Ст Хинков

Стефан Хинков (1927-2014)

Имах един братовчед, няколко години по-възрастен от мен, който се занимаваше с рехабилитация и йога, и непрестанно ми говореше за Изтока, за ашрами и някои си Шри или Свами, чиито имена аз забравях незабавно. Но независимо от това си говорех с него, пък и споделях, че се обучавам в китайско бойно изкуство, чета книги по история на всички религии и възнамерявам да установя с най-голяма точност общото между тях. След един такъв разговор той поклати възхитено глава и каза:
– Мисля, че ти вече си напълно готов за един разговор с Хинков.

От това разбрах, че някъде в София живее човек, на когото бих могъл да бъда представен, ако съм достоен, и че за да проведа какъв да е смислен разговор с него, се нуждая от продължителна и целенасочена подготовка, каквато за щастие донякъде съм придобил. Замълчах си, но след няколко месеца, когато отново се върнах в България, той ми се обади и ме заведе на улица “Самуил“, недалеч от „Патриарха“.

Изкачихме се по едно тясно, извито и скърцащо дървено стълбище и позвънихме. Отвори ни едър, белокос човек, погледна ни за секунда и без да каже дума, посочи с ръка накъде да вървим. Това беше той.

Влизаме в апартамента, който беше напълно затрупан с книги, по всички стени от пода до тавана; след един малък преходен хол се влизаше в стая с бюро, зад което той седна. Около него шаваха напред-назад двама-трима мъже на различна възраст и непрекъснато му говореха нещо, без да се слушат помежду си, нито да са сигурни, че той самият ги слуша или има желание за това. Прекарахме известно време в тази обстановка, може би към час, след което братовчед ми реши, че е достатъчно и можем да си ходим. Не си спомням дали ме представи, май не. Сигурно нищо не съм казал, може би защото беше невъзможно да бъде прекъснат някой от говорещите. Но на излизане Хинков ни изпрати до вратата и каза: „Заповядайте отново.“

Това беше по времето, когато още бях студент, но след като се върнах окончателно, някъде към края на 1991-ва, започнах да го посещавам. Посещаването ставаше така – отиваш и звъниш, отварят ти и влизаш. Рядко се случваше да е сам. Междувременно беше преместил бюрото в преходния хол, вероятно за да освободи още място за книги във вътрешната стая. След време сложи и метални стелажи по средата й, и сигурно влизането в нея щеше да стане невъзможно, ако не се налагаше да се простират дрехи на балкона. Така че все пак една тясна пътека дотам беше оставена. Той живееше с жена си Севда (тя беше към 30 години по-млада от него, трета съпруга), една-две котки и едно куче. С годините кучетата и котките се сменяха.

Хинков не беше много приказлив, но и да искаше да говори повече, не можеше, защото гостите му не млъкваха почти никога. Севда винаги носеше кафе, чай, кока-кола и някакви бисквитки и соленки, които гостите донасяха от време на време. Понякога играеше шах и това беше продължително занимание, често по цял ден, така че когато го заварех да играе, стоях малко и си тръгвах. Друг път обаче оставах повече, защото попадах на събеседници.
Още в началото започнах да му нося книги – от тези, които бях накупил в Гърция. Той ги преглеждаше една по една и му ги оставях за няколко дни, после идвах с други и отнасях първите. Така го запознах с цялата си библиотека, някои и досега са там, затова пък някои негови останаха при мен. Все пак в един момент той взе решение да не дава книги на никого (почти на никого). Когато му искаха, казваше: „Не давам. Ако ти се чете, стой тук и чети, колкото искаш.“

Когато се запознахме, беше към 63-годишен и аз го посещавах непрекъснато в продължение на две-три години, след което домашните задължения и работата ме принудиха да ходя по-рядко. Всеки път, като отидех, казваше: „Какво ново? Пишеш ли нещо? Издал ли си нещо? Хм. Много интересно…“ Можех да му разказвам, каквото желая. Освен това го запознах с всичките си приятели – с всички, които имаше смисъл да бъдат заведени.

Той предвиждаше старостта, но като че ли тя не го притесняваше много. Мисля, че до 80 изглеждаше почти по същия начин, както когато се запознахме. После започна да старее видимо, но постепенно.

За някои неща имахме различни възгледи, но никога не спорехме. Той все беше зает с разни планове – списания, организации, вечно доработваната му книга за И-Дзин, която кой знае дали някой някога ще подготви за издаване.

Беше 37 години по-възрастен от мен и винаги сме си говорили като равни. Сега някои от хората, с които говоря, са точно толкова по-млади от мен, и това е повод да си спомням за неговия начин да разговаря. И все пак сме различни.

Той почина на 6 януари 2014, на Богоявление. Опелото му беше в църквата „Свети Георги Победоносец“ – точно срещу дома, в който живееше.

от 2013

За Европа 2

- Колко назад в миналото на Европа, към кои истории е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот, е общо взето, за щастие, обозрима: тоест, ние имаме едни хубави писмени свидетелства за около 2 500, че и повече години назад. И ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога изобщо става въпрос за Европа, и откога хората, които живеят тук, по нашите територии, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем явно – наистина, това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. И е много интересно да се каже още от началото как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места. Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го разберат толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто наследник, езиков и като самосъзнание, е днешният Иран. Та персийската империя в този момент покрива под себе си почти цялата азиатска суша: тази, на която е по-лесно да се живее.
И тази империя, като всяка друга, има стремеж към експанзия, сблъсква се с хора, които живеят по нейните периферии, а гърците, като европейци, са били точно в периферията на персийската империя – от нейна гледна точка. И се е стигнало до военен сблъсък, в който, сякаш по чудо, гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те са започнали да мислят какво се случва и са стигнали до извода, че са нещо отделно „като европейци“. Има един велик историк, чиито мисли стоят в началото на тази работа – това е Херодот, който казва, че ето, този свят има три части, от които едната е Европа, другата е Азия; а има и една трета, която нарича „Либия“, а ние впоследствие наричаме Африка. „И“, казва, „между тези две части, Европа и Азия, се води голяма война, на която сме свидетели.“ Та по времето на Херодот, значи в V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие, сблъсък – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и това е военен сблъсък.

– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? Ние с него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и към темата за религиозното противопоставяне. А какво се случва в този период – от Херодот до днес?
– Това е дълга история; ние първо трябва да помислим как да съдим дали Европа е едно нещо. Всъщност и днес – и през историята, но и днес – пред нас стои въпросът Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които може би не са свързани помежду си по друг начин освен териториално; и които някак се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно.
И може би не е излишно да се каже в началото защо изобщо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо трябва да се погледне географският аспект. Европа всъщност е един полуостров. Той е сравнително малък, обозрим – ако бъде сравняван с Азия; и хората, които са го обитавали и са се умножили благодарение на общо взето благоприятния климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен Европа продължава да е същият този полуостров, който е била от праисторически времена. Това е една от причините на нея да се гледа като на нещо отделно; и все пак тя е само малка част от азиатския материк. Разбира се, тук има добри условия за живот, също и за транспорт, което значи контакти – тъй като морето позволява добър транспорт. Така че в това отношение Европа е една.
Друго отношение, в което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие много хубаво напомнихте в началото чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да бъдат едно. Европа в течение на своята история много се е крепяла на езиците, и примерно на това, че в началото не е имала много езици за контактуване. В началото, когато говорим за древното време, значи за Херодотовото и малко по-нататък, европейците са били хора, които просто са говорили на гръцки – имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци. Защото е имало и много други народи, които са говорели на други езици, но пък те не знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те са говорели само на гръцки. Впоследствие към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само тези два езика. И това на пръв поглед много улеснява общуването, защото в противовес на това Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; и човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова народи и говорят по толкова различни начини. А Европа е малка: не само географски, погледната в сравнение с Азия, но тя е малка и езиково.
Така е било в началото. Но тези езици, бих казал и дотук ще огранича тази част от моя исторически поглед, те както първо улесняват общуването между европейците, така после започват и да го затрудняват. Защото се стига до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е буквално разделена на две. Тя е разделена в голяма степен заради езиците: западната част на Европа е място, където повечето хора говорят на латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – започва да се говори на гръцки. И това разделение е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя се е разпаднала на две – на западна, която е била латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична. Така че езиците са почти най-важната причина Римската империя да се раздели на две.
И днес, когато имаме един Европейски съюз, където, казваме, се стремим езиците да бъдат равноправни, и днес имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората си казват: „Е, да, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че където има много езици, накрая се оказва, че надделява само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни, в голяма степен са свързани с езиковия въпрос. Примерно Британия беше единственото място в Европейския съюз, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за Европа, някак спонтанно като че ли. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат; и в един момент научаваме, че има и такива, за които дори не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския, но напоследък се разбра, че това може би не е съвсем същият език. Така че този въпрос никога не трябва да се пренебрегва; особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Съвсем не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Третият – това е доста почетно място. И следователно ние, с оглед на своята националност и история, би трябвало много да мислим за това; и с това следва да участваме и в строежа на Европа, ако ще я строим.

– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, по ксенофобска и по линията на гостоприемството, по линията на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите за това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, е нещо, на което си струва да се спрем в такъв разговор. Това е, общо казано, въпросът за целта. Хората понякога си мислят, че едно общество би могло да съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим, разбира се, целите на всекидневието, на осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Едно общество, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има една, тоест обща за всички цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят някакви отделни, свои цели, и в един момент ще се окаже, че те не работят за едно нещо, а само в случай на необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за разни неща на всекидневието, а съвсем друго да си един в перспектива – с оглед на бъдещето. Така че „едно“ общество се оказва онова, което има една цел. Така е и в семейството. Когато децата са още малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им, и по този начин семейството е едно; но когато пораснат и станат пълнолетни, те вече нямат едни и същи цели с родителите си. Тогава те започват свой собствен, личен живот и това става точно с полагане на други цели; и така семейството намалява, защото хората просто излизат от него. Не е излишно да се правят и такива паралели. Но така е и с обществото. Коя е общата цел, наистина, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал…

– Можем ли да си говорим, връщайки се в миналото, всъщност?
– Кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това една много тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който е тази, да се реши нещо от областта на математиката; а е задача, която изисква известен поглед към историята. Тоест: каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно, с оглед и на нашата история? Това не може просто един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. Това са неща, които се решават от хора, които имат свободно време да изследват и да размишляват. Така че тук говорим за така нареченото съсловие – доколкото то съществува – на интелектуалците. Интелектуалците са онези, които трябва да бъдат канени и с които да се говори за това, и да се каже накъде отиваме, каква да бъде нашата цел. Това обаче е много тежък дебат, защото той има отношение към властта. Защото когато решим каква е нашата цел, ние вече започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл, в никой случай. Не може да има общество без идеология. И съществена част от идеологията на кое да е общество, това е неговата цел. Значи става въпрос за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, да не бъде предрешен. Тук вече се разбира, че имаме нужда от свобода на словото – тоест мнозина да могат да се изкажат и да са допустими противоречия, така че да се намери това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество? Някой би казал: „Заради мира.“ Но първо, мирът може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, просто мирът – както всеки е забелязал във своето всекидневие – не е достатъчен на човека, за да се чувства щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, трябва да има и цел, задача – някъде да се отива.

– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?
– Ами да, действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз първо имам нужда от най-необходимото, тоест имам нужда от нещата, които се наричат `насъщни`. И същевременно от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво? Аз пак ще погледна към историята на цяла Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са се опитвали да се съберат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил просто към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е насочило вниманието нанякъде. Той е решил, че „Ето сега, нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това действително е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл, тоест: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
И ето, тук говоря за големи неща от историята на Европа: Европа тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, достига до южните морета, обикаля Африка, достига Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия. От друга страна, имаме една сухопътна експанзия, която е към изток и се осъществява от руската държава, и при която се върви само по суша, а не по море; и се достига до Тихия океан и Япония. Това са векове – като се започне от 1500-та година, грубо казано, и се достигне докъм 1700-та: значи едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън: и така ги е проектирала върху цялата планета. Това е станало. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на двете велики сили – от една страна, Съединените щати, а от друга – Съветският съюз, то беше едно европейско противостоене. Тоест, целият свят беше разделен на две – както Европа през дълги векове или хилядолетия през своята история: и се стигна дотам поради това, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как стана това? Стана, защото имаше едно целеполагане, европейците казаха: „Каквото ще да става, обаче ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим.“
И ето, това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. В XXI в. вече виждаме една в известна степен обединена Земя. Примерно, обединена информационно: ние вече разговаряме всички със всички, няма никакъв проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Тоест, тази експанзия стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“ – защото експанзия нататък вече май не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави оттук нататък? Тук трябва да направим една пауза и да размислим как да бъде. Но ако се върнем към това, което наричаме исторически „Европа“, а именно към този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на нашата територия, където е и Европейският съюз, не е много ясно какво бъдеще предстои. Ние имаме едно заварено положение с множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – действително може би защото така е по-добре – но е малко неясно накъде да вървят. Ето това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?
– Човек трябва да помни – аз няма да се осмеля да дам някакъв общ и дори за мен самия окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е едновременно член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или дори стотици милиони хора, то едва ли ще се чувстваме много щастливи. За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти едновременно с различни общества – като започне най-напред от семейството. След това да мине през града и множеството общности в които участва, да кажем професионални; след това може би неговата религиозна общност, за която не е никак лошо всеки да помисли има ли я и коя е; след това за езиковата, след това тази на историческото съзнание – да речем, на народа му. Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да заявим, че нямаме нищо общо с тях и сме членове само на една общност. Човек не може да отсече и да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам роднини и приятели, а останалите са ми никакви“. Това много хора го казват, но те грешат. Всъщност нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения за всеки човек е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо, – е да допринася за щастието на всяка една от тези общности, в които участва. А как ще го прави, това му го казва съвестта във всеки един момент. Мисля, че всеки трябва да започне първо от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да е добър с тях.

– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“ (2-ри)

*

(за БНР, разговор с Люба Константинова – http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064)

азбуки 2

За Европа

[За Европа]

Въпросът е най-напред дали тя е едно нещо или е само название за общества, които имат малко общо помежду си, а просто влизат по необходимост в някакви отношения.

За да бъде една общност единна, е необходимо тя да знае за себе си, което значи, да се възприема като една; а освен това и да иска да остане такава. Но за единството има и някои предварителни условия, различни от самосъзнанието. Когато става дума за големи общества, трябва да имат предвид най-напред две от тях – територията и езикът.

Европа не е остров, нито е център на някоя голяма суша, а е част от такава, при това по-скоро крайбрежна и вдадена в морето част: тя е полуостров, ограничен от Средиземното море, Атлантическия океан и северните морета около Британия и Скандинавия. Това е, което й придава отделност по отношение на големия континент; а отделността е необходимо условие за единство.
Но освен това тя самата е многообразна като суша и релеф: има свои собствени полуострови, и освен това е разделена на южна и северна от дълги планински вериги – от Иберия до Черно море. Северната й част е по-скоро равнинна, а южната – планинска. По същата причина европейският Запад се различава от Изтока: Западът е по-усложнен като повърхност, с повече полуострови, острови и планини, а Изтокът е равнинен и отдалечен от морето.

От друга страна, Европа е богата на езици, макар че те са ставали писмени постепенно и бавно, което значи, че много от говоримите са изчезнали – било напълно и безследно, било като говорими. В началото европейците – тези, които са знаели, че са такива, тъй като са отделни от азиатците – са говорели/пишели само на гръцки. После към гръцкия се е прибавил латинският и дълго време Европа се е удържала като една – в границите на Римската империя – благодарение и на това, че писмените й езици са били малко.
Но дори и само тези два езика с времето са се оказали причина за разделението й: защото след преместването на столицата в Константинопол, Рим не е изчезнал, а е останал фактически като втора столица – тази, в която се говори на латински, за разлика от гръкоезичния Константинопол. Така че империята се е разпаднала в известна степен заради това, че е имала две столици с два различни езика.

По същото време Европа тръгва към единство на друга основа – не държавно и езиково, а единство на вярата, тоест на изяснения възглед за първите въпроси на човешкото съществуване. По този начин тя е била единна много векове след политическото си разделение и почти цяло хилядолетие след Христос. Но там, където хората се събират на основание обща вяра, започват спорове за неща, които на пръв поглед са незначителни, но после се оказват съществени и довеждат до разделение и дори до отчуждение.
Наред с това общността на вярващите в Европа винаги е била укрепена и организационно, чрез Църквата, която се управлява с писани правила, значи има свои закони; а във всяка организация възникват спорове относно управлението, които могат да доведат до разделение или отпадане на някоя от частите й. Това се е случило на Църквата в Европа, и така и в това отношение се е явило разделението на Изток и Запад.

Впоследствие западната църква се е разпаднала, в известна степен под натиска на националните езици, чието развитие е било ограничавано с административни средства. Тогава, поради острите конфликти по въпросите на вярата, е възникнала необходимостта за създаване на „светско“ идеологическо пространство: значи, търсел се е културен език, неутрален спрямо вярата. Така на Запад се е появил т. нар. „Ренесанс“ – обръщане към европейската древност, което е давало възможност да се говори по общите въпроси на човешкия живот с помощта на различен културен материал.

Стремежът да се запази мир, като се избягват въпросите на вярата, насочва вниманието на човека към развитие на материалната част на битието, на т. нар. „цивилизация“. Развитието й довежда до натрупване на богатство, а то от своя страна мъчно може да се разпредели така, че да не дава повод за конфликти. Стремейки се да запазят мира помежду си, европейците са повели война с всички останали хора по земята, натрупвайки все повече богатство за тяхна сметка – и така са се отделяли от тях в материален смисъл. Това едновременно сближаване и отделяне е съпътствало европейската експанзия из планетата, която е протичала по различен начин, в зависимост от географската ситуация. Западна Европа е завоювала света чрез корабоплаване, а източната – представена от руското царство – е напредвала на изток по суша, така че двете Европи накрая са се срещнали на Тихия океан.

Разбира се европейската експанзия не бива да се мисли като само материално и властово мотивирана. Тя се е усещала и като мисия – не просто за подчиняване, но и за изменяне на света според доброто, което Европа може да предложи. Наред с това разширяването е дейност, която сама по себе си и като аналогична на естествения растеж, придава цел на живота на едно общество, тоест – смисъл на съществуването му.

Така в крайна сметка Европа изнася своите различия на територията на цялата планета. Така че противостоенето на двете велики сили, което видяхме през XX в., беше по същество противостоене на Запада и Изтока на Европа. Те бяха равни по сила, но имаха различни идеологии: едната се строеше върху идеята за „светскостта“, която води по необходимост към натрупване на материално богатство; а другата – върху идеята за справедливостта и определеността на истината.
Днес виждаме един свят, в който такова разширяване вече не може да има и който е единен в комуникационен смисъл – хората, отдалечени на най-голямо разстояние, могат да влязат мигновено във връзка помежду си. В такъв смисъл светът е единен, а в друг – отново разделен.

Така е и на територията, която по традиция продължаваме да наричаме Европа. На нея живеят хора с различно историческо съзнание и говорещи на различни езици – което води и до политически разделения, противостоящи на обединителния проект, наречен Европейски съюз. Тъй като, за да бъде едно общество единно, мирът като отсъствие на буквална война не стига: първо, защото той може да бъде несправедлив, и второ, защото сам по себе си не е достатъчен. За да да бъдат заедно, хората се нуждаят и от идея за бъдещето: значи от намерение да правят нещо общо в течение на времето. А кой ще каже кое е то? Не можем да искаме това от действащите политици, тъй като те са натоварени с твърде много задачи на актуалното обществено всекидневие.

Предлагането на обща цел е тежка интелектуална задача, при това изискваща и ориентация в историята; тя е задача по-скоро за онези, на които обществото е дало свободата да се занимават с размисъл.

(за БНР, 2-ри януари)

Дим към Итака 2

Всичко, което е нужно да знаете за Омир

„Илиада“:

Някъде се води война: една армия, съставена от няколко съюзени войски, обсажда град. Главнокомандващият армията по време на някакъв грабеж в околността отвлича дъщерята на местен жрец. Жрецът се оплаква на божеството, то изпраща болест на войската, много хора измират. Един от съюзените царе, забележителен воин, предлага да се допитат до гадател и гадателят съобщава причината. Главнокомандващият разбира, че трябва да върне жената, но нарежда да му доведат друга, и то не коя да е, а точно онази, която пък наскоро е отвлякъл забележителният воин.
Воинът изпада в ярост, че му взимат наложницата – не толкова заради нея, колкото заради унижението и фактически напуска армията. Обаче не си заминава съвсем, а вместо това моли боговете да нанесат поражение на доскорошните му съюзници. Така и става – съюзната армия се огъва под атаките на обсадените и е застрашена от унищожение.
Тогава най-добрият приятел на сърдития воин влиза в боя, бие се храбро, но загива. Последният изпада в отчаяние, решава да отмъсти и се връща в армията. Започва битка; воинът и предводителят на обсажданите, който именно е убил приятеля му, влизат в единоборство и воинът побеждава. След това започва да издевателства над трупа на загиналия, но боговете го предупреждават да престане и той го връща на близките му, които го погребват.

Дим към Итака

„Одисея“:

Един младеж, царски син, живее с майка си, а в дома им са се събрали група мъже, които искат тя да се омъжи за един от тях. Предполага се, че баща му е загинал, тоест изчезнал безследно, но това не е сигурно. Младежът тръгва да научи нещо за баща си, като по пътя е придружаван от помощници – първо една богиня, после някои мъже, които са се съгласили да му съдействат. Узнава, че баща му вероятно е жив и се завръща, макар че някои от кандидатите на майка му се опитват да го убият.
През това време баща му, който все пак е главният герой на поемата, потегля от острова на една богиня, с която е живял няколко години като със съпруга, и пристига на друг остров, където семейството на местния цар го посреща гостоприемно. Там разказва за приключенията си, някои от които са твърде необикновени. Домакините го изслушват и го изпращат на острова му със свой кораб и много подаръци.
Там той среща сина си, връща се инкогнито у дома и двамата влизат в битка с кандидатите за ръката на царицата, и ги избиват. После се договарят с роднините на убитите за мир и всичко завършва благополучно.

Омир в Итака

прем 4-ма

„Александрия II“ 3

[на представянето на „Александрия II“ в СУ]

Най-напред, разбира се, ще благодаря на колегите, които се съгласиха да прочетат книгата и да участват в обсъждането й. Това е голямо внимание, защото знам, че за нас не е лесно да четем книги на хора, които познаваме лично – тъй като те са ни твърде близо, а и значението на написаното от тях няма как да е толкова голямо, колкото на класиците от миналото. Така че едно е някой да прочете превода на Аристотел и да обсъди това с преводача, а съвсем друго – да отдели време за авторска книга на същия човек.

И по същата причина благодаря на всички гости, които отделиха от времето си, за да дойдат и да послушат това обсъждане.

Замислих се за това, което каза колегата Пенчев – че съм говорел някак твърде спокойно за нещата, с които се занимавам, и че не се стремя да изненадам с нещо слушателя. Бих казал, че ако има нещо индивидуално в начина, по който се отнасям към знанието за античността, то се дължи на следното: че гледам на своите занимания повече като на изкуство, отколкото като на наука. Това значи, че ме интересува по-скоро „как“ се правят нещата, отколкото да се установи нещо ново, което досега не е било забелязвано или изричано. Тъй като никога не съм имал чувството, че говоря нови неща: напротив, бил съм уверен, че всичко, което казвам, като съдържание вече е познато и е било казвано много пъти; и това никак не ме безпокои. По-важно ми се е струвало да изричам добре това, което изричам, така че то да бъде запомнено и разбрано, и да стане причина за размисъл. Възможно е оттам да идва „спокойствието“, за което каза Бойко Пенчев.

И във връзка с това, което казвам за „изкуството“ на филолога и изобщо на учения, бих добавил и кои са двете неща, за които човек трябва винаги да се старае и без които няма да бъде истински учен. Това го казвам най-много за онези, които са студенти и изобщо по-отскоро се занимават с тези неща и не са достигнали нашата възраст.

Първото нещо е техниката. Ако някой се занимава с наука, както и с изкуство, то е най-добре да намери онзи основен елемент на науката, който е технически и в който може да се усъвършенства така, че да достигне виртуозност. Тоест, трябва да се стремим да правим нещо така, че никой да не може да го прави по-добре от нас. Ако сме художници, трябва да рисуваме така, че никой да не го прави по-добре – не става дума да сме точно първи, това е трудно да се установи, но да го правим така, че да не отстъпваме на никого. Или ако се занимаваме с музика – да свирим на някой инструмент или да пеем не по-лошо от когото и да е; или ако сме математици – да решаваме задачи наравно с най-добрите. И това е нещо, което се прави цял живот, ето и аз примерно го правя сега – стремя се да изработя превод на един философ, който да е толкова добър, колкото и който да е друг превод, правен досега.

Какво успяваме да избегнем, когато усъвършенстваме техниката си? Това е нещо, което наричам мошеничество – да се преструваш, че правиш нещо, но в действителност да не го правиш, тъй като просто не умееш онова, което умеят онези, които го правят наистина.

х 5-ма отляво

А второто нещо, което му е някак противоположно и също необходимо, това е любопитството. Това значи, че човек не бива да спира да се интересува какво е онова „отвъд“ настоящото му и ограничено занимание, в което самото то е поставено. Защото точно нещата отвъд границата на заниманията ни, които ги обхващат – те им придават смисъл. Значи за да разбираме онази част от науката, в която сме специалисти, трябва да се стремим да изучим цялата наука; а след това и „що е науката“ изобщо и така, докато стигнем до нещо, което може да се нарече „общ възглед за нещата“. Само така ще сме способни да разбираме всяко отделно нещо, което правим.

Впрочем любопитството, подобно и на техническото умение, е в известна степен вродено; но все пак човек трябва да знае за него и да го поддържа.

А онова, което избягваме чрез любопитството е „закостеняването“ – то е нещо, което един мой по-възрастен колега наричаше и „склерозиране“. Това е, когато решиш, че няма какво повече да учиш, че знаеш достатъчно и е излишно да се интересуваш от общото между науките и въобще между нещата. Впрочем аз в никакъв случай не свързвам това състояние на „лоша удовлетвореност“ с възрастта. То е въпрос повече на характер, тъй като човек може да се отнася по такъв начин към заниманието си и на двадесетгодишна възраст.

Тези неща, които сега говоря, имат отношение към първата част на книгата, която се казва „За метода“, и там има подобни размишления. И може би главната й грижа като цяло е методологическа – как да се подхожда към науката. И мислейки наскоро за тези неща, забелязах, че никога не съм поглеждал в старогръцкия речник за думата „метод“ („methodos“), което е странно, тъй като философът, с който последните години най-много се занимавам, Аристотел, я употребява много често. Затова погледнах, но написаното там не ми помогна много, защото пишеше само: „път, начин на излагане“.

Но какъв начин? А самата дума се разделя на две: “meta” и “hodos”, като първото значи примерно „след, до“. Затова реших, че тази дума може да се преведе най-точно и в първо (най-дълбоко) значение като „път до“, „успореден път“. Значи методът е път, който е успореден на нещо, на някой друг път. Но на кой? Кой друг, освен истинният? Значи „метод“ – това е „път, успореден на истината“ и който следователно води там, където води и тя.

5 дек 2018

– Прави впечатление, че Вие почти не употребявате в текстовете си латинизми и грецизми, а предпочитате думи от славянски корени. Изглежда така, сякаш смятате българския за класически език. Не знам дали ще се съгласите с думите ми.

– Това е точно така. Аз наистина смятам българския за класически език. Защото това, което някога са ни учили и което е вярно, е, че българският е третият език на християнска Европа. А това е много важно. Защото там, където са двама, това е първата заедност, но все още не е общност, не е „множество“. Общността е тайнствено свързана с троичността, тя се явява там, където вече са се събрали трима. Така че общност на християнски народи или Църкви имаме в Европа оттогава, откогато България става християнска. И това е нашата историческа мисия като българи – да поддържаме общността на християнските Църкви и народи, която се нарича и съборност.

Александрия II 5 дек 18 ч

„Александрия II“ 2

[за книгата, разговор с Любомира Константинова]

– Приказна ли е епохата на „Александрия“, от днешната ни гледна точка?

– Не, не бих казал, че е приказна. Александрия, елинистическата Александрия в Египет, която е пристанище на Средиземно море, е един град, за който може да се каже, че се знае всичко – защото неговият произход не се губи далече във вековете, както е примерно със София, за която ние дори не знаем откога е град, толкова е древна. А Александрия – не. Тя е основана с решение на всеизвестния Александър Македонски, който завладява Египет и решава да построи един голям град на морето и го нарича със своето име. Така че този град не е приказен, не е легендарен, той присъства в историята от самото си начало.

– Тази книга, която представяте днес в Софийския университет, ни връща не само към историята на едни хора, но към философията им и начина им на живот. И не са малко препратките към днешния свят, някои от тях и с конкретни поводи от съвременната ни история. Към какво тя ни връща – към каква философия, какъв начин на размисъл за всичко онова, което се случва около нас, хората?

– За да представя книгата ясно и да не се заблуди читателят и слушателят, трябва да кажа, че това не е книга за древността, макар че в нея се говори и за древността. Но тя не е книга, която казва: „Вижте, имало е едни древни времена и сега ние ще ви разкажем за тях…“ Всъщност текстовете са твърде разнообразни. И нейният замисъл е да покаже как един университетски преподавател, който се стреми да бъде и интелектуалец, тоест да участва в актуалния културен живот на своята общност, говори за своята специалност. Ние, ако искаме да бъдем цялостно полезни за обществото, не можем да говорим само като специалисти. Трябва да говорим, несъмнено, върху своя материал, да го познаваме добре, но също така и да правим аналогии между това, което професионално изследваме и онова, което се случва тук – както и Вие сте забелязала и отбелязвате, че има много препратки и размишления и за нашето актуално настояще. Така че книгата не е просто за античността и класическата филология, тя е върху материала на античността и на древността, но също така е и за днешния ден. И това е денят както на учения, преподавателя, четящия и интелектуалеца, така и на всеки човек, който се интересува от живота на общността.

– Тази книга ни връща към един период отпреди само десет години и една важна наистина година за България, 2007-ма. Какво ни показва тази нишка, която води от гръцката античност към днешна Европа?

– Аз съм отбелязал в текстовете, които съм посветил на аналогията между ЕС и класическа Гърция, че преди известно време имаше проект за европейска конституция, който не можа да се осъществи; но в този проект, който съм чел внимателно, имаше едно мото – и то не беше нищо друго, освен цитат от историята на Тукидид, известния атински историк. Тоест, в самото начало на проекта за европейска конституция неговите автори са искали да кажат, че Европа някак наследява античността; и не само римската античност, с което всички  са съгласни, но и гръцката. Когато пишех за ЕС и за класическа Гърция, идеята ми беше да покажа една аналогия: че както ЕС е по идея съюз на независими държави, които са в диалог и сътрудничество помежду си заради общото благо, така и гръцките полиси някога са се стремяли към нещо подобно. Те са били политически независими, но поради общност в езика пък и близост на територията, са успявали да контактуват помежду си и да създават съюзи, включително и политически. Показах в един от текстовете тази аналогия между ЕС и епохата на полисна Гърция. Това беше във връзка с встъпването на България в този съюз.

– Какво ни показват тези връзки по отношение на толерантността – особено важна тема в съвременния европейски дневен ред?

– Относно толерантността – действително, в книгата има едни размишления за отношението между Рим и римският свят, който е типично европейски и близкоизточния свят, който аз нарекох условно „Израил“. По същество се мисли за това, какви са отношенията между светска култура, която някак е представена, исторически може би, по-ярко на Запад, и една духовна, религиозна, може да се нарече и църковна култура, която бива внесена на европейските територии от Близкия изток.  Какво се случва при тази среща? Защото е добре да се напомня, че религията, която и ние българите сме възприели веднъж завинаги, няма европейски произход, тя има близкоизточен произход. Какво се случва при тази среща – среща на чисто светска култура, политеистична, религиозно толерантна, както някой би я нарекъл, и нещо различно, което идва от изток – от Палестина, да кажем: културата на религията, на духовността, на църквата, която казва, че поне в религиозен аспект има една истина, а не много. И поради това някои казват, че на Изтока му липсва, примерно, религиозна толерантност. Да, разсъждава се и по тези въпроси.

представящи А

– По отношение на трагичността – една съвсем немаловажна тема в рамките на подобни изследвания – в какви рамки на античноста ни връща изследването, което правите, и отново тук, каква е препратката към днешния свят?

– Това, за което Вие споменавате, е един текст, посветен на превода на „Антигона“ от Софокъл, който аз направих преди три години, през 2014-та. И в предговора размишлявам за това, какво трябва да разбираме под „трагично“ или по-точно, под „трагическо“ – защото трагическото е една естетическа категория, която за пръв път е разработена от Аристотел в неговата „Поетика“. Там се стремя да покажа, че през античността, в онази класическа епоха, трагическият герой е онзи, който се усеща изоставен от своите богове; изоставен, както се казва, на произвола на „съдбата“. Защото има сблъсък между богове и съдба: боговете са тези, които помагат на човека, докато съдбата е тази, която бездушно се разпорежда с него. И когато античният човек, трагическият герой усети, че боговете са престанали да се интересуват от него, той изпада в едно отчаяние, едно усещане за изоставеност; и точно това според мен е специфично за атическата трагедия – да бъдеш изоставен от своите богове. А християнството преодолява тази идея и днес един християнин, ако наистина е такъв, не може да се чувства изоставен от своя Бог. Така че античната трагедия има една специфика, която днес сякаш е изчезнала. Днес, когато говорим за трагедия, имаме предвид нещо по-различно, а именно – нещастието на човека, който се е предал на своите пороци. Ето това, твърдя аз, е трагичното днес: не страданията на тялото, не смъртта, не някакво външно нещастие, а вътрешният провал. За този вътрешен провал, казвам в тази статия, че е виновен самият човек. Това е нашето днешно понятие за трагично, макар че не всички биха го, предполагам, изразили по този начин…

*

http://bnr.bg/hristobotev/post/100904882/aleksandria-razkazi-za-knigi-hora-i-gradove-14-godini-po-kasno

Александрия II

„Александрия II“

[за книгата, разговор с Румен Спасов]

– С какво тази книга ще бъде интересна за всички хуманитаристи, не само за класиците-филолози?
– Аз мисля, че тази книга не е адресирана точно към класическите филолози, макар да не се съмнявам, че и един класически филолог ще намери в нея нещо интересно за себе си. Но може би не е неуместно да се каже, че и класическият филолог, и той е човек като всички други. Да, той знае латински и гръцки, работи по специализирани теми, но същевременно се интересува и от общохуманитарни въпроси – като всеки човек, който чете, учи, мисли и преподава. Така че конкретни хора, които са и класически филолози, също ще намерят интересни неща в тази книга. Но понеже споменахме за класическа филология, като начало ще кажа, че в този сборник (това е сборник от статии, предговори и лекции, писани между 2002 и 2014), наистина има специализирани текстове, които се отнасят точно към знанието за античността. Ще дам пример с предговора към превода на „Антигона“ от Софокъл, където се занимавам с това, какви преводи са направени на български на „Антигона“ и по какво се различават помежду си – като влизам в подробности и давам примери. Споменавам преводите на Пенчо Славейков (има такъв превод, направен към края на XIX в.), на Александър Ничев и този, който аз бях предложил в 2014 година. Така че това около „Антигона“ е пример за специален въпрос, който засяга класиците – а именно, какво става с превода на един конкретен текст на български език.

– Но има такива названия: „Част втора. Гръцката античност и днешна Европа.“
– Да, има. Аз написах няколко неща по тези въпроси и никак не съжалявам. Това беше времето около 2007, спомняме си, когато се подписваха последните документи за встъпването на България в съюза на европейските държави. И тогава беше моментът да се кажат няколко думи каква е идеологическата основа на това, което днес наричаме Европейски съюз; и, да кажем, към какво явление в историята може да се отнесе той. Това даде възможност да се разсъждава дали има аналогия между съюза на независимите европейски държави (защото това е ЕС – той е съюз, по идея, на независими държави) и, примерно, отношенията на гръцките полиси през класическата епоха. Защото и там виждаме, че има някакви съюзи: те са по-хлабави или по-плътни, но все пак съюзи, които имат своя обща политика и същевременно големи разногласия. И както в Европа (никой не го укрива това, напротив, то се обсъжда) има както съгласия, така и разногласия, така е било и в антична Гърция по времето на независимите полиси. Ето тук има един текст, който се занимава с приликите между класическата старогръцка епоха и днешна Европа. Впрочем, да отбележа, проектът за европейска конституция има мото, което не е друго, освен цитат от Тукидидовата „История“. Така че хората, които са се занимавали с проектите около ЕС, са имали предвид класическото гръцко наследство.

– Античността заема огромна територия, включително и днешните български земи, можем да вметнем; но интригуващо е и това – „Рим и Израил“. Какъв е духът, можем ли да търсим общ дух на тези две разделени от морето места?
– Аз се занимавам не толкова с приликата, колкото с разликата, която може да се открие при такова сравнение. И като казвам „Рим и Израил“, правя нещо като разграничение между Европа и Близкият изток, от една страна; от друга, може би, между светска култура и религиозна култура. Защото Рим и римската държава е нещо много характерно за Европа и европейската история: това е създаване на една мощна империя, която е, общо взето, светски организирана. Има религиозен култ, но той е по-скоро граждански. Всички граждани участват в него, като в никой случай не може да се каже, че има църква; това е религия, която не може да се сравни с юдейството и с християнството. От друга страна, Израил е онова, което е някакси отвъд Европа. То носи нещо различно, а именно, вярата в това, че съществува само един Бог и необходимостта да има една църква, която да опазва една и висша истина за най-важните въпроси на човешкото съществуване. Такова нещо в Европа до появяването на евреите и християните (като първите християни, разбира се, са били евреи) не е имало. Европа винаги е била някак политеистична, тоест тя е позволявала, както по време на гръцката класика, така и в рамките на римската империя, многообразие на религиозните вярвания. И е било лесно да се възприемат всякакви богове: имало е нещо, което често се нарича „религиозна толерантност“. Дали това в духовно отношение е полезно, това е тежка тема. Но когато навлиза християнската религия, тогава нещата се променят, защото за пръв път на културната територия на Европа се появява култ, който казва, че „отхвърля всички богове“ и приема само един. По този начин се поставя сериозно и в религиозен аспект въпросът дали истината е една или са много. Това, което имаме в „Израил“, е посланието, че истината, ако става дума за религия, е една; а това, което го посреща в „Рим“, е предположението, че не може да се говори за една истина; и че това не е и толкова важно, а по-скоро хората трябва да насочат вниманието си към устройването на държавата и обществото – повече, отколкото да размишляват за висшата истина в религиозно отношение. Това е голям сблъсък, който е един от аспектите на сблъсъка между „запада“ и „изтока“.

– Може би и между интелигенцията и светското „консумативно“ мислене. Не е ли също и това?
– Дали има противоречие между интелигенцията, между образования елит, така да се каже, и светското мислене? Аз не мисля, че тук лесно ще открием противоречие. Напротив, има хора, които наред със своето добро образование, чрез което принадлежат към интелигенцията, изповядват именно определен светски възглед по религиозните въпроси. Така че когато говорим за образованост, образованият човек може да бъде светски мислещ – да допуснем, агностик – или, напротив, религиозен. Така че няма противоречие (макар това понякога да се е подхвърляло) между образоваността и религиозността. Един образован човек може да бъде и такъв, и друг – това е въпрос по-скоро на нравствен избор. Донякъде на нравствен избор, а може би и на друг.

– Разгръщайки тази книга имаме шанс да станем читатели на класиката. Но тук, в отделна глава, сте обърнали внимание на едни читатели, които са оставили и текстове след себе си.
– „Читатели на класиката“. Да, има такава част на книгата. Не трябва да забравяме, че тя е сборник и всички тези текстове са писани по конкретен повод; и да не търсим непременно систематика. Но понеже споменахте за това, ще отговоря, че има различни начини да се възприема класиката. Това можем да забележим в текстовете, които са поставени в тази глава. Тя може да се чете, както я чете един писател: тук имам предвид по-специално Роберт Грейвс и неговия роман, посветен на експедицията на аргонавтите. Тоест, възможно е човек просто художествено да преработи античното митологично или историческо наследство: ето Роберт Грейвс, който е един наистина прекрасен писател, а при това и отличен класически филолог. От друга страна, тези работи с класиката могат да бъдат възприети академично и философски, както правеше уважаваният от мен и за съжаление вече не между нас, проф. Богдан Богданов, на когото съм посветил един доста голям текст за начина, по който той философстваше върху старогръцката литература и култура. Ето пример за такъв професор, академично лице, читател на класиката, който от една страна е ерудит, познавач, специалист в тази област, а от друга се стреми да създаде една цяла културна философия въз основа на знанията си за гръцката античност. Такъв беше Богдан Богданов. Той беше един философстващ читател на класиката, когото аз познавам лично и мога да свидетелствам.

– Тази книга е от някакви фрагменти… от отделни времена.
– Действително, това е един авторски сборник. И тя не е първото такова нещо, което предлагам на хората, които четат подобни текстове: тя затова и се нарича „Александрия II“. Защото преди около 14 години – в началото на 2003 – издадох една книга, която беше наречена просто „Александрия“ и тя беше подобна на тази: имаше шест части, които събираха в себе си текстове, писани в различни години и по различни поводи.

А

И тогава си спомням, че проф. Богданов, с когото говорихме точно в този кабинет, в който сега говорим, поогледа книгата и каза: „Знаете ли, Николай, прегледах Вашите текстове; те, разбира се, са интересни, но единственото, което ги обединява, е това, че Вие сте техен автор.“ Аз казах: „Да, Вие сте напълно прав.“ Наистина, и сегашната книга, също като онази тогава, няма една, а множество теми – и те са събрани в един сборник, който аз наричам авторски сборник.

– И в заключение, да оповестим премиерата, която е в библиотеката на филолозите, в Университета.
– Да, така е, ние ще направим едно представяне. Аз много благодаря на колегите, които се съгласиха да участват в него. Това са доц. Димитър Димитров от ВТУ, доц. Бойко Пенчев от ФСлФ и доц. Огнян Касабов от ФФ, които ще разкажат как са прочели този сборник. Това, надяваме се, ще се случи във вторник, 5-ти декември, от 18 ч., на VI-я етаж на Ректората, в библиотека „Филологии“.

*

https://knigizavinagi.com/2017/12/05/predpraznichno-mezhdu-klasikata-i-bestselarite/

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания