Упадък на езичеството. Божият народ

- Не случайно говоря за цялата история – казах аз, малко внезапно и за мен самия. – Хората често си казват: „Ще се занимавам само с тази епоха и с никоя друга, защото тя ми харесва“.
– И на мен ми харесва античността – усмихна се весело тя.
– Знам. То така се и започва – човек се чувства привлечен към нещо и желанието му да го опознава е някак сетивно, както харесваме външността на някой човек. Но ако се прилепим само към тази епоха, ще усетим, че тя е безкрайна, тъй като в нея има твърде много подробности и те не се поддават на научаване. Така човек започва да се губи из тази територия и в един момент вече не помни какво точно му харесва в нея. А той я е харесал, както се харесва гледка, когато човек види някакъв пейзаж отдалеч. Но ако започне да се приближава към пейзажа, той ще изчезне.
– Точно така – каза тя. – И аз понякога си казвам: „Трябва да си спомня защо харесвам античността“.
– Именно. Случва се точно това, което Платон разказва в „Пирът“. Влюбваш се в някой човек – това е естествено. Но ако останеш с любовта само към него, ще я загубиш. Защото той е човек като всички – не е съвършен, променя се; пък и ти се променяш. Затова човек не бива да се вкопчва в любимия и да го тормози заради любовта, която вече не е любов. Трябва да разбере, че този човек има душа, че хубавото в нея е хубаво и в другите души, а хубавото в душите е като хубавото в мислите – и така към Бога.

– И когато мислим за историята, трябва непременно да излезем извън епохата, която ни е харесала и да опитаме да видим цялото – защото истинското харесване всъщност е за цялото, за целия човешки свят. И не само. Но много хора не успяват да разберат това и сякаш емигрират в тази епоха, и все говорят колко хубаво е било там, пък колко зле и скучно е всичко около тях – а това вече е човекомразие. И учудващото е, че то е започнало като интерес и даже като любов.
– Хайде за следващата епоха – каза тя.
– Да. Началото на всяка епоха и изобщо на всяка част от времето има две страни – тя е и начало, и край. То е, защото е граница, а границата има две страни. Та кое завършва, най-напред. Първо, последният бляскав период на Египет, този на Рамзес II и непосредствените му наследници, когато са последните големи строежи и военни победи. Оттогава Египет тръгва към упадък, който продължава към 600 години – изглежда бавен, но на дългите истории и частите им са дълги. После – какво става с евреите. Завършва времето на робството и с това целият период, в който те не са имали армия, нито държавно обединение, нито религия. Били са просто етнос, или по-скоро – „род“. Сигурно са имали и свой език. Но народът се ражда тогава, когато придобие религия, която е сърцевината на неговата свобода, тя е като негова душа. А за да бъде опазена тази душа, са необходими и по-телесни неща, това са разните форми на обществената организация. Така че краят на XII в. и Изходът са времето, в което се ражда еврейският народ. А това е много важно събитие, защото той е първообраз на останалите народи, включително и на нашия.
– В какъв смисъл „първообраз“?
– В такъв, че народът, както аз мисля, не е механичен сбор от отделни хора, нито общност, която се отличава с това, че има отделен език, обичаи и прочее. Това са хора с мисия, и то най-висша – да живеят според Божиите заповеди. Това е, което Бог е поискал от евреите и им го е предал чрез Мойсей. След време, когато е дошъл Христос, народите са се умножили, но и от тях се иска същото. Така е и нашият народ, комуто Божиите заповеди също са предадени от свети мъже – братята Кирил и Методий, останалите Седмочисленици, цар Борис, а също и някои велики византийци, като патриарх Фотий.

– Значи, от една страна, имаме създаване на истинната религия. То се е случило по волята на Бога, чрез един вдъхновен от Него пророк и чрез хората, които той е водел към това, да станат народ. Впрочем затова е било нужно да завладеят и „Обетованата земя“ – защото божиите народи са земеделски, както е бил земеделец и Адам. Те се нуждаят от земя, която да е техен дом и да ги храни. От друга страна имаме упадък на езичеството – Египет отслабва, Крит е разрушен от земетресение, изчезва и микенската цивилизация, въпреки победата й, както се предполага, над Троя. Във възход са само новоасирийците. А покрай тях предстои появата на нови царства, които ще воюват помежду си за властта над Азия.
– А за Троянската война какво да мислим?
– Нищо не пречи да е имало такава война, разбира се. Но тя е позната поради Омир. От това се вижда, че историята се открива не само от философите или философстващите историци, но и от поетите. Защото Омир е „създал“ това събитие за нас, без него ние нямаше да го имаме. И ето сега то ни служи, когато говорим за епохите и границите. Там има ярки, сетивно зрими образи, и в това отношение по-ясни от онези в Библията. Но пък в Библията четем за движения на духа, които са непознати на Омир – примерно тези, за които узнаваме от Псалтира.
– Давид преди Омир ли е? Тези истории изглеждат толкова отделени, сякаш едната се е случила, а другата е само като легенда.
– Да, те сякаш си оспорват първенството за това, коя е „по-действителна“. Но ние като християни знаем, че онова, което се разказва за Давид, е историческа истина, докато Омировите герои са просто поетически образи.

След потопа

- Добре, да говорим – казах, малко притеснен. – Докъде бяхме стигнали?
– Египет и Месопотамия. Историята, за която трябва да има съгласие.
– Да. За Египет наистина се говори най-напред. В Библията пише, че Мицраим бил син на Хам, а „Мицраим“ на еврейски значи „Египет“. Но и Херодот говори за Египет така, сякаш това е най-старата страна, тоест първата в науките и изкуствата. И Аристотел го казва, а след това и Диодор.

Тя мълчеше и гледаше повърхността на масата, покрита със стъкло. Донесоха втората ракия. Тя взе чашката в ръка, завъртя я и я остави.

– Но Месопотамия изглежда да е също толкова стара. Там държавата не е единна, може би защото реките са две, а не една. Градовете са били независими – Ур, откъдето е Авраам, Лагаш, Вавилон. Територията между тях е била много плодородна, заради водата и каналите, които са били прокарани. Иначе би била пустиня, както и земята около Нил. Затова Херодот казва, че „Египет е създание на Нил“. Това се отнася и за месопотамските градове, които съществуват благодарение на Тигър и Ефрат.
– А в кое точно са първи?
– Явно в държавността. Не е възможно такива архитектурни чудеса да се случат там, където няма държава. А държавност значи организация на обществото, така че много хора да се заемат с едно нещо. Тукидид казва, че Троянската война е първото голямо дело, което гърците са извършили заедно; но Пелопонеската е по-голяма от нея. Иска да каже, че Атина и Спарта от негово време са били по-силни държави от тези, за които говори Омир.
– В Библията пише за Вавилонската кула, и че строежът й бил нещо лошо.
– Да, защото високите строежи са начин да се демонстрира, че човек е способен на големи постижения. А това го води към мисълта, че е равен на Бога или че е направо единственият, способен на велики дела. Тоест към атеизъм. Това е грях, подобен на първородния – човек прави или мисли нещо, което е по същество пренебрегване на Бога. Изобщо грандиозните дела имат смисъл, когато се стремят към прослава на Бога, а не на човека. Обаче не винаги е така. Пирамидите примерно са предназначени за обезсмъртяване на фараона, а той е човек.

Така че египтяните и вавилонците са имали големи успехи. С архитектурата е очевидно, но тя не се случва сама, а е възможна само заедно с други науки – с математиката да кажем. Освен това те са създали астрономията, развили са и земеделието. Сигурно са били първи и в медицината. Омир споменава в „Одисея“, че Елена се сдобила с едно много рядко и полезно лекарство точно в Египет. Един приятел, който се занимава с египтология, спомена веднъж, че най-сигурната и добре проучена хронология на древния свят е египетската. Тя била като ос, около която се нареждали всички други хронологии. Та се смята за сигурно, че Горен и Долен Египет се обединили към 3000-та пр. Хр. Големите пирамиди са строени между 2600-2500 г., а после царството съществува необезпокоявано докъм XX в. пр. Хр., когато се случват някакви сътресения и се говори за „преходен период“. И после идва „Средното царство“, което било разрушено от един чужд народ, наречен „хиксоси“. Това станало към XVII в. пр. Хр. Мисля си, че това време е като граница, защото тогава се случват и други важни неща, има промени.
– А Семирамида по това време ли е живяла? Веднъж разказвахте за нея, на една лекция.
– Семирамида е малко неясен образ. За нея пише Херодот и още повече Диодор. Тя била много умна жена, съпруга на първия цар на асирийците Нин. Управлявала и след смъртта му, и разпоредила да се построят „висящите градини“ във Вавилон. Но не знам дали има други източници освен тях. А иначе споменът за асирийците е бил много ярък. Херодот казва, че те са първата голяма империя на Изтока. В Библията също пише за тях, заради унищожението на южното еврейско царство, което станало при Сенахериб или Саргон. Но това е доста по-късно, към края на VIII в. Те тогава обсаждали и Иерусалим, и нападали Египет. Това вече са късните асирийци, тяхната държава е унищожена напълно към 610 г., когато мидийците и вавилонците превземат Ниневия. Обаче те са се въздигнали към средата на II хилядолетие, времето на промените, както Ви казах.
– И какво друго става тогава?
– Египет за пръв път е бил завладян от чужд народ, и то не за кратко – поне за един-два века. И по това време евреите трябва да са се прехвърлили там – когато Йосиф става министър на фараона, а братята му идват да купят жито, поради големия глад в Палестина. Тогава целият род се заселва в Египет и остават там 400 години. Има голяма дискусия около това, още през античността – дали разказът на Мойсей е верен. С това се занимава Йосиф Флавий в една книга – „Срещу Апион“, и доказва, че написаното в Стария завет е истина. Защото имало някои, като Манетон, които пишели, че тези хора са били местни, боледували от нещо заразно, може би проказа, и затова били отделени от останалите. И един жрец от Хелиополис, който бил египтянин, станал техен водач и ги извел от Египет. Целта му била да запази религията, която той и още някои изповядвали, и която била отхвърлена от египетското жречество.
– А да, Ехнатон. Нали Нефертити му била съпруга.
– Да, това е сложна история, и сигурно никога няма да спре да се обсъжда. Фройд я подхваща в началото на XX в., коментира какъв е бил Мойсей и около това се вдига много шум. Работата пак е в това, да се създаде недоверие към Библията.
– И какво по-точно?
– Става дума най-напред за реформата на Ехнатон, през XIV в. пр. Хр. Той решил да отмени всички стари култове, тоест да премахне многобожието и да установи религия с един бог – това да е Слънцето. Построил нова столица, в Амарна, която била сигурно много величествена, но не е останало абсолютно нищо, само една колона. Бях там миналата година. А мястото е много хубаво, между Нил и един продълговат хълм, където се намират разни гробници. Абсолютно равно и сякаш създадено точно за да се построи град на него. Така че това е била война с цялата дотогавашна египетска традиция и е необяснимо защо се е случила. Иначе това с преместването на столицата не е необикновено, то става, когато царят е влязъл в тежък конфликт с аристокрацията или друго влиятелно съсловие. Така Константин мести столицата в Константинопол, а Петър I – в Петербург. Интересно е, че и те правят религиозна реформа – Константин прекратява гонението срещу християните и сам става християнин, а Петър премахва патриаршията.
– И каква е връзката с Мойсей?
– Ами твърди се, че Мойсей бил последовател на Ехнатон – той наистина е живял не много след това, през XIII в. Но тъй като в Египет вече не било възможно да се запази тази религия, той решил да събере последователи и да се премести другаде, както и станало – в „Обетованата земя“. И законите, които дал, имали за цел да продължат Ехнатоновото единобожие, иначе във всичко се различавали от египетските.
– Интересно.
– Да, това изглежда като роман и звучи убедително или поне интригуващо. Та такава била историята с евреите според Манетон, Фройд и други. Те били някакви изолирани египтяни, или дори не-египтяни; но се отрича че произхождат от Авраам. Намерили свой водач и завладели ханаанската земя. Но това вече са събития, които отиват към следващата граница – към началото на XII в., когато е и Троянската война.

Тя ме погледна усмихнато и подпря главата си на лакът. Усетих, че започва да вали.

– Дъжд – казах.
– Да – каза тя. – Обичам да вали. Особено през есента.
– Ще пиете ли още?
– Ще изчакам малко. Ако си поръчам, няма да мога да следя разказа.
– А може и да си ходим.
– Може. Значи стигнахме до Троянската война?
– Да. А тя почти съвпада с Изхода от Библията. Тогава царува Рамзес II и се правят последните големи строежи – последните преди Птолемеите. Но има и други неща, примерно краят на Критската цивилизация.
– А, да. Вие нищо не казахте за Крит. Освен това има едно голямо земетресение, което е унищожило Санторини – и цялата цивилизация наоколо.
– Да, това го забравих. А то е точно през XVII в., според някои. Значи времето на хиксосите, глада в Палестина и първите асирийци.
– Тези асирийци са като природно бедствие – каза тя.

Сътворението

- Хайде разкажете ми историята. Откъде се започва?
– От сътворението.
– Светът сътворен ли е?
– Да. Защото ако не беше сътворен, би бил нещо случайно и човек не би се чувствал добре в него.
– А защо някои казват, че не е? Те не искат ли да се чувстват добре?
– Те искат, но нямат смелост за това. Смятат, че щом властта казва нещо, то трябва да се повтаря.
– Властта ли казва, че светът не е сътворен?
– Да. Властта, която го е превзела. Но тя е временна власт – ще я има само дотогава, докато го има времето.
– Добре, слушам.
– Така че в началото Бог е сътворил света, и в него не е имало никакъв недостатък. Сътворил е и човека и го е направил двоен – жена и мъж.
– Това защо?
– Може би защото иначе човек би бил самотен. Сигурно затова са и животните, които са нещо различно от човека, и той трябва да ги управлява. И е имало всичко, за да бъде той щастлив.
– И е станал нещастен?
– Да, защото дяволът го е измамил. Той е измамил жената, а мъжът не е бил достатъчно силен, за да се удържи в истината. Така и двамата пострадали. И хората станали смъртни.
– Не е ли могло да бъдат наказани по друг начин? Така че да се разкаят?
– Ако бяха останали безсмъртни, нямаше да се разкаят. Затова Бог казал: „Да не яде от дървото на живота и да стане един от нас“. Това значи, че за човека е щяло да е опасно след греха да остане безсмъртен. Трябвало е да му се случи нещо сериозно, за да разбере, че не може да се отрича от Бога. А няма нищо по-сериозно от смъртта. Защото тя е край. И отвъд нея има нещо неизвестно.
– И после какво станало?
– Започнали греховете на следващите хора, макар че някои били по-добри от други. Примерно Авел е бил по-добър от брат си, тъй като не е завиждал. Трябва да се разбере, че Бог не дава еднакво всекиму, и е тайна защо това е така. Но всеки бива изпитван. Каин не е издържал изпита.
– Те тогава все пак са живели дълго.
– Да, по няколкостотин години. Така пише.
– А това за годините така ли трябва да се вярва? Защо се говори, че светът е на няколко милиона години и прочее?
– Светът може би щеше да е на няколко милиона или милиарда години, ако времето винаги е вървяло както сега. Но не изглежда да е така, поне според Мойсей. Защото Бог не създава слънцето и небесните тела в самото начало, а по-късно. А времето се мери според тях. Значи ние не знаем какво е било времето преди те да се задвижат според днешния си ход. Освен това, когато се създава земята и живите същества, те не са на нулева възраст, а на някаква – според това, как се променят във времето, което познаваме. И Адам не е сътворен като новородено, а като зрял мъж – значи на няколко десетилетия. Но това не значи, че Бог го е сътворявал десетилетия – както става сега, ако сме съгласни, че Бог е причина да растем. Искам да кажа, че за да се стигне до вселената, която Бог е сътворил, сигурно биха минали няколко милиарда години – според сегашния ход на времето. Но Той я е сътворил мигновено, тъй като е всемогъщ.
– Това е много интересно – каза тя и ме погледна внимателно.
– Да. Така че когато Мойсей говори за години и дни, това не значи, че става дума за точно такива години и дни, които ние знаем. Човек трябва да помисли кое е онова, което определя времето.
– Това е много мъчен въпрос.
– Съгласен съм. Но ако човек не го зададе никога, ще е по-невеж, отколкото ако го зададе.
– И значи се стига до потопа?
– Да. Греховете на хората станали прекомерни. Спасението на Ной значи, че човечеството се спасява благодарение на много малко хора, единици. Те му казват истината и го водят по единствения правилен път.
– Тази история също ли трябва да я разбираме, както е написана? Че всички загинали, а само Ной и семейството му останали живи и слезли на Арарат?
– Няма никаква вреда, ако човек разбира Писанието според буквата му. Ако е чистосърдечен, това няма да му навреди. Трудностите започват с тълкуването, там може да се появи заблуждение. Писанието е създадено така, че да е полезно и за по-смирени умове, но и най-умният човек няма да открие недостатък в него.
– И тъй, днешното човечество е това от рода на Ной, и повече няма да има катастрофи?
– Така е казано. Хората населяват континентите – говори се за Европа, Азия и Африка – и започва светската история. Това е тази, за която се казва, че „има сведения“.
– Египет, Месопотамия и прочее.
– Да. Но трябва да се прави разлика между светска и свещена история. Светска е тази, за която се предполага, че трябва да има съгласие; че може да се постигне съгласие, поне в общи линии. Само че това не е съвсем вярно. Най-малкото защото хората ще смятат едни нейни части за по-важни от други и няма да се споразумеят.
– Точно така. Примерно китайците няма да учат историята както ние я учим, ще обръщат повече внимание на тяхната си.
– Да. И тъй като не може да е иначе, битката е да се приеме, че няма една истина за историята, освен тази, че тя е „само човешка“ и никакъв бог не участва в нея.
– Това защо?
– Така скришом са утвърждава властта, за която Ви казах. Онези, които са я придобили, са противници на Бог и искат да премахнат самото Му име, или да го омаловажат.
– А защо е по-добре да се вярва?
– Най-напред, защото има неща, които трябва да бъдат приети без доказателства – това са началата. Аристотел го казва в онази книга, с която ще се занимаваме в Египет. Но това не значи, че началата могат да са всякакви. Те трябва да са най-добрите. А това човек го познава чрез сърцето си.
– Значи познанието започва от сърцето? – попита тя.
– Аз Ви казах, че сте много умна.

Тя някак се смути.

– Във всеки случай това ми харесва много.
– И на мен, тъй като вярата в сърцето прави човек щастлив. Ако човек го пренебрегне, той тръгва по грешния път и към големите нещастия, които водят до ужасен край.
– Това звучи страшно.
– Да, някои истинни неща звучат страшно. Те се отнасят до смъртта – не до временната, а до вечната.
– А ако вярата в сърцето е достатъчна, за какво служи философията?
– Ако сърцето е обърнато към Бога, човек обиква и него, и целия свят – като Негово творение. И хората. И започва да размишлява, за да ги опознава, защото опознаването е като приближаване. Когато нещо ни харесва и го обичаме, искаме да сме близо до него и да го виждаме. А философстването е развитие на умственото зрение, което е мисълта. Ако е истинско, то се прави от любов.

Атина

Занимания с античност (интервю)

1. Какво Ви отведе към класическите езици и древнознанието през 1982 г.?

Началото на моите организирани занимания с античност би трябвало да се отнесе към есента на 1978 г. Тогава станах осмокласник в НГДЕК; в това време училището беше приютено в сградата на 7-ма гимназия („Св. Седмочисленици“).
Ако помисля какви интереси към тези неща съм имал преди това – струва ми се, че за тях свидетелстваше ранното ми увлечение по географията. В къщи ми купуваха атласи, доста добри и подробни, имах един на света и един по-голям – на България. А също и касичка във формата на глобус. И дълго време за мен нямаше нищо по-интересно от това, да разглеждам карти и да помня къде са континентите, страните, градовете, и всичко. Това показва интерес към целия свят, и то не просто в настоящето – защото държавите и градовете не са отскоро, а още по-малко планините, моретата и континентите. Така че у мен явно е имало един интерес към знанието, който е някак херодотовски – да узная какви народи обитават земята и какво са правили през времето. Ако човек се интересува от това, заниманието с античност е много подходящо, защото то предлага поглед към историята и географията на една голяма част на света, а чрез това и на целия: и към мислите на хората, които са се интересували от същото.
Ако става дума за по-близката причина, тя беше, че един ден баща ми се появи у дома с вестник „Народна младеж“ (той много четеше вестници), и ми посочи съобщение, че НГДЕК обявява прием за осмокласници – за втори път, тъй като гимназията беше създадена през 1977. Тогава всички у дома единодушно казаха, че трябва да кандидатствам там. Изпратиха ме на частни уроци по български и руски език (такива бяха изпитите) и аз учих старателно, притеснявайки се да не би нашите да похарчат напусто пари, в случай, че не вляза. Но писах добре и се класирах 6-ти (приемаха 40 момчета и 40 момичета).
Още в първите дни започнаха часовете по латински – най-напред ги водеше Димитър Бояджиев (впоследствие професор по латински в СУ), а след това Юдит Филипова, която ми преподава този език през всичките пет години. Латинският ми беше много интересен и си водех педантично всички тетрадки, стараех се да пиша красиво, а някои познати на семейството започнаха да ми подаряват помагала – популярни книги за древността, албуми по антично изкуство, речници, издания на класически автори.

2. Кое за Вас беше най-трудно при навлизането в античните езици и култура? Можете ли да разкажете момент, в който сте си мислили да се откажете (ако е имало такъв, разбира се)?

Спомням си, че когато видях за пръв път издание на античен автор (бяха „Апологията“ на Платон и една антология от „Анабазис“ на Ксенофонт), се дивях на гръцките буквички, но уверявах домашните ми, че в 12-ти клас ще чета тези книги „като вестник“. Бях впечатлен от познанията на един съученик от горния клас, който в разговор по време на една лятна бригада каза авторитетно, че на гръцки „бог“ е θεός. Гръцкият ми вървеше сравнително добре, и когато Огнян Радев забеляза, че подсказах на съученика до мен целия превод на един текст от учебника, и то вярно, каза: „Хм, ти всъщност си много добре…“.
Да се откажа точно не съм мислел, както личи и от това, че в НШЗО „Христо Ботев“ изненадах съшколниците с това, че ставах всяка сутрин в 4 часа, за да чета на латински и гръцки (тъй като през деня нямаше време за такива занимания). Ако е имало вероятност да се заема с друго, то е било само заради любопитството ми; тъй като в казармата през втората година си доучвах ненаученото по математика и физика, а после в Атина учих еврейски и пр. Но преподавателите в специалността, които ме бяха запомнили, ми предложиха през 1993-та да се явя на асистентски конкурс (тогава професор беше Б. Богданов), и така останах в тази наука.
В гимназията ми беше трудно по санскрит, и, кой знае защо, по старобългарски; но мисля, че това беше по-скоро от несъгласието с начина, по който се преподаваха тези предмети. По подобен начин и в Атинския университет със старогръцкия – така и не можах да привикна с ройхлиновото (византийско) произношение, и си останах завинаги еразмист.

3. Кой е най-силно запечатаният спомен от ранните Ви занимания с Античност?

Те без съмнение са много и би трябвало да избера един от тях. Спомням си лятото преди 11-ти клас, когато бях в Дупница за ваканцията. Тогава, тъй като не бях зает с нищо, взех учебника по старогръцки за предстоящата година (беше един с мека синя корица, голям формат) и го изчетох целия. И си казах: „А, значи аз мога да чета на старогръцки…“
Не след дълго тази самотна работа даде явен резултат. Четох учебника през лятото на 1981, а през пролетта на 1983 се проведе олимпиада по класически езици за всички випуски на гимназията. Тя беше в три кръга, като аз спечелих последния и така станах първия шампион на България по класически езици.

4. Как стигнахте до гръцките философи, защо избрахте тях сред другите класически автори?

Трудно е някой да се занимава с античност и да не стигне до философията, макар че се случва. Аз се поинтересувах отрано, като тогава вниманието ми беше привлечено повече от формата. Така веднъж (11 или 12 клас) написах няколко страници диалог в Платонов стил – на гръцки, разбира се – и го показах на учителите си. После ми казаха, че всички го чели с голям интерес и решили, че като за първи опит съм се справил.
Към края на следването ми в Атина ми хрумна да изчета херметическите текстове, които впоследствие станаха материал за дисертацията. Там има немалко философия, или по-скоро философска терминология, наследена от времето на класиката и позната през гръко-римската епоха. Но все пак те не са строго философски, нито естествено-научни; при тях има теология и космогония, елементи на проповед, поучение… такива неща. Но главното беше „Метафизиката“. Когато в средата на 1990-те стана дума, че тя би трябвало да се преведе, аз се захванах да си освежа философския език и прочетох (буквално) целите Платон и Аристотел. Това ми отне към две години, покрай другите занимания. После, от началото на 1996-та заедно с Димка се захванахме с превода и го завършихме в средата на 2000-та. После, когато писах хабилитационния си труд през 2001-2002, имах отделна глава върху „Поетиката“. След това написах „Писма до Егина“, което е роман за Платон – епистоларен и характерописен. По дух той предшестваше „Старогръцката литература“, която завърших наскоро – и тя е донякъде характерописна, но вече не епистоларна и не за един автор.
Но не бих казал, че съм „предпочел“ философите. Мое задължение винаги е било да работя върху литературата като цяло: тоест, от Омир нататък, докъдето успея. Заниманието със старогръцка литература винаги и навсякъде е било такова: човек трябва да е запознат с Омир и трагиците, да има представа от лирика и комедия, да е чел Херодот, някои оратори, после вече идва философията – Платон и Аристотел. Всеки, който се занимава с тази словесност, е длъжен да познава тези автори. По-нататък – докъдето може. Затова включих в магистърската програма „Антична култура и литература“ предмета „Старогръцката литература в Римската епоха“. Това значи, от Полибий до края на античността.
Та ако става дума за автори извън философията, занимавал съм се главно с Херодот и трагедията – примерно, два пъти преведох „Антигона“.

5. Какви бяха очакванията Ви, когато започнахте да преподавате? Какви са сега?

Аз съм голям ентусиаст, що се отнася до преподаване. Още от ученик, учителите са били важни личности за мен, и винаги съм размишлявал кой е добрият начин да се предава знание. И научих: най-добър е разговорът на определена тема, който на моменти стига до детайли – както е при превода и коментара, но друг път се издига до най-общи идеи за словесността и епохата, и за метода. Също и това, че разговаряйки с хора, човек усъвършенства езика си на учен, и го предава на събеседниците си – това е важно условие за възникването и поддържането на школа.
Самото преподаване в началото ми беше и лесно, и трудно. Когато преподавах език – новогръцки или старогръцки – беше лесно, тъй като там нещата обикновено са еднозначни: или е така, или не е така. Затова, както неведнъж съм споделял, чужд (и класически) език може да се преподава добре и от съвсем млади хора; тъй като овладяването му е въпрос главно на талант и системни, няколкогодишни занимания.
Но при хуманитаристиката не е така. Там човек има нужда от много време: дълъг преподавателски опит, изчитане и премисляне на голям обем литература – най-напред, разбира се, на източниците. Ако дисциплината ти е предадена от добър преподавател, както беше при мен, това помага много, но не е достатъчно. Защото човек не може просто да възпроизвежда това, което е видял, тъй като е малко вероятно то да съответства на характера и възгледите му. А всеки трябва да има свой характер и възгледи. Така че трудността е главно в това – как да осмислиш науката като личност. Ето защо до майсторство в тази работа се стига мъчно и бавно; ако човек на 50-годишна възраст я прави добре, това е успех.
Притеснението ми в началото беше, че онова, което предавам на студентите, не е нито ново, нито оригинално. Сега не се безпокоя, че не е ново: старото е добро, пък и те нали затова са дошли – да учат стари неща. А че е оригинално, съм сигурен, защото оригиналността се състои в това, да преподаваш науката „като себе си“ – а никой човек не прилича на друг. Но пък е трудно да внесеш науката в личността си. Та тогава нищо не очаквах от студентите, тъй като изобщо не бях сигурен, че имат някаква полза от часовете ми. Сега просто очаквам да са чели, което съм ги посъветвал, и напоследък с голяма радост виждам, че точно това става.

Невски

6. Според Вас има ли приемственост в класическото образование в България? Какви са Вашите лични спомен и преживявания в тази насока?

Приемственост несъмнено има. Класическото образование у нас е два вида – гимназиално-университетско, което минава през държавните институции и е създадено след Освобождението, и онова, което минава през богослужението и богословието; то е на възрастта на християнска България. Разбира се, във втория случай става дума за античност, усвоена чрез християнския поглед към историята. Важен е фактът, че поради близостта ни с Византия и свързаността ни с цариградската и изобщо с гръкоезичните църкви, ние тук винаги сме имали гръцкия като първи или най-много втори чужд език. А това е здрава основа за класическото образование; то е нещо, което на Запад не съществува, защото там гръцкият от хилядолетие и половина се учи само като „древен“ език и неговото място е само в науката.
Що се отнася до гимназиално-университетското класическо образование, то е възприето от Запада, донякъде с посредничеството на Русия. Там приемствеността е известна – старогръцкият и латинският се включват в програмата на гимназиите още от 80-те години на XIX в. Това продължава до средата на XX в., когато се случва едно прекъсване за около 30 години и преподаването на класически езици се съхранява само в семинариите, Духовна академия и университета. След това то се възстановява в средното образование чрез НГДЕК. А хората, които имаха непосредствена грижа за начина на работа там, бяха студенти на онези класици, които са били навлезли в научната работа още във времето на предвоенна България; така че това, което ние сме учили като ученици, е същото, което са учили професорите Михаилов, Ничев, Милев, известните преводачи Вранчев и Батаклиев, и други възпитаници на Университета по онова време.
Аз познавам лично малцина от онези, които са били студенти в епохата на Царството. Това са Георги Михаилов и Василка Тъпкова-Заимова; присъствал съм и на един разговор с Иван Венедиков. Но и това е достатъчно, за да си състави човек представа за техния дух и възгледи; още повече че специално се занимах с историята на класическото образование. Веднъж това беше през биографията на проф. Тъпкова, която съставих през 2010-2011 г.; и после, чрез избираемия ми курс „Класическо образование и идея за класическа древност в България“, на чиято основа написах една от главите на „Александрия II“ (УИ, 2017).

7. Как виждате бъдещето на класическото образование? Смятате ли, че трябва да има нова посока? Ако да, бихте ли споделили каква?

Класическото образование ще живее, докато съществува християнският, пък и, наред с него, пост-християнският свят. Това е светът, който нарича себе си „западен“ или „европейски“, като влага различни значения в тези думи. Но макар и различни, тези значения предполагат познаване на античността. Ако някой желае да говори за европейска история, той няма как да заобиколи Рим; а познаването на Рим по необходимост изисква познаване на класическа Гърция. Ако смята себе си за християнин или дори само за изследовател на християнството, ще учи гръцки и латински, това е неизбежно. Ако се занимава с философия, няма да избегне античността, защото няма влиятелен философ, който да не съотнася своите възгледи с традицията, възхождаща към Аристотел и Платон.
Така че без класическо образование не може да има европейско/западно или християнско образование. Ако се опита да заобиколи класиката, такова образование ще пропадне много бързо, както се видя в течение на неотдавнашната история, на която и аз съм свидетел.

8. Каква е ролята на човека, занимаващ се с Античност, днес?

Той има образователна задача и тя е тази, за която стана дума. Трябва да бъде посредник между нашите времена и античното наследство, значи да има поглед и към „средното време“ на историята – както като отношение между общества/държави, така и като живот на науките и словесността. Смисълът на тази задача е в удържането на единството на човешката история. Както за един човек е полезно да има спомени за всяко време от живота си и те да са във връзка помежду си така, че той да бъде и многообразен, и един; така и едно общество трябва да помни своята история в цялото й разнообразие, и същевременно това да бъде една история. Защото съзнанието за това, „кой си ти“ те прави и отделен, и свързан с другите, което значи – свободен.

9. Какви са задачите пред Вас, които сте си поставил, като класически филолог?

За щастие и с Божия помощ аз вече съм направил немалко от това, което смятам, че е мое задължение, но същевременно е било и моя мечта. На първо място, постигнах това, за което са ми помагали в гимназията – станах преводач от класически език, и то на най-мъчни и важни книги, които трябва да съществуват на родния ми език.
Една от тях е Софокловата „Антигона“, смятана от някои мислители за най-добрата антична трагедия; и вярвам, че преводът, който направих, е най-добрият превод на антична трагедия в историята на нашето преводаческо дело. Освен това написах учебник по предмета, който преподавам от 25 години – старогръцката литература. Това е първият наш подробен и системен учебник по предмета. После, с помощта на моята съпруга Димка, завърших превода на Аристотеловата „Метафизика“ – главният философски текст за всички времена. Смятам, че въз основа на този превод моите сънародници ще могат да учат философия и ще философстват за много десетилетия напред.
И освен това се грижих моите студенти да имат възможност да учат добре, значи в съгласие с традицията, но и като съвременни хора; и това го правих както чрез собствените си курсове, така и чрез учебните планове на магистърската и бакалавърската програма на специалност „Класическа филология“, които изработих в началото на миналото десетилетие.
Колкото до бъдещето, надявам се то да не бъде много по-различно от настоящето; а настоящето в нашата дейност е добро. Надявам се да видя успехите на моите студенти, а може би да напиша и още една книга. Но каква ще е тя и за какво, няма да казвам сега.

16 юни 2019, Петдесетница

(Въпросите зададе д-р Иван П. Петров)

*

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-9/?fbclid=IwAR2n-xrLNMLIlKrdWCvcS-dN7R2ADLkg4lro1PtEg0usUT_FcN9Dv5O9sqE

10 авг 5

В телевизията

Ако не беше жена ми, сигурно нямаше да знам нищо за един свят, в който живеят немалко хора – светът на телевизията.

Веднъж преди доста години се бяхме събрали на рожден ден в дома на един приятел. Присъстваха хора от интелигенцията – театрални и кинорежисьори, писатели, журналисти.
Седим с жена ми на един диван и пием, каквото ни е поднесено, а срещу нас – друга двойка: един добър познат, който тогава работеше в телевизията, и до него една дама. Говорим си едно-друго и дамата започва се обръща към мен, задава ми разни въпроси, говори ми на „ти“ и на собствено име, въобще се държи така, сякаш се знаем от години. А аз мога да се закълна, че никога не съм я виждал. По едно време, за да не изглеждам неучтив, решавам да задам и аз един въпрос.
– А Вие къде работите? – казвам.
– В телевизията – отсича тя и ме поглежда любопитно.
– Е, щом сте с […], вероятно сте в телевизията, но искам да кажа, какво работите, водите предаване или…

Жена ми се намеси, за да прекрати комедията.

– Госпожа […] е известен журналист, специалист по […] води предаване за […], а също и […].

Аз кимах с глава като човек, който получава голямо количество нова информация и се нуждае от време, за да я запомни и обработи.
На тръгване домакинът дойде да ни изпрати, смя на случката, и ми каза: „Благодаря ти за този разговор!“

Друг път бях на екскурзия с автобус, с няколко десетки спътници. Един от тях ми зададе въпрос, свързан с гръцкия език; и аз, понеже имах настроение, му изнесох цяла лекция по история на гръцкия. След няколко часа, като се изкачвахме към един археологически обект, той ме настигна и ме заразпитва какъв съм и с какво се занимавам. Казах му, а после, за да не изглеждам необщителен, попитах:
– А Вие с какво се занимавате?
– Аз сега работя в телевизията – каза той.

Не го питах дали води предавания, тъй като не ми се влизаше в подробности. А и изкачването беше доста стръмно, и времето – горещо.
След ден-два видях в списъка на пътуващите име, което ми беше познато, и ми се стори, че то трябва да е на господина, с когото говорихме.

Като се върнах в България, разказах това на жена ми.

– Как, не го ли позна? – каза тя. – Той е политик. Беше депутат, лидер на една партия по едно време… Публична личност е.
– Е, аз го знам по име – рекох. – И даже някога съм го виждал. Но като не гледам телевизия от години, как да го свържа с лицето му…

Наскоро бяхме отишли на театър, залата беше пълна. До мен седна една двойка. Жената беше към 40-годишна, хубаво облечена, заоблена. Изгледахме пиесата и си тръгнахме.

– Видя ли жената, която седеше до тебе? – попита ме жена ми на другия ден.
– Видях я, разбира се – рекох. – Не съм сляп.
– Това е […], тя е известна журналистка, прави предавания по телевизия […], интересни са.
– Никога не съм чувал това име – казах. – И за предаванията нищо не знам, няма откъде. Но иначе като външен вид, добре изглежда…

слушай да видиш

За историята и всичко останало

- Добър ден на доц. д-р Николай Гочев от Софийския университет, преподавател по антична култура и история, преводач на Софокъл и Аристотел, автор на книги за античната литература и философия. Но аз Ви поканих по повод скандала с учебниците за комунизма. Дали проследихте този сюжет?

– Ако не бяхте Вие, може би нямаше да науча за този скандал, и сигурно нямаше да съжалявам за това. Тъй като съм един много нередовен телевизионен зрител – затова и благодаря на всички, които са отделили от времето си, за да гледат този наш разговор; дано да им бъде полезен. Та аз не гледам телевизия, рядко слушам радио и се информирам, разбира се, от интернет. И когато Вие ми зададохте този въпрос, прегледах интернет и видях в „Гугъл“ какво може да се узнае за така наречения скандал с учебниците.
Научих, че е имало конкурс в Министерството на образованието – най-редовен, по всички правила, изглежда – и са били предложени няколко учебника за X клас по история. Конкурсът е минал, имало е рецензии, учебниците са одобрени; и изведнъж някой е подал сигнал, и е казал, че нещо в учебниците не е добре. Това е първото, което не ми хареса и даже някак ме притесни, защото това не е единственият случай, за който знам напоследък. Напълно законни процедури в страната, и особено в сферата на образованието, които вървят, както винаги са вървели, и експертите нямат нищо против това, което става, изведнъж по сигнал от някакъв гражданин…

- Група граждани…

– Да, група граждани, или един гражданин. Появява се този сигнал и незабавно процедурата се прекратява. Казвам Ви, че това не е единственият случай, от личния си опит знам и за други, и то не един – повече са.
А кое е тук тревожното? Имаме група хора, законно ангажирани в една процедура, които са свършили работата, която се очаква от тях, и то според всички правила. И изведнъж тяхното мнение, позиция, техните имена, титли – всичко се игнорира, и се решава, че е прав – безусловно – гражданинът, който е подал сигнала. А онзи, който е спрян да си върши работата, той непременно е виновен. И сега той трябва да се разкае и да направи всичко, което му се казва. Точно това се оказа и в случая, който проследих.

- Да… Но да кажем първо няколко думи по една тема, която е голяма и важна. Темата как се преподава история; как се учи и как се пише история.

– Да. Във връзка с тази тема, но и относно това, че е подаден сигнал, че нещата около епохата на социализма или комунизма са представени зле: на мен ми се иска да се надявам, че гражданите, които са подали този сигнал, наистина вярват, че те са прави; и наистина мислят, че учебникът трябва да се промени, защото историческата истина е такава. Тоест, всички тези професори и доценти, които са написали определени неща в учебника, са сгрешили – те просто не са улучили истината. Дано да е така. Защото може да има и друг мотив да се подава сигнал. Съществуват конфликти, съществуват съображения – лични, политически. Но да предположим, че хората, които са подали сигнала, смятат, че такава е историческата истина, каквато те я виждат.
Дотук, на пръв поглед, нищо лошо. Но в този случай трябва да се кажат няколко думи за това, как ние можем да знаем коя е историческата истина, и доколко можем да я знаем. Това е много тежък, абстрактен въпрос, мъчен за обмисляне; това рядко и се преподава, защото е много сложно, бих казал, за проумяване. Човек трябва да е доста напреднал, за да може да коментира такъв въпрос.
Аз ще си позволя да разделя начина на узнаване на историческата истина на две. От една страна, ние можем да знаем тези неща в историята, които са сводими до цифри – и то доста добре. Примерно, кога някой е роден и починал, кога някой е започнал да учи и е взел диплома. Когато става дума за такива неща, историята е наука, която може да бъде почти точна и споровете са редки. Винаги може да се докаже, че някой е сгрешил; или не е разполагал с документ; или го е разчел лошо. Тогава няма спорове. Просто ще се каже: „Господине, вие тук грешите…“
Това е едно. Обаче има друг аспект на историческата наука, който е много тежък и мъчен, и това е въпросът за причините за историческите случвания; и още повече – за тяхната оценка. Трудно е да се каже защо в историята се е случило еди-какво си. Примерно, някой е започнал да следва инженерство. А защо е започнал да следва точно инженерство? Да не би това да е лесно за узнаване? Напротив, доста по-трудно е. По-лесно е да се каже кога и къде е учил; а по-трудно е да се разбере защо. А после, да се оцени дейността на този инженер, пък и на този човек – каква е тя, каква е нейната стойност – това е крайно трудно. Говоря за биографични случаи, но и това е част от историята. Така че да оценим какви постижения има някой като професионалист, и още повече, как трябва да бъде оценяван като човек – това е много сложно и то не може да бъде решено окончателно.
Значи има някои истини в историята и за които ние не можем да имаме последната дума. Можем да се надяваме на добросъвестно изследване и на общо съгласие между хора, които, подчертавам, са компетентни в тази област – а не на общо съгласие между всички и чрез гласуване, тъй като не така се установява историческата истина. Значи трябва да разчитаме на професионалисти, на опитни хора и изследователи.
Историята като наука не е като математиката, та нещата да се изчислят или да се докажат безусловно. Не е и като богословието, където нещата пак могат да се докажат, но само въз основа на вярата. И ако някой случайно не приема началата на вярата, той повдига рамене и се оттегля, и казва: „Това си е вашата истина, гледайте си я нея, аз пък имам друга истина“. Но в историята това е интересното, че тя засяга всички. Там нещата не са изчислими и не се доказват строго. Няма и начала на вярата – всеки може да спори и отстоява някаква позиция, и от това той не става еретик. Защото ти ставаш еретик тогава, когато въз основа на началата на вярата правиш погрешни изводи. Винаги ще ти го докажат. Обаче в историята – когато се говори за нея – не е така. Ти можеш да смяташ, че еди-кой си политически режим е по-добър от друг, въпреки общоприетото мнение; и не можеш да бъдеш осъден заради това. Така че размисълът за историята трябва да допуска различни мнения.

при ЯвД 62

- Да, дори да са противоположни.

– Да. Защото не може по необходимост да се докаже истина, така че опонентът да бъде несъмнено опроверган. Но и не може да бъде прогонен онзи, който твърди нещо различно от приетото; защото обсъждането на историята не е като обсъждането на религията в средата на вярващите. И в това тъкмо е трудността на историческото изследване, и то е интересното в историята. Освен това в нея не могат да се правят експерименти. Защото има науки, в които нещата се доказват не математически, не по дедуктивен път, а чрез експерименти. Обаче в историята не можеш да направиш експеримент, защото там всичко е уникално. Не можеш да провериш какво би било, ако България беше тръгнала по друг път през 1945 г.
Затова казвам, че онези граждани, които са протестирали и са казали, че истината за периода на социализма не е тази, която пише във въпросните учебници, а е тази, която те казват, те малко наивно твърдят това нещо. Там е работата, че историческата истина е въпрос на спор.

- И друго, кой пише историята? В този случай – кой пише учебниците? Въпросът за авторството им също излиза на дневен ред.

– Сега тук имаме една много мъчителна конкретна ситуация. Какво се случва? Всичко е протекло; най-напред, самите автори, които са професионалисти, са написали учебниците си в съгласие с държавните изисквания. Впрочем аз самият съм отказвал да пиша учебници за средното образование; и не защото смятам, че не съм в състояние да напиша добър учебник, а защото авторът на учебник за средното образование не може да каже всичко, което мисли, нито точно така, както го мисли. И не за друго, а защото има строги държавни изисквания, които уеднаквяват тези учебници. Не казвам, че това е лошо. Но ти си по-скоро изпълнител; в по-голяма степен изпълнител, отколкото автор, или най-много наравно изпълнител и автор. Разбира се, на кориците на учебниците ние виждаме имената на онези, които са ги писали; но не трябва да забравяме, че това са хора, които изпълняват държавни изисквания, а не пишат просто ей-така от себе си.
Обаче когато се появи сигнал, че „ето това“ не трябва да бъде написано така, а по друг начин, че не трябва да бъде споменат този факт, а онзи факт, тук вече ние имаме диктовка на текст. Тогава онзи човек, който си е сложил името, със своята научна степен и прочее, и който бива подтикван да промени текста, той в каква степен ще бъде автор на това място от учебника? Няма да е автор, а ще бъде един записвач – на онова, което някой му разпорежда. А това е много тежко. И в такъв случай, колкото и да е странно, може би ще трябва да се посочват и имената на онези, които именно казват какво ще се пише….

- Истинските автори…

– Да, за да знае обществото кой е отговорен за тези книги. Освен това аз искрено съчувствам на колегите от историческите факултети – и в СУ, а предполагам и другаде – които са се занимавали с това. Защото знам като автор колко е тежко да бъдеш насилван да променяш собствен текст. И твърдя, че ако аз бях автор, и някой ми кажеше, както виждаме и с подкрепата на министъра, че трябва да го променя, аз бих се отказал от този учебник и бих казал, че не желая повече да участвам в тази процедура. Това обаче е тежко, защото хората са положили много усилия.

- Всъщност по-големият скандал е, че самото Министерство на образованието прекратява процедурата. И под натиска на, доколкото виждам, двама души, казва да се пренапишат учебници по история; и то за нещо важно, което всички помним.

– Искам обаче да подчертая, че хората, които възразяват срещу някое място в учебника, не трябва да бъдат упреквани за това. Защото в страната всеки е свободен да възразява срещу каквото желае. Не можем да кажем: „Не възразявай!“. Всеки може да възразява.
Обаче тук има грешка и тя е само на министъра. При положение, че всичко е протекло по законен път, не е добре да се спира процедурата заради един сигнал; и ще кажа защо не е добре. Защото може да се появят и други, не по-зле обосновани сигнали. Да речем, че авторите на учебниците не са толкова упорити и кажат: „Добре, ще го напишем така, както казвате“. Но защо да не се появят и други граждани, които да не са доволни от друго място в учебника? Какво ще прави тогава министърът? Той има две възможности. Едната е отново да спре процедурата. Значи тези учебници никога няма да стигнат до учениците – защото ще се появят и трети, и четвърти, и десети граждани, нали? Или да каже: „Не, това беше, тези, които се обадиха първи, тяхното мнение ще уважим, а вашето няма.“ Това ще е произвол; и освен това така ще се наруши принципът за равнопоставеността на българските граждани. Как заради сигнала на някои може да се спира такава тежка процедура, а ако се обади друг, той да бъде игнориран? Не. Или всички, или никой. Така че министърът сгреши – той не трябваше да спира процедурата. А сега, каквото и да се направи, ще е лошо.

- О. Сергий Булгаков, мисля, казваше, че историята не е друго, освен опитът на човека за добро и зло. В споровете за комунизма има две радикални тези. Едната казва: „Там всичко беше много хубаво“, а другата: „Там всичко беше много лошо“. В случая учебниците са атакувани от тази група, която казва, че злото на комунизма не е преподавано и трябва непрекъснато да се втълпява, да се преподава, да се напомня и т.н. Какво мислите по този въпрос?

сериозно ли г

– Всеки историк е длъжен не просто да знае, но и да заявява, че това, което изследва, е човешкият живот – съвкупността на човешките действия. А човешкият живот е не крайно, а безкрайно сложен. Ако ти си истински историк, трябва да твърдиш това и да го защитаваш.
Как тогава един историк, който уважава своята работа, пък и самия себе си, ще каже, че за четиридесет години в една общност от милиони хора не се е случило нищо добро? Това е абсурдно. И когато се появят такива грубо идеологизирани текстове, каквито и ние с Вас сме чели като ученици – защото помним учебниците от едно време – се досещаме, че тези текстове ще бъдат иронизирани най-напред от самите ученици. Освен това те са противоречиви. Например, всички ние сме чували и сме чели, как средновековието е най-ужасната епоха в историята на човечеството.

- Точно така.

– Че то е мрачно, безпросветно, изостанало, преизпълнено с религиозни предразсъдъци, че няма здравеопазване, има бедност и прочее. Значи, страшно. Но главното – безпросветно. А в следващия час научаваме, че братята Кирил и Методий са просветили целия славянски свят през IX век. Значи в това безпросветно средновековие се е извършило най-великото просветно дело! Тогава какво да мисли човек? Има ли просвета през средновековието или няма? Оказва се, че някъде има, и то велика, обаче като цяло – няма. Това са едни противоречия, които са даже забавни.
И сега, тук има един момент, на който непременно трябва да обърнем внимание, защото той е много важен за нас като граждани на България и като хора от българския народ. Това предложение – да се говори само лошо за една епоха – за него аз не съм сигурен, че е продиктувано единствено от антикомунистически съображения. Това е просто една тенденция – да се говори лошо за субекта на историческото случване у нас. Но кой е субектът на историческото случване, ако става въпрос за българска история? Защо да не кажем – както хората и казват, и приемат интуитивно – че това е българският народ? Тогава защо да се говори непрекъснато зле? Искам да кажа, че една такава история, в която за българския народ винаги се говори зле – по различни поводи, в различни ситуации, просто с подмятания, може би не системно, но непрекъснато – тази история най-напред е безсмислена. Защото няма сериозен разказ, чийто главен герой да бъде само лош, или само неудачник. Освен ако това не е един комичен разказ. Но ако разказът е сериозен, то неговият автор – и авторът на учебници, и обикновеният гражданин, който говори за своята родина – трябва да бъде на страната на своя народ. И следователно, по-скоро да го хвали, отколкото да го упреква, и по-скоро да му съчувства, отколкото да го обвинява.
Това трябва да се отнася дори за такива нелеки периоди, какъвто беше този на държавния социализъм. Трябва да се посочват и добри неща. Защо? Защото тези милиони хора, като всички човешки същества, са се стремели и към добро; и, твърдя аз, са го постигали. Аз съм свидетел на това. Следователно в един учебник по история това трябва да се казва.

- Това, което припомнихте за средновековието, е хубаво, защото то е много разпространено клише, а не ми беше хрумвал и този паралел с братята Кирил и Методий. Мислел съм за Тома Аквински или други примери на западната висока мисъл. Но този идеологически разговор трае от 1990-та досега, и изглежда, че няма път към преодоляването му. Тези спорове аз ги помня от 30 години, бил съм част от тях, и то на страната на тези, които днес са много яростни антикомунисти. Тоест, познат ми е този опит. Но не виждам как спорът може да бъде преодолян. Има ли такава възможност според Вас?

сериозно ли в

– Аз не вярвам, че това противостоене – идеологическо, а може би дори екзистенциално – ще бъде преодоляно. То ще си бъде винаги такова. Но нека ние, които смятаме, че човек трябва да защитава своите, от време на време да казваме, както и аз в момента правя, че е по-добре да защитаваш своите, отколкото да бъдеш против тях. И имам следния довод, който напоследък ми се вижда доста убедителен.
Ако човек не защитава своите – а ние не можем да отречем, че свои, това са нашите родители, баби, дядовци, братя, сестри, съпрузи, деца – ако не ги защитава, ако непрестанно, безусловно и като цяло говори негативно за родината си, този човек е застрашен от раздвоение. Това раздвоение е неизбежно. Защото той е хем тук – и някакси е със своите и е техен – хем е против тях. И не знае, приятел ли е на своите, или им е враг. Тук има едно тежко раздвоение, и аз твърдя, че такива хора са застрашени от психически усложнения, от психически болести, а също така и от физически болести. Тоест, говоренето против родината е опасно за човешкото здраве.

- Това е много силен довод, наистина. И за финал, голямата тема за образованието. Днешното образование – такова, каквото се предлага от либералния западен модел, който нахлува в България – има ли вина за това, което казахте току-що? Масово да се отричаш от своите, да не харесваш своето?

– Тази работа, да се упреква България, тя е много стара. Самият Иван Вазов е извадил такъв герой в „Под игото“ – известният Кириак Стефчов, който е човек, който също се отрича от своите. Тази работа е стара и тя е свързана с религията. Защото, твърдя аз, и това е част от моя възглед към българската история, българският народ е преследван най-вече на религиозна основа. Много хора, които говорят срещу България, всъщност и не знаят какъв е източникът на това преследване. То е идеологическо, и на религиозна основа.

при ЯвД 29

- Защо?

– Защото в момента, в който Рим отпада от Църквата, България се въздига като онази самостоятелна държава – като царство с независима църква – която удържа съборността на християнството и запазва православието такова, каквото е. Значи тя го спасява – благодарение на делата на патриарх Фотий Константинополски, светите братя Кирил и Методий, и нашият цар Борис Първи. Тя някак заема мястото на Рим, който до този момент със своята тежест срещу Константинопол е удържал съборността. Това е странно. Оказва се, че България има огромна роля в историята с това, че удържа християнството такова, каквото е било от самото начало, а именно – съборно.
Поради това тя си навлича голямата омраза на имперския в религиозно отношение Рим. А от друга страна и на стремящия се, за съжаление, към нещо подобно, Константинопол – което ние виждаме с голяма сила в днешния ден, когато Константинопол, намесвайки се по най-безцеремонен начин в делата на една църква-сестра, фактически върви по пътя на Рим, а именно – към отпадане от православната Църква. Но Константинопол вижда своя исторически враг даже не чак толкова в Русия, колкото именно в лицето на България, която винаги е била негов най-близък опонент. И от това идват нашите тежки отношения с тази иначе велика църква. Така че, твърдя аз, големият исторически натиск върху България във висока степен е обвързан с нейната роля в историята на християнството.

- Много Ви благодаря за този разговор!

въпросите зададе Явор Дачков

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/nikolaj-gochev-govoreneto-protiv-rodinata-e-opasno-za-choveshkoto-zdrave

(30 юни, 2019)

*

добавка от 8 юли:

Когато се говори за „народ“ обикновено става дума за множество хора, които от стари времена говорят един и същ език, и имат (или са имали) държава. Изглежда, че в значението на думата „народ“ е включена и „държавата“, тъй като иначе се употребяват други думи – „племе“, може и „етнос“.

Не е много полезно да се мисли, че „народът“ е някакъв факт, с който тъй или иначе си имаме работа и който е налице независимо от волята и действията ни. Народите се създават (точно „създават“, а не „възникват“); и може би не е невъзможно да бъдат унищожени. Някои етноси са изчезнали, защото не са имали държава или са я загубили; или пък защото не са имали писмен език. Лесно е да се посочат имена на изчезнали етноси, тъй като книгите на старите историци изобилстват с тях.

Че народът не е сигурна даденост личи и от това, че е мъчно да наречем всяко събрание от хора „народ“, макар да имат държава и общ роден език. Причината, е че хората, събрали се на едно място, се държат по различен начин в зависимост „вида“ на онова, което вършат заедно. Така че – по какъв именно начин хората „са заедно“? Те могат да са „заедно“ като народ, но могат и иначе. Интересно да се види как се наричат тези начини.

Когато отиват в храма и са там, докато трае службата, а и след нея, хората общуват помежду си по един начин и впрочем точно тогава биват наричани „народ“, което се казва изрично и в течение на самата служба. Когато са в театъра и тече пиесата, те са „публика“. Когато са на стадиона и има футбол, те пак могат да бъдат наречени „публика“, но не изглеждат така, както когато са в театъра. Когато са в университета, са общност от преподаватели и студенти (може би „колегия“). Когато протестират пред парламента, са „граждани“, а когато излизат на „манифестация“ по случай 1-ви май, са „трудещи се“. Когато отиват на избори, са „гласоподаватели“. Когато ползват услуги, са „клиенти“.

Понякога те биват наричани не според това, което правят, а защото някой ги определя някак. Тогава могат да бъдат наречени „нация“, „европейци“ или „човечество“.

Изглежда, че народите съществуват затова, защото действат като народи, а не защото действат като публика, зрители, клиенти и пр. Това показва, че народът може да бъде унищожаван не чрез буквален геноцид, а като му се предлага да действа по друг начин (не като народ). Това става чрез въвеждането на условия за тези други начини „хората да са заедно“ и изтъкване на техните достойнства и облаги; и наред с това, чрез премахване на условията той да действа „като себе си“.

научен 2

Седмите в света

Веднъж, преди около две години, бяхме седнали на по бира с режисьора Явор Гърдев в заведението „баба Яга“, разположено на територията на бившата зоологическа градина. Бях го поканил да му подаря книга, а именно – второто издание на „Метафизика“ I-III и X-XIV.

И той, като го разгледа внимателно, рече:
– Хубаво, но все пак повечето двутомници се издават така: първо излиза първата половина на книгата, после – втората. А вие сте издали началото и края. Сега, като издадете втория том, как ще го сложите по средата на първия?

Това беше забележителен въпрос и аз го запомних добре.

Днес завърших (напълно и съвсем) превода на „Метафизика“ IV-IX, а следователно и на цялата (онези I-III и X-XIV, които Явор получи, излязоха през 2000-та и после през 2017). И, замисляйки се за делото на всички наши предшественици (преводачите на „М“), изведнъж ми хрумна, че може да им се направи класация.

Тя би била по следните четири критерия.
1. Дали преводът е добър
2. Дали е на цялата книга, или на части
3. Дали е пръв на своя език (колко и какви по-ранни има)
4. Дали преводачът е работил сам или са били екип (двама или повече).

Размишлявайки за класацията по пътя от „Орлов мост“ към къщи, стигнах до следната подредба:

1. Томас Тейлър (1758-1835). Английски превод от 1801, Лондон. Преводачът е работил сам, превел е книгата за пръв път на своя език. Преводът е хубав, майсторски, няма какво да се каже. Преди него има само латиноезични.
2. Александър В. Кубицки (1880-1937). Руски превод от 1934, Москва. Кубицки е професор по философия в Московския университет до 1921, председател на комисията по древни езици в катедрата по история на стария свят до 1937. Превел я е сам, за пръв път на руски, цялата. Преводът е точен, чудесен.
3-4. Алберт Швеглер (Тюбинген, 1847) и Херман Бониц (към 1843, издаден за пръв път в Берлин, 1890). Прекрасни, солидни немски преводи. Все пак са предхождани от този на Хенгщенберг (Бон, 1824; коментиран от известния аристотелист Кристиан Брандис). И двамата са ги направили самостоятелно и като млади: Швеглер издава своя на 28-годишна възраст, Бониц е завършил неговия на 29.
5. Уйлям Дейвид Рос. Прочутият шотландец (1877-1971) e вероятно главният авторитет на ХХ в. сред изследователите на „М“. Автор на основно коментирано издание на гръцкия текст (Оксфорд, 1924); два пъти превежда „М“ (1908 по изданието на W. Christ и 1928 по собственото си издание). Преводът е отличен, пълен, независим. Преди това обаче на английски съществуват поне два (Тейлър и МакМахон, 1857)
6. Ал. Пиерон – Ш. Зевор (Париж, 1840). Преводачите са съответно 26 и 24-годишни при излизането на книгата. Алексис Пиерон (1814-1878) е историк на античната литература. Шарл Зевор (1816-1887) е преподавател по философия в Амиен, Рен, Бордо и Париж, изследовател на старогръцката литература. Първи френски превод, професионален, успешен, един от първите на жив европейски език.
7. Ние с Димка, добре познати на четящата ни публика. Работим го от 1996-та. Пълен превод, нищо чудно скоро да излезе изцяло. Преведен на истински български език, добре коментиран, удоволствие е да се чете.

стр 1

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания