Архив на категория: курсове

Омир и античният героически епос

специалност Класическа филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър – пролетен (2007)

След уводната лекция (Омировото влияние в “Енеида”) заниманията текат като семинари. Всеки студент трябва да е прочел и да представи поне едно от предложените епически произведения. Задачата е да се посочат и обсъдят:
1. Вероятното влияние на Омировия епос върху поемата.
2. Промени в жанра. Кое вероятно е заето от Омир и кое е ново.

Част първа – античният епос

І. “Енеида”

Поемата е изпълнена в Омиров стил, като песни І-VІ припомнят на читателя “Одисея”, а VІІ-ХІІ – “Илиада”.

1. Прилики между Вергилиевия и Омировия епос
А. Откъде се направлява действието
Б. Фабулата – основна тема
В. Аналогични литературни похвати
Г. Подобни събития/сцени
Песен VІІ-ХІІ (аналогии с ”Илиада”):
– нашествие откъм морето; описания на подвизи/убийства; двубои – договаряне на правилата на двубоя/нарушаване на правилата/двубой между най-изтъкнати герои, който отбелязва края на войната; чудотворно спасение/скриване на герой с помощта на божество; нощна разузнавателна мисия;
– погребение/оплакване на загинал; гняв заради загинал приятел;
– изработване на доспехи/сложна украса на доспехите;
– военни съвети/скарвания по време на съветите; словесни двубои;
– страх за съдбата на героя/близките му го увещават да не влиза в бой
Песен І-VІ (аналогии с ”Одисея”):
– героят е преследван от божество; буря/корабокрушение; убиване на диви животни за прехрана;
– посещение в богат, гостоприемен град; посещение при забележителна жена;
– героят разказва за премеждията си; въвеждане на персонажа на епическия певец; пророчества за предстоящите събития;
– срещи с чудовища;
– слизане в Хадес/среща с близки/среща с наскоро загинал другар;
Аналогии, общи за двете поеми
– сънища; срещи с божество; спортни състезания
Д. Подобни образи на герои

2. Разлики
А. Рим като историческо явление

3. Преки позовавания на Омир
– срещи с Омирови герои (циклопът)

ІІ. “Аргонавтика” на Аполоний Родоски

1. Съдържание на поемата.

2. Прилики и разлики с Омировите поеми

Г. Подобни събития/сцени
(аналогии с ”Илиада”):
– нашественици по море от запад; изброяване на героите-участници в похода; борба за жена;
– двубои; разузнавателна мисия; чудотворно излекуване;
– погребение; гняв за загинал/изгубен приятел;
– страх от предстояща битка;
– военни съвети; словесни двубои;
– описание на доспехи;
(аналогии с ”Одисея”):
– корабокрушение;
– персонажът на певеца; разказ за миналото;
– посещение при забележителна жена; прием в далечен богат град;
– срещи с чудовища;
– възможност за слизане в Хадес;

(аналогии, общи за двете поеми):
– сънища; срещи с божество; спортни състезания

3. Преки позовавания на Омир
– срещи с Омирови герои (Кирка)

ІІІ. “Фарсалия” на Лукан

1. Съдържание на поемата

2. Прилики – малко, поради това, че поемата е замислена като историческо съчинение,
А. Действието не се направлява от съвета на божествата
Б. Войната – основна тема. Поемата е по същество история на войната, което затруднява изработката на ясна фабула.
В. Рядко се употребяват Омировите литературни похвати (повторения на епитети и стихове, аналогични сцени)
Г. Няма подобни героически образи

3. Разлики – вж. “Прилики”
А. Задачата е да се покаже провалът на републиката
Б. Дават се изрични авторови оценки за поведението на героите. Размисли за свободата историята.

ІV. Нон. “Деянията на Дионис”

1. Общ план на поемата

Битка на Зевс с Тифон. Заслугата на Кадъм. Зевс и Европа
Бракът на Кадъм и Хармония. Основаване на Тива.
Семела ражда Дионис
Детството на Дионис. Влюбвания
Войните на Дионис
Завръщане. Влюбвания. Не е приет в Тива
Битката с Гигантите.
Дионис е приет на Олимп

2. Прилики
А. Действието се управлява се от божествата (конфликтът Зевс-Хера)
Б. Фабулата – Пътешествие и война
В. Омирови литературни похвати – по-малко, отколкото при Вергилий, но повече, отколкото при Лукан
Г. Преки позовавания на Омир (авторът се представя изрично за негов последовател )

3. Разлики
А. Пълно описание на нечий живот (Омир не прави така; според Аристотел пълното описание е поетическа грешка, тъй като не всичко, което прави някой, може да бъде част от едно действие)

Част втора – европейският епос

І. “Песен за Роланд”

1. Размер, постройка и съдържание на поемата

2. Общи прилики и разлики с Омировия (и изобщо с античния) епос

ІІ. “Изгубеният рай” на Милтън

1. Съдържание на поемата

2. Общи прилики и разлики с античния епос

Старогръцка култура

Специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс
1 семестър – пролетен (2005)
Лекции

Въведение

І. Общи сведения за старогръцката култура
1. Що е култура
2. Старогръцката култура
3. География на старогръцката култура

Теми по култура

ІІ. Държавни институции
1. Държавните уредби
2. Спартанска държавна уредба
3. Атинска държавна уредба
4. Дипломацията в класическа Гърция
ІІІ. Образование и спорт
1. Разлики в гръцкото образование според градове и епохи
2. Образованието в Атина
3. Спортът в класическа Гърция
ІV. Религия и празници
1. Общи сведения за гръцката религия
2. Жертвоприношения
3. Празници
4. Гадания, мистериални култове
5. Календар
V. Театър
1. История на гръцката драма
2. Състезанието на Дионисовите празници в Атина
3. Театрално оборудване
VІ. Архитектура, изкуства
1. Археологически обекти и музеи
2. Периодизация и развитие на изкуствата
3. Архитектурни стилове

Влиятелни текстове и автори

VІІ. Омировите поеми
1. Влиянието на Омир
2. Омировата идея за култура
3. Гръцката митология
VІІІ. Херодотовата история
1. Сюжетът в „Историята“
2. Исторически събития и причини за тях
3. Гърци и варвари
4. „Историята“ – кн. ІІІ-ІV.
ІХ. Речите на Демостен
1. Сведения за Демостен
2. Отношенията между гръцките градове през ІV в.
3. Демостен и атинската демокрация

Реториката. Демостен и Цицерон

Старогръцка литература II

2021 г.

Проза

(18 ноември, 2021)

Лекция IV

Ораторска проза

Темистокъл, Перикъл, Горгий.
Антифонт, Андокид

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

Значение на думата „реторика“.
Други термини.

Когато казваме „реторика”, имаме предвид две неща. На първо място, това е самото умение да се говори публично, което предполага опит и се подчинява (най-напред интуитивно, нешколувано) на някои закономерности в постройката на монолога. В този случай вместо „реторика” може да се употреби термина „ораторство”.
После, това е вид образование. Ораторите могат да сведат опита си до сбор от правила, да изработят учебни помагала и да организират образователни центрове (школи). Тогана те биват наричани „ретори“. В техните школи се създава възможност за овладяване на „ораторско изкуство”.

Ораторството в поезията

Има ораторски текстове, създадени много преди началото на V в. пр. Хр. – когато в Сицилия и Атина се появяват първите професионални оратори. Това са речите, вградени в поетически произведения.

В епоса:

У Омир има множество речи – това са местата, където някой увещава някого, доказва правотата си, възхвалява или порицава. Омировите герои имат съзнание за важността на това, да се говори убедително пред публика.
Ето някои свидетелства от „Илиада”:

„Нестор от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен“

„Глупав дърдорко, Терсите, макар гръмогласен вития“

„Би го помислил човек за сърдит и дори скудодумен.
Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите,
думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни.
Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери.“

„Каза така и останаха всички дълбоко смълчани,
хвърлени в смут от речта му, че силни слова изговори“

И “Одисея”:

„Всички го гледат с възторг, несмутимо говори, без спънки,
кротко, почтително; личен е той на събрание всяко;
Други по външност напълно прилича на бог вековечен,
но от речта му оскъдна чуждее словесната сладост“

Изглежда, че Омир различава видове ораторство (стилове в красноречието):

„Славният цар Менелай заговори свободно и бързо,
кратко, но ясно и точно, понеже не беше бъбривец,
ни празнословец, макар на години да беше по-малък.“

Смята се, че красноречието може да се преподава. Това значи че съществува предаваемо знание за ораторството, ораторско изкуство.

„Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело — велик изпълнител“

Ако епосът е дидактичен, цялото произведение може да има форма на увещание – както е „Дела и дни” на Хезиод. Там той споменава, че красноречието е дарба от боговете и посочва ползата от него:

„Този от всички царе богохранни, когото съгледат,
щом се роди, и обсипят го с почест на Зевс дъщерите,
нему изливат те сладка роса на езика и после
медени думи текат от устата му. Всичките люде
гледат към него, когато съдебния спор разрешава,
давайки права присъда; със реч убедителна може
даже и страшна кавга начаса да приключи умело
(ей затова са разумни царете, че щом в агората
В грешка изпадне народът, премахват без трудност бедата,
Сочат му правилен път, увещавайки с ласкави думи)“

В лириката:

Лирическите монолози, особено в античността, често се доближават до ораторството. Това се отнася аз почти всички оцелели стихове на Тиртей, Калин, Солон, Теогнид.
Ето какво казва Дионисий Халикарнаски за Алкей:

„ [При Алкей] виж преди всичко характера на политическите му стихове. Много често, ако оставим настрана размера, ще видим просто едно политическо ораторстване.“

В трагедията:

Есхил е оформил част от „Евмениди” като съдебен процес, където се представя самата процедура – дава се думата на обвинителите, на подсъдимия и защитника му, и накрая се произнася присъдата.
В „Молителките” се обсъжда дали аргоската държава има право да даде убежище на бягащите от Египет дъщери на Данай.

Ораторството в прозата

В историографията:

Речи се включват в прозаически текстове, които не са нито ораторски произведения, нито ръководства по реторика – такива са „Историите” на Херодот и Тукидид. Възможно е това да е станало под влиянието на епоса.

Възникване на ораторското изкуство в Сицилия

„Аристотел казва, че когато в Сицилия след събарянето на тиранията били подновени след дълго прекъсване частните процеси, то именно тогава, понеже сицилийците са хора с остър ум и с естествена склонност да спорят, Коракс и Тисий описали теорията и правилата на красноречието. Защото преди това никой не бил свикнал да говори според някакви система и метод, а повечето хора си стремели единствено до говорят точно и отчетливо“

Пръв (към 450 пр. Хр.) и след смъртта на „своя приятел“ Хиерон (ол. 78,2/467 пр. Хр.) започнал да преподава ораторство Коракс. Възможно е той да е съставил наръчник по ораторство. Коракс преподавал на сиракузеца Тисий и на Емпедокъл от Акрагант.
Смятало се е, че Емпедокъл бил учител на Горгий от Леонтини.

Горгий

Благодарение на него ораторството като изкуство станало известно в Атина:

„По това време в Сицилия леонтинците, колонисти на халкидците и сродни на атиняните, били нападнати от сиракузците. И след като се оказали в затруднение и поради превъзходството на сиракузците били застрашени от завладяване, изпратили посланици до народното събрание в Атина с молба да им се помогне колкото се може по-скоро, за да бъде спасен градът от надвисналата опасност.
Начело на пратениците бил ораторът Горгий, който по сила на словото надминавал всички свои съвременници. Той пръв открил правилата на ораторското изкуство и в това умение дотолкова надминавал останалите, че взимал по сто мини заплащане от учениците си.
Та той, като пристигнал в Атина и бил въведен в народното събрание, говорил с атиняните относно съюзничеството и впечатлил тях, талантливите словолюбци, със своя особен, чуждестранен начин на говорене.
Накрая, след като ги убедил да сключат военен съюз с леонтинците, се завърнал обратно в Леонтини, като заслужил всеобщо възхищение в Атина заради ораторското си изкуство.“

Той изобретил т.нар. „фигури“ (σχηματισμοί), чрез които прозаичното (немерено) слово наподобявало поезия. Представа за стила му като оратор може да се получи от двете запазени речи – „Похвала на Елена“ и „Апология на Паламед“.
Сред по-известните му ученици са Пол от Акрагант и Алкидамант от Елея (в Мала Азия).

Филострат („Биографии на софисти“ I, 9) пише за него следното:

Σικελία Γοργίαν ἐν Λεοντίνοις ἤνεγκεν, ἐς ὃν ἀναφέρειν ἡγώμεθα τὴν τῶν σοφιστῶν τέχνην,
ὥσπερ ἐς πατέρα· εἰ γὰρ τὸν Αἰσχύλον ἐνθυμηθείημεν, ὡς πολλὰ τῇ τραγῳδίᾳ ξυνεβάλετο ἐσθῆτί
τε αὐτὴν κατασκευάσας καὶ ὀκρίβαντι ὑψηλῷ καὶ ἡρώων εἴδεσιν ἀγγέλοις τε καὶ ἐξαγγέλοις καὶ οἷς
ἐπὶ σκηνῆς τε καὶ ὑπὸ σκηνῆς χρὴ πράττειν, τοῦτο ἂν εἴη καὶ ὁ Γοργίας τοῖς ὁμοτέχνοις…
διαλεχθεὶς δὲ ᾿Αθήνησιν ἤδη γηράσκων εἰ μὲν ὑπὸ τῶν πολλῶν ἐθαυμάσθη, οὔπω θαῦμα, ὁ δέ, οἶμαι, καὶ τοὺς ἐλλογιμωτάτους ἀνηρτήσατο, Κριτίαν μὲν καὶ ᾿Αλκιβιάδην νέω ὄντε, Θουκυδίδην δὲ καὶ Περικλέα ἤδη γηράσκοντε. καὶ ᾿Αγάθων δὲ ὁ τῆς τραγῳδίας ποιητής, ὃν ἡ κωμῳδία σοφόν τε καὶ καλλιεπῆ οἶδε, πολλαχοῦ τῶν ἰάμβων γοργιάζει.
Λέγεται δὲ ὁ Γοργίας ἐς ὀκτὼ καὶ ἑκατὸν ἐλάσας ἔτη μὴ καταλυθῆναι τὸ σῶμα ὑπὸ τοῦ γήρως, ἀλλ’
ἄρτιος καταβιῶναι καὶ τὰς αἰσθήσεις ἡβῶν.

Развитие на ораторството в Атина

Темистокъл

В Атина по време на гръко-персийските войни за отличен оратор е бил смятан Темистокъл.

„Между атиняните имало един мъж, който наскоро се бил наредил сред първенците. Името му било Темистокъл, син на Неоклес. Този мъж заявил, че тълкувателите са разбрали не съвсем точно значението на оракула. Посъветвал ги да се подготвят за морска битка. Тази война спасила тогава Елада, принуждавайки атиняните да станат морски народ…“

„Темистокъл умеел благодарение на своята необикновено бърза съобразителност да формулира най-доброто мнение по отношение на предстоящите неотложни проблеми. По отношение на бъдещето могъл да прави най-правилни предвиждания, и то с най-широки и далечни перспективи. Щом веднъж се заемел с една работа, той знаел как да изложи всички данни във връзка с нея. И дори по въпроси, по които нямал опит, бил способен да дава правилно мнение.“

„Те [атиняните] дадоха най-много и превъзходни неща заради свободата на гърците: стратега Темистокъл, човек с най-големи способности в говоренето…“

„Няколко години след това, както може да се види от атическите паметници, е живял Темистокъл – за него се знае, че бил пръв не само по ум, но и по красноречие; после Перикъл, който при всички други свои блестящи добродетели бил известен и с ораторската си дарба. По онова време живял и Клеон, метежен гражданин, но добър оратор.“

Перикъл

„Взел думата и Перикъл, сина на Ксантип, който по това време бил главната ръководна личност в Атина благодарение на своите изключителни дарби като оратор и като човек на делото.“
„И действително през цялото време, докато Перикъл стоял начело на държавата и имало мир, той я ръководел с умереност и бдял над нейната сигурност. Именно по негово време тя станала велика държава и когато започнала войната, изглежда, че той и тогава съумял да схване кои са ресурсите на нейното могъщество. Перикъл преживял от войната само две години и шест месеца и когато умрял, предвижданията му относно войната се потвърдили с още по-голяма сила.
Перикъл разполагаше с авторитет благодарение на уважението, на което той се радваше и на своите интелектуални качества и освен това, свръх всичко друго, на своята очевидна неподкупност. Освен това, макар да се отнасяше към народните маси либерално, ги държеше в свои ръце и вместо да се остави да бъде направляван от тях, в същност той ги водеше. Демокрация съществуваше само на думи, а в същност това беше власт на първия гражданин в държавата“.

„На младини Перикъл бил плах пред народа, понеже, както разказват, приличал на тирана Пизистрат: гласът му бил приятен, езикът чевръст и бързорек, така че по-възрастните хора били поразени от тая прилика…
Перикъл настройвал речта си като музикален инструмент в съответствие с живота, който водел, и с извисения си дух, но същеврeменно я привеждал в съзвучие с Анаксагор, изпъстряйки реториката с багрите на учението за природата…
При все това дори и самият Перикъл се притеснявал преди произнасяне на реч. Докато крачел към трибуната, молел боговете да не му убегне някоя неволна дуам, неподходяща за посатвената цел…
Перикъл бил способен сам да се справя умело с тях [страстите] използвайки хорските страхове и надежди като кормило, с което ту подтискал дързостта, ту облекчавал и залъгвал огорчението. Така показал, че реториката е „ръководство на душите“, по израза на Платон, и че най-великото ѝ дело е да направлява нравите и страстите, сякаш са тонове и звуци на душата, изискващи твърде изкусен допир или удар…
Колкото до грандиозните строежи на храмове и обществени сгради, с които Перикъл украсил Атина, с тях не биха могли да се сравняват, дори и взети накуп, всичките римски творения създадени до времето на Цезарите. Величествени по замисъл и изпълнение, те са превъзходни, несравними и заслужено заемат първо място“.

Според Цицерон той е първият, който е записвал речите си. По времето на Плутарх от него не е имало нищо, освен постановления.
Все пак трите речи, които е записал Тукидид, създават представа за ораторския му талант.
Платон не го цени като държавник, но смята, че е отличен оратор.

Софистиката

Софистиката е образование, което е по-общо от реториката и я включва в себе си. Софистите преподават на своите ученици не само правилата на красноречието, но и други знания, за които се предполага, че могат да послужат в публичните спорове. Те пишат изследвания за държавните устройства (Протагор), философстват за битието и знанието (Горгий), занимават се с лексикология и семантика (Продик), лично овладяват разни изкуства и занаяти (Хипий).
Софистът се опитва да предложи енциклопедично образование, подтиква учениците си към изследване на нравствени и обществени въпроси, препоръчва използването на словото за постигане на практически цели и се съмнява, че някой би могъл да достигне да сигурно знание по метафизични и религиозни въпроси.
Някой би казал, че софистите са философи, но те не се наричат така, тъй като не предлагат система за индивидуално усъвършенстване чрез знание за природата, човека и вселената, нито аскетичен начин на живот, а по-скоро умение за напредък в обществото.
Поради това си спечелили славата на безбожници и аморалисти. Съчиненията им са загубени, с малко изключения. Портрети на някои от тях (Протагор, Горгий, Продик, Хипий, Тразимах) са дадени в диалозите на Платон и неговото отношение към софистиката е станало причина тази дума да придобие завинаги негативен смисъл.
Според него софистът – и като мислител, и като оратор – подхожда към събеседниците и изобщо към публиката демагогски. Той не се стреми да установи истината за нещата, които говори, а само да предава и създава мнения; и влияе на аудиторията говорейки това, което тя желае да чуе, а не което ще е добро за нея.

Софистите произхождат от различни градове, но твърде често посещават Атина, тъй като там е имало най-платежоспособни клиенти, а и държавното устройство позволявало напредък чрез публична дейност, за която този вид образование изглеждал полезен. Политическият лидер на атиняните от средата на V в. – Перикъл – явно бил благосклонен към тях. Плутарх съобщава, че той бил близък с Протагор и можел да прекара цели дни в разговори с него.

В други градове обаче софистите били посрещани по-студено. Те нямали успех в Спарта, както твърди Платон чрез думите на Хипий в „Големия Хипий” (283b-285d).
В Атина също е имало реакция срещу тях, като тя засягала не само онези, които Платон нарича софисти, но и техните опоненти, какъвто е бил Сократ. В „Облаците” Аристофан му приписва възгледи и положение в обществото, които публиката свързвала със софистите.
Едно от нещата, които създавали недобрата им репутация е, че преподавали срещу заплащане, което понякога било високо. Гражданите са се съмнявали, че преподаването си заслужавало цената, а наред с това възниквал въпросът дали е редно да се плаща за неща, които всеки би трябвало да знае – въпросите на религията, нравствеността, обществените задължения.

„Десетте оратори“

Според времето им: Антифонт, Андокид, Лизий, Изократ, Исей, Есхин, Демостен, Хиперид, Ликург, Динарх.
„Суда“ в „Антипатър“ посочва Демостен, Хиперид, Ликург; после други (предадени му от атиняните ол. 114,2/323 пр. Хр.).
Пак там, в „Никострат“ се споменава за „новите десет оратори“ – сред тях Дион Хризостом, Полемон, Аристид, Херод Атик.

Източници за тях:

„Десетте оратори“ на Плутарх
Фотий. „Библиотека“, cod. 259-268

Издания:

Рим (1513, Мануций), 3 тома
Лайпциг (1770-1775, Reiske), 12 тома
Берлин (1823-1824, Bekker), 5 тома

Антифонт

1. Оцелели речи

Общо 15. От тях три по действителни случаи:
– „Обвинение за отровителство срещу мащехата“
– „За убийството на Херод“
– „За хориста“ или „Защита на хорега“
И три учебни „тетралогии“:
– Две обвинителни за убийство с неизвестен извършител; две защитни за същото
– Две обвинителни за неволно убийство; две защитни за същото
– Две обвинителни за убийство при самозащита; две защитни за същото.

2. Източници

Тукидид VIII, 68 и 90
„Десетте оратори“
Филострат. „Биографии на софистите“ I, 15
Фотий. „Библиотека“
„Суда“

3. Сведения за Антифонт

„И все пак онзи, който подхванал цялата работа така, че да я доведе до този (успешен) край и който между всички най-дълго полагал усилия за нея, бил Антифонт. Този мъж не отстъпвал на никой атинянин по своите нравствени качества. Освен това бил необикновено съобразителен и притежавал дарби на бляскав оратор. Наистина той не говорел нито в народното събрание, нито при някакви други разисквания, освен ако бил заставен да стори това, и бил подозрителен на тълпата поради славата си на голям оратор. И все пак нямало равен на него, който да може така да помогне на когото и да било, който се обръщал към него за съвет както при разискванията в съдилищата, така и в народното събрание.
И когато впоследствие Четиристотинте били свалени от власт и народът се отнесъл сурово към тях, а той бил обвинен, че е участва в преврата, и бил осъден на смърт, произнесъл във връзка с този съдебен процес най-добрата до мои дни защитна реч.“

Атинянин от дема Рамнунт, син на ретора Софил. Сравним с най-изтъкнатите оратори на века – Темистокъл, Горгий, Перикъл. Малко по-млад от последните двама.
Пръв в Атина написал ръководство по ораторско изкуство и учредил школа за оратори. Изглежда да е бил специалист по съдебни речи, особено за убийства. Бил първият съдебен „логограф“.
Участвал в управлението на 400-те (ол. 92,1). На следващата година (ол. 92,2/411 пр. Хр.), след падането им, бил осъден на смърт.

4. Разни съобщения и анекдоти

Разказвали, че бил в Сицилия при Дионисий Сиракузки, и бил убит от него, защото изразил почитта си към тираноубийците Хармодий и Аристогейтон; или защото се присмивал на драмите, които Дионисий пишел.

5. Загубени речи и съчинения. Какво му се приписва

Приписвали му се общо 60 речи. Цецилий отхвърля 25 от тях.

От загубените:
„Защитна реч пред атиняните“; „Олигархична“ (Присциан, XVIII); „Политическа“ (Атеней, X)

Твърди се, че е писал и трагедии.

6. Ръкописи и издания

– ръкописи

Cripsianus (XIII в.) и Oxoniensis (XIV в.)

– издания до 1700 г.

Париж (1575, Етиен)

– до края на XX в.

Гръцки
Лайпциг (1770-1775)
Берлин (1828)
Петербург (1880, Ернщед)

8. Други Антифонтовци

Известни са 13, сред тях дядото на Платон по майчина линия, баща на Пириламп (вуйчо на Платон); и негов брат (и на Адимант и Главкон) по майка, също Пириламп („Парменид“ на Платон и „За демона на Сократ“ на Плутарх).
Един гадател (тератоскоп, онирокрит).
Антифонт трагикът, убит в Сицилия от Дионисий.
Антифонт софистът, споменат от Аристотел („Физика“ I,2; „Софистически опровержения“ I,10).
Антифонт, обвинен от Демостен в предателство („За Ктезифонт“).

Андокид

1. Оцелели речи

Останали са 4:

„За мистериите“
„За завръщането си“
„За мира с лакедемонците“
„Срещу Алкивиад“

2. Източници

Собствените му речи
Лизий. „Срещу Андокид“
Плутарх. „Алкивиад“, 21
„Десетте оратори“
Фотий. „Библиотека“, cod. 261

3. Сведения за него

„Андокид е от благороден род – той е син на Леогор, който някога участвал в сключването на мирен договор между атиняни и лакедемонци.
Той самият заедно с Главкон участвал в експедицията с 20-те кораба в помощ на керкирците, когато бяха влезли в спор с коринтяните; а после бил обвинен в светотатство, затова, че обезобразил изображенията на Хермес и оскърбил мистериите на Деметра. И съден за тези неща, избегнал наказанието, като дал сведения за виновниците.
Напуснал града, когато Тридесетте взели властта. През изгнанието си живял в Елида, а когато Тразибул и хората му влезли в града, той също се завърнал. След това бил изпратен в Лакедемон за сключването на мирния договор и тъй като възникнало съмнение относно действията му, отишъл пак в изгнание.
За всички тези неща обяснява в речите, които е написал – едни са в защита по делото за мистериите, други – за завръщането му от изгнание. Запазена е и тази за мира.
Разцветът му е бил по времето на философа Сократ. Роден е през 78 олимпиада [468 пр. Хр], така че трябва да е по-възрастен от Лизий с 10 години“ (из „Десетте оратори“).

Атинянин, син на Леогор. Роден през ол. 78,1 (468 пр. Хр.), живял до 95-та (400-397 пр. Хр.). Подсъдим на процеса за „хермите“ през 415 пр. Хр. След като се споразумява със съдиите е оправдан и напуска града. Прави два неуспешни опита за завръщане – при 400-те, и пак през 407 пр. Хр.
След падането на 30-те тирани се завръща, благодарение на всеобщата амнистия. През 400 пр. Хр. завеждат срещу него друго дело за кощунство, този път за профаниране на Елевзинските мистерии.
След края на Коринтската война бил изпратен в Спарта да преговаря за мир. Преговорите били неуспешни и той не се завърнал. По време на отсъствието си се занимавал с търговия. Вероятно умрял в изгнание.
Бил наварх.

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Аристотел. „Реторика“. Превод Ал. Ничев. „НИ“, 1986

Аристофан. „Ахарняни“. Превод Ал. Ничев. В: Аристофан. Комедии. „НК“, 1985

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Ксенофонт. Анабазиз. Превод М. Мирчев. В: Ксенофонт. Исторически съчинения. „НИ“, 1984

Омир. „Илиада“. Превод Ал. Милев, Бл. Димитрова. „НК“, 1969

Омир. „Одисея“. Прев Г. Батаклиев. “НК”, 1981

Платон. „Горгий“. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1982

Платон. „Пирът“. Превод Г. Михаилов. „НИ“, 1982

Платон. „Федър“. Превод Б. Богданов. „Планета-3“, 2007

Плутарх. „Алкивиад“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Колекция Архетип“, 2008

Плутарх. „Перикъл“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Колекция Архетип“, 2008

Плутарх. „Темистокъл“. Превод М. Славова. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013

Пс.-Аристотел. „Реторика към Александър“. Превод Г. Гочев. „Сонм“, 2004

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2006

Тукидид. „История на Пелопонеската война“. Превод М. Мирчев. “НИ”, 1979

Хезиод. „Теогония. Дела и дни“. Превод Ст. Недялкова. “НК”, 1988

Херодот. „История“. Превод П. Димитров. НБУ, 2010

Цицерон. „Брут, или за прочутите оратори“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Цицерон. „За оратора“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Diodori Bibliotheca historica. Vol.I-V [кн. I-XX]. Recogn, Fr. Vogel. Lipsiae, 1888-1906

De imitatione (fragmenta). Еd. H. Usener and L. Radermacher. В: Dionysii Halicarnasei
quae exstant, vol. 6. Leipzig, 1929 (Stuttgart, 1965)

Flavii Philostrati Vitae sophistarum. Ed. C.L. Kayser. В: Flavii Philostrati opera,
vol. 2. Leipzig, 1871 (Olms, 1964):

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Plutarchi Vitae decem oratorum. Ed. J. Mau. В: Plutarchi Moralia vol. V, 2/2. Leipzig, 1971

Sexti Empirici Adversus mathematicos. Ed. H. Mutschmann, J. Mau. В: Sexti Empirici
opera, vols. 2-3. Leipzig, 1914

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Изследвания

Соболевский, С.И. „Возникновение ораторского искусства в Греции“. В: Соболевский и др. ред. „История греческой литературы“ т. II. АН СССР. Москва, 1955

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

(2 декември, 2021)

Лекция V

Ораторска проза

Лизий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели речи

Общо 34:

„Защита, за убийството на Ератостен“ (1)
„Надгробна реч“ (2)
„Защита, към Симон“ (3)
„За умишленото нараняване“ (4)
„В защита на Калий по обвинение в светотатство“ (5)
„Срещу Андокид, за неблагочестие“ (6)
„Ареопагитик, за свещената маслина“ (7)
„Срещу приятели, заради злословие“ (8)
„В защита на войника“ (9)
„Срещу Теомнест“ (две, 10 и 11)
„Срещу Ератостен, един от 30-те“ (12)
„Срещу Агорат“ (13)
„Към Алкивиад, за дезертьорството“ (две, 14 и 15)
„Защита на Мантитей, в Съвета“ (16)
„За имуществото на Ератон“ (17)
„За отнемането на имуществото на Никиевия брат. Епилог“ (18)
„За имуществото на Аристофан, защита“ (19)
„Защита на Полистрат“ (20)
„Защита срещу обвинение за подкуп“ (21)
„Срещу търговците на жито“ (22)
„Срещу Панклеон – че не е платеец“ (23)
„Защита на недъгавия“ (24)
„Защита на обвинения в опит за премахване на демокрацията“ (25)
„За докимасията на Евандър“ (26)
„Срещу Епикрат. Епилог“ (27)
„Срещу Ергокъл. Епилог“ (28)
„Срещу Филократ. Епилог“ (29)
„Срещу секретаря Никомах, за отчета“ (30)
„Срещу Филон, за докимасията“ (31)
„Срещу Диогейтон“ (32)
„Олимпийска“ (33)
„Да не се разрушава бащиното държавно устройство в Атина“ (34)
„Любовна реч“

2. Източници за живота на Лизий

Самите речи, на първо място – „Срещу Ератостен“
Платон. „Федър“ и „Държавата“
Дионисий Халикарнаски. „За Лизий“
„Десетте оратори“
Фотий. „Библиотека“, cod. 262
„Суда“

3. Сведения за него

Атинянин, син на Кефал, Роден през ол. 80,2 (459 пр. Хр.).
Учил при сиракузците Тисий и Никий. След поражението във войната трябва да се е върнал в Атина (ол. 92,1/411 пр. Хр.).
Прогонен от 30-те тирани, отива в Мегара. Връща се с Тразибул, който скоро след това го предлага за атинско гражданство (Лизий е метек). Предложението било отхвърлено.
Бил близък със Сократ. Преподавал ораторско изкуство. Лично почти не е водил дела, а писал речите си за други.
Предполагат, че живял 73 години (или 76, или над 80).

Christ предлага следната хронология:

Роден към 450 г. в Сиракуза.
Към 440 заедно с баща си се преселва в Атина. 435 се отправя за Турии. Тогава трябва да е започнал да учи при Тисий. След сицилийската авантюра се връща в Атина (412).
При 30-те тирани (404) е убит брат му Полемарх, и тогава заминава за Мегара. Завръща се през 403 пр. Хр. Скоро след това произнася речта срещу Ератостен.

4. Лизий като оратор и ретор

– мнения

Цицерон се изказва възторжено за него. Сравнява го с Катон Стари.
Дионисий смята, че езикът му е образец за следтукидидовия атически. Хвали начина му на разказване.
Почти винаги клиентите му печелели делата си.

– продължители и проучватели (освен споменатите като източници)

Коментари към Лизий са писали Зосим от Газа и Зенон от Китион; и Павел от Герме, Мизия.
Харпократион писал „За речите на Хиперид и Лизий“.

5. Загубени речи и съчинения. Какво му се приписва

Приписвали му общо 425 речи, приемали за истински 233 Според „Суда“ – над 300.
Има фрагменти от „Реч срещу сократика Есхин“, „Срещу Алкивиад за къщата“, „Срещу Архебиад“, „Срещу децата на Хипократ“, „Срещу Кинезий в защита на Фаний“, „Срещу Тисид“, „Защита на Ференик относно наследството на Андроклид“.
Приписвали му една „Апология на Сократ“.

6. Други Лизиевци

Лизий, архонт (praetor) в Атина през ол. 20,3 (698 пр. Хр.).
Лизий от Тарс, епикуреец, (Атеней V, p. 215).
Лизий фармацевтът, връстник на Диоген от Синопа (Лаерций VI, 43).
Лизий, събеседник в Плутарховия диалог „За музиката“.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

Palatinus (X в., в Хайделберг)

– издания

Гръцки
Венеция (1513, Мануций)
Париж (1575, Етиен)

Гръко-латински
Хановер (1615)
Марбург (1683)

– до края на XX в.

Гръцки
Лондон (1739, Тейлър). Същото, съкратено и редактирано, в Кембридж (1740)
Париж (1783, Auger)
Амстердам (1863, Cobet)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Лисий. Речи. Перевод и комментарии С.И. Соболевского. М. Academia, 1933; „Ладомир“, 1994

Платон. „Държавата“. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1975/1981

Платон. „Федър“. Превод Б. Богданов. „Планета-3“, 2007

Цицерон. „Брут, или за прочутите оратори“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Цицерон. „За оратора“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Цицерон. „Ораторът“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Alcidamas. Fragmenta. В: Artium scriptores. Ed. L. Radermacher, Vienna, 1951

Diodori Bibliotheca historica. Vol.I-V [кн. I-XX]. Recogn, Fr. Vogel. Lipsiae, 1888-1906

Diogenis Laertii vitae philosophorum, 2 vols. Ed. H.S. Long. Oxford, 1964/1966

Dionysii Halicarnasei. De Lysia. В: Dionysii Halicarnasei quae exstant. Еd. H. Usener, L. Radermacher, vol. 5. Leipzig, 1899 (Stuttgart, 1965)

Lysiae Orationes. Recogn. Chr. Carey. Oxford, 2007

Photius. Bibliotheca. Ed. R. Henry. Paris, 1959-1977; Leipzig, 1968

Plutarchi De garrulitate. В: Plutarchi Moralia vol. III. Rec. et emendav. Paton, Pohlenz, Sieveking. Leipzig, 1972

Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Vitae decem oratorum. Ed. J. Mau. В: Plutarchi moralia, vol. V. 2.1. Leipzig, 1971

Изследвания

С.И. Соболевский. „Возникновение ораторского искусства в Греции“. В: История греческой литературы. T. I. Ред. С.И. Соболевского и др. АН СССР, 1946

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

(9 декември, 2021)

Лекция Vi

Ораторска проза

Изократ

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели речи

Приписвали му общо 60 речи. От тях Цецилий смятал за истински 28, Дионисий Халикарнаски – 25. Днес (Фабриций, 1720) са оцелели 21.
Номерацията (редът) е от H. Wolf (Базел, 1551 и 1570).

„Към Демоник“ (1)
„Към Никокъл“ (2)
„Никокъл“ (3)
„Панегирик“ (4)
„Филип“ (5)
„Архидам“ (6)
„Ареопагитик“ (7)
„За мира“ (8)
„Евагор“ (9)
„Похвала на Елена“ (10)
„Бусирис“ (11)
„Панатенейска“ (12)
„Против софистите“ (13)
„Платейска“ (14)
„Замяна на имущество“ (15)
„За колесницата“ (16)
„Банкерска реч“ (17)
„Към Калимах“ (18)
„Егинска реч“ (19)
„Против Лохит“ (20)
„Против Евтин в полза на Никий“ (21)

Има и 9 писма.

2. Източници

Изократ. „За замяната на имуществото“
Платон, „Федър“
Дионисий Халикарнаски. „Изократ“
Пс.-Плутарх. „Десетте оратори“
Филострат. „Животът на софистите“ I, 17
„Животът на Изократ“ (анонимен)
Фотий. „Библиотека“, cod. 159 и 260
„Суда“

3. Животът на Изократ

Атинянин, син на Теодор, роден през ол. 86,1 (436 пр. Хр.) при арх. Лизимах.
Имал двама или трима братя.
Слушал е Продик, Горгий, Тисий, Терамен. „Бил ученик на Сократ“.
Открил школата си в Атина към 393 г. В началото (до ок. 390) бил логограф. Между 376 и 374 съпътствал Тимотей в експедициите му.
Завели дело срещу него във връзка с триерархията (преди 354 г.) Не винаги е бил в добро здраве.
Имал доведен син Афарей от жена си Платана и дъщеря, родена от хетерата Лагиска.
Умрял през ол. 110,3 (338 пр. Хр.), на 98 години – веднага след като научил за поражението на атиняните при Херонея. Погребан в Атина, близо до гимназиона Киносарг.

4. Изократ като оратор и ретор. Влиянието му

– мнения за него и дейността му

Цицерон, цитирайки „Федър“, добавя:
„Така и Изократ, споменат с добро от Платон, трябва да е презирал мнението на другите…
Платон пише това, когато той е вече възрастен; пише го като негов съвременник и макар хулител на всички ретори, се възхищава от него. И нека тези, които не обичат Изократ, ми позволят да греша заедно със Сократ и Платон.“

Квинтилиан:
„Изократ е блестящ и изящен в друг род красноречие; по-годен е за училището, отколкото да битка в съда…
Той е говорил в аудитории, а не в съдилища; чудно находчив, страстен поддръжник на честното; до такава степен старателен в подреждането, че бил упрекван в престараване“

Фотий:
Κέχρηται δὲ μάλιστα μέν, ὡς αὐτίκα τοῖς ἀναγινώσκουσι δῆλον, εὐκρινείᾳ καὶ καθαρότητι, πολλήν τε ἐπιμέλειαν περὶ τὴν ἐργασίαν τῶν λόγων ἐπιδείκνυται, ὥστε καὶ εἰς περιττὸν αὐτῷ διεκπίπτειν τὸν κόσμον καὶ τὸ ἐπιμελές…
᾿Αλλὰ ταῦτά φαμεν πρὸς τὴν ἐν λόγοις αὐτοῦ ἀρετὴν τὸ ἐκπῖπτον ἐκείνης καὶ ἀνόμοιον ἐνδεικνύμενοι, ἐπεὶ πρός γε ἐνίους τῶν γράφειν λόγους ἐπαιρομένων ἀρεταὶ ἂν δόξωσι καὶ τὰ ἐκείνου ἐλαττώματα (102b)

Самият той говори за своите реторически занимания, за участието си в интелектуалния и обществения живот на Гърция, и за заслугите си към Атина на много места („Евагор“, „Панатенейска реч“), но главно в „Замяната на имуществото“.

Изказва се отрицателно за философстването, както го разбират Платон и Аристотел:

„Аз бих посъветвал младежите да се занимават известно време с тези дисциплини, но да не допускат умът им да се съсухри в тях и да заседне в ученията на старите софисти, от които един твърди, че множеството на всичко съществуващо е безкрайно, докато Емпедокъл казва, че има четири елемента, и между тях вражда и любов, Ион пък твърди, че не са повече от три, Алкмеон – само два, Парменид и Мелис – един, а Горгий – нито един.
Според мен подобни витиевати учения приличат на фокусите, от които няма никаква полза, но винаги събират тълпи от празноглави зяпачи. Който иска да върши нещо смислено, трябва да изхвърли от всичките си занимания безплодните речи и дейностите които нямат нищо общо с живота.“

За несигурността му пред публика и бавността на писането:

Според него самия бил лишен от дързост (за живо говорене в съда и политическите съблания) и подходящ глас.
Писал „Панегирик“ по-дълго, „отколкото Александър воювал в Азия“.

За заплащането в школата му:

Смятало се, че печели много:
„Той [Лизимах] твърди, че не само обикновени хора са били мои ученици, ами и оратори, и пълководци, и царе, и тирани; и че от тях съм спечелил огромни суми – както в миналото, така и сега.“

Взимал 10 мини за целия курс (3-4 години), но казвал, че ще даде 10 хиляди на онзи, който го научи на дързост и му даде хубав глас.
Тимотей му платил 1 талант за съчинените от негово име писма до атиняните; а за речта към Никокъл получил 20. Предполага се, че за атински граждани преподаването било безплатно.

– ученици, последователи, приятели и съперници

Преподавал на Ликург, Хиперид, Исей, Теопомп, Ефор, Навкрат, Теодект (трагик), Астидамант, Филиск, Кратет, Тимотей.

В „Замяната“, за атиняните:
„Сред първите ми ученици бяха Евном, Лизитид и Калип, сред тях Онетор, Антикъл, Филонид, Филомел и Хармантид. Всички тях Атина увенча със златни венци…“ (93)
За чужденците:
„Бих се радвал също така да узная от неприятелите си какво им е мнението за младежите, които идват да се учат тук от Сицилия, от Понта и от други места“ (224)

Цицерон:
„Появява се и Изократ, от чиято школа като от троянски кон излязоха истинските първенци в това изкуство, но едни от тях пожелаха да блеснат на парад, а други – в бой. Ала както първите – Теопомповци, Ефоровци, Филистовци, Навкратовци и много други, макар различни по природа, си схождат в стремежите си и приличат на своя учител, така и онези, които са се обърнали към съдебното красноречие като Демостен, Хиперид, Ликург, Есхин, Динарх и други, въпреки че са неравностойни помежду си, все пак са избрали един и същи стил на наподобяване на истината.
Той бе жив, докато неговите представители имаха подражатели…“

Поддържал контакти с влиятелни хора извън Атина: Язон от Фере, Дионисий Сиракузки, спартанския цар и пълководец Архидам, кипърския цар Евагор и сина му Никокъл.
След 346 (Филократовият мир) – и с Филип II Македонски.

5. Загубени речи и съчинения

Вероятно е бил автор на ръководство по красноречие („Ораторско изкуство“). Известни са заглавията на двадесетина неавтентични речи.

6. Разни съобщения

Преди да започне да преподава в Атина бил имал школа на Хиос.

7. Ръкописи и издания

– ръкописи

20 папируса и 1 пергамент с фрагменти, всички след I в. сл. Хр. – откогато е и архетипът на най-добрия ръкопис.
Самите ръкописи са 121, като издателите от XVIII-XX в. са послужили с 48 от тях.
Разделят се на две групи – първата е представена от Urbinas III (IX/X в.), а втората – от Vat. 65 (1063 г.) и Laurent. 87 (XIII в.).
Известен е Vatic. 64 (1270 г.)., по който М. Мусурус публикува „Писмата“ (1499, Мануций)

– издания

Гръцки:
Милано (1493, Халкокондил)
Венеция (1513 и 1534, Мануций) – с Алкидамант, Горгий, Аристид.

Латински
Марбург (1540)
Базел (1549, Волф); същото много пъти в Базел (1553, 1570), в Париж (1603) и Женева (1618)

Гръко-латински
Базел (1570)

– до края на XX в.

Гръцки
Париж (1782, Auger – 3 тома; 1807, Кораис – 2 тома)
Лайпциг (1820 – 2 тома)
Оксфорд (1823, Бекер)
Лайпциг (1882, Benseler-Blass – 2 тома)

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Източници

Аристотел. „Метафизика“. Превод Н. Гочев. УИ „Св. Климент Охридски“, 2020

Диоген Лаерций. „Животът на философите“. Превод Т. Томов. „НК“, 1985

Елиан. „Всякакви истории“. Превод Р. Николова. „Кибеа“, 2011

Изократ. Речи. Превод В. Герджикова и Н. Шаранков. „Архетип“, 2008

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Ксенофонт. „Гръцка история“. Превод Р. Стефанов. В: Ксенофонт. Исторически съчинения. „НИ“, 1984

Лонгин. „За възвишеното“. Превод Ив. Генов. „НИ“, 1985

Лукиан. „За паразита, или какво представлява паразитството“. Превод Вл. Атанасов. В: Лукиан. Сатири и пародии. „НК“, 1986

Платон. „Федър“. Превод Б. Богданов. „Планета-3“, 2007

Платон. „Горгий“. Превод Г. Михаилов. В: Платон. Диалози. Т. II. „НИ“, 1982

Цицерон. „Брут, или за прочутите оратори“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Цицерон. „За оратора“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Цицерон. „Ораторът“. Превод П. Стоянова. В: Цицерон. „За оратора“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1992

Diogenis Laertii Vitae philosophorum. Rec. C.G. Cobet. Parisiis, 1878

Dionysii Halicarnasei. De Isocrate. В: Dionysii Halicarnasei quae exstant. Еd. H. Usener, L. Radermacher, vol. 5. Leipzig, 1899 (Stuttgart, 1965)

Isocratis Orationes. Vol. I-II. Ed. G.E. Benseler, Fr. Blass. Lipsiae, 1910-1913

Philostrati Vitae sophistarum. В: Flavii Philostrati opera, vol. 2. Ed. C.L. Kayser. Leipzig, 1871 (repr. Hildesheim, 1964)

Scholia graeca in Aeschinem et Isocratem. Ed. G. Dindorfius. Oxonii, 1852

Sudae Lexicon. Ex rec. Imm Bekkeri. Berolini, 1854; Suidae lexicon, 4 vols. ed. A. Adler. Leipzig, 1928-1935 (Stuttgart, 1967-1971)

Vita Isocratis. В: Isocrate. Discours. T.I. Paris, 1928.

Vitae decem oratorum. Ed. J. Mau. В: Plutarchi moralia, vol. V. 2.1. Leipzig, 1971

Изследвания

С.И. Соболевский. „Возникновение ораторского искусства в Греции. Исократ“. В: История греческой литературы. T. II. Ред. С.И. Соболевского и др. АН СССР, 1955

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber secundus. Hamburgi, 1720

G. Mathieu. Introduction. В: Isocrate. Discours. T.I. Paris, 1928.

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Erster Band. Berlin, 1828

Справочници

Ал. Милев, Г. Михаилов. Старогръцка граматика. „НИ“, 1979

***

специалност Класическа филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на “Старогръцка литература”
1 семестър – есенен (2006)

Семинар. Студентите прочитат предварително определена двойка речи. Задачата е да се представи:

1. Съдържанието на всяка реч (твърдения, аргументация)
2. Приликите и разликите между двете представени речи
а. ситуация на речта
– къде и пред кого са произнесени
б. историческа ситуация
– какво се случва в държавата, какво е наложило произнасянето на речта
в. Тема и постройка на речта –
какво се обсъжда и дължина на речта; деление на части според съдържанието и дължина на частите; директни обръщения към публика или опонент; драматизации (“ако родината се обърне към теб и те попита”); ирония; начин на въведение и заключение; отклонения заради аргументацията (цитиране на свидетелства и закони, разкази за миналото, характеристики на ситуация или индивид, сентенции и общи размисли); прогнози и предупреждения

Двойки речи

І. Демостен. “Против Филип” ІІ – Цицерон. ХІІ филипика
ІІ. Демостен. “Втора олинтийска” – Цицерон. ХІV филипика
ІІІ. Демостен. “Против Филип” І – Цицерон. І филипика
ІV. Демостен. “Първа олинтийска” – Цицерон. “Срещу Катилина І”

Библиография:
Демостен. Избрани речи. Прев. Цв. Грозев. “Наука и изкуство”, 1982
Цицерон. Избрани речи. Прев. Вл. Атанасов, Д. Бояджиев, Н. Георгиева, Л. Йорданова. “Наука и изкуство”, 1983

Еврипидовата трагедия

Старогръцка литература I

2021 г.

Поезия

(21 октомври, 2021)

Трагедия

Лекция XVIII

Еврипид

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели трагедии

– „Алкестида“ (438 пр. Хр.). Трагедия с такова име е представял Акций. Схолиастът критикува философстването на пияния Херакъл (ст. 782-790).
– „Медея“ (ол. 87,1; 432 пр. Хр.). Била приписвана на Неофрон от Сикион; но че е на Еврипид казват Аристотел и Диоген Лаерций. Ений я превел на латински („Реторика към Херений“, II). Запазена е „Медея“ на Сенека. „Медея“ са писали и някои комици (Антифан, Кантар), също Акций и Овидий. Когато при Цицерон дошли изпратените от Антоний убийци, той четял „Медея“.
– „Хиполит“ (ол. 87,4; 429 пр. Хр.).
– „Андромаха“ (ол. 90,2; 419 пр. Хр.). Клит произнася стих от нея малко преди да бъде убит от Александър. Превеждана от Ений.
– „Троянки“ (ол. 91,1; 415 пр. Хр.). В състезанието, на което я представил, загубил от Ксенокъл. „Троянки“ представял Акций.
– „Елена“ (вер. ол. 92, 4; 409 пр. Хр.; или 412 пр. Хр., Christ).
– „Орест“ (ол. 92,4; 409 пр. Хр.). Вж. Цицерон в „Лелий“ за „Орест“ на Пакувий.
– „Хекуба“. Поетически превод на Еразъм (Базел, 1524 и Хамбург, 1617).
– „Финикийки“. Трагедия със същото заглавие са писали Акций и Сенека.
– „Молителки“.
– „Ифигения в Таврида“ (в Скития).
– „Рез“. Й. Скалигер смятал, че е на Софокъл. „Не се присъединявам към него поради авторитета на древните писатели, които сочат за автор Еврипид“ (Фабр.)
– „Циклоп“ (вж. „Одисея“, IX).
– „Хераклиди“.
– „Ион“.
– „Полуделият Херакъл“. Споменат от Евстатий („Коментар към „Илиада““, XX).
– „Електра“.
– „Вакханки“ (посмъртно, Christ). Представена от Акций, свободен превод на Еврипидовата. Разказана от Цец (Хил. VI, 61).
– „Ифигения в Авлида“ (посмъртно, Christ). Гръцко издание със стихотворен превод на Еразъм (Лондон, 1519 и Хамбург 1618). За „Ифигения“ на Ений споменава Гелий (XIX,10). Расин пише „Ифигения“; в предговора защитава Еврипид против [Шарл] Перо.
Към тях Фабриций добавя и
– „Даная“. Оцеляло е само началото, поместено в Хайделбергското гръко-латинско издание на Еврипид (1597).

През античността и във Византия се ценят и коментират най-вече „Хекуба“, „Орест“, „Финикийки“, а също и „Медея“, „Хиполит“, „Вакханки“, „Ифигения в Таврида“ (Christ, стр. 216).

2. Източници за Еврипид и произведенията му

„Животът на Еврипид“ (γένος καὶ βίος)
Варианти на „Живота“ у Тома Магистър и Мануил Мосхопулос
Авъл Гелий („Атически нощи“ XV, 20)
„Пароска хроника“
„Суда“
Съобщения и критики на антични автори, най-напред Аристофан

3. Животът на Еврипид

Еврипид, син на Мнесарх от дема Филе, атинянин. Роден на Саламин, 75 ол.,1 (480 пр. Хр.); на 20-ти Боедромион, денят на победата в морското сражение при Саламин.
Като юноша спортува и участва в състезания. В реториката следва Продик, във философията – Анаксагор. Бил близък с ок. 10 години по-младия от него Сократ.

Започва да се състезава млад, имал сравнително малко победи.
Пътувал из Гърция и другаде, и бил приеман от някои монарси, подобно на Есхил. Бил в особено добри отношения с Архелай Македонски.
Имал две жени и трима синове.
Умрял в Македония (ол. 93,3; 406 пр. Хр.), малко преди Софокъл.

4. Относно дейността му като трагик

– новости под влияние на някои философи и софисти; наричан е „философ на сцената“

– мнения на древните

Аристотел го хвали в „Поетиката“, тъй като фабулите му отговарят в голяма степен на неговото схващане за трагичност
Крантор го е смятал за най-добрия поет наред с Омир
Твърди се, че е повлиял на Менандър
Изказване на Квинтилиан

5. Разни съобщения

А.
Анекдоти (съмнителни разкази за живота му)

– минавал за женомразец и се смятало, че причина за това били изневерите на жените му
– мислело се е, че Сократ му помагал за писането на трагедиите
– бил с Платон в Египет, където боледувал
– бил приятел с трагика Агатон
– пишел драмите си в една пещера на Саламин
– умрял, разкъсан от кучета

Б.
Други сведения и изказвания

Занимавал се и с рисуване; имал библиотека
Бил обвиняван в съда заради казаното в драмите му
Бил много четен и харесван в Сицилия (Сиракуза). Самият той бил веднъж на дипломатическа мисия в Сиракуза
Софокъл показал, че е наскърбен от смъртта му.
Комедиографът Филемон казал, че ако мъртвите можели да виждат повече от живите, той би се самоубил, за да види Еврипид.

6. Загубени драми

Според „Животът“ е автор на 92 трагедии („Суда“: или толкова, или 75), а му се приписват три, за които се спори („Тен“, „Радамант“, „Пиритой“) ; и осем сатирови драми (стр. 111).
„Еврипид, както казва М. Варон, макар да е написал 75 трагедии, е спечелил само с пет и често е бил побеждаван от някои много слаби (ignavissimi) поети“.

По теми/епохи:

– предтроянски

„Егей“ (Климент. „Стромати“ VI, 622); „Еол“ (Плутарх. „За четенето на поетите“); „Алкмена“ (Хезихий); „Андромеда“ (ол. 93,3 според сх. към „Жаби“; похвалена от Лукиан в „Как да се пише история“, Лаерций IV, 29; спомената от св. Максим в ком. към „Мистическо богословие“; Ений я е превел на латински, такава драма представяли Ливий Андроник и Акций); „Антигона“ (сх. към Пиндар, Пит. III); „Антиопа“ (Малала р. 58; похвалена от Цицерон в „За целите“ I и от Персий в „Сатири“ I,77); „Атрей“ (Дион Касий LVIII, 636; Ариан в „Беседи на Епиктет“ I, 28); „Автолик“ (сатирова, Цец. „История“ VIII, 202); „Белерофонт“ (Лаерций IV, 26; Юстин в „Монархия“, р. 108); „Бусирис“ (Хезихий); „Диктис“ (ол. 88,1; Плутарх я хвали в „Утешение към Аполоний“); „Ерехтей“ (Климент. „Стромати“ VI, 619 и 621; може би на нейна основа Ений е писал „Ерехтей“; цитирана от Ликург. „Срещу Леократ“); „Тезей“ (Цицерон. Туск. III; Цец. Хил. XI, 379); „Тиест“ (нея сигурно е ползвал Сенека за своя „Тиест“); „Иксион“ (Лаерций IX, 55); „Кадъм“ (Помпоний към Вергилий, 6 екл.); „Мелеагър“ (Аристотел. „Поетика“ 13; Акций я е имал предвид в своя „Мелеагър“); „Ниоба“ (Аристотел. „Поетика“ 17; Лаерций VII, 28); „Едип“ (Малала, p. 63); „Еномай“ (Климент. „Стромати“ VI, 625); „Пелей“ (сх. към „Облаци“); „Протезилай“ (Климент. „Стромати“ VI, 628); „Радамант“ (Страбон VIII); „Хипсипила“ (Цицерон. Туск. III; Дидим според Макр. V, 18); „Фаетон“ (Витрувий IX,1,13; Лаерций II, 10; Макробий I, 17); „Фрикс“ (Юстин в „Монархия“, р. 109; Секст. „Против математиците“ I)

– троянски

„Александър“ (Елиан II, 8; Климент. „Стромати“ IV, 483 и VI, 621); „Искането на Елена“ (според „Съдържанието“ към „Елена“ Аристофан я пародирал в „Тесмофории“); „Паламед“ (Лаерций II, 44; Елиан II, 8); „Пиритой“ (сх. към Аполоний IV); „Телеф“ (Аристотел. „Поетика“ 13, Цец. Хил. IX, 299; Акций я е имал предвид в своя „Телеф“); „Филоктет“ (ол. 88,1; Аристотел я хвали в „Никомахова етика“ VI, 8; Акций я е имал предвид в своя „Филоктет“)

– за съвременността

„Архелай“ (Стефан, сх. към Пиндар, Пит. II)

7. Други произведения

Приписват му се:
Похвална песен за Алкивиад
Епиграми (Атеней II, 19 и „Антология“).
„Надгробно слово за Никий, Демостен и падналите атиняни в Сицилия“
5 писма (неавтентични).

8. Ръкописи и издания

– ръкописи

Във Vatic. 909, Marc. 471 (XII в.) и др. се намират 9 трагедии („Алкестида“, „Анромаха“, „Хекуба“, „Хиполит“, „Медея“, „Орест“, „Рез“, „Троянки“, „Финикийки“). Към тях има схолии, възхождащи към Дидим Халкентер (I в. пр. Хр.), а чрез него и към по-ранните александрийци.
Всичките 19 се намират в някои по-късни – Laur. 32,2, Palat. 287 (XIV в.) и др. (Christ, стр. 234 и Croiset, стр. 302-303).

– издания до 1700 г.

Гръцки:
4 трагедии издадени без име на издателя, място и време; вер. Флоренция (1496 според Christ)
Венеция (1503, М. Мусурос ), 13 трагедии; същото в Базел (1537).
Антверпен (1571, Кантер). 19 трагедии с бележки и сентенции на Еврипид от Стобей, с лат. превод.
Венеция (1534), Базел (1534). Гръцки схолии към 7 трагедии както от древните граматици (Дидим и Аристофан от Александрия), така и от по-новите (Мосхопулос, Ласкарис, Тома Магистър).

Латински, в проза:
Базел (1550) и Франкфурт (1562), 18 трагедии

Гръко-латински:
Базел (1562), прозаичен превод. Разделени са на действия, има предговори и бележки.
Хайделберг (1597). 19 трагедии, превод на Кантер.
Женева (1602) с гръцки схолии към първите 7 и превод на Кантер; и пак там, в Corpus poetarum (1614).
Кембридж (1694, Дж. Барнс), най-доброто досега (Фабр.). Прибавени са всички гръцки схолии, пълен коментар и фрагментите на Еврипид. Писмата на Еврипид и две дисертации за него – живот и драматургия.

Базел (1559, М. Неандър). Сентенции на Еврипид.
Париж (1626). Сентенции от драмите с хубав латински превод на Х. Гроций.

– до края на XX в.

Оксфорд (1778, Musgrave)
Лайпциг (1778-1788, Beck)
Лайпциг (1813-1826, Matthiae) в 10 т.
Оксфорд (1832-1840, Диндорф)
Лайпциг (1854, Nauck)
Берлин (1855, Kirchhoff) в 2 т.

Схолии:
Най-напред във Венеция (1534), после добавки при Барнс и Matthiae, накрая пълно издание на Диндорф (Оксфорд, 1863 в 3 т.).
Също и Шварц (Берлин, 1887-1891 в 2 т.). (Croiset, стр. 303).

(бележките под линия не са включени)

Библиография

Преводи

„Вакханки“. Превод Г. Кацаров. „Хр. Г. Данов“, 1903

„Ифигения в Таврида“. Превод Ал. Балабанов. „Ал. Паскалев и С-ие“ (без дата)

„Електра“, „Вакханките“. В: Антични трагедии (Есхил, Софокъл, Еврипид, Сенека). Превод Ал. Ничев. София, „НК“, 1977

„Троянки“. Превод Г. Михаилов. „НК“, 1983

Избрани трагедии (Хиполит, Ифигения в Таврида, Елена, Орест, Циклоп). Превод Д. Табакова, Т. Кръстева. „Архетип“, 2008

Трагедии (Алкестида, Медея, Андромаха, Ион, Вакханки, Ифигения в Авлида). Превод Д. Табакова, Т. Кръстева-Петринска. „Ерго“, 2012

„Медея“. Превод Георги Гочев, П. Хайнрих. НБУ, 2019.

Източници

Аристотел. „За поетическото изкуство“. Превод Ал. Ничев. „НИ“, 1975; „Софи-Р“, 1993

Аристотел. „Реторика“. Превод Ал. Ничев. „НИ“, 1986

Витрувий. „За архитектурата“. Превод Е. Йонкова. „Кибеа“, 2021

Елиан. „Всякакви истории“. Превод Р. Николова. „Кибеа“, 2011; Елиан. „Шарени истории“. Превод Н. Панова, Н. Шаранков. „Архетип“, 2009

„Животът на Еврипид“. Превод М. Славова. „Ах, Мария“, 2011

Квинтилиан. „Обучението на оратора“. Превод М. Порталски. „НИ“, 1982

Павзаний. „Описание на Елада“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2004-2005

Платон. „Държавата“. Превод Ал. Милев. „НИ“, 1981

Плутарх. „Александър“. Превод Б. Богданов. В: Плутарх. „Избрани животописи“. „НК“, 1969.

Плутарх. „Алкивиад“. Превод Др. Вълчева. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Колекция Архетип“, 2008.

Плутарх. „Демостен“. Превод Н. Панова. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Колекция Архетип“, 2008.

Плутарх. „Никий“. Превод М. Славова. В: Плутарх. „Успоредни животописи“. „Ерго“, 2013.

Птолемей Хефестион. Превод В. Калфина. В: „Старогръцки митографи“. Пловдив, 2015

Страбон. „География“. Превод В. Русинов. „Рал Колобър“, 2006

Цицерон. „За приятелството“. Превод Ю. Филипова. В: Цицерон. Етически трактати. „НК“, 1984

Sudae Lexicon. Ex rec. Imm. Bekkeri. Berolini, 1854

Изследвания

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. Muenchen, 1890

A. et M. Croiset. Histoire de la literature grecque. T. III. Paris, 1898/1913/1935.

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorium veterum graecorum. Editio tertia. Liber secundus. Hamburgi, 1720

***

специалност Класическа филология
бакалавърска степен
задължителен курс в рамките на „Старогръцка литература“
1 семестър – пролетен (2004)

Семинар. Студентите прочитат предварително определена драма. Задачата е да се посочат и обсъдят:
1. Герои (действащи лица, примерно – Алкмена, Евристей)
2. Типове герои (стара жена, вестител, цар, роб)
3. Сюжет (събития в драмата – децата на Херакъл за заплашени, Макария се жертва заради братята си, пристига Хил, битка и победа, отмъщение – в “Хераклиди”)
4. Как е предадено действието (чрез действие; чрез разказ на някой от героите)
5. Митологичният контекст (“Андромаха” – използвана е част от мита за Троянската война)
6. Какво се разбира от движението по сцената (вижда се вестител, някой стои мълчаливо, описание на външния вид на действащото лице)
7. Политически и културни намеци (похвала на град Атина, въпросът за свободата и тиранията, противопоставяне гърци-варвари)

Трагедии според изхода от действието (вж. Аристотел, “Поетика” 1452b 28-38)

І. Трагедии с нещастен край

А. с оплакване на жертвите
1. “Финикийки” – саможертва, братоубийствен дуел

Б. с разкаяние на виновния
2. “Полуделият Херакъл” – героят убива децата си в състояние на лудост, отива в изгнание, за да се очисти
3. “Хиполит” – оклеветеният герой загива, след като е прогонен от дома си, разкаяние на бащата

В. с отмъщение
4. “Хераклиди” – саможертва на героинята, отмъщение
5. “Хекуба” – героинята е свидетел на смъртта на децата си, отмъщение

ІІ. Сатирова драма

6. “Циклоп” – комедийна преработка на приключението на Одисей при циклопа Полифем

Интелектуалците през античността

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен (2006)

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“

Гръцката историография в Римската епоха

Магистърска програма „Антична култура и литература“
задължителен курс 1-2 семестър в рамките на: „Старогръцката литература
във времето на Римската империя“ (2002/2003)

Увод
І. Що е Римска империя. Временни и пространствени граници.
ІІ. Историята на Империята от гледна точка на античните автори. Идея за историческа промяна /в Империята и античността изобщо/.
ІІІ. Литературата в частния и обществения живот. Образование, реторика, театър, четене, книги. Текстова традиция /в Империята и античността изобщо/.
ІV. Системата на литературата. Деление според език, жанр и културна принадлежност /в Империята и античността изобщо/.

Историческата проза
V. Историческата литература. Традиция на жанра. Деление според:
предмета /колектив-индивид/,
единството на ставащото /хронография – примерно събитие/, литературността /критичност и аргументация – романизираност/,
времевата последователност /история в собствен смисъл – географско-културна справка/
Към делението според предмета – дали е история на антично или извънантично общество /Иудея/; дали е история на Гърция или на Рим
VІ. Истории на Рим от предимперския период. Полибий, Дион Касий, Дионисий Халикарнаски.
VІІ. Истории на Гърция от предримския период. Диодор, Павзаний.
VІІІ. Истории на други културни и политически единства. Йосиф, Ариан, Евсевий.
ІХ. Биография и биографичен роман. Плутарх, Диоген, Евнапий, Порфирий, Ариан, Филострат, Юстин Философ.
Х. Критика на историографията. Лукиан.

Старогръцка литература (2002)

Специалност Новогръцка филология
бакалавърска степен
задължителен курс
1 семестър

Увод

Що е старогръцка литература. Разделение на жанровете. Зависимост на историята на литературата от историята на културата.

І. Що е литература

1. Опит за определение. Основни разграничения
Словесен текст. Всички или някои словесни текстове. Само писмените или и устни и писмени
2. Що е художествена литература
А. което се поддава /предназначено е за, подложено е на/ естетическа преценка – “как” е изработен текстът, а не “какво казва” или “за какво служи”
Б. Словесна имитация
– на начина, по който човек вижда света
– на начина, по който се употребява езикът

ІІ. Що е старогръцка литература

1. Езикът като белег за принадлежност
А. Кратка история на гръцкия език до ХV в. Диалектното разделение.
Б. Защо езикът не е нито необходим, нито достатъчен белег за принадлежност към литературата

2. Културата като белег за принадлежност
А. Собственият възглед на гърците за “старогръцкото”
– не-варварско
– не-римско
– не-християнско
Б. Новоевропейският възглед
– старогръцкото е класическо
– гърците са живели в обозрими градове-държави
– робовладение. Хората не са равни по природа.
В. Географският фактор
– основни области на гръцката култура – Малоазийското крайбрежие с островите, същинска Гърция с островите и Крит, Велика Гърция и Сицилия
– второстепенни области – крайбрежието на Черно море, африканското крайбрежие, северното Средиземноморие на запад от Италия

ІІІ. Хронология на гръцката литература

1. Класическа епоха
А. Омировият период и епосът
Б. Архайката и лириката
В. Същинската класика с драмата и прозаичните жанрове
2. Следкласическата
А. Елинизмът и битовата драма + идилията
Б. Гръко-римската епоха – с романа

ІV. Причини за различаването на жанровете

1. Разлика между поезия и проза. Размер, тържественост-частно и практическо ползване, аргументация
2. Разлика между поетическите жанрове – размер, драматично представяне
3. Разлика между прозаическите жанрове – цел. Историята е за разликите и контактите между човешки общности /войната/. Заменя епоса. Реториката – за уреждане на съдебни и полититически отношение /тържествената заменя лириката и епоса/. Философията – за основите на аргументацията и критерий за истинност.

Класическа литература

Поезия
Епос. Омир. “Илиада”. Епически техники.
І. Омир

1. Омир и класическият героически епос
А. Аргументи за датировката – външни и вътрешни
Б. Аед и рапсод. Омировите свидетелства
В. Троянският цикъл

2. Омировият текст
А. Разпространение и опазване и запис през класическата епоха
Б. Елинистическите филолози

3. Омировият въпрос
А. Аргументите на Волф
Б. Унитаристите и “основното ядро”

ІІ. Що е епос

1. Значение на гръцката дума

2. Изискванията на Аристотел към фабулата, характерите и речта

3. Хегел
А. Изисквания за обем. Поетическо схващане за света; епосът представя душата на народа
Б. Деиндивидуализацията. Епосът е скулптурен

ІІІ. Сюжетът на “Илиада”

1. Какво се говори
А. Свада, троянско настъпление, молби
Б. Отблъскване, Патрокъл, убийство и оскверняване на Хектор
В. Помирението

2. Схема на сюжета
А. Конфликт 1 – има война;конфликт 2 – армията не единна; конфликт 3 – разбито е приятелството
Б. Решение на конфликт 2 – армията се обединява; на конфликт 3 – приятелят е отмъстен; на конфликт 1 – примирие

ІV. Епически техники

1. Сюжетна
А. Първоначално прегрешение – спрямо божеството. Жрец е оскърбен.
Б. Всеки опит за поправяне на грешката води до нова
– оскърбен е Ахил
– разединена и застрашена е армията
– загива приятел, разбита е една връзка
– оскърбено е божеството
В. Божеството е удовлетворено – примирие

2. Натрупвания
А. Повторения – разкази от различни участници, стандартни сцени и фрази
Б. Изброявания – кораби, герои, единоборства
В. описания – предмети, сцени
Г. отклонения – родове, малки митове

Епос. Омир. “Одисея”. Омировата идея за свят и културност.
І. Що е култура

1. Значение на думата. Култура и културност

2. Определение за култура
А. Култура
– начини, по които съществата променят природата заради някакво благо, или удържат вече съществуващото положение
– конкретни действия заради благото; продукти, които се явяват благодарение на тях
– система от знаци и инструменти (всеки инструмент или продукт може да бъде и знак)
Б. Културност
– способност за промяна или за удържане на промяната
– способност за употреба на инструменти и разбиране на знаци

ІІ. Представа за свят в “Одисея”

1. Вертикално устройство на света – символен начин за представяне на ценности
А. Божества – власт, живот
Б. Долен свят – лишеност от живот
В. Среда – място, където съществата се стремят към едното и отбягват другото

2. Хоризонтално устройство на света
А. Присъствие на световния връх на място, достъпно за хората – Олимп. Това е център. Достъпен е и Хадес, който е в периферията
Б. Гърците са около този център. Заобикалят ги варвари
В. Хората изобщо са заобиколени от полубожествени или чудовищни същества
Г. Населеният свят е заобиколен от външна река (Океан), отвъд която е входът към долното царство

ІІІ. Общество и човек в “Одисея”

1. Принципи на общественото устройство
А. Робство. Свободният има абсолютна власт над несвободния
Б. Патриархалност. Подчинение и наследяване в рамките на семейството. Няма абсолютна власт.
В. Съветност. Царят председателства съвета на благородниците. Той е лидер и във време на война. Разчита на авторитета и съгласието на останалите да се съобразяват с него.
Г. Общност на независимите полиси. Царете на отделните държави поддържат контакт помежду си. Хлабав съюз.

2. Мотиви за действие. Основен мотив е спазването на реда, но любопитството на Одисей е предизвикателство за статуквото
А. Робите биват наказани или възнаградени
Б. Синът търси баща си, той отстранява претендентите за трона и ръката на царицата
В. Женихите са се събрали, за да излъчат цар. Итака е без владетел.
Г. Телемах посещава Нестор и Менелай, Одисей се тревожи за съдбата на царете, които се завръщат от Троя

ІV. Белези на културността в “Одисея”

1. Агресивност (кикони, лестригони, циклоп)

2. Организация на обществото
А. Липса на градове, и дори на семейства (циклоп)
Б. Липса на контакти – не се съветват с никого (Кирка, Калипсо и останалите божества. Също и циклопът)
В. Отказ от религия – отхвърляне на всякаква власт, дори отвъдна (циклопът)

3. Странен хранителен режим – отказ от промени над природното, дори когато то служи за храна. Отказ от въздържане от какъвто и да било вид храна (лотофаги, лестригони, циклоп)

4. Странен външен вид, до чудовищност. Чиста природа, нечовешкост (циклоп, лестригони, Сцила и Харибда)

Епос. Хезиод. Митологическо различаване между настояще и минало. Идея за всекидневие.
І. Дидактически и героически епос

1. Хезиод
– датировка
– биографични сведения

2. Сравнение на дидактическия епос с героическия
– няма фабула и характери
– не изобразява, а съветва

ІІ. Разлика между “Теогония” и “Дела и дни”

1. “Теогония”
– съдържание. Поколенията на боговете и войните между тях. Браковете на Зевс
– задача. Да разказва за миналото и отвъдното. Истинските събития непремено са свързани с унищожение и възпроизводство

2. “Дела и дни”
– съдържание. Размишления за нуждата от справедливост в човешкия свят. Практически съвети за всекидневието. Нужно е да бъдеш предпазлив и предвидлив. Светът е опасен
– задача. Да се разкаже за настоящето и тукашното. Тук и сега не се случва нищо добро. Животът трябва да се поддържа, какъвто сме го заварили, но това е трудно. Всяка промяна носи беди

ІІІ. Що е мит

1. Принципи на митологическата мисъл
– Хората нямат власт да управляват живота си. Боговете управляват. Светът е разделен на способни и неспособни за действие /безсмъртни и смъртни/. В сравнение с първите вторите са нещастни
– Всичко важно вече се е случило. След протичането на определени събития е установен ред, който трябва да се възпроизвежда
– Митът съдържа твърдения за колективния живот, изразени символично. Колективите общуват чрез представители. Ако нещо се случва, то е благодарение на действията на тези представители, а не на някой друг.
– Към другия отношението не може да бъде сложно. Той не може да бъде равен и подобен на нас. Трябва да бъде присъединен /въведен в рода/ или унищожен.
/Оптимистичният поглед към западната култура гласи: тя е опит да се постигне отношение към другия, при което той бива виждан като равен и подобен на нас. Търси се опазването му като независим и достойното отношение към него/

2. Определение за мит
Митът е фантастичен /нереалистичен/ разказ за издигнати и древни персонажи, участвали в събития от голямо значение за живота на общността

ІV. Митът за Прометей

1. Съдържание. Спор със Зевс за жертвоприношенията и огъня. Приковаване на прометей. Изпращане на Пандора.

2. Проява на митологическите принципи
– хората са подчинени и нещастни /нямат огън, а се нуждаят от него/
– разказаното се е случило в дълбока древност /още не са съществували жените/
– някой представлява хората пред боговете. Той се застъпва за тях, но не успява да поправи положението им /те винаги трябва да останат нещастни/ и затова страда /търпи наказание. То може да бъде наложено по различни начини, или просто да се случи/
– появява се жената /“другият човек”/. Той е причина за бедите ни. Не може да бъде унищожен, защото се нуждаем от него, а трябва да бъде подчинен. Понеже е човек подчинението не може да е идеално.

Лирика. Антично и съвременно разбиране за лирика. Разделение на лирическите жанрове.
І. Понятие за лирика

1. Аристотел за лириката
А. Няма обща идея – само отделя епоса и драмата
Б. Лирическите жанрове се различават според инструмента и размера

2. Хегел за лириката – лириката е поетическа форма, която предлага картина на света от гледна точка на субекта

3. Работно определение – лириката обхваща малки поетически форми в мерена или немерена реч, където чрез съсредоточаване върху фрагмент от действителността се предава някакво отношение към нея. Лирическото зависи както от намерението на автора, така и от това на читателя. Текстът не е лирически сам по себе си, необходимо е той да бъде четен като такъв.

ІІ. Античното разделение на лириката

1. Според размера – елегия, ямб, мелос

2. Според повода – хименей, епиталамий; тренос; сколион; ембатерий; химн, пеан, дитирамб; хипорхема; епиникий

3. Според брой на изпълнителите – монодична; хорова /ода, дитирамб, епиникий/ – партений

ІІІ. История на разпространението на гръцката лирика

1. Омировите свидетелства – Ахил пее, тренос за Хектор

2. Архаическата лирика – Йония, континентална Гърция, южна Италия

3. Класическата лирика – континентална Гърция

4. Елинистическата лирика – александрийските поети

Драма. Трагедия. Античният театър.
І. Принципи на Аристотеловата литературна теория

1. Търсене на дефиниции
А. За изкуство
Б. За литература
В. За отделни литературни видове
Г. За трагедия

2. В историята на литературата се проявяват различаванията, набелязани в теорията
А. Естествено възникване на изкуството
Б. Отделяне на литературата – чрез специфичните средства на изкуството
В. Разделение на видовете – чрез насочване на подражанието към различни предмети
Г. Разделение на видовете – чрез различни начини за подражание

3. Всеки литературен вид се дели на части съгласно изискванията на дефиницията му
А. Фабула – на какво се подражава
Б. Характери – на какво
В. Реч /украсена/ – чрез какво се подражава
Г. Аргументация – на какво /аргументацията е заради характерите/
Д. Музика – чрез какво
Е. Сценография – как се подражава

4. Частите трябва да отговарят на определени изисквания
А. Фабула – каква да бъде, кои са частите
Б. Характери – кога има характер, как да се изобразява, как да предизвиква състрадание и страх
В. Реч – как да се улучи правилната среда /по-малко метафори и глоси, но да не е тривиална/
Г. Аргументация – тя е предмет на друго знание
Д. За музиката – нищо. Сценографията не трябва да изпада в чудовищности. Трагедията трябва да предизвика ефекта си дори само от четене.

ІІ. История на трагедията

1. Аристотеловите сведения
А. Фабулата се развива благодарение на Омир
Б. Как намира собствената си форма
– дължи драматическата идея на Омир
– развива се от дитирамб чрез отделяне на запевача, който става актьор
– смешната реч става сериозна, следвайки сериозния жанр, започнат от химнографите
– намира своя размер /ямба/, защото той е близък до разговорната реч
В. Заслугите на Есхил и Софокъл

2. По-късни добавки
А. Първи трагици – Теспис, Фриних
Б. След V в. производството на оригинални драми намалява
В. Чрез Еврипид дава началото на новата комедия /битовата драма/
Г. Римските имитации. Сенека пише за четене

ІІІ. Гръцкият театър

1. Организацията
А. Празникът
Б. Конкурсът
В. Трилогиите

2. Сцена и костюми
А. Отделянето на сцената от орхестрата. Проскенион и сцена. Местата на зрителите
Б. Костюмите. В Рим няма маски

Драма. Комедия. Идея за смешно.

І. Идеята за смешно

1. Аристотеловият възглед
А. mimesis phauloteron
Б. aischrou meros
В. нamartemata; aischos anodynon

2. Немската естетика
А. Смешното се поражда от недостатъка на действителността спрямо идеята
Б. Комичният персонаж
– има твърде големи претенции, но е недостоен за тях /не страда от неуспеха си, нито другите го презират заради него/
– има твърде ниски цели, самите те са недостойни /не се срамува от тях, нито бива презрян заради това/
Докато трагичният персонаж се срива, комичният винаги оцелява

3. Нашият възглед
Комичното предполага някакъв провал. Той обаче е неокончателен. Опровергана е претенция за културност. Това е способност да си служим с инструменти заради някакво благо и да разбираме знаци.
Топосите на смешното. Тяло – заради културната роля, за която всеки претендира. Незнание/глупост – защото осведомеността и умността са едни от първите културни претенции. Абсурдни ситуации – слушателят изобличава говорителя в преувеличение /самият говорител умишлено се поставя в такива ситуация – смехът е за нещо, а не за някого/.

ІІ. Атическата комедия

1. Развитие
А. Аристотеловите сведения
– в рамките на общата история на литературата и изкуството
– за самата комедия
Б. Авторите преди Аристофан
В. Аристофан. Сведения за него. Запазени комедии.
Г. Средна и нова комедия. Менандър и битовата драма.
Д. Римската комедия като продължение на гръцката

2. Героят на старата комедия и комедийните теми
А. Осмиваният
– Интелектуалец /поет, философ/
– Държавен деец /политик военен/
– Маргинални групи – жени, старци
– Богове – пародията
Б. Изразяващият зрителската гледна точка
– контактуващият с интелектуалеца
– жертвата на обществения деец е обикновеният човек
– контактуващият с маргиналната група, който е изненадан от претенциите й – съпругът, синът на съдебния заседател

Проза
Историография. Исторически и митологически начин за изразяване на културни разлики и промяна въ времето.
Реторика. Поезия и проза. Система на античната реторика.
Философия. Философският диалог като художествена литература. Система на науките у Аристотел.

Следкласическа литература

Нова комедия и роман. Идея за частен живот и културни разлики.
Пародия. Лукиан. Съзнание за литературно наследство.