Архив на категория: за студентите

Херодот във Виена 2

Херодот (накратко)

1. Пеласги и гърци

Коренното население в Атика било негръцко – “пеласгийско”, докато дорийците били гърци. Атическите йонийци не се местели, а дорийците дълго се движели от място на място, докато се установили в Пелопонес. При Девкалион те били във Фтиотида, при Дор, сина на Елин – при планините Оса и Олимп, после на Пинд, Дриопида и накрая в Пелопонес. Колкото до пеласгите, те сигурно са говорили варварски (негръцки) език. Така че атическият народ, по произход пеласгийски, е научил гръцки и така се присъединил към гърците (I, 56-58).

2. Малоазийските гърци, Крез и Кир

Крез изпратил хора да попитат в Делфи защо му е дадено подвеждащо предсказание. Пития му напомнила за вината на Гигес. “Дори за един бог е невъзможно да избегне определената му участ”. Аполон бил благосклонен към Крез, но не могъл да надвие Мойрите (I, 85-91).

Фокейците били първите гърци, които показали, че “съществуват Адриатическо и Тиренско море, Иберия и Тартес.” Те убедили Харпаг да отдръпне войската, взели семействата си, статуите на боговете и даровете, и отплавали за Хиос; а персите влезли в опразнения град. Половината от тях избягали на запад (макар че всички се заклели да потеглят). Пристигнали на остров Кирн, където, след като се отдали на грабежи, им се наложило да се сражават с тирсени и картагенци в Сардинско море. Изоставили Кирн и потеглили към Регион, а после – към областта Ойнострия, където се заселили в град Хюле (I, 162-167).

3. Египетското влияние

Имената на боговете в Гърция са дошли или от египтяните, или от пеласгите, или от либийците. Пеласгите започнали да използват египетски имена на богове, след като се допитали в Додона. За тези неща Херодот е узнал от жриците в Додона. Прорицалищата в египетската Тива, в Либия (на Амон) и в Додона са подобни (II, 58).

Херодот допуска, че колхите са потомци на египтяни и че произхождат точно от войниците на Сезострис. Така може да се обясни, че се обрязват. Този обичай го има при финикийците и палестинските сирийци, а те признават, че са го научили от египтяните. Но по-новите и свързани с Гърция финикийци не обрязвали децата си. А дали самите египтяни не са научили това от етиопците? (II, 101-111).

4. Камбиз и магите. Възцаряването на Дарий

В Суза имало двама братя маги. След смъртта на Смердис единият от тях уговорил брат си, който също се казвал така, да стане цар. След това обявили, че войската вече трябвало да се подчинява на Смердис, сина на Кир (а не на Камбиз). Камбиз разбрал смисъла на съня си – че наистина някой Смердис щял да стане цар, но не брат му. Също и предсказанието, че щял да умре в Екбатана: той мислел за мидийската Екбатана, но умрял в египетската. Преди смъртта си завещал на персите да пазят властта и да не я предават на мидийците (III, 61-66).

Веднъж Дарий си навехнал глезена и Демокед го излекувал. Самият Демокед бил избягал от Кротон, защото бил в лоши отношения с баща си. После го наели атиняните, а после – Поликрат, който му плащал два таланта годишно. Излекувал и Атоса от някакво кожно заболяване и чрез нея си издействал да замине обратно за южна Италия. Тръгнали от Сидон с две триери и един товарен кораб и пристигнали в Тарент. Избягал в Кротон, кротонците не го предали, а той поръчал да съобщят на Дарий, че се оженил за дъщерята на Милон (III, 131-138).

5. Дарий в Скития

Жените на скитите имат равни права с мъжете. По техните земи осем месеца в годината е непоносим студ: “като излееш вода, земята няма да се разкаля”. Морето и кимерийският Босфор замръзват. През зимата няма гръмотевици. На говедата не им растат рога, може би и това поради студа. Снегът е много и на север земите са необитаеми (IV, 26-31).

6. Основаването на Кирена

Терас, осмо поколение след Полиник от Тива и по род кадмеец, държал за известно време царската власт в Спарта като настойник на синовете на Аристодем. После решил да отплава за остров Тера (преди той се казвал Калисте), където живеели потомци на Мемблиар, роднина на Кадъм, сина на Агенор (8 поколения преди да дойде Терас). Някой си Гринос, цар на Тера и потомък на Терас, пристигнал в Делфи. С него бил Батос от минийския род на Еуфемидите. Пития казала на Гринос да основе град в Либия. След седем години, тъй като нямало дъжд, пак отишли в Делфи и Пития им напомнила. Тогава открили в град Итанос на Крит един човек на име Коробиос, който им казал, че някога бил на остров Платея при Либия. Той отвел някои от терейците дотам, а те го оставили и се върнали на Тера, за да съобщят. Той, като останал без провизии, бил взет от едни самосци, пътуващи за Египет, а те били отнесени от вятъра чак през Херакловите стълбове до Тартес и там продали стоката си много изгодно. Оттогава възникнало приятелството между самосци, терейци и киренци. Терейците пък, като се върнали, казали, че основали колония на един остров до Либия. После изпратили два петдесетвеслени кораба с колонисти, като предводител и цар щял да им бъде Батос. Така била основана Кирена (IV, 147-153).

7. Либия

Либийците са разположени в следния ред, като се започне от Египет: Адюрмахиди, гилигами асбюсти (над Кирена), гинданаи, лотофаги, махлюи – близо до езерото Тритонида. Твърди се, че малко след построяването на Арго, при обиколката на Пелопонес, Язон бил отнесен до Тритонида. Там получил предсказание от Тритон. Всички тези са номади. Навътре в сушата вече живеят само зверове. През цяла Либия минава едно пясъчно възвишение – от египетската Тива до Херакловите стълбове. Върховете на Атлас никога не се виждали, били обвити в облаци. Жителите около нея се наричали атланти. Всички хора от Египет до Тритонида се хранят с месо и мляко. Но не ядат крави и свине (IV, 168-190).

8.Траките

След това Мегабикс тръгва през Тракия, тъй като Дарий му наредил да завладее тези земи. Тракийският народ е най-голям от всички след индийския. Наричат се с много имена според страната си, а обичаите на някои (като гетите) са особени и се отличават. Не пазят девиците преди брака от случайни сношения, но жените си пазят: “откупват ги от родителите им за много пари”. Татуират се, презират земеделския труд, а ценят живота, осигуряван с война и грабежи. Почитат само Арес, Дионис, Артемида, а царете им отделно почитат Хермес, от когото твърдят, че произхождат. Отвъд Истър земята изглежда пуста и безкрайна (V, 3-11)

9. Милет и Наксос

По това време Наксос и Милет изпъквали сред другите градове с благополучието си. За Милет: в продължение на две поколения градът бил разяждан от бунтове, докато паросците помогнали да се възстанови реда. Те обиколили милетските територии и си записали кои ниви били в добро състояние. След това посъветвали милетците да поставят начело на града техните стопани. Едни наксосци от тамошната “партия на дебелите”, изгонени от народа, пристигнали в Милет при Аристагор. На Аристагор му се дощяло да управлява Наксос и той им обещал помощ, като споменал за приятелството си с управителя на Сарди Артафрен – който бил и брат на Дарий от баща им Хистасп. Самите наксосци се обнадеждили и обещали да поемат част от разноските. Аристагор говорил с Артафрен в Сарди и му посочил Наксос като добра база за нападение срещу Парос, Андрос и другите циклади, а после и срещу Евбея; и поискал 100 кораба. Артафрен му обещал 200 (V, 28-31).

10. Спартанецът Дорией и войната между Сибарис и Кротон

След смъртта на Анаксандрид лакедемонците поставили за цар Клеомен – като по-стар. Дорией, който бил „пръв измежду всички свои връстници”, не искал да остане обикновен гражданин и да бъде управляван от човек като Клеомен. Затова решил да основе колония и отплавал за Либия с водачи от Тера (но не се допитал в Делфи какво точно да направи). На третата година бил прогонен от либийците макеи и картагенците, и се върнал в Пелопонес. После бил посъветван от някой си Антихар да основе колония в Сицилия („земята на Херакъл”). Това било потвърдено в Делфи, и той потеглил със същия флот. Тогава започвала войната между Сибарис и Кротон, и кротонците поискали помощ от Дорией. Така казват сибаритите, които загубили войната. Според тях Дорией загинал, защото правел друго, а не това, за което получил предсказание. Повечето от съколонистите на Дорией загинали при Сегеста, победени от местните жители и от финикийците. Оцелял Еврилеонт, който станал за кратко тиран на Селинунт, но после бил убит от гражданите. Там загинал и кротонецът Филип, който бил олимпийски победител и “най-красивият грък на своето време”. Заради красотата му жителите на Сегеста го героизирали и му принасяли жертви. Преди тези събития той бил последвал (със свой кораб и екипаж) похода на Дорией към Кирена. А Клеомен умрял без синове, само с една дъщеря (V, 42-48).

11. Финикийци в Гърция

Хармодий и Аристогейтон били гефюреи и смятали, че произхождат от Еретрия; но според Херодот те всъщност са финикийци от тези, които дошли с Кадъм в Беотия. След време беотийците ги прогонили и те били приети в Атина. Тези финикийци донесли в Гърция писмеността. Йонийците, които живеели наколо, заели техните писмена и започнали да ги употребяват. Те ги наричали финикийски, което е и справедливо. Наричали и папируса пергамент, защото някога се употребявал по-често пергамент от кози и овчи кожи; а някои от варварите по времето на Херодот още пишели на такива кожи. Казва, че е виждал кадмейски писмена в Тива. В Атина гефюреите имали свои светилища, отделени от останалите (V, 52-61).

12. Демокрацията в Атина

Атина се усилила след освобождението си от тираните. Най-влиятелни били Клистен от рода на Алкмеонидите и Исагор, син на Тизандър. Клистен установил 10 фили вместо дотогавашните 4, променил им имената, привлякъл народа на своя страна. Нещо подобно преди време бил направил дядо му по майчина линия – Клистен, тиран на Сикион. Той бил отменил трагическите хорове в чест на Адраст и ги „дал на Дионис”. Премахнал и рапсодите заради Омировите поеми, където се възпяват аргосците. Спартанецът Клеомен пък, като ксенос на Исагор, поискал Клистен да бъде прогонен като Алкмеонид (Алкмеонидите били светотатци) (V, 66-70).

13. Йонийското въстание

Хипий влязъл във връзка с Артафрен, който посъветвал атиняните, “ако не искат да пострадат”, да го приемат обратно. Атиняните не приели съвета, което вече значело, че били готови да воюват с персите.Точно тогава в Атина пристигнал Аристагор. Напомнил им, че Милет е колония на Атина и че атиняните трябва да го защитят. Те “се поддали на увещанията му”, изпратили 20 кораба и тези кораби станали начало на нещастията и на гърци, и на варвари. Аристагор изпратил един човек във Фригия да предаде на пеоните, изселени от Мегабикс, че могат да се върнат И те наистина се върнали – от Фригия преминали в Хиос, оттам – в Лесбос, оттам до Дориск и после пеша до Пеония. С атиняните пристигнали 5 триери и от Еретрия; и се отправили срещу Сарди. Минали през Ефес и превзели Сарди без никаква съпротива, освен акропола. Започнал пожар. Лидийците и персите се бранели до реката Пактол (тази, която носела златен пясък), извираща от Тмол; а йонийците се оттеглили към планината, и после към корабите. А персите, разположени отсам Халис, се събрали, настигнали ги в Ефес и избили мнозина. Атиняните изоставили йонийците въпреки призивите, които Аристагор им отправял чрез вестители, и си заминали. Йонийците обаче не мислел да прекратяват въстанието. Те навлезли в Хелеспонта и присъединили Византион и другите градове, а също и много от карите (V, 96-103).

Персите обсадили Милет с машини и го превзели на шестата година от началото на Аристагоровото въстание. Жените и децата били откарани на брега на Червено море, при устието на Тигър. По този повод Фриних написал трагедията “Превземането на Милет”, която била представена в театъра на Атина. Хистиай (братовчед на Аристагор и бивш приближен на Дарий) нахлува на Хиос, после плава до Тасос, връща се и се прехвърля на сушата. В битка с персите е пленен от някой си Харпаг, който му отрязва главата и я изпраща на Дарий. Персите прекарват зимата при Милет, а през пролетта превземат Хиос, Лесбос и Тенедос; също и всички градове по Хелеспонта. Мардоний, син на Гобрий и зет на Дарий, слязъл при морето с огромна войска. Той “свалил от власт всички тирани в Йония и установил в градовете демокрация”. Преминал Хелеспонта и се отправил към Еретрия и Атина. Бурята при Атон – разбитите персийски кораби били към 300 (VI, 1-45).

14. Персите при Маратон

Датис бил мидиец, а Артафрен бил племенник на Дарий.Този път флотът минал от Самос към Икария и спрял в Наксос. Персите в Делос. Земетресението на острова било знак за бедите, случили се през тези три поколения. “По времето на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс върху Гърция се струпали повече злини, отколкото за 20 други поколения преди Дарий”. Персите завладяват Еретрия на Евбея и пристигат в Маратон, накъдето ги насочил Пизистратовият син Хипий. След десетте атински военачалници бил Милтиад, чийто баща Кимон бил изгонен от Атина от Пизистрат. Атиняните изпращат бързоходеца Филипид в Спарта за помощ. Милтиад настоявал да се бият, докато други стратези били против. “Дотогава гърците ги обхващал страх още като чуели името `мидийци`”. Описание на битката при Маратон. Персите заобикалят с флота си Сунион, стигат до Фалерон и скоро след това се връщат в Азия (VI, 94-118).

15. Ксеркс наследява Дарий. Решение за поход срещу Атина

Дарий имал седем синове – трима от дъщерята на Гобрий и четирима от Атоса, дъщерята на Кир. От последните Ксеркс бил най-стар. Малко след избухването на египетското въстание Дарий умрял – след 36 години царуване. Въпреки колебанието на Ксеркс, Мардоний (негов братовчед, син на сестрата на Дарий) го убедил да предприеме похода. Алевадите от Тесалия и Пизистратидите от Атина също убеждавали Ксеркс да нападне гърците. По това време в Суза бил и Ономакрит, който събрал предсказанията на Музей (VII, 1-4).

16. Преминаване на Хелеспонта. Преход през Тракия и Македония

Било взето решение да се прокопае канал през Атон. Войската се събрала в Критала, Кападокия. Пристигане в Сарди и пратеници до гърците „за земя и вода”. Мостът над Хелеспонта. Войската пристига при Скамандър. Ксеркс посещава Приамовия Пергамон и принася жертва на Атина от Илион. Магите възливат в чест на героите Преглед на корабите на Хелеспонта. Войската преминава Хелеспонта в продължение на седем денонощия. Спират при град Дориск на Хеброс. Преглед на войската. Броят й е около милион и 700 хиляди (VII, 20-52). Преминават Стримон и покрай Стагира пристигат в Акант. Местните жители са натоварени с посрещането и с даването на обеди. Градовете по Халкидическия полуостров. Лъвовете се срещали по земите от Нестос, която минава при Абдера, до Ахелой в Акарнания. Олимп и Оса, и течащият между тях Пеней. Ксеркс прекарал няколко дни в Пиерия, докато войската орязвала гората в македонската планина (VII, 113-131).

17. Преговори между гръцките държави. Битката при Термопилите

Южните гърци изпращат хора в Керкира и при Гелон в Сицилия, за да искат помощ. Твърди се, че Ксеркс призовавал аргосците към неучастие във войната, твърдейки, че персите са потомци на Персей и Андромеда, и близки по род на аргосците. След години Артаксеркс потвърдил, че имало договор за приятелство с аргосците по времето на Ксеркс, и че той продължавал да бъде в сила. Разговорът на Гелон с пратениците от Гърция. Неговите и възраженията на спартанците и атиняните. Тесалийците призовават южните гърци за помощ при Олимп. Пристигнала войска начело с Евенет и Темистокъл. Но Александър, син на Аминтас, ги предупредил, че няма да могат да се справят с идващата войска. И те се върнали. Поради това тесалийците преминали на страна на персите. На съвета в Истъм гърците решили да завардят Термопилите и да изпратят флот на Артемисион в Евбея. Имперският флот стигнал до Магнезия. Общият брой на хората, водени от Ксеркс, които стигнали до Магнезия и Термопилите, бил към два милиона и 600 хиляди войска, и още толкова съпътстващи. Бурята при Артемисион. Срещата на войските при Термопилите. Леонид, син на Анаксандрид, брат на Клеомен и Дорией, потомък на Херакъл. Ксеркс се учудва на поведението на гърците. Битката. Смъртта на Леонид (VII, 140-239).

18. Персите влизат в Атина

Ксеркс знаел за Делфи и за съкровищата, изпратени от Крез. От делфийците едни се качили на Парнас и скрили имуществото си в Корикийската пещера; други отишли в Амфиса, в Локрида, а жените и децата изпратили отсреща в Ахея. Останали 60 души. Чудесата. По молба на атиняните гръцкият флот пристига от Артемисион на Саламин. Мислели, че пелопонесците ще отидат в Беотия, но те предпочели да останат на Истъм. Изпращат семействата в Трезен, Егина или Саламин. Пристигнали и още гръцки кораби от Трезен – главнокомандващ бил Еврибиад от Спарта (не от царски род). Кои участват в саламинското сражение. Атиняните дали 180 кораба, повече от всички останали, взети заедно. За атиняните: те били пеласги и първо се казвали кранеи, а по времето на Кекропс – кекропиди. При Ерехтей станали атиняни, а при Ион – йонийци.

От преминаването на Хелеспонта до влизането в Атина били минали 4 месеца. Обсадата на атинския Акропол. Чужденците се разполагат на Ареопага. Пизистратидите предлагат на защитниците да се предадат. Изкачили се по едно стръмно място и отворили вратите; ограбили светилището и подпалили Акропола.

Споровете между гърците – къде да се бият. Темистокъл убеждава Еврибиад да остане, коринтиецът Адимант възразява. Темистокъл заплашва, че ще се пренесат в Италия (Сирис). Това повлияло на Еврибиад и той решил да се бият. Помолили се на Аякс и Теламон от Саламин и на Еак и Еакидите от Егина. Персийският флот минал през Еврип и за три дни стигнал Фалерон. Към тях се присъединили малиеи, доридци, локри, беотийци, каристийци, андросци, теносци. Паросците останали на Китнос. Ксеркс разговаря с приближените си (царете на Сидон, Тир). Изказването на Артемисия – да не се бият, а да вървят към Пелопонес. На египтяни, кипърци, киликийци и памфилци не можело да се разчита. Флотът на персите преградил пътя на гърците, които били на Саламин, а пехотата се отправила към Истъм. Пелопонесците, командвани от Клеомброт, брат на Леонид, строят стена на Истъм. Кои гърци се събрали на Истъм: аркадци, елейци, коринтци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци, флиунтци. Седемте пелопонески народа. Коренни са аркадците и кинуриите. Ахейците са се премествали. Външни са дорийците, етолийците, дриопите и лемносците (VIII, 27-65).

19. Битката при Саламин. Ксеркс се завръща в Азия

Ксеркс се замислил за бягство, макар да не давал явни знаци; но Мардоний се досетил. Изпратил съобщение в Суза за резултата от сражението – бързината на персийската поща. Покрусата в Суза. Мардоний се разтревожил, защото той настоявал да извършат похода. Предложил на царя да се върне, а той да остане в Гърция с 300 000 души. Ксеркс иска съвет и от Артемисия. Тя потвърдила съвета и добавила, че славата за превземането на Атина ще остане за него, а какво ще стане по-нататък с Мардоний, не е важно. Той я изпраща да отведе синовете му в Ефес. Флотът заминал през нощта от Фалерон. На сутринта гърците разбрали и тръгнали да ги преследват, стигайки до Андрос. Темистокъл и Еврибиад спорят – дали да стигнат до Хелеспонта и да разрушат мостовете, или не. Реч на Темистокъл пред атиняните – заслугата на боговете, които не позволяват на един човек да властва над Азия и Европа. Ксеркс пътува от Тесалия до Хелеспонта 45 дни: войската търпи големи лишения – глад, болести. Оставя ги по градовете и областите. Пеоните били дали колесницата му на траките от изворите на Стримон. Прехвърлили се на Абидос и Ксеркс стигнал до Сарди (VIII, 84-130).

20. Битката при Платея. Из живота на персийските царе

През пролетта Мардоний се отправя към Атика. Преминава през Беотия и превзема Атина – 10 месеца след Ксеркс. Спартанците идват на помощ. Кои участват в битката при Платея. Прорицателят Хегезистрат. Осем дни войските стоят една срещу друга. Битка, в която Мардоний загива. Флотът на гърците тръгва към Азия – през Делос. Пристигат в Самос. Битка при Микале, недалеч от храма на Деметра.

Ксеркс се влюбил в жената на брат си Масистес. Тя му отказвала и затова той решил да ожени сина си за дъщеря им. Влюбил се и в нея, и тя – казвала се Артюстоне – не отказала. Но жена му Аместрис научила за интереса му към жената на брат му: и наредила да я обезобразят. Масистес опитал да избяга в Бактрия, но го убили.

Защо е по-добре да се живее на неплодородна земя. Разговор между Кир и един негов съветник. Добрата земя изнежва хората. Кир решил да не премества персите, а да ги остави да живея там, където живели от самото начало (IX, 1-122).

*

[според: Херодот. История. Превод П. Димитров. „НИ“, 1986-1990/2010]

Херодот. „История“ I-IX

І.

1. Изтокът и гърците

Началото на конфликта между гърци и варвари – започва с отвличането на аргоската Ио дъщеря на Инах, от финикийците, които били дошли от крайбрежието на Червено море. През Средиземно море те превозват товари от Египет и Асирия. После – Европа, Медея. Едно поколение по-късно Александър похитил Елена.
Херодот разказва съобщеното му от “начетени, сведущи” (logioi) перси (1). Според персите виновни за враждата били гърците, защото те първи нападнали (града на Приам). На Азия и варварските народи, които я населяват, персите гледат като на нещо свое, а на Европа и на гърците – като на нещо отделно (2-4).
А според финикийците Ио избягала сама, защото имала връзка с притежателя на кораба. Ще кажа кой пръв е нанесъл обида на гърците. Градовете се издигат и смаляват, защото човешкото благополучие никога не стои на едно място (5)

2. Лидийското царство

Крез бил син на Алиат, цар на племената отсам Халис – която тече между сирийци и пафлагонци. Той пръв покорил някои от гърците в Азия (йонийци, еолийци и дорийци), а с други бил съюзник (лакедемонци). Преди това азиатските гърци били свободни и воювали само с кимерийците (5-6).

а. предците на Крез

Някога Лидия била управлявана от потомците на Херакъл, а последният от тази династия се казвал Кандавъл и царувал в Сарди. Преди Агрон, син на Нин, внук на Бел, праправнук на Херакъл, страната била управлявана от потомци на Лидос, син на Атис (7).
Та този Кандавъл бил убит от Гигес, който се оженил за жена му. Той пръв от варварите изпратил дарове в Делфи, освен фригиецът Мидас. Делфийският оракул потвърдил възцаряването на Гигес, но предупредил, че някой от потомците му (четвъртият след него, праправнукът) ще пострада (8-14).

Гигес и потомците му се сражавали с гърците; той завладял Колофон. Синът му Ардис завладял Приена и нахлул в Милет. По негово време кимерийците, притиснати от скитите, превзели Сарди без акропола. Синът на Ардис се казвал Садиат, а внукът – Алиат.
Алиат воювал с Киаксар, потомък на Дейок (вж. 71-74), прогонил кимерийците от Азия и завладял Смирна. Воювал с Клазомене и Милет (общо 5 години, а баща му – 6). Тогава на милетците помагали само хиосците – в замяна на помощта им срещу еритрейците. На 12-тата година се подпалил намиращият се близо до Милет храм на Атина, и Алиат се разболял. Допитал се в Делфи и Пития му казала да построи отново храма. Тогавашният тиран на Милет – Тразибул – бил осведомен за този отговор от Периандър, син на Кипсел и цар на Коринт. Алиат предложил на Тразибул мир; а той демонстрирал пред пратеника изобилие в обсадения град.
Чудото с китариста-дитирамбист Арион от Метимна – бил изнесен на Тайнар от делфин. После пристигнал в Коринт и разказал на Периандър за случилото се (15-25).

б. завоеванията на Крез. Разговорът със Солон

Крез станал цар на 35-годишна възраст. Първо нападнал ефесците, а после останалите йонийци и еолийци под различни предлози. Така азиатските гърци били принудени да му плащат данък; а той се приготвил да нападне и островите. Биант (или, според други, Питак) го предупредил да не ги напада, тъй като флотът му бил по-слаб от гръцкия. Поради това Крез се отказал от този замисъл и сключил договор за приятелство с островитяните.
Така Крез станал господар на всички народи отвъд (западно от) река Халис с изключение на ликийците и киликийците. Те били: фриги, мизи, мариандини, халиби, пафлагонци, тини и витини (и двата – траки), кари, памфили. А от гърците – йонийци, дорийци, еолийци (26-28).
“В Сарди започнали да пристигат от Гърция заедно с другите хора и всички мъдреци на Гърция, живели по онова време, всеки по своя си работа”. Разговорът със Солон (заминал за десет години, след като атиняните се заклели през тези години да живеят според законите му). Разказите му за Телос, Клеобис и Битон (29-33). “Крез… бил убеден, че е същински глупец онзи, който пренебрегва настоящите блага и кара хората да гледат края на всяко нещо”.

Нещастието с Атис, син на Крез

При Крез дошъл един фригиец на име Адраст. Той бил внук на Мидас, убил неумишлено брат си. Крез го очистил и го приел при себе си. Тогава в Олимп, в Мизия, се появил голям глиган. По време на лова Адраст убил случайно с копието си Атис, а после се самоубил, макар че Крез му простил (34-45).

в. Крез и гръцките прорицалища

Изминали две години след тази случка. Мощта на персите нараствала. Астиаг, син на Киаксар, бил свален от Кир, син на Камбиз.
Крез решил, че е нужно да поведе война срещу Кир и се обърнал за съвет към някои гръцки и негръцки прорицалища – Делфи, Фокида, Додона, Амфиарай, Трофоний, Бранхидите при Милет; също и при Амон в Либия. Най-напред обаче решил да ги изпита (на 100-тния ден след тръгването от Сарди – какво прави сега Крез?). Получил верен отговор от Делфи и задоволителен от Амфиарай. После изпратил извънредно богати дарове в Делфи; и по-малко в Тива при Амфиарай. Заедно с даровете поръчал да попитат дали да воюва с персите и дали до усили войската си със съюзници.
Отговорите и от двата оракула му се сторили благоприятни (че ще разруши голяма държава, да се съюзи с онези от гърците, които са най-силни). Освен това в Делфи му дали промантия, проедрия и право на делфийско гражданство – на него и на лидийците. На въпроса му до Делфи, дали царството щу просъществува дълго, оракулът отговорил, че Крез ще е цар дотогава, докато цар на мидийците стане муле (46-55).

Кои гръцки държави били най-силни

Крез узнал, че най-могъщи в Гърция са лакедемонците (от дорийски род) и атиняните (от йонийски).

– пеласгите

Коренното население в Атика било негръцко – “пеласгийско”, докато дорийците били гърци. Атическите йонийци не се местели, а дорийците дълго се движели от място на място, докато се установили в Пелопонес. При Девкалион те били във Фтиотида, при Дор, сина на Елин – при планините Оса и Олимп, после на Пинд, Дриопида и накрая в Пелопонес.
Колкото до пеласгите, те сигурно са говорили варварски (негръцки) език. Така че атическият народ, по произход пеласгийски, е научил гръцки и така се присъединил към гърците (56-58).

– атиняните

Крез узнал, че атическият народ е под властта на Пизистрат. Разговорът на баща му Хипократ с лакедемонеца Хилон в Олимпия.
Пизистрат бил водач на трета партия, наред с тази на “крайбрежните” с водач Мегакъл (от Алкмеонидите), и тези от “равнината”, начело с Ликург. Веднъж Пизистрат поискал въоръжена стража от 300 души (след като сам се наранил, твърдейки, че искат да го убият), завзел акропола и после “управлявал благополучно и мъдро според вече установените закони”.
Първото му изгонване и как се завърнал (надхитрил атиняните, макар те да се смятали за първи по хитрост сред гърците). Оженил се за дъщерята на Мегакъл, но се стараел да няма деца, защото родът им бил прокълнат. След конфликта с Мегакъл, избухнал по този повод, избягал втори път (на Еретрия) и пак се върнал, подкрепен с пари от тиванците и с войска от аргосците. Алкмеонидите и мнозина други избягали.
Пизистрат завладял Лесбос и поставил там за тиран Лигдамис от Наксос. Извършил очищение на Делос – изкопал мъртъвците и ги изнесъл (59-64).

– спартанците

Спартанецът Ликург посетил Делфи и получил от Пития законите, които спартанците съблюдават оттогава. Някои казват, че ги донесъл от Крит, след като станал настойник на спартанския цар Леобот. Той учредил ефорите и геронтите, също и общите обеди. След смъртта му издигнали светилище в негова чест.
Спартанците пожелали да завладеят Аркадия, и след допитване до Делфи започнали войни с Тегея, най-напред неуспешно. По времето на Крез и при царете Анаксандрид и Аристон не вече взели надмощие. Започнали да побеждават след като пренесли костите на Орест, които се намирали в Тегея (случката с Лих, който намерил ковчега на Орест в двора на един ковач) (65-68).

Сключили съюз с Крез (по това време вече голяма част от Пелопонес била под тяхна власт). В посланието си до тях Крез писал: “понеже научавам, че вие сте начело на Елада”. Изпратил им злато за статуя на Аполон, а те изработили за него голям меден кратер. Но кратерът не стигнал до Сарди – дали защото самосците го заграбили (както твърдят лакедемонците), или защото самите те го продали в Самос, след като разбрали, че Сарди е паднал, а Крез е пленен (според самосците). После той бил поставен в храма на Хера. Херодот като че ли вярва повече на второто (69-70).

3. Войната между лидийци и перси

Един лидиец на име Санданис предупредил Крез, че няма да има полза от война срещу персите, тъй като те били много по-бедни от лидийците. “Преди да подчинят лидийците, персите не знаели нито що е изтънченост, нито що е благо”.
Крез тръгнал към Кападокия (кападокийците били наричани от гърците сирийци). Граница между мидийците и лидийците била река Халис. Отдясно на реката, течаща на север, са кападокийците, а отляво – пафлагонците.

а. войната между Алиат и Киаксар

Отношенията между лидийци и мидийци по времето на лидиеца Алиат (син на Садиат) и мидиеца Киаксар (син на Фраорт, внук на Дейок). Какво направили скитите, приети от Киаксар. След едно престъпление отишли при Алиат като молители и той не ги предал; затова избухнала война, продължила 5 години. Войната била прекратена покрай затъмнението (предсказано от Талес, 585 г.). Алиат дал дъщеря си на Астиаг, син на Киаксар (71-74).
Талес, който придружавал Крез, му помогнал да премине Халис, като я отклонил. Кир тръгнал насреща му, като предварително предложил чрез вестители на йонийците да се отцепят от Крез – но те не се отцепили. Първата битка, станала недалеч от Синопа, завършила без ясен изход.

б. обсадата на Сарди

Крез се оттеглил към Сарди и дори разпуснал войската, като решил да подготви нова след 5 месеца. Имал договор с египтяните на Амасис, с вавилонците и с лакедемонците. Случило се знамение – около Сарди се появили змии, които конете ядяли. Телмесоските гадатели го разтълкували вярно, но преди да съобщят на Крез, той бил пленен.
“Нямало тогава в Азия друг народ по-мъжествен и по-смел от лидийския”. Неочаквано за Крез Кир го последвал и пристигнал пред Сарди. Войските се подредили пред Сарди. Кир поставил камилите на първо място и разпръснал конницата на Крез. После лидийците се събрали в крепостта (75-80).
Крез бързо изпратил вестители за помощ, включително и в Спарта и спартанците се приготвили да помогнат.
Войната между Спарта и Аргос. Дуелът на шестстотинте. Оттогава аргосците престанали да носят дълги коси и златни украшения; лакедемонците – напротив, започнали да ходят с дълги коси.

в. превземането на Сарди

Само след 14 дни (и 14 години откакто Крез царувал) Сарди бил превзет. Някои от персийските войници влезли през едно място на крепостта, смятано за непревзимаемо и поради това неохранявано. Легендата за лъва, роден от наложницата на цар Мелес. Изкачили се, след като мардът Хюройад видял един лидиец да слиза оттам, за да си прибере падналия шлем (81-84).
Синът на Крез проговорил (съгласно предсказаното за него от Делфи, че ще проговори в нещастен ден). Крез бил качен на клада, за да бъде принесен в жертва чрез изгаряне (заедно с 14 млади лидийци). Може би Кир искал да провели дали боговете няма да го спасят. Там Крез се провикнал три пъти “Солоне!” Кир го заразпитвал (чрез преводачи) и наредил да изгасят огъня. Скоро след това завалял и дъжд и Крез бил спасен (докато призовавал Аполон на помощ, заради принесените му дарове).
Съветите на Крез към Кир – да не оставя войниците да грабят града, да им отнеме плячката под предлог, че трябва да принесе жертва на Зевс.

Крез изпратил хора да попитат в Делфи защо му е дадено подвеждащо предсказание. Пития му напомнила за вината на Гигес. “Дори за един бог е невъзможно да избегне определената му участ”. Аполон бил благосклонен към Крез, но не могъл да надвие Мойрите. Значението на предсказанието – Кир бил подобен на муле. Това е историята на Крезовото царство и първото заробване на Йония (85-91).
Даровете на Крез в Гърция. Случката с онзи враг, който помагал на Панталеонт да отнеме царството от Крез (Панталеонт бил брат на Крез по баща, син на йонийка, а самият Крез – на карийка).

Забележителностите на Лидия. Лидийски обичаи

Златните зрънца от река Тмол, паметникът на Алиат. Разказва, че лидийките си събирали зестрата чрез проституция. Лидийците първи започнали да секат златни и сребърни монети. При тях били измислени игрите, на които играят и гърците.
По време на един голям глад им се наложило да изпратят колонисти на запад. Потеглили от Смирна, достигнали Италия и техните тамошни потомци станали известни като “тиренци” – по името на водача им Тирсен (син на царя им) (92-94).

4. Персия при Кир

Азия била под властта на асирийците 520 г. Първи от тях се освободили мидийците, а после – и други народи.

а. мидийското царство

Мидиецът Дейок, син на Фраорт, станал известен с това, че съдел справедливо. Той правел така, казва Херодот, защото се домогвал до царска власт.
По това време из Мидия царяло беззаконие. Мнозина започнали да идват при него, и накрая той казал, че няма време да се занимава с чужди дела. Тогава мидийците се събрали и започнали да говорят че страната им се нуждаела от цар, и “най-много говорели приятелите на Дейок, както аз си мисля”.
Избрали го за цар, после му построили дворец, дали му телохранители. Той им наредил да си построят само един град (дотогава живеели по села). Така те построили града, наречен Екбатана – със седем кръга крепостни стени и хълм в средата. Простолюдието живеело извън стените. Дейок разпоредил никой да не вижда царя лично, а достъпът до него да става чрез вестители. Имал съгледвачи и подслушвачи по цялата страна. Той властвал само над мидийците, които се делят на родове. Херодот споменава шест рода, шестият се казва “маги“ (95-101).
Дейок властвал 53 години, наследил го синът му Фраорт. Той победил персите, а след това “преминавал от един народ към друг, докато накрая стигнал до война с асирийците”. В тази война той загинал (след 22 години царуване), а с него загинала и голяма част от войската му.
Наследил го синът му Киаксар – “разправят, че той бил още по-храбър от предците си”. Устроил армията, като отделил копиебойците, стрелците с лъкове и конниците в различини бойни части (дотогава те се биели смесено); и обединил земите отвъд река Халис.
Докато обсаждал Ниневия, бил нападнат от скитите, които навлезли в Азия (Меотида – Колхида – покрай Кавказ, който оставал отдясно), изтласквайки кимерийците от Европа. Между Колхида и Мидия има само един народ – саспейрите; но скитите минали по по-далечния път. Те победили мидийците и “разпрострели властта си из цяла Азия”. Псаметих ги посрещнал в палестинска Сирия и ги убедил да се върнат. Плячкосали храма на Афродита Урания в Аскалон – най-древен от всички на богинята, дори преди кипърския. Затова и се разболели от “женска болест”.
Те владели Азия 28 години, докато накрая Киаксар и мидийците ги умъртвили с измама, след като ги напили. После Киаксар завладял Ниневия и подчинил асирийците (без Вавилон) (102-106).

б. Астиаг и Кир

Астиаг и Мандана

Киаксар царувал 40 години и бил наследен от сина си Астиаг. Сънят на Астиаг за дъщеря му Мандана; тълкуването на магите. Като пораснала, я дал на един перс на име Камбиз, добър по род, но не мидиец.
Втори сън на Астиаг за дъщеря му. След като на Камбиз и Мандана се родило момче, възложил на на най-верния му сред мидийците Харпаг да го убие. Харпаг разговарял с жена си и споделил, че се страхува да убие детето (то му било и “роднина”), особено ако властта после попаднела у Мандана. Затова го дал на един роб-говедар на име Митридат и жена му Кюно, които живеели в една планина откъм земите на саспейрите, към Евксинския понт.
Разговорът на Митридат с жена му. Тя току-що била родила детето си мъртво. Преоблекли го в дрешките на Кир и след три дни го дали “да получи царско погребение”. Харпаг поръчал да го видят телохранителите му (или евнуси – 117), а той самият не погледнал. Така Кир бил взет и отгледан от говедарите, които му дали някаво друго име (107-113).

Детството на Кир

Кир растял, станал на 10 години и се проявил сред връстниците си – веднъж набил с камшик сина на благородния перс Артембар, докато си играели на “цар”. Артембар се оплакал в града от “сина на говедаря на Астиаг”. Астиаг извикал Кир, поговорил с него и го разпознал (като сравнил и изминалото време). Заплашил говедаря с мъчения и той си признал за случилото се преди десет години. После повикал Харпаг и той му разказал какво точно е станало. Астиаг не се показал разгневен, но отмъстил жестоко на Харпаг (случката със сина му) (114-119).
Магите казали на Астиаг, че Кир вече не е опасен, защото бил цар; имало е дори предсказания, които не довели почти до нищо, та какво оставало за съновидения. Тогава Астиаг се успокоил и изпратил Кир в Персия при истинските му родители. Те пък разпространили слуха, че бил отгледан от кучка (120-122).

Кир става цар

Харпаг започнал да му изпраща подаръци (той самият не бил високопоставено лице). Същевременно уговарял мидийските първенци да свалят Харпаг и да поставят Кир начело на управлението. Съобщил за плана си на Кир чрез писмо, скрито в корема на заек. Кир обявил на персите, че Астиаг го е поставил за техен военачалник и им разпоредил да се съберат, като си вземат оръжие (коси). Херодот назовава персийските племена – били десет, от които 6 били земеделски, а 4 – номадски. От земеделските най-благородни били пасаргадите, от които бил родът на Ахеменидите. Как Кир призовал персите да въстанат.
Астиаг, сякаш заслепен от боговете, посочил Харпаг за военачалник. Харпаг загубил битката; а Астиаг заповядал да набият на кол маговете-съногадатели. После сам възглавил друга войска, но загубил битката и бил пленен. Разговорът на пленения Астиаг с Харпаг – защо предал мидийците на персите? След време мидийците въстанали срещу Дарий, но били победени.
Астиаг царувал 35 години над азиатските територии отвъд Халис, а мидийците – общо 128, без времето на скитите. Кир оставил Астиаг жив и го държал при себе си до смъртта му. След победата си над Крез, той станал господар над цяла Азия (123-130).

в. обичаи на персите

Не строят храмове, олтари, статуи. Не смятат (като гърците), че богове и хора имат една и съща природа . На високи места принасят жертви на Зевс и наричат “Зевс” цялото небе; също – на слънцето, луната, елементите. От асирийците и арабите са научили да жертват и на Афродита Урания (“Митра”?). При жертвоприношение молитвата не е само за принасящия, но и за всички перси, и за царя. Без маг (който припява) не се извършват жертвоприношения.
Почитат онзи ден, в който се е родил всеки от тях, и тогава ядат повече. Обичат десерти и са отдадени на виното. Не им е позволено да повръщат и пр. в присъствието на други хора.
Как взимат решения. Как се поздравяват при среща. Сред народите почитат най-много себе си, след това – най-близките им по територия народи, след това – по-далечните (131-134).
Лесно възприемат чужди обичаи. Носят мидийски дрехи, египетски ризници, а от гърците са научили да се сношават с момчета. Имат по много законни жени и още повече наложници. Смятат, че е добре да имат повече деца. Учат синовете си яздене, стрелба с лък и да говорят истината. “Необичайно е истинският родител да умре от ръката на собствения си син”. Освен да се лъже, е срамно и да се правят дългове.
Страхопочитание към реките. За погребенията, за отношението към животните – маговете убиват всякакви животни, с изключение на кучета (135-140).

г. Кир и гърците

Кир бил враждебно настроен спрямо гърците (йонийци и еолийци).
След превземането на Сарди те изпратили хора да се договорят с него – да запазят същото положение, каквото са имали при Крез. Но той се договорил само с милетците. Тогава всички останали се събрали в Паниониона и решили да искат помощ от спартанците.

Йонийци, дорийци, еолийци

Йония се намира на най-благоприятното място под небето (с най-добър климат). Градовете им от юг на север са: Милет и Приене (в Кария); Ефес, Колофон, Теос, Клазомене, Фокея (в Лидия), Хиос и Еритрея (тя е на континента); и Самос. Тези 4 групи говорят на 4 различни наречия.
Милетците се отцепили, защото самото име „йониец“ се смятало за срамно, а йонийският народ бил най-слаб между гръцките, и по това време нямало друг влиятелен йонийски град освен Атина. Самите атиняни също избягвали това име. „И сега мнозина се срамуват от това име“. И все пак, казва Херодот, точно тези 12 града се гордеели с името си (освен милетците, изглежда).
Дорийците от Петоградието (то било Шестоградие, но изключили Халикарнас заради един халикарнасец, който проявил неуважение към Аполон – случката с триножника). Градовете им са: Линдос, Иалисос, Камирос (на Родос), Кос (остров) и Книдос (на континента) (141-144).
Тези йонийци били изгонен от Пелопонес от ахейците. Ахейски градове – Пелене, Айгай, Патра и др.
Малоазийските йонийци не са много чисти йонийци, макар че си мислят така. Те са смесени с други – минийци, кадмейци, фокейци, аркадски пеласги, дорийци от Епидавър. Дошлите от Атина пък се оженили за карийки. Сред царете им имало ликийци (потомци на Главк), Пилоски каукони (от рода на Кодър) и др. Паниониите се празнуват в Паниониона – място на Микале, посветено на Посейдон (145-148).
Еолийските градове са: Куме, Неон тейхос, Питане и др. И Смирна е от тях, но бил отнет от йонийците – чрез едни бегълци от Колофон. Имат и 5 града на Лесбос и един на Тенедос.

д. събитията в Мала Азия след заминаването на Кир

Лакедемонците отказали помощ, изпратили само един кораб за разузнаване. Пратеникът пристигнал в Сарди и предал на Кир едно известие с искане да не опустошава нито един гръцки град. Кир се учудил на тази дързост и казал, че не се бои от хора, които се събират на агората, за да се занимават с покупки и продажби (персите не се пазарели и нямали агора) (149-153).

Въстанието на Пактий

Кир заминал за Екбатана с Крез, а оставил за наместници перса Табал в Сарди и мидиеца (или лидиец – 159) Пактий – да надзирава превоза на злато. Този Пактий разбунтувал лидийците срещу Кир и Табал. Кир обсъдил това въстание с Крез, който го посъветвал да отнеме оръжието на лидийците и да им промени обичаите (да носят хитони и котурни, да свирят на китара, да се заемат с търговия). Така щял да ги владее по-лесно.
Пактий избягал в Куме, а изпратеният от Кир мидиец Мазарес изискал от кумейците да му го предадат. Кумейците се обърнали към прорицалището на Бранхидите близо до Милет, което ги посъветвало да го предадат; но после се изяснило, че богът ги упреква за самия въпрос. Прехвърлили го в Митилена, после в Хиос, а хиосците го предали, за да получат областта Атарнеус (в Мизия срещу Лесбос). А Мазарес заробил приенците и магнезийците (154-161).

Бягството на фокейците

По-късно за управител и военачалник в „долна Азия“ бил изпратен Харпаг. Обсадил Фокея – фокейците били първите гърци, които показали, че “съществуват Адриатическо и Тиренско море, Иберия и Тартес.”
Те убедили Харпаг да отдръпне войската, взели семействата си, статуите на боговете и даровете, и отплавали за Хиос; а персите влезли в опразнения град. Половината от тях избягали на запад (макар че всички се заклели да потеглят). Пристигнали на остров Кирн, където, след като се отдали на грабежи, им се наложило да се сражават с тирсени и картагенци в Сардинско море. Изоставили Кирн и потеглили към Регион, а после – към областта Ойнострия, където се заселили в град Хюле. Защото един мъж от Посидония им казал, че Пития искала да издигнат светилище на героя Кирн (а не да основават град на остров Кирн, какъвто те наистина основали – казвал се Алалия)(162-167).

Второ заробване на Йония

Теосците избягали в Тракия и основали Абдера. Останалите, с изключение на Милет, се сражавали с Харпаг, но “победени и поробени, останали в земите си и изпълнявали, каквото им заповядвали. Така Йония била поробена за втори път. А докато се случвали тези неща, островитяните, изплашени, сами се предали на Кир. На едно събрание в Паниониона Биант посъветвал йонийците да заминат всички заедно за Сардиния. Преди тези събития Талес (по род финикиец) ги съветвал да образуват един общ център в Теос.

Харпаг по южното крайбрежие

Харпаг тръгнал на поход срещу карите, кавните и ликийците.
Карите били дошли от островите. Те били подвластни на Минос и се наричали лелеги. Те измислили гривите на шлемовете, знаците на щитовете и дръжките им. После били изместени от йонийците и дорийците и се заселили на континента. Това е мнението на критяните, а самите кари твърдят, че винаги са живели на континента и винаги са имали същото име. Казват, че Лидос и Мизос били братя на Кар.
Кавните твърдели, че са от Крит, но според Херодот са коренни жители. Възприели карийския език (или обратното).
Ликийците били от Крит (открай време Крит бил владян от варвари). Минос и Сарпедон се скарали, и Сарпедон отишъл в Азия (земята на ликийците някога се наричала Милиада, а сегашните милии тогава били наричани солими). Името си носят от Лик, който бил изгонен от Атина от брат си Егей и дошъл при Сарпедон. Оттогава жителите се наричали ликийци. Следят родословието си по майчина линия.
За да се защитят, книдосците опитали до прокопаят канал при Триопион и да направят града си остров. Пития ги посъветвала да спрат копаенето и Харпаг ги превзел.
Педасейците, които живеели над Халикарнас, успели за известно време да се противопоставят на Харпаг. Ликийците се сражавали, но били разбити. Подвигът на ксантосците – “сега са оцелели 80 семейства от тях”. След това завзел и град Кавън (168-176).

е. завладяването на Вавилон

Град Вавилон

Най-прочутият и добре укрепен град, в който след падането на Ниневия били царските дворци, бил Вавилон. Имал формата на квадрат със страна 24 километра (120 стадия). Заобиколен бил с ров, пълен с вода, а крепостната стена била висока към 100 метра. По стената имало издигнати постройки и между тях – улица, по която можело да се мине с колесница. В стената имало 100 медни врати. Отвътре била построена и още една стена, по-тясна от външната.
Има два квартала, тъй като е разделен на две от река Ефрат (която тече от Армения и се влива в Червено море). Застроен е с 3 или 4-етажни къщи. Улиците са прави, пресичат се и половината от тях водят към реката. Покрай бреговете са построени тухлени зидове с входове към всяка улица (с медни вратички).
В средата на всеки от двата квартала имало укрепени дворове – в единия били царските палати, а в другия – храмът с медни порти, посветен на Зевс Бел. “По мое време той още съществуваше”. Бил квадратен със страна 400 м. и кула в средата – също квадратна, със страна 100 м. Върху нея още една, и още една – общо 8 една върху друга; а нагоре има път, който обикаля около всички кули. В средата има място за почивка с пейки, а най-горе – голям храм. Вътре няма статуя, а само една жена “избрана от бога, както разправят халдейците, които са жреци на този бог”. По-надолу има и друг храм, със златна статуя на Зевс, златна маса, седалка, трон и златен олтар извън храма. Имало и по-голям, върху който се принасяли жертвите. Също и една шестметрова статуя на бога от масивно злато, която Ксеркс изнесъл.

Семирамида и “Нитокрида”

Сред царете на Вавилон имало и две жени, като едната – Семирамида – била пет поколения преди втората. Тя направила насипи по равнитата, за да не се разлива реката. Втората се казвала Нитокрида (вероятно Херодот е слушал да се говори за Навуходоносор) – по нейно време мидийците завладели Ниневия. Тя се погрижила да създаде завои по реката, изградила мост между двата квартала на града. Шегата със съкровището в гробницата на “Нитокрида” над една от портите (177-187).

Обсадата

Кир тръгнал на война срещу сина на тази жена. Носел си кипната вода от река Хоасп – единствената река, от която пиел вода. По време на похода конят на Кир едва не бил завлечен от река Гюндес, която се влива в Тигър; ядосаният Кир я разделил на 360 канала, макар това да отнело на войската му цяло лято.
Вавилонците го посрещнали пред града, но били разбити и се оттеглили крепостта. Били запасени с провизии за много години. Кир отклонил реката, и когато водата спаднала достатъчно, войската му навлязла по коритото. Това било рисковано, защото, ако вавилонците знаели, биха затворили вратичките към улиците и биха избили навлезлите войници. Но нападението било неочаквано и тъй като градът бил голям, повечето от гражаданите дълго време не разбрали, че чуждата войска е навлязла, а се отдавали на забавленията си (188-191).

Богатствата на Вавилония. Обичаи

Вавилония била богата. В четири от дванайсетте месеца в годината царят и армията му били изхранвани от нея (това е извън данъка), а през другите 8 – от цялата останала Азия. “Асирия по отношение на богатството е една трета от Азия”. Какво притежавал сатрапът на Вавилон.
Там вали малко дъжд. Вавилония е насечена с канали като Египет и се полива на ръка – там е най-доброто жито. Правят си сусамено масло и отглеждат финикова палма.
Стоките се изпращат до Вавилон по реката, в лодки от кожа, които се правят в Армения (от арменците, които обитават над асирийците). Карат се най-вече стомни с финикийско вино. В лодката винаги има магаре – след като продадат стоката, разглобяват лодката, натоварват кожите на магарето и тръгват обратно. Не е възможно да се плава нагоре, тъй като течението е бързо.

Облеклото им е ленен хитон, върху него вълнен и бяла наметка. Обувки, дълга привързана коса, печат и тояга с издълбан знак на нея (192-195).
От обичаите им “най-мъдър по мое мнение е следният”. Момичетата за женене се продавали – първо най-хубавите, после останалите. Други пък взимали момичетата, които никой не искал, и получавали за това пари – първо от най-грозната, която взимал този, който бил съгласен да получи най-малко пари. Не било възможно да ожениш дъщеря си за когото искаш, а който купел жена, трябвало да гарантира, че ще живее с нея.
Друг обичай – тъй като нямат лекари, изнасят болните на площада, където винаги се намира някой да ги посъветва как да се лекуват. Всеки бил длъжен да пита болния от какво боледува.
Всяка жена един път в живота си трябва да се отдаде на чужденец в храма на Афродита. Някои обаче стоели по 3-4 години, докато се намерел кой да ги поиска. Това го имало и на остров Кипър (196-200).

ж. походът на Кир в земята на масагетите

Масагетите живеят на изток, отвъд Аракс, срещу иседоните. Някои ги смятат за скити. По реката имало острови, където растяли дървета с особени плодове – като се хвърлят в огън и се вдиша миризмата, човек се опива като с вино. Минава през земята на матиените, единият от ръкавите му се влива в Каспийско море.
Морето отвъд Херакловите стълбове, наречено Атлантическо, е обединено с Червено. Каспийско море обаче е отделно – то не се съобщава с никое друго море.
На запад от него е Кавказ – най-просторната и висока планина, където има много и разни народи, живеещи “почти само от диви плодове”. От листата на някои дървета там се получавала неизпираема боя за дрехи; хората се сношавали открито като добитъка. На изток от морето има необгледна равнина. Част от тази равнина била заета от масагетите (201-204).

Войната с Томирис

Тяхна царица била Томирис (мъжът й бил умрял). Кир й предложил да му стане жена (но само на думи, казва Херодот). Прехвърлил мостове над Аракс. Томирис му изпратила писмо, че мостовете не са нужни. Ако иска да се бият, тя можела да се оттегли на три дни навътре в земята си, или пък обратното – той да се отдръпне на три дни в земите, владяни от персите.
Крез се изказал против това, Кир да отстъпи назад – в такъв случай и да спечели, и да загуби битката, той нямало да има полза. Предложил да навлязат, да оставят по-слабите войници по-напред и да оставят много храна и вино. Масагетите сигурно щели да спечелят битката, после да се напият, и щели да бъдат унищожени (205-207).
Кир се съгласил с това, поверил Крез на сина си Камбиз, отпратил ги към Персия и преминал реката. Сънувал най-стария син на Хистасп (от рода на Ахеменидите) с крила над Азия и Европа. Синът бил Дарий – тогава към 20-годишен. Кир повикал Хистасп и му казал, че подозира сина му. Хистасп обещал да провери и да затвори сина си, докато Кир се върнел.
Станало така, както Крез предположил – мнозина масагети (една трета от войската им), които спели след угощението, били избити, а и синът на Томирис бил пленен. Кир получил от нея второ писмо, в което тя настояла синът й да бъде върнат, а Кир да отстъпи, иначе щяла “да го напои с кръв”. Синът й обаче се самоубил, докато бил в плен.
Тогава Томирис нападнала войската на Кир. Това била “най-страшната от всички битки, станали между варвари”. Повечето перси загинали, също и Кир (след 29 години царстване). Мехът, пълен с кръв.

Обичаите на масагетите

Обличат се като скитите и начинът им на живот е подобен. За оръжието ползват мед, а за украшения – злато. Желязо и сребро нямат.
Жените им са общи (това не е вярно за скитите, както някои гърци мислят, а за масагетите). Когато някой остарее, го принасят в жертва заедно с добитък и ядат от печеното. Умрелия от болест го заравят. Нямат земеделие, живеят от добичета и риба. Почитат слънцето, на което жертват коне (208-216).

ІІ.

Камбиз, син на Кир, смятал йонийците и еолийците за свои роби и взел мнозина от тях като войници за похода срещу Египет.

1. Описание на Египет

Опитът на Псаметих да разбере кои са първите хора – това били фригийците. Разказът е въз основа на чутото от жреците на Хефест в Мемфис и от някои гърци (1-2). Разговори със жреците в Тива и Хелиополис. Египтяните са най-учeните хора (според тях самите); с най-добър календар (според Херодот). Те първи назовали 12-те бога и им издигнали олтари, храмове, статуи. Пръв царувал Мин (3-4).

Размери на Египет

От морето до Хелиополис Египет е широк – разстоянието е към 300 км (1500 стадия, колкото от Атина до Пиза). Ограничен е от арабската и либийската планина, като най-тясното място е 40 км (200 стадия) (5-8). От морето до Тива – 1220 км., до Елефантина – още 360. Големината на 5-те устия, дължината на арабския залив; сирийците обитават бреговата линия на Арабия (9-12).
Гърците се надяват само на дъжд, а египтяните – на реката. Според йонийците Египет се е появил с Делтата (Херодот не е съгласен с това). Йонийците казват, че земята се състои от Европа, Азия и Либия, но трябва да прибавят и Делтата (13-16). Египет – това е земята, която се обитава от египтяни, както Киликия от киликийци, а Асирия – от асирийци.

Нил

Нил е пълноводен и разлят 100 дни от лятното слънцестоене нататък и се разлива на ширина от 4 дни път (17-19). Херодот не вярва Нил да се увеличава от снегове. Няма река Океан – може би Омир и друг стар поет е измислил това име. Никой не знае къде са изворите му – само писарят при свещената каса на храма на Атина в Саис твърди, че знае и му разказал (20-28).
От Египет на юг живеят етиопци. След Елефантина по Нил има още 4 месеца път, какво има по-нататък не е известно. Някои либийци проучили пътя на запад през пустинята – вървели дълго и накрая попаднали на пигмеи, които живеели в град при голяма река, течаща на изток. Възможно е това да е бил пак Нил, който да тече из цяла Либия, както Истър, който тече през цяла Европа (29-33).

Общо за обичаите

Там има най-много чудесии и великолепни дела. Имат два вида писмена – свещени и народни.
Живеят заедно животните; обрязват се; чистотата на жреците. Не принасят в жертва крави – свещени са на Изида; поради това се гнусят от гърците.

За боговете

17 000 години преди Амасис се родили 12-те божества, предхождани от други 8. Един от 12-те е Херакъл. Според Херодот Амфитрион и Алкмена са от Египет. Херакъл бил почитан и в Тир, където Херодот също бил – храмът бил основан заедно с Тир, преди 2300 г. Херакловците трябва да са били двама. Неверните разкази на гърците за Херакъл в Египет. Египтяните не са принасяли човешки жертви – след като рядко жертват дори животни. Дано боговете и героите са благосклонни към разказваното (34-45).
Не принасят в жертви кози, защото Пан (който е козлоног) е един от 8-те древни бога. Свинята се смята за нечиста, но все пак принасят свине на Селена и Дионис. В чест на Дионис провеждат фалически шествия. Това е въведено в Гърция от Меламп; може би го научил от Кадъм.
Имената на боговете в Гърция са дошли или от египтяните, или от пеласгите, или от либийците (Посейдон). Итифаличният Хермес – първи за него научили атиняните, благодарение на пеласгите. Пеласгите започнали да използват египетски имена на богове, след като се допитали в Додона. Тези неща са известни на Херодот от жриците в Додона. Прорицалищата в египетската Тива, в Либия (на Амон) и в Додона са подобни (58).
Празниците в Бубастис, Бусирис, Саси, Хелиополис, Буто, Папримис – съответно на Артемида, Изида (Деметра), Атина, Хелиос, Лето, Арес. Съответните обичаи (46-63).
Свещени животни (котки и други – крокодили, морски коне; феникс, крилати змии). Всеки ден и месец се свързва с някой бог. Смятат, че би могло да се предскажат събитията в живота на човека според рождения му ден. Показват дървен мъртвец по време на пиршество.
Балсамирането на мъртъвците.
Какво ядат, как се пазят от комарите (64-98).

2. Египетските царе

а. Мин и Сезострис

Мин – първият им цар – пресушил мястото около Мемфис, оградил го с дига от Нил, изкопал езеро от север и запад, построил храма на Хефест и самия град. Били известни имената 330 царе, управлявали след Мин (жреците, с които говорил, му ги прочели от книга). Сред тях имало 18 етиопци и една жена (по времето на вавилонката “Нитокрида”). Тя издавила с хитрост някои египтяни затова, че убили брат й, който бил цар преди нея (99-100).
Сред наследниците на Мин първият по-известен е Мойрис – той изградил пропилеите на храма на Хефест
Сезострис покорил живеещите край Червено море. Стелите с надписи и знаци кои от противниците му били по-силни или по-слаби. В Европа завладял траките и скитите.
Оставил заселници при Фасис. Херодот допуска, че колхите са потомци на египтяни и че произхождат точно от войниците на Сезострис. Така може да се обясни, че се обрязват. Този обичай го има и при финикийците и палестинските сирийци, а те признават, че са го научили от египтяните. Но по-новите и свързани с Гърция финикийци не обрязвали децата си. А дали самите египтяни не са научили това от етиопците? В Йония (по пътищата между Сарди и Смирна, и Ефес и Фокея) имало стели, изобразяващи воин в египетско въоръжание. Или това са стели на Мемнон? Но Херодот не ги е виждал лично.
Братът на Сезострис се опитал да го убие след завръщането му от похода. По негово време се прокопали канали и всички египтяни получили земя; и разпоредил да му се плаща данък. Тогава била открита геометрията.
Жрецът в храма на Хефест убедил Дарий да не поставя своя статуя до тази на Сезострис – защото той бил по-голям завоевател и покорил и скитите, а Дарий не успял.
Синът му Ферос – ослепял, защото хвърлил копие по реката. Как прогледнал и проверил дали жените са верни на мъжете си (101-111).

б. от Протей до 12-те царе

Цар Протей бил оградил едно свещено място в Мемфис на юг от храма на Хефест. Там живеят финикийци от Тир. Светилището на Афродита чужденка и историята с Менелай и Елена. Херодот мисли, че Елена не е била в Троя (иначе троянците щели да я върнат, а не да воюват) (112-120).
По времето на Рампсинит живял един много хитър мъж. Той бил син на строителя на царската съкровищница. Баща му оставил таен вход към нея и синовете му изнасяли толкова съкровища, колкото им трябвали. Единият брат се хванал в примка и убедил другия да му отреже главата. После, притиснат от майка си, напил пазачите и отмъкнал окачения на крепостната стена труп. Как излъгал и царската дъщеря. Накрая царят му я дал за жена, учуден от ума му. Същият този цар бил слизал в ада, играл на зарове с Деметра и се върнал, като донесъл от нея кърпичка.

Безсмъртието на душата

Египтяните първи са твърдели, че душата е безсмъртна – след смъртта за 3 000 г. обхождала всички живи същества; и след това пак в човешко тяло. Някои гърци си послужили с това учение, няма да споменавам имената им.

Строеж на пирамиди

При Хеопс настъпил упадък. Той затворил храмовете и накарал египтяните (по 100 000 наведнъж) да влачат камъни от арабската планина до Нил. 10 години строили пътя и подземните помещения на хълма, а после още 20 – пирамидата. За алчността на Хеопс. Имало надписи на пирамидата за цената на изхранването на работниците, от което можело да се предположи колко струвал целия строеж.
Хеопс царувал 50 години, а след него цар станал брат му Хефрен. Той управлявал по същия начин. Пирамидата му била 40 стъпки по-ниска (121-128).
Синът на Хеопс – Микерин – отворил храмовете. Издавал справедливи присъди. Как погребал дъщеря си; изображения на наложниците му. Прорицанията на светилището за смъртта му. Пирамидата му е по-малка.

Хетерата Родопис

Легендата за Родопис. Казват, че била наложница на Микерин, но в действителност тя живяла много по-късно – при Амасис. Била робиня в Самос при Ядмон, заедно с Езоп. Откарали я в Египет, където я освободил някой си Харакс – брат на Сафо. Имало и други прочути хетери в Навкратис (129-135).

Етиопски и асирийски нашествия

Асюхис построил източните пропилеи на храма на Хефест. Наследникът му Анюсис бил сляп. Етиопци начело със Сабакос нападнали Египет и той управлявал страната 50 години. Светилището на Бубастис. А слепият, който живял тези години на остров, се върнал.
След него се възцарил Сет, жрец на Хефест. Отнемал земи от военното съсловие. По това време царят на арабите и асирийците Санахариб потеглил срещу Египет, а военните не помогнали на царя. Той се установил в Пелусион, а през нощта полски мишки изяли колчаните, стрелите и ремъците на щитовете – и войската останала невъоръжена, мнозина или убити.

Богове и герои в египетската история

Дотук преминали 341 поколения. За тези 11 340 години египетска история страната не била управлявана от нито един човекоподобен бог. Логографът Хекатей твърдял, че е от египетската Тива и се изкарвал 16-ти потомък на божество (136-143).
Преди хората над Египет властвали богове. Последен от тях бил Хор (Аполон), син на Озирис (Дионис). Този Хор отстранил от власт Тифон, брата на Озирис. Египтяните различават три поколения богове, като Пан е от първите, Херакъл – от вторите, а Дионис – от третите. От времето на Херодот до Пан, син на Пенелопа, са изминали 800 години; до Херакъл на Алкмена – 900, и до Дионис на Семела – 1000.
След жреца на Хефест били избрали 12 царе, които да управляват заедно (египтяните, казва Херодот, не могат да живеят и ден без цар). Те се договорили да се сродяват чрез взаимни бракове, да не се премахват помежду си, да са равни и приятели. Но имало предсказание, че онзи, който възлеел с медна чаша в храма на Хефест, щял да управлява еднолично.

Лабиринтът и изкуственото езеро Мойрис

Те изградили Лабиринта над езерото Мойрис, близо до Крокодилополис. Пирамидите са неописуеми, казва Херодот, но лабиринтът превъзхожда пирамидите. Имало 12 покрити двора, 3 000 помещения на два етажа – по 1500 над и под земята. В подземните имало гробници на царете и свещените крокодили – там не допускали чужденци. Изходите и завоите през дворовете били много заплетени, стените били пълни със скулптирани фигури.
Опира до езерото Мойрис, чиято обиколка била 630 км. Било изкуствено, в средата имало две пирамиди с надводна и подводна част, на всяка от тях – каменен колос. Водата била докарана по канал от Нил. При изкопаването хвърляли пръстта в Нил, а той я разнасял – така, както крадците в Ниневия изкопали проход под земята към дворците на Сарданапал, за да отмъкнат съкровищата му, а пръстта хвърляли в Тигър (144-150).

в. царете елинофили – от Псаметих до Априес

Един от 12-те царе бил Псаметих – той веднъж по погрешка възлял със шлема си и така изпълни предсказанието. Другите не го убили, но го прогонили в блатата. Негов баща бил Некос, когото убил етиопецът Сабакос.
Псаметих поискал прорицание от светилището в Буто, а те му казали, че “ще дойде отмъщение с медни мъже от морето”. Така и станало – случайно в Египет попаднали йонийци и кари, и помогнали на Псаметих да стане цар. Той построил южните пропилеи на храма на Хефест и двор за Апис. Дворът е ограден с колони, представляващи 12 лактови колоси (151-153).
Йонийците и карите заживяли при Бубастис, на нилското устие, наречено Пелусион. Царят определил момчета, които да учат от тях гръцки, а техните потомци са преводачи от гръцки и сега. После Амасис ги заселил в Мемфис. От тях научаваме какво е ставало в Египет от времето на Псаметих – това били първите другоезичници, заселени в Египет.

Озирис, Изида и Хор

Светилището на Лето в Буто и остров Хемис. Митът за Хор, поверен на Лето като дойка и търсен от Тифон. Хор (Аполон) и Артемида са деца на Озирис и Изида. Есхил е имал предвид този мит, когато прави Артемида дъщеря на Деметра (154-156). По-нататък (170-171) Херодот говори за представления на страданията на Озирис (Дионис) в Саис, наричани мистерии. Там бил и гробът му. Данаидите от Египет пренесли Деметрините тайнства и научили на тях пеласгийките.

Некос, Псамис, Априес

Псаметих царувал 54 години, от които 29 обсаждал Азот в Сирия. Наследил го синът му Некос. Той се заел да прокопае канал към Червено море – после работата по този канал била продължена от Дарий. Каналът се изминава за 4 дни плаване. Той върви със завои – а иначе най-късото разстояние от северното до южното море 200 км. При прокопаването му загинали 120 000 египтяни. Некос обаче не го довършил – спряло го прорицанието, че работи за варварина. Така египтяните наричат онези, които не говорят техния език.
Наследил го синът му Псамис. По негово време в Египет дошли пратеници от Елея, за да разкажат за олимпийските игри. Умрял след поход към Етиопия.
Неговият син Априес царувал щастливо 25 г., воювал с Тир и Сидон. Покрай неуспешната му война с киренците против него избухнало въстание. Войната между Априес и Амасис (157-163). Априес бил пленен, държан известно време от Амасис в добри условия, а после предаден на египтяните, които го удушили. Говорят, че бил казал, че дори и бог не би сложил край на царската му власт (169).

Съсловията

В Египет имало седем съсловия – жреци, военни и още пет (говедари, свинари, бакали, преводачи, кормчии). Много варвари – траки, скити, перси, лидийци – смятат занятчиите за по-долни хора, а за по-благородни – тези, които не се занимават с ръчна работа, особено военните.
Това е възприето и от гърците: най-много от лакедемонците най-малко – от коринтците (164-168).

г. Амасис

Амасис и златният леген. Амасис и лъкът. Понякога крадял. Построил пропилеи на храма на Атина в Саис. Също – сфинксове с глава на мъж, колоси в Мемфис и Саис.
Въвел закон, според който всеки трябвало да обявява на номарха средствата си за живот. За неизпълнение се предвиждало смъртно наказание. Този закон възприел и Солон. Позволил на гърците да се заселват в Навкратис; там имало светилище “Хеленион”, основано от група градове – Хиос, Теос, Фокея, Клазомене (йонийци); Родос, Книдос, Халикарнас, Фаселис (дорийци) и Митилена (еолийци). Отделно имало и други светилища: на егинците на Зевс, на самосците на Хера, на милетците на Аполон.
Съюзил се с киренците и се оженил за гъркиня. Изпратил дарове в Делфи, Кирена, Линдос (заради Данаидите), Самос; завладял Кипър 165-182).

ІІІ.

1. Походът срещу Египет

а. Камбиз и Амасис

Камбиз тръгва на война срещу Амасис. Според някои е обиден, че Амасис не му е дал своя дъщеря за жена, а една от тези на Априес. Бил подтикнат от някакъв египтянин, когото Амасис изпратил в Персия като очен лекар. Някои казват, че Камбиз бил син на дъщерята на Априес, но не било така, той бил син на Касандана, дъщеря на Фарнасп от Ахеменидите. (1-5).

Арабите

Към Камбиз се присъединил Фанес, мъж от Халикарнас, недоволен за нещо от Амасис. Амасис изпратил един евнух да го залови, и той го открил в Ликия, но не успял да го закара до Египет. Той посъветвал Камбиз да се обърне към царя на арабите за помощ при преминаването на безводните места от граничещата с Финикия палестинска Сирия към Египет. Царят ги снабдил, като събрал вода в мехове от камилски кожи.
От Гърция и Финикия целогодишно пристигали в Египет делви с вино.
Арабите почитат клетвите за вярност – сприятеляват се с кръв, намазана на част от дрехите им и върху седем камъка между тях. Вярват само в двама богове – Дионис и Урания (споменава и арабските им имена) (6-8).

б. Завладяването на Египет

Амасис умрял преди Камбис да навлезе в страната; наследил го синът му Псаменит. Чакал войската на Камбиз при Пелусийското устие на Нил. В Тива валяло – това никога преди това не се било случвало (10).
Гърците и карите, недоволни от Фанес, убили преди битката в пространството между двете войски синовете му – и то така, че той да види това. Пили от кръвта им, смесена с вино. Египтяните били победени, черепите им, които Херодот видял, били много здрави – защо си бръснели главите. Престъплението на Псаменит спрямо вестоносеца перс и кораба с екипаж от митиленци – убили ги.
Превземане на Мемфис. Псаменит царувал 6 месеца. Пленяване на царското семейство, самоубийство на Псаменит (замислял бунт, бил разкрит, пил бича кръв).
Либийците и киренците се изплашили и обещали подчинение (11-15).

2. Престъпленията на Камбиз

а. спрямо египтяните

Камбиз открил балсамирания труп на Амасис и се гаврил с него (бичувал го). Египтяните разказват, че това не било тялото на Амасис, защото преди смъртта си той поръчал да поставят на неговото място друг труп, а неговият да скрият другаде в гробницата) (16).
Финикийците отказали да нападат картагенците, с които били свързани с клетви за мир като с потомци.
Камбиз изпратил съгледвачи в Егиопия (“уж че носят дарове за царя им”). Това били „ихтиофаги“ от Елефантина – знаели етиопски. Царят на етиопците се досетил, че не идват с добри намерения и им дал враждебен отговор. Изпраща на Камбиз лък – дали някой ще успее да го опъне. Твърдяло се, че етиопците са най-високите и красиви хора. Живеели дълго – повечето до 120 години, а персите – само до 80 (17-24). В Етиопия имало извор с особена вода, която помагала за дълголетие – съгледвачите се измили в нея.
Камбиз потеглил срещу тях с цялата си пехота, без да съобрази какво количество провизии е необходимо за толкова дълъг път. Войската гладувала твърде много. Достигнали до това, да изяждат един от 10. Петдесетте хиляди войници, изпратени от Тива срещу амонийците за да ги поробят и да изгорят светилището на Амон (Зевс), изчезнали (сигурно засипани от пясъци). Преди това стигнали до град Оазис, който бил на 7 дни път от Тива през рясъците (мястото се наричало Островът на блажените) (25-26).
Камбиз трябвало да се върне в Тива, а оттам – в Мемфис. Там разпуснал гърците и те отплавали.
Недоволен, че египтяните празнували след неуспешния му поход, той нарушил празника им, убил управниците на Мемфис и бика Апис (Епаф), когото те смятали за божество (27).
Гаврил се с извадени от гробници трупове, влизал в свещени места и се надсмивал и поругавал статуите (37).

б. спрямо близките си

Поръчал на Прексаспес да убие брат му Смердис в Суза, защото сънувал, че Смердис докосва небето с главата си. Преди това го отпратил там от завист – защото само той успял да опъне етиопския лък. После убил и сина на същия този Прексаспес, и то без причина.
Имал кръвосмесителна връзка със сестра си, която поискал да бъде узаконена; а после и с още една). Втората която била по-млада, после убил, разгневен от някакви нейни думи (за лъвчето и кучетата, за марулята). Той по рождение имал тежка болест (свещена).
Заровил живи с главата надолу 12 знатни перси по маловажен повод. Заплашил да убие и Крез; слугите го скрили, а после Камбиз, като разбрал, че е жив, го пощадил; но убил онези, които не изпълнили заповедта му.
Гаврил се с извадени от гробници трупове, влизал в свещени места и се надсмивал и поругавал статуите на боговете – на Хефест. Също и в светилището на кабирите, където можел да влиза само жрецът – и изгорил статуите им (28-37).

3. Поликрат и Периандър

а. възцаряване на Поликрат и войните му с други гърци

Поликрат пръв се опитал да властва по море (122). Войните му вървели успешно, имал 100-корабен флот (39).
Той завладял острова като убил единия си брат, а другия (на име Силосонт) прогонил. Преписката му с Амасис и случката с пръстена. Би било добре човек да се лишава от някои скъпи неща, ако има големи успехи. После развалил договора с него („не било по силите на човек да изтръгне друг от това, което предстояло да му се случи“) (40-43).
Някои самосци – тези, които той заради подозрения отпратил за Египет като войници на Камбиз – се разбунтували срещу него. Те основали град Кидония на Крит и се свързали с лакедемонците и коринтяните.
А коринтяните се съгласили да воюват срещу него, защото по негово време самосците помогнали на едни керкирци, изпратени от коринтяните в Сарди, за да бъдат скопени. Но самосците ги скрили в храма на Артемида и ги пазели. Коринтяните имали раздори с керкирците, които били тяхна колония.
Лакедемонците пък не обичали самосците, защото те им били откраднали някакви дарове – ризница, изпратена от Амасис и кратер, който те самите изпратили на Крез (вж І, 70) (46-48). Техният поход срещу Самос бил първият поход на лакедемонци срещу Азия. Участието на Архий и Люкопес. Херодот бил говорил с внука на този Архий в Спарта (54-56).

б. Периандър

Периандър убил жена си; синът му отказал да общува с него, попаднал в Керкира, после керкирците го убили от страх, че Периандър ще дойде при тях (49-53).
Богатството на сифносците (57-58).

в. трите велики дела на самосците

Тунелът с водопровод, насипът откъм морето, храмът (на Хера) (60).

4. Маги и перси

а. Лъже-Смердис

В Суза имало двама братя маги. След смъртта на Смердис единият от тях уговорил брат си, който също се казвал така, да стане цар. След това обявили, че войската вече трябвало да се подчинява на Смердис, сина на Кир (а не на Камбиз).

б. смъртта на Камбиз

Камбиз разбрал смисъла на съня си – че наистина някой Смердис щял да стане цар, но не брат му; също и предсказанието, че щял да умре в Екбатана – той мислел за мидийската Екбатана, но умрял в египетската.
Преди смъртта си завещал на персите да пазят властта и да не я предават на мидийците (61-66).

в. бунтът на седмината

Смердис живеел с една от жените на Камбиз (вж І, 135), която била дъщеря на знатния перс Отанес. Чрез нея поискал да научи, дали мъжът й има уши: защото магът Смердис нямал – били му отрязани някога от Кир. Като разбрал, че няма, решил да организира бунт и привлякъл двама приятели, а после всеки довел по още един.
Тогава се появил и Дарий – син на управителя на Персия Хистасп. Той заявил, че също знае за измамата със Смердис. Изработват план за действие. Дарий настоявал да побързат (67-73)
Магите предложили на Прексаспес (този, който по нареждане на Камбиз убил Смердис, сина на Кир) да ги подкрепи – защото го смятали за враг на династията (все пак Камбиз убил сина му). Дали му възможност да говори пред персите и да обяви, че царуващият Смердис наистина е син на Кир. Той се съгласил да говори, но вместо да излъже, казал истината – че лично убил Смердис. После се самоубил, скачайки отвисоко.
Седмината влезли в двореца. Първите стражи не ги спрели, а следващите те убили; и накрая успели да убият двамата маги и да отрежат главите им.
Един от тях бил казал – „как ние, персите, да бъдем управлявани от мидиец, и то маг, и то без уши?”
Веднага след това персите, подтикнати от седмината, убили множество маги. Този ден по-нататък бил отбелязван с празник, наречен “магоубийство” – тогава магите не излизали от домовете си (74-79).

г. Дарий – цар на персите

Обсъждат бъдещата форма на управление. Отанес не бил съгласен да е монархия, но мнението на Дарий (“за” монархията) надделяло. Безопасността и високото положение на Отанес били гарантирани, макар че отказал да участва повече в действията на групата. Решили, че бъдещият цар щял да даде свободен достъп на останалите петима до него, и да си взема жена само от техните родове.
Как Дарий станал цар (случката с коня му) (80-87).

5. Империята на Дарий

а. данъчни области

Дарий станал цар на цяла Азия, освен на арабите. Те останали свободни, защото благодарение на тях Камбиз успял да влезе в Египет.
Оженил се за двете дъщери на Кир – Артюстоне и Атоса. Атоса живяла с Камбиз, с брат му Смердис и с мага Смердис. Също и за едната от двете внучки на Кир от Смердис (тя се казвала Пармюс).

Империята била разделена на 20 сатрапии, които имали управители. Всеки народ плащал данък. Данъците се изчислявали в евбейски или вавилонски таланти. (88-89)

До Киликия (4 области)
Йония, Магнезия, еолийци, кари, ликийци, мили, памфили – 400 т сребро; мизи, лиди, ласони, кабали, хютени – 500 т сребро;
десния бряг на Хелеспонта, фриги, азиатски траки, пафлагонци, мариандини, сирийци – 360 т сребро;
киликийци – 360 бели коня, 500 т сребро (90).

Сирия, Египет, Двуречието, Мидия (6 области):
От Посидейон на границата на Киликия и Сирия до Египет без арабите (това е Финикия, палестинска Сирия, Кипър) – 350 т;
Египет и съседните либийци, Кирена и Барка – 700 т, жито и риба; сатагюди, гандари, дадики, апарюти – 170 т сребро;
Суза и кисии – 300 т сребро;
Вавилон и Асирия – 1 000 т. сребро и 500 скопени момчета; Екбатана и останалата Мидия, парикани и ортокорюбанти – 350 т

Други (9 области):
Каспии, пауси, пантимати, дарейти – 200 т; от бактриани до айгли – 360; от пактюи и Армения до Евксинския понт – 400 т; сагарти, саранги, таманеи, утии, мюкии и островите в Червено море – 600 т; сакии и каспии – 250 т; парти, хоразмии, согди и арейи – 300 т; парикани и етиопци в Азия – 400 т; матиени, саспейри, алародии – 200 т; мосхи, тибарени, макрони, мосюнойки, мари – 300 т
Индийците, които са далеч най-многобройни от всички, дават 360 т златен пясък
Общо среброто е 9 880 евбейски таланта; златният прах – 4 680 евб таланта = 14 560 евб т (91-95)
Това е данъкът от Азия и някои места от Либия; после започнал да получава от островите и от Европа до Тесалия.
Персия не плаща данък.
Някои народи не са обложени с пари, а изпращат подаръци. От етиопците – злато, дърво, слонски бивни; от колхите – 200 момчета и момичета; от арабите – тамян (96-98)

б. пограничните области на империята

На изток
Първи обитатели на източна Азия, откъдето изгрява слънцето, са индийците. Те говорят на различни езици.
Най-източните – изяждали приятелите си, когато се разболеели. Други не ядат нищо одушевено, нито се грижели за болните и умрелите. Семето им било черно.
Северните индийци – най-войнствени. Тях пращали за златото – как се сдобиват с него. При златния пясък имало мравки, по-големи от лисици (99-106) .

На юг
На юг най-крайна е Арабия. Тамяноносните дървета се пазят от покрити с пера змии. Крилатите змии в Арабия – женската убивала мъжкия, а малките й отмъщавали, като разкъсвали утробата й. Канела и ладанон – Арабия е извества с благоуханията си (107 – 109).

На запад
Най-западната населена страна е Етиопия (110-114).

На север
Не можах от никого да чуя, че е видял с очите си море отвъд Европа. Калаят и кехлибарът идват от края на света. Слухове за северна Европа – там еднооки мъже аримаспи изтръгвали злато от грифоните.
Изобщо в крайните населени области на земята се съдържа най-хубавото и най-рядкото (115–117).

6. Размирици и първи завоевания

а. екзекуцията на Интафренес и близките му

Интафренес (един от шестимата) не бил допуснат от вратаря и от вестоносеца при Дарий. Разгневен, той им отрязал ушите и носовете. Дарий обаче го убил, като оставил живи жена му, брат й (по нейна молба) и най-големия му син (118-119).

б. Поликрат и Оройтес

Управителят на Сарди Оройтес пожелала да погуби Поликрат само защото един персиец му го посочил за пример – че завладял Самос с 15-тина души. Според други, защото Поликрат не обърнал внимание на вестителя му, защото разговарял с Анакреонт.
Поликрат бил първият от „човешкото поколение”, който пожелал да властва над Йония и островите. Само сиракузките владетели можели да се мерят с великолепието му (megaloprepeie). Но той, въпреки молбите на дъщеря си, която предчувствала нещо, се съгласил да отиде лично при Оройтес, като водел със себе си и лекаря Демокед от Кротон. И там бил убит – Оройтес го набил на кол.
След смърта на Камбиз той убил и оскърбителя си Митробат заедно със сина му; също и един вестоносец на Дарий. Дарий се замислил как да го премахне, но не със сила, а с хитрост (sophie). С това се заел Багайос, син на Артостес. Той заминал за Сарди с много писма, върху които личал царския печат. Предавал ги на секретаря, така че да ги виждат и копиеносците-телохранители. Последните били с нареждане да не се подчиняват на Оройтес и да го убият. След като били прочетени, копиеносците го убили (120-128).

в. Демокед

Дарий си навехнал глезена, но Демокед го излекувал. Разказ за това, как му плащали (гребяли от сандък със злато) (129-130).
Самият Демокед избягал от Кротон, защото бил в лоши отношения с баща си. После го наели атиняните, а после – Поликрат, който му плащал 2 таланта годишно. Излекувал и Атоса от някакво кожно заболяване и чрез нея си издействал да замине обратно за южна Италия (Атоса увещавала Дарий да нападне гърците, за да има прислужнички от жените им).
Тръгнали от Сидон с две триери и едни товарен кораб и пристигнали в Тарент. Избягал в Кротон, кротонците не го предали, а той поръчал да предадат на Дарий, че се оженил за дъщерята на Милон (131-138).

г. Самос

Дарий превзел Самос – това бил първият превзет от него град. Силосонт, братът на Поликрат, някога случайно бил подарил хламидата си на Дарий в Мемфис. След като Дарий бил цар, той отишъл и поискал да „освободят острова”.
Дарий изпратил Отанес. Меандриос избягал, а брат му Харилаос нападнал персийските пратеници. Меандриос избягал в Спарта, но те го прогонили, а Силосонт получил острова (139-149).

д. Вавилон

По това време вавилонците въстанали (и за да им стигнат провизиите, удушили всички жени, като запазили само майките си и по една за себе си). Дарий ги обсадил, а някой му извикал : ”ще ни хванете, когато родят мулетата”.
На 12-тия месец едното от мулетата на Зопир, син на Мегабикс (от 7-те) родило. Той намислил как да направи така, че да превземат града. Затова първо сам си отрязал носа и ушите, и се бичувал. Когато Дарий го попитал какво е станало, казал, че е измислил как да измамят вавилонците – защото бил разгневен, като гледал „как асирийците се подигравали на персите”.
Договорили се да пожертват войска (към 7 000) на вратите на Семирамида, също на Ниневийските и Халдейските. После персите били поставени на Белидските и Кисийските порти, а Зопир ги отворил.
Дарий сринал стените и набил на кол 3 000 от защитниците му. Довел 50 000 жени от другаде, така че Вавилон да се насели отново. И подарил града на Зопир (150-160).

ІV, 1-144

1. Произход на скитите

Скитите първи нахлули в Мидия, победили мидийците и управлявали горна Азия в продължение на 28 години (вж І, 106). Затова Дарий пожелал да им отмъсти (1).
Войната с робите им (2-4). Първият човек, родил се на тази земя, се казвал Таргитаос – той бил син на Зевс и на една от дъщерите на река Бористен. “На мен не ми се вярва, но така говорят”. От този брак му се родили трима синове. Златните предмети, паднали от небето. Най-малкият му син станал цар (5-7).
Според понтийските гърци обаче произходът на скитите бил следният. Херакъл се връщал с кравите на Герион (от Океана). В земята на скитите той срещнал полужена-полузмия, с която заживял. Тя родила трима синове – имената им били Агатирс, Гелон и Скит. Преди раждането им той заминал, като й оставил лък и колан със златна чаша на закопчалката, и поръчал да направи цар онзи, който ще опъне лъка и да препаше правилно колана. Това бил Скит. От него произлизал родът на скитските царе (8-10).
“Има и друг разказ, който аз съм по-склонен да приема”. Някога скитите живели в Азия. Но масагетите ги изтласкали, а те, като преминали Аракс, навлезли в земята на кимерийците. Гражданската война сред кимерийците (11-12).
Имало един човек на име Аристей от Проконес, син на Каистробий. Той написал поема, според която веднъж бил грабнат от Феб, и бил отнесен при иседоните, а после при аримаспите, грифоните, хипербореите. 240 години по-късно се явил в Метапонт – издигнали му статуя на агората по съвет от Делфи (13-16).

2. Народите североизточно от Истър и северно от Евксинския понт

Народите по течението на Хипанис (Южен Буг) и западно от Бористен (Днепър), за които Херодот знае, са следните: бористенити (олбиополити), калипиди (елиноскити), алазони, неври. Източно от Бористен и по течението му се стига до андрофагите, които нямат нищо общо със скитите. Нататък е пустиня и няма хора (“доколкото знам”). После са царските скити, които обидават земята до Танаис (Дон).
Отвъд Танаис вече не е Скития. Първият народ по тези места, за който Херодот знае, са савроматите. После идват будините, тюсагетите, тедиските. След тях са аргипайите, които “обитават подножието на високи планини” – те били плешиви, нямали оръжие, уреждали споровете не съседите си, страната им била убежище (17-25).
Източно от плешивите живеят иседоните. Те изяждали починалите си бащи и позлатявали главите им. Жените имали равни права с мъжете (26-27).

Студът

По тези земи осем месеца е непоносим студ – “като излееш вода, земята няма да се разкаля”. Морето и кимерийския Босфор замръзват. През зимата няма гръмотевици. На говедата не им растат рога, може би и това поради студа. Снегът е твърде много и на север земите са необитаеми (28-31).

Хипербореите

За хипербореите говорят само иседоните (а не скитите). За тях споменава и Хезиод, а и Омир в “Епигони” (ако Омир е неин автор)(32). Хипербореите изпращали за останалите народи дарове, обвити в житни стъбла. Първи ги приемали ги скитите, после други до Адриатическо море, а оттам през Малийския залив и Евбея – до Делос. В началото ги изпращали с две девици (според делосците те се казвали Хиперохе и Лаодике) и петима мъже, но те не се върнали. После хипербориети престанали да изпраща хора, а само предавали даровете. На гробовете на Хиперохе и Лаодике делосците принасят жертви. Ликиецът Олен съчинил химн в тяхна чест (както и всички древни химни, които се пеят в Делос).
Когато принасят жертви на Артемида, тракийките и пеонките също поставят житни стъбла (33-35).

3. География на света

За общата география. Кръгла ли трябва да се рисува земята? Океан тече ли около нея? Дали Азия е равна на Европа? Някои ги представят така. Колко големи са тези части на земята? (36).
Персите обитават централна Азия до Червено море (южното море). Над тях са мидийците, после – саспейрите, после – колхите до “северното море, в което се влива Фасис”. На запад има един “език” от Фасис по Понта и Хелеспонта до Сигейон в Троада. И после – от един залив във Финикия до нос Триопион (30 племена).
В другата посока са Персия, Асирия, Арабия – до Арабския залив, където Дарий наредил да се изведе канал от Нил; или, от Персия до Финикия и после през Палестинска Сирия до Египет.
На север тези области стигат до Каспийско море и до Аракс, която тече на изток. Азия е обитаема до Индия, а от Индия на изток е пустиня и никой не може да разкаже какво има нататък (37-41).
Граници на континентите. Обиколката им по море
Кои са посочили границите и са направили разликата между Либия, Азия и Европа?
Египетският цар Некос наредил на финикийци да тръгнат от Арабския залив и да се върнат в Египет през Херакловите стълбове. В началото на третата година те достигнали Херакловите стълбове. “Слънцето им било отдясно” (42).
По времето на Ксеркс ахеменидът Сатаспес опитал същото, след като извършил престъпление спрямо дъщерята на Зопир. Тръгнал през Херакловите стълбове на път към Арабския залив, но стигнал само до пигмеите и се върнал. После Ксеркс го екзекутирал (43).
Дарий проучвал къде Инд се влива в морето. След излизането в морето плавали на запад 30 месеца и стигнали Арабския залив, откъдето финикийците по времето на Некос тръгнали за обиколката на Либия.
За Европа – не се знае дали е заобиколена с море от изток и от север (44).
Защо Нил, Фасис и Танаис се поставят за граници? Откъде са получили имената си – от имена на жени ли? Тирската Европа е стигнала само до Крит, а оттам – в Ликия (45).

4. Скитските реки

Около Понта няма нито един народ, който до изпъква с мъдростта си, освен скитите и Анахарсис. А скитите не могат да бъдат победени, тъй като е много трудно да се влезе в бой с тях. Не строят градове и крепости, нямат земеделие, живеят на коли и от скотовъдство. Земята им е равнинна, с добра паша, с много вода и с големи реки – Истър, Тирас, Хипанис, Бористен, Пантикапес, Хипакирис, Герос, Танаис (46-47).
Истър е най-голям от известните ми реки, макар че Нил е по-пълноводен. А Истър е еднакво пълноводен и зима, и лято. Много реки се вливат в него – като тези, които идват от Хемус. Също и една, която тръгва от Родопа и пресича Хемус. Той тече през цяла Европа, като се започне от страната на келтите. И тъй, Истър е скитска река (48-52).
След Истър най-голяма е Бористен – тя е по-голяма и от всички други, с изключение на Нил. Водата й е приятна за пиене, и около нея има хубави пасбища. Плавателна е 40 дни нагоре; изворите й не са известни (53-54).
Танаис се влива в Меотида. Това е езеро, което отделя царските скити от савроматите (57). Изобщо реките са най-голямата забележителност на Скития (82).

5. Богове и обичаи

Молят се на Хестия, Зевс и Гея. Също: на Аполон, Афродита Урания, Херакъл, Арес. Царските скити – и Посейдон. Казва имената им и на скитски. Не издигат олтари, храмове и статуи, “освен на Арес”(59).

Жертвоприношения и гадания. Погребване

Как варят животните. На Арес – натрупват големи снопове съчки и забиват отгоре меч (акинаке). Принасят в жертва добитък и коне, и всеки един от 100 неприятелски пленници. Убиват ги и изливат кръвта върху меча. После отрязват дясната ръка с рамото и я хвърлят. Не отглеждат прасета и не ги принасят в жертва (60-63).
Пият кръвта на първия убит. Взимат скалпове, правят от тях кърпи. Похлупаци на колчаните от кожата на дясна ръка (заедно с ноктите). Имат обичай да отрязват главите на най-големите си врагове и да ги ползват като чаши за пиене. Ако скитът е богат, той позлатява чашато отвътре; а ако е беден – само я обвива със сурова волска кожа. Така прави и с главите на близките си, ако се скара с тях и “единият надделее над другия пред царя”. После ги показва на гостите си и разказва за случилото се (64-65).
Гадания по върбови пръчки. Как гадаят, когато се разболее царят. Заклеват се, като смесват вино с кръв от полагащите клетвата, и така пият.
Гробовете на царете им – те се намират в земите на геросците, които живеят там, докъдето Бористен е плавателен. Погребват царя в гробница (под могила) и заедно с него погребват, след като са били удушени, няколко души – наложница, готвач, слуга, вестоносец, коне. След една година принасят жертва 50 способни слуги и 50 хубави коне: удушват ги и ги набиват на колове и греди около гробницата (66-72).
Погребението на обикновените скити е по-скромно. След смъртта им ги разкарват на кола по приятели в продължение на 40 дни (73).
В страната им расте коноп, подобен на лен – от него и траките си правят дрехи. Ако някой не е виждал конопена дреха, ще я помисли за ленена.
Правят си парни бани (74-75).

Анахарсис и Скилес

Отбягват чуждите обичаи. Анахарсис, който принесъл жертва на майката на боговете, бил убит от тогавашния цар. Той сигурно му е бил брат.
Гръцки обичаи възприел и един цар на име Скилес, чиято майка била гъркиня. Когато идвал с войската си до град Бористен (който, според жителите му, бил колония на Милет), той оставял войниците отвън, а сам влизал, обличал се в гръцки дрехи, разхождал се по агората и правел жертвоприношения. Оженил се за местна жена, бил посветен в тайнствата на Дионис и вакханствал.
Когато скитите узнали това, те избрали за цар брат му (Октамасад), който бил внук по майка на Терес. Скилес избягал при Ситалк, който го разменил срещу брат си (Ситалк бил правнук на Терес, син на сестрата на Октамасад) (76-80).
Колко на брой са скитите? Медният съд, направен от върхове на стрели.

6. Походът на Дарий в Скития

Дарий разпоредил да се събере войска, флот и да се направи мост през Босфора. Брат му Артабан го убеждавал да се откаже. Някой си Ойобаз го помолил да остави един от тримата му сина. Какво направил Дарий.
Пристигнал в Халкедон и отплавал до устието на Босфора към Евксинския понт. Размери на морето – 11 100 дължина и 3 300 стадия ширина. Размери на Босфора, Пропонтида, Хелеспонт (81-86).
На Босфора били издигнати две стели с надписи на асирийски и гръцки, където били записани имената на народите, които Дарий водел – а той водел всички народи, над които властвал. Брой на армията – 700 000 души без тези във флота.
Мостът на Босфора бил изработен от самосеца Мандрокъл. Преминали го, а после Дарий поръчал на йонийците да минат през Евксинския понт, да влязат през устието на Истър и да направят мост и там. На минаване през Тракия войската се установила при река Теарос, която чрез две други се вливала в Хеброд. Водата и била моного добра. Траките над Аполония и Месемврия се предали без бой. Гетите обаче оказали “безразсъдна съпротива” (87-92).

Гетският Залмоксис

Гетите били заробени, въпреки че били “най-мъжествени и най-справедливи от траките”. Те “обезсмъртяват”. Пратеникът при Залмоксис.
Гърците от Хелеспонта и Понта твърдят, че Залмоксис бил роб на Питагор. Бил освободен и натрупал богатство. После се върнал и говорил на сънародниците си за отвъдния живот. Направил си подземно жилище, в което прекарал 3 години, като всички го мислели за умрял. После се появил отново и така убедил слушателите си за задгробния живот.
Херодот не вярва за подземната стая, а Залмоксис трябва да е живял много преди Питагор. Може и да е бил и местно божество (93-96).

Дарий преминава Истър

Дарий пристигнал на Истър. Коес от Митилена го посъветвал да се запази моста и да се оставят стражи.
Тракия е преди Скития, а Скития започва от Истър. Тя има две части – към южното и източното море, както е в Атика след Сунион и в Япигия откъм Бриндизи. Оттук се разбира, че Херодот се обръща и към италийци, които може да не са посещавали Атика.
От Истър до Бористен са 10 дни път, а от Бористен до Меотида – още 10. Скития е като квадрат със страна 4 000 стадия (97-101).
Скитите узнали за идването на персийската армия и разбрали, че не могат да я посрещнат в открит бой. Било свикано събрание, на което присъствали и царе на съседни народи – таври, агатюрси, неври, андрофаги, меланхлайни, гелони, будини, савромати.

7. Обичаи на съседните народи

Таврите принасят в жертва на Девицата корабокрушенци. Казват, че тази богиня била самата Ифигения, дъщерята на Агамемнон. Държат глави на неприятелски воини над къщите си.
Агатюрсите са изнежени мъже, носят златни украшения. Жените им са общи и всички са роднин помежду си. Поради това между тях нямало омраза и завист. В останалите си обичаи са подобни на траките.
Неурите имат скитски обичаи. “Изглежда, че тези хора са магьосници”. Скитите и гърците в Скития казват, че всеки мъж от неурите веднъж годишно ставал вълк за няколко дни.
Андрофагите ядяли човешко месо.
Меланхлайните носели черни дрехи (откъдето и името им).
Будините и гелоните живеят заедно. Имат един град, на име гелонис, в който има светилища на гръцки богове, уредени по гръцки начин. Гелоните някога били гърци, но след като се заселили в земите на будините, се смесили с тях. Затова и езикът им е смесен – и скитски, и гръцки (103-108).
Савроматите са потомци на скити, които се взели жени амазонки. Тези амазонки, попаднали в Скития след битката с гърците при Термодонт. Били пленени и качени на кораби, но избили моряците, и морето ги изхвърлило на бреговете на Скития. Савроматите говорят скитски, но неправилно, защото амазонките не ги били научили добре (109-117).

Събранието

Реч на скитските пратеници пред царете на народите. Гелонът, будинът и савроматът обещали да помогнат, а останалите казали, че скитите сами са си виновни. Скитите решили да не влизат в открито сражение, поне докато съюзниците не се присъединят (118-120).

8. Краят на похода

Дарий дълго ги преследвал, но не могъл да ги настигне. Посланието му до царя на скитите Идантирс – приканва го или да се бие, или да се предаде. Отговорът на Идантирс. Скитската конница се плашела от магарешкия рев. Царете изпратили на Дарий птица, мишка, жаба и 5 стрели. Какво означавало това? Тълкуванията на Дарий и Гобрий.
Някои скити пристигнали на Истър, където бил мостът и посъветвали йонийците да го развалят. Гобрий предлага на Дарий да се оттеглят. Атинянинът Милтиад, тиран на херсонесците от Хелеспонт предложил да послушат скитите и така да освободят Йония. Хистиай от Милет обаче възразил. Причината била, че неговата тиранска власт, както и тази на други, се държала на подкрепата на Дарий – ако не били персите, градовете щели да станат демократични. Провело се гласуване, в което участвали някои хелеспонтийски и йонийски тирани. Надделяло мнението на Хистиай (121-138).
След това йонийците се престорили, че приемат съвета на скитите и започнали да развалят моста, но го развалили само донякъде и останали там, за да помогнат на Дарий.
А Дарий, като дошъл, с помощта на един египтянин-викач извикал Хистиай и те пак възстановили моста. Скитите казали, че като свободни хора йонийците са най-подлите и страхливите на света, но като роби са добри (139-142).
По обратния път Дарий минал отново през Тракия, пристигнал в Сест на Хелеспонта и оттам се прехвърлил в Азия. Оставил за военачалник в Европа Мегабикс. Какво казал Мегабикс за Византион (143-144).

ІV, 145-205

1. Минийците в Тера

Пеласгите, женени за атинянки от Браурон, прогонили внуците на аргонавтите от Лемнос. Лемносците пристигнали в Лакедемон и се разположили на планината Тайгет – казали на лакедемонците, че са по произход минийци. Те ги приели заради участието си в похода на аргонавтите – защото Тиндаридите (Кастор и Полидевк) били сред тях. После поискали участие във властта и затова лакедемонците решили да ги избият и ги хвърлил в затвора; но жените им ги спасили, като влезли в затвора и им дали дрехите си. Затворниците излезли, облечени в женски дрехи, и се установили на Тайгет (145-146).
Терас, осмо поколение след Полиник от Тива и по род кадмеец, държал за известно време царската власт в Спарта като настойник на синовете на цар Аристодем. После решил да отплава за остров Тера (преди той се казвал Калисте), където живеели потомци на Мемблиар, роднина на Кадъм, сина на Агенор (8 поколения преди да дойде Терас). Той повел натам и част от изгонените минийци. Оставил сина си в Спарта, от когото са Егеидите (спартанска фила). Те издигнали светилище в чест на ериниите на Лай и Едип (147-149).

2. Основаване на Кирена

Разказът на терейците

Някой си Гринос, цар на Тера и потомък на Терас, пристигнал в Делфи. С него бил Батос от минийския род на Еуфемидите. Пития казала на Гринос да основе град в Либия, а той посочил Батос.
След седем години, тъй като нямало дъжд, пак отишли в Делфи и Пития им напомнила. Тогава открили в град Итанос на Крит един човек на име Коробиос, който им казал, че някога бил на остров Платея при Либия. Той отвел някои от терейците дотам, а те го оставили и се върнали на Тера, за да съобщят. Той, като останал без провизии, бил взет от едни самосци, пътуващи за Египет, а те били отнесени от вятъра чак през Херакловите стълбове до Тартес и там продали стоката си много изгодно. За благодарност посветили огромен кратер в храма на Хера. Оттогава възникнало приятелството между самосци, терейци и киренци (145 – 152). Терейците пък, като се върнали, казали, че основали колония на един остров до Либия. После изпратили два петдесетвеслени кораба с колонисти, като предводител и цар щял да им бъде Батос (150-153).

Разказът на киренците

Установяване на континента и контакти с либийците. Войната на Априес с киренците. Братята на четвъртия цар, който се казвал Аркезилай, основали Барка. Синът му Батос бил куц; неговата жена се казвала Феретима. Реформата на мантинееца Демонакс.
Синът на Батос и Феретима – Аркезилай – се разбунтувал срещу тази реформа и избягал в Самос, а майка му – на кипърския Саламин. Тамошния цар отказал да й даде войска. После Аркезилай се върнал със самоска войска, но заради едно предсказание избягал в Барка, където го убили.
Феретима поискала помощ от Ариандес, назначен от Камбиз за управител на Египет. Същият Ариандес по-късно той бил убит от Дарий, задето сечал монети от чисто сребро (Дарий сечал от чисто злато) (154-167).

3. Либийците

“Либийците са разположени в следния ред, като се започне от Египет:”
Адюрмахиди, гилигами (до остров Афродисиас на запад, срещу средата на разстоянието е Платея), асбюсти (над Кирена), аусхиси, бакали (168-171).
На запад от тях: насамони, псюли (в Сюртис), на юг – гараманти. По-нататък по морето – маки (по земите им тече Кинюпс, извиращ от един горист хълм) (172-175).
Гинданаи, лотофаги, махлюи – близо до езерото Тритонида. Твърди се, че малко след построяването на Арго, при обиколката на Пелопонес, Язон бил отнесен до Тритонида. Там получил предсказание от Тритон (176-179).
“След махлюите са аусеите”. Те почитат Атина. Казват, че била дъщеря на Посейдон и на езерото Тритонида. (“Дрехите и егидите по статуите на Атина гърците са направили според дрехите на либийците” (189). Жените им били общи (168-180).
Всички тези са номади. Навътре в сушата вече живеят само зверове. През цяла Либия минава едно пясъчно възвишение – от египетската Тива до Херакловите стълбове. Недалеч от планината Атлас живеели атарантите – “те са единствените хора, за които знам, че нямат собствени имена”. Те хулели слънцето, задето ги изгаряло и изнурявало.
Върховете на Атлас никога не се виждали, били обвити в облаци. Жителите около нея се наричали атланти. Всички хора от Египет до Тритонида се хранят с месо и мляко. Но не ядат крави и свине (181-190).
На запад от Тритонида живеят не номади, а земеделци. Те се наричат максюи и казват, че са потомци на мъже от Троя.
Животните в Либия (191-192).
След масюите идват зауеките. Там са и картагенците – Херодот предава разказите, които е чул от тях. Търговията им отвъд Херакловите стълбове (193-196).
Повечето от либийските народи не обръщат никакво внимание на царя на мидийците. Страната се населява от четири народа – либийците и етиопците са местни, а финикийците и гърците – пришълци. В цяла Либия има само една плодородна област – тази около река Кинюпс (197-199).

Обсадата на Барка

Ариандес се съгласил да изпрати персийски войски срещу Барка. Как бил превзет града. Отмъщението на Феретима. Някои баркеи били заселени от Дарий чак в Бактрия. Смъртта на Феретима (200-205).

V.

Война на Мегабикс с перинтийците, които преди това воювали с пеоните и загубили. Персите ги надвили само защото били повече на брой (1-2).

1. Траки и македонци

а. тракийският народ

След това тръгва през Тракия, тъй като Дарий му наредил да завладее тези земи. Тракийският народ е най-голям от всички след индийския. Наричат се с много имена според страната си, а обичаите на някои (като гетите) са особени и се отличават.
Траусите оплаквали новороденото, а празнували на погребения, споменавайки и в двата случая нещастията в живота на човека.
Траките, които живеели “над крестоните” били полигамни. Те избират жената, която мъртвия най-много обичал, заколват я на гроба му и я погребват. Обикновено самите жени се стремяли към това и спорели помежду си.
Не пазят девиците преди брака от случайни сношения, но жените си пазят – “откупват ги от родителите им за много пари”. Татуират се, презират земеделския труд, а ценят живота, осигуряван с война и грабежи (3-6).
Почитат само Арес, Дионис, Артемида, а царете им отделно почитат Хермес, от когото твърдят, че произхождат. На погребение принасят в жертва животни (а трупа или изгарят, или не изгарят).
Отвъд Истър земята изглежда пуста и безкрайна. Херодот е узнал само за едни народ, който се казвал сигюни – те се обличали в мидийски дрехи. Границите им стигали до земите на енетите при Адриатика.
Дарий след завръщането си в Сарди почел милетеца Хистиай и митиленеца Коес. Първият поискал мястото Миркинос при едоните, за да основе град; а вторият – да стане тиран на Митилена (7-11).

б. пеони и македонци

Какво направили двамата пеони и сестра им в Сарди (понеже искали да властват над своите съплеменници). Пеоните живеели по Стримон и казвали, че били тевкри от Троя. Дарий наредил на Мегабикс да ги пресели в Азия. Мегабикс изненадал пеоните като навлязъл в градовете им, когато били празни, тъй като те го очаквали на пътя откъм морето (12-16).
После Мегабикс изпратил седем перси при Аминтас в Македония “за да поискат земя и вода”. Поведението на персите и противодействието на Александър. После при разследването на убийството им Александър подкупил други перси с пари и им дал сестра си.
Според Херодот “потомците на Пердикас” са гърци. Александър доказвал на хеленодиките в Олимпия, че бил аргосец – и се състезавал в надбягването (17-22).

2. Хистиай и Аристагор. Действия на персите срещу гръцките градове на сушата и по островите

Мегабикс предупредил Дарий да не дава на Хистиай да основе град в Тракия (в Миркинос, при Стримон), защото страната била богата и населена с гърци и негърци, и той можел да стане опасен за персите, ако всички те решат да го изберат за вожд. Дарий го послушал, повикал с писмо Хистиай и го отвел в Суза. За управител на Сарди оставил брат си Артафрен, а за военачалник на крайморските области вместо Мегабикс посочил Отанес. Херодот разказва какво направил преди време Камбиз с бащата на този Отанес.
Отанес завладял Византион и Халкедон, Лемнос и Имброс. Лемносците се били храбро; после персите поставили за управител на острова Ликарет, брат на царувалия в Самос Меандрий. Отанес ги нападал под предлог, че не са участвали във войната против скитите, или че навредили на персийската войската, когато се завръщала от Скития (23-27).

Наксосци и милетчани

По това време Наксос и Милет изпъквали сред другите градове с благополучието си. За Милет – в продължение на две поколения градът бил разяждан от бунтове, докато паросците помогнали да се възстанови реда. Те обиколили милетските територии и си записали кои ниви били в добро състояние. След това посъветвали милетците да поставят начело на града техните стопани.
Едни наксосци от тамошната “партия на дебелите”, изгонени от народа, пристигнали в Милет при Аристагор – зет и братовчед на Хистиай. На Аристагор му се дощяло да управлява Наксос и той им обещал помощ, като споменал за приятелството си с управителя на Сарди Артафрен – който бил и брат на Дарий от баща им Хистасп. Самите наксосци се обнадеждили и обещали да поемат част от разноските.
Аристагор говорил с Артафрен в Сарди и му посочил Наксос като добра база за нападение срещу Парос, Андрос и другите Циклади, а после и срещу Евбея; и поискал 100 кораба. Артафрен му обещал 200 (28-31).
Артафрен съобщил за това на Дарий, подготвил корабите и поставил за техен военачалник племенника им Мегабат (говори се, че по-късно Павзаний, син на Клеомброт, искал да се ожени за негова дъщеря – поради страстното си желание да бъде тиран на Гърция). Тръгнали първо към Хелеспонта с йонийска войска и с наксосците, а после щели да завият обратно.
Но като стигнали Хиос, Аристагор и Мегабат се скарали заради някой си Скилакс – капитан на кораб и приятел на Аристагор. Мегабат го бил наказал за нехайство, а Аристагор самоволно го освободил. Затова Мегабат пратил хора да предупредят наксосците. Така наксосците успели да се приготвят за нападението, укрепили се и обсадата продължила 4 месеца. За това време и персите, и Аристагор похарчили наличните си пари.
Точно тогава пристигнало писмо от Хистиай от Суза (записано на главата на вестителя). Той съветвал Аристагор да се отцепи от царя. Причината за това била просто, че на Хистиай вече му се искало да се върне от Суза. Милетчаните се посъветвали и решили да се разбунтуват, като единствено логографът Хекатей бил против.
Аристагор се отказал от тиранската власт (“на думи”, казва Херодот). Останалите йонийски градове, следвайки този пример, прогонили тираните си, а митиленецът Коес дори бил убит с камъни. Самият Аристагор отплавал за Спарта, защото “трябвало да намери някой силен съюзник” (32-38).

3. Аристагор търси помощ

а. в Спарта

В Спарта цар бил Клеомен, син на Анаксандрид. Той бил роден от втората му жена. Не било прието спартанския цар да има две жени, но тогава това се случило по настояване на ефорите – тъй като първата дълго време не раждала. След раждането на Клеомен обаче тя родила на Анаксандрид трима синове, които били наречени Дорией, Леонид и Клеомброт (39-41).

Дорией

След смъртта на Анаксандрид лакедемонците поставили за цар Клеомен – като по-стар. Дорией, “който бил пръв измежду всички свои връстници”, не искал да остане обикновен гражданин и да бъде управляван от цар като Клеомен. Затова решил да основе колония и отплавал за Либия с водачи от Тера (но не се допитал в Делфи какво точно да направи). На третата година бил прогонен от либийците макеи и картагенците, и се върнал в Пелопонес. После бил посъветван от някой си Антихар да основе колония в Сицилия („земята на Херакъл”). Това било потвърдено от Делфи, и той потеглил със същия флот.

Войната между сибарити и кротонци

Тогава започвала войната между Сибарис и Кротон, и кротонците поискали помощ от Дорией. Така казват сибаритите, които загубили войната. Кротонците обаче казват че не е така, и че единственият чужденец, който им помагал, бил елеецът Калий, прорицател, избягал от тирана на сибаритите (42-44).
Според сибаритите Дорией загинал, защото правел друго, а не това, за което получил предсказание. Те използват смъртта му и като доказателство, че е воювал на страната на кротонците – иначе не би загинал, а бил основал колония съгласно прорицанието. А кротонците казват, че на Калий била дадена земя като награда за участието му, а на Дорией – нищо. Значи не е участвал.
Повечето от съколонистите на Дорией загинали при Сегеста, победени от местните жители и от финикийците. Оцелял Еврилеонт, който станал за кратко тиран на Селинунт, но после бил убит от гражданите (при олтара на Зевс Агорайос). Там загинал и кротонецът Филип, който бил олимпийски победител и “най-красивият грък на своето време”. Заради красотата му жителите на Сегеста го героизирали и му принасяли жертви. Преди тези събития той бил последвал (със свой кораб и екипаж) похода на Дорией към Кирена.
А Клеомен умрял без синове, само с една дъщеря (45-48).

Аристагор при Клеомен

Но преди това при него пристигнал Аристагор. Показал му медна плоча с карта на земята и му предложил да помогне на йонийците. Варварите, казал Аристагор, не били храбри, не били и добри войници, а притежавали много богатства. Показал му картата и му обяснил местонахождението на народите: след йонийците са лидийците, после фригите, кападокийците (“ние ги наричаме сирийци”), киликийците срещу Кипър, арменците, до тях – матиените, после – Кисия, и накрая град Суза, разположен на брега на река Хоасп (45-49).
Аристагор обаче сгрешил, като казал истината за дължината на пътя – че придвижването до там отнемало три месеца. Това не се харесало на Клеомен и той го отпратил. Аристагор се върнал като молител и започнал да му предлага пари (до 50 таланта), но деветгодишната дъщеря на Клеомен, която слушала разговора, се намесила, и казала, че чужденецът се опитва да го подкупи. И така посещението на Аристагор в Спарта завършило без успех (50-51).

Пътят до Суза

“Навсякъде по пътя има царски станции и превъзходни странноприемници”. Първо се минава през Мизия и Фригия; източно от Фригия е река Халис, която я отделя от Кападокия. После пътят стига до Киликия, а граница на Киликия и Армения е река Ефрат. През страната на матиените текат 4 реки, които се преминават с кораб. След четвъртата се влиза в Кисия. 42 парасанги след това е река Хоасп, плавателна, а на нея е построена Суза.
От Сарди до Суза има 111 станции, 450 парасанги, 13 500 стадия. При скорост от 150 стадия на ден се стига за 3 месеца. Трябва да се прибави и пътят от Ефес до Сарди (52-54).

б. в Атина

Как атиняните се освободили от тиранската власт. След убийството на Хипарх тиранията продължила още 4 години. Хармодий и Аристогейтон били гефюреи и смятали, че произхождат от Еретрия; но според Херодот те всъщност са финикийци от тези, които дошли с Кадъм в Беотия. След време беотийците (от Танагра) ги прогонили и те били приети в Атина.

Финикийците

Тези финикийци донесли в Гърция писмеността. Йонийците, които живеели наколо, заели техните писмена и започнали да ги употребяват. Те ги наричали финикийски, което е и справедливо. Наричали и папируса пергамент, защото някога се употребявал по-често пергамент от кози и овчи кожи; а някои от варварите по времето на Херодот още пишели на такива кожи. Казва, че е виждал кадмейски писмена в Тива. В Атина гефюреите имали свои светилища, отделени от останалите (55-61).

Прогонване на Пизистратидите

Алкмеонидите се опитали да свалят Хипий. Те се договорили с амфиктионите да построят на свои разноски храма в Делфи. И подкупили Пития да казва на спартанците всеки път, когато дойдат, че трябва да освободят Атина.
Накрая спартанците се подчинили и изпратили Анхимолий да свали Пизистратидите (макар че били “в гостоприемни отношения с тях”). Пизистратидите обаче повикали на помощ от Тесалия 1000 конници начело с царя им Киней. В битката загинали много спартанци, както и самият Анхимолий – по времето на Херодот гробницата му още можела да се види в дема Алопеке, близо до храма на Херакъл.
После обаче пристигнал Клеомен с по-голяма войска. Тесалийците били победени, а тираните – обсадени в пеласгийската стена. Но успели да ги прогонят само защото хванали децата им, когато ги извеждали от града, за да ги скрият. Тогава Пизистратидите напуснали Атина и отишли в град Сигейон в Троада, на брега на Скамандър.
По произход те били от Пилос, потомци на Нелей, какъвто бил и Кодър. Пизистрат бил наречен с това име в чест на сина на Нестор (62-65).

4. Исагор и Клистен. Намесата на спартанците

Атина се усилила след освобождението си от тираните. Най-влиятелни били Клистен от рода на Алкмеонидите и Исагор, син на Тизандър. Клистен образувал 10 фили вместо 4, променил им имената, привлякъл народа на своя страна.

Клистен, тиранът на Сикион

Нещо подобно преди време бил направил дядо му по майчина линия – Клистен, тиран на Сикион.
Делата на Клистен в Сикион. Опитал да прогони Адраст, докарал останките на Меланип, отменил трагическите хорове в чест на Адраст и ги „дал на Дионис”. Премахнал и рапсодите заради Омировите поеми, където се възпяват аргосците. Обидните имена на сикионските фили (66-68).

Алкмеонидите

Клеомен пък, като ксенос на Исагор, поискал Клистен да бъде прогонен като Алкмеонид (Исагор, противник на Клистен, предложил на спартанеца Клеомен да поиска изгонването на Клистен – защото бил Алкмеонид, а те били светотатци) (69-70).
Престъплението на Алкмеонидите. Килон, олимпийски шампион, опитал да стане тиран, като завземе Акропола. Обещали им да не ги осъдят на смърт, но после ги убили – по вина на Алкмеонидите.
Клистен се оттеглил, а Клеомен прогонил 700 атински семейства като светотатци по съвет на Исагор. Опит за разпръсване на съвета и предаване властта на 300 (Исагорови сподвижници). После Клеомен напуснал града, а някои от съдействалите му били заловени и убити (71).
Клистен и 700-те семейства се завърнали, а атиняните започнали преговор с Артафрен за съюзничество – но той поискал “земя и вода”. Те се отказали и обвинили посланиците.
Клеомен се върнал с немалка пелопонеска войска – мислел да сложи Исагор за тиран. Беотийците и халкидците също били готови да му съдействат. Но коринтийците се отказали, а също и спартанския цар Демарет (разногласие между царете във война, след това те вече не отивали никъде заедно).
Това било четвърто нахлуване на дорийци в Атина – първо при Кодър, втори трето – срещу Пизистратидите, четвърто – сега, срещу Клистен (72-76).
След това атиняните разбили беотийците, а после и халкидците в Евбея, и оставили там 4 000 заселници. Освободили пленниците срещу откуп, а оковите им окачили на Акропола.

5. Атиняните срещу останалите гърци

Вероятно равноправието е добро нещо, казва Херодот: защото като отхвърлили тиранията, атиняните станали първи по сила (77-78).

Тиванците

Тиванците поискали да си отмъстят на атиняните. Поискали предсказание от Пития, и тя им казала, че трябва да помолят за помощ “ной-близките си”. След като се поколебали, го изтълкували в смисъл, че трябва да се съюзят с егинците. Те им изпратили Еакидите (статуи). След като тиванците загубили първата битка, помолил отново за помощ, и тогава егинците нахлули във Фалерон и в други деми по крайбрежието и ги ограбили (79-81).

Егинците

Някога епидавърците взели дърво за статуи от атинска маслина, като обещали на атиняните да изпращат ежегоден данък на Атина Полиада и Ерехтей. Тогава егинците са подчинявали на Епидавър и се съдели при тях, но после се отцепили. Отмъкнали и статуите и ги омилостивявали с жертви и женски хорове (79-83). Тогава атиняните поискали данъка от егинците, но те отказали. Изпратили една триера, и пратениците се опитали се да изтръгнат статуите от основите им, но повечето от тях при това загубили ума си. Поради това започнали да се избиват помежду си и накрая оцелял само един. Но като се завърнал, бил убит с фибули от жените на загиналите (според атинския разказ).
Според егинците обаче те дошли с много кораби. А егинците извикали на помощ аргосците. И аргосците разбили атинската войска (както те самите казват) (82-88).
Егинците тогава помогнали на тиванците, а атиняните не ги нападнали, защото според делфийското прорицание това трябвало да стане след 30 години. Било им казано да отредят свещено място на Еак на агората; така и направили (89).

Лакедемонците

По това време лакедемонците разбрали за извършеното от Алкмеонидите чрез Пития и съжалили за изгонването на Пизистратидите. Научили и за предсказанията, че в бъдеще ще пострадат от атиняните (Клеомен ги донесъл от Акропола). Освен това им се сторило, че за тях е по-удобно атиняните да са под тиранска власт. Тогава решили да извикат Хипий от Сигейон и представители на съюзниците им, и предложили да върнат Хипий с обща войска (90-91)

Коринтийците

Коринтийците казали, че не е добре градовете да се управляват от тирани. Разказът им за Бакхиадите, олигарси в Коринт.
Бакхиадът Амфион дал дъщеря си Лабда на Еетион (лапит). Пития го предупредила, че жена му ще роди опасен син. Бакхиадите обаче не могли да се решат да убият детето и то оживяло – това бил Кипсел. Било му дадено предсказание, че той е децата му ще бъдат щастливи, но не и пъ-косните им потомци. Той измъчил коринтийците, но все пак царувал 30 години и умрял благополучно.
Наследил го синът му Периандър. Случката с пратеника на Периандър при тирана на Милет Тразибул. Жената на Периандър Мелиса. Как изпратил при прорицалището на мъртвите при река Ахеронт, за да узнае от нея за някакво съкровище, което един чужденец й бил оставил за съхранение. Тя отказало, а той събрал дрехите на коринтийките и ги изгорил заради нея. Тогава получил отговор.
Така че коринтийците отказали помощ, а останалите съюзници се присъединили към тях.

Митиленците

Хипий казал, че коринтийците след време ще съжаляват, че не са му помогнали. Македонският цар Аминт и тесалийците му предлагали градове, но той се върнал в Сигейон.
Преди време Пизистрат го отнел от митиленците и поставил за тиран сина си Хегезистрат; но после той трябвало да води войни за него с жителите на Ахилейон.
В една от войните атиняните придобили оръжието на Алкей, който написал поема по този повод. Арбитър между тях станал Периандър и присъдил Сигейон на атиняните (92-95).

6. Атиняните в Сарди

Хипий влязъл във връзка с Артафрен, който посъветвал атиняните, “ако не искат да пострадат”, да го приемат обратно. Атиняните не приели съвета, което вече значело, че били готови да воюват с персите.
Точно тогава в Атина пристигнал Аристагор. Напомнил им, че Милет е колония на Атина, и че атиняните трябва да го защитят. “По-лесно е да се заблудят 30 000, отколкото един”. Те “се поддали на увещанията му”, изпратили 20 кораба, и тези кораби станали начало на нещастията и на гърци, и на варвари.
Аристагор изпратил един човек във Фригия да предаде на пеоните, изселени от Мегабикс, че могат да се върнат И те настина се върнали – от Фригия преминали в Хиос, оттам – в Лесбос, оттам до Дориск, и после пеша до Пеония (96-98).
С атиняните пристигнали 5 триери и от Еретрия: защото преди време милетците им помогнали срещу халкидците. Тогава на халкидците помагали самосците.
После се отправили срещу Сарди. Аристагор останал в Милет, а военачалници били брат му Харопин и някой си Хермофант. Минали през Ефес и превзели Сарди без никаква съпротива, освен акропола. Започнал пожар. Лидийците и персите се бранели до реката Пактол (тази, която носела златен пясък), извираща от Тмол; а йонийците се оттеглили към планината, и после към корабите. Изгоряло и светилището на Кибеба (sic).
А персите, разположени отсам Халис се събрали, настигнали ги в Ефес и избили мнозина, между които един еретриец, на име Евалкид, възхваляван от Симонид. Атиняните изоставили йонийците въпреки призивите, които Аристагор им отправял чрез вестители, и си заминали.
Йонийците обаче не мислел да прекратяват въстанието. Те навлезли в Хелеспонта и присъединили Византион и другите градове, а също и много от карите (99-103).

7. Събитията в Кипър

Всички кипърци освен аматусийците се присъединили към йонийското въстание (самите аматусийци вече се били отцепили). Как Онесил (противник на царя) станал цар на Саламин вместо по-възрастния си брат. После обсадил аматусийците.
Дарий, като узнал за събитията, най-напред се поинтересувал кои са атиняните. Поговорил с Хистиай, който го уверил, че ако замине за Милет, ще уреди всичко (104-107).
По време на обсадата на Аматус Онесил разбрал, че се приближава персийски флот. Йонийците дошли на помощ на Кипър; а царският флот се състоял от финикийци. В морската битка йонийците победили. Тираните на Кипър пък наредили съединената сухопътна войска срещу персите в Саламинската равнина. За коня на Артибий.
По време на битката време тиранът на Курион Стесенор (те може би са колонисти от Аргос) преминал на страната на персите; а след него и колесниците на саламинците. Онесил загинал, също и царят на солийците. Неговият баща Филокипър бил възхвален в стихове от Солон, който го бил посетил там.
Аматусийците отрязали главата на Онесил и я окачили на стените на Аматус. Случката с пчелите. Оракулът ги посъветвал да го почитат като герой. Т енаправили така, и това продължава и до днес. След това йонийците си заминали, а Соли се съпротивлявал още 5 месеца (108-115).

8. Битки из крайбрежието. Бягството на Аристагор

И така кипърците се удържали свободни само една година.
А Даурис, Химай и Отанес (всички те женени за дъщери на Дарий) преследвали йонийците, поделили си градовете и ги разграбили. Даурис завладял няколко хелеспонтийски града (превземал ги по един на ден), а после се обърнал към карите.
След тежка битка при реките Меандър и Марсий карите били победени. После били подкрепени от милетците, но загубили още по-тежко. После обаче устроили засада, в която загинал Даурис, а и други военачалници на персите.
Химай завладял еолийците около Илион, но умрял от болест в Троада. Артафрен и Отанес завладели Клазомене и Куме.
Аристагор не се проявил като герой (а той бил разбунтувал Йония и “забъркал тази голяма каша”). Хекатей го посъветвал да се укрепи на Лерос. Но той заминал за Тракия към Миркин, който някога Хистиай получил от Дарий.
Там обаче бил убит от траки, докато обсаждал един техен град (116-125).

VІ.

1. Потушаване на йонийското въстание. Натиск върху останалите полиси

а. сраженията около Милет

Хистиай пристига в Сарди, където разговаря с Артафрен. Успява да получи осем кораба от лесбосците. Флотите пред Милет – 350 гръцки, 600 на империята. Реч на фокейския военачалник Дионисий. Самосците приели предложението на персите да напуснат йонийския флот. Предложението било предадено от Еак, син на Силосонт. Хиосците, които били изпратили 100 кораба, се сражавали най-смело.
Дионисий избягал с три отнети от врага кораба към Финикия, а след това към Сицилия, където “се установил като пират”.
Персите обсадили Милет с машини и го превзели на шестата година от началото на Аристагоровото въстание. Жените и децата били откарани на брега на Червено море, при устието на Тигър. По този повод Фриних написал трагедията “Превземането на Милет”, която била представена в театъра на Атина (1-21).
Част от самосците напуснали острова и се установили в Занкле; а персите довели Еак, син на Силосонт.
Хистиай нахлува на Хиос, после плава до Тасос, връща се и се прехвърля на сушата. В битка с персите е пленен от някой си Харпаг, който му отрязва главата и я изпраща на Дарий (22-30).

б. умиротворяване на Йония

Персите прекарват зимата при Милет, а през пролетта превземат Хиос, Лесбос и Тенедос; също и всички градове по Хелеспонта.
Историята на двамата Милтиадовци – синът на Кипсел и синът на Кимон.
“За йонийците се случили следните твърде полезни събития. Артафрен ги накарал да сключат договори помежду си, за да уреждат споровете си чрез съд, а не да се грабят и отвличат помежду си.” Определил и данъците. “Тези мерки осигурили мира за йонийците” (31-42).

в. походът на Мардоний

Мардоний, син на Гобрий и зет на Дарий, слязъл при морето с огромна войска. Той “свалил от власт всички тирани в Йония и установил в градовете демокрация”.
Преминал Хелеспонта и се отправил към Еретрия и Атина. Бурята при Атон – разбитите персийски кораби били към 300. Битка с траките бриги, в която пехотата понесла големи загуби. Мардоний се връща обратно (43-45).

г. пратеничества до градовете

Година след това Дарий наредил на тасосците да разрушат стените и да откарат флота си в Абдера – което те и направили. После изпратил хора в Гърция да поискат “земя и вода”. Много градове и острови се съгласили, сред тях и егинците. Опитът на спартанската войска начело с Клеомен да накаже егинците (46-50).

2. Отношенията между гръцките полиси

Спартанецът Демарет

Права на спартанските царе. Обичаи на спартанците (лакедемонците).
Третата жена на Аристон и случката със светилището на Елена. Той се усъмнил, че роденият от нея Демарет му е син. След време самият Демарет се оженил за дъщеря на Хилон, за която Леотихид бил сгоден. Леотихид го прогонил чрез пророчество от Делфи, получено по поръчка.
Демарет бил олимпийски шампион с четириконна колесница. Разговорът с майка му. Избягал на Закинт, а оттам при Дарий. Вместо него цар в Спарта станал Леотихид (51-70).

Напрежение между Егина и Атина. Участието на Спарта и Аргос

Леотихид бил обвинен в приемане на подкуп; прогонили го от Спарта и умрял в изгнание. Преди това двамата с Клеомен принудили егинците да дадат заложници в Атина.
Лудостта на Клеомен. Някои смятат, че се бил алкохолизирал покрай приятелството си с някои скити. Предсказанието, че щял да превземе Аргос.
Егинците искат от Леотихид да издейства връщането на заложниците им от Атина. Разказът на Леотихид за спартанеца Главк и милетчанина, който му дал пари за съхранение. Макар че Главк върнал взетите пари, неговият род изчезнал.
Отмъщението на егинците – как взели атиняни за заложници. Атиняните се споразумели с един егинец на име Никодром да им съдейства за превземането на града.. По време на битката 100 аргосци доброволно се притекли на помощ на егинците, макар самият град да бил отказал. Атиняните били отблъснати (71-93).

3. Походът на Датис и Артафрен

Датис бил мидиец, а Артафрен бил племенник на Дарий (като син на Артафрен, управителя на Сарди).
Този път флотът минал от Самос към Икария и спрял в Наксос. Персите в Делос. Земетресението на острова било знак за бедите, случили се през тези три поколения. “По времето на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс върху Гърция се струпали повече злини, отколкото за 20 други поколения преди Дарий” (94-98).

Битката при Маратон

Персите завладяват Еретрия на Евбея и пристигат в Маратон, накъдето ги насочил Пизистратовият син Хипий. Сред десетте атински военачалници бил Милтиад, чийто баща Кимон бил изгонен от Атина от Пизистрат. Атиняните изпращат бързоходеца Филипид в Спарта за помощ (99-106).
Милтиад настоявал да се бият, докато други стратези били против. Разговорът му с полемарха. “Дотогава гърците ги обхващал страх още като чуели името “мидийци””.
Описание на битката. Персите заобикалят с флота си Сунион, стигат до Фалерон и скоро след това се връщат в Азия. Еретрийците са откарани в Кисия на около 50 км. от Суза. “Земното масло”.
Лакедемонците закъснели, макар да се придвижвали много бързо (107-120).

4. Алкмеонидите в Атина

Дали Алкмеонидите са били на страната на персите?
Случката с Алкмеон, когато бил при Крез. Алкмеонидът Клистен, тиранин на Сикион. Сватбата на дъщеря му Агариста. Поведението на атинянина Хипоклид, син на Тизандър и от рода на Кипселидите.
Накрая Агариста била омъжена за Мегакъл, син на Алкмеон. Техен син бил Клистен, който “установил филите и демокрацията в Атина”. Мегакъл имал внучка от другия си син – Хипократ – на име Агариста, която се омъжила за Ксантип, сина на Арифрон. Техен син бил Перикъл (121-131).

Защо след битката при Маратон Милтиад нападнал Парос. Какво се случило там. Когато се завърнал, Ксантип завел дело срещу него. Защитниците му говорили и за победата при Маратон, и за завладяването на Лемнос. Не го осъдили на смърт, но му наложили глоба от 50 таланта, която платил синът му Кимон. Самият Милтиад умрял от травмата, получена на Парос.

Атиняни и пеласги

Херодот предава разказа на Хекатей, син на Хегезандър. Как атиняните прогонили пеласгите от земята им в подножието на Химет (която те сами им били дали). Пеласгите заминали за Лемнос.
Според атиняните пеласгите откраднали атинянки, докато чествали Артемида в Браурон. Отношенията между децата на отвлечените жени и останалите. Оттогава всички ужасни злодеяния се наричат “лемноски”.
Допитването до Делфи и преговорите с атиняните. Казаното от пеласгите се изпълнило – Милтиад преплавал за един ден от Херсонес (тогава под властта на атиняните) до Лемнос (132-140).

VІІ.

1. Ксеркс решава да накаже атиняните

а. синовете на Дарий

След Маратон разгневеният Дарий разпоредил да се приготви още по-голяма войска. Подготовката продължила три години. На четвъртата година въстанали египтяните.
Дарий имал 7 синове – трима от дъщерята на Гобрий и четирима от Атоса, дъщерята на Кир. От последните Ксеркс бил най-стар. Съветът, който Демарет дал на Ксеркс. Според Херодот и без този съвет Ксеркс щял да бъде определен за престолонаследник, поради влиянието на Атоса. Малко след избухването на египетското въстание Дарий умрял – след 36 години царуване (1-4).

б. колебанията на Ксеркс и съветниците му

Въпреки колебанието на Ксеркс, Мардоний (син на сестрата на Дарий) го убедил да предприеме похода. Според Херодот на него му се искало да си отмъсти и да управлява Гърция. Алевадите от Тесалия и Пизистратидите от Атина също убеждавали Ксеркс да нападне гърците. По това време в Суза бил и Ономакрит, който събрал предсказанията на Музей. В какво го изобличил Лас от Хермиона.
Победата на Ксеркс над египтяните. След потушаването на въстанието той поставил за управител на страната Ахемен, негов брат и син на Дарий (5-7).
Реч на Ксеркс пред персийските първенци. Мнението на Мардоний. Възражението на Артабан – син на Хистасп и чичо на Ксеркс. Обръща му внимание на някои неблагополучия в предишните войни и на „завистта на божеството”. Ксеркс отговорил, че вече е взел решение и ще отмъсти на атиняните (8-11).
Съновидението, което подтиквало Ксеркс да воюва. То се явило и на Артабан. Той бил много изненадан и се отказал от възражението си, макар и да припомнил отново неуспешните походи на Кир, Камбиз и Дарий. Още едно съновидение (12-19).

2. Походът

а. преминаване в Европа

Било взето решение да се прокопае канал през Атон (20-25). Войската се събрала в Критала, Кападокия. Лидиецът Питий от Келайна (вж и 38-39). Пристигане в Сарди и пратеници до гърците „за земя и вода”.
Мостът над Хелеспонта. Войската пристига до Скамандър. Ксеркс посещава Приамовия Пергамон и жертва на Атина от Илион. Магите възливат в чест на героите (26-43).
Преглед на корабите на Хелеспонта. Разговор между Ксеркс и Артабан. Артабан заминава за Суза (44-52). Войската преминава Хелеспонта в продължение на седем денонощия.

б. преглед на войската

Спират при град Дориск на Хеброс. Преглед на войската. Броят й е около милион и 700 хиляди.
Народи освен персите:
мидийци, кисии, хиркании, асирийци, бактри, саки, индийци, арии, парти, хоразми, согди, гандарии, аддики, каспии, саранги, пактии, утии, мюки, парикании,
араби, етиопци, либийци, пафлагонци, лигии, матиени, сирийци, мариандини, фриги, арменци, лидийци, мизи,
траки (витини, преди това стримонии), писиди, миони кабелеи, милии, мосхи, тибарени, макрони, мосинеки, мари, колхи, алародии, саспейри, островни народи от Червено море.
Това е пехотата. Начело на всеки отряд стоели перси. Херодот посочва имената им. Имало и местни вождове, но те не се смятали за военачалници, а за роби (вж 96) (53-84).

В конницата освен персите участвали:
сагартии (персийски народ), мидийци, индийци, бактри, либийци, каспии, парикании, араби. Общо броят им били към 80 хиляди.
Флотът се състоял от 1207 триери. Народите, които ги доставили, били:
финикийци, кипърци, киликийци, памфилци, ликийци,
дорийци от Азия, кари, йонийци, островитяни (и те били пеласгийски народ, наречен после йонийски), хелеспонтийци (те са йонийски и дорийски колонисти).
Войниците на всички кораби били перси, мидийци и саки (85-96). Имена на военачалници на флота и по-именити моряци.
Артемисия, дъщеря на Лигдамис (по род от Халикарнас и Крит). Тя предвождала халикарнасците, и тези от Кос, Нисирос и Калиднос. Всички те са дорийци, като халикарнасците са от Трезен, а останалите – от Епидавър.
Ксеркс лично прегледал войската – първо минал на колесница, после на сидонски кораб. Разговорът му с Демарет (97-105).

в. Ксеркс в Тракия и Македония

Ксеркс оставил управители из Тракия и Хелеспонта, които после били прогонени, освен Маскамес в Дориск. Богес от Ейон, който се отбранявал от Кимон при Стримон.
Преходът през Тракия. Споменават се крайбрежните гръцки градове и тракийските народи. Всички били принудени да се присъединят, освен сатрите, които живеели в планините. При тях имало прорицалище на Дионис, с което се занимавали бесите. Също и жрица, която прорицавала, точно като в Делфи (106-112).
Преминават Стримон и покрай Стагира пристигат в Акант. Местните жители са натоварени с посрещането и с даването на обеди. Какво казал един жител на Абдера.
Градовете по Халкидическия полуостров. Диви биволи и лъвове. Лъвовете се срещали по земите от Нестос, която минава при Абдера, до Ахелой в Акарнания.
Олимп и Оса, и течащият между тях Пеней. Някога Тесалия била езеро. Ксеркс прекарал няколко дни в Пиерия, докато войската орязвала гората в македонската планина (113-131).
Кои от северните гърци се подчинили на Ксеркс:
тесалийци, долопи, ениени, перайбои, локри, магнети, малиеи, ахейци от Фтиотида, тиванци и всички беотийци без теспиите и платейците.

г. действията на южните гърци

Какво направили преди време атиняните и спартанците с пратениците на Дарий. Гневът на Талтибий срещу лакедемонците. Спартанските пратеници в Суза.
Походът на Ксеркс, казва Херодот, бил не просто срещу атиняните, а срещу цяла Гърция. Заслугата на атиняните. Очаква да бъде намразен от мнозина заради това мнение (132-139). Атиняните искат предсказание от Делфи. Тълкуването на Темистокъл.

Сицилийците, аргосците, керкирците и критяните

Южните гърци изпращат хора в Керкира и при Гелон в Сицилия, за да искат помощ.
Пратеничество в Аргос и условието на аргосците. Твърди се, че Ксеркс ги призовавал към неучастие във войната, твърдейки, че персите са потомци на Персей и Андромеда, и близки по род на аргосците. След години Артаксеркс потвърдил, че имало договор за приятелство с аргосците по времето на Ксеркс, и че той продължавал да бъде в сила.
Издигането на Гелон. Разговорът с пратениците от Гърция. Условията на Гелон и възраженията на спартанците и атиняните. Войната на Гелон срещу картагенците (140-167). Какво направили керкирците и критяните.
Тесалийците призовават южните гърци за помощ при Олимп. Пристигнала войска начело с Евенет и Темистокъл. Но Александър, син на Аминтас ги предупредил, че няма да могат да се справят с идващата войска. И те се върнали. Поради това тесалийците преминали на страна на персите (168-174).

3. Защитата на Термопилите

На съвета в Истъм гърците решили да завардят Термопилите и да изпратят флот на Артемисион в Евбея. Имперският флот стигнал до Магнезия (175-183). Общият брой на хората, водени от Ксеркс, които стигнали до Магнезия и Термопилите бил към два милиона и 600 хиляди войска, и още толкова съпътстващи (185-187).
Бурята при Артемисион (188-196). Срещата на войските при Термопилите. Леонид, син на Александрид, брат на Клеомен и Дорией, потомък на Херакъл. Ксеркс се учудил на поведението на гърците. Разговор с Демарет (197-209).

Предателството и сражението

Трудностите, които създавали защитниците. Предложението на Епиалт. Персите минават в гръб на гърците по слабо известна пътека. Предния ден гърците получили лоши предсказания. Леонид отпратил някои съюзници (210-222).
Битката. Смъртта на Леонид. Тиванците преминават към персите. Ксеркс се съветва с Демарет и Ахемен.
Демарет още преди началото на похода бил изпратил съобщение в Спарта. Мнението на Херодот за неговите действия (223-239).

VIII.

1. Морските битки при Артемисион

Флотът, отправил се към Артемисион – 271 кораба. Командва се от Еврибиад, син на Евриклид, лаконец. Атиняните се съгласили заради спасението на Гърция, макар преди това в Сицилия да възразявали. Но впоследствие се оказало, че все пак се стремят да изместят лакедемонците и да постигнат лидерство над всички гърци.
Така че те имали 127 кораба; коринтците с 40, егинци, мегарци, халкидци, епидавърци, кеосци, и др. Като видели противниците, уплашили се и решили да се оттеглят, но евбейците платили 30 таланта на Темистокъл за да накара гърците да се бият при Евбея. Той дал част от тях на Еврибиад и коринтиеца Адимант и така ги задържал; а те не знаели колко имал и откъде ги е взел (1-5).
Персите били при Афетай и възнамерявали да обкръжат гърците, като скрили 200 кораба отвъд Скиатос и изпратили други да заобиколят Евбея покрай носовете Каферей и Герайст и да влязат в Еврип. Там бил някой си Скилиас от Скионе, гмуркач, който извадил част от скъпоценностите на персите след корабокрушението при Пелион. Бил плувал под вода от Афетай до Артемисион – 16 км. Все пак според Херодот той пристигнал до Артемисион с кораб. Съобщил им за корабокрушението и за скритите кораби.
Гърците потеглят срещу многобройния персийски флот, където има и йонийци. Лемносецът Антидор, братът на саламинския цар Горгос. Буря с гръмотевици през нощта. Някои потънали при заобикалянето на Евбея (по волята на бога, за да се изравнят флотите). На другия ден получили още 53 кораба помощ от Атина и унищожили киликийските кораби. Морските битки там ставали в същите дни като сраженията при Термопилите – целта била да се мине през Еврип. На другия ден пак се сражавали с равен успех, от чужденците се отличили египтяните, а от гърците – Клиний, син на Алкивиад (6-18).
Темистокъл пресмята, че ако йонийците и карийците се отделят, гърците ще надделеят над персийския флот. Предсказанието на Бакис – „дойдат ли чужденците, да се махнат козите от Евбея“. Един атиняни съобщил какво било станало с Леонид и войниците му. Темистокъл нарежда да изработят каменни надписи, адресирани до йонийците в Ксерксовата войска и да ги поставят до водните източници. Ако не ги убедял, поне Ксеркс щял да загуби доверието си в тях.

2. Персите в Делфи

Ксеркс загубил 20 000 на Термопилите, но скрил всички в ями и оставил само 1000 тела, и 4 000 – на гърци.
Узнали от някакви аркадци, които искали да се присъединят към похода, че гърците се състезават само за венец на Олимпийските игри. Синът на Артабан ги похвалил, че се състезават за чест и упрекнал Мардоний, че ги е довел да се бият с тях (19-26).
Отношенията между тесалийци и фокейци. Били воювали още преди похода, фокейците победили нападналите ги тесалийци. Спечелил с хитрост – един прорицател намазал 600 фокейци с гипс и ги изпратил срещу тесалийците през нощта – убили 4 000 и им взели щитовете. Конницата пък попаднала в ями, пълни с амфори. Затова тесалийците ги мразели и сега им поискали 50 сребърни таланта, за да не бъдат заробени с помощта на царя. А фокейците не били с персите само от омраза към тесалийците. Отговорили, че няма да дадат пари и няма да станат предатели на гърците. Поради това тесалийците показали пътя на чужденците.
Персите нахлуват в Дорида, някогашна Дриопида и родина на пелопонеските дорийци – която е между Малида и Фокида. В Дорида хората били на страната на персите. После навлезли и във Фокида; а някои фокидци се качили на Парнас, а други – в Амфиса при озолските локри, над равнината на Криса. Персите палели всичко, включително и храмовете. Вървели по Кефисос (тече северно от Херонея и Лебадия). Няколко жени, изнасилени от много войници. При Парапотамой персите се разделили: едните тръгнали към Беотия и Атика, а другите – към Делфи. Насочват се към Орхомен – беотийците са на персийска страна, а македонските войници на Александър помагат да се запазят градовете им.
Ксеркс знаел за Делфи и за съкровищата, изпратени от Крез. От делфийците едни се качили на Парнас и скрили имуществото си в Корикийската пещера; други отишли в Амфиса, в Локрида, а жените и децата изпратили отсреща в Ахея. Останали 60 души. Чудесата – свещени оръжия пред храма, гръмотевици, падат скали от Парнас (Херодот ги видял), явяват се двама високи хоплити (говори се за местните герои Филакс и Автоной). Персите побягнали към Беотия, някои били убити (27-39).

3. Ксеркс в Атина. Гръцкият флот на Саламин

По молба на атиняните гръцкият флот пристига от Артемисион на Саламин. Мислели, че пелопонесците ще отидат в Беотия, но те предпочели да останат на Истъм. Изпращат семействата в Трезен, Егина или Саламин. Змията на Акропола не изяла питката, което трябвало да значи, че и богинята напуснала града. Пристигнали и още гръцки кораби от Трезен – главнокомандващ бил Еврибиад от Спарта (не от царски род).
Кои участват в саламинското сражение. Атиняните дали 180 кораба – повече от всички останали, взети заедно. За атиняните – те били пеласгии първо се казвали кранеи, а по времето на Кекропс – кекропиди. При Ерехтей станали атиняни, а при Ион – йонийци. Пелопонесци – лакедемонци, коринтци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци. Мегарци, ампракиоти, левкадци (дорийци от Коринт). Егинци (дорийци от Епидавър), халкидци, еритрейци, кеосци, наксосци (йонийци от Атина), китносци (дриопи), серифосци, сифносци, мелосци (само те не се подчинили на персите). Отвъд Теспротия и Ахеронт – само кротонците с един кораб (40-48). Съобщили, че Теспия и Платея били подпалени.

Превземането на Акропола

От преминаването на Хелеспонта до влизането в Атина били минали 4 месеца. Обсадата на атинския Акропол. Чужденците се разполагат на Ареопага. Пизистратидите предлагат на защитниците да се предадат. Изкачили се по едно стръмно място и отворили вратите – ограбили светилището и подпалили Акропола. Съобщават в Суза на Артабан и принасят жертва на Акропола. Подпалили Ерехтейона и маслиновото дърво в него, но то после дало издънка.
Темистокъл и Мнезифил. Споровете между гърците – къде да се бият. Темистокъл убеждава Еврибиад да остане, коритиецът Адимант възразява. Темистокъл заплашва, че ще се пренесат в Италия (Сирис). Това повлиало на Еврибиад и той решил да се бият. Помолили се на Аякс и Теламон от Саламин и на Еак и Еакидите от Егина. Разговорът между Дикайос от Атина и Демарет. Чували се звуци като по времето на мистериите в Елевзин – значи богините щели да помагат на гърците (49-65).
Персийският флот минал през Еврип и за три дни стигнал Фалерон. Към тях се присъединили малиеи, доридци, локри, беотийци, каристийци, андросци, теносци. Паросците останали на Китнос. Ксеркс разговаря с приближение си (царете на Сидон, Тир). Изказването на Артемисия – да не се бият, а да вървят към Пелопонес. Н аегиптяни, кипърци киликийци и памфилци не може да се разчита. Флотът на персите преградил пътя на гърците, които били на Саламин, а пехотата се отправила към Истъм.
Пелопонесците, командвани от Клеомброт, брат на Леонид, строят стена на Истъм. Кои гърци се събрали на Истъм: аркадци, елейци, коринтци, сикионци, епидавърци, трезени, хермионци, флиунтци. Седемте пелопонески народа. Коренни са аркадците и кинуриите. Ахейците са се премествали. Външни са дорийците, етолийците, дриопите и лемносците.

Темистокъл и Аристид. Битката

Само атиняните, егинците и мегарците настоявали да останат и да се бият (66-74). Темистокъл изпратил роба си Сикинос при персите да им каже да задържат гърците. Пророчеството на Бакис. Имало и прорицания от Музей и Лизистрат.
Аристид идва от Егина и съобщава, че бягството вече е невъзможно. Едни теносци избягали от царския флот и заедно с лемноския кораб гръцките станали 380. Преди битката Темистокъл произнесъл хубава реч (75-83).
Самосците се били добре – на страната на царя. Артемисия успява да се спаси с хитрост – като се блъснала в калиндийски кораб (от царския флот). Така объркала и гърците и персите.
Финикийците наклеветили йонийците; подвигът на самотракийските моряци. Ксеркс (който седял в подножието на Егалеос) наредил да отрежат главите на клеветниците финикийци. Който стигнал до Фалерон, се спасил.
Егинците и атиняните се прочули най-много – Поликрит от Егина и Аминий от Палена. Според атиняните Адимант избягал , но после се върнал – когато битката била свършила. Аристид заедно с атински хоплити от Саламин нападнал персите на Пситалея.

4. Оттеглянето на Ксеркс

Ксеркс се замислил за бягство, макар да не давал явни знаци; но Мардоний се досетил. Изпратил съобщение в Суза за резултата от сражението – бързината на персийската поща. Покрусата в Суза. Мардоний се разтревожил, защото той настоявал да извършат похода. Предложил на царя да се върне, а той да остане в Гърция с 300 000 души (84-100).
Ксеркс иска съвет от Артемисия. Тя потвърдила съвета и добавила, че славата за превземането на Атина ще остане за него, а какво ще стане по-нататък с Мардоний не е важно. Той я изпраща да отведе синовете му в Ефес. За педасееца Хермотим, евнух на Ксеркс – как попаднал в плен при търговеца на роби-евнуси Паниониос от Хиос. Как му отмъстил, след като го срещнал по време на похода в мизийския Атарней (скопил него и 4-мата му синове).
Флотът заминал през нощта от Фалерон, минавайки край Зостер. На сутринта гърците разбрали и тръгнали да ги преследват, стигайки до Андрос. Темистокъл и Еврибиад спорят – дали да стигнат до Хелеспонта и да разрушат мостовете, или не. Еврибиад не бил съгласен. Реч на Темистокъл пред атиняните – заслугата на боговете, които не позволяват на един човек да властва над Азия и Европа. Той има и вина пред тях. Възпрял атиняните, надявайки се да спечели и благоволението на персиеца. Изпратил Сикинос в Атика при царя. Обсада на Андрос и диалогът с андросците – няма да дадат пари. Взел пари от каристийците и паросците.
Войската тръгва през Беотия. В Тесалия Мардоний взима 10 000 без военачалника Хидарн; а също мидийци, саки, бактри, индийци. Лакедемонците искат удовлетворение заради Леонид. Ксеркс пътува от Тесалия до Хелеспонта 45 дни – войската търпи големи лишения – глад, болести. Оставя ги по градовете и областите. Пеоните били дали колесницата му на траките от изворите на Струма. Как царят на бизалтите и крестоните наказал синовете си, присъединили се към войската.
Прехвърлили се на Абидос без моста и Ксеркс стигнал до Сарди. Според някои се завръща в Азия с финикийски кораб; и по време на една буря мнозина се хвърлили в морето, за да облекчат кораба и да спасят царя.
Артабан обсажда някои от гръцките градове по Халкидики.
През пролетта флотът на Ксеркс се събира на Самос (130).
Разговорите на Александър, потомък на Пердика с представителите на Атина и Спарта (144).

IX.

През пролетта Мардоний се отправя към Атика. Преминава през Беотия и превзема Атина – 10 месеца след Ксеркс. Спартанците идват на помощ. Смъртта и оплакването на Масистий.

Кои участват в битката при Платея. Прорицателят Хегезистрат. Осем дни войските стоят една срещу друга. Речи на военачалниците. Битка, в която Мардоний загива (63). Загива почти цялата войска. Героите.

Съвет относно персийските привърженици в Тива. Флотът на гърците тръга към Азия – през Делос. Пристигат в Самос. Битка при Микале, недалеч от храма на Деметра (101).

Ксеркс се влюбил в жената на брат си Масистес. Тя му отказвала, и затова той решил да ожени сина си за дъщеря им. Влюбил се и в нея и тя – казвала се Артюстоне – не отказала.
Но жена му Аместрис научила за интереса му към жената на брат му: затова, че й подарил една хубава дреха. И наредила да я обезобразят. Масистес опитал да избяга в Бактрия, но го убили.
Защо е по-добре да се живее на неплодородна земя. Разговор между Кир и един негов съветник. Добрата земя изнежва хората. Кир решил да не премества персите, а да ги остави да живеят там, където живели от самото начало.

*

[според Херодот. История. Превод П. Димитров. „НИ“, 1986-1990/2010]

Платон. Четири диалога

„Ион“ (за поезията)

Диалогът се нарича „Ион” по името на един съвременник на Сократ, рапсод. Работата на рапсодите е била да рецитират някои поети и главно Омир на празници из градовете; не само да го рецитират, но и да го тълкуват. Това се разбира от думите самия Ион, който разговаря със Сократ. Той бил от Ефес, но обикалял цяла Гърция. Диалогът представя една случайна среща между Сократ и рапсода: той изглежда не е бил от най-близките му хора, с които редовно разговарял, какъвто е бил Федър или други (530a-d).
Разговорът със Сократ се насочва към въпроса какво изкуство, наука или знание е това, което Ион притежава. Изглежда, че той е бил един достатъчно успешен рецитатор и тълкувател на Омир. Значи е притежавал някаква способност, но Сократ иска да разгадае каква точно е тя. И по-общо, каква точно е разликата между изкуство и знание (техне и епистеме). Днес ние обикновено превеждаме „техне“ с „изкуство”, но думата значи и онова определено, осъзнато знание, което стои в основата на изкуството. Както един учител по реторика знае как да посъветва своя ученик да говори, или както някой обущар или грънчар знае какво е нужно да има и да умее човек, та да може да изработва съдове или обувки. Техне – това е знание, от което зависи способността да се произвеждат или да се извършват неща: примерно, да си военачалник или капитан на кораб. Епистеме пък може да се преведе и с „наука”, която не е свързана непременно с производство или съвместно действие с други. Примерно способността да се чете не е техне, но е епистеме – човек трябва да знае буквите. Да се говори някакъв език също не е техне, но е знание за езика.
Та какво е това, което Ион владее? Според Сократ, ако това е техне или епистеме, той би могъл да обясни как го прави, какви са началата на неговото знание. И казва: „Ти сигурно си добър рецитатор и тълкувател на Омир?” Ион отговаря: „Да”. И Сократ: „А на Хезиод, на Архилох, на други?” Ион казва: „Не”. Сократ се зачудва: „Но как е възможно, след като и Хезиод, и Архилох, и другите поети говорят същите неща, които и Омир? Често и по същия начин. Как ти умееш да говориш за Омир, а за тях – не? Нали те правят същото?” Ион казва: „Прав си и не знам как става така. За Омир мога да говоря, а за други поети – не” (531-532c). Сократ казва: „Може би приличаш на самите поети. Като усетят хармонията и ритъма, те започват да говорят сякаш не от себе си и произвеждат наистина хубави стихове. А ако ги попиташ после, не могат да кажат как става това. Следователно нямат знание за това, което правят. Така че тази способност не може да се нарече техне. Тъй като под техне трябва да стои знание, яснота какво правиш и как. Ако един човек може да говори за Омир, а за Хезиод – не, той може би просто не знае как прави това, което прави.” Интересно е, че това, това да можеш да говориш за един творец, а за друг – не, сякаш не се забелязва в други изкуства. Сократ пита: „Да си забелязал някой човек да може да тълкува живописта на Полигнот, а на друг художник – не?” Ион казва: „Не, не съм.” „Ами за скулптурата? Случва ли се някой да може да оцени скулптурата на Фидий, а на друг скулптор – не?” Ион казва: „И това не съм го забелязал” (533a-b).
Сякаш има нещо особено в самата поезия, което я отличава от другите изкуства. В нея човек може да прави прекрасни неща без знание. Оказва се, че и поетът, и рапсодът произвеждат и тълкуват стихове не със знание, а с нещо друго: и то трябва да се нарече с друга дума – може би вдъхновение. Те биват „обладани” от сила, която не познават. Сякаш излизат извън себе си – това се изразява с думата „екстаз”, или „ентусиасмос” (когато божеството влиза в теб и така ставаш „ентеос”). Само така, чрез допускане на някакво вдъхновение при което човек не използва разума си, а друга способност, може да се обясни защо хора като Ион умеят да тълкуват само един поет, а други – не. И тъй, способността на рапсода, а още повече тази на поета, не може да се припише на знание, подобно на онова, което има пълководецът, кормчията, скулпторът или обущарят. Поетическата способност може да се нарече с думата „мания” – обзетост или лудост. И както във „Федър”, така и тук Сократ говори за нея като за някаква лудост, която се състои в обръщане към душата към образи, които тя не би могла да схване с разума си. Тя е нещо, което се внушава от божество; и Сократ казва, че при поетите се внушава от музата (533c-536d). Но има и други лудости, непоетически и пак подобни на това: и там душата получава способност да вижда и изговаря неща. Така е в случая с гадаенето – способността на някои пророчици като делфийската. Тя не създава поезия като тази на Омир, но произнася думи, защото вижда нещо. Те са пророчески и изразяват истини, каквито не са достъпни за обикновения човек. Та питийската гадателка придобива тази своя „mania“ от друг бог и това е Аполон – онзи, който дава на хората способност да виждат в бъдещето или от разстояние. Или пък при любовта: там божеството е Ерос. Той, обземайки някого, му дава лудост, с която той пожелава някого; и пожелавайки, се променя. Неговите усещания в момента на влюбеност са нещо, което не може да бъде постигнато чрез никакъв разум; това са неща, които идват от божеството. Защото в лицето на любимия влюбеният вижда образи, които са от отвъдното, а не от този свят. Така и с Дионисовата лудост, вакханстването. Вакханките, които са под властта на този бог, имат видения, които те не биха имали, ако той не ги беше подтикнал към това. И тук, като във „Федър”, се казва, че поетическата способност е вид на рода лудост, обзетост от божеството. Сократ казва, че поетът е „същество хвъркато, летящо, издигащо се нагоре подобно на влюбения“. Защото душата по своята природа има склонност да се носи нависоко към вечните образи, които не могат да бъдат видени с обикновения човешки разум на земята. И така, душата, под влияние на музата, се стреми нависоко; но същото може да се каже с друга метафора: че музата някак минава през душата на поета, а и на рапсода, и на слушателя, който присъства на рецитацията. Би могло да се говори било за издигане, било за преминаване на божествената сила през хората; но и в двата случая имаме нахлуване на божеството, някакво единение с него, приемане на божествена сила, при което на човека се предава знание, което не е разсъдъчно, а е различно – способност, която не е наука, нито изкуство. Поетът – примерно Омир – говори често за неща, които други несъмнено знаят по-добре. Говори за управление на колесници или кораби, или как да се построи сал. Някой друг, който не е поет, а дърводелец или кочияш, ще знае по-добре това, за което Омир говори. Несъмнено той и ще ги прави по-добре. Но няма да може да ги казва. Само поетът може да казва нещата така, че те да звучат убедително и да разтърсват хората. Защото на неговата душа е дадена истината за видимото – за това, как изглеждат нещата.
Платон би казал, че тази способност е като отражение, спомен, или следствие/предусещане на способността на душата да вижда вечните образи, когато е свободна от тяло – преди и след въплъщението. И както душата ги вижда в отвъдния свят, така ги вижда и душата на поета тук, на земята. Това може да стане само с помощта на бог. И както, съгласно разказа във „Федър“, душите следват боговете в отвъдното, така и тук има някои души, които виждат нещата така, както други не могат. А виждането е по-добро, по-божествено от правенето; защото в отвъдния свят душите не се нуждаят от нищо. Именно защото са свободни от тела, те не се занимават с практически дела. Повечето тукашни, земни изкуства съществуват в полза на тялото – тъй като човек е в тяло и трябва да се грижи за него. Поради това той по-малко съзерцава, по-малко вижда. А душата, която е в отвъдното и е свободна, няма нужда да прави нищо и може да се съсредоточи върху виждането на вечните образи, на истината.

Пирът (за любовта и красивото)

„Пирът” е разказ на човек на име Аполодор пред негови неназовани приятели, където той казва какво е чул от някой Аристодем, който преди повече от десет години е присъствал на едно вечерно събиране, където домакин е бил трагическият поет Агатон. Това бил вторият му разказ за тези неща за два дни – първият бил пред някой си Главкон, с когото се видал на пътя от Фалерон за Атина (172a-173d).
Аристодем разказал на Аполодор как отишъл веднъж у Сократ и той му казал, че отива на гости при приятели. Аристодем го помолил да дойде и Сократ се съгласил, като казал: „Добре, каня те.” Двамата отиват у Агатон, който наскоро бил спечелил едно трагическо състезание (173d-175е). Сред присъстващите има прочути хора, и то не само от диалозите на Платон – един от тях е Аристофан, после се появява Алкивиад; има и други, които се знаят главно от диалозите, например Федър. Те се събират, полягват, подготвят се за ядене и пиене и Павзаний казва, че предната вечер вече пили немалко и сега имат нужда от почивка. По инициатива на лекаря Ериксимах приемат всеки от тях да произнесе по една реч на определена тема. И това е темата за любовта, за бога Ерос (176а-178а).
Това предложение се приема и се произнасят пет речи: от Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и от самият домакин Агатон. Това е първата част на разговора. След това Сократ взема думата и говори по-дълго. След като завършва, неочаквано се появява Алкивиад, вече доста пил, и като вижда Сократ, си припомня тяхното дългогодишно и напрегнато приятелство и заявява, че и той ще произнесе една реч и тя също ще е по темата; това ще е похвала на самия Сократ.
Такава е подредбата на диалога. Всеки от участниците говори по начин, характерен за неговите интереси. Федър говори като човек, който се интересува от реторика. Павзаний – като такъв, който се занимава с политика. Ериксимах – и като лекар, но и изобщо като човек, който се интересува от естествени науки. После са поетите: Аристофан говори образно и се усеща, че е комедиограф, а Агатон говори сериозно, може би някак трагически и същевременно реторично; и Сократ се шегува, като сравнява стила му с този на Горгий. Сократ пък представя мисли, които сякаш не са негови, а на друг човек: и това е една жена, аркадката Диотима. Тази Диотима била гадателка и жрица; занимавала се е с очищения и жертвоприношения. Така че Сократ предлага гледната точка на някой, който се занимава с религия и същевременно е жена. И така, чрез различията на речите сякаш се казва, че към знанието има различни пътища и може да бъде възприето от всяка човешка душа, която се стреми към него.
В речите на петимата преди Сократ става дума какви са благата, които човекът получава от това, да почита това Ерос и да практикува любовта. И това са блага, свързани било с удоволствието, било държавнически, било културни. Федър говори за това, колко прекрасно е, когато се съберат двама влюбени – един по-възрастен и един младеж и заживяват заедно; колко приятно е това за самите тях, а и полезно за държавата (178a-180b).
След него Павзаний прибавя някои нови неща. Той казва, че едно е човек да се влюбва заради тялото, друго – заради душата. Първото се случва при по-обикновените и по-груби хора, а второто – при по-изтънчените. И казва: „Погледнете варварите, там въобще не се смята за правилно да има любов между мъже, както е у нас, в Гърция. При тях единственото нормално е любовта между мъж и жена; което показва, че това са хора, които не ценят приятелството, защото живеят в едни тиранични общества, където управляващите се боят от това, да има приятелства между гражданите.” И споменава, че в Атина тиранията е била свалена поради приятелството между двама души – Хармодий и Аристогейтон. „При нас, в Атина, нещата са поставени най-добре, тъй като влюбеният се стреми към една обещаваща, красива душа, а същевременно любимият би желал да получи душевни блага от ухажора си – възпитание, знание, добродетели” (180c-185c).
След това думата взима Ериксимах, който казва, че всичко досега е вярно, но се говори стеснено – само за отношенията между индивиди. А би трябвало да се обърне внимание, че любовта е изобщо принцип на съотношение, който се наблюдава навсякъде в света: защото правилното, естествено съотношение между елементите в живото тяло също е форма на любов. „И в музиката, като се намери доброто съотношение между тоновете, се постига истинска мелодия. Но и при отношенията между хора и богове, и там специалистите – жреци и гадатели, те също разбират любовното изкуство: защото и там трябва да има любов, правилно отношение” (185c-188e).
След това Аристофан разказва притчата за хората с четири крака, четири ръце и две лица, които някога били разрязани от боговете и после желаели изгубената си половина. Той обръща внимание на нещо, което по-нататък Сократ ще използва: че любовта е не само естествено отношение между елементи, но тя е също и желание, копнеж. Копнеж нещо да бъде така завинаги (189a-193d).
Колкото до Агатон, той не казва нещо ново, а повтаря, че любовта е причина за големи блага. И заключава, че Ерос е бог, който е прекрасен, съвършен и трябва да бъде почитан (194e-198a).
След това Сократ, който приписва своите размисли на аркадската жрица Диотима (201d), заговаря, че когато се говори за любовта, трябва да се разбира, че тя е преди всичко недостиг и желание – желание да притежаваш нещо вечно. Значи влюбеният е човек не много щастлив; защото нещо не му достига. „Влюбените са хора събудени. Те не са нито съвършени мъдреци, нито невежи; те нямат, но знаят, че нямат и поради това се стремят.” И добавя: „Любовта за какво е? Не е ли стремеж към красивото? Тя е стремеж към красивото и към това, да го притежаваш вечно. Значи няма съмнение, че любовта предполага безсмъртието на душата. Защото щом човекът желае да притежава нещо вечно, то той би желал да бъде безсмъртен. Това се проявява в поведението и на другите живи същества, и на хората: първо в това, че те обичат телесно и се възпроизвеждат и така се обезсмъртяват чрез своите потомци; а после, че се занимават с разни дела – държавнически или други, и по този начин придобиват слава. Тя продължава през поколенията и така те се обезсмъртяват чрез своите дела” (201e-209e).
Сократ продължава и казва: „Та любовта все пак не е ли стремеж към истината? Обикновено си представяме, че човек се влюбва в лице, тяло. Но ако той наистина желае да напредне, ще забележи, че между тези лица и тела има нещо общо; и така разбира, че е влюбен в нещо, което се провижда във всяко отделно лице и тяло. После проумява, че е видял нещо, което трябва да се нарича душа и че в нея също не всичко е достойно за любов, тоест не всичко е красиво, а само някои неща, някоя склонност към дела и знания. И накрая достига това, което е общо и надхвърля всички красиви неща – това е самото красиво.” И казва: „Чрез причастността към това, което е красиво, всички неща са красиви. И човек, който е разбрал това, няма да се занимава с нищо поотделно, няма да се привързва към отделните неща, който всъщност е един робски интерес – а ще се стреми към всичкото. Човек, който е видял красивото и е узнал, че нещата са красиви благодарение на причастността им към него, каквото и да прави, ще бъде красиво: тъй като няма да подражава на отделни и само причастни към красивото неща, а на самото красиво. Защото е имал пряка връзка с истината, а не само с нейни отражения в отделните неща.” И казва: „Та кой ще бъде достоен за безсмъртие? Няма ли точно този човек да е достоен за безсмъртие, и то много повече от онези, които са се прославили, подражавайки на отделното, а не на самата истина?” (210a-212c).
После се появява Алкивиад и също разказва една история. Смисълът на неговия разказ е, че Сократ не само говори така, но така и живее. Той не се влюбва в Алкивиад, както Алкивиад е очаквал и както други са се влюбвали, а през Алкивиад е виждал нещо друго, за което самият Алкивиад като младо момче, не е знаел, а може би и сега, като възрастен мъж, продължава да не знае (212d-223a).

Федър (за любовта и философията)

„Федър” би могъл да послужи като въведение в Платоновата философия и художествено творчество, тъй като тук се намират повечето главни теми на Платон като мислител и писател. Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание в началото: Платон мисли за човека като същество от тяло и душа, от които то е временно, а тя – вечна. И човек трябва да се справи с трудностите, които произтичат от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейните дела по време на този живот зависи бъдещето й.
Та, след като човекът е тяло-и-душа, и те срещат трудности по време на живота тук, са открити начини тези трудности да бъдат преодолявани: това са науките (изкуствата). Понякога при Платон е все едно дали ще се говори за техне (изкуство) или за епистеме (наука). Същественото е, че това са методи, чрез които човек напредва в някоя област на живота или нещо създава. Примерно, ако става дума за грижа на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. И би трябвало да съществува и нещо аналогично, някакво подобно знание, което се отнася за душата: та, както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да лекуваме и душата. И ако се придържаме към тази Платонова аналогия, ще забележим, че според него повечето хора боледуват душевно. Понякога той нарича това боледуване „невежество“.
Той смята, че има начин да се лекува душата и това е философският диалог. Лекарят там е водещият диалога, който трябва да е мъдър човек и душевно по-здрав от събеседника си, за да може да го лекува. Оздравяването на душата – това е самото истинно философстване, до което не може да се стигне бързо. Трябва да се философства дълго под ръководството на мъдрия, така че човекът да преодолее болестта на невежеството и да стигне до здраве. А здравето е самата тази мъдрост, която водещият диалога притежава. Освен това, лечението не може да стане насила – както и лечението на тялото не може да бъде насилствено, а болният трябва да желае оздравяването си. Но за хората е лесно да пожелаят да са здрави телесно; много по-рядко някой пожелава да оздравее от невежеството си. Но все пак такива хора се намират; и когато лекарят на душата ги забележи, той намира начин да се погрижи за тях. Така че мъдрият (философът) се заема с един човек, който е невежа, но желае да оздравее, и го подбужда към това чрез слово (276a-277a).
Това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и реторика. То е проява на ораторско умение: да използваме словото така, че да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него. Това е добрата реторика – когато помагаме на някой да се обърне към философстването. Но има и лоша реторика, за която именно хората обикновено се сещат, когато говорят за реторика. Тя е, когато някой невежа, може би словесно надарен и опитен, говори пред неколцина или пред мнозина. Той не им предлага знание, нито път към мъдростта, а напротив – затвърждава тяхното невежество (272e-273c).
А как се философства, тоест как човек се придвижва към истината? Има метод: той се състои в това, че щом вярваме в съществуващото, и че то, макар единно, се дели на родове и видове, които се подвеждат под родовете, трябва да можем да отделяме тези родове и видове в мисълта си. Защото съществуващото е единно, но и множествено. Затова трябва да можем да разделяме родовете неща на техните видове и обратно – да подвеждаме разхвърляните на пръв поглед неща чрез техните видове обратно под родовете им. Този процес е философстването. Така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили тук на земята, докато е в тяло (265d-266e).
От друга страна лъжата, която съзнателно или не използват лошите оратори, е обратното. Тя уподобява видовете помежду им. Примерно твърди, че „добрата” и „лошата” любов, тоест любовта към душата/истината и тази към тялото/удоволствието, са едно и също. Говорителят в речта на Лизий, която Федър предлага да обсъдят, съзнателно или не пропуска любовта към душата и говори само за тази към тялото. И казва: „Любовта е нещо лошо, защото тя е само за тялото, а ние знаем какви беди идват от нея”. И после се разпростира върху лошите следствия от това човек да обича само тялото (231a-234c). Това обаче е скрито уподобяване на различни неща. Скрива се, че има два вида любов, от които единият трябва да се избягва, но другият трябва да се търси. Така действа лошият оратор и по този начин той лъже (265e-266a). От друга страна, може да се разделят неща, които са неделими и да се твърди за едно и също, че то е и добро, и лошо, сякаш говорим за различни неща. Но ако това е едно и също, то да казваме, че е и добро, и лошо или че е и тук, и там, значи да лъжем.
И тъй, какво прави водещият философския диалог? Кои неща знае? Той знае нещата така, както те се различават според истината; умее да вижда тяхното разделение и същевременно, единство. При това той разпознава и човешките души: защото душата е целта, в нея трябва да се прехвърли знанието, което мъдрият притежава. Така че той познава видовете души, които са различни и в различно състояние; и освен това знае кое слово за коя е подходящо (273d-e). И тук се проявява неговото умение да бъде добър оратор; а добър оратор ще е само този, който е истински философ. Та той ще се обръща към всяка душа според съответстващото й слово (271a-272b). Подобно на лекаря, който познава телата и болестите, и знае на кое тяло кога какво лекарство или диета трябва да се приложи, така и философът ще знае на коя душа в какво състояние какво слово й е нужно, за да бъде подтикната към философстване. Но всичко това помага да се придвижваме към истината докато сме на земята и в тяло, а тук нашите способности са несъвършени. Чрез този метод ние можем да се досещаме за истината, но не можем да я видим направо каквато е.
Но във „Федър” се казва, че душите, които не са в тела, могат, движейки се в надземното пространство и следвайки боговете, да наблюдават истината направо. Да я виждат без да имат нужда да размишляват така, както размишляват хората на земята. И все пак не всяка душа да постига това винаги. Летейки, душите успяват някак да се повдигнат и да погледнат в онова, което е отвъд видимия небесен свод: и там виждат идеите: самото красиво, самото справедливо, всичко онова, за което се опитваме да научим чрез размисъл, но не можем да го видим (246a-249d). Та ние тук, когато се опитваме да узнаем що е справедливо или красиво, можем да постигнем само техните сенки, и то мислено. Това става, когато душата – живеейки извън тялото, преди да се всели в него – следва боговете: защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Те са в контакт с нея, постоянен и вечен. „Когато подражаваме на боговете тук, според възможностите си, ние не го правим заради тях, тъй като те не се нуждаят от това; а го правим заради нас и по този начин им служим. А да им служим – това е добре за нас. Ние им служим така, както нашите души ги следват, когато са свободни от тела.” Сократ не само мисли така, но и насърчава своя събеседник да се моли на боговете; а и самият диалог завършва с молитва към божествата, които се предполага, че някак са присъствали по време на разговора (279b-c).
Относно речите за любовта, които са в самото начало на „Федър”. Разговорът започва от онази реч на Лизий за любовта, в която се твърди, че влюбеният е опасен за онзи, когото обича. Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че понякога обичащият наистина се стреми да „пороби” онзи, когото обича. Това е „лошата” любов (237b-241d). Но след това казва: „А ако ми се разгневи Ерос? И да пострадам, както някога е пострадал Стезихор, след като написал нещо лошо за Елена? Ще направя нещо различно или дори обратното – ще кажа нещо добро за любовта” (242c-243e).
И произнася една по-дълга реч, в която казва, че любовта е лудост, каквито са мантиката, Дионисовия екстаз и поетическото творчество; и че тя обръща човешката душа към отвъдното и истината. А впрочем другата любов, тази към земното и тялото, тя също е някаква лудост: той не го казва точно така, но това се усеща по образа на душата р речта. Тя е като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият е бял – това е добрата лудост, любовта, обърната към отвъдното, небесното и истината, а другият е тъмен, обърнат към плътското. Колесницата има водач: това е разумът, който се стреми да удържа двата коня и така душата да се придвижва; защото колкото и добра да е любовната лудост, стремяща се към отвъдното, тя все пак не е разум (244a-247b). Така Сократ показва, че като говорим за любовта, не трябва да се чудим, че за нея може да се каже и лошо, и добро; защото става дума за различни неща, които и двете се наричат любов. Думата често означава „лошата“ любов, а понякога, макар и по-рядко, се отнася до „добрата”. А ако един неопитен човек слуша тези неща, е възможно да реши, че истина няма – щом за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание противоположни неща. По този начин той попада в клопката на лошия оратор или софиста, според които няма защо да се занимаваме с истината, а само трябва да се научим да влияем на хората, използвайки противоположните им мнения. И в един случай да казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, противоположното. Така ще стане с невежия; а мъдрият ще знае, че се говори за различни неща, макар те да се наричат с една дума.
Това, което Платон често прави в диалозите, е да предава живи разговори писмено и написаното да е предназначено за четене. И тук той се запитва чрез своите герои: „А ще има ли полза читателят от този текст? Дали ще има същата полза, каквато, да се надяваме, е имал и Федър?” Отговорът е „не“. Най-вероятно читателят няма да има полза или поне далеч не всеки. Защото философстването винаги трябва да е съобразено с човек, който е пред очите на неговия водач. А тези писани текстове могат да служат в най-много за подбуждане. Но може би и това няма да постигнат, защото са все едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос. А може би и читателят, който ги взима, не е готов да прочете такъв текст. И тук Платон забелязва, че е възможно хората, поради своето невежество, да си въобразят, че като четат някакви книги, помъдряват. Но е по-вероятно да не помъдряват никак, защото биха помъдрели само ако се обърнат към душата си, която като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното. Иначе няма да узнаят нищо истинно. „И ще си останат не учени и образовани, а полуучени и полуобразовани, тоест пак невежи и дори по-невежи, отколкото са били преди да прочетат тази книга” (274c-276a).

Горгий (за душевното здраве и вечния живот)

Диалогът напомня за посещението на прочутия леонтинец Горгий като посланик на своя град в Атина, през 427 г. То е било свързано със събитията в Пелопонеската война и се случва малко след началото й, а разговорът се води в дома на един богат атинянин, когото Платон нарича „Каликъл“. Сократ пристига с приятеля си Хайрефонт и в присъствието на домакина се среща с Горгий и един негов ученик и последовател на име Пол (447a-448a).
Разговорът започва с въпроса за това, „що е реторика“ и с предположението, че под тази дума трябва да разбираме способността за убеждаване чрез слово. Сократ пита: „Убеждаване в коя област? Дали за неща от областта на медицината, или математиката, или астрономията или музиката? (448b-452c). Да не би ораторът да е човек, който убеждава хората относно такива неща, макар за тях има познавачи, които сигурно ги знаят по-добре от него?” Горгий се съгласява, че специалистите знаят повече, но казва, че ораторът е по-способен да убеждава слушателите, дори да говори за науки, които слабо познава. Сократ казва, че такова нещо би трябвало да се случва сред незнаещи. Защото ако ораторът попадне в общество на лекари, той не би могъл да се представи за по-добър лекар от тях; все пак те биха обърнали внимание на това, което говори специалистът. „Нима ораторът е човек, който може да убеждава във всичко? Но той не може да знае всичко. Да не би просто умението му да е в това, да се преструва на знаещ сред незнаещи?” Горгий казва, че ораторът е специалист в най-важните за човека неща и, на първо място, как да се управлява. Затова можем да го наречем познавач на справедливото, тъй като хората и държавите се управляват чрез справедливост. Сократ пита: „А не се ли случва някои оратори да не са справедливи хора?” И тъй като събеседниците се съгласяват, че това се случва, той добавя: „А как е възможно това, ако ораторът знае кое е справедливо? Нима, ако знаеш кое е справедливо, няма да си справедлив? Излиза, че ораторът не може да е специалист дори по въпроса за справедливостта. С това озадачаване завършва първата част от разговора (452d-461e).
Тогава Горгий се оттегля, а мястото му заема неговият спътник Пол. Той казва: „А ти, Сократе, нямаш ли някакво предположение що за изкуство е реториката?” Сократ отвръща, че реториката не е никакво изкуство, а просто вид угодничество (ласкателство) (461b-463a) и обяснява твърдението си така: „Съществува нещо, което трябва да се нарича управление на нещата, усъвършенстване или грижа за тях, и в човешкия свят то е насочено от една страна към душата, а от друга – към тялото. Първата му част е подготовката на душата и тялото, която има за цел те по начало да са здрави. Втората се занимава с поправянето на някои недостатъци или грешки, които могат да се появят в течение на живота на тялото и на душата.” Когато става дума за управление на тялото, предварителната грижа се нарича гимнастика. А ако то се разболее и трябва да бъде върнато в добро състояние, с това се занимава друго изкуство, наречено медицина.
С душата положението е подобно. Съществува нещо, наричано законодателство, и то дава напътствията и правилата, по които да живее човекът или пък някаква обществена организация, примерно държава. А за да бъдат поправяни някои грешки или недостатъци на хората или техните държави, съществува правосъдието. Затова законодателството съответства на гимнастиката, а правосъдието – на медицината. „Тези видове управление“, казва Сократ, „ са истински изкуства. Тяхната цел е здравето, те насочват хората към доброто. Но съществува и едно поведение, наречено най-общо ласкателство, което не се стреми към доброто, а към приятното. И то някак се уподобява на изкуствата, които целят доброто. Примерно, ласкателството спрямо тялото се уподобява на гимнастиката и медицината, макар да е нещо съвсем различно. Тогава вместо гимнастика имаме козметика: чрез тялото става красиво, но не по естествен начин, а по-скоро се прави да изглежда красиво без да бъде. Вместо медицина пък имаме готварско изкуство: това е, когато на човека му се предлагат не полезни, макар и неприятни на вкус неща, а вкусни, но може би вредни. Така и с душата. Вместо необходимото на човека и държавата законодателство се предлага софистика; а вместо добро правосъдие има реторика – такава, каквато я виждаме днес” (463a-466a).
Тогава Пол запитва: „Дори реториката да е ласкателство, каква беда е това за оратора или неговия клиент? Какво пречи ласкателят да е един умел човек, който чрез слово може да постигне всичко, което желае, пък дори да не познава отделните изкуства, нито дори справедливостта и доброто? Какво пречи чрез силата на своето слово, той да бъде силен и следователно щастлив?“ Сократ казва, че не вярва, че този човек ще е щастлив, нито пък силен. „Кой е силен? Не е ли онзи, който постига, което желае?“ И след като Пол се съгласява с това, Сократ казва, че никой невежа не би могъл да е силен. Той не може да постигне това, което желае, тъй като не знае кое е то. Но всички хора се стремят към едно и също – доброто, което непременно е свързано със здравето на душата на тялото. И ако ораторът не знае в какво се състои здравето на душата, как би могъл да постигне онова, което желае? (466a-470e).
Тогава те се отклоняват към един действителен пример от епохата и обсъждат историята на македонския цар Архелай. Пол казва: „Нима не смяташ Архелай за силен? Това е човек, който не би трябвало да бъде цар на Македония, но като извършва множество ужасни престъпления и остава ненаказан, той се възцарява и добива пълната власт в държавата. Нима този човек не е силен, пък и щастлив? Нали е постигнал, каквото е искал?” Сократ казва, че не може да смята такъв човек за силен и щастлив, и определя видовете щастия и нещастия, като започва с най-голямото нещастие. И казва, че то е в това, да извършиш престъпление и да не бъдеш наказан. Тогава човек е най-нещастен, а малко по-щастлив е онзи, който е извършил престъпление, но все пак е бил наказан за него. После идва онзи, който не е извършвал престъпления, но е станал жертва на престъпници, а най-щастлив е онзи, който нито е извършвал, нито е понасял несправедливост (471a-479e).
По този повод Сократ казва какво е добра реторика. „Добрата реторика е онази, чрез която убеждаваме някого, извършил престъпления и несправедливости, да се разкае и сам да потърси наказание. А не е онази, която, както виждаме, цели да укрие престъплението и да оправдае престъпника. Та ако се съгласим, че ако извършиш престъпление, е добре да бъдеш наказан, то значи добрата реторика е тази, която преследва престъпниците и търси наказание за тях: и това е полезно най-напред за самите тях.”
Главният довод на Сократ е, че грозното в човешката душа е същевременно и лошо (вредно) за нея. Пол се съгласява, че ако някой извърши нещо грозно, той го извършва първо в душата си, защото тя е двигателят на нашите действия. А човек, който извършва грозни неща, въвежда в душата си грозота, която е нещо лошо; значи той въвежда в нея и лошота. А „лошо“ значи „увредено“ – както за едно болно тяло казваме, че е „лошо“. И както човек с увредено тяло не може да се чувства добре и да е щастлив, то още по-малко може да е щастлив с болна душа. Така че поради грозните неща, които е извършила, душата не може да се чувства щастлива и значи такъв човек ще е нещастен (480a-481b).
Тогава в разговора се намесва Каликъл. Той изразява несъгласие и казва, че не е вярно, дето силният човек онеправдава някого или извършва грозни неща. „Защото това е една измислица на по-слабите, чрез която те се съпротивляват на силния. В действителност насилието е нещо добро. Защото точно силният би трябвало да владее, да управлява, да изпитва всякакви удоволствия; и няма причина той да бъде упрекван за това, освен тази измислица на слабите и завистливи хора. Щом някой е силен, той трябва да прави каквото желае, и е естествено, добро и разумно да властва над другите и като ги насилва, да си набавя всички удоволствия ” (481b-486d).
Сократ изслушва Каликъл и казва, че е доволен, че среща човек, който освен умен и образован, е и достатъчно смел, за да каже неща, които други хора не казват, макар че може би си ги мислят и действат според тях. Разговорът се насочва към това, да се разбере кой е силен и дали всяко удоволствие заслужава да бъде изпитвано. И ако не всяко, защо? Сократ успява отново да изложи, без да бъде опроверган, убеждението, че силният човек е разумен. Не можем да си представим силен човек, който няма разум; но и не можем да си представим разумен човек, който да е съгласен да се нахвърля върху всякакви удоволствия. Защото всеки от опит знае, че някои удоволствия могат да са полезни, а други са явно вредни и трябва да се избягват. Но каква е разликата между полезното и вредното удоволствие? Да не би полезно удоволствие да е онова, което съдейства и на тялото, и на душата за здраве, както говорихме в началото? И ако това е така, пак се връщаме на твърдението, че силен и щастлив може да е само онзи, който се стреми към естественото здраве на тялото и на душата, а не онзи, който търси просто приятното, без да се интересува какви са последствията от него (486d-515c).
Покрай това пак става дума за съвременния живот, и този път за Атина и нейните държавници. Събеседниците се питат: „Ако сега няма добри държавници, да не би в миналото да е имало? Защото някои имат такава слава.” Сократ смята, че Атина почти не е имала добри държавници, защото дори онези, които са се прочули с делата си, като Темистокъл, Милтиад и Перикъл, само са увеличавали силата на града; но увеличавайки я, те не правели друго, освен да предлагат на своите съграждани повече удоволствия. А дали тези удоволствия ще са полезни, не мислели. Сократ добавя, че той самият е като че ли единственият атинянин, който действително се занимава с държавническо изкуство, макар че живее като частно лице: защото той е един от малкото или единственият, който мисли за това, кое е добро за душата и държавата, а не само за това, кое е приятно за тях (515с-522с).
И тук, както в други разговори, Сократ обръща внимание, че такива разсъждения трябва да са подкрепени с вяра, отнасяща се до боговете и живота в отвъдното. Този път той говори за съда на душите след смъртта. И разказва един мит, според който някога съдът не бил съвършен, защото хората се явявали пред съдиите в същия вид, в който били през живота си. Значи, облечени така, както хората са свикнали да ги виждат – с тяхното богатство, с техните високи или ниски позиции в обществото. Затова понякога съдиите се заблуждавали, не можели да ги видят добре, или по-точно, не можели да видят душите им; и започнали да постъпват оплаквания, че там, сред блажените, понякога идвали и твърде лоши хора. Затова била въведена промяна в начина, по който да се съдят душите. Първо, хората да не знаят кога ще умрат, така че, като умрат неочаквано, да отидат такива, каквито са били, и да нямат време да се престорят на нещо друго. А също, казва Сократ, започнали да се явяват без облеклото си, така че да се вижда направо душата, а не положението на човека, според което хората са го гледали приживе. Ако една душа е живяла лошо, тя ще изглежда като едно болно и лошо поддържано тяло. Тогава вече душите започнали да отиват там, където им е мястото: неизлечимите отивали в Тартар завинаги, а други – болни, но лечими, отивали там за временно наказание; а душите, които са живели добре, отивали на Острова на блажените. „Аз вярвам в това, Каликле“, казва Сократ, „старая се и се надявам да се явя пред съдиите в колкото се може по-добро състояние, с колкото се може по-здрава душа” (523a-527e).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Пароската хроника: от Кекропс до Омир

Пароската хроника е сравнително кратък текст, издялан на мраморна плоча към 264 г. пр. Хр. През 20-те години на XVII в. по-голямата част от плочата била отнесена от някого в Англия и там била разчетена (изданието е от 1628-ма); после част от надписа е била унищожена и днес ние я познаваме само от записа при първото разчитане. Друга част от плочата останала на Парос и днес се съхранява в тамошния музей. Впоследствие хрониката е издавана много пъти, примерно в петтомните „Fragmenta Historicorum Graecorum“ на Карл и Теодор Мюлер (Париж, 1841) и в Das Marmor Parium на Ф. Якоби (Берлин, 1904).
В нея се съобщават факти от гръцката история, които авторът е смятал за особено важни: като се започне от възцаряването на Кекропс в Атина, датирано 1318 години преди самия надпис, и се стигне до събития от около 300 пр. Хр., значи от времето на споменатите вече Евхемер и Касандър.

Предлаганият текст е превод на 30 от 78-те параграфа от Оксфордската част – от съобщението за Кекропс до това за Омир.

„Откакто Кекропс се възцари в Атина и страната, която по-рано се наричаше Актика по името на автохтона Актей, беше наречена Кекропия, са 1318 години [1582 пр. Хр.]. Откакто Девкалион се възцари в Ликория при Парнас, когато над Атина царуваше Кекропс, са 1310 г. [1574 пр. Хр.]. Откакто в Атина се съдиха Арес и Посейдон заради сина на Посейдон Алиротий, и мястото се нарече Ареопаг, когато цар на Атина беше Кранай, са 1268 г. [1532 пр. Хр.].
Откакто стана потопът при Девкалион и Девкалион избяга от дъждовете при Кранай, и издигна светилището на Зевс Омбрий [Дъждовния] и принесе жертва за спасението си, са 1265 г. [1529 пр. Хр.], а цар на Атина беше Кранай. Откакто Амфиктион, син на Девкалион, се възцари над Термопилите и събра живеещите около мястото и даде имената „амфиктиони“ и „пилея“ [порта], където и сега още амфиктионите принасят жертви, са 1258 г. [1522 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Хелен, син на Девкалион, се възцари над Фтиотида, и елините, които преди това се наричаха „гърци“, получиха името си и учредиха Всеелинските игри, са 1257 г. [1521 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион.
Откакто Кадъм, син на Агенор, пристигна от Финикия и основа Кадмея, са 1255 г. [1519 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто Еврот и Лакедемон се възцариха над Лакония са 1252 г. [1516 пр. Хр.], а в Атина царуваше Амфиктион. Откакто корабът с Данай и петдесетте данаиди пристигна от Египет в Елада и беше наречен „Петдесетвеслен“, и дъщерите на Данай Амимона, Брико, Херо, Хелика и Архедика, избрани с жребий сред останалите, основаха светилище на Атина и по време на пътя извършиха жертвоприношение при Линдос на Родос, са 1247 г. [1511 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний. Откакто Ерихтоний излезе с колесница на първите Панатенеи и устрои състезанието, и ги нарече „атиняни“; и дървеното изображение на Майката на боговете се появи в Кибела, и фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „фригийска“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан… са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний, който беше с колесницата. Откакто първият Минос се възцари над Крит и засели Кидония, и беше открито желязо на Ида, което откриха Идейските дактили Келмий, Дамнаменей и Акмон, са 1168 г. [1432 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион.
Откакто Деметра дойде в Атина, засади плода и беше извършен първият опит, показан от Триптолем, син на Келей и Неера, са 1145 г. [1409 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Триптолем, син на Келей, зася плода в т. нар. Рария при Елевзин, са 1142 г. [1406 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей.
Откакто Орфей, син на Еагър и Калиопа, изложи своята поезия и се случи грабването на Кора, търсенето на Деметра, неговото слизане в Хадес и радостта на онези, които приеха плода, са 1135 г. [1399 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей. Откакто Евмолп, син на Музей, показа мистериите в Елевзин и изложи поетическите произведения на баща си Музей, са 11… г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерехтей, син на Пандион.
Откакто за пръв път се извърши очистване за убийство и първи атиняните очистиха Херакъл, са 1062 г. [1326 пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто в Елевзин се установи гимническо състезание и беше пожертвано малко дете и се проведоха Ликеите в Аркадия… са 10.. г. [13… пр. Хр.], а в Атина царуваше Пандион, син на Кекропс. Откакто Херакъл, след като извърши нещата в Елида, установи светилището на Зевс, са 103… г. [12… пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей. Откакто в Атина имаше недостиг на плодове, атиняните се допитаха до оракула и Аполон отвърна да понесат наказанието, което Минос определи, са 1031 г. [1295 пр. Хр.], а в Атина царуваше Егей.
Откакто Тезей, царувайки над Атина, събра на едно място дванадесетте града и предостави общо управление и демокрация, напусна Атина и след като уби Синис, установи Истмийските игри, са 995 г. [1259 пр. Хр.]. От похода на амазонките към Атика са 992 г. [1256 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто аргосците с Адраст тръгнаха на поход срещу Тива и установиха игрите в Немея в чест на Зевс, са 987 г. [1251 пр. Хр.], а в Атина царуваше Тезей. Откакто елините тръгнаха на поход срещу Троя, са 954 г. [1218 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Менестей.
Откакто Троя беше превзета, са 945 г. [1209 пр. Хр.], а в Атина беше двадесет и втората година от царуването на Менестей, седмия ден преди края на месец Таргелион. Откакто Орест по свое желание се яви на дело срещу дъщерята на Егист Еригона от страна на Егист, като делото им се гледа в Ареопага и Орест победи с равен брой гласове, са 939 г. [1203 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Тевкър засели Саламин на Кипър, са 938 г. [1202 пр. Хр.], а в Атина царуваше Демофонт. Откакто Нелей засели Милет и цялата останала Йония – Ефес, Еритрея, Клазомене, Приена, Лебед, Теос, Колофон, Миунт, Фокея, Самос, Хиос и възникна Паниония, са 813 г. [1077 пр. Хр.], а в Атина беше тринадесетата година от царуването на Медонт.
Откакто се яви поетът Хезиод, са 673 г. [937 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл. Откакто се яви поетът Омир, са 643 г. [907 пр. Хр.], а в Атина царуваше Мегакъл.

*

(F. Jacoby. Die Fragmente der griechischen Historiker II, 239а в: http://www.dfhg-project.org; и Mueller I, с. 543-547 в: Fragmenta Historicorum Graecorum. Car. et Theod. Mulleri. Parisiis, 1841)

[ЛВ, 11 април 2018]

Сократ и смъртта

1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Платон. „Държавата“ I-IX

I, 327a-354c

„Държавата” започва с въпроса за справедливостта. Кое е справедливото? Как да се докаже, че справедливото е благо? Как да се докаже, че е добре човек да бъде справедлив, защо да се стреми да е справедлив?

Разказът се води от името на Сократ. Не се разбира пред кого говори, просто разказва някому. Разказва как предния ден бил в Пирей заедно с група приятели, за да видят как върви празникът в чест на Бендида, тракийската богиня. В него участвали и гърци, и траки. После тръгнали обратно към града, но по пътя ги срещнали други приятели, сред които Полемарх, син на известния метек и производител на оръжие Кефал; и ги поканили да останат. Казали, че и вечерта ще има нещо, което си заслужава да се види, пък има и къде да нощуват. Сократ се съгласява и отиват в дома на Кефал (328b).
Кефал бил заможен човек, по това време вече доста възрастен. Заварват го във вътрешния двор да принася жертва (328с). Сократ се заговаря с него и го похвалва, че принася жертви. Пита го как понася напредналата си възраст – и какво мисли за старостта. Дали тя, от която всички се оплакват, не става по-лека когато човек е богат, като Кефал. Кефал се съгласява, че на стари години от парите има полза, пък и изобщо в много случаи; но те са полезни, ако човек умее да си служи с тях, иначе не. Но не може да се каже, че парите са най-голямото благо. Сократ пита: „А кое е това, което те занимава най-много, щом смяташ, че парите, макар и да улесняват живота, не са най-ценното нещо?” Кефал отвръща: „Някои може да не ми повярват, но това, което ме занимава сега, е следното: все повече си мисля дали не са верни едни разкази, с които много хора се подиграват и ги смятат за измислица – тези за отвъдния живот и въздаянието. Да не би да е вярно, че хората отиват някъде, където понасят наказания за лошия си живот, за несправедливостите си? Затова принасям жертви на боговете. И аз, както може би и други хора, се безпокоя да не съм живял зле, да не съм навредил на някого. Да не би да съм извършил нещо лошо, за което ще трябва да дам сметка в отвъдното.” А Сократ: „Да, твърде важно е това, за което говориш и си струва да се обмисли. Как човек да бъде справедлив? Какво е справедливостта?“

Така започва разговорът и Кефал си тръгва, като оставя Полемарх да продължи разговора (331e). Сократ и Полемарх опитват да дадат определение за справедливото. „Да не би пък справедливото да е, ако дължиш някому нещо, да му го върнеш? Взел си от някого пари било други необходими неща, и след това му ги връщаш – може би това е справедливото.” Но се оказва, че може и да не е. Няма да е справедливо да върнеш заето оръжие на приятел, когато той не е с ума си и би могъл да направи нещо лошо с него. Излиза, че да се спазват някои съвсем конкретни правила може би не е най-добрия начин да сме справедливи, защото така можем да сгрешим. Може би се нуждаем от някакви по-общи правила. Полемарх казва: „А може би да си справедлив, това е да облагодетелстваш своите приятели и близки и да вредиш на враговете си?” На това Сократ казва две неща. Едното е, че с такова правило човек може и да сгреши, тъй като ние понякога не знаем кои са ни приятели и кои – врагове. Някои изглеждат като приятели, а после се оказва, че не са; същото се отнася и за враговете. Та може да се случи човек да облагодетелства истинските си врагове и да навреди точно на приятелите си. Тук въпросът е да познаваме добре хората, с които общуваме.
След това минават към другото. Да допуснем, че знаем кой ни е враг. Но дали е справедливо да му вредим? Изобщо справедливият някому вреди ли? Какво значи да вредиш? Сократ забелязва, че да вредиш означава най-вече да правиш някого по-лош; както и да му правиш добро значи да го правиш по-добър. Но каква е ползата за справедливия да прави някого лош? Всъщност никой няма полза от това. Така че справедливият не би трябвало да вреди на когото и да било.

В този момент в разговора се намесва присъстващият Тразимах (336b). Това е известният ретор и софист Тразимах от Халкедон. Той ги прекъсва рязко и казва, че разговорът не се води сериозно; и че според него Сократ не води разговорите си честно. Защото той винаги очаква другият да даде определение, а след това го опровергава. Но самият Сократ не дава определение за нищо – защо? Сократ отвръща, че това е, защото той просто не претендира да знае добре каквото и да е, но с радост би научил нещо от другиго. И приканва Тразимах, пък и другите, да дадат свое определение за справедливото.
Тразимах казва: „За мен не е трудно да дам определение, с което всеки ще трябва се съгласи. То е следното: справедливост сама по себе си няма. В човешкия свят не съществува справедливост като нещо отделно от силата, желанието на властващите. Тя е просто една дума, с която властващите прикриват своите желания, стремежа си към лично облагодетелстване. Така че „справедливото“, това е само дума за полезното за по-силния” (338с). От следващите въпроси и отговори става ясно, че според Тразимах полезното за властващия и това, което той желае, са едно и също. Но Сократ обръща внимание, че се случва хората да желаят неща, които не са им полезни. Тразимах е принуден да се съгласи и да каже: „Добре, но аз предлагам да мислим за онзи властник, който действа безпогрешно.” Сократ казва: „Да помислим. Ако той действа безпогрешно в качеството си на властник, на управляващ, в чия полза ще действа? Изобщо управляването за кого е? То не е ли заради доброто на управляваните, за да бъдат те щастливи, като живеят в едно добре уредено общество? Да не би властването да е нещо, от което имат полза повече управляваните, отколкото управляващите?” Тразимах отговаря: „Властващият никога не властва с друга цел, освен за лично облагодетелстване. Защо, да кажем, овчарите властват над овцете? Да не би в полза на самите овце? То е заради овчарите, за да могат да ги стрижат и да получават от тях каквото желаят – мляко, месо. По същия начин се отнасят и управляващите към управляваните. Това е едно. Второ, трябва да разберем, че несправедливият е винаги по-мъдър от справедливия. Той повече разбира живота, повече умее, по-добре се справя” (344b). По въпроса за това, че всеки управляващ управлява в своя полза, Сократ казва: „Ако това е вярно, как да си обясним, че навсякъде управляващите получават награди за това, че управляват? Някъде получават просто заплата, както е в страните, където те биват избирани или назначавани, като в Атина. Другаде получават почести, похвали, авторитет. И това е именно защото управляват в полза на другите. Нима някой плаща на търговеца за това, че е търговец? Или някой хвали разбойника? Никой не прави така. А пък на управляващия му плащат или го хвалят. Следователно съществува отдавна утвърдено мнение, че управляващият управлява не в своя полза, а в полза на управляваните. Това е едното. Относно това, че несправедливият бил по-мъдър от справедливия, Сократ казва: „Кога казваме, че някой е мъдър? Нали го казваме за човек, който има определено знание за нещо? И това знание обикновено се проявява чрез нещо, което този човек прави, чрез неговото изкуство. А тези хора, които имат някакво знание и изкуство, те от кого са по-мъдри? Да не би от онези, които са овладели същото знание? Не, те претендират, че са по-мъдри само от онези, които не го притежават. Един лекар не казва, че е по-мъдър от другите лекари, а казва: „Аз съм мъдър в сравнение с не-лекарите, а в сравнение с лекарите съм като тях.” И при справедливия е така. Когато владее справедливостта, той не се хвали, че е по-справедлив от други справедливи – той е толкова справедлив, колкото и те. Но твърди, че превъзхожда несправедливите – тези, които не владеят справедливостта. Така че справедливият прилича на хората, които имат знание. А при несправедливия е сякаш обратното. Защото той, стремейки се да овладее несправедливостта, иска да надмине не само справедливите, но дори и другите несправедливи. Това е несправедливостта – да се стремиш да имаш повече от всички, да си непременно пръв. Същото ще прави и някой мошеник, който би се престорил на лекар. Той ще иска да измами не само не-лекарите, но и самите лекари; да надделее и над тях. Но той няма знание. Така че несправедливият прилича на мошениците и следователно няма знание и не е мъдър.”„И все пак” завършва Сократ, „ние, Тразимахе, не успяхме да проведем този разговор както на мен ми се искаше. Не можахме да кажем що е справедливостта. Занимавахме се с други неща – за кого е полезна и дали е мъдрост или не. Но и да сме съгласни, че е мъдрост, не казахме каква. Така че не можахме да разберем що е справедливостта, защото се питахме за неща около нея, а не за същността й” (354b).

ІІ, 357а-386а

Тогава в разговора се намесват други събеседници. Това са Главкон и Адимант, за които е известно, че са братя на самия Платон. Те предлагат разговорът да започне отначало, като казват, че не мислят като Тразимах, но и не могат да го опровергаят. Главкон казва: „Ето аз например смятам, че справедливостта е нещо добро, дори най-доброто; но не мога да го докажа. И не само аз, но като че ли никой не може: защото досега не съм чул някой да защитава справедливостта, заради това, което е. Мнозина казват, че тя е нещо добро, но ако трябва да обяснят защо, говорят за вредите от несправедливостта или за облагите от справедливостта, а не за самата нея. Въобще за справедливостта има мнение, че тя съществува по необходимост. Защото хората, след като дълго живели заедно, забелязали, че несправедливостта пречи на съвместния живот, и затова се отказали от нея. Създали са закони и се опитват да ги спазват, за да могат по-леко да живеят заедно. Но този съвместен живот въз основа на справедливостта, регулирана от писани и неписани закони, все пак е една отстъпка. Така бива представяна справедливостта. Казва се: „Живей справедливо, защото иначе ще бъде по-зле за обществото, а също така и за теб.” „Но ако хората бъдат оставени напълно свободни, ако им бъде предложено да изберат това, което действително искат” продължава Главкон, „те най-вероятно биха избрали точно несправедливостта: значи да правят каквото желаят, без оглед на доброто за другите. И разказва историята за Гигес, който намерил пръстен, с който ставал невидим и така можел да извършва най-големи несправедливости” (359d). И казва: „Може би повечето хора биха постъпили като Гигес. А ние искаме да кажем: справедливостта е нещо добро. И даже да имаш пръстен, с помощта на който да ставаш невидим или всякакъв, и да вършиш несправедливости безнаказано, все пак, ако докажем, че справедливостта е нещо добро, бихме били справедливи дори в този случай. Което пак е въпрос за властта. Защото Гигес е човек, който има нещо като абсолютна власт. Той е като властника, който може да остане безнаказан за делата си. Един безнаказан властник би ли постъпвал винаги справедливо? Повечето хора смятат, че не.” После Главкон, подпомогнат и от брат си Адимант, добавя следното: „Когато ни съветват да бъдем справедливи, все ни говорят за ползата от справедливостта. И в Хезиод има такива неща (363b). Там, където царете са справедливи, там и земята е плодородна, и животът е по-богат. Обаче ако съдим за ползата от справедливостта по облагите, тогава не би трябвало да я предпочитаме пред несправедливостта: защото опитът показва, че и несправедливият може да има блага. Няма нужда някой да е справедлив, за да е богат, да има успехи, да го почитат. Тогава даже ще е за предпочитане да си несправедлив, както и Тразимах твърди. „Но” казва, „ние искаме да разберем какво е хубавото на справедливостта сама по себе си (367е). Да си представим един справедлив човек, който е лишен от всякакви успехи, а вместо това е потънал в нещастия – от гледна точка на хората. И да си представим един несправедлив, който има всякакви успехи (360е). Ако справедливостта е за предпочитане, както ние вярваме, би трябвало да предпочетем да сме на мястото на справедливия, въпреки всичките му нещастия. И наистина бихме предпочели. Но как да докажем, че това е по-добре?”

И така, след първоначалното беседване с Кефал, спора с Тразимах и въпросите на Главкон и Адимант, Сократ се заема да разкаже какво според него е справедливостта, в чието съществуване той вярва, и към която желае да се придържа; но която дотогава може би никой не е описал добре. Затова опитва да представи една справедлива държава и да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие самата справедливост. „Нека построим мислено една държава“ (369a). За какво се събират хората заедно? Не е ли защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си? Ето кои са тези неща: храна, домове, облекло. Но за да бъдат те произведени добре, би трябвало да има някои, които умеят да ги създават: те трябва да са специалисти, да правят само това. Така че в държавата един ще е земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач; а не всеки поотделно да прави всичко – защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри. Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, трябва да има инструменти: ето защо държавата ще се нуждае и от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят; затова ще има търговци, от които един ще пренася товарите, друг ще урежда размяната на място (и най-вече той ще си служи с пари). В такава държава хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си. Но може да има и друга, където те ще желаят не само необходимото, но и приятното, което не им е необходимо (373a). Там ще има повече стоки, а също и повече професии и изкуства. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери и прочее. Ще има и много лекари, защото хората ще боледуват от повече болести; и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго. Такава държава несъмнено ще стигне дотам, да напада съседите си – за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни и военни. Но военните винаги са нужни, тъй като дори държавата да не напада първа, пак може да й се наложи да воюва – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.
Така Сократ започва с размисъла си за военните, които нарича “стражи” (phylakes) (375а). Той оставя настрана сравнението между простия живот и натоварения с излишества, и се замисля какви биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще са гневливи към враговете си и кротки със съгражданите си. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават и двете качества, се нуждаем от добро възпитание.
Темата за възпитанието/образованието започва с разговор за музиката и гимнастиката (377а). Човек се състои от тяло и душа, като тялото се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е просто за тялото. Тя също е за душата, но нейния път е друг: чрез добро обучение на тялото да се оформя и душата. Заради музическото образование тук се обсъжда и поезията; Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен порок – да представя боговете като причина за злини. А първото, което човек трябва да знае за тях е, че те не могат да бъдат причина за никакво зло.

III, 386а-419а

Също: не би трябвало да се твърди, че смъртта е най-голямото зло, или че изобщо е зло (386b). „Така че поезията в добрата държава“, казва Сократ, „не може да бъде като тази тук, която слушаме – не може да е като тази на Омир.“
За гимнастиката (физическото възпитание) той говори по-малко, като споменава умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите (404b). И покрай това казва: необходимо ли е лекарят да лекува всичко и то неограничено дълго? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително, колкото днес (406а). Ако човек може да се излекува с малко грижи, нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?
По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде поставен един “полезен мит” (414с). И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Затова не всички трябва да правят едно и също: а едни ще управляват, други ще им помагат, трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. Трябва да се внимава с децата, защото е възможно някои, чиито родители имат в природата си злато, да не са като тях: те веднага трябва да бъдат отпратени при другите. Възпитаните с този мит ще имат твърдо основание да защитават родината си, защото тя им е като майка; и ще се отнасят дружелюбно към всички съграждани, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им истински братя.
Относно начина на живот: първото и най-важно е, че те няма да имат собственост, нито лично жилище (416d). Трябва винаги да се хранят заедно и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им. „Защото“, казва Сократ, „ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти“.

ІV, 419а-449а

Покрай въпроса за собствеността събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да се окаже нещастен поради строгите ограничения, им се налагат. Сократ казва, че те, като създатели на тази мислена държава, би трябвало да се грижат повече за доброто й като цяло, отколкото за някоя от частите й (420b). По-нататък той отбелязва, че в държавата трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността. И богатството, и бедността развращават човека, защото и в двата случая у него се буди желание за притежание. Най-добре е да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.
За да се опази държавата, тя не би трябвало да е нито много голяма, нито много малка (423c). Ако е прекалено малка, тя няма да е самодостатъчна. Относно ограничението на големината, Сократ не обяснява ясно защо е нужно: дали поради опасността от разпадане, или защото големият размер я прави твърде силна и разпалва апетитите на гражданите й: както е станало с Атина, която желаела да властва над все повече държави. Може би “Да се уголемява дотам, докъдето е възможно, за да остане единна” значи, че от един размер нататък държавите са застрашени от разпадане.
Друга опасност идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват от промените в музиката (420b).
Законите не би трябвало да са твърде много. Законността въобще започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите. Самата външност на младежите трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се правят точни закони в тази насока не е нужно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си; а и добре възпитаваният младеж няма нужда от много подробни предписания. Там, където се установяват много закони, държавата заприличва на болен, който не прави нищо друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата си. Най-важни са основополагащите, които засягат богопочитанието (427b).
Ако тази държава е добра, в нея трябва да се откриват и известните добродетели. Това са разумността (мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Мъдростта се състои в знание за доброто управление; то е достъпно за малцина и се притежава от управляващите стражи (428d-e). Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429а–430 c). Благоразумието е въздържане от удоволствия и владеене на страсти, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна когато „желанията на мнозинството и на лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните“ (431d). А справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.
И така, тя се състои от три съсловия. Най-голямата опасност би дошла от това, някои от по-долно съсловие, възгордяни от успеха си, да се опитат да преминат към по-горното без да са достойни. Това е най-вредният начин да се върши чужда работа; и най-опасната несправедливост.
След това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той ще й бъде подобен (435b). И както в държавата има три съсловия, така и в душата ще има три съставки. Всеки може да забележи това, ако се вглежда в себе си. Примерно: понякога човек има желания и извършва неща, от които сам се възмущава; и тогава се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са в несъгласие. Но никоя от тях не може сама да прецени как трябва да се действа, защото това е способността на третата част – разумната, която е управляваща.

V, 449а-484а

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и подкрепени с добри доводи, ще предизвикат възмущение или смях (450с-е; 452а–453а; 457a-b). Сред тях са размишленията за участието на жените в държавата. Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар да му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва просто от природната й способност да ражда и кърми. Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456а).
Освен това те трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението по семейства (457d): „Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.“ Това се отнася само до стражите (450с). Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани да вършат което изисква положението им в обществото. Така че естествено ще се стига и до съвокупяване (458d). Това не значи, че може да има безразборни връзки: браковете ще стават на празници, като управляващите насочват по-добрите от мъжете към по-добрите от жените (459а–460b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще се съпровождат от жертвоприношения и молитви (458е; 461а). Преди 20 годишна възраст да няма такива отношения; и те да продължават до 40 години за жените и 50 за мъжете (460е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461b-c). Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника „ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо; защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете, родено в тъмнина при страшно невъздържание“ (461a-b). Родителите няма да познават децата си (457d, 460b-а); но ще знаят датите на възможните зачевания, така че всички, които са родени 7/9 месеца след встъпване в брачни отношения ще се смятат за техни дъщери и синове. Така човек ще знае за възможните си внуци, също и за братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461d). След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи (466е).
Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото: „В лицето на всеки, с когото се среща, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители“ (463с). При това положение стражите би трябвало да живеят „по-щастливо от олимпийските победители“ (465d). Отличилите се във войната ще сключват повече бракове, за да се раждат повече деца от такива хора (468с). Загиналите в бой ще получават най-големи почести (469b). Освен това не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469b–471b).

VІ, 484а-514а

Възможна ли е тази държава? Нека първо се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от философи (това е още едно спорно, дори скандално твърдение, каза Сократ) (473с–474а). Но кой е философ? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато? Обаче сред претендиращите да са философи има странни хора (475d). Примерно такива, които сякаш „си дават ушите под наем” и слушат всичко. Това са любители на слушането и гледането: те обичат хубавите звуци, цветове, образи, но техният ум не е годен да види и обикне природата на самото красиво (476b). Те нямат знание за съществуващото, но нещо знаят; имат “мнение”. Мнението (doxa) е по-мъгляво от знанието и по-ясно от незнанието. А за несъществуващото не може да има никакво знание (476е–478е). Така че някои мислят за красивите неща, но не за същността на красивото; и не вървят след онзи, който би ги отвел до неговото познаване (476с). Това са любители на мнения (479е–480а). Философът обаче има знание, а не мнение. Той обича всичко истински съществуващо (480a; 485b); обича цялата наука за него и мрази лъжата (485b-c). Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив [сребролюбив], а ще е великодушен: „Понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се печелят с големи жертви“ (485е). „Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490а).
Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с философия, обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях стават странни и претенциозни, а други като философи се трудят добре и скромно, но изглеждат безполезни (487d).
Причината е, каза Сократ, че хората, годни за философстване, или не преодоляват уловките по пътя, или просто биват отхвърляни от останалите. Първите биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които не могат да устоят. Вторите пък не могат да вземат участие в управлението поради омразата на управляващите и тълпата към тях (489b-c). От друга страна, във философията нахлуват много неподходящи хора, нищожни природи, които само помагат за оклеветяването й. А природата на философа е рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да е паметлив и схватлив; остроумен и упорит едновременно: “Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което някой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако по природа не е паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, мъжеството и благоразумието?“ (487а). Такова съчетание трудно се среща, защото остроумните и бързи обикновено са непостоянни и обратното. Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява, тя може да стане причина за доброто на мнозина. „За управляването на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и опитни в истината, така и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите, поради това, че нямат в живота си никаква цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично; а последните защото доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена, да съзерцават доброто и да се издигат високо…“ (VII, 519-520).
Но какво трябва да знаят стражите (главните сред тях, управляващите)? Първо, да имат сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на идея и да се стремят да познаят идеята: а знание е възможно само за нея, тъй като тя е неизменна и една. Но коя е първата, висша идея, за която има знание? Това е доброто (благото). Какво е то? Сравнение със слънцето: както слънцето позволява да виждаме, така и доброто- да знаем (мислим, съзерцаваме, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща). То им придава истина и така ги прави познаваеми; и, от друга страна, внася способност за знание у нас, така че да можем да ги познаваме. А който няма достъп до истината е като гледащия на нощна светлина – той вижда само неясни очертания.
Как се стига до знание? Математиците се опират на начертания, а ние – на чисти мисли. Най-висшата способност на разума е умът; след него идва разсъдъкът, после – убедеността (приемане на вяра, без доводи и значи без знание), накрая – предположението (допускането, че нещо може да е така).

VІІ, 514а-543а

Митът за затворниците (514). „Подобни са на нас. Нима смяташ, че тия затворници са видели нещо друго освен сенки?“ Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517b).
Образованието на стражите изисква занимания с математика; и най-напред с въпроса за числата. „И зрението вижда голямо и малко, но не разделено, а слято. Мисълта пък, противоположно на зрението, вижда голямото и малкото разделени. Поради това едно нещо наричаме мислимо, а друго – видимо. Също: ние виждаме всяко едно нещо и като едно, и като безкрайно множество“ (525). Геометрическото знание има практическо приложение, примерно помага за военното дело; но то и за проумяване за неизменното и вечно съществуващо (527b). Стереометрия (528b). Астрономията е нужна в земеделието, корабоплаването и военното дело (527d); но освен това чрез нея се мисли за отношението на частите на времето помежду им. Музиката. Питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как? Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство (531d). Всяка от тях ползва свои предположения; но само диалектиката издига предположенията до самото им начало (533b-с). Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо. За да се направи разлика между знанието в отделните науки и общото знание, са нужни различни названия. За реда, по който се образоват управляващите. „Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да е паметлив, неуморим и много трудолюбив. Нанася безчестие на философията това, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…“ (535b–d)
Децата могат да присъстват на военните занимания и походи на родителите си; но към десетгодишна възраст те се отделят от тях и отиват по селата (541). Докато са малки, науките им се преподават без принуда, като игра (537с). Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят с трудна умствена работа. Когато станат на 20 години, науките започват да се подлагат на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им, а и със съществуващото изобщо. Тогава се познава диалектическата природа. Това ще продължи до 30-годишна възраст и тогава пак ще се отберат най-добрите – сред най-постоянните и най-способните да вървят към истината за съществуващото (535d).
Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие, защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги, а би трябвало да ги уважават, макар и да не са истинските им родители. То е защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на хора, отгледали подхвърлени деца), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието. Но не могат да го достигнат и не узнават коя е истинската философия; и така не откриват истинските си родители, но се отричат и от отгледалите ги. Тези хора са “недоучените” и те са най-лошите.
Пет години са нужни за усвояване на диалектиката (539е). После 15 години те ще живеят „в пещерата”, което значи, че ще се занимават с военни и граждански дела. След 50-годишна възраст ще правят, каквото пожелаят: може да философстват, да управляват или да възпитават други стражи.
Всичко това би станало, ако на власт дойдат истинските философи – било мнозина, било само един (540d)

VІІІ, 543а-571а

„Ако видовете държавни устройства са пет, то и душевното устройство на отделните хора би било пет вида“ (544 е).
А как се проваля най-добрата държавна уредба? (546a-d). Макар управниците на тази държава да са мъдри, те няма да могат да определят най-подходящите времена за ражданията; и ще започнат да раждат деца в неподходящо време. Раждането на божествено потомство става по числова закономерност, а същото се отнася и за човешкото – ако то ще му е подобно. Ако тези числа не се знаят, стражите ще свързват невестите и младоженците в неподходящо време; и от това ще се раждат недаровити деца. Дори от тях да се изберат най-добрите, те, като станат стражи, ще се грижат по-малко за музическото, а и за гимнастическото възпитание. Ще престанат да различават и родовете човешки природи (gеnе). Затова ще започне сблъсък между железния и медния род от една страна, и златния и сребърния от друга; и ще се стигне дотам, определените им за ползване земя и жилища да станат тяхна собственост. И онези, които дотогава били пазени от тях, ще станат техни роби. Самите стражи ще се грижат само за война и охрана на властта си (547 с).
За тимокрацията. След човека, чиято душа е подобна на аристократичната уредба и поради това е добра и справедлива, трябва да опишем и по-лошите. Първо, свадливия и честолюбеца, които съответстват на спартанската държавна уредба (тимокрация) (545а).
Тя е по средата между аристокрацията и олигархията; благосклонна е към буйни и невъздържани мъже, по-пригодни за война, отколкото за мир; не отхвърля измамите и хитростите, и цялото си време прекарва във война. Там някои ще се пристрастят към парите и ще се отдават на тайни удоволствия. Ще пренебрегват словото и философията, и ще смятат гимнастиката за по-ценна от музиката. Ще има стремеж към победи и силно честолюбие – тъй като управникът ще е изпълнен с дързост (548а-с).
За тимократа. Той е човек, който слуша майка си, когато тя мърмори срещу мъжа си. Защото този мъж (бащата на бъдещия тимократ) малко се грижи за парите, нито пък участва активно в публичния живот; и затова тя се чувства унизена между другите жени. Но и слугите понякога говорят така на господарските синове, мислейки, че проявяват благоразположеност: те подтикват сина да бъде повече мъж от собствения си баща: примерно, да се съди с онези, които не му връщат дължимите пари. Тимократът вижда, че хората, които вършат своята работа, в обществото биват смятани за глупави и са малко почитани; а други биват почитани и хвалени. Затова се колебае между баща си, който усилва разсъдливостта му и другите, които разпалват желанието и гневливостта му. Накрая те надделяват и той става надменен и честолюбив (549d–550с).
За олигархията. При тази уредба управляват богатите, а бедните изобщо не участват в управлението (550d). Богатите в тимокрацията (и техните жени) най-напред престават да се подчиняват на законите, а след това и ги променят. И колкото повече се ценят парите, толкова по-малко се цени добродетелта. Така на мястото на надменните и честолюбивите идват алчните. В такава държава човек трябва да разполага с определена сума пари, за да участва в управлението. Такова държавно управление се поддържа с насилие – или с оръжие, или, преди да се употреби то, със заплахи (551а-b). Но богатият не винаги е способен да управлява. Освен това при олигархията държавата вече не е една, а са по-скоро две: тази на богатите и тази на бедните (551c-d). При това тук са бедни почти всички, освен управниците. Появяват се много дребни престъпници, които трябва да бъдат обуздавани със сила (552 d-е). Впрочем увеличението на дребната престъпност идва и от лошото възпитание в тази държавна уредба.
За олигарха. Той е син на тимократ, който се е старал да преуспее в държавата и покрай това е разпилял имота си. Бил е пълководец или на друга важна длъжност, а след това бил наклеветен, осъден и прогонен или екзекутиран. Синът му (бъдещият олигарх) в началото е беден и не се стреми да се издигне в обществото, а само събира пари. Нищо не почита, освен богатството и богаташите (553b-d). Останалите си желания потиска; не се интересува от наука и не се стреми към видими успехи (554b-555а). За такъв понякога хората имат добро мнение; то е защото винаги е обуздавал желанията си, поради от страх за богатството си.
В тази държава хората могат да пилеят имотите си, защото така олигарсите по-лесно ги придобиват (552а, 555). Така и някои хора от добър род обедняват (555d). Впрочем бедните могат да забележат, че богаташите са достойни за презрение – в случай на състезание или война (556с). Между тях настъпва напрежение, и двете страни често търсят помощ отвън: едните се обръщат към олигархии, другите – към демокрации. Така се стига до гражданска война, в която бедните побеждават. След това избиват едни, а други прогонват. Всички получават равни възможности за участие в управлението, като много длъжности се разпределят по жребий (557а).
За демокрацията. Тази държава е изпълнена със свобода и дръзки думи, и всеки може да прави, каквото си поиска. Там хората ще са различни; и подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, обикновената тълпа ще сметне тази уредба за най-добра (557b-c). В нея можеш да не управляваш и да не воюваш; но пък ако според някой закон нямаш право да управляваш, пак можеш. Осъдени на изгнание и смърт си остават в държавата и живеят там открито (557е–558а). Тези неща означават презрение към онова, за което говорихме в началото: че човек трябва от млада възраст да се занимава с красивото. Тук се почита онзи, който би уверил другите, че е благосклонен към тълпата. Има равенство както между равните, така и между неравните (558b-c).
За демократа. Той е син на онзи скъперник-олигарх, който си е позволявал само “допустими желания” (558d, 559d). Той се сдружава с хора, подобни на яростни и диви зверове, и способни да му доставят различни наслаждения. Понякога в душата на младежа се появява срам и тогава демократическото отстъпва за кратко пред олигархическото. Но желанията най-сетне превземат душата му и откриват, че тя е празна от знания, добри занимания и истинни размисли, които са най-добрите стражи на ума (560a-b). Надменните речи изгонват оттам срамежливостта, като я наричат глупост; разсъдителността смятат за липса на мъжество, умереността и скромността – за селяшка простотия и скъперничество. (560d). Високомерието се нарича културност (eupaideusia), безредието – свобода, безпътството – великолепие, безсрамието – мъжество (560е). Ако този човек е имал щастието да не стигне до крайното разпътство, в зряла възраст успява да доведе удоволствията до някакво равновесие и предава властта над себе си на всяко едно, докато му се насити; после преминава към друго, и така изпитва поравно всички. Ако някой му каже, че едни удоволствия произлизат от хубави и добри желания, а други от лоши, той клати отрицателно глава и отвръща, че всички удоволствия са равни и трябва да бъдат ценени еднакво (561b-c). И ту се отдава на пиянство и пирове с флейти, а после пие само вода и се изтощава от въздържане, ту се заема с гимнастика, а после се отдава на леност; ту се захваща с философия, но по-често с политика; след това с друго, като върши и говори всичко, което му дойде наум. Ако внезапно се възхити от военните, ще се насочи към военни дела, ако хареса търговците, ще се захване с търговия. В неговия живот няма ред, нито необходимост. (561d).
Ненаситната алчност погуби олигархията, а ненаситността за свобода погубва демокрацията. Тази държава наказва управниците си, ако не са крайно снизходителни; тя все ги обвинява, че са престъпници и олигарси, а послушните граждани смята за робски души (562b-d). Демократическата свобода прониква и в частните домове. Бащата се страхува от децата си, а синът нито се срамува, нито се бои от своите родители. Учителят се бои от учениците си и ги ласкае, а те му отвръщат с неуважение. Младежите се смятат за равни на старците, а старците, подражавайки на младите, са се изпълнили с дружелюбие и вежливост (eutrapelias te kai charientismou), за да не изглеждат неприятни и деспотични. Метекът се смята за равен на гражданина, а купените роби не са по-малко свободни от тези, които са ги купили. А какво е равенството и свободата на жените по отношение на мъжете, дори забравихме да кажем. Кучките са подобни на техните господарки, а конете и магаретата свободно и тържествено се движат по пътищата и нападат на всеки срещнат, който не им отстъпва. И всичко останало е все така препълнено със свобода (562е–563с). Това управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че ако някой прояви дори и най-малка покорност към управляващите, всички забелязват това и се възмущават (563d).
При олигархическата уредба търтеите стоят далеч от управлението, а при демократическата на тях им е отредено председателството. По-силната им част говори и действа, а другата се навърта около трибуната, шуми и не позволява на никого да каже нищо друго. Народът – това са земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот. В такава държава те са многобройни и когато се обединят, се оказват по-силни от всички. Водачите на този народ, след като отнемат имота от собствениците, го разпределят, та и сами да могат да си присвоят повече. Когато разберат, че народът се готви да въстане против тях (макар не по своя воля, а от незнание и подведен от сикофантите), те стават олигарси – и то не доброволно, а към това зло ги подтиква онзи търтей.
За тиранина. Тогава започват взаимните доноси и съдебните борби. Народът издига някого за свой водач, подкрепя го и му предава властта (564d–565c). За престъпленията на овластения. След един такъв живот не определя ли сама съдбата такъв човек или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне от човек във вълк? (566а). В началото на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички. С едни от враговете си се помирява, други унищожава; и при всеки удобен случай започва войни, за да имат гражданите нужда от водач. Щом започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, ги убива, защото ги смята за свои врагове. Така че тиранинът е обвързан с необходимостта или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее. Той отнема на гражданите техните роби, прави ги свободни и ги назначава за свои телохранители (566е–567е). За сметка на страната се храни както той самият, така и неговите сътрапезници, приятели и приятелки. И ако народът се разсърди и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде издържан от баща си, тогава той ще узнае какъв звяр е родил, обикнал и отгледал.

ІХ, 571а-595

Някои желания се проявяват по време на сън (у всеки от нас има диви, жестоки и престъпни желания). Добре е човек да не заспива раздразнен и разгневен (571а–572 а). Човекът на демократическото устройство е отгледан от пестелив баща. Повлиян от покварители, но все пак с по-добра природа от тяхната, той не живее нито скъпернически, нито разпуснато; и става демократ. Неговият син обаче се увлича към всяко беззаконие. „Дори да има в себе си някакви мнения и желания, които изглеждат добри и все още притежават срам, той ги унищожава и ги изхвърля от себе си, докато не се освободи от разсъдливост и се изпълни с нахлуло отвън безумие“ (573 b).
Пияницата, похотливият и жлъчният имат качества на граждани от държава с тираническа уредба. Започват празници, в които тиранинът Ерос владее всичко, което се намира в душата. Състоянието на този човек се изразходва, а след това започват заемите. Няма ли той да направи и родителите си роби на споменатите любимци? (573с–574 с). После ще ограби нощем някой човек или някое светилище. Няма да се въздържи от каквото и да е престъпление. Ако народът в държавата е разумен и такива хора са малко, те ще станат телохранители на някой тиранин или наемни войници; или ще вършат дребни злини в своята държава (ще обират светилища, ще отвличат и продават хора, ще клеветят и лъжесвидетелстват). Но ако са мнозинство и използват глупостта на тълпата, тогава измежду тях ще се появи тиранинът. Тираните са били такива още в частния си живот: те или искат да бъдат неумерено ласкани, или самоунизително се молят: а постигнат ли каквото желаят, се отчуждават. Те не са приятели с никого, но или са господари, или робуват (574d–576 b).
Няма по-нещастна държава от управляваната от тиранин, нито по-щастлива от управляваната от цар. Същото може да се види и при хората: за тях може да съди този, който е способен да гледа на човека, прониквайки мислено в неговия нрав. Душата на тираничния човек е пълна с робство и низост, а роби са най-добрите й части. Такава душа ще върши най-малко това, което желае. Тя ще е винаги бедна и незаситена, каквато е и тираническата държава.
Човекът с тираничен характер е нещастен, но още по-нещастен е онзи, комуто се случи да стане тиранин (576с–578с). Тиранинът е като господар с много слуги на пусто място. Той ще трябва да ласкае някои и много да обещава. Няма да може да предприеме каквото и да е пътуване, но ще е принуден вечно да се затваря в дома си. Този човек на себе си не може да заповядва, но се залавя да заповядва на други. Така че той става ласкател на най-порочните, нуждае се от най-много и е крайно беден. Обхванат е от ужас и терзания през целия си живот. Затова и е най-нещастният човек. Обратно, най-щастлив е най-царственият – този, който властва над себе си. И тези хора са точно такива, независимо дали това е явно или скрито от всички хора и богове (578d-580d).
После, философът се наслаждава най-много, защото е способен да избере най-доброто удоволствие: тъй като умее да преценява стойността на удоволствията. А видовете удоволствия са толкова, колкото и частите на душата. Едната (любознателна) е способна да учи, другата (честолюбива и победолюбива) – да се гневи, а третата е алчна, защото желанията се задоволяват най-вече чрез пари.
Съответно и хората са три вида, и всеки ще хвали своя начин на живот. Но кой от тримата е най-опитен във всички удоволствия? Да вкуси удоволствие от съзерцаването на съществуващото не може друг, освен философът. Така че той ще е най-опитен от всички, а и средството, чрез което се преценява, принадлежи най-много на него (580е-583а). Неговото удоволствие идва от душата, а свързаното с душата е по-истинско от свързаното с тялото. Разумната част насочва останалите към собственото им удоволствие, въвежда порядък в душата и е естествено да ги управлява.
Удоволствието на другите хора, сравнено с това на разумния, е като една сянка. Много често като удоволствие се възприема просто нестрадането – затихването на страданието. И обратното: когато удоволствието престане, това се възприема като болка. Излиза, че това затишие (след болка или удоволствие) е и едното, и другото. Но истинското удоволствие е различно – то може да се сравни с обонянието, където има удоволствие без предшестваща болка. Също се отнася и за предчувствието на бъдещи удоволствия или болки. Ако някой не знае кое е истински високото, той и на средното ще гледа като на високо; а които не познават белия цвят, те ще мислят сивия за бял (583b–585а). Гладът и жаждата са пустота, също като незнанието и неразбирането. Това, което се изпълва повече с действителни неща, самото то е по-действително. А любителите на угощения примерно се насочват от средата надолу и пак обратно; и така цял живот блуждаят, защото никога не са поглеждали към истински високото. „Като добитък гледат надолу с наведена глава, надпреварват се, ритат се с железни копита и се мушкат с рога, избиват се поради ненаситност, защото не могат да напълнят с истинно битие своята същност и ненаситните си гърла.“ Един от събеседниците казва: “Говориш като оракул, Сократе” (586a-b). Това са призрачни образи на истинското удоволствие, но те докарват хората до изстъпление (като онези, които се сражавали за призрака на Елена). Но ако душата следва разумната си част, тогава и всяка от другите ще се наслаждава на присъщите й удоволствия, и те ще са истинни. Ако пък друга господства, нито тя ще намира своето удоволствие, нито другите. Затова тиранинът е най-далеч от истинското удоволствие, а философът – най-близо; и поради това единият живее най-скръбно, а другият – най-приятно (586с–588b).

Представи си образ на човек, а вътре в него – образ на лъв и на един многолик и многоглав звяр. Несправедливият храни звяра и лъва, а човека мори от глад. Той не може да ги напътства, а обратното, те го водят и се изяждат един друг. Справедливият обаче ще се грижи за тях и ще ги храни, така че да се отнасят добре и помежду си, и с него самия. Красивото подчинява зверското у нас на човешкото или по-скоро на божественото; а грозното подчинява кроткото на дивото.
А ако някой заради злато продаде в робство сина си или дъщеря си, и при това на диви и лоши хора, дали ще му бъде полезно полученото злато? И онази, която предала мъжа си за една огърлица, и тя пострадала зле“ (588с–590а). Ласкателството и низостта се порицават, когато някой подчинява гневливата си природа на звера заради ненаситност към страсти – и така се превръща от лъв в маймуна. Така че хората трябва да бъдат роби на онова най-добро, чиято власт е божествена. Ние не вярваме, че това управление ще е във вреда на роба, както мисли Тразимах. За него е по-добре да няма собствен управник – нека да бъде под властта на външен. Такава е и властта на родителите над децата.
И тъй, който има ум, ще живее, като насочва всичко свое към това, да почита науките, които правят душата му такава; а останалото няма да зачита. Той няма да се грижи дори да бъде силен, здрав и красив, ако това не му помага да е благоразумен. Вместо това ще създава хармония в тялото си заради съзвучието му с душата. Ще внесе хармония и в печеленето на пари, и няма да се поддаде на похвалите от страна на мнозинството, та да увеличава безкрайно богатството си. Ще избягва ония почести, които могат да разстроят състоянието на душата му; и няма да пожелае да се занимава с обществена работа, освен при някой божествен случай. А този божествен случай е държавата, която разгледахме, и която съществува само словесно, защото я няма на земята. Нейният образец сигурно е на небето. Ако някой желае, нека го види и според него да устрои сам себе си (590b – 592b).

*

[според Платон. Държавата. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981]

Омир. „Илиада“

І.
Обръщение към музата: да разкаже за гнева на Ахил и скарването му с Агамемнон, от което дошли много беди за ахейците. Във войската започва болест (1-10) и се проучва причината за това с помощта на жреца-тълкувател (птицегадател, ясновидец) Калхас. Вината била на предводителя (Агамемнон), който се е отнесъл непредпазливо с жреца на Аполон – Хриз (11-33).
На десетия ден от болестта най-изтъкнатият воин (Ахил) свиква събрание на войската. Калхас казва, че Аполон е разгневен на Агамемнон за това, че е отвлякъл дъщерята на Хриз и му отказал да я върне въпреки предложения откуп; и се е държал с него непочтително. Сега Хризеида трябва да бъде върната без откуп и да се принесе жертва (54-100). Агамемнон е недоволен от чутото, но казва, че ще направи нужното, за да спаси войската. Добавя, че е редно да го обезщетят с друга жена; и предпочита тази, която е получил Ахил (118-187). Ахил избухва и понечва да го нападне с оръжие, но Атина по съвет на Хера го възпира и му обещава голямо удовлетворение (188-214). Ахил се подчинява, прибира меча си и се нахвърля с обиди върху Агамемнон (215-246). Старият Нестор, цар на Пилос, опитва да ги помири, като казва, че свадата им е изгодна за троянците; и си спомня какви големи герои познава (246-305).
Ахил, за да отмъсти за унижението (318-348), привлича на своя страна върховния бог (Зевс) с помощта на майка си, богинята Тетида. Войската на ахейците трябва да бъде притисната, за да стане видно, че без него тя не може да се справи и той й е по-необходим дори от предводителя (349-412). Тетида обещава да съдейства (413-430) и посещава Зевс на Олимп (на небето) след 12 дни. През това време той е бил на гости при етиопците (493-530).
Агамемнон връща отвлечената дъщеря на Хриз (308-312). Принасят жертва на Аполон и болестта отминава (430-487).
Войната е причина за разделение и сред боговете: някои (Хера, Атина, Посейдон, Хермес, Хефест) подкрепят едната страна (ахейците), други (Афродита, Аполон, Арес, Артемида) – другата. Зевс е като арбитър. Кратко скарване между Зевс и Хера, Хефест ги помирява. Пируват, има музика в изпълнение на Аполон и музите (531-611).

ІІ.
Зевс изпраща при Агамемнон Съня. Той му се явява през нощта, уподобен на Нестор, и го подтиква към по-активни действия (1-40). На сутринта Агамемнон повиква най-видните царе-съюзници и им казва за съня; и че иска да изпита войниците. Щял да им предложи да си тръгнат обратно, но царете да ги задържат (41-85). Съвет на войската: Мълвата подтиква войниците да се съберат (86-100). Агамемнон говори пред всички, държейки скиптъра, изработен от Хефест и държан някога от Зевс, Хермес, Пелопс, Атрей и Тиест (101-108). Казва, че Зевс го е измамил, че ще превземе Троя. Ахейците по брой надминавали поне десетократно троянците, но пък те имали много и силни съюзници. По-добре да си вървят, вече воюват от девет години (109-141).
Войниците побягват към корабите, а Хера изпраща Атина да ги спре. Тя слиза и разговаря с Одисей (142-181). Той започва да ги възпира, увещавайки по различен начин царете и обикновените войници (181-211). Терсит се възмущава от алчността на царете, призовава войниците да си вървят, упреква ахейците за страхливостта им и се учудва, че Ахил не се гневи достатъчно на Агамемнон (212-243). Одисей го набива; после напомня на останалите за изядените от змия осем пиленца и една врабка в Авлида; и за предсказанието, че ще превземат града след девет години (244-332). Нестор го подкрепя. Агамемнон съжалява, че се е скарал с Ахил и принася вол в жертва (336-431). Нестор му предлага да призове войските за бой. Сравнение на войниците с пилци и мухи, а на царете с козари, които отиват при козите. Агамемнон е подобен на бик между крави (432-483).
Поетът иска музите да му припомнят кои са взели участие във войната (484-493). Изброяват се съюзниците, командвани от Агамемнон (данайци или ахейци): от кои градове и области са, с колко кораба са пристигнали, кой ги предвожда и кои са най-забележителните воини (761-785). Споменават се беотийци, фокидци, локрийци, абанти, атиняни, саламинци (494-558), арголидци, микенци, пелопонесци от Коринт и Сикион, спартанци, пилосци, аркадци, елидци (559-624), дулихийци и кефаленийци, етолийци, критяни, родосци, симейци, островитяни от Карпатос, Нисирос и Кос (625-680). Мирмидонците, наречени също ахейци и елини, не се явяват, защото царят им Ахил няма да се бие. Има войски от Фера, Йолк, Ехалия и Магнезия (683-659).
Ирида се явява при Приам и Хектор, уподобена на Приамовия син Полит и им съобщава, че предстои битка (786-815). Сред вождовете им са Хектор, Еней, Пандар, Адраст; Азий е начело на тези от Абидос и Сестос (816-839). Дошли са пеласгийци, траки, кикони, пафлагонийци, мизийци, фригийци, карийци от Милет и ликийците на Сарпедон и Главк (840-877).

ІІІ.
Троянците тръгват като жерави, нападащи пигмеи; под краката им се вдига прах като планинска мъгла, в която се вижда колкото да се хвърли камък (1-15). Менелай забелязва Александър (Парис), който върви, облечен в кожа от пантера и с две копия, и предизвиква някого на двубой; тръгва срещу него като лъв. Александър се изплашва, сякаш е видял змия (16-37). Хектор му се скарва, че е страхлив и добавя, че и троянците са страхливи, щом още го търпят жив. Александър казва, че е съгласен да влезе в двубой с Менелай (38-75).
Хектор предлага на ахейците да прекратят войната и да я заменят с двубой между двамата – победителят ще получи Елена и нейните „имоти“. Менелай предлага да принесат в жертва черно и бяло агне, а Приам лично да потвърди с клетва, че условията на дуела ще се спазят (76-110). Ирида, преобразена като дъщерята на Приам Лаодика, извиква Елена да види двубоя; влага в сърцето й желание за предишния мъж и родината. Тя тръгва заедно с ратайкините Етра и Климена (121-144). На крепостната стена заедно с Приам стоят Тимет, Укалегон, Антенор и други. Виждат Елена и одобряват външния й вид (подобна на безсмъртните богини) но казват, че е по-добре да си иде (145-160). Приам я поканва да се приближи и казва, че не я упреква за случилото се, тъй като то е станало по волята на боговете. Разпитва я за воините, които вижда от стената и тя му представя най-напред Агамемнон и Одисей (161-202). Антенор се намесва в разговора и припомня как Одисей и Менелай ги посетили преди време за преговори и колко различна е била речта на всеки от тях. Думите на Одисей летели като снежинки (222-224). Приам пита и за други от царете, Елена му посочва Аякс Теламонов и Идоменей, като споменава, че Менелай нерядко го посещавал на Крит. Пита се защо не вижда братята си Кастор и Полидевк (225-244). Вестителят Идей повиква Приам да вървят, той слиза от стената и се качва на колесница с Антенор; потеглят през Скейските порти (245-263). Агамемнон произнася договора: който победи, ще има Елена и цялото й богатство. Ахейците и троянците проклинат онзи, който би престъпил клетвата (267-302).
Хектор и Одисей определят мястото за боя и теглят жребий кой пръв ще хвърли копие. Пада се на Александър, който хвърля и улучва щита на Менелай, но не го пробива. Менелай също хвърля копие и го напада със сабя, но при удара тя се счупва. Хваща го за шлема и го повлича, като всеки момент може да го удуши. Афродита се намесва, скъсва ремъка и покрива Александър с мъгла (314-381).
Прибира го в спалнята и извиква от кулата Елена, преобразена като нейна стара робиня-предачка. Елена я разпознава и се скарват: пита я защо не стане съпруга или слугиня на Александър. Афродита я заплашва със смърт (382-417). Елена се подчинява, отива в спалнята и сяда при Александър; упреква го, че не е храбър като Менелай и е загубил двубоя, а той казва, че Менелай е спечелил с помощта на Атина. Предлага й да легне с него и си спомня кога я грабнал от Лакедемон и как за пръв път били заедно на остров Краная (418-448). В това време Менелай го търси на полесражението. Троянците биха го предали охотно, защото го мразят – но е изчезнал. Агамемнон обявява победата на Менелай (449-461).

ІV.
Боговете обсъждат случилото се. Зевс на шега предлага да съдействат двете войски да се помирят и добавя, че винаги е харесвал Илион и Приам. Хера и Атина обаче са против. Хера би се съгласила в замяна на Троя да бъдат разрушени Аргос, Микена и Спарта; казва, че има право да настоява за някои неща, като споменава и за благородния си произход. Решават Атина да накара троянците да нарушат клетвата; тя се понася към Троя и пада като звезда сред войските (1-72). Преобразена като Лаодок, син на Антенор, съветва Пандар да стреля с лък (от кози рог) срещу Менелай. Пандар го ранява, като самата Атина отклонява стрелата, за да не го убие (73-147). Агамемнон се притичва да го види и мисли дали Зевс ще накаже троянците за клетвопрестъпничеството; или пък, ако Менелай умре, ахейците ще се върнат обратно без да превземат града. Тогава той самият би се завърнал опозорен. Менелай го успокоява, че стрелата не е проникнала дълбоко, а Агамемнон нарежда на Талтибий да извика Махаон, син на Асклепий. Той изсмуква кръвта и я посипва с лекарства, дадени някога на Асклепий от Хирон (148-219).
Агамемнон призовава войската на бой и прави преглед. Заговаря Идоменей и Мерион. Двамата Аяксовци приличали на черен облак, идващ от морето. Нестор строява своите войници и им обяснява как се бият. Спомня си как някога погубил Еревталион (220-325). Агамемнон упреква атинянина Менестей и Одисей, командващ кефалонийците: когато ги канел на пир, те ядели печеното месо и пиели сладкото вино, а сега не били готови за бой. Одисей възразява, разговорът завършва приятелски. Припомня на Диомед за баща му Тидей – колко бил храбър, как дошъл в Микена с Полиник, когато се готвели да воюват срещу Тива. Тогава унищожил 50 кадмейци, които го чакали в засада. Диомед мълчи, но Стенел Капанеев припомня, че техните бащи са загинали пред Тива, а те самите са я превзели (326-410).
Данайците тръгват като морска вълна; троянците стоят като овце. Тях ги подкрепя Арес, данайците – Атина. Присъстват Ужас, Страх и Ерида. Започва битка. Двете войски се сливат като две снежни реки (411-456). Подвизите на Антилох; Аякс Теламонов събаря противника си като топола, Одисей убива с копие един незаконен Приамов син. Аполон от града насърчава троянците (457-513). Етолиецът Тоас убива тракиеца Пирой, после тракийците го отблъсват назад. Всички се сражават така добре, че никой мъж, невидимо развеждан от Атина сред тях, не би укорил такава битка (514-544).

V.
Атина вдъхва смелост на Диомед и запалва сияние около шлема и щита му. Споменава се за Дарес, жреца на Хефест, и за двамата му сина. Диомед убива единия, а Хефест спасява другия (1-24). Атина предлага на Арес да напуснат боя. Агамемнон, Идоменей, Менелай, Мерион и Мегес убиват по един троянец (сред убитите са ловец, майстор на кораби и незаконен син на Антенор). Диомед се спуска по полето като придошла река. Пандар, син на Ликаон, го улучва със стрела. Стенел я изважда, а той се помолва на Атина (25-120). Тя сяда до него и му дава способност да разпознава боговете, като му казва, че може да се бие само с Афродита. Сравнен е с лъв, нахлуващ в кошара. Убива двамата синове на Фенопс и синовете на Приам Хромий и Ехемон. Еней предлага на Пандар да стреля с лъка, а той казва, че вече е стрелял срещу Менелай и Диомед, и не е могъл да ги убие, защото може би някой бог ги пази; и се заканва, като се върне, да счупи този лък. Двамата тръгват с колесница; Стенел ги вижда и предупреждава Диомед. Той казва, че няма да бяга и разказва за конете на Еней – те били от порода, която Зевс бил дал някога на Трос в замяна на Ганимед, а после Анхиз си откраднал няколко (121-273). Убива с копието си Пандар; събаря и Еней с камък, обаче Афродита го обвива с пеплос и го предпазва. Ранява с копие дори Афродита; от ръката й потича „ихор“ и Ирида я отвежда встрани. Тя моли Арес да й даде конете, за да се качи на Олимп; отиват с Ирида горе и тя се оплаква на Диона. Тя й разказва как се е случвало богове да страдат от смъртни: От и Ефиалт оковали Арес, Херакъл ранил със стрела Хера и Хадес (Пеон го излекувал). Добавя, че Диомед сигурно ще бъде убит от някой бог. Шеги между боговете: дали на Афродита й тече кръв, защото се е одраскала с игла от пеплоса на някоя ахейка? (274-430)
Аполон отблъсва Диомед и отнася Еней в Троя, като оставя на полесражението негово изображение. Арес подканва троянците да го защитават. Сарпедон подканва Хектор да се бие и двамата тръгват заедно, а самият Еней бързо е излекуван от Аполон и е върнат в боя. Срещу тях тримата са Аяксовците, Одисей, Диомед и Агамемнон. Еней убива синовете на Диокъл от Фера (Кретон и Орсилох, сравнени с лъвове, грабещи гойни овце и говеда); Менелай и Антилох пазят телата им. Менелай убива пафлагонеца Пилемен. Арес и Енио вървят пред Хектор; Аякс отбранява телата на двама ахейци, убити от него (431-626). Среща на Тлеполем и Сарпедон. Тлеполем разказва как баща му Херакъл някога превзел Троя заради конете на Лаомедонт. Сарпедон го убива с копието си, но и той бива ранен; Одисей са колебае дали да го преследва, но се насочва към останалите ликийци и убива някои от тях. Хектор говори с ранения Сарпедон и напада аргийците, убива някои (627-710).
Хера и Атина решават да слязат на колесница, за да спрат Арес. Атина се въоръжава, облича доспехите си. Виждат Зевс, седнал на най-високия връх на Олимп. Хера иска позволение да ранят Арес и да го отстранят от битката. Слизат при реките Симоент и Скамандър, Хера разпряга конете, а Симоент произвежда за тях амброзия (711-777). Хера се провиква като Стентор (той имал глас за 50 мъже). Атина отива при Диомед и му говори, че не е храбър като баща си. Качват се на колесницата и нападат Арес (тя е с Хадесов шлем, за да не я познае), който се е заел да убива храбрия етолиец Перифант. Той хвърля копие към Диомед, Атина го хваща във въздуха, Диомед хвърля своето, Атина го насочва и ранява Арес; той изревава като 10 000 воини (778-863). Качва се на Олимп и се оплаква на Зевс от Атина: той сам я бил родил и затова не я упреквал за нищо. Зевс му казва, че не го обича, защото му напомнял на майка му Хера, която той трудно усмирява с думи. Все пак Пеон го изцерява, а Хеба го изкъпва и след всичко това той сяда радостен до Зевс. Атина и Хера се връщат горе (864-909).

VІ.
Аякс Теламонов убива Акамант, Диомед – Тевтрантовия син Аксил (той бил много гостоприемен). Евриал убива синовете на Буколион; Одисей, Тевкър, Антилох и Агамемнон също убиват някои. Менелай се колебае дали да не пощади Адраст, който му обещава откуп за живота си; но Агамемнон възразява и го убиват (1-65). Птицегадателят Хелен призовава Хектор и Еней да спрат воините пред стените на града, а Хектор да каже на майка си Хекуба да отнесат на Атина було и да й обещаят 12 вола жертва (защото дори от Ахил не са брали толкова страх, колкото днес от Диомед). Хектор задържа войската и се връща в Троя (66-118).
Среща на Диомед и Главк. Диомед си спомня за тракиеца Ликург, който преследвал Дионис, но Зевс го ослепил. Главк разказва родословието си: Еол, Сизиф от Ефира при Аргос, Главк, Белерофонт (и случката с жената на Прет), подвизите му. След всичко това Белерофонт станал цар на Ликия. Сарпедон му е внук от Лаодамия и Зевс, а Главк – от Хиполох. Диомед казва, че някога Белерофонт посетил дядо му Ойней и му подарил златна чаша. Канят се взаимно на гости, в Аргос и Ликия. Разменят си и оръжията: тези на Главк обаче стрували 100 вола, а на Диомед – само 9 (119-236).
Хекуба заедно с Лаодика (най-хубавата дъщеря на Приам) се срещат с Хектор в двореца. Хектор предава казаното от Хелен и изказва съжаление, че Парис е още жив. В стаята на Хекуба имало наметки, донесени от Парис от Сидон, когато идвал с Елена. Отнасят ги в храма на Атина, където жрица е Теано, жената на Антенор. Хектор отива в дома на Парис и го заварва да си почиства оръжието, а Елена наблюдава ръкоделието на робините (237-324). Елена признава, че е една „безсрамна кучка“ и че всичко, което се случва с Троя, е по нейна вина (и на Парис). Андромаха спира Хектор при Скейските порти. Разказва за баща си и седемте си братя, които били убити от Ахил (325-439). Хектор казва, че сигурно един ден Троя ще бъде разрушена и Андромаха – отведена в робство; и се надява да не доживее дотогава. Благославя сина си и добавя, че все пак не могат да са сигурни за предстоящото: то зависи от съдбата, която никой не може да избегне. Парис тръгва на бой, подобен на кон. Хектор го похвалва и се надява Зевс да им даде да прогонят ахейците (440-529).

VІІ.
Хектор и Парис идват като попътен вятър за биещите се троянци. Те и Главк убиват по няколко противници. Атина и Аполон се споразумяват да прекратят боя за кратко. Хелен узнава плана им и съветва Хектор да предизвика някого на двубой (казва му, че още не е дошло времето да загине) (1-53). Хектор и Агамемнон спират войските. Всички сядат, заприличали на почерняло от западния вятър море. Атина и Аполон се превръщат в ястреби и наблюдават ставащото, кацнали на съседен бук. Хектор предизвиква ахейците да му определят противник за двубой (а Зевс замисля зло за войските). Ако убие противника, нека го погребат при Хелеспонта и всички минаващи да си спомнят, че е убит от Хектор. След кратко смущение Менелай става, упреква другите за страхливостта им и се готви за бой, но Агамемнон го спира, като казва, че „Хектор е много по-силен“; и че дори Ахил се колебаел да се бие с него (54-119).
Нестор въздиша и казва, че Пелей би умрял от скръб, ако види ставащото; отново си спомня как е убил аркадеца Еревталион. Засрамени от думите му, стават деветима: Агамемнон, Диомед, Аяксите, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоас и Одисей. Жребият се пада на Аякс Теламонов и войската се моли на Зевс за успеха му (120-205). Той излиза, подобен на Арес, с изработения си от Тихий щит. Двубоят започва: Аякс пробива с копие щита на Хектор, ранява го и го събаря с камък; ударите му са по-силни от тези на противника, но Аполон помага на Хектор. Идей и Талтибий прекратяват двубоя. Аякс настоява все пак Хектор да предложи примирието; разменят си подаръци и ахейците посрещат Аякс като победител, а троянците се радват, че Хектор изобщо е жив (206-312).
Ахейците се събират вечерта за пир, принасят в жертва петгодишен вол и Агамемнон дава гърба му на Аякс. Насищат се на ядене и пиене, и Нестор предлага да съберат телата на загиналите и да ги изгорят, за да бъде предадена пепелта на близките им; и да издигнат могила. Освен това трябва да изградят стена с кули и порти, и ров около корабите (с колове в него). По същото време в Троя се провежда съвет, на който Антенор настоява Елена да бъде върната заедно с богатствата й. Александър възразява и казва, че няма да даде жената; но може да върне донесените от Аргос богатства и да прибави още. Приам казва, че ще изпрати Идей при Атридите с това предложение и ще поиска примирие за погребение на убитите. Ахейците изслушват Идей; Диомед казва, че не бива да приемат нищо от враговете – нито пари, нито Елена, а да се бият до пълна победа, защото вече „и на децата е ясно“, че краят на троянците е близо (313-404).
Събират труповете, като Приам забранява да бъдат оплаквани. Ахейците строят стена около лагера; Посейдон се учудва, че не принасят жертва за строежа и казва, че хората може да забравят какво той и Аполон са построили за Лаомедонт. Зевс му позволява да унищожи стената след края на войната. Ахейците вечерят и пият вино от Лемнос, изпратено им от Евней, син на Язон и Хипсипила. Виното се плащало с мед, желязо, кожи, животни и роби. Зевс гърми през цялата нощ, защото замисля зло; те възливат от виното и заспиват (405-482).

VІІІ.
Зевс свиква събрание и забранява на боговете да се намесват повече в битката. Заплашва, че всеки, нарушил забраната, ще бъде бит и върнат обратно на Олимп; или дори хвърлен в Тартар, който е толкова под Хадес, колкото е земята под небето. Той е толкова силен, че може да държи всички тях, увиснали на верига. Атина казва, че те с Хера все пак ще дават полезни съвети на аргийците. Зевс се качва на колата си и пристига на връх Гаргар на планината Ида срещу Троя, откъдето се вижда градът и ахейският лагер (1-52).
Армиите се бият до обяд и тогава той поставя жребий на везните си, и този на ахейците се накланя към земята, което предвещава зло. Нестор изостава, защото конят му е убит, а Диомед вика на помощ Одисей, който не го чува. Спира до Нестор и го поканва да се качи на колесницата му, за да види конете на Еней (тези от Трос). После убива кочияша на Хектор Ениопей. Зевс хвърля мълния пред колата им; Нестор предлага да се върнат. Диомед се тревожи, че Хектор ще го упрекне в страхливост, и той наистина го подиграва и го нарича „девица“. Заплашва да прескочи с конете си рова, да запали корабите на ахейците и да ги избие. Мисли да отнеме златния щит на Нестор и бронята на Диомед, изработена от Хефест (53-197). Хера предлага на Посейдон да се намесят, но той отказва. В лагера корабът на Одисей стоял в средата на редицата, а на Ахил и Аякс – в двата края. Агамемнон напомня на ахейците за разговорите им на Лемнос, докато пиели вино: тогава се хвалели, как всеки щял да се бие с 200 троянци наведнъж. Обръща се към Зевс и пита дали някога е наказвал друг цар толкова тежко, колкото него. Моли поне да се спасят, а Зевс му дава положителен знак – орел със сърненце в ноктите. Тевкър стреля с лък и се крие при Аякс като „дете при майка“ (208-272). Убива Орсилох и Горгитион, син на Приам от Астианира. Агамемнон го похвалва, обещава му награда. Но Хектор удря Тевкър с камък, зашеметява го и го изнасят от боя. Преследва ахейците „като куче“ и не им позволява да се обърнат. Погледът му е като на Горгона или Арес (273-349).
Атина казва на Хера, че вече съжалява, че някога е помагала на Херакъл по поръка на Зевс; сега той я мразел, а слушал само Тетида. Отново се въоръжава; двете тръгват с колесницата, но Зевс ги вижда от Ида и изпраща Ирида да им каже, че ще събори колата и те десет години няма да излекуват раните си. Особено се сърдел на „светлооката“. Ирида им съобщава това и се обръща към Атина: „Ала ти, кучко безсрамна и дързостна, ако посмееш въпреки туй срещу Зевса копието си да дигнеш…“ (Вранчев, 423). Двете се отказват да слизат. Връщат се и хорите им разпрягват конете, а те сядат на златните си престоли. Зевс също се връща на Олимп (Посейдон му разпряга конете). Той споменава за предстоящата смърт на Патрокъл и добавя, че не го е грижа за Хера, която е „най-безсрамната“ (а Кронос и Япет били в Тартара) (424-483). След залез слънце Хектор произнася реч пред троянците. В града всички да бдят, защото воините ще останат вън; ще преспят на полето и сутринта ще нападнат ахейците при корабите им. Съжалява, че не може да бъде вечно млад и безсмъртен, и хората да го тачат като Атина и Аполон. Троянците се подчиняват и принасят жертви, които боговете не приемат. Огньовете блестят между Ксант и корабите като звезди; по 50 троянци седят около всеки. А конете хрупат овес и ечемик (484-565).

ІХ.
В душата на ахейците сякаш духат тракийските ветрове Борей и Зефир, и черна вълна разпръсква треви по брега на морето. Агамемнон пролива сълзи като черноводен извор от скала. Казва, че Зевс го е измамил и предлага на останалите да се върнат в Аргос. Диомед казва, че Зевс му е дал власт, но не и храброст; да върви в Микена, а той щял остане със Стенел и другите, докато „разсипят Троя“. Нестор похвалва Диомед за тези думи и добавя, че е достатъчно стар, та той да е най-младият му син. Предлага на Агамемнон да устрои пир с тракийско вино и да изслуша какви съвети биха му дали останалите (1-78).
Седем групи от по 100 души излизат между стената и рова за да пазят, а Агамемнон поканва вождовете в своята шатра. След като се нахранват, Нестор казва, че ще даде съвет, по-мъдър от който никой не може да предложи. Нужно било да смекчат гнева на Ахил. Агамемнон се съгласява и предлага дарове за Ахил: триножници, злато, бакъри, коне и „седем лесбиянки“, една от които ще е Бризеида. А като превземат Троя, Ахил щял да получи оттам още 20 жени. Ще му предложи и една от трите си дъщери за съпруга (това са Хризотемида, Ифианаса и Лаодика). А за зестра – седем града, всичките близо до Пилос. Нестор предлага пратеничество в състав: Феникс, Аякс и Одисей, с вестители Одий и Еврибат (79-172).
Пратениците отиват и намират Ахил да весели душата си с лира, заграбена от Еетионовия град. Той ги поканва да седнат на пейки, покрити с алени черги. С Патрокъл и Автомедон нарязват за гостите козе, овче и свинско; посолват го и слагат хляб в панерчета. Той сяда срещу Одисей, жертват и се хранят. Одисей разказва за опасността, в която се намира войската: Хектор, облегнат на силата си, не тачи ни хора, ни богове, повлечен от бяс. Възможно е да загинат далеч от „конеобилния Аргос“. Какво е казал на Ахил баща му във Фтия, когато го изпращал? Повтаря точно думите на Агамемнон за даровете (173-306). Ахил отвръща, че „и малодушен, и храбър еднакво се тука почитат“. Той „разсипал 12 града с кораби и 11 по земя в Троада“. Хектор само веднъж го е дочакал на бойното поле и е избягал. Още утре смята да заплава по Хелеспонта и за 3 дни да стигне във Фтия. Ще отнесе там злато, червена мед, жени и сиво желязо. Дори да му предлагат всички богатства на Орхомен или египетската Тива, ще откаже. Не му трябва дъщеря на Агамемнон за съпруга, дори да е красива като Афродита и работлива като Атина – в Елада и Фтия има достатъчно ахейки. Защото дори всичко, което е събрано в каменливия Аполонов Питон, не струва колкото живота му. Тетида му е дала предсказание: или ще загине млад при Троя, или ще доживее дълбока старост във Фтия. Предлага на Феникс да замине с него (307-429). Феникс се натъжава и напомня как някога Пелей ги изпратил заедно при Агамемнон в Аргос. Разказва за отношенията си с баща си Аминтор, майка си и наложницата. Избягал от дома си и отишъл при Пелей, където царувал над долопите. Как гледал Ахил като малък; разказва притча за Обидата и Молбите. Също и за войната на етолийците и куретите край Калидон. Биели се заради главата и кожата на един глиган, убит от Мелеагър, син на Ойней. Той бил женен за Клеопатра и се сърдел на майка си Алтея. Дълго отказвал да се бие, но накрая се съгласил и отблъснал куретите (430-605). Ахил отвръща, че е по-добре Феникс да мрази онези, които мразят Ахил, а не да се опитва да им прави услуги. Аякс взима думата и го упреква за непреклонността му. Ахил отговаря, че няма да се бие преди Хектор да стигне до мирмидонските шатри. Приготвят за Феникс легло от овнешки кожи, черга и ленено платно. До Ахил ляга „лесбийка жена Диомеда“; а до Патрокъл – жена от Скирос (606-668).
Връщат се и Одисей съобщава резултата от разговора. Диомед казва, че не е било нужно да молят Ахил и че сега той е още по-горд; но някой ден може да се върне в боя, ако поиска или боговете го принудят. Сега да идат да спят, а утре да са готови за бой. Царете одобряват думите му с викове (669-713).

Х.
Агамемнон не може да спи, гледа към троянския лагер и си скубе косите. Решава да се посъветва с Нестор. Става, обува си сандалите, облича хитон, намята лъвска кожа и взима копие. Менелай също става, взима кожа от пантера, шлем и копие. Срещат се с Агамемнон при корабите. Агамемнон му казва да извика Аякс и Идоменей; да ги вика по име и да ги хвали, защото войската е в беда. После намира Нестор и му предлага да стане и да идат да видят стражата. Решават да извикат Диомед, Одисей и Аякс Ойлеев. Нестор забелязва, че Менелай го няма и се учудва, че при това положение може да спи, но Агамемнон го уверява, че и той е буден (1-127). Нестор става, облича мантия и взима копие. Намират Диомед извън шатрата, легнал върху кожа от див бик, в доспехи и с черга под главата. Пита Нестор няма ли по-млади от него, които да излязат да съберат царете; става и облича лъвска кожа. Отиват да видят стражите, които будуват като „кучета в кошара“ (128-193).
Връщат се през рова и Нестор пита кой ще иде да проучи какви са плановете на троянците. Всеки от царете би му подарил за това по една черна овца. Диомед казва, че е готов, но иска помощник: обаждат се Аяксите, Мерион, Антилох, Менелай и Одисей. Той избира Одисей, защото „с него е Атина“. Вече са изтекли 2/3 от нощта. Дават им оръжие и кожени шлемове. Историята на Мерионовия шлем. Атина им праща отдясно знак – чапла. Диомед си спомня как Атина помагала на баща му да иде до Тива и да се върне. Тръгват като „два лъва през нощта“ (194-298).
Хектор е свикал на събрание троянските вождове. Предлага някой да иде да разузнае какво ще правят ахейците и обещава за награда коне. Обажда се Долон. Той бил вестител – богат и грозен, имал пет сестри и бил единствен син на баща си. Иска за награда конете на Ахил, а Хектор му се заклева („напразно“). Той взима лък и слага шлем от невестулка. Одисей и Диомед го виждат и го подгонват „като кучета“. Той бяга, Диомед хвърля копие, което минава над рамото му; той се уплашва и спира. Обещава им откуп – мед, злато и желязо (299-381). Казва всичко: за какво е изпратен, срещу каква награда и че Хектор е при гроба на Ил на съвет; съюзниците на троянците спят наблизо и никой не стои на стража. Откъм морето били пеонийци, карийци, лелеги, кавкони, „богоравни“ пеласги, откъм Тимбрея – ликийци, фригийци, мизийци, меонийци; а най-близо – траките с царя им Рез. Диомед го изслушва и му отрязва главата („още мълвеше тя“) (382-457).
Промъкват се до лагера на траките. Диомед убива мнозина, включително царя им Рез; а Одисей размества труповете, за да минат конете. Когато пристигат в лагера, Нестор ги чува пръв. Казва, че никога не бил виждал такива коне. Диомед взима тях, а Одисей – доспехите на царя. Измиват се от кръвта в морето, а после и с вода в къпалните. Сядат да вечерят; пият вино и възливат на Атина (458-579).

ХІ.
Зевс изпраща при ахейците Разпрата, която им внушава желание за бой. Агамемнон се въоръжава: облича броня, дадена му от кипъреца Кинирас. На щита му се виждат Горгона, Ужас и Бягство. Слага шлем с гребен и конска опашка. Атина и Хера го приветстват с гръм, като цар на „златна Микена“ (1-46). Войската се строява пред рова, идва и знамение – кървава роса. Отсреща на височината се виждат Хектор, Полидамас, Еней и синовете на Антенор – Полиб, Агенор, Акамант. Тръгват едни срещу други, подобно на жътвари. Боговете стоят в дворците си и недоволстват от Зевс, който искал да прослави троянците.
Сутринта отминава и „когато дърварят си готви обяда“ престават да се обстрелват със стрели и тръгват за близък бой. Агамемнон убива двама синове на Приам (незаконен и същ). Другите не успяват да им помогнат (както сърна не може да помогне на сърнетата си, убивани от лъв). Убива и синовете на Антимах, който преди време настоявал да убият пратениците Одисей и Менелай; и освен това бил взел подкуп от Парис, за да го подкрепи да не връщат Елена. Както падат дървета при пожар, така падат глави пред Агамемнон (47-162). Троянците бягат като крави от лъв, а той ги гони и убива последния, както лъв – последната бягаща крава. Зевс изпраща Ирида в Илион да каже на Хектор, че когато Агамемнон бъде ранен и се оттегли от боя, ще може да убива врагове „до залез слънце и до корабите“. „Музи, кажете кой излезе срещу Агамемнон“. Убива сина на Антенор Ифидамант, живеещ в Тракия с млада съпруга, на която бил дал много дарове. Убива още един син на Антенор – Коон, но е ранен от него в ръката с копие (163-279).
Хектор подканя троянците, както ловец насъсква псета срещу лъв или глиган. Убива мнозина като „вихрушка, която повдига вълни“. Диомед и Одисей тръгват срещу тях като глигани срещу псета. Диомед убива двамата сина на един гадател, който преди това ги е предупреждавал да не влизат в боя. Улучва Хектор с копие в шлема, подарен му от Аполон. Той припада за миг, но се свестява и избягва с колата. „Куче, избяга смъртта пак ти…ала и сетне ща аз теб довърши…“, казва Диомед (Вранчев, 365). Александър, скрит зад стълб на гроба на Ил Дарданов, го улучва със стрела в крака. Диомед се връща с колата си, а Одисей остава сам като „глиган пред кучета“. Убива Сок, който преди това го е ранил с копие; вика за помощ, Менелай и Аякс идват. Троянците са го наобиколили като чакали елен; но когато се яви лъв (Аякс), те избягват. Аякс се нахвърля върху тях като „река, която влачи от планината борове и дъбове“. Парис ранява със стрела Махаон, Идоменей съветва Нестор да го откарат (366-515). Кебрион и Хектор се насочват с колата си към Аякс, но Хектор не смее да го нападне (по-храбър е от него, Хектор се бои от Зевсовия гняв). Зевс обаче вдъхва страх на Аякс и той се оттегля като „лъв от кошара, гонен от кучета и пастири“; или като „магаре, гонено от момчета с тояги“. Еврипил вика към аргийците да помагат на Аякс. Ахил извиква Патрокъл, който се показва от палатката, „подобен на Арес“. Казва му да попита дали раненият, когото носят от битката, не е Махаон (516-615).
Нестор и Махаон влизат в шатрата; Хекамеда, дъщеря на Арсиной от Тенедос, им прислужва. Поднася чаша, която друг мъчно би вдигнал, обаче Нестор я вдига лесно. Появява се Патрокъл; Нестор го кани да седне, а той се колебае. Нестор му съобщава, че Диомед, Одисей, Агамемнон, Еврипил и Махаон са ранени. Спомня си как някога в една свада с елидците заради краден добитък убил Итимоней. Те били докарали в Пилос 50 стада от говеда, свине, овце и кози, и 150 кобили; взели ги, защото епейците нещо им дължали. Принесли жертва при река Алфей. Той убил Мулий, чиято жена Агамеда знаела всички билки. И добавя: „Ето какво бях някога между мъжете.“ Спомня си как с Одисей били отишли във Фтия при Пелей и тогава Менойтий казал на Патрокъл, че е по-възрастен от Ахил и да му дава разумни съвети. Ако Ахил няма да се бие, поне да изпрати Патрокъл с неговите доспехи, та троянците да го помислят за него (616-803).
Патрокъл среща Еврипил край корабите на Одисей, където се правят събранията и са олтарите на боговете; той го моли да сложи в раната му лекарства, за които знае от Ахил, а той – от Хирон. Подалирий и Махаон ги няма. Патрокъл изважда стрелата, слага лекарство (корен) в раната, и болките и кръвта спират (804-848).

ХІІ.
Стената на лагера е разрушена след падането на Троя, защото била построена без да се принесат необходимите жертви. Тогава Аполон събрал реките от Ида – Скамандър, Симоент, Граник и други, Зевс изсипвал дъжд, а Посейдон изравнил мястото с водите на Хелеспонта и насипал отгоре пясък (1-33).
Хектор се нахвърля върху ахейците като „глиган върху ловци“. Полидамас му предлага да атакуват стената без коне. Тръгват в пет дружини: първи са Хектор и Полидамас, втори Парис и Агенор, трети Хелен, Деифоб и Азий Хиртаков, четвърти – Еней със синовете на Антенор Архилох и Акамант, пети – Сарпедон със Главк (34-107). Азий единствен се спуска към една от вратите на колесница; там го посрещат „като два дъба“ лапитите Леонтий и Полипет, който е син на Пиритой. От стената се сипят стрели и камъни „като снежинки“. Лапитите са като оси или пчели, които си бранят кошера. „Мъчно е да разкажеш, подобно на бог.“ Двамата убиват мнозина нападатели. Орел минава над троянците със змия в ноктите, тя го ухапва и пада между тях. Полидамас вижда в това знак и предлага на Хектор да се откажат от атаката. Хектор го заплашва, че ще го убие, ако убеждава така и другите. Опитват се да разрушат стената. Камъните хвърчат от двете страни като снежинки (108-289).
Сарпедон се спуска към зида „като гладен лъв към кошара“ или „лъв срещу кривороги волове“. Подканва Главк да се бият за слава, напомня за дебелите овце и сладкото вино, които обикновено ядат и пият в Ликия. Менестей казва на Тоот да извика на помощ ако не двамата Аякси, то поне единия – Теламонов. Той ги извиква: тръгват Аякс, Тевкър и Пандион. Тевкър ранява в ръката Главк, обаче Сарпедон успява да изтегли от стената голям камък. Ликийци и данайци се сражават като съседи за синур (290-426).
Хектор успява да я прескочи и увлича и други. После разбива вратите с огромен камък и троянците нахлуват в лагера, а данайците бягат към корабите (427-471).

XIII.
Зевс гледа към земите на тракийци, мизийци, хипомолги и абийци. Посейдон гледа към битката от остров Самотраки. Тръгва натам, по пътя слиза в подводния си дворец. Колата му се движи през морето, без да се мокри. Нахранва конете с амброзийна храна в подводна пещера между Тенедос и Имброс (1-38).
Пристига на полесражението и, уподобен на Калхас, се обръща към Аяксите: насърчава ги да спрат Хектор и им придава сила. Аякс Ойлеев познава по краката му, че е някой бог. Усещат, че силата им е нараснала. Посейдон насърчава Тевкър, Мерион, Антилох и др. Троянците доскоро са приличали на плахи елени; защо водачът се е скарал с някои? Но все пак трябва да се воюва. Тези около Аяксите не биха били укорени дори от Арес и Атина. Допират се щит до щит, шлем до шлем, воин до воин (39-135).
Троянците начело с Хектор нападат като откъртен от река камък. Тевкър убива Имбър, зет на Приам. Аякс отблъсква Хектор с копие; Аякс Ойлеев отсича главата на Амфимах (внук на Посейдон) и я хвърля, тя се търкулва като топка до краката на Хектор. Посейдон заговаря Идоменей, престорен на Тоас, син на Андремон и цар на етолийците и Калидон; и му предлага да се въоръжи и да се бият (136-238).
Идоменей се въоръжава и тръгва като мълния, хвърлена от Зевс. Разговарят с Мерион, който си търси копие; Идоменей говори за страхливия и храбрия, когато са в засада. Тръгват като Арес и сина му Страх. Говорят къде има нужда от тях: според Идоменей Аякс не отстъпва на смъртен мъж и е равен на Ахил в близкия бой, но е по-бавен в бягането. Троянците се нахвърлят върху Идоменей като буря, която вдига много прах. „Жестокосърдният само гледал би с радост на тоя бой“ (239-344). Зевс не иска да унищожи ахейците, а само да прослави Тетида и Ахил; Посейдон ги жали, а освен това е сърдит на Зевс. Идоменей убива Отрионей, който искал за жена Касандра (първа по хубост от Приамовите дъщери) и тя му била обещана. Убива и Азий (той пада като дъб, бор или топола), а Антилох – кочияша му, и взима конете. Идоменей убива Алкатой, женен за Анхизовата дъщеря Хиподамия; и разказва на Деифоб, че е син на Девкалион, син на Минос, син на Зевс. Деифоб вика Еней, Идоменей ги чака като глиган: вика на помощ Аскалаф, Мерион и Антилох; срещу тях са Агенор, Парис, Деифоб и Еней. Той убива с копие Аскалаф, син на Арес. Мерион ранява Деифоб в ръката, изтеглят го от боя (345-539). Троянците не могат да ранят Антилох, защото Посейдон го пази. Хелен стреля с лък по Менелай, той го ранява в ръката с копие, Агенор го изтегля. Пизандър напада Менелай с медна брадва, но той го удря със сабя и очите му падат в праха. Менелай обвинява троянците, че са откарали „много имане и законна съпруга, приела ги като гости“; и че са „ненаситни на битки“. Мерион убива със стрела сина на Пилемен – Харпалион от Пафлагония (540-659).
Хектор се втурва към корабите на Аякс и Протезилай. Посрещнат е от беотийци, йонийци, фтийци, локрийци, епейци и атиняните на Менестей. Двамата Аякси са като два черни вола. Локрийците са въоръжени само с лъкове и прашки. Полидамас казва на Хектор, че боговете дават на един способност за военни дела, на друг – за музика и танци, а на трети – мъдрост. Предлага му да се посъветват как да продължат боя (660-747). Хектор търси троянските вождове и намира само Парис. Той му казва, че Деифоб и Хелен са ранени и предлага да влязат в боя. Спускат се като „буря от вихрове“. Хектор е подобен на Арес; Аякс го предизвиква: „Клети човече, при мене ела“. Хектор казва, че Аякс ще загине, ако чака копието му; ще насити троянските псета и птици. Крясъците на двете войски стигат до ефира и светлината на Зевс (748-837).

XIV.
„Нестор, макар и да пиеше, чу непрестанния крясък” (Милев/Димитрова, 1). Нестор излиза от шатрата си с щит и копие, и вижда ахейците да бягат. Колебае се накъде да тръгне – като вълна, предусещаща вихри. Решава да иде при Агамемнон. Корабите били наредени натясно един до друг „между два носа“. Среща ранените Одисей, Диомед и Агамемнон, който се пита дали ахейците не са му разгневени като Ахил, и затова не се бият. Зевс прославял троянците наравно с боговете. Предлага да изтеглят част от корабите в морето, а през нощта и останалите (2-81). Одисей възразява и казва, че Агамемнон би трябвало да командва войска от страхливци. Диомед взима думата, като започва с това, че е по-млад от другите. Родословието му: Портей имал трима сина, живеели в Плеврон и Калидон. Един от тях бил Ойней, бащата на Тидей. Тидей се заселил в Аргос и се оженил за дъщеря на Адраст. Предлага да насърчават другите, които се бият. Посейдон, престорен на старец, уверява Агамемнон, че Ахил ще загине, а троянците ще бъдат прогонени (82-146).
Хера решава да измами Зевс и да го приспи. Почиства се с амброзия, сресва се и се сплита. Облича „пеплос божествен“, слага си пояс, обици, було, сандали. Иска от Афродита „любов и желание“. Отивала да види Океан и Тетия, и да ги убеди да се обичат като съпрузи. Тя й дава нагръдния си пояс. Хера минава през Пиерия, Ематия и над снежните тракийски планини, без да се опира в земята. От Атон се спуска в морето, пристига на Лемнос и разговаря със Съня. Обещава му престол, изработен от Хефест. Сънят й припомня какво е станало последния път, когато приспал Зевс, а Хера преследвала Херакъл. Тя му обещава и харитата Паситея; той се съгласява, но иска клетва в името на Стикс и всички титани (147-276). После минават край Имброс и стигат до Ида. Той се преобразява на птицата халкида и кацва на бор. Зевс я пита къде отива; тя казва, че е спряла конете под Ида и минава да му се обади. Зевс си припомня всички жени, в които се е влюбвал, и че никоя не е харесвал повече: споменава съпругата на Иксион, Даная, майката на Минос, Семела, Алкмена, Деметра, Латона, а и самата Хера. Хера предлага да идат в спалнята, но той казва, че ще се покрият с облак (277-345).
След това Сънят отива при Посейдон и му казва, че Зевс спи. Той призовава данайците на бой. Виковете на войските са като шум на морска вълна, огън в гората и вятър край дъбове. Хектор хвърля копие срещу Аякс, той го събаря с камък и Хектор пада като дъб, ударен от мълния. Помагат му Полидамас, Еней, Агенор, Сарпедон и Главк. Изнасят го, той повръща кръв при Ксант и пак припада (346-439). Аякс хвърля копие по Полидамас и убива Архелох, син на Антенор. Брат му Акамант убива беотиеца Промах, Пенелей отрязва главата на Илионей. Ахейците – Аяксите, Антилох, Мерион, Тевкър, Агамемнон – убиват много противници благодарение на Посейдон („кажете ми, музи, кой кървава плячка взе първи“ ) (440-522)

XV.
Троянците бягат през рова; Зевс се събужда и вижда как ахейците ги гонят заедно с Посейдон, а Хектор повръща кръв. Напомня на Хера как я наказал заради Херакъл; и да престане с тези измами. Хера казва, че се кълне в Земята, Небето, Стикс, главата на Зевс и брачното им легло, че не е съветвала Посейдон да помага на ахейците (1-52). Зевс й казва да извика Ирида, а тя да каже на Посейдон да излезе от битката. Аполон да вдъхне сила на Хектор, а той да притисне ахейците. После Ахил ще изпрати Патрокъл, който ще бъде убит от Хектор, а Ахил ще убие него (53-63). След това той ще отблъсква троянците, докато Илион бъде превзет, защото така иска Атина; но преди това ще почете Ахил, както е обещал на Тетида.
Хера се отправя към Олимп, бърза като мисълта. Темида я посреща, Хера казва, че Зевс заплашва всички. Споменава, че синът на Арес Аскалаф е убит; и Арес, като чува това, казва, че ще слезе долу въпреки забраната на Зевс. Нарежда на Страх и Ужас да впрегнат конете му. Атина го спира: „Бесний, безумний, ти си се побъркал“ (Вранчев, 128). Хера казва на Ирида и Аполон да идат на „Идин връх“. Зевс казва на Ирида да иде при Посейдон, тя се спуска при него като сняг или град. Посейдон казва, че земята с Олимп е обща за всички, а Зевс управлява само небето и ефира. Сега ще отстъпи, защото Зевс е по-старият брат; но ще се разделят, ако посмее да пощади Илион противно на неговата воля и тази на Атина, Хера, Хермес и Хефест. Отива в морето и ахейците го съжаляват. Зевс казва на Аполон да се погрижи за Хектор, така че той да прогони ахейците до корабите и до Хелеспонта. Аполон слиза като ястреб и окуражава Хектор (129-260).
Той хуква като кон, който дълго време е прекарал в яслите. Данайците се изплашват, както ловджии, гонещи кошута, се изплашват от лъв. Тоас Андремонов предлага повечето войници да се върнат, а най-храбрите да останат срещу Хектор: Идоменей, Аякс, Тевкър, Мерион, Мегес. Аполон им вдъхва страх и те побягват като стадо волове или овце, изплашени от два звяра. Загиват Стихий, Аркезилай, Медон Ойлеев, Мекистей и Деиох. Хектор заплашва троянците, че ще убие всеки, който остане далеч от корабите. Аполон запълва рова и събаря стената, както дете събаря купчинки пясък. Нестор се моли на Зевс да ги пощади (261-378).
Троянците нахлуват в лагера, а ахейците се бият от корабите си. Патрокъл се грижи за Еврипил; и усеща, че троянците са минали стената и ахейците бягат. Битката е равна като конец на майстор, мерещ дърво (научил занаята си от Атина). Хектор убива Ликофрон от Китера, който живеел при Аякс Теламонов, след като убил някого в родината си. Тевкър убива със стрела Клит. Зевс му къса тетивата и той оставя лъка, и се въоръжава с шлем, щит и копие. Хектор насърчава троянците, а Аякс – ахейците. „Или очаквате пеш да си идете в мила родина?“ (Вранчев, 504). Хектор убива Схедий, а Аякс – Лаодамас, син на Антенор. Мегес и Менелай убиват Долоп. Менелай насърчава Антилох, той убива Меланип и се спуска към него като „куче въз сърна“; като вижда Хектор, бяга като звяр, който е разкъсал куче или пазач на говеда, но вижда събраните мъже да идват. Троянците нападат като суровоядни лъвове. Зевс очаква да види огън по корабите, за да отблъсне троянците. Хектор беснее като Арес или като огън в гората. Данайците се държат като кула или скала в морето. Той ги напада, както вълна връхлита кораб за страх на моряците, или както лъв – множество крави, и накрая грабва някоя от средата им. Убива микенеца Перифет, син на вестителя Копрей (505-652). Ахейците отстъпват към палатките, а Нестор ги призовава да се държат. Аякс с 22-лактовото си копие скача от кораб на кораб, както опитен ездач скача от кон на кон. Хектор се спуска към кораба като орел към птици, които пасат край реката – лебеди, гъски, кокошки; стига до кораба на Протезилай и иска огън. Аякс напомня, че нямат зад себе си убежище и ранява поред 12 души, които идват с огън, за да подпалят корабите (653-746).

XVІ.
Патрокъл рони сълзи като черноводен източник, Ахил го пита защо плаче като момиченце, което иска майка му да го вземе на ръце. Патрокъл му казва кои са ранени и предлага да влезе в боя с доспехите на Ахил (за да го помислят за него и ахейците да си отдъхнат); „умиралка орисана искаше той да измоли“ (Вранчев, 47). Ахил му позволява да се бие, но само докато ги прогони от корабите, а после да се върне; добре би било всички да загинат, а само те двамата да разрушат Троя. „Музи, кажете ми как падна огънят в кораби там на ахейци.“ Хектор отрязва копието на Аякс; той се оттегля и тогава подпалват кораба (48-124).
Патрокъл слага наколенници, броня и шлем, взима сабя и две копия. Не можел да вземе копието, което Хирон направил на Пелион и дал на Пелей, тъй като било тежко. Автомедон впряга конете Ксант и Балий, родени от Зефир и Подарга; те били безсмъртни. Мирмидонците като плътоядни вълци се затичват към Ахил. Били дошли с 50 кораба, по 50 души във всеки. Петте войводи – Менест, син на реката Сперхей, Евдор, син на Хермес, после Пизандър, Феникс и Алкимедон. Казва им, че са искали да се бият и сега имат възможност. Събрани са нагъсто, като камъни на зид около къща. Ахил възлива вино от ценна чаша, дадена му от майка му и моли Зевс (Пеласгийски и Додонски) да даде победа на Патрокъл, който като прогони троянците от корабите, да се върне жив и здрав; и възлива. Зевс му дава половината от поисканото (125-252).
Мирмидонците се изсипват като оси край път. Патрокъл убива пеона Пирехмес от Амидон край Аксиос; угасява огъня, но троянците са още по корабите. Ахейците (Антилох, Тразимед, Аякс Ойлеев, Мерион, Идоменей) се ободряват и убиват мнозина – като хищни вълци. Пенелей удря Ликон със сабя и главата му увисва на кожата. Много от троянските коли падат в рова; а конете на Патрокъл го прескачат. Троянските коне бягат като препълнени реки, когато Зевс е ядосан на хората, че приемат криви закони. Патрокъл задържа троянците при корабите. Пробожда Тестор през бузата и го повдига на копието си от колата, както рибар изтегля риба с въдица (253-410). Убива още десетина. Сарпедон призовава ликийците и казва, че ще се бие с Патрокъл. Нахвърлят се един върху друг като ястреби. Зевс се тревожи за Сарпедон, а Хера му казва, че ако пощади него, тогава и всеки друг бог ще пожелае да запази своя син (411-461).
Патрокъл улучва Сарпедон с копие, той пада като дъб, бор или топола; или като бик, убит от лъв. Преди да умре, казва на Главк да запази доспехите му. Главк също е ранен от Тевкър със стрела; моли се на Аполон да излекува раната му и тя веднага оздравява. Вика Полидамас, Агенор, Еней и Хектор; а Патрокъл вика Аяксите. Хектор убива с камък мирмидонеца Епигей. Патрокъл се понася като сокол, който плаши скворци и чавки, и троянците отстъпват на един хвърлей копие (462-592). Убит е мирмидонецът Батиклей, а от троянците – Лаогон, син на жрец на Зевс Идейски. Еней и Мерион си разменят предизвикателни думи . Биещите се вдигат шум като дъбосекачи, трупат се край Сарпедон като мухи покрай мляко. Зевс гледа със „светлите си очи“ и мисли дали Патрокъл да бъде убит още сега или да удължи битката. Решава да отслаби душата на Хектор и той побягва с колата си. Зевс нарежда на Аполон да измие Сарпедон и да го даде на Смъртта и Съня (братя близнаци), а те да го отнесат в Ликия (593-675).
Патрокъл забравя съвета на Ахил, защото Зевсовият ум е по-силен – може да уплаши мъжа, а може и да го насърчи. Убива десетина, сред тях Мулий. Стига до стените на Троя, а Аполон три пъти го отблъсва и му казва, че не е писано нито нему, нито на Ахил да разрушат града. И се обръща към Хектор, престорен на вуйчо му Азий. Хектор се отправя с колата си към Патрокъл, а той убива с камък кочияша Кебрион („очите му паднаха долу в праха“); пада като водолаз (676-743). Хектор и Патрокъл се борят като лъвове край убита сърна. Хектор го държи за главата, а той – за краката. Войските се сблъскват като Евър и Нот в гора. Слънцето залязва, ахейците надделяват и изтеглят Кебрион.
Аполон удря Патрокъл в гърба, чупи му копието и му развързва бронята; шлемът пада на земята. С копие в гърба го улучва дарданецът Евфорб, син на Пантой, убил дотогава 20 души. Хектор го промушва с копие; събаря го, както лъв убива глиган (743-828). Разменят си думи. Патрокъл казва че би победил и 20 като него, но победата му е дадена от Зевс, Аполон, съдбата и Евфорб. Предсказва, че ще бъде убит от Ахил, а Хектор се усъмнява. Изтегля копието и тръгва след Автомедон, но безсмъртните коне, подарени на Пелей от боговете, вече са го отнесли (829-867).

XVІІ.
Менелай обикаля около трупа на русокосия Патрокъл като крава около теле. Евфорб иска доспехите на убития, Менелай му казва, че дори пантерата, лъвът и глиганът не са толкова надменни като него. Да се оттегли, защото глупакът узнава за злото, когато вече се е случило. Менелай промушва гърлото му с меч; носът му, като на харита, се напълва с кръв. Той е като млада маслина, изтръгната от вятъра; а троянците не смеят до доближат Менелай, както кучета и говедари се боят от лъв (1-69). Аполон, престорен на Пент, вожда на киконите, казва на Хектор за смъртта на Евфорб. Менелай се тревожи, че Хектор идва и се надява Аякс да помогне. Оттегля се като лъв, гонен от псета и люде с копия и викове. Хектор взима доспехите и се готви да отреже главата на Патрокъл, но Аякс се приближава „с щита си, на кула подобен“ и той се отдръпва (70-131).
Аякс пази Патрокъл като лъв лъвчетата си от ловци. Главк упреква Хектор за страхливостта му; трябвало е да отвлече Патрокъл и да го разменят срещу доспехите на Сарпедон. Хектор казва, че досега го е мислел за по-умен от останалите ликийци; оттегля се назад и сменя доспехите си с Ахиловите, дадени на Пелей от боговете. Зевс поклаща глава и казва, че смъртта му е близка и няма да се върне при Андромаха с тези доспехи (132-209). Хектор обещава награда за трупа на Патрокъл. Менелай вика за помощ и идват Аякс Ойлеев, Идоменей и Мерион. Зевс им помага, защото не иска Патрокъл да бъде взет от троянците. Аякс разпръсва троянците като глиган псета и млади ловци; убива Хипотой, който влачи Патрокъл, вързал крака му с ремък. Аполон подбужда Еней в образа на глашатая Перифас. Еней го разпознава, че е бог и вика на Хектор да се бият (210-341). Ликомед убива пеониеца Аписаон, а вождът им Астеропей се втурва напред. Аякс удържа ахейците около Патрокъл и там загиват много троянци и по-малко данайци. Бият се цял ден в гъста мъгла; теглят трупа, както мъже разпъват кожата на вол. Шумът стига до „небесата чак медни“, а конете на Ахил разбират за смъртта на Патрокъл, плачат и не искат да се върнат на Хелеспонта; стоят като надгробна колона (342-440). Зевс ги съжалява и добавя, че на земята няма „от смъртния мъж по-злочесто създание“. Вдъхва им сила и Автомедон се понася с тях между войските. Дава ги на Алкимедон; а Хектор ги вижда и предлага на Еней да ги вземат. Автомедон вика на помощ Аяксите и Менелай. Убива с копие Арет, както мъж убива вол с брадва; взима му доспехите и се качва на колата окървавен като „лъв, който е волче погълнал“. Зевс изпраща Атина в помощ на данайците, както праща дъга на хората като поличба за война или зима (441-552). Взела вида на Феникс, тя започва да ободрява Менелай; дава му сила в раменете и дързостта на хапеща муха. Той убива с копие Подес, син на Еетион. Аполон, оприличил се на Феноп от Абидос, подбужда Хектор. Полидамас ранява в рамото Пенелей; Хектор убива Киран, оръженосец на Мерион. Мерион и Идоменей бягат с колата; Аякс казва, че сам Зевс помага на троянците и се пита няма ли някой да каже на Ахил за смъртта на Патрокъл; моли Зевс поне да разпръсне мъглата (553-647).
Менелай тръгва да търси Антилох; отдалечава се неохотно като лъв, прогонен от кошара, като заръчва на Аяксите и Мерион да пазят Патрокъл. Оглежда се като орел, който вижда и заек в храсталака. Вижда Антилох и му казва да повика Ахил, за да прибере Патрокловия труп. Антилох започва да плаче, оставя доспехите си на Лаодок и тръгва (648-701). Решават Менелай и Мерион да изнесат Патрокъл, а Аяксите да ги отбраняват. Троянците ги преследват като кучета ранен глиган, но се боят от Аяксите, които ги възпират като могила реки. Зад тях битката шуми като градски пожар. Мъкнат го, както катъри влачат дърво за кораб. Ахейците бягат от Хектор и Еней като скворци и гарги от ястреб. Около рова падат много оръжия (702-761).

XVІІІ.
Ахил се тревожи за Патрокъл. Антилох идва и му съобщава за случилото се: Патрокъл е убит, а Хектор му е взел доспехите. Ахил си посипва главата с пепел и пада в праха, жените плачат, Антилох го държи за ръцете, за да не си пререже гърлото. Майка му го чува в морето, около нея се събират нереидите (Главка, Галатея, Климена и др.) и плачат. Тетида казва, че ще иде да го види; с нея отиват и всички нереиди, и изплуват на брега при корабите (1-77). Пита го какво се е случило и той казва, че Патрокъл е загинал; сега ще иде да убие Хектор и няма да се върне у дома. Тя казва, че след Хектор ще загине и той, а той разсъждава за гнева и удоволствието от него; и че дори Херакъл не е избегнал смъртта. Тетида обещава да му донесе нови доспехи, изработени от Хефест; отпраща нереидите в морето и се отправя към Олимп (78-147).
Троянците преследват ахейците до Хелеспонта; Хектор три пъти улавя тялото на Патрокъл и се опитва да го изтегли, Аяксите три пъти го отблъсват, но не могат да го прогонят, както овчари не могат да прогонят лъв, който се опитва да отвлече трупа на убито животно. Хера тайно от Зевс изпраща Ирида при Ахил да го предупреди, че Хектор се опитва да отреже главата на Патрокъл и да я забучи на кол. Съветва го да се покаже при рова; Атина му дава щита си и облаче около главата – както на обсаден остров палят огън, за да дойде отнякъде помощ. Ахил три пъти се провиква, троянците се стряскат и ахейците успяват да изнесат тялото на Патрокъл. Хера изпраща слънцето да залезе, а троянците се събират на съвет. Заговаря Полидамас, роден в една нощ с Хектор: той надделява повече в речта, а Хектор – в битките. Предупреждава, че когато Ахил влезе в боя, „псета и хищници птици троянци много изя щат“ (Вранчев, 271). Най-добре да се приберат в града. Хектор казва, че богатствата на Троя са намалели, защото много отиват във Фригия и Меония. По-добре да останат на полето и утре да идат да се сражават, а той не се бои да се бие с Ахил. Всички се съгласяват, защото Атина им е отнела ума.
В ахейския лагер оплакват Патрокъл; Ахил тъгува като лъвица, на която са отнели лъвчетата. Казва, че няма да погребе Патрокъл, преди да убие Хектор и да принесе жертва пред кладата 12 троянци. За него ще плачат взети в плен „троянки и пълногърди дарданки“. Стоплят вода в котел на триножник, измиват Патрокъл, напълват раните му с мас, слагат го на легло и го покриват с лен и бяло платно; и го оплакват цялата нощ. Зевс казва на Хера, че все пак е успяла да накара Ахил да се бие; сякаш тя е родила ахейците. Хера отвръща, че ако обикновени смъртни успяват да отмъщават на други смъртни, толкова по-лесно трябва да е това за боговете (272-367).
Тетида отива при Хефест, който е направил 20 триножника с колелца, така че да се движат сами. Там я посреща любезно жена му Харита, настанява я да седне и отива да повика Хефест. Той си спомня, че когато майка му го захвърлила, го взели океанидата Евринома и Тетида; и живял девет години при тях. Оставя духалото, избърсва се с гъба, облича хитон и отива в гостната да види Тетида, куцайки; след него вървят изкуствени златни слугини, подобни на живи девици. „Имаше и ум, и разум, и глас, па и сила в душа им“. Пита я по какъв повод идва. Тя казва, че е страдала най-много от всички богини, защото единствена от нереидите е била омъжена за смъртен; и сега той е остарял. Разказва накратко историята на Ахил: отгледала го като фиданка, Агамемнон го оскърбил, той отказал да се бие въпреки молбите на аргийските старци, изпратил в боя Патрокъл, който бил погубен от Аполон при Скейските порти. Иска да му направи шлем, щит, наколенници и броня. Хефест казва, че това ще е лесно. Раздухва огъня, слага в него мед, олово, злато и сребро, поставя наковалнята и взима чук и клещи (368-477).
Първо прави щита с пет пласта, на горния има украса. В средата са изобразени земята, небето, морето, слънцето и луната, и всички съзвездия. Има два града: в единия има сватби, виждат се танцьори,свирачи с флейти и лири; и жени на вратите на домовете си, които гледат. На мегдана се съдят: човек бил убит и спорят дали е платено обезщетение. Стари съдебни заседатели казват мнението си. Другият град е в обсада. Нападателите се двоумят дали да го разрушат или да поделят богатствата му с бранещите го. От стената гледат жени, деца и старци, а войската излиза, водена от Арес и Атина – те са по-високи, облечени в злато. Води се битка. Изобразена е нива, по която вървят орачи с волове. Когато стигат до края на браздата, някой им донася чаша вино. На друга нива житото е узряло и го жънат със сърпове, а стопанинът-цар наблюдава. Наблизо се вижда заклан вол за обяд на жътварите. Има лозе с узряло грозде, младежи и девойки го берат, а дете с лира пее „хубав лин“ (Вранчев, 570; в Милев/Димитрова – „хубава Линова песен“); някои танцуват. Вижда се стадо говеда, тръгнало на паша. С него са говедарите и девет кучета; нападнати са от два лъва, които отмъкват вол и го разкъсват. Долина със стадо овце; има кошари, ливади и колиби. Изобразява хоро (като Дедал за Ариадна в Кнос): девойки и младежи танцуват, а в средата – певец с лира. По края на щита е изобразен Океанът.
След всичко това прави броня, шлем и наколенници. Тетида ги взима и се понася от Олимп като сокол (571-617).

XІХ.
Тетида намира Ахил да скърби при Патрокъл, донася му доспехите; той им се удивлява и гневът му става още по-голям. Казва, че се страхува да не се разложи тялото. Тетида отвръща, че ще отпъжда мухите, а той да свика събрание и да се отрече от гнева. Тя вкарва в ноздрите на Патрокъл червен нектар и амброзия, които запазват тялото (1-39).
Ахил вика силно, събират се всички, дори обслужващите части. Идват Диомед, Одисей, Агамемнон. Ахил казва на Агамемнон, че съжалява, задето са се скарали за жената, която той заграбил от Лирнеса; по-добре тогава Артемида да я била пронизала със стрела. Агамемнон призовава за тишина. Казва, че умът му бил затъмнен от Зевс, Ериния и Ата. Някога Хера излъгала Зевс: накарала го да се закълне, че синът, който ще се роди този ден и е негов потомък, ще властва над съседите си. Той очаквал раждането на Херакъл от Алкмена, но Хера помогнала на жената на Стенел, син на Персей, да роди в седмия месец и да изпревари Алкмена. Роденият бил Евристей – пак от Зевсовия род. Тогава Зевс изхвърлил Ата от Олимп (40-134). Агамемнон често си спомнял за нея, докато Хектор унищожавал ахейците; а сега може да донесе на Ахил всички дарове, за които Одисей му е съобщил. Ахил казва, че това може да стане и по-късно. Одисей отбелязва, че е добре да хапнат и пийнат вино, защото битката ще е тежка. Агамемнон да покаже даровете и да се закълне, че не е лягал с Бризеида; и да бъде по-справедлив оттук нататък. Агамемнон нарежда на Одисей да донесе даровете, а Талтибий да приготви глиган за жертва на Зевс и Хелиос. Ахил казва, че не му е до ядене и преди това трябва да отмъсти. Одисей напомня, че той надминава Ахил по разум; и ако постоянно се тъгува за мъртвите, кога ще се яде? После тръгва към палатката на Агамемнон заедно с Мегес, Мерион, Тоас, Ликомед и Меланит, за да донесат даровете. Талтибий („подобен в глас на бог някой“) държи глигана, а Агамемнон изтегля нож, прикачен към калъфа на меча му и се заклева, че Бризеида е останала недокосната и не е работила нищо. Убива глигана и го хвърлят в морето. Ахил казва, че всичко случило се е по волята на Зевс (135-275).
Мирмидонците отнасят даровете, а Бризеида, подобна на „Афродита руса“ заплаква, като вижда Патрокъл. Припомня си как съпругът й бил убит от Ахил, а после Патрокъл я уверявал, че Ахил ще се ожени за нея. Останалите робини също плачели, „уж за Патрокла, а всъщност за своите лични неволи“ (Вранчев, 301). Атридите, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс се събират при Ахил да го утешават. Той казва, че не би жалил толкова дори за баща си във Фтия или за отгледания си в Скирос син; надявал се Патрокъл да се грижи за сина му. Зевс поръчва на Атина да налее в гърдите му амброзия и нектар (защото той отказва да яде). Тя се понася като „морски орел ширнокрил и креслив“. Шлемовете на ахейците политат от корабите като снежни парцали (302-364).
Ахил се въоръжава. Щитът му свети като огън от планински връх за моряците. Доспехите му са като крила и го повдигат. Взима пелионското копие от ясен, дадено на Пелей от Хирон. Автомедон се качва на колата, зад него се качва Ахил. Поръчва на конете да върнат возача обратно; а ако самият той умре, да не го изоставят като Патрокъл. Конят Ксант проговаря и казва, че съдбата му е да загине по волята на бог от ръцете на смъртен. Ахил отвръща, че знае това, но няма да напусне боя, докато „се не наситят трояне“ (365-423).

ХХ.
Троянците се нареждат отсреща по склона. Зевс казва на Темида да свика боговете. Идват всички, дори реки, извори и горски нимфи. Зевс казва, че им позволява да се бият; ако на бойното поле няма богове, тогава троянците няма да издържат дълго и Ахил ще срути стената на Троя, противно на съдбата. Когато боговете слизат, се вдига страшен шум, първо от виковете на Атина и Арес. Става земетресение, което изплашва дори Хадес – да не се отвори земята и да се видят подземните жилища (1-66). Ениалий и Скамандър са на страната на троянците.
Аполон, преобразен като сина на Приам Ликаон, подтиква Еней да се бие с Ахил. Еней си спомня как Ахил нападнал воловете му на Ида, а той трябвало да бяга. Казва, че е опасно, защото винаги някой бог е при него. Аполон му напомня, че той самият е син на по-висша богиня. Хера казва засега да пазят Ахил, а после той щял да изпита това, което „съдбата му е изпрела от вълна“. Посейдон и Хера смятат, че са по-силни от Арес и Аполон. Боговете, подкрепящи ахейците, се качват при една ограда където някога Херакъл се криел от едно морско чудовище. Другите, които са с троянците, сядат по върховете на Каликолон (67-155). Ахил тръгва срещу Еней като лъв, който „бясно налита“. Пита защо е излязъл срещу него: той вече веднъж го е прогонил от Ида, а после и от Лирнеса, откъдето пак избягал, а Ахил разорил града. Добавя, че „когато злото се свърши, глупецът узнава“. Еней разказва за рода си. Първо Дардан се родил от Зевс и основал Дардания – тогава Илион го нямало, а хората живеели в полите на Ида. Синът на Дардан, Ерихтоний, бил много богат. От Ерихтоний се родил Трос, а от него – Ил, Асарак и Ганимед (най-хубав от смъртните). Син на Ил бил Лаомедонт, а негов – Приам и още четирима. Асарак родил Кап, а той – Анхиз (Еней и Хектор са трети братовчеди). Вместо да се оскърбяват един друг, по-добре да се бият. Той хвърля копието си и пробива два пласта от Ахиловия щит (медния и оловния), а има още три (златен, оловен и меден). Ахил го напада със сабя, а той вдига камък. Посейдон ги вижда как се бият и се обръща към боговете да спасят Еней: Зевс вече бил намразил рода на Приам и щял да даде на него да царува в Троя. Хера му казва той да се грижи за Еней. Посейдон изсипва черен облак пред очите на Ахил, повдига Еней и го отнася към края на битката; и казва да почака до смъртта на Ахил, когато отново ще може да се бие в първите редици (156-340).
Ахил подканва данайците да се бият, защото му е трудно да се сражава с всички. Хектор насърчава троянците и казва, че е готов да се бие с Ахил, който не може да изпълни всичко, което говори. Аполон обаче го предупреждава да не влиза в открито единоборство. Ахил убива Ифитион, Демолеон (син на Антенор) и най-младия син на Приам – Полидор (който бил най-бърз сред останалите). Хектор не може да се сдържи и се спуска срещу Ахил, който го предизвиква. Хвърля копие, но Атина го духва и то се връща обратно. Ахил го напада, но Аполон го покрива с облак и го премества. „Пак се спаси от смърт, куче. Нека, аз теб ща довърши и друг път“ (341-454). Ахил убива още десет троянци (Трос, Мулий, Ехекъл, отрязва главата на Девкалион). Върлува като бог или огън из гора в безводна планинска долина. Конете му тъпчат щитове и умрели, както волове тъпчат ечемичени класове и от тях се рони зърно. Колесницата му е опръскана с кръв (455-503).

ХХІ.
Ахил гони троянците, някои от които бягат към града, а други се спускат към „водовъртливия Ксант“ (роден от Зевс, хората го наричат Скамандър). Попадат в нея като бягащи от огън скакалци. Той влиза в реката само със сабя и ги избива – както делфин, голям като кит, изяжда риби в залив. „Щом умори се да трепе“ изкарва 12 живи, връзва им ръцете и ги дава на другарите си да ги отведат при корабите за жертва на Патрокъл (1-33). Вижда бягащия Ликаон, син на Приам – когото той преди време пленил и продал в Лемнос на Евней. Еетион от Имброс го откупил и го изпратил в Арисба, откъдето се върнал в Троя и пирувал 11 дни; а това бил 12-ят. Ликаон моли за пощада и му припомня, че го продал за 100 вола, а той се откупил за три пъти повече. Бил внук по майка на царя на лелегите Алт; майка му Лаотоя била една от многото жени на Приам (Полидор също бил неин син). Ахил казва, че след смъртта на Патрокъл няма да жали никой троянец, а още по-малко син на Приам. Патрокъл, който бил по-ценен от Ликаон, също загинал; а и самият Ахил един ден ще бъде убит, макар да е син на богиня. Хвърля го в реката, за да го ядат рибите, докато бъде отнесен в морето; казва, че и тя няма да помогне на троянците, макар често да й принасят жертви (34-135). Напада Астеропей, внук на Аксий (Вардар). Астеропей казва, че води пеоните и от 11 дни е в Илион. Хвърля двете си копия и с едното го одрасква по ръката. Ахил го убива с меч, докато той се опитва да извади копието му от земята. Взима му доспехите и казва, че е от Зевсовия род, защото Пелей е син на Еак, а той – на Зевс. Този род е по-висок от рода на реките: нито Ахелой, нито Океан (от когото произлизат всички реки, морета, извори и кладенци) могат да се сравнят със Зевс. Мъртвият Астеропей лежи на брега и върху него се нахвърлят риби и змиорки. Ахил убива седем пеони (136-210).
Реката му казва да спре да пълни водите й с трупове. Казва на Аполон, че не се грижи достатъчно за троянците; и повлича Ахил, който е влязъл в нея. Той се хваща за бряст, който се срива, срутва брега и застава над реката като мост. Ахил се затичва из полето като орел, но реката го преследва. Той моли Зевс да го спаси; надява се, че майка му не е излъгала, като е казала, че ще бъде убит от Аполон; предпочита да загине от Хектор, а не да се удави като някое свинарче, завлечено от порой. Посейдон и Атина му се притичват на помощ във вид на мъже; казват да не спира да се сражава, и че ще убие Хектор. Той тръгва срещу реката, която не може да го спре, защото Атина му е дала сила. Ксант се провиква към Симоент; заплашва да засипе Ахил с пясък и камъни, та ахейците да не го намерят. Хера вика Хефест да го спре с огън, а също Нот и Зефир, които да разнесат огъня. Мъртвите по полето изгарят, то изсъхва и дърветата около реката се подпалват. Водата й ври като в котел на огън. Ксант помолва Хера да спрат огъня, и тя казва на Хефест да престане: за да не се измъчва безсмъртен заради смъртен (211-384).
Зевс се радва, като вижда боговете да се бият. Арес се обръща към Атина: „Кучешка мухо… сега заплати щеш това ти, що мен си сторила.“ А нейният щит не се сломява и от Зевсова мълния. Тя го събаря с камък. „Ти досега не узна ли, глупецо, че ази се славя много по-силна от тебе да съм…“ Хера на Атина: „Кучата муха (Афродита) сега кръвожадний Арея извежда…“ Атина удря Афродита с ръка и я оставя да лежи „на земя плодородна“. Посейдон на Аполон: „Тъй ли забравя сърце ти, глупецо?“ Спомня си как двамата били заточени от Зевс цяла година да слугуват на Лаомедонт. Той строял стената, а Феб пасял говедата на Ида. Накрая Лаомедонт не им платил и заплашил да продаде Аполон като роб по островите, а също да им отреже ушите. Аполон казва, че не си струва да се бият заради смъртните, които са кратковечни като листа на дървета; всъщност се свенял да се бие с чичо си. Артемида го упреква за малодушието му. Хера на Артемида: „Кучко свадлива… опитай се в боя да видиш, че съм по-силна от тебе.“ Хваща й двете ръце с една и я бие с колчана; тя се облива в сълзи и бяга като като гълъб от ястреб. Хермес казва на Латона, че няма да се бие с нея, защото е опасно някой да се захваща с жените на Зевс; нека се похвали, че го е победила. Тя събира лъка и стрелите на Артемида и отива на Олимп, където дъщеря й се оплаква на Зевс от Хера (385-513).
Аполон отива в Троя, а останалите богове се събират на Олимп около Зевс. Ахил избива троянците и е подобен на дим, който се издига над горящ град. Приам вижда от кулата какво става и казва да държат вратите отворени, докато всички се приберат, а после да ги затворят, за да не влезе Ахил в града. Ахейците биха превзели града, но Аполон насърчава сина на Антенор Агенор. Той вижда Ахил и размишлява как да постъпи. Застава срещу него като ранена пантера срещу ловец и кучета. Хвърля копие и го улучва под коляното, но то отскача от наколенника. Ахил се хвърля срещу него, но Аполон го покрива с мъгла и го извежда. После самият той побягва пред Ахил, престорен на Агенор. Тичат покрай Скамандър, а през това време троянците влизат в крепостта (514-611).

ХХІІ.
Троянците се прибират „като сърнета“ и пият вода. „Зла орисница“ задържа Хектор пред Скейските порти. Аполон казва на Ахил да не го гони, а той го познава и отвръща: „Сила и власт да бих имал, на тебе щях да отмъстя аз.“ Затичва се обратно като победоносен кон. Приам го вижда – ярък като звездата „Орионово куче“, която носи лоша поличба. Вика към Хектор да не стои да го чака; и добавя, че не вижда синовете си от Лаотоя – Ликаон и Полидор. Очаква сам да бъде убит и да го ръфат плътоядните кучета, които хранел от трапезата си. Хекуба също заклева Хектор да се върне; ако бъде убит, няма да може да го оплаче, а ще го ръфат кучета при аргийските кораби (1-89).
Хектор остава долу, подобен на планински змей, чакащ да мине някой мъж. Мисли, че Полидамас и други ще го упрекнат, че не е върнал войската по-рано; и дали да не преговаря с Ахил да им върне Елена и каквото е донесла със себе си, а после да си разделят с ахейците цялото богатство на града. Ахил идва с копието си от Пелионската гора, „равен на Арес“. Хектор побягва, а той го подгонва като ястреб гълъбица. Стигат до изворите, които се вливат в Скамандър – топъл и студен, там били пералните. Тичат като коне на състезание и обикалят града три пъти. Зевс казва, че му е мъчно за Хектор, който му е принасял много жертви; предлага на боговете да решат какво да направят. Атина казва, че Хектор отдавна е обречен на смърт от съдбата. Тогава Зевс й казва да прави, каквото желае. Ахил гони Хектор като куче сърне; не му позволява да се скрие при Дардановите порти. Гонят се като насън – нито единият може да избяга, нито другият да го настигне. Зевс взима везните и поставя съдбите им: натежава тази на Хектор и се спуска надолу към Хадес. Аполон го изоставя (90-213).
Атина казва на Ахил, че сега ще убият Хектор и го съветва да почине за малко; той спира и се опира на копието си. Тя отива при Хектор, взела вида на Деифоб; казва, че родителите и приятелите му го умолявали да не слиза да му помага. Хектор добива смелост; обръща се към Ахил и казва, че ако го убие, ще върне трупа му на ахейците; и иска същото за себе си. Ахил му отвръща, че не може да има договаряне между хора и лъвове, или вълци и агнета. После хвърля копието си, не го улучва, но Атина му го връща. Хектор хвърля и улучва щита му; оглежда се за Деифоб, но него го няма. Разбира, че боговете са го изоставили, но не се отказва от боя. Изважда сабята си и се втурва към Ахил като орел към заек или агънце. Ахил го улучва с копие в гърлото (214-336). Казва, че тялото му ще „ръфат пилци и псета“, а Патрокъл ще бъде погребан. Хектор моли да върне тялото му срещу откуп, а той отвръща, че по-скоро би го изял. Хектор предсказва, че Аполон и Парис ще го убият при Скейските порти. Душата му изхвръква и отива в Хадес „орис там зла да оплаква“. Ахил взима доспехите, а останалите ахейци идват и започват да го раняват, както лежи мъртъв. Ахил казва, че ще помни Патрокъл в Хадес „дори там умрелите да забравят всичко“. Завързва краката на Хектор за колата и тръгва, така че тялото да се влачи (337-404).
Хекуба вижда това и си заскубва косите; всички плачат, Приам се втурва към Дардановите порти, за да излезе, но го задържат. Андромаха тъче у дома и е поръчала на слугините да сложат голям триножник на огъня и да стоплят вода „да може баня гореща да има след като се върне от боя“. Чува виковете и се спуска през двореца „като вакханка“. Вижда влачения Хектор и припада, а около нея се струпват „зълви и етърви“. Свестява се и казва, че е родена с лоша съдба в гористата Плак планина, в дома на Еетион. „Други ще вземат нивята на Астианакс“ и момчетата, които имат родители, ще го гонят от пира. Тялото на Хектор ще бъде ядено от кучета и червеи, а тя ще изгори дрехите му, които той вече няма да облича (405-515).

ХХІІІ.
Мирмидонците обикалят три пъти с конете си около Патрокъл, плачейки; там е и Тетида. Ахил „за божествений Хектор неща неприлични мислейки, ничком простря го в праха…“ Приготвят пир с много заклани животни („и белозъби прасета, отрупани с бяла сланина“). Той отказва да се измие преди да погребе Патрокъл; а това ще стане на другия ден, след пира. Вечерта заспива на брега на морето и му се явява душата на Патрокъл. Казва, че душите на мъртвите не му позволяват да мине реката и напразно блуждае пред широките Хадесови порти. Моли костите им да не са отделно, защото са израсли заедно. Менойтий го бил довел във Фтия, след като убил сина на Амфидам; ядосал му се, докато играели „на костици“. Да съберат праха си в една урна (златна амфора). „В Аидови жилища само душа и образ остават от нас“, казва Ахил, след като се събужда (1-108).
Зората ги заварва да плачат при мъртвия. Агамемнон нарежда да донесат дърва под ръководството на Мерион, „на Идоменея юначен слуга“. Събират се на брега, на мястото, което Ахил е избрал за свой и на Патрокъл гроб. Ахил идва с мирмидонците в пълно бойно снаряжение, носят трупа на Патрокъл; той си отрязва русите коси „що ги бе буйни отгледал за дар на Сперхея реката“. Казва, че вече няма да се върне в родината си и ги отрязва заради Патрокъл: оставя ги в ръцете му. Кладата е квадрат със сто крачки страната. Ахил убива 12-те троянски пленици и ги полага заедно с другите жертви. Афродита и Аполон се грижат за трупа: прогонват кучетата и спускат облак, за да не го изсуши слънцето (109-192). Ирида минава край дома на Зефир, където двамата с Борей се гощават. Канят я, а тя казва, че няма да седне, защото отива при Океана и етиопците да вкуси от жертвите там; но те да идат при Ахил, който ги моли да разпалят кладата. Те тръгват, минават над морето и разпалват кладата; а Ахил цяла нощ възлива вино. Оплаква го, както баща оплаква умрял син младоженец. На сутринта пламъкът угасва, а ветровете се връщат през тракийското море. Ахил заспива. След като се събужда, казва да извадят изгорелите кости на Патрокъл и да не правят голям гроб сега, а после, когато и той умре. Събират костите в урна и я отнасят в шатрата; и очертават място за гроб (193-258).
Той определя награди за надбягване с колесници. Първа награда: жена, „веща на работи тънки, изкусни“, и триножник, втора – кобила, бременна с муленце и т.н. В състезанието участват Евмел, Диомед, Менелай, Антилох, Мерион. Нестор съветва сина си: да бъде хитър, защото и дървосекачът, и кормчията разчитат на изкуство, а не на сила. Обяснява му как да направи завой близо до едно сухо дърво по пистата. Краят й е навътре в сушата, далеч от корабите (259-365). На връщане пръв е Евмел, следва го Диомед с конете на Трос; Аполон пречи на Диомед, но Атина му помага и събаря колата на Евмел. Антилох казва на конете, че Нестор ще ги заколи, ако не изпреварят поне Менелай. Рисковано го изпреварва, а той извиква: „Никой от смъртни не е по-зловреден от теб, Антилохе.“ Идоменей вижда, че пръв идва „мъж, етолиец по род, на Тидея конеукротител храбрия син Диомед“. Скарват се с Аякс Ойлеев. Предлага му да се обзаложат на триножник или леген за това, кой е пръв. Ахил ги съветва да мълчат. Антилох изпреварва Менелай „с едно колело разстояние“. Мерион изостава, защото конете му били „троми и бавни“, а „сам пък той бе некадърен да кара кола в състезание“. Последен пристига синът на Адмет (Евмел), като сам тегли колата си (366-534). Ахил го съжалява и иска да му даде втора награда; Антилох възразява и Ахил му дава извънредна – бронята на Астеропей. Менелай твърди, че Антилох го е изпреварил нечестно, а Антилох признава и му преотстъпва кобилата; но Менелай му прощава и взима легена. Петата награда Ахил дава на Нестор. Той си спомня как е побеждавал в състезания по бокс, борба и копие; само двамата близнаци Акторовци го победили с колесница (535-651).
Ахил определя муле и двойна чаша за награди в състезанието по бокс. Излиза Епей и казва, че на бокс никой не може да го победи; в другите боеве бил по-долен от останалите. Излиза Евриал, син на Мекистей, който победил всички кадмейци на състезанието в Тива при погребението на Едип. Но Епей го побеждава с един удар; той пада, трепка като риба на брега и храчи съсирени кърви. Ахил определя награди за борба: триножник на стойност 12 вола и жена, която знаела много работи и струвала 4 вола. Аякс Теламонов и Одисей се борят, но никой не надделява; Ахил им присъжда равни награди (652-740). За бягане поставя сребърен кратер, изработен от сидонци и донесен от финикийци. Дали го на Тоас в Лемнос, а Евней го дал на Патрокъл за Ликаон. Втора награда била вол, трета – половин талант злато. Участват Аякс Ойлеев, Одисей и Антилох. Аякс води с малко, Одисей се моли на Атина, тя подхвърля на Аякс волски тор, за да се подхлъзне (торът бил от воловете, които Ахил заклал за Патрокъл). Антилох, който е трети, казва, че боговете почитат по-старите, а Одисей е в „старост зелена“. За тези думи Ахил удвоява наградата му. За бой в пълно снаряжение награда са доспехите на Сарпедон (копие, шлем и щит) и сабята на Астеропей. Бият се Аякс Теламонов и Диомед. За малко да пострадат, и ахейците ги спират; получават равни награди (741-826). Хвърляне на диск: Ахил донася диска на убития Еетион. Полипет побеждава Леонтий (Аресов потомък), Аякс Теламонов и Епей. После поставя 10 големи и 10 малки железни брадви за стрелбата с лък: ако някой улучи вързания за мачта гълъб, получава големите, ако улучи връвта – малките. Състезават се Тевкър и Мерион: Тевкър улучва връвта, защото не обещава хекатомба на Аполон, а Мерион я обещава и улучва полетелия гълъб. За хвърляне на копие е определен медник на стойност 1 вол и „дългосенно“ копие. Стават Агамемнон и Мерион, но Ахил дава медника на Агамемнон без състезание; защото той надминавал всички. Копието получава Мерион (827-898).

ХХІV.
Ахил плаче, спомня си всичко, което са правили с Патрокъл в битки и по море. Зората изгрява, той връзва Хектор за да го влачи и така обикаля три пъти гроба на Патрокъл. Боговете предлагат Хермес да го открадне, но Хера и Атина не са съгласни, заради нанесената им от Афродита обида. Аполон казва, че Хектор е принасял жертви на боговете, а у Ахил няма никаква правда, милост и срам, а само злоба, като у лъв; и че с гнева си той позори земята. Зевс казва, че няма да крадат тялото; нека повикат Тетида и той ще й каже как да върнат Хектор. Ирида скача между Самотраки и Имброс; спуска се до пещерата на Тетида като тежест на въдица. Двете излизат на брега и политат към небето (1-97). Пристигат на Олимп, Атина й отстъпва място до Зевс, а Хера й дава чаша и я заговаря любезно. Зевс й казва, че боговете от девет дни спорят за тялото на Хектор. Нека иде при Ахил и му каже, че боговете и особено Зевс, са гневни; а Ирида да иде при Приам. Тетида отива в шатрата на Ахил, там неговите приятели му готвят закуска: заклали са овца. Казва му вече да спре да плаче, а вместо това да обърне внимание на някоя жена; не му остава много време да живее. А боговете и Зевс му се сърдят. Ахил се съгласява да върне Хектор срещу откуп. Зевс нарежда на Ирида да каже на Приам да иде с откуп при Ахил – но сам. И да не се бои, защото ще го съпровожда Хермес (98-187).
Тя отива и заварва всички да плачат, а Приам е обсипан с прах; предава му казаното. Приам нарежда на синовете си да приготвят кола и се съветва с Хекуба. Тя не е съгласна: „Где е отишел умът ти, с който преди се славеше и между чужди, и между тез, що управляваш?“ „Него да можех да захапя в корема и черний му дроб да разкъсам, бих отмъстила.“ Приам казва, че е чул това от бог, иначе не би повярвал. Взима дарове – пеплоси, губери, хитони, триножници и чаша, получена от траките, когато бил при тях. После разгонва събралите се троянци и казва, че предпочита да иде в „аидови жилища“ преди градът да бъде разграбен и унищожен. Скарва се на синовете си Хелен, Парис, Агатон, Антифонт, Памон, Полит, Деифоб, Хипотой, Диос. Споменава загиналите Местор, Троил и Хектор. „Останаха само лъжците опозорени и хороиграчи, отлични за танци, или пък агнета дребни и ярета людски да грабят.“ Те изкарват колата и прикачват пътната ракла. Впрягат мулета, дадени на Приам от мизийците. Приам с глашатая се качва на отделна колесница. Хекуба му дава чаша вино да възлее на Зевс. Той се измива, помолва се на Зевс и поисква да изпрати най-обичната му птица като знак. Зевс изпраща чернокрил орел; крилете му са като врати на висока стая (188-321).
Потеглят, напред върви колата с четири колела, карана от Идей. Зевс казва на Хермес да отведе Приам при Ахил преди някой друг да го забележи. Хермес си обува сандалите, които го носят като вятъра и взима жезъл, с който приспива и буди хората. Престорва се на млад царски син. Приам и глашатаят отминават гроба на Ил и спират, за да пият конете и мулетата от реката; виждат мъж да идва и се уплашват, но Хермес ги заговаря любезно. Пита Приам дали изпраща някъде тези съкровища или просто бяга от Троя, след като най-храбрият воин е загинал. Представя му се като мирмидонец, един от седемте сина на Поликтор. Приам го пита за тялото на Хектор, а той казва, че вече от 12 дни е в лагера, но е здраво, защото боговете се грижат за него. Приам му предлага чашата като подарък, а Хермес не я приема, но казва, че е готов да го придружи дори до Аргос (322-439). Приближават рова; той приспива стражите и отваря вратите. Стигат до шатрата на Ахил. Тя е изградена от борове, има тревен покрив и ограда от гъсти колове; вратата на оградата се мести от трима души, но Ахил я отваря и затваря сам. Хермес я отваря, казва на Приам кой е и добавя, че няма да влезе с него, защото е неприлично бог открито да пази смъртни. Приам оставя Идей с колите и животните, и влиза в шатрата. При Ахил са само Алким и Автомедон. Приам прилича на беглец, който е убил някого в родината си; и Ахил се учудва, като го вижда. Приам го призовава да си спомни за своя баща; той самият имал 50 синове, от които 19 едноутробни. Носи му откуп за Хектор. Двамата се разплакват и Ахил го поканва да седне; казва, че за нищо няма да им послужат сълзите и стенанията. При прага на Зевс имало две амфори: едната с беди, другата с блага; на едни той ги дава смесени, а на други – само бедите. Казва, че на Пелей било дадено много, но пък само един син, който ще загине млад; а Приам царувал от Лесбос до Фригия и Хелеспонта, но и него връхлетели нещастия. Приам настоява по-бързо да му даде тялото на Хектор; а Ахил се намръщва и казва, че това вече му е поръчано от Зевс чрез Тетида. Разбира, че Приам е дошъл дотук с помощта на някой бог; може да остави и него в палатката и така да престъпи заповед на Зевс (440-570). Приам се уплашва, а Ахил излиза „като лъв“ с двама другари, разпряга животните и взима даровете, като оставят два плаща и един хитон за мъртвия. Казва на две ратайкини да изкъпят и намажат тялото, но да не го види Приам и заради това да се скарат, и Ахил да го убие. После слагат тялото на колата. Обръща се към душата на Патрокъл и го моли да не се сърди, че е върнал тялото, защото е получил хубави дарове и част от тях ще отдели и за него. После казва на Приам, че на разсъмване може да го отнесе. Споменава за Ниоба и защо били убити децата й; на 10-тия ден ги погребали, а тя станала на камък от скръб. Заколва овца и другарите му я опичат. Хапват и се заглеждат един друг: Приам харесва външността на Ахил, а той – и вида му, и мъдрите му думи. Казва му казва да спи вън, за да не го види някой в палатката и да научи Агамемнон; и пита колко дни ще трябват, за да погребе сина си, така че да не воюват през това време. Приам казва, че ще го оплакват 9 дни, на 10-тия ще го погребат, а на 11-тия ще издигат могилата. Ахил се съгласява и му подава ръка. Приам и глашатаят отиват да спят отвън. Ахил ляга с Бризеида; заспиват и воини, и богове, освен Хермес. Той се явява на Приам и го предупреждава, че ако Агамемнон узнае, може да поиска за него три пъти по-голям откуп от този за Хектор. Извежда ги от лагера, придружава ги до Ксант и се връща на Олимп (571-694).
Първа ги вижда Касандра (подобна на Афродита), заплаква и извиква троянците. Жена му и майка му се спускат към колата, прегръщат главата му и плачат. Приам казва на събралите се да направят път; стигат до двореца и го полагат на легло (695-722). Андромаха плаче, говори за своята и на Астианакс съдба, и че не е чула последни думи от Хектор. Хекуба казва, че най-много е обичала него, и че той и досега е най-угоден на боговете. Елена казва, че е тук от 20 години; а той никога не я е обидил и я е защитавал от грубостите на другите. След него тя няма да има закрилник в Троя: „У всички аз ужас и трепет събуждам“. Приам казва, че ще има примирие до 12-тия ден, така че могат да донесат дърва за кладата. На 10-тия ден слагат Хектор на върха на кладата. На другата сутрин събират костите и ги поставят в златна урна; слагат я в гроб и върху нея нареждат големи и плътни камъни, а отгоре натрупват могила. После се събират на трапеза в дома на Приам (723-803).
„Тъй се погребе телото на Хектор конеукротител.“

[според превода на Н. Вранчев. Хомер. Илиада. „Ралица“, 1938 и 1946]