Архив на категория: биографии

Петко Венедиков. „Спомени“

“Спомените” на Петко Венедиков, доколкото може да се съди по текста[1], са писани през първите години след края на еднопартийната система. Така че те са късно произведение, авторът им е преминал 85-тата си година. Че са писани, а не диктувани, личи от много места в текста, където се казва “сега, когато пиша това”. Текстът не е написан отведнъж, а за няколко години, както се разбира от датировките – колко години са минали “от” някое събитие или “от” възстановяването на многопартийността. Той е очевидно недовършен – последните събития, за които се говори, са от края на 60-те, спира се неочаквано и няма заключение. Ако беше имал възможност, Венедиков вероятно би довел изложението си до 90-те. Впрочем в текста често се споменава за събития, случили се към края и след края на комунистическото управление, както е естествено, когато човек би желал да каже нещо за известните му последствия от някои събития, или да спомене какво е сегашното му виждане по обсъждания въпрос.

***

В началото на книгата Венедиков съобщава подробно какво му е известно за историята на рода му, като започва най-напред от бащиния си род, който идва от Пиринска Македония, от с. Баня, Разложко. Също като брат си Иван той смята, че фамилното им име идва не от Бенедикт (или Венедикт), както мислели някои езиковеди, а от една форма на името на град Венеция, тъй като прадядо му някога е имал търговски контакти с Венеция.

Неговият внук, бащата на Петко – Йордан – е известна личност. Бил е кавалерийски офицер, участвал е в Балканската и Световната война и е бил произведен генерал преди Втората световна; а същевременно е бил журналист и редактор във военни периодични издания и автор на няколко исторически изследвания за войните на България след Освобождението.

Но, ако се съди по отделеното място и внимание в текста, измежду всичките роднини най-голямо влияние върху Венедиков е имал вуйчо му Никола от битолския род Генадиеви. Никола Генадиев е бил министър в няколко правителства, стамболовист и, макар русофоб, явен противник на участието на България във войната на страната на Централните сили. Благодарение на една интрига на политическите си противници, Генадиев е бил съден (за износ на хранителни продукти за Франция) и прекарал две години в затвора. Бил убит неочаквано през 1924 г. (недалеч оттук  – на ул. “Кракра”, близо до дома си).

Венедиков е бил много близък с вуйчо си, чийто авторитет в семейството е бил голям. “Майка ми боготвореше вуйчо Никола”, казва той. Като гимназист той се е отбивал при Генадиев твърде често и без предупреждение. “Можех да вляза и веднага да седна на масата за обяд, ако имаше свободно място”. Домът на Генадиев е бил посещаван непрестанно от негови съпартийци и изобщо хора, свързани с политиката и са се водели разговори, каквито Венедиков, разбира се, е имал възможност за слуша и от родителите си още от най-ранно детство. Сред гостите е имало хора с тежест в културния живот като Симеон Радев, с който обаче Генадиеви се разделят след споровете около участието във войната. Другите вуйчовци на Венедиков също са били известни хора – това са Павел Генадиев, предприемач и издател на сп. “Художник”, Михаил Генадиев, председател на Сметната палата, и по-възрастният Харитон Генадиев, журналист и преводач на класически френски романи. И все пак влиянието на Никола върху Петко изглежда да е било по-голямо от това на всички останали взети заедно. Венедиков още като ученик е мислел да учи право (“като вуйчо ми Кольо”)[1] и може би да участва в политиката, пак като него. Но убийството на Генадиев е променило някои от тези намерения. Намесили са се и родителите му, които го посъветвали незабавно да излезе от вестника, основан от Генадиев в началото на 20-те като орган на една бъдеща обединена стамболовистка партия.

Градът

Макар и видни хора, роднините на Венедиков не винаги са имали възможност да живеят нашироко – в смисъл, всяко семейство отделно.

Докато Венедиков и сестра му са били още деца, семейството им е живеело в къщата на Никола Генадиев на “Аксаков” – зад къщата на Яблански. С тях е била и баба му Василикия – майката на Генадиеви. После са живели пак с него на “Евлоги Георгиев”, недалеч от Орлов мост, а след годежа си (с Данка Халачева) той ги е поканил да заемат един етаж от новата му къща на “Сан Стефано” и „Шипка“. Този път те отказали (за да може “вуйна ми да стане господарка на къщата”) и се преместили на партера в къщата на Павел Генадиев на “Московска”, точно срещу “Света София”.[2]

Там съжителствали пак с баба им и с петимата си братовчеди (Павел Генадиев имал пет деца от Невена, племенница на Михаил Маджаров). Но несъмнено майката на Венедиков е предпочитала да имат собствен дом. Баща му взел заем и като журналист получил място за строеж в “Журналистическия квартал” на ул. “Смирненски” (тогава “Паскал Паскалев”). Това било вече отвъд “Евлоги Георгиев” и Перловската река, следователно извън града.

Венедиков казва “хората ни мислят за кореняци софиянци”. Той изглежда не смята така, но все пак дядо му Тимотей се е преместил в София още докато баща му и чичо му били малки деца.[3]  Баща му бил член на дружество, наречено “Дружество на кореняците”, съществувало до 1949. Имало и партия на кореняците-софиянци,  за която Венедиков говори скептично:

Какви особени интереси можеха да имат старите софиянци, за да съставят партия? Очевидно им беше мил споменът за стария град, с тесните му криви улички, покрити с калдъръми, с черковите на отделните еснафи и на отделните квартали, с 19-те му джамии, с кафенетата и кръчмите му. [4]

Самият Венедиков прекарва целия си 90-годишен живот в София и никога не напуска града, освен за някоя кратка почивка или конференция. По неговите спомени, дори само от времето на детството и ученичеството му, може да се направи карта на София и да се означат места с прояви на най-важни исторически събития.  Той има спомени отвсякъде – на Руски паметник (значи в края на града) е посрещал войници, завръщащи се от Македония след Първата световна война; в ресторанта на островчето на езерото “Ариана” видял Иван Вазов на чаша бира; веднъж по “Цар Освободител” срещу него и майка му се задала колата на Фердинанд, те го поздравили (макар че Венедиков не могъл да си свали навреме шапката) и Фердинанд също ги поздравил; в сградата на Първа Мъжка гимназия на “Московска”, баща му  го представил на стария (60-годишен тогава) директор Станимир Станимиров; като гимназист бил строен близо до двореца, за да посреща завърналия се от обиколка из Европа Стамболийски; и безброй други.

 Юридическият факултет 

Силно впечатление прави респекта, който Венедиков е имал към преподавателите и колегите си от Юридическия факултет и от Университета изобщо.

По това време професори и доценти можеха да се наричат само преподавателите в Университета, казва той.

“Впоследствие (преразказвам – Н. Г.) самото звание “професор” се обезцени, защото така можеха да се наричат и преподаватели от всякакви висши и полувисши учебни заведения. Но и званието “академик” не беше толкова почетно. Никъде няма да срещнете да се казва “акад. Цанков” или “акад Фаденхехт”, както би било сега, а само “проф. Цанков, проф. Фаденхехт”. Самата академия далеч нямаше такова значение, каквото се опитаха да й придадат по-късно, защото всички помнеха, че това беше просто бившето Книжовно дружество, наречено “Академия” от Иван Евстратиев Гешов през 1911, когато той беше и министър-председател, и председател на Книжовното дружество. Тогава всички членове на Дружеството станаха изведнъж академици, независимо каква дейност са имали дотогава.”

Венедиков отбелязва, че по времето, когато се е готвел за доцентския си конкурс, в състава на Факултета като редовни или хонорувани преподаватели е имало “двама бивши министър-председатели и 11 министри”. Когато професорът по гражданско право Любен Диков му предложил да се яви на конкурс за доцент по римско право, той е бил силно изненадан и радостен, макар иначе да е имал добро мнение за способностите си. Дотогава е предполагал, че с помощта на вуйчо си Михаил може да започне като чиновник в някое министерство, или като адвокат или като съдия някъде из страната. Но работата в Университета е обещавала съвсем различно бъдеще. “Изпитвах вълнение” казва той, “че след няколко месеца може би ще седя като равен във Факултетния съвет заедно с онези, които доскоро ми преподаваха и ме изпитваха и които бяха обучили поколения от адвокати и съдии”. Затова и едни от най-дългите глави в “Спомените” съдържат характеристики на юристите в Университета, понякога критични, но винаги с един уважителен тон, както когато става въпрос за бележити хора.

Разбира се, Венедиков е влязъл и в конфликти. Още в началото, само заради това, че е бил поканен и покровителстван от Диков, той вече трябвало да бъде от “тази група – на Диков-Ганев”, против която е била друга, която той нарича “групата на Фаденхехт”.  Всяка от тези групи издавала списание – “Правна мисъл“ на Фаденхехт и “Архив за юридически науки” на Диков и Ганев. Но и вътре в групите не всичко е вървяло гладко. Най-напред Венелин Ганев му поръчал да събере материал за статия за едно италианско юридическо списание, а като видял материала, му казал да напише и статията и дори да я преведе на италиански. И не след дълго му я показал отпечатана – там пишело, че автор на статията е Венелин Ганев. После пък имало спор около един доцентски конкурс, при който Ганев се противопоставил, а Венедиков защитил кандидата. Конкурсът се провел и кандидатът (Иван Апостолов) бил приет. “Ганев не беше човек да забрави такова нещо”, казва Венедиков. Не след дълго Ганев изпратил едно писмо до редакцията на “Архива”, където пишело, че ако Венедиков не бъде освободен, Ганев ще напусне колегията. Сътрудниците начело с Диков отказали и Ганев наистина напуснал списанието, заради което те трябвало да сменят името му, защото той бил сред основателите му. Затова той престанал да поздравява бившите си сътрудници от редакциятата (но не и самия Венедиков).

Някои от преподавателите в тази колегия напускат преди и след 9 септември поради пределна възраст – например Стефан Баламезов, за когото Венедиков казва, че вярвал, че комунистите ще възстановят конституционния ред в държавата, унищожен от звенарите след май 1934 и невъзстановен от царя. Но други очаквали друго – като Диков, който по времето евакуацията, когато провеждал изпити в Ямбол (през август 1944), казал на Венедиков: “На тези, които идват, няма да им трябва право”.

За класическото образование

Венедиков се записва в класическия отдел на Първа мъжка гимназия, защото, както казвал баща му, “класическото образование е за предпочитане”. Тогава паралелките били две, но след като част от учениците отпаднали, се слели в една. По това време сградата на “Московска” била дадена на Медицинския факултет и учениците трябвало да учат в различни сгради в района на север от „Московска“.

Венедиков няма много спомени от ученичеството си там – или по-скоро, разказва спомените си по други поводи, а не във връзка със самото училище. Той не е имал много приятели, но си спомня някои от тях – албанеца Тома Люараси, Владимир Топенчаров, който още тогава бил “твърд комунист” и Адолф Хаимов, който бил от богато еврейско семейство. “Направи ми впечатление”, казва Венедиков, “че в класическия отдел имаше много евреи – може би половината бяха евреи.  Той не коментира преподаването там, както прави брат му Иван в своите спомени, но сигурно е бил добър ученик и наученото му е помогнало да бъде поканен именно за преподавател по римско право. Спомня си, че когато направил един реферат за източноправославното брачно право при Стефан Бобчев, Бобчев бил възхитен от добрия му гръцки. “При кого сте учил гръцки, господин Венедиков?” – попитал го той. “При “Перикли Чилев”, казал Венедиков. “О да,” казал Бобчев, “прекрасен елинист”. И оттогава имал най-положително отношение към него и му писал отличен без да го изпитва.

В майчиния род на Венедиков гръцкият е бил употребяван в известна степен дори повече от български. Прадядо му поп Георги, ръкоположен за Дебърски митрополит на Патриаршията под името Генадий, естествено служел на гръцки. Впоследствие обаче минал към Екзархията и станал, макар и за кратко, митрополит на Велес. Според Венедиков, който като че ли взима някои от сведенията си за тези събития от енциклопедията на Касъров от 1899, Генадий започнал да служи на славянски под натиска на сина си Иван, дядото на Петко, който бил завършил в Атина и се върнал от там като убеден български патриот. И все пак бабата на Петко Василикия, жената на Иван Генадиев, до края на живота си четяла молитвите и службите на гръцки, даже тефтера с разходите си водела на гръцки, а на български четяла само вестници. Но впоследствие никой в семействата  на децата им не е знаел гръцки, и внуците им като Петко и Иван са го учили отново – този пък като старогръцки – едва в гимназията; а новогръцки не са знаели.

От времето на доцентския си конкурс Венедиков е запомнил съвета на проф. Любен Диков – работете с римското право, но не забравяйте гражданското – защото то е живото право. И наистина, казва Венедиков, винаги, когато имаше възможност, той ми даваше да водя и лекции по гражданско право. В този спомен се усеща отношението на Венедиков към класическото образование и знанието за античността. Той никога не е имал интерес към чисто академичните предмети, макар да ги е уважавал и да е знаел, че без тях няма наука. И все пак, за разлика от по-младия си брат Иван, той никога не е мислел за занимания с древна история. Историята го интересува преди всичко като събития свързани със семейството и с народа му, и като възможност да се разберат съвременниците – и не просто като частни лица, а още повече в политическия и обществения им живот.  Ето защо, като изключим хабилитационната му работа,  той не пише големи трудове по римско право. Това, което е останало, са записките, приготвени от него за упражненията през 1929 г., когато е бил още доброволен асистент на руския емигрант проф. Базанов. Работата, с която се гордее много повече, е “Система на българското вещно право”, която той нарича “Учебника ми по вещно право” и за която казва, че е имала голям успех и три издания, включително и през 1947.

*

Текстът е от 2012.

В: „Александрия II“. Част четвърта, „България и българската интелигенция“. IX, „Петко Венедиков“

[1] Петко Венедиков. Спомени. “Петко Венедиков”, 2003

[1] с. 200

[2] От това жилище са първите спомени на Иван Венедиков.

[3] “Той”, казва Венедиков, “не обичаше русите още тогава” – чичо ми го е чувал да казва: “Те ни освободиха от турците, но кой ще ни освободи от тях?”.

[4] с. 15

за Богдан Богданов

На 5 август, на 75-годишна възраст почина проф. Богдан Богданов.

В продължение на 40 години той преподаваше старогръцки език, увод в класическата филология, литература и култура в Софийския университет. В началото на 1990-те взе участие в създаването на Нов Български Университет и беше негов ръководител до смъртта си.

Направеното от Богдан Богданов в областта на класическите изследвания е много и не е лесно да бъдат изброени дори само по-големите му преводи на старогръцки автори и книгите, които написа. Аз ще се опитам да спомена онези, които ми изглеждат най-представителни за неговите занимания.

Той превеждаше само проза. Първият му по-известен превод е на Теофрастовите „Характери“ (1968). После преведе някои романи („Дафнис и Хлоя“ (1975), „Животът на Александър Македонски“ (1975)) и произведения, чийто жанр не е далеч от романния (някои биографии от Плутарх (1969), „Истинска история“ на Лукиан (1975)).
От края на 1970-те той се насочи към философията, интересувайки се сякаш в еднаква степен от Платон („Диалози“ 1979-1982) и късните стоици (Марк Аврелий (1986) и Епиктет (2016)).

В книгите си той се стремеше да представи гръцката античност като „вид култура“; така че заниманията му с нея, както стана ясно през десетилетията, бяха по-скоро повод и материал за неговата обща философия на културата, образованието и мисленето.
По-ранните му книги бяха историко-литературни („Омировият епос“ (1976), „Литературата на елинизма“ (1979), „Романът – античен и съвременен“ (1986)).
Следващите представяха общия му възглед за гръцката култура и литература. Понякога това ставаше под формата на единно изложение ( „История на старогръцката култура“ (1989), но по-често чрез размисли върху отделни теми или наследството на отделни автори („Мит и литература“ (1985), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991), „Старогръцката литература“ (1992), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012)).
Изработвайки своя метод за осмисляне на културата (човешкия свят) той не се въздържа да обсъжда въпроси на историята, идеологията и образованието на съвременността ( „Промяната в живота и текста“ (1998), „Европа – разбирана и правена“ (2001), „Отделно и заедно“ (2005), „Университетът – особен свят на свобода“ (2006)).

Преводаческото, изследователско, есеистично и философско наследство на Богдан Богданов е огромно. За да бъде прочетено и премислено от един човек са необходими десетилетия. Духът на неговото философстване е определен и съответстващ на делата му като преподавател, общественик и личност. Не всеки от нас, античниците и хуманитарите, ще пожелае да върви по пътя му. Но всеки ще основава изследванията и размислите си върху част от онова, което той направи.

*

http://glasove.com/categories/intervyuta/news/za-bogdan-bogdanov

Огнян Радев (1955-2015)

На 60-годишна възраст почина преподавателят по старогръцки език и античност Огнян Радев.

Той беше от първото поколение учители в НГДЕК, които започнаха работата си там в края на 70-те и началото на 80-те години; и бяха малко по-възрастни от своите ученици. При преподаването на литература или философия това често е недостатък, но при езиците – не, защото те, до една степен на владеене, са като точните науки и изкуствата – или умееш, или не умееш.

Радев беше завършил специалност „Класическа филология“ в СУ, където беше учил при специалисти и познавачи на науките за античността. Там професори бяха Георги Михайлов и Александър Ничев, а асистенти – Анна Николова и Богдан Богданов. Това беше школата и Радев направи всичко, за да създаде уважение и възторг от нея.

Той водеше заниманията по старогръцки език и антична (гръцка и римска) култура, които започваха в 9-ти клас. Курсът по култура беше едногодишен, а по старогръцки – 4-годишен, с 8 часа седмично в началото. Това беше достатъчно, за да се изучат основите на езика и да се достигне до способност да се четат книги на него.
Резултатът беше, че от гимназията излизаха хора, които нямаха техническа трудност да се заемат с коя да е филологическа, историческа и хуманитарна наука; защото знаенето на старогръцки като чужд език е в основата на тези занимания от времето на римското завоевание на гръко-македонските държави; и никога не е преставало да бъде.

Огнян Радев преподаваше езика както трябва да се прави това. Той изпитваше учениците на преподадените от самото начало думи (според тетрадка-речник, задължителна), четеше с тях наскоро изучените текстове, за да знае точно и във всеки момент кой и как е учил, и кой и какви способности има за тази дейност. Даваше контролни, които проверяваше навреме, подробно и най-голям интерес. Заедно с другите колеги по гръцки и латински организираше олимпиадите (от 1980-та нататък).
Когато учениците му стигнеха до 12-клас и се готвеха да кандидатстват в специалността, той правеше безплатни семинари у дома си (в квартирата си на „Черковна“), и то такива, че те да нямат нужда от друга подготовка. Ако искаха да вземат някоя от книгите, които виждаха у дома му, той им ги даваше. А тогава те бяха редки и ценни.
След като завършеха и станеха студенти, той ги приемаше като гости, интересуваше се как вървят нещата в университета им и коментираше всичко, отнасящо се до науката и образованието. Беше им приятел и знаеше къде са границите в това общуване, така че то да се запази, а не да пропадне.
Аз станах студент, а по-късно и преподавател по античност; и ако съм имал учител по тези науки, това е бил той.

Той се интересуваше от театър и кино и поради това създаде театър на гимназията, който поставяше антични драми. Целта му не беше да стане популярен с това, а да прави изкуство заедно с други хора.

Когато гимназията посещаваше античните паметници в Гърция, той предварително разпределяше на учениците задачи – кой на кое място за какво да говори пред останалите. Тези задачи бяха подобни на курсови работи и университетски упражнения; учениците четяха, готвеха се за тях. Поради това те се чувстваха не като екскурзианти, а като историци на местата, през които минават. Това придаваше на пътуванията не развлекателно-консуматорски, а изследователски и философски дух. Това беше голямо постижение.

Като заместник-директор Радев имаше цялостна грижа за учебния процес; доколкото гимназията беше класическа, той беше нейният ръководител. Така той се оказа в центъра на класическото образование в страната ни, което значи – в центъра на науките за човека. Хора с такава позиция са малко, а последствията от дейността им са големи. За 35 години той стана учител на две поколения учени и словотворци – каквито и да са били и да бъдат техните дела, той е участвал в образованието им.

Тъй като НГДЕК даваше на учениците си знания, без които историческа наука в нашия свят няма и които те не можеха да придобият другаде на родния си език.

Ето така Огнян Радев стана участник в най-важните дела от живота на страната ни. Той е един от строителите на съвременна България.

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател (инициатор) или водач на движението.

Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от имената на патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I.
То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.

В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка.

След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).

После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени (чрез, примерно, Г. Кръстович) от общността на „екзархистите“.

Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.

Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички; и поради това е естествено всички да сътрудничат.

Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат, е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От кончината на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.

Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

пак от нея

Eто един биографично-автобиографичен разказ като отговор на някои въпроси.

С Николай се запознахме на 22 юни 1991 г. в хотел „Ахилион” на бул. „Агиу Константину” в Атина – първият ден на моето първо пътуване до Гърция. Бяхме представени един на друг от Петя Янева, но после се срещнахме отново чак на 22 февруари 1993 г., когато той трябваше да ме изпита в Министерството на образованието, науката и технологиите (МОНТ), до каква степен владея новогръцки, за да замина на едногодишна специализация в Атинския университет.

Изпитът трябваше да удостовери дали мога да ползвам езика, защото за мен основен работен език щеше да бъде английският. Справих се, защото той ми даде да преведа една страница от „За душата” на Аристотел, при това началната, и една страница от „Протагор” на Платон. Но изданията бяха билингва – със старогръцкия оригинал и новогръцкия превод, така че вързах едно 4.50, което ми беше достатъчно.

Николай току-що се беше върнал окончателно в България след няколко години следване в Атина. В Атинския университет той е следвал и е завършил специалността глосология, сиреч езикознание. През пролетта на 1993 г. той преподаваше на хонорар новогръцки език в Университета и НГДЕК, но също така и староеврейски в “Центъра по древни езици” към СУ. Започнах да посещавам някои от часовете му по новогръцки в Новогръцка филология, за да понапредна с оглед на предстоящото ми заминаване през есента.

И така, през тази пролет ние се сприятелихме. За есента и по-нататък пред него имаше няколко различни предложения за професионално развитие и работа.

Но, както всички знаем, животът е това, което ни се случва, докато правим планове. Докато Николай се двоумеше дали да се посвети на староеврейския език и на преподаване на Свещеното писание на Стария Завет в Богословския факултет, или да стегне куфари за двегодишен престой в Техеран, където да учи фарси, изневиделица се разбра: преподавателското място по старогръцка литература отново се овакантява. Д-р Донка Марковска, която преподаваше две учебни години в края на 80-те, беше решила да замине със семейството си в чужбина, а колегата Росен Сиромахов, с когото станахме едновременно асистенти през май на 1990 г., три години по-късно беше решил: изоставя светския живот и академичната работа, за да се посвети на старостилната православна общност в София като приеме ръкоположение като Триадицки епископ Фотий.

И така, на 5 октомври 1993 г. Николай се яви на конкурса по старогръцка литература като единствен кандидат, владеещ гръцки и латински, и го спечели, а аз няколко дни по-рано бях разбрала, че вече съм бременна. Поради това решихме, че все пак ще замина, ще използвам два или три месеца от специализацията в Атинския университет, за да поработя в библиотеките там по темата за телеологизма на Аристотел, а през декември ще се върна в София, за да прекарам по-тежките и критични месеци на бременността в спокойствие с любимия у дома.

Венчахме се на 12 февруари 1994 г. в старинната църква „Св. Николай Чудотворец” в София, а след това на няколко пъти празнувахме и черпихме роднини, колеги и приятели. Една от тези почерпки беше в Гълъбарника и наред с всичко останало за ядене и пиене, за нея имаше няколколитрова бутилка с Absolut – като бутилката беше с малко кранче…

Леда се роди на 3 юни 1994 г.

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_11.html

Дим и аз в Кавала 2

от Димка

на 5 години

на 16 години, като ученик в НГДЕК
венчавката на 12 февруари 1994 г. в „Св. Николай Чудотворец“
на Бъдни вечер, 1999 г. с Теди, снимани сме от Ледето
съгласни сме за училищна екскурзия
натрупа познание, но и тъга
първо пише наум
с Ледето на Черно море, 2004 г.
с мен на Самос,  август 2004 г.
                               с Теди на Тасос, юли 2006 г.

пътуващият археолог заминава

в Солун, септември 2009 г.
                                                              на Витоша миналата зима
във Велинград, февруари 2010 г.
                                       всички заедно на почивка, Порто Куфо, 2008 г.
                                 с Ледето като абитуриентка, 24 май 2013 г.
на почивка
с най-малкия читател у дома
на кръщене на дъщеря на приятели

с Теди и с мен на Аязмото в Стара Загора, 1999 г.

                                               с Теди, десет години по-късно, Порто Куфо, 2010 г.

                                                                       с Ледето, 3 юли 2011 г.

                                                            с Теди, юли 2011 г.
началото на лятната ваканция, Тасос 2011 г.
                                                   от Керкира към Паксос и Антипаксос, юли 2012 г.
                                                     в Керкира, юли 2012 г.
                         в Бари, на път към Сиракуза, юни, 2003 г.

                                              на островчето на Свети Гай – Паксос, 2012 г.

                                                  в Колегиум Будапещ, 2010 г.
                    в Аристотеловия парк в Стагира
в Стагира, септември 2009 г.
                         на острова на Аполон, Делос, август 2013 г.
                         в археологическия парк на Самотраки, юли 2013 г.
в Кавала, на път за Лесбос, август 2012 г.
                                                          в музея на Тасос, юли 2011 г.
                          на Керкира, в двореца на хълма, юли 2012 г.
                     на Закинт, преди да отплаваме към Кефалония, септември 2011 г.
                                 от Митилене към Айвалък и Пергамон, 2012 г.
                              около морезерото Гера на Лесбос, август 2012 г.
                                с корабче покрай Атон, 2009 г.
исторически романи и чете, и пише
                               на шествието по случай 120-годишнина на нашия Университет
                                            в крепостта на Митилене на Лесбос, 2012
                                                          пред Серапейона в Пергамон, днес Бергама, 2012
                                     под вековен платан в Пломари на остров Лесбос, 2012
                                  горе в Гълъбарника – снимка на Боил Мусев
                                                            преподаване – снимка на Боил Мусев
заключителна миниконференция в края на курса „Интелектуалците през античността“, юни 2013 г. – снимка на Боил Мусев
                         както обикновено на работа – снимка на Боил Мусев

Честит 50-ти рожден ден, Николай!
На многая и благая лета!
Благословението Господне и Неговата милост да бъдат над теб!

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_9.html