Архив на категория: биографии

Огнян Радев (1955-2015)

На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.

Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици. При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.

Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.

Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.
Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.

Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).
Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.
След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.
Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.

Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.

Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.

Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.

Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.

Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател (инициатор) или водач на движението.

Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от имената на патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I.
То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.

В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка.

След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).

После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени (чрез, примерно, Г. Кръстович) от общността на „екзархистите“.

Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.

Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички; и поради това е естествено всички да сътрудничат.

Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат, е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От кончината на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.

Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

пак от нея

Eто един биографично-автобиографичен разказ като отговор на някои въпроси.

С Николай се запознахме на 22 юни 1991 г. в хотел „Ахилион” на бул. „Агиу Константину” в Атина – първият ден на моето първо пътуване до Гърция. Бяхме представени един на друг от Петя Янева, но после се срещнахме отново чак на 22 февруари 1993 г., когато той трябваше да ме изпита в Министерството на образованието, науката и технологиите (МОНТ), до каква степен владея новогръцки, за да замина на едногодишна специализация в Атинския университет.

Изпитът трябваше да удостовери дали мога да ползвам езика, защото за мен основен работен език щеше да бъде английският. Справих се, защото той ми даде да преведа една страница от „За душата” на Аристотел, при това началната, и една страница от „Протагор” на Платон. Но изданията бяха билингва – със старогръцкия оригинал и новогръцкия превод, така че вързах едно 4.50, което ми беше достатъчно.

Николай току-що се беше върнал окончателно в България след няколко години следване в Атина. В Атинския университет той е следвал и е завършил специалността глосология, сиреч езикознание. През пролетта на 1993 г. той преподаваше на хонорар новогръцки език в Университета и НГДЕК, но също така и староеврейски в “Центъра по древни езици” към СУ. Започнах да посещавам някои от часовете му по новогръцки в Новогръцка филология, за да понапредна с оглед на предстоящото ми заминаване през есента.

И така, през тази пролет ние се сприятелихме. За есента и по-нататък пред него имаше няколко различни предложения за професионално развитие и работа.

Но, както всички знаем, животът е това, което ни се случва, докато правим планове. Докато Николай се двоумеше дали да се посвети на староеврейския език и на преподаване на Свещеното писание на Стария Завет в Богословския факултет, или да стегне куфари за двегодишен престой в Техеран, където да учи фарси, изневиделица се разбра: преподавателското място по старогръцка литература отново се овакантява. Д-р Донка Марковска, която преподаваше две учебни години в края на 80-те, беше решила да замине със семейството си в чужбина, а колегата Росен Сиромахов, с когото станахме едновременно асистенти през май на 1990 г., три години по-късно беше решил: изоставя светския живот и академичната работа, за да се посвети на старостилната православна общност в София като приеме ръкоположение като Триадицки епископ Фотий.

И така, на 5 октомври 1993 г. Николай се яви на конкурса по старогръцка литература като единствен кандидат, владеещ гръцки и латински, и го спечели, а аз няколко дни по-рано бях разбрала, че вече съм бременна. Поради това решихме, че все пак ще замина, ще използвам два или три месеца от специализацията в Атинския университет, за да поработя в библиотеките там по темата за телеологизма на Аристотел, а през декември ще се върна в София, за да прекарам по-тежките и критични месеци на бременността в спокойствие с любимия у дома.

Венчахме се на 12 февруари 1994 г. в старинната църква „Св. Николай Чудотворец” в София, а след това на няколко пъти празнувахме и черпихме роднини, колеги и приятели. Една от тези почерпки беше в Гълъбарника и наред с всичко останало за ядене и пиене, за нея имаше няколколитрова бутилка с Absolut – като бутилката беше с малко кранче…

Леда се роди на 3 юни 1994 г.

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_11.html

Дим и аз в Кавала 2

от Димка

на 5 години

на 16 години, като ученик в НГДЕК
венчавката на 12 февруари 1994 г. в „Св. Николай Чудотворец“
на Бъдни вечер, 1999 г. с Теди, снимани сме от Ледето
съгласни сме за училищна екскурзия
натрупа познание, но и тъга
първо пише наум
с Ледето на Черно море, 2004 г.
с мен на Самос,  август 2004 г.
                               с Теди на Тасос, юли 2006 г.

пътуващият археолог заминава

в Солун, септември 2009 г.
                                                              на Витоша миналата зима
във Велинград, февруари 2010 г.
                                       всички заедно на почивка, Порто Куфо, 2008 г.
                                 с Ледето като абитуриентка, 24 май 2013 г.
на почивка
с най-малкия читател у дома
на кръщене на дъщеря на приятели

с Теди и с мен на Аязмото в Стара Загора, 1999 г.

                                               с Теди, десет години по-късно, Порто Куфо, 2010 г.

                                                                       с Ледето, 3 юли 2011 г.

                                                            с Теди, юли 2011 г.
началото на лятната ваканция, Тасос 2011 г.
                                                   от Керкира към Паксос и Антипаксос, юли 2012 г.
                                                     в Керкира, юли 2012 г.
                         в Бари, на път към Сиракуза, юни, 2003 г.

                                              на островчето на Свети Гай – Паксос, 2012 г.

                                                  в Колегиум Будапещ, 2010 г.
                    в Аристотеловия парк в Стагира
в Стагира, септември 2009 г.
                         на острова на Аполон, Делос, август 2013 г.
                         в археологическия парк на Самотраки, юли 2013 г.
в Кавала, на път за Лесбос, август 2012 г.
                                                          в музея на Тасос, юли 2011 г.
                          на Керкира, в двореца на хълма, юли 2012 г.
                     на Закинт, преди да отплаваме към Кефалония, септември 2011 г.
                                 от Митилене към Айвалък и Пергамон, 2012 г.
                              около морезерото Гера на Лесбос, август 2012 г.
                                с корабче покрай Атон, 2009 г.
исторически романи и чете, и пише
                               на шествието по случай 120-годишнина на нашия Университет
                                            в крепостта на Митилене на Лесбос, 2012
                                                          пред Серапейона в Пергамон, днес Бергама, 2012
                                     под вековен платан в Пломари на остров Лесбос, 2012
                                  горе в Гълъбарника – снимка на Боил Мусев
                                                            преподаване – снимка на Боил Мусев
заключителна миниконференция в края на курса „Интелектуалците през античността“, юни 2013 г. – снимка на Боил Мусев
                         както обикновено на работа – снимка на Боил Мусев

Честит 50-ти рожден ден, Николай!
На многая и благая лета!
Благословението Господне и Неговата милост да бъдат над теб!

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_9.html

24 май 1983 d

Автобиография І-ІІ

Част І

1971

С изключение на дядо Теодоси (почина през 1969) бабите и дядовците ми бяха живи. Дядо Коста и баба Иванка живееха в с. Медникарово (Харманлийско-Старозагорско). Баба Николина живееше с родителите ми, а понякога и в Дупница (тогава градът се казваше “Станке Димитров”).
Баща ми, на 43 г., работеше в „Институт по икономика на селското стопанство” в кв. „Красно село”, спирка на трамвая “Павлово”, на „цар Борис ІІІ” (тогава беше бул. „9 септември”). Майка ми, на 41 г., в „Институт по животновъдство“ – в Костинброд. И двамата бяха членове на БКП. Брат ми, на 16 г., учеше в 7-ма гимназия (на „Шишман“).
По това време баща ми отиде за малко в Москва да пише дисертация. Донесе ми детска кола (с педали, нещо невиждано), а на брат ми – пушка със сачми. Брат ми стреляше по цял ден с нея – било по разни кукли в къщи, било по книги с нарисувана мишена на корицата, а понякога и през балкона по птички.
1971, есен-зима – от 15 септември станах ученик в 1-ви клас на 119-то основно училище „Владимир Башев” (сега е „проф. Михаил Арнаудов”). Помня добре името на учителката – и на други учителки. В класа имаше деца, които познавах отпреди, макар че не бях ходил на детска градина в София. Най-близкият ми приятел за много години напред (на име С.) беше там. В класа имаше 3-ма със същото име като мен, затова ми казваха “…” и това премина в гимназията, и мнозина и до днес ме знаят просто на фамилия.

1972

Баща ми ме водеше на мачовете на ЦСКА в Борисовата градина („Парк на свободата“!). Имаха разправии с брат ми за поведението му в гимназията (пушене, разни “недобри” приятели, дисциплина в час и извън час).
1972, лятото – помня смътно олимпиадата в Мюнхен. Бяхме на море в Китен (на почивна станция). Всички гледаха телевизия.
1972, есен-зима – втори клас. Оказа се, че имам много грозен почерк. Баба ми, начална учителка по професия, се опита да го поправи, но не можа. Не се научих да държа “правилно” химикалката. Получих и много писмени забележки за ненаписани домашни. Тогава тя (на 67 години) падна от стол, докато сваляше куфар от гардероба, и си счупи няколко ребра.

1973

Баба ми си счупи и крака – фатално, след това никога не можа да ходи без патерица и бастун. Не можеше да става и дойде леля Тоша (Тодорка Спасова, моята кръстница) да помага. Майка ми беше в Германия (в Брауншвайг, да пише “голяма дисертация”).
1973, лято – завърших втори клас с петица по български език. Много лошо. Беше за грозен почерк и ненаписани домашни.
1973, есен-зима – трети клас. Имах приятели в класа – това бяха тези, с които никой не искаше да бъде приятел и всички ги тормозеха. Брат ми завърши училище и влезе в казармата (лека служба – спортна школа, специалност шахмат, в София).

1974

Като че ли тогава баща ми се разболя сериозно (от рак). Оперираха го успешно. Аз живях около две седмици в „Младост” при братовчедите ми, защото нямаше кой “да ме гледа”. Майка ми май отсъстваше от България. Помня ремонта на Цариградското шосе (тогава – булевард “Ленин”).
1974, лято – помня световното първенство по футбол в Германия. В началото на финала токът у дома угасна (имахме черно-бял телевизор „Електрон”).
1974, есен-зима – брат ми стана войник в Хасково (охранителна рота?). Бях в четвърти клас, следобед ходех на „занималня”. Май тогава ходех и на солфеж.

1975

Ходех да тренирам волейбол. Бяха ме изпратили от училище в детската школа на ЦСКА – но не ми вървеше. Колекционирах си снимки на футболни отбори (от вестник „Старт”).
1975, есен-зима – станах пети клас и започнахме да учим с различни учители по всеки предмет. Класна ни беше учителката по руски. Учех и немски в читалище „Наука” (сега се казва „Николай Хайтов”). Струва ми се, че нищо не научавах. Брат ми стана студент в Пловдив по аграрикономика – като баща ми.

1976

Разпространих сред съучениците играта „на копчета” – знаех я от брат ми. Това е имитация на футбол – играе се на маса или на друга гладка повърхност. Има телени/дървени вратички с мрежа (от дамски чорап, но може и друго), за топка служи част от секретно копче, а самите копчета (“играчите”) трябва да са плоски, за да се плъзгат. Натискат се с пластмасова “палка”. Много интересно. Бях най-добрият, преподавах техниката на съучениците ми, много ме уважаваха.
Започнах тренировки по хандбал в ЦСКА (зала „Чавдар” зад Военната Академия). Това ми вървеше. И сега всекидневно минавам оттам (по “Омуртаг”)
1976, лятото – завърших пети клас с 5.70 (учудващо добре!). Помня олимпиадата в Монреал. С баща ми бяхме в Китен, чаках с часове на опашка за вестници – заради спортните новини. Брат ми трябва да е станал студент в София (политикономия, във ВИИ „Карл Маркс” – сега УНСС).

1977

Тогава някои преподаватели и по-овластени хора с помощта на Людмила Живкова замислиха и организираха НГДЕК. Стана земетресението във Вранча (4 март). За пръв път усетих земетресение, точно докато нещо си говорехме с баща ми. Слязохме долу, като всички останали.
1977, лято – Завърших шести клас с 5.15. У дома бяха недоволни – главно майка ми. Все пак идваше седми клас, трябваше да се кандидатства някъде. Ходих на състезания по хандбал – републиканско първенство в с. Трудовец. Не играх добре.
1977, есен-зима – седми клас. Лошо начало, четворки и дори двойка по зоология. Баща ми ми направи забележка, но ме посъветва да скрием от майка ми, защото тя много интензивно си довършваше дисертацията – “да не се нервира”.
Тогава научихме за гимназията – от вестник “Народна младеж”. От есента започнах уроци за изпита – и по литература, и по руски. В класа се появиха нови съученици и един от тях (на име В.) ми стана много близък приятел, обикнах го. Сред новите имаше и едно момиче – тя пък после влезе и в НГДЕК. Влюбих се в нея, и не за кратко. Бяхме трима приятели – В. (той стана лекар, отиде в САЩ) и С., който влезе в НГДЕК без много да учи, а след време ми стана и кум.
Късогледството ми се усили и узнах, че имам далтонизъм.

Част ІІ

1978

Учителката ми за изпита по литература живееше на “Владимир Поптомов” (сега май е “Христо Белчев”). Спомням си името й. Другата, по руски, живееше в началото на “Чехов”, много близо до нас. Завърших 7-ми клас с 5.69 – прилично, но някои от оценките не ги заслужавах. Но учителите пишеха повече, ако кажеш, че ще “кандидатстваш” – за да не ти попречат. Срещи и разходки с приятеля ми и момичето – те имаха някаква симпатия помежду си. Изпитите бяха в Университета. Имах 5.25 и 5.36, класирах се шести. Научих за това в Дупница (бях на гости при баба ми, като всяко лято).
1978, есен-зима – 8-ми клас, начало на годината в сградата на 7-ма гимназия на “Шишман” (където беше учил и брат ми). Забелязах, че е на номер 28. Тогава вече бях прочел някъде, че 28 е “съвършено число”. Хареса ми, защото бях 28-ми номер в класа.
По латински групата ни започна с Д. Бояджиев, скоро след това дойде Ю. Филипова – отлична учителка и сериозна жена. По древна история – беше Д. Попов – доста млад, под 30-годишен, като почти всички други (сега е професор, с множество книги, скоро ще се пенсионира). Гимназията се състоеше само от два випуска, значи “големите” не бяха много. Няма да споменавам имена, известни са. С някои от тях и днес се срещам около работата.

1979

Зима-пролет – преместихме се в 138-мо училище на “Подуене”. Казва се “Жолио-Кюри”.
1979, лято – тогава бях на хандбална лагер-школа някъде около Кюстендил. Къде точно – забравих. Някой непрекъснато слушаше One way ticket. Вечер в леглото си четях “Гръцката цивилизация” на Шаму – тя е от 1979, значи школата трябва да е била тогава, но не по-късно, защото се отказах от хандбала скоро след като влязох в гимназията. Един от приятелите ми ме караше да чета книгата на глас – бяхме няколко души в стаята. Интересно, че никой не възразяваше.
Пак тогава бях на археологическа бригада в Балчик с гимназията – нови запознанства и впечатления. Сприятелих се с един съученик; сега виждам, че е било по-добре да се сприятеля с друг. Но не е важно. Четох Гогол, “Мъртви души” – на руски. Бях във възторг.
1979, есен-зима – 9-ти клас. По старогръцки ми преподаваше Огнян Радев, по история – Георги Бакалов. По латински четяхме Цезар. Имахме часове при Б. Богданов по култура. Привилегировано училище.

1980

Зима-пролет. Часове с Анна Николова по култура, с Красимир Банев по римска литература. Правихме театър с О. Радев – “Двамата Менехмовци”. И аз имах роля, беше ми забавно.
1980, лято – на бригада в Балчик в края на юли.
1980, есен-зима – 10-ти клас. Отново се преместихме – в 12-то, на “Иван Асен ІІ”. Там обаче останахме дълго. Започнахме старобългарски. Очаквах го с нетърпение, но преподаването беше странно и не ми хареса. Отказах се да уча, защото при такава методика нямаше смисъл. После разбрах защо е било така – старобългарската книжнина не е за комунисти и други глобалисти-безбожници. Значи умишлено се преподава зле. Българска, но – „неправилна“. И сега е така.
История имахме с Петър Ангелов. По латински – Цицерон. Радев направи нова постановка – “Войникът самохвалец”, аз бях помощник-режисьор. Много се гордеех с позицията и се стараех. И ми беше приятно – правехме нещо заедно, бяхме мнозина. Има смисъл от такъв живот.
Бойкотът на олимпиадата в Москва ме притесняваше.

1981

Зима-пролет – екскурзия в Гърция. Нощувахме в Солун, после от Атина се качихме на кораб за Крит. Как сме спали, не ми е ясно. Четох стихове от Алкей в Делфийския театър, направих и лекцийка за спортните игри на стадиона.
Някои учители организираха ученическа научна конференция по старобългарска литература – показваха ни по телевизията, голяма реклама. Прочетох „Евангелието със забележки” на Толстой (старо издание, случайно попаднало в къщи) и се изумих. Така научих за Христос – от еретическа книга. Какво нещо е промисълът! Говорих пред съучениците си като християнин. И казах на един, с който си говорехме често: “Вярвам в Бога”.
Имахме някакъв избираем предмет, наречен математическа лингвистика – и ни заведоха в една сграда на “Стамболийски”, недалеч от “Опълченска”, за да видим компютри.
1981, лято – четох си учебника по старогръцки за 11-ти клас и преведох всичко предварително. Изучих си го. Пропуснах една археологическа бригада, защото бях на комсомолски лагер в Русе през юли. Щяха да ме правят комсомолец, но нищо не излезе. И днес съм така – не ставам за активист и партиец. Сприятелих се с две момчета – от Лом и Добрич (казваше се “Толбухин”), после си писахме писма – и не само с тях. Там чух за смъртта на Людмила Живкова – било е на 21-ви юли.
1981, есен-зима – 11-ти клас. Беше въведен “профил по санскрит”. Водеше го един индиец на име Рама Кришна (звучи като псевдоним) Каушик. Присъствах няколко пъти, нищо не разбрах и се отказах. Имахме нова история с Р. Донков и Р. Генов. В програмата вече нямаше математика и природни науки. Избраха ме за член на Уч-ком-а, както и беше редно – нали за това бях на школа. Започнах да си уча италиански. Появиха се нови учители по езиците, които после останаха и досега преподават – Л. Йорданова, А. Кънева, Л. Домарадска.

1982

Зима-пролет – дойдоха ни гости от една класическа гимназия от Рим. Разведохме ги из България през Търново и Пловдив до морето. Беше интересно, аз почти научих италиански.
1982, лято – на бригада на “Яйлата”. Имаше световно по футбол, гледахме го много разпалено. Сприятелих се с едно момиче, съученичка, впоследствие родителите ни едва не ни ожениха. Излишно е да се говори. Отидохме на екскурзия в Италия, но не целия випуск, а някои – избрани по малко особени критерии. Сега не бих отишъл, но тогава не мислех така, а смятах, че “заслужавам”. Пътувахме с влак през Триест до Венеция (разгледахме я за няколко часа) и после до Рим, където прекарахме една-две седмици, не помня точно колко. Бяхме във Флоренция и Помпей.
1982, есен-зима – 12-ти клас. По история ни преподаваше Е. Дроснева. Заех се да уча френски и испански наведнъж. Вървеше ми, четях си книги.

1983

Зима-пролет – взимах „уроци” за кандидатстването по литература и гръцки, но доста мързеливо. Не мислех, че е възможно да не вляза.
Ходих веднъж даже на “консултация” при Богданов. Попрочетохме малко “Федон”, той каза: “А, значи Вие няма да забравите гръцкия в казармата”. Бях много радостен от това.
С моята приятелка нещата вървяха благополучно, а родителите ни съвсем се сприятелиха. Смешно. Нещата започнаха да пропадат от март, но никой освен мен не знаеше за това.

*

През март видях на спирката на тролея едно момиче, с което дотогава си говорехме по малко – и й подарих цъфнало клонче. Тя се казваше ЕлК. След много години, когато разказах за това на дъщеря си, тя поклати глава в смисъл: “тате, не са ти ясни някои неща”.

Започнах да уча английски – по обичайния начин: прочитам един учебник и след това започвам направо да чета книги.
Абитуриентският бал мина според предвижданията и почти без неприятности. Връчиха ни и дипломите (като че ли беше в Аулата на СУ). Имах 5.42 – абсурд и срам в един клас, където половината са пълни отличници. Г-жа директорката, като не намери как иначе да ме похвали, ме препоръча на аудиторията като “личност”.
Обади ми се по телефона един човек, с когото се видях в центъра. Поясни ми, че е „офицер от ДС”, макар по телефона да беше казал нещо по-различно. Каза, че службите работят “”за България” и ме попита дали съм съгласен да им помагам. Казах, че съм съгласен. Но последствия от това нямаше никакви. Може би са ме сметнали за неподходящ.
Явих се на изпити по литература – общия за страната, и по латински/гръцки. Съответно – 4.50 и 5.25. Съвсем прилични оценки, но не влязох, местата за неотслужили бяха само две. Обаче един от класираните беше освободен от военна служба и така се оказах приет.

1983, лято – разходки из парка с ЕлК. Любов. Бях глупав, нищо не можех да оценя. Сега като си помисля за тези неща, понякога ми текат сълзи. А тогава – нищо.

1983, есен-зима – трябваше да произнеса реч пред новия випуск на гимназията, но нищо не произнесох, смутих се и си излязох. Беше смешно – и още повече затова, че една близка моя учителка ме беше посъветвала към края на речта си да я похваля.

Предстоеше военната служба и ме разпределиха в НШЗО. В Плевен ми съобщиха, че ще ставам мото-стрелковак. Значи – в най-твърдия и мъжествен род войска. Сигурно съм се надявал да бъде нещо, свързано със занимания на по-закрито. Но си казах – щом е там, там. Но родителите ми узнаха за това (нали пишех писма) и принудиха чичо ми (генерал от танковите войски) да ми издейства друго. И така се оказах на място, където почти не се стреляше и не се излизаше на открито.
По-добре да няма такива намеси. Независимо какво ще излезе, намерението е погрешно.
Писах много писма, а и получавах. ЕлК ме посети (макар и недоволна, че не й обърнах внимание преди да замина, и че въобще изглеждах хладен). Дойде клетвата и ми дойдоха вече официално гости – роднините + ясно коя.

Сприятелихме се с Б. Той беше от Стара Загора, от ФЕГ. Щеше да учи физика. Не можех да разбера какво имаше в него. Сега мисля, че разбирам – нарича се святост.
За хората и подробностите на службата не е нужно много да се говори. Очевидно не съм харесвал часовете по строева подготовка. По физическа, напротив – много ги харесвах. По останалите неща – лесно; то си е училище.
В едно отношение отново се проявих като ненормален. Става се в 6 часа, но аз поръчвах да ме будят в 4, за да чета книжки на латински и старогръцки – “да не забравям”. Имал съм и други пристъпи на лудост от този вид, ще ги разкажа по-нататък. Командирът на взвода ми се подиграваше. Старшината на ротата не можеше да ме понася, ругаеше ме с всякакви думи, оскърбяваше ме пред строя по разни начини и ме наказваше според правомощията си – с наряди. Всичко това ми беше напълно безразлично. Не разбирах защо е добре да се служи в армията.
Въобще много от важните неща в живота си не ги разбирах и нищо сериозно не знаех.

1984

Зима-пролет – извърших една позорна и отвратителна постъпка, дължаща се на мързел, неуважение към човека, и, накратко, липса на всякаква представа за нравственост. Командирите ми счетоха за ненужно да се занимават с това, пък и не си струваше. Вместо наказание получих тридневен отпуск около 1 май и бях в София.

1984, лято – с взвода прекарахме известно време в Стара Загора на лагер. Нямаше нищо трудно, настаниха ни в градската казарма, условията бяха леки.

Имаше едно нещо, наречено МГК (масова гимнастическа композиция). Беше скучно, ненужно и загубихме много време през годината заради него. Но на самото представление (сигурно е било на Националния стадион) не участвах. Хрумна ми, че съм твърде късоглед, за да служа повече, и казах на батальонния лекар, че очите ме болят и не виждам. Всъщност, виждах си. Но ме настаниха във Военна болница, в офталмологията, “за изследвания”. Всъщност мястото ми беше по-скоро при психиатъра, отколкото при офталмолога. А най-добре – обратно в армията. Така и стана. Прегледаха ме и установиха, че нищо ми няма и ми дадоха 20 дни отпуск. И психиатърът би направил същото.
Там се запознах с един ранен никарагуанец, и си говорихме на испански. Тоест – предложих му да ме учи да говоря.
Като се върнах се във взвода, всички се изненадаха. Не са ме очаквали.

После имаше изпити – особено по физическа не беше лесно. Взех ги, съвсем прилично. Станах старшина-школник. В школата имаше към 3 000 души, от тях около 10 станаха направо младши-лейтенанти – за отличен успех. Бяхме в школата до края на август, а през септември имаше към 3 седмици отпуск – т. нар. “полагаем”.

1984, есен-зима – бях разпределен в Хасково. Казармата беше в града, недалеч от центъра. Приятелят ми Б. също беше там – съвпадение, защото всеки от нас би могъл да бъде поне на още десет места. Баба ми Иванка почина, отидох в Казанлък за погребението (последните години тя живееше там, при единия ми чичо).

1985

Зима-пролет – Б. се разболя по време на едно учение, като че ли от пневмония. Като се видяхме, каза (с други думи): “за малко да умра”.
Живеехме си щастливо. Всеки имаше “канцелария” – нали бяхме към командния състав, щяхме да ставаме офицери. Четяхме книги, говорехме за всичко. Понякога излизахме из града и той ме съветваше да пия бира – дотогава аз не пиех нищо, нито бира даже. Но покрай него започнах.
Хрумна ми да изуча математиката, която бях пропуснал в гимназията – и реших доста задачи. Той ме напътстваше и веднъж ме похвали – “вече ставаш за МЕИ”. Освен това му додявах да ме учи на карате – той беше учил към две години в Стара Загора. Но на него не му се занимаваше, службата му беше по-тежка от моята. Пък и аз не ставах много за това.

ЕлК ме посети веднъж-два пъти. Но беше неудобно – Хасково е далеч, а освен това я притесняваха тук-там. Очевидно. 17-годишно момиче, пътува си по влаковете само, миловидно и красиво. Но и аз успявах понякога да ходя до София в почивните дни.
Направих ЧП (чрезвичайно произшествие) с пистолет. Както го получавах от дежурния и го проверявах за патрон в цевта, стрелях. Но все пак го изстрелях в земята – бяха ни научили, че при проверка пистолетът се насочва надолу. Хората наоколо залегнаха. После, по методически съображения, ми дадоха автомат (като че ли не мога да се застрелям и с него :). Но така трябва.
И други дребни произшествия, по-скоро смешни, но не им е мястото тук.
Някои старшини-школници станаха партийни членове (всъщност тези, които бяха ”политики” – помощници на ЗКПЧ-тата). Ако трябва да обясня всяко съкращение, няма да е разказ. Пишех и получавах писма от много съученици и съ-взводници от Плевен – разказвахме си кой къде е и как е службата.

1985, лято – пак имаше полагаема (по една годишно). ЕлК ме заведе на Пирин. След нея никой не ме е водил по планини (Витоша е друго); пък и аз не съм водил никого.

1985, есен-зима – уволниха ни около 5-ти октомври. Започна учебната година в СУ, бях в класическа филология – както си исках. Пак щастливо време. Бяхме немалък курс, 12 души, от тях само седем жени.
Брат ми се ожени и заживя в Пловдив – присъствах в квартирата им, на отпразнуването.

Казаха ми да съм идел при зам.-декана на ФКНФ. Студент от няколко седмици и го вика зам.-деканът? Отидохме с един състудент, с който се знаехме от гимназията, бяхме съученици. Попита ни дали сме съгласни да учим в Атинския университет (на държавни разноски). Казахме, че сме съгласни.
Срещахме се с Б. непрекъснато – той идваше у нас, аз в квартирата му. Преди това ми беше хрумнало да го настаня в квартирата на един приятел, който отсъстваше. Понякога се захващам с разни комбинации, за да събирам приятелите си на едно място. И се е случвало да прекалявам. С тази квартира нищо не излезе.

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.