Архив на категория: биографии

Дим и аз в Кавала 2

от Димка

на 5 години

на 16 години, като ученик в НГДЕК
венчавката на 12 февруари 1994 г. в „Св. Николай Чудотворец“
на Бъдни вечер, 1999 г. с Теди, снимани сме от Ледето
съгласни сме за училищна екскурзия
натрупа познание, но и тъга
първо пише наум
с Ледето на Черно море, 2004 г.
с мен на Самос,  август 2004 г.
                               с Теди на Тасос, юли 2006 г.

пътуващият археолог заминава

в Солун, септември 2009 г.
                                                              на Витоша миналата зима
във Велинград, февруари 2010 г.
                                       всички заедно на почивка, Порто Куфо, 2008 г.
                                 с Ледето като абитуриентка, 24 май 2013 г.
на почивка
с най-малкия читател у дома
на кръщене на дъщеря на приятели

с Теди и с мен на Аязмото в Стара Загора, 1999 г.

                                               с Теди, десет години по-късно, Порто Куфо, 2010 г.

                                                                       с Ледето, 3 юли 2011 г.

                                                            с Теди, юли 2011 г.
началото на лятната ваканция, Тасос 2011 г.
                                                   от Керкира към Паксос и Антипаксос, юли 2012 г.
                                                     в Керкира, юли 2012 г.
                         в Бари, на път към Сиракуза, юни, 2003 г.

                                              на островчето на Свети Гай – Паксос, 2012 г.

                                                  в Колегиум Будапещ, 2010 г.
                    в Аристотеловия парк в Стагира
в Стагира, септември 2009 г.
                         на острова на Аполон, Делос, август 2013 г.
                         в археологическия парк на Самотраки, юли 2013 г.
в Кавала, на път за Лесбос, август 2012 г.
                                                          в музея на Тасос, юли 2011 г.
                          на Керкира, в двореца на хълма, юли 2012 г.
                     на Закинт, преди да отплаваме към Кефалония, септември 2011 г.
                                 от Митилене към Айвалък и Пергамон, 2012 г.
                              около морезерото Гера на Лесбос, август 2012 г.
                                с корабче покрай Атон, 2009 г.
исторически романи и чете, и пише
                               на шествието по случай 120-годишнина на нашия Университет
                                            в крепостта на Митилене на Лесбос, 2012
                                                          пред Серапейона в Пергамон, днес Бергама, 2012
                                     под вековен платан в Пломари на остров Лесбос, 2012
                                  горе в Гълъбарника – снимка на Боил Мусев
                                                            преподаване – снимка на Боил Мусев
заключителна миниконференция в края на курса „Интелектуалците през античността“, юни 2013 г. – снимка на Боил Мусев
                         както обикновено на работа – снимка на Боил Мусев

Честит 50-ти рожден ден, Николай!
На многая и благая лета!
Благословението Господне и Неговата милост да бъдат над теб!

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_9.html

24 май 1983 d

Автобиография І-ІІ

Част І

1971

С изключение на дядо Теодоси (почина през 1969) бабите и дядовците ми бяха живи. Дядо Коста и баба Иванка живееха в с. Медникарово (Харманлийско-Старозагорско). Баба Николина живееше с родителите ми, а понякога и в Дупница (тогава градът се казваше “Станке Димитров”).
Баща ми, на 43 г., работеше в „Институт по икономика на селското стопанство” в кв. „Красно село”, спирка на трамвая “Павлово”, на „цар Борис ІІІ” (тогава беше бул. „9 септември”). Майка ми, на 41 г., в „Институт по животновъдство“ – в Костинброд. И двамата бяха членове на БКП. Брат ми, на 16 г., учеше в 7-ма гимназия (на „Шишман“).
По това време баща ми отиде за малко в Москва да пише дисертация. Донесе ми детска кола (с педали, нещо невиждано), а на брат ми – пушка със сачми. Брат ми стреляше по цял ден с нея – било по разни кукли в къщи, било по книги с нарисувана мишена на корицата, а понякога и през балкона по птички.
1971, есен-зима – от 15 септември станах ученик в 1-ви клас на 119-то основно училище „Владимир Башев” (сега е „проф. Михаил Арнаудов”). Помня добре името на учителката – и на други учителки. В класа имаше деца, които познавах отпреди, макар че не бях ходил на детска градина в София. Най-близкият ми приятел за много години напред (на име С.) беше там. В класа имаше 3-ма със същото име като мен, затова ми казваха “…” и това премина в гимназията, и мнозина и до днес ме знаят просто на фамилия.

1972

Баща ми ме водеше на мачовете на ЦСКА в Борисовата градина („Парк на свободата“!). Имаха разправии с брат ми за поведението му в гимназията (пушене, разни “недобри” приятели, дисциплина в час и извън час).
1972, лятото – помня смътно олимпиадата в Мюнхен. Бяхме на море в Китен (на почивна станция). Всички гледаха телевизия.
1972, есен-зима – втори клас. Оказа се, че имам много грозен почерк. Баба ми, начална учителка по професия, се опита да го поправи, но не можа. Не се научих да държа “правилно” химикалката. Получих и много писмени забележки за ненаписани домашни. Тогава тя (на 67 години) падна от стол, докато сваляше куфар от гардероба, и си счупи няколко ребра.

1973

Баба ми си счупи и крака – фатално, след това никога не можа да ходи без патерица и бастун. Не можеше да става и дойде леля Тоша (Тодорка Спасова, моята кръстница) да помага. Майка ми беше в Германия (в Брауншвайг, да пише “голяма дисертация”).
1973, лято – завърших втори клас с петица по български език. Много лошо. Беше за грозен почерк и ненаписани домашни.
1973, есен-зима – трети клас. Имах приятели в класа – това бяха тези, с които никой не искаше да бъде приятел и всички ги тормозеха. Брат ми завърши училище и влезе в казармата (лека служба – спортна школа, специалност шахмат, в София).

1974

Като че ли тогава баща ми се разболя сериозно (от рак). Оперираха го успешно. Аз живях около две седмици в „Младост” при братовчедите ми, защото нямаше кой “да ме гледа”. Майка ми май отсъстваше от България. Помня ремонта на Цариградското шосе (тогава – булевард “Ленин”).
1974, лято – помня световното първенство по футбол в Германия. В началото на финала токът у дома угасна (имахме черно-бял телевизор „Електрон”).
1974, есен-зима – брат ми стана войник в Хасково (охранителна рота?). Бях в четвърти клас, следобед ходех на „занималня”. Май тогава ходех и на солфеж.

1975

Ходех да тренирам волейбол. Бяха ме изпратили от училище в детската школа на ЦСКА – но не ми вървеше. Колекционирах си снимки на футболни отбори (от вестник „Старт”).
1975, есен-зима – станах пети клас и започнахме да учим с различни учители по всеки предмет. Класна ни беше учителката по руски. Учех и немски в читалище „Наука” (сега се казва „Николай Хайтов”). Струва ми се, че нищо не научавах. Брат ми стана студент в Пловдив по аграрикономика – като баща ми.

1976

Разпространих сред съучениците играта „на копчета” – знаех я от брат ми. Това е имитация на футбол – играе се на маса или на друга гладка повърхност. Има телени/дървени вратички с мрежа (от дамски чорап, но може и друго), за топка служи част от секретно копче, а самите копчета (“играчите”) трябва да са плоски, за да се плъзгат. Натискат се с пластмасова “палка”. Много интересно. Бях най-добрият, преподавах техниката на съучениците ми, много ме уважаваха.
Започнах тренировки по хандбал в ЦСКА (зала „Чавдар” зад Военната Академия). Това ми вървеше. И сега всекидневно минавам оттам (по “Омуртаг”)
1976, лятото – завърших пети клас с 5.70 (учудващо добре!). Помня олимпиадата в Монреал. С баща ми бяхме в Китен, чаках с часове на опашка за вестници – заради спортните новини. Брат ми трябва да е станал студент в София (политикономия, във ВИИ „Карл Маркс” – сега УНСС).

1977

Тогава някои преподаватели и по-овластени хора с помощта на Людмила Живкова замислиха и организираха НГДЕК. Стана земетресението във Вранча (4 март). За пръв път усетих земетресение, точно докато нещо си говорехме с баща ми. Слязохме долу, като всички останали.
1977, лято – Завърших шести клас с 5.15. У дома бяха недоволни – главно майка ми. Все пак идваше седми клас, трябваше да се кандидатства някъде. Ходих на състезания по хандбал – републиканско първенство в с. Трудовец. Не играх добре.
1977, есен-зима – седми клас. Лошо начало, четворки и дори двойка по зоология. Баща ми ми направи забележка, но ме посъветва да скрием от майка ми, защото тя много интензивно си довършваше дисертацията – “да не се нервира”.
Тогава научихме за гимназията – от вестник “Народна младеж”. От есента започнах уроци за изпита – и по литература, и по руски. В класа се появиха нови съученици и един от тях (на име В.) ми стана много близък приятел, обикнах го. Сред новите имаше и едно момиче – тя пък после влезе и в НГДЕК. Влюбих се в нея, и не за кратко. Бяхме трима приятели – В. (той стана лекар, отиде в САЩ) и С., който влезе в НГДЕК без много да учи, а след време ми стана и кум.
Късогледството ми се усили и узнах, че имам далтонизъм.

Част ІІ

1978

Учителката ми за изпита по литература живееше на “Владимир Поптомов” (сега май е “Христо Белчев”). Спомням си името й. Другата, по руски, живееше в началото на “Чехов”, много близо до нас. Завърших 7-ми клас с 5.69 – прилично, но някои от оценките не ги заслужавах. Но учителите пишеха повече, ако кажеш, че ще “кандидатстваш” – за да не ти попречат. Срещи и разходки с приятеля ми и момичето – те имаха някаква симпатия помежду си. Изпитите бяха в Университета. Имах 5.25 и 5.36, класирах се шести. Научих за това в Дупница (бях на гости при баба ми, като всяко лято).
1978, есен-зима – 8-ми клас, начало на годината в сградата на 7-ма гимназия на “Шишман” (където беше учил и брат ми). Забелязах, че е на номер 28. Тогава вече бях прочел някъде, че 28 е “съвършено число”. Хареса ми, защото бях 28-ми номер в класа.
По латински групата ни започна с Д. Бояджиев, скоро след това дойде Ю. Филипова – отлична учителка и сериозна жена. По древна история – беше Д. Попов – доста млад, под 30-годишен, като почти всички други (сега е професор, с множество книги, скоро ще се пенсионира). Гимназията се състоеше само от два випуска, значи “големите” не бяха много. Няма да споменавам имена, известни са. С някои от тях и днес се срещам около работата.

1979

Зима-пролет – преместихме се в 138-мо училище на “Подуене”. Казва се “Жолио-Кюри”.
1979, лято – тогава бях на хандбална лагер-школа някъде около Кюстендил. Къде точно – забравих. Някой непрекъснато слушаше One way ticket. Вечер в леглото си четях “Гръцката цивилизация” на Шаму – тя е от 1979, значи школата трябва да е била тогава, но не по-късно, защото се отказах от хандбала скоро след като влязох в гимназията. Един от приятелите ми ме караше да чета книгата на глас – бяхме няколко души в стаята. Интересно, че никой не възразяваше.
Пак тогава бях на археологическа бригада в Балчик с гимназията – нови запознанства и впечатления. Сприятелих се с един съученик; сега виждам, че е било по-добре да се сприятеля с друг. Но не е важно. Четох Гогол, “Мъртви души” – на руски. Бях във възторг.
1979, есен-зима – 9-ти клас. По старогръцки ми преподаваше Огнян Радев, по история – Георги Бакалов. По латински четяхме Цезар. Имахме часове при Б. Богданов по култура. Привилегировано училище.

1980

Зима-пролет. Часове с Анна Николова по култура, с Красимир Банев по римска литература. Правихме театър с О. Радев – “Двамата Менехмовци”. И аз имах роля, беше ми забавно.
1980, лято – на бригада в Балчик в края на юли.
1980, есен-зима – 10-ти клас. Отново се преместихме – в 12-то, на “Иван Асен ІІ”. Там обаче останахме дълго. Започнахме старобългарски. Очаквах го с нетърпение, но преподаването беше странно и не ми хареса. Отказах се да уча, защото при такава методика нямаше смисъл. После разбрах защо е било така – старобългарската книжнина не е за комунисти и други глобалисти-безбожници. Значи умишлено се преподава зле. Българска, но – „неправилна“. И сега е така.
История имахме с Петър Ангелов. По латински – Цицерон. Радев направи нова постановка – “Войникът самохвалец”, аз бях помощник-режисьор. Много се гордеех с позицията и се стараех. И ми беше приятно – правехме нещо заедно, бяхме мнозина. Има смисъл от такъв живот.
Бойкотът на олимпиадата в Москва ме притесняваше.

1981

Зима-пролет – екскурзия в Гърция. Нощувахме в Солун, после от Атина се качихме на кораб за Крит. Как сме спали, не ми е ясно. Четох стихове от Алкей в Делфийския театър, направих и лекцийка за спортните игри на стадиона.
Някои учители организираха ученическа научна конференция по старобългарска литература – показваха ни по телевизията, голяма реклама. Прочетох „Евангелието със забележки” на Толстой (старо издание, случайно попаднало в къщи) и се изумих. Така научих за Христос – от еретическа книга. Какво нещо е промисълът! Говорих пред съучениците си като християнин. И казах на един, с който си говорехме често: “Вярвам в Бога”.
Имахме някакъв избираем предмет, наречен математическа лингвистика – и ни заведоха в една сграда на “Стамболийски”, недалеч от “Опълченска”, за да видим компютри.
1981, лято – четох си учебника по старогръцки за 11-ти клас и преведох всичко предварително. Изучих си го. Пропуснах една археологическа бригада, защото бях на комсомолски лагер в Русе през юли. Щяха да ме правят комсомолец, но нищо не излезе. И днес съм така – не ставам за активист и партиец. Сприятелих се с две момчета – от Лом и Добрич (казваше се “Толбухин”), после си писахме писма – и не само с тях. Там чух за смъртта на Людмила Живкова – било е на 21-ви юли.
1981, есен-зима – 11-ти клас. Беше въведен “профил по санскрит”. Водеше го един индиец на име Рама Кришна (звучи като псевдоним) Каушик. Присъствах няколко пъти, нищо не разбрах и се отказах. Имахме нова история с Р. Донков и Р. Генов. В програмата вече нямаше математика и природни науки. Избраха ме за член на Уч-ком-а, както и беше редно – нали за това бях на школа. Започнах да си уча италиански. Появиха се нови учители по езиците, които после останаха и досега преподават – Л. Йорданова, А. Кънева, Л. Домарадска.

1982

Зима-пролет – дойдоха ни гости от една класическа гимназия от Рим. Разведохме ги из България през Търново и Пловдив до морето. Беше интересно, аз почти научих италиански.
1982, лято – на бригада на “Яйлата”. Имаше световно по футбол, гледахме го много разпалено. Сприятелих се с едно момиче, съученичка, впоследствие родителите ни едва не ни ожениха. Излишно е да се говори. Отидохме на екскурзия в Италия, но не целия випуск, а някои – избрани по малко особени критерии. Сега не бих отишъл, но тогава не мислех така, а смятах, че “заслужавам”. Пътувахме с влак през Триест до Венеция (разгледахме я за няколко часа) и после до Рим, където прекарахме една-две седмици, не помня точно колко. Бяхме във Флоренция и Помпей.
1982, есен-зима – 12-ти клас. По история ни преподаваше Е. Дроснева. Заех се да уча френски и испански наведнъж. Вървеше ми, четях си книги.

1983

Зима-пролет – взимах „уроци” за кандидатстването по литература и гръцки, но доста мързеливо. Не мислех, че е възможно да не вляза.
Ходих веднъж даже на “консултация” при Богданов. Попрочетохме малко “Федон”, той каза: “А, значи Вие няма да забравите гръцкия в казармата”. Бях много радостен от това.
С моята приятелка нещата вървяха благополучно, а родителите ни съвсем се сприятелиха. Смешно. Нещата започнаха да пропадат от март, но никой освен мен не знаеше за това.

*

През март видях на спирката на тролея едно момиче, с което дотогава си говорехме по малко – и й подарих цъфнало клонче. Тя се казваше ЕлК. След много години, когато разказах за това на дъщеря си, тя поклати глава в смисъл: “тате, не са ти ясни някои неща”.

Започнах да уча английски – по обичайния начин: прочитам един учебник и след това започвам направо да чета книги.
Абитуриентският бал мина според предвижданията и почти без неприятности. Връчиха ни и дипломите (като че ли беше в Аулата на СУ). Имах 5.42 – абсурд и срам в един клас, където половината са пълни отличници. Г-жа директорката, като не намери как иначе да ме похвали, ме препоръча на аудиторията като “личност”.
Обади ми се по телефона един човек, с когото се видях в центъра. Поясни ми, че е „офицер от ДС”, макар по телефона да беше казал нещо по-различно. Каза, че службите работят “”за България” и ме попита дали съм съгласен да им помагам. Казах, че съм съгласен. Но последствия от това нямаше никакви. Може би са ме сметнали за неподходящ.
Явих се на изпити по литература – общия за страната, и по латински/гръцки. Съответно – 4.50 и 5.25. Съвсем прилични оценки, но не влязох, местата за неотслужили бяха само две. Обаче един от класираните беше освободен от военна служба и така се оказах приет.

1983, лято – разходки из парка с ЕлК. Любов. Бях глупав, нищо не можех да оценя. Сега като си помисля за тези неща, понякога ми текат сълзи. А тогава – нищо.

1983, есен-зима – трябваше да произнеса реч пред новия випуск на гимназията, но нищо не произнесох, смутих се и си излязох. Беше смешно – и още повече затова, че една близка моя учителка ме беше посъветвала към края на речта си да я похваля.

Предстоеше военната служба и ме разпределиха в НШЗО. В Плевен ми съобщиха, че ще ставам мото-стрелковак. Значи – в най-твърдия и мъжествен род войска. Сигурно съм се надявал да бъде нещо, свързано със занимания на по-закрито. Но си казах – щом е там, там. Но родителите ми узнаха за това (нали пишех писма) и принудиха чичо ми (генерал от танковите войски) да ми издейства друго. И така се оказах на място, където почти не се стреляше и не се излизаше на открито.
По-добре да няма такива намеси. Независимо какво ще излезе, намерението е погрешно.
Писах много писма, а и получавах. ЕлК ме посети (макар и недоволна, че не й обърнах внимание преди да замина, и че въобще изглеждах хладен). Дойде клетвата и ми дойдоха вече официално гости – роднините + ясно коя.

Сприятелихме се с Б. Той беше от Стара Загора, от ФЕГ. Щеше да учи физика. Не можех да разбера какво имаше в него. Сега мисля, че разбирам – нарича се святост.
За хората и подробностите на службата не е нужно много да се говори. Очевидно не съм харесвал часовете по строева подготовка. По физическа, напротив – много ги харесвах. По останалите неща – лесно; то си е училище.
В едно отношение отново се проявих като ненормален. Става се в 6 часа, но аз поръчвах да ме будят в 4, за да чета книжки на латински и старогръцки – “да не забравям”. Имал съм и други пристъпи на лудост от този вид, ще ги разкажа по-нататък. Командирът на взвода ми се подиграваше. Старшината на ротата не можеше да ме понася, ругаеше ме с всякакви думи, оскърбяваше ме пред строя по разни начини и ме наказваше според правомощията си – с наряди. Всичко това ми беше напълно безразлично. Не разбирах защо е добре да се служи в армията.
Въобще много от важните неща в живота си не ги разбирах и нищо сериозно не знаех.

1984

Зима-пролет – извърших една позорна и отвратителна постъпка, дължаща се на мързел, неуважение към човека, и, накратко, липса на всякаква представа за нравственост. Командирите ми счетоха за ненужно да се занимават с това, пък и не си струваше. Вместо наказание получих тридневен отпуск около 1 май и бях в София.

1984, лято – с взвода прекарахме известно време в Стара Загора на лагер. Нямаше нищо трудно, настаниха ни в градската казарма, условията бяха леки.

Имаше едно нещо, наречено МГК (масова гимнастическа композиция). Беше скучно, ненужно и загубихме много време през годината заради него. Но на самото представление (сигурно е било на Националния стадион) не участвах. Хрумна ми, че съм твърде късоглед, за да служа повече, и казах на батальонния лекар, че очите ме болят и не виждам. Всъщност, виждах си. Но ме настаниха във Военна болница, в офталмологията, “за изследвания”. Всъщност мястото ми беше по-скоро при психиатъра, отколкото при офталмолога. А най-добре – обратно в армията. Така и стана. Прегледаха ме и установиха, че нищо ми няма и ми дадоха 20 дни отпуск. И психиатърът би направил същото.
Там се запознах с един ранен никарагуанец, и си говорихме на испански. Тоест – предложих му да ме учи да говоря.
Като се върнах се във взвода, всички се изненадаха. Не са ме очаквали.

После имаше изпити – особено по физическа не беше лесно. Взех ги, съвсем прилично. Станах старшина-школник. В школата имаше към 3 000 души, от тях около 10 станаха направо младши-лейтенанти – за отличен успех. Бяхме в школата до края на август, а през септември имаше към 3 седмици отпуск – т. нар. “полагаем”.

1984, есен-зима – бях разпределен в Хасково. Казармата беше в града, недалеч от центъра. Приятелят ми Б. също беше там – съвпадение, защото всеки от нас би могъл да бъде поне на още десет места. Баба ми Иванка почина, отидох в Казанлък за погребението (последните години тя живееше там, при единия ми чичо).

1985

Зима-пролет – Б. се разболя по време на едно учение, като че ли от пневмония. Като се видяхме, каза (с други думи): “за малко да умра”.
Живеехме си щастливо. Всеки имаше “канцелария” – нали бяхме към командния състав, щяхме да ставаме офицери. Четяхме книги, говорехме за всичко. Понякога излизахме из града и той ме съветваше да пия бира – дотогава аз не пиех нищо, нито бира даже. Но покрай него започнах.
Хрумна ми да изуча математиката, която бях пропуснал в гимназията – и реших доста задачи. Той ме напътстваше и веднъж ме похвали – “вече ставаш за МЕИ”. Освен това му додявах да ме учи на карате – той беше учил към две години в Стара Загора. Но на него не му се занимаваше, службата му беше по-тежка от моята. Пък и аз не ставах много за това.

ЕлК ме посети веднъж-два пъти. Но беше неудобно – Хасково е далеч, а освен това я притесняваха тук-там. Очевидно. 17-годишно момиче, пътува си по влаковете само, миловидно и красиво. Но и аз успявах понякога да ходя до София в почивните дни.
Направих ЧП (чрезвичайно произшествие) с пистолет. Както го получавах от дежурния и го проверявах за патрон в цевта, стрелях. Но все пак го изстрелях в земята – бяха ни научили, че при проверка пистолетът се насочва надолу. Хората наоколо залегнаха. После, по методически съображения, ми дадоха автомат (като че ли не мога да се застрелям и с него :). Но така трябва.
И други дребни произшествия, по-скоро смешни, но не им е мястото тук.
Някои старшини-школници станаха партийни членове (всъщност тези, които бяха ”политики” – помощници на ЗКПЧ-тата). Ако трябва да обясня всяко съкращение, няма да е разказ. Пишех и получавах писма от много съученици и съ-взводници от Плевен – разказвахме си кой къде е и как е службата.

1985, лято – пак имаше полагаема (по една годишно). ЕлК ме заведе на Пирин. След нея никой не ме е водил по планини (Витоша е друго); пък и аз не съм водил никого.

1985, есен-зима – уволниха ни около 5-ти октомври. Започна учебната година в СУ, бях в класическа филология – както си исках. Пак щастливо време. Бяхме немалък курс, 12 души, от тях само седем жени.
Брат ми се ожени и заживя в Пловдив – присъствах в квартирата им, на отпразнуването.

Казаха ми да съм идел при зам.-декана на ФКНФ. Студент от няколко седмици и го вика зам.-деканът? Отидохме с един състудент, с който се знаехме от гимназията, бяхме съученици. Попита ни дали сме съгласни да учим в Атинския университет (на държавни разноски). Казахме, че сме съгласни.
Срещахме се с Б. непрекъснато – той идваше у нас, аз в квартирата му. Преди това ми беше хрумнало да го настаня в квартирата на един приятел, който отсъстваше. Понякога се захващам с разни комбинации, за да събирам приятелите си на едно място. И се е случвало да прекалявам. С тази квартира нищо не излезе.

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Георги Михайлов за Александър Балабанов (1934-1938 г.)

За моята среща с Георги Михайлов

През 1983 една възрастна приятелка на родителите ми, Надежда Априлова, предложи да ме запознае с Георги Михайлов. Тя беше учила в класическа (или полукласическа) паралелка в някоя от девическите гимназии и беше към 10-тина години по-млада от него. Откога и по какъв повод са се знаели, не ми е известно.
Посетихме Михайлов в 188-ми кабинет. Той се беше разположил на едно от канапетата (или беше кресло), с гръб към библиотеката, там беше и Богдан Богданов, мисля че други нямаше. Не си спомням точно как ме представи Априлова, нещо като – “това е този младеж от класическата гимназия, за когото ти бях говорила”. Дали Михайлов ме попита нещо по-определено или не, не си спомням, но заговори и произнесе един сравнително дълъг монолог за “тези занимания”, от който аз не запомних много, освен едно изказване: “Няма един гръцки език, има много гръцки езици”.
Изобщо споменът ми от думите му беше малко смътен, по-скоро си спомням вида му – първо като го видях при асансьора, а после и горе, докато седеше. Той беше доста слаб, като че ли тъмнокос (макар че тогава е бил към 68-годишен) поздравяваше приветливо, дори усмихнато. Като седеше, беше прехвърлил крака си над другия и гледаше повече пред себе си, отколкото към мен. От време на време се обръщаше към Богданов и му казваше по нещо, като му говореше на “ти”, а Богданов отговаряше на “вие”. По това време те двамата са работели много заедно, издаваха преводите на Платон във “Философско наследство” към “Наука и изкуство” и множество различни автори в библиотека “Хермес” на “Народна култура”. През 1983-та вече са били отпечатани томовете 1 и 2 от “Философско наследство” и “Избраните диалози” в “Хермес”.
Така че от личната си среща с Михайлов помня повече външния му вид, отколкото думите. А иначе съм слушал мнозина да говорят за него, но не точно за определени твърдения или дори за поведението му, а по-скоро – “той направи (издаде) това”, или “написа/изрази се така”, или “спомена еди-кого си”.

Михайлов за Балабанов

Спомените му за Балабанов

Михайлов има, доколкото знам, три текста за Балабанов – един от 1979 г., който е реч по повод на 100-годишнината от рождението му (това е било в 65-та аудитория), после един в сборника “Александър Балабанов. Симеон Радев” от поредицата “В спомените на съвременниците си” на “Български писател”(1986, съст. Тодор Боров) и един в сборника “Спомени за Софийския Университет” от 1988. Първият и третият са по-кратки, малко по-служебно написани, а вторият (с. 129-155) е по-дълъг и от двата, взети заедно. Той съдържа доста лични впечатления, и там Михайлов прави опит да предаде обстановката в специалността, да разкаже нещо за присъствието на Балабанов общо в Университета и в обществения живот. Тук не става дума какво е това, да си преподавател или изобщо ерудит в “тази област”, и какво е отношението на тези знания към образованието и културата на съвремието – като казвам образование и култура на съвремието, мисля и по-конкретно за СУ, София и България, и по-общо за Европа. Михайлов е имал впечатления и от други среди на античници – най-много във Франция и САЩ. Но все пак тук той просто говори като студент и приятел на Балабанов. Така че аз ще говоря за този текст.

Общо за текста от 1986

Текстът е написан живо, дори увлекателно и показва, че Михайлов има предразположение към белетристика, в смисъл, че разбира как може да се пише убедително за познанство с хора. Има една лекота, умишлено и успешно отбягване на официалността, с който се изразява в речта си от 1979-та. Целта е Балабанов да се представи като интелигент, който култивира едно непосредствено общуване на университетски хора, които учат и се забавляват съвместно, и това учене и забавление се преливат едни в други. Изглежда, че Михайлов намира този стил за удовлетворителен, макар самият той да не е бил такъв център на компания, защото – както е известно – е работел върху научни изследвания, които са поглъщали твърде много време. Балабанов пък е бил известен със сравнително слабата си научна продуктивност (ако го сравняваме с Кацаров, Дечев, Бешевлиев, Георгиев или със самия Михайлов), но пък е разполагал със свободно време.

За какво се разказва

В началото има малко размишления за метода и спомени за това, как самият автор се е бавил с писането. И още оттук има автобиографични места („съвместният ни живот“, „бях асистент“, „бяхме приятели до смъртта му“). И един малко безрадостен мотив, който минава през целият текст – “все пак се умира”. Защото още тук разказва за разговора между Балабанов и брат му – актьора Никола Балабанов – в последната квартира на професора на “Шипка” 5 (някъде през 1954-55): “Е, бате”, казал Никола, “ти ще умреш. И какво ще кажат за тебе хората? Беше един интересен човек”. И Балабанов възкликва към Михайлов: “Така ли се приказва на болен човек?”

После следват представяния на една серия от срещи и впечатления – най-напред, как той видял Балабанов за пръв път на “Цар Освободител” (тук има едно трудно за избягване обяснение, че този булевард се нарича “Руски”, но на времето му казвали най-често “Царя”) и как Михайлов и брат му вървели от НС към Университета, а Балабанов срещу тях, като гледал пред себе си и не се обръщал настрани, и изглеждал нещо нервен и запъхтян – невисок, но доста набит, с много гъста къдрава, невъзможна за решене и съвсем черна коса, и шапка отгоре – а наоколо хората го заглеждали, и макар всички да го знаели, някои се обаждали “Балабана, Балабана”. Така че изглежда вярно това, което по-късно един от авторите в сборника със спомени (не съм проверил кой е) казва “Балабанов беше най-известният професор в Университета”. А в спомените приятелят на Михайлов Иван Венедиков казва дори: “проф. Балабанов беше без съмнение най-интересната личност не само сред преподавателите в катедрата по класическа филология, но и в целия Университет” (с. 142)
Това било през 1934, а веднага след това разказва за едно радиопредаване на Балабанов на 1 април 1937, в което той говорил за лъжата – че “светът щял да пропадне без лъжата, и по-точно без благородната лъжа. Все пак той тук свързал лъжата с поезията – ето какво всъщност се казва: И от лъжата в живота, която толкова много спасявала хората от неприятности, отиде в лъжовния свят на поезията, който всъщност и е действителен… затова намеси и Платон, срещу когото се нахвърли заради схващането му за поезията в “Държавата”, а същевременно го защити, защото Платон бил истински поет… (само предавам думите на Михайлов, както са отпечатани – с. 135). Това неколцина (“от обществото”) го слушали по радиото у Венедиков, а на другия ден му изказали поздравления.
А малко след това и за още една среща – как с Венедиков отишли в квартирата му на “Дринов” 22 през 1945 г. , а после дошъл и Симеон Радев, който бил написал нещо кратко за Балабанов – да му го прочете. Ето обстановката: В една стая, натрупана с мебели, някои едни върху други, не можеш да се разминеш. Между тях задръстено леглото на Балабанов, на което лежеше, нещо го болеше кракът (с. 137).

Между тези три срещи Михайлов поставя едно описание на центъра на София, като споменава имена на множество заведения, които през 1986 не съществуват – и тук той е много подробен. Има смисъл да се направи това, защото този център – от Орлов мост до стария хотел “България” – е по същество “по-широкия дом” на тяхното общество; както, изглежда, сградата на Ректората пък е “самият дом”.

И после се връща изведнъж на специалността и Катедрата, и изрежда съвсем подробно кой е работел там и какво е преподавал, а също и кабинетите и аудиториите с имената им – става дума за 1934-та, а това са същите помещения, в които и сега работим, и в едно от тях и аз разговарях с Михайлов преди 29 години. И после за лекциите на Балабанов и за усета му към определени неща – примерно, как трябва да се подхожда към Омир – повече като източник за епохата или по-скоро като поет, и въобще какво е разумно да се мисли за тези неща. И кои са авторите, които предпочитал – Михайлов отбелязва, без да изрежда, а разказвайки отделни случаи – че това трябва да са били още Есхил, Лонгин (“За възвишеното”) и Сафо. И как веднъж безпричинно му се скарал в началото на една лекция и го изгонил, а после пращал да го викат, Михайлов пък се сърдел и не слизал, а след часа Балабанов ходил да му се извинява – На мен, казва, един нищо и никакъв студент (с. 149).

Балабанов изнасял много “сказки” – и в София, и из страната – за които се говори като за представления. (Наистина, мисля че Боров (или друг?) разказва как на една такава сказка нарочно си изпоцапал лицето със сажди (предварително събрал с носната си кърпа сажди от печката в стаята им) – но публиката си мислела, че е случайно, и че той не знае, че кърпата му е в сажди. И лекцията имала огромен успех, може би дори и заради това.) А през 1938 чествали 2000 години от рождението на Октавиан Август – във Военния клуб. И там Балабанов, като единствен лектор, говорил главно за гръцката литература и изведнъж извикал разсилния (бай Петър) да му донесе литературата от Августовата епоха – и той му донесъл 3-4 книжки, които Балабанов показал и обявил: “Ето това е всичко!”. Но после все пак похвалил и Август, и римляните. А след това се обърнал към италианския посланик на италиански (защото Балабанов говорел на няколко езика и при това наистина добре – не просто колкото да го разбират) (с. 153).
Относно конфликтите – Михайлов казва просто, че за “отношенията му с колеги и приятели не е тук мястото да се говори”. Само споменава, че понякога и критикувал – например, прочел някакво определение от един речник на Ст. Младенов, което намирал за ненаучно. Обаче с Младенов били в добри отношения и си говорели – даже ги видели и след същата сказка.
Споменът завършва с един техен разговор от октомври 1938 – когато Михайлов щял да заминава да специализира в Париж. И ето нещо много характерно – разговорът им не вървял, и Балабанов поръчал на келнера (уж незабелязано от Михайлов) да дойде след вечерята и да каже, че го викали на телефона за нещо важно. Но не се постарал да го скрие много добре. Мисля, че това е много успешен край, защото съответства на портрета, който авторът е изградил.

Малко преди това се разказва нещо за културно-обществените му занимания: през 1937-38 започнал да председателства дружеството “Българско родно изкуство” – с канцелария в един апартамент на „6-ти септември“ преди “Аксаков”, което устройвало, примерно, вечери на музиката на различните народи. Освен това бил председател на Дружество на приятелите на класическата култура и на ПЕН-клуба (Poets, Essayists, Novelists – от 1921-ва). Но Михайлов се въздържа да говори за отношенията му с властта – примерно, с Двореца, и за отношението му към политическите въпроси. Но за тези неща може да се разбере немалко от други мемоари.

Изложението на Георги Михайлов изцяло съответства на намерението на сборника. Може би си струва да се отбележи, че Балабанов и Радев са единствените “интелектуалци”, включени в тази поредица, които не са известни преди всичко като писатели. Времето, в което сборникът е издаден, несъмнено налага определена въздържаност или направо премълчаване на неща, свързани с политиката. Но и изобщо – изданието е официално, не е възможно да се пише всичко, пък и те са били близки.

Относно мемоарите

Все пак сега има възможност, разбира се с помощта на такива свидетелства, да се говори и по-общо, и по-конкретно. Най-напред – какъв смисъл все пак се придава на класическото образование от страна на водещите му носители, на специалистите. После – какво е отношението на тези хора към властта, къде те се намират в механизма на това общество. Ако са имали конфликти и приятелства, дали те са били само на лична и професионална основа? За тези неща може да се говори сега, защото сме достатъчно отдалечени от тях – нямаме лична, пък и роднинска връзка с тези хора, няма и политически препятствия, каквито преди време имаше. Днес идеологията на обществото ни не е ясно определена, а това благоприятства свободния разговор.

***

Текстът е четен на на семинара „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ – 2 март 2012, в аудитория 165.

Замислих се за поколенията от Паисий насам…

Замислих се за поколенията от Паисий насам, към които е и моето. Всяко е под влиянието на някое събитие или процес, и решаването на някоя задача.
Като посочвам някои години (“20-те”, “50-те”) – те са “център на поколението” и според главната им задача привличат към себе си онези, които са родени по границите им – примерно, 10-15 г. след “центъра”. Примерно, ако център на 20-те на ХІХ в. е 1825-та, към него може да принадлежи и някой, роден през 1840 (Лазар Йовчев). Времето между поколенията е средно 33-34 години, но пак в зависимост от задачата им съм поставил ту 30, ту 40 години. Ето кои са, заедно с нещо като названия, които ги обединяват в групи.

Има ли още български народ? (70 години)

1. 20-те на ХVІІІ в. – роден е Паисий (там са също Жефарович, Партений Павлович, чак до Спиридон Габровски и Софроний – 1839-та). Повдига се въпросът за това “има ли още такъв народ”.
2. 60-те – под впечатлението на Паисий, първите сериозни руско-турски войни, европейският смут след 1789-та, сръбското въстание, русите във Влашко (завършва по същество със смъртта на Софроний и края на Наполеоновите войни).

Строителите на България (100 години)

3. 90-те – първото голямо възрожденско поколение. Вижда въстанието и независимостта на Гърция, участва в него; отказът (или неуспех?) на Русия да извоюва автономия за България към 1830-та; начало на масовото българско образование – въпросът за елинобългарските училища и елинизма. Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Селимински, Петър Берон, Хр. Павлович, Кипиловски и мнозина други.
4. 20-те на ХІХ в. – поколението, което решава църковния въпрос и готви голямо въстание. Някои загиват, други доживяват Освобождението – от Д. Миладинов, Макариополски и Кръстович (1810, 1812, 1817) към Евл. Георгиев, Раковски, Славейков, Цанков, Данов, Бурмов, Левски, Л. Каравелов, до Икономов, Дринов, Л. Йовчев (1835, 1838, 1840).
5. 50-те (“Строителите на съвременна България”) – някои не доживяват, но това е поколението, което създава държавата – от Бенковски и П. Каравелов (1843) към Ботев, Гешов, Вазов, З. Стоянов, Стоилов, Стамболов, Величков, Ст. Михайловски, Д. Благоев (1856) към Ив. Шишманов и П.П. Славейков (1862, 1866). Най-възрастните (Ив. Попов – 1865-1966) умират, когато вече съм бил роден.

Виждал съм някои от тези хора (100 години)

6. 90-те – поколението на войните (за обединение и световни) – от Кирил Христов, Елин Пелин; Яворов, Арнаудов (видях го на живо по телевизията, бях 13-годишен); С. Радев и Балабанов (1875, 1877-1879) към мнозина други, родени в княжество България (от политиците – Филов (1883), социалистите Г. Димитров и Червенков (1882, 1900). Патриарх Кирил (1901); дядовците ми Коста и Теодоси (1903) – помня ги добре как изглеждаха. Баба ми (1905) доживя, докато синът ми стана на 5.
7. 20-те – поколението, което достигна зрелост при държавния социализъм и Студената война (двуполярен свят). Вапцаров, Т. Живков (1909, 1911). Патриарх Максим (1914, още живее и служи, и синът ми го е виждал на живо), Симеон ІІ (1937 – беше в храма ни веднъж, чете Символа). В работата – Михайлов, Ничев, Богданов (1916, 1922, 1940); възрастни колеги и приятели; хора, с които съм разговарял надълго по сериозни въпроси – В. Тъпкова и Ив. Шалев (1924), Хинков (1927). Баща ми (1928). България се движи от национален нихилизъм (50-те) към умерен национализъм (70-те)
8. 60-те – моето поколение, Западът изтласква СССР (Русия) от Източна Европа, конструиране на ЕС. Неспокойствие в Русия. Хегемония на САЩ – “глобализация”. От 2008 – финансови сътресения в САЩ и ЕС, видимо въздигане на нови световни държави (Китай, Индия, Бразилия). Удържане на страната при икономически срив и войни на Балканите.
9. (90-те) – поколението на децата ни – ?

екзарх Йосиф. Опит за хронология – 1870-1903

Екзарх Йосиф (Лазар Йовчев)

1870-1903

Част І

1870-1876

1870
– последен изпит в Юридическия факултет в Сорбоната (юли)
– война – не е представил дипломна теза; потегля обратно (29-ти дек.), три месеца в Швейцария (с Д. Греков); в Цариград (20 ноем.)

- френско-пруска война (юли 1970 – март 1971), Наполеон ІІІ е пленен (2 окт.);
– ферман на султан Абдул Азиз за независима Българска църква (Екзархия) (27 фев.)
– сп. “Читалище” (от окт. – ред. М. Балабанов)

1871
– неплатен чиновник в търговския съд (ян.-септ.)
– сътрудник на в. “Македония” (изд. П.Р. Славейков, ян.-май, заплащане); статия за проекто-устава на Екзархията (ян.); ред. на сп. “Читалище” (от май до май на сл. година); статия за превода на “Илиада” на Пърличев (май); Слово за ползите от читалищата (май, на събрание на Българското читалище) (“публичното мнение е върховното и най-страшно съдилище за онези хора, които не се боят ни от Бога, ни от съвестта си”); етически статии (Свобода и дълг, Страстта, Човеколюбие, Себелюбие); Интернационал “работничеството, когато прибягва до комунизма, прегръща една теория, която е чиста утопия, защото е противна на свободата и на природата на човека” (ноем.)
– калоферци искат да се върне като учител, Тъпчилещов разговаря с него по тяхна молба (юни-юли)

- Първи църковно-народен събор (фев.-юли)
– Парижка комуна (март)

1872
– статии във в. “Право”; превод на откъси от “Науката на добрия Рихард” от Франклин (“Читалище”, апр.)
– секретар-писар на Смесения съвет при екзархията (12 ян.); става монах с името Йосиф, ръкоположен за дякон (23 септ.); гласуван за Одрински митрополит (окт.), но не е одобрен. Протосингел (дек.)

- избор за екзарх – Иларион Ловчански (12 фев.), Антим Видински (16 фев.), утвърден от правителството на 23-ти; Натанаил ръкоположен за Охридски митрополит, Симеон – за Варненски и Преславски.
– оповестява се схизмата (обявена на 16 септ.)

1873
– архимандрит (ян.)
– обиколка из българските земи (Варна-Букурещ-Ниш-Рилски манастир-Пловдив-Одрин – апр.-окт.)

1874
– управлява Видинската епархия (от септ. – една година)

1875
– писмо до Ст. Чомаков за престоя си там (септ.); Връща се в Цариград като протосингел-секретар (окт., 12 лири на месец)

- въстание в Херцеговина (лято)

1876
– ръкоположен за Ловчански митрополит (2 фев.); заминава от Цариград (27 апр.) – Варна (придружава го митрополит Симеон) – Русе – Търново (30 апр., изпратен и от Григорий Доростоло-Червенски, Климент Браницки, архим. Константин) – Ловеч (3 май); обиколка на епархията (юли-септ.); в Орхание поставя за архиерейски наместник поп Кръстьо (ноем.)

- Априлско въстание

Част ІІ

1877 -1885

1877
– гласуван за Екзарх (24 април – 3 митрополити и 16 цариградчани – 9:8:2); Екзархийският устав още не е одобрен и не е в сила; Савфет паша потвърждава, че султанският указ е издаден (3 май), получава берата (указ), че е утвърден (28 май), представя се на султан Абдул Хамид (2 юни); писмо до султана, съдържащо моление за победата му над Русия (23 юни)

- напрежение между екзарх Антим (“неверен пастироначалник” според турския печат) и Ст. Чомаков. Властта се отказва да работи с Екзарха. Екзарх Антим подава оставка (април), на заточение в Анкара (юли)
– Обявяване на Руско-турската война (12 април), известия за изтребване на българи (авг.), пада Плевен (ноем.), победа при Шейново (дек.)

1878
– разговори със Савфет паша и Ференц де Зичи за Сан-Стефанска България (фев.- март). Посланикът Нелидов го представя на великия княз Н. Николаевич в руското посолство. Връчва му благодарствен адрес в Сан Стефано с 230 000 подписа (апр.). Разговори с княз Дондуков и ген. Тотлебен (май). В Пловдив – седалището е в къщата на Найден Геров, среща се с Дринов и Антим І (юни-окт.). Разговор с посланик Лобанов-Ростовски, княз Дондуков, Савфет паша в Цариград (ноем.). “Българите са по-лоялни на султана от гърците”. Не отива в Търново. “Аз съм поданик и чиновник султанов” (дек.)

- ген. Гурко в Одрин (ян.). Санстефански договор (фев.), Берлински конгрес (юли)
– Къде да бъде Екзархията – София, Пловдив или Цариград? (юли-септ.). Методий Кусевич защитава исканията на македонските българи в Цариград, споменава се за уния (авг.). Писмо на Антим І до императорския комисар
– епархиите в Македония са загубени през войната

1879
– в Пловдив (до дек. ); в София се среща с княз Батенберг (окт.); писмо от митрополит Симеон в полза на оставането в Цариград (ноем.).

- Органически устав на Източна Румелия (апр.)

1880
– завръща се в Цариград (ян.); Г. Кръстович: “Силата е само в правото Ви. Имате един ферман, който е признал за отделна българската народност, имате 1,5 милиона българско население”. Екзархът: “Македония е 8 части българи и една част гърци”.
– “Св. Анна I степен” от Александър II (септ.)
– заживява в къща в Ортакьой заедно с две от сестрите си;

- в Солун е основано д-во “Просвещение”; план за класни училища и гимназии в Македония (център Солун) и Одринско (М. Кусевич, К. Шапкарев, Н. Спространов, Хр. Бучков ); Солунска мъжка гимназия “Кирил и Методий”

1881
– тръгва за София (18 май), посрещнат от Стоилов, Иречек (23 май); в Търново (юни)
– пише до Г. Груев, председател на Постоянния комитет в Източна Румелия, в което го моли да повече средства за учебното дело в Македония

- убийство на Александър ІІ (1 март)
– преврат на Ал. Батенберг срещу Каравеловия кабинет. Извънредни пълномощия, министри – руски генерали (27 апр.)

1882

- доклад на К. Стоилов до княза за ролята на екзархията в неосвободените земи
– “Училищно попечителство” – екзархийски комитет за ръководене на просветната дейност с председател архим. Методий Кусевич (от 1884 – “Училищен отдел” при Екзархията); Солунска девическа гимназия “Св. Благовещение” (дир. Царевна Д. Миладинова)

1883
– княз Батенберг посещава султана, и патриарха, но не Екзархията (апр.); екзархът не е поканен на семейния празник на султана, на който се канят началниците на всички религиозни общини (окт.);
– приет е от Абдул Хамид II (дек.) – потвърден е ферманът от 1870, екзархията остава в Цариград, екзархът получава орден “Османие I степен”

- Одринско свещеническо училище (до 1892, откогато е в Цариград)

1884
– посреща Ст. Станимиров, назначен за деловодител на Училищното попечителство (ян.); изпраща го при Г. Кръстович да поиска 3 000 т.л. за Солунския пансион (Кръстович обещава и изпраща парите); приема М. Балабанов, външен министър на Княжеството (апр.)
– в Бруса (май)

- в Екзархията са чиновници още М. Кусевич (протосингел) и М. Пелов (секр.). Станимиров напуска (авг.), за да стане директор на Габровската реална гимназия

1885
– телеграма от княз Александър до султана – “нека правата, подарени от султан Азис да бъдат запазени и приложени” (4 май)
– Съединение; разговор с Великия везир за взаимодействие между валиите и владиците в Македония, за да се запази мирът (септ.).

Част ІІІ

1886-1894

1886

- Н. Спространов съобщава за присъединяване на част от кукушките униати към екзархията
– Ст. Станимиров е назначен за директор на Софийската класическа (Първа мъжка) – до 1893

1887
– пише до Гр. Начович (8 юни). Уверява го в благоразположението на Русия – необходимо е да се изпрати една депутация в Петербург за помирение, да се избере привременен комисар, да се поставят руски офицери начело на армията и да се избере нов княз (съгласувано с Чомаков и Нелидов).

- Фердинанд е избран за княз (25 юли)

1888
– пише до Начович (26 фев.). Да се постигне споразумение с Русия, но не чрез цанковисти или каравелисти, а чрез консерваторите или дори Стамболов; до външния министър Странски (16 апр.) – относно взаимодействието между патриаршията и сръбската пропаганда
– изложение до великия везир относно положението на бълагрите в Турция (апр.)

- Стоилов пише от Виена на Странски (26 авг) “днес е най-несгодното време за повдигане на македонския въпрос”

1889

- писмо от Вълкович до Странски “великият везир се отказал да иска от екзархията отзовавнето на митрополит Синезий от Одрин”

1890
– берати за владици в Охрид (Синесий) и Скопие (Теодосий)
– вестник “Новини” (преименуван на “Вести”) – орган на екзархията

- Вълкович прочита нотата на българското правителство пред великия везир и пред министъра на външните работи (4 юни). До Стамболов: “Впечатлението на беше приятно”. До Г. Живков: “Портата няма да отстъпи в нищо, защото България не се защитава от никого”.

1891
– разговор с Д. Ганчев (“хвали Стамболовата политика, лоялното му държане към Високата порта”)
– заповед на Великия везир до валиите в Солун и Битоля – да не се възпрепятстват българите да напуснат Патриаршията (лято); 150 села и градове писмено преминават към Екзархията

- Одринското свещеническо училище е открито в Цариград под името “Духовно училище” като клас на българското четирикласно към църквата във Фенер (септ.); Одринска мъжка гимназия “д-р Петър Берон”

1892
– протестира пред Джевдет паш за преследванията на български учители в Солун и българи в Неврокоп; приет от султана (6 ноем.)

- Свещеническото училище приема името “Св. Йоан Рилски” (ректор – архим. М. Кусевич). Намира се във Фенер, на брега на Златния рог (нездравословни здания)
– холера в Цариград

1893

- княз Фердинанд се жени за Мария-Луиза (апр.); с промяна в чл. 38 на конституцията се дава възможност не само на княза, но и на наследника му да не бъде православен (май)
– процес срещу митрополит Климент (май-юли)

1894
– берати за Велес и Неврокоп
– приема В. Думев (учител по български език в Одринското училище, тогава четирикласно) и Г. Белев на о. Принкипо, където летува; Ст. Станимиров, назначен за ректор на семинарията (септ.), изпраща го да обходи руските семинарии (ноем.); започва спор с монахините от съседния католически манастир (извадили основния камък на бъдещото здание на семинарията във Ферикьой – място, подарено от султана)

- роден е престолонаследникът Борис (18 ян.); пада правителството на Стамболов (18 май), съставено е правителство на Стоилов
– наети са помещения за семинарията в по-здравословна част на града; облекло на семинаристите, съвпадащо с халкинското; 160 ученици

Част ІV

1895-1903

1895
– митр. Григорий Русенски поканва Екзарха да кръсти княз Борис (дек.)
– след убийството на Стамболов “загуба за България” (7 юли)

- Янаки Гелев става преводач по турски в Екзархията; получава позволително от правителството за това училище, наречено вече “семинария” (апр.)
– преследване и убийства на арменци (и 1896); край на японско-китайската война, Япония придобива Ляодунския полуостров и Порт Артур

1896
– К. Стоилов идва да покани Екзарха и да издейства разрешение за отиването му в София от султан Хамид (ян.); Екзархът отсяда в сградата на (сегашната) митрополия; кръщение на княз Борис в “Св. Крал”(2 фев.)
– В Цариград княз Фердинанд посещава Екзархията и на Великден е в българската църква, но не посещава патриарха. Екзархът не е поканен в руското послство (защото трябва да се покани и патриархът)

- княз Борис е кръстен и по католически обряд; Фердинанд е признат от Русия, Турция и други Сили.
– М. Кусевич управлява Старозагорската епархия

1897
– Екзархът поздравява султана за Рамазан Байрям и победата над гърците; по време на войната обещават 4 берата след войната и да се пази в тайна (окт.).
– Говори с изключените от семинарията (“Основали сте тайна библиотека с книги, противни на държавата, в която живеем”).
– Ръкоположение на трима митрополити – Козма Дебърски, Герасим Струмишки, Методий Охридски (дек.) (Я. Гелев му предал забраната с умишлено закъснение; ръкополагат се в три последователни нощи, тайно от Патриаршията в стария “Св. Стефан” (къща, подарена от Ст. Богориди, осветена 1849). С Григорий Русенски и Константин Врачански нощуват в метоха с/у църквата).

- гръцко-турска война
– купуват място за семинарията с готови здания в Шишли, близо до бъдещата болница “Евлоги Георгиев”; от семинарията са изключени (до края на годината) 6-ма участници в таен революционен кръжок. (фев.). Имали тайна библиотека със съчинения на З. Стоянов, Ст. Заимов, Вазов, Ботев, Каравелов.
– посланик в Цариград – Д. Марков. Протакане и съпротива от Портата (правителството) и Ялдъза (Двореца) за бератите. Назначават се архиерейски наместници на гръцките митрополити в Прилеп, Пехчево и другаде.
– семинарията “Св. Йоан Рилски” вече е шестокласна (от 1895) със собствена сграда. Учениците – главно от Македония и Одринско, стипендианти на Екзархията (в нея са учили Ив. Марковски, Ив. Снегаров)

1898
– приема В. Думев относно учителите, членове на ВМРО, после и Г. Петров (след събранието на ЦК в Солун – авг.)
– освещаване на желязната църква “Св. Стефан” в Цариград (8 септ.)
– подава молба до Портата за назначаване на митрополити в Мелнишка и Серска епархия (Сяр), Полянска и Солунска (Солун), Одринска (Одрин), Маронийска и Ксантийска (Гюмюрджина)
,
– Крит получава автономия
– българска класическа гимназия в Битоля (7 класа)
– В. Думев – представител на ЦК на ВМРО в Цариград, Гьорче Петров – в София; убит е редактора на “Новини” Д. Македонски (фев.)

1899
– възразява пред Таксин бей за готвеното назначение на Фирмилиан за Скопски митрополит

- завършва първи випуск на семинарията (1913 – закрита, преместена в Пловдив); “д-р Петър Берон” става пълна гимназия, 7 класа; девическа гимназия “Янко Касъров” в Одрин

1900
– пише до мин.председателя Т. Иванчов и до княза относно опита за отцепване на Скопска епархия (авг.)
– ограбен от македонския революционер С. Мерджанов

1901
– разговор със Зиновиев относно Фирмилиан. Научава, че Русия подкрепя назначението, за да помогне на крал Александър.

- Правителството на Р. Петров предпочта да се ограничи дейността на македонските комитети

1902
– тържествено честване на 25-годишнината от служението на Екзарха в Цариград (апр.); става почетен член на Книжовното дружество и доктор honoris causa на Университета
– получава телеграма, подкрепяща действията му срещу отцепването на Скопската епархия, подписана от лидерите на партии – Др. Цанков, П. Каравелов, Ив. Гешов, В. Радославов, Д. Петков, Р. Петров

- освещаване на българската болница “Евлоги Георгиев” в Цариград (апр.)
– 878 български училища във вилаетите – в Цариградски и Одрински 149, в Солунски, Скопски и Битолски – 729
– назначаване на Скопския патриаршистки митрополит Фирмилиан (сърбин)
– въстание в Горно-Джумайско, Разлог, Неврокопско, Мелнишко

1903
– записки до княза относно изтребването на българи в европейска Турция (май-юни)
– повикан при великия везир – съобщава му се за Илинденското въстание (22 юли)

- нота на Русия и Австрия до Портата относно въстанието (фев.); среща на руския и австрийския императори относно събитията в европейска Турция (септ.)

**

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф. Синодално издателство, 1965

Арнаудов, М. Към историята на българската екзархия. Документи 1881-1890. Ун. печатница, 1944

Йосиф I. Дневник. Хр. Темелски, Т. Събев, текст, коментар, редакция. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, 1992

Йосиф I. Писма и доклади. В. Георгиев, Ст. Трифонов, съст. “Клуб 90”, 1994

Екзарх Йосиф І в спомени на съвременници. Хр. Темелски, съст. УИ “Св. Климент Охридски”, 1995

Йосиф І, Екзарх Български 1877-1902. Юбилеен сборник, 1904

Йовчев, Л. Статии и преводи. Ф. Марчев и др., съст. 2001

Гавриил Кръстович. Опит за хронология – 1835-1885

Гавриил Кръстович

1835-1885

Част І

1835-1849

1835
– писмо до Р. Попович в Карлово от Сливен (фев.). Оставил един “Корнелий Непот”, получил чрез Стойко [бащата на Г. Раковски] писмо от “Стефанаки челеби” [Ст. Богориди] до чорбаджиите в Котел и Сливен. Потеглял за Котел и оттам – за Цариград;
– друго писмо от Котел (март) – първенците се отказали да му плащат учението в Цариград (недоразумение за разноските между тях и Богориди). Препраща и писмото от Богориди до първенците. Иска от Р. П. препоръка до Богориди за разноските, да учи повече неща с цел да остане в Цариград при някой търговец;
– друго от Цариград (март, на български) – добре е приет в “бейския конак” от Богориди, от майка му и сина му; друго от Цариград, Фенер (апр.). Нарича Богориди “княз (prinkeps) на Самос и околните острови”. Не е доволен от домашния учител, с когото четат (заедно с Николай Богориди) Размишленията на Маврокордатос; друго (май) – оплаква се от скучното преподаване, четяли Динарх с елементарен анализ. Цитира Лукиан за образованието. Разговарял с Н. Логадис, учител в Куру-чешме. Чуди се как да говори с Богориди, който “не ме постави в никое училище, дето се извършва всеки напредък, но ме държи вътре в конака”;
– друго (юли) – живеят в Халкедон, бягайки от чумата. Пита за новите книги на Неофит Рилски и Анастас Кипиловски. Моли го да плати за екземпляр на речника на Антим Гази. От една седмица учат аритметика и “Панегирик” на Изократ. Предстоели нови предмети – алгебра, геометрия, реторика, поетика, физика, метафизика. Скоро започват и френски. Разговарял с майката на Богориди;
– друго (ноем.) – ученето не върви, не започва френски по разни причини, съученикът му не учи достатъчно. Доволен е от грижите на баба Ана. Получил книгите на Неофит. Приятелят му Бончо бил изпратен в Крайова при ton exochotaton jatrophilosophon Петър х. Берович.

1836
– писмо до Р. Попович (ян.) – Ст. Б. му дал 500 гроша за нови дрехи; друго (март) – ученето на гръцки било слабо, но започнал да учи френски.
– други две (авг.) – събира спомоществовователи за Христоитията. Редактирал преведен на български Encheiridion за църковния ред; друго за българския правопис и граматика (видял граматиката на Неофит Рилски).
– друго (септ.) – князът щял да замине през октомври за Молдова, а него да настани в патриаршията като копист, за да се подготви за секретар; той самият вече превел Илиада І-ІІІ и от френски Мудрост добраго Рихарда

1837
– писма до Р. Попович (ян.) – споменава за чумата в Цариград. Султанът забранил на християните да се качват на кон; бил назначен за писар в патриаршията, превел Митос Продиков
– друго (март). Р.П. щял да издаде превода на Мудрост добраго Рихарда. Две години не видял полза от княза и ще го моли “със сълзи” да продължи учението си
– в предговора към Христоития Р. Попович споменава Кръстович – че е учил гръцки в Котел и Карлово и за преводите на Илиада І-ІІІ, Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков.
– друго (юли) – разнася книгите на Попович. От май живеел в Куру-чешме.
– друго (дек.) – вече е ученик в Куру-чешме, приет през септ. след 1-2 изпита. Около 60 ученици. Учат Аристофан (Плутос, Облаци), Есхил (Прикованият Прометей), география, физика, граматика, богословие, Катехизис-а на митрополит Платон. През лятото чел Аритметика на Теофил Каирис. Опасност от болестта. Болестта засегнала Пловдив, Карлово и околностите. Относно преписването на превода на Робинзон. Стойко чорбаджи довел Сава (Раковски), който е записан за ученик в Куру-чешме и поздравява Р.П. Богориди споменал, че може да изпрати Кръстович във Франция. Интересува се за Историята и Речника на Анастас (Кипиловски) Казва, че не желае да стане учител във Видин.

1838
– писмо до Р. П. от Цариград (фев.) – съобщава му, че заминава за Париж. Споделя тревогите си – да не се усъмни в правотата на православието, как ще съжителства с “бейзаде Николаки”. Моли го да изпраща писмата си до Сава Стефаниди (Раковски); в свое писмо (ян.) до Р. Попович Раковски също споменава, че по решение на Ст. Б. Кръстович заминал за Париж.
– писмо до Р.П. от Париж (май) – пристигнал след 51 дни пътуване. Николаки го посрещнал – бил драгоман в османското посолство. Учат 3 пъти седмично латински и всеобща история и 3 пъти – френска граматика и превод. Следващата година Кръстович щял се яви на изпит по всички общообразователни предмети, за да постъпи в “Академията на правото” (реторика, география + геометрия, алгебра, физика, химия, астрономия). Споменава, че се запознал с единородец от Ески-Заара, който от една година учел медицина [това е Ал. Екзарх]; друго (юни) – “за мен едничката слава и желание е да се върна в Котел”. Изказва радост от приятелските чувства на Неофит Рилски към Р.П., споменава за Кипиловски, казва, че “не се залавя за една своя система”; друго (окт.) – превел от френски биографиите на някои древни философи и ги изпратил на Р.П. За българския език против “надутите славонисти” – “жените еднички говорят по-правилно [български]” –; друго (дек.) – за ползата от ветеринарното училище в Париж, която биха имали някои сънародници.

1839
– писмо до Р.П. (фев.) – Ст. Б. му определил издръжка 3000 фр. годишно, така че той могъл да излезе от турското посолство, където нямало условия за учене и да си наеме собствена стая. Вече учи философия, реторика, физика, математика. През юли му предстои изпит. Според турския посланик от тази наука (правото) той нямало да има полза в Турция. Ходатайствал пред турския посланик да определи помощ за Александър х. Бойоглу (Екзарх). Моли Райно да препрати приложеното писмо на Ал. Б. до Ески-Заара. Писмата щели да минават през Виена до Филипополи чрез търговеца от Карлово Евстатий Гешоглу, а не по море. За напреженията между демократи и монархисти, за конфликта между Холандия и Белгия; друго (март) – за промяна в началното образование в България (трябва повече предмети, а не само гръцки).

- възцаряване на Абдул-Меджид

1840

1841
– писмо до Р. Попович от Париж (август, на български); последното писмо от Р.П., което получил, било от юли 1839-та. Александър х. Бойоглу заминава за България с “един французки превелик мъж”. Кръстович научил за “нещастията в Ниш”. Сава му писал, че “българите са се събудили откъм учение” Учи право (“правдата или законното знание”), взел два изпита, предстои му още един и ще вземе “един диплом”. По негова молба Ст. Богориди ще го остави още известно време да учи.

- Ал. Екзарх заминал с икономиста академик Бланки; проучват относно въстанието и жестокото му потушаване в Нишко, Пиротско и Лясковско
– Ст. Богориди (Стойко Иванов) е “княз Самоски” (наследствена). Самос е автономен, Богориди не го посещава.

1842
– писмо до Р. Попович от Париж (ян., на гръцки); Ал. Екзарх донесъл едно Евангелие в превод на Неофит Рилски (К. не го одобрява). Надява се до една година да се върне; последно писмо от Париж (юни, на гръцки);

- “Български народни песни и пословици” от Ив. Богоров, Будапеща

1843
– завръща се в Цариград (дек.); частен секретар на Ст. Богориди

- публикуван е пътеписът на Бланки Voyage en Bulgarie.
– К. Огнянов отваря печатница в Цариград, отпечатва Страдание на великомъченица Марина (първа книга на български, отпечатана в Цариград)

1844
– писмо до Р. П. от Цариград (ян., на български) – “отечеството наше Болгария; моят господар Ст. Б. го люби премного и би му сторил големи добрини, ако би се не боял…”; “еднакво с вас съм укорен за грекомания, обаче, от моите изследования ради старо-български-ът наш език мога кого-то праведно да укоря за россомания”; запознава се с еленчанина Иларион, който се готви да напечата Катехизис-а на Платон на български; друго писмо (фев.-март, гръцки) – среща се всекидневно с Иларион, очаква той да стане някога архиерей; писал на Априлов (не одобрява казаното от него в Денница); надява се Неофит (Бозвели) да бъде освободен.
– писма до Р.П. относно българския език (март-септ., на български). Упреква Априлов, Кипиловски, К. Огнянов. “Няма по-добри и по-полезни книги да дадем днес на българите, освен исторически”; последно писмо (ноем, на бълг.) – казва, че превежда една “История на откриването на Америка”

- Иларион не може да получи паспорт за Русия, защото не получава препоръка от гръцките владици. Ст. Богориди му казал да стои в Куручешмейското училище и да чака да се уреди въпросът (“мълчете да не ни чуят гърците!”)
– класни училища на Ив. Момчилов в Елена и Б. Петков в Калофер; Девическо взаимно училище във Враца на Цв. Кръстенякова
– Кипиловски отпечатва Буквар; сп. “Любословие” на Конст. Фотинов в Смирна (апр. – до дек. 1846)
– Политическата програма на Илия Гарашанин

1845
– Ст. Богориди изпраща “частния си секретар” Кръстович за управител (dioiketes, “каймакамин”) на Самос (май); писмо до Р.П. (окт.); второ писмо – “не Самски правител, но и паша, но и бей да стана, пак … от българството-то си не излизам” (дек.)
– редактира Есопово житие на Попович и му го изпраща обратно.

- поема “Стоян и Рада” на Н. Геров в Одеса
– йеромонасите Иларион Стоянович от Елена и Неофит Бозвели са заточени на Света Гора

1846

- класно училище на Н. Геров в Копривщица;
– 20 руски стипендии за Петербург, Москва, Киев
– в. “Български орел” на Ив. Богоров в Лайпциг (апр. – до дек. 1846)

1847

- класно училище на Н. Попконстантинов в Пазарджик
– умира Васил Априлов (окт.). Завещава 60 000 рубли на габровското училище (според писмо на Н. Палаузов до Г.К.)
– Ал. Екзарх се установява в Цариград, подава прошение до везира за правото на българите “да имат свои духовни началници и да издигат свои църкви” (ноем.)

1848

- писмо до Р.П (фев.). Съобщава, че през изминалите две и половина години е уредил училища по всички села и е “поправил законите”. Получил писмо от “някой” Н. Палаузов, който му съобщил за смъртта на Васил Априлов.

- Н. Сапунов е упълномощен от 24-те еснафи да иска позволание за построяване на българска църква
– като заточеник в Света Гора умира Неофит Бозвели
– “Цариградски вестник” на Ив. Богоров, Ал. Екзарх, Т.Бурмов

1849
– Ст. Богориди потвърждава дарението си, започва строеж на метох, параклисът е осветен (окт.)

- класно училище в Шумен

Част ІІ

1850-1859

1850
– завръща се в Цариград (апр.), писмо до Р.П.; писмо до Найден Геров в Пловдив относно издаването на една “филологическа книжка” (авг.)
– мисия в Света Гора за разрешаване на имотен спор за земя между Хилендарския и Иверския манастири (есента); освобождава от заточение Иларион Стоянович (дек.)

- класно училище на Н. Геров в Пловдив

1851
– става член на търговското съдилище в Цариград (по-късно – член на върховния съд, преподава търговско право в правителствено юридическо училище – М.Б.)
– влиза в настоятелството на българския храм, утвърдено от патриарх Антим (заедно с Хр. Тъпчилеща, Евстратий Гешоглу и др.)

- умира Анна (Гана), майка на Ст. Богориди

1852
– като секретар на Богориди е на венчавката на дъщеря му – Мариорица – с Фотиади бей (християнин) в присъствието на султан Абдул Меджид (дек.). Венчава ги цариградският патриарх.

- класни училища в Карлово и Търново
– “Христоматия на славянския език” на Н. Рилски в Цариград

1853

- “Критически издиряния за историята българска” на Ю. Венелин в превод Б. Петков

1854

- Кримска война – до 1856

1856

- 13 католически училища из България; български читалища в Свищов и Лом (ян.-апр. – Ем. Васкидович и др., Кр. Пишурка)
– “Български речник” на Н. Геров в Петербург
– Парижки договор след Кримската война; “Хатти-умаюм” (фев.)

1857
– Евл. Георгиев от Галац до Найден Геров в Одеса: “Г. Кръстович е, ми се чини, от добрите българи и ще можем да се ползуваме от него” (май). Н. Геров до Евл. Георгиев: “г-н Г. Кръстович е твърде благонамерен човек, добър българин, но всичко върши опипом, и, истина, другояче той не може да прави, защото е чиновник на Капия-та, та не трябва да излиза вън от пределите, които тя пази. Затова той не се меси в такива големи работи, каквото искат нашите, духовенство независимо и проч… (за княз Богориди) г-н Кръстович трябва да го поддържа в добрите му намерения. Това той прави и доста добре”.

- Н. Богориди, второроден син на Ст. Б. става княз в Молдова (и 1858)
– “Месецослов на българската книжнина” в Цариград на Д. Мутев и Др. Цанков (до 1859)

1858
– Кратко изследване на българската древност (май, “Български книжици”, Цариград); предава ръкописа на Писма за някои си мъчности на българското правописание (окт.), които излизат в “Книжици” тази и следващата година
– гл. редактор на “Български книжици”
– умира Райно Попович

- Иларион е ръкоположен за Макариополски епископ (предстоятел на българската църква в Цариград – окт.)
– сп. “Български книжици” на Д. Мутев (ян. – до 1862)
– събрание на цялото православно народонаселение (до фев. 1860)

1859
– Писма за някои си мъчнотии на българското правописание (в Цариград)
– несъгласия с България на Др. Цанков – посочва ги като орган на католическата пропаганда.
– умира Стефан Богориди (авг.)
– предлага да се оттегли от редакторското място (31 дек.); относно съдържанието на “История” – ч. І – история на хуните (че са българи), ч. ІІ – до Кубрат (завършена), ч. ІІІ (на свършване) – до края на Първото българско царство в началото на ХІ в.

- гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Болград, Бесарабия
– “Кратка славянска граматика” на П. Зографски (Цариград)

Част ІІІ

1860-1872

1860
– написва отговор на речта на Ст. Каратеодори от 16 фев., подписан от Н. х. Генчоглу и отпечатан в “Български книжици”; участва в събранието на 26-ти март, където решават да скъсат с патриаршията.
– ”Български Великден” (3 апр.);
– участва в обиколката на Мехмед Къпръзли паша за да установи състоянието на християните – до Нишко, после до Силистра и Тулча

- брошура на Т. Бурмов “Българите и високото гръцко духовенство” (Цариград, март)
– в. “Дунавски лебед” на Раковски (септ. – до края на 1861); “Българский за независимо священство въпрос” на Раковски; “Народни песни на македонските българи” на Ст. Веркович
– протестантско училище в Пловдив
– нота на княз Горчаков до страните, подписали Парижкия договор, относно положението на христитяните в европейска Турция

1861

- читалище “Братска любов” в Букурещ (по иниц. на Раковски); църковно-народен събор
– умира султан Абдул Меджид, наследява го Абдул Азис

1862
– влиза в българо-гръцката комисия, която да се занимае с “осемте” български искания (заедно с Чомаков, Бурмов, Н. Тъпчилеща – до средата на следващата година)

1863

- в. “Съветник” на Т. Бурмов, Н. Михайловски (март – до 1870)
– Софроний става патриарх (до 1866)
– българска католическа гимназия в Одрин; протестантският “Роберт колеж” в Цариград

1864
– заедно с Панарет Пловдивски, Антим Преславски и Доротей Софийски присъства и аргументира българските искания на свикан от патриарха събор (12 юни). Присъстват бивши цариградски патриарси, останалите източни патриарси, митрополити и епископи, много гърци (съборът е от фев. до юни).

- Граф Игнатиев става посланик в Цариград (септ.)

1866
– везирът Али паша призовава патриарха да вземе решение по българския въпрос. Свиква се събрание в същия състав като преди две години. Присъстват само Кръстович и Панарет Пловдивски (апр.)

- българско читалище в Цариград (от апр. – Т. Бурмов, П.Р. Славейков и др.)
– в. “Македония” на П. Р. Славейков (дек. – до 1872)
– Критско въстание

1867

- патр. Григорий VІ (фев.). Предава на граф Игнатиев проект за създаване на автономна българска църква. Представен е на турския министър на външните работи (юни)
– в. “Дунавска зора” на Д. Войников (ноем. – до 1870)

1868
– Портата изпраща на патриаршията официално два проекта за църковния въпрос, съставени вероятно с негово участие (окт.). Григорий VІ ги отхвърля

- “Граматика на новобългарския език” на Ив. Момчилов
– чети на х. Димитър и Ст. Караджа (юни)
– окръжно на Григорий VІ до всички автокефални църкви за вселенски събор (16 дек.)

1869
– История Блъгарска под имя уннов (Цариград)
– Заедно с Г. Стоянович Чалоглу и х. Иванчо Пенчович участва в комисия, назначена от Али паша и съставена от по три мирски лица от българска и гръцка страна (фев.-юни). Съставя проект, приет от комисията, съгласуван с граф. Игнатиев и одобрен от Портата. Григорий VІ не успява да убеди светския съвет при Патриаршията, има и български възражения; през септ. Али паша съобщава на Кръстович и други представители в комисията за фермана; проектът за ферман е съставен (“голяма част е съставена по негово внушение, за да не кажа негова диктовка” – М.Б.) от Кръстович и предаден на пашата (ноем.)
– публикува Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос (на гръцки).

- Н. Палаузов, начело на депутация на одеските българи, е приет от Александър ІІ в Ливадия
– създаване на Българско книжовно дружество (М. Дринов, В. Друмев, В. Стоянов – септ.) в Браила
– в. “Свобода” на Л. Каравелов (ноем. – 1874) в Букурещ
– “Българска история” на Й. Груев (Виена); “Исторически преглед на българската църква” на М. Дринов (Виена)

1870
– на 28 фев. заедно с останалите членове получава от Али паша ферман за учредяване на автономна българска църква под името екзархия.
– на 8 март избран (на съвет от 40 българи) във временния смесен съвет за управление на екзархийските работи (5-ма владици и 10 мирски лица – х. Ив. Пенчович, Хр. Стамболски, Хр. Тъпчилеща, Ст. Чомаков, Н. х. Минчоглу и др.). Утвърден със султанско решение (ираде) на 30 март.

- из фермана: изборът на екзарх, съгласуван със султана, се потвърждава от патриарха и се назначава със султански берат; мирото се получава от патриаршията; определетя се епархиите; екзархът може да идва в Цариград при същите условия, както източните патриарси
– сп. “Читалище” на М. Балабанов, П.Р. Славейков, Л. Йовчев, С.С. Бобчев (окт. – до 1875) в Цариград

1871
– заедно с х. Ив. Пенчович, Каратеодори и Зографос участва в комисия за спогодба с патриаршията. Налага му се да дава обяснение пред събора (23 март)
– участва в църковно-народния събор (фев.-юли,15+35 представители на епархиите), произнася реч на първото събрание, след Ил. Ловчански и Ст. Чомаков, и преди И. Макариополски; съставя проектоустав за управлението на екзархията; настоява за пожизненост на Екзарха (май); на 14 май уставът е предаден на Али паша (поч. на 25 авг.); на 16 май е приет (заедно с Чалоглу, Пенчович и Минчоглу) от Григорий VІ, който заявил, че не признава фермана и че въпросът трябва да се реши на вселенски събор.
– Антим VІ се среща с 6-ма членове на смесения съвет, сред тях и Кръстович (25 септ.)
– възлага на М. Балабанов да дава частни уроци по право на един турски върховен съдия; в “Читалище” (окт.-дек.) излиза частичен превод на Antirresis като Възражение на Патриаршеский Епистолярен мемоар.

- Григорий VІ официално протестира срещу фермана пред великия везир (24 март); патриарх става Антим VІ (септ.)

1872
– привременният съвет избира Антим Видински за български екзарх (16 фев.). Султанският берат е издаден на 2 април.
– Кръстович, заедно с Пенчович и Чалоглу посещава патриарха (3 апр.)
– съобщава на Екзарха, че Мидхат паша иска промяна на фермана и нов устав заради схизмата (окт.); смесеният екзархийски съвет го избира за член (16 дек.), той отговаря, обяснявайки отдръпването си (21-ви)
– Марин Дринов критикува История Блъгарска в Периодическото списание на Книжовното дружество (Браила).

- екзарх Антим извършва служба на 11 май, споменава “всякое епископство православных” вместо патриарха, прочита акт за възобнова на българската църковна независимост; патриаршески събор низвергва Антим, отлъчва Панарет, Иларион Ловчански, а Иларион Макариополски е предаден на “анатема” (13 май);
– Иларион М. е назначен за Търновски митрополит, ръкоположени са и други митрополити (май, бератите са получени в края на юни)
– българската църква е обявена за схизматична (16-24 септ.); екзарх Антим отхвърля схизмата (18 окт.)

Част ІV

1873-1885

1873
– Отговор на М. Дриновата критика в “Читалище” (май)

1874
– прошение на цариградски българи до екзархията да се помири с Кръстович (септ.). Той отказва (дек.).

1875
– критикува (в “Читалище”) статия на М. Дринов за българската азбука. Дринов отговаря следващата година в “Периодическо списание”.

1876

- детрониран е Абдул Азис, наследява го Мурад V, скоро след това Абдул Хамид ІІ

1878
– разговор с екзарх Йосиф (24 ноем.). Съветва го да не се установява в княжеството, за да не се загуби връзката с Македония. Синодът да в Пловдив, а самият екзарх да пребивава временно в Цариград, подобно на Йерусалимския патриарх.

1879
– Алеко Богориди – ген.-губернатор на Източна Румелия, Кръстевич – генерален секретар и директор на вътрешните работи (май)

- Батенберг е посрещнат в България (юни)

1881
– изказвания на сесиите на Областното събрание (ноем – М.Б)

1883
– по Евстатий Пелагонийски предава на екзарха “да се държи за фермана, да се представя за независим от Княжеството, да състави синод и съвет” (дек.)

1884
– назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия (апр.)
– преди назначаването екзарх Йосиф разговаря със “садразамина” за положението в Румелия. Споменава “Гаврил ефенди” като възможен нов генерал-губернатор; “отговаря, че Г.К. няма да благоприятства съединението, но не отговаря, ще може ли да го спре” (апр.);
– нов разговор на екзарха и садразамина – екзархът казва, че “назначението на Гаврил паша направило много добро впечатление на всичките народности и че се надява тоя почтен и хитър чиновник ще успокои всички партии и духове и ще съумее да се предпази от разни интриги” (“Дневник”, 9 юни).

1885
– Съединение (6 септ.). Кръстович е арестуван (случката с файтона).
– Около 18-ти е в София, настанен в дома на Г. Муравенов. М. Балабанов и Д. Гешов го посещават. На 21-ви заминава за Лом, оттам за Цариград с кораб (пристига на 2-ри окт.). Султанът го приема на 7-ми.

***

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Балабанов, М. Гавриил Кръстович – народен деец, книжовник, съдия, управител. 1914

Балабанов, М. Българска колония на един остров. “Периодическо списание”, 1910

Бобчев, С.С. Какъв беше Г. Кръстевич. “Българска сбирка”, С., 1899

Бонева, В. Възрожденецът Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.

екзарх Йосиф І. Дневник. “Св. Георги Победоносец”, 1992

Кепов, И. П. Гаврил Кръстевич – живот, обществено-църковна и книжовна дейност. 1929

Кръстович, Г. “Брошура от името на търновския представител на патриаршеския събор хаджи Николи Минчоглу”.В: Български книжици, г. III, 1860

Кръстович, Г. Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос. Превел Н. Михайловский. Цариград, 1869

Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. БАН, 2008

Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и. спомени на д-р Христо Тонев Стамболски от Казанлък. Т. І-ІІІ