Архив на категория: опити за античността

Платон. Четири диалога

„Ион“ (за поезията)

Диалогът се нарича „Ион” по името на един съвременник на Сократ, рапсод. Работата на рапсодите е била да рецитират някои поети и главно Омир на празници из градовете; не само да го рецитират, но и да го тълкуват. Това се разбира от думите самия Ион, който разговаря със Сократ. Той бил от Ефес, но обикалял цяла Гърция. Диалогът представя една случайна среща между Сократ и рапсода: той изглежда не е бил от най-близките му хора, с които редовно разговарял, какъвто е бил Федър или други (530a-d).
Разговорът със Сократ се насочва към въпроса какво изкуство, наука или знание е това, което Ион притежава. Изглежда, че той е бил един достатъчно успешен рецитатор и тълкувател на Омир. Значи е притежавал някаква способност, но Сократ иска да разгадае каква точно е тя. И по-общо, каква точно е разликата между изкуство и знание (техне и епистеме). Днес ние обикновено превеждаме „техне“ с „изкуство”, но думата значи и онова определено, осъзнато знание, което стои в основата на изкуството. Както един учител по реторика знае как да посъветва своя ученик да говори, или както някой обущар или грънчар знае какво е нужно да има и да умее човек, та да може да изработва съдове или обувки. Техне – това е знание, от което зависи способността да се произвеждат или да се извършват неща: примерно, да си военачалник или капитан на кораб. Епистеме пък може да се преведе и с „наука”, която не е свързана непременно с производство или съвместно действие с други. Примерно способността да се чете не е техне, но е епистеме – човек трябва да знае буквите. Да се говори някакъв език също не е техне, но е знание за езика.
Та какво е това, което Ион владее? Според Сократ, ако това е техне или епистеме, той би могъл да обясни как го прави, какви са началата на неговото знание. И казва: „Ти сигурно си добър рецитатор и тълкувател на Омир?” Ион отговаря: „Да”. И Сократ: „А на Хезиод, на Архилох, на други?” Ион казва: „Не”. Сократ се зачудва: „Но как е възможно, след като и Хезиод, и Архилох, и другите поети говорят същите неща, които и Омир? Често и по същия начин. Как ти умееш да говориш за Омир, а за тях – не? Нали те правят същото?” Ион казва: „Прав си и не знам как става така. За Омир мога да говоря, а за други поети – не” (531-532c). Сократ казва: „Може би приличаш на самите поети. Като усетят хармонията и ритъма, те започват да говорят сякаш не от себе си и произвеждат наистина хубави стихове. А ако ги попиташ после, не могат да кажат как става това. Следователно нямат знание за това, което правят. Така че тази способност не може да се нарече техне. Тъй като под техне трябва да стои знание, яснота какво правиш и как. Ако един човек може да говори за Омир, а за Хезиод – не, той може би просто не знае как прави това, което прави.” Интересно е, че това, това да можеш да говориш за един творец, а за друг – не, сякаш не се забелязва в други изкуства. Сократ пита: „Да си забелязал някой човек да може да тълкува живописта на Полигнот, а на друг художник – не?” Ион казва: „Не, не съм.” „Ами за скулптурата? Случва ли се някой да може да оцени скулптурата на Фидий, а на друг скулптор – не?” Ион казва: „И това не съм го забелязал” (533a-b).
Сякаш има нещо особено в самата поезия, което я отличава от другите изкуства. В нея човек може да прави прекрасни неща без знание. Оказва се, че и поетът, и рапсодът произвеждат и тълкуват стихове не със знание, а с нещо друго: и то трябва да се нарече с друга дума – може би вдъхновение. Те биват „обладани” от сила, която не познават. Сякаш излизат извън себе си – това се изразява с думата „екстаз”, или „ентусиасмос” (когато божеството влиза в теб и така ставаш „ентеос”). Само така, чрез допускане на някакво вдъхновение при което човек не използва разума си, а друга способност, може да се обясни защо хора като Ион умеят да тълкуват само един поет, а други – не. И тъй, способността на рапсода, а още повече тази на поета, не може да се припише на знание, подобно на онова, което има пълководецът, кормчията, скулпторът или обущарят. Поетическата способност може да се нарече с думата „мания” – обзетост или лудост. И както във „Федър”, така и тук Сократ говори за нея като за някаква лудост, която се състои в обръщане към душата към образи, които тя не би могла да схване с разума си. Тя е нещо, което се внушава от божество; и Сократ казва, че при поетите се внушава от музата (533c-536d). Но има и други лудости, непоетически и пак подобни на това: и там душата получава способност да вижда и изговаря неща. Така е в случая с гадаенето – способността на някои пророчици като делфийската. Тя не създава поезия като тази на Омир, но произнася думи, защото вижда нещо. Те са пророчески и изразяват истини, каквито не са достъпни за обикновения човек. Та питийската гадателка придобива тази своя „mania“ от друг бог и това е Аполон – онзи, който дава на хората способност да виждат в бъдещето или от разстояние. Или пък при любовта: там божеството е Ерос. Той, обземайки някого, му дава лудост, с която той пожелава някого; и пожелавайки, се променя. Неговите усещания в момента на влюбеност са нещо, което не може да бъде постигнато чрез никакъв разум; това са неща, които идват от божеството. Защото в лицето на любимия влюбеният вижда образи, които са от отвъдното, а не от този свят. Така и с Дионисовата лудост, вакханстването. Вакханките, които са под властта на този бог, имат видения, които те не биха имали, ако той не ги беше подтикнал към това. И тук, като във „Федър”, се казва, че поетическата способност е вид на рода лудост, обзетост от божеството. Сократ казва, че поетът е „същество хвъркато, летящо, издигащо се нагоре подобно на влюбения“. Защото душата по своята природа има склонност да се носи нависоко към вечните образи, които не могат да бъдат видени с обикновения човешки разум на земята. И така, душата, под влияние на музата, се стреми нависоко; но същото може да се каже с друга метафора: че музата някак минава през душата на поета, а и на рапсода, и на слушателя, който присъства на рецитацията. Би могло да се говори било за издигане, било за преминаване на божествената сила през хората; но и в двата случая имаме нахлуване на божеството, някакво единение с него, приемане на божествена сила, при което на човека се предава знание, което не е разсъдъчно, а е различно – способност, която не е наука, нито изкуство. Поетът – примерно Омир – говори често за неща, които други несъмнено знаят по-добре. Говори за управление на колесници или кораби, или как да се построи сал. Някой друг, който не е поет, а дърводелец или кочияш, ще знае по-добре това, за което Омир говори. Несъмнено той и ще ги прави по-добре. Но няма да може да ги казва. Само поетът може да казва нещата така, че те да звучат убедително и да разтърсват хората. Защото на неговата душа е дадена истината за видимото – за това, как изглеждат нещата.
Платон би казал, че тази способност е като отражение, спомен, или следствие/предусещане на способността на душата да вижда вечните образи, когато е свободна от тяло – преди и след въплъщението. И както душата ги вижда в отвъдния свят, така ги вижда и душата на поета тук, на земята. Това може да стане само с помощта на бог. И както, съгласно разказа във „Федър“, душите следват боговете в отвъдното, така и тук има някои души, които виждат нещата така, както други не могат. А виждането е по-добро, по-божествено от правенето; защото в отвъдния свят душите не се нуждаят от нищо. Именно защото са свободни от тела, те не се занимават с практически дела. Повечето тукашни, земни изкуства съществуват в полза на тялото – тъй като човек е в тяло и трябва да се грижи за него. Поради това той по-малко съзерцава, по-малко вижда. А душата, която е в отвъдното и е свободна, няма нужда да прави нищо и може да се съсредоточи върху виждането на вечните образи, на истината.

Пирът (за любовта и красивото)

„Пирът” е разказ на човек на име Аполодор пред негови неназовани приятели, където той казва какво е чул от някой Аристодем, който преди повече от десет години е присъствал на едно вечерно събиране, където домакин е бил трагическият поет Агатон. Това бил вторият му разказ за тези неща за два дни – първият бил пред някой си Главкон, с когото се видал на пътя от Фалерон за Атина (172a-173d).
Аристодем разказал на Аполодор как отишъл веднъж у Сократ и той му казал, че отива на гости при приятели. Аристодем го помолил да дойде и Сократ се съгласил, като казал: „Добре, каня те.” Двамата отиват у Агатон, който наскоро бил спечелил едно трагическо състезание (173d-175е). Сред присъстващите има прочути хора, и то не само от диалозите на Платон – един от тях е Аристофан, после се появява Алкивиад; има и други, които се знаят главно от диалозите, например Федър. Те се събират, полягват, подготвят се за ядене и пиене и Павзаний казва, че предната вечер вече пили немалко и сега имат нужда от почивка. По инициатива на лекаря Ериксимах приемат всеки от тях да произнесе по една реч на определена тема. И това е темата за любовта, за бога Ерос (176а-178а).
Това предложение се приема и се произнасят пет речи: от Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и от самият домакин Агатон. Това е първата част на разговора. След това Сократ взема думата и говори по-дълго. След като завършва, неочаквано се появява Алкивиад, вече доста пил, и като вижда Сократ, си припомня тяхното дългогодишно и напрегнато приятелство и заявява, че и той ще произнесе една реч и тя също ще е по темата; това ще е похвала на самия Сократ.
Такава е подредбата на диалога. Всеки от участниците говори по начин, характерен за неговите интереси. Федър говори като човек, който се интересува от реторика. Павзаний – като такъв, който се занимава с политика. Ериксимах – и като лекар, но и изобщо като човек, който се интересува от естествени науки. После са поетите: Аристофан говори образно и се усеща, че е комедиограф, а Агатон говори сериозно, може би някак трагически и същевременно реторично; и Сократ се шегува, като сравнява стила му с този на Горгий. Сократ пък представя мисли, които сякаш не са негови, а на друг човек: и това е една жена, аркадката Диотима. Тази Диотима била гадателка и жрица; занимавала се е с очищения и жертвоприношения. Така че Сократ предлага гледната точка на някой, който се занимава с религия и същевременно е жена. И така, чрез различията на речите сякаш се казва, че към знанието има различни пътища и може да бъде възприето от всяка човешка душа, която се стреми към него.
В речите на петимата преди Сократ става дума какви са благата, които човекът получава от това, да почита това Ерос и да практикува любовта. И това са блага, свързани било с удоволствието, било държавнически, било културни. Федър говори за това, колко прекрасно е, когато се съберат двама влюбени – един по-възрастен и един младеж и заживяват заедно; колко приятно е това за самите тях, а и полезно за държавата (178a-180b).
След него Павзаний прибавя някои нови неща. Той казва, че едно е човек да се влюбва заради тялото, друго – заради душата. Първото се случва при по-обикновените и по-груби хора, а второто – при по-изтънчените. И казва: „Погледнете варварите, там въобще не се смята за правилно да има любов между мъже, както е у нас, в Гърция. При тях единственото нормално е любовта между мъж и жена; което показва, че това са хора, които не ценят приятелството, защото живеят в едни тиранични общества, където управляващите се боят от това, да има приятелства между гражданите.” И споменава, че в Атина тиранията е била свалена поради приятелството между двама души – Хармодий и Аристогейтон. „При нас, в Атина, нещата са поставени най-добре, тъй като влюбеният се стреми към една обещаваща, красива душа, а същевременно любимият би желал да получи душевни блага от ухажора си – възпитание, знание, добродетели” (180c-185c).
След това думата взима Ериксимах, който казва, че всичко досега е вярно, но се говори стеснено – само за отношенията между индивиди. А би трябвало да се обърне внимание, че любовта е изобщо принцип на съотношение, който се наблюдава навсякъде в света: защото правилното, естествено съотношение между елементите в живото тяло също е форма на любов. „И в музиката, като се намери доброто съотношение между тоновете, се постига истинска мелодия. Но и при отношенията между хора и богове, и там специалистите – жреци и гадатели, те също разбират любовното изкуство: защото и там трябва да има любов, правилно отношение” (185c-188e).
След това Аристофан разказва притчата за хората с четири крака, четири ръце и две лица, които някога били разрязани от боговете и после желаели изгубената си половина. Той обръща внимание на нещо, което по-нататък Сократ ще използва: че любовта е не само естествено отношение между елементи, но тя е също и желание, копнеж. Копнеж нещо да бъде така завинаги (189a-193d).
Колкото до Агатон, той не казва нещо ново, а повтаря, че любовта е причина за големи блага. И заключава, че Ерос е бог, който е прекрасен, съвършен и трябва да бъде почитан (194e-198a).
След това Сократ, който приписва своите размисли на аркадската жрица Диотима (201d), заговаря, че когато се говори за любовта, трябва да се разбира, че тя е преди всичко недостиг и желание – желание да притежаваш нещо вечно. Значи влюбеният е човек не много щастлив; защото нещо не му достига. „Влюбените са хора събудени. Те не са нито съвършени мъдреци, нито невежи; те нямат, но знаят, че нямат и поради това се стремят.” И добавя: „Любовта за какво е? Не е ли стремеж към красивото? Тя е стремеж към красивото и към това, да го притежаваш вечно. Значи няма съмнение, че любовта предполага безсмъртието на душата. Защото щом човекът желае да притежава нещо вечно, то той би желал да бъде безсмъртен. Това се проявява в поведението и на другите живи същества, и на хората: първо в това, че те обичат телесно и се възпроизвеждат и така се обезсмъртяват чрез своите потомци; а после, че се занимават с разни дела – държавнически или други, и по този начин придобиват слава. Тя продължава през поколенията и така те се обезсмъртяват чрез своите дела” (201e-209e).
Сократ продължава и казва: „Та любовта все пак не е ли стремеж към истината? Обикновено си представяме, че човек се влюбва в лице, тяло. Но ако той наистина желае да напредне, ще забележи, че между тези лица и тела има нещо общо; и така разбира, че е влюбен в нещо, което се провижда във всяко отделно лице и тяло. После проумява, че е видял нещо, което трябва да се нарича душа и че в нея също не всичко е достойно за любов, тоест не всичко е красиво, а само някои неща, някоя склонност към дела и знания. И накрая достига това, което е общо и надхвърля всички красиви неща – това е самото красиво.” И казва: „Чрез причастността към това, което е красиво, всички неща са красиви. И човек, който е разбрал това, няма да се занимава с нищо поотделно, няма да се привързва към отделните неща, който всъщност е един робски интерес – а ще се стреми към всичкото. Човек, който е видял красивото и е узнал, че нещата са красиви благодарение на причастността им към него, каквото и да прави, ще бъде красиво: тъй като няма да подражава на отделни и само причастни към красивото неща, а на самото красиво. Защото е имал пряка връзка с истината, а не само с нейни отражения в отделните неща.” И казва: „Та кой ще бъде достоен за безсмъртие? Няма ли точно този човек да е достоен за безсмъртие, и то много повече от онези, които са се прославили, подражавайки на отделното, а не на самата истина?” (210a-212c).
После се появява Алкивиад и също разказва една история. Смисълът на неговия разказ е, че Сократ не само говори така, но така и живее. Той не се влюбва в Алкивиад, както Алкивиад е очаквал и както други са се влюбвали, а през Алкивиад е виждал нещо друго, за което самият Алкивиад като младо момче, не е знаел, а може би и сега, като възрастен мъж, продължава да не знае (212d-223a).

Федър (за любовта и философията)

„Федър” би могъл да послужи като въведение в Платоновата философия и художествено творчество, тъй като тук се намират повечето главни теми на Платон като мислител и писател. Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание в началото: Платон мисли за човека като същество от тяло и душа, от които то е временно, а тя – вечна. И човек трябва да се справи с трудностите, които произтичат от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейните дела по време на този живот зависи бъдещето й.
Та, след като човекът е тяло-и-душа, и те срещат трудности по време на живота тук, са открити начини тези трудности да бъдат преодолявани: това са науките (изкуствата). Понякога при Платон е все едно дали ще се говори за техне (изкуство) или за епистеме (наука). Същественото е, че това са методи, чрез които човек напредва в някоя област на живота или нещо създава. Примерно, ако става дума за грижа на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. И би трябвало да съществува и нещо аналогично, някакво подобно знание, което се отнася за душата: та, както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да лекуваме и душата. И ако се придържаме към тази Платонова аналогия, ще забележим, че според него повечето хора боледуват душевно. Понякога той нарича това боледуване „невежество“.
Той смята, че има начин да се лекува душата и това е философският диалог. Лекарят там е водещият диалога, който трябва да е мъдър човек и душевно по-здрав от събеседника си, за да може да го лекува. Оздравяването на душата – това е самото истинно философстване, до което не може да се стигне бързо. Трябва да се философства дълго под ръководството на мъдрия, така че човекът да преодолее болестта на невежеството и да стигне до здраве. А здравето е самата тази мъдрост, която водещият диалога притежава. Освен това, лечението не може да стане насила – както и лечението на тялото не може да бъде насилствено, а болният трябва да желае оздравяването си. Но за хората е лесно да пожелаят да са здрави телесно; много по-рядко някой пожелава да оздравее от невежеството си. Но все пак такива хора се намират; и когато лекарят на душата ги забележи, той намира начин да се погрижи за тях. Така че мъдрият (философът) се заема с един човек, който е невежа, но желае да оздравее, и го подбужда към това чрез слово (276a-277a).
Това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и реторика. То е проява на ораторско умение: да използваме словото така, че да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него. Това е добрата реторика – когато помагаме на някой да се обърне към философстването. Но има и лоша реторика, за която именно хората обикновено се сещат, когато говорят за реторика. Тя е, когато някой невежа, може би словесно надарен и опитен, говори пред неколцина или пред мнозина. Той не им предлага знание, нито път към мъдростта, а напротив – затвърждава тяхното невежество (272e-273c).
А как се философства, тоест как човек се придвижва към истината? Има метод: той се състои в това, че щом вярваме в съществуващото, и че то, макар единно, се дели на родове и видове, които се подвеждат под родовете, трябва да можем да отделяме тези родове и видове в мисълта си. Защото съществуващото е единно, но и множествено. Затова трябва да можем да разделяме родовете неща на техните видове и обратно – да подвеждаме разхвърляните на пръв поглед неща чрез техните видове обратно под родовете им. Този процес е философстването. Така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили тук на земята, докато е в тяло (265d-266e).
От друга страна лъжата, която съзнателно или не използват лошите оратори, е обратното. Тя уподобява видовете помежду им. Примерно твърди, че „добрата” и „лошата” любов, тоест любовта към душата/истината и тази към тялото/удоволствието, са едно и също. Говорителят в речта на Лизий, която Федър предлага да обсъдят, съзнателно или не пропуска любовта към душата и говори само за тази към тялото. И казва: „Любовта е нещо лошо, защото тя е само за тялото, а ние знаем какви беди идват от нея”. И после се разпростира върху лошите следствия от това човек да обича само тялото (231a-234c). Това обаче е скрито уподобяване на различни неща. Скрива се, че има два вида любов, от които единият трябва да се избягва, но другият трябва да се търси. Така действа лошият оратор и по този начин той лъже (265e-266a). От друга страна, може да се разделят неща, които са неделими и да се твърди за едно и също, че то е и добро, и лошо, сякаш говорим за различни неща. Но ако това е едно и също, то да казваме, че е и добро, и лошо или че е и тук, и там, значи да лъжем.
И тъй, какво прави водещият философския диалог? Кои неща знае? Той знае нещата така, както те се различават според истината; умее да вижда тяхното разделение и същевременно, единство. При това той разпознава и човешките души: защото душата е целта, в нея трябва да се прехвърли знанието, което мъдрият притежава. Така че той познава видовете души, които са различни и в различно състояние; и освен това знае кое слово за коя е подходящо (273d-e). И тук се проявява неговото умение да бъде добър оратор; а добър оратор ще е само този, който е истински философ. Та той ще се обръща към всяка душа според съответстващото й слово (271a-272b). Подобно на лекаря, който познава телата и болестите, и знае на кое тяло кога какво лекарство или диета трябва да се приложи, така и философът ще знае на коя душа в какво състояние какво слово й е нужно, за да бъде подтикната към философстване. Но всичко това помага да се придвижваме към истината докато сме на земята и в тяло, а тук нашите способности са несъвършени. Чрез този метод ние можем да се досещаме за истината, но не можем да я видим направо каквато е.
Но във „Федър” се казва, че душите, които не са в тела, могат, движейки се в надземното пространство и следвайки боговете, да наблюдават истината направо. Да я виждат без да имат нужда да размишляват така, както размишляват хората на земята. И все пак не всяка душа да постига това винаги. Летейки, душите успяват някак да се повдигнат и да погледнат в онова, което е отвъд видимия небесен свод: и там виждат идеите: самото красиво, самото справедливо, всичко онова, за което се опитваме да научим чрез размисъл, но не можем да го видим (246a-249d). Та ние тук, когато се опитваме да узнаем що е справедливо или красиво, можем да постигнем само техните сенки, и то мислено. Това става, когато душата – живеейки извън тялото, преди да се всели в него – следва боговете: защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Те са в контакт с нея, постоянен и вечен. „Когато подражаваме на боговете тук, според възможностите си, ние не го правим заради тях, тъй като те не се нуждаят от това; а го правим заради нас и по този начин им служим. А да им служим – това е добре за нас. Ние им служим така, както нашите души ги следват, когато са свободни от тела.” Сократ не само мисли така, но и насърчава своя събеседник да се моли на боговете; а и самият диалог завършва с молитва към божествата, които се предполага, че някак са присъствали по време на разговора (279b-c).
Относно речите за любовта, които са в самото начало на „Федър”. Разговорът започва от онази реч на Лизий за любовта, в която се твърди, че влюбеният е опасен за онзи, когото обича. Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че понякога обичащият наистина се стреми да „пороби” онзи, когото обича. Това е „лошата” любов (237b-241d). Но след това казва: „А ако ми се разгневи Ерос? И да пострадам, както някога е пострадал Стезихор, след като написал нещо лошо за Елена? Ще направя нещо различно или дори обратното – ще кажа нещо добро за любовта” (242c-243e).
И произнася една по-дълга реч, в която казва, че любовта е лудост, каквито са мантиката, Дионисовия екстаз и поетическото творчество; и че тя обръща човешката душа към отвъдното и истината. А впрочем другата любов, тази към земното и тялото, тя също е някаква лудост: той не го казва точно така, но това се усеща по образа на душата р речта. Тя е като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият е бял – това е добрата лудост, любовта, обърната към отвъдното, небесното и истината, а другият е тъмен, обърнат към плътското. Колесницата има водач: това е разумът, който се стреми да удържа двата коня и така душата да се придвижва; защото колкото и добра да е любовната лудост, стремяща се към отвъдното, тя все пак не е разум (244a-247b). Така Сократ показва, че като говорим за любовта, не трябва да се чудим, че за нея може да се каже и лошо, и добро; защото става дума за различни неща, които и двете се наричат любов. Думата често означава „лошата“ любов, а понякога, макар и по-рядко, се отнася до „добрата”. А ако един неопитен човек слуша тези неща, е възможно да реши, че истина няма – щом за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание противоположни неща. По този начин той попада в клопката на лошия оратор или софиста, според които няма защо да се занимаваме с истината, а само трябва да се научим да влияем на хората, използвайки противоположните им мнения. И в един случай да казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, противоположното. Така ще стане с невежия; а мъдрият ще знае, че се говори за различни неща, макар те да се наричат с една дума.
Това, което Платон често прави в диалозите, е да предава живи разговори писмено и написаното да е предназначено за четене. И тук той се запитва чрез своите герои: „А ще има ли полза читателят от този текст? Дали ще има същата полза, каквато, да се надяваме, е имал и Федър?” Отговорът е „не“. Най-вероятно читателят няма да има полза или поне далеч не всеки. Защото философстването винаги трябва да е съобразено с човек, който е пред очите на неговия водач. А тези писани текстове могат да служат в най-много за подбуждане. Но може би и това няма да постигнат, защото са все едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос. А може би и читателят, който ги взима, не е готов да прочете такъв текст. И тук Платон забелязва, че е възможно хората, поради своето невежество, да си въобразят, че като четат някакви книги, помъдряват. Но е по-вероятно да не помъдряват никак, защото биха помъдрели само ако се обърнат към душата си, която като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното. Иначе няма да узнаят нищо истинно. „И ще си останат не учени и образовани, а полуучени и полуобразовани, тоест пак невежи и дори по-невежи, отколкото са били преди да прочетат тази книга” (274c-276a).

Горгий (за душевното здраве и вечния живот)

Диалогът напомня за посещението на прочутия леонтинец Горгий като посланик на своя град в Атина, през 427 г. То е било свързано със събитията в Пелопонеската война и се случва малко след началото й, а разговорът се води в дома на един богат атинянин, когото Платон нарича „Каликъл“. Сократ пристига с приятеля си Хайрефонт и в присъствието на домакина се среща с Горгий и един негов ученик и последовател на име Пол (447a-448a).
Разговорът започва с въпроса за това, „що е реторика“ и с предположението, че под тази дума трябва да разбираме способността за убеждаване чрез слово. Сократ пита: „Убеждаване в коя област? Дали за неща от областта на медицината, или математиката, или астрономията или музиката? (448b-452c). Да не би ораторът да е човек, който убеждава хората относно такива неща, макар за тях има познавачи, които сигурно ги знаят по-добре от него?” Горгий се съгласява, че специалистите знаят повече, но казва, че ораторът е по-способен да убеждава слушателите, дори да говори за науки, които слабо познава. Сократ казва, че такова нещо би трябвало да се случва сред незнаещи. Защото ако ораторът попадне в общество на лекари, той не би могъл да се представи за по-добър лекар от тях; все пак те биха обърнали внимание на това, което говори специалистът. „Нима ораторът е човек, който може да убеждава във всичко? Но той не може да знае всичко. Да не би просто умението му да е в това, да се преструва на знаещ сред незнаещи?” Горгий казва, че ораторът е специалист в най-важните за човека неща и, на първо място, как да се управлява. Затова можем да го наречем познавач на справедливото, тъй като хората и държавите се управляват чрез справедливост. Сократ пита: „А не се ли случва някои оратори да не са справедливи хора?” И тъй като събеседниците се съгласяват, че това се случва, той добавя: „А как е възможно това, ако ораторът знае кое е справедливо? Нима, ако знаеш кое е справедливо, няма да си справедлив? Излиза, че ораторът не може да е специалист дори по въпроса за справедливостта. С това озадачаване завършва първата част от разговора (452d-461e).
Тогава Горгий се оттегля, а мястото му заема неговият спътник Пол. Той казва: „А ти, Сократе, нямаш ли някакво предположение що за изкуство е реториката?” Сократ отвръща, че реториката не е никакво изкуство, а просто вид угодничество (ласкателство) (461b-463a) и обяснява твърдението си така: „Съществува нещо, което трябва да се нарича управление на нещата, усъвършенстване или грижа за тях, и в човешкия свят то е насочено от една страна към душата, а от друга – към тялото. Първата му част е подготовката на душата и тялото, която има за цел те по начало да са здрави. Втората се занимава с поправянето на някои недостатъци или грешки, които могат да се появят в течение на живота на тялото и на душата.” Когато става дума за управление на тялото, предварителната грижа се нарича гимнастика. А ако то се разболее и трябва да бъде върнато в добро състояние, с това се занимава друго изкуство, наречено медицина.
С душата положението е подобно. Съществува нещо, наричано законодателство, и то дава напътствията и правилата, по които да живее човекът или пък някаква обществена организация, примерно държава. А за да бъдат поправяни някои грешки или недостатъци на хората или техните държави, съществува правосъдието. Затова законодателството съответства на гимнастиката, а правосъдието – на медицината. „Тези видове управление“, казва Сократ, „ са истински изкуства. Тяхната цел е здравето, те насочват хората към доброто. Но съществува и едно поведение, наречено най-общо ласкателство, което не се стреми към доброто, а към приятното. И то някак се уподобява на изкуствата, които целят доброто. Примерно, ласкателството спрямо тялото се уподобява на гимнастиката и медицината, макар да е нещо съвсем различно. Тогава вместо гимнастика имаме козметика: чрез тялото става красиво, но не по естествен начин, а по-скоро се прави да изглежда красиво без да бъде. Вместо медицина пък имаме готварско изкуство: това е, когато на човека му се предлагат не полезни, макар и неприятни на вкус неща, а вкусни, но може би вредни. Така и с душата. Вместо необходимото на човека и държавата законодателство се предлага софистика; а вместо добро правосъдие има реторика – такава, каквато я виждаме днес” (463a-466a).
Тогава Пол запитва: „Дори реториката да е ласкателство, каква беда е това за оратора или неговия клиент? Какво пречи ласкателят да е един умел човек, който чрез слово може да постигне всичко, което желае, пък дори да не познава отделните изкуства, нито дори справедливостта и доброто? Какво пречи чрез силата на своето слово, той да бъде силен и следователно щастлив?“ Сократ казва, че не вярва, че този човек ще е щастлив, нито пък силен. „Кой е силен? Не е ли онзи, който постига, което желае?“ И след като Пол се съгласява с това, Сократ казва, че никой невежа не би могъл да е силен. Той не може да постигне това, което желае, тъй като не знае кое е то. Но всички хора се стремят към едно и също – доброто, което непременно е свързано със здравето на душата на тялото. И ако ораторът не знае в какво се състои здравето на душата, как би могъл да постигне онова, което желае? (466a-470e).
Тогава те се отклоняват към един действителен пример от епохата и обсъждат историята на македонския цар Архелай. Пол казва: „Нима не смяташ Архелай за силен? Това е човек, който не би трябвало да бъде цар на Македония, но като извършва множество ужасни престъпления и остава ненаказан, той се възцарява и добива пълната власт в държавата. Нима този човек не е силен, пък и щастлив? Нали е постигнал, каквото е искал?” Сократ казва, че не може да смята такъв човек за силен и щастлив, и определя видовете щастия и нещастия, като започва с най-голямото нещастие. И казва, че то е в това, да извършиш престъпление и да не бъдеш наказан. Тогава човек е най-нещастен, а малко по-щастлив е онзи, който е извършил престъпление, но все пак е бил наказан за него. После идва онзи, който не е извършвал престъпления, но е станал жертва на престъпници, а най-щастлив е онзи, който нито е извършвал, нито е понасял несправедливост (471a-479e).
По този повод Сократ казва какво е добра реторика. „Добрата реторика е онази, чрез която убеждаваме някого, извършил престъпления и несправедливости, да се разкае и сам да потърси наказание. А не е онази, която, както виждаме, цели да укрие престъплението и да оправдае престъпника. Та ако се съгласим, че ако извършиш престъпление, е добре да бъдеш наказан, то значи добрата реторика е тази, която преследва престъпниците и търси наказание за тях: и това е полезно най-напред за самите тях.”
Главният довод на Сократ е, че грозното в човешката душа е същевременно и лошо (вредно) за нея. Пол се съгласява, че ако някой извърши нещо грозно, той го извършва първо в душата си, защото тя е двигателят на нашите действия. А човек, който извършва грозни неща, въвежда в душата си грозота, която е нещо лошо; значи той въвежда в нея и лошота. А „лошо“ значи „увредено“ – както за едно болно тяло казваме, че е „лошо“. И както човек с увредено тяло не може да се чувства добре и да е щастлив, то още по-малко може да е щастлив с болна душа. Така че поради грозните неща, които е извършила, душата не може да се чувства щастлива и значи такъв човек ще е нещастен (480a-481b).
Тогава в разговора се намесва Каликъл. Той изразява несъгласие и казва, че не е вярно, дето силният човек онеправдава някого или извършва грозни неща. „Защото това е една измислица на по-слабите, чрез която те се съпротивляват на силния. В действителност насилието е нещо добро. Защото точно силният би трябвало да владее, да управлява, да изпитва всякакви удоволствия; и няма причина той да бъде упрекван за това, освен тази измислица на слабите и завистливи хора. Щом някой е силен, той трябва да прави каквото желае, и е естествено, добро и разумно да властва над другите и като ги насилва, да си набавя всички удоволствия ” (481b-486d).
Сократ изслушва Каликъл и казва, че е доволен, че среща човек, който освен умен и образован, е и достатъчно смел, за да каже неща, които други хора не казват, макар че може би си ги мислят и действат според тях. Разговорът се насочва към това, да се разбере кой е силен и дали всяко удоволствие заслужава да бъде изпитвано. И ако не всяко, защо? Сократ успява отново да изложи, без да бъде опроверган, убеждението, че силният човек е разумен. Не можем да си представим силен човек, който няма разум; но и не можем да си представим разумен човек, който да е съгласен да се нахвърля върху всякакви удоволствия. Защото всеки от опит знае, че някои удоволствия могат да са полезни, а други са явно вредни и трябва да се избягват. Но каква е разликата между полезното и вредното удоволствие? Да не би полезно удоволствие да е онова, което съдейства и на тялото, и на душата за здраве, както говорихме в началото? И ако това е така, пак се връщаме на твърдението, че силен и щастлив може да е само онзи, който се стреми към естественото здраве на тялото и на душата, а не онзи, който търси просто приятното, без да се интересува какви са последствията от него (486d-515c).
Покрай това пак става дума за съвременния живот, и този път за Атина и нейните държавници. Събеседниците се питат: „Ако сега няма добри държавници, да не би в миналото да е имало? Защото някои имат такава слава.” Сократ смята, че Атина почти не е имала добри държавници, защото дори онези, които са се прочули с делата си, като Темистокъл, Милтиад и Перикъл, само са увеличавали силата на града; но увеличавайки я, те не правели друго, освен да предлагат на своите съграждани повече удоволствия. А дали тези удоволствия ще са полезни, не мислели. Сократ добавя, че той самият е като че ли единственият атинянин, който действително се занимава с държавническо изкуство, макар че живее като частно лице: защото той е един от малкото или единственият, който мисли за това, кое е добро за душата и държавата, а не само за това, кое е приятно за тях (515с-522с).
И тук, както в други разговори, Сократ обръща внимание, че такива разсъждения трябва да са подкрепени с вяра, отнасяща се до боговете и живота в отвъдното. Този път той говори за съда на душите след смъртта. И разказва един мит, според който някога съдът не бил съвършен, защото хората се явявали пред съдиите в същия вид, в който били през живота си. Значи, облечени така, както хората са свикнали да ги виждат – с тяхното богатство, с техните високи или ниски позиции в обществото. Затова понякога съдиите се заблуждавали, не можели да ги видят добре, или по-точно, не можели да видят душите им; и започнали да постъпват оплаквания, че там, сред блажените, понякога идвали и твърде лоши хора. Затова била въведена промяна в начина, по който да се съдят душите. Първо, хората да не знаят кога ще умрат, така че, като умрат неочаквано, да отидат такива, каквито са били, и да нямат време да се престорят на нещо друго. А също, казва Сократ, започнали да се явяват без облеклото си, така че да се вижда направо душата, а не положението на човека, според което хората са го гледали приживе. Ако една душа е живяла лошо, тя ще изглежда като едно болно и лошо поддържано тяло. Тогава вече душите започнали да отиват там, където им е мястото: неизлечимите отивали в Тартар завинаги, а други – болни, но лечими, отивали там за временно наказание; а душите, които са живели добре, отивали на Острова на блажените. „Аз вярвам в това, Каликле“, казва Сократ, „старая се и се надявам да се явя пред съдиите в колкото се може по-добро състояние, с колкото се може по-здрава душа” (523a-527e).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Сократ и смъртта

1. За процеса

(„Апология“, „Критон“, „Федон“)

Темата е процесът срещу Сократ, който, както е известно, завършва с неговото осъждане и екзекуцията му в атинския затвор. Най-напред: кога се случват тези неща. Процесът е датиран – това се е станало през 399 г.пр.Хр. и, както Сократ неведнъж казва в тези диалози: „Аз съм един достатъчно възрастен, стар човек.”
Какво е положението на града? Само преди няколко години Атина е загубила една голяма война – тази срещу Спарта, която е продължила почти 30 години. Веднага след това там е наложен един проспартански режим, известен като „Тиранията на Тридесетте” Впрочем, някои от лидерите на тази група са били приближени на Сократ, негови приятели, както може да се разбере примерно от „Хармид” и „Критий”. Краткото им управление, през което са загинали немалко видни атиняни, е завършило с гражданска война, продължила около година. За да се избегнат по-нататъшни кървави сблъсъци и отмъщения, гражданите се споразумели за амнистия – да не се повдигат обвинения, свързани със случилото се през последните години. Амнистията не се е отнасяла до всички, но е било посочено кои точно подлежат на наказание. Положението на Атина през това време, разбира се, не е било добро. Тя е била застрашена дори от пълно унищожение. След края на войната имало предложения (според някои те са дошли от Тива) градът да бъде напълно унищожен и гражданите да се продадат в робство, както, впрочем, се е случило с някои градове по време на дотогавашната война. Но спартанците не се решили на подобно дело. Във всеки случай Атина вече не съществува като „велика сила” в гръцкия свят, равна на Спарта. Оттук нататък започва онзи непродължителен период от историята на полисна Гърция, който се знае като „Спартанска хегемония”. Относно Сократ – нищо чудно, че срещу него е било заведено дело. Без съмнение той е имал врагове в града, а е бил близък и с някои от хората, извършили тежки престъпления. Така че било внесено обвинение, подписано от трима граждани (имената им са известни – Анит, Мелет и Ликон). Знае се и приблизителният текст на обвинението, а именно, че: „Сократ върши несправедливост като развращава младежите, че не почита боговете, които градът почита и въвежда някакви нови божества” (24b). Процесът е бил проведен само в един ден. Имало е 500 съдебни заседатели, като редът е бил следният: след прочитане на обвинението се произнася обвинителната реч, която, както изглежда, е била поделена между тримата обвинители. След това обвиняемият произнася своята реч и се провежда първо гласуване, в което се решава дали той изобщо е виновен, или не. След това има второ гласуване, с което се решава какво да бъде наказанието. Между тези гласувания се правят предложения за наказание, като едното се прави от обвинителите, а другото от самия обвиняем. В Атина не е било рядкост чрез такива бързи процеси някои хора да бъдат осъдени и дори екзекутирани. Има един случай, когато няколко атински пълководци, управляващи флота, били осъдени във връзка с една битка и някои били убити, макар че спечелили битката. Те били обвинени, че не са прибрали труповете на загиналите си съграждани. А може би не е било възможно тези трупове да бъдат събрани тогава. Сократ впрочем напомня за този случай в речта си (32b). И покрай другото казва: „Ако имах повече време днес, може би щях да ви убедя в своята невинност; а в други страни законът забранява такива процеси да се провеждат бързо” (37b). „Апологията“ съдържа просто защитната реч на Сократ – както първата, така и неговите изказвания след гласуванията на съда. В началото той споделя удивлението си колко убедително са говорили неговите обвинители, „та чак за малко и аз да им повярвам”, и казва, че не е добър оратор, тъй като никога не е говорил в съд, макар да е вече 70-годишен; и въобще твърде рядко е говорил публично (17d). „Аз” казва Сократ, „съм съвсем неопитен в публичното общуване и в тези съдебни и държавни процедури, тъй като съм водил само частен живот – не съм участвал в политиката и не съм се съдил.”„Ето сега ние прочетохме” казва той, „това обвинение, но според мен то не е истинското обвинение. С него бих могъл лесно да се справя; но това, с което трудно бих се справил и вероятно няма да успея, е лошата мълва. Това е лошото мнение, което имат моите съграждани за мен, тъй като аз съм оклеветен пред тях; и то от много отдавна. Тъй като съм стар човек, много от моите съдии са били още деца, когато са слушали за мен разни лоши работи и дори са ги гледали в театъра”, казва той, напомняйки за комедията на Аристофан „Облаци” (18a-d). „Истинското обвинение срещу мен“, продължава, „е че аз съм човек, който изследва нещата на небето и под земята и учи хората да правят по-слабите доводи по-силни (19b). С други думи, уча ги как да си служат нечестно със словото. Но истината е, че аз никога не съм правил такива неща. Но как сега да ви разубедя? От науки за природата малко съм се интересувал, пък и винаги съм съветвал хората да си служат със словото честно. Освен това никой от тези млади и по-възрастни хора, с които съм общувал няма оплаквания срещу мен и не само те, но и техните близки и техните роднини също нямат оплаквания. Но дори някой да е извършил нещо лошо, то не е, защото аз съм го съветвал да постъпва така. Ако е извършил нещо лошо, то е, защото е решил така, а не под мое влияние. Колкото до моите обвинители, това са хора, които едва ли се интересуват младежта да бъде добре възпитавана. Ето, те казват, че аз съм „развращавал младежта”. Щом могат да узнаят кой я развращава, сигурно биха знаели и кой я възпитава. Но ако аз сега ги попитам кой възпитава добре младежите, те нищо няма да ми отговорят (24d-26b). Така че това лесно може да се отхвърли, както и обвинението, че не съм зачитал боговете. Но трудното е, че съм станал омразен на много хора. А как станах омразен? То е, защото разговарях с мнозина, които се имаха за нещо – било държавници, било поети, било занаятчии; и от тези разговори излизаше, че тези хора съвсем не знаят толкова, колкото си мислят че знаят, и че не са толкова мъдри, колкото си въобразяват и колкото биха желали другите да ги смятат. От тези разговори на тях им ставаше неприятно, още повече, че младежите, които бяха около мен, присъстваха и мнението, което се създаваше за тях – че не са това, за което се мислят – се разпространяваше (21b-23c). Но защо изобщо се заех с това? Защото изпълнявах задачата, която ми беше възложил богът в Делфи, когато след едно запитване на Хайрефонт се каза, че няма човек сред гърците, който да е по-мъдър от Сократ (21a). А какво означаваше това? То значеше, че най-мъдри са онези хора, които просто разбират, че не знаят много. Защото големите неща за човешкия свят може да ги знае само бог, а не човек.” Така Сократ отхвърля обвинението, че не вярва в богове. Но все пак той отхвърля и нещо от това, което съгражданите му и много от останалите гърци приемат относно боговете, а именно начинът, по който се говори за тях – примерно, в поезията. За това той споменава още в разговора си с Евтифрон, който е проведен сякаш в същия ден; когато казва: „Ето, Евтифроне, има неща у поетите като Хезиод и Омир, които не вярвам да са станали така, както те се разказват” (6b-c). След това Сократ казва, че не би желал да умолява съдиите и да ги убеждава да се смилят над него. „Макар че и аз не съм от камък, не съм някакво същество извън човешкия свят. Ето, имам роднини, имам и деца (34b-d). На как мога да ви убеждавам да постъпите несправедливо просто от съжаление? Нали по този начин вие ще се откажете от клетвата, която сте дали в името на същите тези богове? Тогава впрочем аз наистина бих действал против боговете и бих се показал като човек, който не вярва в тях.” И след гласуването, в което бива признат за виновен с 280 гласа срещу 220, той даже се учудва, че е осъден с толкова малка разлика (36a). И, размишлявайки какво наказание да му се наложи, казва: „ Какво наказание, след като аз по-скоро заслужавам награда. Защото заслужавам да бъда поддържан от вас за това, което върша. Вместо да се занимавам с личните си дела и да печеля пари, или да заемам държавни постове, аз съм правил друго, по-полезно – убеждавал съм всекиго поотделно да се грижи повече за себе си, тоест – за душата си, отколкото за външни неща. А и целия град така съм убеждавал и съм говорил, че той трябва да се погрижи по-скоро за себе си, значи да има повече справедливост в него, отколкото да печели войни или да забогатява. Така че хора като мен би трябвало да бъдат канени да се хранят в пританеума – с което са наградени някои от победителите в олимпийските игри. А аз съм направил нещо по-полезно от това, да победя на олимпийски игри” (36d) Все пак накрая, сякаш за да не дразни съдебните заседатели, Сократ казва, че би могъл да плати някаква глоба, макар да е беден. И тъй като някои от приятелите му обещават да помогнат, казва: „Добре, предлагам да платя глоба: примерно, 30 мини” (38b). Но след това съдът гласува за смъртно наказание. Накрая неговите думи са следните: „Ето, вие ме осъждате на смърт и това едва ли е в полза на града; защото надали той ще получи добра слава, когато се разбере, че сте осъдили на смърт свой съгражданин, който цял живот не е правил друго освен да ви помага (38c). А относно смъртта казвам, че не се боя от нея; и не се боя въз основа на това, за което стана дума и преди малко – не мога да се боя от това, което не знам какво е. Да се боиш от смъртта, това е като да мислиш, че си мъдър, без да си; да мислиш, че знаеш какво е тя, при положение, че не знаеш. Аз не знам какво е смъртта и именно поради това не се боя от нея; а нещата, които всеки човек е чувал – че тя е или нещо като безкрайно дълга нощ, или отиване там, където са другите мъртви – тези две неща не ми се струват толкова страшни, а второто даже ми изглежда привлекателно и по-добро от живота тук (40c-41c). Но тъй или иначе, аз не знам дали тя е нещо лошо, докато за други неща знам, че са лоши. Ето, това да се откажа от досегашния си начин на живот, от философията, от служенето на бога. Или да се откажа да помагам на града си. Да се уплаша. Ето това смятам, че е лошо и няма да го направя.”

Обикновено в изданията на Платоновия текст веднага след „Апологията” следва „Критон”; и правилно, защото там просто се продължава разказа за последните дни на Сократ. Критон го посещава една сутрин – в деня, когато се очаква да пристигне корабът от Делос и вече може да бъде изпълнена смъртната присъда – и му предлага да избяга от затвора, като го уверява, че това няма да е трудно, защото пазачите лесно могат да бъдат подкупени. И казва: „Не ми отказвай, защото ще излезе, че твоите приятели са страхливци или скъперници, които не са си направили труда да те спасят. А и помисли – кой ще се грижи за синовете ти? След като си родил деца, защо да не се грижиш за тях, докато е възможно, а вместо това предпочиташ „да избягаш” в смъртта?” (43d-46a). Сократ казва: „Нека постъпим така, както цял живот сме постъпвали, а не изведнъж на стари години да се променяме; и да помислим дали трябва да се съобразяваме с мнението на повечето хора. Винаги сме казвали, че не бива да се интересуваме от повечето, а само от онези, които нещо знаят (46a-47c). Колкото до синовете ми, аз мисля, че дори да умра, вие ще се грижите за тях не по-зле, отколкото ако ида в чужбина. Ако избягам, това няма ли да е позорно и за тях? (54a). А и дали моят живот в чужбина ще е щастлив? Защото където и да отида, ще ме посрещнат като закононарушител (53b). Но нека да помислим: добре ли е да извърша такова нещо? Не е, защото това би значило да наруша законите на града, в който съм прекарал целия си живот и за чието благо съм се грижил. А защо да ги нарушавам? Аз съм осъден съгласно тях. Да, хората, които са участвали в този процес може би са постъпили несправедливо, но всичко е станало законосъобразно. И ако аз сега избягам, дали няма да въстана срещу моя град? Дали няма да дам пример, който, ако бъде последван, няма да доведе до разрушението на този град? А това е град, който аз винаги съм харесвал – щом толкова малко съм отсъствал от него и почти никога не съм ходил в чужбина (50b-53a). Така че, Критоне, аз предпочитам да понеса наказанието, което градът ми е отредил съобразно законите, а не сега, когато съм вече стар, заради малкото оставащ ми живот, да се отрека от всичко, което съм правил до ден днешен. Пък и аз съм се подчинявал на тези закони доброволно. Винаги съм знаел, че те не действат тиранично, а дават възможност на онзи, който живее при тях, или да им се подчинява, или дори да ги променя – но по мирен начин и чрез убеждение, а не с нарушаване.”

Така стигаме до „Федон”, който е последен от тези, в които се разказва за процеса и смъртта на Сократ. Разказаното в„Евтифрон” сякаш сее случило сутринта преди да започне процесът (2a-b); после разказът продължава през „Апологията”, стига до „Критон”, който разговор е проведен около месец след края на процеса, и накрая е „Федон”. Това е разговор между Сократ, комуто предстои да изпие отровата, и неговите приятели, които са дошли рано сутринта, за да го видят за последен път (59e). Сред тях са самият разказвач Федон, Критон, синът му Критобул, Аполодор, тиванците Симий и Кебет, Менексен, а също Евклид и Ехсин, за които се знае, че впоследствие са основали свои школи (Евклид) или са писали диалози за Сократ (Есхин). Колкото до Платон, за него се казва кратко: „Той не беше там. Струва ми се, че беше болен” (59b-c). В началото Сократ съобщава, че последните дни се е занимавал с нещо, което никога не е правил, а именно – съчинявал е стихове. Казва: „Често съм имал сънища, в които богът ме е подтиквал да се занимавам с музика, с поезия. И ето сега, като не знаех какво друго да направя, реших да напиша някои басни на Езоп в стихове. Не съм съчинявал музика, тъй като не мога, но поне стихове направих” (60d-61b). Оттук нататък започва разговор добре ли е човек да приема смъртта, макар че би могъл да я избегне. Сократ казва, че целият живот на човек като него, философ, е по същество подготовка за смъртта; защото смъртта сигурно е по-добра от живота, ако душата е нещо, което оцелява отделно от тялото. И започва обсъждането дали душата наистина е безсмъртна (70a-c). А накрая той, след като вече е отпратил жена си и синовете си, извиква човека, който трябва да му даде отровата, изпива чашата и прави това, което пазачът му заръчва: а то е, след като се разходи малко и усети, че краката му натежат, да легне. И наистина, когато ляга, започва да усеща, че краката му изтръпват и престава да чувства каквото и да е. След това изчезва усещането в колената, после в корема и накрая настъпва смъртта. Федон казва и кои са последните му думи. Той открива главата си, както е легнал, и казва: „Критоне, да не забравим да принесем жертва на Асклепий. Един петел в жертва на Асклепий.” Това били последните му думи (116а-118а).

2. За смъртта

(„Апология“, „Горгий“, „Федон“)

Във „Федон“ темата е задгробният живот. Тя се открива и в други диалози – „Апология”, „Горгий”, „Федър”, „Пирът“.
Във „Федър” се казва, че душата е заживяла в тяло поради някакво падение. Защото при своята обиколка около земята не е могла да получи естествената си храна, изнемогнала е и се е въплътила (248c). В „Пирът” не се говори надълго за това, но в края на Сократовата реч се казва, че онези хора, които са видели приживе красивото и с това са познали истината – ето те са достойни за безсмъртие (212a). После в „Апология”, мислейки за присъдата си, той сякаш се пита: „Има ли изобщо някъде истински съдии? Такива, които не грешат?” И казва: „Има. Там, където може би отива душата след смъртта, там трябва да са истинските съдии (41a). А в „Горгий” се говори за отвъдния живот по повод на мисълта, че човек трябва да лекува душата си и то с наказания. Може би не е възможно душата да се излекува напълно тук, а само отвъд. Там наказанията ще бъдат по-големи, но м и лечението ще е по-добро (525a-b).

Да погледнем по-отблизо някои от тези диалози. В„Апологията” Сократ казва: „Време е да зададем този въпрос – какво е смъртта? Има две предположения. Едното е, че смъртта е като вечна нощ. Който умре, сякаш заспива и повече нито усеща нещо, нито чува, нито вижда – както става, когато спим непробудно и без сънища. Другото е, че човек отива на друго място и там, може би, среща други хора. Кои? Разбира се, тези, които са умрели преди него. Та да видим дали смъртта е нещо лошо, било в първия, било във втория случай. Лошо ли е в първия – ако тя е като заспиване? Ако погледнем нощите, в които сме спали непробудно и ги сравним с останалите дни и нощи, дали ще предпочетем тези, в които не сме спали, а са ни се случвали разни неща? Не съм сигурен. Много хора биха предпочели нощта, в която са спали без сънища, пред повечето дни и нощи, прекарани на тази земя. И това няма да са само обикновени, нископоставени хора, но дори може би такива като персийския цар – и те биха предпочели нощта, в която са спали добре и непробудно” (40c-e) „Но, без съмнение по-интересен е вторият случай – човек отива другаде и се среща с вече умрелите. Та, ако смъртта е такова нещо, атиняни” казва Сократ, „тя би била наистина голямо благо. Ако е така, в такъв случай аз дори много пъти желал да умра. Та какво ще е по-добро за човек като мен, който винаги е обичал да разговаря и да узнава неща от хората? Ако мога да отида там, където са истинските съдии – Еак, Радамант, Минос, Триптолем, и там да се срещна с великите хора на древността, за които сме чували, да кажем с онзи, който е завел войските при Троя, или с Одисей, или с някои, които като мен са пострадали от лоши съдии, като Паламед и Аякс? Или пък с големите поети – Орфей, Музей, Омир, Хезиод? Малко ли благо ще бъде това? В такъв случай бих бил щастлив да умра, макар вие без съмнение да не сте мислили за такова нещо, когато сте ме осъждали, а сте смятали, че ми причинявате вреда.” Така завършва Сократ своята реч. Последните му думи са: „Време е вече всеки от нас да върви. Аз – към смъртта, а вие – към живота. А кой от нас върви към по-доброто? Това не е известно на никого, освен, може би, на бога” (41a-42a)

Нека погледнем как се говори за същите неща в „Горгий”. Това е в края на разговора, който е водил със софистите Горгий, Пол и Каликъл. Накрая, обръщайки се към Каликъл, той казва: „Ще ти разкажа една история (логос), която ти сигурно ще я сметнеш не за логос, а за mythos – лъжлив разказ. Но според мене това е логос и ще ти го разказвам така, все едно е истина, защото вярвам, че е истина. Та говорят, че след управлението на Кронос трима от неговите синове си разделили света. Това били Зевс, Посейдон и Плутон. Зевс получил небето, Посейдон – морето, а Плутон – подземния свят. И още при Кронос се знаело, че хората, като умрат, ще отиват на различни места. Живелите добре отивали на Острова на блажените, а живелите лошо отивали, за да бъдат наказвани – може би завинаги – в Тартара. И това изглеждало решено добре, но започнали да идват оплаквания както от царството на Плутон, така и от Острова на блажените. Онези, които приемали мъртвите, започнали да се оплакват на Зевс, че при тях идвали все повече неподходящи хора. Причината била, че онези, които е трябвало да умрат, се явявали пред съдиите още докато били в тяло. И на тях се е гледало така, както и приживе – те си били със своя външен вид и своето обществено положение. А и съдиите, които съдели, също били хора. И се получавало това, което се получава при един обикновен съд – съдиите не виждат истинските провинения или заслуги на съдените, защото виждат само тялото им. Нямат поглед направо към душата. Като виждат тялото, виждат тяхното положение сред хората и биват заблудени от това. Затова съдът не бил добър. И тъй, първото, което Зевс направил, било да поръча на Прометей да се погрижи никой човек да не знае деня, в който ще умре. Това е нужно за да не се подготвят хората, а да отидат на съда точно в състоянието, в което винаги са се намирали. Да бъдат такива, каквито са били, когато са живели. И второ,” казва Сократ, „оттук нататък душата започнала да бъде съдена отделно от тялото. И както тялото на умрелия, когато го огледаш, виждаш белезите, които носи от живота си и си личи примерно как този човек, се е хранил; или ако има някакви телесни болести, те също си личат, или ако е бил бит или нещо друго. Така че от тялото могат да се разберат много неща. Но същото се отнася и за душата. Отделена от тялото, тя може да се види такава, каквато е била; да се видят всички белези от прекарания живот. Това прави възможно тя да бъде съдена добре. Освен това били сменени и съдиите. Вече нямало да бъдат обикновени хора, а ще са синовете на Зевс, героите Минос, Еак и Радамант; като Еак ще се грижи за тези, които идват от Европа, Радамант – за онези, които идват от Азия, а Минос ще е арбитър. Този съд ще се случва на един кръстопът, там, където идват душите от двете части на света; и оттук нататък, те ще бъдат насочвани в двете посоки. Едни от тях ще отиват на Острова на блажените, а други ще бъдат изпратени в Тартара. Но за онези, които отиват в Тартара, и за тях има две съдби. Защото някои от тях все още биха могли да бъдат излекувани, а други, поради големите си престъпления, няма да бъдат, но ще понасят наказания: ще страдат в Тартара, и то вечно. И техните страдания ще бъдат виждани от другите души, така че да служат за пример за това, какво се случва с онзи, който е извършил през живота си такива престъпления, че сякаш е умъртвил душата си: защото неизлечимото е някак умъртвено. В древността се говори за такива хора – Тантал и Сизиф сигурно са били такива. Може би и този Архелай, за когото ни разказа Пол. Ако това е истина, тогава сигурно и неговата душа е неизлечима и той никога няма да се върне от Тартара. Така се случва обаче с онези, които приживе са имали голяма власт, тираните. Защото има и такива лоши хора, които поради обикновения си живот не са могли и да извършват големи престъпления. Ето този Терсит, за когото Омир говори, сигурно не е бил добър човек. Но той няма да бъде наказан най-тежко, защото не е могъл да извърши нещо толкова лошо, което други са извършили. От друга страна, това че някой е на власт, не значи, че непременно ще стане престъпник. Макар и рядко, случва се някои хора да добият власт и пак да останат справедливи. Има такива, ето аз си спомням един наш съгражданин, атинянина Аристид. Така че някои души ще бъдат здрави. Такава би трябвало да е душата на един философ, който не се е занимавал с излишни дела, не се е стремил към успехи, към каквито се стремят много хора, а се е грижел просто за доброто на душата си. И когато съдиите видят такава душа, те ще се удивят на нейната добродетелност и ще я изпратят там, където заслужава: на Острова на блажените.“ „Така че” казва Сократ, „аз се обръщам към теб, Каликле, и те призовавам, както винаги съм призовавал хората – да се стремиш към такъв живот и такава борба, която най-сетне ще ти даде такава присъда пред истинските съдии. На теб, който ми казваш, че няма да знам какво да отговоря на онези, които може би ще ме осъдят тук, ще отговоря така: `А ти сигурен ли си, че там, където ще отидеш, ще знаеш какъв отговор да дадеш? Какво ще им отговориш, ако си живял зле? Защото те виждат всичко, виждат направо душата, а не гледат тялото и положението на човека. Те не могат да бъдат и подкупени. И тъй, виждат, че една душа е здрава, друга – болна, а трета е неизлечима и й предстои да умре; и наистина, някои отиват на вечна смърт`” (523a-526c).

Така стигаме до „Федон”, където разказът за отвъдното е най-дълъг. Сократ разказва къде е земята и какво е. И казва: „Знаете ли, че онова нещо, което наричаме земя, би могло да бъде сравнено с дъното на някакво море; а в действителност истинската земя е горе, някъде отвъд небето. Ако някой можеше да лети, би могъл да се издигне до края на въздуха, който ни обгръща и като погледне отвъд, да види, че истинската земя е там. И там също има и суша, и острови, а този въздух, който дишаме, е водата, морето на истинската земя. Там всяко нещо – и пръстта, и дървото и всяко нещо са направени от съвсем друг материал. Тези скъпоценни метали като злато и сребро, които имаме тук, там са най-обикновеното нещо. Там всяко едно осезаемо нещо е съставено от неща, които тук са най-голяма ценност. Иначе всичко е като при нас, но много по-чисто, по-прекрасно. И там живеят хора. Това би трябвало да са душите на онези, които тук са живели справедливо. Има различни живи същества, а и светилища на богове: но в тях човек би могъл да срещне със самите богове, а не както тук, където не ги виждаме и можем да се обръщаме към тях само чрез жертвоприношения и молитви” (109a-111c). „От друга страна, съществува и един свят долу, под повърхността на земята. И за него трябва да кажем нещо, ако искаме да разберем какво става с душите след смъртта. В този свят има кухини, дълбоки бездни, като най-дълбоката и най-страшната от всички се нарича Тартар: и тя минава от единия край на земята до другия. Там има и големи реки, които се показват и на повърхността на земята, но минават и под нея. Такава е Океан, която заобикаля цялата земя, но и минава отдолу. Срещу нея стои една друга, която се нарича Ахерон. Има и друга двойка реки – едната е Пирифлегетон, а другата – Стикс. Пирифлегетон е река, чиято вода е сякаш от огън; а и Стикс не носи обикновена вода. Та когато нашите души умрат, те биват насочени най-напред надолу. Впрочем не всички еднакво лесно тръгват натам. Има някои много привързани към телата, които дълго се въртят из местата, където са живели. Но накрая и те биват отвеждани там, като ги отвежда техния демон-покровител. Долу пък ги повежда друг водач, с когото те достигат Ахерон и едно езеро, наречено Ахерусиада; и там остават дълго време. Узнават каква ще е съдбата на онези, които са живели зле и каква на онези, които са живели добре. И съобразно съда някои души, прекарали известно време във водите на Ахерусиада, отиват на небето, което всъщност е истинската земя. А после може би ще отидат и на още по-красиви места. А други души остават в Ахерусиада и след това биват насочени към други раждания. Но това все още са тези, които не са живели толкова зле. А има трети, които са извършили тежки престъпления и те биват хвърлени в Тартар, откъдето минават водите на Стикс и на Пирифлегетон. И след като прекарат известно време в Тартар, биват извличани от водите на тези реки и се влачат из бездните под повърхността на земята. А водите на Стикс и Пирифлегетон никога не се смесват с тези на Океана и Ахерон. И онези които са извършили тежките престъпления, биват влачени от водите на тези реки, минават покрай Ахерусиада и виждат душите на онези, които са онеправдали през живота си. Макар и отдалеч, те имат възможност да викат към тях и да ги молят за прошка. И ако ги измолят, ще могат да се прехвърлят в Ахерусиада и да се върнат отново към живота; а ако не, ще минават отново и отново, докато успеят да я измолят. А има и такива, които са извършили толкова тежки престъпления, че не получават дори това, а биват хвърлени в Тартар и остават там завинаги” (112a-114c). „Аз не настоявам, Симие” (той се обръща към един от събеседниците, тиванеца Симий), ”че един разумен човек трябва да е сигурен, че нещата са точно така. Но това е размисъл в добрата посока. Във всеки случай човек не бива да се занимава с това, да обслужва тялото си, а трябва да се грижи за душата и да я украсява с нейното истинско украшение. А кое е то? То е душата да учи и да придобива истината, справедливостта, смелостта и свободата. Така трябва да се грижим за душата си” (114c-115a).

*

[По преводите на Г. Михаилов и Б. Богданов. В: Платон. Диалози I-II. „НИ“, 1979 и 1982]

Платон. „Държавата“ I-IX

I, 327a-354c

„Държавата” започва с въпроса за справедливостта. Кое е справедливото? Как да се докаже, че справедливото е благо? Как да се докаже, че е добре човек да бъде справедлив, защо да се стреми да е справедлив?

Разказът се води от името на Сократ. Не се разбира пред кого говори, просто разказва някому. Разказва как предния ден бил в Пирей заедно с група приятели, за да видят как върви празникът в чест на Бендида, тракийската богиня. В него участвали и гърци, и траки. После тръгнали обратно към града, но по пътя ги срещнали други приятели, сред които Полемарх, син на известния метек и производител на оръжие Кефал; и ги поканили да останат. Казали, че и вечерта ще има нещо, което си заслужава да се види, пък има и къде да нощуват. Сократ се съгласява и отиват в дома на Кефал (328b).
Кефал бил заможен човек, по това време вече доста възрастен. Заварват го във вътрешния двор да принася жертва (328с). Сократ се заговаря с него и го похвалва, че принася жертви. Пита го как понася напредналата си възраст – и какво мисли за старостта. Дали тя, от която всички се оплакват, не става по-лека когато човек е богат, като Кефал. Кефал се съгласява, че на стари години от парите има полза, пък и изобщо в много случаи; но те са полезни, ако човек умее да си служи с тях, иначе не. Но не може да се каже, че парите са най-голямото благо. Сократ пита: „А кое е това, което те занимава най-много, щом смяташ, че парите, макар и да улесняват живота, не са най-ценното нещо?” Кефал отвръща: „Някои може да не ми повярват, но това, което ме занимава сега, е следното: все повече си мисля дали не са верни едни разкази, с които много хора се подиграват и ги смятат за измислица – тези за отвъдния живот и въздаянието. Да не би да е вярно, че хората отиват някъде, където понасят наказания за лошия си живот, за несправедливостите си? Затова принасям жертви на боговете. И аз, както може би и други хора, се безпокоя да не съм живял зле, да не съм навредил на някого. Да не би да съм извършил нещо лошо, за което ще трябва да дам сметка в отвъдното.” А Сократ: „Да, твърде важно е това, за което говориш и си струва да се обмисли. Как човек да бъде справедлив? Какво е справедливостта?“

Така започва разговорът и Кефал си тръгва, като оставя Полемарх да продължи разговора (331e). Сократ и Полемарх опитват да дадат определение за справедливото. „Да не би пък справедливото да е, ако дължиш някому нещо, да му го върнеш? Взел си от някого пари било други необходими неща, и след това му ги връщаш – може би това е справедливото.” Но се оказва, че може и да не е. Няма да е справедливо да върнеш заето оръжие на приятел, когато той не е с ума си и би могъл да направи нещо лошо с него. Излиза, че да се спазват някои съвсем конкретни правила може би не е най-добрия начин да сме справедливи, защото така можем да сгрешим. Може би се нуждаем от някакви по-общи правила. Полемарх казва: „А може би да си справедлив, това е да облагодетелстваш своите приятели и близки и да вредиш на враговете си?” На това Сократ казва две неща. Едното е, че с такова правило човек може и да сгреши, тъй като ние понякога не знаем кои са ни приятели и кои – врагове. Някои изглеждат като приятели, а после се оказва, че не са; същото се отнася и за враговете. Та може да се случи човек да облагодетелства истинските си врагове и да навреди точно на приятелите си. Тук въпросът е да познаваме добре хората, с които общуваме.
След това минават към другото. Да допуснем, че знаем кой ни е враг. Но дали е справедливо да му вредим? Изобщо справедливият някому вреди ли? Какво значи да вредиш? Сократ забелязва, че да вредиш означава най-вече да правиш някого по-лош; както и да му правиш добро значи да го правиш по-добър. Но каква е ползата за справедливия да прави някого лош? Всъщност никой няма полза от това. Така че справедливият не би трябвало да вреди на когото и да било.

В този момент в разговора се намесва присъстващият Тразимах (336b). Това е известният ретор и софист Тразимах от Халкедон. Той ги прекъсва рязко и казва, че разговорът не се води сериозно; и че според него Сократ не води разговорите си честно. Защото той винаги очаква другият да даде определение, а след това го опровергава. Но самият Сократ не дава определение за нищо – защо? Сократ отвръща, че това е, защото той просто не претендира да знае добре каквото и да е, но с радост би научил нещо от другиго. И приканва Тразимах, пък и другите, да дадат свое определение за справедливото.
Тразимах казва: „За мен не е трудно да дам определение, с което всеки ще трябва се съгласи. То е следното: справедливост сама по себе си няма. В човешкия свят не съществува справедливост като нещо отделно от силата, желанието на властващите. Тя е просто една дума, с която властващите прикриват своите желания, стремежа си към лично облагодетелстване. Така че „справедливото“, това е само дума за полезното за по-силния” (338с). От следващите въпроси и отговори става ясно, че според Тразимах полезното за властващия и това, което той желае, са едно и също. Но Сократ обръща внимание, че се случва хората да желаят неща, които не са им полезни. Тразимах е принуден да се съгласи и да каже: „Добре, но аз предлагам да мислим за онзи властник, който действа безпогрешно.” Сократ казва: „Да помислим. Ако той действа безпогрешно в качеството си на властник, на управляващ, в чия полза ще действа? Изобщо управляването за кого е? То не е ли заради доброто на управляваните, за да бъдат те щастливи, като живеят в едно добре уредено общество? Да не би властването да е нещо, от което имат полза повече управляваните, отколкото управляващите?” Тразимах отговаря: „Властващият никога не властва с друга цел, освен за лично облагодетелстване. Защо, да кажем, овчарите властват над овцете? Да не би в полза на самите овце? То е заради овчарите, за да могат да ги стрижат и да получават от тях каквото желаят – мляко, месо. По същия начин се отнасят и управляващите към управляваните. Това е едно. Второ, трябва да разберем, че несправедливият е винаги по-мъдър от справедливия. Той повече разбира живота, повече умее, по-добре се справя” (344b). По въпроса за това, че всеки управляващ управлява в своя полза, Сократ казва: „Ако това е вярно, как да си обясним, че навсякъде управляващите получават награди за това, че управляват? Някъде получават просто заплата, както е в страните, където те биват избирани или назначавани, като в Атина. Другаде получават почести, похвали, авторитет. И това е именно защото управляват в полза на другите. Нима някой плаща на търговеца за това, че е търговец? Или някой хвали разбойника? Никой не прави така. А пък на управляващия му плащат или го хвалят. Следователно съществува отдавна утвърдено мнение, че управляващият управлява не в своя полза, а в полза на управляваните. Това е едното. Относно това, че несправедливият бил по-мъдър от справедливия, Сократ казва: „Кога казваме, че някой е мъдър? Нали го казваме за човек, който има определено знание за нещо? И това знание обикновено се проявява чрез нещо, което този човек прави, чрез неговото изкуство. А тези хора, които имат някакво знание и изкуство, те от кого са по-мъдри? Да не би от онези, които са овладели същото знание? Не, те претендират, че са по-мъдри само от онези, които не го притежават. Един лекар не казва, че е по-мъдър от другите лекари, а казва: „Аз съм мъдър в сравнение с не-лекарите, а в сравнение с лекарите съм като тях.” И при справедливия е така. Когато владее справедливостта, той не се хвали, че е по-справедлив от други справедливи – той е толкова справедлив, колкото и те. Но твърди, че превъзхожда несправедливите – тези, които не владеят справедливостта. Така че справедливият прилича на хората, които имат знание. А при несправедливия е сякаш обратното. Защото той, стремейки се да овладее несправедливостта, иска да надмине не само справедливите, но дори и другите несправедливи. Това е несправедливостта – да се стремиш да имаш повече от всички, да си непременно пръв. Същото ще прави и някой мошеник, който би се престорил на лекар. Той ще иска да измами не само не-лекарите, но и самите лекари; да надделее и над тях. Но той няма знание. Така че несправедливият прилича на мошениците и следователно няма знание и не е мъдър.”„И все пак” завършва Сократ, „ние, Тразимахе, не успяхме да проведем този разговор както на мен ми се искаше. Не можахме да кажем що е справедливостта. Занимавахме се с други неща – за кого е полезна и дали е мъдрост или не. Но и да сме съгласни, че е мъдрост, не казахме каква. Така че не можахме да разберем що е справедливостта, защото се питахме за неща около нея, а не за същността й” (354b).

ІІ, 357а-386а

Тогава в разговора се намесват други събеседници. Това са Главкон и Адимант, за които е известно, че са братя на самия Платон. Те предлагат разговорът да започне отначало, като казват, че не мислят като Тразимах, но и не могат да го опровергаят. Главкон казва: „Ето аз например смятам, че справедливостта е нещо добро, дори най-доброто; но не мога да го докажа. И не само аз, но като че ли никой не може: защото досега не съм чул някой да защитава справедливостта, заради това, което е. Мнозина казват, че тя е нещо добро, но ако трябва да обяснят защо, говорят за вредите от несправедливостта или за облагите от справедливостта, а не за самата нея. Въобще за справедливостта има мнение, че тя съществува по необходимост. Защото хората, след като дълго живели заедно, забелязали, че несправедливостта пречи на съвместния живот, и затова се отказали от нея. Създали са закони и се опитват да ги спазват, за да могат по-леко да живеят заедно. Но този съвместен живот въз основа на справедливостта, регулирана от писани и неписани закони, все пак е една отстъпка. Така бива представяна справедливостта. Казва се: „Живей справедливо, защото иначе ще бъде по-зле за обществото, а също така и за теб.” „Но ако хората бъдат оставени напълно свободни, ако им бъде предложено да изберат това, което действително искат” продължава Главкон, „те най-вероятно биха избрали точно несправедливостта: значи да правят каквото желаят, без оглед на доброто за другите. И разказва историята за Гигес, който намерил пръстен, с който ставал невидим и така можел да извършва най-големи несправедливости” (359d). И казва: „Може би повечето хора биха постъпили като Гигес. А ние искаме да кажем: справедливостта е нещо добро. И даже да имаш пръстен, с помощта на който да ставаш невидим или всякакъв, и да вършиш несправедливости безнаказано, все пак, ако докажем, че справедливостта е нещо добро, бихме били справедливи дори в този случай. Което пак е въпрос за властта. Защото Гигес е човек, който има нещо като абсолютна власт. Той е като властника, който може да остане безнаказан за делата си. Един безнаказан властник би ли постъпвал винаги справедливо? Повечето хора смятат, че не.” После Главкон, подпомогнат и от брат си Адимант, добавя следното: „Когато ни съветват да бъдем справедливи, все ни говорят за ползата от справедливостта. И в Хезиод има такива неща (363b). Там, където царете са справедливи, там и земята е плодородна, и животът е по-богат. Обаче ако съдим за ползата от справедливостта по облагите, тогава не би трябвало да я предпочитаме пред несправедливостта: защото опитът показва, че и несправедливият може да има блага. Няма нужда някой да е справедлив, за да е богат, да има успехи, да го почитат. Тогава даже ще е за предпочитане да си несправедлив, както и Тразимах твърди. „Но” казва, „ние искаме да разберем какво е хубавото на справедливостта сама по себе си (367е). Да си представим един справедлив човек, който е лишен от всякакви успехи, а вместо това е потънал в нещастия – от гледна точка на хората. И да си представим един несправедлив, който има всякакви успехи (360е). Ако справедливостта е за предпочитане, както ние вярваме, би трябвало да предпочетем да сме на мястото на справедливия, въпреки всичките му нещастия. И наистина бихме предпочели. Но как да докажем, че това е по-добре?”

И така, след първоначалното беседване с Кефал, спора с Тразимах и въпросите на Главкон и Адимант, Сократ се заема да разкаже какво според него е справедливостта, в чието съществуване той вярва, и към която желае да се придържа; но която дотогава може би никой не е описал добре. Затова опитва да представи една справедлива държава и да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие самата справедливост. „Нека построим мислено една държава“ (369a). За какво се събират хората заедно? Не е ли защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си? Ето кои са тези неща: храна, домове, облекло. Но за да бъдат те произведени добре, би трябвало да има някои, които умеят да ги създават: те трябва да са специалисти, да правят само това. Така че в държавата един ще е земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач; а не всеки поотделно да прави всичко – защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри. Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, трябва да има инструменти: ето защо държавата ще се нуждае и от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят; затова ще има търговци, от които един ще пренася товарите, друг ще урежда размяната на място (и най-вече той ще си служи с пари). В такава държава хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си. Но може да има и друга, където те ще желаят не само необходимото, но и приятното, което не им е необходимо (373a). Там ще има повече стоки, а също и повече професии и изкуства. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери и прочее. Ще има и много лекари, защото хората ще боледуват от повече болести; и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго. Такава държава несъмнено ще стигне дотам, да напада съседите си – за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни и военни. Но военните винаги са нужни, тъй като дори държавата да не напада първа, пак може да й се наложи да воюва – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.
Така Сократ започва с размисъла си за военните, които нарича “стражи” (phylakes) (375а). Той оставя настрана сравнението между простия живот и натоварения с излишества, и се замисля какви биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще са гневливи към враговете си и кротки със съгражданите си. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават и двете качества, се нуждаем от добро възпитание.
Темата за възпитанието/образованието започва с разговор за музиката и гимнастиката (377а). Човек се състои от тяло и душа, като тялото се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е просто за тялото. Тя също е за душата, но нейния път е друг: чрез добро обучение на тялото да се оформя и душата. Заради музическото образование тук се обсъжда и поезията; Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен порок – да представя боговете като причина за злини. А първото, което човек трябва да знае за тях е, че те не могат да бъдат причина за никакво зло.

III, 386а-419а

Също: не би трябвало да се твърди, че смъртта е най-голямото зло, или че изобщо е зло (386b). „Така че поезията в добрата държава“, казва Сократ, „не може да бъде като тази тук, която слушаме – не може да е като тази на Омир.“
За гимнастиката (физическото възпитание) той говори по-малко, като споменава умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите (404b). И покрай това казва: необходимо ли е лекарят да лекува всичко и то неограничено дълго? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително, колкото днес (406а). Ако човек може да се излекува с малко грижи, нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?
По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде поставен един “полезен мит” (414с). И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Затова не всички трябва да правят едно и също: а едни ще управляват, други ще им помагат, трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. Трябва да се внимава с децата, защото е възможно някои, чиито родители имат в природата си злато, да не са като тях: те веднага трябва да бъдат отпратени при другите. Възпитаните с този мит ще имат твърдо основание да защитават родината си, защото тя им е като майка; и ще се отнасят дружелюбно към всички съграждани, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им истински братя.
Относно начина на живот: първото и най-важно е, че те няма да имат собственост, нито лично жилище (416d). Трябва винаги да се хранят заедно и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им. „Защото“, казва Сократ, „ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти“.

ІV, 419а-449а

Покрай въпроса за собствеността събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да се окаже нещастен поради строгите ограничения, им се налагат. Сократ казва, че те, като създатели на тази мислена държава, би трябвало да се грижат повече за доброто й като цяло, отколкото за някоя от частите й (420b). По-нататък той отбелязва, че в държавата трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността. И богатството, и бедността развращават човека, защото и в двата случая у него се буди желание за притежание. Най-добре е да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.
За да се опази държавата, тя не би трябвало да е нито много голяма, нито много малка (423c). Ако е прекалено малка, тя няма да е самодостатъчна. Относно ограничението на големината, Сократ не обяснява ясно защо е нужно: дали поради опасността от разпадане, или защото големият размер я прави твърде силна и разпалва апетитите на гражданите й: както е станало с Атина, която желаела да властва над все повече държави. Може би “Да се уголемява дотам, докъдето е възможно, за да остане единна” значи, че от един размер нататък държавите са застрашени от разпадане.
Друга опасност идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват от промените в музиката (420b).
Законите не би трябвало да са твърде много. Законността въобще започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите. Самата външност на младежите трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се правят точни закони в тази насока не е нужно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си; а и добре възпитаваният младеж няма нужда от много подробни предписания. Там, където се установяват много закони, държавата заприличва на болен, който не прави нищо друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата си. Най-важни са основополагащите, които засягат богопочитанието (427b).
Ако тази държава е добра, в нея трябва да се откриват и известните добродетели. Това са разумността (мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Мъдростта се състои в знание за доброто управление; то е достъпно за малцина и се притежава от управляващите стражи (428d-e). Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429а–430 c). Благоразумието е въздържане от удоволствия и владеене на страсти, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна когато „желанията на мнозинството и на лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните“ (431d). А справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.
И така, тя се състои от три съсловия. Най-голямата опасност би дошла от това, някои от по-долно съсловие, възгордяни от успеха си, да се опитат да преминат към по-горното без да са достойни. Това е най-вредният начин да се върши чужда работа; и най-опасната несправедливост.
След това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той ще й бъде подобен (435b). И както в държавата има три съсловия, така и в душата ще има три съставки. Всеки може да забележи това, ако се вглежда в себе си. Примерно: понякога човек има желания и извършва неща, от които сам се възмущава; и тогава се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са в несъгласие. Но никоя от тях не може сама да прецени как трябва да се действа, защото това е способността на третата част – разумната, която е управляваща.

V, 449а-484а

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и подкрепени с добри доводи, ще предизвикат възмущение или смях (450с-е; 452а–453а; 457a-b). Сред тях са размишленията за участието на жените в държавата. Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар да му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва просто от природната й способност да ражда и кърми. Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456а).
Освен това те трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението по семейства (457d): „Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.“ Това се отнася само до стражите (450с). Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани да вършат което изисква положението им в обществото. Така че естествено ще се стига и до съвокупяване (458d). Това не значи, че може да има безразборни връзки: браковете ще стават на празници, като управляващите насочват по-добрите от мъжете към по-добрите от жените (459а–460b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще се съпровождат от жертвоприношения и молитви (458е; 461а). Преди 20 годишна възраст да няма такива отношения; и те да продължават до 40 години за жените и 50 за мъжете (460е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461b-c). Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника „ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо; защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете, родено в тъмнина при страшно невъздържание“ (461a-b). Родителите няма да познават децата си (457d, 460b-а); но ще знаят датите на възможните зачевания, така че всички, които са родени 7/9 месеца след встъпване в брачни отношения ще се смятат за техни дъщери и синове. Така човек ще знае за възможните си внуци, също и за братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461d). След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи (466е).
Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото: „В лицето на всеки, с когото се среща, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители“ (463с). При това положение стражите би трябвало да живеят „по-щастливо от олимпийските победители“ (465d). Отличилите се във войната ще сключват повече бракове, за да се раждат повече деца от такива хора (468с). Загиналите в бой ще получават най-големи почести (469b). Освен това не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469b–471b).

VІ, 484а-514а

Възможна ли е тази държава? Нека първо се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от философи (това е още едно спорно, дори скандално твърдение, каза Сократ) (473с–474а). Но кой е философ? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато? Обаче сред претендиращите да са философи има странни хора (475d). Примерно такива, които сякаш „си дават ушите под наем” и слушат всичко. Това са любители на слушането и гледането: те обичат хубавите звуци, цветове, образи, но техният ум не е годен да види и обикне природата на самото красиво (476b). Те нямат знание за съществуващото, но нещо знаят; имат “мнение”. Мнението (doxa) е по-мъгляво от знанието и по-ясно от незнанието. А за несъществуващото не може да има никакво знание (476е–478е). Така че някои мислят за красивите неща, но не за същността на красивото; и не вървят след онзи, който би ги отвел до неговото познаване (476с). Това са любители на мнения (479е–480а). Философът обаче има знание, а не мнение. Той обича всичко истински съществуващо (480a; 485b); обича цялата наука за него и мрази лъжата (485b-c). Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив [сребролюбив], а ще е великодушен: „Понеже подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се печелят с големи жертви“ (485е). „Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490а).
Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с философия, обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях стават странни и претенциозни, а други като философи се трудят добре и скромно, но изглеждат безполезни (487d).
Причината е, каза Сократ, че хората, годни за философстване, или не преодоляват уловките по пътя, или просто биват отхвърляни от останалите. Първите биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които не могат да устоят. Вторите пък не могат да вземат участие в управлението поради омразата на управляващите и тълпата към тях (489b-c). От друга страна, във философията нахлуват много неподходящи хора, нищожни природи, които само помагат за оклеветяването й. А природата на философа е рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да е паметлив и схватлив; остроумен и упорит едновременно: “Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което някой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако по природа не е паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, мъжеството и благоразумието?“ (487а). Такова съчетание трудно се среща, защото остроумните и бързи обикновено са непостоянни и обратното. Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява, тя може да стане причина за доброто на мнозина. „За управляването на държавата са непригодни както тия хора, които не са просветени и опитни в истината, така и тези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука. Първите, поради това, че нямат в живота си никаква цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично; а последните защото доброволно нищо не ще направят и смятат, че още приживе са се наредили в островите на блажените Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена, да съзерцават доброто и да се издигат високо…“ (VII, 519-520).
Но какво трябва да знаят стражите (главните сред тях, управляващите)? Първо, да имат сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на идея и да се стремят да познаят идеята: а знание е възможно само за нея, тъй като тя е неизменна и една. Но коя е първата, висша идея, за която има знание? Това е доброто (благото). Какво е то? Сравнение със слънцето: както слънцето позволява да виждаме, така и доброто- да знаем (мислим, съзерцаваме, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща). То им придава истина и така ги прави познаваеми; и, от друга страна, внася способност за знание у нас, така че да можем да ги познаваме. А който няма достъп до истината е като гледащия на нощна светлина – той вижда само неясни очертания.
Как се стига до знание? Математиците се опират на начертания, а ние – на чисти мисли. Най-висшата способност на разума е умът; след него идва разсъдъкът, после – убедеността (приемане на вяра, без доводи и значи без знание), накрая – предположението (допускането, че нещо може да е така).

VІІ, 514а-543а

Митът за затворниците (514). „Подобни са на нас. Нима смяташ, че тия затворници са видели нещо друго освен сенки?“ Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517b).
Образованието на стражите изисква занимания с математика; и най-напред с въпроса за числата. „И зрението вижда голямо и малко, но не разделено, а слято. Мисълта пък, противоположно на зрението, вижда голямото и малкото разделени. Поради това едно нещо наричаме мислимо, а друго – видимо. Също: ние виждаме всяко едно нещо и като едно, и като безкрайно множество“ (525). Геометрическото знание има практическо приложение, примерно помага за военното дело; но то и за проумяване за неизменното и вечно съществуващо (527b). Стереометрия (528b). Астрономията е нужна в земеделието, корабоплаването и военното дело (527d); но освен това чрез нея се мисли за отношението на частите на времето помежду им. Музиката. Питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как? Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство (531d). Всяка от тях ползва свои предположения; но само диалектиката издига предположенията до самото им начало (533b-с). Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо. За да се направи разлика между знанието в отделните науки и общото знание, са нужни различни названия. За реда, по който се образоват управляващите. „Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да е паметлив, неуморим и много трудолюбив. Нанася безчестие на философията това, че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…“ (535b–d)
Децата могат да присъстват на военните занимания и походи на родителите си; но към десетгодишна възраст те се отделят от тях и отиват по селата (541). Докато са малки, науките им се преподават без принуда, като игра (537с). Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят с трудна умствена работа. Когато станат на 20 години, науките започват да се подлагат на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им, а и със съществуващото изобщо. Тогава се познава диалектическата природа. Това ще продължи до 30-годишна възраст и тогава пак ще се отберат най-добрите – сред най-постоянните и най-способните да вървят към истината за съществуващото (535d).
Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие, защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги, а би трябвало да ги уважават, макар и да не са истинските им родители. То е защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на хора, отгледали подхвърлени деца), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието. Но не могат да го достигнат и не узнават коя е истинската философия; и така не откриват истинските си родители, но се отричат и от отгледалите ги. Тези хора са “недоучените” и те са най-лошите.
Пет години са нужни за усвояване на диалектиката (539е). После 15 години те ще живеят „в пещерата”, което значи, че ще се занимават с военни и граждански дела. След 50-годишна възраст ще правят, каквото пожелаят: може да философстват, да управляват или да възпитават други стражи.
Всичко това би станало, ако на власт дойдат истинските философи – било мнозина, било само един (540d)

VІІІ, 543а-571а

„Ако видовете държавни устройства са пет, то и душевното устройство на отделните хора би било пет вида“ (544 е).
А как се проваля най-добрата държавна уредба? (546a-d). Макар управниците на тази държава да са мъдри, те няма да могат да определят най-подходящите времена за ражданията; и ще започнат да раждат деца в неподходящо време. Раждането на божествено потомство става по числова закономерност, а същото се отнася и за човешкото – ако то ще му е подобно. Ако тези числа не се знаят, стражите ще свързват невестите и младоженците в неподходящо време; и от това ще се раждат недаровити деца. Дори от тях да се изберат най-добрите, те, като станат стражи, ще се грижат по-малко за музическото, а и за гимнастическото възпитание. Ще престанат да различават и родовете човешки природи (gеnе). Затова ще започне сблъсък между железния и медния род от една страна, и златния и сребърния от друга; и ще се стигне дотам, определените им за ползване земя и жилища да станат тяхна собственост. И онези, които дотогава били пазени от тях, ще станат техни роби. Самите стражи ще се грижат само за война и охрана на властта си (547 с).
За тимокрацията. След човека, чиято душа е подобна на аристократичната уредба и поради това е добра и справедлива, трябва да опишем и по-лошите. Първо, свадливия и честолюбеца, които съответстват на спартанската държавна уредба (тимокрация) (545а).
Тя е по средата между аристокрацията и олигархията; благосклонна е към буйни и невъздържани мъже, по-пригодни за война, отколкото за мир; не отхвърля измамите и хитростите, и цялото си време прекарва във война. Там някои ще се пристрастят към парите и ще се отдават на тайни удоволствия. Ще пренебрегват словото и философията, и ще смятат гимнастиката за по-ценна от музиката. Ще има стремеж към победи и силно честолюбие – тъй като управникът ще е изпълнен с дързост (548а-с).
За тимократа. Той е човек, който слуша майка си, когато тя мърмори срещу мъжа си. Защото този мъж (бащата на бъдещия тимократ) малко се грижи за парите, нито пък участва активно в публичния живот; и затова тя се чувства унизена между другите жени. Но и слугите понякога говорят така на господарските синове, мислейки, че проявяват благоразположеност: те подтикват сина да бъде повече мъж от собствения си баща: примерно, да се съди с онези, които не му връщат дължимите пари. Тимократът вижда, че хората, които вършат своята работа, в обществото биват смятани за глупави и са малко почитани; а други биват почитани и хвалени. Затова се колебае между баща си, който усилва разсъдливостта му и другите, които разпалват желанието и гневливостта му. Накрая те надделяват и той става надменен и честолюбив (549d–550с).
За олигархията. При тази уредба управляват богатите, а бедните изобщо не участват в управлението (550d). Богатите в тимокрацията (и техните жени) най-напред престават да се подчиняват на законите, а след това и ги променят. И колкото повече се ценят парите, толкова по-малко се цени добродетелта. Така на мястото на надменните и честолюбивите идват алчните. В такава държава човек трябва да разполага с определена сума пари, за да участва в управлението. Такова държавно управление се поддържа с насилие – или с оръжие, или, преди да се употреби то, със заплахи (551а-b). Но богатият не винаги е способен да управлява. Освен това при олигархията държавата вече не е една, а са по-скоро две: тази на богатите и тази на бедните (551c-d). При това тук са бедни почти всички, освен управниците. Появяват се много дребни престъпници, които трябва да бъдат обуздавани със сила (552 d-е). Впрочем увеличението на дребната престъпност идва и от лошото възпитание в тази държавна уредба.
За олигарха. Той е син на тимократ, който се е старал да преуспее в държавата и покрай това е разпилял имота си. Бил е пълководец или на друга важна длъжност, а след това бил наклеветен, осъден и прогонен или екзекутиран. Синът му (бъдещият олигарх) в началото е беден и не се стреми да се издигне в обществото, а само събира пари. Нищо не почита, освен богатството и богаташите (553b-d). Останалите си желания потиска; не се интересува от наука и не се стреми към видими успехи (554b-555а). За такъв понякога хората имат добро мнение; то е защото винаги е обуздавал желанията си, поради от страх за богатството си.
В тази държава хората могат да пилеят имотите си, защото така олигарсите по-лесно ги придобиват (552а, 555). Така и някои хора от добър род обедняват (555d). Впрочем бедните могат да забележат, че богаташите са достойни за презрение – в случай на състезание или война (556с). Между тях настъпва напрежение, и двете страни често търсят помощ отвън: едните се обръщат към олигархии, другите – към демокрации. Така се стига до гражданска война, в която бедните побеждават. След това избиват едни, а други прогонват. Всички получават равни възможности за участие в управлението, като много длъжности се разпределят по жребий (557а).
За демокрацията. Тази държава е изпълнена със свобода и дръзки думи, и всеки може да прави, каквото си поиска. Там хората ще са различни; и подобно на децата и жените, които се заглеждат в пъстрото, обикновената тълпа ще сметне тази уредба за най-добра (557b-c). В нея можеш да не управляваш и да не воюваш; но пък ако според някой закон нямаш право да управляваш, пак можеш. Осъдени на изгнание и смърт си остават в държавата и живеят там открито (557е–558а). Тези неща означават презрение към онова, за което говорихме в началото: че човек трябва от млада възраст да се занимава с красивото. Тук се почита онзи, който би уверил другите, че е благосклонен към тълпата. Има равенство както между равните, така и между неравните (558b-c).
За демократа. Той е син на онзи скъперник-олигарх, който си е позволявал само “допустими желания” (558d, 559d). Той се сдружава с хора, подобни на яростни и диви зверове, и способни да му доставят различни наслаждения. Понякога в душата на младежа се появява срам и тогава демократическото отстъпва за кратко пред олигархическото. Но желанията най-сетне превземат душата му и откриват, че тя е празна от знания, добри занимания и истинни размисли, които са най-добрите стражи на ума (560a-b). Надменните речи изгонват оттам срамежливостта, като я наричат глупост; разсъдителността смятат за липса на мъжество, умереността и скромността – за селяшка простотия и скъперничество. (560d). Високомерието се нарича културност (eupaideusia), безредието – свобода, безпътството – великолепие, безсрамието – мъжество (560е). Ако този човек е имал щастието да не стигне до крайното разпътство, в зряла възраст успява да доведе удоволствията до някакво равновесие и предава властта над себе си на всяко едно, докато му се насити; после преминава към друго, и така изпитва поравно всички. Ако някой му каже, че едни удоволствия произлизат от хубави и добри желания, а други от лоши, той клати отрицателно глава и отвръща, че всички удоволствия са равни и трябва да бъдат ценени еднакво (561b-c). И ту се отдава на пиянство и пирове с флейти, а после пие само вода и се изтощава от въздържане, ту се заема с гимнастика, а после се отдава на леност; ту се захваща с философия, но по-често с политика; след това с друго, като върши и говори всичко, което му дойде наум. Ако внезапно се възхити от военните, ще се насочи към военни дела, ако хареса търговците, ще се захване с търговия. В неговия живот няма ред, нито необходимост. (561d).
Ненаситната алчност погуби олигархията, а ненаситността за свобода погубва демокрацията. Тази държава наказва управниците си, ако не са крайно снизходителни; тя все ги обвинява, че са престъпници и олигарси, а послушните граждани смята за робски души (562b-d). Демократическата свобода прониква и в частните домове. Бащата се страхува от децата си, а синът нито се срамува, нито се бои от своите родители. Учителят се бои от учениците си и ги ласкае, а те му отвръщат с неуважение. Младежите се смятат за равни на старците, а старците, подражавайки на младите, са се изпълнили с дружелюбие и вежливост (eutrapelias te kai charientismou), за да не изглеждат неприятни и деспотични. Метекът се смята за равен на гражданина, а купените роби не са по-малко свободни от тези, които са ги купили. А какво е равенството и свободата на жените по отношение на мъжете, дори забравихме да кажем. Кучките са подобни на техните господарки, а конете и магаретата свободно и тържествено се движат по пътищата и нападат на всеки срещнат, който не им отстъпва. И всичко останало е все така препълнено със свобода (562е–563с). Това управление прави душата на гражданите толкова чувствителна, че ако някой прояви дори и най-малка покорност към управляващите, всички забелязват това и се възмущават (563d).
При олигархическата уредба търтеите стоят далеч от управлението, а при демократическата на тях им е отредено председателството. По-силната им част говори и действа, а другата се навърта около трибуната, шуми и не позволява на никого да каже нищо друго. Народът – това са земеделците, които не се занимават с политика и не притежават много имот. В такава държава те са многобройни и когато се обединят, се оказват по-силни от всички. Водачите на този народ, след като отнемат имота от собствениците, го разпределят, та и сами да могат да си присвоят повече. Когато разберат, че народът се готви да въстане против тях (макар не по своя воля, а от незнание и подведен от сикофантите), те стават олигарси – и то не доброволно, а към това зло ги подтиква онзи търтей.
За тиранина. Тогава започват взаимните доноси и съдебните борби. Народът издига някого за свой водач, подкрепя го и му предава властта (564d–565c). За престъпленията на овластения. След един такъв живот не определя ли сама съдбата такъв човек или да погине от враговете си, или да стане тиранин и да се превърне от човек във вълк? (566а). В началото на своята служба той се усмихва и ласкаво посреща всички. С едни от враговете си се помирява, други унищожава; и при всеки удобен случай започва войни, за да имат гражданите нужда от водач. Щом започне да подозира някои в свободолюбиви мисли, ги убива, защото ги смята за свои врагове. Така че тиранинът е обвързан с необходимостта или да живее с тълпа негодници, които го мразят, или изобщо да не живее. Той отнема на гражданите техните роби, прави ги свободни и ги назначава за свои телохранители (566е–567е). За сметка на страната се храни както той самият, така и неговите сътрапезници, приятели и приятелки. И ако народът се разсърди и каже, че не е редно възмъжалият вече син да бъде издържан от баща си, тогава той ще узнае какъв звяр е родил, обикнал и отгледал.

ІХ, 571а-595

Някои желания се проявяват по време на сън (у всеки от нас има диви, жестоки и престъпни желания). Добре е човек да не заспива раздразнен и разгневен (571а–572 а). Човекът на демократическото устройство е отгледан от пестелив баща. Повлиян от покварители, но все пак с по-добра природа от тяхната, той не живее нито скъпернически, нито разпуснато; и става демократ. Неговият син обаче се увлича към всяко беззаконие. „Дори да има в себе си някакви мнения и желания, които изглеждат добри и все още притежават срам, той ги унищожава и ги изхвърля от себе си, докато не се освободи от разсъдливост и се изпълни с нахлуло отвън безумие“ (573 b).
Пияницата, похотливият и жлъчният имат качества на граждани от държава с тираническа уредба. Започват празници, в които тиранинът Ерос владее всичко, което се намира в душата. Състоянието на този човек се изразходва, а след това започват заемите. Няма ли той да направи и родителите си роби на споменатите любимци? (573с–574 с). После ще ограби нощем някой човек или някое светилище. Няма да се въздържи от каквото и да е престъпление. Ако народът в държавата е разумен и такива хора са малко, те ще станат телохранители на някой тиранин или наемни войници; или ще вършат дребни злини в своята държава (ще обират светилища, ще отвличат и продават хора, ще клеветят и лъжесвидетелстват). Но ако са мнозинство и използват глупостта на тълпата, тогава измежду тях ще се появи тиранинът. Тираните са били такива още в частния си живот: те или искат да бъдат неумерено ласкани, или самоунизително се молят: а постигнат ли каквото желаят, се отчуждават. Те не са приятели с никого, но или са господари, или робуват (574d–576 b).
Няма по-нещастна държава от управляваната от тиранин, нито по-щастлива от управляваната от цар. Същото може да се види и при хората: за тях може да съди този, който е способен да гледа на човека, прониквайки мислено в неговия нрав. Душата на тираничния човек е пълна с робство и низост, а роби са най-добрите й части. Такава душа ще върши най-малко това, което желае. Тя ще е винаги бедна и незаситена, каквато е и тираническата държава.
Човекът с тираничен характер е нещастен, но още по-нещастен е онзи, комуто се случи да стане тиранин (576с–578с). Тиранинът е като господар с много слуги на пусто място. Той ще трябва да ласкае някои и много да обещава. Няма да може да предприеме каквото и да е пътуване, но ще е принуден вечно да се затваря в дома си. Този човек на себе си не може да заповядва, но се залавя да заповядва на други. Така че той става ласкател на най-порочните, нуждае се от най-много и е крайно беден. Обхванат е от ужас и терзания през целия си живот. Затова и е най-нещастният човек. Обратно, най-щастлив е най-царственият – този, който властва над себе си. И тези хора са точно такива, независимо дали това е явно или скрито от всички хора и богове (578d-580d).
После, философът се наслаждава най-много, защото е способен да избере най-доброто удоволствие: тъй като умее да преценява стойността на удоволствията. А видовете удоволствия са толкова, колкото и частите на душата. Едната (любознателна) е способна да учи, другата (честолюбива и победолюбива) – да се гневи, а третата е алчна, защото желанията се задоволяват най-вече чрез пари.
Съответно и хората са три вида, и всеки ще хвали своя начин на живот. Но кой от тримата е най-опитен във всички удоволствия? Да вкуси удоволствие от съзерцаването на съществуващото не може друг, освен философът. Така че той ще е най-опитен от всички, а и средството, чрез което се преценява, принадлежи най-много на него (580е-583а). Неговото удоволствие идва от душата, а свързаното с душата е по-истинско от свързаното с тялото. Разумната част насочва останалите към собственото им удоволствие, въвежда порядък в душата и е естествено да ги управлява.
Удоволствието на другите хора, сравнено с това на разумния, е като една сянка. Много често като удоволствие се възприема просто нестрадането – затихването на страданието. И обратното: когато удоволствието престане, това се възприема като болка. Излиза, че това затишие (след болка или удоволствие) е и едното, и другото. Но истинското удоволствие е различно – то може да се сравни с обонянието, където има удоволствие без предшестваща болка. Също се отнася и за предчувствието на бъдещи удоволствия или болки. Ако някой не знае кое е истински високото, той и на средното ще гледа като на високо; а които не познават белия цвят, те ще мислят сивия за бял (583b–585а). Гладът и жаждата са пустота, също като незнанието и неразбирането. Това, което се изпълва повече с действителни неща, самото то е по-действително. А любителите на угощения примерно се насочват от средата надолу и пак обратно; и така цял живот блуждаят, защото никога не са поглеждали към истински високото. „Като добитък гледат надолу с наведена глава, надпреварват се, ритат се с железни копита и се мушкат с рога, избиват се поради ненаситност, защото не могат да напълнят с истинно битие своята същност и ненаситните си гърла.“ Един от събеседниците казва: “Говориш като оракул, Сократе” (586a-b). Това са призрачни образи на истинското удоволствие, но те докарват хората до изстъпление (като онези, които се сражавали за призрака на Елена). Но ако душата следва разумната си част, тогава и всяка от другите ще се наслаждава на присъщите й удоволствия, и те ще са истинни. Ако пък друга господства, нито тя ще намира своето удоволствие, нито другите. Затова тиранинът е най-далеч от истинското удоволствие, а философът – най-близо; и поради това единият живее най-скръбно, а другият – най-приятно (586с–588b).

Представи си образ на човек, а вътре в него – образ на лъв и на един многолик и многоглав звяр. Несправедливият храни звяра и лъва, а човека мори от глад. Той не може да ги напътства, а обратното, те го водят и се изяждат един друг. Справедливият обаче ще се грижи за тях и ще ги храни, така че да се отнасят добре и помежду си, и с него самия. Красивото подчинява зверското у нас на човешкото или по-скоро на божественото; а грозното подчинява кроткото на дивото.
А ако някой заради злато продаде в робство сина си или дъщеря си, и при това на диви и лоши хора, дали ще му бъде полезно полученото злато? И онази, която предала мъжа си за една огърлица, и тя пострадала зле“ (588с–590а). Ласкателството и низостта се порицават, когато някой подчинява гневливата си природа на звера заради ненаситност към страсти – и така се превръща от лъв в маймуна. Така че хората трябва да бъдат роби на онова най-добро, чиято власт е божествена. Ние не вярваме, че това управление ще е във вреда на роба, както мисли Тразимах. За него е по-добре да няма собствен управник – нека да бъде под властта на външен. Такава е и властта на родителите над децата.
И тъй, който има ум, ще живее, като насочва всичко свое към това, да почита науките, които правят душата му такава; а останалото няма да зачита. Той няма да се грижи дори да бъде силен, здрав и красив, ако това не му помага да е благоразумен. Вместо това ще създава хармония в тялото си заради съзвучието му с душата. Ще внесе хармония и в печеленето на пари, и няма да се поддаде на похвалите от страна на мнозинството, та да увеличава безкрайно богатството си. Ще избягва ония почести, които могат да разстроят състоянието на душата му; и няма да пожелае да се занимава с обществена работа, освен при някой божествен случай. А този божествен случай е държавата, която разгледахме, и която съществува само словесно, защото я няма на земята. Нейният образец сигурно е на небето. Ако някой желае, нека го види и според него да устрои сам себе си (590b – 592b).

*

[според Платон. Държавата. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981]

Омир. „Илиада“

І.
Обръщение към музата: да разкаже за гнева на Ахил и скарването му с Агамемнон, от което дошли много беди за ахейците. Във войската започва болест (1-10) и се проучва причината за това с помощта на жреца-тълкувател (птицегадател, ясновидец) Калхас. Вината била на предводителя (Агамемнон), който се е отнесъл непредпазливо с жреца на Аполон – Хриз (11-33).
На десетия ден от болестта най-изтъкнатият воин (Ахил) свиква събрание на войската. Калхас казва, че Аполон е разгневен на Агамемнон за това, че е отвлякъл дъщерята на Хриз и му отказал да я върне въпреки предложения откуп; и се е държал с него непочтително. Сега Хризеида трябва да бъде върната без откуп и да се принесе жертва (54-100). Агамемнон е недоволен от чутото, но казва, че ще направи нужното, за да спаси войската. Добавя, че е редно да го обезщетят с друга жена; и предпочита тази, която е получил Ахил (118-187). Ахил избухва и понечва да го нападне с оръжие, но Атина по съвет на Хера го възпира и му обещава голямо удовлетворение (188-214). Ахил се подчинява, прибира меча си и се нахвърля с обиди върху Агамемнон (215-246). Старият Нестор, цар на Пилос, опитва да ги помири, като казва, че свадата им е изгодна за троянците; и си спомня какви големи герои познава (246-305).
Ахил, за да отмъсти за унижението (318-348), привлича на своя страна върховния бог (Зевс) с помощта на майка си, богинята Тетида. Войската на ахейците трябва да бъде притисната, за да стане видно, че без него тя не може да се справи и той й е по-необходим дори от предводителя (349-412). Тетида обещава да съдейства (413-430) и посещава Зевс на Олимп (на небето) след 12 дни. През това време той е бил на гости при етиопците (493-530).
Агамемнон връща отвлечената дъщеря на Хриз (308-312). Принасят жертва на Аполон и болестта отминава (430-487).
Войната е причина за разделение и сред боговете: някои (Хера, Атина, Посейдон, Хермес, Хефест) подкрепят едната страна (ахейците), други (Афродита, Аполон, Арес, Артемида) – другата. Зевс е като арбитър. Кратко скарване между Зевс и Хера, Хефест ги помирява. Пируват, има музика в изпълнение на Аполон и музите (531-611).

ІІ.
Зевс изпраща при Агамемнон Съня. Той му се явява през нощта, уподобен на Нестор, и го подтиква към по-активни действия (1-40). На сутринта Агамемнон повиква най-видните царе-съюзници и им казва за съня; и че иска да изпита войниците. Щял да им предложи да си тръгнат обратно, но царете да ги задържат (41-85). Съвет на войската: Мълвата подтиква войниците да се съберат (86-100). Агамемнон говори пред всички, държейки скиптъра, изработен от Хефест и държан някога от Зевс, Хермес, Пелопс, Атрей и Тиест (101-108). Казва, че Зевс го е измамил, че ще превземе Троя. Ахейците по брой надминавали поне десетократно троянците, но пък те имали много и силни съюзници. По-добре да си вървят, вече воюват от девет години (109-141).
Войниците побягват към корабите, а Хера изпраща Атина да ги спре. Тя слиза и разговаря с Одисей (142-181). Той започва да ги възпира, увещавайки по различен начин царете и обикновените войници (181-211). Терсит се възмущава от алчността на царете, призовава войниците да си вървят, упреква ахейците за страхливостта им и се учудва, че Ахил не се гневи достатъчно на Агамемнон (212-243). Одисей го набива; после напомня на останалите за изядените от змия осем пиленца и една врабка в Авлида; и за предсказанието, че ще превземат града след девет години (244-332). Нестор го подкрепя. Агамемнон съжалява, че се е скарал с Ахил и принася вол в жертва (336-431). Нестор му предлага да призове войските за бой. Сравнение на войниците с пилци и мухи, а на царете с козари, които отиват при козите. Агамемнон е подобен на бик между крави (432-483).
Поетът иска музите да му припомнят кои са взели участие във войната (484-493). Изброяват се съюзниците, командвани от Агамемнон (данайци или ахейци): от кои градове и области са, с колко кораба са пристигнали, кой ги предвожда и кои са най-забележителните воини (761-785). Споменават се беотийци, фокидци, локрийци, абанти, атиняни, саламинци (494-558), арголидци, микенци, пелопонесци от Коринт и Сикион, спартанци, пилосци, аркадци, елидци (559-624), дулихийци и кефаленийци, етолийци, критяни, родосци, симейци, островитяни от Карпатос, Нисирос и Кос (625-680). Мирмидонците, наречени също ахейци и елини, не се явяват, защото царят им Ахил няма да се бие. Има войски от Фера, Йолк, Ехалия и Магнезия (683-659).
Ирида се явява при Приам и Хектор, уподобена на Приамовия син Полит и им съобщава, че предстои битка (786-815). Сред вождовете им са Хектор, Еней, Пандар, Адраст; Азий е начело на тези от Абидос и Сестос (816-839). Дошли са пеласгийци, траки, кикони, пафлагонийци, мизийци, фригийци, карийци от Милет и ликийците на Сарпедон и Главк (840-877).

ІІІ.
Троянците тръгват като жерави, нападащи пигмеи; под краката им се вдига прах като планинска мъгла, в която се вижда колкото да се хвърли камък (1-15). Менелай забелязва Александър (Парис), който върви, облечен в кожа от пантера и с две копия, и предизвиква някого на двубой; тръгва срещу него като лъв. Александър се изплашва, сякаш е видял змия (16-37). Хектор му се скарва, че е страхлив и добавя, че и троянците са страхливи, щом още го търпят жив. Александър казва, че е съгласен да влезе в двубой с Менелай (38-75).
Хектор предлага на ахейците да прекратят войната и да я заменят с двубой между двамата – победителят ще получи Елена и нейните „имоти“. Менелай предлага да принесат в жертва черно и бяло агне, а Приам лично да потвърди с клетва, че условията на дуела ще се спазят (76-110). Ирида, преобразена като дъщерята на Приам Лаодика, извиква Елена да види двубоя; влага в сърцето й желание за предишния мъж и родината. Тя тръгва заедно с ратайкините Етра и Климена (121-144). На крепостната стена заедно с Приам стоят Тимет, Укалегон, Антенор и други. Виждат Елена и одобряват външния й вид (подобна на безсмъртните богини) но казват, че е по-добре да си иде (145-160). Приам я поканва да се приближи и казва, че не я упреква за случилото се, тъй като то е станало по волята на боговете. Разпитва я за воините, които вижда от стената и тя му представя най-напред Агамемнон и Одисей (161-202). Антенор се намесва в разговора и припомня как Одисей и Менелай ги посетили преди време за преговори и колко различна е била речта на всеки от тях. Думите на Одисей летели като снежинки (222-224). Приам пита и за други от царете, Елена му посочва Аякс Теламонов и Идоменей, като споменава, че Менелай нерядко го посещавал на Крит. Пита се защо не вижда братята си Кастор и Полидевк (225-244). Вестителят Идей повиква Приам да вървят, той слиза от стената и се качва на колесница с Антенор; потеглят през Скейските порти (245-263). Агамемнон произнася договора: който победи, ще има Елена и цялото й богатство. Ахейците и троянците проклинат онзи, който би престъпил клетвата (267-302).
Хектор и Одисей определят мястото за боя и теглят жребий кой пръв ще хвърли копие. Пада се на Александър, който хвърля и улучва щита на Менелай, но не го пробива. Менелай също хвърля копие и го напада със сабя, но при удара тя се счупва. Хваща го за шлема и го повлича, като всеки момент може да го удуши. Афродита се намесва, скъсва ремъка и покрива Александър с мъгла (314-381).
Прибира го в спалнята и извиква от кулата Елена, преобразена като нейна стара робиня-предачка. Елена я разпознава и се скарват: пита я защо не стане съпруга или слугиня на Александър. Афродита я заплашва със смърт (382-417). Елена се подчинява, отива в спалнята и сяда при Александър; упреква го, че не е храбър като Менелай и е загубил двубоя, а той казва, че Менелай е спечелил с помощта на Атина. Предлага й да легне с него и си спомня кога я грабнал от Лакедемон и как за пръв път били заедно на остров Краная (418-448). В това време Менелай го търси на полесражението. Троянците биха го предали охотно, защото го мразят – но е изчезнал. Агамемнон обявява победата на Менелай (449-461).

ІV.
Боговете обсъждат случилото се. Зевс на шега предлага да съдействат двете войски да се помирят и добавя, че винаги е харесвал Илион и Приам. Хера и Атина обаче са против. Хера би се съгласила в замяна на Троя да бъдат разрушени Аргос, Микена и Спарта; казва, че има право да настоява за някои неща, като споменава и за благородния си произход. Решават Атина да накара троянците да нарушат клетвата; тя се понася към Троя и пада като звезда сред войските (1-72). Преобразена като Лаодок, син на Антенор, съветва Пандар да стреля с лък (от кози рог) срещу Менелай. Пандар го ранява, като самата Атина отклонява стрелата, за да не го убие (73-147). Агамемнон се притичва да го види и мисли дали Зевс ще накаже троянците за клетвопрестъпничеството; или пък, ако Менелай умре, ахейците ще се върнат обратно без да превземат града. Тогава той самият би се завърнал опозорен. Менелай го успокоява, че стрелата не е проникнала дълбоко, а Агамемнон нарежда на Талтибий да извика Махаон, син на Асклепий. Той изсмуква кръвта и я посипва с лекарства, дадени някога на Асклепий от Хирон (148-219).
Агамемнон призовава войската на бой и прави преглед. Заговаря Идоменей и Мерион. Двамата Аяксовци приличали на черен облак, идващ от морето. Нестор строява своите войници и им обяснява как се бият. Спомня си как някога погубил Еревталион (220-325). Агамемнон упреква атинянина Менестей и Одисей, командващ кефалонийците: когато ги канел на пир, те ядели печеното месо и пиели сладкото вино, а сега не били готови за бой. Одисей възразява, разговорът завършва приятелски. Припомня на Диомед за баща му Тидей – колко бил храбър, как дошъл в Микена с Полиник, когато се готвели да воюват срещу Тива. Тогава унищожил 50 кадмейци, които го чакали в засада. Диомед мълчи, но Стенел Капанеев припомня, че техните бащи са загинали пред Тива, а те самите са я превзели (326-410).
Данайците тръгват като морска вълна; троянците стоят като овце. Тях ги подкрепя Арес, данайците – Атина. Присъстват Ужас, Страх и Ерида. Започва битка. Двете войски се сливат като две снежни реки (411-456). Подвизите на Антилох; Аякс Теламонов събаря противника си като топола, Одисей убива с копие един незаконен Приамов син. Аполон от града насърчава троянците (457-513). Етолиецът Тоас убива тракиеца Пирой, после тракийците го отблъсват назад. Всички се сражават така добре, че никой мъж, невидимо развеждан от Атина сред тях, не би укорил такава битка (514-544).

V.
Атина вдъхва смелост на Диомед и запалва сияние около шлема и щита му. Споменава се за Дарес, жреца на Хефест, и за двамата му сина. Диомед убива единия, а Хефест спасява другия (1-24). Атина предлага на Арес да напуснат боя. Агамемнон, Идоменей, Менелай, Мерион и Мегес убиват по един троянец (сред убитите са ловец, майстор на кораби и незаконен син на Антенор). Диомед се спуска по полето като придошла река. Пандар, син на Ликаон, го улучва със стрела. Стенел я изважда, а той се помолва на Атина (25-120). Тя сяда до него и му дава способност да разпознава боговете, като му казва, че може да се бие само с Афродита. Сравнен е с лъв, нахлуващ в кошара. Убива двамата синове на Фенопс и синовете на Приам Хромий и Ехемон. Еней предлага на Пандар да стреля с лъка, а той казва, че вече е стрелял срещу Менелай и Диомед, и не е могъл да ги убие, защото може би някой бог ги пази; и се заканва, като се върне, да счупи този лък. Двамата тръгват с колесница; Стенел ги вижда и предупреждава Диомед. Той казва, че няма да бяга и разказва за конете на Еней – те били от порода, която Зевс бил дал някога на Трос в замяна на Ганимед, а после Анхиз си откраднал няколко (121-273). Убива с копието си Пандар; събаря и Еней с камък, обаче Афродита го обвива с пеплос и го предпазва. Ранява с копие дори Афродита; от ръката й потича „ихор“ и Ирида я отвежда встрани. Тя моли Арес да й даде конете, за да се качи на Олимп; отиват с Ирида горе и тя се оплаква на Диона. Тя й разказва как се е случвало богове да страдат от смъртни: От и Ефиалт оковали Арес, Херакъл ранил със стрела Хера и Хадес (Пеон го излекувал). Добавя, че Диомед сигурно ще бъде убит от някой бог. Шеги между боговете: дали на Афродита й тече кръв, защото се е одраскала с игла от пеплоса на някоя ахейка? (274-430)
Аполон отблъсва Диомед и отнася Еней в Троя, като оставя на полесражението негово изображение. Арес подканва троянците да го защитават. Сарпедон подканва Хектор да се бие и двамата тръгват заедно, а самият Еней бързо е излекуван от Аполон и е върнат в боя. Срещу тях тримата са Аяксовците, Одисей, Диомед и Агамемнон. Еней убива синовете на Диокъл от Фера (Кретон и Орсилох, сравнени с лъвове, грабещи гойни овце и говеда); Менелай и Антилох пазят телата им. Менелай убива пафлагонеца Пилемен. Арес и Енио вървят пред Хектор; Аякс отбранява телата на двама ахейци, убити от него (431-626). Среща на Тлеполем и Сарпедон. Тлеполем разказва как баща му Херакъл някога превзел Троя заради конете на Лаомедонт. Сарпедон го убива с копието си, но и той бива ранен; Одисей са колебае дали да го преследва, но се насочва към останалите ликийци и убива някои от тях. Хектор говори с ранения Сарпедон и напада аргийците, убива някои (627-710).
Хера и Атина решават да слязат на колесница, за да спрат Арес. Атина се въоръжава, облича доспехите си. Виждат Зевс, седнал на най-високия връх на Олимп. Хера иска позволение да ранят Арес и да го отстранят от битката. Слизат при реките Симоент и Скамандър, Хера разпряга конете, а Симоент произвежда за тях амброзия (711-777). Хера се провиква като Стентор (той имал глас за 50 мъже). Атина отива при Диомед и му говори, че не е храбър като баща си. Качват се на колесницата и нападат Арес (тя е с Хадесов шлем, за да не я познае), който се е заел да убива храбрия етолиец Перифант. Той хвърля копие към Диомед, Атина го хваща във въздуха, Диомед хвърля своето, Атина го насочва и ранява Арес; той изревава като 10 000 воини (778-863). Качва се на Олимп и се оплаква на Зевс от Атина: той сам я бил родил и затова не я упреквал за нищо. Зевс му казва, че не го обича, защото му напомнял на майка му Хера, която той трудно усмирява с думи. Все пак Пеон го изцерява, а Хеба го изкъпва и след всичко това той сяда радостен до Зевс. Атина и Хера се връщат горе (864-909).

VІ.
Аякс Теламонов убива Акамант, Диомед – Тевтрантовия син Аксил (той бил много гостоприемен). Евриал убива синовете на Буколион; Одисей, Тевкър, Антилох и Агамемнон също убиват някои. Менелай се колебае дали да не пощади Адраст, който му обещава откуп за живота си; но Агамемнон възразява и го убиват (1-65). Птицегадателят Хелен призовава Хектор и Еней да спрат воините пред стените на града, а Хектор да каже на майка си Хекуба да отнесат на Атина було и да й обещаят 12 вола жертва (защото дори от Ахил не са брали толкова страх, колкото днес от Диомед). Хектор задържа войската и се връща в Троя (66-118).
Среща на Диомед и Главк. Диомед си спомня за тракиеца Ликург, който преследвал Дионис, но Зевс го ослепил. Главк разказва родословието си: Еол, Сизиф от Ефира при Аргос, Главк, Белерофонт (и случката с жената на Прет), подвизите му. След всичко това Белерофонт станал цар на Ликия. Сарпедон му е внук от Лаодамия и Зевс, а Главк – от Хиполох. Диомед казва, че някога Белерофонт посетил дядо му Ойней и му подарил златна чаша. Канят се взаимно на гости, в Аргос и Ликия. Разменят си и оръжията: тези на Главк обаче стрували 100 вола, а на Диомед – само 9 (119-236).
Хекуба заедно с Лаодика (най-хубавата дъщеря на Приам) се срещат с Хектор в двореца. Хектор предава казаното от Хелен и изказва съжаление, че Парис е още жив. В стаята на Хекуба имало наметки, донесени от Парис от Сидон, когато идвал с Елена. Отнасят ги в храма на Атина, където жрица е Теано, жената на Антенор. Хектор отива в дома на Парис и го заварва да си почиства оръжието, а Елена наблюдава ръкоделието на робините (237-324). Елена признава, че е една „безсрамна кучка“ и че всичко, което се случва с Троя, е по нейна вина (и на Парис). Андромаха спира Хектор при Скейските порти. Разказва за баща си и седемте си братя, които били убити от Ахил (325-439). Хектор казва, че сигурно един ден Троя ще бъде разрушена и Андромаха – отведена в робство; и се надява да не доживее дотогава. Благославя сина си и добавя, че все пак не могат да са сигурни за предстоящото: то зависи от съдбата, която никой не може да избегне. Парис тръгва на бой, подобен на кон. Хектор го похвалва и се надява Зевс да им даде да прогонят ахейците (440-529).

VІІ.
Хектор и Парис идват като попътен вятър за биещите се троянци. Те и Главк убиват по няколко противници. Атина и Аполон се споразумяват да прекратят боя за кратко. Хелен узнава плана им и съветва Хектор да предизвика някого на двубой (казва му, че още не е дошло времето да загине) (1-53). Хектор и Агамемнон спират войските. Всички сядат, заприличали на почерняло от западния вятър море. Атина и Аполон се превръщат в ястреби и наблюдават ставащото, кацнали на съседен бук. Хектор предизвиква ахейците да му определят противник за двубой (а Зевс замисля зло за войските). Ако убие противника, нека го погребат при Хелеспонта и всички минаващи да си спомнят, че е убит от Хектор. След кратко смущение Менелай става, упреква другите за страхливостта им и се готви за бой, но Агамемнон го спира, като казва, че „Хектор е много по-силен“; и че дори Ахил се колебаел да се бие с него (54-119).
Нестор въздиша и казва, че Пелей би умрял от скръб, ако види ставащото; отново си спомня как е убил аркадеца Еревталион. Засрамени от думите му, стават деветима: Агамемнон, Диомед, Аяксите, Идоменей, Мерион, Еврипил, Тоас и Одисей. Жребият се пада на Аякс Теламонов и войската се моли на Зевс за успеха му (120-205). Той излиза, подобен на Арес, с изработения си от Тихий щит. Двубоят започва: Аякс пробива с копие щита на Хектор, ранява го и го събаря с камък; ударите му са по-силни от тези на противника, но Аполон помага на Хектор. Идей и Талтибий прекратяват двубоя. Аякс настоява все пак Хектор да предложи примирието; разменят си подаръци и ахейците посрещат Аякс като победител, а троянците се радват, че Хектор изобщо е жив (206-312).
Ахейците се събират вечерта за пир, принасят в жертва петгодишен вол и Агамемнон дава гърба му на Аякс. Насищат се на ядене и пиене, и Нестор предлага да съберат телата на загиналите и да ги изгорят, за да бъде предадена пепелта на близките им; и да издигнат могила. Освен това трябва да изградят стена с кули и порти, и ров около корабите (с колове в него). По същото време в Троя се провежда съвет, на който Антенор настоява Елена да бъде върната заедно с богатствата й. Александър възразява и казва, че няма да даде жената; но може да върне донесените от Аргос богатства и да прибави още. Приам казва, че ще изпрати Идей при Атридите с това предложение и ще поиска примирие за погребение на убитите. Ахейците изслушват Идей; Диомед казва, че не бива да приемат нищо от враговете – нито пари, нито Елена, а да се бият до пълна победа, защото вече „и на децата е ясно“, че краят на троянците е близо (313-404).
Събират труповете, като Приам забранява да бъдат оплаквани. Ахейците строят стена около лагера; Посейдон се учудва, че не принасят жертва за строежа и казва, че хората може да забравят какво той и Аполон са построили за Лаомедонт. Зевс му позволява да унищожи стената след края на войната. Ахейците вечерят и пият вино от Лемнос, изпратено им от Евней, син на Язон и Хипсипила. Виното се плащало с мед, желязо, кожи, животни и роби. Зевс гърми през цялата нощ, защото замисля зло; те възливат от виното и заспиват (405-482).

VІІІ.
Зевс свиква събрание и забранява на боговете да се намесват повече в битката. Заплашва, че всеки, нарушил забраната, ще бъде бит и върнат обратно на Олимп; или дори хвърлен в Тартар, който е толкова под Хадес, колкото е земята под небето. Той е толкова силен, че може да държи всички тях, увиснали на верига. Атина казва, че те с Хера все пак ще дават полезни съвети на аргийците. Зевс се качва на колата си и пристига на връх Гаргар на планината Ида срещу Троя, откъдето се вижда градът и ахейският лагер (1-52).
Армиите се бият до обяд и тогава той поставя жребий на везните си, и този на ахейците се накланя към земята, което предвещава зло. Нестор изостава, защото конят му е убит, а Диомед вика на помощ Одисей, който не го чува. Спира до Нестор и го поканва да се качи на колесницата му, за да види конете на Еней (тези от Трос). После убива кочияша на Хектор Ениопей. Зевс хвърля мълния пред колата им; Нестор предлага да се върнат. Диомед се тревожи, че Хектор ще го упрекне в страхливост, и той наистина го подиграва и го нарича „девица“. Заплашва да прескочи с конете си рова, да запали корабите на ахейците и да ги избие. Мисли да отнеме златния щит на Нестор и бронята на Диомед, изработена от Хефест (53-197). Хера предлага на Посейдон да се намесят, но той отказва. В лагера корабът на Одисей стоял в средата на редицата, а на Ахил и Аякс – в двата края. Агамемнон напомня на ахейците за разговорите им на Лемнос, докато пиели вино: тогава се хвалели, как всеки щял да се бие с 200 троянци наведнъж. Обръща се към Зевс и пита дали някога е наказвал друг цар толкова тежко, колкото него. Моли поне да се спасят, а Зевс му дава положителен знак – орел със сърненце в ноктите. Тевкър стреля с лък и се крие при Аякс като „дете при майка“ (208-272). Убива Орсилох и Горгитион, син на Приам от Астианира. Агамемнон го похвалва, обещава му награда. Но Хектор удря Тевкър с камък, зашеметява го и го изнасят от боя. Преследва ахейците „като куче“ и не им позволява да се обърнат. Погледът му е като на Горгона или Арес (273-349).
Атина казва на Хера, че вече съжалява, че някога е помагала на Херакъл по поръка на Зевс; сега той я мразел, а слушал само Тетида. Отново се въоръжава; двете тръгват с колесницата, но Зевс ги вижда от Ида и изпраща Ирида да им каже, че ще събори колата и те десет години няма да излекуват раните си. Особено се сърдел на „светлооката“. Ирида им съобщава това и се обръща към Атина: „Ала ти, кучко безсрамна и дързостна, ако посмееш въпреки туй срещу Зевса копието си да дигнеш…“ (Вранчев, 423). Двете се отказват да слизат. Връщат се и хорите им разпрягват конете, а те сядат на златните си престоли. Зевс също се връща на Олимп (Посейдон му разпряга конете). Той споменава за предстоящата смърт на Патрокъл и добавя, че не го е грижа за Хера, която е „най-безсрамната“ (а Кронос и Япет били в Тартара) (424-483). След залез слънце Хектор произнася реч пред троянците. В града всички да бдят, защото воините ще останат вън; ще преспят на полето и сутринта ще нападнат ахейците при корабите им. Съжалява, че не може да бъде вечно млад и безсмъртен, и хората да го тачат като Атина и Аполон. Троянците се подчиняват и принасят жертви, които боговете не приемат. Огньовете блестят между Ксант и корабите като звезди; по 50 троянци седят около всеки. А конете хрупат овес и ечемик (484-565).

ІХ.
В душата на ахейците сякаш духат тракийските ветрове Борей и Зефир, и черна вълна разпръсква треви по брега на морето. Агамемнон пролива сълзи като черноводен извор от скала. Казва, че Зевс го е измамил и предлага на останалите да се върнат в Аргос. Диомед казва, че Зевс му е дал власт, но не и храброст; да върви в Микена, а той щял остане със Стенел и другите, докато „разсипят Троя“. Нестор похвалва Диомед за тези думи и добавя, че е достатъчно стар, та той да е най-младият му син. Предлага на Агамемнон да устрои пир с тракийско вино и да изслуша какви съвети биха му дали останалите (1-78).
Седем групи от по 100 души излизат между стената и рова за да пазят, а Агамемнон поканва вождовете в своята шатра. След като се нахранват, Нестор казва, че ще даде съвет, по-мъдър от който никой не може да предложи. Нужно било да смекчат гнева на Ахил. Агамемнон се съгласява и предлага дарове за Ахил: триножници, злато, бакъри, коне и „седем лесбиянки“, една от които ще е Бризеида. А като превземат Троя, Ахил щял да получи оттам още 20 жени. Ще му предложи и една от трите си дъщери за съпруга (това са Хризотемида, Ифианаса и Лаодика). А за зестра – седем града, всичките близо до Пилос. Нестор предлага пратеничество в състав: Феникс, Аякс и Одисей, с вестители Одий и Еврибат (79-172).
Пратениците отиват и намират Ахил да весели душата си с лира, заграбена от Еетионовия град. Той ги поканва да седнат на пейки, покрити с алени черги. С Патрокъл и Автомедон нарязват за гостите козе, овче и свинско; посолват го и слагат хляб в панерчета. Той сяда срещу Одисей, жертват и се хранят. Одисей разказва за опасността, в която се намира войската: Хектор, облегнат на силата си, не тачи ни хора, ни богове, повлечен от бяс. Възможно е да загинат далеч от „конеобилния Аргос“. Какво е казал на Ахил баща му във Фтия, когато го изпращал? Повтаря точно думите на Агамемнон за даровете (173-306). Ахил отвръща, че „и малодушен, и храбър еднакво се тука почитат“. Той „разсипал 12 града с кораби и 11 по земя в Троада“. Хектор само веднъж го е дочакал на бойното поле и е избягал. Още утре смята да заплава по Хелеспонта и за 3 дни да стигне във Фтия. Ще отнесе там злато, червена мед, жени и сиво желязо. Дори да му предлагат всички богатства на Орхомен или египетската Тива, ще откаже. Не му трябва дъщеря на Агамемнон за съпруга, дори да е красива като Афродита и работлива като Атина – в Елада и Фтия има достатъчно ахейки. Защото дори всичко, което е събрано в каменливия Аполонов Питон, не струва колкото живота му. Тетида му е дала предсказание: или ще загине млад при Троя, или ще доживее дълбока старост във Фтия. Предлага на Феникс да замине с него (307-429). Феникс се натъжава и напомня как някога Пелей ги изпратил заедно при Агамемнон в Аргос. Разказва за отношенията си с баща си Аминтор, майка си и наложницата. Избягал от дома си и отишъл при Пелей, където царувал над долопите. Как гледал Ахил като малък; разказва притча за Обидата и Молбите. Също и за войната на етолийците и куретите край Калидон. Биели се заради главата и кожата на един глиган, убит от Мелеагър, син на Ойней. Той бил женен за Клеопатра и се сърдел на майка си Алтея. Дълго отказвал да се бие, но накрая се съгласил и отблъснал куретите (430-605). Ахил отвръща, че е по-добре Феникс да мрази онези, които мразят Ахил, а не да се опитва да им прави услуги. Аякс взима думата и го упреква за непреклонността му. Ахил отговаря, че няма да се бие преди Хектор да стигне до мирмидонските шатри. Приготвят за Феникс легло от овнешки кожи, черга и ленено платно. До Ахил ляга „лесбийка жена Диомеда“; а до Патрокъл – жена от Скирос (606-668).
Връщат се и Одисей съобщава резултата от разговора. Диомед казва, че не е било нужно да молят Ахил и че сега той е още по-горд; но някой ден може да се върне в боя, ако поиска или боговете го принудят. Сега да идат да спят, а утре да са готови за бой. Царете одобряват думите му с викове (669-713).

Х.
Агамемнон не може да спи, гледа към троянския лагер и си скубе косите. Решава да се посъветва с Нестор. Става, обува си сандалите, облича хитон, намята лъвска кожа и взима копие. Менелай също става, взима кожа от пантера, шлем и копие. Срещат се с Агамемнон при корабите. Агамемнон му казва да извика Аякс и Идоменей; да ги вика по име и да ги хвали, защото войската е в беда. После намира Нестор и му предлага да стане и да идат да видят стражата. Решават да извикат Диомед, Одисей и Аякс Ойлеев. Нестор забелязва, че Менелай го няма и се учудва, че при това положение може да спи, но Агамемнон го уверява, че и той е буден (1-127). Нестор става, облича мантия и взима копие. Намират Диомед извън шатрата, легнал върху кожа от див бик, в доспехи и с черга под главата. Пита Нестор няма ли по-млади от него, които да излязат да съберат царете; става и облича лъвска кожа. Отиват да видят стражите, които будуват като „кучета в кошара“ (128-193).
Връщат се през рова и Нестор пита кой ще иде да проучи какви са плановете на троянците. Всеки от царете би му подарил за това по една черна овца. Диомед казва, че е готов, но иска помощник: обаждат се Аяксите, Мерион, Антилох, Менелай и Одисей. Той избира Одисей, защото „с него е Атина“. Вече са изтекли 2/3 от нощта. Дават им оръжие и кожени шлемове. Историята на Мерионовия шлем. Атина им праща отдясно знак – чапла. Диомед си спомня как Атина помагала на баща му да иде до Тива и да се върне. Тръгват като „два лъва през нощта“ (194-298).
Хектор е свикал на събрание троянските вождове. Предлага някой да иде да разузнае какво ще правят ахейците и обещава за награда коне. Обажда се Долон. Той бил вестител – богат и грозен, имал пет сестри и бил единствен син на баща си. Иска за награда конете на Ахил, а Хектор му се заклева („напразно“). Той взима лък и слага шлем от невестулка. Одисей и Диомед го виждат и го подгонват „като кучета“. Той бяга, Диомед хвърля копие, което минава над рамото му; той се уплашва и спира. Обещава им откуп – мед, злато и желязо (299-381). Казва всичко: за какво е изпратен, срещу каква награда и че Хектор е при гроба на Ил на съвет; съюзниците на троянците спят наблизо и никой не стои на стража. Откъм морето били пеонийци, карийци, лелеги, кавкони, „богоравни“ пеласги, откъм Тимбрея – ликийци, фригийци, мизийци, меонийци; а най-близо – траките с царя им Рез. Диомед го изслушва и му отрязва главата („още мълвеше тя“) (382-457).
Промъкват се до лагера на траките. Диомед убива мнозина, включително царя им Рез; а Одисей размества труповете, за да минат конете. Когато пристигат в лагера, Нестор ги чува пръв. Казва, че никога не бил виждал такива коне. Диомед взима тях, а Одисей – доспехите на царя. Измиват се от кръвта в морето, а после и с вода в къпалните. Сядат да вечерят; пият вино и възливат на Атина (458-579).

ХІ.
Зевс изпраща при ахейците Разпрата, която им внушава желание за бой. Агамемнон се въоръжава: облича броня, дадена му от кипъреца Кинирас. На щита му се виждат Горгона, Ужас и Бягство. Слага шлем с гребен и конска опашка. Атина и Хера го приветстват с гръм, като цар на „златна Микена“ (1-46). Войската се строява пред рова, идва и знамение – кървава роса. Отсреща на височината се виждат Хектор, Полидамас, Еней и синовете на Антенор – Полиб, Агенор, Акамант. Тръгват едни срещу други, подобно на жътвари. Боговете стоят в дворците си и недоволстват от Зевс, който искал да прослави троянците.
Сутринта отминава и „когато дърварят си готви обяда“ престават да се обстрелват със стрели и тръгват за близък бой. Агамемнон убива двама синове на Приам (незаконен и същ). Другите не успяват да им помогнат (както сърна не може да помогне на сърнетата си, убивани от лъв). Убива и синовете на Антимах, който преди време настоявал да убият пратениците Одисей и Менелай; и освен това бил взел подкуп от Парис, за да го подкрепи да не връщат Елена. Както падат дървета при пожар, така падат глави пред Агамемнон (47-162). Троянците бягат като крави от лъв, а той ги гони и убива последния, както лъв – последната бягаща крава. Зевс изпраща Ирида в Илион да каже на Хектор, че когато Агамемнон бъде ранен и се оттегли от боя, ще може да убива врагове „до залез слънце и до корабите“. „Музи, кажете кой излезе срещу Агамемнон“. Убива сина на Антенор Ифидамант, живеещ в Тракия с млада съпруга, на която бил дал много дарове. Убива още един син на Антенор – Коон, но е ранен от него в ръката с копие (163-279).
Хектор подканя троянците, както ловец насъсква псета срещу лъв или глиган. Убива мнозина като „вихрушка, която повдига вълни“. Диомед и Одисей тръгват срещу тях като глигани срещу псета. Диомед убива двамата сина на един гадател, който преди това ги е предупреждавал да не влизат в боя. Улучва Хектор с копие в шлема, подарен му от Аполон. Той припада за миг, но се свестява и избягва с колата. „Куче, избяга смъртта пак ти…ала и сетне ща аз теб довърши…“, казва Диомед (Вранчев, 365). Александър, скрит зад стълб на гроба на Ил Дарданов, го улучва със стрела в крака. Диомед се връща с колата си, а Одисей остава сам като „глиган пред кучета“. Убива Сок, който преди това го е ранил с копие; вика за помощ, Менелай и Аякс идват. Троянците са го наобиколили като чакали елен; но когато се яви лъв (Аякс), те избягват. Аякс се нахвърля върху тях като „река, която влачи от планината борове и дъбове“. Парис ранява със стрела Махаон, Идоменей съветва Нестор да го откарат (366-515). Кебрион и Хектор се насочват с колата си към Аякс, но Хектор не смее да го нападне (по-храбър е от него, Хектор се бои от Зевсовия гняв). Зевс обаче вдъхва страх на Аякс и той се оттегля като „лъв от кошара, гонен от кучета и пастири“; или като „магаре, гонено от момчета с тояги“. Еврипил вика към аргийците да помагат на Аякс. Ахил извиква Патрокъл, който се показва от палатката, „подобен на Арес“. Казва му да попита дали раненият, когото носят от битката, не е Махаон (516-615).
Нестор и Махаон влизат в шатрата; Хекамеда, дъщеря на Арсиной от Тенедос, им прислужва. Поднася чаша, която друг мъчно би вдигнал, обаче Нестор я вдига лесно. Появява се Патрокъл; Нестор го кани да седне, а той се колебае. Нестор му съобщава, че Диомед, Одисей, Агамемнон, Еврипил и Махаон са ранени. Спомня си как някога в една свада с елидците заради краден добитък убил Итимоней. Те били докарали в Пилос 50 стада от говеда, свине, овце и кози, и 150 кобили; взели ги, защото епейците нещо им дължали. Принесли жертва при река Алфей. Той убил Мулий, чиято жена Агамеда знаела всички билки. И добавя: „Ето какво бях някога между мъжете.“ Спомня си как с Одисей били отишли във Фтия при Пелей и тогава Менойтий казал на Патрокъл, че е по-възрастен от Ахил и да му дава разумни съвети. Ако Ахил няма да се бие, поне да изпрати Патрокъл с неговите доспехи, та троянците да го помислят за него (616-803).
Патрокъл среща Еврипил край корабите на Одисей, където се правят събранията и са олтарите на боговете; той го моли да сложи в раната му лекарства, за които знае от Ахил, а той – от Хирон. Подалирий и Махаон ги няма. Патрокъл изважда стрелата, слага лекарство (корен) в раната, и болките и кръвта спират (804-848).

ХІІ.
Стената на лагера е разрушена след падането на Троя, защото била построена без да се принесат необходимите жертви. Тогава Аполон събрал реките от Ида – Скамандър, Симоент, Граник и други, Зевс изсипвал дъжд, а Посейдон изравнил мястото с водите на Хелеспонта и насипал отгоре пясък (1-33).
Хектор се нахвърля върху ахейците като „глиган върху ловци“. Полидамас му предлага да атакуват стената без коне. Тръгват в пет дружини: първи са Хектор и Полидамас, втори Парис и Агенор, трети Хелен, Деифоб и Азий Хиртаков, четвърти – Еней със синовете на Антенор Архилох и Акамант, пети – Сарпедон със Главк (34-107). Азий единствен се спуска към една от вратите на колесница; там го посрещат „като два дъба“ лапитите Леонтий и Полипет, който е син на Пиритой. От стената се сипят стрели и камъни „като снежинки“. Лапитите са като оси или пчели, които си бранят кошера. „Мъчно е да разкажеш, подобно на бог.“ Двамата убиват мнозина нападатели. Орел минава над троянците със змия в ноктите, тя го ухапва и пада между тях. Полидамас вижда в това знак и предлага на Хектор да се откажат от атаката. Хектор го заплашва, че ще го убие, ако убеждава така и другите. Опитват се да разрушат стената. Камъните хвърчат от двете страни като снежинки (108-289).
Сарпедон се спуска към зида „като гладен лъв към кошара“ или „лъв срещу кривороги волове“. Подканва Главк да се бият за слава, напомня за дебелите овце и сладкото вино, които обикновено ядат и пият в Ликия. Менестей казва на Тоот да извика на помощ ако не двамата Аякси, то поне единия – Теламонов. Той ги извиква: тръгват Аякс, Тевкър и Пандион. Тевкър ранява в ръката Главк, обаче Сарпедон успява да изтегли от стената голям камък. Ликийци и данайци се сражават като съседи за синур (290-426).
Хектор успява да я прескочи и увлича и други. После разбива вратите с огромен камък и троянците нахлуват в лагера, а данайците бягат към корабите (427-471).

XIII.
Зевс гледа към земите на тракийци, мизийци, хипомолги и абийци. Посейдон гледа към битката от остров Самотраки. Тръгва натам, по пътя слиза в подводния си дворец. Колата му се движи през морето, без да се мокри. Нахранва конете с амброзийна храна в подводна пещера между Тенедос и Имброс (1-38).
Пристига на полесражението и, уподобен на Калхас, се обръща към Аяксите: насърчава ги да спрат Хектор и им придава сила. Аякс Ойлеев познава по краката му, че е някой бог. Усещат, че силата им е нараснала. Посейдон насърчава Тевкър, Мерион, Антилох и др. Троянците доскоро са приличали на плахи елени; защо водачът се е скарал с някои? Но все пак трябва да се воюва. Тези около Аяксите не биха били укорени дори от Арес и Атина. Допират се щит до щит, шлем до шлем, воин до воин (39-135).
Троянците начело с Хектор нападат като откъртен от река камък. Тевкър убива Имбър, зет на Приам. Аякс отблъсква Хектор с копие; Аякс Ойлеев отсича главата на Амфимах (внук на Посейдон) и я хвърля, тя се търкулва като топка до краката на Хектор. Посейдон заговаря Идоменей, престорен на Тоас, син на Андремон и цар на етолийците и Калидон; и му предлага да се въоръжи и да се бият (136-238).
Идоменей се въоръжава и тръгва като мълния, хвърлена от Зевс. Разговарят с Мерион, който си търси копие; Идоменей говори за страхливия и храбрия, когато са в засада. Тръгват като Арес и сина му Страх. Говорят къде има нужда от тях: според Идоменей Аякс не отстъпва на смъртен мъж и е равен на Ахил в близкия бой, но е по-бавен в бягането. Троянците се нахвърлят върху Идоменей като буря, която вдига много прах. „Жестокосърдният само гледал би с радост на тоя бой“ (239-344). Зевс не иска да унищожи ахейците, а само да прослави Тетида и Ахил; Посейдон ги жали, а освен това е сърдит на Зевс. Идоменей убива Отрионей, който искал за жена Касандра (първа по хубост от Приамовите дъщери) и тя му била обещана. Убива и Азий (той пада като дъб, бор или топола), а Антилох – кочияша му, и взима конете. Идоменей убива Алкатой, женен за Анхизовата дъщеря Хиподамия; и разказва на Деифоб, че е син на Девкалион, син на Минос, син на Зевс. Деифоб вика Еней, Идоменей ги чака като глиган: вика на помощ Аскалаф, Мерион и Антилох; срещу тях са Агенор, Парис, Деифоб и Еней. Той убива с копие Аскалаф, син на Арес. Мерион ранява Деифоб в ръката, изтеглят го от боя (345-539). Троянците не могат да ранят Антилох, защото Посейдон го пази. Хелен стреля с лък по Менелай, той го ранява в ръката с копие, Агенор го изтегля. Пизандър напада Менелай с медна брадва, но той го удря със сабя и очите му падат в праха. Менелай обвинява троянците, че са откарали „много имане и законна съпруга, приела ги като гости“; и че са „ненаситни на битки“. Мерион убива със стрела сина на Пилемен – Харпалион от Пафлагония (540-659).
Хектор се втурва към корабите на Аякс и Протезилай. Посрещнат е от беотийци, йонийци, фтийци, локрийци, епейци и атиняните на Менестей. Двамата Аякси са като два черни вола. Локрийците са въоръжени само с лъкове и прашки. Полидамас казва на Хектор, че боговете дават на един способност за военни дела, на друг – за музика и танци, а на трети – мъдрост. Предлага му да се посъветват как да продължат боя (660-747). Хектор търси троянските вождове и намира само Парис. Той му казва, че Деифоб и Хелен са ранени и предлага да влязат в боя. Спускат се като „буря от вихрове“. Хектор е подобен на Арес; Аякс го предизвиква: „Клети човече, при мене ела“. Хектор казва, че Аякс ще загине, ако чака копието му; ще насити троянските псета и птици. Крясъците на двете войски стигат до ефира и светлината на Зевс (748-837).

XIV.
„Нестор, макар и да пиеше, чу непрестанния крясък” (Милев/Димитрова, 1). Нестор излиза от шатрата си с щит и копие, и вижда ахейците да бягат. Колебае се накъде да тръгне – като вълна, предусещаща вихри. Решава да иде при Агамемнон. Корабите били наредени натясно един до друг „между два носа“. Среща ранените Одисей, Диомед и Агамемнон, който се пита дали ахейците не са му разгневени като Ахил, и затова не се бият. Зевс прославял троянците наравно с боговете. Предлага да изтеглят част от корабите в морето, а през нощта и останалите (2-81). Одисей възразява и казва, че Агамемнон би трябвало да командва войска от страхливци. Диомед взима думата, като започва с това, че е по-млад от другите. Родословието му: Портей имал трима сина, живеели в Плеврон и Калидон. Един от тях бил Ойней, бащата на Тидей. Тидей се заселил в Аргос и се оженил за дъщеря на Адраст. Предлага да насърчават другите, които се бият. Посейдон, престорен на старец, уверява Агамемнон, че Ахил ще загине, а троянците ще бъдат прогонени (82-146).
Хера решава да измами Зевс и да го приспи. Почиства се с амброзия, сресва се и се сплита. Облича „пеплос божествен“, слага си пояс, обици, було, сандали. Иска от Афродита „любов и желание“. Отивала да види Океан и Тетия, и да ги убеди да се обичат като съпрузи. Тя й дава нагръдния си пояс. Хера минава през Пиерия, Ематия и над снежните тракийски планини, без да се опира в земята. От Атон се спуска в морето, пристига на Лемнос и разговаря със Съня. Обещава му престол, изработен от Хефест. Сънят й припомня какво е станало последния път, когато приспал Зевс, а Хера преследвала Херакъл. Тя му обещава и харитата Паситея; той се съгласява, но иска клетва в името на Стикс и всички титани (147-276). После минават край Имброс и стигат до Ида. Той се преобразява на птицата халкида и кацва на бор. Зевс я пита къде отива; тя казва, че е спряла конете под Ида и минава да му се обади. Зевс си припомня всички жени, в които се е влюбвал, и че никоя не е харесвал повече: споменава съпругата на Иксион, Даная, майката на Минос, Семела, Алкмена, Деметра, Латона, а и самата Хера. Хера предлага да идат в спалнята, но той казва, че ще се покрият с облак (277-345).
След това Сънят отива при Посейдон и му казва, че Зевс спи. Той призовава данайците на бой. Виковете на войските са като шум на морска вълна, огън в гората и вятър край дъбове. Хектор хвърля копие срещу Аякс, той го събаря с камък и Хектор пада като дъб, ударен от мълния. Помагат му Полидамас, Еней, Агенор, Сарпедон и Главк. Изнасят го, той повръща кръв при Ксант и пак припада (346-439). Аякс хвърля копие по Полидамас и убива Архелох, син на Антенор. Брат му Акамант убива беотиеца Промах, Пенелей отрязва главата на Илионей. Ахейците – Аяксите, Антилох, Мерион, Тевкър, Агамемнон – убиват много противници благодарение на Посейдон („кажете ми, музи, кой кървава плячка взе първи“ ) (440-522)

XV.
Троянците бягат през рова; Зевс се събужда и вижда как ахейците ги гонят заедно с Посейдон, а Хектор повръща кръв. Напомня на Хера как я наказал заради Херакъл; и да престане с тези измами. Хера казва, че се кълне в Земята, Небето, Стикс, главата на Зевс и брачното им легло, че не е съветвала Посейдон да помага на ахейците (1-52). Зевс й казва да извика Ирида, а тя да каже на Посейдон да излезе от битката. Аполон да вдъхне сила на Хектор, а той да притисне ахейците. После Ахил ще изпрати Патрокъл, който ще бъде убит от Хектор, а Ахил ще убие него (53-63). След това той ще отблъсква троянците, докато Илион бъде превзет, защото така иска Атина; но преди това ще почете Ахил, както е обещал на Тетида.
Хера се отправя към Олимп, бърза като мисълта. Темида я посреща, Хера казва, че Зевс заплашва всички. Споменава, че синът на Арес Аскалаф е убит; и Арес, като чува това, казва, че ще слезе долу въпреки забраната на Зевс. Нарежда на Страх и Ужас да впрегнат конете му. Атина го спира: „Бесний, безумний, ти си се побъркал“ (Вранчев, 128). Хера казва на Ирида и Аполон да идат на „Идин връх“. Зевс казва на Ирида да иде при Посейдон, тя се спуска при него като сняг или град. Посейдон казва, че земята с Олимп е обща за всички, а Зевс управлява само небето и ефира. Сега ще отстъпи, защото Зевс е по-старият брат; но ще се разделят, ако посмее да пощади Илион противно на неговата воля и тази на Атина, Хера, Хермес и Хефест. Отива в морето и ахейците го съжаляват. Зевс казва на Аполон да се погрижи за Хектор, така че той да прогони ахейците до корабите и до Хелеспонта. Аполон слиза като ястреб и окуражава Хектор (129-260).
Той хуква като кон, който дълго време е прекарал в яслите. Данайците се изплашват, както ловджии, гонещи кошута, се изплашват от лъв. Тоас Андремонов предлага повечето войници да се върнат, а най-храбрите да останат срещу Хектор: Идоменей, Аякс, Тевкър, Мерион, Мегес. Аполон им вдъхва страх и те побягват като стадо волове или овце, изплашени от два звяра. Загиват Стихий, Аркезилай, Медон Ойлеев, Мекистей и Деиох. Хектор заплашва троянците, че ще убие всеки, който остане далеч от корабите. Аполон запълва рова и събаря стената, както дете събаря купчинки пясък. Нестор се моли на Зевс да ги пощади (261-378).
Троянците нахлуват в лагера, а ахейците се бият от корабите си. Патрокъл се грижи за Еврипил; и усеща, че троянците са минали стената и ахейците бягат. Битката е равна като конец на майстор, мерещ дърво (научил занаята си от Атина). Хектор убива Ликофрон от Китера, който живеел при Аякс Теламонов, след като убил някого в родината си. Тевкър убива със стрела Клит. Зевс му къса тетивата и той оставя лъка, и се въоръжава с шлем, щит и копие. Хектор насърчава троянците, а Аякс – ахейците. „Или очаквате пеш да си идете в мила родина?“ (Вранчев, 504). Хектор убива Схедий, а Аякс – Лаодамас, син на Антенор. Мегес и Менелай убиват Долоп. Менелай насърчава Антилох, той убива Меланип и се спуска към него като „куче въз сърна“; като вижда Хектор, бяга като звяр, който е разкъсал куче или пазач на говеда, но вижда събраните мъже да идват. Троянците нападат като суровоядни лъвове. Зевс очаква да види огън по корабите, за да отблъсне троянците. Хектор беснее като Арес или като огън в гората. Данайците се държат като кула или скала в морето. Той ги напада, както вълна връхлита кораб за страх на моряците, или както лъв – множество крави, и накрая грабва някоя от средата им. Убива микенеца Перифет, син на вестителя Копрей (505-652). Ахейците отстъпват към палатките, а Нестор ги призовава да се държат. Аякс с 22-лактовото си копие скача от кораб на кораб, както опитен ездач скача от кон на кон. Хектор се спуска към кораба като орел към птици, които пасат край реката – лебеди, гъски, кокошки; стига до кораба на Протезилай и иска огън. Аякс напомня, че нямат зад себе си убежище и ранява поред 12 души, които идват с огън, за да подпалят корабите (653-746).

XVІ.
Патрокъл рони сълзи като черноводен източник, Ахил го пита защо плаче като момиченце, което иска майка му да го вземе на ръце. Патрокъл му казва кои са ранени и предлага да влезе в боя с доспехите на Ахил (за да го помислят за него и ахейците да си отдъхнат); „умиралка орисана искаше той да измоли“ (Вранчев, 47). Ахил му позволява да се бие, но само докато ги прогони от корабите, а после да се върне; добре би било всички да загинат, а само те двамата да разрушат Троя. „Музи, кажете ми как падна огънят в кораби там на ахейци.“ Хектор отрязва копието на Аякс; той се оттегля и тогава подпалват кораба (48-124).
Патрокъл слага наколенници, броня и шлем, взима сабя и две копия. Не можел да вземе копието, което Хирон направил на Пелион и дал на Пелей, тъй като било тежко. Автомедон впряга конете Ксант и Балий, родени от Зефир и Подарга; те били безсмъртни. Мирмидонците като плътоядни вълци се затичват към Ахил. Били дошли с 50 кораба, по 50 души във всеки. Петте войводи – Менест, син на реката Сперхей, Евдор, син на Хермес, после Пизандър, Феникс и Алкимедон. Казва им, че са искали да се бият и сега имат възможност. Събрани са нагъсто, като камъни на зид около къща. Ахил възлива вино от ценна чаша, дадена му от майка му и моли Зевс (Пеласгийски и Додонски) да даде победа на Патрокъл, който като прогони троянците от корабите, да се върне жив и здрав; и възлива. Зевс му дава половината от поисканото (125-252).
Мирмидонците се изсипват като оси край път. Патрокъл убива пеона Пирехмес от Амидон край Аксиос; угасява огъня, но троянците са още по корабите. Ахейците (Антилох, Тразимед, Аякс Ойлеев, Мерион, Идоменей) се ободряват и убиват мнозина – като хищни вълци. Пенелей удря Ликон със сабя и главата му увисва на кожата. Много от троянските коли падат в рова; а конете на Патрокъл го прескачат. Троянските коне бягат като препълнени реки, когато Зевс е ядосан на хората, че приемат криви закони. Патрокъл задържа троянците при корабите. Пробожда Тестор през бузата и го повдига на копието си от колата, както рибар изтегля риба с въдица (253-410). Убива още десетина. Сарпедон призовава ликийците и казва, че ще се бие с Патрокъл. Нахвърлят се един върху друг като ястреби. Зевс се тревожи за Сарпедон, а Хера му казва, че ако пощади него, тогава и всеки друг бог ще пожелае да запази своя син (411-461).
Патрокъл улучва Сарпедон с копие, той пада като дъб, бор или топола; или като бик, убит от лъв. Преди да умре, казва на Главк да запази доспехите му. Главк също е ранен от Тевкър със стрела; моли се на Аполон да излекува раната му и тя веднага оздравява. Вика Полидамас, Агенор, Еней и Хектор; а Патрокъл вика Аяксите. Хектор убива с камък мирмидонеца Епигей. Патрокъл се понася като сокол, който плаши скворци и чавки, и троянците отстъпват на един хвърлей копие (462-592). Убит е мирмидонецът Батиклей, а от троянците – Лаогон, син на жрец на Зевс Идейски. Еней и Мерион си разменят предизвикателни думи . Биещите се вдигат шум като дъбосекачи, трупат се край Сарпедон като мухи покрай мляко. Зевс гледа със „светлите си очи“ и мисли дали Патрокъл да бъде убит още сега или да удължи битката. Решава да отслаби душата на Хектор и той побягва с колата си. Зевс нарежда на Аполон да измие Сарпедон и да го даде на Смъртта и Съня (братя близнаци), а те да го отнесат в Ликия (593-675).
Патрокъл забравя съвета на Ахил, защото Зевсовият ум е по-силен – може да уплаши мъжа, а може и да го насърчи. Убива десетина, сред тях Мулий. Стига до стените на Троя, а Аполон три пъти го отблъсва и му казва, че не е писано нито нему, нито на Ахил да разрушат града. И се обръща към Хектор, престорен на вуйчо му Азий. Хектор се отправя с колата си към Патрокъл, а той убива с камък кочияша Кебрион („очите му паднаха долу в праха“); пада като водолаз (676-743). Хектор и Патрокъл се борят като лъвове край убита сърна. Хектор го държи за главата, а той – за краката. Войските се сблъскват като Евър и Нот в гора. Слънцето залязва, ахейците надделяват и изтеглят Кебрион.
Аполон удря Патрокъл в гърба, чупи му копието и му развързва бронята; шлемът пада на земята. С копие в гърба го улучва дарданецът Евфорб, син на Пантой, убил дотогава 20 души. Хектор го промушва с копие; събаря го, както лъв убива глиган (743-828). Разменят си думи. Патрокъл казва че би победил и 20 като него, но победата му е дадена от Зевс, Аполон, съдбата и Евфорб. Предсказва, че ще бъде убит от Ахил, а Хектор се усъмнява. Изтегля копието и тръгва след Автомедон, но безсмъртните коне, подарени на Пелей от боговете, вече са го отнесли (829-867).

XVІІ.
Менелай обикаля около трупа на русокосия Патрокъл като крава около теле. Евфорб иска доспехите на убития, Менелай му казва, че дори пантерата, лъвът и глиганът не са толкова надменни като него. Да се оттегли, защото глупакът узнава за злото, когато вече се е случило. Менелай промушва гърлото му с меч; носът му, като на харита, се напълва с кръв. Той е като млада маслина, изтръгната от вятъра; а троянците не смеят до доближат Менелай, както кучета и говедари се боят от лъв (1-69). Аполон, престорен на Пент, вожда на киконите, казва на Хектор за смъртта на Евфорб. Менелай се тревожи, че Хектор идва и се надява Аякс да помогне. Оттегля се като лъв, гонен от псета и люде с копия и викове. Хектор взима доспехите и се готви да отреже главата на Патрокъл, но Аякс се приближава „с щита си, на кула подобен“ и той се отдръпва (70-131).
Аякс пази Патрокъл като лъв лъвчетата си от ловци. Главк упреква Хектор за страхливостта му; трябвало е да отвлече Патрокъл и да го разменят срещу доспехите на Сарпедон. Хектор казва, че досега го е мислел за по-умен от останалите ликийци; оттегля се назад и сменя доспехите си с Ахиловите, дадени на Пелей от боговете. Зевс поклаща глава и казва, че смъртта му е близка и няма да се върне при Андромаха с тези доспехи (132-209). Хектор обещава награда за трупа на Патрокъл. Менелай вика за помощ и идват Аякс Ойлеев, Идоменей и Мерион. Зевс им помага, защото не иска Патрокъл да бъде взет от троянците. Аякс разпръсва троянците като глиган псета и млади ловци; убива Хипотой, който влачи Патрокъл, вързал крака му с ремък. Аполон подбужда Еней в образа на глашатая Перифас. Еней го разпознава, че е бог и вика на Хектор да се бият (210-341). Ликомед убива пеониеца Аписаон, а вождът им Астеропей се втурва напред. Аякс удържа ахейците около Патрокъл и там загиват много троянци и по-малко данайци. Бият се цял ден в гъста мъгла; теглят трупа, както мъже разпъват кожата на вол. Шумът стига до „небесата чак медни“, а конете на Ахил разбират за смъртта на Патрокъл, плачат и не искат да се върнат на Хелеспонта; стоят като надгробна колона (342-440). Зевс ги съжалява и добавя, че на земята няма „от смъртния мъж по-злочесто създание“. Вдъхва им сила и Автомедон се понася с тях между войските. Дава ги на Алкимедон; а Хектор ги вижда и предлага на Еней да ги вземат. Автомедон вика на помощ Аяксите и Менелай. Убива с копие Арет, както мъж убива вол с брадва; взима му доспехите и се качва на колата окървавен като „лъв, който е волче погълнал“. Зевс изпраща Атина в помощ на данайците, както праща дъга на хората като поличба за война или зима (441-552). Взела вида на Феникс, тя започва да ободрява Менелай; дава му сила в раменете и дързостта на хапеща муха. Той убива с копие Подес, син на Еетион. Аполон, оприличил се на Феноп от Абидос, подбужда Хектор. Полидамас ранява в рамото Пенелей; Хектор убива Киран, оръженосец на Мерион. Мерион и Идоменей бягат с колата; Аякс казва, че сам Зевс помага на троянците и се пита няма ли някой да каже на Ахил за смъртта на Патрокъл; моли Зевс поне да разпръсне мъглата (553-647).
Менелай тръгва да търси Антилох; отдалечава се неохотно като лъв, прогонен от кошара, като заръчва на Аяксите и Мерион да пазят Патрокъл. Оглежда се като орел, който вижда и заек в храсталака. Вижда Антилох и му казва да повика Ахил, за да прибере Патрокловия труп. Антилох започва да плаче, оставя доспехите си на Лаодок и тръгва (648-701). Решават Менелай и Мерион да изнесат Патрокъл, а Аяксите да ги отбраняват. Троянците ги преследват като кучета ранен глиган, но се боят от Аяксите, които ги възпират като могила реки. Зад тях битката шуми като градски пожар. Мъкнат го, както катъри влачат дърво за кораб. Ахейците бягат от Хектор и Еней като скворци и гарги от ястреб. Около рова падат много оръжия (702-761).

XVІІІ.
Ахил се тревожи за Патрокъл. Антилох идва и му съобщава за случилото се: Патрокъл е убит, а Хектор му е взел доспехите. Ахил си посипва главата с пепел и пада в праха, жените плачат, Антилох го държи за ръцете, за да не си пререже гърлото. Майка му го чува в морето, около нея се събират нереидите (Главка, Галатея, Климена и др.) и плачат. Тетида казва, че ще иде да го види; с нея отиват и всички нереиди, и изплуват на брега при корабите (1-77). Пита го какво се е случило и той казва, че Патрокъл е загинал; сега ще иде да убие Хектор и няма да се върне у дома. Тя казва, че след Хектор ще загине и той, а той разсъждава за гнева и удоволствието от него; и че дори Херакъл не е избегнал смъртта. Тетида обещава да му донесе нови доспехи, изработени от Хефест; отпраща нереидите в морето и се отправя към Олимп (78-147).
Троянците преследват ахейците до Хелеспонта; Хектор три пъти улавя тялото на Патрокъл и се опитва да го изтегли, Аяксите три пъти го отблъсват, но не могат да го прогонят, както овчари не могат да прогонят лъв, който се опитва да отвлече трупа на убито животно. Хера тайно от Зевс изпраща Ирида при Ахил да го предупреди, че Хектор се опитва да отреже главата на Патрокъл и да я забучи на кол. Съветва го да се покаже при рова; Атина му дава щита си и облаче около главата – както на обсаден остров палят огън, за да дойде отнякъде помощ. Ахил три пъти се провиква, троянците се стряскат и ахейците успяват да изнесат тялото на Патрокъл. Хера изпраща слънцето да залезе, а троянците се събират на съвет. Заговаря Полидамас, роден в една нощ с Хектор: той надделява повече в речта, а Хектор – в битките. Предупреждава, че когато Ахил влезе в боя, „псета и хищници птици троянци много изя щат“ (Вранчев, 271). Най-добре да се приберат в града. Хектор казва, че богатствата на Троя са намалели, защото много отиват във Фригия и Меония. По-добре да останат на полето и утре да идат да се сражават, а той не се бои да се бие с Ахил. Всички се съгласяват, защото Атина им е отнела ума.
В ахейския лагер оплакват Патрокъл; Ахил тъгува като лъвица, на която са отнели лъвчетата. Казва, че няма да погребе Патрокъл, преди да убие Хектор и да принесе жертва пред кладата 12 троянци. За него ще плачат взети в плен „троянки и пълногърди дарданки“. Стоплят вода в котел на триножник, измиват Патрокъл, напълват раните му с мас, слагат го на легло и го покриват с лен и бяло платно; и го оплакват цялата нощ. Зевс казва на Хера, че все пак е успяла да накара Ахил да се бие; сякаш тя е родила ахейците. Хера отвръща, че ако обикновени смъртни успяват да отмъщават на други смъртни, толкова по-лесно трябва да е това за боговете (272-367).
Тетида отива при Хефест, който е направил 20 триножника с колелца, така че да се движат сами. Там я посреща любезно жена му Харита, настанява я да седне и отива да повика Хефест. Той си спомня, че когато майка му го захвърлила, го взели океанидата Евринома и Тетида; и живял девет години при тях. Оставя духалото, избърсва се с гъба, облича хитон и отива в гостната да види Тетида, куцайки; след него вървят изкуствени златни слугини, подобни на живи девици. „Имаше и ум, и разум, и глас, па и сила в душа им“. Пита я по какъв повод идва. Тя казва, че е страдала най-много от всички богини, защото единствена от нереидите е била омъжена за смъртен; и сега той е остарял. Разказва накратко историята на Ахил: отгледала го като фиданка, Агамемнон го оскърбил, той отказал да се бие въпреки молбите на аргийските старци, изпратил в боя Патрокъл, който бил погубен от Аполон при Скейските порти. Иска да му направи шлем, щит, наколенници и броня. Хефест казва, че това ще е лесно. Раздухва огъня, слага в него мед, олово, злато и сребро, поставя наковалнята и взима чук и клещи (368-477).
Първо прави щита с пет пласта, на горния има украса. В средата са изобразени земята, небето, морето, слънцето и луната, и всички съзвездия. Има два града: в единия има сватби, виждат се танцьори,свирачи с флейти и лири; и жени на вратите на домовете си, които гледат. На мегдана се съдят: човек бил убит и спорят дали е платено обезщетение. Стари съдебни заседатели казват мнението си. Другият град е в обсада. Нападателите се двоумят дали да го разрушат или да поделят богатствата му с бранещите го. От стената гледат жени, деца и старци, а войската излиза, водена от Арес и Атина – те са по-високи, облечени в злато. Води се битка. Изобразена е нива, по която вървят орачи с волове. Когато стигат до края на браздата, някой им донася чаша вино. На друга нива житото е узряло и го жънат със сърпове, а стопанинът-цар наблюдава. Наблизо се вижда заклан вол за обяд на жътварите. Има лозе с узряло грозде, младежи и девойки го берат, а дете с лира пее „хубав лин“ (Вранчев, 570; в Милев/Димитрова – „хубава Линова песен“); някои танцуват. Вижда се стадо говеда, тръгнало на паша. С него са говедарите и девет кучета; нападнати са от два лъва, които отмъкват вол и го разкъсват. Долина със стадо овце; има кошари, ливади и колиби. Изобразява хоро (като Дедал за Ариадна в Кнос): девойки и младежи танцуват, а в средата – певец с лира. По края на щита е изобразен Океанът.
След всичко това прави броня, шлем и наколенници. Тетида ги взима и се понася от Олимп като сокол (571-617).

XІХ.
Тетида намира Ахил да скърби при Патрокъл, донася му доспехите; той им се удивлява и гневът му става още по-голям. Казва, че се страхува да не се разложи тялото. Тетида отвръща, че ще отпъжда мухите, а той да свика събрание и да се отрече от гнева. Тя вкарва в ноздрите на Патрокъл червен нектар и амброзия, които запазват тялото (1-39).
Ахил вика силно, събират се всички, дори обслужващите части. Идват Диомед, Одисей, Агамемнон. Ахил казва на Агамемнон, че съжалява, задето са се скарали за жената, която той заграбил от Лирнеса; по-добре тогава Артемида да я била пронизала със стрела. Агамемнон призовава за тишина. Казва, че умът му бил затъмнен от Зевс, Ериния и Ата. Някога Хера излъгала Зевс: накарала го да се закълне, че синът, който ще се роди този ден и е негов потомък, ще властва над съседите си. Той очаквал раждането на Херакъл от Алкмена, но Хера помогнала на жената на Стенел, син на Персей, да роди в седмия месец и да изпревари Алкмена. Роденият бил Евристей – пак от Зевсовия род. Тогава Зевс изхвърлил Ата от Олимп (40-134). Агамемнон често си спомнял за нея, докато Хектор унищожавал ахейците; а сега може да донесе на Ахил всички дарове, за които Одисей му е съобщил. Ахил казва, че това може да стане и по-късно. Одисей отбелязва, че е добре да хапнат и пийнат вино, защото битката ще е тежка. Агамемнон да покаже даровете и да се закълне, че не е лягал с Бризеида; и да бъде по-справедлив оттук нататък. Агамемнон нарежда на Одисей да донесе даровете, а Талтибий да приготви глиган за жертва на Зевс и Хелиос. Ахил казва, че не му е до ядене и преди това трябва да отмъсти. Одисей напомня, че той надминава Ахил по разум; и ако постоянно се тъгува за мъртвите, кога ще се яде? После тръгва към палатката на Агамемнон заедно с Мегес, Мерион, Тоас, Ликомед и Меланит, за да донесат даровете. Талтибий („подобен в глас на бог някой“) държи глигана, а Агамемнон изтегля нож, прикачен към калъфа на меча му и се заклева, че Бризеида е останала недокосната и не е работила нищо. Убива глигана и го хвърлят в морето. Ахил казва, че всичко случило се е по волята на Зевс (135-275).
Мирмидонците отнасят даровете, а Бризеида, подобна на „Афродита руса“ заплаква, като вижда Патрокъл. Припомня си как съпругът й бил убит от Ахил, а после Патрокъл я уверявал, че Ахил ще се ожени за нея. Останалите робини също плачели, „уж за Патрокла, а всъщност за своите лични неволи“ (Вранчев, 301). Атридите, Одисей, Нестор, Идоменей и Феникс се събират при Ахил да го утешават. Той казва, че не би жалил толкова дори за баща си във Фтия или за отгледания си в Скирос син; надявал се Патрокъл да се грижи за сина му. Зевс поръчва на Атина да налее в гърдите му амброзия и нектар (защото той отказва да яде). Тя се понася като „морски орел ширнокрил и креслив“. Шлемовете на ахейците политат от корабите като снежни парцали (302-364).
Ахил се въоръжава. Щитът му свети като огън от планински връх за моряците. Доспехите му са като крила и го повдигат. Взима пелионското копие от ясен, дадено на Пелей от Хирон. Автомедон се качва на колата, зад него се качва Ахил. Поръчва на конете да върнат возача обратно; а ако самият той умре, да не го изоставят като Патрокъл. Конят Ксант проговаря и казва, че съдбата му е да загине по волята на бог от ръцете на смъртен. Ахил отвръща, че знае това, но няма да напусне боя, докато „се не наситят трояне“ (365-423).

ХХ.
Троянците се нареждат отсреща по склона. Зевс казва на Темида да свика боговете. Идват всички, дори реки, извори и горски нимфи. Зевс казва, че им позволява да се бият; ако на бойното поле няма богове, тогава троянците няма да издържат дълго и Ахил ще срути стената на Троя, противно на съдбата. Когато боговете слизат, се вдига страшен шум, първо от виковете на Атина и Арес. Става земетресение, което изплашва дори Хадес – да не се отвори земята и да се видят подземните жилища (1-66). Ениалий и Скамандър са на страната на троянците.
Аполон, преобразен като сина на Приам Ликаон, подтиква Еней да се бие с Ахил. Еней си спомня как Ахил нападнал воловете му на Ида, а той трябвало да бяга. Казва, че е опасно, защото винаги някой бог е при него. Аполон му напомня, че той самият е син на по-висша богиня. Хера казва засега да пазят Ахил, а после той щял да изпита това, което „съдбата му е изпрела от вълна“. Посейдон и Хера смятат, че са по-силни от Арес и Аполон. Боговете, подкрепящи ахейците, се качват при една ограда където някога Херакъл се криел от едно морско чудовище. Другите, които са с троянците, сядат по върховете на Каликолон (67-155). Ахил тръгва срещу Еней като лъв, който „бясно налита“. Пита защо е излязъл срещу него: той вече веднъж го е прогонил от Ида, а после и от Лирнеса, откъдето пак избягал, а Ахил разорил града. Добавя, че „когато злото се свърши, глупецът узнава“. Еней разказва за рода си. Първо Дардан се родил от Зевс и основал Дардания – тогава Илион го нямало, а хората живеели в полите на Ида. Синът на Дардан, Ерихтоний, бил много богат. От Ерихтоний се родил Трос, а от него – Ил, Асарак и Ганимед (най-хубав от смъртните). Син на Ил бил Лаомедонт, а негов – Приам и още четирима. Асарак родил Кап, а той – Анхиз (Еней и Хектор са трети братовчеди). Вместо да се оскърбяват един друг, по-добре да се бият. Той хвърля копието си и пробива два пласта от Ахиловия щит (медния и оловния), а има още три (златен, оловен и меден). Ахил го напада със сабя, а той вдига камък. Посейдон ги вижда как се бият и се обръща към боговете да спасят Еней: Зевс вече бил намразил рода на Приам и щял да даде на него да царува в Троя. Хера му казва той да се грижи за Еней. Посейдон изсипва черен облак пред очите на Ахил, повдига Еней и го отнася към края на битката; и казва да почака до смъртта на Ахил, когато отново ще може да се бие в първите редици (156-340).
Ахил подканва данайците да се бият, защото му е трудно да се сражава с всички. Хектор насърчава троянците и казва, че е готов да се бие с Ахил, който не може да изпълни всичко, което говори. Аполон обаче го предупреждава да не влиза в открито единоборство. Ахил убива Ифитион, Демолеон (син на Антенор) и най-младия син на Приам – Полидор (който бил най-бърз сред останалите). Хектор не може да се сдържи и се спуска срещу Ахил, който го предизвиква. Хвърля копие, но Атина го духва и то се връща обратно. Ахил го напада, но Аполон го покрива с облак и го премества. „Пак се спаси от смърт, куче. Нека, аз теб ща довърши и друг път“ (341-454). Ахил убива още десет троянци (Трос, Мулий, Ехекъл, отрязва главата на Девкалион). Върлува като бог или огън из гора в безводна планинска долина. Конете му тъпчат щитове и умрели, както волове тъпчат ечемичени класове и от тях се рони зърно. Колесницата му е опръскана с кръв (455-503).

ХХІ.
Ахил гони троянците, някои от които бягат към града, а други се спускат към „водовъртливия Ксант“ (роден от Зевс, хората го наричат Скамандър). Попадат в нея като бягащи от огън скакалци. Той влиза в реката само със сабя и ги избива – както делфин, голям като кит, изяжда риби в залив. „Щом умори се да трепе“ изкарва 12 живи, връзва им ръцете и ги дава на другарите си да ги отведат при корабите за жертва на Патрокъл (1-33). Вижда бягащия Ликаон, син на Приам – когото той преди време пленил и продал в Лемнос на Евней. Еетион от Имброс го откупил и го изпратил в Арисба, откъдето се върнал в Троя и пирувал 11 дни; а това бил 12-ят. Ликаон моли за пощада и му припомня, че го продал за 100 вола, а той се откупил за три пъти повече. Бил внук по майка на царя на лелегите Алт; майка му Лаотоя била една от многото жени на Приам (Полидор също бил неин син). Ахил казва, че след смъртта на Патрокъл няма да жали никой троянец, а още по-малко син на Приам. Патрокъл, който бил по-ценен от Ликаон, също загинал; а и самият Ахил един ден ще бъде убит, макар да е син на богиня. Хвърля го в реката, за да го ядат рибите, докато бъде отнесен в морето; казва, че и тя няма да помогне на троянците, макар често да й принасят жертви (34-135). Напада Астеропей, внук на Аксий (Вардар). Астеропей казва, че води пеоните и от 11 дни е в Илион. Хвърля двете си копия и с едното го одрасква по ръката. Ахил го убива с меч, докато той се опитва да извади копието му от земята. Взима му доспехите и казва, че е от Зевсовия род, защото Пелей е син на Еак, а той – на Зевс. Този род е по-висок от рода на реките: нито Ахелой, нито Океан (от когото произлизат всички реки, морета, извори и кладенци) могат да се сравнят със Зевс. Мъртвият Астеропей лежи на брега и върху него се нахвърлят риби и змиорки. Ахил убива седем пеони (136-210).
Реката му казва да спре да пълни водите й с трупове. Казва на Аполон, че не се грижи достатъчно за троянците; и повлича Ахил, който е влязъл в нея. Той се хваща за бряст, който се срива, срутва брега и застава над реката като мост. Ахил се затичва из полето като орел, но реката го преследва. Той моли Зевс да го спаси; надява се, че майка му не е излъгала, като е казала, че ще бъде убит от Аполон; предпочита да загине от Хектор, а не да се удави като някое свинарче, завлечено от порой. Посейдон и Атина му се притичват на помощ във вид на мъже; казват да не спира да се сражава, и че ще убие Хектор. Той тръгва срещу реката, която не може да го спре, защото Атина му е дала сила. Ксант се провиква към Симоент; заплашва да засипе Ахил с пясък и камъни, та ахейците да не го намерят. Хера вика Хефест да го спре с огън, а също Нот и Зефир, които да разнесат огъня. Мъртвите по полето изгарят, то изсъхва и дърветата около реката се подпалват. Водата й ври като в котел на огън. Ксант помолва Хера да спрат огъня, и тя казва на Хефест да престане: за да не се измъчва безсмъртен заради смъртен (211-384).
Зевс се радва, като вижда боговете да се бият. Арес се обръща към Атина: „Кучешка мухо… сега заплати щеш това ти, що мен си сторила.“ А нейният щит не се сломява и от Зевсова мълния. Тя го събаря с камък. „Ти досега не узна ли, глупецо, че ази се славя много по-силна от тебе да съм…“ Хера на Атина: „Кучата муха (Афродита) сега кръвожадний Арея извежда…“ Атина удря Афродита с ръка и я оставя да лежи „на земя плодородна“. Посейдон на Аполон: „Тъй ли забравя сърце ти, глупецо?“ Спомня си как двамата били заточени от Зевс цяла година да слугуват на Лаомедонт. Той строял стената, а Феб пасял говедата на Ида. Накрая Лаомедонт не им платил и заплашил да продаде Аполон като роб по островите, а също да им отреже ушите. Аполон казва, че не си струва да се бият заради смъртните, които са кратковечни като листа на дървета; всъщност се свенял да се бие с чичо си. Артемида го упреква за малодушието му. Хера на Артемида: „Кучко свадлива… опитай се в боя да видиш, че съм по-силна от тебе.“ Хваща й двете ръце с една и я бие с колчана; тя се облива в сълзи и бяга като като гълъб от ястреб. Хермес казва на Латона, че няма да се бие с нея, защото е опасно някой да се захваща с жените на Зевс; нека се похвали, че го е победила. Тя събира лъка и стрелите на Артемида и отива на Олимп, където дъщеря й се оплаква на Зевс от Хера (385-513).
Аполон отива в Троя, а останалите богове се събират на Олимп около Зевс. Ахил избива троянците и е подобен на дим, който се издига над горящ град. Приам вижда от кулата какво става и казва да държат вратите отворени, докато всички се приберат, а после да ги затворят, за да не влезе Ахил в града. Ахейците биха превзели града, но Аполон насърчава сина на Антенор Агенор. Той вижда Ахил и размишлява как да постъпи. Застава срещу него като ранена пантера срещу ловец и кучета. Хвърля копие и го улучва под коляното, но то отскача от наколенника. Ахил се хвърля срещу него, но Аполон го покрива с мъгла и го извежда. После самият той побягва пред Ахил, престорен на Агенор. Тичат покрай Скамандър, а през това време троянците влизат в крепостта (514-611).

ХХІІ.
Троянците се прибират „като сърнета“ и пият вода. „Зла орисница“ задържа Хектор пред Скейските порти. Аполон казва на Ахил да не го гони, а той го познава и отвръща: „Сила и власт да бих имал, на тебе щях да отмъстя аз.“ Затичва се обратно като победоносен кон. Приам го вижда – ярък като звездата „Орионово куче“, която носи лоша поличба. Вика към Хектор да не стои да го чака; и добавя, че не вижда синовете си от Лаотоя – Ликаон и Полидор. Очаква сам да бъде убит и да го ръфат плътоядните кучета, които хранел от трапезата си. Хекуба също заклева Хектор да се върне; ако бъде убит, няма да може да го оплаче, а ще го ръфат кучета при аргийските кораби (1-89).
Хектор остава долу, подобен на планински змей, чакащ да мине някой мъж. Мисли, че Полидамас и други ще го упрекнат, че не е върнал войската по-рано; и дали да не преговаря с Ахил да им върне Елена и каквото е донесла със себе си, а после да си разделят с ахейците цялото богатство на града. Ахил идва с копието си от Пелионската гора, „равен на Арес“. Хектор побягва, а той го подгонва като ястреб гълъбица. Стигат до изворите, които се вливат в Скамандър – топъл и студен, там били пералните. Тичат като коне на състезание и обикалят града три пъти. Зевс казва, че му е мъчно за Хектор, който му е принасял много жертви; предлага на боговете да решат какво да направят. Атина казва, че Хектор отдавна е обречен на смърт от съдбата. Тогава Зевс й казва да прави, каквото желае. Ахил гони Хектор като куче сърне; не му позволява да се скрие при Дардановите порти. Гонят се като насън – нито единият може да избяга, нито другият да го настигне. Зевс взима везните и поставя съдбите им: натежава тази на Хектор и се спуска надолу към Хадес. Аполон го изоставя (90-213).
Атина казва на Ахил, че сега ще убият Хектор и го съветва да почине за малко; той спира и се опира на копието си. Тя отива при Хектор, взела вида на Деифоб; казва, че родителите и приятелите му го умолявали да не слиза да му помага. Хектор добива смелост; обръща се към Ахил и казва, че ако го убие, ще върне трупа му на ахейците; и иска същото за себе си. Ахил му отвръща, че не може да има договаряне между хора и лъвове, или вълци и агнета. После хвърля копието си, не го улучва, но Атина му го връща. Хектор хвърля и улучва щита му; оглежда се за Деифоб, но него го няма. Разбира, че боговете са го изоставили, но не се отказва от боя. Изважда сабята си и се втурва към Ахил като орел към заек или агънце. Ахил го улучва с копие в гърлото (214-336). Казва, че тялото му ще „ръфат пилци и псета“, а Патрокъл ще бъде погребан. Хектор моли да върне тялото му срещу откуп, а той отвръща, че по-скоро би го изял. Хектор предсказва, че Аполон и Парис ще го убият при Скейските порти. Душата му изхвръква и отива в Хадес „орис там зла да оплаква“. Ахил взима доспехите, а останалите ахейци идват и започват да го раняват, както лежи мъртъв. Ахил казва, че ще помни Патрокъл в Хадес „дори там умрелите да забравят всичко“. Завързва краката на Хектор за колата и тръгва, така че тялото да се влачи (337-404).
Хекуба вижда това и си заскубва косите; всички плачат, Приам се втурва към Дардановите порти, за да излезе, но го задържат. Андромаха тъче у дома и е поръчала на слугините да сложат голям триножник на огъня и да стоплят вода „да може баня гореща да има след като се върне от боя“. Чува виковете и се спуска през двореца „като вакханка“. Вижда влачения Хектор и припада, а около нея се струпват „зълви и етърви“. Свестява се и казва, че е родена с лоша съдба в гористата Плак планина, в дома на Еетион. „Други ще вземат нивята на Астианакс“ и момчетата, които имат родители, ще го гонят от пира. Тялото на Хектор ще бъде ядено от кучета и червеи, а тя ще изгори дрехите му, които той вече няма да облича (405-515).

ХХІІІ.
Мирмидонците обикалят три пъти с конете си около Патрокъл, плачейки; там е и Тетида. Ахил „за божествений Хектор неща неприлични мислейки, ничком простря го в праха…“ Приготвят пир с много заклани животни („и белозъби прасета, отрупани с бяла сланина“). Той отказва да се измие преди да погребе Патрокъл; а това ще стане на другия ден, след пира. Вечерта заспива на брега на морето и му се явява душата на Патрокъл. Казва, че душите на мъртвите не му позволяват да мине реката и напразно блуждае пред широките Хадесови порти. Моли костите им да не са отделно, защото са израсли заедно. Менойтий го бил довел във Фтия, след като убил сина на Амфидам; ядосал му се, докато играели „на костици“. Да съберат праха си в една урна (златна амфора). „В Аидови жилища само душа и образ остават от нас“, казва Ахил, след като се събужда (1-108).
Зората ги заварва да плачат при мъртвия. Агамемнон нарежда да донесат дърва под ръководството на Мерион, „на Идоменея юначен слуга“. Събират се на брега, на мястото, което Ахил е избрал за свой и на Патрокъл гроб. Ахил идва с мирмидонците в пълно бойно снаряжение, носят трупа на Патрокъл; той си отрязва русите коси „що ги бе буйни отгледал за дар на Сперхея реката“. Казва, че вече няма да се върне в родината си и ги отрязва заради Патрокъл: оставя ги в ръцете му. Кладата е квадрат със сто крачки страната. Ахил убива 12-те троянски пленици и ги полага заедно с другите жертви. Афродита и Аполон се грижат за трупа: прогонват кучетата и спускат облак, за да не го изсуши слънцето (109-192). Ирида минава край дома на Зефир, където двамата с Борей се гощават. Канят я, а тя казва, че няма да седне, защото отива при Океана и етиопците да вкуси от жертвите там; но те да идат при Ахил, който ги моли да разпалят кладата. Те тръгват, минават над морето и разпалват кладата; а Ахил цяла нощ възлива вино. Оплаква го, както баща оплаква умрял син младоженец. На сутринта пламъкът угасва, а ветровете се връщат през тракийското море. Ахил заспива. След като се събужда, казва да извадят изгорелите кости на Патрокъл и да не правят голям гроб сега, а после, когато и той умре. Събират костите в урна и я отнасят в шатрата; и очертават място за гроб (193-258).
Той определя награди за надбягване с колесници. Първа награда: жена, „веща на работи тънки, изкусни“, и триножник, втора – кобила, бременна с муленце и т.н. В състезанието участват Евмел, Диомед, Менелай, Антилох, Мерион. Нестор съветва сина си: да бъде хитър, защото и дървосекачът, и кормчията разчитат на изкуство, а не на сила. Обяснява му как да направи завой близо до едно сухо дърво по пистата. Краят й е навътре в сушата, далеч от корабите (259-365). На връщане пръв е Евмел, следва го Диомед с конете на Трос; Аполон пречи на Диомед, но Атина му помага и събаря колата на Евмел. Антилох казва на конете, че Нестор ще ги заколи, ако не изпреварят поне Менелай. Рисковано го изпреварва, а той извиква: „Никой от смъртни не е по-зловреден от теб, Антилохе.“ Идоменей вижда, че пръв идва „мъж, етолиец по род, на Тидея конеукротител храбрия син Диомед“. Скарват се с Аякс Ойлеев. Предлага му да се обзаложат на триножник или леген за това, кой е пръв. Ахил ги съветва да мълчат. Антилох изпреварва Менелай „с едно колело разстояние“. Мерион изостава, защото конете му били „троми и бавни“, а „сам пък той бе некадърен да кара кола в състезание“. Последен пристига синът на Адмет (Евмел), като сам тегли колата си (366-534). Ахил го съжалява и иска да му даде втора награда; Антилох възразява и Ахил му дава извънредна – бронята на Астеропей. Менелай твърди, че Антилох го е изпреварил нечестно, а Антилох признава и му преотстъпва кобилата; но Менелай му прощава и взима легена. Петата награда Ахил дава на Нестор. Той си спомня как е побеждавал в състезания по бокс, борба и копие; само двамата близнаци Акторовци го победили с колесница (535-651).
Ахил определя муле и двойна чаша за награди в състезанието по бокс. Излиза Епей и казва, че на бокс никой не може да го победи; в другите боеве бил по-долен от останалите. Излиза Евриал, син на Мекистей, който победил всички кадмейци на състезанието в Тива при погребението на Едип. Но Епей го побеждава с един удар; той пада, трепка като риба на брега и храчи съсирени кърви. Ахил определя награди за борба: триножник на стойност 12 вола и жена, която знаела много работи и струвала 4 вола. Аякс Теламонов и Одисей се борят, но никой не надделява; Ахил им присъжда равни награди (652-740). За бягане поставя сребърен кратер, изработен от сидонци и донесен от финикийци. Дали го на Тоас в Лемнос, а Евней го дал на Патрокъл за Ликаон. Втора награда била вол, трета – половин талант злато. Участват Аякс Ойлеев, Одисей и Антилох. Аякс води с малко, Одисей се моли на Атина, тя подхвърля на Аякс волски тор, за да се подхлъзне (торът бил от воловете, които Ахил заклал за Патрокъл). Антилох, който е трети, казва, че боговете почитат по-старите, а Одисей е в „старост зелена“. За тези думи Ахил удвоява наградата му. За бой в пълно снаряжение награда са доспехите на Сарпедон (копие, шлем и щит) и сабята на Астеропей. Бият се Аякс Теламонов и Диомед. За малко да пострадат, и ахейците ги спират; получават равни награди (741-826). Хвърляне на диск: Ахил донася диска на убития Еетион. Полипет побеждава Леонтий (Аресов потомък), Аякс Теламонов и Епей. После поставя 10 големи и 10 малки железни брадви за стрелбата с лък: ако някой улучи вързания за мачта гълъб, получава големите, ако улучи връвта – малките. Състезават се Тевкър и Мерион: Тевкър улучва връвта, защото не обещава хекатомба на Аполон, а Мерион я обещава и улучва полетелия гълъб. За хвърляне на копие е определен медник на стойност 1 вол и „дългосенно“ копие. Стават Агамемнон и Мерион, но Ахил дава медника на Агамемнон без състезание; защото той надминавал всички. Копието получава Мерион (827-898).

ХХІV.
Ахил плаче, спомня си всичко, което са правили с Патрокъл в битки и по море. Зората изгрява, той връзва Хектор за да го влачи и така обикаля три пъти гроба на Патрокъл. Боговете предлагат Хермес да го открадне, но Хера и Атина не са съгласни, заради нанесената им от Афродита обида. Аполон казва, че Хектор е принасял жертви на боговете, а у Ахил няма никаква правда, милост и срам, а само злоба, като у лъв; и че с гнева си той позори земята. Зевс казва, че няма да крадат тялото; нека повикат Тетида и той ще й каже как да върнат Хектор. Ирида скача между Самотраки и Имброс; спуска се до пещерата на Тетида като тежест на въдица. Двете излизат на брега и политат към небето (1-97). Пристигат на Олимп, Атина й отстъпва място до Зевс, а Хера й дава чаша и я заговаря любезно. Зевс й казва, че боговете от девет дни спорят за тялото на Хектор. Нека иде при Ахил и му каже, че боговете и особено Зевс, са гневни; а Ирида да иде при Приам. Тетида отива в шатрата на Ахил, там неговите приятели му готвят закуска: заклали са овца. Казва му вече да спре да плаче, а вместо това да обърне внимание на някоя жена; не му остава много време да живее. А боговете и Зевс му се сърдят. Ахил се съгласява да върне Хектор срещу откуп. Зевс нарежда на Ирида да каже на Приам да иде с откуп при Ахил – но сам. И да не се бои, защото ще го съпровожда Хермес (98-187).
Тя отива и заварва всички да плачат, а Приам е обсипан с прах; предава му казаното. Приам нарежда на синовете си да приготвят кола и се съветва с Хекуба. Тя не е съгласна: „Где е отишел умът ти, с който преди се славеше и между чужди, и между тез, що управляваш?“ „Него да можех да захапя в корема и черний му дроб да разкъсам, бих отмъстила.“ Приам казва, че е чул това от бог, иначе не би повярвал. Взима дарове – пеплоси, губери, хитони, триножници и чаша, получена от траките, когато бил при тях. После разгонва събралите се троянци и казва, че предпочита да иде в „аидови жилища“ преди градът да бъде разграбен и унищожен. Скарва се на синовете си Хелен, Парис, Агатон, Антифонт, Памон, Полит, Деифоб, Хипотой, Диос. Споменава загиналите Местор, Троил и Хектор. „Останаха само лъжците опозорени и хороиграчи, отлични за танци, или пък агнета дребни и ярета людски да грабят.“ Те изкарват колата и прикачват пътната ракла. Впрягат мулета, дадени на Приам от мизийците. Приам с глашатая се качва на отделна колесница. Хекуба му дава чаша вино да възлее на Зевс. Той се измива, помолва се на Зевс и поисква да изпрати най-обичната му птица като знак. Зевс изпраща чернокрил орел; крилете му са като врати на висока стая (188-321).
Потеглят, напред върви колата с четири колела, карана от Идей. Зевс казва на Хермес да отведе Приам при Ахил преди някой друг да го забележи. Хермес си обува сандалите, които го носят като вятъра и взима жезъл, с който приспива и буди хората. Престорва се на млад царски син. Приам и глашатаят отминават гроба на Ил и спират, за да пият конете и мулетата от реката; виждат мъж да идва и се уплашват, но Хермес ги заговаря любезно. Пита Приам дали изпраща някъде тези съкровища или просто бяга от Троя, след като най-храбрият воин е загинал. Представя му се като мирмидонец, един от седемте сина на Поликтор. Приам го пита за тялото на Хектор, а той казва, че вече от 12 дни е в лагера, но е здраво, защото боговете се грижат за него. Приам му предлага чашата като подарък, а Хермес не я приема, но казва, че е готов да го придружи дори до Аргос (322-439). Приближават рова; той приспива стражите и отваря вратите. Стигат до шатрата на Ахил. Тя е изградена от борове, има тревен покрив и ограда от гъсти колове; вратата на оградата се мести от трима души, но Ахил я отваря и затваря сам. Хермес я отваря, казва на Приам кой е и добавя, че няма да влезе с него, защото е неприлично бог открито да пази смъртни. Приам оставя Идей с колите и животните, и влиза в шатрата. При Ахил са само Алким и Автомедон. Приам прилича на беглец, който е убил някого в родината си; и Ахил се учудва, като го вижда. Приам го призовава да си спомни за своя баща; той самият имал 50 синове, от които 19 едноутробни. Носи му откуп за Хектор. Двамата се разплакват и Ахил го поканва да седне; казва, че за нищо няма да им послужат сълзите и стенанията. При прага на Зевс имало две амфори: едната с беди, другата с блага; на едни той ги дава смесени, а на други – само бедите. Казва, че на Пелей било дадено много, но пък само един син, който ще загине млад; а Приам царувал от Лесбос до Фригия и Хелеспонта, но и него връхлетели нещастия. Приам настоява по-бързо да му даде тялото на Хектор; а Ахил се намръщва и казва, че това вече му е поръчано от Зевс чрез Тетида. Разбира, че Приам е дошъл дотук с помощта на някой бог; може да остави и него в палатката и така да престъпи заповед на Зевс (440-570). Приам се уплашва, а Ахил излиза „като лъв“ с двама другари, разпряга животните и взима даровете, като оставят два плаща и един хитон за мъртвия. Казва на две ратайкини да изкъпят и намажат тялото, но да не го види Приам и заради това да се скарат, и Ахил да го убие. После слагат тялото на колата. Обръща се към душата на Патрокъл и го моли да не се сърди, че е върнал тялото, защото е получил хубави дарове и част от тях ще отдели и за него. После казва на Приам, че на разсъмване може да го отнесе. Споменава за Ниоба и защо били убити децата й; на 10-тия ден ги погребали, а тя станала на камък от скръб. Заколва овца и другарите му я опичат. Хапват и се заглеждат един друг: Приам харесва външността на Ахил, а той – и вида му, и мъдрите му думи. Казва му казва да спи вън, за да не го види някой в палатката и да научи Агамемнон; и пита колко дни ще трябват, за да погребе сина си, така че да не воюват през това време. Приам казва, че ще го оплакват 9 дни, на 10-тия ще го погребат, а на 11-тия ще издигат могилата. Ахил се съгласява и му подава ръка. Приам и глашатаят отиват да спят отвън. Ахил ляга с Бризеида; заспиват и воини, и богове, освен Хермес. Той се явява на Приам и го предупреждава, че ако Агамемнон узнае, може да поиска за него три пъти по-голям откуп от този за Хектор. Извежда ги от лагера, придружава ги до Ксант и се връща на Олимп (571-694).
Първа ги вижда Касандра (подобна на Афродита), заплаква и извиква троянците. Жена му и майка му се спускат към колата, прегръщат главата му и плачат. Приам казва на събралите се да направят път; стигат до двореца и го полагат на легло (695-722). Андромаха плаче, говори за своята и на Астианакс съдба, и че не е чула последни думи от Хектор. Хекуба казва, че най-много е обичала него, и че той и досега е най-угоден на боговете. Елена казва, че е тук от 20 години; а той никога не я е обидил и я е защитавал от грубостите на другите. След него тя няма да има закрилник в Троя: „У всички аз ужас и трепет събуждам“. Приам казва, че ще има примирие до 12-тия ден, така че могат да донесат дърва за кладата. На 10-тия ден слагат Хектор на върха на кладата. На другата сутрин събират костите и ги поставят в златна урна; слагат я в гроб и върху нея нареждат големи и плътни камъни, а отгоре натрупват могила. После се събират на трапеза в дома на Приам (723-803).
„Тъй се погребе телото на Хектор конеукротител.“

[според превода на Н. Вранчев. Хомер. Илиада. „Ралица“, 1938 и 1946]

Свидетелства и легенди за Омир

1. Датировката

Нямаме добри свидетелства за автори и произведения, по-ранни от Омир и неговите поеми.

Първият известен автор, който споменава името му, е Калин от Ефес, чийто разцвет е вероятно към 700 г. Той го споменава като автор на “Тебаида”.
За тази война също е написана епическа поема, наречена „Тиваида”. Тази поема се споменава от Калин, който твърди, че авторът й бил Омир и много достоверни източници са съгласни с преценката му. С изключение на Илиада и Одисея аз поставям „Тиваида” по-високо от всяка друга поема (Павзаний ІХ, 9, 5; превод В. Русинов)

Херодот казва (ІІ, 53), че представата на гърците за техните божества е оформена от съчиненията на Омир и Хезиод. Според него те са живели „400 години преди нас” – значи ги поставя в средата на ІХ в.
„Откъде произхожда всеки един от боговете, дали наистина всички богове ги е имало винаги, както са на вид – това доскоро, така да се каже до вчера, не знаели. Да вземем Хезиод и Омир – по възраст са по-стари от мене с четиристотин години, не повече. А те са създали за елините произхода на боговете; те са дали прозвища на боговете, разпределили са им почестите, коието следвало да им се отдават, и изкуствата, които трябвало да владеят; означили са лицата им. Поетите, за които се разказва, че са живели преди, по мое мнение са живели по-късно“ (превод П. Димитров 1986-1990/ 2010)

Тукидид (I, 3) се ограничава да каже, че
„Омир е живял много по-късно от Троянската война“ (превод М. Мирчев, 1979).

С това са съгласни повечето антични автори:

Страбон. „География“ X,4,15
„Но, първо, Омир не твърди, че Крит е имал сто града по време на Троянската война, а по-скоро по негово време (защото говори от свое име, въпреки че ако твърдението беше изречено от лице, което е живяло по време на Троянската война, както е в случая с Одисей…“ (превод В. Русинов)

Йосиф Флавий. „Против Апион“ I,2
„[Омир], изглежда, е живял по-късно от Троянската война“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21 (…)

Аристотел, който специално е проучвал историята на литературата, никъде не споменава за поети, по-ранни от Омир. Относно комическите произведения той казва така:
„Наистина, отпреди Омир не можем да назовем у никого такава поема, но вероятно поетите са били мнозина“ (1448 b, превод Ал. Ничев)

Както се вижда, той е уверен, че поезия е имало още в най-древни времена; но Омир е надминал всички. Поемите му са послужили като образец за драматическата поезия, за естетическите идеи „трагично” и „комично”, и за единството на произведението въз основа на фабулата.
Омир, който е ненадминат поет в сериозните видове (той единствен създал не само хубави, но и драматически изображения), пръв показал и чертите на комедията, като изобразил в драматическа форма не хулното, а смешното… (1448 b, превод Ал. Ничев).

Йосиф Флавий, който е работил в Рим през І в. сл. Хр. и е имал достъп до цялата класическа литература, проучил древността на различните писмени традиции и направил заключението, че гърците не могат да посочат сред своите автори никой, който да е по-древен от Омир.
„Въобще при гърците не се намира нито едно писмено съчинение, което да е признато за по-старо от поезията на Омир… („Против Апион” І, 2).

Античните датировки след Херодот

– За датировката на Омир през античността е имало разногласия, а през по-късните векове те просто се съобщават. Ето какво се казва в“Суда”:
„…роден 57 години преди първите Олимпийски игри. Порфирий във “Философска история” казва: `преди 132`. А тези олимпийски игри са 407 години след превземането на Троя. Някои твърдят, че Омир се родил само 160 години след превземането на Троя; а споменатият Порфирий казва: `след 275`.”
Първите Олимпийски игри са датирани в 776 пр. Хр. Превземането на Троя би трябвало да бъде в 1183 (776+407). Така че според автора на статията Омир е роден през 833 пр. Хр., според Порфирий – 908, а според “другите” – 1023 (1183-160).
Сред тези „други“ без съмнение са споменатите от Прокъл в „Христоматията“:
„Онези около Аристарх смятат, че трябва да е роден по времето на йонийското преселение, което е 60 години след слизането на Хераклидите, а те са 80 години след превземането на Троя [1043]. Тези около Кратес го поставят във времето на Троянската война“ (Westermann, 1845; с. 26)

– Тациан („Против елините“, 31) (преразказ)

Нека граници ни бъдат Мойсей и Омир с това, че всеки от тях е стар: единият предхожда поетите и историците, а другият е начинател на цялата варварска мъдрост. И ще открием, че нещата при нас предхождат не само гръцкото образование, но дори и откриването на писмеността. За това взимам доказателства от вас, които са извън съмнение.
Защото най-старите, които са проучвали поезията на Омир, неговия род и времето на разцвета му, са Теаген от Регион (по времето на Камбиз), Стезимброт от Тасос, Антимах от Колофон, Херодот от Халикарнас и Дионисий от Олинт. След тях са Ефор от Куме, Филохор от Атина, и перипатетиците Мегаклид и Хамелеон. След това са граматиците: Зенодот, Аристофан, Калимах, Кратет, Ератостен, Аристарх, Аполодор.
Тези около Кратет казват, че разцветът му е бил преди слизането на Хераклидите, което е 80 години след Троянската война [1103 пр. Хр.]; тези около Ератостен – повече от сто след войната [1083 пр. Хр.]; тези около Аристарх – във времето на йонийското преселение, което е 140 години след Троя [1043 пр. Хр.]; Филохор казва че е по времето на атинския архонт Архип, 180 години след Троя [1003 пр. Хр.]; а тези около Аполодор – сто години след йонийското преселение, което ще е 240 години след Троя [943 пр. Хр.]; някои казват, че е преди олимпиадите [776 пр. Хр.], а други – 490 години след Троя [693 пр. Хр.]. Други свалиха времето му още по-надолу, казвайки, че бил връстник на Архилох; а разцветът на Архилох е бил около 23-та олимпиада по времето на лидиеца Гигес, 500 години след Троя [683 пр. Хр.]…

– Пс.-Херодот (преразказ)
130 години след похода срещу Троя, повдигнат от Агамемнон и Менелай, бяха основани градове на Лесбос; след още 20 години беше основана еолийската Куме. 18 години след това от кумейците беше основана Смирна, в която се роди Омир; а 622 години след раждането му беше походът на Ксеркс, когато той премина от Азия в Европа през Хелеспонта (Westermann, 1845; p. 20)
Оказва се, че според Пс. Херодот Троя е била превзета в 1270 [480+622+168]

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Някои смятат, че трябва да е живял по време на Троянската война, на която е бил и очевидец, а други – 100 години по-късно, други – 150 (Westermann, 1845; p. 24)

– друга (преразказ)
Някои казват че е живял при слизането на Хераклидите, което е невероятно. Други – че е 150 години след преселването на йонийците [290 след Троянската война, 893 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 29)

– друга (преразказ)
Хераклид казва, че е по-възрастен от Хезиод, Пирандър – че му е връстник. Кратес го поставя 60 години след Троянската война, Аполодор – 80 г. след преселването на йонийците, Ератостен – 100 [240 след Троянската война, 943 пр. Хр.] (Westermann, 1845; p. 31)

Павзаний, може би смутен от разнообразието на предположенията, пише така:
„Колкото до възрастта на Хезиод и Омир, извършил съм много грижливи изследвания по този въпрос, но не искам да пиша по него, защото познавам свадливия нрав особено на създателите на съвременната школа по епика“ (IX, 30, превод В. Русинов)

По същия начин и Евстатий (ком. към „Илиада“ I,7) (…)

Сега Омир се датира най-общо в VІІІ в. пр. Хр.

2. Предположения и легенди

В “Химн към Аполон” се говори за “слепия поет, който живее на Хиос”. Този химн Тукидид смята за омиров.
Омир дава най-ясни указания, че това е било тъкмо така, в следните стихове, които се намират в химна в чест на Аполон… Кой от певците, девойки, които са идвали тука, най ви е скъп и приятен? Най-много кой ви харесва? Тъй отвърнете тогава – бъдете любезни към мене: “Скъп ни е слепият мъж – той живее в скалистия Хиос; всичките негови песни навек са заслужили слава (ІІІ, 104, превод М. Мирчев; „Химн към Аполон“ 168-172, превод Р. Константинова)

Съществуват няколко биографии на Омир, които са оцелели досега и са писани неизвестно кога и от кого.

Псевдо-Херодот (преразказ):

В Куме, в Еолия, се събирали гърци от различни народности (pantodapa ethnea hellenika). Сред тях имало един небогат човек на име Меланоп. Той се оженил и му се родила дъщеря, която нарекли Кретеида. Преди да умре той е поверил на един свой познат от Аргос на име Клеанакс. Докато била при него, тя забременяла и тогава той е предал на един жител на Смирна на име Исмений, от Беотия.
И тогава, близо до една река на име Мелес, тя родила детето си – това бил Омир. Родил се зрящ, а не сляп. Майка му го нарекла Мелесиген, по името на реката (1-3). Скоро след това тя напуснала Исмений и заживяла сама, като работела различни неща, за да издържа себе си и детето. Веднъж станала предачка при някой си Фемий, който учел децата в Смирна на “grammata kai ten allen mousiken”. Фемий харесал жената, и я убедил да се омъжи за него, като обещал да осинови детето и да го образова (4). Мелесиген се оказал способен, пораснал и овладял всичко, което Фемий преподавал. След време Фемий починал и оставил цялото си наследство на Мелесиген; а не много след него и Кретеида. Омир (тук и по-нататък авторът продължава да го нарича Мелесиген) постепенно спечелил уважението на съгражданите си като учител, а започнали да го посещават и някои чужденци, които идвали в Смирна за търговия.
Сред тях бил и някой си Ментес от областта около остров Левкада. Той бил образован човек (pepaideumenos, polyistor). Та той предложил на Мелесиген да тръгне и да пътешества с него – щял да поеме всичките му разходи и дори да му плаща. Мелесиген така и направил – изоставил учителстването и тръгнал с кораба на Ментес; и където и да пристигнели, се интересувал да научи нещо за мястото и хората (dieorato kai historeon epynthaneto). Сигурно си записвал узнатото (mnemosyna graphesthai). Тогава вече може би мислел да се заеме с поезия (5-6).
На връщане от Иберия и Тирения пристигнали в Итака. Там Омир се почувствал зле със зрението и Ментес, който трябвало да пътува за Левкада, го оставил при един свой приятел итакиец на име Ментор. Ментор се грижил много добре за него, лекувал го, а през това време Омир проучвал и разпитвал за Одисей. Итакийците казват, че той тогава ослепял, а пък аз (казва “Херодот”) мисля, че това се случило когато вече бил в Колофон (“а и колофонците казват така”), където пристигнал след време заедно с Ментес (7-8).
След като прекарал там известно време се завърнал (вече сляп) в Смирна и там започнал да съчинява поемите си. След време поради бедност решил да напусне Смирна и да иде в Куме. По пътя, като обикновен просяк, минал през градчето Неон тейхос (основано 8 години след Куме) и там спрял при един обущар на име Тихий, който го съжалил заради слепотата, а и харесал стиховете му. Така заживял в обущарницата. Там създал поемата за похода на Амфиарай срещу Тива и химните за боговете. “И чак до мое време неотейхийците показваха мястото, където някога седял и рецитирал стиховете си…” (9-10). После, поради бедност, пак се отправил към Куме; като по пътя, по молба на роднини на фригийския цар Мидас, съчинил епиграма, която била написана върху надгробния му паметник.
В Куме рецитирал стиховете си по местата, където се събирали на разговори старите мъже (leschai), и станал толкова популярен, че някои предложили на градския съвет (boule) да му гласува издръжка. Казал им, че с поезията си ще прослави града им. Провело се обсъждане и някой от съветниците се възпротивил, като казал, че ако започнат да хранят и слепците (homeroi) скоро в държавата щяла се събере голяма и безполезна тълпа. Защото кумейците наричали слепите (typhloi) с думата homeroi. И оттам му останало името Омир (11-13). Накрая и архонтът се изказал против и решили да не дават издръжка.
Тогава Омир напуснал Куме, като ги проклел никога в града да не се роди добър поет; и отишъл във Фокея. Там имало един учител на име Тесторид. Той предложил на Омир да го издържа, а той пък да запишел дотогавашните си стихове; и тези, които щял съчини по-нататък, да ги припишел на Тесторид. Омир се съгласил. Там съчинил “малката Илиада” и “Фокаида”. Тогава Тесторид напуснал Фокея с намерение да си присвои окончателно поезията на Омир, и отишъл в Хиос, където станал учител и представял стиховете на Омир за свои – и имал успех.
След време обаче някои хиосци пристигнали във Фокея и разказали тези неща на Омир. Той се досетил, че това е Тесторид, и решил да замине за Хиос, за да го изобличи. И тъй като не намерил веднага кораб за Хиос, тръгнал към Еритрея. По пътя му помагал един от познатите му от Фокея (нали бил сляп). Там попаднал на едни рибари, които най-напред не се съгласили да го вземат със себе си, но после, след като насрещен вятър ги върнал обратно на брега, се разкаяли и го закарали до острова.
Там Омир прекарал нощта на крайбрежието, а през деня, като се заскитал, наближил едно село на име Питюс. Там попаднал на един козар-роб на име Главк, който, след като прогонил лаещите го кучета, го поканил да сподели трапезата му, а Омир разказал за приключенията си (14-22). На другия ден Главк оставил Омир при козите, а сам отишъл в Болисос, за да разкаже за него на господаря си. Господарят му първо не повярвал, но след като Омир му бил доведен, той поговорил с него, харесал го и му предложил да остане и да учи децата му. Там Омир съчинил “Батрахомиомахията” и останалите си шеговити поеми (paignia: изреждат се няколко заглавия, но без “Маргит”). Така се прочул из целия Хиос, а Тесторид, като научил за това, побързал да напусне острова (23-24).
После Омир отишъл в главния град на Хиос и там станал учител. Придобил много почитатели, спечелил пари, оженил се и му се родили две дъщери: една от тях починала неомъжена, а другата се омъжила за един хиосец Там изразил чрез поезията си благодарност към своите благодетели. Внесъл в “Одисея” името на Ментор, който се грижил да излекува очите му. Там споменал и учителя си Фемий (І 153-155). И още – Ментес (І 180-181) и Тихий, за когото казва, че изработил щита на Аякс (VІІ, 219-223) (25-26).
И като забелязал, че за Аргос се говори много, а за Атина – по-малко, включил в поемите си някои стихове в похвала на Атина (“Илиада” ІІ 547, 552-557; “Одисея” VІІ, 80-81)
Решил да посети континентална Гърция и потеглил, като най-напред спрял в Самос (27-29). Там се провеждал празника Апатурии: един човек, който познавал Омир още от Хиос, го поканил да вземе участие. Той останал не само за празника, но и за цялата зима, като съчинявал стихове по молба на тамошните хора, които се цитират. Някои от тях били запомнени и после се пеели на острова по празници.
През пролетта се отправил към Атина, но когато стигнал до остров Иос (един от Цикладите, между Тера и Парос), се задържал там поради безветриe; разболял се, не могъл да продължи и умрял. Погребали го на брега (30-36).
След това авторът (“Херодот”) се заема да докаже, че Омир е бил еолиец, а не йониец или дориец. Обръща внимание на някои стихове, където се говори за жертвоприношения (nomima), в които се забелязват еолийски обичаи; също и на някои диалектни думи които били еолийски (Westermann, 1845; p. 1-20)

Останалите са подобни:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
Ефор от Куме разказва за трима братя от Куме – Апелес, Меон и Диос. Диос, който бил баща на Хезиод, се преселил в Аскра. Апелес останал в Куме и преди да умре, поверил дъщеря си Кретеида на Меон; а той злоупотребил с девойката и после я дал за жена на един учител от Смирна, Фемий.
Аристотел в трета (sic!) книга на „Поетиката“ пък разказва, че по времето на йонийското преселение една жена от Иос забременяла от божество (daimon) от съпътстващите музите; и избягала в едно село, наречено Егина. Оттам я отвлекли пирати и я отвели в Смирна, която тогава била под властта на лидийците; и я дали на някой си Меон, приятел на лидийския цар. Там тя родила сина си при река Мелес. Скоро след раждането починала, а Меон отгледал детето, и след време и той умрял. След като се прославил като поет, Омир тръгнал за Тива и по пътя спрял в Иос, където и умрял (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 21-24)

– Прокъл (преразказ)
Имало е много епически поети, но най-добрите са Омир, Хезиод, Пизандър, Паниасис, Антимах.
За произхода и родното място на Омир самият той нищо не казва и поради това всеки е говорил, каквото му харесва. Твърди се, че е от Колофон, Хиос, Смирна, Иос или Куме. Според Хеланик, Дамаст и Ферекид произхождал от Орфей – баща му Меон и Диос, бащата на Хезиод, били потомци на Орфей от осмо поколение. Според Горгий от Леонтини пък произхождал от Музей. Случката за смъртта му на Иос – гатанката на рибарите. Трябва да е умрял стар, защото само стар човек е способен да се изразява така точно (Westermann, 1845; p. 24-27)

– родът на Омир (преразказ)
Син на Меон и Хюрнето, според други – на реката Мелес и нимфата Кретеида. Като родно място се споменават Смирна, Хиос, Колофон или Атина. Случката за смъртта му на Иос (Westermann, 1845; p. 27-28).

– друга (преразказ)
Син на Мелес и Кретеида. Според Пиндар бил от Смирна, според Симонид – от Хиос, според Антимах и Никандър – от Колофон, според Бакхилид и Аристотел – от Иос, според Ефор – от Куме, според Аристарх и Дионисий Тракийски – от Атина. Други казват, че бил от Саламин или от Аргос, или от египетската Тива. Пътувал много, прекарал дълго време на Итака и умрял на Иос (Westermann, 1845; p. 28-30).

– друга (преразказ)
Анаксимен, Дамаст, Пиндар и Теокрит смятат, че е от Хиос (според Дамаст е девето поколение след Музей), Ефор – че е от Куме, Аристотел – от Иос, Антимах – от Колофон, Стезимброт – от Смирна, Филохор – от Аргос, Каликъл – от Саламин. Аристодем го смята за римлянин, а други – че е от Египет. Умрял на Иос (случката с рибарите) (Westermann, 1845; p. 30-31)

– от „Суда“ (преразказ)
Поетът Омир е роден от реката Мелес при Смирна и от Кретеида; според други – от Аполон и музата Калиопа, или от Меон и Евметида, или от Одисеевия син Телемах и Несторовата дъщеря Поликаста. Според Харакс родословието му е: от тракийката Етуса се родил Лин, от него – Пиер, от него – Еагър, от него – Орфей [после други шест], от него – Апелес, от него – Меон, който дошъл заедно с амазонките в Смирна, къдет се оженил за Евметида и родил Омир. За родината му има колебания: според едни е от Смирна, според други – от Колофон; или от Иос, от Куме, от Троя, или е лидиец, или атинянин, итакиец, кипърец, саламинец, кнососец, микенец, египтянин, тесалиец, италиец, римлянин, родосец.
В Хиос се оженил за Аресифона, дъщеря на един кумеец, и от нея имал двама синове и една дъщеря, за която се оженил Стасин от Кипър. Умрял стар и бил погребан на Иос (Westermann, 1845; p. 31-33).

Някои смятат, че първият вариант на тези биографии трябва да е възникнал към VІ в. пр. Хр., заедно с „новелите” за други исторически лица като Кир, Крез, „седемте мъдреци” и др. Може би през V в. вече е била разпространена една биография на Омир в рамките на “Състезанието на Омир и Хезиод”.

Ето още няколко мнения по въпроса за произхода, родното място и местожителството на Омир. Често го свързват с Хиос:

Аристотел „Реторика“ II, 23:
„И както казва Алкидамант, всички почитат мъдреците: паросците тачат Архилох, макар че е клеветник, хиосците – Омир, макар да не им е съгражданин…“ (превод Ал. Ничев, 1986/2013)

Теокрит смята, че Омир бил оттам (VII, 47):
„Жалки са всичките птици Парнасови, що си гърлата
В грачене празно дерат в надпревара с певеца от Хиос“ (превод Т. Дончев, 2010)

Страбон смята, че е живял там (X,4,19)
„Това, прочие, било причината за отсядането му [на Ликург] в Крит. А когато пристигнал, сприятелил се с Талес, мелически поет и вещ в законодателството; и след като научил от него как и Радамант в по-ранно време, и Минос по-късно оповестили своите закони пред хората като от Зевс, и след като пребивавал и в Египет, и научил наред с други неща и техните закони, и според някои автори, след като се срещнал с Омир, който живеел в Хиос, отплавал обратно за родината си“ (превод В. Русинов)

Мнозина мислели, че родно място му е Смирна; а е починал на Иос:

Павзаний VII, 5
„При смирненците пък реката Мелет предлага най-хубавата вода, а изворите й са с пещери. Казват, че там Омир съчинил своя епос“
X, 24
Освен това човек може да види бронзова статуя на Омир върху каменна плоча и да прочете оракула, който казват, че получил Омир: `Блажен и окаян, че и за двете си роден. Ти търсиш бащината си родина; но имаш само майчина земя. Че остров Иос родина майчина за теб е, и той ще те приеме кога умреш; ала пази се от загадката на малките деца.` Обитателите на Иос показват гроба на Омир на острова, а в друга част – този на Климена, която според тях била майката на Омир. Но кипърците, които също твърдят, че Омир е техен казват, че майката на Омир била Темисто, местна жена и че Евкъл е предрекъл раждането на Омир в следните стихове: `И тогава в морския Кипър ще се роди велик певец, когото хубаволиката Темисто на полето ще роди, мъж прочут, далече от богатия Саламин. Напуснал Кипър, мокрен и подмятан от вълните, пръв и единствен възпял бедите на просторната Елада, той вечно ще остане безсмъртен и неостаряващ.` Тях съм чел, чел съм и оракулите, но не изразявам лично мнение за родината или кога се е родил Омир (превод В. Русинов, 2005)

Прословутата епиграма за „седемте града“ е запазена отчасти при Антипатър от Сидон (Anth. Pal., IV):
„Някои твърдят, че е от Колофон. Цитират се стихове от Антипатър, според които: „Едни смятат, че си от Колофон, други от Смирна, други от Хиос, други от Иос, други от Саламин, други от Тесалия…“ (Пс.-Плутарх, Westermann, 1845; p. 24) (към тях някъде се прибавят Куме, Пилос, Аргос, Атина)

Авъл Гелий. „Атически нощи“ III, 11:
De patria quoque Homeri multo maxime dissensum est. Alii Colophonium, alii Smyrnaeum, sunt qui Atheniensem, sunt etiam qui Aegyptium fuisse dicant, Aristoteles tradidit ex insula Io.

Евстатий Солунски. „към `Илиада`“ I, 6 (…)

Често се обсъжда въпросът защо се е казвал „Омир“; и дали е бил сляп и беден:

– Пс.- Плутарх (преразказ)
[Кретеида] родила Омир при река Мелес, който затова бил наречен Мелесиген. На йонийски и в Куме наричат слепците „homeroi“.

– Прокъл (преразказ)
Които казват, че е от Смирна, твърдят, че баща му се казвал Меон и че бил роден до река Мелес – затова го нарекли Мелесиген. Бил даден за заложник в Хиос и затова го наричали Омир; а според други то е заради слепотата му, защото „homeros“ на еолийски е „слепец“. Едва ли е бил сляп, защото сигурно няма човек, който да е видял толкова неща, колкото Омир; явно е пътувал много и следователно е бил по-скоро богат, отколкото беден;

– родът на Омир (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелесианакт; след като ослепял го нарекли Омир, защото еолийците наричат „homeroi“ слепите.

– друга (преразказ)
Казвал се Мелесиген или Мелисагор, а Омир – след като е ослепял или е бил даден като дете заложник на царя; а ослепял било заради гнева на Елена, задето е казал, че изоставила Менелай и последвала Александър, било защото на гроба на Ахил поискал да го види в пълно бойно снаряжение и бил заслепен от блясъка на оръжията му (Westermann, 1845; p. 31)

– от „Суда“ (преразказ)
Наричал се първо Мелесиген, защото се родил при реката Мелес – според тези, които го смятат за смирненец. Наречен бил Омир защото го дали за заложник във войната на смирненците с колофонците. Бил сляп още от дете; но истината е, че не е бил победен от желанието, което започва от очите: и затова се е смятало, че бил сляп…

Павзаний II, 33
„Дори на мен ми се струва, че божеството е доказало най-вече при неговия случай (а преди това и при Омир), че е завистливо, щом като от една страна Омир, вече сляп, отгоре на толкова голямо нещастие, понесъл втора беда – бедността го притиснала да проси по цялата земя“
IV, 33
„Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание“
X, 7
„Омир също дошъл в Делфи да попита какво е нужно, но дори да се е научил да свири на лира, знанието е щяло да му бъде безполезно поради слепотата му“ (превод В. Русинов, 2004-2005)

Че Тамирис е бил сляп, се казва и в „Илиада“:
„Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (II, 595-600; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

Елиан IX, 15:
„Понеже в действителност Омир бил много беден, за да сгоди дъщеря си, той й дал като зестра поемата си `Киприи`“ (превод Н. Панова и Н. Шаранков, 2009)

Sotadea fragmenta 15 (в Стобей IV, 34) (…)

3. Аедите в „Одисея“

Единствените добри свидетелства за това, как е изглеждал Омир, са портретите на епически певци в „Одисея”. Те били викани на пирове в царски дворци (при царя на феаките Алкиной, в дома на Одисей в Итака) за да рецитират разкази за Троянската война или боговете. Това са същите тези образи и сюжети, които запълват „Илиада” и „Одисея”. Тук авторът съзнателно споменава ако не за себе си, то поне за певци, подобни на него:

Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
нова наслада горещо в сърцата си те пожелаха —
песни с китара и танци, украса на всяка гощавка.
Ей глашатаят подаде звънливата лира на Фемий.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Звънна по струните Фемий и почна пленителна песен…( І, 150-155)
Песен редеше пред тях песнопоецът славен. Безмълвно
слушаха, седнали, всички за пътя обратен от Троя,
който Атина Палада отсъди за гръцките войни… (І, 325-327)
Фемий, на Терпий синът, се избави от черната гибел.
Пееше той по принуда сред тези безсрамни женихи.
Прав той застана, в ръцете си вдигна звънливата лира…
След като дълго размисля, намери накрая за умно:
на Одисей коленете с ръце за молба да обгърне.
Най-сетне сложи грижовно звънливата, витата лира
наземи между престол среброгвозден и делва голяма…
`Сам се научих да пея, в сърце божество ми е вляло
много напеви. И теб като бог със звънливата лира
аз ще възпея. Затуй песнопевеца ти не съсичай.
Нека ми бъде свидетел обичният твой син, че нивга
тука по собствена воля не влизах, печалба не търсех,
с песен когато развличах на всяка гощавка мъжете.
Те ме довеждаха силом, че бяха и много, и властни` (XXIІ, 330-353)

`…жезлодържащи велможи, елате в палата ми чутен,
да нагостим чужденеца достойно в трапезната зала.
Няма тук място за отказ. На пищния пир призовете
и Демодока божествен. Дарува го музата щедро
с песен, която за наша наслада сърцето му ражда.`” (VIII, 40-44)
Среброковано кресло Понтоной на певеца предложи,
между трапезните гости опряно на стройна колона,
и върху гвоздей провеси звънливата негова лира
там над главата, научи тогава слепеца с ръцете
как да я стига… (VІІІ, 62-69)
До него панерка с красива трапеза
сложи, наля му и вино, когато поиска, да пие.
Мигом пресегнаха те към готовите мамещи гозби.
Щом като своята жажда и глад утолиха напълно,
богът внуши на певеца чутовни дела да възпява
из повестта, чрез мълвата въздигната чак до небето —
за крамолата на цар Одисей със Ахила Пелеев, (VIII, 69-76)
А върху гвозд глашатаят провеси звънливата лира,
той улови за ръка песнопевеца и го изведе.
Двамата следваха пътя, по който феаките знатни… (VІІІ, 105-106)

А песнопевецът дрънна и почна пленителна песен –
за любовта на бог Арес и с челния накит Киприда,
как те се срещнаха първо в палата на Хефест потайно,
нея той щедро дари, оскверни пък на властника Хефест
ложе и брачна постеля. (VIII, 266-270)

..`Чуй, глашатае, вземи тази мръвка и дай за похапка
на Демодока, когото при своята мъка почитам.
Всичките земнородени човеци посрещат певците
със уважение, с почит, защото на сладостни песни
муза ги учи. Тя люби сърдечно рода на певците.` (VIII, 477-481)
…`Но продължи и запей за строежа на оня кон дървен,
който създаде Епей с помощта на богиня Атина,
как го въведе в града Одисей богоравният хитро,
как го напълни с бойците, които порутиха Троя…` (VIII, 492-495)

Някои обаче смятали, че Демодок и Фемий са били реални певци, за които Омир е знаел и е пожелал да ги представи в поемата си.

Плутарх („За музиката“, 3)
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант, и той е съчинил `Разрушението на Троя` и `Сватбата на Афродита и Хефест`; но и Фемий от Итака, който е съчинил `Завръщането на доведените с Агамемнон от Троя`.“

4. За текста и авторството на „Илиада“ и „Одисея“

Повечето автори приемат, че по времето на Пизистрат и синовете му в Атина разхвърляните песни на Омир са били събрани и е била извършена редакция на “Илиада” и “Одисея”.
Ето съобщението на Цицерон:
„Казват, че по едно и също време в Гърция живели седмина, признати за мъдреци и наричани така. Всички те с изключение на Талес от Милет са стояли начело на своите държави. Кой в онази епоха е бил по-учен и кой притежавал по-образована реч от Пизистрат? Казват, че той пръв сбрал и подредил разпръснатите дотогава песни на Омир така, както ги знаем днес“ („За оратора“ ІІІ, 137, превод П. Стоянова)

Павзаний (VІІ, 26, 13) казва следното:
„А Пизистрат, когато събрал по откъси песните на Омир, възпоминавани по различен начин на различни места, или пък някой от приятелите му, сбъркали името (…) поради незнание.“ (превод В. Русинов, 2005)

Според Елиан това е извършено не от Пизистрат, а от сина му Хипарх:
„Хипарх, най-големият от синовете на Пизистрат, бил най-мъдрият от атиняните. Пръв донесъл в Атина поемите на Омир и наредил на рапсодите да ги изпълняват по време на Панатенеите“ (VІІІ, 2; „Всякакви истории“, прeвод Р. Николова)

Либаний споменава за Пизистрат в реч 12, 57: (…)

– родът на Омир (преразказ)
Пеел поемите си, обикаляйки из градовете, а после Пизистрат ги събрал – и се казва, че Смирна е колония на Атина (Westermann, 1845; p. 28).

В Суда се казва, че “Илиада” е подредена в познатия си вид при Пизистрат: (…)
„Написал е “Илиадата”, но не наведнъж, нито по реда на песните й, както са свързани [сега]; а е пишел всяка песен поотделно, представял я на обиколка по градовете – което правел заради прехрана – и си отивал. По–късно тя е била събрана и наредена от мнозина, и особено от Пизистрат, тиранина на Атина.“

В тази връзка се споменава за някой Ономакрит, който живял в Атина през втората половина на VІ в. и бил събрал произведенията, приписвани на Музей. Ако тогава в Атина е имало хора, които се занимавали със събиране и редакция на древната поезия, те трябва да са били като него. Херодот го споменава във връзка с похода на Ксеркс, към който той се присъединил заедно с някои от потомците на Пизистрат.
„Те [някои от потомците на Пизистрат] били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който събрал предсказанията на Музей… Този човек упражнявал влияние върху Ксеркс в предсказанията си, като Пизистратидите и Алевадите с мненията, които изказвали „(Херодот VІІ, 7, превод П. Димитров).

Във всеки случай Пизистрат винаги е бил смятан за държавник, който е подкрепял науките, изкуствата и образованието. Ето какво казва за него Авъл Гелий:
„Разпространено е мнението, че пръв атинският тиранин Пизистрат въвел практиката да се предоставят за четене на всички граждани книгите, засягащи и разглеждащи свободните науки. А сетне самите атиняни още по-старателно и грижливо увеличили техния брой; но цялото това множество книги било ограбено и отнесено в Персия от Ксеркс, който завладял Атина и изгорил до основи града освен акропола му. Подир многобройни премеждия същите книги се върнали в Атина благодарение усърдието на цар Селевк, наречен още Никатор“ (VII,17; превод Вл. Атанасов, 2003)

Обсъждало се е дали „Одисея“ е по-късна и дали изобщо е от същия автор:

Seneca De brevitate vitae 13:
Graecorum iste morbus fuit quaerere, quem numerum Vlixes remigum habuisset, prior scripta esset Ilias an Odyssea, praeterea an eiusdem esset auctoris…

– Прокъл (преразказ)
Написал е „Илиада“ и „Одисея“, като Ксенон и Хеланик отричат втората да е негова.

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

Ето още някои мнения относно записа, рецитацията, разпространението и изданията на поемите.

Дали Омир е записвал поемите си и изобщо познавал ли е писмеността:

Според Йосиф той не е писал, а поемите са били „събрани“ в по-късно време и поради това в тях има противоречия: (…) („Против Апион“ I,2)

И все пак в „Илиада“ има едно място, от което може да се заключи, че Омир е знаел за писмеността. При това не бива да се забравя, че той е представял отдавна отминали времена.
„Все пак той имаше страх и не смееше да го погуби,
но го изпрати във Ликия, даде му гибелни знаци.
Прет вписа в табличка сгъната ред смъртоносни заръки:
щом я покаже на тъста му, сам да погине от него
Белерофонт. Той потегли за Ликия с божия помощ…
Ала когато изгря и десета Зора розопръста,
царят попита младежа и знака поиска да види,
който му носи от Прета, от зетя далечен и верен.
Щом като царят получи прокобните знаци на зет си,
Белерофонта изпрати да смаже химерата грозна“ (VI, 168-179; превод Ал. Милев и Бл. Димитрова)

За рапсодите и рецитацията:

Херодот V, 67
„Воювайки с аргосците, Клистен премахнал в Сикион състезанието на рапсодите заради Омировите поеми, понеже там навсякъде били възпявани аргосците и Аргос…“ (П. Димитров, 1986/2010)

Диоген Лаерций I, 57
„Солон постановил поемите на Омир да бъдат рецитирани поред – където е завършил първият рапсод, оттам да започне следващият. Тъй изяснил Омир по-добре от Пизистрат…“ (превод Т. Томов, 1985/2002)

Евстатий „към `Илиада`“ I,11 (…)

В някое време поемите били пренесени от Мала Азия в Гърция. Говори се, че това е било направено от Ликург:

Плутарх, „Ликург“ 4:
„В Азия той се срещнал за първи път и с Омировите поеми, които били съхранявани при потомците на Креофил, и като забелязал, че в тях онова, срещата с което води до удоволствие и дори невъздържаност, са свързани държавническата и образователната теми, достойни за никак не малко усърдие, ги преписал ревностно и ги събрал, така че да ги донесе тук. Впрочем, мъглива представа за този епос вече съществувал при гърците, отделни хора били достигнали до някои части, оттук-оттам, от произведението, понеже се било случвало то да обикаля, но наистина познато за първи път го направил Ликург“ (превод Н. Панова, 2013)

Елиан, XIII, 14
„Древните първоначално изпълнявали Омировите поеми разделени на части. В по-късно време спартанецът Ликург пръв донесъл в Гърция събраното творчество на Омир. Този дар той открил в Йония, когато пребивавал там. Още по-късно Пизистрат събрал песните и вече създал `Илиада` и `Одисея`“ (превод Н. Панова, Н. Шаранков, 2009)

За редакциите на текста и александрийските омироведи:

Страбон XIII, 1, 27 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 9; I,11 (…)

5. Други произведения

„Батрахомиомахия“ и „Маргит“:

Аристотел. „Поетика“ 1448 b
“Маргит” се отнася към комедията така, както “Илиада” и “Одисея” – към трагедията (превод Ал. Ничев, 1975)

Дион Хризостом 53,4 (…)

Плутарх. De Herodoti malignitate 45 (…)

– Пс.-Плутарх (преразказ)
Съчинил е „Илиада“ и „Одисея“, а някои погрешно му приписват „Батрахомиомахия“ и „Маргит“ за забавление и упражнение.

– Прокъл (преразказ)
Приписват му и някои шеговити поеми: „Маргит“, „Батрахомиомахия“ и др.

– друга биография (преразказ)
Не бива да му се приписва нищо освен „Илиада“ и „Одисея“, а химните и останалите са от други. Някои споменават за „Батрахомиомахия“ и „Маргит“. Поемите му се пеели най-напред разхвърляно, а после Пизистрат ги събрал (Westermann, 1845; p. 29)

Евстратий Никейски „към `Никомахова етика`“, 321 (…)

Схолии към Есхин III, 160 (…)

Евстатий „към `Илиада`“ I, 7 (…)

„Киприите“:

Херодот казва (ІІ, 117), че “Киприите” се приписват на Омир. Той самият мисли, че тази поема не е Омирова, но аргументът му не е много убедителен (а именно, че в “Киприите” Парис стигнал до Троя за три дни благодарение на хубавото време, докато от “Илиада” си личало, че се отклонил до Сирия).
Той несъмнено е чел “Илиадата”, която ние имаме, или поне текст, който сигурно е бил близък до нейния. В ІІ 112-121 той разказва, че когато бил в Египет, разпитал жреците дали знаят нещо за Троянската война. Повод за това му дало сведението, че в Египет някога царувал човек, чието име на гръцки било “Протей” (ІІ, 112); и цитира едно място от “Илиада”, което се намира и в нашия текст (VІ 288-292).

Химните:

Павзаний IV, 30
От всички автори, които познавам, Омир пръв е споменал Тюхе. Споменал я е в химна си към Деметра, изброявайки наред с другите дъщери на Океан, които играят с Коре, дъщерята на Деметра, и Тюхе, като да е и тя щерка на Океан. Стиховете са следните: `Всички сме тук, на тази прелестна ливада, Левкипа и Фено, Електра и Ианта, а също Молосбида и Тюхе, както и Окирое розоволика` (превод В. Русинов, 2004)

Други произведения:

– Херодот (IV, 32):
„Но Хезиод разказва за хипербореите, както и Омир в `Епигоните`, ако Омир наиситна е автор на тази поема“ (П. Димитров, 1986/2010)

– Прокъл (преразказ)
В Иос бил на гости на някой си Креофил и му подарил поемата си „Превземането на Ехалия“ (Westermann, 1845; p. 27)

– „Суда“ (преразказ)
Безспорните му поеми са „Илиада“ и „Одисея“. Приписват му се и други поеми – „Амазония“, „Малка Илиада“, „Завръщания“, „Батрахомиомахия“, „Шеги“, „Превземането на Ехалия“, химни, „Киприи“ и др.

Легенди за предомировата литература. Лин, сибилите и др.

[1. Орфей]

2.

Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII,570)

Легендата за него: Диодор Сицилийски (III,67); Павзаний (IX,29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон (Хигин,273; Квинтилиан I, 11; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– певец и учител по четмо и писмо; приспособил финикийската азбука за гръцкия език; тя първо била употребявана от пеласгите (Теокрит XXIV,103; Диодор III, 67)
– имал известни ученици: Херакъл, Тамирис, Орфей (Теокрит XXIV,103; Диодор III,67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл (Диодор III,67; Аполодор II,4,9 ; Павзаний IX,29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– съчинил поемите „Деянията на Дионис“, „Плачове“ и „Теогония“ (Диодор III, 67; Плутарх. „За музиката“, 3; Диоген Лаерций, „Въведение“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ XVIII, 570:
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Херодот II, 79:
„Между религиозните обичаи, достойни за споменаване, е особено забележителна една песен – химнът в чест на Лин, който се пее във Финикия, Кипър и другаде. Има различно име според това, кой народ го пее; приема се, че е един и същ с този, който елините пеят и наричат „В чест на Лин“. Така че между многото и различни неща, свързани с Египет и предизвикали учудването ми, беше и това, откъде египтяните са взели този химн в чест на Лин. Изглежда, че го пеят открай време. Лин на египетски се казва `Манерос`. Египтяни ми казаха, че бил единствен син на първия цар на Египет, че умрял без време и египтяните го почели, пеейки тези оплаквателни песни и че това им бил първият и единствен химн“ (П. Димитров, 2010)

Теокрит XXIV, 103-106:
„Херакъл беше отглеждан от майка си като младо растение в градина; и носеше името на аргиеца Амфитрион. На четмо и писмо научи момчето старият Лин, син на Аполон – буден надзорник и херос.“

Диодор Сицилийски III, 67:
„И казва, че при гърците пръв откривател на ритмите и меликата е бил Лин; и още, след като Кадъм донесъл от Финикия т.нар. `писмена`, той пръв ги е преустроил за гръцкия език, сложил е название на всяко и е изработил начертанието им. Общо писмената се наричат `финикийски`, защото са били пренесени при гърците от финикийците; а частно са били наречени `пеласгийски`, защото първи пеласгите си служели с преустроените начертания. Тъй като бил много харесван заради поетическото си изкуство и песните, имал много ученици, а най-видните са трима: Херакъл, Тамирис и Орфей. Веднъж Херакъл, като учел да свири на китара и не можел да възприеме преподаването поради мудността на душата си, бил наказан от Лин с бой; и като се разгневил, ударил учителя си с китарата и го убил. Та за Лин казват, че е съставил „Деянията“ на първия Дионис с пеласгийски букви, а е оставил и други митически разкази в записките си.“

Хигин, 273:
„[Състезанието по пеене в Аргос] спечелил Лин, син на Аполон.“

Квинтилиан. „Обучението на оратора“ I, 11
„Кой не знае, че музиката в древни времена е била не само твърде желана наука, но е била и на голяма почит; дори музикантите са били смятани и за пророци, и за мъдреци. Аз ще пропусна другите, но ще спомена Орфей и Лин – и двамата синове на богове“ (М. Порталски, 1982)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете`…“

Аполодор II, 4, 9:
„Херакъл се научил да кара колесница от Амфитрион, да се бори – от Автолик, да стреля с лък – от Еврит, да се сражава в пълно бойно снаряжение – от Кастор и да пее в съпровод на китара – от Лин. Този Лин бил брат на Орфей. Дошъл в Тива, станал тивански гражданин и умрял там, поразен от китарата на Херакъл – Херакъл го убил, защото се разгневил, че Лин го смъмрил и ударил. Обвинили го в убийство. Но Херакъл се позовал на един закон на Радамант, съгласно който, ако някой се защитава срещу друг, който е започнал пръв нападението, то той е невинен“ (М. Славова, 2015)

Павзаний II, 19, 8 (при храма на Аполон в Аргос):
„Там са и гробниците на Лин, сина на Аполон, и на Псамате, дъщерята на Кротоп, като за първата гробница казват, че е на поета Лин“ (В. Русинов, 2004)
IX, 29 (описва изображение в пещера на Хеликон):
„По правия път към дъбравата има изображение на Евфема, изваяно в релеф върху камък. Казват, че тя била кърмачката на Музите. Прочие, нейното изображение е там, а след него е това на Лин, на малка скала, издълбана като пещера. На Лин всяка година принасят жертви като на херос, преди да принесат на Музите. Речено е, че този Лин бил син на Урания и Амфимарос, син на Посейдон, че той си спечелил слава заради музиката си, по-хубава от тази на всеки негов съвременник или предтеча, и че Аполон го убил, задето бил негов съперник в пеенето. При смъртта на Лин, траурът по него изглежда се разпространил толкова сред целия варварски свят, че дори при египтяните имало песен за Лин, наричана на египетски език “Манерос”. От елинските поети, Омир показва, че е знаел, че страданията на Лин били тема на една елинска песен, когато казва, че Хефест, наред с други сцени, които изковал на щита на Ахил, е представил едно момче арфист (kitharodos pais), пеещо песента за Лин: `Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен.` Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно. Тиванците твърдят, че Лин бил погребан при тях, и че след поражението на елините при Херонея Филип, синът на Аминта, подчинявайки се на съновидение, взел костите на Лин и ги пренесъл в Македония; други видения го подтикнали да върне костите на Лин в Тива. Но всичко, които било над гроба, и белезите, които го означавали, изчезнали според тях с времето. Тиванците разказват и други неща, как по-късно от този Лин се родил друг, наречен синът на Исмений, учител по музика, и как Херакъл, докато още бил дете, го убил. Но хекзаметрова поезия не е била написана нито от Лин, сина на Амфимар, нито от по-късния Лин; а и да е била написана, нищо не е останало за потомството“ (В. Русинов, 2005).

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…` Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

„Суда“:
„Лин, халкидец. Син на Аполон и Терпсихора, според други на Амфимар и Урания, според трети – на Хермес и Урания. Казва се, че той пръв е донесъл писмената от Финикия при гърците. Бил е учител по четмо и писмо на Херакъл и пръв водач на лирическата муза.“

3.

Филамон

Най-ранно споменаване: Еврипид („Рез“,915)

За живота и дейността му:
– делфиец, син на Аполон и Хиона (Филонида); съпруг на Аргиопа и баща на Тамирис (Овидий. „Мет.“ XI,316; Павзаний IV,33,3; „Суда“)
– певец на химни (номи) и свирач на лира (Овидий. „Мет.“ XI,316; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний Х,7,2)

Свидетелства:

Овидий. „Метаморфози“ XI, 316-317 (за Хиона, майка на Филамон и Автолик):
„От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)
син Филамон, знаменит със съзвучната песен и лира…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Конон, 7:
„Седмият разказва за Филамон, дете на Филонида, която се родила от Еосфор и Клеобия в Торик в Атика. Филамон бил невероятно красив. Една от нимфите се влюбила в младежа и забременяла. Засрамена, напуснала Пелопонес и като пристигнала в Акте, родила син Тамирис“ (Д. Драгнев, 2015)

Хигин, 200:
„Говори се, че Хиона, или както други поети я наричат, Филонида, дъщеря на Дедалион, спала в една нощ с Аполон и Хермес; и родила от Аполон Филамон, а от Хермес – Автолик. После по време на лов говорила надменно за Диана и затова била убита от нейните стрели. Баща й Дедалион, страдащ за единствената си дъщеря, бил превърнат от Аполон в ястреб.“

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Също и делфиецът Филамон е представил в песни „Блуждаенията“ на Латона и раждането на Аполон и Артемида и пръв е уредил състезания с хорове при светилището в Делфи.“
5:
„Мелическите поети бяха споменати. А казват, че някои от Терпандровите китародически номи били съставени от древния делфиец Филамон.“

Павзаний II, 37, 2 (храм при Лерна край Аргос):
„Разправят, че лернейските мистерии били въведени от Филамон. Впрочем, от една страна изричаното по време на тайните ритуали очевидно не е на старинен език. От друга пък Арифон е разкрил, че нито дори надписът, за който чух, че е гравиран върху направеното от месинг сърце, не е от Филамон.“
IV, 33, 3:
„На път за Аркадия в Мегалополис при проходите има Херма, < Атическа> школа. Формата на хермите при атиняните е чатвъртита и другите са я научили от тях.
Като се слезе на тридесет стадия от проходите, се намира течението на Балира.
Разказват, че името на тази река произлизало от това, че там при прехвърлянето на реката Тамирис изтървал лирата си. Той бил син на Филамон и на Аргиопа. Казват, че първоначално Аргиопа живяла около Парнас, а когато заченала, се преместила при одрисите. А Филамон не пожелал да я заведе у дома си. И заради това наричат Тамирис одрис и трак.“
Х,7,2 (за Делфи):
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога. Този, който изпял и спечелил наградата бил Хризотемис от Крит, за чийто баща Карманор казват, че очистил Аполон от убийството. След Хризотемис, според традицията, с пеене спечелил Филамон, а след него синът му Тамирис“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“:
„Има друг Филамон, за когото пеят, че бил баща на трака Тамирис.“

4.

Тамирис

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ II,595)

Легендата за него: Аполодор (I, 3, 3), „Суда“

За живота и дейността му:
– трак, син на Филамон и ученик на Лин („Илиада“ II,595; Диодор III,67; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7)
– свирач на лира (китара) и певец; съчинявал химни и епически поеми („Илиада“ II,600; Платон. „Закони“ 829е; Плутарх. „За музиката“,3; Павзаний X,7; „Суда“)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото дръзнал да се състезава с тях („Илиада“ II,599; Еврипид. „Рез“, 925; Диодор III,67; Дион Хризостом XIII,21; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор I,3,3; Павзаний IV,33/IX,30; „Суда“)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ II, 591-600:
„Тези, които владееха Пилос и скъпа Арена,
Трион на брода Алфейски, красиво издигната Епи,
град Кипарисия, град Амфигения, много прочути,
Хелос, и Дорин, и Птелеос, музите гдето отдавна
срещнали Тамир от Тракия и го от песни лишили
тъкмо когато се връщал от царя Еврит ехалийски.
Той се похвалил, че музите, щерки на Зевса всесилен,
сам ще надвие със песни, когато се с него надпяват.
Гневни го те ослепили, отнели му дара да пее
и го лишили навеки от меденозвучната лира“ (Ал.Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Хезиод, Fr. 246 (при Стефан Византийски, относно „Илиада“ II, 594):
„Дот, син на Пеласг, от когото е наречено `Дотово поле`. Така че напразно Хор в „За племената“ пише така, както поетът, като говори за Тамирис, прави грешката `в Дорово`; но пък Хезиод казва, че е бил ослепен в `Дотово поле`“

Еврипид. „Рез“, 915-925:
„Наистина, о сине на Филамон, ти и жив, и от царството на Хадес, много безпокои душата ми: защото дързостта ти и свадата ти с музите която те погуби, ми докараха да родя този нещастен син… когато ние музите, дойдохме в златоносните чукари на Пангей с инструментите си за голямото състезание по свирня със славния тракийски майстор Тамирис, който много хулеше нашето изкуство и го ослепихме“
(Д. Бояджиев в Извори за Тракия, 1981)

Платон. „Закони“ 829е:
„Никой не бива да дръзва да изпълнява произведение, което не е минало през одобрението на стражите на законите, дори то да е по-сладко от химните на Тамирис и Орфей…“ (Н. Панова, 2006)

Диодор Сицилийски III, 67:
„Тамирис [един от тримата известни ученици на Лин], който бил надарен с отлична природа, се упражнявал в музиката и поради превъзходното си пеене казал, че пее по-добре от музите. Затова богините му се разгневили, отнели му музикалната дарба и ослепили човека…“

Страбон VII, фр. 35:
„Тъкмо на този бряг [при планината Атон] е царувал тракът Тамирис, мъж със същите занимания като Орфей.“
VIII, 3,6:
„От коя Ехалия, моля, е тръгнал Тамирис, когато близо до Дорион музите срещнали тракиеца Тамирис и `и го от песни лишили`? Защото Омир добавя: `тъкмо когато се връщал от царя Еврит ойхалийски`.“
VIII, 3,25:
„Според някой днешният Алурис или Алура, разположен в т. нар. Аулон на Месения, е бил наричан Дорион. И някъде в този район е Ехалия на Еврит (днешната Андания, аркадско градче, със същото име като градчетата в Тесалия и Евбея), където според поета тракиецът Тамирис дошъл от Дорион и бил лишен от певческото изкуство (В. Русинов, 2007)

Конон, 7:
„След като възмъжал, той [Тамирис] толкова добре усвоил свиренето на китара, че скитите го направи свой цар, макар да бил чужденец. Състезавал се с музите в песен и за победителя били определени награди: за него – брак с музите, за тях – каквото си вземат от него. След като бил победен, му извадили очите“ (Д. Драгнев, 2015)

Плутарх. За музиката, 3:
„А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`“

Дион Хризостом XIII, 21:
„И все пак Тамирис, който много добре знаел да свири на китара и е спорел със самите музи за хармонията, е бил ослепен заради това и в прибавка е изгубил знанието си за китаристиката.“

Аполодор I, 3, 3:
„Клио родила от Пиер син Хиацинт, когото обикнал Тамирис, синът на Филамон и нимфата Аргиона – първият, който започнал да харесва мъже. Обаче по-късно Хиацинт станал любимец на Аполон, който неволно го улучил и убил с един диск. А Тамирис който блестял с хубост и умение да пее и свири на китара, веднъж се надпреварвал с музите по изкусност, като се обзаложил, ако е по-добър, да ги обладае всичките, а ако бъде победен – да го лишат от каквото искат. Понеже победили музите, те му отнели очите и изкуството да пее и свири на китара“ (М. Славова, 2015)

Павзаний IV, 33, 7:
„Като се премине Електра, се намира така нареченият Ахейски извор и там има руини на града Дорий. Според Омир там загинал Тамирис, защото твърдял, че победил в надпяване самите Музи. Фокидецът Продик – ако стиховете за Миниада са негови – казва, че на Тамирис било наложено наказание в Хадес, заради самохвалството му спрямо Музите. Според мен Тамирис умрял от болест на очите, същото сполетяло по-късно и Омир. Но последният продължил да пее до края на живота си, без да отстъпи пред нещастието, докато Тамирис изоставил и пеенето поради сполетялото го страдание.“
IX, 30, 2:
„От поетите или прочутите музиканти, на които са поставили изображения, са следните. Там е самият Тамирис вече сляп, със счупената лира в ръката си.“
X,30,8 – 31,5 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„В тази част на картината е Схедий, водил фокидците срещу Троя, а след него е Пелиас, седящ на трон, със сива коса и сива брада, и гледащ към Орфей. Схедий държи кама и е увенчан с венец от трева. Тамирис седи до Пелиас. Изгубил е зрението си; изглежда съвсем смирен; косата и брадата му са дълги; в нозете му лежи захвърлена лира със счупени рога и скъсани струни… В долната част на картината, след тракиеца Тамирис е Хектор, седящ с две ръце отпуснати на лявото коляно в израз на дълбока скръб“ (В. Русинов, 2004-2005).

Ватикански митограф:
„Говори се, че имало един певец на име Тамирис. Музите го били ослепили, защото дълго се състезавал по пеене с тях и с Аполон.“

„Суда“:
„Тамирис или Тамирас, от Едоне, град на бригите, син на Филамон и Арсиноя, епик: осмо поколение преди Омир, а според други, пето. Някои смятат, че е от одриската страна. Този Тамирис нанесъл оскърбление на музите и след това бил ослепен. Твърди се, че има една „Теология“ от 3 000 епически стиха. Той пръв се влюбил в момче, името му било Хименей, син на Калиопа и Магнет.“

5.

Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV,35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV,35; Павзаний X,5; „Суда“)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X,5; „Суда“)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X,5)

Свидетелства:

Херодот IV, 35:
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний II, 13:
„А в химна на Олен в чест на Хера е съчинено, че Хера е отгледана от Хорите, а нейни деца са Арес и Хеба.“
IX, 27, 2:
„Олен Ликийски, съчинил най-старите елински химни, казва в един химн на Ейлейтия, че тя е майката на Ерос.”
X, 5:
„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други, и че той първи е пророкувал и първи изпявал оракулите в хекзаметър. След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен: `И Олен, който стана първият пророк на Феб, и пръв съчини песен с древните стихове`“ (В. Русинов, 2004-2005)

„Суда“ :
„Олен: димеец или хиперборей, или ликиец – епик.“

6.

Амфион

Най-ранно споменаване: Омир („Одисея“ XI,260-265)

Легендата за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия, син на Зевс и Антиопа; имал брат на име Зет („Одисея“ XI,260-265; Аполодор III,5,5; Павзаний IX,8; Цец. „История“ XIV, 316-324)
– изобретил свиренето на китара (лира); или бил научен от Зевс, Хермес или Тантал; лирата му дал Хермес, а Амфион прибавил още струни към нея (Хораций. Оди III,11; Плутарх. „За музиката“,3; Аполодор III, 5,5; Павзаний IX,5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; освен това тя задвижвала камъни, които сами строели сгради; така изградил Тива заедно с брат си Зет (Апол. Род. I,235-241; Хораций. „Поетическо изкуство“ 393-396; Аполодор III,5,5; Павзаний VI,20/IX, 17; Цец. „История“ XIV,316-324)
– съпруг на Ниоба, самоубил се, след като боговете убили 14-те им деца; понася наказание в Хадес за обидата срещу Латона и децата й (Овидий. „Мет.“ VI,221-272; Павзаний IX,5)

Свидетелства:

Омир. „Одисея“ XI, 260-265:
„После видях Антиопа, прекрасната щерка на А̀сон.
Тя се похвали, че спала в прегръдките и на Кронион
и че родила на бога близнаците Зет и Амфион.
Първи издигнали те седмовратата Тива и с кули
те укрепили, защото без крепост в равнината Тива,
храбри макар да били, не са можели там да живеят“ (Г. Батаклиев, 1981)

Аполоний Родоски I, 735-241:
„Там бяха и синовете на Антиопа Азопова
Зет и Амфион; неоградената Тива стоеше наблизо
а те на стената основи полагаха.
Зет на раменете си носеше от планината скали,
сякаш го правеше с мъка. А пък Амфион
вървеше след него със златната лира и пееше;
и по следите му дваж повече камъни идеха.“

Хораций
– Оди III, 11:
„О, Меркурий, някога ти научи вещ Амфион камъни да подрежда с песен; тебе лиро, със седем струни звън да издаваш…“

– „Поетическо изкуство“, 393-396:
„Казват, тъй също Амфион издигнал стените на Тива, камъни с лирата движел и с ласкава дума ги водел там, накъдето поиска“ (Г. Батаклиев, 1992)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 221-272:
„Някои от седемте синове на Амфион там яхат
яки коне; и възсядат им те гърбовете, блестящи
в тирския пурпур и дърпат юздите, от злато тежки.
Общата скръб и мълвата, и сълзи на свои донасят
сигурна вест на Ниоба за тъй ненадейната гибел.
Чуди се тя, че решили това боговете, гневи се,
дето са дръзнали тъй, че с такива права разполагат.
Тозчас бащата Амфион затъкна в гърдите си меча
и тъй умиращ завърши скръбта си ведно със живота“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Аполодор III, 5, 5:
„Антиопа родила от Зевс (в Беотия) двама сина, които изоставила. Някакъв пастир ги намерил и отгледал. Единия нарекъл Зет, а другия – Амфион. Зет се грижел за стадата, а Амфион се учел да пее под съпровод на лира, която му дал Хермес. Камъните, с които укрепвали града, сами се движели под съпровода на Амфиовата лира“ (М. Славова, 2015)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион…“

Павзаний VI, 20, 18:
„Един египтянин ми каза, че Пелопс получил нещо от тиванеца Амфион и го заровил на това място, което наричат Тараксип, и че заради заровеното нещо и конете на Ойномай тогава се смутили, и по-късно всички коне. Този египтянин смяташе, че и Амфион, както и тракът Орфей са притежавали удивителни магически дарби, така както и Орфей, и Амфион притежавали дарбата да привличат зверовете с песни при градежа на крепостни стени със скали.“
IX, 5
„Омир обаче не споменава в стиховете си за пеенето на Амфион и как построил стената със свиренето на лирата си. Амфион се прочул със своята музика, като научил от самите лидийци лидийския лад, заради познанството си с Тантал и добавил още три струни към старите четири. Авторът на епоса за Европа казва, че Амфион бил първият арфист и че Хермес бил неговият учител. Той също казва, че песните на Амфион привличали дори камъни и зверове след него. Миро от Византион, поетеса, писала епос и елегии казва, че Амфион пръв издигнал олтар на Хермес и по тази причина той го дарил с лира. Казано е също, че Амфион е наказан в Хадес затова, че бил един от онези, които се подиграли с Лето и децата й. На наказанието на Амфион е посветена епическата поема `Мимиада`, в която се разказва както за Амфион, така и за Тамирис от Тракия. Домовете на Амфион и Зет били навестени от скръб; тази на Амфион била опустошена от чума, а синът на Зет бил убит по някаква погрешка от майка му. Самият Зет умрял от скръб и така Лай бил върнат от тиванците начело на царството.“
IX, 8
„По окръжността на древната стена на Тива имало порти, седем на брой и те си стоят до днес. Портите Неисти, казват те, получили името си по следната причина. Последната от струните на те наричат „нете” и според тях Амфион я изобретил при тези порти. Научих също така, че синът на Зет, брата на Амфион, се наричал Неид и че тези порти били наречени на него.“
IX, 17
„Гробницата на Зет и Амфион представлява малка земна могила… За грубо подредените камъни при основата на гробницата на Амфион казват, че били самите скали, следващи песента на Амфион. Подобна история се разказва и за Орфей, как диви зверове го следвали, докато свирел на лирата си“ (В. Русинов, 2005)

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„Зет и Амфион, откривателите на музиката, са родени около времето на Кадъм.“

Ватикански митограф III, 1
„Агенор пък роди Кадъм, Европа, Килик и Финик. Кадъм взе Хермиона, дъщеря на Афродита, съпруга на Хефест и Арес, от която роди Агава, Семела, Автоноя и Инона. Агава роди Пентей, Семела – Дионис, а Автоноя – Актеон. Ино, жената на Атамант – след Нефела, която роди Фрикс и Хела – роди Леарх и Меликерт. Кадъм бе наследен от Лик, чиято жена беше Антиопа, дъщеря на Никтей. С нея Зевс легна в тъмница, приел вида на сатир, и роди Зет и Амфион. Амфион наследи Лик и взе Ниоба, която роди седем синове и толкова дъщери.“

„Суда“:
„Амфион – този е откривателят на древната музика.“
„Антиопа, дъщеря на Никтей, която развратил един от гражданите. Баща й я изпратил при брат си да я накаже. Той обаче, като видял, че е бременна, я съжалил; и тя родила Зет и Амфион, които чичото захвърлил в планината. Той имал жена на име Дирка, която заподозряла мъжа си, че обича Антиопа; отвела я в планината, завързала я за шията на бик, запалила факли на рогата му и се готвела да я убие. Антиопа плачела, вдигнал се шум и се събрало множество земеделци, сред които били Зет и Амфион. Те познали майка си и я спасили, а Дирка предали на определеното й наказание. Зет и Амфион изградили Тива и царували там, а след тях и потомците им до Лай и Йокаст, който бил преименуван на Едип.“

Иоан Цец. „История“ XIV, 316-324:
„Певецът на лира Амфион заедно със Зет
са според Омир синове на Зевс и Антиопа.
Според други хронисти и Антиохиеца
са от Теобоонт и споменатата майка.
Родени от неомъжена жена и подхвърлени,
те като пораснали, придобили царството.
В чест на бащиното име изградили Тива.
Казват, че Амфион с лирата и песента си
притеглял камъните към строежа.“

7.

Ягнис

Най-ранно споменаване: Пароска хроника (10)

За живота и дейността му:
– фригиец (от Келена), баща и учител на Марсий, съвременник на атинянина Ерихтоний (Пароска хроника, 10; „Суда“)
– откривател на авлетиката, композирал номи (Пароска хроника, 10; Плутарх. „За музиката“,5)

Свидетелства:

Пароска хроника, 10:
„Откакто фригиецът Ягнис пръв откри авлосите във фригийския град Келена и пръв изсвири хармонията, наричана „по фригийски“, както и други номи в чест на Майката, Дионис, Пан, са 1242 г. [1506 пр. Хр.], а в Атина царуваше Ерихтоний.“

Плутарх. „За музиката“, 5:
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“.

„Суда“:
„[Олимп] – ученик и любимец на Марсий, който бил по род сатир, слушател и син на Ягнис.“

8.

Марсий

Най-ранно споменаване: Херодот (VII, 26)

Легендата за него: Хигин (191), Аполодор (I,4,2), Цец („Ист.“ XVI,353-384)

За живота и дейността му:
– фригиец от Келена, сатир; син на Ягнис, баща и учител на Олимп; на негово име била реката Марсий (Херодот VII,26; Павзаний X,30,9; Хигин, 165; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)
– авлет: свирил на флейтата, изобретена и захвърлена от Атина; състезавал се с Аполон, загубил и бил убит и одран (Овидий. „Мет.“ VI,382-393; Хигин,191; Павзаний X,30,9; Аполодор I,4,2; Тациан. „Против елините“, 1; Цец. „Ист.“ XVI,353-384)

Свидетелства:

Херодот VII, 26 (на път за Сарди и след река Халис войската на Ксеркс навлиза във Фригия):
„Катарактес извира от самия пазарен площад на Келена и се влива в Меандър; в този град на площада виси кожата на силена Марсий, която според преданието на фригийците бил одрал и овесил там Аполон“ (П. Димитров, 2010)

Овидий. „Метаморфози“ VI, 382-393:
„Някой разказа така гибелта на мъжете ликийци,
други припомва за сатир, когото синът на Латона
на надпревара със свирка тритонска надви и наказа.
`Що ме изтръгват – той викнал – от мене, от моята кожа?`
Плачеха полските фауни – тe, на леса божествата,
сатири – техните братя, Олимп, знаменит и тогава…“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 191:
„Мидас, мигдонският цар, син на Богинята майка от Тмол, беше повикан за съдия, когато Аполон се състезаваше по свирене с Марсий или Пан. И след като Тмол присъди победата на Аполон, Мидас каза, че е по-добре да се даде на Марсий. Тогава Аполон възмутен казал на Мидас: `Какъвто ти е бил умът при отсъждането, такива и уши да имаш.` И направи така, че Мидас да има магарешки уши.“

Аполодор I, 4, 2:
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

Павзаний X, 30, 9 (постройка в Делфи с картини на Полигнот):
„Над него е Марсий, седящ на скала, а до него е Олимп, с външност на момче в разцвета на младостта си, което се учи да свири на флейта. Фригите в Келена твърдят, че реката, преминаваща през града, била някога велик свирач на флейта и също така твърдят, че “Песента за майката”, мелодия за флейта, е била съчинена от Марсий. Твърдят също така, че са отблъснали войската на галатите с помощта на Марсий, който ги опазил от варварите с водата от реката и с музиката на флейтата си“ (В. Русинов, 2005).

Тациан. „Против елините“, 1:
„Авлетиката получихте от Марсий и Олимп; а и двамата са фригийци.“

Хигин, 165:
„За Атина се казва, че първа направила флейтата от еленова кост и дошла да свири на пира на боговете. Хера и Афродита й се присмели, че си издула бузите и посиняла. И тя, след като била отхвърлена и осмяна за музиката си, отишла в гората Ида при един извор и се огледала във водата, докато свирела; и видяла, че била осмяна заслужено. Затова захвърлила там флейтата и и я проклела: който я вземе, да претърпи тежко наказание. Намерил я Марсий, сатир и син на Еагър, и като се упражнявал усърдно, от ден на ден извличал от нея все по-приятен звук. Затова и предизвикал Аполон с неговата китара на състезание. Аполон дошъл и двамата повикали музите за съдии в състезанието. И когато Марсий вече излизал победител, Аполон обърнал китарата и звукът останал същия; което Марсий не могъл да направи с флейтата. И така Аполон завързал Марсий на едно дърво и го предал на Скит, който му одрал кожата; а останалото тяло предал на ученика му Олимп, да го погребе. На негово име е наречена реката Марсий.“

Иоан Цец. „История“ XVI, 353-384:
„Фригиец Марсий, философ, пръв изнамери флейтата
и с тези сламки влезе във състезание със Аполон;
и победен, бе окачен на бор с одрана кожа.
И досега реката носи лудостта флейтистка,
както е писано във речите на Юлиан
и от Прокопий Кесариеца, и много други.
А други казват, че Атина е открила авлодията,
но се навела към вода и си видяла бузите издути;
и затова изкуството на Марсий е предала.
Та този син на Ягнис преподавал на Олимп.“

„Откритие на разума е и флейтистиката,
но тя издува бузите и загрозява образа,
та на разумните човеци не подхожда.
Но все пак философът Марсий, за когото споменах,
намери я и се гордееше със нея. А после полудя
и се удави във река. Бе закачен на бор
и бе видян от Хелиос, висящ като един убиец.
Защото Хелиос е пръв във музиката: и казаха,
че той се състезавал с него; и победен, увиснал.“

9.

Олимп

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

Легендата за него: Плутарх („За музиката“,7), „Суда“

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел на Марсий (Аполодор I,4,2; Плутарх. „За музиката“,4/7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– създател на номите, на мелически и елегически произведения (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас (Плутарх. „За музиката“,7; „Суда“)

Свидетелства:

Аристофан. „Конници“, 7:
„Ела, че заедно да заредим Олимповите плачове“ (Ал. Ничев, 1985)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Това би било очевидно, ако чрез нея придобиваме определени нравствени качества. А че тя оформя характера е ясно от много неща и не на последно място от песните на Олимп. По общо мнение те въодушевяват душата, а въодушевлението е чувство за нравствената част на душата“ (Ан. Герджиков, 1995)

Плутарх. „За музиката“, 7:
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); казват, че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете. Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

„Суда“:
„Олимп, син на Меон, мизиец, авлет и създател на мелоси и елегии, станал предводител на музиката, изпълнявана на авлоси; ученик и любимец на Марсий. Олимп е роден преди Троянската война; по негово име е наречена планината в Мизия.
Олимп, който установи и преподаваше китародическите номи.
Олимп, фригиец, по-нов. Бил е авлет по времето на Мидас, син на Гордий.“

10.

Музей

Най-ранни споменавания: Херодот (VIII,96/VII,6); Аристофан („Жаби“,1033)

За живота и дейността му:
– от Атина, съвременник на Орфей, баща на Евмолп или негов син (Платон, „Държавата“ 364е; Пароска хроника, 15; Клим.Алекс. „Стромата“ I,21; Диог. Лаерц., „Въведение“)
– прорицател (Павзаний X,9/12)
– епически поет, автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5); също на химни и „Съвети“ и „Теогония“ (Павзаний I,22; Диог. Лаерц., „Въведение“; според „Суда“ са били двама)

Свидетелства:

Аристофан. „Жаби“, 1033:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985)

Платон
– „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)
– „Ион“ 536b:
„Едни изпадат в изстъпление от връзката си с един поет, други от друг – едни от връзката си с Орфей, други – от Музей“ (Б. Богданов, 1979)

Аристотел. „Политика“ 1339b:
„Нали и Музей казва, че `Най-приятна за смъртните е песента`“ (Ан. Герджиков, 1995)

Павзаний I,22,7 (разказва за картините в „Пинакотеката“ на Акропола в Атина):
„След като подминеш картините с момчето, носещо ведрата и бореца, когото е нарисувал < Тимайнет>, ще видиш Музей. Четох някакви епически стихове, в които се говори за Музей, че лети, дарен от Борей, но ми се струва, че тях ги е съчинил Ономакрит, и със сигурност няма нищо запазено от Музей, освен може би химнът на Деметра при ликомидите.“
I,25,8
„Деметрий, синът на Антигон, който освободил атиняните от тираните, не им предал Пирей веднага след бягството на Лахарес, и по-късно, след като спечелил война, вкарал гарнизон в самия град, като построил така наречения Музейон. Музейонът е вътре в древния периболос, възвишение срещу Акропола, където казват, че пеел Музей и където бил погребан, когато умрял от старост. По-късно на това място бил издигнат и надгробен паметник на някакъв сириец“ (към 114 пр. Хр. на Антиох Филопап, внук на Антиох IV)
X, 5
„Сред елините има една поема, наречена “Евмолпия”, приписва се на Музей, сина на Антиофем. В тези стихове се твърди, че прорицалището принадлежало общо на Посейдон и Гея…“
X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби.“
X,9,11
„Другото доказателство, което цитират е взето от оракулите на Музей: `Дъжд над атиняните иде свиреп`.“
X,12,11 (във връзка със сибилите)
„Казват, че мъжете, които изричали оракули са Евклус от Кипър, атиняните Музей, синът на Антиофем и Люкос, синът на Пандион, а също и Бакис, беотиец, който бил обсебен от нимфи. Чел съм оракулите на всички тях, освен на Люкос. Това са жените и мъжете до ден днешен за които се казва, че са изричали пророчества от името на бог“ (В. Русинов, 2004-2005).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
„По времето на Акризий е идването на Пелопс от Фригия и пристигането на Ион в Атина, вторият Кекропс, делата на Персей и Дионис, а също Орфей и Музей.“

Диоген Лаерций, „Въведение“:
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6:
„И че преди него е имало други поети, между които е и Музей, който написал `Лечения на болести`“.

„Суда“:
„Музей, елевзинец от Атина, син на Антифем, на Евфем, на Екфант, на Керкион, когото победи Тезей; и на жената Елена. Епик, ученик на Орфей, може би по-възрастен от него, защото разцвета му е бил при втория Кекропс. Написал `Съвети към сина Евмолп` в епически стих и много други.“
„Музей, тиванец, син на Тамирис, на Филамон, мелик. Роден много преди Троянската война; писал е мелоси и песни.“

11.

Евмолп

Най-ранно споменаване: Омир („Химн към Деметра“,474-476)

Легендата за него: Аполодор (III, 15, 4); Павзаний (I,38,2-3)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон и Хиона (дъщеря на Борей и на Орейтия); трак, имал син на име Исмар; цар или съюзник на елевзинците, воювал на тяхна страна срещу атиняните по времето на Ион, син на Ксут, или на Ерехтей, син на Пандион – от когото бил убит (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Хигин, 273; Аполодор III,15,4; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34)
– син на Музей, баща на Керикс; основател на елевзинските мистерии; жрец в тях и на Дионис („Химн към Деметра“; Пароска хроника, 15; Овидий. „Мет.“ XI,92-94; Аполодор II,5,12; Павзаний I,38,2-3; Лукиан. „Демонакс“, 34; според „Суда“ са били двама)
– певец и поет, син на Филамон, учител на Херакъл по музика (Теокрит XXIV, 109-110; Диодор Сицилийски I,11; Хигин, 273)

Свидетелства:

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476:
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)
Същото е при Павзаний II, 14:
„… не мога да се съглася с флиунтийците, че някой елевзинец бил надвит в битка и бил прокуден, след като тази война приключила след примирие и преди да влязат в сражение, и след като в Елевзин останал самият Евмолп… В произведенията на Омир има и неща, посветени на Деметра: `Показа тя [Деметра] на Триптолем и на Диокъл конеукротител и на Евмолп могъщ и на Келей водач народен светите служби и тайнствата им разкри на всички`“ (В. Русинов, 2004)

Алкидамант. „Реч на Одисей против Паламед“, 24:
„когато Евмолп, синът на Посейдон, тръгна на война срещу атиняните, водейки траки; така че това не е изобретение на Паламед, а на други преди това.“

Теокрит XXIV, 109-110:
„Филамонидът Евмолп го направи [малкия Херакъл] певец и приучи ръцете му да държат дървен форминкс.“

Диодор Сицилийски I, 11:
„Някои от древните митолози сред гърците наричат Озирис Дионис, и наред с това – Сириус. Един от тях е Евмолп, който казва в `Бакхическите стихове`:
`звездосвет Дионис, в лъчи огненолик`,
а Орфей:
`затова го нарича Фанес, също и Дионис`.“

Овидий. „Метаморфози“ XI, 92-94:
„Стигна пред Мидас – деспот, на когото певецът тракийски,
както на жреца Евмолп, завеща празненствата на Бакха“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Хигин, 273:
„Евмолп, син на Посейдон [спечелил състезание по пеене в Аргос] при съпровод на флейта от Олимп, ученик на Марсий.“

Аполодор II, 5, 12
„Херакъл отишъл в Елевзин при Евмолп, понеже искал да бъде посветен в мистериите. Но не бил очистен от осквернението след убийството на кентаврите и не можел да види свещенодействието. Тогава получил очищение от Евмолп и бил посветен.“
III, 15, 4
„А за Хиона се оженил Посейдон. Тайно от баща си тя родила Евмолп и за да не узнае никой, го хвърлила в морската бездна. Но Посейдон го извадил и го занесъл в Етиопия при Бентезикима, негова дъщеря от Амфитрита, да го отгледа. Когато Евмолп пораснал, мъжът на Бентезикима му дал за жена една от дъщерите си. Но Евмолп се опитал да насили и сестрата на жена си, заради което го изгонили от страната. Заедно със сина си Исмар той отишъл при тракийския цар Тегирий, който дал дъщеря си за жена на Исмар. Но по-късно се разкрило, че Евмолп крои заговор срещу Тегирий и затова трябвало да търси убежище при елевзинците, с които станал приятел. След смъртта на Исмар Тегирий изпратил да извикат Евмолп. Той пристигнал, помирил се с него и поел властта. Когато атиняните воювали с елевзинците, Евмолп бил призован на помощ на елевзинците и воювал на тяхна страна начело на многобройна тракийска войска. Когато Ерехтей се допитал до бога как атиняните да удържат победа, той му предсказал, че трябва да принесе в жертва една от дъщерите си. Ерехтей принесъл в жертва най-малката, но и останалите се самоубили, защото според някои се били заклели да умрат заедно. В битката след жертвоприношението Ерехтей убил Евмолп“ (М. Славова, 2015)

Лукиан. „Демонакс“, 34:
„Веднъж, след като чу забраната, се осмели да попита публично атиняните по каква причина изключват варварите, след като обреда им е установил Евмолп, който е варварин и трак.“

Павзаний I, 38, 2-3:
„Не можах да открия гробницата на Крокон, но гроба на Евмолп го намерих такъв, какъвто ми го описват и елевзинците, и атиняните. Разказват, че този Евмолп дошъл от Тракия и бил син на Посейдон и Хионе. А за Хионе казват, че е дъщеря на вятъра Борей и на Орейтия. Омир нищо не е съчинил за неговото потекло, но в стиховете си го нарича “храбрият Евмолп”. Когато станала битката между елевзинците и атиняните, загинал царят на атиняните Ерехтей, загинал и Имарад, сина на Евмолп. Войната между тях била прекратена с условието, че елевзинците ще бъдат подвластни на атиняните във всичко друго, но ще запазят своя култ. Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей. След смъртта на Евмолп остава по-младият му син Керикс, за когото самите Керики казват, че е син на дъщерята на Кекропс Аглаура и на Хермес, а не на Евмолп“ (В. Русинов, 2004).

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“По времето на Линкей е грабването на Кора и установяването на светилището в Елевзин; Триптолемовото земеделие, пристигането на Кадъм в Тива и царуването на Минос. А по времето на Пройт е войната на Евмолп срещу атиняните.“

„Суда“:
„Старият Евмолп бил трак, основател на мистериите в Е.; младият, син на Музей, очиствал Херакъл.“

12.

Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)

Легендите: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея (Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон (Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години (Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, от които той купил три, а после всички сибилински книги били събрани от него в Рим и се пазели на Капитолия, като тези на кумската били тайни (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

Свидетелства:

Хераклит, fr. 92, в: Плутарх, „За оракулите на Пития“ 397а:
„А Сибила, според Хераклит, с беснееща уста произнася тъжни, неукрасени и неблаговонни, изминава хиляда години с гласа си, благодарение на бога…“

Платон. „Федър“ 244а:
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Вергилий. „Енеида“ III, 441-452:
„Щом пък доплаваш дотам и в кумейският град щом достигнеш
при езерата свещени в авернската звънка дъбрава
в дън пещера ще откриеш гадателка, в унес вещае
тя съдбините и руни, и думи дълбае на листи…
Всеки се връща без помощ, намразил дома на Сибила.“
VI, 35-566
„Но Ахат, неотдавна изпратен
вече се върна назад с Деифоба, на Главк дъщерята,
жрица на Феб и Хеката, и тя се обърна към царя…
Беше в евбейския клон отстрани пещерата вдълбана,
в нея сто входа широки и двери сто водят, отдето
толкова гласа отекват ответната реч на Сибила…
В разговор много догадки един с други те размениха –
кой ли другар е издъхнал, та трябва да бъде погребан
според Сибила?…
Жрицата четири черни юнеца най-първо докарва
и от съсъд връз челата на жертвите вино възлива;
после изскубва влакната им, щръкнали между рогата,
и като първи оброк тя ги хвърля в свещения огън,
гръмко зовяща Хеката, могъща в небето и Ереб…
`Стойте далеч оттук, непосветени!` –
тъй предсказвачката виква – `от целия лес отстъпете.`
Толкова само изрече и в унес влетя в пещерата…
Жрицата, щом забеляза, че змийските шии настръхват,
хвърли му медена питка, упойна от приказни билки…
Но се намеси Сибила водачката с малкото думи:
`Бяга нощта, докато в плач и жал часовете пилеем.
Ето оттука, Енее, дели се на две страни пътят:
пътят надясно отвежда в дома на великия цар Дит,
ние по него ще стигнем в Елизиум. Пътят наляво
към нечестивия Тартар за мъки злодеите води…
Ала когато Хеката авернския лес ми придаде,
вред ме разведе и всички възмездия божи показа`…“ (Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“ XIV, 101-146
„Стига героят местата, със блатни води изобилни,
върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила
идва и моли да стигне душата на своя родител…
След речта си
клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона
тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне…
`Или богиня си ти, или божа любимка` – й казва –
`винаги за божество ще те имам и все ще признавам:
своя живот ти дължа – до света на смъртта ме заведе
и от видения свят на смъртта ме изведе отново.
Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,
храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам…`
`Презряла подаръка Фебов,
аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст,
и с разтреперан крак иде досадната старост, която
дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,
но ми остава, додето достигна на пясъка броя,
триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още…`“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Павзаний X, 9, 11:
„Като доказателство за това твърдение цитират следния оракул на Сибила:
`И тогава над атиняните ще стовари тежки беди Зевс Гръмовержец`.“
X, 12
„Има една скала, издигаща се над земята. На нея, казват делфийците, заставала и изпявала оракулите си жена с име Херофила и с прозвище Сибила. Открих, че предишната Сибила била много древна; според елините тя била дъщеря на Зевс от Ламия, дъщеря на Посейдон, тя била първата жена, пееща оракули, а името Сибила й било дадено от либийците. Херофила била по-млада от нея, ала и тя явно е била родена преди Троянската война, защото предсказала, че Елена ще бъде доведена в Спарта за гибел на Азия и на Европа, и че заради нея Илион ще бъде завладян от елините. Делосците също така помнят един химн, който тази жена е съчинила в чест на Аполон. Съчинила е тези неща, обзета от лудост и обладана от бога. На друго място в оракулите си казва, че майка й е безсмъртна, една от нимфите на Ида, а баща й е смъртен мъж. Ето ги стиховете: `По род съм полусмъртна и полубожествена; от майка нимфа и баща, що с жито се храни; по майка от Ида съм родом, а бащината ми родина е червеният Марпесос, свят на Майката, и реката Аидоней`. Марпесос отстои на сто и четиридесет стадия от Александрия в Троада. Жителите на тази Александрия твърдят, че Херофила станала послушница в храма на Аполон Сминтейски, и по повод съня на Хекуба тя изрекла пророчеството, за което знаем, че наистина се сбъднало. Тази Сибила живяла по-голямата част от живота си в Самос, но също така посещавала Кларос в земята на Колофон, Делос и Делфи. При всяко свое гостуване в Делфи тя заставала на тази скала и изпявала оракулите си. Смъртта обаче я споходила в Троада и гробът й е в свещената дъбрава на Сминтиеца. Еритрейците, които най-ревностно от всички елини претендират да са родина на Херофила, сочат за доказателство т.нар. планина Корюкос с пещера в нея, като казват, че Херофила е родена в нея и че била щерка на Теодор, местен пастир и на нимфа. Следващата жена, която давала оракули по същия начин, според Хиперох от Кюме, историк, е от Куме в земята на Опики и се казвала Демо. След Демо, при евреите над Палестина отраснала жена, която давала оракули и името й било Саббе. Казват, че бащата на Саббе бил Беросос, а майката – Ериманте. Но някои я наричат вавилонска Сибила, други – египетска (В. Русинов, 2005)

Атенагор („За християните“, 30) цитира стихове 108-112 от кн. III на „Оракулите“:
„Сибила (за нея споменава и Платон): `Тогава беше десетото поколение смъртни, откакто се случи потопът върху първите човеци; и царстваше Кронос, Титан и Япет, отлични деца на Гея и Уран. Тях хората нарекоха Гея и Уран [„Земя и Небе“], защото бяха първи от смъртните хора…“

Климент Александрийски. „Стромата“ I,21:
„И не само той, но и Сибилата е по-древна от Орфей. Твърди се, че има много писания и за прозвището й, и за потвърдените й предсказания: че била фригийка и се казвала Артемида, и като дошла в Делфи изпяла:
`Делфи, служители на далнострелец Аполон,
дойдох да ви изкажа мисълта на Зевс Егидодържец
и разгневена на брата роден Аполон`“
Има и друга, от Еритрея, наречена Херофила: за нея споменава Хераклид Понтийски в „За прорицалищата“. Оставям настрана египетската и италийската, която обитавала Кармал в Рим, и чийто син Евандър изградил в Рим светилището на Пан, наречено Луперкион.“

Лактанций. „Божествени устроения“ (Divinae Institutiones), I, 6:
„Седмата е кумската, на име Амалтея, която от други се нарича Демофила или Херофила; тя е занесла девет книги на цар Тарквиний Приск.“

Предговор към „Сибилинските оракули“:
„Сибила“ е римска дума, която се превежда като „пророчица“ или „гадателка“; откъдето жените-гадателки са били наречени с едно име – Сибили. И както мнозина са писали, те са родени в различни времена и места и са на брой десет. Първа от тях е халдейската или персийската, чието собствено име е Самбета. Тя е от рода на блажения Ной и за нея се казва, че е предрекла събитията, свързани с Александър Македонски: споменава я Никанор, който е проучвал Александровия живот. Втора е либийската, за която споменава Еврипид в пролога на „Ламия“. Трета е делфийската, родена в Делфи, за която каза Хризип в книгата „За божеството“. Четвърта е италийската, в Кимерия, Италия, чийто син бил Евандър, изградил светилището на Пан в Рим, наречено „Луперкион“. Пета е еритрейската, която предсказала Троянската война; за нея съобщава Аполодор Еритрейски. Шеста е самоската, чието собствено име е Фито и за която е писал Ератостен. Седма е кумската, наречена Амалтея, която е и Херофила, а при някои Тараксандра; Вергилий нарича кумската Деифоба, дъщеря на Главк. Осма е хелеспонтската, родена в село Мармес край градчето Гергитион, което някога, във времената на Солон и Кир беше в границите на Троада, както писа Хераклид Понтийски. Девета е фригийската, а десета – тибуртинската, на име Абунея.
Казват, че кумската е занесла девет книги със собствени предсказания на Тарквиний Стари, който тогава царувал в Рим и му е поискала триста филипки за тях; и като била пренебрегната и дори не я попитали какво се съдържа в книгите, изгорила три. Пак, при следващото си отиване при царя, предложила шестте книги, като поискала същата цена. И като не била удостоена с отговор, изгорила още три. След това дошла за трети път, предлагайки останалите три, като посочила същата стойност; и че ако не ги вземе, ще изгори и тях. Тогава, казват, царят се зачел в тях, удивил се, дал сто филипки и ги получил; а освен това попитал и за другите. Тя казала, че ги няма същите и не може да се знаят такива неща без вдъхновение от бога; но е възможно да се съберат от някои градове и села онези, които са били сметнати от тях за необходими и полезни, и че така трябва да се направи сборникът. Това била сторено много бързо: не е останало скрито даденото от бога, което сякаш наистина е било като прибрано в съкровищница. И така всички книги на сибилите били положени в римския Капитолий, като тези на най-старата – кумската – били скрити и не били разпространявани, защото тя изрекла по-точно и открито това, което предстояло да се случи в Италия; докато другите били достъпни за всички. От тях тези, които принадлежат на еритрейската, са надписани по мястото, от което тя е била наречена така; другите обаче не са надписани кои на коя са, а са останали неразграничени.

Ватикански митограф:
Sibyllam Apollo pio amore dilexit et ei poscendi quae uellet arbitrium obtulit. Illa harenam manibus hausit et tam longam uitam poposcit; cui Apollo id posse fieri respondit, si Erythraeam in qua habitabat insulam relinqueret et eam numquam uideret. Profecta igitur Cumas tenuit et illic corporis uiribus defecta uitam in sola uoce retinuit. Quod cum ciues eius cognouissent, siue inuidia, siue miseratione commoti — incertum est —, ei epistolam miserunt creta antiquo more signatam; qua uisa terra, quia erat de eius insula, in mortem est soluta. Vnde nonnulli hanc esse dicunt, quae Romana fata conscripsit, quod incenso templo Apollinis inde Romam allati sunt libri, unde haec fuerat.

13.

Фемоноя

Най-ранни споменавания: Страбон (IX,3,5), Павзаний (X,5,7)

За нея:
– пророкувала в Делфи, вдъхновявана от изпаренията в пещерата (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (пития) и първа произнесла оракули в хекзаметър; затова я смятат за създателка на епоса (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

Свидетелства:

Павзаний X, 5, 7:
„Най-преобладаващото мнение обаче е, че Фемоноя била първата пророчица на бога и първа запяла в стихове хекзаметър… Традицията обаче не съобщава за друг мъж пророк [освен Олен], а упоменава само за пророчици.“
X, 6:
„Фемоноя, пророчицата по това време им дала оракул в хекзаметър: `Тежка стрела от близо Аполон ще изстреля по осквернителя на Парнас…` и
X, 12:
„За Пелеядите казват, че били родени по-рано и от Фемоноя, и че били първите жени, изпели следните стихове: `Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, велики Зевсе.
Гея праща плодовете, хвалете Майката земя`“ (В. Русинов, 2005)

Страбон IX, 3, 5:
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма. Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Климент Александрийски. „Стромата“ I, 21:
“И ако някой ни казва, че Фемоноя първа е прорицавала на Акризий, нека знае, че 27 години след Фемоноя са онези около Орфей, Музей и Лин, учителя на Херакъл.“

Прокъл. „Христоматия“ (в патр. Фотий. „Библиотека“, 319а):
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

„Суда“:
„Палефат, атински епик, син на Актей и Боио, някои казват на Иокъл и Метанира, а трети – на Хермес. Според някои е живял след Фемоноя, а според други – дори преди нея. Написал е „Създаване на света“ в пет хиляди епически стиха, „Раждането на Аполон и Артемида“ в три хиляди стиха, „Слова и изказвания на Афродита и Ерос“ – в пет хиляди стиха, „Свада на Атина и Посейдон“ – в хиляда стиха и „Плитката на Латона“.

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 5:
„Та след като започнаха да правят епос в мерена реч и да съчиняват рапсодически, нарекоха накратко `епици` тези, които биват наричани и просто `поети`. Но най-вече така се наричат тези, които пишат героическа поезия в хекзаметров ритъм: и това е започнато, както се твърди, от някоя си Фемоноя, жена прорицателка на Аполон. Тя, казват, първа е изнамерила епоса, който според древните е наречен така не само според превъзходството, поради което хекзаметърът си е присвоил общото название за `реч`, но и защото, казват, нещата следват оракулите.“

14.

Памф

Павзаний I, 38, 3:
„Мистериите към двете богини въвеждат Евмолп и дъщерите на Келей, като тях Памфос ги нарича, също както Омир, Диогенея, Памеропе и третата Сезара.“
IX, 27, 2:
„След Олен, и Памфос, както и Орфей, са написали стихове в хекзаметьр и са съчинили поеми за Ерос, за да се пеят от ликомидите по време на техните обреди. Прочетох ги, след като поговорих с един дадухос (факлоносец). ”
IX, 29, 8:
„Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно“ (В. Русинов, 2004-2005).

15.

Дарес Фригийски

Омир. „Илиада“ V, 9-13
„Имаше между троянците някой си Дарес, имотен,
жрец непорочен на Хефест, баща на двамина герои:
братя Фегей и Идей, във различните битки изкусни.
Двамата сина на Дарес нападнаха цар Диомеда,
двамата със колесница, той прав на земята стоеше“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Клавдий Елиан. „Всякакви истории“ XI, 2
„Имало е епос на Орибант от Трезен преди Омир, както се казва в `Трезенски слова`. И за фригиеца Дарес, чиято фригийска `Илиада` знам, че е запазена и досега, също казват, че е живял преди Омир.“

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ XII, 521
„Антипатър от Акант казва, че фригиецът Дарес, който написал „Илиада“ преди Омир, съветвал Хектор да не убива приятеля на Ахил, защото за това имало оракул от Аполон… и след като дезертирал, бил убит от Одисей“ (латинският превод е приписан на Корнелий Непот, в предговор-писмо до Салустий Крисп)

16.

Демодок и Фемий

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Говори се, че и Демодок от Керкира е бил древен музикант…; също и Фемий от Итака….“

Птолемей Хефестион, VII:
„В Седма книга се съдържа сведението на Теодор от Самотраки. А в Тирения Одисей участвал в състезание за флейтисти и го спечелил, като изпълнил песента на Демодок `Превземането на Илион`“ (В. Калфина, 2015)

17.

Фантазия от Мемфис

Птолемей Хефестион, V:
„Разказва за някаква жена от Мемфис на име Фантазия, дъщеря на Никарх, която описала преди Омир Троянската война и странстванията на Одисей, а книгите й се намирали в Мемфис. Омир, който се озовал там, получил преписи от писаря на храма Фанит и по тях съчинил своите поеми“ (В. Калфина, 2015)

18.

Сиагрос и Пронапис

Евстатий. „Схолии към `Илиада`“ I, 6
„Нека прибавим и това, че е имало и други поети преди него, сред които е Музей, написал „Лечения на болести“; и, както твърди Елиан, след Орфей и Музей е живял поетът Сиагрос, който пръв е възпял Троянската война.“

Диодор III, 67
С тези пеласгийски букви [приспособени от Лин въз основа на финикийските] си е служил също и Орфей, и Пронапис, учителят на Омир, който бил надарен съчинител на песни.

19.

Зороастър

Платон. „Алкивиад“ 122а
„Първият от тях обучава момчето в изкуството на магите, предадено на хората от Зороастър, сина на Ормазд – това са нещата, свързани със служенето на боговете“ (Б. Богданов, 1979);

„Суда“:
Зороастър, персомидиец. За него виж в „Астрономията“. Първо с него е свързано използваното при тях название „маги“. Живял е 500 години преди Троянската война. Приписват му се 4 книги „За природата“ и една „За ценните камъни“ и др.
Маги: при персите това са философите и боголюбците. Пръв от тях е Зороастър, последван от Останес и др.
Астрономия: устройството на небесните тела. Първи я откриха вавилонците чрез Зороастър, а заедно с тях и Останес. Те твърдяха, че нещата около родените същества да зависими от небесните движения.

20.

Санхуниатон от Бейрут

Според някои Санхуниатон е бил древен близкоизточен историк. Живял във времето на Семирамида, занимавал се с финикийска история и писал на финикийски. Главен източник за него е Евсевий, който се позовава на Филон от Библос (50-138 сл. Хр. , автор на „История на Финикия“ в 9 кн.):
„Тези неща ги разказва Санхуниатон, древен мъж и, както казват, живял преди Троянската война. За него свидетелстват, че е представил точно и истинно финикийската история. Филон – този от Библос, а не евреина – е издал цялото му писание, като го е превел от езика на финикийците на гръцки“; „Този бейрутец Санхуниатон разказва истинно и за евреите, в пълно съгласие с имената и местата им. Записки за тях е взел от Иеромбал, жрец на бога Иево, който посветил историята си на Абибал, цар на бейрутците и тя е била одобрена от него и приближените му изследвачи на истината. Техните времена са по-ранни от времената на Троянските събития и почти доближават времената на Мойсей, както известяват списъците с реда на царете на Финикия. А Санхуниатон, който истинолюбиво събра и записа на финикийски език цялата древна история от записките по градовете и от надписите в светилищата, е живял във времето на Семирамида, царица на асирийците; за която е записано, че е живяла преди Троянската война, тоест в същите времена. А книгите на Санхуниатон преведе на гръцки език Филон от Библос“(Eusebii Praeparatio evangelica I, 9, 20).

Най-вероятният източник на Евсевий е Порфирий:
„Финикийците, при големи нещастия в случаи на война, болести или суша принасяли в жертва някого от най-близките хора, като го посвещавали на Кронос. И финикийската история е пълна с жертващи – тази, която написа на финикийски език Санхуниатон, а Филон от Библос преведе на гръцки в осем книги“ (De abstinentia II, 56)

21.

Египетският Хермес (Трисмегист)

Платон. „Федър“ 274c
„И тъй, слушал съм, че край Навкратис в Египет сред тамошните древни божесва имало едно, на което именно е свещена птицата, наречена Ибис. А на самото божество името било Тевт. Та той открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената. По онова време цар на Египет бил Тамуз. Отишъл при него Тевт, показал му изкуствата и рекъл, че е редно да станат достояние и на останалите египтяни…“ (Б. Богданов, 1982)

Цицерон, De natura deorum III, 5:
„Петият Меркурий, за когото се казва, че убил Аргус и поради това избягал в Египет и дал закони и писмена на египтяните; него египтяните го наричат Теут и при тях на негово име е наречен първият месец от годината“

Атенагор. „За християните“, 28
„И Хермес, наричан Трисмегист, свързва собствения си род с тях, и безброй други, да не изреждам всички поотделно; за тях няма вече никакъв спор, че бидейки царе, не са били смятани за богове. А че са били хора, твърдят и най-образованите между египтяните, които наричат богове етера, земята, слънцето, луната…“

Евсевий Кесарийски. Praep. еv. I, 9. 20
„Санхуниатон… грижливо проучи нещата относно Таут, тъй като знаеше, че измежду родените под слънцето първи Таут изобрети писмената и започна да прави записи; и така сякаш постави основа на словото. Него египтяните го наричат Тоут, александрийците Тот, а гърците го преведоха като `Хермес`“ Та нека се имат предвид тези неща от писанието на Санхуниатон, което е преведено от Филон от Библос и чиято истинност е потвърдена от свидетелството на философа Порфирий.“

Лактанций. De ira XI,11
„Това свидетелства Хермес, за когото Цицерон казва, че при египтяните е бил смятан за бог, и е изглежда същият, който поради добродетелите си и познаването на много изкуства е наречен Трисмегист, и е бил много по-древен не само от Платон, но дори от Питагор и седемте мъдреци“
Inst. epitome 4, 4:
„Хермес… който по учение и древност изпревари философите, и който при египтяните се почита като бог…“
14, 3:
„Трисмегист, когато казваше, че са твърде малко мъжете, познаващи съвършеното учение, изброи между тях своите роднини Уран, Сатурн, Меркурий“

Августин. За Божия град VIII, 23-24
„Понеже египтянинът Хермес знаеше, че ще дойде време, когато тези пусти, измамни, престъпни светотатства ще бъдат премахнати, страдаше; но колкото безсрамно страдаше, толкова неразумно знаеше. Защото не Светият Дух му беше разкрил тези неща…“

Старогръцката литература в 12 лекции

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

***

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view