Архив на категория: фрагменти

Изображения

- Е, кажи все пак, мъжете влюбват ли се?

– Ами да. Разбира се, че се влюбват. То е… Вървиш и си мислиш, и си представяш, че тя идва при теб и се заговаряте – приятелски и всичко е саморазбиращо се. Сякаш говориш със самия себе си… Обаче сте двама. В началото това – и нищо друго.

Така е, защото любовта започва като приятелство – не като телесно желаене. Но в хода на приятелството у човека се ражда желание (копнеж) да „види“ душата на другия – за да се доближи до него, така че душите им да се съединят. И тъй като това не може да стане в този живот, то се извършва образно – чрез съединение на телата. Това е смисълът на телесното пожелаване.

Но и самото приятелство е изображение на нещо. Защото първият и последен стремеж на човека е да бъде при Бога – да е заедно с него. Но ние мъчно се доближаваме до Бога, докато сме на земята. Поради това страдаме от чувство за празнота и се опитваме да я запълним, като се сприятеляваме с човеци.

Така че любовта ни към човека, за която можем и трябва да пострадаме, е образ на любовта ни към Бога.

ЧНГ

Казваме „Честита Нова Година“.

Думата „честита“ е толкова обичайна, че значението й се е превърнало в част от общоприета формула и затова е почти забравено. То е част от „фразеологизъм“.
Какво значи да е „честита“ годината? Значи, че пожелаваме на онези, които ще живеят през нея, да са „честити“. А това какво е? Думата е стара и сложна, и изисква усилие – да се „припомни“. В такъв случай е по-добре да не се гледа речник.

„Честит“ е човек, който „живее честито“. Това не значи точно „честно“, макар че нечестният няма как да е „честит“. Не значи и непременно „обграден с почести“, „почитан“, тъй като „честитият“ може да не е познат на мнозина; но пък не можем лесно да си го представим съвсем сам. „Честитият“ има близки хора и е щастлив с тях.
Освен това „честитият“ е по-скоро възрастен, отколкото дете или младеж. Това е поради някакъв голям житейски успех, за който той има заслуга. Този успех не е точно материален, тъй като не е необходимо „честитият“ да е богат или дори заможен. Да се живее „честито“ е възможно дори в оскъдица, но пък тя не става причина за скръб.
„Честитият“ живее „устроено“, нещата при него са наред, но това далеч не е обикновена външна подреденост. Дори да я има, тя е само знак за вътрешната. Той живее „в мир“ със себе си и с близките си, а дори и с останалите, отношението му с които е изяснено и не е враждебно.
„Честитият“ е доволен, но не защото е „задоволен“ или защото се възхищава от себе си (това е самодоволство), а защото е благодарен. При това той е благодарен за всичко – не само за благата.
„Честитият“ не се бои от бъдещето, защото се чувства обичан и закрилян. Освен това той не мисли, че „всичко това ще свърши“. Той вижда себе си заедно с любимите си във вечността.

Поради това, когато му пожелават „да е жив и здрав“ или „да живее сто години“, той приема това като неизказано с точност, но несъмнено пожелание да е жив и здрав вечно, а не само сто години или повече.
Но когато хората си разменят пожелания и поздрави, не е необходимо всичко да се казва с точност.

И така, честита Нова година!

Сватба, брак, съжителство

Казва се: „На сватба винаги има обидени.“

Това е, защото сватбата е не само поява на семейство, но и съединяване на два рода. С това възниква въпросът за честта. Кой каква чест ще има оттук нататък; „къде“ ще е спрямо това семейство.
И тъй като е трудно да се удовлетвори всеки, това тържество започва да се заобикаля. Хората „съжителстват“. При това положение никой не е обиден, защото семейство не възниква: положението не се променя.

Но както съжителството, така и създаденото „въпреки всичко“ семейство се съпътстват от същата трудност – „честта“. Хората се колебаят не само кой за какво да отговаря, но и на какво основание да се ценят помежду си. Тъй като не е възможно да се ценят (да си придават чест) само заради телесното привличане и навика. Ако е само това, тогава всеки от тях ще се чувства „сам“.

Тогава се явява преструвката – всеки се представя за нещо, което не е; или само за нищожна част от това, което е.
Такива съжителства непременно се разпадат, тъй като никога семейство не може да бъде построено върху лъжа.

Увещания. 9-21 декември

 

  1. Независимото мислене

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

 

„Парменид“ 130 е

 

*

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото той все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

 

 

  1. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам „школа“. Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата.

Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.  Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

  1. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

  1. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу).

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30-50 мин. или съответстващият им брой страници: 6-10) и кратки (10-30 реда – до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги  и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

  1. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

  1. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия  завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам.“

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки, и, ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“ Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност, или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича от него и им го „предава“.

 

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил, каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

  1. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща.“ Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща.“ А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото“, мислят, „така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш.

 

 

  1. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

  1. Безброй грижи

 

„… докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине.

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал:

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие?

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга.

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него,  го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност.

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани.

 

10. Ти си това, което си днес

Случва да сме общували с някого, който е говорил или правил нещо пред нас (били сме свидетели на делата му).

Но не сме знаели какво да мислим за тях. Може да сме били деца; или твърде млади, за да разберем видяното; или малко сме знаели за човека. След време пак го срещаме – и виждаме, че прави нещо лошо.

 

И си казваме: „Как би могъл сега, след толкова години, да върши лоши неща, а тогава, в онова време, да е вършил добри? Как е възможно това?

Не, тогава просто не съм разбирал смисъла на делата му. Всъщност той си е вървял точно натам, където го виждам сега. Тогава не можех да разбера какво прави. А сега, като проследявам пътя му, разбирам. “

 

*

 

От действията на човека днес не може да се съди какво той ще направи след време. Би могъл да се промени – да се откаже от лошото, което е вършил. И тогава то ще се преобърне и ще стане друго. Няма да е просто зло (макар че е било грях), а ще е част от битката му за добро.  Било е време на „криволичене“ (блуждаене). Но с доброто, което накрая е избрал, той ще бъде „изчистен“.

 

Така е станало с Давид; също и с Петър. Техните грехове са били част от битката им, която е завършила с победа – със спасение.

 

Но обратно, от сегашните действия на човека може да се съди за онова, което е правил преди. Днешният му живот (буквално днешният) придава смисъл на целия му предишен живот. Оказва се, че „ти си това, което си днес.“

Затова не бива да се отлагат добрите мисли и дела; защото не се знае кога ще завърши животът на когото и да било. А от последното ще се съди за всичко.

 

 

Има такива

Тъй че аз познавам предатели или изменници на родината, и то не един и двама. И тъй като аз самият обичам страната си, пазя държавата си и много уважавам своя народ, а и знам вредата от отстъпничеството, не мога да скрия, че наблюдавам съдбата на отстъпниците с известно задоволство. Защото това, което им се случва, не може да е друго, освен справедливо наказание за предателството – подобно на наказанието, сполетяло най-известния предател.

Те са се отрекли от родината – а това ще рече от баща, майка, братя и изобщо ближни – не заради Бога, както някои от тях лукаво намекват, а за чест и пари. Главно за чест.
И поради това веднага са се покрили с безчестие – като предатели. Мислели са, че ще се отърват от нея, като препятствие към парите и честта, а вместо това много по-здраво са се обвързали с нея, защото тя вече им виси като камък на шията – както един неизповядан и неразкаян смъртен грях виси на шията на грешника. Защото съвестта не престава да ги боде, а те, за да й отговорят и да я накарат да млъкне, не престават да бълват хули срещу родината – тоест, срещу ближните, които са предали. А от тези хули предателството не само не се отмахва, но става още по-тежко; и те затъват още, и камъкът тежи още повече.
Ето защо те стават неспособни да мислят и да говорят за каквото и да е друго. И да са имали някакви способности ги губят; любопитството към хората и нещата, и да са го имали донякъде, изчезва изцяло и поради това те бавно, но неотклонно оглупяват.
Затова дори лицето им се изменя. Понася отпечатъка на греха и възприема едно постоянно изражение – на упорито озлобление. Присвива се, сгърчва се и се вкаменява. Как се живее в ада? Може би като тях.

Обикновено те не могат да се оженят, тъй като са твърдо неспособни не само да обикнат, но дори да се заинтересуват от друг човек – жена. Затрудняват се да намерят добра и постоянна работа, тъй като са станали неспособни да полагат усилия в определена посока и дори да съобразяват за конкретни неща. Ако пък са намерили някога – престават да се занимават с нея, защото тя не ги интересува.

*

И какво значи този ропот? За тях той замества ропота срещу „съдбата“; или, срещу Бога и всички хора („човека“).

Но думата „съдба“ те не знаят какво значи, тя им е неясна; срещу Бога не роптаят, защото са го забравили; не говорят против „човека“, тъй като хората по земята и човешкото не ги интересуват. Те се интересуват само от хляб, лек живот и чест.
Имат от всяко, но им се струва малко, защото са завистливи. И затова роптаят срещу околните, които виждат, и за които мислят, че имат повече. И също – оправдават се, че не са им равни и нямат колкото тях; оправдават се и за греховете си, за които не знаят, но които ги бодат през съвестта им.
Името на родината за тях е символ на всички тези близки, „околни“ хора, които те ненавиждат.

*

И също:

http://glasove.com/komentari/42015-gnoza-i-otstypnichestvo

Публично и частно

Натискът върху страната ни се усилва. От лятото насам и особено за последните месец-два видяхме:

1. Опит за преврат (сваляне на законно правителство и парламент по „морални съображения“).
2. Затваряне на Университета („за да си отиде правителството“); отблъскващи видео-компромати срещу университетски преподаватели
3. Смайващи и абсурдни интриги срещу висш духовник на Българската Православна Църква; и пак компромати срещу духовници (че били хомосексуалисти – а хомосексуализмът не е ли, от гледна точка на пропагандаторите, нещо либерално, европейско и похвално?)

Ако някой запита защо, ще отговоря, че всичко това е културна и чрез медиите политика, подобна на тази, която се водеше някога в СССР и страните, зависими от него. Нито гражданите, нито правителствата на България могат да я отменят отведнъж, тъй като тя се определя, налага и заплаща от сили, които превъзхождат нашите. Но все пак гражданите на България биха могли и да не участват в тази политика. Това се отнася за всеки поотделно, и никой не би трябвало да се крие зад „общото положение“ и да казва „ами такава ни е държавата“.

Не Ви е такава държавата, господине или госпожо. Вие самият сте такъв.

Да вземем медиите. Аз разбирам, че една голяма телевизия с бюджет от милиони не може да няма политика; и ако тази политика, определена далеч не от работещите в нея, е насочена към задушаване на държавността, образованието и Църквата, то тя ще се провежда, независимо от волята на точно този или онзи гражданин. Защото винаги ще се намерят хора без работа и без възгледи, които да правят, каквото им се каже, или каквото усетят, че се очаква от тях.
Но освен големите телевизии и вестници, на които е възложена „голямата политика“, има и сайтове с малки бюджети, чиито пари идват оттук, от български граждани, и чиито директори, самите те обикновени журналисти, имат достатъчна свобода, за да решат поне какво да не публикуват. Е, защо дори и тези сайтове са препълнени с оскърбления срещу страната и срещу всичко онова, чрез което тя съществува? За който е забравил, напомням – „страната“/“ние“ съществуваме чрез:
1) държавност/законност,
2) образование,
3) Църква

Цялото това преизобилие от обиди и раболепно навеждане пред някакви неомитични образци на „развитост“, най-вероятно ще се обясни (ако някой попита и отговарящият е честен) с: „така е прието да се говори“; „всички говорят така“.

Значи, причината е конформизъм (в превод – нагаждачество, човекоугодство), който идва от най-обикновения страх да защитиш себе си и близките си, да кажеш, че има неща, благодарение на които вие сте хора; и че не си съгласен тези неща да бъдат унищожавани.

Така че тези журналисти, както и множеството техни от конформизъм анти-български говорещи автори, трябва да бъдат наречени предатели, и който ги нарича така може да е чист пред съвестта си и да не се безпокои, че обижда чувствителните им души. Не, така той помага на себе си, на близките си, а и на тези нещастни хора (за журналистите и авторите им говоря), за някои от които все още има надежда да размислят и, рискувайки едно-друго, да станат достойни мъже и жени. И тогава ще бъдат щастливи, а не както са сега. А без риск и упорстване не може – няма да заслужат щастието.

А какво и ще рискуват всъщност? Обикновено не повече от това някой да им се присмее, да ги изругае, да намигне зад гърба им, да употреби против тях някои известни и стари заклинания: „селянин“, „дърво“, „провинциалист“. Е, ако човекът много се бои от тези думи, разбирам, няма да му е леко. Но защо просто да не се откаже от този свой страх?

Какво може да се опита? Да кажем, следното – нека един вестник да престане да публикува текстове и каквито и да било материали, съдържащи обиди срещу страната му. Някой ще каже: е, хубава работа, че какво ще сложим във вестника тогава? Ами вие опитайте за ден-два или седмица, и ако нищо не можете да публикувате, поне съобщете на публиката причината. Ще бъде интересно, ще сте първите. Ще станете известни със смелостта си и ще започнат да ви уважават. И пак ще намерите сътрудници.

Но добре, да кажем, че това е трудно. Тогава защо някой да не опита по-лесното – лично той да не говори и да не пише (примерно, из интернет) ругатни срещу страната си (институциите й, народа й). Ето, аз например от много години, може би от десетилетия, не съм казвал, нито писал нещо против България и българите. Като казвам „не съм“ – наистина нищо, нито дума. А не съм и мълчал през цялото време. Значи е възможно.

Ще издам една тайна (за който се интересува само). Сериозният патриотизъм – който започва с това, просто да не злословиш против страната си и да не се съгласяваш, когато някой злослови – укрепва семейството. Мъжът без родината си е нищожество. Много грешат онези мъже, които, за да угодят на жена си, говорят пренебрежително за своята страна. Такива мъже винаги биват презирани от жените си. Който позволява в дома му да се говори против неговата страна, той си поставя бомба в средата на жилището. И тази бомба гърми в 100% от случаите.

Умен и невинна

Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое – не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата „моралност“ на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като „демокрация“ или „европейски ценности“. Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща – да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.).
„Моралността“ следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика.

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е „морален“. Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина.
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек – дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото „провинение“. Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме).

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени – лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: „ние сме…“ и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят – не лично за себе си, не за „нас всички“ а дори само за „тях, българите“, че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една „добродетел“, която е неприкосновена – „интелигентността“.

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната „умност“ (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях – така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите – и то само тези, които някога не са последвали дявола.
Безбожникът, при всичката си смиреност относно „цивилизоваността/културата“, не може да се отрече от надеждата, че е „умен“ – по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение – сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им.

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е „умен“. Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над „хората“ авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее? Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на „умност“. Това е надеждата му за „спасение“. Те не само няма да се съгласят, че не е ясно „кой колко е умен“, но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита.

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в „Идиот“):

защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?…
Така си и знаех, че ще го разберете – важно продължи тя. – Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира… (прев И. Пауновски).

*

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде – да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш „около тях“: те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат – не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо – благовестват „невинност“. Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат „вменени“, тъй като аз нямам вина за тях.

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: …в чийто дух няма лукавство.

Лошото в „женската надежда“, за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели:
1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)
2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото)