Архив на категория: за Писанието и Отците

Финикия и Персия

- Сега се сещам за финикийците. За тях нищо не казахте.
– Вярно, а трябва да се каже. Те също стават известни по онова време, след 1200-та. Соломон, който живее през X в. е бил във връзка с тях, това се казва покрай неговия строеж на Храма. Възможно е те да са били същите „филистимци“, срещу които въстанал Самсон. Те основават Картаген към 900-та г. и през следващите векове са най-голямата морска сила в Средиземноморието, може би чак до римо-картагенските войни. Това е езически народ, почитали са Дагон и Астарта, както се казва в Библията. Омир ги представя като разбойници и измамници, които обикалят островите и бреговете на континентите, и често отвличат хора и ги продават в робство. Херодот обаче отбелязва, че те са пренесли писмеността сред гърците. Преди тях силните цивилизации са били речни, а те са първата морска. Занимават се с търговия и покрай това с пиратство; използват пари, и чрез тях натрупват големи богатства – а не от данъци, както се прави в Египет и при сухопътните цивилизации. Били са опитни и във военното дело, както се вижда от съпротивата им срещу Александър: защото най-голямата трудност, която той е срещнал във войните си, е била да превземе Тир. Те дават първият пример за такъв вид цивилизация, търговска и транспортна. Той е последван от атиняните, а в по-нови времена – от венецианците, холандците и британците.
– И кога идва краят на тези епоха?
– Първо да видим как вървят епохите, за които става дума. Най-напред беше сътворението и животът след грехопадението до потопа. После имаме следпотопното време, в което се явяват първите държави – това са речните цивилизации – и се стига до първите успехи на изкуствата и науките. Всичко това все още става в Азия и Африка – ако Египет е част от Африка. Тази втора епоха свършва с големите сътресения в средата на II хилядолетие, и тя е изцяло езическа, ако не смятаме това, че Бог се открива на Авраам и първите му потомци. Третата е кратка, тя завършва към 1200-та, с въздигането на Божия народ и с катастрофата или упадъка на няколко езически държави. Сред тях трябва да поставим и хетската от Мала Азия, за която забравих да кажа. И сега говорим за четвъртата, която продължава до края на VIII в. В нея се случват някои размествания.
– Какви?
– Първо, задълбочава се упадъкът на речните цивилизации – Месопотамия и Египет. В Двуречието господстват асирийците, но и на тях не им остава много, те ще изчезнат през следващия период; а почти веднага след това и вавилонците. Същевременно се издига първата морска цивилизация – тази на финикийците. Второто е, че се поставя основата на европейската цивилизация, на която предстои голямо бъдеще – защото тя ще приюти истинната религия, след разпръсването на евреите. Най-напред, от север слизат дорийците – те трябва да са били гърци. Скитат известно време из полуострова, както казва Херодот, и накрая се установяват в Пелопонес. От друга страна, трите гръцки етноса – това са йонийците, еолийците и дорийците – колонизират бреговете на Егейско и Йонийско море, тоест прехвърлят се на изток в Мала Азия и на запад към Италия и Сицилия. Така се създават условия за втората морска цивилизация, която вече е европейска. А в Италия се основава Рим – в средата на VIII в., когато е времето на Омир и първите Олимпийски игри. И като гледаме тези движения на етносите и народите, виждаме в тях Божия промисъл. Гърците са във възход, защото след време на техния език ще се разпространява Писанието, а и голяма част от Преданието, значи словата на Отците на Църквата. А от друга страна, възходът на Рим ще послужи за създаването на държава, която ще закриля Църквата, макар и при много сътресения, чак до средата на XV в., когато ще дойде редът на Русия.
– Значи четвъртата епоха завършва с Омир на изток и Нума Помпилий на запад – каза тя. – Защото той трябва да е бил цар към 700-та година, а Омир сигурно не е живял до по-късно.
– Така е. Но като че ли достатъчно говорихме за днес. А и виното свърши.
– Да. А какво става с евреите?
– О, вярно. Ами те създават царство и уреждат богослужението, при това с голяма тържественост – както става при Соломон, който бил много богат. Храмът, който е построил, е бил сравним с най-големите по света. Но държавата се разпада още при синовете му и после никога не се обединява: асирийците унищожават южното царство, което се е наричало Израил, към 720 г. – значи точно по Омирово и Ромулово време. И така богослужението оцелява само в Иерусалим, като по този начин може би е избегнато разделение и на богословска основа, защото то се случва лесно, когато центровете станат два и повече. Тогава се явяват някои големи пророци, един от които е самият Давид; а после Илия, Елисей и Исаия. И за Соломон се приема, че е автор на някои от книгите на Стария завет. Оттук нататък на евреите им предстоят много беди, но голяма част от мисията им вече е изпълнена.
– Трябва да вървя – каза тя. – А утре?

– Така че имаме пета епоха, това е задвижването на европейската история, класическата античност. Трябва да се забележи обаче, че големите събития се случват в Азия, а тези в Европа са като последствие от тях. И главното е сриването на асирийците в края на VII в., когато те губят войната срещу мидийците и вавилонците. Тогава победителите си разпределят Азия – тази част, която асирийците са владели. Вавилон получава южното Двуречие и впоследствие побеждава евреите и разрушава Иерусалим, включително и Храма.
– При Наву-ходоносор – произнесе тя.
– Точно. А мидийците придобиват севера и държавата им включва половината Мала Азия на запад и персийските земи на изток. Но това, че са поробили персите, ще стане причина за унищожението им.
– Човек не бива да напада всекиго.
– И аз така мисля. Нещастията за големите държави често идват от това, че са нападнали някого, когото са подценили. Понякога една малка и незабележима държава или етнос може да унищожи много по-голяма и богата.
– И как това засяга Европа?
– Ами ето. Мидийците, като държава-победител, се разпростират на запад и влизат в съприкосновение с Лидия – когато там цар е бил бащата на Крез. Започва война, но тя е прекратена: Херодот казва, че било заради слънчевото затъмнение в началото на VI в., което командващите сметнали за знамение. Тогава сключили мир и го подсигурили с династичен брак – синът на мидийския цар се оженил за дъщерята на лидийския. От този брак се родила Мандана, майката на Кир. После следват нещата, които се разказват за Кир, и в крайна сметка персите въстанали, победили Астиаг и придобили мидийското царство. После Кир побеждава и Крез, и така Персия стига до Егейско море. И в един момент гърците въстанали – това е йонийското въстание от края на VI в. Атина се намесила и се стигнало до гръко-персийските войни, които започнали като наказателна акция срещу атиняните. Това е походът на Датис и Артафрен, който пропаднал поради загубата им при Маратон.
– Значи отиваме към унищожението на Персия – каза тя.
– Именно. Но дотогава има време. От друга страна, Кир напада и Вавилон, и го побеждава към 540-та, което евреите смятат за свое освобождение. И в Стария завет пише за Кир, в Девтеро-Исаия. Те постепенно се завръщат и построяват втория Храм – това става при Дарий, след 520 г.
– Втори и последен – каза тя.
– Да. Засега. Персия се разпростира страшно надалеч, чак до Индия и централна Азия – там, където сега са Узбекистан, Туркмения, Киргизстан. Една от тези страни има обща граница дори с Китай. Така че това трябва да е била най-голямата държава в света тогава – поне най-голяма в западния свят. При Камбиз те завладяват и Египет. Така че е било въпрос на време на продължат към Европа, а йонийското въстание е било само повод.
– И как са спечелили атиняните?
– Все пак при Ксеркс срещу персийския флот са воювали обединените гръцки сили, имало е кораби от различни градове. Работата е в това, че Персия е сухопътна империя и тя никога не се е нуждаела кораби, за да направи завоеванията си. Морският бой е бил нещо ново за тях, така че е нормално да го загубят. Тук размерите на държавата нямат никакво значение, нито дори броят на корабите в битката – просто един знаят как се прави това, а други не знаят. Крез преди това се е оказал по-разумен от Ксеркс, защото се е отказал да напада гърците по море.
– А какво става в Рим по това време?
– Рим е откъснат от всичко това, защото на тях им е трябвало много време, за да се справят с околните градове и етноси. По времето на късните Египет и Асирия и на гръцката архайка те още са били в царския си период. Той се прекъсва в края на VI в., точно по същото време, когато в Атина падат Пизистратидите, а йонийските гърци започват да се бунтуват. Римляните са минали през много опасности – и вътрешни междуособици, и външни нашествия, като това на галите в началото на IV в. Градът се проявява като по-голяма сила и го забелязват извън Италия чак след Александър, през III в., когато успява да отблъсне Пир, да спечели първата война с картагенците и да завладее Сиракуза.

Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

След потопа

- Добре, да говорим – казах, малко притеснен. – Докъде бяхме стигнали?
– Египет и Месопотамия. Историята, за която трябва да има съгласие.
– Да. За Египет наистина се говори най-напред. В Библията пише, че Мицраим бил син на Хам, а „Мицраим“ на еврейски значи „Египет“. Но и Херодот говори за Египет така, сякаш това е най-старата страна, тоест първата в науките и изкуствата. И Аристотел го казва, а след това и Диодор.

Тя мълчеше и гледаше повърхността на масата, покрита със стъкло. Донесоха втората ракия. Тя взе чашката в ръка, завъртя я и я остави.

– Но Месопотамия изглежда да е също толкова стара. Там държавата не е единна, може би защото реките са две, а не една. Градовете са били независими – Ур, откъдето е Авраам, Лагаш, Вавилон. Територията между тях е била много плодородна, заради водата и каналите, които са били прокарани. Иначе би била пустиня, както и земята около Нил. Затова Херодот казва, че „Египет е създание на Нил“. Това се отнася и за месопотамските градове, които съществуват благодарение на Тигър и Ефрат.
– А в кое точно са първи?
– Явно в държавността. Не е възможно такива архитектурни чудеса да се случат там, където няма държава. А държавност значи организация на обществото, така че много хора да се заемат с едно нещо. Тукидид казва, че Троянската война е първото голямо дело, което гърците са извършили заедно; но Пелопонеската е по-голяма от нея. Иска да каже, че Атина и Спарта от негово време са били по-силни държави от тези, за които говори Омир.
– В Библията пише за Вавилонската кула, и че строежът й бил нещо лошо.
– Да, защото високите строежи са начин да се демонстрира, че човек е способен на големи постижения. А това го води към мисълта, че е равен на Бога или че е направо единственият, способен на велики дела. Тоест към атеизъм. Това е грях, подобен на първородния – човек прави или мисли нещо, което е по същество пренебрегване на Бога. Изобщо грандиозните дела имат смисъл, когато се стремят към прослава на Бога, а не на човека. Обаче не винаги е така. Пирамидите примерно са предназначени за обезсмъртяване на фараона, а той е човек.

Така че египтяните и вавилонците са имали големи успехи. С архитектурата е очевидно, но тя не се случва сама, а е възможна само заедно с други науки – с математиката да кажем. Освен това те са създали астрономията, развили са и земеделието. Сигурно са били първи и в медицината. Омир споменава в „Одисея“, че Елена се сдобила с едно много рядко и полезно лекарство точно в Египет. Един приятел, който се занимава с египтология, спомена веднъж, че най-сигурната и добре проучена хронология на древния свят е египетската. Тя била като ос, около която се нареждали всички други хронологии. Та се смята за сигурно, че Горен и Долен Египет се обединили към 3000-та пр. Хр. Големите пирамиди са строени между 2600-2500 г., а после царството съществува необезпокоявано докъм XX в. пр. Хр., когато се случват някакви сътресения и се говори за „преходен период“. И после идва „Средното царство“, което било разрушено от един чужд народ, наречен „хиксоси“. Това станало към XVII в. пр. Хр. Мисля си, че това време е като граница, защото тогава се случват и други важни неща, има промени.
– А Семирамида по това време ли е живяла? Веднъж разказвахте за нея, на една лекция.
– Семирамида е малко неясен образ. За нея пише Херодот и още повече Диодор. Тя била много умна жена, съпруга на първия цар на асирийците Нин. Управлявала и след смъртта му, и разпоредила да се построят „висящите градини“ във Вавилон. Но не знам дали има други източници освен тях. А иначе споменът за асирийците е бил много ярък. Херодот казва, че те са първата голяма империя на Изтока. В Библията също пише за тях, заради унищожението на южното еврейско царство, което станало при Сенахериб или Саргон. Но това е доста по-късно, към края на VIII в. Те тогава обсаждали и Иерусалим, и нападали Египет. Това вече са късните асирийци, тяхната държава е унищожена напълно към 610 г., когато мидийците и вавилонците превземат Ниневия. Обаче те са се въздигнали към средата на II хилядолетие, времето на промените, както Ви казах.
– И какво друго става тогава?
– Египет за пръв път е бил завладян от чужд народ, и то не за кратко – поне за един-два века. И по това време евреите трябва да са се прехвърлили там – когато Йосиф става министър на фараона, а братята му идват да купят жито, поради големия глад в Палестина. Тогава целият род се заселва в Египет и остават там 400 години. Има голяма дискусия около това, още през античността – дали разказът на Мойсей е верен. С това се занимава Йосиф Флавий в една книга – „Срещу Апион“, и доказва, че написаното в Стария завет е истина. Защото имало някои, като Манетон, които пишели, че тези хора са били местни, боледували от нещо заразно, може би проказа, и затова били отделени от останалите. И един жрец от Хелиополис, който бил египтянин, станал техен водач и ги извел от Египет. Целта му била да запази религията, която той и още някои изповядвали, и която била отхвърлена от египетското жречество.
– А да, Ехнатон. Нали Нефертити му била съпруга.
– Да, това е сложна история, и сигурно никога няма да спре да се обсъжда. Фройд я подхваща в началото на XX в., коментира какъв е бил Мойсей и около това се вдига много шум. Работата пак е в това, да се създаде недоверие към Библията.
– И какво по-точно?
– Става дума най-напред за реформата на Ехнатон, през XIV в. пр. Хр. Той решил да отмени всички стари култове, тоест да премахне многобожието и да установи религия с един бог – това да е Слънцето. Построил нова столица, в Амарна, която била сигурно много величествена, но не е останало абсолютно нищо, само една колона. Бях там миналата година. А мястото е много хубаво, между Нил и един продълговат хълм, където се намират разни гробници. Абсолютно равно и сякаш създадено точно за да се построи град на него. Така че това е била война с цялата дотогавашна египетска традиция и е необяснимо защо се е случила. Иначе това с преместването на столицата не е необикновено, то става, когато царят е влязъл в тежък конфликт с аристокрацията или друго влиятелно съсловие. Така Константин мести столицата в Константинопол, а Петър I – в Петербург. Интересно е, че и те правят религиозна реформа – Константин прекратява гонението срещу християните и сам става християнин, а Петър премахва патриаршията.
– И каква е връзката с Мойсей?
– Ами твърди се, че Мойсей бил последовател на Ехнатон – той наистина е живял не много след това, през XIII в. Но тъй като в Египет вече не било възможно да се запази тази религия, той решил да събере последователи и да се премести другаде, както и станало – в „Обетованата земя“. И законите, които дал, имали за цел да продължат Ехнатоновото единобожие, иначе във всичко се различавали от египетските.
– Интересно.
– Да, това изглежда като роман и звучи убедително или поне интригуващо. Та такава била историята с евреите според Манетон, Фройд и други. Те били някакви изолирани египтяни, или дори не-египтяни; но се отрича че произхождат от Авраам. Намерили свой водач и завладели ханаанската земя. Но това вече са събития, които отиват към следващата граница – към началото на XII в., когато е и Троянската война.

Тя ме погледна усмихнато и подпря главата си на лакът. Усетих, че започва да вали.

– Дъжд – казах.
– Да – каза тя. – Обичам да вали. Особено през есента.
– Ще пиете ли още?
– Ще изчакам малко. Ако си поръчам, няма да мога да следя разказа.
– А може и да си ходим.
– Може. Значи стигнахме до Троянската война?
– Да. А тя почти съвпада с Изхода от Библията. Тогава царува Рамзес II и се правят последните големи строежи – последните преди Птолемеите. Но има и други неща, примерно краят на Критската цивилизация.
– А, да. Вие нищо не казахте за Крит. Освен това има едно голямо земетресение, което е унищожило Санторини – и цялата цивилизация наоколо.
– Да, това го забравих. А то е точно през XVII в., според някои. Значи времето на хиксосите, глада в Палестина и първите асирийци.
– Тези асирийци са като природно бедствие – каза тя.

Сътворението

- Хайде разкажете ми историята. Откъде се започва?
– От сътворението.
– Светът сътворен ли е?
– Да. Защото ако не беше сътворен, би бил нещо случайно и човек не би се чувствал добре в него.
– А защо някои казват, че не е? Те не искат ли да се чувстват добре?
– Те искат, но нямат смелост за това. Смятат, че щом властта казва нещо, то трябва да се повтаря.
– Властта ли казва, че светът не е сътворен?
– Да. Властта, която го е превзела. Но тя е временна власт – ще я има само дотогава, докато го има времето.
– Добре, слушам.
– Така че в началото Бог е сътворил света, и в него не е имало никакъв недостатък. Сътворил е и човека и го е направил двоен – жена и мъж.
– Това защо?
– Може би защото иначе човек би бил самотен. Сигурно затова са и животните, които са нещо различно от човека, и той трябва да ги управлява. И е имало всичко, за да бъде той щастлив.
– И е станал нещастен?
– Да, защото дяволът го е измамил. Той е измамил жената, а мъжът не е бил достатъчно силен, за да се удържи в истината. Така и двамата пострадали. И хората станали смъртни.
– Не е ли могло да бъдат наказани по друг начин? Така че да се разкаят?
– Ако бяха останали безсмъртни, нямаше да се разкаят. Затова Бог казал: „Да не яде от дървото на живота и да стане един от нас“. Това значи, че за човека е щяло да е опасно след греха да остане безсмъртен. Трябвало е да му се случи нещо сериозно, за да разбере, че не може да се отрича от Бога. А няма нищо по-сериозно от смъртта. Защото тя е край. И отвъд нея има нещо неизвестно.
– И после какво станало?
– Започнали греховете на следващите хора, макар че някои били по-добри от други. Примерно Авел е бил по-добър от брат си, тъй като не е завиждал. Трябва да се разбере, че Бог не дава еднакво всекиму, и е тайна защо това е така. Но всеки бива изпитван. Каин не е издържал изпита.
– Те тогава все пак са живели дълго.
– Да, по няколкостотин години. Така пише.
– А това за годините така ли трябва да се вярва? Защо се говори, че светът е на няколко милиона години и прочее?
– Светът може би щеше да е на няколко милиона или милиарда години, ако времето винаги е вървяло както сега. Но не изглежда да е така, поне според Мойсей. Защото Бог не създава слънцето и небесните тела в самото начало, а по-късно. А времето се мери според тях. Значи ние не знаем какво е било времето преди те да се задвижат според днешния си ход. Освен това, когато се създава земята и живите същества, те не са на нулева възраст, а на някаква – според това, как се променят във времето, което познаваме. И Адам не е сътворен като новородено, а като зрял мъж – значи на няколко десетилетия. Но това не значи, че Бог го е сътворявал десетилетия – както става сега, ако сме съгласни, че Бог е причина да растем. Искам да кажа, че за да се стигне до вселената, която Бог е сътворил, сигурно биха минали няколко милиарда години – според сегашния ход на времето. Но Той я е сътворил мигновено, тъй като е всемогъщ.
– Това е много интересно – каза тя и ме погледна внимателно.
– Да. Така че когато Мойсей говори за години и дни, това не значи, че става дума за точно такива години и дни, които ние знаем. Човек трябва да помисли кое е онова, което определя времето.
– Това е много мъчен въпрос.
– Съгласен съм. Но ако човек не го зададе никога, ще е по-невеж, отколкото ако го зададе.
– И значи се стига до потопа?
– Да. Греховете на хората станали прекомерни. Спасението на Ной значи, че човечеството се спасява благодарение на много малко хора, единици. Те му казват истината и го водят по единствения правилен път.
– Тази история също ли трябва да я разбираме, както е написана? Че всички загинали, а само Ной и семейството му останали живи и слезли на Арарат?
– Няма никаква вреда, ако човек разбира Писанието според буквата му. Ако е чистосърдечен, това няма да му навреди. Трудностите започват с тълкуването, там може да се появи заблуждение. Писанието е създадено така, че да е полезно и за по-смирени умове, но и най-умният човек няма да открие недостатък в него.
– И тъй, днешното човечество е това от рода на Ной, и повече няма да има катастрофи?
– Така е казано. Хората населяват континентите – говори се за Европа, Азия и Африка – и започва светската история. Това е тази, за която се казва, че „има сведения“.
– Египет, Месопотамия и прочее.
– Да. Но трябва да се прави разлика между светска и свещена история. Светска е тази, за която се предполага, че трябва да има съгласие; че може да се постигне съгласие, поне в общи линии. Само че това не е съвсем вярно. Най-малкото защото хората ще смятат едни нейни части за по-важни от други и няма да се споразумеят.
– Точно така. Примерно китайците няма да учат историята както ние я учим, ще обръщат повече внимание на тяхната си.
– Да. И тъй като не може да е иначе, битката е да се приеме, че няма една истина за историята, освен тази, че тя е „само човешка“ и никакъв бог не участва в нея.
– Това защо?
– Така скришом са утвърждава властта, за която Ви казах. Онези, които са я придобили, са противници на Бог и искат да премахнат самото Му име, или да го омаловажат.
– А защо е по-добре да се вярва?
– Най-напред, защото има неща, които трябва да бъдат приети без доказателства – това са началата. Аристотел го казва в онази книга, с която ще се занимаваме в Египет. Но това не значи, че началата могат да са всякакви. Те трябва да са най-добрите. А това човек го познава чрез сърцето си.
– Значи познанието започва от сърцето? – попита тя.
– Аз Ви казах, че сте много умна.

Тя някак се смути.

– Във всеки случай това ми харесва много.
– И на мен, тъй като вярата в сърцето прави човек щастлив. Ако човек го пренебрегне, той тръгва по грешния път и към големите нещастия, които водят до ужасен край.
– Това звучи страшно.
– Да, някои истинни неща звучат страшно. Те се отнасят до смъртта – не до временната, а до вечната.
– А ако вярата в сърцето е достатъчна, за какво служи философията?
– Ако сърцето е обърнато към Бога, човек обиква и него, и целия свят – като Негово творение. И хората. И започва да размишлява, за да ги опознава, защото опознаването е като приближаване. Когато нещо ни харесва и го обичаме, искаме да сме близо до него и да го виждаме. А философстването е развитие на умственото зрение, което е мисълта. Ако е истинско, то се прави от любов.

Гръкоезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(I-VIII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена (I-II в.)

„Послание на ап. Варнава“ (преди 130 г.)
*Евсевий Кесарийски, Иероним и патр. Фотий се съмняват, че е автентично. Написано в Александрия след 70 г.

„Послание до Диогнет“ (II в.)

Климент Римски (до 101 г.)
*Еп. на Рим 92-101 г. Заточен в Крим по времето на Траян. Св. Константин-Кирил пренася част от мощите му в Рим. „Първо послание към Коринтяни“ (ок. 98).

Игнатий Богоносец (до 117 г.)
*Еп. на Антиохия, отведен в Рим и разкъсан от диви животни (107 г.). Седем послания от Смирна и три от Троада (след 100 г.).

Поликарп от Смирна (р. 70 г.)
*Ученик на ап. Иоан Богослов, приятел на Игнатий Богоносец, учител на Иреней Лионски, у когото има спомен за него. По времето на папа Аникита бил в Рим (155 г.). Бил изгорен преди 167 (на 86 г.).

Ерм (I в.)
*„Пастирът“ е цитиран от Иреней Лионски, Тертулиан и Ориген, включена в Синайския кодекс. Спомената в „Мураториевия фрагмент“, където се датира 140-150 (при папа Пий).

Кодрат (II в.)

Аристид (II в.)
*Наричат го „атински философ“, отправил апологията към Адриан или Антонин Пий.

Аристон от Пела (II в.)

Юстин Мъченик (I-II в.)
*Р. ок. 100 г. в Палестина, Сихем – в езическо семейство. Някои (Методий Патарски, Евсевий) смятат, че християнина, с когото разговарял (в „Разговор с юдеина Трифон“), бил Поликарп от Смирна.

Тациан (р. ок 130)
*Нарича се „асириец“. До 172 бил в Рим, върнал се на Изток (Антиохия, Киликия, Писидия) и основал сектата на енкратитите. „Реч с/у елините“.

Милтиад (II в.)

Клавдий Иераполски (II в.)

Атенагор (II в.)
„Апология“, оправена към Марк Аврелий (177 г.) и „За възкресението на мъртвите“.

Теофил Антиохийски (II в.)

Мелитон Сардийски (II в.)
Епископ на Сарди, пътешествал по светите места в Палестина, споменат от Евсевий, Тертулиан, Иероним.

Хермиас (II в.)

Агрипа Кастор (II в.)

Хегезип (II в.)

Родон (II в.)

Иреней Лионски (р. ок. 140)

Аполоний (II в.)

Дионисий Коринтски (II в.)

през късната Империя (III в.)

Гай (II-III в.)

папите Сотир, Елевтерий, Виктор (II в.), Зефирин (III в.)

Серапион Антиохийски (II-III в.)

Климент Александрийски (поч. преди 216)

Дионисий Александрийски (поч. към 216)

Иполит Римски (р. преди 170)

Юлий Африкански (р. ок. 170)

Ориген (р. ок. 185)

Александър Иерусалимски (поч. 250)

Пиерий, Теогност (III в.)

Григорий Неокесарийски (р. ок. 213)

Филей (заг. към 306)

Памфил Кесарийски (заг. 309)

Методий Олимпийски (заг. 311)

Петър Александрийски (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Александър Александрийски (поч. 328)

Евстатий Антиохийски (поч. преди 337)

Евсевий Кесарийски (р. ок. 265)

Пахомий Велики (поч. 346)

Антоний Велики (р. ок. 251)

Атанасий Велики (р. ок. 295)

Макарий Александрийски (р. преди 300)

Макарий Велики (р. ок. 300)

Серапион Тмуитски (поч. 366)

Хорсиезий (поч. 380)

Мелетий Антиохийски (поч. 381)

Диодор Тарсийски (поч. ок. 392)

Геласий Кесарийски (поч. 395)

Дидим Александрийски (Слепи) (р. ок. 313)

Кирил Иерусалимски (р. ок. 315)

Епифаний Кипърски (р. ок. 315)

Василий Велики (р. ок. 330)

Григорий Богослов (р. ок. 330)

Григорий от Ниса (р. ок. 335)

Амфилохий Иконийски (р. ок. 345)

Нил Синайски (р. ок. 345)

Евагрий Понтийски (р. ок. 346)

Иоан Златоуст (р. 347)

Теодор Мопсуестийски (р. ок. 350)

Исидор Пелусиот (р. ок. 360)

Паладий (р. ок. 364)

Филосторгий (р. ок. 368)

Кирил Александрийски (р. ок. 370)

Сократ Схоластик (р. ок. 380)

Теодорит Кирски (р. 393)

Иоан Колов (IV-V в.)

Исаия (IV-V в.)

Филип Сидет (IV-V в.)

Ермий Созомен (IV-V в.)

Теотим Скитски (IV-V в.)

Астерий Амасийски (поч. ок. 410)

Полихроний Апамейски (поч. ок. 430)

Марк Пустннник (поч. след 430)

Акакий Мелитински (поч. ок. 435)

Арсений Велики (поч. 445)

Прокъл Константинополски (р. ок. 446)

Исихий Иерусалимски (поч. след 450)

Диадох Фотикийски (V в.)

„Светоотечески изречения“ (V в.)

до Седми Вселенски събор

Анатолий Константинополски (поч. 458)

Василий Селевкийски (поч. 468)

Генадий Константинополски (поч. 471)

Псевдо-Дионисий Ареопагит (преди 500 г.)

Прокопий от Газа (р. 475)

Иоан Граматик (V-VI в.)

Иоан Скитополски (V-VI в.)

Теодор Лектор (V-VI в.)

Андрей Кесарийски (V-VI в.)

Роман Сладкопевец (V-VI в.)

Леонтий Византийски (р. ок. 485)

Варсануфий Велики и Иоaн Пророк (поч. 530-540)

Иоан Постник (поч. 595)

Анастасий Антиохийски (поч. 599)

Евлогий Александрийски (поч. 607)

aввa Доротей (VI в.)

Олимпиодор (VI в.)

Иоан Схоластик (VI в.)

Ефрем Антиохийски (VI в.)

Иоан Мосх (VI в.)

мон. Антиох (VI-VII в.)

Иоан Лествичник (VI-VII в.)

Георги Писидийски (VII в.)

Софроний Иерусалимски (р. ок. 550)

Максим Изповедник (р. ок. 580)

Модест Иерусалимски (поч. 634)

Таласий (поч. преди 660)

Анастасий Синаит (поч. след 700)

Андрей Критски (р. ок. 660)

Герман Константинополски (поч. 733)

Иоан Дамаскин (поч. ок. 750)

Козма Маюмски (поч. ок. 776)

*

На основата на:
И. Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
К.Е. Скурат. Труды по патрологии. М., 2006

Val de Boulogne St Paul 1620

Латиноезични християнски писатели (според учебниците)

Хронология

(II-VII в. сл. Хр.)

Следапостолски времена

Минуций Феликс (II в.). Адвокатствал в Рим (споменат от Иероним в „За бележитите мъже“, 58 и Лактанций в „Божествени наставления“ 5, 1); по рождение езичник.
Апология „Октавий“ (160 г.), с участници той самият и спорещите Октавий и Цецилий; диалогът е бил известен на Киприан Картагенски. Съпоставка на езическия и християнския светоглед. Познати са му апологиите на Юстин, Тациан, Атенагор, Теофил Антиохийски; от езичниците – съчинения на Платон, Цицерон, Сенека. Според Иероним му се приписва и „За съдбата или против математиците“ („За бележ. мъже“, 58).

през късната Империя

Тертулиан (р. ок. 160). От Картаген; по рождение езичник, кръщава се към 195 г. Презвитер (Иероним. „За бележ. мъже“, 58). От 207 става монтанист, после напуска и тях (Августин. „За ересите“, 86). По-късно тертулианистите се присъединяват към Църквата.
В домонтанистическия период пише „Две книги до народите“, „Против юдеите“, „За зрелищата“, „За идолопоклонството“ и др. От монтанистическия период: „Против Маркион“, „Против Валентин“, „Против Праксей“, „Увещание към целомъдрие“, „За еднобрачието“, „За поста“, „За бягството във време на гонения“ и др. В „Против Праксей“ излага учението си за Св. Троица.
Споделя хилиастическия възглед. Към трите степени на Откровението, споменати от Иреней Лионски (вроденият нравствен закон, старозаветното откровение, Новият завет), прибавя откровението на Параклет (Духът Утешител).
*„Създател на църковния латински“.

Киприан Картагенски (р. ок. 200). От Картаген, в езическо семейство; преподавал реторика и адвокатствал („За бележ. мъже“, 67). Презвитерът Цецилий го убедил да се кръсти (246 г., Писмо 1 до Донат, 4). Четял Тертулиан („За бележ. мъже“, 53). Ръкоположен за презвитер и после Картагенски епископ (249) след починалия Донат. По времето на гонението при Деций (250 г.) напуска Картаген. Спорът за отпадналите от Църквата (при гоненията). Разколът на презвитер Новат и дякон Фелицисим. Към 255 – спорът (с римския епископ Стефан, 257 загинал при Валериан) за приемането на еретиците: според Киприан това трябвало да става с кръщение. Загива мъченически на 31 авг. 258.
Пише трактатите „За благодатта“, „Против юдеите“, „За единството на вселенската Църква“ (първи догматически труд върху Църквата), „За ревността и завистта“, „До Фортунат за увещаване към мъченичество“ и др. 65 писма между 249 и 258.
„Църквата се състои от епископа, клира и всички, които пребъдват във вярата.“ Основа на единството на Църквата е главенството на Христос. Необходима за единството е и богоучредената църковна йерархия начело с епископите, приемници на апостолите. Важните въпроси се решават от събора на епископите и клира, в присъствието на народа (Писмо 13, до клира).

Арнобий Стари (III в.). По времето на Диоклециан бил учител по реторика в Сика, северна Африка.
Според Иероним („За бележ. мъже“, 79) написал съчинение в 7 кн. „Adversus gentes“, за да убеди местния епископ, че се е отрекъл от езичеството. Там се отбелязва, че някои християнски възгледи се поддържат и от философи като Платон; обсъждат се езическите митове (кн. III-V).

Фирмиан Лактанций (р. ок. 250). Учил реторика при Арнобий Стари („За бележ. мъже“, 80); бил по рождение езичник. Преподава латинска реторика в Никомедия със съгласието на Диоклециан. При гонението от 303 напуска длъжността; от 317 е в Галия (Трир) като възпитател на Крисп, сина на Константин.
Пише „За творчеството Божие“ (ок. 304), „Божествени наставления“ (в 7 кн., 304-313), „Извлечение“ от същото (в 72 гл., 315), „За гнева Божий“ (след 313), „За смъртта на гонителите“ (314-315) и поема „За птицата Феникс“ (може би въз основа на Херодот и Първо послание на Кл. Римски до коринтяни, 25). Иероним споменава и за няколко незапазени съчинения.
Неясноти относно Троицата. Елементи на хилиазъм и дуализъм.

Осий от Кордоба (р. ок. 256). От 296 епископ на Кордоба. Участва в Първи вселенски събор (предлага термина „единосъщен“); и в Сердикийския събор (343), където вероятно председателства. Починал 357.
„Писмо до Констанций“ в защита на православието, цитирано от св. Атанасий в „История на арианите“. „Похвала на девството“ и „Обяснение на свещеническите одежди (според Исидор Севилски, загубени).

Комодиан (III в.)

Викторин от Петау (III в.)

Ретиций (III-IV в.)

от Константин Велики до IV Вселенски събор

Авксентий (IV в.)
*Арианин, епископ на Силистра. „За вярата, живота и смъртат на Улфила“

Фирмик Матерн (IV в.)

Евсевий Верчелски (IV в.). От Сардиния. Пръв епископ на Верчели ( ок. 345). Защитава Никейския символ и св. Атанасий на събора в Милано (355), на заточение в Скитополис, Палестина. По времето на Юлиан е амнистиран; води борба с арианството.
„За Троичността“ (спорно). Според Иероним е преработил Евсевиевия коментар на псалмите на латински (загубено).

Марий Викторин (IV в.). По времето на Констанций е известен преподавател по реторика и философия в Рим. Към 355 става християнин.
„За произхода на божественото слово“, „Против Арий“, „За приемането на термина `единосъщен`“. Коментари към посланията на св. ап. Павел: „Галатяни“, „Филипяни“, „Колосяни“ и две съчинения против манихейството. За него пише Иероним.

Зенон Веронски (IV в.). Не е споменат в „Бележитите мъже“ на Иероним, Генадий Марсилски и Исидор Севилски. Съчиненията му са издадени за пръв път през 1739. От северена Африка, учил в Мадаура. От 362 е Веронски (осми поред) епископ. Полемизира с езичници и ариани, починал към 372 г.

Оптат Милевийски (IV в.). От езическо семейство, епископ на Милеви в Нумидия; води полемика с донатистите и епископа им Пармениан. Починал преди 400.
„За разкола на донатистите против Пармениан“ („De Schismate Donatostarum“), ок. 365. Била в 6 кн., към 385 добавил и седма. Таинствата на Църквата са действителни независимо от достойнството на техните извършители. Православните очакват завръщането на донатистите в Църквата.

Хроматий (IV-V в.)

Хиларий от Поатие (р. ок. 315)

Амброзий Медиолански (р. ок. 340). От Трир, баща му бил преторианец, префект на Галия. Учил право и реторика в Рим и станал адвокат. По времето на Валентиниан I по препоръка на префекта на Италия Проб бил назначен за управител на Лигурия и Емилия с център в Милано. След смъртта на еп. Авксентий (арианин) започнали спорове и всички се съгласили той да стане епископ (според Павлин; за живота му се разказва и от Августин в „Изповеди“). Той бил огласен, но още некръстен. За осем дни минал степените и бил ръкоположен през декември 374 за епископ. Св. Василий Велики се изказал положително за избора. Под ръководството на презв. Симплициан изучавал Писанието и съчиненията на отците и учителите на Църквата. Бел епископ по времето на Грациан, Валентиниан II и Теодосий; попречил да се върне в Сената статуята на Нике (Виктория), изнесена при Грациан (382). Защитавал православието (примерно с/у арианстващата Юстина, майка на Валентиниан II; отказвал да изпълни императорска заповед). През 390 при Теодосий се случило Солунското клане – 7 000 загинали в цирка. Амброзий няколко месеца не го допуснал в храма. Починал 397 г.
Екзегетически съчинения: „Шестоднев“, „Каин и Авел“, „Защита на пророк Давид“ и др; догматически: „За таинствата“, „За Св. Дух до имп. Грациан“, „Изяснение на символа към новопосветените“ и др.; нравствено-аскетически: „За девствениците до своята сестра Марцелина“ и др; проповеди: „За смъртта на своя брат Сатир“; Слово против Авксентий за предаването на храма“; „Слово за пренасянето на мощите на св. Гервасий и св. Протасий“. Бил химнописец и композитор.
Защитава Никейската вяра против арианството: Бог има една Божествена същност и три Лица. Между Лицата няма смешение, нито разделение, а различие. Отец е благ не по воля, нито по силата на необходимостта, а по природа; и така той ражда Сина. Син е вечно в Отца. Той е Слово, Премъдрост и сияние на Отца, и следователно винаги е бил в Него. Трите Лица имат еднакви качества и свойства освен тези, отнасящи се до произхода и съществуването. Ипостасите са равни и действията им – тъждествени. Христос е Богочовек: против арианите, той е Син Божи, против докети, манихеи и аполинариани, е Син Човечески. Превъзходството на Църквата над еретическите общества и засеняването й при гоненията, когато някои отпадат, но тя не намалява. Тя е Божи град и Тяло Христово.
*„За длъжностите на църковните служители“, аналогична на Цицероновите „За задълженията“. Писма и надгробни речи за Валентиниан II и Теодосий I.

Руфин Аквилейски (р. ок. 345). От Юлия Конкордия, до Аквилея; от християнско семейство. Учил в Рим, там се запознава с Иероним. Заедно с Мелания Старата бил в Египет за да се срещнат с монасите от Нитрийската и Скитсата пустиня. Няколко години бил в Александрий, в училището на Дидим Александрийски; интересува се от ориген. С Мелания отиват в Иерусалим през 378; става монах на Елеонската планина, където еп. Иоан Иерусалимски го ръкополага за презвитер. Поддържа добри отношения с Иероним, който от 386 се установява във Витлеем. 394 там пристига Епифаний Кипърски и започва борба с/у оригенистите: Иероним се присъединил към него, а Руфин – към Иоан. Той се връща в Италия през 397 г. и превежда на латински „За началата“ на Ориген. Бива осъден от папа Анастасий; при нашествието на вестготите напуска в Аквилея (там е от 400 г) е заминава на юг. Починал в Месина през 410 г.
Написал „Апология до римския епископ Анастасий“ и „Апология против Иероним“. Продължение на църковната история на Евсевий Кесарийски“; „История на монасите или книга за живота на отците“ (за 30 отшелници от Нитрийската пустиня). „Писма“ (загубени). Преводи на Оригенови съчинения; монашеските правила, беседи и писмо на с. Василий Велики, 9 слова на св. Григорий Богослов, Псевдо-Клементините и размишления на Евагрий Понтийски. „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски.

Иероним Стридонски (р. ок. 347). Стридон (на границата на Далмация е Панония) е разрушен 378 от готите. От богато семейство, 354 отиват с приятеля му Боноз да учат в Рим при Донат и Марий Викторин. Чете Сенека и Цицерон, сприятелява се с Руфин. 366 е кръстен от папа Либерий. После отива в Трир, където преписва съчинения са св. Хиларий Пиктавийски. Там решава да стане монах и тримата с Руфин и Боноз се заселват в Аквилея. С Евагрий Антиохийски и местния епископ образуват „аскетически кръжок за религиозно вглъбяване и научни занимания“. Там чете Тертулиан и Киприан Картагенски; от разказите на Евагрий узнава за живота на източните подвижници и решава да замине за Иерусалим и да започне строг, уединен аскетически живот. 373 потегля с приятелите си Инокентий, Геласий, Евагрий и др. за Палестина (през Тракия и Витиния до Киликия). В Антиохия двама от приятелите му починали, а той боледува и остава там две години. Запознава се с еп. Аполинарий Лаодикийски и научава добре гръцки. Насън му се сторило, че го обвиняват, че е повече цицеронианец, отколкото християнин; и после 15 години не чел нито Цицерон, нито Вергилий. Уединява се в Халкидската пустиня край Антиохия, където живее до 378; учи еврейски и арамейски. Превежда на латински евангелието според Матей и пише „Животът на Павел Тивейски“. При разкола подкрепя еп. Павлин (признаван от папа Дамас), който го ръкополага за презвитер. 380 отива в Константинопол където слуша проповедите на св. Григорий Богослов и разговаря със св. Григорий от Ниса (написал наскоро „Против Евномий“). Покрай тях се запознава със съчиненията на Ориген и превежда част от беседите му за Иезекиил и Иеремия. Завършва превода на „Хрониките“ на Евсевий Кесарийски.
381 е поканен от папа Дамас в Рим, заедно с еп. Павлин и св. Епифаний Кипърски, за да обсъдят мелетианския разкол в Антиохия и ереста на Аполинарий Лаодикийски; бил секретар на събора. Остава там до 385 като библиотекар и секретар на папата. Редактира латинския превод на Библията, превежда коментара към „Песен на Песните“ на Ориген и „За Св. Дух“ на Дидим Александрийски. Създава аскетически кръг, в който влизали вдовиците Марцела, Павла и дъщерите й Евстохия и Блезила. След смъртта на папа Дамас (384) го обвинили за смъртта на рано починалата Блезила (поради изтощителния й аскетически живот); упреквали го и за положителното му отношение към Ориген.
Поради всичко това решава да напусне Рим („новия Вавилон“). 385 заминава с брат си Павлиниан, презв. Викентий и др. през Антиохия за Палестина. В Антиохия се срещат с Павла и Евстохия. Посещават Иерусалим и стигат до Александрия, където се запознава с Дидим Александрийски и слуша беседите му за Свещ. Писание в катехизическото училище. Посещават нитрийските манастири, където се срещат с Исидор, Макарий Млади и Серапион. В 386 г. заедно със спътниците си се заселва във Витлеем и остава там до края на живота си, в основания от него манастир. Павла построила три девически манастира и странноприемници; както и училище, където Иероним коментира класическите автори. Продължава да учи еврейски с помощта на равини, събира голяма библиотека и написва много писма. През това време Витлеем бил застрашаван от хуни и исаврийски разбойници. Става изобличител на Ориген и спори с иерусалимския епископ Иоан и Руфин; води полемика с Иовиниан (отричащ приснодевството на св. Богородица) и с хулителя на монасите Вигиланций; също с пелагианите. Починал ок. 420 г.
Иоан Касиан го нарича „мъж с обширна ученост, учител на православните“. При редакцията на Писанието започва с Евангелията и останалата част на Новия завет, и после Псалмите; неговият текст е въведен в богослужебна употреба. С помощта на Оригеновите „хексапли“ (които видял в библиотеката на Кесария Палестинска) сравнява латинския превод и с еврейския текст. Преглежда книгите на пророците, Соломоновите книги, Паралипомена и Иов. От 391 до 406 превежда Стария завет от еврейски. Не всички се изказали положително за труда му, също и Августин го критикувал. Папа Григорий Велики го признава за равнодостоен, VIII-IX в. влиза във всеобща употреба и от XII e наречен Vulgata. Превежда и част от съчиненията на Ориген. При превода на „Хрониките“ на Евсевий той прави добавки в текст от Троя до Константин Велики, отнасящи се до историята на Рим; от 325 нататък добавя свой текст, на основата на Аврелий Виктор, Амиан Марцелин, Светоний, Евтропий и др.Превежда и „Ономастикон“ (За разположението и имената на библейските места“) от Евсевий. Има екзетически съчинения: „Коментар на Битие“, „Коментар на Евангелието според Матей“ и др.; догматико-полемически: „Диалог против пелагианите“, „Против Хелвидий“, „Против Вигиланций“, „Против еп. Иоан Иерусалимски“,“Против Иовиниан“ и др.; исторически: „Книга за бележитите мъже“, където са включени също еретици и нехристияни (Бардезан, Новациан, Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Сенека); проповеди, писма.
„Една божествена същност и три съвършени, равни, еднакво вечни лица. Христос е истински Бог и истински Човек; „един и същият е Син Божи и Син Човечески“. Свободата и благодатта са еднакво необходими за спасението; противно на Пелагий доказва, че човек не може да е без грях. Поддържа, че монархическият епископат не почива на божественото право и че един получава по-голяма власт поради опасността от разделение в Църквата.

Аврелий Пруденций Климент (р. ок. 348). Запазени са автобиографични сведения за него. От Сарагоса, християнско семейство. Учи реторика и право и става адвокат. Управлявал провинцията, бил съветник на имп. Теодосий Велики. От 50-годишна възраст се отдал на отшелничество и поезия. 402-403 е на поклонение в Рим. Починал след 405 т.
„Всекидневни химни“, „Душевна борба“, „Против Симах“, „Диптих“ (за религиозната живопис на времето: 96 хекзаметъра за сцени от Стария завет и 96 за Новия).
*Повлиян от Вергилий и Хораций.

Павлин Нолански (р. ок. 353). От Бордо, учил при Авзоний. Бил сенатор и консул, управител на Кампания. Оженил се за испанката Терасия и заживели в Бордо; кръщава се 390 под влиянието на Амброзий Медиолански. 394 г. е ръкоположен в Барселона от еп. Лампий за презвитер. 395 отиват с жена си в Нола, 409 е ръкоположен там за епископ. Починал 431 г.
Запазени са 35 стихотворения и 50 писма.

Августин Блажени (р. 354). От Тагаста, Нумидия. Баща му приел християнството 371, преди смъртта си; майка му Моника произхождала от християнско семейство. Животът му е представен в „Изповеди“ (400 г.). Още от дете бил оглашен, но се забавил да приеме кръщение. Учи в Тагаста, Мадаура и Картаген. На 19 г. от съжителство му се ражда син – Адеодат. Бил повлиян от „Хортензий“ на Цицерон. После 9 години е манихей, но срещата му с Фауст Милевски не го удовлетворява. За известно време е учител в Тагаста, Картаген и Рим и с препоръката на римския префект Симах започва преподаване на реторика в Милано, където слуша проповедите на Амброзий. Разговаря с майка си, приятеля си Алипий, презв. Симплициан, чете Платон и ап. Павел. Пише учебници по граматика, философия и музика. Майката на сина му станала монахиня в Картаген. Повлиява му един разговор с Понтициан за живота на св. Антоний. 386 престава да преподава и заминава с майка си, Адеодат, Алипий и други във вилата на Верекунд недалеч от Милано при езерото Лаго ди Маджоре. 387 в нощта преди Възкресение еп. Амброзий кръщава Августин, Адеодат и Алипий. На връщане към Африка майка му починала в Остия и той остава за една година в Рим. 388 се завръща в Тагаста и с наследството си урежда монашеско общежитие, където се заема с изучаване на Писанието и богословие. 391 е ръкоположен за свещеник от епископа на Хипон Валерий. От 395 е епископ, основава манастир в Хипон. Полемизира с манихеи, донатисти и пелагиани. В дома му имало надпис: „Никой да не клевети отсъстващите“.
В „Поправки“ казва, че до 427 г. написал 93 съчинения в 232 книги. Автобиографични: „Разговори със себе си“ и др.; философски: „За прекрасното и доброто“, „За учителя“; екзегетически: „Тълкуване на първите седем библийски книги“, „Тълкувания на 150 псалми“, „За съгласието на евангелистите“; апологетически: „За Божия град“ (Божията държава, царството Божие) между 413 и 426 г.: дали християните са виновни за превземането на Рим от Аларих (410 г.), „Против юдеите“; догматически: „За истинската религия“, „За съпружеските връзки“; догматико-полемически: „За свободата на волята“, „Против манихееца Фауст“, „Против присцилианистите и оригенистите“, „Кратко известие за разговорите с донатистите“, „За предопределението на светците“, „Против една реч на арианите“; нравствено- и пастирско-богословски: „За христианската борба“, „За делата на монасите“, проповеди.
В Бога трябва да пребъдва вечно общение на най-съвършената любов на Отец, Син и св. Дух. В Иисус Христос са съединени две природи – божествена и човешка. Той е Бог (по природа, Слово Божие, преди всички времена, без начало) и Човек (в наше време, с определено начало, когато към Лицето се присъединяват разумна душа и тяло; приел образ на раб, без да е загубил или намалил образа Божи; като Слово равен на Отца, като Човек по-малък; не двама Синове Божии, но Един Син Божи), но едно Лице, където двете природи са съединени неслитно и неизменно. Страданията и смъртта Му като подбуда към благодарност. Бог е предузнал едни за спасение, а други – за гибел. Грехът е повредил духовната природа а човека и той е станал смъртен. Грехът на Адам се е предал на хората е човекът е станал роб на греха. Висша степен на свобода: „да не можеш да грешиш“. Юридически аспекти на отношението между дявола и човека. Бог спасява човек с благодат, без заслуги от негова страна; от благодатта е всяко добро дело. Църквата като вселенска и свята (за несъвършенството на членовете й). Тя е като рибарска мрежа и Ноев ковчег, в нея има жито и плевели.
*93 трактата, проповеди и писма (според „Поправки“, Retractationes). „За Божия град“, „Изповеди“. Чел е Варон, Цицерон, Вергилий, Хораций. „Против академиците“, „За щастливия живот“, „За порядъка“, „Разговори със себе си“, „За безсмъртието на душата“, „За граматиката“, „За музиката“, За вярата и символа“, „За християнското учение“, „За Троичността“, „Наръчник до Лаврентий“, „За лъжата“, „За въздържанието“, „За благото на брака“.
Полемически: антиманихейски – „За истинската религия“, „За ползата от вярата“; антипелагиански – „За духа и буквата“, „За душата и произхода й“; антидонатистки – „За кръщението против донатистите“; антиариански – „Против еретика Максимин“. Екзегетически: „Тълкуване на кн. Битие“, „Трактат към Евангелие от Иоан“. Някои от съчиненията му са в стихове.

Иоан Касиан (р. ок. 360)

Сулпиций Север (р. ок. 363). От Аквитания, приятел на Павлин Нолански. Учил в Бордо при Авзоний. Станал адвокат, а след смъртта на жена си – монах. Според Генадий Марсилски бил презвитер. Починал към 425.
Написал „Свещена история или хроника“ (2 кн., от сътворението на света до 400 сл. Хр.). „Животът на св. Мартин“ (тъй като бил приятел с Мартин, епископ на Тур). На св. Мартин са посветени още 2 диалога и 3 писма.

Петър Хризолог (р. ок. 380)

Павел Орозий (IV-V в.)

Никита Ремесиански (IV-V в.). Епископ на Ремесиана, починал след 414.
„Наставление за готвещите се да приемат св. кръщение“ (според Генадий Марсилски в 6 кн., запазена 5-та). Били приятели с Павлин Нолански, спорд който Никита пишел химни и се занимавал с пеене.

Салвиан Марсилски (IV-V в.)

Апоний (IV-V в.)

Марий Меркатор (V в.)

Проспер Аквитански (V в.)

Викентий Лерински (V в.)

Арнобий Млади (V в.)

Лъв, папа Римски (р. ок. 400)

до Шести Вселенски събор

Генадий Марсилски (V в.)

Фауст Рейски (V в.)

Цезарий Арлески (V-VI в.)

Фулгенций (р. ок. 467)

Бенедикт Нурсийски (р. ок. 480)

Касиодор (р. ок. 485)

Григорий Двоеслов, папа Римски (р. ок. 540)

Исидор Севилски (р. ок. 560)

Истории и справочници

На основата на:
Илия Цоневски. Патрология. Синодално издателство, 1986

Допълнения от:
Б. Богданов, А. Николова съст. Антична литература. Хронологичен справочник, 1988
Й. Тронски. История на античната литература. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1965

*

За Илия Цоневски:

На 6 октомври 2003 г. се навършиха сто години от рождението на именития български професор-богослов д-р Илия Цоневски. Бих могъл да напиша много за проф. Ил. Цоневски, защото не само съм негов студент, но и приемник по катедра.
Роден на 6 октомври 1903 г. в с. Ново село, Троянско, юношата Илия, подкрепян и от небесния си покровител, насочил стъпките си към Софийската духовна семинария (1919-1925), а след това и към открития наскоро (1923 г.) Богословски факултет (1925-1929) в София. Веднага след завършване на факултета е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария (1929-1934), а след това за редовен учител в същата (1934-1942). Междувременно е на специализация по богословие и философия в Берлин и Марбург, Германия (1937-1939). Завършил философия при Марбургския университет. Защитил дисертация на тема „Учението на Алексей Степанович Хомяков за Църквата”. На 5 август 1939 г. положил успешно докторски изпит там и получил научната степен „доктор на философските науки”. Завърнал се в България, той е назначен (след конкурсен изпит) за хоноруван доцент по Патрология при катедрата по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология в Богословския факултет в София (1940 г.). Редовен доцент (1942 г.); извънреден професор (1945 г.) и редовен професор по същата дисциплина и при същата катедра (1952 г.).
Декан е на Богословския факултет през учебните 1948-1949 и 1949-1950 години. С указ № 25 от 8 юли 1950 г. на тогавашното Народно събрание Богословският факултет е отделен от Софийския университет и преобразуван в Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. За и.д. ректор е назначен тогавашният декан проф. д-р Ил. Цоневски. На тази длъжност той остава до края на 1953 г.
Петте години (1948-1953) на проф. д-р Ил. Цоневски като декан и ректор съвпадат с най-тежкия период от историята на висшето ни духовно училище. Той беше под непрекъснат натиск от тогавашната Дирекция на вероизповеданията. От него се искаше да изключва неудобни за властта студенти, да предлага за отстраняване „провинили се” преди 9 септември 1944 г. професори и асистенти, да се правят промени в учебните програми и планове. С риск за себе си той запази ръководеното от него учебно заведение и не допусна изключване на студенти или отстраняване на преподаватели, макар че това струваше много скъпо на неговото здраве. Той получи диабет, а по-късно и болестта на Паркинсон.
Като аспирант по Догматическо богословие, Инославни изповедания и Патрология бях в по-близък контакт с двамата професори Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски. При случай на откровен разговор сподели следното: от Дирекцията по вероизповеданията му поискали да им даде поверителен списък с имената на професори и асистенти, които са били Хумболтови стипендианти в Германия. Той направил такъв списък, но на първо място поставил своето име, защото е бил такъв стипендиант. Когато занесъл списъка в дирекцията, директорът Павел Тагаров поискал той да заличи своето име, на което отговорил, че не може да направи това, защото няма да бъде обективен. Тагаров нервно му казал: „Вземете си списъка и си идете, защото като стои и вашето име в списъка, а сте ректор на Академията, ние не можем да предприемем никакви мерки срещу другите”.
Проф. Ил. Цоневски написа поредица от монографии, студии и статии за отделни свети отци, учители и писатели. Отдели внимание и на въпроси от междуцърковен характер. Като член на Междуправославната богословска комисия за диалог със Старокатолическата църква даде своя ценен принос за преодоляване на догматическите различия между православни и старокатолици. Завършек на неговото научно-богословско творчество е курсът му по Патрология, издаден от Св. Синод през 1986 г.
При завършека на земния му жизнен път (15 август 1992 г.) той имаше право и основание да каже думите на апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата” (2 Тим. 4:7-8).

Т. Коев (със съкращения)

https://synpress-classic.dveri.bg/21-2003/Tconevski.htm

Мисли през поста

[Книжните занимания – какво са те?]

Това е създаване на връзка между хора. Тя не е проста и прилича на игра, но позволява да се говори за най-сериозните неща.
Най-напред има 1) едно общество, няколко души, които се познават лично и се събират да разговарят – събират се с телата си, защото са телесно живи. Разговарят за 2) някакви други, които са живели 3) отдавна и другаде, и са били подобни на тях, защото са се интересували от подобни неща.
А какви са тези неща? Това е 4) същественото за живота – най-напред кои сме и какво ни се случва. Но тези хора са разговаряли по някакъв 5) определен начин (вид словесност), както и ние тук говорим по определен начин и в определена обстановка (учим в университет или нещо друго).
А между тях и нас има 6) посредници, защото ние знаем за тях от някого и сведенията стигат по някакъв начин – книги или нещо друго, което също има място във времето и е „някъде“. И тези книги 7) се назовават, както и посредниците, които са ги произвели.
И всички тези хора с техните мисли и произведения се събират заедно.

Това е то – книжното и словесно занимание

*

[създадено и вечно]

Когато разглеждаш снега в планината – и отдалеч, и особено отблизо – си казваш:
– Всичко това е твърде много и твърде истинско, за да е случайно и временно. Значи е създадено и вечно.

(По този въпрос има един много важен, всъщност основен текст, – „Тимей“ на Платон. И там (38-41) говорителят разказва за един първи бог, „демиург“, който създава боговете на видимия свят; и им казва, че този видим свят е изображение на неподвижната вечност, като самият той е подвижен. Но за да бъде подвижен, е необходимо време, той като това е времето – нещата да се движат съобразно числа. Така че времето възниква (създадено е) заедно с видимия свят. Самите създадени богове не са вечни в първия смисъл на думата – безначални и безкрайни – но са вечни в смисъл на безсмъртни, защото такава е волята на Създателя им. „Тъй като“, казва той, „да се разруши нещо, което е направено добре, е дело на злия…“)

*

[неделя православна]

„И които изповядват пришествието на Божието слово в плът: със слово и уста, сърце и разум, с Писанието и иконите – вечна им памет.
И които знаят, че Христос има едно Лице, разделимо по природи; и че то е сътворено и несътворено, видимо и невидимо, страстно и безстрастно, описано и неописано; според божествената Му природа несътворено, според човешката – сътворено и описано в слово и образ – вечна им памет.
И които вярват и проповядват, тоест благовестват словата в букви и нещата в образи, и казват, че двете се събират заедно за една полза, като словото е проповядване, а образът е истинно изявяване – вечна им памет.
И които със слово освещават устните, а също и слушателите; които знаят и проповядват и със слово, и с честните икони, защото очите на гледащите се освещават и чрез тях умът се издига към разбиране; а също чрез божествените храмове и свещените съдове, и с други свещени и свети предмети – вечна им памет.

На Герман, Тарасий, Никифор, Методий, Михаил, светейши вселенски патриарси, като истинни божии светители, поборници за православието и учители – вечна им памет.
На Игнатий, Фотий, Стефан, Антоний, Николай, свети преосвещени и православни патриарси – вечна им памет…
На Константин Велики и майка му Елена, свети и равноапостолни първи християнски царе – вечна им памет.
На цар Теодосий Велики, на цар Хонорий и Теодосий Мали, на цар Маркиан… – вечна им памет.
На великата и свята царица Теодора, която някога, когато православната вяра беше помрачена от мъжа й Теофил, след смъртта му събра от цялата вселена и от всички страни патриарси, архиереи и черноризци и направи Велик вселенски събор; и отхвърли тъмната, мрачна и противна ерес на иконоборците, заедно с всички еретици, били преди това и назовани тук.

На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез кръщението – вечна му памет.
На сина му Симеон и на внука му свети цар Петър; на Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, древните български царе, които от земното царство наследиха небесното – вечна им памет.
На Мария, древната българска царица – вечна й памет.

На Кирил философ, новия равноапостол, който преведе божественото Писание от гръцки език на български и просвети българския род при царуването на Михаил и православната царица Теодора, негова майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието – вечна им памет.
На брат му Методий, архиепископ на панонска Моравия, защото и той много се потруди за славянските книги – вечна му памет
На Климент, негов ученик и епископ на Великоморавия, и на учениците му Сава, Горазд и Наум, защото и те много се потрудиха за славянските книги – вечна им памет…

На Иоан Асен, българския цар, освободил от гръцко робство българския род – вечна му памет.
На Теодор, наречен Петър, неговия брат и цар, и на Калоян, цар и негов брат, който има много победи над гърците и фрузите – вечна им памет.
И на този Иоан Асен, велик и благочестив цар на всички българи, вечна му памет.
На Калиман благоверния цар и на Михаил неговия брат, и на Тамара и Елена, деца на благочестивия и велик цар Асен – вечна им памет.
На севастократор Александър, брат на великия цар Асен, на севастократора Стрез и деспот Слав – вечна им памет.
На Константин, благочестивия и православен наш цар, който положи душата си за словесното стадо на Христос, нашия Бог и Спасител, проля кръвта си за българския род и царство и замени земното царство за небесно – вечна му памет.
На Георги Тертер Стари благочестивия цар – вечна му памет.
На Шишман благоверния цар – вечна му памет.
На Теодор Светослав благочестивия цар – вечна му памет.
На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Димитър – вечна им памет.
На Михаил благочестивия цар – вечна му памет…
На Елена Нова, благочестивата царица и майка на великия цар Иоан Асен и приела ангелски образ с име Евгения – вечна й памет.
На царица Анна, наречена Анисия, и на другата Анна, благочестивата царица на христолюбивия цар Асен, и на Ирина, благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил, наречена в монашески образ Ксения – вечна им памет.
На Мария, христолюбивата царица на Тертер Стари и на другата кира Мария благоверната царица – вечна им памет.

На Кераца, благочестивата деспотица и майка на великия цар Иоан Александър, приела ангелски образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, приела монашески образ с името Теофана – вечна й памет.
На Теодора, благочестивата царица на великия цар Иоан Александър, която, бидейки от еврейски род, прие светото кръщение и запази благочестивата вяра цяла, обнови много църкви и въздигна много манастири, и беше майка на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава и госпожа Василиса, дъщери на великия цар Иоан Александър – вечна им памет.
На кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иоан Шишман – вечна й памет.
На госпожа Десислава, майка на благочестивата царица Мария на великия цар Иоан Шишман, наречена в ангелски образ с името Девора – вечна й памет…“

*

Борилов синодик, 1211 г.
185b–-203б и 34а-35а
„История и книжнина“, 2010. Текст А. Тотоманова