял е подобни неща, примерно персийската инвазия в Гърция, но явно не е участвал по същия начин. Той е беотиец, а беотийците, особено тиванците, винаги са били съперници на Атина и в този случай са предпочели ако не да се присъединят към царя, поне да запазят неутралитет. За него е интересно това, че той е, така да се каже, общогръцки автор. Това не е често явление, защото повечето от атиняните в произведенията си следват атинската политика или гледна точка. Така правят трагиците, като изключим донякъде Еврипид, който е по-ироничен. Дори и Херодот, който на пръв поглед се занимава с всички и иска да бъде обективен, все пак не успява да скрие докрай симпатията си към Атина. Докато Пиндар се издига над отделните градове с техните пристрастия към своята история и държавна уредба, и говори за всичко по начин, много близък до Омировия.
– И все пак да кажем нещо за него като поет. Неговият жанр какъв е?
– Епиникий. Доколкото имам впечатления, те са от Питийските оди, техния превод съм чела… донякъде. Ама е много е тежко за разбиране. Като цяло, той хвали победителя в някакви състезания. Говори за рода му, за предците и за наследниците, както в Първа ода, където става дума за Хиерон от Сиракуза и сина му Диномен. И казва за постиженията му: примерно, основал град, спечелил някоя битка. И го съветва да бъде смирен, да не се възгордява и да е справедлив с поданиците си – разбира се, ако става дума за цар, какъвто е Хиерон. Това е донякъде в духа на Хезиод.
– Но и на трагедията. И Херодот по своя си начин размишлява колко опасно е възгордяването на царя. Такъв е духът на времето, това е основна тема.
– Заради Ксеркс. Това е темата за „източната опасност“. Освен това политиката на Атина е такава: да се пази от смяна на режима, най-напред в града – нали остракизмът е тяхно изобретение. Те са град, който страда от „травмата на тиранията“, заради Пизистрат и синовете му. И в Рим е така, там заради Тарквиниевците.
– Да, Пиндар не може да избегне тази тема. Но той не е трагически автор, нито дори дидактичен, като Хезиод. Духът му е по-скоро епичен и героически като на Омир. Защото той се разпростира върху колонизацията, тоест основаването на градове и трудностите покрай това; освен това, като говори за рода на победителя или родното му място, се насочва към митологията и призовава покровителството на боговете. Така че той е аристократичен – интересуват го прочутите родове и подвизите на знаменитите хора. И казва, че е редно човек да се стреми към слава, което е много нетрагическо. Така че той има свой характер, който го отличава от съвременните му автори. Усеща се, че не е атинянин, точно заради безразличието му към демократизма и неговите институции. Ето, Есхил има цяла трагедия, посветена на атинското правораздаване – „Евмениди“. А при Пиндар няма и следа от такива неща.
– Може да се отбележи, че той има уважение към поезията, тоест подчертава колко достойно е заниманието на поета. Че е способен да повлияе на всички, дори на природата и боговете със стиховете и музиката си.
– Да, това е орфеевско. Усещат се такива неща, някъде впрочем той говори и за превъплъщението на душите. И казва, че усеща превъзходството си над останалите поети на времето – това също е проява на аристократическо умонастроение. Той изобщо намеква за избраност, възвишеност на духа и че поезията му е дар от боговете. Това е в традицията на Омир, разбира се, както и на предомировите певци.
– Значи Пиндар може да е общувал с питагорейците?
– Без съмнение е бил запознат с тяхното учение. Но въпреки това не игнорира Омировата митология, придържа се и към нея. Така че той наистина се стреми към всеобхватност, значи общо представяне на гръцкия свят, и същевременно на отношенията хора – богове. И е вторият автор след Омир, който я постига. Третият е Платон.

S

Всичко, което е нужно да знаете за Хезиод

„Теогония“:

В началото се казва, че първите неща били четири – Хаос, Земя, Тартар и Ерос. Впрочем преди това става дума за Музите, той ги призовава, казва че го вдъхновяват и разказва кои са.
След това има изложение за възникването на видимия свят, но и не само – разни чувства и душевни състояния също се пораждат от първоначалните същества.

Така че първи са онези четирите, после Земята ражда Небето, което наричаме и Уран, и влиза в брак с него, от който се раждат титаните. Някои са по-известни, като Прометей, а други по-малко; сред известните са Кронос и Рея. Кронос бил подканен от майка си да детронира баща си, което и направил – осакатил го, а от кръвта му се родила Афродита. Така над вселената се възцарява той и изобщо поколението на титаните.

Те с Рея раждат няколко синове и дъщери – това са някои от бъдещите олимпийски богове, значи Деметра, Хера, Зевс, който е най-млад; и освен това Посейдон и Хадес, които ще управляват други области на света, и накрая Хестия, която не става олимпийско божество.
Кронос поглъщал децата си, но Зевс бил скрит, отгледан в една пещера на Крит; и като пораснал, свалил баща си от власт и го принудил да изхвърли от себе си погълнатите му братя и сестри.

След това Зевс воюва първо с титаните, побеждава ги и ги хвърля в Тартара; а после и с Тифон, който бил роден от Земята и Тартара. Побеждава го и също го затваря в Тартара.

След всичко това се оказва, че Зевс няма противници и Хезиод преминава към представяне на неговото потомство – децата, които му се раждат от богини и смъртни. Сред тях са Хермес, Аполон и Артемида, Хефест, Херакъл, Дионис и други. После се разказва и за други бракове и се завършва с онези герои, които се раждат от богини и смъртни мъже.
Сред тях е Телегон, синът на Кирка от Одисей, който го убива при случайна среща на Итака, защото не го е разпознал.

„Дела и дни“:

В началото пак става дума за Музите и после Хезиод споменава, че имал проблеми с брат си за наследството. И казва, че не само неговият живот е труден, но на много хора, защото времето е тежко – земята не ражда добре, въобще животът е беден. А това е, защото боговете са поставили хората в такова положение, някога не е било така.

Имало е златен век, когато всичко е било в изобилие, никой не е работел, просто си ядяли плодовете от дърветата. И не боледували, дори не умирали против желанието си, а само ако искат. И душите им не изчезнали, а се превърнали в благи духове, които и досега съпътстват хората по земята. После дошло сребърното поколение, но то било по-лошо, хората растели бавно и остарявали бързо. Зевс ги унищожил. После дошло бронзовото, тези хора много воювали помежду си. И след това – героичното поколение, явно тези от Троянската война и предшествениците им. За тях се казват по-скоро добри думи. И накрая – желязното, на Хезиод. Впрочем той предвижда, че идват и по-тежки времена, хората ще стават все по-несправедливи. И след това казва: „Мога да разкажа същото по друг начин“.
И разказва мита за Прометей. Някога хората и боговете били в добри отношения, и хората им принасяли жертви, както и по-късно. Но Прометей ги научил да отделят за боговете по-лошата част от жертвеното животно – значи костите, мазнината и прочее – а да оставят за себе си вкусното месо. Тоест, хората не били виновни, Прометей ги научил на това. Но Зевс решил да накаже тях и скрил огъня – явно за да не могат да си пекат месото. Прометей обаче откраднал огъня и го занесъл отново на хората. Тогава Зевс решил да предприеме друго – не да ограничава възможностите на хората, а напротив, да ги разширява. И затова им изпратил жената. Тя била красива, надарена с всякакви умения, но хитра и коварна. И любопитна, защото като й изпратили едно гърне, което не бивало да отваря, тя го отворила и оттам излезли всички нещастия. Оттогава съществува светът, който познаваме.

После има една притча за ястреба и славея, от която става ясно, че насилникът си е насилник и той не ще да знае, че има справедливост. Но има, за нея следи Зевс и 30-те хиляди бога. С нея трябва да се съобразяват всички, включително и царете, иначе царствата им ще страдат. Дава някои общи препоръки как човек да се отнася с хората – да бъде дружелюбен, честен, внимателен със съседите, кога да се ожени, колко деца да има.

След това е частта за земеделието. Всъщност става дума за годишния кръг и как човек да си гледа стопанството с оглед на сезоните. Времето се измерва според положението на небесните тела. През есента трябва да се оре и сее, затова човек трябва навреме да си подготви каруца и волове. През зимата трябва да се внимава със студа, животните да се хранят добре, дрехите да не се мокрят, защото трудно съхнат, да не се ходи по кръчми, защото е вредно, а пък в къщи има достатъчно работа… и младите момичета също да си стоят у дома, да не настинат. Припасите да се изразходват икономично. Това продължава към два месеца, след това идва пролет и трябва да се окопае лозето. После лято – жътва, тогава е горещо, хората са лениви, настроени за удоволствия. Трябва да се внимава с прибирането на реколтата, от нея зависи живота през следващата година – да се заключи добре хамбара, да има и куче–пазач. След това идва есента, когато гроздето вече е узряло и трябва да се направи виното. Това е важно, защото няма много напитки, а виното служи и като лекарство в случай на болест. Напълват се бъчвите и домакинството е готово за новия сезон.

Тук Хезиод казва няколко думи и за корабоплаването, като предупреждава, че то е опасно и несигурно като занаят, и е по-добре човек да го избягва. А той знае това, защото баща му се е занимавал с тези работи. В годината има само два периода, в които морето е сравнително безопасно – единият е в ранното, а другия – в късното лято. Това е мястото от поемата, където има повече автобиографични бележки, включително и за състезанието на Евбея – това бил единственият случай в живота му, когато плавал по море.

„Дела и дни“ завършва с един списък от малко странни препоръки, първо забрани – какво не бива да прави човек в разни случаи, твърде конкретни неща и поради това чудати; и също, кои дни от месеца са щастливи и кои – нещастни за едно или друго начинание, включително и какви качества може да има човек с оглед датата на раждането си.

в час 2

Дим към Итака 2

Всичко, което е нужно да знаете за Омир

„Илиада“:

Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията по време на някакъв грабеж в околността отвлича дъщерята на местен жрец. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест на войската, много хора измират. Един от съюзените царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно онази, която пък наскоро е отвлякъл забележителният воин.
Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението и фактически напуска армията. Обаче не си заминава съвсем, а вместо това моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става – съюзната армия се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение.
Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро, но загива. Последният изпада в отчаяние, решава да отмъсти и се връща в армията. Започва битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват.

Дим към Итака

„Одисея“:

Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които искат тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за баща си, като по пътя е придружаван от помощници – първо една богиня, после някои мъже, които са се съгласили да му съдействат. Узнава, че баща му вероятно е жив и се завръща, макар че някои от кандидатите на майка му се опитват да го убият.
През това време баща му, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, с която е живял няколко години като със съпруга, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са твърде необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат на острова му със свой кораб и много подаръци.
Там той среща сина си, връща се инкогнито у дома и двамата влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата, и ги избиват. После се договарят с роднините на убитите за мир и всичко завършва благополучно.

Омир в Итака

прем 4-ма

„Александрия II“ 3

[на представянето на „Александрия II“ в СУ]

Най-напред, разбира се, ще благодаря на колегите, които се съгласиха да прочетат книгата и да участват в обсъждането й. Това е голямо внимание, защото знам, че за нас не е лесно да четем книги на хора, които познаваме лично – тъй като те са ни твърде близо, а и значението на написаното от тях няма как да е толкова голямо, колкото на класиците от миналото. Така че едно е някой да прочете превода на Аристотел и да обсъди това с преводача, а съвсем друго – да отдели време за авторска книга на същия човек.

И по същата причина благодаря на всички гости, които отделиха от времето си, за да дойдат и да послушат това обсъждане.

Замислих се за това, което каза колегата Пенчев – че съм говорел някак твърде спокойно за нещата, с които се занимавам, и че не се стремя да изненадам с нещо слушателя. Бих казал, че ако има нещо индивидуално в начина, по който се отнасям към знанието за античността, то се дължи на следното: че гледам на своите занимания повече като на изкуство, отколкото като на наука. Това значи, че ме интересува по-скоро „как“ се правят нещата, отколкото да се установи нещо ново, което досега не е било забелязвано или изричано. Тъй като никога не съм имал чувството, че говоря нови неща: напротив, бил съм уверен, че всичко, което казвам, като съдържание вече е познато и е било казвано много пъти; и това никак не ме безпокои. По-важно ми се е струвало да изричам добре това, което изричам, така че то да бъде запомнено и разбрано, и да стане причина за размисъл. Възможно е оттам да идва „спокойствието“, за което каза Бойко Пенчев.

И във връзка с това, което казвам за „изкуството“ на филолога и изобщо на учения, бих добавил и кои са двете неща, за които човек трябва винаги да се старае и без които няма да бъде истински учен. Това го казвам най-много за онези, които са студенти и изобщо по-отскоро се занимават с тези неща и не са достигнали нашата възраст.

Първото нещо е техниката. Ако някой се занимава с наука, както и с изкуство, то е най-добре да намери онзи основен елемент на науката, който е технически и в който може да се усъвършенства така, че да достигне виртуозност. Тоест, трябва да се стремим да правим нещо така, че никой да не може да го прави по-добре от нас. Ако сме художници, трябва да рисуваме така, че никой да не го прави по-добре – не става дума да сме точно първи, това е трудно да се установи, но да го правим така, че да не отстъпваме на никого. Или ако се занимаваме с музика – да свирим на някой инструмент или да пеем не по-лошо от когото и да е; или ако сме математици – да решаваме задачи наравно с най-добрите. И това е нещо, което се прави цял живот, ето и аз примерно го правя сега – стремя се да изработя превод на един философ, който да е толкова добър, колкото и който да е друг превод, правен досега.

Какво успяваме да избегнем, когато усъвършенстваме техниката си? Това е нещо, което наричам мошеничество – да се преструваш, че правиш нещо, но в действителност да не го правиш, тъй като просто не умееш онова, което умеят онези, които го правят наистина.

х 5-ма отляво

А второто нещо, което му е някак противоположно и също необходимо, това е любопитството. Това значи, че човек не бива да спира да се интересува какво е онова „отвъд“ настоящото му и ограничено занимание, в което самото то е поставено. Защото точно нещата отвъд границата на заниманията ни, които ги обхващат – те им придават смисъл. Значи за да разбираме онази част от науката, в която сме специалисти, трябва да се стремим да изучим цялата наука; а след това и „що е науката“ изобщо и така, докато стигнем до нещо, което може да се нарече „общ възглед за нещата“. Само така ще сме способни да разбираме всяко отделно нещо, което правим.

Впрочем любопитството, подобно и на техническото умение, е в известна степен вродено; но все пак човек трябва да знае за него и да го поддържа.

А онова, което избягваме чрез любопитството е „закостеняването“ – то е нещо, което един мой по-възрастен колега наричаше и „склерозиране“. Това е, когато решиш, че няма какво повече да учиш, че знаеш достатъчно и е излишно да се интересуваш от общото между науките и въобще между нещата. Впрочем аз в никакъв случай не свързвам това състояние на „лоша удовлетвореност“ с възрастта. То е въпрос повече на характер, тъй като човек може да се отнася по такъв начин към заниманието си и на двадесетгодишна възраст.

Тези неща, които сега говоря, имат отношение към първата част на книгата, която се казва „За метода“, и там има подобни размишления. И може би главната й грижа като цяло е методологическа – как да се подхожда към науката. И мислейки наскоро за тези неща, забелязах, че никога не съм поглеждал в старогръцкия речник за думата „метод“ („methodos“), което е странно, тъй като философът, с който последните години най-много се занимавам, Аристотел, я употребява много често. Затова погледнах, но написаното там не ми помогна много, защото пишеше само: „път, начин на излагане“.

Но какъв начин? А самата дума се разделя на две: “meta” и “hodos”, като първото значи примерно „след, до“. Затова реших, че тази дума може да се преведе най-точно и в първо (най-дълбоко) значение като „път до“, „успореден път“. Значи методът е път, който е успореден на нещо, на някой друг път. Но на кой? Кой друг, освен истинният? Значи „метод“ – това е „път, успореден на истината“ и който следователно води там, където води и тя.

5 дек 2018

– Прави впечатление, че Вие почти не употребявате в текстовете си латинизми и грецизми, а предпочитате думи от славянски корени. Изглежда така, сякаш смятате българския за класически език. Не знам дали ще се съгласите с думите ми.

– Това е точно така. Аз наистина смятам българския за класически език. Защото това, което някога са ни учили и което е вярно, е, че българският е третият език на християнска Европа. А това е много важно. Защото там, където са двама, това е първата заедност, но все още не е общност, не е „множество“. Общността е тайнствено свързана с троичността, тя се явява там, където вече са се събрали трима. Така че общност на християнски народи или Църкви имаме в Европа оттогава, откогато България става християнска. И това е нашата историческа мисия като българи – да поддържаме общността на християнските Църкви и народи, която се нарича и съборност.

Александрия II

„Александрия II“

[за книгата, разговор с Румен Спасов]

– С какво тази книга ще бъде интересна за всички хуманитаристи, не само за класиците-филолози?
– Аз мисля, че тази книга не е адресирана точно към класическите филолози, макар да не се съмнявам, че и един класически филолог ще намери в нея нещо интересно за себе си. Но може би не е неуместно да се каже, че и класическият филолог, и той е човек като всички други. Да, той знае латински и гръцки, работи по специализирани теми, но същевременно се интересува и от общохуманитарни въпроси – като всеки човек, който чете, учи, мисли и преподава. Така че конкретни хора, които са и класически филолози, също ще намерят интересни неща в тази книга. Но понеже споменахме за класическа филология, като начало ще кажа, че в този сборник (това е сборник от статии, предговори и лекции, писани между 2002 и 2014), наистина има специализирани текстове, които се отнасят точно към знанието за античността. Ще дам пример с предговора към превода на „Антигона“ от Софокъл, където се занимавам с това, какви преводи са направени на български на „Антигона“ и по какво се различават помежду си – като влизам в подробности и давам примери. Споменавам преводите на Пенчо Славейков (има такъв превод, направен към края на XIX в.), на Александър Ничев и този, който аз бях предложил в 2014 година. Така че това около „Антигона“ е пример за специален въпрос, който засяга класиците – а именно, какво става с превода на един конкретен текст на български език.

– Но има такива названия: „Част втора. Гръцката античност и днешна Европа.“
– Да, има. Аз написах няколко неща по тези въпроси и никак не съжалявам. Това беше времето около 2007, спомняме си, когато се подписваха последните документи за встъпването на България в съюза на европейските държави. И тогава беше моментът да се кажат няколко думи каква е идеологическата основа на това, което днес наричаме Европейски съюз; и, да кажем, към какво явление в историята може да се отнесе той. Това даде възможност да се разсъждава дали има аналогия между съюза на независимите европейски държави (защото това е ЕС – той е съюз, по идея, на независими държави) и, примерно, отношенията на гръцките полиси през класическата епоха. Защото и там виждаме, че има някакви съюзи: те са по-хлабави или по-плътни, но все пак съюзи, които имат своя обща политика и същевременно големи разногласия. И както в Европа (никой не го укрива това, напротив, то се обсъжда) има както съгласия, така и разногласия, така е било и в антична Гърция по времето на независимите полиси. Ето тук има един текст, който се занимава с приликите между класическата старогръцка епоха и днешна Европа. Впрочем, да отбележа, проектът за европейска конституция има мото, което не е друго, освен цитат от Тукидидовата „История“. Така че хората, които са се занимавали с проектите около ЕС, са имали предвид класическото гръцко наследство.

– Античността заема огромна територия, включително и днешните български земи, можем да вметнем; но интригуващо е и това – „Рим и Израил“. Какъв е духът, можем ли да търсим общ дух на тези две разделени от морето места?
– Аз се занимавам не толкова с приликата, колкото с разликата, която може да се открие при такова сравнение. И като казвам „Рим и Израил“, правя нещо като разграничение между Европа и Близкият изток, от една страна; от друга, може би, между светска култура и религиозна култура. Защото Рим и римската държава е нещо много характерно за Европа и европейската история: това е създаване на една мощна империя, която е, общо взето, светски организирана. Има религиозен култ, но той е по-скоро граждански. Всички граждани участват в него, като в никой случай не може да се каже, че има църква; това е религия, която не може да се сравни с юдейството и с християнството. От друга страна, Израил е онова, което е някакси отвъд Европа. То носи нещо различно, а именно, вярата в това, че съществува само един Бог и необходимостта да има една църква, която да опазва една и висша истина за най-важните въпроси на човешкото съществуване. Такова нещо в Европа до появяването на евреите и християните (като първите християни, разбира се, са били евреи) не е имало. Европа винаги е била някак политеистична, тоест тя е позволявала, както по време на гръцката класика, така и в рамките на римската империя, многообразие на религиозните вярвания. И е било лесно да се възприемат всякакви богове: имало е нещо, което често се нарича „религиозна толерантност“. Дали това в духовно отношение е полезно, това е тежка тема. Но когато навлиза християнската религия, тогава нещата се променят, защото за пръв път на културната територия на Европа се появява култ, който казва, че „отхвърля всички богове“ и приема само един. По този начин се поставя сериозно и в религиозен аспект въпросът дали истината е една или са много. Това, което имаме в „Израил“, е посланието, че истината, ако става дума за религия, е една; а това, което го посреща в „Рим“, е предположението, че не може да се говори за една истина; и че това не е и толкова важно, а по-скоро хората трябва да насочат вниманието си към устройването на държавата и обществото – повече, отколкото да размишляват за висшата истина в религиозно отношение. Това е голям сблъсък, който е един от аспектите на сблъсъка между „запада“ и „изтока“.

– Може би и между интелигенцията и светското „консумативно“ мислене. Не е ли също и това?
– Дали има противоречие между интелигенцията, между образования елит, така да се каже, и светското мислене? Аз не мисля, че тук лесно ще открием противоречие. Напротив, има хора, които наред със своето добро образование, чрез което принадлежат към интелигенцията, изповядват именно определен светски възглед по религиозните въпроси. Така че когато говорим за образованост, образованият човек може да бъде светски мислещ – да допуснем, агностик – или, напротив, религиозен. Така че няма противоречие (макар това понякога да се е подхвърляло) между образоваността и религиозността. Един образован човек може да бъде и такъв, и друг – това е въпрос по-скоро на нравствен избор. Донякъде на нравствен избор, а може би и на друг.

– Разгръщайки тази книга имаме шанс да станем читатели на класиката. Но тук, в отделна глава, сте обърнали внимание на едни читатели, които са оставили и текстове след себе си.
– „Читатели на класиката“. Да, има такава част на книгата. Не трябва да забравяме, че тя е сборник и всички тези текстове са писани по конкретен повод; и да не търсим непременно систематика. Но понеже споменахте за това, ще отговоря, че има различни начини да се възприема класиката. Това можем да забележим в текстовете, които са поставени в тази глава. Тя може да се чете, както я чете един писател: тук имам предвид по-специално Роберт Грейвс и неговия роман, посветен на експедицията на аргонавтите. Тоест, възможно е човек просто художествено да преработи античното митологично или историческо наследство: ето Роберт Грейвс, който е един наистина прекрасен писател, а при това и отличен класически филолог. От друга страна, тези работи с класиката могат да бъдат възприети академично и философски, както правеше уважаваният от мен и за съжаление вече не между нас, проф. Богдан Богданов, на когото съм посветил един доста голям текст за начина, по който той философстваше върху старогръцката литература и култура. Ето пример за такъв професор, академично лице, читател на класиката, който от една страна е ерудит, познавач, специалист в тази област, а от друга се стреми да създаде една цяла културна философия въз основа на знанията си за гръцката античност. Такъв беше Богдан Богданов. Той беше един философстващ читател на класиката, когото аз познавам лично и мога да свидетелствам.

– Тази книга е от някакви фрагменти… от отделни времена.
– Действително, това е един авторски сборник. И тя не е първото такова нещо, което предлагам на хората, които четат подобни текстове: тя затова и се нарича „Александрия II“. Защото преди около 14 години – в началото на 2003 – издадох една книга, която беше наречена просто „Александрия“ и тя беше подобна на тази: имаше шест части, които събираха в себе си текстове, писани в различни години и по различни поводи.

А

И тогава си спомням, че проф. Богданов, с когото говорихме точно в този кабинет, в който сега говорим, поогледа книгата и каза: „Знаете ли, Николай, прегледах Вашите текстове; те, разбира се, са интересни, но единственото, което ги обединява, е това, че Вие сте техен автор.“ Аз казах: „Да, Вие сте напълно прав.“ Наистина, и сегашната книга, също като онази тогава, няма една, а множество теми – и те са събрани в един сборник, който аз наричам авторски сборник.

– И в заключение, да оповестим премиерата, която е в библиотеката на филолозите, в Университета.
– Да, така е, ние ще направим едно представяне. Аз много благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в него. Това са доц. Димитър Димитров от ВТУ, доц. Бойко Пенчев от ФСлФ и доц. Огнян Касабов от ФФ, които ще разкажат как са прочели този сборник. Това, надяваме се, ще се случи във вторник, 5-ти декември, от 18 ч., на VI-я етаж на Ректората, в библиотека „Филологии“.

*

https://knigizavinagi.com/2017/12/05/predpraznichno-mezhdu-klasikata-i-bestselarite/

пред театъра

За вселената и всичко останало

1.

– А не Ви ли се струва, че земята е някак много малка?
– Не, защо?
– Ами малка е. И се намира до едно малко слънце и няколко други малки планети като нея. И всичко това е далеч от големите звезди, някъде в ъгъла, не в центъра на галактиката дори.
– Не, не мисля, че слънцето е малко. Ако беше по-голямо, тогава земята нямаше да я има. То й съответства точно. Освен това ме учудва не това, че е малко или голямо, а че изгрява всяка сутрин и винаги точно навреме. И не в един час, а винаги с определено изместване, което се спазва. За мен учудващото във вселената не е големината, а редът.
– И все пак не е ли някак излишно голяма? Защо е всичко това? Толкова много?
– Не, защото големината й не е безцелна, а е знак – тя съответства на Божието всемогъщество. То е безкрайно, както и добротата Му. Изобщо видимите неща не представят само себе си, те значат и още нещо, което не се вижда…

 

2.

– А Вие чел ли сте Библията?

– О, да. Няколко пъти. И Стария, и Новия завет. Но е трудно да цитираш Библията в разговор, защото звучи странно и архаично. Неуместно. Виж, ако цитираш Кант, Хегел, тогава е друго. Тогава ти обръщат внимание.

– Но много неща от Библията могат да се кажат и без тя да бъде споменавана. Освен това какво от това, че човек ще цитира Хегел? Все едно, другият няма да може да му отговори съответно, защото не познава автора. Пък и да се съберат двама, които са изучили Хегел в подробности и да започнат да си говорят като него, какво. Те никога няма да овладеят езика му по-добре от самия него, а и този език не е създаван за тях и за техния свят. Така че такъв разговор ще прилича повече на упражнение по чужд език, отколкото на философстване. Още повече, че той е и мъртъв – знае се прилично само от малцина специалисти. Тогава какво полезно и ново може да се каже на него?

– Но е добре човек да знае какво са казали големите мислители преди него.

– Да, но още по-добре е сам да пристъпи към мисълта. А това ще рече да говори като себе си, а не като друг. Всеки истински философ с годините изработва свой език, който непременно е въз основа на родния (първия) му език. Това е, за да може да каже нещо живо, което наистина се отнася до света, който познава и който е уникален. И точно това е, в което изпреварва съвременниците си – езика. И когато забележат, че той говори по-добре от тях – значи изказва важните неща по-точно – те започват да възприемат езика му и да мислят като него.

 

3.

Ако се занимаваш с наука или изкуство (тъй като имаш влечение към тях), е естествено да се стремиш към виртуозност. Понякога се мисли, че това е от тщеславие, но то, макар и трудно за избягване, не е главната причина. Защото виртуозността има своя собствена привлекателност, която затъмнява тщеславието: тъй като добрият майстор не може да не знае, че от един момент нататък околните престават да са способни да измерят неговото майсторство. А от това то не престава да го привлича.

Причината е, че виртуозът, колкото повече се упражнява и напредва, толкова повече се уверява в истинността на това, което прави, значи – в истинността на началата (основите) на своята наука/изкуство. Щом направеното е добро, значи и те са верни. Така че причината за неговото задоволство и дори страст към дейността е, че с нея той се чувства „у дома си“, и всеки път отново се уверява в сигурността, значи в истинното съществуване на този дом – и следователно на всичко.

Но с литературата, както и с философията, не е така. Защото човек не може да стане виртуоз в литературата (освен ако не смятаме стихоплетството за поезия, примерно). Тъй като дори в езика му да не се виждат недостатъци, самата безкрайност на фантазирането пречи да повярваш, че си направил нещата „точно както трябва“. Защото литературата няма правила, а е просто такава, каквато се направи и не подлежи на опровержение, а само на предпочитане или отхвърляне.

Така е и с философията, която няма предварително приети положения или „факти“, а всеки път се опитва наново да установи положенията, според които ще мислим. А когато философът веднъж ги е приел и пристъпва към обяснението на разни „факти“ според тях, тогава той не действа толкова като философ, колкото като учен и затова е способен да постигне и виртуозност – но в рамките на точно тази философия. Затова не е странно, че има и виртуозно богословстване – всъщност такъв човек не мисли за Бога „на чисто“, а просто прилага началата на богословието върху някакъв материал.

Така че философът, подобно на писателя, винаги е неспокоен относно истинността на своята дейност, и значи е неспокоен и относно самото съществуващо.

Затова апостол Павел казва на едно място: „Внимавайте да не ви излъже някой с философия…“, което значи: бъдете верни на това, което вече сте узнали.

 

 

Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“

Събитията от „Спасителят в ръжта“ се случват в три дни – от събота до понеделник на коледната седмица.

В събота Холдън Колфийлд  (на 16 години) е в общежитието на колежа „Пенси“ (в Пенсилвания), но е изключен за лош успех и няма да продължи да учи там след ваканцията. Освен това е имал и друга неприятност – бил капитан на отбора по фехтовка, но като отишли на състезание в Ню Йорк, забравил екипите и шпагите в метрото и отборът не могъл да участва. Не е за пръв път да напуска някое училище, това му е третото.

В събота отива да навести учителя си по история, макар да знае, че разговорът няма да е интересен. После се прибира в общежитието, където узнава, че съквартирантът му отива на среща с едно момиче, което той познава и много харесва. Това му разваля настроението и когато съквартирантът се връща, те се сбиват.

Той си събира багажа и се качва на влака за Ню Йорк, където попада в едно купе с майката на свой съученик. „Предполагам да имаше 40 или 45 години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина.“

Той е от Ню Йорк и семейството му живее там, но не иска да се прибере у дома преди сряда, тоест преди родителите му да са разбрали, че е изключен. „Не исках да съм наблизо в първия момент“. Затова решава да иде на хотел („Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден“). Взима такси от гарата и се настанява в един хотел, където през прозорците на осветените стаи се виждат „някакви извратеняци“.

Обажда се на едно напълно непознато момиче, чийто телефон му е попаднал случайно („Това момче от „Принстън“ ми каза, че не е съвсем курва или нещо подобно, но не би имала нищо против да върши онази работа от време на време“). Предлага й да се срещнат: тя не отказва съвсем, но разговорът се проваля („Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи“).

Не му се спи и отива в някакво заведение, където попада на три момичета от Сиатъл, черпи ги и танцува с едната („И трите бяха доста грознички, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша“). После минава през още едно заведение и си мисли за онази Джейн, с която съквартирантът му е бил преди няколко часа. Прибира се в хотела, а операторът на асансьора му предлага проститутка („пет долара за веднъж, петнайсет за цяла нощ“).

Жената, която е почти на неговите години, идва в стаята, но от това нищо не излиза. Той й дава пет долара, отпраща я и си ляга, но след малко двамата се появяват и искат още пет. Той отказва и мъжът го набива. Проститутката изважда пет долара от портмонето му и го оставят.

На другата сутрин той се обажда на хубавичката Сали, с която се познават отдавна и я поканва да излязат. Гледат някакъв театър с известни актьори, който тя харесва, а той – не, и после отиват да карат кънки. Той изведнъж й предлага да заминат някъде далеч само двамата. „Но това е просто невъзможно! – каза моята Сали със страшно ядосан тон. – Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…“ Той й казва, че му се е „доповръщало“ от нея, а тя се разплаква и си отива.

Той се разхожда насам-натам, звъни у Джейн по телефона, но никой не отговаря. Тогава решава да се срещне с Карл Люс, който му бил нещо като наставник в предишния колеж. „Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко.“ Люс идва в бара към десет, говорят си малко по сексуални въпроси и след това си тръгва, а той остава и се „напива като свиня“. Звъни на Сали, която разбира колко е пиян и му затваря телефона. Накрая решава да отиде до в къщи, за да види сестричката си Фийби – и по пътя почти изтрезнява.

Промъква се в апартамента, където Фийби (тя е на десет години) и прислужницата им спят по стаите си. Те били четири деца, но едното от момчетата, Али, починало от левкемия. По-големият брат на Холдън, когото той споменава само с инициалите Д.Б., бил писател и работел като сценарист в Холивуд („продаде се като проститутка“).

Той събужда Фийби, която веднага разбира, че са го изключили, макар че той се опитва да излъже („Татко ще те убие…“). Прегръща го и си говорят за всякакви неща, той пуши, после танцуват. Но родителите им се връщат от гости и той се скрива в дрешника. Майката влиза в стаята и усеща, че някой е пушил, но Фийби казва: „Запалих една цигара само за минутка. После я хвърлих през прозореца.“ Той все пак успява да излезе без да го усетят и на излизане я моли да му даде два долара, а тя му дава всичките си пари – осем долара и 65 цента. Той отива да спи в дома на учителя си по английски от едно предишно училище.

Учителят, мистър Антолини, го посреща радушно. Той живее в хубав апартамент с жена си („Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от него, но изглежда си живееха добре“). Тя отива да спи, а те двамата разговарят за образованието. Мистър Антолини доста пие („ако не внимава, може да стане и алкохолик“), но е умен мъж. Преподава английски в Нюйоркския университет.

На Холдън му се доспива и ляга; но изведнъж се събужда от това, че мистър Антолини седи  на пода до кушетката му и го гали по главата. „- Какво правите? – извиках аз. – Нищо! Просто седя и се възхищавам на…“

Холдън незабавно става, облича се и си отива, като дори си оставя връзката някъде в апартамента. „Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот…“ После обаче се замисля, дали не е се е държал прекалено троснато. „Боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен.“

Отива на Централна гара и спи на една пейка до девет часа („Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам“). После пие кафе и отива в училището на Фийби, където й оставя бележка. Пише, че не може да издържи до сряда (още е понеделник сутринта) и ще тръгне някъде на запад, но иска преди това да се видят и да й върне парите. Докато върви из града, се чувства все по-зле и започва да си представя, че говори с починалия си брат. Срещат се при Музея на изкуствата; тя е дошла с куфар и му казва, че иска да замине с него – където и да е. Той отказва, скарват се и тръгват да се разхождат, и накрая я завежда на въртележка.

„Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна.“

От няколкото изречения в началото и в края на романа става ясно, че той пише всичко това в една психиатрична клиника, където са го настанили след завръщането му от „Пенси“. Това трябва да е някъде далеч на запад, защото брат му идва всяка седмица от Холивуд да го види. Мисли, че скоро трябва да излезе оттам и през септември да тръгне на училище.

Той много обича семейството си, а със сестра си е в почти любовни отношения, но във всичко останало има трудности. Учителите са или отегчителни и глупави, или умни, но извратени. Съучениците са му противни по различни причини, а някои от тях са извършили ужасни престъпления, но са били наказани само с изключване (все едно за нисък успех). Отношенията му с момичетата не вървят много: Сали е просто една празноглава снобка, а в Джейн е влюбен, но не знае какво да предприеме.

Той не може да се сърди дълго на никого и никого не мрази, а се безпокои за всички и ги съжалява. Няма представа какво ще прави след училище; животът на повечето хора, което познава, не е за завиждане. Когато говорят със Сали за бъдещето, той казва: „И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Ти не разбираш какво ти говоря…“

*

[Дж. Д. Селинджър. „Спасителят в ръжта“. „Абагар“, 1997. Превод Н. Сотирова]