Старогръцка литература II

2021 г.

Проза

(4 ноември, 2021)

Лекция II

Историография

Тукидид

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

„История на Пелопонеската война“ или „Записки (συγγραφὴ) за войната на пелопонесците и атиняните“. Написана е на атически диалект.
Не е сигурно кой я е разделил на 8 книги; според някои била разделена на повече (13). Осма книга, която се различава по стил и е без речи, е била приписвана на други – сина на Тукидид, Ксенофонт, Теопомп. Според Марцелин и тя е от Тукидид, но я е писал вече болен и с отслабнал дух.
Че Пелопонеската война щяла да трае 27 години било казвано предварително, и въз основа на оракули.
„Историята“ обхваща 20 години от войната (431-411 пр. Хр.), която иначе е продължила до 404 пр. Хр.

2. Източници за Тукидид

Самата „История“
„Животът на Тукидид“ от Марцелин
Съчиненията на Дионисий Халикарнаски
„Кимон“ на Плутарх
„Суда“
и др. антични и византийски свидетелства

3. Животът на Тукидид

Атинянин, възвеждал рода си към Милтиад. Син на Олор и Хегесипила, от дема Халимос.
Смятат, че бил роден през ол. 77,2 (471 пр. Хр.).
Учил при Анаксагор и ретора Антифонт.
Като атински гражданин участвал във войната; командвал морски сили, разположени на Тасос. След като спартанците превзели близкия Амфиполис, бил осъден на изгнание (ол. 89,1; 424 пр. Хр.).
Установил се в тракийския град Скаптехила (Σκαπτὴ ὕλη). Оженил се за богата жена, от която му се родил син Тимотей. Там писал „Историята“.
Изгнанието му продължило 20 години, след което се завърнал в Атина
Има колебания относно мястото и начина на смъртта му, и възрастта. Някои смятат, че е умрял в Атина; според други – в Тракия.

4. Тукидид като историк

Той е първият историк, който внася в изложението си обработени речи.
Възможно е да е имал намерение да опише само десетгодишната „Архидамова война“ (до Никиевия мир), а след това да е продължил и със следващите събития.

– сравнение с Херодот

Книгата на Тукидид няма вид на художествено произведение. Тук не може да се говори за „фабула” – целта е просто да се разкаже подробно и достоверно за случилото се между 431 и 404 пр. Хр., да се докаже, че това е най-голямата война, водена някога от гърци, да се обяснят причините за избухването ѝ и за поражението на Атина.
Покрай това да се изразят някои общи мисли за развитието на цивилизацията и усилването на държавите в Гърция, устройството на по-влиятелните от тях и поведението на хората във време на тежки изпитания – като заразни болести или граждански войни.
Херодот не се опитва да обсъжда напредъка на цивилизацията: за него държавата е силна когато начело стои способен цар, подкрепян от божеството, или когато властта премине в ръцете на мнозинството, както в Атина. Тогава, казва той, държавата се засилва, защото всеки е свободен и може да вземе активно участие в обществения живот.
Тукидид размишлява за прогреса: как от множество слаби и разделени общества може да се стигне до няколко големи и могъщи. Това става, когато се овладее разбойничеството и се установят връзки между обществата. В Гърция това става по море, така че е нужно да се премахне пиратството. После да се развие търговията, което не може да стане без флот, който служи за транспорт и военни цели едновременно. Активността на гражданите поддържа държавата силна, а натрупаните средства позволяват бързо придвижване и удари на различни места през цялата година; и лесно увеличаване на армията със строеж на нови кораби и привличане на наемници. Така една държава може да разпростре влиянието си навсякъде из крайбрежията, както е направила Атина.
Но Тукидид, подобно на други гръцки автори, не смята, че дори една добре устроена и успешна държава би могла да издържи дълго. Причината е, че хората лесно се деморализират – както във време на изпитания, така и във време на успехи. При граждански войни се разпалва взаимна омраза, разбуждат се отмъстителност, коварство и жестокост, разпадат се връзките между най-близки хора. При болест и други катастрофи, идващи от природата, връзките между хората и нравствените правила се рушат поради страха да не пострадаш като останалите и отчаянието пред неизбежната смърт.
От друга страна, успехите и усещането за сила и власт водят до неоправдан оптимизъм за бъдещето, алчност и безмилостност към по-слабия. Накрая се стига до поставяне на неизпълними задачи и армията търпи поражение, а обществото, което не може да обуздае желанията си – катастрофа: било от външен враг, било поради междуособици.
Тукидид не предлага конституция, която да гарантира разумен живот и да бъде опазвана от малък брой просветени държавници (както прави Платон). Той смята, че устройство като атинското е добро, стига начело на държавата да стои мъдър мъж (като Перикъл), който със словото и авторитета си да овладява желанията и страховете на мнозинството.

Тази история се отличава от Херодотовата по изобилието и дължината на речите, произнесени от историческите персонажи. Тукидид сам казва, че не предава буквално произнесените думи, а по-скоро смисъла на казаното, намерението на говорещия, главните аргументи.
Размяната на аргументи напомня на тогавашните учебни речи като тези на Антифонт, но понякога и на трагически диалог (преговорите на атиняните с мелосците). Чрез тях се създават портрети на политически и военни дейци (Перикъл, Алкивиад, Никий). Все пак главното в речта е аргументацията – защо е полезно или справедливо да се предприеме нещо; и откриването на действителните мотиви и причини – защо тези хора и държави избират да действат по този начин.

Така че „Историята” изглежда повлияна от реторическото образование, където едно от най-разпространените упражнения е противопоставянето на две гледни точки и изнамирането на контрааргументи, които всеки път да оборват изложените по-рано аргументи на противника.

– мнения за него

Демостен бил преписал „Историята“ осем пъти.
Цицерон го хвали в „За оратора“. Също и Плутарх, Лонгин и Гелий.
Според Квинтилиан той и Херодот надминават всички историци.
Имитирал го е историкът Филист от Сиракуза (според Цицерон, Квинтилиан, Климент).

Дионисий Халикарнаски го критикува на няколко места

– продължители и проучватели

Допълнение към „Историята“ за последните години от войната е писал Кратип, връстник на Тукидид. Ксенофонт продължава историята му до 362 пр. Хр. (битката при Мантинея).
Евагор от Линдос е съставил речник към него; и за „ораторското му изкуство“, в 5 кн.

– известни места от книгата

Надгробната реч на Перикъл за първите загинали (II, 35-46)
Чумата в Атина (II, 47-54) през ол. 87,3 (430 пр. Хр.), от която боледувал и самият Тукидид.
Гражданската война в Керкира (III, 79-84)
Поражението на атиняните при Сиракуза (кн. VII)

5. Разни съобщения и пояснения

Като млад бил слушал Херодот да чете „Историята“ си на Олимпийските игри
След осъждането си и преди да отиде в Скаптехила бил на Егина, а после в Италия.
„Историята“ била изчезнала и я открил Ксенофонт

6. Други Тукидидовци

Да не се бърка с Тукидид, син на Мелетий, атински демагог и противник на Перикъл.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Две групи, едната представена от Laur. 69,2 (X в.), другата от Vatic. 126 (XI в.).

– издания до 1700 г.

Гръцки
Венеция (1502 и 1503 със сх., Мануций) с две биографии – една кратка анонимна и Марцелиновата
Флоренция (1506 и 1526, със схолии)
Базел (1540, Камерарий)
Париж (1564, А. Етиен)
Париж (1610) – надгробната реч на Перикъл от кн. II

Латински
Париж (1513) в превод на Лоренцо Вала, и „Животът“ на Марцелин
Франкфурт (1589, Етиен) с „Животът“ в превод на Казобон; резюмета на речите и „Хронология“
Витенберг (1562) – речите от „История“ и няколко Демостенови речи в превод на Меланхтон; Витенберг (1569, 1580); Тюбинген (1596 с нов превод), същото в Страсбург (1614)
Базел (1566, превод на Кантер) – речта на Перикъл от кн. II

Гръко-латински
Париж (1588, Етиен с превода на Лоренцо Вала)
Франкфурт (1594, с нов превод)
Оксфорд (1596, Хъдсън), с хронология на Dodwell (chronologorum nostra aetate princeps)

Преводи (vernaculae)
френски: Париж (1527, 1559) – преведена по нареждане на Франсоа I, настолна книга на император Карл V (in castris comitem habuit); Женева (1600); Париж (1662, 3 тома)
италиански: Венеция (1545, 1563)
английски: Лондон (1550); Лондон (1628 и 1634 в превод на Хобс)
испански: Саламанка (1564)
немски: Аугсбург (1533)
датски – 1702

– до края на XX в.

Амстердам (1731); същото в Глазгоу (1758) и Виена (1785, само текстът)
Лайпциг (1790-1802, 2 тома); същото в Лондон (1819, 4 тома)
Берлин (1821, 3 тома – Бекер); същото в Оксфорд, малък вариант (1824)
Лайпциг (1824, Диндорф)
Париж (1846 и 1868, von Haase)
Берлин (1874, Schöne)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Авъл Гелий. „Атически нощи“. Превод Вл. Атанасов. „Изток-Запад“, 2003.

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Лонгин. „За възвишеното“. Превод Ив. Генов. „НИ“, 1985

Марцелин. „Животът на Тукидид“. Превод М. Славова, 2010 – https://theseus.proclassics.org/node/175

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2004-2005

Плутарх. „Никий“. Превод М. Славова. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013

Херодот. „История“. Превод П. Димитров. НБУ, 2010

Цицерон. „Брут, или за прочутите оратори“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

The Attic Nights of Aulus Gellius. With an English translation by J.C. Rolphe. HUP, 1927/1952

Diogenis Laertii Vitae philosophorum. Rec. C.G. Cobet. Parisiis, 1878

Dionysii Halicarnasei De Thucydide. В: Dionysii Halicarnasei quae exstant. Еd. H. Usener, L. Radermacher, vol. 5. Leipzig, 1899 (Stuttgart, 1965)

Pliny. Natural History. V. II with an English translation of H. Rackham. HUP, 1942/1969

Plutarchi De exilio. В: Plutarchi Moralia vol. III. Rec. et emendav. Paton, Pohlenz, Sieveking. Leipzig, 1972

Plutarchi De garrulitate. В: Plutarchi Moralia vol. III. Rec. et emendav. Paton, Pohlenz, Sieveking. Leipzig, 1972

Plutarchi De gloria atheniensium. В: Plutarchi Moralia vol. II. Rec. et emendav. Nächstadt, Sieveking, Titchener. Leipzig, 1971

Scholia in Thucydidem ad optimos codices collata. Еd. K. Hude, Leipzig, 1927
(New York, 1973)

Suidae Lexicon graece et latine. Rec. G Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Thucydidis historiae. Vol. 1. Ed. C. Hude. Leipzig, 1915

Vita Thucydidis. В: Thucydidis historiae. Vol. 1. Ed. H.S. Jones. Oxford, 1942 (1970); В: Thucydidis historiae. Vol. 1. Ed. C. Hude. Leipzig, 1915

Vitae decem oratorum. Ed. J. Mau. В: Plutarchi moralia, vol. V. 2.1. Leipzig, 1971

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

Справочници

Б. Богданов, А. Николова съст.. Антична литература. Енциклопедичен справочник. „Д-р Петър Берон“, 1988.

…

(11 ноември, 2021)

Лекция III

Историография

Ксенофонт

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

– „Киропедия“ в 8 кн. – за Кир, който побеждава Крез и създава персийската империя.
Издадена в Лувен (1527); латински превод – Венеция (1569).
Италиански превод (1527, Поджо Брачолини); френски – Париж (1659, Карпентарий); английски – Лондон (1685).
– „Анабазис на Кир“ в 7 кн. Това е Кир Млади, воювал срещу брат си Артаксеркс. Може би е публикуван под името на Темистоген от Сиракуза.
Латински превод Болоня (1533).
Френски – Париж (1529, Сигелий); италиански Венеция (1547, L. Dominicus).
– „Гръцка история“ (Ἑλληνικά) в 7 кн. Започва от 21-ва г. на Пелопонеската война (411 пр. Хр.), където прекъсва Тукидид, и в края на 2-ра книга достига до поражението на Атина от спартанците, чиято армия се командва от Лизандър (405-404 пр. Хр.). И после до победата на Епаминонд над спартанците при Мантинея (362 пр. Хр.). Липсва въведение.
Гръцко издание във Венеция (1502, Мануций) като „паралипомена“ към Тукидид. Резюме на Л. Аретино (Лайпциг, 1546).
Италиански превод – Венеция (1550, Строци); френски заедно с този на Тукидид (Париж, 1671 – 3 тома).
– „Спартанска държавна уредба“. Според някои не е Ксенофонтова.
На гръцки в Базел заедно с „Етика“, „Политика“ и „Икономика“ на Аристотел; след това в Амстердам (1647).
Латински – Болоня (1502, Филелф) Лайпциг (1543). Също в Париж (1572, Камерарий) с „Животът на Ксенофонт“.
– „Атинска държавна уредба“.
На гръцки в базелското издание; латински Лайпциг (1543, Камерарий); френски Париж (1579).
– „Спомени за Сократ“ в 4 кн. Според някои Ариан („младият Ксенофонт“) му подражава в своите 4 кн. „Спомени за Епиктет“.
Гръцки в Париж (1559)
Френски – Париж и след това Амстердам (1699 с „Животът на Сократ“, Карпентарий); немски – Хале (1693).
– „Апология на Сократ“. Въпросът за отношението ѝ към Платоновата „Апология“: коя от двете е написана първа.
Латински – Болоня (1502, Аретино).
– „Пир на философи“.
Гръцки в Лувен и Хага (1530, 1531)
Латински – Базел (1548, Корнарий и Ribittus – същия превод в базелското издание на Ксенофонт на А. Етиен)
Френски – Сомюр (1666).
– „Разговор за стопанството“ (οἰκονομικὸς λόγος) – разговор между Сократ и Критобул, син на Критон. Цицерон го е превел на младини.
На гръцки в базелското издание на Аристотел.
Латински – в гръко-латинското базелско издание на Етиен.
Френски – Париж (1572, Boetius).
– „Агезилай“ („Реч за Агезилай“) – за известния спартански цар, за когото са писали Непот, Плутарх и др.
На латински в Болоня (1502, Филелф)
Френски – Париж и после Амстердам (1659 и 1661, Карпентарий).
– „Хиерон, или тиран“ – диалог на Симонид с Хиерон Първи (брат на Гелон, наследил от него властта в Сиракуза). Показва, че животът на царя, а още повече на тирана, е нещастен в сравнение с този на частните лица. Какво да правят царете, за да са по-малко нещастни.
Латински – Болоня (1502, Аретино) и Базел (1530, Еразъм)
Френски – Париж (1550).
– „За приходите“.
Латински – Париж (1572, Камерарий).
– „За ездачеството“ – препраща към труд по същата тема на някой Симон.
Латински – Париж (1572, Камерарий).
– „Командване на конница“ (Ἱππαρχικός)
Латински – Лайпциг (1543, Камерарий).
– „За лова“.
Латински – Болоня (1502, Leonicenus).
Някои писма, запазени при Стобей и публикувани от Етиен с превод на Геснер.

2. Източници за Ксенофонт

Собствените му съчинения
Диоген Лаерций II, 48-59
Авъл Гелий XIV, 3
„Суда“
Други свидетелства на антични и византийски автори

3. Животът на Ксенофонт

Син на Грил, от дема Ерхия. Роден най-рано през 82 ол. (452-449 пр. Хр.).
На млади години бил в кръга на Сократ. После се запознал с персийския принц Кир Млади и участвал във войната срещу брат му Артаксеркс.
След като Кир бил убит в битка, Ксенофонт поел командването на 10-те хиляди гръцки наемници и успял да ги върне в Европа.
Бил близък със спартанския цар Агезилай. След като атиняните го осъдили на изгнание, се установил в Скилунт (в Елида). После се преместил в Коринт.
Жена му се казвала Филесия, а синовете му – Грил и Диодор, който загинал в битката при Мантинея.
Когато умрял в Коринт бил вече доста стар – сигурно над 80-годишен.

4. Ксенофонт като писател

– мнения за него

Според Диоген Лаерций той е първият, писал спомени за някого
Цицерон; Дионисий Халикарнаски; Квинтилиан; Тацит

– продължители и проучватели

Загубени коментари: „За Ксенофонт“ на Лонгин; „Бележки към Ксенофонт“ на Зенон от Китион.
Може би под негово влияние Цезар говори за себе си в трето лице (в „Галската война“).
Плутарх го ползва като източник за някои от биографиите си.

5. Разни съобщения

Съперничели си с Платон.
Хвалят го за съчетанието между философски/литературни интереси и воинско умение

6. Загубени и приписвани произведения

„Животът на философите“ („Суда“)
„За истината“ (Полукс VI, 33)
„Реторически изкуства“ (пак там)
„Обиколка“ (Περίπλους – Плиний III,48 и Вал. Максим VIII,13)
„За Теогнид“ (Стобей. „Антология“ 88, 14)

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

„Анабазис“ – Paris. 1640 от 1320 г. – но възхожда към ръкопис от IX в.
„Киропедия“ – Marc. 511, XII в.
„Спомени“ – Paris. 1302, XIII в.

– издания до 1700 г.

Гръцки
Венеция (1525, Мануций), Флоренция (1516, 1527), Базел (1540, Кастелио с предговор на Меланхтон – 3 тома); (1561, Етиен)

Латински
Болоня (1502, различни преводачи), Базел (1534, различни преводачи), Франкфурт (1595, Leunclavius, Portus)

Гръко-латински
Базел (1568, различни преводачи; 1569, Leunclavius/Loewenklau – същото във Франкфурт 1594 и после 1625); (1581, Етиен – същата от Ант. Етиен в Париж, 1625), Париж (1625); Оксфорд (1703, Wells с превода на Leunclavius – 5 тома)

Френски
Париж, „Киропедия“ (1547, Contesius)
Кьолн (1613, Seysselius)

Италиански
Венеция (1587, Гандини)

– до края на XX в.

Лайпциг (1763, повтаря оксфордското от 1703)
Лайпциг (1768-1804 и 1790-1846, Шнайдер – 6 тома)

Лайпциг, „Киропедия“ (1821, Poppo)
Лайпциг, „Гръцка история“ и „Анабазис“, scripta minora (1824, Диндорф)
Хале, „Спомени за Сократ“ (1827, Хербст)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Авъл Гелий. „Атически нощи“. Превод Вл. Атанасов. „Изток-Запад“, 2003.

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985 и „Планета-3“, 2002

Елиан. „Всякакви истории“. Превод Р. Николова. „Кибеа“, 2011

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Ксенофонт. „Анабазис“. Превод М. Мирчев. В: Ксенофонт. Исторически съчинения. „НИ“, 1984

Ксенофонт. „Атинската държавна уредба“, „Лакедемонската държавна уредба“. Превод М. Славова. „Изток-Запад“, 2016

Ксенофонт. „Гръцка история“. Превод Р. Стефанов. В: Ксенофонт. Исторически съчинения. „НИ“, 1984

Ксенофонт. Диалог за стопанството. „За приходите“. Превод Г. Гочев. „Сонм“, 2006 и НБУ, 2018

Ксенофонт. „Киропедия“. Превод Вл. Атанасов. „НК“, 1995

Ксенофонт. Спомени за Сократ, Пирът, Апология. Превод Р. Стефанов. В: Ксенофонт. Сократически съчинения. „НК“, 1985

Павзаний. „Описание на Елада“ I-V. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2004

Полибий. „Всеобща история“ V-XV. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2002

Страбон. „География“ II-XI. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2008

Цицерон. „За задълженията“. Превод Р. Златанова. В: Цицерон. Избрани произведения. УИ „Св. Климент Охридски“, 2008

Athenaei Naucratitae deipnosophistarum libri XV, 3 vols. Ed. G. Kaibel, Leipzig, 1887-1890
(Stuttgart, 1965-1966)

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966

Dionysii Halicarnasei Epistula ad Pompeium Geminum. В: Dionysii Halicarnasei quae exstant. Еd. H. Usener, L. Radermacher, vol. 6. Leipzig: Teubner, 1929 (Stuttgart, 1965)

Eusebius. Praeparatio evangelica. Ed. K. Mras. Berlin, 1954-1956

Isocratis orations. Recogn. G.E. Benseler, c. Fr. Blass.Vol. II. Lipsiae, 1910

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977

Plutarchi Moralia. vol. II. Rec. et emend. Nächstadt, Sieveking, Titchener. Leipzig, 1935/1971

Plutarchi Moralia vol. III. Rec. et emend. Paton, Pohlenz, Sieveking. Leipzig, 1929/1972.

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

Справочници

Lexicon der Antike. Hrsg. von J. Irmscher, R. Johne. Leipzig, 1982

***

Философски факултет
Магистърска програма “Глобалистика”
„Съдбата на империите“
задължителен курс
2-ри семестър

І. Атинска империя

1. Издигане на Атина и поява на империята през V в.
Аристотел, Херодот, Тукидид, Плутарх /Изократ, Платон, Диоген Лаертски

2. Упадък през ІV в.
Ксенофонт, Изократ /Диодор Сицилийски, Помпей Трог

ІІ. Римска империя

1. Императорите през І в.
Тацит

2. Хронология на атинската и римската държави

3. Европейски историци за римската история
Монтескьо “За величието и падението на римляните” (република и Западна империя)

ІІІ. Византия

1. Византия и кръстоносците ХІІІ в.
Жофруа дьо Вилардуен

2. Византия и османските турци ХV в.
Критовул

3. Европейски историци (ХVІІ-ХVІІІ в) за Византия
Дюканж, Монтескьо (Източна империя)

4. Съвременни академични изследвания и хронология на Византия
Г. Острогорски, “История на византийската държава”

ІV. Австрийска и австро-унгарска империя

1. Хабсбургската империя от края на ХІХ и началото на ХХ в.
Миклош Хорти, “Мемоари”

2. За края на империята
Франсоа Фейтьо. “Реквием за една загинала империя”

V. Руска империя

1. Русия и Източният въпрос през втората половина на ХІХ в.
граф Н. Игнатиев, “Записки 1875-1878”;

2. Хронология на австрийската и руската империи

3. Русия и Европа
В. Соловьов, Н. Бердяев

**

Библиография

1. Бердяев, Николай. Извори и смисъл на руския комунизъм. Превод П. Кънева. “Христо Ботев”, 1994
2. Блед, Жан-Пол. История на Виена. с. 91-126. Превод В. Илиева. “Рива”, 2009
3. Вилардуен, Жофроа дьо. Завладяването на Константинопол. Превод И. Божилов. БАН, 2000
4. Воцелка, Карл. История на Австрия. с. 202-275. Превод Ф. и Б. Парашкевови. “Рива”, 2008
5. Генов, Георги. Източният въпрос. Т. І-ІІ. БАН, 2008
6. Гибън, Едуард. Залез и упадък на Римската империя. с. 101-408 (събитията ХІІІ-ХV в.). В: Гибън, Едуард. Залез и упадък на Римската империя. Т. ІV. Превод А. Даскалов. “ЛИК”, 2003.
7. Дюканж, Шарл. История на империята на Константинопол по време на френските императори до завладяването й от турците, с. 96-194. В: Дюканж, Шарл. Византийска история. Превод М. Кискинова, Р. Заимова. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, “Аргес”, 1992
8. Игнатиев, Н. П. Записки (1875-1878). Превод В. Димитрова. “Издателство на Отечествения фронт”, 1986
9. Изгоев, Александър. За интелигентската младеж. В: Жалони. с. 186-211. Превод Д. Кирков. “Летописи”, 1992
10. Клари, Робер дьо. Завоюването на Константинопол. Превод Н. Марков. “Будител”, “Европрес”, 2007
11. Контлер, Ласло. История на Унгария. с. 268-356. Превод И. Илиев. “Рива”, 2009
12. Критовул. Животът и управлението на Мехмед ІІ Ал-Фатих. Превод Ирина Радевска. С., 2004
13. Монтескьо, Шарл дьо. Разсъждения за величието и упадъка на римляните, с. 827-935 (за древния Рим и Западната империя). В: Монтескьо, Шарл дьо. За духа на законите. Превод Т. Чакъров. “Наука и изкуство”, 1984
14. Монтескьо, Шарл дьо. Разсъждения за величието и упадъка на римляните, с. 936-961 (за Източната империя).
15. Острогорски, Георгий. История на византийската държава, с. 534-717 (събитията ХІІІ-ХV в.). В: Острогорски, Георгий. История на византийската държава. Превод И. Славова. “Прозорец”, 1998
16. Рънсиман, Стивън. Падането на Константинопол. Превод А. Мумджиев. “Издателство на Отечествения фронт”, 1984
17. Соловьов, Владимир. Руската идея. В: Руският религиозен ренесанс на ХІХ в. т. ІІ. с. 155-190. Превод В. Георгиев. “Христо Ботев”, 1995
18. Струве, Пьотър. Интелигенция и революция. В: Жалони. с. 135-152. Превод Д. Кирков. “Летописи”, 1992
19. Фейтьо, Франсоа. Реквием за една загинала империя. История на разрушаването на Австро-Унгария. Превод Цв. Кръстева. “Кама”, 2003.
20. Франк, Семьон. Етика на на нихилизма. В: Жалони. с. 153-185. Превод Д. Кирков. “Летописи”, 1992
21. Шмурло, Е.Ф. История на Русия. с. 418-558. Превод Е. Тодорова. “Рива”, 2008
22. Horthy, Nicholas. Memoirs http://www.hungarianhistory.com/lib/horthy/
horthy.pdf

***

Лекция І
(26 февруари, 2011)

Издигане на Атина и поява на империята през V в.

І. Атина преди V в.

1. Преди Солон (древност – края на VІІ в.)

а. коренно население на Атика

Атиняните претендират за автохтонност (Изократ, “Панегирик” 24-25; Платон “Менексен” 237с). Тукидид (І, 2) говори за уседналост поради липсата на интерес към непривлекателната (неплодородна) земя

б. войни и царе до началото на VІІ в.

– преди Троянската война

Война с Евмолп – цар на траките от Елевзин; с амазонките от Скития (Изократ, “Панегирик” 68-70; Платон “Менексен” 239b)
Кекропс и Ерехтей (Тукидид, ІІ, 15)
Тезей, син на Егей. Обединява разпръснатите селища из Атика, установява съвет (boule) и пританейон, по време на война се обединяват около един цар (главнокомандващ), в негова чест се празнува празникът синойкии, знак за разпръснатостта е, че и до Пелопонеската война атиняните предпочитат да живеят в домовете си из Атика (Тукидид, ІІ, 15; Плутарх, “Тезей”)

– Троянска война

Менестей от Атина потегля за Троя с 50 кораба (“Илиада”, ІІ)

– след Троянската война

Ион, предполагаем син на Ксут и Креуса, (Еврипид, “Ион”); според Аристотел (“Атинска държавна уредба” ІІІ, 2) Ион е поканен от атиняните да им стане цар; йонийците, наречени по негово име, са преселници от Атина в Мала Азия (Херодот…; Тукидид…);
Кодър; Кодриди – Медонт, Акаст (Аристотел, “Атинска…” ІІІ, 3). До 713 г. царете са пожизнени, до 683 – с 10-годишен мандат, след това – по една година (архонт-цар)

в. събития през VІІ в.

– законодателство на Драконт (Аристотел, “Атинска…” ІV).

Става архонт ок. 620 г. Създава първите писани закони на Атина. Населението се разделя според ценза на 3 съсловия. Правила за избиране на архонти (висши чиновници, аналогични на министри), тамии (ковчежници), съвет (401 души). Ареопагът има съдебни функции. Възможно е заробване на атински граждани за дългове. Наказанията за някои престъпления са несъразмерно тежки.

– Атина и околните градове

Елевзин изглежда още е независима от Атина (в “Химн към Аполон” се изреждат елевзинските царе – Триптолем, Евмолп, не се споменава Атина; открити са елевзински монети)

– престъплението на Алкмеонидите

Опит на Килон да установи тирания с помощта на мегарския тиранин Теаген. Опитът е осуетен, обаче някои от привържениците му са убити в нарушение на клетва и право на убежище при храм или олтар. Сред виновниците са представители на рода на Алкмеонидите (Тукидид, І, 126). За Алкмеонидите вж. и Херодот V, 71; VІ, 123-131.

2. Солон

а. преди архонтството

– според Плутарх (“Солон”) той е посредничил между Килон и Алкмеонидите; по произход бил от първите, по имущество – от средните (елегии)

б. архонт и законодател (ок. 593) (главно по Аристотел, “Атинска…” V-ХІІ и Плутарх, “Солон”)

– забрана на заробването на атински граждани за дългове, откупуване на продадените, опрощаване на дългове

– 4 групи по ценз според дохода от земята
от първите три се избират архонти, тамии (финанси), полети (търговия), единадесетте (полиция); от четвъртата група (най-бедните) се избират членове на народното събрание (ekklesia) и съда (heliaia); в съвета (boule) от 400 души влизат по 100 души от 4-те фили. Ареопагът се състои от бивши архонти. Действа като конституционен съд, налага наказания при политически престъпления (опит за преврат), убийства

– закони

за имиграцията – граждански права се дават на чужденци, прогонени по политически причини или пък владеещи занаят;
за образованието – синът може да не издържа баща си, ако той не го е обучил в занаят; деклариране на имущесвото и произхода на доходите (Херодот, ІІІ…);
за семейството – ако синът е незаконен (от хетера) може и да не издържа баща ти;
за победителите в общогръцките състезания – получават парична награда; за участието в политическия живот – наказание за онези, които остават неутрални;
законите са изписани на дъски и поставени в центъра на града

в. след архонтството

– Солон бил обвинен в корупция, че умишлено облагодетелствал някои около опрощаването на дълговете; и двете страни (богати и демос) били недоволни от законите

– разпорежда законите да останат непроменени за 100 г.; напуска града за 10 години – пътешества (Херодот, Платон, “Тимей”)

– подтиква атиняните към война с Мегара за Саламин; предупреждава ги, че Пизистрат готви тирания

3. Пизистрат и наследниците му (Аристотел, “Атинска…” ХІІІ-ХІХ; Херодот І, 59-64)

а. Атина след Солон

На 5-тата година настъпва безвластие, не се избира архонт. След това е избран Дамасий, който е свален със сила след 2 год. Избират се 10 архонти – 5 евпатриди, 3 земевладелци и 2 занаятчии.
Оформят се три партии – на гражданите от крайбрежието (паралийци, умерени) с лидер Мегакъл, на земевладелците (педиаки, олигарси) с лидер Ликург и от планинската област (диакрии, демократи) с лидер Пизистрат

б. управление на Пизистрат

– политически борби

Поискал телохранители под предлог, че бил нападнат от противниците си и превзел Акропола (ок. 561). Бил прогонен от Мегакъл и Ликург за няколко години. Завърнал се с помощта на Мегакъл, който му предложил дъщеря си за съпруга (вж. Херодот І, 60, цитиран и от Аристотел). Той не пожелава да живее с нея, за втори път е прогонен от Мегакъл. Завръща се с въоръжена сила, подкрепен от тиранина на Наксос Лигдам. Разоръжава гражданите с хитрост. Умира ок. 528, през тези 33 год. прекарва 14 в изгнание.

– друга вътрешнополитическа дейност

– външнополитическа дейност

в. управление на Пизистратидите (ок. 528 – 510 г.)

– синовете на Пизистрат

– заговор срещу Пизистратидите и убийство на Хипарх (514 г.) (Тукидид І, 20)

– гражданска война и прогонване на Хипий

специалност Класическа филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър – есенен

(2007 г.)

След уводната лекция (“Аполоний, цар на Тир”) заниманията текат като семинари. Всеки студент трябва да е прочел и да представи поне един от предложените романи.

***

Съдържание на семинарните занимания

Първо. 16 октомври, вторник

І. За работата през семестъра

1. Произведения за обсъждане

а. Любовно-приключенски романи
Аполоний, цар на Тир (ок. 50 стр.)
Аброком и Антия (ок. 70 стр.)
Дафнис и Хлоя (ок. 70 стр.)
Херей и Калироя (ок. 130 стр.)
Левкипа и Клитофон (ок. 130 стр.)
Етиопска повест (ок. 300 стр.)

б. Фантастично-приключенски романи
Апулей. Златното магаре (ок. 250 стр.)
Лукиан. Луций или магарето (ок. 30 стр.)
Лукиан. Истинска история (ок. 40 стр.)

2. Начин на обсъждане

а. Да се разкаже съдържанието на романа – за около 15-20 мин.
б. Да се отделят типовите (характерни за жанра, шаблонни) събития (ситуации)
в. Да се посочат типовите герои (персонажи)
г. Да се посочат особеностите на сюжетното (фабулно) протичане – паралелни разкази, разкази-отклонения, перипетии (редуване на изгледи за щастлив с изгледи за нещастен изход)

ІІ. Из историята на жанра

Може да се твърди, че основата на любовно-приключенския (или семейно-приключенския) роман е поставена в някои от трагедиите на Еврипид. Това са на първо място Ион и Елена. В Ион царицата на Атина е обладана от Аполон и ражда син, когото предава за отглеждане в светилището на бога в Делфи. След това в продължение на много години тя не успява да забременее и отива в Делфи, за да узнае причината за безплодието си. Там среща порасналия си син, но не го разпознава, а само научава, че той би могъл да претендира за трона в Атина; и се опитва да го убие. Накрая те се разпознават и драмата завършва щастливо. В Елена Менелай открива жена си в Египет, където тя твърдо устоява на предложението на местния цар. С хитрост и след преживени опасности двамата избягват и се завръщат щастливо в Спарта.
Тези сюжетни елементи (нежелано раждане, изгубено и намерено дете, разделена и отново събрала се двойка съпрузи, преследване от страна на нежелан кандидат, рисковано пътуване по море) преминават в новата атическа комедия и са засвидетелствани в оцелелите римски комедии, които изцяло копират атическата. От театъра те преминават в литературата за четене: в елинистическия епос (Аргонавтика) и романа.

ІІІ. „Аполоний, цар на Тир“

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои в „Аполоний“

a. събития
Фабулата на любовно-приключенския роман е насочена към щастлив край за двамата влюбени, като до този край се достига след перипетии – двамата главни герои преминават през много опасности и в някои случаи изглежда, че раздялата им е безвъзвратна. На това това основание и събитията в романа могат да се разделят най-общо на щастливи (брак, забогатяване, среща с изгубен близък, избягване на опасност) и нещастни (смърт на близък човек или мнима смърт на тях самите, раздяла с или изчезване на близък човек, загуба на социален статус – като обедняване, заробване). Друга цел на фабулата е да покаже, как героите получават заслуженото – добродетелните са възнаградени, а злите – наказани. Ето защо може да се говори за компенсаторни събития – примерно, в Аполоний предателите са изгорени или убити с камъни, а верните помощници получават много пари и подаръци, или служба в двореца на царя и жена му.
Ето как съдържанието на романа за Аполоний от Тир може да се представи като поредица от типови събития.
Героят прави опит да се ожени (неуспешен). Излага се на опасност (ревнив и тираничен цар поръчва убийството му).
Героят избягва опасността (напуска града си) и проявява своята щедрост и състрадателност (снабдява гладуващ град с провизии).
Губи имуществото си и е застрашен от гладна смърт или заробване (при корабокрушение). Получава помощ (един рибар се грижи за него) и възстановява част от имуществото си (получава покровителство и пари от местен цар).
Между него и една девойка (оттук нататък втори главен персонаж) се поражда любов. Героинята е в опасност (разболява се от любов към него), която е преодоляна (оженват се).
Героят преживява две раздели (жена му привидно умира и той я спуска в морето, после оставя дъщеря си в друго семейство).
Жена му оживява. Застрашена е от заробване (намерена е на брега от група местни жители), но се спасява (разрешават й да стане жрица).
Дъщерята на главния герой (оттук тя е трети главен персонаж) губи близък човек (дойката й умира) и е застрашена (жената, която я отглежда, поръчва убийството й). По стечение на обстоятелствата тя се спасява, но е заробена (отвлечена от пирати малко преди да бъде убита) и претърпява най-тежка загуба на социален статус (продадена е на сводник).
Но там тя запазва честта (девствеността си) и намира покровител (местния владетел).
Скоро след това среща изгубения си баща (първия главен персонаж) и възстановява статуса си като се оженва (за покровителя си, местния владетел).
На сводника е отмъстено (изгорен е жив).
Главният герой среща изгубената си жена (тя се отказва от жречеството и заживяват отново заедно).
На жената, която е поръчала убийството на дъщерята, е отмъстено (убита е с камъни заедно със съпруга си).
Героят и жена му се завръщат и срещат стария й баща, с когото са се разделили отдавна. Героят придобива и царството на ревнивия и тираничен цар, който някога е поръчал убийството му (това е справедливо възмездие). Помощниците му са възнаградени.
Героят живее без да преживява опасности, има семейство и роднини, които в началото не е имал и владее повече градове и богатства отколкото е имал преди да започнат изпитанията.

3. Особености на фабулното действие

4. Литературни влияния, скрити цитати

***

Второ. 30 октомври, вторник

І. „Аброком и Антия“. Ефеските влюбени и разбойникът

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои

а. събития
Ето някои типови събития, както бяха извлечени от фабулата на „Аполоний, цар на Тир“
– щастливи
= героят се оженва, получава почести, придобива материални блага, които не е имал (имущество, владения), повишава социалния си статус (ако е роб, бива освободен), живее добре (богато, сред почести, в безопасност – лична и на близките си)
= спасява се от опасност, получава помощ, намира загубен близък, възстановява загубени в течение на действието материални блага, възвръща социалния си статус, заживява отново добре
– нещастни (могат да се извлекат от щастливите)
= излага се на опасност (изпада в беда), разделя се с близък човек, търпи материални загуби и лишения, губи социален статус (бива поробен)
– възмездия
= наказва враговете си, възнаграждава приятелите си (или някой друг прави това вместо него, или така се случва)
– други
прави опит да придобие благо или се разминава с опасност; влюбва се

Въз основа на тези събития фабулата на един любовно-приключенски роман би трябвало да се разкаже задоволително. Повечето от тези типови събития са видове за конкретни събития („излага се на опасност“ е вид, чиито конкретни случаи са – пленен е от разбойници, търпи корабокрушение, поръчано е убийството му).

б. Типови герои
Героите в любовно-приключенския роман изобщо могат да се разделят на:
– главни (които винаги са положителни)
– помощници на главните (техни роби, приятели, роднини, или случайно срещнати, които им съдействат)
– противници на главните (винаги отрицателни). Това са случайно срещнати опасни хора (пирати, разбойници), които ги отвличат с цел продажба, жертвоприношение или сексуална употреба; развратници, които желаят телата им; завистливи и ревниви хора, които се опитват да им навредят с измама (клеветят ги) или по друг начин (поръчват убийството им); сводници, които се опитват да печелят от тях
– нито помощници, нито противници, които се влюбват в тях, но се държат почтително (предлагат им брак без да ги насилват); или просто събеседници, които им говорят за живота и приключенията си, и изслушват тяхната история.

3. Особености на фабулата

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

- Гордостта на Аброком, пренебрежението му към Ерос – вж. „Иполит“ на Еврипид. Там героят показва пренебрежение към Афродита и става жертва на божеска интрига.
– Възхищението на съгражданите от него подхранва гордостта му – аналогия с Платоновия Алкивиад („Пирът“, „Алкивиад“).
– Ерос е разгневен и улучва Аброком със стрелата си. Вж. „Аргонавтика“ песен ІІІ, където Ерос е изпратен от Афродита за да улучи Медея.
– Влюбените се разболяват – както дъщерята на Архестрат в „Аполоний“.
– Допитване до светилище на Аполон – както допитванията на Крез до Делфи при Херодот (кн. І).
– Описание на изображенията по балдахина над брачното легло – както описанието на доспехите на Ахил в „Илиада“ и Еней в „Енеида“.
– Нападнати от финикийски пирати на път за Египет. Финикийците са смятани за разбойници още от Омир („Одисея“, разговорът на Одисей с Евмей). После Херодот (кн. І) казва, че враждата между Азия и Европа започнала със заграбването на аргоски жени от финикийски моряци.
– Пророческият сън на Аброком в І,12 – сънищата се използват за гадаене още в „Илиада“ (началата на І и ІІ песен).
– Възпитателят на Аброком пътува с него – в „Илиада“ възпитателят на Ахил Феникс го придружава по време на война.
– Антия се оплаква от красотата си, причина за много злини – както Елена в „Илиада“.
– Манто споделя любовта си към Аброком с Рода и му пише писмо, а после го наклеветява. Така и Федра в „Иполит“ споделя любовта си към Иполит с дойката си, а после го наклеветява пред Тезей с писмо. Също Медея в „Аргонавтика“ споделя любовта си със сестра си.
– Антия предлага да се самоубие, така че Аброком да се спаси от заплахите на Манто. Вж. „Хераклидите“ на Еврипид, където Макария се съгласява да умре, за да предпази по-малките си братя.
– Манто поръчва Антия да се ожени за козар (мъж с по-ниско положение). Така са омъжени Електра („Електра“ от Еврипид) и майката на Кир Велики (Херодот, І). Също и Тетида е принудена да се омъжи за Пелей (тя е богиня, а той-човек) и да роди дете от него, а не от Зевс, защото синът би бил опасен за бащата.
– Многобройните корабокрушения са тема в литературата още от „Одисея“.
– Мнимата смърт на Антия – както на жената на Аполоний в „Аполоний“.
– Кино поканва Аброком да заживее с нея след убийството на мъжа й – както жената на Кандаулес поканва Гигес (Херодот, І).
– Нил се вслушва в молбата на Аброком и изгася пламъците на кладата и наместникът отменя присъдата – както Аполон изпраща дъжд над кладата на Крез и Кир го пощадява (Херодот, І).

ІІ. „Дафнис и Хлоя“ – лесбоският пасторален роман

1. Фабула на романа

2. Типови събития и герои

3. Особености на фабулата

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

***

Трето. 13 ноември, вторник

І. Лукиан. „Луций или магарето“

1. Фабула на романа. Особености на фабулата в сравнение с други романи

2. Типови събития и герои. Новото в „Роман за магарето“

3. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

ІІ. Апулей. Златното магаре

1. Фабула на романа. Различия от Луций

2. Типови събития и герои. Различия от Луций

3. Приказката „Амур и Психея“. Мистериите на египетските божества

4. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения

***

Четвърто. 27 ноември, вторник

І. Фабула на „Херей и Калироя“. Особености на фабулата в сравнение с други романи

ІІ. Типови събития и герои. Новото в „Херей и Калироя“

ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Поезия

Харитон (романът е запазен с това име на автора) очевидно предпочита Омир. В текста има около 30 изрични цитата от „Илиада“ и „Одисея“. Приятелите Херей и Полихарм напомнят на Ахил и Патрокъл. Още в началото главният герой заради красотата си е сравнен с Омировите герои Ахил и Нирей. Женихите на Калироя (І,2-4) напомнят с коварството си за женихите на Пенелопа. Сватбата на героите е сравнена с тази на Тетида и Пелей (І,1). Обвиненията, които Калироя отправя към Афродита като причинителка на нещастията й (ІІІ,10) напомнят на диалога между Елена и Афродита в „Илиада“ (ІІІ, 390-420). Когато Дионисий от Милет се тревожи за верността на жена си във Вавилон, той споменава за прелъстяването на Елена в Спарта и за „множеството Парисовци“, които може би населяват Вавилон (V,2). Влизането на Калироя в персийския съд (V,5) се сравнява с появата на Елена пред троянските старейшини на крепостната стена („Илиада“, ІІІ,147) и на Пенелопа пред женихите („Одисея“, І,366). Знатните перси, наредени около трона на царя (V,4), се сравняват с боговете, седнали около Зевс („Илиада“, ІV,1).
Като всички автори на романи и Харитон е имал предвид фабулите на Новата комедия. Бременността на Калироя от първия й брак и решението й да запази детето, като го представи за плод на втория си брак напомня за фабулата на „Момичето от Самос“ на Менандър.
За възможни намеци за други поетически произведения вж. т. 2.

2. Историография, реторика, художествена проза

Главната героиня е представена като дъщеря на сиракузкия стратег Хермократ, герой от войната с атиняните от 415-413 г. Следователно събитията в романа би трябвало да се развиват в края на V или началото на ІV в. пр. Хр. Авторът не се позовава на конкретен текст; все пак основния източник за войната е Тукидидовата история (кн. VІ-VІІ). Други известни и запазени изложения на събитията са Диодор Сицилийски (кн…) и Плутарх („Алкивиад“, „Никий“).
В V,1 Калироя изразява отчаянието си, че трябва да премине Ефрат и да се отдалечи твърде много от морето. Нежеланието на гърците да навлизат далече в сушата е показано при Херодот (кн. V, 49-51) където спартанският цар Клеомен отказва да участва във война срещу персите, когато узнава, че до столицата Суза има три месеца път по суша.
Влиянието и високото уважение към персийската царица (кн. V-VІІІ) е известно на гърците и е засвидетелствано при Херодот (влиянието на Атоса върху Дарий, кн…), Есхил (положението на царицата в двора, „Перси“) и Платон (богатството на царицата, „Алкивиад“). За отношенията между персийския цар и жена му си заслужава да се погледне и старозаветната „Естир“.
Когато разбойниците, отвлекли Калироя се колебаят дали да спрат в Атина, някои казват, че там като на градски площад се стича цяла Гърция, а друг – че атиняните са приказливи и пристрастени към съдебните процеси. За Атина като общогръцки политически, културен и икономически център говори Изократ (…), а големият им интерес към съдебните процеси се пародира от Аристофан („Оси“).
Персийската царица е пленена, но Херей и Калироя, макар и след колебание, се отнасят към нея със съответстващото на царското й достойнство уважение и я освобождават (VІІІ,3). Това напомня за вежливостта на Александър Македонски към плененото семейство на Дарий ІІІ (Псевдо-Калистен… и при много други автори).
За изобразяването на съдебни процеси и въвеждането на пространни речи в по-голямо произведение най-ранен е примерът на Тукидид (…). В „чистата“ реторика най-старите примери за двойки речи по едно дело принадлежат на атинянина Антифонт.

3. Философски трактат

Подчертаване на разликата между свободния и роба. В ІІ,10 се казва, че Калироя не познава робското коварство. В същата книга (пар.1) Дионисий твърди, че не е възможно „едно тяло да крие в себе си красота, ако не е родено свободно“.
В „Политика“ на Аристотел се казва, че „робството е по природа“ (…) и дори, че телата на свободните би трябвало да се отличават от тези на робите (…).
Присъства възгледът, че за елина е естествено да живее свободно, а за варварина – да бъде роб. (Следствието от това убеждение е, че в идеалния случай всички не-гърци са роби на гърците). В VІ,7 за евнуха на Артаксеркс се казва, че е „израсъл сред тирания и произвол“ и поради това не можел да си представи, че има нещо невъзможно за царя. Също там се казва, че „варварите се прекланят през своя цар и го смятат за бог сред хората“.
Тук също може да се види отглас от Аристотеловото твърдение, че „варварите са по природа роби“ („Политика“, …); но също и, че монархията е не само приемлива, но може да е дори най-добрата държавна уредба в случай, че монархът надминава своите поданици така, както бог надминава хората (…).

***

Пето. 11 декември, вторник

І. Фабула на „Левкипа и Клитофон“. Особености на фабулата в сравнение с други романи

ІІ. Типови събития и герои. Новото в „Левкипа и Клитофон“

ІІІ. Литературни влияния, скрити препратки към и цитати от други антични съчинения. Специална образованост и интереси на автора

1. Реториката в „Левкипа и Клитофон“

а. съдебният процес
Терсандър (временно изчезналият съпруг на Мелита, любовницата на Клитофон) среща Клитофон и го „завлича право в затвора и го предава с обвинение в прелюбодеяние“. Вероятно това е било възможно, защото Терсандър е бил ефески гражданин, а Клитофон – чужденец. После придумва тъмничаря да вкара в килията на Клитофон (комуто е наложена мярка за неотклонение, не става ясно за какъв срок) човек, който да му даде лъжливи сведения за любимата му. Казва се, че после човекът бил отведен при стратега на града, за да даде показания за отправените му обвинения (VІ,5-6).
На следния ден Клитофон е изправен пред съда. Терсандър се беше подготвил здравата срещу мен, че и адвокатите му бяха не по-малко от десет. Мелита също се беше постарала за защитата си. Клитофон произнася реч, в която лъжливо се самообвинява, че заедно с Мелита е поръчал убийството на „предишната си любима“. Адвокатите на Терсандър с радост нададоха победни възгласи, а тези на Мелита взеха да я разпитват какво означава това…и у защитниците се появи подозрение срещу Мерита, поради съвпадението с повечето от моите показания, и те не знаеха на какви аргументи да се опрат на защитата. Приятелят на Клитофон Клиний моли да му разрешат да се изкаже и опровергава казаното. Като свърши Клиний, речта му се стори убедителна на повечето хора, но адвокатите на Терсандър и приятелите му, които присъстваха, се развикаха да бъде отнет животът на убиеца, сам признал се за виновен по божия воля. Мелита предаде прислужниците си и изиска Терсандър да предаде Состен, защото по всяка вероятност той бил убиецът на Левкипа. Защитниците на Мелита настоятелно искаха те да бъдат призовани в съда (VІ,7-11).

2. Платонизмът

В І,2 авторът предлага на Клитофон да поседнат на скамейка в една близка горичка, където растат платани, има извор и мястото е „приятно и предразполагащо към любовни истории“. Това е препратка към „Федър“ 230b, където в подобна обстановка Сократ и Федър обсъждат речта на Лизий „За любовта“. В І,16-18 Клитофон произнася реч за любовта в природата, подобна на речта на Ериксимах в „Пирът“ 186а-188е. Аргументите на Менелай в І,36 за предимствата на любовта към момчета пред тази към жени (аз смятам, че сред хората витаят два вида хубост: едната – небесна, другата – земна, както и богините, предвождащи красотата… Никога никоя жена не е възнасяна на небето заради красотата си…) напомня казаното от Павзаний в „Пирът“ 180d-181c: А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна, другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, и която наричаме Простолюдна… А Небесната Афродита, първо, няма дял от женското, а само от мъжкото начало – това е то любовта към момчета…

3. Естествена история

В романа има серия описания и етиологии на природни, физиологични и психологически явления, на редки или впечатляващи животни и растения, анекдоти за откриването на ценни продукти и стоки.
в І,16-18 се говори за половото привличане между животни (птици, влечуги). В ІІ,2 – как Дионис е дарил на хората виното; ІІ,11 – за откриването на пурпура; ІІ,15 за вида на египетският бик; ІІ,29 – за свойствата на страстите срам, мъка и гняв; ІІІ,24 – за птицата феникс; ІV,2 – за хипопотама; ІV,4 – за слона; ІV,12 – за приливите на Нил и растителността около него; ІV,19 – за крокодила; VІ,7 – за сълзите; VІ,19 – за свойствата на гнева и любовта; VІІ,4 – за раната от зъб на глиган (като образ на болката от внезапна лоша новина); VІІІ,6 – за инструмента сиринга, мита за появата на тръстиката, от която се прави и за разликата й с флейтата.

***

Шесто. 8 януари

І. Фабула на “Истинска история” на Лукиан

1. Увод

2. Пътешествие до луната

3. Във вътрешността на кита

4. Островът на блажените

5. Последни приключения

ІІ. Новото в „Истинска история“

***

Седмо. 15 януари

І. Фабула на “Етиопска повест”

ІІ. Ред на повествованието

ІІІ. Литературни препратки (размисли на автора за жанровете, цитати, намеци, аналогии). Какво да съдържа една гръцка книга от епическо-романен вид

IV. Картината на античния свят в „Етиопска повест“

***
***

Резюмета на романите

І. „Аполоний, цар на Тир“

Младият Аполоний, цар на град Тир, претендира неуспешно за брак с дъщерята на Антиох, цар на Антиохия. Антиох, който има кръвосмесителна връзка с дъщеря си, поръчва убийството му.
За да се предпази, Аполоний напуска Тир с няколко кораба и пристига в Тарс (Киликия). Там продава евтино голямо количество зърно и така помага на жителите на града да се спасят от застрашаващия ги глад. В знак на благодарност те му издигат статуя. Аполоний се запознава с тарсиеца Странгвилион.
Скоро след това потегля към Пентапол (в областта Киренайка на африканския бряг). Там търпи корабокрушение, но се спасява и е подслонен в дома на един рибар. По-късно е приет в двореца на местния владетел Архестрат и печели благоволението му благодарение на своите спортни, музикални и актьорски дарби.
Аполоний става учител по музика на дъщерята на Архестрат. Тя се влюбва в него и скоро след това двамата се оженват. Преди раждането Аполоний получава известие, че е поканен да стане цар на Антиохия. Той потегля по море заедно с бременната си съпруга. Докато пътуват, тя ражда момиченце и умира (привидно) при раждането.
Аполоний поставя трупа на жена си в ковчег и го спуска в морето. Вълните го изхвърлят близо до град Ефес, където е открит от група лекари и благодарение на грижите им жената се връща към живот. Скоро след това тя става жрица на Артемида в известния ефески храм.
Аполоний пристига в Тарс, среща Странгвилион и оставя новородената си дъщеря заедно с една прислужница и дойка в неговия дом, надявайки се, че Странгвилион и жена му Дионисиада ще се грижат за момичето до пълнолетието му. Когато девойката пораства, Дионисиада поръчва убийството й; но малко преди да бъде убита близо до гроба на дойката си от роба Теофил, на брега слизат пирати, отвличат Тарсия (така се казва девойката) и я продават на един сводник в град Митилене (на Лесбос).
Там Тарсия успява да трогне всички клиенти на сводника с историята на живота си и така запазва честта си и се сдобива с благоволението на мнозина граждани, включително и на местния владетел Атенагор.
По това време на острова пристига баща й Аполоний, който е прекарал тези години в траур и странстване. Атенагор узнава за неговата скръб и поканва Тарсия да поговори с него и да се опита да го утеши. В този разговор бащата и дъщерята се разпознават.
Аполоний оженва дъщеря си за Атенагор и после тримата потеглят на юг. В съня си Аполоний вижда ангел, който го съветва да спре за кратко в храма на Артемида в Ефес. Там те са посрещнати от главната жрица – съпругата на Аполоний – която е толкова царствена, че Аполоний и спътниците му я взимат за самата богиня. Те се разпознават и жената напуска жречеството и потегля с тях.
Двете семейства спират в Тарс, където коварната Дионисиада и мъжът й са наказани със смърт от самите тарсийци (такава е съдбата и на сводника от Ефес). После те пристигат в Пентапол при стария Архестрат, който скоро след това умира. Аполоний и жена му царстват дълго и щастливо над Пентапол, Тир и Антиохия, и умират заедно на 74-годишна възраст.

ІІ. “Аброком и Антия”

В Ефес живели младеж и девойка – Аброком и Антия. И двамата били красиви и не вярвали, че някога ще се влюбят – били безразлични към Афродита и Ерос, и дори отправяли предизвикателства към тях.
Видели се на празника на Артемида Ефеска, влюбили се и започнали да страдат, като страданието им приличало на болест.
Родителите им се допитали до оракула на Аполон в град Колофон, разбрали, че синът и дъщеря им са влюбени един в друг, и решили да ги оженят.
След сватбата Аброком и Антия потеглили на сватбено пътешествие към Египет. На отпътуване от Родос Аброком сънувал страшен сън.
Финикийски пирати превзели кораба, пленили ги и капитанът на кораба пожелал Аброком, а един от пиратите – Антия.
Пристигнали в Тир, където пиратът – собственик на кораба ги взел за себе си. Дъщеря му Манто се влюбила в Аброком и му написала любовно писмо. Той я отхвърлил, а тя го наклеветила пред баща си, че искал да я насили. Той подложил Аброком на мъчения и го хвърлил в затвора.
Антия била изпратена в Сирия (Антиохия) с Манто и нейния съпруг Мойрид, за когото наскоро се омъжила. Там Манто продала слугите Левкон и Рода, които съпровождали Аброком и Антия още от Ефес. Те попаднали в Ликия като роби на един добър и богат старец. После дала Антия за жена на своя роб, козаря Лампон. Но Антия с молби го убедила да не я докосва.
Мойрид се влюбил в Антия, а Манто узнала на това и наредила на козаря да я убие. Той я съжалил и я продал на киликийски търговци, но корабът им потънал и Антия попаднала в ръцете на разбойници. Те решили да я принесат в жертва на Арес.
Господарят на Аброком Абсирт намерил писмото на дъщеря си, разбрал, че е невинен и го направил свой управител. Аброком обаче го напуснал, за да търси Антия. Пристигнал в Антиохия, научил от козаря за станалото и се отправил към Киликия.
Разбойниците били нападнати и избити от иринарха на Киликия Перилай. Спасил се само главатарят им Хипотой. Перилай отвел Антия в Тарс и пожелал да се ожени за нея, а тя се престорила, че е съгласна, но го помолила за 30 дни отсрочка.
Аброком срещнал Хипотой, който му разказал историята си. Обичал момче от Перинт, което било дадено на богат византионец, когото Хипотой убил. След това избягали заедно, но корабът им потънал и момчето се удавило близо до Лесбос.
В Тарс при Антия пристигнал корабокруширалият ефески лекар Евдокс. Тя се сприятелила с него и тъй като сватбата наближавала, го помолила за отрова. Вместо отрова той й дал сънотворно и отпътувал за Ефес. Тя изпила лекарството в деня на сватбата и всички я помислили за мъртва.
Перилай я оплакал и я положил в гробница. Разбойници разбили гробницата и откарали Антия в Александрия, където тя била продадена два пъти – първо на едни търговци, а после на индийския цар Псамид. Той опитал да я насили, но тя му казала, че до пълнолетието си е посветена на Изида. Той я оставил на спокойствие, тъй като бил суеверен.
Аброком и Хипотой узнали за смъртта и за изчезналото тяло на Антия. Аброком заминал за Александрия, а Хипотой с новата си банда – за Сирия и Финикия.
В Египет Аброком бил пленен и продаден в Пелузий. Купил го един войник, чиято жена Кино се влюбила в него и му предложила да убие мъжа си и после да се ожени за него. Аброком отказал, но жената наистина убила мъжа си и след това наклеветила Аброком. Арестували го и го изпратили на съд при наместника на Египет в Александрия. Там Аброком бил осъден на разпъване на кръст. Той се помолил на божеството Нил и Нил съборил кръста му. След това опитали до го изгорят на клада. Но Нил го спасил отново като изгасил пламъците. Тогава наместникът, впечатлен от чудото, отменил присъдата. По-късно му помогнал да замине за Италия. А Кино разпънал на кръст.
През това време разбойниците на Хипотой стигнали до Пелузий, а после продължили на юг през Мемфис чак до Копт близо до Етиопия. Там те срещнали кервана на Псамид, убили го и пленили Антия. Хипотой не я познал. Един от разбойниците я пожелал и опитал да я насили в една пещера, но тя го пронизала с меч. За наказание я хвърлили в яма с кучета, но пазачът – друг от бандата – й я обикнал и хвърлял храна за нея и кучетата, така че тя оцеляла.
Аброком пристигнал в Сиракуза и отседнал при рибаря Егиалей. Егиалей му разказал, че бил от Спарта и обичал момичето Телксиноя; и когато се разбрало, че може да я принудят да се омъжи за друг, двамата избягали. Заселили се в Сиракуза, прекарали заедно целия си живот, а след като Телксиноя починала, рибарят я мумифицирал и оставил трупа й в къщата.
През това време разбойниците на Хипотой били разбити от местния пълководец Полиид. Хипотой се спасил, потеглил на север и стигнал до Тавромений в Сицилия.
А Полиид прибрал Антия и докато били в Мемфис се опитал да я насили. Но Антия избягала в светилището на Изида, помолила й се и Полиид й обещал да я остави на спокойствие.
Когато пристигнали в Александрия, жената на Полиид започнала да го ревнува от Антия и наредила на свой роб да я отведе в Италия и да я продаде в публичен дом. И той я продал в Тарент. Там обаче Антия имитирала епилепсия и сводникът решил да я продаде.
Аброком напуснал рибаря и пристигнал в Нукерий в Италия. Там се хванал на работа като каменоделец. Но работата била тежка. Той се отказал, върнал се обратно в Сицилия и оттам взел кораб за Крит, Кипър и Родос. Бил решил да направи гробница на Антия в Ефес и след това да се самоубие.
Господарят на Левкон и Рода в Ликия умрял, но преди смъртта си ги освободил и им завещал много пари. Те заминали и се установили в Родос.
Хипотой пък се оженил за една богата стара жена, която скоро след това починала и му оставила голямо наследство. Той пристигнал в Тарент, видял на пазара за роби Антия и я купил. Пожелал я, но Антия му казала коя е, той разбрал, че тя е жената на приятеля му Аброком и обещал да се грижи за нея. Двамата потеглили на изток и пристигнали в Родос. С тях бил и любимецът на Хипотой – Клистен.
В Родос Левкон и Рода срещнали Антия и Хипотой, а скоро след това се намерили и с Аброком. Това станало на празника на Хелиос, близо до храма на Изида. Целият град научил за това.
Шестимата се върнали в Ефес. Аброком и Антия погребали родителите си и принесли жертви на Артемида, а Хипотой издигнал гробница на удавения си приятел в Лесбос. После всички заживели щастливо и като близки приятели.

ІІІ. Лонг. “Дафнис и Хлоя”

В Лесбос, близо до Митилена, един козар на име Ламон намерил подхвърлено момченце. Една от неговите кози го кърмела. При детето в една кошничка имало кутия със скъпоценни предмети (пурпурна наметка със златна тока и кама с дръжка от слонова кост), оставени за разпознаване. Две години по-късно недалеч от същото място един овчар (Дриас) намерил момиченце – също подхвърлено, и също, както можело да се разбере от предметите, от богати родители. Пастирските семейства нарекли момчето Дафнис, а момичето – Хлоя (І, 1-6).
Една пролет, когато децата били вече големи (на 15 и 13 години), на осиновителите им се присънило момче с лък, което събрало Дафнис и Хлоя и ги уболо със стрелата си. Те помислили, че някой бог ги съветва да ги срещнат и ги изпратили да пасат заедно овцете и козите (7-10).
Веднъж Дафнис, докато гонел един козел, паднал в дълбок трам, изкопан като капан за вълк. Не пострадал, но се окалял целият. Хлоя му помогнала да се измие при извора до пещерата на Нимфите; забелязала колко е нежна кожата му и започнала да тъгува. Дори се бояла, че е болна и ще умре. Не знаела, че страда от любов (11-14).
Един воловар на име Доркон харесал Хлоя и започнал да й носи подаръци. Твърдял, че е по-красив от Дафнис. Двамата решили да спорят за красотата си и избрали Хлоя за арбитър. Дафнис произнесъл по-добра реч. Хлоя му присъдила победата и за награда го целунала. Така и Дафнис се влюбил (15-18).
Доркон предложил на овчаря да му даде Хлоя за жена, но той отказал, защото разбирал, че тя е дете на знатни родители и заслужава по-добър брак. Доркон се натъжил, но не се отказал и решил да й грабне. Наметнал си вълча кожа и опитал да се промъкне до стадото й и да я уплаши. Но кучетата го нападнали и Дафнис и Хлоя едва го спасили (19-22).
Настъпило лятото. Островът бил нападнат от тирски разбойници. Те грабнали част от кравите на Доркон, пребили го и пленили Дафнис. Малко преди смъртта си Доркон успял да поговори с Хлоя; посъветвал я да засвири на сирингата му, за да помогне на Дафнис и я помолил за една целувка. Тя го целунала и след малко той умрял от раните си.
А Хлоя засвирила със сирингата, кравите чули песента, скочили всички наведнъж във водата и корабът се преобърнал. Разбойниците се издавили, а Дафнис изплувал на брега. Двамата с Хлоя погребали Доркон. После Хлоя се изкъпала пред Дафнис и той още повече се влюбил (23-32).
Дошла есента. Започнал гроздоберът; девойките в селото харесвали Дафнис, а момците – Хлоя, и двамата се ревнували един друг.
Един стар човек на име Филетас им разказал как наскоро срещнал Ерос в градината си и говорил с него. Ерос му казал, че не е обикновено дете, а бог, при това много стар, и той е събрал някога Филетас с любимата му Амарилида. Споменал му, че сега е тук, за да се грижи за Дафнис и Хлоя. Това им разказал Филетас и ги посъветвал да лекуват любовта – да легнат заедно голи (ІІ, 1-11).
На брега близо до селото слезли богати младежи от Метимна. През нощта един селянин им отмъкнал въжето, с което връзвали кораба си за брега. На другия ден вързали кораба с лико, а козите на Дафнис го прегризали, и корабът си, пълен с ценни вещи, отплувал. Младежите се нахвърлили върху Дафнис, а той казал, че не е виновен и предложил да се обърнат към Филетас като съгия. Филетас казал, че Дафнис има право. Младежите се разсърдили и опитали да отвлекат Дафнис, но селяните ги набили и прогонили (12-19).
Младежите се върнали в Метимна и се оплакали на стратега. Започнала война между Метимна и Митилена. Стратегът пристигнал с войници, които слезли на брега, опустошили крайбрежието и отвлекли Хлоя заедни с овцете й. Дафнис се оплакал на Нимфите, а те го посъветвали да се обърне към Пан. Пан обездвижил кораба на Метимна и започнал да плаши войниците с чудеса. После се явил насън на стратега и му наредил да освободи Хлоя и стадото й. Казал му, че това е момиче, което Ерос иска да направи гериня на любовна история. И той я освободил, а после двамата с Дафнис принесли жертва на Пан и Нимфите (20-32).
Пастирите в селото си устроили пир. Филетас свирил на сиринга. Ламон разказал историята на Пан и Сиринга – че тя била девойка, обикната от Пан, но бягала от него и се превърнала в тръстика, а после Пан направил от тръстиката музикалния инструмент и го нарекъл на нейно име. Дриас танцувал, а Дафнис и Хлоя изиграли историята на Пан и Сиринга. Скоро след това се заклели, че ще си бъдат винаги верни (33-39).
Митиленците рещили да нападнат метимна заради случката с младежите, но се разколебали и сключили мир. Дошла зимата и Дафнис и Хлоя не можели да излизат и да се виждат така често. Това ги измъчвало, но Дафнис често идвал на гости в дома на Дриас и Напа и носел подаръци (ІІІ, 1-11).
През пролетта пак тръгнали заедно да пасат стадата. Дафнис още по-силно желаел Хлоя, но не знаел какво да направи. Една жена на име Ликенион го харесала, повикала го в гората уж да й помогне да намери изгубена гъска, и му показала какво правят мъжът и жената. След това го предупредила да бъде внимателен с Хлоя. И Дафнис решил да я пази (12-22).
Мнозина младежи идвали да искат Хлоя за жена, някои били заможни. И Дриас решил да я омъжи наесен. Дафнис се изплашил и помолил Нимфите за помощ. Боял се, че няма да му дадат Хлоя за жена, защото бил беден. Нимфите му се явили насън и му казали, че на брега е изхвърлена торба с много пари – три хиляди драхми – и къде да иде и да я намери (23-29).
Така Дафнис отишъл при Дриас и поискал Хлоя и му дал подаръци и всичките пари, които намерил. Дриас се съгласил, и сам отишъл при Ламон, за да предложи да даде Хлоя за жена на Дафнис. Ламон казал, че не може да реши сам, защото е роб, и че ще попита господаря си, когато дойде да види стопанството. А Дафнис и Хлоя били неразделни – веднъж той се изкатерил до върха на едно ябълково дърво за да й откъсне ябълка(30-34).
Станало ясно, че господарят ще дойде преди гроздобера. Ламон се заел да се погрижи за парка, в който имало всякакви растения, цветни лехи и статуи. Но един воловар Лампис, който искал Хлоя за жена, като разбрал, че е обещана на Дафнис, за отмъщение опустошил парка. Ламон се изплашил, че господарят ще се разгневи, и дори се боял, че ще го обеси – а заедно с него може да обеси и Дафнис (ІV, 1-9).
Но преди господаря в селото пристигнал синът му Астил заедно с паразита си Гнатон. Ламон помолил Астил да се застъпи заради него пред господаря и да му каже, че Ламон няма вина за безпорядъка в парка. Астил обещал. Гнатон обаче харесал Дафнис и го нападнал; а Дафнис, който бил по-силен, успял да го отблъсне (10-12).
Пристигнал господарят Дионисофан заедно с жена си Клеариста. Дафнис свирил пред тях и показал, как козите се подчиняват на звука на сирингата му. Те го харесали. Но Гнатон също го харесал – още повече отпреди – и замилил Астил да убеди баща си да му подари Дафнис. Астил се учудил, че Гнатон се е влюбил в един обикновен козар и роб, но Гнатон му казал, че в това тяло на роб той вижда красотата на свободен. И Астил се съгласил да му помогне (13-17).
Тогава Ламон, като разбрал какво заплашва Дафнис, отишъл при господарите и разказал истината за него – че не е негов син – и показал оставените предмети. Те веднага ги познали, а Дионисофан разказал, че дафнис бил четвърто дете, и затова го подхвърлил – защото вече имал достатъчно наследници. Но големият му син и дъщеря му умрели, и останал само Астил. И Дафнис, тъкмо когато се отчаял и се готвел да скочи от една скала, научил от Астил, че е негов брат. И така бил приет в семейството си (18-26).
Хлоя си помислила, че Дафнис, като младеж с благороден произход и от богато семейство, ще я изостави. Лампис пък решил, че това е времето да я вземе за жена – грабнал я и въпреки волята й я понесъл към дома си. Тогава Гнатон, който се боял, че Дафнис ще му отмъсти за оскърблението, решил да се сдобри с него, като му помогне: отишъл с няколко души при Лампис и освободил Хлоя (27-30).
Тогава и Дриас разказал на Дионисофан, че Хлоя е намерена и показал панделката, пантофките и гривните. Дионисофан, който поканил много гости на пиршество, ги показал на всички, и един от тях – Мегакъл – ги разпознал. Оказало се, че той подхвърлил момичето преди време, защото внезапно обеднял и не знаел дали ще може да я отгледа. И веднага му я довели да я види (31-37).
Тогава родителите на Дафнис и Хлоя взели решение да ги оженят. Отпразнували сватбата по пастирски, а така преминал и целият им живот – дори давали и на децата си да сучат от овце и кози. А първата брачна нощ не спали никак.

ІV. Лукиан. „Луций или магарето“

Героят, който се казва Луций и е родом от Патра, пътува за Тесалия, за да предаде писмо на един местен жител на име Хипарх. Намира дома на Хипарх и домакинът го поканва да остане. Из града среща позната заможна жена, която го предупреждава да се пази от жената на домакина си (1-4).
Флиртува със слугинята Палестра. Описание на нощните им забавления. Една вечер Палестра му показва как господарката й се превръща във врана. Луций също пожелава да се превърне в птица. Палестра погрешно го намазва с друга смес и го превръща в магаре. Уверява го, че това ще е за кратко, защото, за да стане обратно човек, е достатъчно да изяде няколко рози (5-14).
Луций, превърнат в магаре, прекарва нощта в яслата. Преди изгрев слънце в дома нахлуват разбойници, ограбват всичко и натоварват Луций с плячката. По пътя той узнава, че не може да говори, а само да реве; че все още предпочита човешка храна, а не магарешка; и че, независимо от променената си външност, е запазил разсъдъка и чувствата си.
Спират при един помагач на разбойниците, градинар, където Луций яде от зеленчуците. Градинарят го удря, Луций го ритва и след това е наказан с бой. По-късно мисли дали да не легне на пътя и да откаже да върви нататък с разбойниците. Другото магаре го изпреварва и прави точно това. Разбойниците прерязват сухожилията му, хвърлят го в крайпътна пропаст и разпределят товара му между Луций и коня. Накрая пристигат в постоянния си лагер, където ги посреща тяхната икономка – стара жена. Сядат да вечерят (15-20).
На другия ден разбойниците довеждат пленена млада жена. Говорят, че магарето е куцо и слабо, и че е по-добре да го убият. През нощта Луций успява да избяга с момичето на гърба и въпреки съпротивата на бабата-икономка. Разбойниците ги залавят и ги връщат обратно, където откриват, че бабата се е обесила. Намислят мъчителна смърт за Луций и момичето (21-25).
На сутринта в лагера нахлуват войници, избиват разбойниците и освобождават момичето и магарето. Момичето се връща при годеника си, от когото е било отнето. В началото за благодарност го изпращат в стадото на кобилите, но там е нахапан от жребците, а след това е даден да работи в мелница. После започва да пренася дърва под надзора на един жесток млад магаретар. Той го товари прекомерно, бие го и дори опитва да го подпали. Луций се спасява, като изгасява обхваналия го огън в една локва. Накрая магаретарят го наклеветява, че по пътя нападал младите жени по пътя и се опитвал да ги обладае. Слугите обмислят да го убият, но накрая решават, че е по-добре да го скопят. Луций се изплашва много (26-33).
Някой съобщава, че младата жена и съпругът й неочаквано се удавили. Робите разграбват имуществото и се разбягват; Луций е натоварен и пристига в македонския град Берое. Продават го евтино на група скитащи „жреци на Сирийската богиня“. В един град след представлението си на площада те довеждат в квартирата си някакъв случаен младеж и започват да развратничат с него. Луций вдига шум, издава ги и става причина да ги изгонят от града. Те го набиват, но не го убиват, защото той носи статуята на богинята им (34-38).
Установяват се в къща на един богаташ, чийто готвач е допуснал кучета да изядат бут от диво магаре, който е трябвало да бъде поднесен на вечеря. Готвачът мисли за самоубийство, но жена му го съветва да убие Луций и да вземе неговия бут. Луций се преструва на бесен, затварят го, после продължават пътя си. В едно село жреците открадват от храма златна фиала; разкрити са и са хвърлени в затвора (39-41).
Луций е продаден на един мелничар, а после на беден зеленчукопродавец, при когото гладува. Стопанинът му се сбива с римски войник и се скрива, за да не бъде арестуван. Луций го издава по невнимание. После е продаден евтино на двама братя – роби на богат човек от Солун (42-46).
Стопаните му разполагат с много и вкусна храна, която той яде в тяхно отсъствие. Те узнават това, изненадват се и започват да го показват и на други хора; обучават го да се държи на трапезата като човек и се учудват на схватливостта му. Господарят им го вижда, харесва го и го отвежда в Солун, където много хора са любопитни да го видят. Така той заживява добре и с времето надебелява и се разхубавява. Една жена го пожелава и той става неин любовник (47-51).
Решават да го представят в театъра, където той да обладае жена, осъдена на смърт. Там случайно вижда венец от рози, изяжда го и се превръща отново в човек (52-54).
Публиката се смайва и го подозира в магьосничество. Той разказва цялата история, съобщава произхода си и е освободен. Среща се отново с местната си любовница, но тя го отхвърля с думите „Аз не теб, но магарето в теб обичах!“ Напуска града с кораба на брат си и се прибира в родината (55).

V. Лукиан. “Истинска история”

Както спортистите почиват от състезанията, така и ерудитите трябва да си позволяват отдих от четенето и писането на сериозни книги. Това е и задачата на тази книга, писана на шега. Тя съдържа намеци за невероятни разкази, писани с претенция за истинност. Но тук авторът заявява, че всичко, което разказва, е измислено от начало до край (1-4).

Лукиан потегля с кораб и 50 моряци към западния Океан. След буря, продължила 80 дни, достига остров, където преди него са били Херакъл и Дионис. На острова тече река от вино; рибите в нея имат вкус на вино. Попадат на жени, подобни на лози, които съблазняват няколко моряци; моряците се срастват с тях и остават на острова (5-8).
Силен вятър ги издига на 600 км (3000 стадия) над земята. Попадат на луната, която е обитаема и управлявана от цар – Ендимион. Той е във война с владетеля на слънцето Фаетон заради спор около колонизацията на Венера. Във войската му влизат странни същества – бълхострелци, ветробегачи, жълъдоврабчета, паяци, големи като Цикладските острови. На брой бойците му са близо 60 милиона. Армията на Фаетон е подобна и битката е толкова кръвопролитна, че облаците се боядисват в червено и на земята вали кървав дъжд. В началото лунната войска има надмощие, но накрая Фаетон побеждава. Сключва се мирен договор и се взима решение за изпращане на обща колония на Венера (9-20).
Описание на лунните жители – те са само от един пол (мъжки). Ендимион бил толкова благодарен на Лукиан за помощта във войната, че му предложил ръката на сина си; но Лукиан отказал. Описание на лунните жители – забременяват в прасеца, някои порастват от посадени тестиси; пият сгъстен и изстискан въздух, очите им могат да се вадят и слагат, при смъртта си се разпръскват като дим. Имат огледало, през което виждат неща на голямо разстояние и с подробности – включително и на Земята.
След тези събития групата на Лукиан се завръща обратно, като минава през два града, разположени преди Земята – единият от тях е птичият град на Аристофан. Накрая, за голяма радост на екипажа, достигат водната повърхност (21-30).
Поглъща ги кит. Оказва се, че във вътрешността му има цял остров с 50 км (250 стадия) обиколка. Откриват светилище на Посейдон и извор с прясна вода, а близо до него – малка къща, в която живеят възрастен човек и синът му. Те били от Кипър и пътували за Италия, когато буря ги завлякла на мястото, където били погълнати. Островът бил обитаван и от други същества (тритонокозли…) и старецът им бил подчинен и плащал данък. Лукиан го посъветвал да се освободи от тях и му предложил помощта си; избухнала кратка война, която Лукиан спечелил (31-39).
През устата на кита се виждало какво става отвън. Лукиан и другарите му наблюдавали цяла морска битка – гигантски мъже (100 м. високи) били насядали на подвижни острови, гребяли с кипариси и се замервали със стриди – големи като каруци. Много острови били потопени (40-42).
Опитват се да избягат от кита, като го прокопаят – но след 5 дни копаене се отказват. Запалват гората на острова и подпират челюстите му с дървета. След няколко дни китът умира изгаряне на вътрешностите, а те успяват да излязат.
Морето замръзва и се налага да копаят леда, за да измъкват риби за храна. След това попадат на море от мляко и остров от сирене. Виждат същества, които тичат по водата с корковите си крака (ІІ, 1-4).
Достигат остров, от който се носи благоухание. Това е Островът на блажените, където Радамант решава съдебни спорове между героите. Климатът е приятен, няма нощ, навсякъде растат вкусни плодове; хлябът никне готов, направо върху житните класове. Лукиан вижда множество прочути хора; разговаря с Омир. Някои отсъстват – Платон не е там, защото живее в собствения си идеален град. Провежда се поетическо състезание, спечелено от Хезиод.
Налага им се до водят война с осъдените мъртъвци, избягали от острова на наказанията. Битката е спечелена, главно благодарение на Ахил; а Омир създава поема. След това Кинир (синът на възрастния човек от вътрешността на кита) се влюбва в Елена и една нощ двамата избягват. Но героите помагат на Менелай да ги залови; а после ги изпращат на Острова на осъдените.
Лукиан потегля, след като е получил от Раадамант пророчество за останалия път. Одисей му предава писмо за Калипсо (тайно от Пенелопа)(ІІ, 5-29).
Посещават Острова на осъдените, където се чуват вопли от изтезания. На входа виждат Тимон Атински; става ясно, че сред осъдените са и някои лоши историци като Херодот.
После попадат на острова на сънищата, където самите сънища са видими; остават 30 дни. Пристигат на Огигия при Калипсо и Лукиан й предава писмото от Одисей. Срещат тиквопирати, стрелящи със семки, а после и гигантската птица алкион, чието гнездо е с обиколка 12 км. Минават през гориста местност, където дърветата са толкова гъсти, че корабът се движи по равнината, образувана от върховете им. Стигат дo пропаст в морето, дълбока 200 км, и я преминават по мост (от вода). Минават през остров, чийто обитатели имат бичи глави и виждат мъже-кораби, които плават по гръб и използват члена си като мачта за платно. Слизат на остров, където жените имат магарешки крака и се хранят с трупове на пътешественици, но се спасяват. Накрая достигат до суша – изглежда, че това е голям континент на срещуположната част на Земята (ІІ, 30-47)

VІ. Хелиодор. “Етиопска повест”

Красива девойка се грижи за ранен, също много красив младеж близо до едно от устията на Нил. Около тях са труповете на множество мъже, загинали по време на угощение. Появяват се група местни разбойници и отнасят част от богатствата, събрани на кораба, но докато се готвят да отведат девойката и младежа, внезапно са нападнати и прогонени от други разбойници. Те пленяват двамата и ги отвеждат в своето скривалище, което е цяло селище, разположено на остров сред блато в делтата на Нил. Там получават лечител и преводач – също като тях пленен грък, атинянин на име Кнемон. Той им разказва своята история.
Бил единствен син на заможен атинянин (Аристип), който се оженил повторно. Съпругата му – мащеха на Кнемон – се влюбила в него и започнала да го уговаря да сподели леглото й. Кнемон отказал. Тогава Деменета (това било името на мащехата) накарала робинята си Тисба да се сближи с него и да го въвлече в коварна интрига. Тисба спечелила доверието на Кнемон и една нощ му казала, че мащехата й е в съседната стая с любовник. Кнемон нахлул с меч в стаята, но заварил там баща си. Баща му помислил, че Кнемон иска да го убие, предал го на полицията и поискал от атинския съд да му наложи тежко наказание. Подозренията му били засилени от клеветите на Деменета, която твърдяла, че Кнемон я ухажвал и че преди време я ударил и така станал причина да се прекъсне бремеността й; и че изобщо водел разпътен живот. Атинският съд го признал за виновен и го осъдил на доживотно изгнание, и той се установил на Егина. Там след време го намерил негов приятел и го осведомил, че Деменета се самоубила след като станала жертва на постановка, изработена от същата Тисба. Онази я завела в дома на своя приятелка под предлог, че ще я срещне с Кнемон; но вместо това повикала Аристип, като при това му разказала за невинността на сина му и го уверила, че Деменета го мами. Аристип я заварил в този чужд дом и макар да не я хванал с любовник, повярвал на Тисба и решил да се разведе с жена си и да я осъди. Но същата нощ на връщане към дома им Деменета се хвърлила в кладенец и загинала.
Тук Кнемон прекъснал разказа си. На другия ден, подтикнат от сън, главатарят на разбойниците Тиамид поискал от останалите да му отредят пленената девойка (Хариклея) като плячка, и ги уверил, че иска да се ожени за нея. Той самият бил от жречески род и желаел да го продължи. Хариклея не отказала, но го убедила да отложат сватбата, защото била жрица на Артемида и не можела да се освободи от обета за девственост без специален ритуал. Това можело да стане в Мемфис, където самият Тиамид бил до неотдавна жрец на Изида – преди да бъде отстранен несправедливо от по-малкия си брат. Той и без това смятал да нападне града и да си възвърне жреческия пост.
Но селището е нападнато от разбойници (същите, появили се по-рано при устието на Нил) и Тиамид повежда хората си в битката. Сред тях е и красивия младеж (името му е Теаген), когото Хариклея е представила като свой брат и жрец на Аполон. Преди това изпраща Хариклея заедно с Кнемон в една пещера, служеща за скривалище и съкровищница. Нападателите подпалват тръстиката около острова и колибите, в които живеят хората на Тиамид. Той разбира, че ще загуби битката, връща се в пещерата и, обзет от отчаяние, убива до входа жена, за която мисли, че е Хариклея. После се връща в боя, сражава се и е пленен. Оказва се, че разбойниците изпълняват поръчка от брат му Петосирид (който узурпирал жречеството в Мемфис) да го хванат жив (І).
Теаген и завърналият се по-късно в битката Кнемон оцеляват. Теаген се бои, че Хариклея е загинала в пожара, но Кнемон го уверява, че тя е в безопасност и го завежда при пещерата. Спускайки се в нея, недалеч от входа се натъкват на трупа на жената, убита от Тиамид, която Теаген взима за Хариклея. Той я оплаква безутешно, но скоро след това чува гласа на самата Хариклея; двамата се спускат натам и я откриват. Докато влюбените изнемогват от радост, че са заедно след такива опасности, Кнемон разпознава трупа на жената и разбира, че това е Тисба.
По този повод той продължава прекъснатия от битката разказ. Тисба била харесана от богат навкратийски търговец на има Навзикъл. Нейната приятелка флейтистка й завидяла и съобщила на близките на Деменета за коварството на Тисба, довело до смъртта й. Те завели дело срещу Аристип. Тисба избягала с търговеца и не било възможно да бъде разпитана; а атиняните осъдили Аристип на изгнание и отнемане на имуществото. Затова Кнемон потеглил от Егина за Египет – за да открие навкратийския търговец и Тисба, и да я върне в Атина, да я принуди да свидетелства за случилото се и така да издейства реабилитацията на баща си.
Същото станало ясно и от една табличка, която открили на шията на мъртвата Тисба – тя съдържала писмо до Кнемон с молба да я избави от разбойниците, които я отнели от Навсикъл.
По това време в пещерата нахлул оръженосеца на Тиамид, който се казвал Термутид. Той бил собственик на Тисба, обичал я и я скрил в пещерата преди битката. Той разпознал трупа й и плакал над нея; помислил, че Тегвн и Кнемон са убийците, но те го усмирили, защото били въоръжени, а той – не. Освен това го убедили, че убиецът е Тиамид – това личало и от забития в трупа меч, чиято дръжка принадлежала на Тиамидовия меч.
Погребали Тисба и предложили на Термутид да излезе от пещерата и да разузнае какъв е изходът от битката. Той се съгласил при условие, че някой въоръжен го придружава – и затова Кнемон тръгнал с него. Уговорили се с Теаген и Хариклея да се чакат в крайнилското село Хемис. По пътя Кнемон успял да се отдели от Термутид, а той бил ухапан през нощта от змия и умрял.
Близо до Хемис Кнемон срещнал стар мъж е се заговорили. Старецът го поканил на гости в селото в дома на свой близък. Оказало се, че къщата била на Навзикъл, който отсъствал, защото се опитвал с помощта на персийски войници да открие разбойниците на Тиамид и да си върне Тисба.
Старецът се казвал Каласирид…

Магистърска програма “Антична култура и литература”
Избираем курс в рамките на: “Християнска литература и доктрина” (съвместно с Венцислав Стойков)
1 семестър – пролетен (2007)

І. Преглед на съдържанието

1. Книги І-ХІ

Книга І.
Опустошението (превземането) на Рим (vastatio Urbis, Romae captus). Всеки живот във времето, по-дълъг или по-кратък, завършва. Христос не освобождава от яростта на враговете (furor hostium). Въпросът за самоубийството
Книга ІI.
Какво учение, водещо към добър живот (beme vivendi doctrina) са дали римските богове? Това са били зли духове (maligni spiritus), които са си приписали божествен авторитет. Мнението на Цицерон за развалата на Римската държава (corruptio Romanae rei publicae).
Книга ІII.
Историята на Рим. С какво множеството на римските богове е помогнало на града преди идването на Христа? Управлението на римските царе. Нещастия и престъпления в Рим – изгонването на Сципион, едиктът на Митридат, гражданските войни.
Книга ІV.
Размерите на империята (latitudo imperii) са постигнати само с войни. Бъркотията в римската религия. Някои римляни (като Варон) достигат да идеята, че Бог е един. Царството на юдеите е установено и запазено (institutum et servatum) от Бог.
Книга V.
Предзнанието на Бог не означава липса на свободна воля у човека (praescientia Dei, libera voluntas). Защо Бог е позволил на римляните да разширят империята си? Награда във времето и награда във вечността. Желанието за слава и власт (cupiditas gloriae et dominationis). Бог съдейства за успехите (prosperitates) на Константин.
Книга VI.
Боговете не трябва да се почитат заради настоящия живот, а заради вечния. Разликата между приказна (митична) и гражданска теология (theologia fabulosa, civilis). Функциите (officia) на отделните богове.
Книга VIІ.
Тайните учения (secretior doctrina) на езичниците. Мистериите на Церера в Елевзин. Атис. Култът към Великата майка.
Книга VІІІ.
Езическата философия. Италийска и йонийска философия. Сократ и Платон. За религията на Платон. Хермес Трисмегист. Цялата религия на езичниците е около мъртви хора. Почестите, оказвани на християните мъченици.
Книга IХ.
Дали страстите (passiones), оказващи влияние върху душата на християнина, го водят до порок? Дали посредничеството на демони осигурява на човека приятелството на боговете? Христос като посредник (mediator). Знанието, с което демоните се гордеят. Знанието на ангелите.
Книга Х.
Дори платониците (като Плотин) са определили, че истинното блаженство (beatitudo) се дава само от единия Бог; и все пак те почитат ангели – добри или зли. Светите ангели се грижат за нас не за да почитаме тях, а за да почитаме единия истинен Бог. Очистването на душата (purgatio animi) според платониците (Порфирий). Теургията. Чудесата на Христа.
Книга ХІ.
Сътворението на света. Падналите (lapsi) ангели и дяволът. Причина за злината (malitia) е волята. Грешката на Ориген. За същността и знанието (essentia et scientia). Две различни ангелски общества (societates).

2. Кратко съдържание на книги ХІІ-ХХІІ

ХІІ. Vita aeterna. Natura humana.
XIII. Primus homo. Corpus humanum. Mors.
XIV. Peccatum. Perturbationes animi. Castitas.
ХV. Civitas terrena. Ante diluvum. Noe.
XVI. Post Noe. Abraham, Jacob. Ad tempora regum.
XVII. Prophetae. Regnum Israeliticum. Populus Dei.
XVIII. Graecia et Roma. Scripturae translatio. Praedicatio Evangelii. Persecutiones.
XIX. Bona et mala. Pax, libertas, jus. Populus, res publica.
XX. Judicium futurum. Resurrectio. Regnum sanctorum. Antichristus.
XXI. Supplicium aeternum.
XXII. Roma et Ecclesia. Aeterna felicitas.

ІІ. Лекции върху книги І-ХІ

специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър (2004)

(резюмето е направено въз основа на студентски записки)

І. Старата Атическа Комедия. Аристофан

1. Що е смешно?
Обикновено смешното е свързано с провал (неуспех) който няма необратими последици.
Смешно е някое наше преодолимо различие, което ни поставя в неизгодно положение и за което ние сами сме отговорни. Смешното предполага изненада
Нещо като дефиниция: Смешното произтича от някаква временна и неочаквана негодност да се осъществи определена ценност или изпълни задължение.

2. Аристотеловият възглед за произхода и същността на смешното и комедията
a. дефиниция за смешното у Аристотел (виж Поетика, гл. 4, 5)
Смешното е част от недостойното (грозното). То е грешка, грозота – не болезнена и не пагубна.
б. какво е комедията и как възниква и се развива
Може би комедията възниква от песните изпълнявани по време на фалическите шествия. Спори се за произхода й. Дали тя се появява първо в Сицилия, в Мегара или в Пелопонес.
Според Аристотел Омир пръв е открил същността на комедията: в „Маргит“ той изобразява в драматична форма не подигравката (psogos), а смешното – както го разбира самият Аристотел („Поетика“, гл. 4, 5). За разлика от него ямбографът Архилох атакува в стиховете си конкретни хора.

Сицилиецът Епихарм е един от най-известните ранни комедиографи.
Сред по-известните атически автори на комедии са:
– Магнет, Хионид
– Кратет. Смята се, че той е един от създателите на атическата комедия, тъй като се отказва от персоналната нападка и започва да представя действие.

3. Други сведения за комедията
а. автори
Кратин (520-420 пр.Хр.) – споменаван е в някои от Аристофановите драми.
Евполид (455-410) – признат още през античността, като един от тримата майстори на старата атическа комедия (заедно с Кратин и Аристофан). От него са запазени само фрагменти.
б. комическите състезания
През 488 г. пр. Хр. за пръв път в Атина се поставя комедия на държавни разноски (трагически представления са били подкрепяни 50 години преди това). В комическите авторите участват с по една комедия, а не с три, както при трагическите.
Хористите са 24, а не 15, както е в трагедията
В структурата на комедията, извън познатите от трагедията части (пролог, парод, епизоди и т.н.), присъства и парабаза, в която хорът говори за автора на произведението, атакува неговите конкуренти и представя възгледа му за добрата комическа поезия.

4. Аристофан (450 – 385 пр.Хр.). Теми и герои.
Автор е на около 40 пиеси, от които изцяло запазени са 11: те са и единствените оцелели произведения на старата комедия.
а. Кой е осмиван
– интелектуалци, философи, трагически поети
– политици, администратори, съдии
– частни лица
б. Смешното при Аристофан
– сексуалната тема
– подигравки с: усложнения обществен живот; човешките страсти и апетити; странните представи за божествата

ІІ. Новата атическа комедия. Менандър

1. Преход към елинистическата епоха
a. Борбата на Атина срещу Филип, Александър и диадохите
б. Ефектът на историческите промени върху словесността
– реториката – след 4 в. политическата реторика изчезва
– философията – вече не се обсъжда държавата и правото
скептиците (въпросът за сигурното знание); киниците (прилагане на философията в ежедневието); стоиците (етика, физика, логика, езикознание); епикурейци (разумно избягване на болката и страха)
– лириката – изчезва тържествената лирика; появява се буколическата поезия. Теми от градския живот (мимове, „идилии“) Тази лирика предхожда римсакта сатира.

2. Комедията на Менандър
a. За него
– автор е на близо 100 комедии; от тях една е изцяло запазена и две – почти изцяло. Има и 4-5 големи фрагмента от други пиеси.
б. Типичните ситуации в неговите комедии
Обикновено има любовен и/или семеен проблем.
– младеж е влюбен в девойка, родителите са против, някой помага;
– предстои сватба, девойката се оказва бременна, след перипетии става ясно, че детето е от бъдещия съпруг
– намерено е подхвърлено дете, издирват се родителите
– младо неомъжено момиче получава голямо наследство, явяват се агресивни и нежелани женихи, накрая се сключва брак по любов с приятен (понякога беден) младеж
– влюбените се оказват брат и сестра, бракът се осуетява навреме

в. Типичните герои
– родители; младежи; войници; хетери; роби; готвачи; паразити

г. Фабулата в „Момичето от Самос“
– Баща и син живеят в една къща. Бащата си взима млада любовница от Самос. Приятелката на сина забременява; синът моли самиянката да каже, че детето е нейно – забременяла е преди да дойде в Атина. Тя се съгласява. Всички освен бащите на младежа и на родилата вече приятелка знаят за измамата. Приказлива робиня казва, че детето е от младежа; баща му мисли, че самиянката е изневерила със сина му, гони я от дома. Синът успява да обясни случилото се на баща си и на бъдещия си тъст, стига се до щастлив край.

3. Жанрове, сродни на Менандровата комедия
a. Някои трагедии на Еврипид
б. „Характерите“ на Теофраст
в. Идилиите на Теокрит
г. Мимовете на Херондас

Специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър (2004)

(резюмето е направено въз основа на студентски записки)

І. Общо представяне на лириката

1. Понятието “лирика”
1.1. Понятие за лирика в Античността
– За първи път ясна и подредена литературна теория има в “Поетика” на Аристотел, където обаче са дефинирани само епосът и драмата.
– Аристотел отбелязва, че с думата “епос” се назовава всяко словесно произведение, написано в хекзаметър. Но в хекзаметър може да се пише и история.
– Той дефинира литературата като словесна имитация на човешки действия и характери.
– Оттам епосът е имитация на човешки действия и характери в хекзаметър, а драмата е словесна имитация, но представена нагледно с действащи лица.
– У Аристотел няма понятие за лирика, но са различени следните видове поезия:
– елегическа
– дитирамбическа
– мелическа
1.2. Някои белези на понятието днес

2. Деление на лириката през Античността
2.1. Поетически размер (ритъм)
– Според поетическия размер лириката се дели на:
– елегия – така се нарича всяко произведение в елегически дистихон. Дистихонът се състои от хекзаметър (първи стих) + пентаметър (втори стих); Елегии пишат Солон, Тиртей
– ямбическа лирика – стъпка, състояща се от редуване на кратки и дълги срички.
– мелическа лирика – с неограничена свобода, що се отнася до поетическия размер
2.2. Брой на изпълнителите на литературното произведение
– Според броя на изпълнителите лириката се дели на:
– хорова
– солова (монодична)
2.3. Повод, ситуация за написване на лирическото произведение
– Според повода на създаване лириката се дели на:
– религиозна – химни в чест на божествата
– дитирамб – за Дионис
– пеан – за Аполон
– погребална – тренос (плач), оплаквателна песен; епитафий (ο επιτάφιος)
– сватбена – епиталамий (от “брачно ложе”); хименей
– пирова – сколион
– военни маршове – ембатерион
– песни за прослава на победители в състезание – епиникий. Епиникии пише Пиндар
– песни като съпровод на танци – хипорхема

3. Периодизация. Основни имена и места в гръцкия свят.
3.1. Архаичен период (7-6 в. пр. Хр.)
– Мала Азия и близките острови: Ефес, Колофон, Лесбос
– Калин от Ефес, Тиртей от Атина (пише в Спарта), Архилох от Парос, Солон от Атина, Мимнерм от Колофон, Алкей и Сафо от Лесбос
3.2. Класика (6-4 в. пр. Хр.)
– Континентална Гърция
– Симонид от Кеос, Бакхилид, Пиндар
3.3. Елинистическо-римски период (от 3 в. пр. Хр. до края на Античността)
– Южна Италия, Сицилия, Египет
– Теокрит, Калимах

4. Запазване на античната лирика до наши дни
– Античната лирика е достигнала до наши дни основно във фрагменти.
– в отделна книга е оцелял единствено Пиндар.
– Останалите творби са запазени в антологии, правени за учебни цели; под формата на цитати в учебници, например по реторика; като цитати в по-големи произведения.
– Някои са достигнали независимо от образователната традиция – това са произведенията, запазени върху папируси (Архилох, Сафо, Менандър)

ІІ. Елегия и ямб до Солон

1. По-известни автори на елегии и ямбическа лирика:
Калин от Ефес и Тиртей от Спарта.
Те са елегици, творили през 7 в. пр. Хр. и автори на гражданска лирика.
Основна тема в творбите им е ценността на това да си воин и да загинеш в бой за родината си. Запазени са по 50-100 стиха от всеки
Архилох от Парос
Отличава се от Калин и Тиртей с индивидуализма си. Той живее като наемен войник (воюва като професионалист, а не като защитник на града си.
Мимнерм от Колофон
Използва теми от митологията и историята (за основаването на Колофон, за войната между Смирна и лидийския цар Гигес)
Пише за радостите на младостта и тъгите на старостта
Солон
Смята се, че е автор на около 5000 стиха; от които да запазени около 300, много от тях автобиографични;

ІІІ. Елегия. Особености на жанра, история и автори

1. Разпространение и оцеляване на елегическата поезия
1.1. Автори на елегии, по-известни с други дейности (не непременно като поети)
– държавници: Солон, Клеобул (6 в.), дъщеря му Клеобулина, Хипарх (6 в., тиран в Атина), Алкивиад (кр. 5 в.), Критий (един от 30-те тирани), Дионисий Млади (тиран на Сиракуза, приятел на Платон)
– художници и скулптори: Праксител (любовно посвещение на Фрина, модел за “Афродита от Книдос”, написано под статуя на Ерос); художниците Зевксид и Паразий
– философи: Ксенофан от Колофон, Емпедокъл от Акрагант (автор на философски текстове в хекзаметър), Сократ, Платон (приблизително 10 запазени произведения), Аристотел, Спевсип
– трагически поети: Есхил, Софокъл, Еврипид, Агатон
1.2. Поводи за създаване на елегически произведения
– За да се изложи етически възглед или природонаучна теория; да се сподели житейски опит; произведението може да бъде насочено към определен човек или към неопределена аудитория.
– Биографичен повод – Солон (автобиография), Антимах (поема за починалата му съпруга)
– Исторически и географски съчинения – Критий (разказва с какво е известен всеки град и всеки народ)
– Нападки срещу съперник – Софокъл и Еврипид
– Гатанки
– Любовна поезия
– Дитирамби, пеани, погребални песни, епитафии, епиталамии и т.н.
1.3. Автори и произведения, в които са запазени фрагменти от елегии
– Научни и философски съчинения
– Плутарх “За музиката” (1 в. сл. Хр.)
– Атеней “Диалог” (3 в. сл. Хр.)
– Биографии
– Диоген Лаерций, в чиято биографии на философи са цитирани фрагменти от техни поетически произведения
– Антологии
– на Стобей (6 в. сл. Хр.)
– Енциклопедии
– Суда (9 в. сл. Хр.)
2. Най-известни елегически поети (6-4 в. пр. Хр.)
2.1. Фокилид от Милет
Живял през 6 в. пр. Хр. в Мала Азия в епохата на разцвета на класическата гръцка лирика; Писал е нападки, сатири, поучения, съвети
2.2. Ксенофан от Колофон
Живял в средата на 6 в. пр. Хр. Запазени са 20-25 стиха; пише ямби, елегии, произведения в хекзаметър.
Известен с теологическите си възгледи; критикува антропоморфизма у Омир и Хезиод.
2.3. Теогнид
Средата на 6 в. пр. Хр. Запазени са около 1500 стиха. Той е аристократ, показващ презрителното си отношение към хора с по-нисък произход. Изразява недоволство от състоянието на съвременното му общество.Стиховете му са оформени като съвети до неговия ученик и приятел Кирн
2.4. Антимах от Колофон
Живее в края на 5 и началото на 4 в. пр. Хр. Автор е на поемата “Лида” за починалата си съпруга. Писал е за похода на аргонавтите

3. Музикални инструменти
3.1. Духови
– авлос; сиринкс; салпинкс
3.2. Струнни
– форминкс; китара; лира; арфа;
3.3. Ударни
– кротали; кимвали; тимпанон; ксилофон
3.3. Извори за инструментите
– Познати са от рисунки по вази, релефи, мозайки и стенописи; от писмени свидетелства (“Химн към Хермес”, “Дафнис и Хлоя”, “Трактат за музиката” на Плутарх)

ІV. Мелическа поезия

1. Мелика от началата до Сафо
1.1. Ранни мелици
а) разпространение и време
Меликата се развива през 7-6 в. пр. Хр. и процъфтява в Мала Азия. Центрове на мелическата поезия са Лесбос, Колофон, Спарта, Делфи, Крит
б) постижения
Мелиците въвеждат музикални инструменти за съпровода на поезията си (авлос, лира, барбитон). Първите химни не са в хекзаметър, а се изпълняват в съпровод на авлос и лира; затова се наричат авлодически или китародически. Появяват се треносите, пеаните и дитирамбите, също и сколиите. Съчиняват се уводи към епически произведения, изпълнявани с музикален съпровод. Дитирамбическите хорове предшестват трагедията.
в) автори
– Олимп (от Фригия): въвежда авлоса и създава номите; смятан е за ученик на Марсий.
– Евмел; Терпандър – живял в 7 в. пр. Хр., от Лесбос, твори в Спарта; изобретява барбитона и създава китародическия ном и сколион.
– Талет от Крит: работи в Спарта; създава пеана.
– Полимнаст от Колофон: приписва му се създаването на авлодическия ном;
– Арион от Пелопонес: смята се за създател на дитирамба (края на 7 в.).
1.2. Алкман от Спарта
а) източници за живота и поезията му
Той е първият мелик, за когото знаем и от посветени нему стихове. Споменат е в “Суда”, в Енциклопедичния речник на Стефан Византийски и у Атеней (3 в. сл. Хр.).
б) живот и състояние на текстовете му
Разцветът му се отнася към 30-те години на 7 в. пр. Хр. Бил син на робиня, но освободен заради таланта си; лаконец. Творбите му са били предназначени да се изпълняват от хорове от момичета.
в) теми в поезията му
Споменава немитологични персонажи (примерно, самите момичета, които участват в хора, изпълняващ стигховете му); пейзажи.
Той е един от първите автори след Хезиод, който говори за себе си, макар и непряко.
1.3. Сафо
а) живот и влияние
б) теми

2. Мелика от Алкей до Анакреонт
2.1. Алкей
а) живот
б) произведения, жанрове, теми
2.2. Стезихор
2.3. Ибик
2.4. Анакреонт

3. Мелическа поезия от края на 6 в. пр. Хр до началото на 4 в. пр.Хр

3.1 Симонид
3.2 Тимотей и Филоксен
3.3 Поетеси
– Телесила от Аргос (ср.6в пр.Хр.)
– Миртида от Танагра (Беотия)*
– Корина от Танагра

4. Мелически поети до края на Елинизма.
4.1 Пиндар.
– Живот (518-442)
– Литературно наследство. Епиникий
Структура на епиникия
Теми в епиникия

V. Елинистическа лирика

1. Новости в поезията

2. Автори
2.1. Теокрит
2.2. Бион от Смирна – 2в.пр.Хр
2.3. Мосх – 2в.пр.Х
2.4. Калимах от Кирена – (305 – 240)

3. Традицията от по-ранните епохи, поддържана от елинистическите поети

4. Общи промени в литературата

5. Положение на поетите в обществото

Специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс
1 семестър (2003)

Увод

Що е литература. Словесност и художествена литература. Старогръцката литература – противопоставянето й с римската, християнско-средновековната и модерната. Източници за старогръцката литература. Старогръцката литература в България.
І. Що е литература. Значение на думата
1. Всичко, писано за четене /ами изговореното и изпятото? Сценариите?/
2. Художествената литература /всяко слово, което се употребява с естетическа цел/

ІІ. Художествената литература
1. Понятие за художествена литература
А. В античността – poiesis /mimesis/ – защо историята, реториката и науките не са poiesis /кое е нехудожественото в тях/. Полезно ли е или е вредно.
Б. В Новото време – словесно изкуство – кой създава изкуството. Талант и гений. Понятие за красиво. Катартична функция.
2. Жанровете на художествената литература – като части на литературата
А. Що е жанр – начин за художествена употреба на словото. Аристотелисткият произход на класификацията.
Б. Разграничението между епос, лирика и драма
– в античността – белези на епоса, на драмата /лирика?/
– в новото време – понятийното разделение у Хегел

ІІІ. Що е старогръцка литература
1. Какъв тип текстове съдържа според темата, жанра и материала
А. Всички паметници на словесността – всичко писано е литература /и надписите, удостоверяващи дарение и почетно гражданство ли?/
Б. Всичко, написано върху мек материал – той се произвежда по-лесно и побира повече текст, значи ще включва по-скоро текстове, произведени с непрактическа цел – литературни /ами математическите трактати?/
В. Всичко, което не изисква специализирана подготовка, за да бъде разбирано –без научните текстове /значи и законите, и хрониките/
Г. Художествени текстове – щом “литература” значи mimesis и художествена словесност; и литература през античността е само това, което е предшественик на класическата европейска художествена литература /има и такива, които не са се смятали за poiesis, но ги включваме в курсовете по литература – речите у Тукидид, анекдотите на Херодот, Ксенофонт, реториката – класическата филология е консервативна/
2. Какъв тип текстове съдържа според езика и културата
А. Иудеохристиянски автори – Йосиф – пише на гръцки, но по иудейски въпроси
Б. Гръко-римски автори – Полибий; Марк Аврелий; латинският Псевдо-Аристотел – единият пише на гръцки, но се занимава с римска история, другият е римски държавник; третият текст просто е оцелял на латински
В. Християнски и византийски автори – Климент Александрийски, Прокопий Кесарийски, Плетон – единият е християнин, макар и да пише твърде рано, вторият пише във византийско време, но не в качеството си на християнин, а на историк, третият е късен, но се представя за езичник.
Г. Защо новогръцката литература не е момент от старогръцката? Ако езикът и народът са същите? Може би тя е част от новоевропейската и балканската литература; и има голяма културна разлика между древните и новите гърци

ІV. Начини за съхраняване и разпространение на старогръцката литература
1. Устно предаване – Омир, басните
2. Писмено – материал; начина на издаване; съхранение и разпространение.
А. Античност. Ръкописите – на папирус, пергамент. Частни библиотеки – от ІV в.; През елинизма и в римско време – повече библиотеки и книжарници; има издатели, които притежават роби – преписвачи; правят се критични издания, сравняват се ръкописи;
Б. Средновековие и Ренесанс. Хартията се появява през Средновековието; от 14-15 век – много преводи, купуват се гръцки текстове от Византия, правят се издания. След Гутенберг книгата става по-достъпна и по-евтина, но все още текстът се купува или се чете в библиотека;
В. Съвременност. Кратък междинен период, когато се снимаха и копираха; сега не е нужно да се купува, копира и дори да се притежават книги – чете се у дома от компютъра.
Текстовете достигат до нас чрез традиция, но някои и директно – надписите на твърд материал, папирусите.

V. Преподаването в СУ
1. В началото на ХХ в. Кариерата на Ал. Балабанов – публикува статии и книги от 1903 г. Учебникът от 1914 г. – като материал предлага почти същото, което се преподава и сега. Дисертацията му за положението на жената в античността е на немски в Лайпциг. Интерес към любовните мотиви, главно в лириката и трагедията.
2. Ал. Ничев пише основните си научни изследвания на френски. Занимава се с теорията на Аристотел /катарзисът се постига чрез изненадващо установяване, че героят наистина е нарушил установения от богове морален порядък, че е виновен/, превежда драма /Есхил, Софокъл, Аристофан/. Преподава до 1987/8 г.
Същевременно: учебникът на Тронски.
3. Б. Богданов се занимава с историко-литературни и културологични изследвания. /Античната литература е продукт на затвореното, традиционно общество, жанровете възникват първоначално във връзка с празника, а после – от колебанието между изискванията на частния и обществения живот. Чрез литературата се решават по непряк път културни и антропологически въпроси/. Превежда философска, историческа и художествена проза /Платон, Марк Аврелий, Плутарх, Лукиан, Теофраст, романи/

Поезия

Епосът. Омир и омировият въпрос. Фабулата в “Илиада”. Епически техники.
І. Що е епос

1. Значение на думата
А. В античността – дума, хекзаметър, подражание в слово, разлики с трагедията: недраматичен, дълъг, без музикален съпровод
Б. В новото време (Хегел) – представяне на някакъв обект – от предмет до цялостен свят; същинска епопея – разказ за голяма колизия, война между народи, проява на народностния дух на фона на общото световно състояние.

2. Видове епос през античността
А. Според наличието на фабула – героически с/у дидактически
Б. Според принадлежността към традиционна култура с устно разпространение на словото – героически с/у митологически
В. Според наличието на концептуализация – дидактически с/у философски

ІІ. Омир и омиров въпрос

1. Сведения за Омир през античността
А. Какъв е бил – аед: откъде знаем – поемите, химните, биографиите – имал школа, пътувал, бил дете на бог; Платон
Б. Датировка – Калин (VІІ в.) го споменава; Тукидид – “много след троянската война”; Херодот – ІХ в. Биографиите – съвременник на Хезиод; Други – по-рано. Археолозите – 750-700.
В. Място – Смирна, Куме, Атина или другаде

2. История на текста
Омиридите на Хиос; Пизистрат; Зенодот и Аристарх; превод на латински ІІІ в.; Коментари във Византия; Петрарка и отпечатването 1488 г. Папируси и нови издания

3. Отношението към Омир през античността
Ксенофан и Платон; Тукидид; Ксенофонт и Алкивиад; алегоричните тълкувания на Антистен, Демокрит и стоиците; Порфирий

4. Омиров въпрос
Волф – 1795, аргументи – липса на писменост и възможност за пълно рецитиране; Нич, унитарист – 1828; Херман, “основно ядро” – по-късно

ІІІ. Фабулата в “Илиада”

1. Що е фабула – поредица от действия; що е действие – поставяне на проблем и решението му

2. Разлика между мита за Троянската война и “Илиада” – какъв е проблемът и решението в мита. Няма произведение, което да обхваща целия мит

3. Фабулата – серия от действия по необходимост, защото всяко решение поражда проблем
А. Болест – преодоляване чрез унижение на царя
Б. Унижение на царя – компенсация чрез унижение на най-силния войн
В. Унижение на най-силния войн компенсация със загуба на приятел
Г. Загуба на приятел – отмъщение, но разгневяване на боговете
Д. Разгневяване на боговете – удовлетворяване без ново нарушение
Поставят се и се решават три проблема – унижението, разделението на армията, наличието на война

ІV. Епически техники

1. Повторения
А. Дословни повторения – на епитети; на фрази; на формули; на разкази – защото се разказват дословно отново
Б. Приблизителни повторения – типови сцени

2. Отклонения
А. Изброявания
Б. Описания – на предмет в детайли; чрез сравнение
В. Стари истории – биографии на бойците; митове за боговете

Епосът. “Одисея”. Композицията. Идеологията в литературата. Въпросът за културността.
І. Композиция

1. Фабулата в “Одисея”
А. Събитията
– отсъствие на Одисей + присъствие на женихите – намеса на Телемах/конфликт с женихите
– конфликт с женихите – бягство от Итака/домът е изоставен от мъжете
– домът е изоставен от мъжете – завръщане на Одисей и Телемах/те са в конфликт с женихите
– те са в конфликт с женихите – унищожават ги/конфликт с роднините
– конфликт с роднините – помирание по нареждане на боговете
Б. Проблемите
– разделяне на семейството – обединяване на семейството
– безвластие/конфликт в Итака – преодоляване на конфликта и безвластието

2. Композицията
А. Двойна фабулна линия – разлика между носители и места на действието
Б. Разказ в разказа (внушение – прави се литература – разказът за Одисей може да не е съвсем достоверен, но е такъв, какъвто би трябвало да бъде)
В. Разместване на естественото време на събитията и времето на частите на разказа (внушение – прави се литература – поетът може да започне оттам, откъдето желае, и знае това)
Г. Нива на разказа – хора и богове (внушение – прави се литература – причините не се изясняват с разсъждение, а с разказ – причината е нагледна)

ІІ. Идея за култура в “Одисея”

1. Що е култура
А. Човешкото изобщо – изправеност, облекло, обработка на храната, екзогамия, език
Б. Разлики на човешкото в различни традиции – писмено-устно; традиционно – нетрадиционно; патриархално – равноправие; с развити институции – родова, примитивна; ритуалност
В. Висша култура (култура в тесен смисъл) – практически дейности – за оцеляване и удобство; развлекателни дейности; дейности заради ценностите – истина, добро, красота
Г. Култура на предметите и техническите блага (материална); на уменията, знанията и възгледите (духовна)

2. Идея за култура в “Одисея”
А. Извън-човешкото
– агресивно, неподвижно
– липса на обществена организация
– особен хранителен режим, достигащ до канибалство
– странен външен вид, достигащ до чудовищност
Б. Свръх-човешкото
– непреходност във времето, свързана и с всезнание
– лесно придвижване, достигащо до всеприсъствие, свързана с всезнание
– облекчен живот, достигащ до способност да се изпитват само удоволствия, но не болки
В. Човешката културност
– практически дейност – сал, легло, водене на война
– развлечения – лов, спорт, контакти, умение да се говори добре
– отношение към ценностите – срещи с боговете (контакт с отвъдното)

Епосът. Хезиод. Дидактическа и художествена литература. Митологията – източници за гръцката митология. Противопоставяне на минало и настояще и тукашно и отвъдно. Смисълът на мита за Прометей. Как то допълват съветите за всекидневния живот, за щастливите и нещастните дни – “такова е положението, малко зависи от нас”.
Лирика. Понятие за лирика в античността и в Новото време. Метрика. Антично деление на лирическите видове. Деление по други критерии. Оцеляване на лирическите текстове и текстова традиция.
Драма. Трагедия. Аристотел за трагедията. Понятие за трагическо. Гръцкият театър.
Драма. Трагедия. Фабулата на “Едип цар”. Трагедии с щастлив край – Еврипид.
Драма. Комедия. Понятие за комично. Аристотел за комичното. Комизъм и всекидневие. Старата комедия и атинската демокрация. “Облаци”. Разграничение между стара и нова комедия.

Проза

Историография. Логографите. Понятие за история. Гръцката историография и поетическите видове. Херодот – строеж на “Историята”. Възглед за причината на политическите събития.
Историография. Културната история на Гърция в кн. І на Тукидидовата история. Противопоставянето на Атина и Спарта. Драматическото и реторическото у Тукидид.
Реторика. Реторически видове. Реторика и държавни институции. Реторически техники.
Философия. Понятие за философия. Платоновият диалог като драматически вид. “Пирът”.
Философия. Аристотеловото разбиране за философия. Философското понятие. Философският трактат.