Архив на категория: опити за античността

Легенди за предомировата литература

Предомирови поети

1.

Орфей

Най-ранни споменавания: Алкей (fr. 80) и Ивик (fr. 17)
По-пространни представяния на легендите за него: Диодор Сицилийски (IV, 1-4), Овидий („Метаморфози“ X-XI), Аполодор (I,3,2), Павзаний (X, 29-30) и Конон (във Фотий. „Библиотека“ 186, 45)

За живота и дейността му:

– трак от Лейбетра; син на Еагър (или Аполон) и Калиопа (или Клио); живял в Пимплея, недалеч от град Дион; царувал в Пиерия над бистонидите (Платон. „Пирът“ 179d; Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Аполоний Род. I,23; Цицерон. De natura deorum III, 45; Диодор Сиц. III,65,6 и IV,25,1-4; Страбон VII, 18 и X,17,3; Конон 1 и 45; Аполодор I, 3,2-3; Лукиан. De astr., 10; Павзаний IX, 30; Диог. Лаерц. „Въведение“; Евсевий. Praep. ev. I, 6; Ант. Пал. VII, 9-10; Ват. митогр. I, 76; Суда; Евстатий „към Илиада“ XI, 442)
– забележителен поет и музикант; един от създателите на лирата (китарата, форминкса) (Есхил. „Агамемнон“, 1629; Пиндар. IV Пит., 313; Вергилий. „Енеида“ VI, 119; Диод. Сиц. III, 59, 6; Квинтилиан I, 11; Тациан. Против гърците, 1; Атеней XIV, 32)
– изобретил мистериите, или е възприел тайните им от баща си Еагър, или бил посветен и ги изучил в Самотраки/Фригия (от Иасион/Дардан или Идейските дактили) или в Египет – след което ги предал на гърците (Диодор Сиц. I, 23,2-3, III, 65,6, IV, 25,1-4, V, 64, 3-4 и 77; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Тациан. Против гърците, 1; Евсевий. Praep. ev. I, 6 и X,4,4; Ант. Пал. VII, 9-10; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968); пренесъл сред гърците представата за боговете и начина на почитането им, писмеността и астрономическите знания (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Лукиан. De astr., 10; Атенагор. „За християните“, 18; Евсевий. Praep. ev. X,4,4)
– преподавал учението за метемпсихозата и отвъдния живот на душата; забранявал убийството на живи същества и месоядството; лечител и гадател (Алкей, fr. 80; Еврипид. „Иполит“, 959; Аристофан. „Жаби“, 1032; Платон. „Протагор“ 316d, „Държавата“ 364е; „Кратил“ 400с, „Закони“ 782с; Аристотел, „За душата“ 410b; Вергилий. „Енеида“ VI, 120; Хораций. „Поетическото изкуство“, 391-393; Павзаний IX, 30; Филострат, Аполоний IV, 14; сх. към Еврипид. „Алкестида“ 968)
– автор на „Теогония“ и химни (Платон. „Кратил“ 402b; Аполоний Родоски I, 495-512; Павзаний IX, 30)
– участник в похода на аргонавтите; заглушавал с лирата си песента на сирените (Пиндар. IV Пит. 313, Аполоний Родоски, „Аргонавтика“; Диодор Сиц. IV, 25,1-4 и 43-48; Аполодор I, 9,25)
– слизал в Хадес, за да възкреси жена си Евридика (Платон. „Пирът“ 179d; Диодор Сиц. IV, 25,1-4; Овидий. „Метаморфози“ X; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Ват. митогр. I, 76)
– убит (разкъсан) от група жени, може би вакханки; или просто от местните жители; или се самоубил от скръб за жена си; или бил поразен от мълния на Зевс (Алкидамант. „Реч на Одисей“, 24; Изократ. „Бусирис“, 38; Страбон. „География“ VII, fr.18; Овидий. „Метаморфози“ XI, 1-55; Конон, 45; Аполодор I, 3,2-3; Павзаний IX, 30; Лукиан. „Необразованият“, 11-12; Диог. Лаерц. „Въведение“; Темистий XVI, 209c-d; Прокъл. „към `Държ.`“ I, 174,2; Ант. Пал. VII, 617; схолия към Пиндар. IV Пит., 313)

Свидетелства:

VI-V в. пр. Хр.:

Есхил. „Агамемнон“, 1629-1631
„С Орфея вий по глас не си приличате,
Че той пленявал с песните си прелестни,
А ти ме дразниш със глупашко лаене“ (Ал. Ничев, 1967)

Пиндар. Четвърта Питийска ода, 313-315:
„От Аполоновия род пристигна Орфей, баща на песните, с прочутата си лира…“ (Я. Букова, 2011)

Еврипид
– „Иполит“, 959
„Сега гордей се, че не вкусваш нищичко одушевено, и с това, че тачиш ти Орфей, бесней в екстаз, потънал в пушек, описан в купища писания…“ (Т. Кръстева, 2008);
– „Алкестида“, 967
„Не намерих някакъв лек в тракийските дървени таблички, където Орфей е записал своята песен…“ (Т. Кръстева-Петринска, 2012)

Аристофан. „Жабите“, 1032
„Ето, своите тайнства Орфей ни разкри, проповядвайки: `Кръв не проливай`“ (Ал. Ничев, 1985)

IV в. пр. Хр.:

Изократ. „Бусирис“, 38.
„Ти си следвал злословията на поетите, които описват как потомците на безсмъртните са извършили и претърпели най-ужасни неща, а за боговете такива неща, каквито никой не би казал и за враговете си… Но не са се отървали без наказание, а Орфей, който най-често се захващал с подобни истории, е намерил смъртта си разкъсан на парчета…“ (В. Герджикова, 2008)

Платон
– „Протагор“ 316d
„Софистическото изкуство е древно… някои са го прикривали под формата на поезия, като Омир, Хезиод и Симонид, други – под формата на религиозни тайнства и оракули, като Орфей, Музей и другите като тях…“ (Г. Михайлов, 1979)
– „Държавата“ 364а
„Те представят много книги като книги на Музей и Орфей, синове на Селена и Музите, и по тези книги извършват своите свещенодействия като твърдят, че и отделни хора, и полиси получават очистване от неправдите – а също и умрелите. Наричат ги `мистерии`…“ (Ал. Милев, 1981)
– „Пирът“ 179d
„А Орфей, синът на Еагър, отпратили от подземното царство с празни ръце: показали му призрака на жена му, защото смятали, че като певец-китарист е изнежен и няма смелост да умре за любовта си, като Алкестида…“ (Г. Михайлов, 1982)
– „Кратил“ 402b
„Орфей казва: `Пръв Океан красноструен е встъпил в женитба, взел за съпруга Тетия, родена от същата майка`…“ (Г. Михайлов, 1982)

Теофраст. „Характери“, „Суеверният“
„Всеки месец ходи при Орфеотелестите заедно с жена си и децата си, за да го посветят наново в своите мистерии…“ (Б. Богданов, 1968/1980)

III-I в. пр. Хр.:

Аполоний Родоски. „Аргонавтика“ I, 495-512:
„Орфей взе китарата в лявата си ръка и започна песен. Пееше как земята, небето и морето преди бяха събрани в една форма, но поради гибелна вражда всяко се отдели; в небето се появиха звездите и пътищата на луната и слънцето; появиха се планините и пеещите реки с нимфите, и се родиха всички влечуги. Пееше как най-напред Офион и океанидата Евринома владееха Олимп; и как със сила отстъпиха честта – той на Кронос, а тя – на Рея, и паднаха във вълните на Океан; и те властваха над блажените богове Титани дотогава, докато Зевс, още момче с детски мисли, обитаваше Диктейската пещера, а земеродените Циклопи още не го бяха въоръжили с мълния, гърма и светкавицата – защото те донасят славата на Зевс. И той смълча форминкса с амброзийния звук…“

Вергилий. „Енеида“ VI, 119-120
„Но и Орфей с помощта на тракийската своя китара и благозвучните струни извика духа на жена си“ (Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“X, 8-77
„Когато стъпяше с роя наяди в полето, невестата млада падна в миг мъртва, от змийски зъб уязвена н петата. Дълго за нея рида певецът родопски и накрая реши да предума подземните сили… Заедно с нея прие уговорка героят родопски да не поглежда назад, докато долината авернска той не отмине съвсем. Стигнали бяха току до междата на земното царство. Сетното свое `прощавай` едва до слуха долетяло, тя отдалече изрече и пак в дълбината се върна…. После, жестоко проклел безсърдечните сили на Ереб, скри се в родопската вис и във Хемус, що брули Горнякът“ (Г. Батаклиев, 1974/ 1981)

II-III в. сл. Хр.:

Павзаний. „Описание на Елада“ IX, 30
„До тракиеца Орфей е поставена статуя на Телете, а около има зверове от камък и бронз, заслушани в песента му“;
„Според мен Орфей превъзхождал предшествениците си с красотата на своя стих, и си спечелил голяма власт, защото се вярвало, че той е открил мистериите, очищението от грехове, изцеряването от болести и средствата да се избегне божественият гняв. Според някои, Орфей загинал ударен от мълния, хвърлена по него от бога, защото разкрил в мистериите на хората неща, нечувани до тогава“
„Уж той слязъл жив в Хадес, за да измоли жена си от долните богове. Други са казали, че жена му умряла преди него и че заради нея той отишъл в Аорнон в Теспротида, където от стари времена имало прорицалище на мъртвите. Мислел, казват, че душата на Евридика. го следва, но когато се обърнал я изгубил и от мъка се самоубил“;
„Който се е посвещавал на изучаване на поезията знае, че всички химни на Орфей са много кратки и че общият им брой не е голям. Ликомидийците ги знаят и ги пеят по време на своите мистерии. По поетическа красота за тях може да се каже, че отстъпват на химните на Омир, докато от боговете са почитани повече“ (В. Русинов, 2005)

Тациан. Против гърците, 1
„Да се упражнявате в поезия и да пеете ви научи Орфей; същият ви даде и мистериите“

Диоген Лаерций. „Животът на философите“, „Въведение“
„Тези, които приписват откриването й [на философията] на варварите, привеждат като доказателство тракиеца Орфей, като твърдят, че бил философ, и при това най-древният. Аз не знам дали подобава да бъде наричан философ този, който изрича такива мерзости срещу боговете и не ми е известно как трябва да бъде назован човекът, който приписва на всевишните всички човешки страсти и такива позорни деяния, каквито рядко някой измежду хората би изрекъл на глас. Преданието гласи, че загинал, разкъсан от жените, но в македонския град Дион има надпис, според който Орфей умрял, поразен от мълния…“ (Т. Томов, 1985/2002);

Общо за орфиците: Ив. Георгов. Орфици. В: История на философията т. I. Предсократовска философия. София, 1925. Общо за Орфей и свидетелствата за него в литературата: Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. УИ, 1991; За някои орфически папируси и текстове върху друг материал: Михаела Йорданова-Алексиева. Елински орфически свидетелство. „ЛИК“, 2004.

2.

Музей

Най-ранно споменаване:
Аристофан („Жаби“, еп. III)

За живота и дейността му:
– от Атина, баща или син на Евмолп (Платон, „Държавата“ 364е; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– автор на поема „Евмолпия“ (Павзаний X, 5)

Свидетелства:

V-IV в. пр. Хр.:

Аристофан. „Жаби“, еп. III:
„И Музей ни показа целителна мощ и пророчески дар“ (Ал. Ничев, 1985);

Платон
– „Държавата“ 364е:
„Музей и неговият син [Евмолп] дават на справедливите още по-ценни блага. Те отвеждат благочестивите в подземното царство, приготвят им гощавки и пирове, окичват ги с венци и ги заставят да прекарват цялото си време в пиене като смятат вечното пиене за най-добрата награда за добродетелния живот. Боговете ще запазят децата и цялото следващо поколение на благочестивия и верния на клетвата си човек. А нечестивите и несправедливите закопават в някаква тиня в подземното царство и ги пращат да носят вода с решето…“ (Ал. Милев, 1981)
„Ион“ 536b:
„Едни изпадат в изстъпление от връзката си с един поет, други от друг – едни от връзката си с Орфей, други – от Музей“ (Б. Богданов, 1979)
Аристотел. „Политика“ 1339b
„Нали и Музей казва, че `Най-приятна за смъртните е песента`“ (Ан. Герджиков, 1995)

II-III в. сл. Хр.:

Павзаний X, 5
„Сред елините има една поема, наречена “Евмолпия”, приписва се на Музей, сина на Антиофем. В тези стихове се твърди, че прорицалището принадлежало общо на Посейдон и Гея…“
X, 7
„Най-старото състезание, за което за първи път предлагали награди според традицията било изпяването на химн в чест на бога… Но казват, че Орфей, който бил много горд и с високо самочувствие заради своите мистерии, както и Музей, който във всичко подражавал на Орфей, отказали да се явят на състезание по музикални дарби“ (В. Русинов, 2005)

Диоген Лаерций. „Животът на философите“, „Въведение“
„Музей, който според преданието бил син на Евмолп, пръв създал „Теогония“ и „Сфера“. Учел, че всичко се ражда от едното и се разлага в него. Той умрял във Фалерон и на гроба му е написана тази елегия: `Обичния Евмолпов син държи фалерската земя – Музей, изтляло тяло, под този гроб`. По бащата на Музей е наречен и атинския род Евмолпиди“ (Т. Томов. 1985/2002, с промени и добавка)

3.

Лин

Най-ранно споменаване: Омир („Илиада“ XVIII, 570)
Пространни представяния на живота и легендите за него: Диодор Сицилийски (III, 67) и Павзаний (IX, 29)

За живота и дейността му:
– бил син на божество – музата Урания, Хермес, Аполон (Квинтилиан I, 11; Хигин, 273; Павзаний IX, 29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– имал е известни ученици – Херакъл, Тамирис, Орфей (Диодор III, 67)
– бил е убит – от Аполон или Херакъл (Диодор III, 67; Павзаний IX, 29; Диоген Лаерций, „Въведение“)
– приспособил финикийската азбука за гръцкия език; приспособената азбука най-напред е била употребявана от пеласгите (Диодор III, 67)
– съчинил поема „Деянията на Дионис“ (Диодор III, 67)

Свидетелства:

Омир. „Илиада“ XVIII, 570
„Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен…“ (Ал. Милев и Бл. Димитрова, 1969)

Хигин. „Митове“, 273
„[Състезанието по пеене в Аргос] спечелил Лин, син на Аполон“

Квинтилиан. „Обучението на оратора“ I, 11
„Кой не знае, че музиката в древни времена е била не само твърде желана наука, но е била и на голяма почит; дори музикантите са били смятани и за пророци, и за мъдреци. Аз ще пропусна другите, но ще спомена Орфей и Лин – и двамата синове на богове“ (М. Порталски, 1982)

Плутарх. „За музиката“, 3:
„Казва, че по същото време [на Амфион] Лин от Евбея е съчинил `плачовете`…“

Павзаний IX, 29
„По правия път към дъбравата има изображение на Евфема, изваяно в релеф върху камък. Казват, че тя била кърмачката на Музите. Прочие, нейното изображение е там, а след него е това на Лин, на малка скала, издълбана като пещера. На Лин всяка година принасят жертви като на херос, преди да принесат на Музите. Речено е, че този Лин бил син на Урания и Амфимарос, син на Посейдон, че той си спечелил слава заради музиката си, по-хубава от тази на всеки негов съвременник или предтеча, и че Аполон го убил, задето бил негов съперник в пеенето. При смъртта на Лин, траурът по него изглежда се разпространил толкова сред целия варварски свят, че дори при египтяните имало песен за Лин, наричана на египетски език “Манерос”. От елинските поети, Омир показва, че е знаел, че страданията на Лин били тема на една елинска песен, когато казва, че Хефест, наред с други сцени, които изковал на щита на Ахил, е представил едно момче арфист (kitharodos pais), пеещо песента за Лин: Там сред кръга на младежите момък със цитра звънлива свири игриво и пее със глас благозвучен и нежен хубава Линова песен. Памфос, съчинил най-старите атински химни, го нарекъл Ойтолинос (обреченият Лин) когато траурът за Лин бил в разгара си. Сафо от Лесбос, научила името Ойтолинос от епоса на Памфос, възпява Адонис и Ойтолинос заедно. Тиванците твърдят, че Лин бил погребан при тях, и че след поражението на елините при Херонея Филип, синът на Аминта, подчинявайки се на съновидение, взел костите на Лин и ги пренесъл в Македония; други видения го подтикнали да върне костите на Лин в Тива. Но всичко, които било над гроба, и белезите, които го означавали, изчезнали според тях с времето. Тиванците разказват и други неща, как по-късно от този Лин се родил друг, наречен синът на Исмений, учител по музика, и как Херакъл, докато още бил дете, го убил. Но хекзаметрова поезия не е била написана нито от Лин, сина на Амфимар, нито от по-късния Лин; а и да е била написана, нищо не е останало за потомството“ (В. Русинов, 2005).

Диоген Лаерций, „Въведение“
„Лин бил син на Хермес и на музата Урания. Той съчинил поема за произхода на космоса, за пътя на слънцето и луната и за възникването на животните и плодовете. Поемата му започвала така: `Във времето, някога, заедно всички неща се родили…` Лин паднал пронизан от стрелата на Аполон в Евбея и на гроба му е написано: `Тук земята прие мъртвия тиванец Лин, син на добровенчаната муза Урания`“ (Животът на философите“ (Т. Томов, 1985/2002, с добавка)

4.

Тамирис

Най-ранно споменаване: Платон („Закони“ 829е)

За живота и дейността му:
– бил трак, син на Филамон (който също бил поет, вж. Тациан. „Против елините“, 41) и ученик на Лин (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний X, 7; Диодор III, 67)
– певец, акомпанирал си на лира; съчинявал химни и епически поеми (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний X, 7; Платон. „Закони“ 829е)
– бил сляп – може би ослепен от музите, защото ги победил в състезание (Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний IX, 30; Диодор III, 67)

Свидетелства:

Платон. Закони, 829е:
„Никой не бива да дръзва да изпълнява произведение, което не е минало през одобрението на стражите на законите, дори то да е по-сладко от химните на Тамирис и Орфей…“ (Н. Панова, 2006)

Плутарх. За музиката, 3:
„А Тамирис, по род трак, е имал най-хубав глас и е пял най-добре от онези по онова време, така че според поетите е влязъл в състезание с музите; казва се, че той е съчинил `Войната на Титаните срещу боговете`“

Павзаний IX, 30:
„От поетите или прочутите музиканти, на които са поставили изображения, са следните. Там е самият Тамирис вече сляп, със счупената лира в ръката си…“
X, 7:
„След Хризотемис, според традицията, с пеене спечелил Филамон, а след него синът му Тамирис“ (В. Русинов, 2005)

5.

Амфион

Най-пространно представяне на живота и легендите за него: Павзаний (IX, 5)

За живота и дейността му:
– бил от Беотия, син на Зевс, имал брат на име Зет (Аполодор III, 5,5; Павзаний IX, 8)
– изобретил свиренето на китара (лира); на това го научил Зевс (или Хермес, или Тантал – син на Зевс и цар на лидийците); лирата му дал Хермес (Амфион прибавил още струни към нея) (Аполодор III, 5,5; Плутарх. „За музиката“, 3; Павзаний IX, 5)
– дивите животни вървели след него, за да слушат музиката му; освен това тя задвижвала камъни, които сами строели сгради (Аполодор III, 5,5; Павзаний IX, 17)
– понасял наказание в Хадес за обида на Латона и децата й (Павзаний IX, 5)

Свидетелства:

Аполодор. „Митологическа библиотека“ III, 5, 5
„Антиопа родила от Зевс (в Беотия) двама сина, които изоставила. Някакъв пастир ги намерил и отгледал. Единия нарекъл Зет, а другия – Амфион. Зет се грижел за стадата, а Амфион се учел да пее под съпровод на лира, която му дал Хермес. Камъните, с които укрепвали града, сами се движели под съпровода на Амфиовата лира“ (М. Славова, 2015)

Плутарх. „За музиката“, 3
„Хераклид в `Сборника за отличилите се в музиката` казва, че свиренето на китара и китародическата поезия е измислил пръв Амфион, син на Зевс и Антиопа, и че явно баща му го научил на нея. Свидетелство му е било един надпис в Сикион, въз основа на който споменава имената на жриците в Аргос, поетите и музикантите“

Павзаний IX, 5
„Омир обаче не споменава в стиховете си за пеенето на Амфион и как построил стената със свиренето на лирата си. Амфион се прочул със своята музика, като научил от самите лидийци лидийския лад, заради познанството си с Тантал и добавил още три струни към старите четири. Авторът на епоса за Европа казва, че Амфион бил първият арфист и че Хермес бил неговият учител. Той също казва, че песните на Амфион привличали дори камъни и зверове след него. Миро от Византион, поетеса, писала епос и елегии казва, че Амфион пръв издигнал олтар на Хермес и по тази причина той го дарил с лира. Казано е също, че Амфион е наказан в Хадес затова, че бил един от онези, които се подиграли с Лето и децата й. На наказанието на Амфион е посветена епическата поема Мимиада, в която се разказва както за Амфион, така и за Тамирис от Тракия. Домовете на Амфион и Зет били навестени от скръб; тази на Амфион била опустошена от чума, а синът на Зет бил убит по някаква погрешка от майка му. Самият Зет умрял от скръб и така Лай бил върнат от тиванците начело на царството.“
IX, 8
„По окръжността на древната стена на Тива имало порти, седем на брой и те си стоят до днес. Портите Неисти, казват те, получили името си по следната причина. Последната от струните на те наричат „нете” и според тях Амфион я изобретил при тези порти. Научих също така, че синът на Зет, брата на Амфион, се наричал Неид и че тези порти били наречени на него.“
IX, 17
„Гробницата на Зет и Амфион представлява малка земна могила… За грубо подредените камъни при основата на гробницата на Амфион казват, че били самите скали, следващи песента на Амфион. Подобна история се разказва и за Орфей, как диви зверове го следвали, докато свирел на лирата си“ (В. Русинов, 2005)

6.

Евмолп

Най-ранно споменаване: „Химн към Деметра“ (VIII-VI в. пр. Хр.)

За живота и дейността му:
– син на Посейдон, певец (Хигин, 273)
– цар на Елевзин, воювал с атиняните по времето на техния цар Ион, син на Ксут (Павзаний II, 14)
– посветен в мистериите от Деметра, свещенодействал („Химн към Деметра“, Аполодор II, 5, 12)

Свидетелства:

Омир. „Химн към Деметра“, 474-476
„После отиде [Деметра] при царете, които почитат правдата – при Триптолем, при Диокъл конеукротител, и при Евмолп, цар могъщ, при Келей, властелин всенароден – лично показа на всеки обряда свещен и потаен“ (Р. Константинова, 1988)
Същото се цитира от Павзаний в II, 14
„… не мога да се съглася с флиунтийците, че някой елевзинец бил надвит в битка и бил прокуден, след като тази война приключила след примирие и преди да влязат в сражение, и след като в Елевзин останал самият Евмолп… В произведенията на Омир има и неща, посветени на Деметра: `Показа тя [Деметра] на Триптолем и на Диокъл конеукротител и на Евмолп могъщ и на Келей водач народен светите служби и тайнствата им разкри на всички`“ (В. Русинов, 2004)

Аполодор. „Митологическа библиотека“ II, 5, 12
„Херакъл отишъл в Елевзин при Евмолп, понеже искал да бъде посветен в мистериите. Но не бил очистен от осквернението след убийството на кентаврите и не можел да види свещенодействието. Тогава получил очищение от Евмолп и бил посветен“ (М. Славова, 2015).

Хигин. „Митове“, 273
„Евмолп, син на Посейдон [спечелил състезание по пеене в Аргос] при съпровод на флейта от Олимп, ученик на Марсий.“

7.

Олен

Най-ранно споменаване: Херодот (IV, 35)

За живота и дейността му:
– ликиец или хиперборей (Херодот IV, 35; Павзаний X, 5; Суда)
– епик, химнограф (Херодот IV, 35; Павзаний X, 5; Суда)
– пророкувал, пръв съставял пророчества в хекзаметри (Павзаний X, 5)

Свидетелства:

Херодот IV, 35
„Делосците разказват, че им били отдадени други почести: жените събирали дарове за тях, призовавайки ги по име в химна, който бил съчинил в тяхна чест ликиецът Олен (този Олен, който дошъл от Ликия, съчинил и останалите древни химни, които се пеят в Делос)“ (П. Димитров, 1986/2010)

Павзаний II, 13
„А в химна на Олен в чест на Хера е съчинено, че Хера е отгледана от Хорите, а нейни деца са Арес и Хеба.“
X, 5
„Боио, местна жена, съчинила химн за делфийците, е казала, че прорицалището е основано от дошли тук хипербореи, Олен и други, и че той първи е пророкувал и първи изпявал оракулите в хекзаметър. След като изброява и други хипербореи, в края на химна назовава Олен: `И Олен, който стана първият пророк на Феб, и пръв съчини песен с древните стихове`“ (В. Русинов, 2004-2005)

8.

Олимп (и Марсий)

Най-ранно споменаване: Аристофан („Конници“, 7)

За живота и дейността му:
– фригиец, флейтист, приятел или баща на Марсий (Аполодор I, 4, 2; Плутарх. „За музиката“, 4 и 7; Тациан. „Против елините“, 1; „Суда“)
– въвел сред гърците струнните инструменти (Плутарх. „За музиката“, 4; „Суда“)
– създател на „нома“ в съпровод на китара (лира) (Аристофан. „Конници“, 7; „Суда“)
– споменава се за двама или трима „Олимповци“: първият преди Троянската война, последният при цар Мидас (Плутарх. „За музиката“, 7; „Суда“)

Свидетелства:

Аристофан. Конници, 7
„Ела, че заедно да заредим Олимповите плачове“ (Ал. Ничев, 1985)

Аристотел. Политика 1339b
„Това би било очевидно, ако чрез нея придобиваме определени нравствени качества. А че тя оформя характера е ясно от много неща и не на последно място от песните на Олимп. По общо мнение те въодушевяват душата, а въодушевлението е чувство за нравствената част на душата“ (Ан. Герджиков, 1995)

Аполодор. „Митологическа библиотека“ I, 4, 2
„Аполон убил и сина на Олимп, Марсий. Този Марсий намерил флейтата, която Атина захвърлила, защото при свирене й загрозявал лицето. В спор с Аполон те се обзаложили победителят да направи каквото иска победения. При надсвирването Аполон обърнал китарата си и тъй се състезавал, като накарал и Марсий да направи същото. Понеже той не можел, победител излязал Аполон. Той закачил Марсий на един много висок бор, и го убил, като му одрал кожата“ (М. Славова, 2015)

Хигин, 191:
Midas rex Mygdonius filius Matris deae a Timolo arbiter sumptus eo tempore, quo Apollo cum Marsya vel Pane fistula certavit. Quod cum Timolus victoriam Apollini daret, Midas dixit Marsyae potius dandam. Tunc Apollo indignatus Midae dixit: „Quale cor in iudicando habuisti, tales et auriculas habebis.“ Quibus auditis effecit, ut asininas haberet aures.

Плутарх. „За музиката“, 4
„Александър в `Сборника за тези из Фригия` казва, че пръв Олимп е въвел сред гърците струнните инструменти; Ягнис пръв свирил на авлос, след това неговият син Марсий, след това Олимп“
7
„Казва се, че споменатият Олимп, флейтист от тези във Фригия, е съчинил ном за флейта в чест на Аполон, наречен `Многоглав` (номът); казват, че този Олимп произхожда от първия Олимп, ученика на Марсий, който е създал номите в чест на боговете. Той е бил любимец на Марсий и е научил авлетиката от него и е внесъл в Гърция хармоничните номи, с които и сега гърците се служат в празниците на боговете.“

Тациан. „Против елините“, 1
„Авлетиката получихте от Марсий и Олимп; а и двамата са фригийци“

9.

Сибилите и Фемоноя

Сибилите

Най-ранни споменавания: Хераклит (fr. 92, в: Плутарх. „За оракулите на Пития“, 397а) и Платон („Федър“ 244а)
Пространни представяния на легендите за тях: Вергилий („Енеида“ VI), Павзаний (X, 12), Предговор към „Сибилински оракули“

За тях:
– били поне десет: палестинската (еврейска), наричана още персийска, вавилонска, халдейска, египетска; либийска; делфийска; италийска; еритрейска; самоска; кумска; хелеспонтска; фригийска; тибуртинска (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– от имената им, за които има разногласия кое на коя принадлежи, са известни: Саббе или Самбета; Херофила или Амалтея; Деифоба; Демо; Фито; Абунея (Вергилий. „Енеида“ VI; Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– гадателки и пророчици; гадаят в лудост, унес, на листа, обладавани от Аполон (Хераклит, фр. 92; Платон. „Федър“ 244а; Вергилий. „Енеида“ III; Павзаний X, 12)
– дълголетни – кумската трябвало да живее 1000 години (Овидий. „Метаморфози“ XIV, 144)
– една от тях (еритрейската – Херофила?) предсказала Троянската война; кумската предложила девет книги с оракули на Тарквиний Стари, като оцелелите три от тях дълго се пазели в Рим и служели за гадаене (Павзаний X, 12; Предговор към „Оракули“)
– на една от тях (палестинската?) се приписват XIV книги с предсказания за историята на света, от тях оцелели 12 (на гръцки), редактирани IV-VI в. сл. Хр.

Свидетелства:

Платон. „Федър“ 244а
„И ако заговорим за Сибила и за другите жреци, които, гадаейки в лудост и предсказвайки много неща на мнозина са ги насочили в бъдещето, само ще се забавим да говорим за неща, известни всекиму“ (Б. Богданов, 1982)

Вергилий. „Енеида“ III, 441-452
„Щом пък доплаваш дотам и в кумейският град щом достигнеш
при езерата свещени в авернската звънка дъбрава
в дън пещера ще откриеш гадателка, в утес вещае
тя съдбините и руни, и думи дълбае на листи…
Всеки се връща без помощ, намразил дома на Сибила.“

VI, 35-566
„Но Ахат, неотдавна изпратен
вече се върна назад с Деифоба, на Главк дъщерята,
жрица на Феб и Хеката, и тя се обърна към царя…
Беше в евбейския клон отстрани пещерата вдълбана,
в нея сто входа широки и двери сто водят, отдето
толкова гласа отекват ответната реч на Сибила…
В разговор много догадки един с други те размениха –
кой ли другар е издъхнал, та трябва да бъде погребан
според Сибила?…
Жрицата четири черни юнеца най-първо докарва
и от съсъд връз челата на жертвите вино възлива;
после изскубва влакната им, щръкнали между рогата,
и като първи оброк тя ги хвърля в свещения огън,
гръмко зовяща Хеката, могъща в небето и Ереб…
`Стойте далеч оттук, непосветени!` –
тъй предсказвачката виква – `от целия лес отстъпете.`
Толкова само изрече и в унес влетя в пещерата…
Жрицата, щом забеляза, че змийските шии настръхват,
хвърли му медена питка, упойна от приказни билки…
Но се намеси Сибила водачката с малкото думи:
`Бяга нощта, докато в плач и жал часовете пилеем.
Ето оттука, Енее, дели се на две страни пътят:
пътят надясно отвежда в дома на великия цар Дит,
ние по него ще стигнем в Елизиум. Пътят наляво
към нечестивия Тартар за мъки злодеите води…
Ала когато Хеката авернския лес ми придаде,
вред ме разведе и всички възмездия божи показа`…“
(Г. Батаклиев, 1980)

Овидий. „Метаморфози“ XIV, 101-146
„Стига героят местата, със блатни води изобилни,
върху кумейския бряг, в пещерата на вечна Сибила
идва и моли да стигне душата на своя родител…
След речта си
клонка, блестяща от злато, в леса на авернска Юнона
тя му посочи с повеля от ствола й да я откъсне…
`Или богиня си ти, или божа любимка` – й казва –
`винаги за божество ще те имам и все ще признавам:
своя живот ти дължа – до света на смъртта ме заведе
и от видения свят на смъртта ме изведе отново.
Заради тази заслуга, когато на бял свят изляза,
храм ще ти вдигна, честта на тамянен дим ще ти въздавам…`
`Презряла подаръка Фебов,
аз си оставам безбрачна. Но мина щастливата възраст,
и с разтреперан крак иде досадната старост, която
дълго ще нося. Аз вече живея столетия седем,
но ми остава, додето достигна на пясъка броя,
триж по сто жътви да видя и триж по сто есени още…`“ (Г. Батаклиев, 1974/1981)

Павзаний X, 12
„Има една скала, издигаща се над земята. На нея, казват делфийците, заставала и изпявала оракулите си жена с име Херофила и с прозвище Сибила. Открих, че предишната Сибила била много древна; според елините тя била дъщеря на Зевс от Ламия, дъщеря на Посейдон, тя била първата жена, пееща оракули, а името Сибила й било дадено от либийците.
Херофила била по-млада от нея, ала и тя явно е била родена преди Троянската война, защото предсказала, че Елена ще бъде доведена в Спарта за гибел на Азия и на Европа, и че заради нея Илион ще бъде завладян от елините. Делосците също така помнят един химн, който тази жена е съчинила в чест на Аполон. Съчинила е тези неща, обзета от лудост и обладана от бога. На друго място в оракулите си казва, че майка й е безсмъртна, една от нимфите на Ида, а баща й е смъртен мъж. Ето ги стиховете: По род съм полусмъртна и полубожествена; от майка нимфа и баща, що с жито се храни; по майка от Ида съм родом, а бащината ми родина е червеният Марпесос, свят на Майката, и реката Аидоней. Марпесос отстои на сто и четиридесет стадия от Александрия в Троада. Жителите на тази Александрия твърдят, че Херофила станала послушница в храма на Аполон Сминтейски, и по повод съня на Хекуба тя изрекла пророчеството, за което знаем, че наистина се сбъднало. Тази Сибила живяла по-голямата част от живота си в Самос, но също така посещавала Кларос в земята на Колофон, Делос и Делфи. При всяко свое гостуване в Делфи тя заставала на тази скала и изпявала оракулите си. Смъртта обаче я споходила в Троада и гробът й е в свещената дъбрава на Сминтиеца. Еритрейците, които най-ревностно от всички елини претендират да са родина на Херофила, сочат за доказателство т.нар. планина Корюкос с пещера в нея, като казват, че Херофила е родена в нея и че била щерка на Теодор, местен пастир и на нимфа.
Следващата жена, която давала оракули по същия начин, според Хиперох от Кюме, историк, е от Кюме в земята на Опики и се казвала Демо.
След Демо, при евреите над Палестина отраснала жена, която давала оракули и името й било Саббе. Казват, че бащата на Саббе бил Беросос, а майката – Ериманте. Но някои я наричат вавилонска Сибила, други – египетска (В. Русинов, 2005)

Фемоноя

За нея:
– пророкувала в Делфи, вдъхновявана от изпаренията в пещерата (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5)
– първа делфийска жрица (пития) и първа произнесла оракули в хекзаметър; затова я смятат за създателка на епоса (Страбон IX, 3, 5; Павзаний X, 5; Прокъл, „Христоматия“)

Свидетелства:

Павзаний X, 5
„Най-преобладаващото мнение обаче е, че Фемоноя била първата пророчица на бога и първа запяла в стихове хекзаметър“ и
X, 6
„Фемоноя, пророчицата по това време им дала оракул в хекзаметър: `Тежка стрела от близо Аполон ще изстреля по осквернителя на Парнас…` и
X, 12
„За Пелеядите казват, че били родени по-рано и от Фемоноя, и че били първите жени, изпели следните стихове: Зевс е бил, Зевс е, Зевс ще бъде; О, велики Зевсе.
Гея праща плодовете, хвалете Майката земя“ (В. Русинов, 2005)

Страбон IX, 3, 5
„Казват, че седалището на оракула е куха пещера дълбоко надолу в земята с много тясно устие, от което се вдига дъх, който предизвиква божествено вдъхновение; и че над устието е поставен висок триножник, качена на който питийската жрица поема дъха и след това изрича оракулите както в стихове, така и в проза, макар че вторите биват оформени в стихове от поети, които са на служба при храма. Казват, че първата, която станала питийска жрица била Фемоноя; и че пророчицата, както и градът са наречени така от думата `питестай`“ (В. Русинов, 2008)

Прокъл. „Христоматия“, в: Фотий. „Хилядокнижие“, 319а
„Епосът е открит най-напред от прорицателката на Аполон Фемоноя, която произнасяла оракулите си в хекзаметри.“

Старогръцката литература в 12 лекции

I. Въведение
1. Легенди за предомировата поезия

II. Епос. Омир и Хезиод

2. Сведения за Омир
3. Троянският цикъл
4. „Илиада“
5. „Одисея“
6. Сведения за Хезиод. „Теогония“
7. „Дела и дни“. Нехудожествената литература

III. Лирика

8. Понятие за лирика. Разделение на видовете
9. Лирически поети. Сведения за живота и произведенията им

IV. Драма. Трагедия и комедия

10. Произход на драмата и театъра. Есхил и Софокъл
11. Драмите на Еврипид и комедията на Аристофан и Менандър

V. Проза

12. Роман

***

https://drive.google.com/file/d/14g3wEWK_aABNTpZ8uUwTy3SIZ7GE1-Xp/view

Смешното и комедията. Аристофан: „Жабите“ и „Облаци“

- Какво можем да кажем за смешното? Кое е смешно?
– Смешно е да си глупав.
– Провалът. Да имаш намерение да направиш нещо, но да не стане.
– Обаче не всеки провал е смешен. И в трагедията се провалят.
– Смешното е безобидно. Ако човекът, който се е провалил, страда, няма как да е смешно.
– Смешното има отношение към тялото. Изобщо към външността. Човекът е смешен, защото „изглежда“ някак.
– Но това най-често е подигравателен смях. Така децата се обиждат от малки: ти си дебел, ти носиш очила, ти нещо друго… и смятат, че това е смешно, но то си е просто нападка.
– Защо е смешно някой да падне? За безобидно падане говоря, след което лесно се става.
– Защото е провал. Никой не пада умишлено, всеки си мисли, че ходи много солидно и няма какво да му се случи.
– Смешното е неочаквано. Човек се смее, когато нещо се случва изненадващо.
– Когато открие нещо. То има отношение към познанието. Установяваш, че нещо е така, макар че си мислел обратното – и се смееш.
– Самоиронията е един начин да предизвикаш смях. Хората харесват когато някой се държи така, сякаш е наивен, макар че не е.
– Значи смехът е за грешка? Нетрагическа грешка.
– И все пак външният вид? Мен това ме проблематизира. Усещам, че има нещо вярно, но не ми е ясно точно какво.
– Мисля, че тук става дума за принципния проблем с тялото. Човекът е същество, което претендира за умност, или, както би казал някой, за културност. Но същевременно той е в тяло, което е нещо природно и го свързва с животните. И той не може да се откъсне от тази своя телесност – това си личи особено когато хората са заедно и се виждат. Непрекъснато им се случват неща, които напомнят, че човекът не е само ум, възгледи, обществена позиция.
– Значи смешното е отрицание на претенцията. Претендиращият се е провалил, но това не е страшно, защото той нищо не губи от това.
– Смехът напомня на хората, че са само хора. Значи е подобен на нещастието. Нали и тираните претендират, че са нещо повече от хора, и героите, и тези, на които животът им върви твърде добре. Те рано или късно узнават, че са само хора. Но така е и със смешното.
– Значи смехът е малък катарсис.
– Нима смехът не противоречи на страха и жалостта? Той е несъвместим с тях. Значи съдейства за катарсиса…

(смешното при Омир)

– Смешно при Омир? Аз не го схващах така.
– Защо не? В „Пирът“ накрая Сократ убеждава събеседниците си, че един и същ поет трябва да е еднакво добър и в трагедията, и комедията. Но те не го слушат, защото са пили много и заспиват.
– Е, да. Нали Аристотел затова хвали Омир, че еднакво добре е разбирал трагическото и комическото. Но не дава примери от „Илиада“, а споменава за „Маргит“.
– А на „Маргит“ кое му е било смешното? На мен това име нищо не ми говори.
– Това била поема за човек, който се захващал с неща, които не е умеел и с нищо не се справял както трябва. Но не знаем дали е била наистина смешна, защото е напълно изгубена, няма дори фрагменти. Това се казва за нея.
– Има една запазена пародия на епическа поема, „Войната на мишките и жабите“. Винаги е била приписвана на Омир, макар че не й се обръща особено внимание.
– В „Илиада“ и „Одисея“ има смешни места или герои. Примерно Нестор, при когото умишлено се подчертава, че е стар и са му придадени някои от безобидните недостатъци на възрастните хора – че говорят много за спомените си, без да е необходимо. За Главк и Долон се казва направо, че са глупави – единият, защото сменил златни доспехи за медни, а другият, че не се оглеждал, когато излязъл на разузнаване.
– О, Долон е изобразен като пълен глупак. Той иска като награда за разузнаването си направо конете на Ахил, не по-малко: а Хектор се заклева, че ще му ги даде, без и през ум да му минава да изпълнява такава клетва.
– И освен това има някои сцени с богове. Както когато Афродита излиза да се бие и я раняват, тя бяга и се оплаква на майка си Диона. И Арес, който се оплаква на Зевс, а той направо му отговаря, че не го е грижа за него и че никак не го обича.
– Ами ужасните обиди, които си разменят боговете, когато се бият около Троя? Имаш чувството, че поетът се е увлякъл и напълно е забравил за сериозния тон на поемата.
– Освен това съблазняването на Зевс от Хера. Оказва се, че върховният бог може да бъде излъган по най-елементарен начин, като всеки по-безхарактерен мъж. Защото той се е заел да следи войната и не би трябвало да се отвлича заради такива дребни удоволствия.
– Това за съблазняването или любовната авантюра го има в „Одисея“. Онази история за Арес и Афродита, и как Хефест ги хванал. Това е разказано от Демодок, при феаките.
– А на мен ми беше смешно накрая, когато Ахил и Агамемнон седят някъде в света на мъртвите и коментират върволицата от избити женихи, които Хермес е довел. Има нещо много битово и тривиално в това, а би трябвало да е по-сериозно, нали те двамата са велики герои, пък и умрели, отгоре на всичкото.
– Да, като някакви гръцки дядовци на пейка пред кафене. Каквито веднъж бяхме снимали на Хиос…

(Аристофан)

„Жабите“

– Разказаното се случва към края на V в., може би веднага след смъртта на Еврипид. Вече не е останал нито един голям трагически поет, а атиняните се нуждаят от някой, който да ги вдъхновява с драмите си. Затова Дионис решава сам да слезе в света на мъртвите и да изведе един от тримата. Първо отива при Херакъл, за да го разпитва как се слиза долу – нали той е ходил; а Херакъл го съветва да се обеси, да скочи отвисоко или да пие отрова, но накрая разбира какво го пита и го упътва. По пътя Дионис и робът му виждат как изнасят някакъв мъртвец и Дионис му предлага да отнесе част от багажа им дотам. Почват да се пазарят, накрая мъртвецът казва, че по-скоро би умрял, отколкото да носи багаж за толкова малко пари. И тръгват надолу, стигат до реката, през която върви лодката на Харон, където натоварените сами трябва да гребат. Харон се държи доста грубо с Дионис, казва му, че е дебел. Пристигат на отсрещния бряг и се оказва, че там всичко е като горе – има кръчми, на пътниците се предлагат всякакви услуги. Обаче една кръчмарка разпознава лъвската кожа на Херакъл, с която Дионис се е наметнал, и започва да крещи, че този веднъж бил минал оттук, изял и изпил много и не си платил. Те бягат, обаче отнякъде се появява Радамант и залавя Дионис с обвинението, че му е откраднал кучето – Цербер.
– През цялото време си сменят дрехите. Защото Дионис е страхлив и лаком, и всеки път, когато има някаква опасност, иска от роба да вземе неговите дрехи, а когато се окаже, че се задава нещо приятно, пак се преобличат.
– Когато Радамант ги хваща, те пак са със сменени дрехи. Робът отрича, че е откраднал Цербер и казва: „Ако не вярваш, измъчвай роба ми.“ Дионис казва: „Не смей, аз съм бог.“ А Радамант казва: „Ако си бог, няма да усетиш болка“. После решава, че ще бие и двамата, за да разбере кой е богът, а те се стараят да понасят боя, все едно нищо не усещат. Но все пак някак се спасяват от него и стигат дотам, където са умрелите – и намират Есхил и Еврипид. Дионис им обяснява защо е дошъл и предлага да организира дебат, в който да се установи кой е по-добрият трагик. И те дълго спорят и цитират части от драмите си. Най-сетне Хадес решава, че Есхил е спечелил и го изпращат с Дионис към света на живите.

– И все пак, ако трябва да обясним кое е смешното?
– Най-напред прави впечатление, че богът е страхлив; и изобщо има всякакви качества, които и за човек не са похвални.
– Отива се в света на мъртвите, сякаш е някое съседно градче и няма никаква разлика с обикновените места по земята. А се предполага, че там трябва да е мрачно, страшно, внушително.
– Страшни чудовища се принизяват до обикновени животинки. Херакъл откраднал Цербер, сякаш бил някаква болонка.
– Хората са толкова стиснати, че се пазарят дори когато са умрели.
– Недоразумението изобщо е нещо смешно. Примерно това, как се стига в света на мъртвите. Изглежда нормално да ти кажат: „Самоубий се“, но там е смешно, защото в пиесата се отива буквално, както къде да е другаде.
– Това е доста важно, за да се разбере смехът. Защото най-смешни са местата, където се прави нещо на пръв поглед логично, но пък несъобразено с условията. Примерно логично е господарят да каже: „Ако искаш да научиш истината, разпитай роба ми“ – но Дионис не му е роб, само се е преоблякъл. Освен това е шегите с митологията: ако Херакъл е слизал в подземното царство и е направил, каквото е направил, би трябвало обитателите му да си спомнят за това. Но е смешно, защото митологичният свят не е като реалния, там тези връзки между събитията не са задължителни…

„Облаци“

– Става дума за Сократ. Или по-скоро за едно семейство – баща и син, където синът се е пристрастил към конни състезания и харчи много пари. Така че те са изпаднали в дългове и бащата се чуди какво да прави. Изведнъж му хрумва, че в школата на Сократ могат да те научат да докажеш и отречеш всичко – защото са много умели в аргументацията. И решава, че ще иде там и ще стане ученик на Сократ, а когато кредиторите си поискат дълга, ще каже, че нищо не им дължи.
– Дотук всичко напълно разбираемо. Някои неща са си едни и същи във всички времена.
– И отива, Сократ се отнася с него малко високомерно, но все пак го приема. Преподава му разни неща, но човекът нищо не разбира. Сократ му казва, че е глупав и стар за тези неща, и го отпраща; но той решава да изпрати сина си. Синът му отива и за кратко време овладява науките на Сократ, и особено това, да прави слабия довод силен – тоест, да доказва напълно неприемливи и невъзможни неща. После по някакъв повод двамата се скарват и синът набива баща си, като същевременно му обяснява, че в това няма нищо несправедливо.
– Значи като в трагедия. Бащата мислел, че постъпва правилно, но нещата се обърнали. И престъпленията са между роднини.
– Да, но не завършва съвсем така, тоест те преценяват, че между баща и син не бива да се случват такива неща, и после отиват и запалват школата на Сократ. Така че комедията свършва някак щастливо за героите. А впрочем те не си плащат и дълговете – синът успява да докаже на кредиторите, че е справедливо да не им ги върне.
– Наистина щастлив край. Само че тези неща за Сократ имат ли нещо общо с истината?
– Със сигурност не, ако съдим по свидетелствата на Платон и Ксенофонт. Повечето са приумици, що се отнася до самия Сократ. Като цяло това е сатира срещу учените, тоест философите, и срещу ораторите, които могат да са политици или адвокати; и изобщо срещу сравнително либералния ред в държавата, въведен при Перикъл. Така че макар да се шегува със Сократ и то неуместно, Аристофан е съгласен с него за някои неща.
– Но все пак насмешката е спрямо злоупотребата. Примерно за нечестното поведение на ораторите в съда и народното събрание. И че безбожието е опасно, ако на мястото на старите богове не се постави нищо друго. А отношението към науката като към някакво самоцелно и безсмислено занимание сигурно не принадлежи лично на Аристофан, а той по-скоро си играе с представата на неукия за учените – че това са едни хора, затворени във въображаемия свят на мислите и книгите си.
– Във всеки случай комедията е имала голям успех. В „Апологията“ на Платон Сократ казва, че у атиняните отдавна има предубеждения спрямо неговите занимания: и споменава точно тази комедия. А във „Федон“, в началото на разговора за безсмъртието на душата, казва: „Надявам се, никой няма да сметне, че се занимаваме с маловажни неща, освен ако не е комически поет.“

Книги, преводи и разни изказвания през 2017

1. Аристотел за комедията и смешното. ЛВ 25-31 януари, 2017.

2. Официално становище на Светогорския Кинотис за събора в Крит. Въведение и превод Н. Гочев. 6 февруари, 2017 http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=617

3. Погребение и трагедия. Международна научна конференция на ФСлФ: „Надмощие и приспособяване“. 24-25 април 2017

4. За Калигула. Лекция в НТ „Иван Вазов“. 2 май 2017

5. „Едип цар“ от Софокъл: неизбежно ли е злото? Семинар „Литература и психоанализа: Едип“, 26 май 2017

6. Александрия II. 355 стр. УИ „Св. Климент Охридски“, 2017

7. Аристотел. Метафизика I-III и X-XIV. Превод Н. Гочев „Дива2007“, 2017

8. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 20 юни 2017

9. За Аристотеловата „Метафизика“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 22 юни 2017

10. Отворено писмо до Вселенския патриарх от Митрополита на Калаврита и Егиалия Амвросий. Превод Н. Гочев. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

11. Относно превода на термина καθολική в Символа на вярата. Официален сайт на Ловчанска епархия, юни 2017

12. По въпроса за автокефалията. „Гласове“, 23 ноември 2017 http://glasove.com/categories/na-fokus/news/po-vyprosa-za-avtokefaliyata

13. За „Александрия II“. Интервю от Румен Спасов за радио „Алма Матер“, 3 декември 2017

14. За „Александрия II“. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 5 декември 2017

15. „Държавата“ на Платон и „Утопия“ на Мор: основата и образът на справедливото общество. Годишни четения на АРУКО: Политическо философстване и фантазиране от античността до Новото време, 15 декември 2017

16. От миналото към бъдещето на Европа. Интервю от Любомира Константинова за БНР, 2 януари 2018

Есхил. „Орестия“

„Агамемнон“

– Един страж в крепостта на Аргос стои и чака да дойде светлинен сигнал от войската, която е при Троя; и същевременно споделя мисли за едно-друго. И че има неща, за които в никакъв случай не би говорил. По едно време сигналът идва, а той означава, че Троя е превзета. Появява се Клитемнестра, която изразява радостта си от полученото съобщение и тръгва да принася жертви на боговете. Хорът започва да се съмнява и намеква, че жената е лековерна и изобщо, че не е нейна работа да управлява държава. Скоро след това обаче се появява вестител, който потвърждава, че войната е спечелена. Клитемнестра е доволна и казва, че очаква Агамемнон, за да го посрещне като една добра съпруга и пазителка на семейното огнище… някакви такива лицемерни приказки. Агамемнон идва, тя го приветства лукаво и нарежда да постелят червен килим, по който да мине. Той казва, че това са източни обичаи, недостойни за един благоразумен монарх, но все пак минава r влиза в двореца. Заедно с него е Касандра, която е доведена като робиня, тоест наложница. Клитемнестра се отнася грубо с нея, дава й нареждане да влезе, но тя не я разбира.
– Клитемнестра казва, че езикът й е неразбираем, като птиче чуруликане.
– Да, и това също е новина в сравнение с Омир, както и разсъжденията за източната изнеженост и деспотизъм. При Омир всички говорят на един език. Тук обаче се споменава за разлика в езиците, което показва, че гърците вече осъзнават и подчертават различието си с „другите“. И Горгий в „Паламед“ говори за нуждата от преводач между Паламед и троянците, с които го обвиняват, че се е договарял.
– Тук Касандра започва да пророчества, тоест вижда какво се е случвало в този дом и какво предстои: значи, за престъпленията на Тиест и още повече на Атрей, за прелюбодейството на Клитемнестра, за предстоящото убийство на Агамемнон и на самата нея… а също и за отношенията й с Аполон.
– Ето пак повод да си спомним за „Федър“. Прорицателството и любовта са сродни и са видове лудост.
– Както Музата обладава поета, така Аполон обладава прорицателката… в платонически смисъл говоря.
– Не, в този случай е буквален. Според мита Аполон е имал любовни отношения с Касандра, както и с много други – с Креуса от Атина, примерно. Но Креуса родила дете, а Касандра – не, и затова той я наказал да не вярват на прорицанията й, макар че те винаги са били верни.
– И след това се чува, зад сцената, че убиват Агамемнон и после става ясно, че и Касандра е убита. Хорът се възмущава и казва, че в държавата е настъпила тирания, а Клитемнестра и Егист потвърждават и добавят, че са готови да задушат всякакъв бунт. Това е.
– Да. И защо това е трагично?
– Ами родът е много обременен с престъпления. Дори Агамемнон да не е виновен за нищо, той понася възмездие за делата на баща му… и на предишните поколения може би. Така че ето, това е още една причина за трагедията – ненаказаното престъпление на някой близък. Това е нещо като дълг, който някой трябва да изплати.
– „Орестия“ изобщо е размисъл за престъплението и вината. Тя затова е най-интересна от произведенията на Есхил и е може би най-важното трагическо съчинение за всички времена. Защото е много ранна, а в нея вече са поставени всички въпроси, които трагиците ще обсъждат нататък. Защо най-близки и при това овластени хора извършват такива неща, като нарушават всички божествени и човешки закони? Защото е крайна несправедливост да убиеш коварно царя, който при това ти е и съпруг. Но също – да убиеш майка си. При това става дума за хора, които са на власт, значи от тях зависят мнозина други: както пряко от действията им, така и от примера, който дават. Те са учени от малки, че носят най-голяма отговорност, и освен това са благородници и трябва да пазят честта си. И все пак извършват най-големи злини. Как да се обясни това?

„Хоефори“ и „Евмениди“

– След убийството на Агамемнон или може би преди това, Орест е скрит от верни на Агамемнон слуги и е изпратен другаде. Електра я омъжват за човек не от царско потекло, за да не може после синът й да претендира за престола. След време Орест се завръща, отива на гроба на баща си, където среща Електра и се разпознават. Кроят план за отмъщение и Орест отива в двореца, за да съобщи, че „Орест“ е мъртъв. Мисля, че и Пилад го съпровожда.
– Там все някой в някого е влюбен и се уговарят бракове. Орест предлага сестра си на Пилад, а той самият пък обича Хермиона, която е дадена на Неоптолем. За това се споменава в „Андромаха“.
– Та Орест отива в двореца, съобщава за мнимата си смърт, Клитемнестра се преструва, че е натъжена, но всъщност се радва. После се появява и Егист, и той се държи по същия начин. Орест внезапно се разкрива и веднага след това го убива. И после има един крайно драматичен диалог с Клитемнестра, която му обяснява, че е престъпно да я убие, тъй като тя му е майка, но той все пак я убива. И после бяга от ериниите. Това става в края на драмата, то е нещо като полудяване. При това той знае, че ще му се случи, сам го казва: „Докато съм още на себе си“. И като бяга от тях, стига до Делфи, при храма на Аполон и остава там като молител. А същевременно Клитемнестра, тоест нейният дух, подтиква ериниите да го мъчат. Проблемът е, че той е ненаказан престъпник, при това не какъв да е, а майцеубиец: но пък и майка му е убийца. Така че той няма да намери покой, докато не бъде съден, но се надява да получи оправдание.
– И кое е трагичното?
– Той не е имал избор. Бил е притиснат между два духа, които искат отмъщение – единият на баща му, после другият – на майка му. Не е могъл да остане безучастен, защото е щял да бъде измъчван от същите тези еринии – които са всъщност олицетворение на съвестта. Той е единствен син на Агамемнон, трябва да отмъсти на убийците и не е виновен, че първа от тях е била майка му. Така че тук има трагедия, причинена от необходимостта да се направи нещо, което ще има лоши последствия. И той е знаел за тях, а не като Ахил, който е смятал, че всичко ще мине добре. Той става лично убиец и то съзнателно – значи неговото положение е особено трагично. Едип примерно може да бъде оневинен за убийството на баща си – той всъщност не е виновен за друго, освен че в някаква ситуация се е поддал на гнева си и е убил непознат човек.
– Но все пак, каквото и престъпление да е извършил човек, дори да е неволно и спрямо някой чужд, той се нуждае от наказание или поне очищение. Иначе ще страда, дори никой да не го преследва. Той е омърсен от извършеното. Затова и Платон казва в „Горгий“, че за несправедливия е най-добре да бъде наказан, и че най-нещастният човек е точно големият и ненаказан престъпник – защото душата му страда най-силно, дори той да не разбира това.
– После Аполон го съветва да иде в Атина и да поиска правосъдие от Ареопага. Там го посреща богинята и му обещава справедлив съдебен процес. Ериниите са обвинителки, Аполон го защитава, а Ареопагът и Атина трябва да отсъдят. И те отсъждат в негова полза – всъщност гласовете са равен брой, а това е достатъчно, за да бъде оправдан. Ериниите се възмущават и казват, че случилото се е неуважение и атака срещу тях, защото те са стари богове, срещу които са въстанали младите. Но Атина им обещава, че ще бъдат приобщени към пантеона на останалите божества и ще се нарекат Евмениди: ще имат храм в града и прочее. И така ги усмирява.

за Музата и вдъхновението

– Но Фемий е малко спорен образ в „Одисея“, защото накрая се обсъжда дали не е бил на страната на женихите, щом ги е забавлявал толкова време. Той моли Одисей да му прости и настоява, че е бил принуждаван. Докато Демодок е по-опростен, но и по-извисен, заради слепотата си.
– Като Тирезий
– Точно. Наистина поезията в най-добрия си вид би трябвало да е сродна с пророчестването, защото и поетът е боговдъхновен като прорицателя. И двамата са покровителствани от Аполон и Музите. Затова не е рядкост да имат някакъв недъг или да им се е случило нещастие, както е с Касандра, на която не вярват, или с Орфей, който губи жена си и после бива убит. Това е нещо като данък за свръхестественото им знание. А слепотата има още едно значение – че слепият, точно защото не вижда, се отстранява от сетивния свят, който е свят на промяната и следователно на заблужденията, а вижда с ума си – значи има по-здрава връзка със света на истинното, което не се променя и е мислимо.
– Чист платонизъм. Неща, извадени от „Федър“ и „Федон“.
– Но защо Платон не е харесвал поетите? Ако смята, че са боговдъхновени?
– Всъщност това е много мъчен въпрос. Наистина, във „Федър“ той изрично казва, че са боговдъхновени. И в „Ион“. И все пак поетът може да греши в изобразяването на божественото, както греши Омир – това Платон го казва в „Държавата“. То е, защото все пак е човек. Но той не обсъжда никъде въпроса за конфликта между божествено вдъхновение и човешко заблуждение в поезията – не знам защо.

– А Стезихор е известен заради Елена. Бил написал някакви подигравателни стихчета за нея и заради това ослепял. После се разкаял, написал друга ода и прогледнал. За това се споменава във „Федър“ – Сократ казва, че се бои да не бъде наказан от Ерос, ако говори само осъдително за любовта и затова произнася втора реч, този път като възхвала на любовта.
– Да, и тази случка или легенда е направила силно впечатление на гърците, защото по-нататък някои от най-известните оратори се заемат с въпроса за вината на Елена. Първо Горгий, после и Изократ. И двамата я оправдават.
– То е, защото е трудно да се разбере как Елена оцелява при всички обстоятелства, независимо от скандалното си поведение. Това просто не се побира в главата на човека. И затова са се опитвали да докажат, че тя всъщност е невинна. Иначе чувството за справедливост у всекиго се бунтува, като гледа как тя си живее добре, независимо, че прави онова, което всички смятат за недопустимо. Ако с Елена всичко е наред, тогава какъв е смисълът жената да е вярна като Пенелопа?
– Но Елена е символ на божествената красота. Тя е изключение. Всъщност тя не е виновна за красотата си, при нея това е просто съдба. Ето примерно тя е била отвлечена от Тезей още като дете, може би е била на десет години. За какво да бъде обвинена тогава? Така че на нея нещата просто й се случват, тя не ги предизвиква. Тя самата казва на едно място в „Илиада“, че е жертва на Афродита – казва го на самата Афродита, и богинята й се скарва и я заплашва. Така че има начин Елена да бъде защитена. И когато поетеси като Сафо говорят за женската красота, те имат предвид Елена, като нейно най-истинно въплъщение. Предполага се, че красотата е израз на божествено благоволение, че красивият е избраник на боговете и от това се заключава, че те го пазят. Затова някои автори съвсем неочаквано казват, че „еди-кой си беше най-големият красавец на своето време“. Това го казва Омир за един Нирей от ахейската войска, и дори Херодот за някакъв грък, който воювал заедно със спартанеца Дорией в южна Италия и Сицилия. От това се разбира и какво е философското основание на Сократ да показва предпочитание към разни красавци – защото те представляват божественото.

– Жанровете се разпознават по три неща. Едното е външното им облекло, представянето: примерно, драмата може да се чете, но все пак в замисъла й влиза това, да се представи чрез актьори и с декорация. В епоса аедът също изпълнява поемата си пред публика, но е сам и сам си акомпанира на музикалния инструмент. Част от лириката пък е за хор, несъмнено с корифей, който е нещо като диригент – дава тон, въобще обединява певците. Така че това е най-видимото, човек само поглежда към обстановката и си казва: „А, да, това е еди-какво си“. След това обаче имаме вида на самия текст, как е изпълнено повествованието: дали говори основният разказвач, който би трябвало да съвпада с автора, или и някой друг. Това е драматическото начало, а то се осъществява по различни начини. Примерно, във „Велизарий“ на Грейвс не говори някакъв безличен разказвач, както е в „Илиада“, а историк, който е и участник в събитията, с определена биография. Впрочем същото се отнася и за разказа на Одисей при феаките. Значи авторовата гледна точка е избегната. Той просто дава думата някому.
– Ама то и с Музата е така. И там поетът казва: „Музо, кажи ми“ или нещо подобно, и излиза, че Музата говори, а не човекът.
– Така е. Изглежда, че авторът говори изцяло от себе си само когато пише мемоари от свое име. Та това с драматическото и, от друга страна, с чисто разказното начало, е второто, по-вътрешно облекло на изказваното.
– Така както вървим, ще я съблечем съвсем тази литература.
– Да. Тя е в женски род, а женското въплъщава красотата. Тя се намира и в мъжа, но още повече в жената. Така че последното – това е естетическата форма или може би идея, според която се създава произведението: „самото трагично“, благодарение на което има трагедия. Също и комическото, лирическото. Тези неща не зависят от отношението разказвач-говорител – щом трагично може да има еднакво при Софокъл и при Омир.
– И сега, като отстранихме и последната дреха, какво виждаме?
– Виждаме самата Муза. Тази, от която идва всяко вдъхновение за словесно, а и музикално творчество. Към нея е най-силната любов, която са можели да си представят древните, примерно такива като Сократ. Смъртният не може да се доближи до нея, докато е в това тяло, но може да мисли за съединение с нея отвъд. Разбира се, това са мистични неща, но истинските поети винаги са ги усещали.
– Но това е езическо.
– Да. От християнска гледна точка това е опит да се общува с Духа като с идол, пък макар и мислим. Много е опасно. Затова не е лесно да бъдеш писател и християнин едновременно, защото писателят „става много неща“, както казва Платон, а християнинът трябва да внимава за единството на личността си.

Елеати, софисти, сократици

[хронология на поколенията]

– Та хронологично питагорейците идват след „мъдреците“. Въобще има една закономерност при тези общества – те вървят едно след друго във времето на разстояние от около 50 години. Ето, „мъдреците“ ги поставяме като време на действие между 600 и 550 пр. Хр.; питагорейците – 550-500; после идват елеатите, сред които най-известен е Парменид, а той е посетил Атина примерно към 450-та, когато е бил към 60-годишен, заедно с младия си приятел Зенон. Но пък Ксенофан е по-ранен от Парменид – значи тях можем да ги поставим средно в следващия половин век, 500-450. После са софистите, които са съвременници на Сократ, щом всички са разговаряли лично с него, ако се съди по Платоновите диалози: а това значи, 450-400. И накрая сократиците, по-младите от които надживяват Сократ с около 50 години, като Платон, който умира към 347. Тоест, говорим за 400-350.
– Удивително!
– Така излиза. Е, малко закръглям периодите, но има последователност. А 50 години, това са две поколения разлика, но все пак хората могат да се видят и лично. Ето примерно Платон е бил към 42 години по-млад от Сократ, а Аристотел – 45 години по-млад от Платон, но са се познавали много добре, живели са дълго заедно. Значи тези поколения интелектуалци, макар на пръв поглед отдалечени по възраст, са могли да бъдат в жива връзка помежду си.

[елеати]

– Те заемат важно място в историята на философията. Ксенофан примерно, който е преселник в Италия от Мала Азия, е първият, който е критикувал Омировото изобразяване на боговете. Според него „бог е сферичен“.
– Това звучи малко наивно, според мен.
– За сферичността на бога ли? Е, то може да се разбира и преносно, в смисъл, че е съвършен – защото сферата е съвършена форма. Но може наистина да е мислил така. Защото първите философи са обожествявали видимия свят, смятали са го не само за вечен, но и за жив – примерно, че Земята е нещо живо. И небето. И ако нещо е живо, то трябва да има форма, а ако е бог, най-съвършената ще му подхожда най-много. Така че това може да значи, че Ксенофан е обожествявал вселената и е смятал, че тя има вид на сфера. Той е първият от известните елеати, философите от град Елея. А вторият е Парменид, за когото Платон разказва в диалога си.
– На него Аристотел му обръща специално внимание в „Метафизиката“. Защото изглежда, че той пръв се е опитал да проучи въпроса за „съществуващото и едното“, който е основен в цялата антична философия. Първоначалната идея е, че ако нещо съществува, то е едно, тоест единно: и ако нещо е единно, това доказва съществуването му. Това дава начало на размисли, подобни на питагорейските – че всичко възниква от числата, като начало на числата естествено е единицата и значи тя е начало на всичко. Но трябва да обясни как от единицата възникват други числа, и първо как от „едното“ се явява „многото“. От диалозите на Платон не е лесно да се разбере какво е мислел той по този въпрос. Аристотел казва, че според Платон всичко възниквало от едното и неопределената диада – то е като първата форма, а тя – като първата материя. А той самият не вярва, че нещата възникват от числа или принципи, подобни на числовите, а смята, че главното начало и причина за всичко е мисълта или умът – който е вечен. И че „едното“ и „съществуващото“ не са независими от нещата, а просто се казват за тях: че всяко нещо, за което говорим, някак съществува и някак е едно. Но как именно? Това е работа на философа да го изясни – и то на този, който се занимава с първата философия. А тя е наука за съществуващото, доколкото е съществуващо.
– А всичките тези разсъждения има ли ги при елеатите?
– Не, няма ги. Тоест, те несъмнено са мислели за тези неща, но текстовете им са оцелели много слабо. Важното е обаче, че те първи са предложили да се мисли по някои въпроси – примерно, как светът е и единен, и множествен; което се отнася за всяко нещо, включително и за първите елементи. Примерно – съществуват ли атоми или не? Съществува ли най-малко пространство и най-малка единица време? А това са неща, които и днес занимават хората, то си е тема и на физиката, и изобщо на природните науки.
– Да, въпросът за най-малкото пространство е поставен от Зенон в „апориите“: за тях знаем от „Физиката“ на Аристотел. Примерно, как една стрела изминава разстоянието до целта си, ако пространството е непрекъснато, тоест ако няма пространствени „атоми“. В такъв случай тя не би трябвало да се движи, защото разстоянието между нея и целта ще е безкрайно. По същата причина нищо не би трябвало да се движи. Същото е в „Ахил и костенурката“ – че Ахил не може да я догони, защото докато той тича, тя винаги ще изминава някакво разстояние, макар и по-малко, което той на свой ред трябва да преодолява. Идеята е, че пространството би трябвало да се състои от някакви най-малки частици, иначе не може да се обясни движението. Това се отнася и за времето: за да тече времето, трябва да има някакви най-малки единици – „мигове“, които да се движат от бъдещето към миналото и така да правят възможно изменението, което пак е движение.

[софисти]

– Платон се стреми да каже, че и софистът, и лошият оратор се занимават не с това, за което претендират, във всеки случай не със същественото. Според него софистът се занимава просто с „лов на хора“ и същевременнно отрича същностите, а говори само за измененията. Така и Аристотел казва по-късно в „Метафизиката“, че софистът се занимава само със съпътстващото. Това е един от не многото случаи, в които той е съгласен с Платон. Та проблемът е, че такъв човек ще учи последователите си как да говорят за справедливото, полезното, красивото и прочее, без обаче да вярва в съществуването на тези неща – тоест, ще им преподава просто как да си служат с думите. Но човек може да си служи с думите като с оръжие – и за добро, и за зло. И все пак производителят и търговецът на оръжия поне не твърдят, че справедливостта и силата са едно и също, докато някои софисти казват точно това: че справедливостта не е друго, освен изгодното за силния или властващия. Така казва Тразимах в „Държавата“. Ако такъв човек е оратор, примерно съдебен, той ще е готов да се постави в услуга на всекиго и за всичко – ще защитава престъпници и ще обвинява невинни, и така ще причинява зло; ако пък е политик, ще убеждава съгражданите си да приемат вредни закони и да започват несправедливи войни. Защото такива хора се стремят към власт и удоволствия без оглед на доброто, за което нищо не знаят; и възпитават слушателите и учениците си по същия начин. Та упреците на Платон към софистите и лошите оратори са донякъде подобни на упреците му към Омир и трагиците: и нищо чудно, че понякога уж случайно казва, че Омир е бил софист – примерно влага подобни думи в устата на Протагор в диалога на негово име.
– Но все пак софистите трябва да са били и полезни за нещо, след като и за Омир не може да се отрече, че е добър поет.
– Разбира се, че са били полезни. Те са били просветителите на своето време. Не са били просто манипулатори, а са развивали логиката, науките, занимавали са се с изкуства, правели са образованието достъпно. Благодарение на тях е станало ясно, че човек може да участва в обществения живот не защото е нечий потомък или богаташ, а защото е образован, учил е, умее да се изразява. Те са показали, че въпросите на обществения живот могат да се поставят на публично обсъждане, да се сравнят доводите в полза на едното и на другото, и да се направи разумен избор. Те са били против произвола на едноличната или олигархична тирания. Затова такива хора са били прогонвани от повечето гръцки полиси и са намирали убежище почти само в Атина, благодарение на Перикъл, който е разбирал, че където има свобода на словото, там обществото се развива.
– Е, няма да питам защо са били интелектуалци, вече ми е ясно. Значи положението в Атина е било като сега – ако си готов да се изказваш на всякакви теми и имаш публика, значи си интелектуалец.
– Това за Перикъл е вярно. За него се знае, че е бил лично близък с някои софисти или хора, които са минавали за такива. Плутарх пише, че бил приятел с Протагор, също и с Анаксагор. Херодот, който все пак е привърженик на демокрацията, изглежда е бил добре приет в Атина и нищо чудно, че я хвали. И същевременно Платон се изказва твърде критично за Перикъл, пак в „Горгий“ – или иронично, като в „Менексен“. И по различни поводи спори и с Протагор, и с Анаксагор, а за Херодот въобще не споменава.

[сократици]

– Сократовото общество би могло да се раздели на две – на по-възрастни, значи връстници на Сократ или недалеч от него по възраст, и на много по-млади.
– Някои обаче съвпадат със софистите.
– Да. Ще правим тази разлика: между какви да е събеседници на Сократ и неговите последователи, тоест сократиците.
– Аз се сещам за Критон – онзи, който го убеждава да избяга от затвора, след като е осъден. Има един Хайрефонт: сигурно е от по-старите, щом вече е починал по време на процеса. И Аристофан, щом присъства на събирането в „Пирът“.
– Това не значи, че е от сократовото общество. Може просто да е бил един от поканените.
– Антистен обаче е сократик. Разказва се, че всеки ден изминавал пеш десетки километри, само за да може да слуша Сократ – защото живеел извън Атина. А за Агатон е неясно, той се споменава само в този диалог.
– Така изглежда.
– Не знам Алкивиад за какъв да го смятаме. Той е бил към двадесетина години по-млад от Сократ; други пък, като Ксенофонт и Платон, са били 40 години по-млади. По-добре да започнем с по-често споменаваните. Да речем, Критий и Хармид – на тяхно име има диалози.
– Федър.
– Теетет.
– Лизис. И Менексен.
– Федон, Симий и Кебет.
– Диотима.
– Стига, тази е измислен персонаж. Така и „чужденецът от Елея“ трябва да го включим, онзи от „Софистът“.
– Аристип. Изобщо във „Федон“ са споменати доста – Ехекрат, Федонд, Критобул, Евклид и Терпсион.
– Аполодор. Този от „Пирът“.
– Лахет, Евтифрон.
– Ама тези са случайни събеседници. Така трябва да добавим и онзи Ион, рапсода.
– Да. Ако ще споменаваме всички, тогава направо да включим Анит и Мелет, обвинителите. И някакъв Ликон имаше там…

[Сократ]

– Сократ май не е специалист по нищо. Не е учен като Талес, нито даже като Питагор. Не е професионален преподавател, като Горгий. Не пише стихове, освен ако не смятаме онези накрая, които е писал в затвора. Така че за него има известен проблем – за да си интелектуалец, трябва най-напред да знаеш нещо определено.
– Той е поставял под съмнение фалшивото знание. Затова казва: „oida, hoti meden oida“.
– Но признава истинското. Съгласен е, че занаятчиите нещо знаят. Също така признава добрата поезия, макар че я приписва повече на Музата, отколкото на поета.
– Всъщност не е много ясно какво е твърдял Сократ за поезията, защото това може да са мисли на Платон.
– Това може да се каже за всичко, което е приписано на Сократ в диалозите. Може да не е вярно, че е чел Анаксагор, както пише във „Федон“. Да не мисли, че поезията и любовта са сродни, както се говори във „Федър“, нито че красотата идва от „самото красиво“, че душата е безсмъртна, защото е причастна към живота по определение, че Доброто е причина за истината, както слънцето за видимостта…
– Той не е учен или занаятчия, но подтиква хората към размисъл и самокритичност. Така че за него може да се каже, че е нещо като проповедник. Още повече, че е имал определени мисли за религията, които не са съвпадали с общоприетото. Знаел е, че човек трябва да се въздържа от несправедливост и че несправедливо е онова, за което ни подсказва съвестта – всъщност това е неговият прословут „демон“. Призовавал е хората да не се съобразяват с фалшиви авторитети, да бъдат свободомислещи. Пък и е пресилено да се каже, че не е умеел нищо определено – умеел е да води разговор, при който да се изследват доводите в полза на всяко твърдение и така човек да проумява с какво е наясно и с какво – не. Значи е бил диалектик. Като прибавим към тази способност, която е развил с годините, и грижата му за доброто на хората и обществото – ето че намираме елементите на интелектуалеца.