Архив на категория: преводи

Евхемер за боговете

Дори само проучването на това, как някои текстове са стигнали до нас, дава възможност да се погледне към цялата история. Този откъс от Диодор, чийто превод съм дал тук, е изчезнал от ръкописите на автора, но е цитиран от Евсевий Кесарийски към 350 години след написването му. Самият Диодор разказва какво е прочел у някой си Евхемер, който бил приближен на царя на Македония Касандър; те двамата са живели около 250 години преди Диодор. Там Евхемер разказва за едно свое може би измислено пътешествие из южния океан; и от разказа му излиза, че най-висшите божества на елините (Уран, Кронос, Зевс) трябва да са били древни царе, почитани след смъртта им като богове.

*

„Това казва Диодор в трета книга на „Историите“. Същият той и в шеста книга потвърждава същата теология, като си служи с написаното от месенеца Евхемер. Ето какво точно казва:
`За боговете древните хора предадоха на по-късните два възгледа. Едни казват, че те са вечни и неунищожими, като слънцето, луната и другите небесни тела; също ветровете и други, които имат подобна на тяхната природа. Всяко от тях има вечно пораждане и траене. А други смятат, че е имало земни богове, които заради благодеянията си към хората са получили безсмъртна чест и слава – като Херакъл, Дионис, Аристей и другите, подобни на тях. За земните богове са запазени много и различни твърдения при историците и митографите. От историците Евхемер специално писа в своя „Свещен запис“; а от митолозите Омир, Хезиод и Орфей изваяха едни твърде чудовищни митове. Ще се опитаме да направим преглед на написаното и при едните, и при другите, като се стремим да постигнем едно разумно съотношение.
Евхемер бил близък до цар Касандър и поради това е трябвало да изпълнява някои възложени му от царя задачи и да пътува из далечни страни. И разказва, че веднъж пътувал някъде на юг из океана. Отплавал от щастлива Арабия и след няколко дни стигнал до група острови, един които бил т. нар. Панхея; там видял жителите му панхеи, които се отличавали с благочестие и почитали боговете с най-пищни жертвоприношения и забележителни дарове – златни и сребърни. Островът бил свещен на боговете и из него имало различни неща, забележителни със своята древност и майсторство на изработката; за тях сме писали отделно в предишните книги. И там, на един хълм, имало извънредно висок храм на Зевс Трифилий, издигнат от него по времето, когато той още живеел сред хората и царувал над целия свят. В храма имало златна плоча, на която с панхейски букви били записани накратко делата на Уран, Кронос и Зевс.
После [Евхемер] казва, че първо цар бил Уран. Той бил кротък мъж, добродеятелен и познавач на движението на небесните тела. Той пръв почел с жертвоприношения небесните богове – затова и бил наречен Уран. От жена си Хестия имал синове Титан и Кронос, а дъщери – Рея и Деметра.
След него царувал Кронос; и като се оженил за Рея, станал баща на Зевс, Хера и Посейдон. Негов наследник бил Зевс, който взел за жени Хера, Деметра и Темида. От първата му се родили куретите, от втората – Персефона, а от третата – Атина. Той посетил Вавилон и там бил посрещнат гостоприемно от Бел; и след това пристигнал на океанския остров Панхея, където издигнал олтар на своя дядо Уран. После … бил в Сирия, после в Киликия … и след като посетил много други народи, получил почитта на всички и бил обявен за бог.
Та като се занимава с боговете, Евхемер казва тези и близки до тях неща; и говори за тях като за смъртни хора.`“

(Евсевий Кесарийски. „Подготовка към Евангелието“ II,2,52-62; Diodorus. Bibliotheca historica VI, 1. Lipsiae, 1890)

[ЛВ, 11 април 2018]

Свидетелства и легенди за Омир

1. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида”.
За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема (Павзаний ІХ, 9, 5; превод В. Русинов)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (превод П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (превод М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори:

Страбон. „География“ X,4,15
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (превод В. Русинов)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I,2
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21 (…)

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Относно комическите произведения той казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448 b, превод Ал. Ничев)

Както се вижда, той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена; но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното… (1448 b, превод Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир… („Против Апион” І, 2).

Античните датировки след Херодот

– За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. Ето какво се казва в“Суда”:
„…роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”
Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).
Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

– Тациан („Против елините“, 31) (преразказ)

Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]…

– Пс.-Херодот (преразказ)
130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс. Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150 (Westermann, 1845; p. 24)

– друга (преразказ)
Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 29)

– друга (преразказ)
Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така:
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (IX, 30, превод В. Русинов)

По същия начин и Евстатий (ком. към „Илиада“ I,7) (…)

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

2. Предположения и легенди

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон… Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава (ІІІ, 104, превод М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, превод Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

Псевдо-Херодот (преразказ):

В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс. Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия.
И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.
Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада. Той бил образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където и да пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил много добре за него, лекувал го, а през това време Омир проучвал и разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя, като обикновен просяк, минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10). После, поради бедност, пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник.
В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. Провело се обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога в града да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията на Омир, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които най-напред не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова.
Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му, а Омир разказал за приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят му първо не повярвал, но след като Омир му бил доведен, той поговорил с него, харесал го и му предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из целия Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24).
После Омир отишъл в главния град на Хиос и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Там споменал и учителя си Фемий (І 153-155). И още – Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26).
И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81)
Решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора, които се цитират. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници.
През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до остров Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

Останалите са подобни:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от съпътстващите музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там тя родила сина си при река Мелес. Скоро след раждането починала, а Меон отгледал детето, и след време и той умрял. След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 21-24)

– Прокъл (преразказ)
Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах.
За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме. Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей. Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно (Westermann, 1845; p. 24-27)

– родът на Омир (преразказ)
Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина. Случката за смъртта му на Иос (Westermann, 1845; p. 27-28).

– друга (преразказ)
Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива. Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос (Westermann, 1845; p. 28-30).

– друга (преразказ)
Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет. Умрял на Иос (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 30-31)

– от „Суда“ (преразказ)
Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, къдет се оженил за Евметида и родил Омир. За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър. Умрял стар и бил погребан на Иос (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос:

Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин…“ (превод Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
В грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (превод Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X,4,19)
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ (превод В. Русинов)

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос:

Павзаний VII, 5
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите й са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24
Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.` Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир. Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.` Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир (превод В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия…“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
De patria quoque Homeri multo maxime dissensum est. Alii Colophonium, alii Smyrnaeum, sunt qui Atheniensem, sunt etiam qui Aegyptium fuisse dicant, Aristoteles tradidit ex insula Io.

Евстатий Солунски. „към `Илиада`“ I, 6 (…)

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците „homeroi“.

– Прокъл (преразказ)
Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“. Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден;

– родът на Омир (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат „homeroi“ слепите.

– друга (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а Омир – след като е ослепял или е бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му (Westermann, 1845; p. 31)

– от „Суда“ (преразказ)
Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците. Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп…

Павзаний II, 33
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя“
IV, 33
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание“
X, 7
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (превод В. Русинов, 2004-2005)

Че Тамирис е бил сляп, се казва и в „Илиада“:
„Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (II, 595-600; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той й дал като зестра поемата си `Киприи`“ (превод Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34) (…)

3. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира…
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма…
`Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни` (XXIІ, 330-353)

`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига… (VІІІ, 62-69)
До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев, (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни… (VІІІ, 105-106)

А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля. (VIII, 266-270)

..`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците.` (VIII, 477-481)
…`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…` (VIII, 492-495)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.

Плутарх („За музиката“, 3)
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`.“

4. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.
Ето съобщението на Цицерон:
„Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави. Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ („За оратора“ ІІІ, 137, превод П. Стоянова)

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места, или пък някой от приятелите му, сбъркали името (…) поради незнание.“ (превод В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх:
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (VІІІ, 2; „Всякакви истории“, прeвод Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57: (…)

– родът на Омир (преразказ)
Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат: (…)
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат.
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали „(Херодот VІІ, 7, превод П. Димитров).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието. Ето какво казва за него Авъл Гелий:
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки. А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (VII,17; превод Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор:

Seneca De brevitate vitae 13:
Graecorum iste morbus fuit quaerere, quem numerum Vlixes remigum habuisset, prior scripta esset Ilias an Odyssea, praeterea an eiusdem esset auctoris…

– Прокъл (преразказ)
Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

Дали Омир е записвал поемите си и изобщо познавал ли е писмеността:

Според Йосиф той не е писал, а поемите са били „събрани“ в по-късно време и поради това в тях има противоречия: (…) („Против Апион“ I,2)

И все пак в „Илиада“ има едно място, от което може да се заключи, че Омир е знаел за писмеността. При това не бива да се забравя, че той е представял отдавна отминали времена.
„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (VI, 168-179; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

За рапсодите и рецитацията:

Херодот V, 67
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

Диоген Лаерций I, 57
„Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат…“ (превод Т. Томов, 1985/2002)

Евстатий „към `Илиада`“ I,11 (…)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург:

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук. Впрочем, мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ (превод Н. Панова, 2013)

Елиан, XIII, 14
„Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ (превод Н. Панова, Н. Шаранков, 2009)

За редакциите на текста и александрийските омироведи:

Страбон XIII, 1, 27 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 9; I,11 (…)

5. Други произведения

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“:

Аристотел. „Поетика“ 1448 b
“Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (превод Ал. Ничев, 1975)

Дион Хризостом 53,4 (…)

Плутарх. De Herodoti malignitate 45 (…)

– Пс.-Плутарх (преразказ)
Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.

– Прокъл (преразказ)
Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.

– друга биография (преразказ)
Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски „към `Никомахова етика`“, 321 (…)

Схолии към Есхин III, 160 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

„Киприите“:

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 той разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).

Химните:

Павзаний IV, 30
От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика` (превод В. Русинов, 2004)

Други произведения:

– Херодот (IV, 32):
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наиситна е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

– Прокъл (преразказ)
В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си „Превземането на Ехалия“ (Westermann, 1845; p. 27)

– „Суда“ (преразказ)
Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Ехалия“, химни, „Киприи“ и др.

Легенди за предомировата литература. Лин, сибилите и др.

[1. Орфей]

2.

Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон (Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите (Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– имал известни ученици: Херакъл, Тамирис, Орфей (Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл (Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“ (Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Херодот II, 79:
„Между религиозните обичаи, достойни за споменаване, е особено забележителна една песен – химнът в чест на Лин, който се пее във Финикия, Кипър и другаде. Има различно име според това, кой народ го пее; приема се, че е един и същ с този, който елините пеят и наричат „В чест на Лин“. Така че между многото и различни неща, свързани с Египет и предизвикали учудването ми, беше и това, откъде египтяните са взели този химн в чест на Лин. Изглежда, че го пеят открай време. Лин на египетски се казва `Манерос`. Египтяни ми казаха, че бил единствен син на първия цар на Египет, че умрял без време и египтяните го почели, пеейки тези оплаквателни песни и че това им бил първият и единствен химн“ (П. Димитров, 2010)

Теокрит XXIV, 103-106:
„Херакъл беше отглеждан от майка си като младо растение в градина; и носеше името на аргиеца Амфитрион. На четмо и писмо научи момчето старият Лин, син на Аполон – буден надзорник и херос.“

Диодор Сицилийски III, 67:
„И казва, че при гърците пръв откривател на ритмите и меликата е бил Лин; и още, след като Кадъм донесъл от Финикия т.нар. `писмена`, той пръв ги е преустроил за гръцкия език, сложил е название на всяко и е изработил начертанието им. Общо писмената се наричат `финикийски`, защото са били пренесени при гърците от финикийците; а частно са били наречени `пеласгийски`, защото първи пеласгите си служели с преустроените начертания. Тъй като бил много харесван заради поетическото си изкуство и песните, имал много ученици, а най-видните са трима: Херакъл, Тамирис и Орфей. Веднъж Херакъл, като учел да свири на китара и не можел да възприеме преподаването поради мудността на душата си, бил наказан от Лин с бой; и като се разгневил, ударил учителя си с китарата и го убил. Та за Лин казват, че е съставил „Деянията“ на първия Дионис с пеласгийски букви, а е оставил и други митически разкази в записките си.“

Хигин, 273:
„[Състезанието по пеене в Аргос] спечелил Лин, син на Аполон.“

Квинтилиан. „Обучението на оратора“ I, 11
„Кой не знае, че музиката в древни времена е била не само твърде желана наука, но е била и на голяма почит; дори музикантите са били смятани и за пророци, и за мъдреци. Аз ще пропусна другите, но ще спомена Орфей и Лин – и двамата синове на богове“ (М. Порталски, 1982)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете`…“

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин. Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Павзаний II, 19, 8 (при храма на Аполон в Аргос):
„Там са и гробниците на Лин, сина на Аполон, и на Псамате, дъщерята на Кротоп, като за първата гробница казват, че е на поета Лин“ (В. Русинов, 2004)
IX, 29 (описва изображение в пещера на Хеликон):
„По правия път към дъбравата има изображение на Евфема, изваяно в релеф върху камък. Казват, че тя била кърмачката на Музите. Прочие, нейното изображение е там, а след него е това на Лин, на малка скала, издълбана като пещера. На Лин всяка година принасят жертви като на херос, преди да принесат на Музите. Речено е, че този Лин бил син на Урания и Амфимарос, син на Посейдон, че той си спечелил слава заради музиката си, по-хубава от тази на всеки негов съвременник или предтеча, и че Аполон го убил, задето бил негов съперник в пеенето. При смъртта на Лин, траурът по него изглежда се разпространил толкова сред целия варварски свят, че дори при египтяните имало песен за Лин, наричана на египетски език “Манерос”. От елинските поети, Омир показва, че е знаел, че страданията на Лин били тема на една елинска песен, когато казва, че Хефест, наред с други сцени, които изковал на щита на Ахил, е представил едно момче арфист (kitharodos pais), пеещо песента за Лин: `Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен.` Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно. Тиванците твърдят, че Лин бил погребан при тях, и че след поражението на елините при Херонея Филип, синът на Аминта, подчинявайки се на съновидение, взел костите на Лин и ги пренесъл в Македония; други видения го подтикнали да върне костите на Лин в Тива. Но всичко, които било над гроба, и белезите, които го означавали, изчезнали според тях с времето. Тиванците разказват и други неща, как по-късно от този Лин се родил друг, наречен синът на Исмений, учител по музика, и как Херакъл, докато още бил дете, го убил. Но хекзаметрова поезия не е била написана нито от Лин, сина на Амфимар, нито от по-късния Лин; а и да е била написана, нищо не е останало за потомството“ (В. Русинов, 2005).

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…` Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

„Суда“:
„Лин, халкидец. Син на Аполон и Терпсихора, според други на Амфимар и Урания, според трети – на Хермес и Урания. Казва се, че той пръв е донесъл писмената от Финикия при гърците. Бил е учител по четмо и писмо на Херакъл и пръв водач на лирическата муза.“

3.

Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис (Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– певец на химни (номи) и свирач на лира (Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

Свидетелства:

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Конон, 7:
„Седмият разказва за Филамон, дете на Филонида, която се родила от Еосфор и Клеобия в Торик в Атика. Филамон бил невероятно красив. Една от нимфите се влюбила в младежа и забременяла. Засрамена, напуснала Пелопонес и като пристигнала в Акте, родила син Тамирис“ (Д. Драгнев, 2015)

Хигин, 200:
„Говори се, че Хиона, или както други поети я наричат, Филонида, дъщеря на Дедалион, спала в една нощ с Аполон и Хермес; и родила от Аполон Филамон, а от Хермес – Автолик. После по време на лов говорила надменно за Диана и затова била убита от нейните стрели. Баща й Дедалион, страдащ за единствената си дъщеря, бил превърнат от Аполон в ястреб.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи.“
5:
„Мелическите поети бяха споменати. А казват, че някои от Терпандровите китародически номи били съставени от древния делфиец Филамон.“

Павзаний II, 37, 2 (храм при Лерна край Аргос):
„Разправят, че лернейските мистерии били въведени от Филамон. Впрочем, от една страна изричаното по време на тайните ритуали очевидно не е на старинен език. От друга пък Арифон е разкрил, че нито дори надписът, за който чух, че е гравиран върху направеното от месинг сърце, не е от Филамон.“
IV, 33, 3:
„На път за Аркадия в Мегалополис при проходите има Херма, < Атическа> школа. Формата на хермите при атиняните е чатвъртита и другите са я научили от тях.
Като се слезе на тридесет стадия от проходите, се намира течението на Балира.
Разказват, че името на тази река произлизало от това, че там при прехвърлянето на реката Тамирис изтървал лирата си. Той бил син на Филамон и на Аргиопа. Казват, че първоначално Аргиопа живяла около Парнас, а когато заченала, се преместила при одрисите. А Филамон не пожелал да я заведе у дома си. И заради това наричат Тамирис одрис и трак.“
Х,7,2 (за Делфи):
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога. Този, който изпял и спечелил наградата бил Хризотемис от Крит, за чийто баща Карманор казват, че очистил Аполон от убийството. След Хризотемис, според традицията, с пеене спечелил Филамон, а след него синът му Тамирис“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4.

Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин („Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми („Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях („Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Хезиод, Fr. 246 (при Стефан Византийски, относно „Илиада“ II, 594):
„Дот, син на Пеласг, от когото е наречено `Дотово поле`. Така че напразно Хор в „За племената“ пише така, както поетът, като говори за Тамирис, прави грешката `в Дорово`; но пък Хезиод казва, че е бил ослепен в `Дотово поле`“

Еврипид. „Рез“, 915-925:
„Наистина, о сине на Филамон, ти и жив, и от царството на Хадес, много безпокои душата ми: защото дързостта ти и свадата ти с музите която те погуби, ми докараха да родя този нещастен син… когато ние музите, дойдохме в златоносните чукари на Пангей с инструментите си за голямото състезание по свирня със славния тракийски майстор Тамирис, който много хулеше нашето изкуство и го ослепихме“
(Д. Бояджиев в Извори за Тракия, 1981)

Платон. „Закони“ 829е:
„Никой не бива да дръзва да изпълнява произведение, което не е минало през одобрението на стражите на законите, дори то да е по-сладко от химните на Тамирис и Орфей…“ (Н. Панова, 2006)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Страбон VII, фр. 35:
„Тъкмо на този бряг [при планината Атон] е царувал тракът Тамирис, мъж със същите занимания като Орфей.“
VIII, 3,6:
„От коя Ехалия, моля, е тръгнал Тамирис, когато близо до Дорион музите срещнали тракиеца Тамирис и `и го от песни лишили`? Защото Омир добавя: `тъкмо когато се връщал от царя Еврит ойхалийски`.“
VIII, 3,25:
„Според някой днешният Алурис или Алура, разположен в т. нар. Аулон на Месения, е бил наричан Дорион. И някъде в този район е Ехалия на Еврит (днешната Андания, аркадско градче, със същото име като градчетата в Тесалия и Евбея), където според поета тракиецът Тамирис дошъл от Дорион и бил лишен от певческото изкуство (В. Русинов, 2007)

Конон, 7:
„След като възмъжал, той [Тамирис] толкова добре усвоил свиренето на китара, че скитите го направи свой цар, макар да бил чужденец. Състезавал се с музите в песен и за победителя били определени награди: за него – брак с музите, за тях – каквото си вземат от него. След като бил победен, му извадили очите“ (Д. Драгнев, 2015)

Плутарх. За музиката, 3:
„А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`“

Дион Хризостом XIII, 21:
„И все пак Тамирис, който много добре знаел да свири на китара и е спорел със самите музи за хармонията, е бил ослепен заради това и в прибавка е изгубил знанието си за китаристиката.“

Аполодор I, 3, 3:
„Клио родила от Пиер син Хиацинт, когото обикнал Тамирис, синът на Филамон и нимфата Аргиона – първият, който започнал да харесва мъже. Обаче по-късно Хиацинт станал любимец на Аполон, който неволно го улучил и убил с един диск. А Тамирис който блестял с хубост и умение да пее и свири на китара, веднъж се надпреварвал с музите по изкусност, като се обзаложил, ако е по-добър, да ги обладае всичките, а ако бъде победен – да го лишат от каквото искат. Понеже победили музите, те му отнели очите и изкуството да пее и свири на китара“ (М. Славова, 2015)

Павзаний IV, 33, 7:
„Като се премине Електра, се намира така нареченият Ахейски извор и там има руини на града Дорий. Според Омир там загинал Тамирис, защото твърдял, че победил в надпяване самите Музи. Фокидецът Продик – ако стиховете за Миниада са негови – казва, че на Тамирис било наложено наказание в Хадес, заради самохвалството му спрямо Музите. Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
IX, 30, 2:
„От поетите или прочутите музиканти, на които са поставили изображения, са следните. Там е самият Тамирис вече сляп, със счупената лира в ръката си.“
X,30,8 – 31,5 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„В тази част на картината е Схедий, водил фокидците срещу Троя, а след него е Пелиас, седящ на трон, със сива коса и сива брада, и гледащ към Орфей. Схедий държи кама и е увенчан с венец от трева. Тамирис седи до Пелиас. Изгубил е зрението си; изглежда съвсем смирен; косата и брадата му са дълги; в нозете му лежи захвърлена лира със счупени рога и скъсани струни… В долната част на картината, след тракиеца Тамирис е Хектор, седящ с две ръце отпуснати на лявото коляно в израз на дълбока скръб“ (В. Русинов, 2004-2005).

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна. Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен. Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха. Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5.

Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

Свидетелства:

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний II, 13:
„А в химна на Олен в чест на Хера е съчинено, че Хера е отгледана от Хорите, а нейни деца са Арес и Хеба.“
IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”
X, 5:
„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други, и че той първи е пророкувал и първи изпявал оракулите в хекзаметър. След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен: `И Олен, който стана първият пророк на Феб, и пръв съчини песен с древните стихове`“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“ :
„Олен: димеец или хиперборей, или ликиец – епик.“

6.

Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия, син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет („Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея (Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; освен това тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет (Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба, самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й (Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

Свидетелства:

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Аполоний Родоски I, 735-241:
„Там бяха и синовете на Антиопа Азопова
Зет и Амфион; неоградената Тива стоеше наблизо
а те на стената основи полагаха.
Зет на раменете си носеше от планината скали,
сякаш го правеше с мъка. А пък Амфион
вървеше след него със златната лира и пееше;
и по следите му дваж повече камъни идеха.“

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи вещ Амфион камъни да подрежда с песен; тебе лиро, със седем струни звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива, камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 221-272:
„Някои от седемте синове на Амфион там яхат
яки коне; и възсядат им те гърбовете, блестящи
в тирския пурпур и дърпат юздите, от злато тежки.
Общата скръб и мълвата, и сълзи на свои донасят
сигурна вест на Ниоба за тъй ненадейната гибел.
Чуди се тя, че решили това боговете, гневи се,
дето са дръзнали тъй, че с такива права разполагат.
Тозчас бащата Амфион затъкна в гърдите си меча
и тъй умиращ завърши скръбта си ведно със живота“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Аполодор III, 5, 5:
„Антиопа родила от Зевс (в Беотия) двама сина, които изоставила. Някакъв пастир ги намерил и отгледал. Единия нарекъл Зет, а другия – Амфион. Зет се грижел за стадата, а Амфион се учел да пее под съпровод на лира, която му дал Хермес. Камъните, с които укрепвали града, сами се движели под съпровода на Амфиовата лира“ (М. Славова, 2015)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион…“

Павзаний VI, 20, 18:
„Един египтянин ми каза, че Пелопс получил нещо от тиванеца Амфион и го заровил на това място, което наричат Тараксип, и че заради заровеното нещо и конете на Ойномай тогава се смутили, и по-късно всички коне. Този египтянин смяташе, че и Амфион, както и тракът Орфей са притежавали удивителни магически дарби, така както и Орфей, и Амфион притежавали дарбата да привличат зверовете с песни при градежа на крепостни стени със скали.“
IX, 5
„Омир обаче не споменава в стиховете си за пеенето на Амфион и как построил стената със свиренето на лирата си. Амфион се прочул със своята музика, като научил от самите лидийци лидийския лад, заради познанството си с Тантал и добавил още три струни към старите четири. Авторът на епоса за Европа казва, че Амфион бил първият арфист и че Хермес бил неговият учител. Той също казва, че песните на Амфион привличали дори камъни и зверове след него. Миро от Византион, поетеса, писала епос и елегии казва, че Амфион пръв издигнал олтар на Хермес и по тази причина той го дарил с лира. Казано е също, че Амфион е наказан в Хадес затова, че бил един от онези, които се подиграли с Лето и децата й. На наказанието на Амфион е посветена епическата поема `Мимиада`, в която се разказва както за Амфион, така и за Тамирис от Тракия. Домовете на Амфион и Зет били навестени от скръб; тази на Амфион била опустошена от чума, а синът на Зет бил убит по някаква погрешка от майка му. Самият Зет умрял от скръб и така Лай бил върнат от тиванците начело на царството.“
IX, 8
„По окръжността на древната стена на Тива имало порти, седем на брой и те си стоят до днес. Портите Неисти, казват те, получили името си по следната причина. Последната от струните на те наричат „нете” и според тях Амфион я изобретил при тези порти. Научих също така, че синът на Зет, брата на Амфион, се наричал Неид и че тези порти били наречени на него.“
IX, 17
„Гробницата на Зет и Амфион представлява малка земна могила… За грубо подредените камъни при основата на гробницата на Амфион казват, че били самите скали, следващи песента на Амфион. Подобна история се разказва и за Орфей, как диви зверове го следвали, докато свирел на лирата си“ (В. Русинов, 2005)

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са родени около времето на Кадъм.“

Ватикански митограф III, 1
„Агенор пък роди Кадъм, Европа, Килик и Финик. Кадъм взе Хермиона, дъщеря на Афродита, съпруга на Хефест и Арес, от която роди Агава, Семела, Автоноя и Инона. Агава роди Пентей, Семела – Дионис, а Автоноя – Актеон. Ино, жената на Атамант – след Нефела, която роди Фрикс и Хела – роди Леарх и Меликерт. Кадъм бе наследен от Лик, чиято жена беше Антиопа, дъщеря на Никтей. С нея Зевс легна в тъмница, приел вида на сатир, и роди Зет и Амфион. Амфион наследи Лик и взе Ниоба, която роди седем синове и толкова дъщери.“

„Суда“:
„Амфион – този е откривателят на древната музика.“
„Антиопа, дъщеря на Никтей, която развратил един от гражданите. Баща й я изпратил при брат си да я накаже. Той обаче, като видял, че е бременна, я съжалил; и тя родила Зет и Амфион, които чичото захвърлил в планината. Той имал жена на име Дирка, която заподозряла мъжа си, че обича Антиопа; отвела я в планината, завързала я за шията на бик, запалила факли на рогата му и се готвела да я убие. Антиопа плачела, вдигнал се шум и се събрало множество земеделци, сред които били Зет и Амфион. Те познали майка си и я спасили, а Дирка предали на определеното й наказание. Зет и Амфион изградили Тива и царували там, а след тях и потомците им до Лай и Йокаст, който бил преименуван на Едип.“

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7.

Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

Свидетелства:

Пароска хроника, 10:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.“

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

„Суда“:
„[Олимп] – ученик и любимец на Марсий, който бил по род сатир, слушател и син на Ягнис.“

8.

Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на негово име била реката Марсий (Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран (Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

Свидетелства:

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 382-393:
„Някой разказа така гибелта на мъжете ликийци,
други припомва за сатир, когото синът на Латона
на надпревара със свирка тритонска надви и наказа.
`Що ме изтръгват – той викнал – от мене, от моята кожа?`
Плачеха полските фауни – тe, на леса божествата,
сатири – техните братя, Олимп, знаменит и тогава…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 191:
„Мидас, мигдонският цар, син на Богинята майка от Тмол, беше повикан за съдия, когато Аполон се състезаваше по свирене с Марсий или Пан. И след като Тмол присъди победата на Аполон, Мидас каза, че е по-добре да се даде на Марсий. Тогава Аполон възмутен казал на Мидас: `Какъвто ти е бил умът при отсъждането, такива и уши да имаш.` И направи така, че Мидас да има магарешки уши.“

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

Павзаний X, 30, 9 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„Над него е Марсий, седящ на скала, а до него е Олимп, с външност на момче в разцвета на младостта си, което се учи да свири на флейта. Фригите в Келена твърдят, че реката, преминаваща през града, била някога велик свирач на флейта и също така твърдят, че “Песента за майката”, мелодия за флейта, е била съчинена от Марсий. Твърдят също така, че са отблъснали войската на галатите с помощта на Марсий, който ги опазил от варварите с водата от реката и с музиката на флейтата си“ (В. Русинов, 2005).

Тациан. „Против елините“, 1:
„Авлетиката получихте от Марсий и Олимп; а и двамата са фригийци.“

Хигин, 165:
„За Атина се казва, че първа направила флейтата от еленова кост и дошла да свири на пира на боговете. Хера и Афродита й се присмели, че си издула бузите и посиняла. И тя, след като била отхвърлена и осмяна за музиката си, отишла в гората Ида при един извор и се огледала във водата, докато свирела; и видяла, че била осмяна заслужено. Затова захвърлила там флейтата и и я проклела: който я вземе, да претърпи тежко наказание. Намерил я Марсий, сатир и син на Еагър, и като се упражнявал усърдно, от ден на ден извличал от нея все по-приятен звук. Затова и предизвикал Аполон с неговата китара на състезание. Аполон дошъл и двамата повикали музите за съдии в състезанието. И когато Марсий вече излизал победител, Аполон обърнал китарата и звукът останал същия; което Марсий не могъл да направи с флейтата. И така Аполон завързал Марсий на едно дърво и го предал на Скит, който му одрал кожата; а останалото тяло предал на ученика му Олимп, да го погребе. На негово име е наречена реката Марсий.“

Иоан Цец. „История“ XVI, 353-384:
„Фригиец Марсий, философ, пръв изнамери флейтата
и с тези сламки влезе във състезание със Аполон;
и победен, бе окачен на бор с одрана кожа.
И досега реката носи лудостта флейтистка,
както е писано във речите на Юлиан
и от Прокопий Кесариеца, и много други.
А други казват, че Атина е открила авлодията,
но се навела към вода и си видяла бузите издути;
и затова изкуството на Марсий е предала.
Та този син на Ягнис преподавал на Олимп.“

„Откритие на разума е и флейтистиката,
но тя издува бузите и загрозява образа,
та на разумните човеци не подхожда.
Но все пак философът Марсий, за когото споменах,
намери я и се гордееше със нея. А после полудя
и се удави във река. Бе закачен на бор
и бе видян от Хелиос, висящ като един убиец.
Защото Хелиос е пръв във музиката: и казаха,
че той се състезавал с него; и победен, увиснал.“

9.

Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий (Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

Свидетелства:

Аристофан. „Конници“, 7:
„Ела, че заедно да заредим Олимповите плачове“ (Ал. Ничев, 1985)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Това би било очевидно, ако чрез нея придобиваме определени нравствени качества. А че тя оформя характера е ясно от много неща и не на последно място от песните на Олимп. По общо мнение те въодушевяват душата, а въодушевлението е чувство за нравствената част на душата“ (Ан. Герджиков, 1995)

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); казват, че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете. Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

„Суда“:
„Олимп, син на Меон, мизиец, авлет и създател на мелоси и елегии, станал предводител на музиката, изпълнявана на авлоси; ученик и любимец на Марсий. Олимп е роден преди Троянската война; по негово име е наречена планината в Мизия.
Олимп, който установи и преподаваше китародическите номи.
Олимп, фригиец, по-нов. Бил е авлет по времето на Мидас, син на Гордий.“

10.

Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина, съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син (Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“ (Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

Свидетелства:

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон
– „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)
– „Ион“ 536b:
„Едни изпадат в изстъпление от връзката си с един поет, други от друг – едни от връзката си с Орфей, други – от Музей“ (Б. Богданов, 1979)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Нали и Музей казва, че `Най-приятна за смъртните е песента`“ (Ан. Герджиков, 1995)

Павзаний I,22,7 (разказва за картините в „Пинакотеката“ на Акропола в Атина):
„След като подминеш картините с момчето, носещо ведрата и бореца, когото е нарисувал < Тимайнет>, ще видиш Музей. Четох някакви епически стихове, в които се говори за Музей, че лети, дарен от Борей, но ми се струва, че тях ги е съчинил Ономакрит, и със сигурност няма нищо запазено от Музей, освен може би химнът на Деметра при ликомидите.“
I,25,8
„Деметрий, синът на Антигон, който освободил атиняните от тираните, не им предал Пирей веднага след бягството на Лахарес, и по-късно, след като спечелил война, вкарал гарнизон в самия град, като построил така наречения Музейон. Музейонът е вътре в древния периболос, възвишение срещу Акропола, където казват, че пеел Музей и където бил погребан, когато умрял от старост. По-късно на това място бил издигнат и надгробен паметник на някакъв сириец“ (към 114 пр. Хр. на Антиох Филопап, внук на Антиох IV)
X, 5
„Сред елините има една поема, наречена “Евмолпия”, приписва се на Музей, сина на Антиофем. В тези стихове се твърди, че прорицалището принадлежало общо на Посейдон и Гея…“
X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“
X,9,11
„Другото доказателство, което цитират е взето от оракулите на Музей: `Дъжд над атиняните иде свиреп`.“
X,12,11 (във връзка със сибилите)
„Казват, че мъжете, които изричали оракули са Евклус от Кипър, атиняните Музей, синът на Антиофем и Люкос, синът на Пандион, а също и Бакис, беотиец, който бил обсебен от нимфи. Чел съм оракулите на всички тях, освен на Люкос. Това са жените и мъжете до ден днешен за които се казва, че са изричали пророчества от името на бог“ (В. Русинов, 2004-2005).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„По времето на Акризий е идването на Пелопс от Фригия и пристигането на Ион в Атина, вторият Кекропс, делата на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6:
„И че преди него е имало други поети, между които е и Музей, който написал `Лечения на болести`“.

„Суда“:
„Музей, елевзинец от Атина, син на Антифем, на Евфем, на Екфант, на Керкион, когото победи Тезей; и на жената Елена. Епик, ученик на Орфей, може би по-възрастен от него, защото разцвета му е бил при втория Кекропс. Написал `Съвети към сина Евмолп` в епически стих и много други.“
„Музей, тиванец, син на Тамирис, на Филамон, мелик. Роден много преди Троянската война; писал е мелоси и песни.“

11.

Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак, имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион – от когото бил убит (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец в тях и на Дионис („Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет, син на Филамон, учител на Херакъл по музика (Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

Свидетелства:

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)
Същото е при Павзаний II, 14:
„… не мога да се съглася с флиунтийците, че някой елевзинец бил надвит в битка и бил прокуден, след като тази война приключила след примирие и преди да влязат в сражение, и след като в Елевзин останал самият Евмолп… В произведенията на Омир има и неща, посветени на Деметра: `Показа тя [Деметра] на Триптолем и на Диокъл конеукротител и на Евмолп могъщ и на Келей водач народен светите служби и тайнствата им разкри на всички`“ (В. Русинов, 2004)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„когато Евмолп, синът на Посейдон, тръгна на война срещу атиняните, водейки траки; така че това не е изобретение на Паламед, а на други преди това.“

Теокрит XXIV, 109-110:
„Филамонидът Евмолп го направи [малкия Херакъл] певец и приучи ръцете му да държат дървен форминкс.“

Диодор Сицилийски I, 11:
„Някои от древните митолози сред гърците наричат Озирис Дионис, и наред с това – Сириус. Един от тях е Евмолп, който казва в `Бакхическите стихове`:
`звездосвет Дионис, в лъчи огненолик`,
а Орфей:
`затова го нарича Фанес, също и Дионис`.“

Овидий. „Метаморфози“ XI, 92-94:
„Стигна пред Мидас – деспот, на когото певецът тракийски,
както на жреца Евмолп, завеща празненствата на Бакха“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 273:
„Евмолп, син на Посейдон [спечелил състезание по пеене в Аргос] при съпровод на флейта от Олимп, ученик на Марсий.“

Аполодор II, 5, 12
„Херакъл отишъл в Елевзин при Евмолп, понеже искал да бъде посветен в мистериите. Но не бил очистен от осквернението след убийството на кентаврите и не можел да види свещенодействието. Тогава получил очищение от Евмолп и бил посветен.“
III, 15, 4
„А за Хиона се оженил Посейдон. Тайно от баща си тя родила Евмолп и за да не узнае никой, го хвърлила в морската бездна. Но Посейдон го извадил и го занесъл в Етиопия при Бентезикима, негова дъщеря от Амфитрита, да го отгледа. Когато Евмолп пораснал, мъжът на Бентезикима му дал за жена една от дъщерите си. Но Евмолп се опитал да насили и сестрата на жена си, заради което го изгонили от страната. Заедно със сина си Исмар той отишъл при тракийския цар Тегирий, който дал дъщеря си за жена на Исмар. Но по-късно се разкрило, че Евмолп крои заговор срещу Тегирий и затова трябвало да търси убежище при елевзинците, с които станал приятел. След смъртта на Исмар Тегирий изпратил да извикат Евмолп. Той пристигнал, помирил се с него и поел властта. Когато атиняните воювали с елевзинците, Евмолп бил призован на помощ на елевзинците и воювал на тяхна страна начело на многобройна тракийска войска. Когато Ерехтей се допитал до бога как атиняните да удържат победа, той му предсказал, че трябва да принесе в жертва една от дъщерите си. Ерехтей принесъл в жертва най-малката, но и останалите се самоубили, защото според някои се били заклели да умрат заедно. В битката след жертвоприношението Ерехтей убил Евмолп“ (М. Славова, 2015)

Лукиан. „Демонакс“, 34:
„Веднъж, след като чу забраната, се осмели да попита публично атиняните по каква причина изключват варварите, след като обреда им е установил Евмолп, който е варварин и трак.“

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните. Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”. Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей. След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“По времето на Линкей е грабването на Кора и установяването на светилището в Елевзин; Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и царуването на Минос. А по времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните.“

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12.

Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея (Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон (Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години (Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

Свидетелства:

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Вергилий. „Енеида“ III, 441-452:
„Щом пък доплаваш дотам и в кумейският град щом достигнеш
при езерата свещени в авернската звънка дъбрава
в дън пещера ще откриеш гадателка, в унес вещае
тя съдбините и руни, и думи дълбае на листи…
Всеки се връща без помощ, намразил дома на Сибила.“
VI, 35-566
„Но Ахат, неотдавна изпратен
вече се върна назад с Деифоба, на Главк дъщерята,
жрица на Феб и Хеката, и тя се обърна към царя…
Беше в евбейския клон отстрани пещерата вдълбана,
в нея сто входа широки и двери сто водят, отдето
толкова гласа отекват ответната реч на Сибила…
В разговор много догадки един с други те размениха –
кой ли другар е издъхнал, та трябва да бъде погребан
според Сибила?…
Жрицата четири черни юнеца най-първо докарва
и от съсъд връз челата на жертвите вино възлива;
после изскубва влакната им, щръкнали между рогата,
и като първи оброк тя ги хвърля в свещения огън,
гръмко зовяща Хеката, могъща в небето и Ереб…
`Стойте далеч оттук, непосветени!` –
тъй предсказвачката виква – `от целия лес отстъпете.`
Толкова само изрече и в унес влетя в пещерата…
Жрицата, щом забеляза, че змийските шии настръхват,
хвърли му медена питка, упойна от приказни билки…
Но се намеси Сибила водачката с малкото думи:
`Бяга нощта, докато в плач и жал часовете пилеем.
Ето оттука, Енее, дели се на две страни пътят:
пътят надясно отвежда в дома на великия цар Дит,
ние по него ще стигнем в Елизиум. Пътят наляво
към нечестивия Тартар за мъки злодеите води…
Ала когато Хеката авернския лес ми придаде,
вред ме разведе и всички възмездия божи показа`…“ (Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“ XIV, 101-146
„Стига героят местата, със блатни води изобилни,
върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила
идва и моли да стигне душата на своя родител…
След речта си
клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона
тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне…
`Или богиня си ти, или божа любимка` – й казва –
`винаги за божество ще те имам и все ще признавам:
своя живот ти дължа – до света на смъртта ме заведе
и от видения свят на смъртта ме изведе отново.
Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,
храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам…`
`Презряла подаръка Фебов,
аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст,
и с разтреперан крак иде досадната старост, която
дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,
но ми остава, додето достигна на пясъка броя,
триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още…`“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Павзаний X, 9, 11:
„Като доказателство за това твърдение цитират следния оракул на Сибила:
`И тогава над атиняните ще стовари тежки беди Зевс Гръмовержец`.“
X, 12
„Има една скала, издигаща се над земята. На нея, казват делфийците, заставала и изпявала оракулите си жена с име Херофила и с прозвище Сибила. Открих, че предишната Сибила била много древна; според елините тя била дъщеря на Зевс от Ламия, дъщеря на Посейдон, тя била първата жена, пееща оракули, а името Сибила й било дадено от либийците. Херофила била по-млада от нея, ала и тя явно е била родена преди Троянската война, защото предсказала, че Елена ще бъде доведена в Спарта за гибел на Азия и на Европа, и че заради нея Илион ще бъде завладян от елините. Делосците също така помнят един химн, който тази жена е съчинила в чест на Аполон. Съчинила е тези неща, обзета от лудост и обладана от бога. На друго място в оракулите си казва, че майка й е безсмъртна, една от нимфите на Ида, а баща й е смъртен мъж. Ето ги стиховете: `По род съм полусмъртна и полубожествена; от майка нимфа и баща, що с жито се храни; по майка от Ида съм родом, а бащината ми родина е червеният Марпесос, свят на Майката, и реката Аидоней`. Марпесос отстои на сто и четиридесет стадия от Александрия в Троада. Жителите на тази Александрия твърдят, че Херофила станала послушница в храма на Аполон Сминтейски, и по повод съня на Хекуба тя изрекла пророчеството, за което знаем, че наистина се сбъднало. Тази Сибила живяла по-голямата част от живота си в Самос, но също така посещавала Кларос в земята на Колофон, Делос и Делфи. При всяко свое гостуване в Делфи тя заставала на тази скала и изпявала оракулите си. Смъртта обаче я споходила в Троада и гробът й е в свещената дъбрава на Сминтиеца. Еритрейците, които най-ревностно от всички елини претендират да са родина на Херофила, сочат за доказателство т.нар. планина Корюкос с пещера в нея, като казват, че Херофила е родена в нея и че била щерка на Теодор, местен пастир и на нимфа. Следващата жена, която давала оракули по същия начин, според Хиперох от Кюме, историк, е от Куме в земята на Опики и се казвала Демо. След Демо, при евреите над Палестина отраснала жена, която давала оракули и името й било Саббе. Казват, че бащата на Саббе бил Беросос, а майката – Ериманте. Но някои я наричат вавилонска Сибила, други – египетска (В. Русинов, 2005)

Атенагор („За християните“, 30) цитира стихове 108-112 от кн. III на „Оракулите“:
„Сибила (за нея споменава и Платон): `Тогава беше десетото поколение смъртни, откакто се случи потопът върху първите човеци; и царстваше Кронос, Титан и Япет, отлични деца на Гея и Уран. Тях хората нарекоха Гея и Уран [„Земя и Небе“], защото бяха първи от смъртните хора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„И не само той, но и Сибилата е по-древна от Орфей. Твърди се, че има много писания и за прозвището й, и за потвърдените й предсказания: че била фригийка и се казвала Артемида, и като дошла в Делфи изпяла:
`Делфи, служители на далнострелец Аполон,
дойдох да ви изкажа мисълта на Зевс Егидодържец
и разгневена на брата роден Аполон`“
Има и друга, от Еритрея, наречена Херофила: за нея споменава Хераклид Понтийски в „За прорицалищата“. Оставям настрана египетската и италийската, която обитавала Кармал в Рим, и чийто син Евандър изградил в Рим светилището на Пан, наречено Луперкион.“

Лактанций. „Божествени устроения“ (Divinae Institutiones), I, 6:
„Седмата е кумската, на име Амалтея, която от други се нарича Демофила или Херофила; тя е занесла девет книги на цар Тарквиний Приск.“

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили. И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

Ватикански митограф:
Sibyllam Apollo pio amore dilexit et ei poscendi quae uellet arbitrium obtulit. Illa harenam manibus hausit et tam longam uitam poposcit; cui Apollo id posse fieri respondit, si Erythraeam in qua habitabat insulam relinqueret et eam numquam uideret. Profecta igitur Cumas tenuit et illic corporis uiribus defecta uitam in sola uoce retinuit. Quod cum ciues eius cognouissent, siue inuidia, siue miseratione commoti — incertum est —, ei epistolam miserunt creta antiquo more signatam; qua uisa terra, quia erat de eius insula, in mortem est soluta. Vnde nonnulli hanc esse dicunt, quae Romana fata conscripsit, quod incenso templo Apollinis inde Romam allati sunt libri, unde haec fuerat.

13.

Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, вдъхновявана от изпаренията в пещерата (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (пития) и първа произнесла оракули в хекзаметър; затова я смятат за създателка на епоса (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

Свидетелства:

Павзаний X, 5, 7:
„Най-преобладаващото мнение обаче е, че Фемоноя била първата пророчица на бога и първа запяла в стихове хекзаметър… Традицията обаче не съобщава за друг мъж пророк [освен Олен], а упоменава само за пророчици.“
X, 6:
„Фемоноя, пророчицата по това време им дала оракул в хекзаметър: `Тежка стрела от близо Аполон ще изстреля по осквернителя на Парнас…` и
X, 12:
„За Пелеядите казват, че били родени по-рано и от Фемоноя, и че били първите жени, изпели следните стихове: `Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, велики Зевсе.
Гея праща плодовете, хвалете Майката земя`“ (В. Русинов, 2005)

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма. Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“И ако някой ни казва, че Фемоноя първа е прорицавала на Акризий, нека знае, че 27 години след Фемоноя са онези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл.“

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

„Суда“:
„Палефат, атински епик, син на Актей и Боио, някои казват на Иокъл и Метанира, а трети – на Хермес. Според някои е живял след Фемоноя, а според други – дори преди нея. Написал е „Създаване на света“ в пет хиляди епически стиха, „Раждането на Аполон и Артемида“ в три хиляди стиха, „Слова и изказвания на Афродита и Ерос“ – в пет хиляди стиха, „Свада на Атина и Посейдон“ – в хиляда стиха и „Плитката на Латона“.

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон. Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14.

Памф

Павзаний I, 38, 3:
„Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей, като тях Памфос ги нарича, също както Омир, Диогенея, Памеропе и третата Сезара.“
IX, 27, 2:
„След Олен, и Памфос, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15.

Дарес Фригийски

Омир. „Илиада“ V, 9-13
„Имаше между троянците някой си Дарес, имотен,
жрец непорочен на Хефест, баща на двамина герои:
братя Фегей и Идей, във различните битки изкусни.
Двамата сина на Дарес нападнаха цар Диомеда,
двамата със колесница, той прав на земята стоеше“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Клавдий Елиан. „Всякакви истории“ XI, 2
„Имало е епос на Орибант от Трезен преди Омир, както се казва в `Трезенски слова`. И за фригиеца Дарес, чиято фригийска `Илиада` знам, че е запазена и досега, също казват, че е живял преди Омир.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ XII, 521
„Антипатър от Акант казва, че фригиецът Дарес, който написал „Илиада“ преди Омир, съветвал Хектор да не убива приятеля на Ахил, защото за това имало оракул от Аполон… и след като дезертирал, бил убит от Одисей“ (латинският превод е приписан на Корнелий Непот, в предговор-писмо до Салустий Крисп)

16.

Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

Птолемей Хефестион, VII:
„В Седма книга се съдържа сведението на Теодор от Самотраки. А в Тирения Одисей участвал в състезание за флейтисти и го спечелил, като изпълнил песента на Демодок `Превземането на Илион`“ (В. Калфина, 2015)

17.

Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис. Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

18.

Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и, както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв е възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

19.

Зороастър

Платон. „Алкивиад“ 122а
„Първият от тях обучава момчето в изкуството на магите, предадено на хората от Зороастър, сина на Ормазд – това са нещата, свързани със служенето на боговете“ (Б. Богданов, 1979);

„Суда“:
Зороастър, персомидиец. За него виж в „Астрономията“. Първо с него е свързано използваното при тях название „маги“. Живял е 500 години преди Троянската война. Приписват му се 4 книги „За природата“ и една „За ценните камъни“ и др.
Маги: при персите това са философите и боголюбците. Пръв от тях е Зороастър, последван от Останес и др.
Астрономия: устройството на небесните тела. Първи я откриха вавилонците чрез Зороастър, а заедно с тях и Останес. Те твърдяха, че нещата около родените същества да зависими от небесните движения.

20.

Санхуниатон от Бейрут

Според някои Санхуниатон е бил древен близкоизточен историк. Живял във времето на Семирамида, занимавал се с финикийска история и писал на финикийски. Главен източник за него е Евсевий, който се позовава на Филон от Библос (50-138 сл. Хр. , автор на „История на Финикия“ в 9 кн.):
„Тези неща ги разказва Санхуниатон, древен мъж и, както казват, живял преди Троянската война. За него свидетелстват, че е представил точно и истинно финикийската история. Филон – този от Библос, а не евреина – е издал цялото му писание, като го е превел от езика на финикийците на гръцки“; „Този бейрутец Санхуниатон разказва истинно и за евреите, в пълно съгласие с имената и местата им. Записки за тях е взел от Иеромбал, жрец на бога Иево, който посветил историята си на Абибал, цар на бейрутците и тя е била одобрена от него и приближените му изследвачи на истината. Техните времена са по-ранни от времената на Троянските събития и почти доближават времената на Мойсей, както известяват списъците с реда на царете на Финикия. А Санхуниатон, който истинолюбиво събра и записа на финикийски език цялата древна история от записките по градовете и от надписите в светилищата, е живял във времето на Семирамида, царица на асирийците; за която е записано, че е живяла преди Троянската война, тоест в същите времена. А книгите на Санхуниатон преведе на гръцки език Филон от Библос“(Eusebii Praeparatio evangelica I, 9, 20).

Най-вероятният източник на Евсевий е Порфирий:
„Финикийците, при големи нещастия в случаи на война, болести или суша принасяли в жертва някого от най-близките хора, като го посвещавали на Кронос. И финикийската история е пълна с жертващи – тази, която написа на финикийски език Санхуниатон, а Филон от Библос преведе на гръцки в осем книги“ (De abstinentia II, 56)

21.

Египетският Хермес (Трисмегист)

Платон. „Федър“ 274c
„И тъй, слушал съм, че край Навкратис в Египет сред тамошните древни божесва имало едно, на което именно е свещена птицата, наречена Ибис. А на самото божество името било Тевт. Та той открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената. По онова време цар на Египет бил Тамуз. Отишъл при него Тевт, показал му изкуствата и рекъл, че е редно да станат достояние и на останалите египтяни…“ (Б. Богданов, 1982)

Цицерон, De natura deorum III, 5:
„Петият Меркурий, за когото се казва, че убил Аргус и поради това избягал в Египет и дал закони и писмена на египтяните; него египтяните го наричат Теут и при тях на негово име е наречен първият месец от годината“

Атенагор. „За християните“, 28
„И Хермес, наричан Трисмегист, свързва собствения си род с тях, и безброй други, да не изреждам всички поотделно; за тях няма вече никакъв спор, че бидейки царе, не са били смятани за богове. А че са били хора, твърдят и най-образованите между египтяните, които наричат богове етера, земята, слънцето, луната…“

Евсевий Кесарийски. Praep. еv. I, 9. 20
„Санхуниатон… грижливо проучи нещата относно Таут, тъй като знаеше, че измежду родените под слънцето първи Таут изобрети писмената и започна да прави записи; и така сякаш постави основа на словото. Него египтяните го наричат Тоут, александрийците Тот, а гърците го преведоха като `Хермес`“ Та нека се имат предвид тези неща от писанието на Санхуниатон, което е преведено от Филон от Библос и чиято истинност е потвърдена от свидетелството на философа Порфирий.“

Лактанций. De ira XI,11
„Това свидетелства Хермес, за когото Цицерон казва, че при египтяните е бил смятан за бог, и е изглежда същият, който поради добродетелите си и познаването на много изкуства е наречен Трисмегист, и е бил много по-древен не само от Платон, но дори от Питагор и седемте мъдреци“
Inst. epitome 4, 4:
„Хермес… който по учение и древност изпревари философите, и който при египтяните се почита като бог…“
14, 3:
„Трисмегист, когато казваше, че са твърде малко мъжете, познаващи съвършеното учение, изброи между тях своите роднини Уран, Сатурн, Меркурий“

Августин. За Божия град VIII, 23-24
„Понеже египтянинът Хермес знаеше, че ще дойде време, когато тези пусти, измамни, престъпни светотатства ще бъдат премахнати, страдаше; но колкото безсрамно страдаше, толкова неразумно знаеше. Защото не Светият Дух му беше разкрил тези неща…“

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

от Полибий, „Всеобща история“ VI

„За какви начала говоря и откъде твърдя, че възникват държавните устройства? Когато хората биват погубени от потопи, болести, неплодородие и други такива беди, за които сме разбрали, че са ставали и разумът допуска, че ще стават още много пъти – тогава всички умения и изкуства загиват заедно с хората. А когато с времето от оцелелите, като от семена, броят на хората отново нарасне, тогава, както другите живи същества естествено се скупчват заедно, така и хората – събират се със своите подобни поради слабостта на природата си…

Необходимо е онзи, който се отличава с телесна сила и душевна дързост, да води и владее. Това се наблюдава и при някои видове неразумни същества, където виждаме, че най-силните се оказват по общо съгласие водачи – и това е нещо, което трябва да смятаме за най-истинско дело на природата…

Хората съчувстват на околните в случай на беда като си представят, че и на тях самите се случва нещо подобно; и от това у всекиго възниква понятие за силата и съдържанието на дълга – което именно е начало и край на справедливостта…

Когато този, който е начело и има най-голяма сила, съдейства за споменатите неща в съгласие със схващанията на мнозинството, и подчинените сметнат, че разпределя благата така, както всеки заслужава, тогава те вече не се боят от насилие, а по-скоро се съгласяват с мнението му, подчиняват му се и съдействат за опазването на властта му. И дори да бъде стар, те единодушно го бранят и се противопоставят на онези, които замислят нещо против властта му.

Ето така, когато разсъдъкът поеме управлението вместо гнева и грубата сила, от монарха неочаквано се ражда цар.“

*

„От царството възниква тирания, но тогава се ражда и началото на нейното унищожение и възниква съзаклятието против управляващите. И този заговор идва не от средите на най-лошите, а на най-благородните, великодушни и смели мъже – защото точно такива най-трудно понасят униженията от страна на властващите.
И те, след като убият едни, а други прогонят, после не смеят да издигнат цар, защото се боят от несправедливостта на предишните; нито предават държавата в ръцете на малцина, тъй като доскорошното незнание относно възможните им дела е още пред очите им. И тъй като е останала само една сигурна надежда, те прибягват към нея и превръщат държавата от олигархия в демокрация…

И когато множеството, което е свикнало да яде чуждото и се надява да живее за сметка на околните, си намери покровител, който е амбициозен и дързък, но поради бедност изключен от високите места в държавата, тогава се явява хейрокрацията [власт на най-лошите]. Тогава то се обединява и започва да убива, да прогонва, да преразпределя земята и прочее, докато накрая, напълно подивяло, не си намери отново господар и монарх…

Това е кръговратът на държавните уредби и естественият ред, по който нещата в държавите се менят, преобразуват и накрая отново се връщат към същото.
Така че има два начина, по които загива всяка държава – единият е с намеса отвън, а другият е отвътре; като този отвън е без определена закономерност, а при вътрешния тя е налице…

В съгласие със същата теория ще постигнем добро разбиране и за римската държава – за нейната организация, разрастване и разцвет, както и за бъдещата й промяна в обратната посока. Защото – както вече казах – като всяка друга, така и тя, след като е имала в началото си някаква естествена организация и растеж, впоследствие ще претърпи и естествена промяна към противоположното…

От това заключаваме, че не държавната уредба, а самите мъже са причина за успеха на Тива.
Същото може да се мисли и за атинската държава. Тя е процъфтявала може би няколко пъти, но най-ярко тогава, когато блеснаха държавническите качества на Темистокъл; и бързо след това се промени към противоположното, поради неустойчивата си природа. Защото атинският народ често напомня неуправляем плавателен съд…

[Спартанците] предприемаха експедиции по море и провеждаха сухопътни походи извън Пелопонес; а беше ясно, че нито железните монети, нито размяната на годишната реколта можеха да покрият нуждите им, ако продължаваха да се придържат към Ликурговото законодателство. Защото такива предприятия изискват конвертируема валута и наемна войска…

Както когато видим, че някъде обичаите и законите са добри и предположим, че поради това там и гражданите ще са добри и държавата им, по същия начин, когато забележим, че в частния си живот някои действат егоистично и са налице несправедливи обществени дела, явно ще имаме основание да кажем, че там и законите, и нравите и цялата им държавна уредба е лоша.
И човек трудно би открил по-долни частни нрави от тези на критяните, освен в крайно редки случаи; нито по-несправедливи прояви в обществения живот…“

*

Полибий. „Всеобща история“ VI, 5-9; 44, 49, 51

на Антигона

Предговор към „Антигона“

[това е предговорът към превода на трагедията от 2014-та. Публикувам го тук по молба на Елена Кралева]

 

За превода на „Антигона“

*

120 години след Пенчо Славейков

 

І. За този превод и предшествениците му

„Антигона“ е една от първите трагедии, преведени и публикувани на български език. През 1893 младият П. П. Славейков отпечатва превод в сп. „Мисъл“, кн 3-7. Той е преиздаден през 1911 и после още няколко пъти.[1] През първата половина на ХХ в. се появяват и други преводи, но и те, както вероятно и Славейковият, са от друг език (не старогръцки).

Първият превод на драмата, изработен от античник, е този на Ал. Ничев от 1949 г. Той е отпечатан отново през 1956 заедно с другите шест оцелели Софоклови драми и после е преиздаван много пъти.[2] Интересно е, че Ничев издава „Антигона“ на същата възраст, на която я е издал и Славейков – 27-годишен.

Преводът, който читателят има пред себе си, има един предшественик, изработен през 1998 г. Тогава по молба на Маргарита Младенова преведох „Антигона“ (за постановка в театър „Сфумато“) дословно – дума по дума.[3] Този текст беше отпечатан в края на същата година.[4] Оттогава мина много време във всякакви занимания; но сега, покрай сътрудничеството ми с издателство „Проектория“, реших да го издам отново и то с успореден старогръцки текст. Мислех просто да прегледам някогашната си работа и да внеса някои дребни поправки и подобрения.

Но прегледът на произведението ми отпреди 15 години ме разубеди и вместо това реших да направя нов превод, в стихове и по друго издание.[5] Така че оставих настрана текста от 98-ма и започнах отново, като след превеждането на някакъв брой стихове го поглеждах, за да сравня качествата им и, ако има полза, да си послужа с думи, на които се бях  спрял тогава. Тази работа, както често става, отне повече време от очакваното – започнах в началото на август и завърших след повече от 100 дни, към края на ноември (на св. Екатерина).

ІІ. Задачи и стил на превода на антична поезия. Хор и действие в “Антигона”.

Да се превежда поезия е без съмнение по-трудно, отколкото проза. Но и поетическите произведения са различни. Ако са съвсем кратки, като фрагментите на ранните старогръцки лирици, преводачът е облекчен от по-малкия обем на текста. При големите единни произведения обаче се очаква превод на целия текст и тогава трябва да се положи продължително усилие.

Ако произведението е епическо, вниманието на читателя се насочва повече към повествованието; а да се предаде съдържание винаги е по-лесно, отколкото специфични поетически неща, каквито образността и словесното напрежение, чрез което тя се оформя.  Ето едно “специфично поетическо” място в “Антигона” (втори стазим):

Това е като при вълнение,

когато запъхтените

тракийски морски ветрове се затекат към бездната

[575] подводна. Завърта пясък черен откъм дъното

и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

Читателят трябва не само да си представи въртящата се по при буря вода около кораба или брега, но дори “да чуе” свистенето на вятъра и блъскането на вълните в крайбрежните скали.

Освен това епосът е по-монотонен от драмата, тъй като стихът (хекзаметър) е еднакъв през целия текст.

Може би класическата трагедия е най-трудна за превеждане, тъй като е вътрешно най-многообразна.[6] От всичко в нея най-мъчни са хоровите части, и особено тези при Есхил и Софокъл. В цялата старогръцка литература има само още един автор, който прави такава поезия – това е Пиндар.

Но в драмата има поне още два стила, каквито у Пиндар няма – това е диалогът, който е бърз (обикновено се разменят реплики от по един стих) и ефектен двубой чрез аргументи и нападки; и речта на героя, в която може да има повече аргументация (речите на Антигона и Креон във втори епизод) или повече разказ за събития (речите на Пазача и Вестителя). Има и смесени, както е монологът на Антигона в четвърти епизод, който прилича на хорова песен.

  1. Хорът

И така, за да се обясни коя е главната трудност при изработването на  такъв превод, трябва да се обърне внимание на голямата литературна разлика между хоровите песни  и останалата част на трагедията. Песните на хора се отличават от всичко останало – те са върховно поетическо постижение и образец за това, как се придава общочовешки смисъл на една драматическа фабула.

В парода се говори за току-що завършилата война за град Тива. Това е гражданска война, където от едната страна стоят останалите зад стените на града, командвани от Етеокъл, а от другата – напусналите го и техните съюзници от други градове, предвождани от прогонения му брат Полиник.

В стазим 1 са размислите за “човека” – същество с разум и необикновени способности, с колебаеща се добродетел, обречено на нещастия и смърт.

В стазим 2 – за нещастията в Лабдаковия род, към който принадлежи и Едип; за гордостта, която тласка човек към противоречие с боговете (над тях стои Зевс); но и за това, че появата на гордост не е чисто човешка вина, а идва от заблуждение, в което самите богове въвеждат човека.

Стазим 3 е за любовта и неспособността на човека да отбегне прищевките на Ерос и Афродита; но и за нещастието на онзи, комуто са отнети насладите, идващи от тях.

Стазим 4 – за случили се вече нещастия с прочути древни мъже и жени – аргийската принцеса Даная, тракийският цар Ликург, за Клеопатра (дъщеря на богът-вятър Борей) и нейните синове.

Накрая, стазим 5 е обръщение–молитва към Дионис (патрон на трагическите състезания) за очищение на омърсената от човешки престъпления Тива.

  1. Действието

Без хора “Антигона” несъмнено би била лишена от величието си; но пак би била запомнена като една увлекателна и убедителна трагедия. Събитията следват едно от друго, както казва Аристотел, според вероятното и дори според необходимото.[7]

Най-напред, отказът да се погребе врагът е често срещано възмездие, най-малкото в литературата.[8] Но ако това е станало при гражданска война, вероятно в държавата ще възникне конфликт, тъй като роднините на загиналия ще са против тази мярка. Ако наказанието за нарушението на забраната е смърт (нищо чудно, страната още е във военно положение), тогава владетелят ще трябва да екзекутира нарушителя. Иначе той сам би станал нарушител, при това на издадено от самия него постановление, и би бил упрекнат в малодушие (страх, подкупност, угодничество, снизхождение към близки).

Това, че сблъсъкът е между роднини, не е странно, защото както Креон, така и лишеният от погребение Полиник са роднини и членове на управляващата династия[9].

И тъй, подчинявайки се на собственото си решение, което има силата на закон, Креон е принуден да осъди действалата поради роднинска вярност Антигона на смърт. След това имаме реакция на близки по род и брак, която също е вероятна (Хемон) и предсказуема (Евридика).

Грешката на Креон, която поетът въвежда, не е в самото налагане на наказания, а в прекомерната им суровост. Възможно е Полиник просто да бъде погребан без почести (общоприети обреди), а наказанието за неподчинение в този случай да не бъде смърт; или ако бъде, то да не е такова – Антигона е затворена в гробница, по същество погребана жива.[10]

Читателят, следейки развитието на събитията, възприема като естествено разкаянието и страданието на Креон, както е представено в екзода. Обаче драмата би могла и да не завърши така; има достатъчно примери в оцелелите произведения, включително и в тези на Софокъл, че смъртта/самоубийството на някои от героите не води непременно до душевен срив у техните близки.

В “Аякс”, примерно, Аякс се самоубива, но брат му Тевкър и жена му Текмеса посрещат тази смърт твърдо и издействат погребение за загиналия.

В “Трахинянки” Херакъл загива, отровен по недоразумение от жена си Деянира, а тя се самоубива: но в края на трагедията техният млад син Хил не изглежда като жертва.

Вярно е, че нито Тевкър и Текмеса от “Аякс”, нито Хил от “Трахинянки”, имат вина за случилото се и следователно не би трябвало да страдат така, както страда Креон. Но в “Електра” не е така. Там Орест и Електра замислят и извършват убийството на майка си: значи са виновни в крайно тежко престъпление. И все пак в края на драмата те имат вид на победители.

Така че Креон би могъл и да не се представи като страдащ, независимо че синът му и жена му са мъртви. Причината за страданието е въведеното от поета усещане за вина, и още повече – за загуба на благоволението на боговете.

  1. Три превода на стихове 1070-1097 (пети стазим)

Никой превод не може да създаде у читателя си усещане, съответстващо на онова, което думите, избрани от поета, създават у собствената му, добре позната аудитория. Преводачът трябва да е наясно с това и да не се надява, че може да произведе “идеален” превод – все едно, че древният поет се обръща към древната публика, само че с думи на друг език. Това не е възможно.

Той обаче би могъл да създаде превод, добре съответстващ на съвременното състояние на родния му език и, също така, на съвременната му идея за “онзи свят”, в който е възникнало произведението. Затова всеки превод на античен текст – в случая класически старогръцки, поетически и драматичен – би трябвало да съответства на разбирането на преводача за това, каква е била класическата античност, къде трябва да бъде поставена в едно съвременно (българоезично и българо-образовано) историческо съзнание и с какви думи тя може да бъде представена на това съзнание.

И пак трябва да се помни, че преводачът е човек/индивидуалност, и че той не може просто да “отрази” някакво общо и “правилно” разбиране за онази епоха и поезия, нито пък да си послужи с някакъв общоприет и “точен” съвременен език. Така че неизбежно той ще вложи в превода елемент от своето лично възприемане на античността, лично разбиране за нейното присъствие в съвременния му свят, и лична форма/стил на родния му език. Накратко, античният автор и неговите герои ще говорят в превода така, както би могъл и би желал да говори преводачът, ако внезапно се беше оказал на тяхно място, но пред своя публика.

Моето лично мнение относно превеждането на Софокловите драми е, че е добре да си служим, доколкото имаме сили, с цялото ни достъпно богатство на съвременния български език, като избягваме както архаизацията (тя не е нужна, всеки знае, че това е древна поезия), така и умишлената модернизация. Не е необходимо да се търси някакъв специфичен стил, извън необходимостта да се предаде характера на героя; не трябва да се допуска никакво маниерничене. При превода на текст като “Антигона” трябва да се помни, че това е не е приключенска или криминална драма, каквито са няколко от оцелелите произведения на  Еврипид, а трагедия в класически, Аристотелов смисъл, която завършва нещастно за всички герои.

И така, Софокъл трябва да се превежда със сила и сериозност в монолозите и диалозите на героите и с епически размах в хоровите части.

Като илюстрация на неизбежните разлики в стила, дължащи се на 1) състоянието на езика в различни времена, 2) схващането за това “що е античност и какво е отношението й към нас” и, несъмнено, 3) личния човешки характер на всеки преводач, предлагам на читателя да сравни този превод с преводите на Александър Ничев и Пенчо Славейков – според стиховете от пети стазим.

строфа

този превод:

[1070] Многоименни, на Кадмовата нимфа образ

и род на Зевс тежкогръмовен! Ти обикаляш славната

Италия и властваш във

вселенските прегръдки

на Део Елевзинска.

[1075] О, Бакхе, в Бакховата Тивска метрополия

живееш, край мекия поток Исменов

с потомството на полски дракон.

 

Ничев:

Многоименни боже! Ти, на Кадмовата щерка

гордост и на Зевс Гръмовержец – син.

На славната земя

на Италия – страж си ти!

Ти владееш в общия скут

на Деметра, в Елевзин.

О, Бакхе, който живееш в Тива, в родния град

на вакханките, дето текат

влажните струи на Исмен

при драконовото поле. 

 

Славейков:

Ти, под много имена

вси когото славят – гордост

на кадмейската девица

син на гръмометний Зевса

Дионисий, покровител

над полята италийски

за Деметрини таинства

где се схождат си народи –

Вакх, във Тиви що живееш,

родината на Вакханки

Над Исменовия извор,

тамо, где посени бяха

драконските грозни зъби.

 

антистрофа

този превод:

Сияен облак те видя над канара

двухълма, където нимфи корикейски, бакхиди стъпват;

[1080] и извор касталийски.

Бръшлянените склонове

на планините Ниски

и многогроздовият бряг зелен те съпровождат,

възгласят със свещени думи

[1085] Тиванската страна да навестиш.

 

Ничев:

На двувърхата скала те е съгледал светъл

дим – където вият буйни хора

корикските моми,

дето Касталия тече.

И бръшляновият склон

на низейските планини

и бреговете гроздообилни с вик „евое“! -

вик безсмъртен – изпращат теб

да навидиш долу в града

на Тива всеки кръстопът.

 

Славейков:

Вакх, ти който там седиш,

окръжений от сияние

на скалата двойновърха

где в вакхически игри

Корикийски нимфи бродят покрай изворът Касталский;

ти що от гората Нисза

со бръшлян зелен обвита

и обкичена с лозя

слизаш с хор свещени химни

долу в улиците Тивски

 

строфа 2

този превод:

Ти я почиташ най-високо между градовете

и майка ти – гръмоубитата.

Сега е обладан

от непосилна болест градът с народа си;

[1090] тръгни със стъпката очистваща по склона на Парнас

или над стенещия проток.

 

Ничев:

Почиташ този град пред всички други, както някога тя –

майка ти, сразена от гръм.

Днес, когато целият град

е обхванат от тежка беда

при нас ела с пречисти нозе! Парнаските

гори премини или вълните на пролива.

 

Славейков:

град от тебе най-обичан,

заедно со свойта майка

поразена от гърмът.

Днес, кога градът страдай

от жестоко зло, ела

като минеш склонове парнаски,

чрез вълните морски, чрез проливи

с спасителен бяг!

 

антистрофа 2

този превод:

О, ти, водителю на огън дишащи звезди,

на нощни гласове пазителю,

на Зевс дете родено;

[1095] яви се с наксоските ти пазачки,

с тиадите лудеещи всенощни,

танцуващи със господаря Якх.

 

Ничев:

Ти, хороводец на звездите, които дишат пламък, ти

цар на нощни веселби

роден Зевсов сине, ела,

царю, при нас! Ела, повел

тиадите, които безумни цяла нощ

прославят с хора тебе, Якхос, своя цар!

 

Славейков:

Ти, водач на звездний хор,

со възторженият сонм

Деви, Вакха славящи всенощно

с песни, с танци – бог всерадостний

при нас снизойди!

 

ІІІ. За трагедията

Размишлявайки за същността на трагическото, следва да се запитаме кое събитие трябва да бъде признато за трагическо. Очевидно не всяко премеждие и не всяка смърт създават усещане за трагедия – както сме свикнали да мислим за нея от Аристотел нататък.  Ако приемем, че “Антигона” е образец за трагедия и потърсим кое в нея създава трагическо усещане, несъмнено ще обърнем внимание на поредицата самоубийства, завършващи със сцената на отчаянието, обзело Креон.

Но, както вече се каза, никаква поредица от загуби на близки хора не е сама по себе си достатъчна, за да възприемем един персонаж като трагически герой. Той става трагически, само когато сам оцени загубите си като “фатални”. Но какво значи това?

“Фатална” загуба, благодарение на която героят се оказва в трагическа ситуация, е тази, която е знак за необратимо отдалечаване от боговете, лишаване от благоволението им. Боговете вече не са “приятели” на този герой, както са приятели, примерно, на Одисей или на Менелай. Те са се отдръпнали от него завинаги и оттук нататък той е “проклет” – подобно на титаните или Тифон, които след войната си със Зевс са били захвърлени завинаги в Тартара.

Причината за това “отдръпване” на боговете е загадка за трагическия герой. Според Аристотел тя е някакво “голямо прегрешение” (megale hamartia):

А такъв [истински трагически герой – Н.Г.] е онзи, който не се отличава с добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка,човек от разреда на онези, които са били в голяма слава и щастие, например Едип, Тиест и други знаменити мъже от подобни родове. Необходимо е следователно хубавата фабула… да води… от щастие към нещастие не поради порочност, а поради голяма грешка било на герой, какъвто казах, било по-скоро на по-добър, отколкото на по-лош.[11]

Но как става така, че героят извършва тази hamartia? Това просто негова вина ли е?

В литературата от онова време е обичайно да се говори, как боговете сами, според необяснимия си каприз, довеждат човека дотам, че да извърши прегрешението си. Това е видно още при Омир, където, примерно в ХІХ песен на “Илиада”, Агамемнон се съгласява, че е постъпил несправедливо към Ахил и че това е станало причина за големи беди; но когато обяснява причината за несправедливостта си, казва следното[12]:

Често ахейци говореха в стана за нашата разпра,

мен укоряваха много, но аз съм невинен! Виновни

бяха и Зевс, и Съдба, и Ериния, бродеща в мрака.

Те заслепиха жестоко ума ми в съвета ахейски

в оня ден, в който отнех аз дара на Ахила Пелеев.

Можех ли друго да сторя? Богинята всичко извършва.

Ата е щерка на Зевса, която ни всички замайва.

Гибелна, има тя нежни нозе, по земята не стъпва,

само се движи безспир по главите на смъртните хора,

зло причинява им често. И мене лукаво оплете.

В “Илиада” Агамемнон не е трагически герой, но обяснението, което той дава за тази своя “трагическа” грешка, съответства на многобройни места в по-нататъшната литература. Боговете помагат на едни хора, а изоставят други, и в техните мотиви е невъзможно да се вникне. Ето едно изказване на хора в “Антигона”, което много помага за разбирането на това усещане:

Защото колебливата Надежда полезна е за много от

[595] човеците, но и мнозина мами с празноумни Ероси.

Към опитния тя не се примъква,

преди да изгори крака си в пламъка.

Прочуто слово с мъдрост някой е изрекъл:

безчестното изглежда благородно

[600] комуто бог повел

е разума към Ата.

За кратко той ще е далеч от нея.

Трагедийно събитие има тогава, когато героят “се отдаде” на усещането за напуснатост от страна на боговете – и то на непоправима, безвъзвратна напуснатост.

Платон е забелязал това състояние на душевен срив, което представят поетите, и ги укорява за това. Основа на неговата критика е убеждението му, че бог не може да бъде причина за злото – “theos anaitios”.[13] Ето какво казва Платоновият Сократ, размишлявайки за състоянията на отчаяние, както са представени, примерно, у Омир:

Следователно ние отново ще молим Омир и другите поети да не карат Ахила, син на богиня, да ляга ту на едната си страна, ту на гръб, ту на лицето си, после да става, да се скита по брега на морето безплодно; и да не взема с двете си ръце мръсна пепел и да не си посипва главата, нито да плаче и стене, както поетът го е представил[14]

Както се вижда, Платон смята съвременния му трагедиен жанр за нещо, което нанася вреда на нравствеността. Според него добродетелният човек, дори да претърпи големи загуби, би трябвало да ги посреща мъжествено, като смята, че боговете ги допускат за негово добро; а не да се отдава на необуздана скръб и така да показва недоволство от тяхното решение.

Този възглед на Платон надделява в по-нататъшната история на литературата. Не е странно, че още по негово време (и след Еврипид) трагедията тръгва към упадък и жанрът се явява отново едва в следреформационна западна Европа. Но и там трагедии се пишат или по антични сюжети (френската драматургия на ХVІІ в.), или героите са поставени в една извънвременна и по-скоро езическа обстановка (Шекспир).

Ето защо и днес, когато говорим за трагедия, ние мислим преди всичко за заблудени хора, жертва на пороците си. В литературата от по-ново време – дон Жуан, Фауст, Маргарита, Николай Ставрогин, Иван Карамазов.

***

[1] Преводът е отпечатан в осемтомното издание на Славейков от 1958-1959. Някои от сведенията, които предавам тук, дължа на бележките в т. 7, под редакцията на А. Тодоров.

[2] За преводите на „Антигона“ и на останалите Софоклови драми има подробно изложение от Д. Табакова в „Преводна рецепция на европейските литератури в България. Класическа литература“, 2002.

[3] По изданието R.D. Dawe в Teubner, 1985.

[4] Сп. „Сфумато“, бр. 1, 1998

[5] Des Sophokles Antigone. Griechisch und deutsch. Herausgegeben von August Boeckh. Berlin, 1843.

[6] Аристотел казва: Трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства (“Поетика” 1449 b ). Превод Ал. Ничев.

[7] За добрата фабула, като поредица от действия, свързани според вероятността и необходимостта вж. “Поетика” 1450 b 20 – 1452 a 11.

[8] Като в “Илиада”, където Ахил дълго не предава трупа на Хектор на троянците.

[9] …аз имам вече всички власти и престоли на (170) рода заради близостта си със загиналите…

[10] Впрочем това не е нечувано в класическата епоха. Херодот казва, че Камбиз веднъж заповядал да погребат живи 12 младежи от знатни персийски семейства (ІІІ, 35).

[11] “Поетика” 1353 а 7-17. Превод Ал. Ничев.

[12] ст. 85-94. Превод Ал. Милев и Бл. Димитрова.

[13] Вж. “Държавата” 380: Това е – продумах аз – един от законите и предписанията, който се отнася до боговете и според който трябва ораторите да говорят и поетите да пишат: бог не е причина за всичко, а само за доброто. Превод Ал. Милев.

[14] “Държавата” 388 а-b, като има предвид може би Илиада ХVІІІ, 22-35 и ХХІV, 9-12.

Софокъл. „Антигона“

Хорът

Парод

– строфа

[100] Лъч слънчев, блясък ослепителен,
пред Тива със вратите седем светнал,
най-хубав от явилите се някога;
на златен ден си мигла, над
потоците диркейски носена;
[105] отблъсна белощитния аргийски мъж –
изгнаника, във всеоръжие
вървящ начело,
с юзда наострена.

Против земята ни го вдигна Полиник
[110] заради свади спорни
доведе го – свиреп орел,
прелитащ над земята и закряскал остро
с крилата белоснежни силен,
с доспехи множество
[115] и шлемове със конски гриви.

– антистрофа

Над домовете неподвижен,
в кръг зейнал, с копия
убийствени около седмовратната уста
отлитна той, преди брадата да
[120] е сита със кръвта ни и короната на кулите
да грабне боровият Хефест.
Такъв около гърбовете се обтегна
на Арес трясъкът – преграда
за дракона отсреща.

[125] Зевс мрази силно на големия език
хвалбите. Той вижда как
настъпват пълноводни с
надменността на скърцащото злато,
събаря с огненото копие
[130] надаващия вече вик
“победа” по зъберите на стената.

– строфа 2

На упоритата земя е паднал хвърлен огненосецът,
вакханствувал във бесен устрем и
издишвал със напорите на враждебни ветрове.
[135] Ту тук,
ту там се доближаваше и удряше великий Арес,
десноредният.

Пред седем порти седем предводители
стояли равни срещу равни, оставиха
[140] на Зевс Тропей всебронзовия данък.
И само враговете мрачни, родени от един баща
и майка, понесли
двойновсепобедни копия,
добиха дял от обща смърт и двамата.

– антистрофа 2

[145] Ала дойде великоименната Ника,
усмихната пред многоколеснична Тива.
Сложете битките сега в забрава и да тръгнем
към всички храмове на богове
с хора всенощни. Разклащащият Тива
[150] Бакх да властва.

Стазим І

– строфа

Опасностите много са,
[330] но няма по-опасно от човека.
С южняка бурен преминава
по сивобялото море,
промъква се между
вълни околоплискащи.
[335] Най-висшата от боговете –
нетленната и неуморна Гея – измъчва
с въртеливите рала година след година;
със конската порода скита се отгоре й.

– антистрофа

За лекоумния рояк на птиците
[340] приготвя клопки;
тълпите от животни диви гони,
солената природа на морето
лови с изпредените мрежи
човекът прозорлив.
[345] С приспособления улавя скитащи
по планината зверове, удържа
коня гривошиен и неуморния див бик
с ярем около гърлото.

– строфа 2

Звучаща реч и ветровита мисъл, и страст
[350] градозаконна усвоил е;
на ледовете неуютни поднебесните места
и копията на дъжда избягва всеизкусно.
За всичко идещо готов е.
Не ще спечели само спасение от Хадес;
[355] изгнаник е, умислен в неизбежните беди.

– антистрофа 2

Умела ученост и занаяти притежава неочаквани;
веднъж към лошо, друг път към добро примъква се.
Нарежда закони държавни,
присъда изрича със клетва
[360] в държавата видният; а е безграден близкият
до злото. Нека не бъде до мен на трапезата и да
не ми е съмишленик, който дръзва това.

Стазим ІІ

– строфа

Щастливи са невкусилите зло в живота си.
[570] А на които жилището се разклати свише, не са
далеч от Ата; беди пълзят към много от потомците.
Това е като при вълнение,
когато запъхтените
тракийски морски ветрове се затекат към бездната
[575] подводна. Завърта пясък черен откъм дъното
и удряните брегове гърмят под бурноветрения стон.

– антистрофа

Нещастия от древност падат и се трупат, виждам ги,
върху угасналия дом на Лабдакидите.
Родилите не могат да спасят родените; но бог
[580] поваля ги и няма изкупление.
И ето, светлина над сетните
издънки се разпростира днес в дома Едипов:
ала сече ги кървавият меч на божествата тъмни;
безумие в речта, в ума – Ериния.

– строфа 2

[585] Каква надменност на човеци, Зевсе, ще издържи пред
твоето могъщество? Не го владее изтощителният сън,
ни божиите месеци неуморими;
но цар си ти, не остаряваш с времето,
господстваш над сиянието бяло на Олимп.
[590] Закон това е. Той ще надделява
във бъдещето, както и преди.
И нищо между смъртните в живота си
не ще да се отскубне изпод Ата.

– антистрофа 2

Защото колебливата Надежда полезна е за много от
[595] човеците, но и мнозина мами с празноумни Ероси.
Към опитния тя не се примъква,
преди да изгори крака си в пламъка.
Прочуто слово с мъдрост някой е изрекъл:
безчестното изглежда благородно
[600] комуто бог повел
е разума към Ата.
За кратко той ще е далеч от нея.

Стазим ІІІ

– строфа

Еросе, непобедим във бой,
посред благата си полегнал.
[760] Нощуваш в ласкавите бузи на девойката;
прелиташ над морето и по селски дворове блуждаеш.
И никой от безсмъртните или от хората
не те избягва; обладаният от теб безумен е.

– антистрофа

На справедливите внушаваш лоши мисли
[765] и към позор ги влачиш; ти
забърка и тази свада еднокръвна на мъжете.
Но побеждава ясният копнеж във миглите
девичи; на велики обичаи е при извора;
красиво е леглото й; неуязвима си играе Афродита.

[770] Сам аз сега извън законите
блуждая вече; и като гледам, повече не мога
да задържа на сълзите си извора.
Че виждам как към спалнята всеобща на човеците
пристъпва Антигона.

Стазим ІV

– строфа

И на Даная блясъкът небесен
се промени. Във меднообкован дворец,
[910] във стая като гроб бе скрита и заключена.
По род бе знатна ти, девойко, и
прие от Зевс пролялото се златно семе;
но съществува веща и съдбовна сила,
и нея нито изобилието, нито Арес,
[915] ни кули, нито вълноопитните
черни кораби ще я избегнат.

– антистрофа

Бе обуздан гневливият Дриантов син,
на едоните царят. За насмешки груби
Дионис хвърли го във каменен затвор.
[920] Така изтече силата на лудостта му,
и младата му мощ – че бе решил в безумство
да дразни бога със обидни думи.
Защото той възпираше богообзетите
жени и огъня бакхически,
[925] и Музите флейтолюбиви сърдеше.

– строфа 2

Край двоебратското море на плаващите Кианеи
и стръмнините босфорски, и смръщеният Салмидес
тракийски – там Арес краеградият видя на Финеидите
близнаци раната проклета,
[930] слепоизбодена от дивата жена;
незряща в кръгове злокобни на очи
изтръгнати от острия совалчени
в ръце окървавени.

– антистрофа 2

Окаяни се стапяха и за страданието злополучно плачеха:
[935] родила беше майката безбрачна.
Понесла семето на древнородните Ерехтеиди,
в отдалечени пещери
сред бащините бури
отрасна Бореада конебърза и стройнокрака на скалите.
[940] Дете на боговете беше тя. Но живите
във вековете Мойри власт имаха, момиче, и над нея.

Стазим V

– строфа

[1070] Многоименни, на Кадмовата нимфа образ
и род на Зевс тежкогръмовен! Ти обикаляш славната
Италия и властваш във
вселенските прегръдки
на Део Елевзинска.
[1075] О, Бакхе, в Бакховата Тивска метрополия
живееш, край мекия поток Исменов
с потомството на полски дракон.

– антистрофа

Сияен облак те видя над канара
двухълма, където нимфи корикейски, бакхиди стъпват;
[1080] и извор касталийски.
Бръшлянените склонове
на планините Ниски
и многогроздовият бряг зелен те съпровождат,
възгласят със свещени думи
[1085] Тиванската страна да навестиш.

– строфа 2

Ти я почиташ най-високо между градовете
и майка ти – гръмоубитата.
Сега е обладан
от непосилна болест градът с народа си;
[1090] тръгни със стъпката очистваща по склона на Парнас
или над стенещия проток.

– антистрофа 2

О, ти, водителю на огън дишащи звезди,
на нощни гласове пазителю,
на Зевс дете родено;
[1095] яви се с наксоските ти пазачки,
с тиадите лудеещи всенощни,
танцуващи със господаря Якх.