Всички публикации от Николай Гочев

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк. „Подвижнически наставления“

Настрой се да благодариш на Бога за всичко, слушайки словото на Апостола за всичко благодарете (1 Сол. 5:18). Дали си в скърби ли в нужда, или в притеснение, в болести или в телесни трудове – за всичко, което ти се случва, благодари на Бога, защото През много скърби трябва да влезем в Божието царство (Деян. 14:22). И тъй, не се съмнявай в душата си и не отпускай сърцето си, но си спомняй апостолското слово: и макар външно като хора да отиваме към своя край, вътрешно се обновяваме от ден на ден (2 Кор. 4:16). Ако не претърпиш страдания, не можеш да се издигнеш на кръста и да бъдеш причастник на неговите спасителни плодове.

Най-много се пази от духа на унинието, раждащ всичко зло и различните изкушения. Защо сърцето ти изнемогва и се отпуска заради скърбите, нанасяни ти от Христовите овци? Изслушай ме с внимание какво ще ти кажа: дълготърпението е майка на всичките блага. Погледни на Мойсей, който е избрал за себе си да страда заедно с Божия народ, вместо да има временна наслада от греха (Евр. 11:25).
Тебе те безпокоят помисли, насилвайки те да смутиш другите и сам да се смутиш от тях. Но знай, брате, че ако някой оскърби другиго с дело или с дума, то след това бива стократно повече оскърбяван. Бъди дълготърпелив във всичко и се предпазвай да не примесиш в каквото и да е твоята воля. Внимателно изпитвай твоите помисли, за да не заразят сърцето ти със смъртоносна отрова (сърденето) и да не те прелъстят да приемеш комара за камила и камъчето за скала, и да не заприличаш на човек, който има в окото си дърво, а гледа чуждата съчица.

Ако някой не понася унижения, няма да види и славата. И ако не се очисти от горчивината, няма да почувства сладостта. Ти си встъпил в средата на братята и в различни случаи ще бъдеш разгорещяван и изпитван: а златото се изпитва само чрез огън. Не си определяй нищо като правило, защото чрез това ще се подхвърлиш на борба и ще бъдеш подложен на грижи. Но със страх Божий изпитвай кое е подходящо за момента и нищо не прави по настроение. Колкото ти е възможно, отдалечавай се от гнева, не осъждай никого и обичай особено изкушаващите те. Ако вникнеш, ще намериш, че те именно ни докарват до преуспяване.

Защо изнемогваш в скърбите като плътски човек? Или не си чул, че ти предстоят скърби? И нима не знаеш, че много са скърбите на праведника (Пс. 33:20) и че те се изпитват като злато в горнило (в пещ)? И тъй, ако ние сме праведни, то нека благодушно да се подчиним на изпитанието чрез скърбите. Ако ли сме грешни, то да ги изтърпим като достойни за тях. Да си припомним всичките светии от началото на света и да си спомним колко са изтърпели те, вършейки доброто, говорейки доброто и пребивавайки непоколебимо в истината… Защо се отпуска (отслабва) твоят помисъл? Не се страхувай и не се бой, като лишен от мъжество, като невярващ, но ободри маловерните свои помисли. Възлюби скърбите във всичко, за да бъдеш опитен син на светиите.

И тъй, плачи, ридай, не искай да те считат за нещо, в нищо не сравнявай себе си с другите. Остави света, изкачи се на кръста, отхвърли от себе си земното, отърси праха от нозете си, като презреш позора (Евр. 12:2), не разпалвай заедно с халдейците пещта, за да не бъдеш изгорен заедно с тях от Божия гняв. Считай всеки човек за по-голям от тебе, заплачи за своя мъртвец, извади гредата от своето око, възстанови своя разрушен дом, извикай: Иисусе, сине Давидов, смили се над мене!… да прогледна (Лука, 18:38,41).
Докато имаме време, да внимаваме върху себе си и да се обучаваме в мълчание. И ако искаш да бъдеш спокоен за всичко, бъди мъртъв по отношение на всеки човек и ще се успокоиш. Това казвам относно помислите, относно всички дела, за връзките ти с хората и въобще за грижите.
Ти писа: „Помоли се за моите грехове“. И аз също ще ти кажа: „Помоли се за моите грехове“. Защото е казано: И както искате да постъпват с вас хората, тъй и вие постъпвайте с тях (Лука, 6:31). Макар и да съм най-окаян и най-нищожен от всички хора, но досега върша това според моята сила, по заповедта: и се молете един за друг, за да се изцелите (Яков, 5:16).

Ако не можеш да разсъждаваш за вярата, не разсъждавай. Твърдият във вярата, ако говори и се състезава с еретици или неверни, никога няма да се смути, защото има вътре в себе си Иисуса, Началника на мира и тишината. И такъв, чрез мирно разискване може да доведе много еретици и неверни с любов до познанието на нашия Спасител Иисуса Христа. Но за теб да разсъждаваш за други предмети е много по-високо от твоята мярка, дръж се за царския път, то ест за вярата на 318-те свети отци (а за нас сега – вярата, утвърдена от седемте Вселенски събора), в която си се кръстил. Тя заключава в себе си всичко най-точно за тези, които съвършено разбират. Внимавай, като мислиш най-много за греховете си и за това, как ще те посрещне Господ Бог.

***

Относно нощния сън, вечер се моли два часа, считани от залеза на слънцето, и като свършиш славословието, спи шест часа, после стани за бдение и бодърствай останалите четири часа. По същия начин и през лятото, но съкрати славословието и чети по-малко псалми поради краткостта на нощите.

Трябва ли да се питат старците за всички помисли, които се раждат в сърцето? Не трябва да се пита за всички, раждащи се в сърцето помисли, а само за тези, които остават дълго в човека и го нападат. Делото е сходно с това, когато човек, макар и мнозина да му досаждат, пренебрегва неприятностите и не се грижи за тях. Ако ли някой въстане и го нападне, тогава той се оплаква от него на управителя.

Вървете по този път, по който сме ходили и ние, следвайки своите отци. Не помня, ако сме имали спокойствие, да сме се възползвали от него, когато и да е. Но винаги се стараехме да прибавяме отвсякъде по малко теснота и скръб, боейки се от Този, Който е казал: Чедо, спомни си, че ти получи благата си, докато беше жив, а Лазар – злините. Сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш (Лука, 16:25) и помнейки, че през много скърби трябва да влезем в Царството Божие (Деяния, 14:22). Така постъпвахме и когато идваха в ръцете ни много придобивки и Бог знае в каква нищета живеехме заради Обеднелия за нас. Не е хубаво да си даваме покой във всичко. Който го търси, живее за себе си, а не за Бога, защото такъв човек не може да отсече своята воля.

Във всички случаи трябва да прибягваме към смирението, защото смирението лежи на земята, а лежащият на земята не може да падне. А този, който е нависоко, лесно пада. Ако сме се обърнали и поправили, това не е от нас, а е Божи дар, защото Господ отваря очите на слепи, Господ изправя прегърбени, Господ обича праведни (Пс. 145:8).
Болестта ни се дава от Бога за вразумяване и служи за нашето успяване, ако благодарим на Бога. Не беше ли Йов верен приятел на Бога? Но какво не претърпя той, благодарейки и благославяйки Бога? И най-сетне търпението му го доведе до безмерна слава. Потърпи и ти малко в болест и ще видиш Божията слава (Йоан, 11:40). А че не можеш да постиш по време на болест, не скърби. Бог не изисква от никого трудове свръх силите му. Освен това какво друго е постът, освен наказание на тялото, за да се усмири здраво тяло и да го направим немощно за страстите, по словото на Апостола: когато съм немощен, тогава съм силен (2 Кор., 12:10). А болестта е повече от това наказание и се смята вместо пост, и дори се цени повече от него. Който я понася с търпение, благодарейки на Бога, чрез търпението си получава плода на своето спасение. Вместо да отслабва силата на своето тяло с пост, то вече отслабва чрез болестта. Благодари на Бога, че си се освободил от труда да постиш. И ако и да ядеш десет пъти на ден, не скърби: ти няма да бъдеш осъден за това, тъй като постъпваш така не от снизхождение към себе си.

Да не те смущава врагът в твоята скръб. Нима изкушенията и скърбите се случват с когото и да било без Божие допускане? Не. Бог допуска това за наша душевна полза, а дяволът ни представя нещата по друг начин, както някога, когато е изгонил прародителите ни от рая. Но ние не вникваме в това и забравяйки, че Бог ни изпраща скръб за очистване от всяка сквернота, се смущаваме и униваме. Ако искаш да се спасиш, то не вярвай на този помисъл. Защото бесовете всяват в тебе злото семе и представят едно вместо друго. Не обвинявай никого в нищо. Но се старай във всичко да угодиш на ближния. И никога не помисляй лошо, защото чрез това ставаш зъл, тъй като злият мисли зло, а добрият – добро. Когато ти идва мисъл „Те говорят за мене“, знай, че врагът ти нашепва това. Никога нямай такива подозрения. Търпи всичко. Радвай се и се весели, защото голяма награда има търпението. А на демоните не вярвай, защото това, което ти показват те, нима е действителност? Те искат само по някакъв начин да те смутят.

„Изнемогвам от изкушения.“ Не изнемогвай, брате, Бог не те е оставил и няма да те остави. Знай, че присъдата, изречена от Гспод на нашия общ прародител Адам: с пот на лицето си ще ядеш хляба си (Битие, 3:19) е неизменна. Както златото, претопявано в пещта, става чисто и годно за царския венец, така и човек, разтапян от скърбите, ако ги търпи с благодарност, става син на царството. Вярвай, че всичко, което се случва с тебе, служи за твоя полза, за да получиш и ти дръзновение пред Бога.

***

Да не те правят слаб тревогите, които ти създават бесовските страсти и мечтанията. Вярвай ми, че макар бесовете и да ни безпокоят и изкушават, но няма да успеят нищо да направят, а още повече ще увеличат нашата добродетел, ако само прилежно внимаваме върху себе си, за да запазим малко търпение… И не се удивлявай, че след светите обещания и неизменни Божии дарования, бесовете отново надигат срещу тебе срамните си страсти, надявайки се да грабнат безмерното богатство, но си спомни колко безсрамни са били, когато след като сам Бог е засвидетелствал за свети Йов, какви беди и изкушения са повдигнали срещу него, за да съборят този стълб на търпението, но не са го победили и не са могли да разграбят съкровищата на неговата светла вяра и благодарност. Златото е станало по-чисто, след като е минало през огъня, тоест праведникът през многото изкушения. Бог е допуснал и след Неговото особено свидетелство за праведника Неговият раб да бъде изкушен, за да добие по-голяма чест и слава нашият Владика и Господ и да бъдат посрамени безответните врагове. Не унивай. Цели са печатите на обещанията. Надявай се на господа, бъди мъжествен и да укрепва сърцето ти (Пс. 26:14); който устои докрай, той ще бъде спасен (Матей, 24:13) в Христа Иисуса, нашия Господ.

Внимавай върху себе си. Демоните искат да те прелъстят към това, което е малко полезно, като: да спиш седешком или да не слагаш възглавница, същото, което е джоджен, копър и кимион внушават да се изостави най-важното в Закона (Матей, 23:23), тоест да се угаси гневът, да се изсуши разсъдителността и да се придобие послушание във всичко. Те всяват в тебе това, за да изнемощят тялото, от което ще паднеш в недъг и по неволя ще ти трябва мека постелка и различни храни. А по-добре бъди доволен с една възглавница и си почивай на нея със страх Божий. Сложи в съда си подправки от мислени билки като: смирение, послушание, вяра, надежда, любов, защото този, който ги има, урежда с тях пир на Небесния Цар Христос.

(Оскърбен съм от аввата, че той дава предпочитанието си на други.) Брате! Ти сам се изкушаваш! Нима не знаеш, че всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст? (Яков, 1:14). Не внимавай върху никого другиго, освен върху самия себе си, и не любопитствай за другите, понеже това не е полезно за тебе в никакво отношение. И виж чрез какво нищожно нещо е смутил сатаната сърцето ти. Стани, поддържан от Божията ръка, и не вярвай на твоите помисли, чрез които демоните ти показват работите така, както искат.

(Възникващите в мен помисли ми говорят: иди в чужда страна и там ще се спасиш.) Това е от врага, който ти предлага това под вид на правда, за да се надсмее над тебе и да те направи предмет на съблазън на мнозина, за да понесеш осъждане и заради тях. Впрочем ти се подхвърляш на него заради твоето нехайство и тщеславие. Към нехайството и тщеславието присъединяват своите козни и демоните, за да погубят душата ти. Внимавай и се старай върху себе си, подвизавайки се против помислите и самооправданието: в противен случай ти ще се подхвърлиш на страшно падение. Придобий твърдост и тя ще отдалечи от тебе свободата в отнасянето към ближните, причина на всичките злини в човека. Остави всичките си грижи и ще служиш свободно на Бога. Стани мъртъв за всеки човек и ще бъдеш странник. Считай се за нищо и твоята мисъл няма да те смущава. Не мисли, че ти си направил каквото и да е добро – и наградата ти ще се запази в цялост. Заедно с това помни, че ти няма да пребъдеш дълго в тялото и се старай да направиш това, което да ти даде дръзновение да кажеш в онзи ден: Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди (Пс. 118:60). Брате! Не може да се живее без труд и никой не се увенчава без подвиг. Принуждавай се да се подвизаваш за твоето спасение и Бог, Който иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание за истината (1 Тимотей 2:4), ще ти помогне.

Как да постъпваме при среща с други? При срещи с когото и да било, се ограничавай само с приветствие. После кажи: „Помоли се за мене, отивам на работа“ – и си иди. А когато те попитат за нещо и ти го знаеш, то кажи го и отмини. Ако не го знаеш, кажи: „Не знам“ – и си върви.
Искам да прекратя срещите: изведнъж ли да ги прекъсна, или малко по малко? – Ако прекъснеш срещите изведнъж, то ще бъдеш спокоен. А иначе ще бъдеш причина за много смущения и за себе си, и за другите.
(Служещият в болницата пита, дали да чете лечебни книги.) Чети, но четейки, или питайки някого за лекарство, не забравяй, че без Бога никой не получава изцеление. Който се посвещава на лечебното изкуство, трябва да се предаде на Божието име и Бог ще му даде помощ. Лечебното изкуство не пречи на човека да бъде благочестив. Но ти се занимавай с него като с ръчна работа, заради братята. Каквото вършиш, върши го със страх Божий и ще се запазиш чрез молитвите на светиите.

Всеки обича ближния си по своята мярка. Мярката на съвършената любов се състои в това, че заради тази любов, която човек има към Бога, обича и ближния си като самия себе си. Младите от неразумна любов един към друг и поради това, че се събират заедно, се подхвърлят на падение. Мярката на любовта им един към друг трябва да бъде такава: да не се клеветят един друг, да не се унижават, да не искат само своето, да не се обичат един друг заради телесна красота или заради каквото и да е телесно занятие. Да не седят един с друг без крайна нужда, за да не паднат в дързост, погубваща всички плодове на монаха и правеща го подобен на изсъхнало дърво.

***

„Помисълът ми каза, че ако се отдалеча самичък някъде и започна да живея сам, ще достигна съвършеното безмълвие.“ – Нашият Господ Иисус Христос преди кръста е претърпял много досади и унижения и след това вече се е възкачил на кръста. По подобен начин никой не може да достигне съвършеното и даващо много плодове безмълвие и успокоение – свято и съвършено, ако по-рано не страда заедно с Христа (живеейки сред братята) и не претърпи всичките Му страдания, спомняйки си за словата на апостола: но само ако страдаме с Него, така че с Него и да се прославим (Рим., 8:17). Не се самоизмамвай! Няма друг път за спасение, освен този.

Ако някой, съблюдавайки поста, примеси нещо към него по своя воля, или пости, търсейки човешка слава и придобивка от нея, то постът му е мерзък пред Бога: така е във всичко. Всяко добро дело, което се извършва не само поради любов към Бога, но към което бива примесена и своя воля, е нечисто и неприятно на Бога. Това може да се разбере и от божествения закон, който говори: Не засявай лозето си с два рода семена, за да не предадеш на заклятие рожбата на семената, които ти ще посееш и плода на лозето си (Второзаконие, 22:9-11; Левит, 19:19).
Изучавайки наизуст псалмите, не се превъзнасяй, за да не излезе, че изпълваш въздуха с безполезни слова, и за да не ти послужи за осъждане. Словото Божие е семето на доброто. Ако то бъде безплодно в тебе, то ти ще бъдеш осъден заедно с този, който е скрил среброто, дадено му за преумножаване.

Когато помисълът те хвали и ти не можеш да избегнеш неговата вреда, то постарай се да призоваваш Божието име и кажи на своя помисъл: „Писанието говори: Народе Мой! твоите вождове те въвеждат в заблуда и са развалили пътя, по който вървиш (Ис., 3:12). Същото прави и когато хвалят други, като си припомниш при това, че тези, които приемат човешка похвала, нямат полза, както сам Господ говори: Как вие можете да повярвате, когато приемате слава едни от друг, а не се стремите към славата на Единствения?“ (Йоан, 5:44). Въобще трябва да държим в ума и сърцето си, че хвалещият се с Господа трябва да се хвали (2 Кор., 10:17). Защото и да има у нас нещо по Бога, то всичко е с Божията помощ. Затова Апостолът, достигнал висшата мярка, не се хвали със себе си, но е казвал: с Божията благодат съм това, което съм (1 Кор., 15:10).

„Как да придобия умиление в молитвата, четенето и псалмопението?“ – Умилението в молитвата идва от спомнянето на своите грехове. Молещият се е длъжен да си припомни делата си и как биват съдени тези, които извършват подобни дела, страшния глас: Идете си от Мене, проклети, във вечния огън (Матей, 25:41). При четенето и псалмопението умилението идва, когато някой подтиква ума си към внимание върху произнасяните от него думи и възприема в душата си силата, която се съдържа в тях. Ако въпреки това продължаваш да бъдеш безчувствен, не се отпускай, а се труди търпеливо, защото Бог, Който приема нашето старание, е милостив, щедър и дълготърпелив. Спомняй си винаги думите на псалмопевеца: Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли (Пс. 39:1). Поучавайки се в това, имай упование, че Божията милост скоро ще те посети.

Мълчанието е по-добро и по-удивително, отколкото всички поучителни беседи. Него са почитали и прегръщали нашите отци и с него са се прославили. Но тъй като ние, поради нашата немощ, не сме достигнали това, че да вървим по пътя на съвършените, то ще беседваме за това, което служи за поука. И беседвайки, ще прибягваме до отеческите слова, а няма да се впускаме в изясняване на Писанието: защото това дело представлява немалка опасност за неопитните. Писанието е изречено духовно, а плътският човек не може да разбере духовното. По-добре да прибягваме към беседите и словата на отците и ще получим ползата, която се съдържа в тях. Но и тях ще ползваме умерено, спомняйки си за казалия: При много говорене не се избягва грехът (Притчи, 10:19). А за да не изпаднем при това във високоумие и самохвалство на помислите, нека помним, че ако не сме изпълнили на дело това, което говорим, то говорим за свое осъждане.
Ако мълчанието се признава за по-полезно от добрите беседи, то толкова по-полезно е то от беседите за средните (обикновените) неща (за градовете, селата, търговията, мира, войната и други подобни). Но когато не можем да замълчим, то поне да не продължаваме беседите, за да не изпаднем поради многото говорене в някаква вражеска мрежа.

Когато искаш да направиш нещо и виждаш, че в помислите ти има смущение, и че то остава и след призоваването на Божието име, макар и на косъм, то от това познай, че делото, което ти е внушено, е от дявола, и не го върши. Защото нищо, което извършваш със смущение, не е угодно Богу. Но когато промисълът се съпротивлява на смущението, тогава не трябва да считаме делото за вредно, а ще го разгледаме дали е добро, или не, и ако не е добро, ще го оставим. Ако ли пък е добро, ще го извършим, не обръщайки внимание на смущението.

Какво е самооправданието? – Самооправданието е отричане от греха, както виждаме при Адам, Ева, Каин и подобните им, които съгрешили, но желаейки да се оправдаят, са се отрекли от съгрешението си.

(Получилият удар от брата и искащият да се раздели с него.) Не се разпалвай, за да не направиш нещо в бързината, особено по отношение на човек, който е смутен от завистливия дявол в помислите си. Някои болни, помрачени от силна треска, досаждат на здравите, които им прислуждат, без сами да знаят това, защото болестта напълно ги е завладяла. Така и изкушаваният, макар че погубва душата си, не знае това, защото се е опил от страстта на недъга, под влиянието на противника, който извращава всичко пред него, за да го хвърли в рова на пагубата. Той не е достоен за гняв и отмъщение, но за съжаление и снизхождение. Чрез тях Бог допуска и ние да бъдем изкушени промислително, за да се явим пред Него изкушени. Да бъдем снизходителни към ближния във време на неговата външна и вътрешна борба, защото е казано: Един друг се подкрепяйте в изпитанията и така да изпълните Христовия закон! (Гал. 6:2). Не се изкушавай да напуснеш мястото и да се разделиш с брата си, защото това не е по Бога, а изпълняване волята на дявола, и ако го направеш, врагът няма да се успокои, а ще се надигне още повече. По-добре се помоли за брата от цялата си душа и го обикни в нашия Господ Иисус Христос.

***

Бог е дал на човеците два дара, чрез които могат да се спасят и да се избавят от всички страсти на ветхия човек: смирение и послушание. А ние не се стремим към тях, не желаем нито да пребиваваме в тях, нито да се ръководим от тях. Остави всички залитания, преклони шия чрез смирението и послушанието и ще получиш милост. Ако със смирение и послушание изпълняваш това, което чуеш от отците, то Господ ще ти даде своята блага помощ не само в делото, в което се упражняваш, но ще устрои така, че всичките ти работи да бъдат успешни, защото той пази пътищата на боящите се от Него и покрива пътеките им. Защо негодуваш? Защо спориш? Божията милост ще ти помогне, ако постоянно пребъдваш в Божието търпение. Престани да бъдеш гневлив, раздразнителен и завистлив. Умри за всеки човек. Кажи на помисъла: „Кой съм аз“ – прах и пепел (Битие, 18:27), псе (Матей, 15:27). Не разглеждай другите, унижавайки и осмивайки ги. Принуждавай се да не казваш: какво е това? (Сир.,39:22) Защо нямам наравно с този или с другиго?“ Но се труди прилежно в твоето малко ръкоделие със страх Божий и ще получиш за него немалко въздаяние.

„Как може да стане съучастник в блаженството този, който няма какво да даде?“ – Блаженството не е обещано само на тези, които дават милостиня. Блажени са бедните по дух, блажени са плачещите… (Матей, 5:3). И тъй, ако не можеш да дадеш милостиня, то бъди нищ духом, за да наследиш Небесното царство със светиите. Плачи за греховете си в този свят, за да се утешиш с плачещите, придобий кротост, за да наследиш земята. Бъди чист по сърце, за да видиш Бога в славата Му. Претърпи заради Господа хули, гонения и лъжливо злословие, за да се възвеселиш с радост, след като получиш голямо възмездие на небесата.

По-добре е да избягваме всякакви разговори с жени. Ако необходимостта ни кара да влизаме в общуване с тях, да потърсим други, чрез които да сторим това. Ако и това не е възможно, то встъпвайки в общение с тях, да се държим така, както тези, които се приближават към огън. Такива всячески се пазят, за да не се изгорят от него. Така и ние ще се държим с жените, като че ли пристъпвайки към огън, и в най-висша степен ще се утвърдим в страха Божий. Няма да поглеждаме към тях, каквото и да ни се случи. Няма да даваме свобода на очите, няма да се бавим в разговорите си с тях, защото от това се ражда огънят на пожеланието, но ще се постараем скоро да се отдалечим, молейки Бога да ни спаси в този труден час от мрежите на дявола, които са разпрострени пред нас и непрестанно ще си спомняме Бога – и Неговата велика сила ще покрие нашата немощ.
„Полезно ли ще е за мене да оставя жена си с намерение да постъпя в манастир?“ Ти не трябва да я оставяш по твое решение, защото ще нарушиш заповедта на Апостола, който казва: свързан ли си с жена, не търси развод (1 Кор., 7:27). Ако тя съгреши след тебе и започне да живее лошо, този грях ще бъде върху теб. Може да я оставиш само по съгласие, след като си се посъветвал с нея и заради полза. Но предостави това дело на Бога и той ще го устрои, както е угодно на Неговото човеколюбие.

За Блажени са миротворците… – по-добре е да умиротвориш собственото си сърце: това подобава на всекиго. И блажен е, който върши това. А да примиряват каращите се не подобава на всички, но само на тези, които могат да го предприемат без вреда за себе си. Немощният трябва да се радва на на мира между всички, но да не се прави на посредник за примирение на хората, а може би само на тези, които обича по Бога. И то само когато това не му причинява душевна вреда.

Никога не спори за вярата: Бог не изисква от тебе това, но само – да вярваш правилно, както си приел от светата църква при кръщението, и да пазиш заповедите Му. Запази това и ще се спасиш. Ако пък бъдеш запитан, кажи: „Простете ме, свети отци, това е по-високо от мен.“
Не изследвай нищо от това, което Бог не изисква от тебе, но бъди доволен, както казах по-горе, с изповядването на светата вяра и не любопитствай за нищо свръх това.
Когато ти се случи да бъдеш с миряни и те започнат да празнословят, то ако нямаш особена необходимост от тях, напусни ги. А когато си заставен, то обърни се вътрешно с ума си към молитвата, без да ги осъждаш, но признавайки своята немощ. Впрочем, ако те са разположени добре към тебе и ти знаеш, че охотно слушат Божието слово, то опитай се да промениш този празен разговоор на полезен – като им разкажеш нещо от житията на светиите.
Когато някой от твоите познати държи на еретически мъдрувания, увещавай го да познае правата вяра, но не спори с него и не искай да чуеш какво мъдрува той, за да не се заразиш от неговата отрова. Ако той пожелае да чуе истината на вярата, доведи го при светите отци, които могат да му бъдат полезни в Христа. По този начин ти ще му помогнеш по Бога, без да си навредиш. Но ако той след първото и второто увещание не се поправи, то от такъв, по словото на апостола, страни (Тит, 3:10).

„Помисълът ми представя моите недостатъчни средства, като ми внушава, че аз не мога да се изхраня с моите домашни и поради това ме напада скръб.“ – Това е излишна скръб. Ако имаме надежда на Бога, Той Сам би ни ръководил по Своята воля. И тъй, възложи на Господа твоята печал (Пс. 54:23) и Той ще даде всичко необходимо на теб и на твоите домашни без печал и скръб. Кажи Му: Да бъде Твоята воля и Той няма да те остави в скърбите.

„Във всяка храна има естествена сладост: не причинява ли тя вреда на този, който я приема?“ – Господ Бог е дал на всеки род храна сладост, и тези, които я приемат с благодарност, не получават никаква вреда от това. Трябва винаги да се предпазваме от пристрастие, защото то носи вреда на душата.
„Не е ли неправилно да правя нещо така, че да бъде хубаво – например, когато строя здание или върша нещо друго?“ – Да се върши нещо така, че да бъде чисто и красиво, не е неуместно, заради употребата, за която е предназначена тази вещ, но без пристрастие, защото Господ се радва на всяка чистота. Ако ли примесиш пристрастие от себе си към вещта, то спомни си, че тя ще изгние, и ще се успокоиш.

Св.св. Варсануфий Велики и Йоан Пророк, Добротолюбие, 1,5,7,9,12,15-18, 22,31,40,42-43,46,49, 53,55,57,61,65-67,70, 72,81-82,85,87,93-94,96,98,100, 110,116,120-121,123,127-130,134,136-137

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Йоан Лествичник. „Борбата с главните страсти“

Питали са ме миряни: „Как ние, живеейки с жени и оплитайки се в светски задължения, можем да се докоснем до най-съвършения християнски живот?“ Аз им отвърнах: „Цялото добро, което сте в състояние да направите, вършете. Никого не осъждайте, не крадете, не лъжете никого, пред никого не се гордейте, нямайте към никого ненавист, не отсъствайте от църковните служби, бъдете милостиви към нуждите на другите, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чужда чест и пазете вярност спрямо вашите жени. Ако постъпвате така, няма да бъдете далеко от Небесното Царство.“

Нека ти бъде отец този, който може и желае да ти помогне в отхвърлянето на бремето на твоите грехове, а майка – съкрушението, което може да те умие от нечистотата. Брат – сътрудникът и ревнителят към горното. За неразделна твоя съжителка си вземи паметта за смъртта. Нека бъдат твои мили чеда сърдечните въздишки. Твоето тяло да бъде твоят роб, а небесните сили направи твои приятели, които във време на изхода на душата ти могат да ти бъдат полезни, ако наистина ги спечелиш за приятели.

Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго – угризението на съвестта на още падащите в своя грях, и друго – блаженото богатство на смирението, което посещава съвършените чрез въздействието на Бога… Поради какво и как стават паденията, е тъмно и съвършено непостижимо за душата: кои от тях се случват поради нехайство, кои – поради промислително изоставяне при Божието домостроителство, кои – поради отвръщане от Бога. Един, впрочем, ми каза, че ние скоро се изправяме от паденията, които се случват с нас по домостроителство, защото Пребиваващият в нас не позволява демонът на смъртта да ни държи дълго.

Да вникнем дали не е престанала да ни изобличава съвестта, защото е потисната от злото, а не поради това, че е станала чиста. Признак на възстановяване от падението е постоянното съзнание, че си длъжник.
Да внимаваме всички ние, особено падналите, за да не влезе в нас пагубното учение на безбожния Ориген. То, скверното, е изтъквало предимно Божието човеколюбие, което допада много на сластолюбците.

Чувството на душата е нейно естествено свойство, но грехът заглушава това чувство. Съзнанието докарва или прекъсване на злото, или намаляването му. Съзнанието е рожба на съвестта, а съвестта е слово и изобличение от ангела пазител, даден ни при кръщението.
Желаещият да се избави от бремето на своите грехове, да подражава на тези, които стоят над гробовете извън града, и да не престава да излива топли и горещи сълзи, да не прекъсва безгласните си сърдечни ридания дотогава, докато не види Иисуса да дойде и да отмести от сърцето камъка на ожесточението и като развърже нашия ум от веригите на греха, както Лазар, да заповяда на своите слуги – ангелите: Разповийте го и оставете го да ходи (Иоан, 11:44) към блаженото безстрастие.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 1.10,23; 2.3,11-12,25-26

Нека дерзаят тези, които са раболепствали пред страстите и са се покаяли: защото ако и да са паднали във всички ями и да са били оплитани във всички мрежи, и да са боледували от всички недъзи, но след оздравяването си ще бъдат светилници и лекари за всички, светила и наставници, откривайки свойствата и видовете на всеки недъг, и със своята опитност ще спасяват ближните си от падения.

Да не скърбим, когато, просейки нещо от Господа, дълго време не сме чути. Господ Сам по Себе Си би искал всички хора в едно мигновение да станат безстрастни (но среща големи препятствия от нашата воля).
Всички, които искат нещо от Господа и не го получават, без съмнение не го получават по една от следните причини: защото искат преждевременно или защото искат повече от своята мярка, или поради тщеславие. Или затова, че ако получат просеното, ще се възгордеят или ще паднат в нехайство.
Случва се, че в някои, не само между верните, но и при неверните, се отстраняват всички страсти, като остава само една, която като първенстващо зло заменя всички останали и която е толкова вредна, че може да свали и от самото небе (това е гордостта).

Известно ми е и друго отстъпление на онези зверове [бесовете], случващо се тогава, когато душата съвършено се утвърди в греховните навици. Виждаме пример за това при младенците, които от дълга привичка свикват да смучат палците си, когато майките не им дават да сучат.

Грехът и страстите не са в природата на човека. Бог не е творец на страстите. Той е подарил много добродетели на нашата природа, в числото на които са: милостинята, защото и езичниците са състрадателни; любовта… вярата, надеждата…
Но що се отнася до чистотата, безтневието, смиреномъдрието, молитвата, бдението, поста и постоянното умиление, то тези добродетели са по-висши от естеството. На някои от тях са ни научили хората със своя пример, образец на други за нас са били ангелите, а на трети учителят е бил сам Бог, Който ги е дарувал.

Едно нещо е да се борим против помислите, друго – да им противоречим, и трето – да не ги смятаме за нищо и да стоим по-високо от тях или да властваме над тях. Средният от тях – можещият да противоречи – често прибягва към първия способ поради своята неподготвеност (незрялост). Но първият не може още по втория начин да отблъсква своите врагове, а третият накрая се смее над враговете.

Не позволявай да те завладеят онези чужденци, които те подбуждат да изпитваш неизследимите съдби на божествения промисъл и по отношение на хората, и тайно внушават, като че Господ гледа на лице. Това са изчадия на самомнението…

Съвършено очистилият се от страстите вижда душата на ближния – не самото й същество, но нейното устройство, чувства и разположения. Преуспяващият обаче още съди за душата по телесните й действия.
Немощните по душа трябва да познават Божието посещение и Неговата милост към тях по телесните болести, беди и външни изкушения. Съвършените обаче Го узнават по присъствието в тях на Светия Дух и по умножаването на дарованията.

В случващите ни се изкушения бесовете ни внушават да кажем или да направим нещо неразумно. И когато не могат да ни победят, то тихо пристъпвайки, ни внушават да благодарим гордо на Бога.

Някои са узнавали Божията воля по следния начин: отсичали са своя помисъл така, че той да не клони нито към едно, нито към друго желание на душата – нито към подбуждането към дело, нито към противоречието му, и оголвайки ума от собствената му воля, го представяли пред Бога с гореща молитва в продължение на определен брой дни. И са достигали до познанието на Неговата воля – или с това, че мисления Ум мислено я е изричал в техния ум, или с това, че едното от онези две помишления съвсем изчезвало от тяхната душа.

Има мъжествени души, които от силна любов към Бога и сърдечно смирение дръзват да извършат дела, които превъзхождат тяхната мярка. Но има и горди сърца, които се решават на такива начинания (по внушение на нашите врагове), защото враговете често ни подстрекават към дела, които превъзхождат нашата мярка, та след като не постигнем успех, да паднем в униние и да оставим дори тези дела, които са съразмерни с нашите сили – и по този начин да станем посмешище за нашите врагове.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.8,36-38,41,43-44,52,55,64-65,67,71,76

Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват божествените Писания. Те обикновено правят това в тщеславните сърца и още повече при тези, които имат светско образование, та измамвайки ги малко по малко да ги хвърлят в ереси и хули. Ние можем да познаем това бесовско богословие, или по-добре казано, богоборство, по смущението, по безредната и неприлична радост, която чувства душата по време на тези тълкувания.
Ние никога няма да престанем да преуспяваме в добродетелите и любовта, нито в този век, нито в бЪдещия, приемайки винаги нова светлина на разума с просвещаването свише. И ангелите, тези разумни същества, не пребивават без преуспяване, но винаги преминават от слава към слава и от разум към разум.
Не бъде строг съдия на тези, които с думи учат за великите добродетели, докато са лениви за доброто дело. Защото недостатъкът в делото често се допълва от ползата на онова учение. Ние не всички сме придобили всичко в равна мярка: някои имат превъзходство повече в словото, отколкото в делото, други напротив – в делото.

Бесът на блуда, и гнева, бесът на чревоугодието, бесът на унинието и сънливостта нямат свойството да възгордяват ума ни (а напротив, смиряват го). Бесовете на сребролюбието, властолюбието, многословието и много други присъединяват към злото на греха обикновено и злото на превъзнасянето. И бесът на осъждането им прилича в това.

Както бедните, виждайки царските съкровища, още по-дълбоко съзнават своята нищета, така и душата, четейки разказите за великите добродетели на светите отци, неволно още повече се смирява в своя начин на мислене.

Както този, който няма пътеводител, лесно се заблуждава по своя път, макар и да е много учен, така и вървящият по собствената си воля по пътя на монашеството леко загива, макар и да познава мъдростта на целия свят.

Намаляването на злодеянията ражда отдалечаване от тях. Отдалечаването от тях е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението, началото на извършването на спасението е добрата решимост (да угаждаме на Бога). Тази добра решимост ражда трудове, началото на трудовете пък ражда добродетелите. Началото на добродетелите са техният цвят, а цветът на добродетелите е делото. Рожбата на добродетелите е постоянството на мисълта и ревнуването за него. Плод и рожба на постоянната мисъл (и ревност) е навикът. Рожба на навика е изпълването на душата с добро, а то пък е майка на страха. Страхът ражда съблюдаване на заповедите, небесните и земните, а съблюдаването на заповедите е знак на любовта. Началото на любовта е начало на смирението, а богатството на смирението е пълнотата на любовта и след това съвършеното вселяване на Бога в станалите чисти по сърце чрез безстрастието, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 3.84-86,92,102,106,108

огато дойде гост, чревоугодникът иска да прояви любов, подтикван от страстта на преяждането, и мисли, че случаят, който му налага да нахрани госта, му разрешава и на него да върши всичко. Той смята посещението на другия за предлог, който му позволява да пие вино. И под вида на добродетел, става роб на страстта.

Умът на постещия се моли трезвено, а умът на невъздържания е изпълнен с нечисти мечтания. Насищането на стомаха изсушава източниците на сълзи, а стомахът, изсушен от въздържание, ражда сълзи.

Веднъж, когато бях още млад, стигнах един град или селище, и там по време на обеда ме нападнаха внезапно помисли на преяждането и тщеславието. Но боейки се от изчадията на преяждането, аз реших по-добре да бъда победен от тщеславието. При миряните коренът на всички злини е сребролюбието, а при монасите – преяждането.

Както изсъхналата кал не допада на свинете, така и плътта, изсушена от подвизи, вече не задоволява бесовете.

***

Който се опитва само с въздържание да пресече тази война [с блуда], е подобен на човек, който се стреми да изплува от бездната на морето, действайки с една ръка. Съедини въздържанието със смирението, защото първото без второто се оказва неполезно.

Паметта за смъртта да заспива и да се събужда с тебе, заедно с Иисусовата молитва. Защото нищо друго не може да ти даде толкова силно застъпничество през време на сън.

Някой си, като видял необикновено красива жена, прославил Твореца заради нея. От това, че я гледал, у него се разгоряла любов към Бога и от очите му бликнали сълзи. И дивно беше да се гледа как това, което за друг би послужило за погибел, при него свръхестествено е станало венец на победата. Ако такъв човек винаги в подобни случаи има същото чувство и отношение, той е станал нетленен преди възкресението.

Разсъдителните… определят, че прилогът е проста дума (мисъл) или образ на някакъв предмет, отново явил се в ума и внасян в сърцето. Съчетанието е събеседване с явилия се образ, със страст или безстрастно. Съгласяването е склоняване на душата към видяното, съединено с наслада. Пленяването е насилствено и недоброволно увлечение на сърцето от видяното или съвършено сливане с него, разоряващо доброто му устройство. Борба се нарича усиленото съпротивление на борещия се, което свършва или с победа, или с поражение – според неговата воля. А страст се нарича такова похотливо предразположение, което, като се загнезди в душата, чрез дългия навик става за нея като че ли природно свойство, така че душата вече доброволно и сама по себе си се стреми да го удовлетвори… и друг помисъл… наречен връхлитане (набег) на мисълта, който, без да има определено време, без дума и образ, с бързината на стрела, внушава изкушаващата страст.

В такъв случай ти се отдели от хората колкото можеш по-скоро, за кратко време, и там, повдигнал нагоре очите си, ако ти е възможно, душевно, а ако не – поне телесно, и кръстовидно простирайки нагоре ръцете си, за да посрамиш и победиш по този начин мисления Амалик, зови към Можещия да те спаси, не с претрупани думи, а със смирение: Помилуй ме, защото съм немощен (Пс.6:3). Тогава от опит ще познаеш силата на Всевишния и неведимо, чрез невидимата помощ, ще обърнеш в бягство невидимите. Като навикнеш по този начин да воюваш, скоро и само с думата си ще прогонваш враговете си, защото това второто се дава от Бога на подвизаващите се като награда за първото.
Пий оскърбленията и като жива вода от всеки човек, който желае да те напои с това лекарство, очистващо от блудната страст. Защото тогава ще просияе дълбока чистота в душата ти и Божията светлина няма да намалее в твоето сърце.

Както за земния цар е мерзък този, който стои пред него и в същото време отвръща лицето си от него и беседва с враговете му, така и на Господа е отвратителен този, който стои в молитва и приема нечисти помисли.

„Вътре в мен е моят [на блудната страст] баща: самолюбието (самоугодието и самосъжалението). Моето разгорещяване се подготвя отдалече от всякакъв вид самоугаждане и успокояване.“

***

Сребролюбието е дъщеря на неверието. То дава като предлог за себе си разните немощи, приближаването на старостта, внезапен глад поради настъпване на суша.
Сребролюбецът се присмива на Евангелието и доброволно го нарушава. (Духът на Евангелието е любов). Но който има любов, няма да опази парите. Който предполага, че може да живее и с едното, и с другото (с любовта и парите) лъже сам себе си.

Сребролюбието започва с предположението да се раздава милостиня, а се свършва с ненавист към бедните. И сребролюбецът, докато събира, е милостив, а щом е събрал, стиснал си е ръцете.

Безкористният е отстранил всички грижи за земното, не се грижи за живота и житейското и шества по своя път без спънки. Той е господар на света, който е възложил цялата си скръб на Бога. Той няма да каже на човек за своята нужда, но приема всичко, което идва, като от Божията ръка.

Този, който е вкусил горното, не смята за нищо долното. Този обаче, който не е вкусил първото, се услажда от придобиването на последното.

Велик е благочестиво отреклият се от всякакво имущество, но който се е отрекъл от своята воля, е свят. Първият ще получи стократно или в имущество, или в дарования, а вторият ще наследи вечния живот.
Вълните не напускат морето, а гневът и скръбта – сребролюбеца.
Непоколебимата вяра пресича всички грижи, а паметта за смъртта научава да се отречеш и от тялото.

Корен на всички злини е сребролюбието (1 Тим. 6:10), защото то създава ненавистта, разбойничеството, завистта, раздялата, враждата, смута, злопаметството, жестокосърдието, убийството.

Голям срам е за нас, след като сме оставили всичко, след повикването, с което Господ, а не човек, ни е призовал, да се грижим за каквото и да е, което не може да ни помогне във времето на нашата голяма нужда – при изхода на нашата душа. Това именно значи, както е казал Господ, да се обърнем назад и да не бъдем устремени към Царството небесно.
Бесът на сребролюбието се бори с безкористните и когато не може да ги победи, тогава им представя бедните и под предлога на милосърдието ги увещава да станат от безкористни отново користни.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4а.5,12,22,29; 4б.16,21,26,30,36-37,41-42,49,51; 4в.1-2,7,9,13,15-17,19,24-25

Гневът е припомняне на скрита ненавист, сиреч злопаметство. Гневът е желание да причиниш зло на огорчилия те. Избухливостта е мигновено припламване на сърцето. Огорчението е неприятно, досадно чувство, което е заседнало в душата. Яростта е погубване на доброто настроение и посрамване на душата.
Безгневието е ненаситно желание за унижения, както в тщеславните има безкрайно желание за похвали. Безгневието е победа над естеството, която е постигната с трудове и пот, при безчувствие към оскърбленията.
Кротостта е неподвижно устройство на душата, което остава еднакво както при униженията, така и при похвалите.

Началото на безгневието е мълчанието на устата при възмущението на сърцето. Средата му е мълчание на помислите при слабо смущение на душата. А краят – непоколебимата тишина при духането на нечистите ветрове.
Нищо не е така неуместно за каещия се, както гневът, защото призоваването на Бога изисква велико смирение, а раздразнителността е признак на високо мнение за себе си.
Ако пределът на кротостта е в присъствие на раздразващия ни да пребиваваме в мирно и изпълнено с любов разположение към него, то без съмнение пределът на крайната гневливост е, когато, останали сами, свирепо водим война с оскърбилия ни, като показваме това с думи и движения.
Мълчанието на устата е първото оръдие против гнева; но под покривалото на мълчанието може да се крие злопаметството. И това е по-лошо; по-добре е да се изкажеш, макар и с гняв. Някои в гняв не се хранят и с това още повече задълбочават в себе си тази страст. А други ядат много: и поради това стигат до беснуване.
Началото на блаженото безгневие е търпеливо да се понасят всички унижения, въпреки горчивината и болката на душата. Средата е сърцето ти през това време да бъде без скръб и без печал. Съвършенството – ако му се случи да бъде унизено, да го счита за похвала.

Когато злопаметстваш, върши това срещу демоните, враждувайки – враждувай винаги срещу твоето тяло. Плътта е неблагодарен и коварен приятел. Когато й угаждаш, тя още повече ти вреди.

Не се считай за избавен то тази рана, когато се помолиш за оскърбилия те или му отвърнеш с подаръци, или го поканиш на трапезата си. Но когато, като чуеш, че той е подхвърлен на някаква душевна или телесна злополука, те заболи за него и заплачеш за него, като за самия себе си.

От опита е доказано, че за каквито грехове осъждаме ближните – телесни или душевни, в същите падаме самите ние.
Знай, че да порицаваш с удоволствие учението, делата и добродетелите на ближния, е признак на злопаметните и завистливите хора.
Виждал съм хора, които тайно извършват тежки престъпления, останали неразкрити, и като се мислят за чисти, безжалостно нападат паднали в леки, на разгласили се прегрешения.

Разгневяващият се и лицемерът се срещнали и в техния разговор не можело да се намери една правдива дума. Като погледнеш в сърцето на първия, ще намериш само ярост, а като разгледаш душата на втория – ще намериш лукавство.

***

Който е възненавидял света, е избягал от скръбта. Ако ли някой има пристрастие към нещо видимо, то още не се е избавил то нея, защото как няма да се опечалиш, когато се лишиш от любимо нещо? Макар че трябва да бодърстваме във всяко отношение, но най-много трябва за това.

На друг един – Македоний, старец, по справедлив повод като наказание било определено да бъде винаги между новоначалните. Но когато срокът свършил, той сам помолил да го оставят под тази унизителна епитимия, като тежко съгрешил. След това изповядал пред св. Иоан Лествичник: „Никога не съм бил така свободен от всяка вътрешна борба и не съм чувствал сладостта на божествената светлина така, както сега.“

***

Унинието е отслабване на душата, небрежност към подвизите, отвръщане от обета. То облажава миряните, клевети Бога като немилостив и безчовечен. Когато пее псалми, върши това безредно, в молитвата е немощно, в телесните трудове е здраво, като желязо, при ръчния труд е усърдно, за послушанията – бързо и охотно.
Монахът, който обича парите, не познава унинието: той ежедневно си спомня думите на апостола: който не иска да се труди, не бива и да яде (2 Сол. 3:10). И друго: за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34).

Аз [унинието] имам много родители: понякога безчувствеността на душата, понякога – забравата за небесните блага, а понякога и прекомерните трудове. Моите чада, които пребивават с мен са: промяна на местопребиваването, пренебрегване на заповедите на духовния отец, забравяне за последния съд, а понякога и оставяне на монашеския обет. Противниците, които ме връзват, са псалмопението и ръчният труд. Моят враг е мисълта за смъртта. Умъртвява ме молитвата с твърда надежда за придобиване на вечните блага.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4г.1,4-6,9-10,12,17,23,26,36,39-40,43; 4д.1,11; 4е.1,11,15

Тщеславието прилепва към всичко: тщеславен съм, когато постя, но когато оставям поста, за да скрия от хората своето въздържание, пак съм тщеславен, считайки се за мъдър. Побеждавам се от тщеславието, когато съм облечен в хубави дрехи. Но обличайки се в лоши, също съм тщеславен. Започвам да говоря и се побеждавам от тщеславието. Замълча ли, отново бивам победен.
Тщеславния човек е идолослужител. Той мисли, че почита Бога, но в действителност угажда не на Бога, а на хората.

Когато бесът на тщеславието вижда, че подвижникът е придобил макар и малко мир в сърцето, веднага го подбужда да отиде в света, казвайки: „Иди, за да спасяваш погиващите души.“

Тщеславието много леко се присъединява към естествените дарби и чрез тях често хвърля в погибел своите нещастни роби.
Който се гордее с естествените си дарби, например с остроумието си, лесното разбиране, изкуството да чете и да произнася, бързината на ума и други подобни способности, без труд постигани от него, никога няма да получи по-висши от естествените блага. Защото „неверният в малкото“ и „в многото ще бъде неверен“ поради своето тщеславие.
Похвалите възвишават и възгордяват душата. Когато душата се превъзнесе, обхваща я гордостта, въздига я до небесата и я сваля в бездната.
Простите по сърце не са подхвърлени много на тази отрова. Защото тщеславието е погубване на простотата и лицемерен живот.

Тщеславието обича да се явява тържествено на престола на многословието. Мълчанието на устата унищожава тщеславието.
Ако крайното тщеславие е когато човек и насаме проявява тщеславни постъпки, то признакът на пълното му отсъствие е и в присъствието на другите да не биваш ограбван от тщеславна мисъл.

***

Гордостта е отхвърляне на Бога, презиране на човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, пропъждане на Божията помощ, виновница за паденията, източник на гнева, безмилостен изследовател на чуждите дела, безчовечен съдия, противница на Бога, корен на хулата.
Началото на гордостта е вкореняването на тщеславието. Средата – унижението на ближния, безсрамно разгласяване на своите трудове, самохвалство в сърцето, ненавиждане на изобличаването. А краят – отхвърляне на Божията помощ, високомерно уповаване на своето собствено старание, бесовски характер.
Виждал съм хора, които с устата си благодарят на Бога, а в мислите си възхваляват себе си. Ясно доказателство за това е фарисеят, когато е казвал: Боже, благодаря Ти (Лук. 18:11).

Срамно е да се хвалим с чужди достойнства и крайно неразумно е да се гордеем с Божиите дарования. Превъзнасяй се само с тези добродетели, които си извършил преди своето рождение. А тези, които са се изпълнили след рождението, ти е подарил Бог, както и самото рождение. Ако си вършил някакви добродетели без помощта на ума, то нека само те да бъдат твои, защото и самият ум ти е подарен от Бога. И ако си извършил някакви подвизи без тяло, то само те са поради твоето старание, защото и тялото ти не е твое – а е Божие творение.

Да не преставаме да изпитваме сами себе си и да сравняваме нашия живот с тоя на живелите преди нас свети отци и светила. И ще видим, че не сме направили още нито крачка, за да тръгнем по следите на живота на тези велики мъже, и даже обета си не сме изпълнили както трябва, но пребиваваме още в светски начин на живот.

Прилежното покаяние и плачът, очистен от всякаква сквернота, изграждайки храма на смирението в сърцето, разрушават издигнатия върху пясък бордей на гордостта.

Смиреномъдрият монах не любопитства за непостижимите предмети, а гордият иска да изследва и дълбочините на Божиите съдбини.
Бесовете пристъпили към едного от най-разсъдливите братя и го облажавали. Но този смиреномъдър монах им казал: „Ако бяхте престанали да ме хвалите в душата ми, то от вашето отстраняване бих заключил, че съм велик. Ако не престанете да ми възхвалявате, то поради вашата похвала аз виждам своята нечистота. Защото всеки горделив по сърце е гнусота пред Бога (Притч. 16:5). И тъй, или се отстранете – за да се почета за велик човек, или пък хвалете – и аз ще придобия за вас велико смирение.“ Те били поразени от този двуостър меч и веднага изчезнали.
Нечистите бесове тайно влагали похвала в сърцето на един внимателен подвижник. Но той, наставляван от Божественото вдъхновение, успял да победи лукавството на духовете със следната благочестива хитрост: написал на стената на своята килия имената на най-високите добродетели: съвършена любов, ангелско смирение, чиста молитва, нетленна чистота и други подобни. Когато след това помислите започнали да го хвалят, той им казал: „Да отидем на изобличаване“, и прибавил: „дори когато придобиеш всичките тези добродетели, знай, че още си далече от Бога“.

Естественото свойство на лимоновото дърво е такова, че то, когато няма плодове, повдига клоните си нагоре. А когато се навежда, раждат по-скоро. Придобилият знание разбира това.

Нищо не смирява душата така, както да живееш в нищета и да се препитаваш от подаяния.
Който в разговор иска упорито да защитава своето мнение, макар то и да е справедливо, да знае, че той е обзет от дяволски недъг (гордостта), и ако постъпва така в разговор с равни, то може би изобличението на по-старите ще го излекува. Ако ли той се държи така и с по-големи от него и най-мъдри, то хората не могат да излекуват тази болест.

Бъди ревностен, но в душата си, без ни най-малко да го показваш във външното си поведение, нито с вида, си, нито с думи, нито с някакъв знак. Приличай във всичко на братята, за да избегнеш високоумието.

***

Безстрастен се нарича този, който е направил плътта си неуязвима за страстите, възвисил е ума си по-високо от всяка твар, покорил е всичките чувства на ума, представил е душата си пред лицето на Господа, винаги простирайки се към Него, даже свръх силите си.
Безстрастният – защо да говорим много? – вече не той живее, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както е казал написалият с добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих (2 Тим. 4:7).

От послушанието се ражда смирение, а от смирението – безстрастието, което е завършек на смирението. Начало на смирението е послушанието. А безстрастието, което е дъщеря на смирението, е негов край.
Някои изнуряват своето тяло за добиване на безстрастие и богатствата на дарованията, чудотворенията и силите на прозорливостта. Но те, бедните не знаят, че не трудовете, но повече от всичко смирението е майка на тези блага.
Който се е съчетал в брак с добродетелта смирение, е кротък, тих, лесно се умилява, милосърден, най-много мирен, радостен, покорен на доброто, без тъга, бодър, не се лени и – с една дума – безстрастен. Защото Господ си спомни за нас в нашето унижение, защото е вечна милостта Му; и ни избави от враговете ни, защото е вечна милостта Му (Пс. 135:23-24) – от страстите и от нашата сквернота.
Мнозина скоро са получавали прощение на греховете, но никой скоро не е придобил безстрастие. Защото за неговото придобиване са нужни дълго време, много труд в любовта и Божията помощ.

Св. Йоан Лествичник, Добротолюбие, 4ж.2-3,12,15,20,23,27,32,35; 4з.1-3,11,13,28,31-32,35,41,43-44,47; 5.2,9,11-14

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Ефрем Сирин. „Съвети към подвижниците“

Ние, брате, сме духовни търговци – търсим скъпоценния бисер, който е нашият Спасител Христос – съкровище, което не може да се отнеме. Да не се леним, като търсим да придобием този бисер. Блажен, трикратно блажен е този, който е поревнувал да го придобие; но крайно жалък и беден е, който е бил нехаен и сам да придобие общия ни Творец, и от Него да бъде придобит.

Сега виждам как съм измамвал сам себе си, казвайки: „Млад съм. Да се насладя засега от живота, а след това ще се покая. Бог е човеколюбив и, разбира се, ще ме прости“. Разсъждавайки така всеки ден, зле изживях своя живот. Мене ме учеха, а аз не внимавах. Даваха ми наставления, а аз се смеех. Слушах Писанието, а свършвам живота си, като да не съм го чул. Слушал съм за Съда и се подигравах. Чувах за смъртта, а живеех като безсмъртен. И ето че сега ме взимат съвсем неготов – и нямам помощник. Свари ме непокаян – и няма кой да ме избави. Ще бъда подхвърлен на осъждане – и няма кой да ме спаси. Колко пъти решавах да се покая и отново вършех по-лошо? Колко пъти пристъпвах към Бога и пак се отдалечавах от Него? Колко пъти бях помилван, а аз пак Го преогорчавах? И сега си заминавам в безнадеждно положение. Въздъхнете, братя, пролейте сълза за мене!“ Така беседва понякога умиращият с нас – и внезапно езикът се свързва, очите се изменят, гласът се прекъсва и устата млъква.

Често грехът безсрамно се вмъква, но съвестта, възползвайки се от обстоятелствата, взима надмощие. Ако някой започне да се страхува от тъмното, то тя изобличава, че това става поради грях, защото Писанието казва: Нечестивецът бяга, когато никой не го гони (Притч. 28:1). Или ако някой, намирайки се на кораб, започне много да се смущава от бурята в морето, то показва, че съвестта му напомня неговото нечестие. Също и при земетресение тя (съвестта) напомня за беззаконието. Или ако някой върви сам по пътя и си спомня страстните си дела, и най-сетне, ако грешникът не се обърне (да се покае), го изобличава, когато падне в болест или немощ на тялото. И той от любов към живота дава обет на Бога да съкруши греха в себе си.

Ако ти постиш и безумно се смееш, то леко е да се спънеш. Ако плачеш в молитвата, а в обществото се държиш по светски, то те скоро ще те хванат в мрежите. Ако се безгрижен при целомъдрено поведение, то няма да се забавиш да паднеш… Светските закони поправят със страх поведението, но не променят сърдечното разположение. Така и покаянието се принася от някой може би със задната, малко съзнавана мисъл, да бъде понякога снизходителен към греха.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 1.27, 88; 2.40, 57

***

Защото коварството на злобата, намирайки ума отдалечен от паметта за Бога, от любовта и стремежа към Него, или ще създава в душата ропот и оплаквания поради служението на братята, представяйки го като трудно и тежко, или ще започне да го възгордява и да го кара да мисли за себе си като за достоен за почит и велик, измамвайки го с мисълта, че той работи много за всичките. Когато човек е далече от мисълта за Бога и от страха Божий, той по необходимост търси слава и се домогва до похвалата на тези, на които служи.

Колкото душата е несравнимо по-висша от тялото, толкова и душевните добродетели, особено богоименните и богоподражателните, са по-високи от телесните, както и душевните пороци са по-пагубни от телесните, както по своите действия, така и по налаганите наказания, макар и да не зная защо това се изплъзва от разбирането на мнозина. От пиянството, блуда, кражбите и близките на тях пороци мнозина се гнусят, предпазват се, боят се и ги избягват. Но равнодушно гледат на много по-важни пороци, като например душевните – завист, злопаметство, високомерие, лукавство и корена на всички злини – сребролюбието, и подобните на тези пороци.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 3.15; 4.14

***

Защото победените от тази страст [чревоугодието] и блуда не считат за блуд, и прелюбодеянието – за прелюбодеяние, и не се отричат от всичко това, както правят езичниците, които не познават Бога. Те извършват всичко това без страх, като не се отличават по нищо от свинята в калта. Не си спомнят нито за закона, нито за пророците, нито за самия Господ, въплътил се, за да разори греха.

При среща с жени сластолюбивият става весел… Телесната красота го подлудява, възхищава се от благообразието на лицето, очарова го стройността на тялото и се топи от удоволствие при разговори с жени. При спомняне на видяното похотливо мечтае, живо си представя в ума женски лица, тяхното страстно изражение, очарователните усмивки, знака с очите, празничните им дрехи, ласкаещите им разговори, свиването на устните. С мъже му е скучно. А ако види жени, светва, тича и напред, и назад, за да им окаже своите услуги.

А за преуспяването в добродетелите и в Божествената чистота имаш три помагала: въздържанието на стомаха, езика и обуздаването на окото.

Обръщай погледа си надолу, а душата си – нагоре. Не стигай до свободни обръщения с юноши, а с жена и не говори – това е излишна работа. С момче не продължавай разговорите си и не влизай в общение с пиещи и със смехотворци…

Когато видиш благоразумна жена, която блести с красота, има светъл поглед, сияещи страни и някаква изкуствена изразителност в лицето – и тя разпаля твоя помисъл и усилва в тебе пожеланието, размисли, че това, което те довежда до удивление, е земя…

***

Който се наранява от завистта и съперничеството, е жалък. Защото той е съучастник на дявола, чрез чиято завист влезе в този свят смъртта (Прем. 2:24). Сърцето му винаги изнемогва от скръб, тялото се изяжда от бледност и силите му се изтощават.

Ако скриваш в сърцето си страстта на злопаметството, то ще станеш обител на яростта и незнанието, а едновременно и на скръбта – и видът на лицето ти ще се измени.

С какво се унищожава злопаметството? С пазенето в сърцето си на страха Божий и паметта за деня на твоята кончина: Помни края и престани да враждуваш (Сир. 28:6).

Когато някой те злослови, не се възпламенявай от гняв. Но веднага със скромност, като покажеш усмивка на лицето си, промени раздразнението в мир. Помни обаче, че усмивката при раздразнението на другия предизвиква още по-голям гняв. Затова най-напред умиротвори сърцето, после започни да говориш с усмивка.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 41,48,103,106,116,141,146,167,188

***

Ако ти се случи да легнеш болен, не прибягвай към мъртвата помощ и към човешкото покровителство. Но по-добре да имаме търпение, очаквайки милост от Бога, за да ни упъти…
Когато човек е болен, тогава и душата му започва повече от обикновеното да търси Бога, затова вразумлението е добро, само ако вразумяваният благодари: Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Да бъде благословено името Господне! (Иов, 2:10; 1:21)
Всичко е от Бога – и доброто, и скръбното. Но едно е по благоволение, друго – по домостроителство, трето – по допускане… Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ? (Амос, 3:6), е имало глад, болести, поражения, войне; защото всичко това служи за очистване от греховете. По допускане е, когато Бог съвършено оставя тези, които или не искат да живеят без грях, или вразумявани, не се обръщат, но пребивават в греха. Бог ги остави на извратения им ум – допуска ги да бъдат свободни да вършат неща, които не бива да се вършат (Рим. 17:8).

Който роптае, не е годен за никаква работа, нито има разположение за такава. Той е ленив и винаги има готов предлог, за да се отклони от работата. Той развращава и другите, като казва: „А това за какво е, и това пък за какво ще служи? От това няма никаква полза“.
Ако те обземе духът на унинието, не оставяй своя дом, но противостой на този дух с търпение. Да не те убеди помисълът, внушаващ ти да се преместваш от място на място, защото, ако склониш към този помисъл, никога няма да придобиеш търпение.
Не казвай, монаше: „Тук има борба и утеснение, а там (на еди-кое си място) животът е спокоен и без скърби.“ Защото знаеш ли кой води борба с нас? Не е ли дяволът наш враг? А той ходи по земята и я обикаля (Иов, 2:2)… Не се мести от едно място на друго, но по-добре с търпение извличай полза от неудобствата, срещнати на мястото на твоето жителство.
Когато духът на унинието те безпокои, не се увличай с неговите помисли, но пребивавай на това място, където те е поставил Бог, разсъждавайки в себе си каква любов си имал към Бога в началото, когато си дошъл при манастирските порти.

Най-тежкото от тежките е игото на унинието, особено ако то има като помощник в борбата неверието, защото плодовете му са изпълнени със смъртоносна отрова.

Когато забележиш в себе си, че ти е скучно четенето на Божественото Писание, и неохотно слушаш духовни наставления, тогава знай, че душата ти е паднала в тежка болест. Защото това е начало на злоумието, боледувалите от което са пожънали плода на смъртта.

***

Да не те довежда до удивление човекоугодник, който се старае да угоди на мнозина, но не на Господа.

Ако виждаш, че човек е достигнал на земята велико достойнство, не се удивлявай на това, но удивлявай се на този, който е възненавидял земната слава.
Не се хвали, величаейки се с красноречие, но предавай по-добре учението от опита на хора, прости и неучени, за да станеш ученик на Христовите апостоли. А да се хвалим с външна мъдрост е запретно, особено на християните (2 Кор. 10:17).

Без смиреномъдрие са напразни всякакъв подвиг, всякакво въздържание, всякакво послушание, всякаква безкористност, всякаква всестранна ученост.
Новоначалният, който няма смирение, няма оръжие против враговете, и такъв ще преживее страшно поражение.
Ако видиш непослушен, горд и „мъдър за себе си“, мислещ се за мъдър, то знай, че коренът му е полумъртъв, защото той не поема в себе си това, което иде чрез страха Божий.
Нека не само погледът да гледа надолу, но и сърцето да не се превъзнася над другите.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 5. 209,225-226,230-231,245,239,254,250,267, 269,272,279,287,303,316

***

Нашата душа по природа е добра, но се превръща в зла поради своето свободно желание. Страстите са неестествени. Те се присаждат и развиват от злата воля и привичката ги прави силни, както е силна природата… Природата – това е земята, обработвана от нас. Волята е земеделецът. А божествените Писания – съветници и учители, които научават нашия земеделец кои лоши помисли да изкорени и какви добродетели да насажда.
Ако нашият работник поради своята гордост намисли някога да остави своя учител и съветник – божествените Писания, той започва да действа погрешно и към природата присажда това, което на й е свойствено, подразбирам: неверие, ненавист, гордост, тщеславие, славолюбие, чревоугодие, препиране, възразяване… Защото, оставяйки Законодателя, и сам той бива оставен от Него.

Ако видиш търговец на нещо, кажи сам на себе си: „този човек, пожелавайки временното, търпи толкова, за да събере скоро преминаващите блага. Нима ти, душо моя, ще си безгрижна за непреходното?“… Каквото и да видим в живота, ако заменим светските помисли и житейските разсъждения с духовни, при съдействащата ни благодат непременно ще получим полза.

Някой от светиите е казал: „Мисли за доброто, за да не мислиш за лошото, защото умът не може да бъде празен.“ Затова да посветим своя ум на поучението в Божиите слова, на молитвите и на добрите дела. А занимаването с добри помисли ражда добър плод.

Макар и да нямаш видими сълзи, обаче нека има сърдечно съкрушение. Защото и между сълзите има разлика. но блажен е, който съзерцава като в огледало в душата си Господа и заедно със сълзите се излива в славословия пред лицето на Неговата благост.

Избягвай безполезните думи, за да не паднеш в срамни помисли. Както добрите думи са полезни за душата, така недобрите я развращават, според казаното от апостола: Не се лъжете – лошите приятелства развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33)

***

Когато седнеш да четеш или слушаш някой друг, помоли се преди това на Бога, казвайки: „Господи Иисусе Христе! Отвори очите и ушите на сърцето ми, за да чуя твоите слова и да изпълня твоята воля. Отвори очите ми и ще видя чудесата на Твоя закон (Пс. 118:11). Уповавам се на Тебе, Боже мой, че Ти ще просветлиш сърцето ми“ – винаги така моли Бога, за да просвети твоя ум и ти открие силата на Своите слова. Мнозина, надявайки се на своето разбиране, са впаднали в заблуждение, и казват, че са мъдри, но загубиха разум (Рим. 1:22).
[Бог] не принуждава самата човешка природа, а само подбужда чрез силата на духа доброволно да привлича плътта към нетленното, като робиня, развратена от грях. Както в огнена пещ медта приема външния вид на огъня, така и тялото се одухотворява, ако се слее с нетлението.
Ако по време на молитвата или посредством очите, или поради някаква друга причина твоят ум се разсейва, то знай, че това прави врагът, и не бързай да свършиш своята молитва, но като осъдиш сам себе си, отново се съсредоточи и тогава вече се моли с познание, за да знаеш за какво се молиш на Бога и поради какво Го просиш, и за да не говориш излишно и да не многословиш…. Защото [сатаната] знае, че ако човек продължи молитвата си, то Сътворилият го ще го чуе, макар и да би бил безкрайно грешен… Затова, брате, проси от Бога винаги това, което е особено потребно и от което имаш особена нужда.
Искаш ли да се молиш неразсеяно? Направи така, че молитвата да излиза от дълбочината на душата ти. Както дърветата, които са пуснали корени надълбоко, ако и да бъдат хиляди пъти нападани от вятъра, не се чупят и не могат да бъдат изскубнати, защото корените им са твърдо укрепени в земята, така и молитвите, изпращани от дълбочината на душата, се издигат във височина, и никакво изкушение на помисъла не може да ги отклони.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 6. 15-16,32,48-49,54,150,156,165,170

***

Подвигът на монаха е да изучава Писанията и да изпълнява Божиите заповеди, а монахът, който не се занимава с това, не е подвижник.
Храната на монаха е да върши Божията воля.

Старай се винаги да бъдеш простосърдечен и искрен и не дръж едно в сърцето си, а друго на устата си: защото това е лукавството.
Не обичай да ходиш в града. Защото, ако не видиш греховното, ще останеш чист.
Не яж по два пъти на ден, за да не загрубее твоето тяло, а заедно с него да не се засилят и страстите.
Не спи много, но без да отстъпваш, моли помощ от Бога, да избягаш като птица от ръката на птицеловец (Притчи, 6:5).
Не говори много, за да не паднеш в лъжа.
Безмълвствай и върши твоята работа.
Имай смиреномъдрие. Бъди като незнаещ и невежа.
Бъди кротък с всички хора.
Много вреда има от разговорливостта и смеха и благоразумният мъж пази безмълвие.

Св. Ефрем Сирин, Добротолюбие, 7.3-4,91,100,102-104,106,108-110.

***

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Св. Нил Синайски. „За осемте духа на злото“

Праведно е да се молиш не само за своето очистване, но и за очистването на всеки човек, в подражание на ангелския чин.
Но и тогава, когато умът не се забавя в прости помисли за вещи, още не означава, че е достигнал вече мястото на молитвата, защото той може да бъде зает с философски умозрения за тези неща и да се вглъбява в техните причинни отношения. Макар и отвлечени, но това са теории за вещи, и като отпечатват в ума техните образи, го отвличат от Бога. Страстите не са в движение, но умът философства, а не се моли: състоянието на учените.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 1.40,57

***

Душата на чревоугодника изчислява дните, когато се чества паметта на мъчениците, а душата на въздържащия се подражава на живота им.
На чревоугодника преди всичко са необходими пари, за да удовлетворява своето пламенно желание, макар че то никога не се удовлетворява. След това гневът по необходимост се възбужда срещу препятстващите за придобиване на пари. Когато гневът е безсилен да премине в дело, по необходимост следва скръб.

Бог узаконява друг начин на живот за изгонения от рая… от това се появили три вида живот:
Едните били доволни с малкото, което притежавали, при труд с пот и упование в Бога.
Другите, вглъбили се в упованието в Бога, се отрекли от всякакво притежание (като се стремели да възстановят райското безкористие) и са били хранени от Бога.
Третите, отдали се на всякакъв вид труд, основали върху него своята надежда да имат необходимото, а осигуряването на своя живот положили върху многото имот…
Последните обаче станали съвършено плът, изцяло се посветили на служение на земния кумир, желаейки да имат не само достатъчно за телесния живот, но и това, което би ги направило не по-малки от отличаващите се с изобилие, та поради това да бъдат пред очите на всички. С това те явно изваждат на позор своето безумие, осъдително считат за свое достойнство това, поради което заслужават презрение и осмиване, смятайки с него да обърнат внимание върху себе си и да спечелят удивление…
Едните пребивават в безмълвие, стремейки се към духовно преуспяване, а другите водят всички видове борба, сражавайки се за пари и имущество. Едните се препират с духовете на злобата за небесните блага, а другите нападат себеподобните си за земни блага…
Излязъл от Египет – какво общо имаш ти след това с правенето на тухли?… Или не забелязваш, как те съкрушават през деня работите, а през нощта грижата за тях, правейки времето за почивка време за мъчения? Защото тогава паметта, подсещайки те кой е нарушил междата, кой е причинил вреда на плодовете, кой е преградил канала за оросяване, кой е стъпкал ливадата, или кой причинява или е причинил друга някаква беда, и за всеки как той упорства и спори, довежда чрез това в ярост душевните чувства, възбуждайки към отмъщение, не давайки време за сън и почивка, а толкова повече – за молитвата, която изисква голямо безмълвие и много свободно време, което се доставя отчасти и от освобождаването от всички грижи.

Който често тъжи и си приписва безстрастие, е подобен на болния, който се преструва на здрав, защото, както болният се познава по цвета на лицето, така и тъгата изобличава страстния. Този, който обича света, има много скърби, а презиращият всичко, което е в света, е винаги весел.
Който презира светските удоволствия, няма да бъде тревожен от печални помисли. Когато съединиш със съюза на мира живеещата в тебе троица (дух, душа, тяло), тогава, като обединил се в себе си по заповедта на Божествената троица, ще чуеш: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии (Мат. 5:9).
Скръбта по Бога със сълзи обновява душата, вселява грижливото приготовляване за приближаващата се смърт и за съда, и малко по малко ни научава да ги очакваме с желание.
Скръбта се ражда от това, което е противно (беди, скърби, огорчения). От скръбта пък произхожда мрачното разположение на духа (както се казва: той е в мрачно настроение). А от тия двете се поражда безсмислената раздразнителност (недоволството от всичко).

Унилият поставя като предлог за излизане болните, а в действителност има друга цел.
Болният не се задоволява с една храна, а унилият монах – с едно дело.
Сластолюбецът не се задоволява с една жена и за монаха в униние не е достатъчна една килия.

Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената: като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си.

Търпението, смирението и любовта са благодарни и в скърбите, а унинието, облекчението и самолюбието се радват на спокойния живот.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2а.18,41; 2б.35-41; 2д.15-36; 2е.7-30

***

Някои, които са придобили между народа име за лошо поведение, по-късно показват честен живот не за да оплакват грехопаденията си в подвижнически трудове, а за да заглушат лошата мълва за себе си: но ако някой само заради едно име се докосва до делата на благочестието, то той работи не на Бога, а на хората.

Шумът на листата довежда в ужас гордия и шумоленето на водата поразява душата му. Това е само за да види противопоставящият се на Бога и отхвърлящ неговата помощ, че сега се плаши от нищожни призраци.

Гордостта надува мислите до високомерие, учи да се пренебрегва всеки човек и да се гледа с презрение на събрата като на нещо нищожно. Високомерният помисъл довежда до безумие, внушава са мечтае за равност с Бога, не признава промисъла и грижата на Всеблагия Бог, смята, че получава всички милости, с каквито се ползва, като дълг за дела, не иска да види Божието съдействие в това, което прави и което успява, счита се за достатъчна за всяко добро дело, поради самомнение мисли, че има сили за всичко, бидейки съвсем безсилна – тя е воден мехур, надут от суетно самомнение за себе си, когото само ако го духнат, се обръща в нищо.

Св. Нил Синайски. Добротолюбие, 2ж.42; 2з.12-13, 38

***

При болести се ползвай преди лекарите и лекарствата от молитвата.
Когато се молиш, издигай помисъла си към Бога, и ако той, като се разсее, слезе долу, отново го вдигай горе.
Вярвай, че лошите помисли са посети от дявола. От това те ще се прекратят и сеячът им ще бъде посрамен.
Беседите със светските хора отделят помисъла от Бога, затова не само не разговаряй с тях, но и другите отклонявай от това.
Плачи за благоденстващия грешник, защото мечът на правосъдието виси над него.
Верният трябва да се смирява пред всички, защото да се смиряваме само пред някои, значи да имаме лъжливо смирение.
Старай се винаги да слушаш и да говориш за делата на светиите, защото това възбужда в душата желание за съревнуване в доброто.
Когато говориш със светии, питай за духовното, а когато не си със светии, не говори за това.
Ако желаеш да бъдеш храм Божи, то принасяй на Бога непрестанна молитва като непрекъсната жертва.
В каквато мярка някой се обогатява в благодатта, в такава преуспява в познаването на хитростите на злобата, при помощта на Господаря.

Начало на спасението е осъждането на самия себе си.
Най-лошото дело е да раболепстваме на всичко срамно.
Изучавай чрез слово добродетелите, а проповядвай за тях чрез делото.

св. Нил Синайски. Добротолюбие, 3

Добротолюбие, т. 2. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон. 2000

Аристотел. „Метафизика“ А. 2000

Метафизика А

I.
Всички хора по природа се стремят към познание. Белег за това е обичта им към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им. Сред сетивата най-много се цени зрението – защото не само когато се готвим да извършим нещо, но дори и да не ни предстои да правим каквото и да било, пак избираме зрението пред всички останали сетива. Причината е, че именно това сетиво в най-голяма степен ни дава възможност да познаваме, и ни позволява да установим най-голям брой различия.
Живите същества се раждат със сетива съгласно природата си . При едни от тях сетивата не са причина за поява на памет, при други обаче тя възниква и поради това тези същества се оказват по-разумни и по-способни да учат в сравнение с онези, които не могат да помнят. Разумни, но неспособни да учат са онези, които не чуват звуци: такава е пчелата и може би някой друг род същества, които приличат на нея. Предразположени към учене са тези, които освен памет притежават и сетивото, за което стана дума .
Много живи същества ползуват както представи, така и памет: и все пак те разполагат с опит в твърде ограничена степен. Родът на хората обаче си служи още с изкуството и разсъжденията. Хората придобиват своя опит благодарение на паметта, тъй като натрупването на повече спомени за едно и също нещо води до поява на някакъв опит. Той много прилича на науката и изкуството, но в действителност хората придобиват наука и изкуство едва благодарение натрупването му: защото, както правилно казва Пол , опитът създава изкуството, а липсата на опит – случайността. Изкуството се ражда тогава, когато от многото впечатления, придобити в резултат на опита, възникне едно схващане относно подобните неща. Нали ние дължим на опита схващането, че когато Калий е бил болен именно от тази болест, тогава за него е било полезно точно това лекарство, и че при същите обстоятелства то е било полезно и за Сократ, а и за мнозина други поотделно. От друга страна обаче, само благодарение на изкуството ние можем да сме сигурни, че същото това лекарство е полезно за всички индивиди, които страдат от определена болест и образуват определен вид съгласно някаква своя характеристика (примерно такива, които имат излишък на флегма или жлъчка, или страдат от остра треска).
По отношение на самото действие опитът сякаш не се различава от изкуството и дори виждаме, че опитните имат по-голям успех от онези, които владеят теорията, но нямат опит. Причината е, че опитността е познание за отделното, а изкуството – за общото. От друга страна, всяко действие и ставане се отнася до нещо отделно. Лекарят обаче не помага за оздравяването на човека изобщо, освен случайно, защото той лекува Калий, Сократ, или някой друг с определено име, а всеки от тях е човек само по съпътстващо свойство . Следователно, ако някой притежава теоретично знание без опит и познава общото, но няма знание за отделното, което се включва в него, той ще прави не малко грешки при лечението: защото не общото, а именно отделното е онова, което трябва да бъде излекувано. И все пак ние приемаме, че познанието и разбирането принадлежи повече на изкуството, отколкото на опита и смятаме хората на изкуството за по-мъдри от опитните, тъй като мъдростта при всички се дължи на познанието. Това е така, защото едните знаят причината за случващото се, а другите не: опитните просто знаят, че нещо е така, но не знаят защо е така , другите обаче знаят „защото”, както и причината.
И така, във всяка отделна дейност ние отреждаме почетното място на главните майстори, и считаме, че те са по-мъдри и знаят повече от обикновените работници: а то е, защото знаят причината за онова, което се прави. Работниците обаче, подобно на неодушевени инструменти, правят нещо, но не познават дейността, която извършват и работят така, както огънят гори. Разликата е, че неодушевените неща действуват спрямо всяко нещо съгласно някаква природа, докато работниците изпълняват задачите си по навик. Следователно мъдрите хора са такива не доколкото изработват нещо определено, а доколкото владеят общото положение и познават причините.
Изобщо онова, което отличава знаещия от незнаещия е способността да се преподава. Ето защо смятаме, че изкуството е в по-голяма степен знание, отколкото опитността – защото владеещите изкуството могат да го предават, докато тези, които просто са опитни, не могат. Освен това ние не мислим никое от сетивата за мъдрост, макар че от знанията, които имаме за отделните неща, най-значимите идват именно от сетивата. Но сетивата не ни съобщават „защото” за каквото и да било – например, те не ни казват защо огънят е горещ, а ни осведомяват единствено за това, че е горещ.
В началото е естествено онзи, който е изнамерил каквото и да е изкуство, надминаващо обикновената способност за усещане, да бъде ценен от хората. Това става не само защото нещо в изнамереното е могло да бъде полезно, а и защото се е оказал мъдър и изтъкнат сред другите. Но след като са били изнамерени повече изкуства и едни от тях са били насочени към осигуряването на необходимите неща, а други са служели само за развлечение, то за по-мъдри винаги са се смятали откривателите на изкуства от втория вид, тъй като техните знания нямали за цел обслужването на всекидневните нужди. По-късно, след като всички тези изкуства са били налице, последвало откриването на онези науки, които не служат нито за създаване на удоволствия, нито за набавяне на най-необходимото: те са се появили там, където хората са разполагали със свободно време. Затова математическите изкуства са възникнали първо в Египет, защото там съсловието на жреците е разполагало с достатъчно свободно време.
В изложението по етическите въпроси беше казано каква е разликата между изкуството, науката и останалите неща от този род. Сегашното изследване обаче цели да обоснове положението, че така наречената мъдрост се занимава с първите причини и начала. Както беше казано по-рано, опитният човек изглежда по-мъдър от онзи, който просто притежава сетива, владеещият някакво изкуство надминава опитния, а майсторът превъзхожда обикновения техник. Изобщо теоретичните изкуства надминават творческите. При това положение става ясно, че мъдростта е знание за някакви начала и причини.

II.
Най-напред би трябвало да се помисли за какви начала и причини е тази наука, която търсим и която наричаме мъдрост. Това веднага може да се разбере, стига само да се разгледат схващанията, които имаме относно мъдрия. Първо приемаме, че мъдрият познава всичко, доколкото е възможно, без обаче да има знание за всяко нещо поотделно. След това считаме за мъдър онзи, който е способен да знае нещо, което не е лесно да се знае (защото усещането, примерно, е обща способност за всички и в това, да усещаш нещо, няма нищо мъдро). Освен това по-точният и по-способният да преподава причините е по-мъдър в която и да е наука. Ако сравним самите науки, ще се съгласим, че тази, която се избира заради самата себе си и заради чистото познание би трябвало да бъде наречена мъдрост с по-голямо основание в сравнение с онази, която съществува заради резултатите си: а тази, която управлява, е повече мъдрост от онази, която служи. Защото мъдрият трябва да разпорежда, а не на него да му бъде нареждано и не той трябва да се подчинява на друг, а отстъпващият в мъдростта трябва да се подчинява на него.
Нашите схващания за мъдростта и мъдрите са такива и толкова на брой. От тях следва, че това, да се знае всичко, принадлежи по необходимост на онзи, който притежава в най-голяма степен общото знание: защото той по някакъв начин знае всичко, което е основополагащо. За хората най-общите неща са вероятно най-трудни за познаване, защото са най-далеч от сетивата. Освен това най-точни са онези науки, които в най-голяма степен са насочени към първите неща: защото тези, които се изграждат върху по-малък брой начала са по-точни от онези, които включват допълнителни начала – както аритметиката е по-точна от геометрията. Теоретичната наука, която изучава причините, е свързана и с по-добро преподаване, защото преподават онези, които казват причините за всяко нещо. Също така, да се познава заради познанието и да се владее някаква наука заради самата нея е характерно именно за тази наука, която се отнася до предмета, който в най-голяма степен е собствен за науката въобще. Защото онзи, който се насочва към владеенето на науката заради самото него, вероятно ще избере онази наука, която е наука в най-висша степен. Такава обаче е науката, която изследва онова, което е най-собствено за науката изобщо, а най-собствени за науката изобщо са първите неща и причините. Нали останалите се познават поради тях и от тях, а те от своя страна не се познават чрез другите, които са обхванати от тях. Най-първа измежду науките, която особено надминава служещите й, е тази, която знае с каква цел трябва да се прави всяко нещо: а целта е доброто за всяко нещо и изобщо най-доброто в цялата природа.
От всичко казано следва, че въпросното название се отнася до една и съща наука. Тя трябва да изследва първите начала и причини, защото доброто и „онова, заради което” е една от причините. Тя не е свързана с изработването на каквото и да е, и това се знае благодарение на първите, които са се занимавали с философия. Защото хората сега, както и в миналото, са започвали да философстват поради учудването. В началото те са се учудвали на най-очевидните необясними неща, но после постепенно са се заинтересували и от по-значителните. Между тях са промените, свързани с измененията на луната, слънцето и звездите, а и с възникването на вселената.
Този, който се озадачава и учудва, смята, че не знае. Ето защо и всеки, който обича митовете, е в някакъв смисъл философ, защото митът се състои от чудни истории. Щом са започнали да философстват, за да избегнат незнанието, значи са се стремели да овладеят науката заради познанието, а не заради някаква употреба. В полза на казаното свидетелства и следното обстоятелство: едва след като са били налице всички условия, необходими за живот, а също и за забава и развлечение, хората са потърсили този вид умност. Значи е ясно, че не се стремим към нея заради някаква полза. Напротив, също както наричаме свободен онзи, който съществува заради себе си, а не заради някой друг, така и за нея говорим като за единствената свободна наука – тъй като само тя съществува като цел на самата себе си.
Затова би било справедливо да се мисли, че тя не може да бъде притежавана от човек. Защото природата на човека е робска и, както казва Симонид, „само бог би имал този дар”, а човек би трябвало да се стреми към знание, което отговаря на неговите възможности. Ако поетите имат право да твърдят, че божеството е завистливо по природа, то тогава има голяма вероятност то да завижда най-много в този случай и поради това всички хора, които притежават изключително знание, да бъдат нещастни. Но не е допустимо божеството да завижда (аедите лъжат много, както твърди поговорката), нито би трябвало друга наука да се счита за по-достойна от тази, защото най-божествената наука е и най-достойна. Тя е божествена в два смисъла. Първо, божествена наука е тази, която би владял именно бог. От друга страна, това е тази, която би се отнасяла до нещата, свързани с бога. Но само науката, за която говорим, отговаря и на двете условия: защото, както изглежда, богът е измежду причините за всички неща и сам той е някакво начало, а от друга страна такава наука би владял или само бог, или поне преди всичко той. Това е така, защото всички науки са по-необходими от нея, но никоя не е по-добра.
Впрочем нейното придобиване би трябвало да доведе до нещо противоположно на това, от което сме започнали. Защото, както казахме, всички започват от озадачаването дали нещата са наистина така, както изглеждат: както когато става дума за движещи се предмети или за слънцестоянията , или пък за несъизмеримостта на диаметъра . Тези неща изглеждат удивителни за всички, които все още не са установили причината за тях – удивително е, да кажем, че има нещо, което не се измерва дори с най-малката мерна единица. Но все пак трябва да се стигне до противоположното схващане, което, съгласно поговорката, е и по-доброто, а това става тогава, когато се разбере причината. И наистина нищо не би учудило един геометър повече от това, диаметърът да се окаже съизмерим.
И така, вече е казано каква е природата на търсената наука, а също и каква е целта, до която трябва да достигне търсенето и цялото изследване.

III.
Очевидно е, че трябва да се придобие знание за изначалните причини. Това е така, защото казваме, че знаем всяко отделно нещо, само когато мислим, че познаваме първата причина. Думата „причина” обаче се употребява в четири смисъла: а) Казваме, че една от причините е същността или същината (нали въпросът „защо” се свежда до крайното определение, а първото „защото” е причина и начало); б) друга причина е материята и подлежащото ; в) трета е това, откъдето започва движението; г) четвърта е тази, която й противостои, а именно „това, заради което” или доброто (защото то е целта на всяко възникване и движение). За тези неща говорихме достатъчно на лекциите за природата , но все пак е добре да обърнем внимание и на онези, които още преди нас са размишлявали за нещата и са философствали за истината. Ясно е, че и при тях става дума за някакви начала и причини. Настоящото изследване ще има полза, ако разгледа техните мнения: защото така или ще открием някакъв друг род причини, или ще се уверим още повече в съществуването на тези, за които говорим.
Повечето от първите философи смятаха, че начала на всички неща са само онези, които съществуват във вид материя. Те твърдят, че елементът и началото на нещата е това, от което са съставени всички те, от което се появяват най-напред и в което се разрушават накрая, като същността му е устойчива, макар и да се променя в състоянията си. Поради това смятат, че нищо не възниква, нито изчезва, защото тази природа се запазва винаги. По същия начин ние не казваме, че самият Сократ „става”, когато става красив или образован, нито пък че изчезва, когато губи тези свойства . Ето защо те не мислят, че нещо възниква или изчезва: защото винаги има някаква природа, която е една или няколко и докато другите неща възникват от нея, тя самата се запазва. Обаче когато става дума за броя и вида на това начало, мненията на философите се различават.
Така Талес, който е начинател на този вид философстване, твърди че такъв елемент е водата (затова и казва, че земята е върху вода). Вероятно той е предположил това, защото е забелязал, че онова, което подхранва всички същества, е влажно и че самата топлина възниква от влажното и живее с него. А това, от което възниква кое да е нещо, е начало на всичко. Причината за неговото схващане е такава, но то се дължи и на това, че спермата на всички живи същества по природа e влажна, а водата е начало на природата на влажните неща.
Някои мислят, че и най-древните автори, които първи са мислели за божественото и са живели далеч преди днешното поколение, са споделяли това схващане : защото според тях Океан и Тетида са родители на пораждането, а боговете се кълнат във водата, наречена от поетите Стикс . Обаче най-старото е най-уважавано, а най-уважаваното е това, в което се кълнем. Дали това мнение за природата наистина е толкова древно, не е ясно, но все пак се твърди, че относно първата причина Талес е мислел така. Но едва ли някой би поставил Хипон редом с тези автори: неговите мисли са твърде повърхностни.
Анаксимен и Диоген поставят въздуха преди водата и приемат, че от простите тела той най-вече е начало. Според Хипас от Метапонт и Хераклит от Ефес това е огънят: а Емпедокъл приема за начала и четирите, като прибавя на четвърто място след споменатите и земята. Той твърди, че те са устойчиви и никога не възникват, а само се изменят, като стават по количество повече или по-малко и се събират в едно или се разделят от това едно. Анаксагор от Клазомене пък, който, макар и по-възрастен от Емпедокъл, е започнал заниманията си с тези неща по-късно от него, твърди, че началата са безкраен брой. Според него почти всички хомеомерии (подобно на водата или огъня) възникват и изчезват само чрез събиране и разделяне: в друго отношение обаче те нито възникват, нито изчезват, а остават вечни.
В резултат на всичко това би могло да се помисли, че единствената причина е тази, за която се казва, че е във вид на материя: и като следвали този път, самият предмет ги водел и ги принуждавал да търсят. Дори и всяко пораждане и разрушение да има в основата си един или повече елементи, то все пак защо това се случва и каква е причината? Защото не самото подлежащо е това, което изменя себе си: искам да кажа, че дървото и медта не стават сами причина за промяната на кое да е от тях, и нито дървото прави легло, нито медта статуя, а има нещо друго, което да е причина за промяната им. Да се търси това означава да се търси и друго начало, а то е, както ние бихме казали, онова, откъдето започва движението.
Онези философи, които първи се бяха заели с подобни изследвания и твърдяха, че подлежащото е едно, не бяха обезпокоени от тази трудност. Но някои от тях, които говорят за него като за едно, казват (сякаш победени от собственото си изследване), че едното е неподвижно, и че цялата природа също е неподвижна: и то не само по отношение на собственото й пораждане и разрушение (това е древно твърдение и се приема от всички), но и по отношение на всяка друга промяна. Това е един възглед, характерен за тях. Никой от тези, които твърдяха, че Вселената е единна, не забеляза друга причина освен тази, с изключение може би на Парменид – и то дотолкова, доколкото прие, че не само едното е причина, но в известен смисъл съществуват две причини. Онези обаче, които приемат повече причини, като топлото и студеното или огъня и земята, имат по-добра възможност да обяснят нещата: защото в разсъжденията си те приписват на огъня задвижваща природа, а на водата, земята и другите като тях – противоположното.
Мислителите, за които говорихме, предложиха такива начала. Те бяха последвани от други, които, както вече се изразихме, сякаш принудени от самата истина, потърсиха следващо начало, тъй като досегашните не бяха достатъчни за да обяснят пораждането на природата. Защото надали огънят, водата или кое да е друго подобно нещо може да е причина нещата да са устроени добре и красиво. Вероятно и самите тези философи не са мислели така. При това е неприемливо да се мисли, че нещо толкова величествено е възникнало случайно и от само себе си. Ето защо онзи, който каза, че съществува ум и в живите същества, и в природата, и че този ум е причина за света и за целия порядък, се оказа сякаш единствен трезв сред всички други, които говореха просто напосоки. Сигурни сме, че това схващане е развито от Анаксагор. Споменава се обаче, че преди него за същото е говорил Хермотим от Клазомене. Онези философи, които споделяха това схващане, посочиха причината за благоустрояването като начало на нещата изобщо, и то именно такова начало, от което възниква движението им.

IV.
Може да се предположи, че първият, който е потърсил подобно нещо е бил Хезиод, както и всеки друг, който би поставил любовта или желанието като начало на нещата. Така е при Парменид, защото, докато изследва възникването на вселената, казва:
„Ерос пръв от всички богове създаде тя”
Хезиод от своя страна казва така:
„няма съмнение, Хаос възникнал е най-напред, после
Гея с широката гръд…
още и Ерос – между боговете безсмъртни най-хубав…”,
тъй като е необходимо в нещата да има някаква причина, която да ги задвижи и събере. Кой мислител пръв е изказал тази хипотеза е въпрос, чието решение засега ще отложим.
Очевидно е обаче, че в природата има и неща, противоположни на добрите: че няма само порядък и красота, но и безредие и грозота, и че лошите и пренебрежими неща са повече от добрите и красивите. Ето защо един мислител въведе като начала Обичта и Раздора, та всяко от тях да е причина за споменатите противоположности. Ако мисълта на Емпедокъл бъде проследена и се обърне внимание на смисъла, а не на странния начин, по който той се изразява , ще стане ясно, че според него Обичта е причина за добрите неща, а Раздорът – за лошите. Бихме имали основание да твърдим, че Емпедокъл казва, и то за пръв път, че начала са лошото и доброто – тъй като причина за всички добри неща е самото добро.
И така, ние твърдим, че всички тези философи до това време са използвали две от причините, които посочихме в изложенията за природата, а именно материята и онова, откъдето започва движението. Те обаче са правели това по неопределен и неясен начин, също както се сражават необучените: защото и те, движейки се насам-натам, нанасят често добри удари, но не благодарение на военно знание. Така е и при тези мислители, които като че не знаят това, за което говорят – защото се вижда, че в размислите си, ако се изключат отделни случаи, те почти не използват откритите от тях самите причини.
Анаксагор, когато обяснява възникването на света, си служи с Ума като с изкуствено приспособление , и привлича това обяснение тогава, когато се затруднява относно нещо, което съществува по необходимост. В останалите случаи той посочва като причина всичко друго, но не и Ума. Емпедокъл си служи със своите причини повече, но недостатъчно, а и не всякога намира непротиворечиво обяснение. При него твърде често се оказва, че Обичта разделя, а Раздорът обединява. Например: когато вселената се разделя на елементи под действието на Раздора, тогава огънят, както и всеки от другите елементи се събира в едно, и обратно, когато благодарение на Обичта те се събират в едно, частите на всяко нещо по необходимост отново се разделят.
За разлика от предшествениците си Емпедокъл въведе разделението на причините, като предположи, че началото на движението не е едно, а са различни и противоположни. Освен това той пръв каза, че така наречените елементи, които са във вид на материя, са четири. Но той не си служи и с четирите, а като че ли само с два – от една страна с огъня сам по себе си, а от друга, с противопоставените му земя, въздух и вода, които сякаш са от една природа. Всичко това може да се разбере, ако се разгледат стиховете му. И така, според нас той е посочил толкова начала и го е направил по този начин.
Левкип и неговият приближен Демокрит казват, че елементи са пълното и празното и наричат едното съществуващо, а другото – не-съществуващо. От тях пълното и плътното е съществуващо, а празното и разреденото – не-съществуващо (поради това и смятат, че съществуващото не е в по-голяма степен от не-съществуващото – защото тялото не е в по-голяма степен от празното). Според тях тези елементи са причина за нещата като материя. И както някои смятат, че подлежащата същност е една и показват, че всичко останало възниква чрез нейните състояния (след като са приели, че разреждането и сгъстяването са начала на измененията), така и те смятат, че разликите са причина за останалите неща. Те казват, че тези разлики са три: форма , ред и положение; защото съществуващото се различавало само по „очертание” „съприкосновение” и „наклон”. От тези термини „очертание” означава форма, „съприкосновение” – ред, а „наклон” – положение. Ето пример за това: Р се различава от N по форма, AN от NA по ред, а N от Z – по положение. Колкото до движението – какъв е неговият източник и как принадлежи на нещата, този проблем те го отминаха небрежно, подобно на останалите мислители.
И така, струва ни се, че в изследването върху тези две причини предишните философи са стигнали дотук.

V.
По времето на тези мислители, а и по-рано, се появиха така наречените питагорейци . Те първи се заеха да развиват математиката и тъй като имаха такава подготовка, предположиха, че началата на математиката са начала и на всички неща. Но в математиката първо място естествено заемат числата и те, изглежда, виждаха в тях немалко подобия на съществуващите и възникващите неща, и ги виждаха повече в тях, отколкото в огъня, земята и водата. Те разглеждаха едно свойство на числата като справедливост, друго – като душа и ум, трето – като сгоден случай, с една дума всяко от тези и останалите неща мислеха по такъв начин. Те виждаха, че свойствата и съотношенията на музикалните хармонии са числови, а също че и другите неща явно уподобяват природата си на числата. След като числата се оказваха първото нещо в цялата природа, те сметнаха, че елементите на числата са елементи на всички съществуващи неща и че цялото небе е хармония и число. Те събираха и сравняваха всички числови съотношения и хармонии, за които можеха да докажат, че съответстват на измененията и частите на небето и изобщо на устройството на света. Ако пък някъде нещо липсваше, те натъкмяваха данните заради последователността на теорията си. Ето един пример. Смята се, че декадата е нещо съвършено и обхваща в себе си цялата природа на числата. Поради това те твърдят, че телата, които се движат в небето, са десет. Но тъй като се виждат само девет, те въвеждат и десето, което наричат антиземя . За тези неща сме говорили по-подробно другаде: но сега се занимаваме с тях, за да видим какви са началата, приети от питагорейците и как те съответстват на посочените дотук. Те изглежда смятат, че числото е начало на съществуващите неща като материя, но също и като свойство и състояние. Елементите на числото пък, казват, са четното и нечетното, като от тях първото е безпределно, а второто – определено. Единицата е и от двете – защото е и четна и нечетна: числото е от единицата, а от числата, както се каза, е цялото небе .
Други питагорейци твърдят, че началата са десет – става дума за така наречените начала „по съответствие”. Това са: граница-безгранично, нечетно-четно, едно-множество, дясно-ляво, мъжко-женско, неподвижно-подвижно, право-криво, светлина-мрак, добро-зло, квадрат-разностранна фигура. По всяка вероятност този възглед е принадлежал и на Алкмеон от Кротон, като или той е възприел това учение от тях, или те – от него. Нали Алкмеон е съвременник на остарелия Питагор и се изразява приблизително като тях: той казва, че повечето от нещата в човешкия свят са по двойки, но не говори като тях за определени противополагания, а за какви да е, като бяло-черно, сладко-горчиво, добро-зло, голямо-малко. За останалите обаче говори неопределено, докато питагорейците посочват колко и какви са противоположеностите. От техните възгледи не може да се извлече нищо повече от това, че началата на съществуващото са противоположности: но колко са тези начала и какви – за това трябва да се отнесем само към питагорейците. Как бихме могли да ги свържем с посочените дотук причини? Техният начин на изразяване не е ясен, но все пак изглежда, че според тях елементите са във вида на материята: казват, че същността е тяхно съчетание и е изградена от тях, сякаш те са налични вътре в нея.
Тези примери са достатъчни за да разберем онези древни мислители, според които елементите на природата трябва да са повече от един. Наистина има някои, които твърдят, че Всичкото може би е по природа едно, но те не си приличат нито що се отнася до подредеността на теорията им, нито що се отнася до съгласуването й със самата природа. Да говорим за тях не би съответствало на настоящата ни задача, а тя е да се изследват причините. В схващанията си тези мислители се различават от някои философи на природата, които най-напред приемат, че съществуващото е едно, а после пораждат всичко останало от това едно, като че ли то е негова материя. Защото, когато обясняват пораждането на Всичкото, онези прибавят и движението, докато тези твърдят, че то е неподвижно: толкова може да се каже за тях във връзка със сегашното изследване. Изглежда, че Парменид се е занимавал с едното, което е такова според логоса, докато Мелис разглежда едното по материя: затова и Парменид казва, че то е ограничено, а Мелис – че е неограничено. Ксенофан пък, който пръв от тях се е замислил по въпроса за едното (казва се, че Парменид бил негов ученик), не е изяснил нищо, а и явно не е имал отношение към разбирането за природата, поддържано от другите двама. Той просто се е замислил за света като цяло и затова казва, че едното е бог. Както казахме, всички те трябва да бъдат отминати при разглеждането на настоящия проблем. Това се отнася особено за Ксенофан и Мелис, които разсъждават малко грубовато. Явно Парменид е забелязвал нещо повече: той твърди, че няма никакво несъществуващо наред със съществуващото и така по необходимост приема, че съществуващото е едно и няма нищо друго (за това сме говорили с повече яснота в лекциите за природата). Но все пак, тъй като е трябвало да отчита и явленията, той е стигнал до извода, че едното съществува съгласно логоса, а многото – съгласно сетивността. Ето защо е приел две начала и две причини – топло и студено (все едно, че говори за огън и земя). От тях той съотнася топлото със съществуващото, а другото – с несъществуващото.
И така, ето какво получихме от казаното дотук и от мъдрите хора, които вече са обсъдили разумно тези въпроси. От първите мислители сме наследили предположението, че началото е телесно (вода, огън и подобни тела), като едни от тях считат, че това телесно начало е едно, а според други – че са повече. Всички те мислят, че началата са във вида на материята. След като са приели тази причина, някои добавят и друга, отнасяща се до това, „откъде е” движението: по същия начин според едни от тях тя е една, а според други – две. До времето на италийските мислители и като изключим тях, философите се изразяваха смътно за тези неща, освен че, както казахме, ползуваха в теориите си две причини: за едната от тях, а именно, откъде е движението, едни казват, че е една, а други – че са две. Най-сетне питагорейците посочиха също две причини, но добавиха и още нещо, което е характерно само за тях. Те мислеха, че определеното, безпределното и едното не са някакви различни природи, подобно на огъня, земята или други такива, но че самото безпределно и самото едно са същност на нещата, на които се приписват : и затова числото е същност на всички неща. За тези неща те се изразяваха така, като при това започнаха да говорят относно „що”-то и да го определят, но подходът им беше твърде опростен. Те даваха повърхностни определения и приемаха за същност на определяното това, на което най-напред би принадлежало даденото определение. Това е, да речем, да се мисли, че двойно и диада е едно и също нещо, защото двойното принадлежи най-напред на “две”- те. Но по всяка вероятност двойното и диадата не са едно и също нещо : ако не е така, би се оказало, че едното е много – и точно такова беше следствието, до което стигнаха.
Това е, което може да се научи от първите мислители и от живелите непосредствено след тях.

VI.
След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Платон. В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше и особености, които я отличаваха от тази на италийците. В младостта си беше общувал първо с Кратил и се придържаше към Хераклитовите схващания за това, че всичко сетивновъзприемано тече и за него не може да има знание. Това убеждение той запази и по-късно. Колкото до Сократ, той не се интересуваше от природата като цяло, а размишляваше по етически въпроси, като при това търсеше общото и пръв насочи вниманието си към определенията. Платон се присъедини към него с убеждението, че при даването на определения се търси знание за нещо, което не е сетивно. Защото, смяташе той, не би било възможно да има общо определение за сетивните неща, след като те непрекъснато се изменят. И така, той нарече идеи нещата, до които се отнасят определенията. Според него сетивните неща съществуват отделно и се наричат съобразно с идеите, защото повечето от нещата, които имат едни и същи имена, съществуват по причастност към ейдосите . Но когато говори за причастност, той не внася нищо ново, освен една промяна на името, защото и питагорейците казват, че нещата съществуват благодарение на подражанието си на числата. Според Платон те съществуват благодарение на причастността си към тях, което е просто смяна на думата. В какво точно се състои тази причастност или подражание е нещо, което те оставиха за по-нататъшно изследване.
При това той твърди, че освен сетивните неща и ейдосите съществуват още и математическите неща, които са между тях. Те се различават от сетивните, с това, че са вечни и неподвижни, а от ейдосите – по това, че са много и подобни, докато всеки ейдос поотделно е единствен.
След като приел, че ейдосите причиняват останалите неща, от това последвало, че техните елементи ще са елементи и на всички съществуващи неща. Той посочва за начала като материя Голямото и Малкото”, а като същност – едното, защото числата съществуват благодарение на тях и на причастността си към едното. Това, че едното е същност и че няма нищо друго, което да може да се нарече „едно” освен него, е възглед, чрез който той се приближава до питагорейците. Същото се отнася и за схващането, че числата са причина за същността на другите неща. Възгледите, които собствено му принадлежат, са, от една страна, замяната на безкрайното като едно с неопределената диада, и, същевременно, приемането, че безкрайното се състои от Голямо и Малко . Освен това той казваше, че числата съществуват отделно от нещата, докато според питагорейците самите неща са числа: те не поставят математическите неща между сетивните и техните образци . Отделянето на едното и числата от нещата, което го отличава от питагорейците, както и въвеждането на ейдосите станаха възможни благодарение на логическите му изследвания (тъй като предишните философи не се занимаваха с диалектика). Колкото до схващането, че диадата е друга природа, то се дължеше на това, че той успешно обясняваше пораждането на числата – с изключение на първите – от нея, като от някакъв екмагейон.
Но това не е приемливо, защото в действителност става обратното. Платонистите мислят, че от материята възникват много неща, докато ейдосът ражда само веднъж. Изглежда обаче, че от дадено количество дървен материал се прави една маса, докато този, който придава формата, макар и да е един, прави много маси. В същото съотношение се намират мъжкото и женското: при сношаването им последното се опложда само веднъж, докато мъжкото опложда много женски. Ето тези неща са подражание на началата, за които стана дума.
Това са решенията, които Платон даде на изследваните от нас въпроси. От казаното става ясно, че той е използвал само две причини – „що е” и материалната причина, тъй като ейдосите са причини за „що-то” на останалите неща, а “едното” е причина за ейдосите. Той се опитваше да изясни и коя е подлежащата материя, към която се отнасят ейдосите в случая със сетивните неща, а от друга страна коя е онази, към която се отнася едното: в този случай това са ейдосите. Според него тази материя е диадата – Голямото и Малкото. Най-сетне той отдаде причината за доброто и лошото: на всеки от елементите – съответна причина. Както казахме, по този път вървяха и някои от предишните философи като Емпедокъл и Анаксагор.

VII.
Ние обсъдихме накратко и в общи черти кои и как са говорили до този момент за началата и за истината. Намереното в техните теории показва, че никой от онези, които са мислили за начала и причини, не е излязъл извън посоченото от нас в лекциите за природата. Явно е, че всички са се занимавали именно с тях, макар и колебливо и без нужната яснота. Изглежда, че някои от тях схващат началото като материя, независимо от това, дали приемат, че то е едно или повече и дали е тяло или безтелесно. Така например Платон говори за Голямото и Малкото, някои от италийците – за безпределното , Емпедокъл – за огън, земя, вода и въздух, Анаксагор – за неограничеността на хомеомериите. Всички те търсят такава причина: същото се отнася и за онези, които посочват само въздух или само огън, или вода, или пък нещо, което е по-гъсто от огън, но по-рядко от въздух (защото според някои първият елемент е именно такъв). И така, тези се насочиха към тази причина, докато други се питаха и откъде е началото на движението: сред тях са онези, които определят като начала Обичта и Раздора, Ума или Ероса. Относно същината и същността обаче никой не е казвал нищо ясно, макар и онези, които предположиха съществуването на ейдосите, да се бяха приближили най-много към това. Според тях ейдосите не са като материя за сетивните неща, нито пък едното е материя за ейдосите: също така те не смятат, че от тях или от едното е възникнала причината за движението. Напротив, те мислят, че ейдосите и едното са причина по-скоро за неподвижността и покоя, като ейдосите дават на всяко от другите неща същината, а същината на ейдосите се дава от едното. Що се отнася до целта на действията, промените и движенията, те по някакъв начин я наричат причина, но не говорят за нея като нас, нито определят каква е природата й. Тези, които говорят за Ум или Обич, схващат подобен вид причини като добро, но не казват, че нещо съществува или става заради тях, а твърдят, че движенията започват от тях. Също и онези, които казват, че едното или съществуващото имат такава природа , мислят, че то е причина за същността, но не и че нещо съществува или става заради него. В такъв случай излиза, че те и приемат и не приемат доброто за причина: те не смятат, че то е такова в абсолютен смисъл, а само случайно. Същевременно като че ли всички свидетелстват в полза на правилността на нашето схващане за броя и вида на причините, тъй като никой от тях не успява да открие някаква причина извън тези, които посочихме ние. И така ясно е, че началата трябва да се търсят по този начин, по който ние ги търсим, или поне приблизително така.
Вече казахме какви са били възгледите на тези философи и какво са мислели за началата. Това, което ни предстои да разгледаме сега, са възможните трудности, които възникват при поддържането на такива схващания.

VIII.
Онези, които приемат Всичкото за единно и дадена единна природа и я схващат като телесна и притежаваща величина материя, очевидно грешат в много отношения. Те приемат единствено елементите на телата, а не и тези на безтелесните, макар че безтелесни неща съществуват. Ето защо, когато се опитват да посочат причините за пораждането и унищожението, и разсъждават относно природата на нещата, те премахват причината за движението. Те грешат и в това, че не смятат същността и „що-то” за причина. Най-сетне те твърде лесно посочват за начало кое да е от простите тела освен земята, без да помислят внимателно как става взаимното пораждане на елементите, а именно на огъня, земята, водата и въздуха. Защото едни възникват от смесване помежду си, а други – от разграничаване и това има голямо значение, за да се определи кой елемент е пръв и кой – следващ. Донякъде изглежда приемливо, че най-основният трябва да бъде онзи елемент, от който възникват останалите, като това би ставало най-напред чрез смесване: а такова би било онова тяло, което е най-нежно и с най-малки частици. С тази теория се съгласува най-вече възгледът на онези, според които начало на всичко е огънят, но и всички останали философи приемат, че основният елемент трябва да е такъв. Поради това никой, който смята, че основният елемент е един, не е посочил земята – очевидно защото частиците й са твърде големи. Затова пък всеки от останалите три елемента е намерил своя защитник. Едни смятат, че това е огънят, други – водата, трети – въздухът (а защо никога не говорят за земята, както правят повечето хора? Това схващане е старо и разпространено – прието е да се казва, че всичко е земя, а и Хезиод твърди, че първа от телата се е появила земята ). Но съгласно тази теория би било грешка за основен елемент се посочи нещо друго освен огъня, или да се предположи, че този елемент трябва да е по-гъст от въздуха, но по-разреден от водата, това. Ако обаче това, което възниква по-късно, е първо по природа, а узрялото и съчетаното е по-късно с оглед на появата си, тогава трябва да е обратното: би следвало водата да е преди въздуха, а земята – преди водата. По повод мислите на онези, според които причината трябва да е една, а именно посочената от нас, казаното е достатъчно. Положението остава същото и тогава, когато се предположи, че елементите са повече, както прави Емпедокъл, според когото материята се състои от четири тела. Неговата теория по необходимост съдържа същите трудности, които изброихме досега, но също и някои други, характерни само за нея.
Щом като елементите възникват един от друг, очевидно огънят и земята не остават неизменни като едно и също тяло (за тези неща стана дума и в лекциите за природата). Освен това не можем да смятаме, че Емпедокъл е говорил вярно, нито пък съвсем убедително относно това, дали причината за движението на нещата е една или са две. Изобщо, на мислещите по този начин им се налага да отричат всякакво изменение: защото нито от топлото може да възникне студено, нито от студеното – топло. Най-сетне какво е онова, което ще търпи тези противоположности? И коя ще е единствената природа, която става и огън, и вода? Емпедокъл впрочем отрича, че такава природа съществува.
Нека сега да разгледаме схващанията на Анаксагор. Ако приемем, че той говори за два елемента, ще се приближим достатъчно до това, което в действителност е искал да каже. Сам той не го е изразил ясно, но несъмнено би се съгласил с онзи, който успее да изложи смисъла на твърденията му. Да се твърди, че в началото всичко е било смесено е неуместно по различни причини и особено защото от това следва, че нещата би трябвало да са предсъществували тази смесеност в несмесено състояние. Друго възражение е, че не всяко нещо може да се смесва с кое да е друго. И още: оказва се, че измененията и съпътстващите свойства биха могли да се отделят от същностите (защото едни и същи неща се смесват и се отделят). И все пак, ако думите му се проследят внимателно и това, което иска да каже, се схване добре, ще разберем, че той е говорил в достатъчно съвременен дух. Защото е ясно, че щом тогава не е имало нищо отделено, не е възможно да се каже нищо истинно и по отношение на така съществувалата същност: искам да кажа, че тази смес не е могла да бъде нито бяла, нито черна, нито сива, или пък да е с някакъв друг цвят, следователно би била по необходимост безцветна, защото иначе би имала някой от тези цветове. Ако продължим разсъждението си, ще се окаже, че тя не би имала и никакъв вкус, нито някое друго то подобните свойства: тя не би могла да бъде такава или толкова голяма, и изобщо не би могла да бъде нещо. В противен случай за нея би се отнасял някой от отделните ейдоси, а това би било невъзможно, ако наистина всичко е било смесено. Иначе ейдосът би се проявил, а той твърди, че всичко е било смесено, освен Ума, който единствен бил несмесен и чист. Оттук той ще бъде принуден да посочи за начала “едното” (защото именно то е просто и несмесено) и “другото”, както наричаме неопределеното, което още не е станало определено и причастно към някакакъв ейдос. Накратко казано, Анаксагор не говори нито правилно, нито ясно, но се стреми да каже нещо, което е близко до схващанията на мислителите след него и до онова, което изглежда вярно сега.
Тези философи се занимават само с разсъждения, засягащи пораждането, унищожението и движението – защото търсят началата и причините, доколкото те имат отношение към същността, подложена на промени . Разбира се, онези, които теоретизират относно всичко съществуващо и приемат, че едни неща са сетивни, а други – несетивни, насочват мисълта си и към двата рода. Поради това си струва да се занимаем и да видим какво добро или не толкова добро са казали те с оглед на сегашното ни изследване.
Така наречените питагорейци употребяват в своята теория по-особени начала и елементи, отколкото философите на природата. Причината е, че те не извлякоха началата си от непосредственото наблюдение на сетивните неща: защото математическите неща, с изключение на тези, които се изучават от астрономията, са лишени от движение. Това обаче не им пречи да размишляват за природата и да изследват всичко, свързано с нея. Те обясняват пораждането на небето и изработват описания на неговите части, изменения и действия, и, сякаш в съгласие с останалите философи на природата, употребяват своите начала и причини за обяснението именно на тези неща, като че ли съществуващото не надхвърля границите на сетивното и се обхваща изцяло от така нареченото небе. Но, както казахме, причините и началата, които те посочват, са достатъчни, за да се премине към знание и за по-висши неща. Впрочем, те са по-подходящи именно за такава теория, отколкото за обяснение на природата. Но питагорейците не казват как ще се обясни движението, ако приемем, че съществува само граница и безгранично, и нечетно и четно: нито пък как може да има пораждане и унищожение без движение и промяна. Така не се обяснява нищо за движещите се по небето тела. И още: ние бихме могли просто да се съгласим, че чрез тези начала се обяснява съществуването на големина, или пък това би могло да се докаже: но как ще се обясни това, че едни тела са леки, а други имат тежест? Защото от това, което допускат и утвърждават, става ясно, че те говорят и за математическите, и за сетивните неща. Затова не казаха нищо за огъня, земята и другите подобни тела, и аз мисля, че това е така, защото те изобщо нямат никакъв собствен възглед за сетивните неща. Как да се приеме, че числото и неговите свойства са причина за нещата които са и са ставали и преди, и стават и сега на небето, след като няма никакво друго число, освен това, от което е съставен светът? Понякога, според тях, на едно определено място се намират Мнението и Удобният случай, а пък малко по-нагоре или по-надолу е Несправедливостта и Разделението, или Смесването: доказателството им за това е, че всяко едно от тези неща е число. И ако се окаже, че в тази област вече има множество величини, образувани от числови отношения поради това, че тези свойства на числото са свързани с различни места, тогава дали това на небето е същото число, за което приемаме, че е нещо такова или пък е друго, съществуващо наред с него? Защото Платон казва, е друго: впрочем и той мисли, че тези величини, както и техните причини, са числа, но мислимите числа причиняват, докато тези са сетивни .

IХ.
Вече можем да спрем разглеждането на питагорейските възгледи: разсъжденията, които направихме дотук, са достатъчни. Нека сега се обърнем към схващанията на тези философи, които приеха, че идеите са причини. Когато се опитаха да намерят причините за нещата, те решиха да въведат други, равни по брой на тях. Това е все едно някой да се опита да преброи определено количество единици и след като не успее, да реши, че ако увеличи броя им, ще може. Оказва се, че ейдосите са равни по брой или поне са не по-малко от нещата, чиито причини те търсят и от които преминават към ейдосите: защото твърдят, че за всяко отделно нещо има и някакво едноименно с него и наред със същностите (както и едното, което обхваща много ейдоси) – както при нещата тук, така и при вечните.
Както и да доказваме, че ейдосите съществуват, не можем да бъдем убедителни. В някои случаи не възниква силогизъм по необходимост: в други обаче се оказва, че съществуват ейдоси и за неща, за които не сме допускали, че това е възможно. Ако се съобразим с аргумента „от знанията”, излиза, че има ейдоси за всички неща, за които има и знание . От друга страна, съгласно принципа „едно върху много” би трябвало да има ейдоси и за отрицанията . А съгласно възможността да се мисли нещо унищожено, би трябвало да има ейдоси и за унищожимите неща – защото има представа за тях . Сред още по-обработените аргументи има такива, които допускат съществуването на идеи за отношенията (на нас обаче ни се струва, че те не образуват самостоятелен род ): други пък въвеждат „третия човек” . Впрочем оказва се, че самите аргументи, обосноваващи съществуването на ейдосите, ни задължават да се откажем от неща, на чието съществуване ние държим повече, отколкото на съществуването на тези ейдоси. Защото се оказва, че не диадата, а числото би трябвало да е първо, а също и че отношението би трябвало да има предимство пред нещото само по себе си. Накратко казано, потвърждават се неща, които показват, че онези, които възприеха теорията за идеите, бяха принудени да достигнат до противоречие със собствените й начала.
И още: от основанията, които ни убеждават в съществуването на ейдосите следва, че ейдоси ще има не само за същностите, но и за много други неща. Това е така, защото мисълта е една и съща, както когато се отнася до същностите, така и когато се отнася до други неща. Също и науките не са науки само за същността, но и за други неща : и в тази връзка се оказват верни хиляди други твърдения. Но ако се обърнем към логическата необходимост, пък дори и към мнението на самите последователи на тази теория, ще видим, че ако ейдосите допускат нещата да участват в тях, тогава ще има ейдоси само за същностите. Защото нещата не са причастни към тях по случайност, но трябва да са причастни към всеки ейдос дотолкова, доколкото той не се казва за някакво подлежащо . Имам предвид следното. Ако нещо е причастно към „самата двойност”, то ще е причастно и към вечното, но като съпътствие: защото вечното е присъщо на двойното само като съпътстващо свойство. Така че ейдосите ще бъдат същност. Думата „същност” от своя страна означава едно и също нещо тук и отвъд : иначе какво би означавало твърдението, че съществува нещо, независимо от нещата тук и то е „едното върху многото”. Та ако идеите и нещата, които са причастни към тях, имат един и същ ейдос, тогава ще има и нещо общо между тях: защото на какво основание това, “нещо да е диада” ще означава едно и също при унищожимите диади спрямо многото, но вечни, а не при самата нея спрямо някаква друга? Но ако те нямат един и същ ейдос, тогава биха били просто хомоними и това би било все едно някой да нарече човек и Калий и едно дърво, без иначе да забелязва нещо общо между тях.
Най-голямо недоумение предизвиква въпросът какво допринасят ейдосите за обяснението на тези сетивни неща, които съществуват вечно , или пък за онези, които възникват и изчезват? Те не им причиняват нито някакво движение, нито промяна. Освен това не помагат и за знанието относно другите неща, след като не са същност на нещата тук: защото ако бяха, щяха да бъдат в тях . И още: щом като не са налични в това, което им е причастно, те не поддържат и съществуването му: защото ако бяха налични в нещата тук, може би щяха да изглеждат като причини, както бялото, което, след като се смеси с предмета, е причина той да е бял. Това твърдение беше изказано първо от Анаксагор, после от Евдокс, и някои други, но то е лесно опровержимо, защото не е трудно да се посочат много невъзможни следствия, произтичащи от него. Истината е, че другите неща не могат да са „от” ейдосите в нито един от обикновените смисли на „от”. Да се говори, че те са образци и че останалите неща участват в тях е безсъдържателно и не е нищо повече от поетическа метафора. Защото кое е онова, което произвежда, следвайки идеите? Напълно е възможно нещо да бъде и да става подобно на друго, без непременно да му подражава. Например: независимо от това дали Сократ съществува или не, пак е възможно да се роди някой, подобен на Сократ, а това е вярно също и в случай, че Сократ е вечен. При това ще бъде необходимо да има повече от един образец, а следователно и повече от един ейдос за едно и също нещо. Така например за човека образци ще бъдат тези за животно и двукрако, но също и човекът сам по себе си. И още: ейдосите биха били образци не само за сетивните неща, но и за самите себе си, както родът е образец за видовете си като техен род. Тогава образец и изображение би било едно и също. И още: изглежда невъзможно същността да е отделна от това, на което е същност. Тогава как идеите като същности на нещата биха били отделни? Във „Федон” се говори така, сякаш идеите са причина и за битието и за ставането. Но дори и ейдосите да съществуват, причастните на тях неща не могат да възникнат без източник на движение; от друга страна пък възникват неща, за които не смятаме, че съществуват ейдоси – например дом или пръстен. При това положение става ясно, че и всички останали неща биха могли да са и да стават по същите причини, по които са и стават току-що посочените.
И още: ако ейдосите са числа, как могат да бъдат причини? Дали защото нещата са други числа, както ако кажем: това число е човек, това пък – Сократ, а това – Калий? Но защо идеалните числа ще са причина за тукашните? Предположението, че едните са вечни, а другите – не, не променя нищо. Ако пък нещата тук са числови съотношения, каквото е, да кажем, музикалната хармония, очевидно трябва да има нещо, от което те да се образуват в резултат на съотношенията в него. В случай, че това е материята, тогава и самите числа ще са някакви съотношения на едно нещо към друго. Ето пример. Ако Калий е съотношение между числата на огъня, водата, земята и въздуха, тогава и ейдосът [за Калий] също ще бъде число от няккави други подлежащи. Значи и човекът сам по себе си, независимо дали е някакво число или не, все пак ще е числово съотношение на някакви неща, а не просто число, и поради това никоя идея не би трябвало да е число.
И още: от много числа наистина се получава едно число, но как от много ейдоси ще се получи един ейдос? Ако пък числото не е съставено от идеалните числа, а от елементите им, както е в мириадата, в какво отношение влизат монадите? Ако те са от един вид, от това ще произтекат много неприемливи следствия. Също ще е, ако не са от едни вид – все едно дали те ще са различни помежду си в едно число, или пък всички от едно число ще са различни от всички останали. Впрочем в какво ще се различават, при положение, че са неподатливи на изменение? Всички тези следствия са неприемливи и се намират в противоречие с разума. При това ще се окаже необходимо да се приеме съществуването на друг род число (за което се отнася аритметиката), а също и съществуването на всички неща, които някои наричат междинни. Но по какъв начин съществуват и от какви начала са произлезли те? И защо ще бъдат между нещата тук и онези там ? Също така всяка от монадите в диадата ще бъде от някаква предишна диада, а това е невъзможно.
Защо числото като сбор от единици е едно? Освен това, ако монадите са различни, би трябвало да разсъждаваме като тези, които твърдят, че съществуват два или четири елемента: защото никой от тях не нарича елемент общото – например тялото, говори за огън и вода, независимо от това, дали между тях има нещо общо, каквото е тялото или не. Същевременно се твърди, че едното е хомеомерно, както са хомеомерни огънят и водата. Ако това е така, то числата не биха могли да бъдат същности. При това положение се разбира, че ако съществува някакво „едно”, което да е начало, то тази дума „едно” би имала няколко значения: обратното е невъзможно. Ако се стремим да сведем същностите до началата, ще трябва да приемем, че дължините се състоят от „кратко” и „дълго”, които са някакъв вид „малко” и „голямо”. Тогава равнината ще се състои от широко и тясно, а тялото – от дълбоко и плитко. Но как равнината ще съдържа линия или пък обемното – линия и равнина? Нали „широкото” и „тясното” са различен род от „дълбокото” и „плиткото”? След като в тях няма дори число (защото „многото” и „малобройното” също са различен род в сравнение с тях), ясно е, че и нищо от по-високите родове няма да е налично в по-ниските . Също така не може да се мисли, че „широкото” е род, в който „дълбокото” да се съдържа като вид – защото тогава тялото би било някаква равнина. Откъде биха се появили и точките, за да присъстват в посочените неща? Впрочем Платон оспорваше, че съществува род на точките под предлог, че той е нещо, прието само в геометрията и го наричаше начало на линията (като при това често допускаше съществуването на неделими линии). Необходимо е обаче да съществува някаква граница на линиите, така че щом се приема съществуването на линия, това налага да се приеме и съществуването на точка .
Задачата на мъдростта е да търси причината за видимите неща: но се оказва, че ние сякаш сме изоставили този въпрос, щом като не казваме нищо за причината, откъдето е началото на промяната. Същевременно, като мислим, че посочваме тяхната същност, казваме, че съществуват други същности, но не можем да обясним смислено как тези “други” са същности и на тукашните неща. Както вече казахме, това, да са „причастни”, не означава нищо. Ейдосите не се отнасят по никакъв начин дори до това, което виждаме, че е причина в науките и благодарение на което всеки ум и всяка природа действуват: а това е причина, за която казваме, че е едно от началата. Стигна се дотам, че за днешните мислители математиката зае мястото на философията, макар и да казват, че самата математика би трябвало да се изучава заради някаква друга цел.
Освен това подлежащата същност, която те наричат материя, би могла да се стори някому твърде математична и да бъде по-скоро нещо, което се казва за същността и материята, или е тяхно видово отличие, а не материя. Такова нещо е Голямото и Малкото: подобно схващане имат и философите на природата, които говорят за „рядкото” и „гъстото” като за първи видови различия на подлежащото. Всички тези неща са един вид излишък и недостиг. Що се отнася до движението, ако Голямото и Малкото са движение, то ейдосите ще се задвижат: но ако не е така, откъде е дошло то? В такъв случай цялото изследване за природата би било отречено. Дори и доказването на това, че всички неща са едно, да изглежда лесно, в действителност не се получава. Защото от изложението им не следва, че всички неща са едно, а само, че съществува някакво “едно” само по себе си. Дори и това обаче не излиза истина, ако не приемем предварително, че общото е род, а в някои случаи това е невъзможно. При това няма как да се обосноват същности като линии, равнини и обеми, които са „след” числата: не се разбира нито по какъв начин те са или биха могли да бъдат, нито какви са техните възможности. Те не могат нито да са ейдоси (защото не са числа), нито да са междинни (защото това са математическите неща). Те не могат да съвпадат и с унищожимите неща, и следователно би трябвало да принадлежат на някакъв четвърти род.
Невъзможно е да се постигне нещо дотогава, докато търсим елементите на нещата без да сме направили разлика между различните смисли, в които се употребяват думите за тях, особено ако по този начин се опитваме да разберем какви са елементите. Не е възможно да узнаем от какви елементи е съставено действието или претърпяването, нито пък „правото”: ако е възможно да знаем нещо за някакви елементи, това ще са само елементите на същностите. Следователно ще сгрешим, ако се опитваме да търсим елементите на всичко съществуващо, или пък ако си мислим, че ги знаем. Как всъщност някой би могъл да узнае елементите на всички неща? Ясно е, че не би могло да има нищо, което той да знае предварително. Защото онзи, който започва да учи геометрия, не знае нищо за онова, за което е тази наука и за което му предстои да учи, макар и да би могъл да знае предварително други неща. Това се отнася и за ученето на всичко друго. Така че ако има наука за всичко, както някои говорят, то този, който ще я изучава, не би могъл да знае нищо за каквото и да било. Но все пак всяко учене, независимо дали използува доказателства или определения, се осъществява благодарение на някакви предварителни знания, които или покриват областта на предстоящото занимание, или са част от него. Това е така, защото елементите от които се състои определението, трябва да бъдат предварително познати. Така е и когато се използува индукция. Ако пък това знание ни е вродено, чудно е как не забелязваме, че притежаваме най-добрата от всички науки . Освен това, как бихме разбрали какви са елементите на съществуващото и как може да се подходи, за да се узнае това? Тук също възникват затруднения: и би могло да се спори така, както в случая, когато се говори за състава на някои срички. Примерно, едни твърдят, че „дза” е от „с”, „д” и „а” . Други обаче смятат, че това е особен звук, който няма нищо общо с останалите, които познаваме.
Също така, как биха били познати сетивно възприеманите неща от някой, който е лишен от сетивност? Все пак той би ги познал, но само елементите на всички съществуващи неща са едни и същи, както например съставните звуци са образувани от собствените си елементи.

Х.
От казаното става ясно, че всички философи до този ден са търсили причините, споменати вече в обсъжданията ни за природата и освен тях ние сякаш не бихме могли да посочим нито една друга. Но все пак причините са посочени мъгляво. В известен смисъл всички те вече са изтъкнати, в друг – не са. Явно, в своите начала философията все още се е изразявала неуверено за нещата, които е изследвала, защото е била млада и е правела първите си стъпки. Това става ясно, когато видим, как Емпедокъл е твърдял, че костта съществува благодарение на собствения си логос, а логосът не е друго освен същината и същността на нещото. По същия начин е необходимо и плътта, и всичко останало да бъде собствения си логос, или, в противен случай, изобщо да не бъде едно нещо. Следователно плътта, костта и всяко друго нещо ще трябва да съществуват именно поради този логос, а не поради материята, която той нарича огън, земя, вода и въздух. Ако някой би обяснил това на Емпедокъл, той би бил принуден да се съгласи, но мислите му, така както сам ги е изразил, не са ясни.
За всички тези неща вече е ставало дума по-рано. Във връзка с тях съществуват въпроси, които могат да ни затруднят и към които ние ще се върнем отново. Тяхното решаване ще ни позволи да се занимаем успешно и с трудностите, които ще срещнем по-нататък.

***

Преводът е публикуван в: Аристотел. Метафизика. „Сонм“, 2000. Редактор Димка Гочева

Авиньонският семинар. 2000

През юли в Авиньон се състоя редовната – вече трета – сесия на Международната школа по теория в областта на хуманитарните науки (ISTH). Всяка година в нея участват сравнително млади университетски преподаватели или докторанти: същевременно се канят – като лектори и водещи – изтъкнати професори-хуманитари, от които се очаква да запознаят по-младите си колеги със своите занимания, отнасящи се пряко до темата на семинара, която по правило е различна в различните години. От самото учредяване на школата през 1997 г., на нейните сесии присъстват и български интелектуалци – тяхното участие се финансира от фондация “Отворено общество”, а те придобиват правото на стипендии след провеждане на конкурс. Досега това са били колегите Димитър Камбуров, Илия Панчовски (in memoriam), Благовест Златанов, а тази година – аз и известният наш преводач на англоезична философска литература Тодор Петков. Естествено, не бих могъл да пропусна името на Александър Кьосев, който, като представител на Консултантския борд на ISTH за България, има изключителна заслуга за участието на нашите колеги в този престижен форум.
Несъмнено е, че такъв семинар заслужава внимание дори само заради съдържанието на лекциите, които участниците имат възможност да изслушат: и все пак това, което се научава там, не идва само от програмата на сесията, колкото и богата да е тя. Ето защо ще си позволя да споделя с уважаемите читатели и други впечатления от едномесечния си престой в този стар европейски град. Вярвам, че това, което научих от посещението си по тези места като обикновен турист, също се отнася към темата на семинара, обявена като “Глобализация и хуманитарни науки”.

І. Пътуването

1. Париж

От “Шарл де Гол” до “Орли” пътят е твърде дълъг и се изминава със специалните автобуси на Air France, чийто брой е достатъчен, за да не се допусне натрупване на тълпи от пътници, очакващи транспорт между двете летища. Гледан от околовръстния път, Париж има вид на обикновен космополитен град от втората половина на ХХ в., където грижата за настаняването, снабдяването и придвижването на неудържимо растящото население лесно измества вниманието към привлекателността на пейзажа, озеленяването и поддържането на традиционната местна архитектура.
На “Орли” ми се наложи да чакам почти 10 часа. Съгласуването на два последователни полета не може да е идеално: ако летищата са различни и отдалечени като тези в Париж, времето между полетите не би трябвало да е по-малко от 3 часа, тъй като освен пътя и предвидените формалности около пристигането и заминаването, има закъснения заради лошо време, задръствания по улиците, а и всякакви неочаквани забавяния – защото организацията мъчно издържа изискванията на усилващото се движение. На обратния път, след като 800-те километра от Авиньон до Париж бяха изминати за един час, пътниците не успяха да слязат от самолета повече от 30 минути, защото подвижният коридор, която свързва изхода със салона на аерогарата, не идваше; след това пък полетът за София се отложи с 45 минути заради “претоварен трафик над Европа”.
Летището е място, където човек узнава, че хората могат да съществуват заедно в мир и взаимна търпимост, дори външно да се различават много: това, което ги сродява, е общата им задача да заминат някъде. Мнозина от тях носят ясни знаци на определена раса и традиция, но тези разлики не произвеждат напрежение: те по-скоро известяват, че “ето този човек” е обвързан – природно или по негова воля – с белезите на една култура, която някога – а сред голяма част от носителите й и сега – се е развивала изолирано. Днес обаче той е по-близо до нарастващата група на “пътуващите” и до нейния режим и ценности, отколкото до същинските представители на културата, която е напуснал, макар и тя да е още жива по местата, където хората пътуват рядко и на малки разстояния.

2. Авиньон

Пътуването ми към Авиньон съвпадна с финала на европейското първенство по футбол. Французите спечелиха и пътниците бяха в добро настроение, а и половината от тях бяха деца на възраст между 6 и 10 години. Първият пилот ни осведоми за резултата от мача, децата вдигаха шум, пиеха кока-кола и ядяха бисквитки като хора, които ежедневно летят със самолет. Авиньонското летище е съвсем различно от парижкото. От разписанието става ясно, че дневно там се приземяват не повече от четири самолета (аз пристигнах в началото на театралния фестивал, значи в най-натовареното време от годината): има един вход за пристигащи, една лента за багаж, едно кафене и няколко витрини с мънички модели на пътнически и товарни самолети, каквито мнозина от нас са конструирали като ученици.
На летището беше останал само един служител, който много сърдечно ми обясни, че сигурно скоро ще дойде такси и ще ме откара, където отивам. Беше нощ – около 11 ч., хладно и много тихо, и отдалеч се усещаше атмосферата на малък град, където хората отиват на почивка или при роднини и много рядко за работа. В такава мирна, почти домашна обстановка човек губи усещането за чужбина – аз се чувствах спокоен, сякаш знаех, че към когото и да се обърна, ще ми услужи за всичко, от което имам нужда.
Все пак таксито се забави. “Нали знаете, тази вечер имаше мач”, каза служителят от летището, “иначе отдавна някой да е дошъл”. Наистина, не измина и час, и се появи такси, от което излезе възрастен, побелял чичко, който говореше малко и нечленоразделно, макар и да разбираше всичко. Оказа се, че Авиньон, и по-точно старият град, където отивах, не е близо до летището: изминахме около 10 километра, другият пътник спря пред някакъв хотел, а ние с шофьора продължихме. Разбра се, че той не знае съвсем точно кой е хотелът, където имах среща. Когато приближихме главната улица (хотелът трябваше да е там) той каза, че не може да влезе в нея, и наистина не можеше, защото платното беше заето от ликуващи французи и колите им, които се движеха или стояха с натиснати клаксони. Някои наобикаляха таксито и тропаха по прозорците му – изглежда искаха да кажат, че сега не е време да се ходи по работа. Казах на шофьора, че ако той не знае адреса, на мен ще ми е още по-трудно да го намеря и че няма да имам какво да правя, ако просто сляза от таксито, и му предложих да потърсим друг от известните ми адреси – защото благодарение на е-mail-ите знаех не само постоянното си местожителство (което не съвпадаше с мястото на срещата) но и тези на директора на семинара, неговия асистент и голяма част от участниците. По-късно щях да узная, че повечето хора не бяха пристигнали до тази нощ, а и дори да бяха пристигнали, аз не бих могъл да се свържа с тях, защото в нито една от квартирите нямаше телефон; входните врати не се отваряха иначе, освен чрез набиране на цифров код от автоматите пред тях, който не би могъл да ми бъде съобщен; и също, че част от адресите (включително и моят) бяха сменени, а други изобщо не можеха да бъдат намерени – защото на мястото на номера им не се откриваха никакви сгради.
Шофьорът все пак проникна до главната улица, но успя да ме убеди, че на търсения номер няма хотел, а само банка и Макдоналдс: след време видях, че има, но разстоянието между двата съседни номера беше необикновено голямо, а и хотелът нямаше вид на хотел и се познаваше само по един надпис, при това много трудно забележим. На адреса на постоянната ми квартира нямаше никой, който да ме посрещне, освен двама студенти на пейка в градината, които се смаяха от проблемите ми и от лошия френски, на който им ги представих; след това потърсихме и другите адреси на участниците в семинара, които всеки път се оказваха мистериозно неверни и дори невъзможни; пак се върнах на постоянния си адрес, освободих шофьора (който ми направи известна отстъпка от цената, пожела ми успех и си замина, радостен, че знае къде е домът му), влязох отново в градинката и се примолих на един студент, който ме беше запомнил от предишното идване, да ми помогне да се свържа с представителите на борда на директорите на ISTH. Момчето, което се казваше Тома, се отзова веднага: остави пицата, която си беше купил за вечеря, и тръгна с мен из града. Не можахме да открием никого и по едно време аз му предложих да ме изпрати до някой хотел и доста обикаляхме, защото той не знаеше къде има хотели, освен в центъра: накрая влязохме в един, който се намираше на главния площад. Вътре беше тесничко, но чисто и подредено: погледнах цените, и разбрах, че мога да имам легло и за 390 франка (около 65 долара) и казах на Тома, че му благодаря много и ще остана тук, стига да намерим човека от рецепцията. Него обаче го нямаше: чакахме толкова, че аз се запитах, какво всъщност пречи да легна на килимчето до лакираната маса, около която стояха четири красиви виенски стола със светла дамаска на розички; или да се кача по извитото стълбище, и да видя, дали някоя от стаите не е отворена – пък утре да уредя плащането. Изобщо не си помислих, че е най-лесно да взема някой от ключовете, които висяха на таблото в рецепцията. Накрая се появи елегантен млад мъж с мустаци, повдигна вежди и ни обясни, че стаи, разбира се, няма, защото “фестивалът вече започва” и че по това време в Авиньон никъде нищо не е свободно. Ние го прекъснахме в един глас, и казахме, че положението е сериозно и го молим да ни съдейства, а той погледна загрижено в бележника си, позвъни някъде по телефона и каза, че тук има един чуждестранен professeur, който търси desesperement една стая: и след като свърши разговора, ме посъветва да проверя в един-два хотела, които се намирали отвъд реката във Ville-Neuve. Аз не знаех какво е Ville-Neuve, но Тома знаеше, и след като благодарихме и излязохме, каза, че така сигурно ще е най-добре и че дотам се стига съвсем лесно с такси: че таксита обикновено има, и ако походим, ще видим някое. Тогава си спомних, че имам телефона на една госпожа, която като че ли трябваше да ме чака в хотела на “главната”, но вече беше към 2 часа и тя, колкото и да ме е чакала, сигурно се е прибрала. Отидохме с Тома до неговото общежитие, където в едно сервизно помещение до градинката имаше телефон. Той ми услужи с картата си и аз се свързах с госпожата и открих, че вече почти съм забравил да говоря английски (а помнех, че работният език на конференцията беше английски), но все пак й казах кой съм и какво очаквам от нея. “Ах, господин Гочев” каза Намита (тя се казваше Намита, беше етническа индийка, много възпитана и строга жена) “защо не дойдохте a la rue de la Republique? Аз ви чаках до един часа! Сега как ще намеря такси, за да дойда?” Цялата работа беше там, че Намита държеше ключа от стаята ми заедно с някакви пари и материали за конференцията. Аз й казах, че изобщо не харесвам сегашното си положение и не знам какво ще правя, ако откаже да ми помогне. Разбрахме се да се чакаме на същата улица, но на друг номер. И така, двамата с Тома седнахме на бордюра и за пръв път всеки от нас заговори за живота си. Той ми разказа, че е от Елзас, че учи информатика и сподели мнението си за образованието тук: а аз му говорих за семейството си, за работата и за други неща и след час и четиридесет минути в едно такси пристигна госпожа Намита, даде ми една папка и един ключ и каза, че трябва да се връща незабавно, защото в града по това време нямало други таксита.

ІІ. Конференцията

1. Историята

Както споменах и в началото, ISTH (International School for Theory in the Humanities) съществува отскоро. Инициативата за нейното основаване принадлежи на Михай Спариозу, професор по сравнително литературознание от университета в Джорджия, и Дарио Вилануева, който и сега заема висока административна длъжност в университета на Сантяго де Компостела. Те се запознали преди години на конференция в Буенос Айрес и още по това време замислили създаването на ежегоден форум за среща на учени-хуманитари от цял свят. “Оттогава ние станахме много близки приятели” каза Спариозу, разказвайки за историята на школата и за проблемите около организацията на тазгодишната сесия “и с течение на времето успяхме да убедим и други колеги да подкрепят нашия план и да намерят средства за реализирането му. Същевременно се съгласихме, че сесиите ще се провеждат в Европа – защото тук обстановката е различна. В противен случай би трябвало да се срещаме някъде в Америка, и каквото и да правехме, това все пак би било една американска конференция.” И така, университетът в Сантяго де Компостела приел да бъде домакин – веднъж годишно и за четири седмици – на заниманията на школата. Предполагало се, че участниците във всяка сесия ще запазват установените контакти и след завръщането си в своите университети, и ще посещават – ако желаят – следващите срещи и може би ще замислят и реализират съвместни теоретични проекти в областта на хуманитаристиката. Част от резултатите на този план се видяха и в България – в началото на тази година Департаментът по Нова българистика към НБУ организира тридневна конференция с участието на професор Волфганг Изер, който е член на Почетния съвет на ISTH, а повечето от чуждестранните лектори бяха активни участници в дотогавашните сесии на школата.
Тази година обаче ISTH преживя първата си по-сериозна криза. В края на май между американските инициатори и домакините от Сантяго де Компостела настъпил разрив, довел до оттеглянето на испанските участници и отказа на университета да осигури провеждането на семинара. Всичко това – както сподели техническият директор Джелал Кадир – стана причина за съкращаване на бюджета на сесията с близо 30%. Организаторите изпаднаха в затруднение, и не можеха, а и не се стремяха да скрият белезите на несполуката – така например професор Кадир призна, че официалната вечеря на първия ден от сесията, на която присъстваха всички участници, е била заплатена “от собствения му джоб”. Най-очевидният знак за кризата стана известен на стипендиантите и най-рано – след бърза размяна на е-mail-и в началото на юни беше решено сесията да се премести не само в друг град, но и в друга държава, макар и също членка на Европейския съюз. Както забеляза колегата Владимир Градев, комуто разказах накратко за тези неща, имаше нещо наистина символично в това, че този семинар, прогонен от мястото на основаването си, намери временно убежище не другаде, а именно в Авиньон.

2. Участниците

Михай Спариозу имаше основание да каже, че ако сесиите не се провеждаха на европейска територия, всяка от тях би изглеждала като обикновена американска конференция. От близо 20-те стипендианти (fellows) там едва ли имаше и четирима, които не бяха или не са били преди време преподаватели, докторанти или студенти в американски университети. Като мнозина други, и аз отдавна бях осведомен, че “американец” не означава нищо повече от “гражданин на Съединените американски щати”, но сега това мнение се подкрепи и от непосредствени впечатления. Сред онези, които бяха родени и израснали в Америка, и поради това говореха нейния език “без акцент”, имаше виетнамка от Калифорния, никарагуанец от Пенсилвания, потомка на преселници от Доминиканската република, която учеше в Ню Йорк и афро-американка от Далас. От тези, които бяха пристигнали в Америка по-късно и после бяха останали там или пък се бяха завърнали в страните си, и следователно говореха “с акцент” имаше хора от Индия, Китай, Тайван и Южна Корея. Изглежда, че именно това разнообразие е един от факторите, които подхранват увереността на “средния американец” (и още повече на всеки, който е решил да бъде “преди всичко” американец), че тази страна заема съвсем изключително положение в света, че днес всичко съществено се случва там, или поне там се осмисля, и че, както каза поетесата от Тексас, макар и иронично, “we are the world”. В един от многото ни разговори литературоведката Хиангсун И ми разказа с голямо неудоволствие, че когато в днешна Америка се говори за (или се преподава) “мултикултурализъм”, това означава главно “мултикултурализъм в Америка”, и че това е дисциплина, имаща за предмет расовите, езикови и културни разлики между жителите на Съединените щати. Макар и американските участници в семинара да бяха все образовани хора и специалисти в някаква хуманитарна дисциплина, все пак възгледът за централността на страната им беше навик и нещо несъзнато, и това понякога ставаше причина за любопитни недоразумения. Веднъж те обсъждали качествата на един от лекторите и забелязали с пренебрежение, че въпреки напредналата си възраст и високия си академичен статус той “бил издал само една книга”. Англичанката от Лайден, която присъствала на този разговор, се изненадала и запитала, дали това е съвсем сигурно. Оказало се, че в действителност професорът бил автор на шест или седем книги, и събеседниците били чували за тях, но само една била издадена в Америка. Така че той по същество имал една книга.
По-голямата част от населението на тази страна се струпва в големите градове или около тях, а расовата и етническа картина в тези области става – от наша гледна точка – все по-неопределена. Това се отнася и за университетите, и дори особено за тях. Голяма част от студентите, докторантите и преподавателите там са нови имигранти, а сред тях най-многобройни са преселниците от Далечния изток. Колегите, които говореха за това, твърдяха, че 25-30, дори 40% от състава на някои от най-престижните академични центрове – като да кажем МТИ или Бъркли – идва от Китай, Корея, Япония, Тайван, дори Виетнам. Единственият значителен – и все по-силен – техен конкурент на американския интелектуален пазар е Индия. Ето защо, когато се говори за “американско участие” на даден научен форум, става дума за присъствие на хора, които идват от много части на света, често твърде отдалечени от Америка, говорят английски с най-различни акценти, но работят в Съединените щати и изследванията им се финансират от американски институции.

ІІІ. Авиньон

1. Старият град и Провансът

През античността Авиньон е бил известен с римското си име Avenio, и, подобно на повечето градове от тази област е достигнал разцвета си през ІІ в. сл. Хр., когато империята, управлявана от династията на Антонините, е била богата и стабилна. Той не се отличавал много сред останалите селища по течението на Рона, и това личи и днес – тъй като по-голямата част от важните римски архитектурни паметници из Прованса са запазени на други места. Изобщо територията на Южна Франция е извънредно интересна за класическия археолог. В Арл може да се види цял амфитеатър, който се използва и сега; амфитеатър има и в Ним, където се намира и един от най-добре запазените антични храмове в цяла Европа; на 25 километра северно оттам минава огромният акведукт, известен като Пон-дю-Гар; в Оранж (30 километра северно от Авиньон) има театър и триумфална арка от І в., издигната в чест на един от легионите, а по-късно посветена на Тиберий. В Сен-Реми дьо Прованс е оцелял много оригинален, прекрасно съхранен 18-метров мавзолей, издигнат (предполага се) в памет на внуците на Октавиан Август: и това са само най-прочутите паметници. Ето защо от гледна точка на един “античник” Авиньон е по-скоро скучно място, ако не смятаме археологическия музей, където се пазят хубави статуи и надписи от първите векове сл. Хр. И все пак това е най-важният туристически център на Прованса: той дължи известността си преди всичко на голямото разцепление на католическата църква през ХІV в. През първите няколко десетилетия главната резиденция на папството се премества там, а към края на века настъпва и самата “схизма”, когато църквата се оглавява едновременно от двама папи – единият в Рим, а другият – в Авиньон. Тези сътресения в църковния живот съвпадат и с времето на чумата, от която, както се смята, било унищожено почти една трета от населението на Западна Европа. Все пак Авиньон преживява века и получава богато наследство – масивния дворец на папите, крепостната стена, затваряща и днес туристическата част на града, и славата, че е единственият град наред с Рим, който е бил обитаван за дълго от главата на католическата църква. Оттогава там не се е случило почти нищо особено. Наистина, революцията е оставила следи: всички порти на крепостната стена са били преименувани (това е записано на паметни плочи, изработени много по-късно), а по-значителните сгради са сменили предназначението си: папският дворец, например, е служел за казарма и военен склад.

2. Фестивалът

Авиньон е известен и с театралния си фестивал. Всяко лято за един месец там се събират много театри от Франция, някои от други страни (главно европейски) и голям брой пътуващи независими актьори, музиканти и фокусници от най-различни места. Фестивалът има официална програма, в която влизат около 40 постановки, които се играят няколко вечери подред: някои имат по четири-пет представления, други се изпълняват през целия месец. Играе се на предварително определени места – закрити зали или вътрешни дворове, и цената е между 80 и 200 франка (14-35 $), а билети се намират трудно и театрите са пълни. Аз присъствах на първото представление на “Сфумато” (“Черното руно”), където нямаше нито едно свободно място. Същевременно в града пристигат достатъчно театри, които не са записани в официалната програма. Техните представления понякога са безплатни, а информацията се разпространява от самите актьори, които обикалят града, спират всеки турист, поднасят му рекламните си материали и го уговарят да посети представлението им. Срещата с тях е неизбежна, особено ако човек седи под чадърите на някое централно кафене или ресторант – ако остане по-дълго, той ще получи писмена информация за всичко, което може да се гледа през следващите дни, и то в много екземпляри, защото актьорите не помнят лицето на всеки турист, или смятат, че няколко покани до един и същ човек ще свършат повече работа от една.

3. Всекидневието

Туристът, който вижда само историческите паметници и настоящите културни събития, които придават на посетеното място световно или поне континентално значение, би могъл да бъде обвинен, че е капризен и дори несправедлив. Неговият интерес към прекалено добре уредената консумация на онова, което “си заслужава”, не е само белег за снобска повърхностност, но и лесно води до скука и тревога от излишъка на туристическо време, което така или иначе е заплатено, но рискува да остане неизползвано. Някои от моите колеги на семинара, които са имали възможност да пътуват много, още в петък започваха да въздишат и да се оплакват, че тук “просто няма какво да се прави”, или “добре, че си донесох работа”; и казваха, че не знаят как ще дочакат понеделник, когато заниманията ще започнат отново (отделно от това се говореше, че и на семинара няма какво да се прави). Но за Авиньон може да се разказват и неща, които се отнасят и за други френски и европейски градове: поне за нас те все още представляват интерес.
Когато вървим по улиците на Авиньон, забелязваме, че местната архитектура се отличава подчертано от онова, с което сме свикнали у нас (нямам предвид само София, която все пак е голям и сложен град и би трябвало по-скоро да се сравнява с други столици, а повечето от средните и малки български градове), и че в началото е трудно да се каже, в какво точно се състои тази разлика. Това, което е не само очевидно, но и лесно изказуемо, е, че улиците са крайно тесни – в много случаи пешеходецът може просто да прескочи от единия на другия тротоар, без да стъпва на асфалта. Има улици, където човек дори би могъл да се опре с ръце в двете срещуположни сгради – това наистина е необикновено, а впечатлението за теснота се подсилва и от относителната височина на сградите, тъй като повечето от тях са на три и повече етажа. После разбрах, че градът изглежда толкова странен – поне в очите на един жител на Балканите – поради липсата на външни дворове. Спомних, си че съм виждал нещо подобно и в Гърция, но там малките градчета никога не са толкова гъсто застроени, а и сградите са по-ниски. Но и там, както и в Авиньон, много от къщите са построени така, че човек влиза в стаята, където се живее, направо от улицата: така е, ако къщата е еднофамилна, иначе може да има и стълбище. Прозорците, гледащи към улицата, най-често са затворени и покрити с дървени щори, които като че ли никога не се отварят. Очевидно такава къща би могла да се обитава само ако има и вътрешен двор: а ролята на високия зид или ограда на традиционната българска къща тук се изпълнява от самата стена на дома.
Друго, което бихме забелязали веднага, са парковете и градините. Макар и близо до река и на една и съща географска ширина със София, все пак климатът на Авиньон е сух, градската растителност е малко и за нея се полагат повече грижи. Парковете са “места за разходка” – те са добре заградени, отварят се сутрин и се заключват вечер: изпълнени са с пейки и полянки, по които седят или лежат туристи и ядат сандвичи. Там си почиват и градските просяци: макар и разликата в жизненото равнище на населението да е голяма, в Авиньон те се срещат също толкова често, колкото и в българските градове. В централния парк, намиращ се зад двореца на папите, могат да се видят и много бюстове на заслужили провансалци и граждани на Авиньон: те са съвсем подобни на паметниците, с които ние сме украсили Борисовата градина.
Градинките са място, където туристът би могъл да се разходи и да поседне безплатно: в града обаче това не е възможно, освен за актьори, които забавляват публиката със способността си да остават дълго в една поза (но те най-често са прави) или пък скитници, които просто живеят на улицата. Пространство за сядане има само в кафенетата и ресторантите. Ако човек разполага със средства (ресторантите във Франция са средно два-три пъти по-скъпи, отколкото в България) той би могъл да се развлича, като проучва разликите между националните кухни – или поне тези, които се представят за национални. И тук Далечният изток е навлязъл дълбоко: градът е пълен с китайски и китайско-виетнамски ресторанти, където туристът може да се нахрани по-евтино и – струва ми се – по-вкусно, отколкото там, където се предлагат местни ястия. Из стария град се срещат още марокански, мексикански и кубински ресторанти, гръцки сувлакаджийници, Макдоналдс и много места, където се предлагат просто сандвичи – от изобилието им личи, че туристът е човек, свикнал да яде суха храна. Като балкански човек аз намерих за най-приятна обстановката в турския ресторант. В него се влиза през каменен свод, попада се във вътрешен двор с маси, а после може да се слезе под равнището на двора в малка сводеста механа, където в единия край има ниска дървена маса и зад нея миндер, постлан със шарени черги, а от каменната стена висят на пирон едри броеници. Под броениците бяха оставени няколко броя турски вестници, които не се смениха за три седмици. Веднъж със сервитьора Халил си говорехме за езици и аз казах, че турската граматика ми изглежда трудна, а той възрази, и за да ме убеди, взе вестник и ме накара да прочета едно заглавие. “Виждаш ли, че е лесна”, каза, “каквото виждаш, това и четеш”. И така, аз се отбивах там веднъж на няколко дни, за да хапна сарми, пълнени чушки, мусака и за десерт баклава (много вкусна!), а за пиене си поръчвах турска бира. “Не по лоша от Хайнекен!” – увери ме Халил, и имаше право. Ресторантът явно беше собственост на баща му. Като разбра, че имам семейство, Халил се заинтересува на каква възраст съм се оженил, и се удиви, когато му казах “двадесет и девет”. “Защо толкова късно?” Той също имал две деца, но се оженил на 17, а баща му – на 16. Те били в Авиньон от много години, но често си пътували за Турция. “Турция е хубава”, каза, “но тези, които са на власт… те не мислят за нея. Ето, аз съм мюсюлманин, а ти – православен. И аз, и ти знаем какво може и какво – не. А те са… ох, не знам как да го обясня, не знам как е на френски…” “Corrompus?” – попитах аз. “Точно така!” – възкликна той. “Именно! Ето това е думата!” Още на второто ми идване се появи бащата на Халил, поздрави ме и приседна на миндера. Почерпиха ме с чай и поговорихме за работата ни и за пътя от Европа до Балканите. Той каза, че наскоро е пътувал с колата си през България и се оплака от българските митничари.
Изобщо, моите домакини не изглеждаха много свързани с Франция. “Приятно ми е да си говоря с теб!” заяви Халил. “Тук страната е хубава, работим, но няма с кого да си общуваш. Не ми е по сърце” – и посочи сърцето си. “Това е друга култура”. И всеки път, когато се отбивах, ми стискаше ръката с две ръце и казваше “Бонжур, комшу”. Брат му обаче, който се мяркаше рядко в ресторанта, се държеше по-студено, имаше много по-добро произношение и ми казваше “monsieur” а не “комшу”.

ІV. Теоретични въпроси на глобализацията

След всички тревоги около организацията и неяснотите, свързани със самото оцеляване на школата, в Авиньон се събраха всички стипендианти (fellows), директорът Джелал Кадир, Михай Спариозу и трима лектори, чиито изложения трябваше да запълнят цялото време на семинара – тъй като не се предвиждаше четене на доклади от страна на редовните участници. Семинарът започна и протече като цикъл лекции, всяка от които беше следвана от дискусия. Този начин на работа не се хареса на част от стипендиантите, които го определиха като “много традиционен” и в средата на втората седмица на една от пленарните сесии се взе общо решение да се сформират работни групи, които да дискутират проблеми, свързани с темата на конференцията. Появата на тези групи помогна за подобряване на диалога между самите участници, но приносът й към обсъждането на “глобализацията” беше незначителен: изглежда, че разговорите послужиха повече на преживяването на глобализацията, отколкото на размисъла върху нея.
Основната серия лекции беше изнесена от Майк Федърстоун, англичанин, професор от университета в Teeside, главен редактор на списанието за съвременна хуманитаристика TCS (Theory, Culture & Society) и водещ поредица от монографии на същата тема. Федърстоун, като социолог, просто изложи главните проблеми на днешния свят, който се “глобализира”, значи, движи се към културно, информационно, икономическо и на места – както в Европа – политическо обединение. Неговият семинар съдържаше по-скоро тематичен преглед на литературата по въпроса, отколкото факти или лични мнения: ставаше ясно, че този процес е толкова сложен, че е възможно да възникнат съмнения дали той съществува въобще. Политическото и икономическо обединение може да се съпътства или да бъде следвано от разединение – и не е нужно някой да бъде жител на Източна Европа, за да се съгласи с това. Интернет съществува, но броят на хората, които имат достъп до него, все още е сравнително малък и не превишава 1,5-2% от населението на Земята. Почти същият е процентът на онези, които имат възможност да пътуват на големи разстояния и извън границите на отделните държави, което трябва да е постоянен белег на глобализационния процес. Подобно изглежда и положението с културната унификация, защото избледняването на културните различия е възможно само там, където има активно общуване на доскоро изолирани традиции – това значи засилено придвижване на хора, стоки и информация. Като че ли най-важният въпрос около процеса на световното обединение би могъл да се изкаже така: “Да не би това обединение да засяга само една, при това много малка част от световното общество (и вместо “световно общество като че ли е по-добре да казваме “човечеството” или “населението на Земята”)? Можем ли да се откажем да наречем тази подвижна, активно контактуваща и изразходваща големи средства част от световното население “елит”? И какво следва от обединяването на този елит? Проблемът е, че той не може да си позволи да бъде толкова малоброен, колкото е сега, и пак да поддържа идеологията на “приближаването и обединяването заради…”, защото, както отдавна се знае, едно общество има изгледи да бъде стабилно само ако прослойката на “средните” надминава по брой и доходи прослойката на “богатите и влиятелните” и “бедните и отхвърлените” взети заедно.
Лекциите на Майк Федърстоун приближаваха слушателя към този въпрос без да го поставят непосредствено: а и какво би могло да се постигне от непосредственото му обсъждане? Все пак за днешното човечество, дори то да се разглежда като единно или намиращо се в процес на единение, би могло да се говори добре само ако се обсъждат различни проблеми, и, ако е възможно, от различни гледни точки. Каква е историята на термина “глобализация”? Дали процесът, който се обозначава така, е бил наблюдаван и по-рано от края на ХХ век и къде? Дали този процес има център и главен двигател? Не може да се отрече, че в основата на днешния стремеж към обединение се намира експанзията на евро-американския културен модел, основан на демокрацията, индустрията и развитието на технологиите. Но защо този модел се е реализирал именно в Европа? Не е възможно да се твърди че западната цивилизация е била водеща през целия период на писаната й история. Напротив, нейната мощ в сравнение с Изтока става осезаема едва след средата на ХVІІІ век. Дали сега инициативата и лидерството не преминават отново другаде?
Вече е трудно да се твърди, че световното развитие се диктува от отделни национални държави или техни коалиции. От една страна, Съединените Щати – световен лидер през втората половина на века и особено в края му – не са национална държава, или поне не могат да претендират за етническа монолитност. Същевременно подвижният бизнес елит със сигурност е интер- и наднационален – и вероятно той е главният двигател на обединяването.
Но къде из територията на днешния свят, разделен на независими държави и по-гъсто и по-рядко населени места, протича тази среща на капитали и култури? Необходимо е да се обърне внимание на големите градове. Дали те са от един и същ тип? Сега градове като Токио, Мексико, Сао Паулу и Бомбай достигат и надминават 20 милиона жители. Във всички случаи тези необгледни урбанистични образувания нямат нищо общо с традиционния европейски град с исторически център и периферия, съзнателна градоустройствена политика и усещане за общност на гражданите. Възможни са и още по-големи градски обединения – да кажем в Кантон, южен Китай, няколко големи града ще се приближават в процеса на разрастването им, докато се стигне до фактическото им сливане (implosion) и така ще се появи непрекъснат град, обитаван от 40-50 милиона души. Свръхградовете са белег на днешната цивилизация и в това тя е надминала всички предишни опити в тази посока. Тяхното разрастване сякаш ги отделя от националните държави, в които те са възникнали, и ги превръща в нещо отделно, в някакъв особен фактор на промените.
Друго явление, свързано с глобализацията, е разпростирането на производството на едни и същи компании в различни краища на света. Ако преди стоките се произвеждаха – примерно – в един град и след това се разпращаха на различни места по света, сега те направо се произвеждат по тези места. Тази особеност на производството би могла да предотврати тревожещата унификация на стоките за масова употреба – защото нищо не пречи на компанията да се съобразява с изискванията на местната култура и да предлага стоки, оформени в съгласие с националната традиция. Защо, да кажем, Макдоналдс да не строи своите ресторанти в България като възрожденски къщи със зидове, озеленени дворове, кладенци и чардаци? Човек, израсъл в Източна Европа от времето на студената война, веднага си спомня сентенцията: “Национално по форма, социалистическо по съдържание”.
Друга особеност, съпътстваща изграждането на глобалната култура, е разрастването на електронния архив. Всяка голяма цивилизация се е стремяла да изгради своя архив – и е лесно да назовем някои от тях: табличките на Ашурбанипал, Александрийската библиотека, Ватиканът, Конгресната библиотека във Вашингтон. Но всички те са били организирани по нечия инициатива и са се поддържали със съзнателно усилие и протекцията на политическата власт. Сега обаче сме свидетели на нещо съвсем ново – самоорганизиращият се Интернет архив нараства спонтанно и неконтролирано. Колкото по-зависимо става общуването от електронната мрежа, толкова повече ще се мисли за един свят, където цялата комуникация, всички съобщения, независимо от вида източника и предназначението си, се съхраняват.
“Наистина, много от говоримите езици изчезват и ние не можем да ги запазим”, каза веднъж Федърстоун. “Но поне знаем, че всичко казано вече може да се запише и съхрани. Да предположим, че някой ден арабският език изчезне – но нали големите му паметници ще са съхранени в общия електронен архив? Всеки и по всяко време би могъл да разтвори Корана и да си го чете, ако иска, в оригинал: нали ще има и помагала, и коментари.”
Като автор и издател Федърстоун е много добре информиран за това, какво се пише днес по тези въпроси. Той говори монотонно, но недогматично, и излъчва интерес към нещата, с които се занимава. На въпроси отговаря добродушно и търпеливо, и през думите му се забелязва упоритата надежда, че “последиците не са непоправими”, “явленията се допълват и балансират”, “винаги има изход”. “Моят дядо”, каза той, “никога не се е отдалечавал на повече от 20 мили от фермата си. Баща ми вече беше пътувал в няколко европейски страни. Аз се движа непрекъснато, и ту съм в Токио, ту някъде в Америка, ту в Бразилия, но обичам да се връщам в Англия. Когато съм там, говоря английски по различен начин – не така, както в чужбина. Приятно ми е да говоря с местни хора и по местни въпроси в Англия. За дъщеря ми – какво да кажа. Тя живее в Малайзия, има си китайски boy-friend, пишем си по Интернет. Нещата са други за всяко поколение – аз не искам да бъда носталгичен. Разбира се, човек има нужда от някакъв habitus: има нужда от неща, които да му бъдат обичайни, да повтаря някои действия, да знае, че би могъл да потърси нещо и да го намери на старото му място.”
Няколко пъти пред аудиторията говори Влад Годзич, професор по литература в Женевския университет. Опитен преподавател и много добър разказвач, Годзич, както и Федърстоун, обърна внимание на някои значими промени на днешното време, но предметът и стилът му бяха други. “Мнозина от моите колеги от един момент нататък престават да четат художествена литература”, каза той. “Аз считам това за сериозна грешка. Все пак духът на времето се чувства най-добре в тези текстове. Колкото до философията, тя, заедно с другите жанрове на хуманитаристиката, пък дори и на нехуманитарната наука – всички те се опитват да говорят направо за нещата, за които литературата съзнателно е избрала да говори косвено. А какъв е смисълът да се говори научно и обективистично, при положение, че по-късно или другаде тези текстове неизбежно ще се четат или като документи за историята на тази дисциплина, или направо като литература? Наистина, възможен е и обратният процес – има текстове, които възникват като литература, а в друга обстановка с възприемат като история или наука. Но при свършека на времената всеки текст ще се чете като литература”.
На лекциите си Годзич заявяваше, че ще представя книги на съвременни хуманитари. Той беше нарекъл това “обсъждане през фокус”. Ставаше дума за разглеждане на някои предполагаеми “глобални” промени в политическата и икономическа уредба на света и в основите на рационалното световъзприятие, изложени като хипотези в книгите на Антонио Негри и Петер Слотърдайк. Според Негри днес човечеството е свидетел на решаваща промяна в политическата структура на западното общество. Демокрацията преживява последните си дни, в ход е съсредоточаването на всички властови ресурси в ръцете на малцина, което (както мисли Негри) няма да остане скрито, а ще бъде обявено, и светът ще трябва да се примири с открито наложената диктатура. От друга страна, Слотърдайк говори за фундаментална промяна в концептуалния ред, възприет от западната цивилизация през последните 2600 години. Основата на съществуващия досега концептуален и дори сетивен поглед към света е била поставена от гърците, които, благодарение на особената си интелектуална интуиция са създали теоретичната математика, и тяхната идея за число и геометрична фигура е повлияла решително на начина, по който ние мислим и възприемаме нещата. Една от исторически най-важните геометрични фигури е сферата – западният човек винаги (открито или скрито) е вярвал в сферичността на универсума и елементите му. Това се е отразило по решаващ начин на неговата култура: но – каза Годзич чрез Слотърдайк – днес тази визия е в криза и най-явният белег на кризата е обсесивното вкопчване в този изтощен елемент на символния ни свят. Нарастващата несигурност в сферичността на света произвежда непрестанното говорене за неговата глоб-алност и глоб-ализация.
След това Годзич говори – вече от свое име – за историята и традиционната историография като метод за производство на опростени разкази, претендиращи, че дават точно изложение на случилото се. Той започна с една илюстрация на сложността на историческата събитийност, като разказа за неотдавнашния военен конфликт между Мавритания и Сенегал. Самият той преди време бил прекарал няколко месеца в Сенегал и това му позволило да се запознае лично с обстановката в тази страна. “Аз имах един приятел сенегалец на име Мамади, който беше убит при този конфликт: след като научих за смъртта му, аз се опитах да разбера какво точно беше станало и заминах за Сенегал, където узнах, че…” В разказа на Годзич се преплетоха религиозните и културни конфликти в модернизиращото се сенегалско общество, тайна търговия с оръжия между Франция и Средния изток, в която се оказва замесен самият Жак Ширак, сенегалски емигранти в Марсилия и ислямски фундаменталисти от Либия и Иран. В началото всичко изглеждало като дребен и необясним сблъсък на границата на Сенегал и Мавритания. Съгласно официалната информация на сенегалското посолство в Париж, мавритански войници навлезли в територията на Сенегал, причинили умишлени палежи и разрушения и убили двама сенегалски граждани и три крави. “Всичко това породи у мен съмнения” – каза Годзич. “Аз познавам много добре тази част на страната. Там по същество няма никаква граница. Има няколко войници и по един павилион от тези страни, но никой нищо не пази, те си общуват спокойно и много често се хранят заедно. Освен това на това място имаше само един човек, който притежаваше крави, и това беше моят приятел Мамади – но той нямаше три крави, а само две.”
Годзич говори и за езиковия проблем на съвременния свят. “В Европа” – каза той – “нещата вероятно ще се развият като в Швейцария. Наистина, в Швейцария има само четири официални езика (той каза кой е четвъртият, но аз не го запомних) но в действителност езиковото положение в тази страна е много по-сложно. Според статистиката 75% от населението е немскоезично. От тях обаче едва ли има и пет процента, които наистина могат да говорят немски. Останалите говорят диалекти, напълно неразбираеми за който и да било немец извън Швейцария, а също и за повечето немскоезични швейцарци. Ето защо, когато швейцарците трябва да свършат заедно някаква работа, те се събират в някоя от хубавите заседателни зали на своите банки, разменят приветствия на официалните езици, и веднага след това отиват в друго помещение, където обстановката е по-делова и там вече преминават на английски: защото това е език, който всеки в Швейцария разбира. След като изяснят позициите си и вземат решение, те отново се връщат в голямата зала, произнасят заключителните речи, после си заминават – всеки в областта си – и там написват отчети за случилото се на собствените си езици. След като това се обсъди и всеки от представителите получи мнението на своите съграждани от областта, те отново се събират заедно и написват крайния документ, който също е оформен на всеки един от четирите официални езика.”
“Подобно е положението и в парламента. Когато швейцарският депутат излезе на трибуната, в началото той обикновено говори на родния си език. Повечето от колегите му по банките не го разбират, но изчакват да завърши увода и да премине към същността на изказването си, която, както те очакват, ще бъде изказана на английски. Ако той не направи това, а продължи да говори по същия начин, залата започва сравнително бързо да се изпразва: тогава обаче той заговаря на английски, депутатите се заслушват – защото го разбират – и така узнават какво е искал да им каже. Когато ораторът изложи основната част на речта си, той изведнъж заговаря отново на собствения си език и произнася заключителните думи, които вече никой не слуша.”
“Колкото до швейцарската армия (според Годзич тя е най-боеспособната в Западна Европа) там не се употребява никакъв друг език освен английски. Очевидно, когато е нужно да се действа бързо, не е възможно да се отделя време за превод. Това, че повечето команди са кратки, и че военният език, както навсякъде, е максимално опростен, не помага. Ето един пример. Както е известно, думата за “седем” на немски е “sieben”. Съществува обаче един широко употребяван швейцарски диалект, на който същата дума се произнася “soh”. Това не може да се знае от всеки – а една армия, чийто личен състав се затруднява дори да се преброи, не може да бъде боеспособна. Но когато офицерът каже “seven” го разбират всички. Ето защо единственият работен език в швейцарската армия е английският.”
“Положението в Европа не би трябвало да се развие иначе. Европейският парламент, да кажем, не би могъл дълго да поддържа усложнената и скъпа система за превод, която се използва сега. Освен това езиците, на които говорят евродепутатите, няма да намаляват, а ще се множат. Това предстои дори само в границите на сегашия Европейски съюз: защото на неговата територия има достатъчно малцинства, които скоро ще постигнат правото езикът им да бъде признаван за официален. Възможно ли е да очакваме, че парламентът ще плаща ежедневно, за да се превежда, да кажем, от финландски на корсикански?”
“Впрочем”, каза Годзич, “в Европа вече никой няма сили да се съпротивлява срещу настъпващото едноезичие. Съвсем наскоро именно финландците, като председателстващи поредната сесия на Европарламента отказаха да осигурят превод за всеки от официалните езици на страните-членки, и обявиха, че ще превеждат само на английски. Французите бяха толкова ужасени, че не можаха да кажат нито една дума. Германците обаче протестираха и казаха, че при това положение те няма да присъстват на заседанията. “Добре” отговориха финландците, “не идвайте”. И германците дойдоха”.
“Тези неща не стават с декрети” – завърши Годзич. “Когато Европа се разшири на Изток, езиците ще се умножат рязко и това вече няма да бъдат просто езици на държави, а на области – защото евродепутатите ще бъдат представители на области и ще искат да им се превежда на езика на тяхната област. Тогава ще имаме работа не с 30, както би могло да бъде в момента, а може би с 60 езика. Ще стане съвсем ясно, че преводът на всички тях е невъзможен и депутатите ще се съгласят да има работни езици – но техният брой наистина ще трябва да е съвсем малък. Кои ще бъдат те? Да предположим, английски, френски и немски. И какво ще се случи? На немски няма да говори никой, дори и германците – защото няма да ги разбира никой, освен техните сънародници. Френският, напротив, има много по-големи шансове. Но германците никога няма да допуснат френският да получи толкова голямо предимство в парламента. Какво остава, освен да се гласува за един работен език.”
Може да се каже, че лекциите на Майк Федърстоун и Влад Годзич определиха духа на семинара: и това, което казаха, беше живо, добре обмислено и наистина проясняваше въпроса за “глобализацията”, който не е друг, освен въпроса за днешния ден на едно – като че ли – все по-подвижно и контактуващо човечество. Другите двама лектори разполагаха с много по-малко време, а и те самите не показаха ясно по какъв начин предметът на техните занимания се отнасяше до основната тема.
Изобщо, семинарът не успя да разгледа достатъчно добре проблема за отношението между глобализация и хуманитаристика – макар и темата да беше обявена именно така. Ако глобализацията съществува и ние имаме понятие за нея, то как хуманитарните науки – заедно и поотделно – допринасят за разбирането й? Може ли хуманитаристиката да повлияе на този процес, и ако вече влияе, как става това? Как, от своя страна, глобализацията влияе на хуманитаристиката? Какво е положението на интелектуалеца и учения с хуманитарна подготовка в новата обстановка: в какъв смисъл тя е нова за него? Дали положението му се е променило в сравнение с миналото (и кое минало?) и какво може да се мисли за близкото бъдеще? Тези въпроси присъстваха скрито в съдържанието на лекциите и понякога бяха произнасяни, но не бяха обсъждани пряко.
Най-големият недостатък на семинара се оказа неравностойното положение, в което бяха поставени лекторите и останалите участници. Повечето от тях съвсем не бяха толкова млади – средната възраст на стипендиантите не беше много по-ниска от 40 години. Всички те бяха хонорувани или редовни преподаватели в университетите си, някои дори доценти (ако това е българското съответствие на званието associate professor). Следователно беше твърде странен замисълът, който не предвиждаше те да взимат думата,
освен за съвсем кратки (около пет минути) самопредставяния по време на първата “пленарна сесия”. Наистина, този план за работа срещна активна съпротива, но разговорът, на който част от участниците изразиха недоволството си, се състоя чак на десетия ден: тогава, както казах, бяха сформирани работни групи по отделни теми, но това стана набързо и без ясна идея за метода и целта на тяхната работа.

V. Университетският преподавател и глобализацията

1. Хиангсун

А. Корея и останалият свят

Сред участниците в семинара беше и корейката Хиангсун И от университета в Джорджия. Първият ни разговор се случи по време на обяд, когато тя разпалено говореше пред част от групата за езиковото възпитание в семействата на някои азиатски емигранти в Америка. “Представи си, те заминават там със семействата, децата им са съвсем малки или още нямат деца. От първия ден тях ги преследва страхът, че няма да успеят да се адаптират – и мислят, че най-голямото препятствие е незнанието на езика. Така че, за да облекчат адаптацията на децата си, те им говорят в къщи само на английски. И какво се получава? Самите родители знаят английски незадоволително, а не говорят пред децата си на родния си език и така те порастват, стават на 6-7 години и фактически не знаят никакъв език: английският им е съвсем беден и слаб, също като на родителите им, и те нито могат да съставят сложни изречения, нито да си служат с абстрактни изрази, защото няма кой да им ги обясни – и интелектуално изостават от връстниците си, на които се говори на родния им език.” Аз се съгласих, че детето най-напред трябва да овладее един език, все едно кой е той, и така започна нашето познанство.
Хиангсун беше израснала някъде по южното крайбрежие на корейския полуостров, а после беше учила в Сеул. Там се омъжила и родила две деца – момиче и момче, но бракът й не вървял добре. “Моят баща беше военен”, каза тя, “но беше свободомислещ човек и никога не съм се чувствала подтисната от това, че съм момиче. Но след като се омъжих, влязох в едно твърде консервативно семейство. Изобщо законодателството в Корея винаги е поставяло жената в много лоши условия. Най-напред двойното гражданство е забранено. Ако един кореец се ожени за чужденка, тя автоматично става корейка – иначе бракът се счита за нелегитимен – и децата, които ще се родят, трябва да имат корейско гражданство. Ако корейка се омъжи за чужденец, бракът е легитимен, но ако той не приеме корейско гражданство, се оказва, че децата не могат да получат никакво гражданство: защото децата на родители, живеещи постоянно в страната, трябва да бъдат корейски граждани, но те не могат да станат такива, ако и двамата им родители не са корейци.”
“Корея е особена страна. Тя винаги е допускала извънредно трудно чужденци, ако това изобщо е ставало: сега тя се модернизира много бързо и доходите за последните 15-20 години се покачиха няколко пъти. Това е истински шок, защото, от една страна, хората имат стандарт на живот като в Европа и Америка, пътуват много и виждат какъв е западния свят, а същевременно нравите в страната много трудно се променят. Ето, една жена не може да се омъжи за чужденец и да има нормално семейство – това е просто абсурдно.”
Най-сетне Хиангсун се развела. Бившият й съпруг живеел в Корея със сина им, който наскоро влязъл в казармата, а дъщеря им била при нея в Джорджия. “И синът ми можеше да дойде тук и да започне да следва в Америка”, каза тя, “а после да се върне – ако реши – и да влезе в армията. Законът позволява военната служба да се отложи, ако момчето е заминало да учи в чужбина: но той не знаеше това, а баща му не му каза нищо – умишлено го премълча. Иначе в Корея всички мъже задължително служат след завършване на средно образование. И сега той трябва да прекара три години в армията, а това е много дълго време – и той разбра, че е можел да се отложи и съжалява много. Това е. Какво да се прави.”
“Корейците са най-чистата народност. В Корея няма малцинства и почти не е имало смесени бракове. Всеки кореец знае родословието си столетия назад – дори до 3-4 век.” Аз я погледнах с удивление. “Е, това обикновено са митически истории. Но до 16-17 век хората си знаят рода – това наистина е така”.
“От всички народи в Азия ние имаме най-добри чувства към виетнамците. Корейците и виетнамците се разбират отлично, защото между нас има много общи неща: да кажем това, че и на двата народа им се е налагало да воюват много. Виетнамците са най-добрите бойци в Азия – те са единствените, които превъзхождат корейците. Помисли си само: те са воювали с Китай в продължение на хиляда години! Когато Чингис хан е завоювал Изтока, той не е успял да завладее само Виетнам. Не е влязъл и в Корея, но не защото не е могъл – просто не му е било нужно. С виетнамците обаче наистина не е могъл да се справи. Затова и французите напуснаха Виетнам – защо мислиш си отидоха? Да не би някой да освобождава колониите си доброволно? А след това американците си мислеха, че могат да заемат тяхното място. И какво стана? Те не знаеха с кого си имат работа.”
“А Корея е една от най-старите култури и винаги е служела като мост между Китай и Япония. Будизмът, например, е достигнал до Япония чрез Корея. Но ако попиташ японците откъде са приели будизма, ще кажат – от Китай. А това не е така. Но те мълчат за всичко, което дължат на Корея: и повечето хора просто не знаят, защото в тяхното образование за тези неща не се казва нищо.”
“Японците са странни хора: те се различават много от всички останали азиатци. Ако отидеш в Америка, ще видиш огромни азиатски колонии. Хората обикновено се събират в една част на градовете, имат съвместен бизнес и общуват много помежду си, така че навсякъде има китайски, корейски и виетнамски колонии. Но японски не – и не защото няма японци, а защото те никога не се събират заедно. Те се стремят да се смесят с останалите американци. Те са много гъвкав и възприемчив народ. Презират останалите азиатци и гледат на тях като на хора от по-ниско качество, а себе си считат за западна страна: искат да се приобщят към Запада и много страдат от това, че европейците и американците се отнасят с тях просто като с азиатци – и не ги предпочитат пред останалите.”
“До края на миналия век в Корея е имало аристокрация и ясно разделение на съсловията. Но след японската окупация и корейската война това разделение изчезна напълно и сега обществото е твърде изравнено. Наистина, някои хора са по-заможни от други, но това, което дава истински престиж, е образованието. Така че в Корея най-важната задача пред всяко семейство е образованието на децата и всичко се прави заради това: и нивото на образоваността е много високо. Самата държава дава големи средства за култура – да кажем, за преводи. Най-напред, огромно количество литература от всякакви езици се превежда на корейски, а освен това се дават и много сериозни субсидии за преводи на корейски автори в чужбина.”
“По време на окупацията японците са се отнасяли много зле с корейците – като с поробен народ. Затова поколенията преди моето развиха чувство за малоценност спрямо Япония. Но след Втората световна война корейското правителство наложи пълна цензура върху всякакви японски продукти, особено културни. Не се допускаше никаква литература, филми, телевизия. Всичко това беше много полезно, защото ние израснахме без да познаваме Япония и моето поколение вече нямаше никакво чувство за малоценност спрямо тях – за нас те вече са народ като всеки друг.”
Хиангсун разказваше охотно за чувствата на корееца към другите страни в Далечния изток (когато казваше “Азия”, тя разбираше само Далечния изток). Тя говореше твърде общо и предаваше разпространени мнения, каквито навярно би споделил всеки друг от сънародниците й. Повечето от разказите й сигурно биха били твърде скучни за човек, който познава отблизо културната обстановка в тази част на света. За мен обаче всичко това беше интересно, тъй като не знаех почти нищо за историята на тези страни и отношенията им, а тя беше израсла и учила там, и макар и понякога да се разграничаваше от мненията и да казваше “корейците” вместо “аз “ или “ние”, все пак беше техен носител и сигурен източник – ако не за факти, то поне за настроения. Едно от нещата, които ставаха съвсем ясни, беше, че повечето азиатци, родени през втората половина на века в икономически проспериращите страни, са видимо приобщени към западната култура – най-често с посредничеството на Америка. Разбира се, това се отнася преди всичко за тези, които са получили добро образование, но изглежда, че в страни като Корея (Хиангсун не делеше Корея на Северна и Южна и много рядко споменаваше за КНДР, освен веднъж когато каза, че обединението е сигурно, но ще стане много бавно), Япония, Сингапур и Тайван, доброто образование и пътуванията в чужбина са достъпни за голяма част от населението. Освен модерна и образована азиатка, Хиангсун беше и преподавателка в американски университет, и то от много години: тя можеше да разкаже и други неща, които също ме интересуваха, но не толкова като човек, обитаващ друга част на света, колкото като неин колега.

Б. На работа в Америка

Преди да започне работа в Департамента по сравнително литературознание към университета в Джорджия, Хиангсун беше защитила дисертация в Пенсилвания, а след това беше преподавала литература и корейски в други университети. Въпреки немалкото години, прекарани в американските академични среди, тя не се чувстваше сигурна за работата си и често казваше, че всъщност е корейска гражданка, която просто пребивава в Съединените щати с работна виза. Тя беше асистент с пълна заетост и редовна заплата, но нямаше безсрочен договор с университета. “Това е сериозен проблем. Това, че съм написала дисертация, не ми помага много. Необходимо е да работя няколко години в департамента, да издам книга – и то в добро издателство – и след това да се надявам, че ще получа постоянно място. Защото ако пропаднеш на апробацията, после едва ли някъде ще успееш да си намериш същата работа, и излиза, че е било по-добре да не си започвал въобще. А не е лесно да издадеш книга където трябва. Аз мога да публикувам текста си в Корея на английски, но в Америка никой няма да обърне внимание на такава книга. Освен това има йерархия на известните издателства и не е все едно кой ще те приеме. Ако те издадат, примерно, в Принстън – това е отлично. В издателството на SUNY – пак става, но не е толкова добре. И така нататък. И е почти задължително издателството да е американско: европейските не се ценят. Освен това забавянето е много голямо. Най-напред не е лесно изобщо да се влезе във връзка със сериозно издателство и да им се предложи текст. След това минава поне една година, докато те включат в програмата си и сключиш договор – ако сключиш. И после има година-две докато излезе. Така че можеш да си написал книга, да си я изпратил на издател, и дори той да ти е дал надежда, че ще я приеме – и пак няма вероятност да чакаш по-малко от три години.”
“Но дори да си издал книгата си, от това не следва, че ще станеш постоянен преподавател. Трябва да знаеш, че при всяко положение могат да ти откажат – и дори няма да научиш мотивите им. За годините, които прекарах в Америка, съм видяла всички видове нечисти комбинации. Виждала съм как се провежда конкурс, на който се взима очевидно най-слабият кандидат. Не бива да влизаш в конфликт с хората от департамента – докато си на временен договор е най-добре да си мълчиш. Департаментите винаги са разделени на две – и още щом се появиш там, вече трябва да е ясно към коя група ще се присъединиш. Ако се опиташ да си независим и да не се обвързваш с никого, е най-зле. Това е. В университета обикновено си сам или имаш един-двама приятели – всички останали са врагове.”
“И трябва да си много предпазлив в контактите си с хората – и колеги, и студенти. Не може да казваш на колегите си колко точно взимаш. Случвало ми се е в личен разговор да ме питат каква ми е заплатата и аз просто да си кажа. Веднага след това същият човек вдигна голям шум: защо аз съм получавала повече от него, след като той имал диплома от Йейл. Посъветваха ме да си мълча, когато става дума за пари.”
“Друг проблем са студентите. Не можеш да се срещаш с тях извън кабинета си, както, да кажем, става в Корея – винаги има опасност да те обвинят в sexual harassement. В това отношение мъжете са по-застрашени. Един мой колега го уволниха след подобен скандал. За съжаление можеш да си имаш големи неприятности дори само заради едно чисто обвинение, без никакви доказателства. Освен това студентите също могат да бъдат агресивни. Затова са ме съветвали, когато имам приемен час, да оставям вратата отворена: въпреки че съм азиатка, което е в моя полза, защото с жена от друга раса мъжете са по-предпазливи – не знаят как може да реагира.”
Раздвояването между места, занимания и перспективи беше станало съдба за Хиангсун. Тя беше отделила много години, за да преподава корейски език, но специалността й беше свързана с историята на европейската литература – занимаваше се с ирландска драма. “Толкова време преподавах корейски” – каза тя. “Написах учебник, участвам в съюза на преподавателите по корейски в Америка, хората ме познават повече благодарение на това. Когато отида на някоя литературна конференция, за да прочета нещо, се чудят – “Ти и с това ли се занимаваш?” А аз съм писала дисертация по литература и затова съм в този департамент. Чувствах се длъжна да направя нещо за Корея, след като мога и съм оттам: но сега вече ще престана.”
Изглежда, че работата в университета й даваше много поводи да бъде недоволна от живота си. “Заплащането на преподавателя не е добро. Ако си асистент като мен и имаш късмет, можеш да стигнеш до 35 хиляди годишно. Това е твърде малко. С такива пари не може да се издържа семейство. Е, ако и двамата работят в университета, и са професори, тогава доходът им ще стане към 100 хиляди. Това е по-добре. Така човек вече се справя. Но университетските преподаватели, особено ако са хуманитари, са почти най-зле платени измежду образованите хора. Мога ли да се сравнявам с един юрист, който взима триста хиляди? И колата, която карам, ме поставя на най-ниското възможно стъпало. Предишната кола подарих на един професор от Буркина Фасо, който ми беше съсед. Той беше толкова, ама толкова беден! Беше дошъл с жена си, три деца и едно огромно куче. И нямаше кола, не можеше да отиде абсолютно никъде. Затова му подарих моята, вместо да я продам – и без това почти нищо нямаше да взема за нея.”
“Да работиш в университет и да се занимаваш с литература в Америка е много странно. Всички ти се учудват, че си се заел с това. Наистина трябва много да обичаш тази работа, за да се чувстваш добре с нея в такава обстановка. Тези хора, които са дошли тук (тя имаше предвид участниците в семинара), не са обикновени американци. Те са много културни, истински елит. Обикновеният американец е съвсем друго нещо. В повечето градове там няма никакъв културен живот – искам да кажа, от моя гледна точка, след като идвам от Сеул. Театри, опера – такива неща могат да се видят само в големите центрове.”
“Не знам какво ще излезе от моята работа. Аз самата не съм някакъв особен професионалист. Знам ограниченията си. Когато прочетох доклада си в Дъблин миналия месец, някои хора го харесаха. А там се бяха събрали най-големите специалисти. Представи си, аз дори не ги познавах по лице. Дори и директорът на издателството от Сиракузкия университет прояви интерес – а това е най-доброто издателство за Irish Studies. Но не знам. Като гледам какви неща правят някои професори, си казвам – къде са те, къде съм аз. Ако се наложи, винаги мога да се върна в Корея – ще давам уроци по английски и ще стана милионер. Но не бих отишла да преподавам в някой English Department. Какъв е смисълът? Човек не може да направи нищо, ако е далеч от големите центрове, където стават истинските неща.”

2. Интелектуалецът като homo viator

Въпросът за движението е един от първите, които се обсъждат, когато става дума за глобализацията. Обикновено изходната позиция е такава: елитът се движи, останалите са закрепостени – завинаги или през повечето време – към определени места. Глобалното е навсякъде: локалното – само там, където е възникнало. Така че интелектуалецът не може да заобиколи въпроса за това, към коя от страните принадлежи. Той би могъл да се примири с незначителното си влияние в публичното пространство и с невисокия престиж на професията си, а също и със средни или дори по-ниски доходи: но няма да се откаже от убеждението, че е част от един елит – и това е елитът на “знаещите”. На пръв поглед няма нищо необикновено в това, знанията да се придобиват на едно място – да кажем, в университета. Фигурата на “знаещия”, който рядко напуска дома или града си, е добре позната в западната култура. Въпросът е, дали традицията на “неподвижните мъдреци” би могла да има някакво сериозно влияние в днешния свят. Това изглежда съмнително. От друга страна, тя има и своя алтернатива в рамките на същата тази култура. Ако не “мъдростта”, то поне “образоваността” е била свързвана – най-малко от Херодот насам – с възможността да се обикаля достъпния цивилизован свят и да се правят сравнения. Първият развит образ на “знаещия” в западната литература съвпада с този на пътешественика – Одисей. Изобщо този, когото сме склонни да наричаме “интелектуалец”, трудно понася предвидимостта на ежедневието. Той не се задоволява с ритуала като начин за организация на времето и света, макар и да е способен да го препоръча като необходим регулатор на човешката общност. Ето защо той охотно оценява придвижването като източник на усложнен жизнен опит: а когато разбира, че не може да си го позволи, го заменя с четене, философстване, изкуство или опити да се внесат промени в живота на общността.
По всяка вероятност днешният интелектуалец, ако имаше възможност да избира, не би останал от страната на неподвижните. Това можеше да се забележи и на семинара – хората споделяха спомени от пътуванията си също така охотно, както говореха за професионалните си занимания. Може би това се дължи на неизказаното убеждение, че “знае” онзи, който е “видял”. Аргументите, които се разменяхт по време на дискусиите, най-често включваха позоваване на факти и събития, които могат да се проверят най-добре, ако се отиде там, където говорещият е бил: те звучат като покана към събеседника да посети мястото, за което става дума, и същевременно му напомнят, че хуманитарната подготовка предполага осведоменост, която се постига чрез пътуване. Изглежда, че знанието, както и влиянието, се развива чрез непосредствено участие в нещата, и поради това не само четенето, но дори и гледането на филми и телевизия и осведомяването чрез Интернет се усещат като непълноценни заместители на правилния начин за узнаване – личното телесно присъствие.
И така, пропътуваното пространство и посетените места се оказват мяра за личностно развитие. Щом това, да се пътува, е културно изискване, с което човек трябва да се съобразява, той по-малко ще обсъжда ценността на пътуването, а повече – възможностите за осъществяването му и критериите за неговото качество. От една страна се говори за това, кои места могат да бъдат посетени, и кои си заслужава; от друга – как да се осигури финансиране.
Пътуващият оформя картата на света, служейки се с няколко основни опозиции. Най-напред е добре да се знае, кои места са по-опасни и кои – по-малко. Територията на “безопасните” райони не съвпада задължително с тази на богатите страни. “Повечето мегаполиси са опасни”, каза веднъж Федърстоун, “и все пак има разлика. В Ню Йорк, казват, си заслужава да се иде: там е опасно, но и вълнуващо. А за Сао Паулу е друго – там е само опасно.” И все пак се предполага, че в по-бедните страни рискът е по-голям. “Аз мислех да отида в Бирма”, каза Хиангсун, “но ме разубедиха. Казаха ми, че ако не хвана малария – а имало 99% вероятност да хвана – съм щяла да пострадам от друга болест, или от престъпници, и че нямало да мога да се оправя нито с транспорта, нито с парите, нито със съобщенията. Случвало ми се е да съжалявам, че съм попаднала някъде. Веднъж трябваше да прекарам цял месец в Бомбай. Последният ден си казах: ”ако утре самолетът ми не замине или го пропусна – ще се върна в стаята си и ще се обеся”. Миналата година щях да ходя в Перу, но разбрах, че един американец, специалист по предколониална история на Америка, бил убит там по много жесток начин. И се отказах. А и в Китай е опасно. По едно време бяха зачестили убийствата на японски и корейски туристи, и то в таксита. Правят го за пари – защото знаят, че японците и корейците обикновено носят със себе си много пари в брой.”
От друга страна, постколониалните и изобщо по-слабо развитите страни представляват все по-голям интерес. Смята се, че е добре човек да познава повече места от Централна и Южна Америка, Африка, Средна Азия. Интересът не е заради риска, а защото това позволява да се види нещо различно – а за интелектуалеца е още по-важно заради възможността да прави нещо, което винаги е ценял – сравнение. За нас това е непривично и изглежда ненужно. Когато средният българин казва “чужбина”, той изключва огромна част от обитаемия свят. “Чужбина” са единствено тези страни, където доходът на глава от населението със сигурност надвишава нашия. В тази липса на безкористен интерес към пътуването не би имало нищо необикновено: повечето хора по света наистина не се интересуват от пътешествия, които не носят нищо повече от впечатления и снимки. Бедата е, че у нас това безразличие към “бедните” засяга и тези, които се считат – и според определени критерии наистина са – интелектуалци.
И така, да се пътува означава да се поддържа определен стандарт на живот: и тъй като в богатите страни пътуването е достъпно за мнозина, интелектуалецът – особено университетският – трудно би се съгласил да загуби този белег за принадлежност към средната класа. Това е една от причините, поради които повечето колеги на Запад не оценяват редовната си заплата като достатъчна: и следователно са принудени да отделят много внимание на възможното финансиране от външни източници. Откъде и за какво могат да се получат пари е тема, която лесно измества разговора за особеностите на “глобализацията”. Западният интелектуалец, също както и нашият, е принуден да бъде гъвкав – той е свикнал да се насочва към теми, които на пръв поглед са в периферията на интересите му, стига да знае, че такъв проект би получил подкрепа. Тази подвижност издава несигурност – ще има ли пари и за нас и докога? Влад Годзич, който изглеждаше добре осведомен по въпросите на финансирането, съветваше да се избягва специализацията. “След дисертацията си е добре да потърсите друга тема. Затварянето в една и съща проблематика води до изхабяване и непродуктивност. Търсете новото”.

***

Един вариант на текста е публикуван в сп. “Демократически преглед”, кн. 46, пролет 2001.

Замъкът на родоските рицари. 2005

І. За архитектурата

Текстът, който предлагам на уважаемите читатели на този сборник, е опит да разкажа за едно архитектурно произведение. Става дума за замъка на рицарите на остров Родос, който е бил строен с прекъсвания от началото на ХІV-ти до началото на ХVІ-ти в., намира се в самия град Родос, и е известен също с названието “Замъкът на Великия Майстор”. Но, разбира се, задачата на това изложение не е само споделяне на зрителни впечатления, защото в такъв случай написаното би се превърнало просто в увещание към читателя да иде и да види това място, или поне да разгледа снимки от него. Разказът, който Ви предлагам, се стреми да създаде възможност за размисъл за едно от предназначенията на архитектурата: става дума за способността й да създава чувства и да предава послания. Това, струва ми се, прави всяко изкуство. Значи разговорът ще бъде за архитектурата като изкуство.
Още отсега ще обърна внимание на нещо добре познато: че архитектът, като всеки създател на изкуство, не е непременно и мислител върху изкуството; че той, създавайки сградата, може да се ръководи от опита, вкуса и неочакваните, незнайно откъде идващи хрумвания, и, следователно, че всяко изразено с думи послание на произведението ще дойде след това, ако изобщо дойде; и, което ми се струва твърде важно, че ако посланието гласи нещо, сиреч, ако утвърждава някаква теза или изрича някаква подкана, то и противоположното му послание също няма да е никак лесно за отхвърляне. Ето един пример. Ако някой читател на “Илиада” каже, че Омир е представил своя герой Ахил като нещастен човек, то някой друг би могъл да заяви обратното, и не е много лесно да се види на какво основание бихме подкрепили по-скоро първия, отколкото втория. Тъй че ако една сграда внушава нещо, което може да се изкаже, то е много възможно тя да внушава и обратното
И на трето място в този увод бих прибавил, че доброто произведение на архитектурата, доколкото тя е изкуство, представлява интерес не само извън практическото си предназначение, но дори и извън своя жанр. Като казвам “архитектурен жанр” имам предвид правилата, според които се изработват жилища, храмове (християнски или други), театри, крепости, мостове, и благодарение на които тези сгради се различават помежду си. Защото обикновените жанрови произведения не носят нищо забележително в сравнение с други представители на същия жанр, и затова няма причина да бъдат опазвани именно като произведения на изкуството (макар че могат да бъдат опазвани заради практическата си употреба). Така че те не могат да се смятат за резултат на някакво творчество. Такива сгради, да кажем, не могат да бъдат наричани “паметници на културата”, макар че носят белезите на стил, започнал с някакво творческо постижение, което непременно е отклонение от “практическото предназначение”. Има обаче разлика между сгради, които представляват интерес “в границите на архитектурата” и такива, които, наред с уважението на специалистите, привличат вниманието и на не-архитекта. За такива сгради ще кажем, че “имат дух”. Така е и в литературата.
“За венеца” на Демостен, примерно, е една много майсторски и живо написана реч, и човек може да научи от нея много; и все пак тя е толкова дълга и е натоварена с толкова подробности, че превъзходството й над твърде много други защитни съдебно-политически речи е видимо почти само за специалистите по антична словесност. Иначе казано, почти само специалистите биха могли да прочетат тази реч. “Апология на Сократ” от Платон обаче е съвсем друго нещо. И тя е монолог с цел защита и оправдание на целия живот на един човек като гражданин, и тя вероятно е много близо до това, което Сократ наистина е казал, но все пак може да бъде прочетена и разбрана от всеки; тя има влияние върху всеки, който може да чете добра литература; и дори е в състояние да създава интерес към своето време и към историческите подробности свързани със събитията около процеса и героите му. Повечето запазени съдебно-политически речи не постигат нищо подобно – а това е знак, че “Апология на Сократ” е излязла извън своя жанр.

ІІ. Родоският замък

За замъка в Родос може да се разкаже по няколко начина – или по реда, по който посетителят стига до него и минава по установения за туристите маршрут, или ако изберем произволно отделни “места” или “елементи” от сградата и укрепителните съоръжения около нея, или пък ако отделим някои нейни качества, благодарение на които тя става представител на един архитектурен вид, но и също така позволява да се почувства този архитектурен дух, за който споменах, и който я прави интересна за хора с различно образование. Аз ще избера този начин.

1. Височината

На пръв поглед е съвсем ясно, че стените на една крепост трябва да са високи, също и кулите, а и няма нищо необикновено в това, самите обитаеми помещения в дворца да са нависоко, защото и дворецът е нещо като крепост вътре в крепостта. Но всеки посетител на това място би могъл, като го разгледа, да се убеди, че не всяка висока постройка изглежда като всяка друга. Ето например защитните стени, между които има ров. Днес този ров представлява просто опесъчена или на места тревиста пътека между стените – при това съвсем не тясна. На някои места тя е широка десетина крачки, другаде достига до петдесет. И все пак, колкото повече човек върви по тази пътека, толкова повече му се струва, че влиза на място, откъдето няма излизане; или ако има, то е само по нечие благоволение, а освен това и едно обикновено невнимание би могло да го остави затворен между стените за неопределено време.
Стените, за които говоря, са съвсем леко наклонени – едната към вътрешната крепост, а другата навън – и са високи 10-15 метра: напълно достатъчно, за да стане ясно, че изкачването е невъзможно. Така се получава един много дълъг коридор под открито небе, където е много тихо (макар че Родос не е съвсем малък град, особено през почивния сезон) и много горещо. Горещината се усеща дори след 19 ч., когато слънцето е далеч отвъд стените и не стига до дъното на рова, и следователно би трябвало да е непоносима в по-ранните часове, когато слънцето грее направо вътре. А сянка в рова няма, освен на едно място – под моста, който свързва вътрешната и външната стена.
Този коридор е дълъг стотици метри, прави много завои (това са по-скоро чупки, защото следва правите ъгли на вътрешната крепостна стена) и сега се затваря от двете страни с дебели стоманени решетести врати – а и по-рано те не са били нито по-ниски, нито по-слаби. На много места в стените се виждат съвсем тесни и високи прозорци, от които би могло да се стреля; също и от върха на стената, където бойците могат да се крият зад характерните защитни вдлъбнати петоъгълници, които са подобни, струва ми се, на рога. Но в случай, че вратите на рова се затворят от двете страни, по хората, които останат вътре, няма да е нужно да се стреля, тъй като те, ако бъдат оставени без помощ, не биха живели много дълго. Това, което разказвам, не се явява непременно като мисъл, която да се разделя в думи, но ми се струва невероятно да не се почувства от мнозина, които влизат в това място. Такива чувства и разни съответстващи им образи могат да се появят като ефект от височината, която не позволява излизане навън.
Ето и втори начин, по който височината може да бъде усетена като заплаха, или, по-добре казано, да стане причина за усещане на заплаха. Когато влезем в двореца, за да го разгледаме, пътят минава през серия от зали, които са интересни главно заради античните мозайки, поставени по подовете. (Те не са били поставяни от рицарите, а от реставраторите, които са работили в замъка през първата половина на ХХ в., когато Родос е бил притежание на италианската държава).
Залите имат достатъчно прозорци, които стоят сравнително близо (по-малко от метър) от пода, а при това пред всеки от тях има стъпало, тъй че, ако се качим на него, главата ни да стигне до горния праг на прозореца. Отвън под него няма никакъв навес, нищо, което може да спре или задържи падането. Прозорците са отворени (сигурно за да се спестява електричество за климатиците), и на всяко стъпало стои надпис “не се качвай”. И правилно, защото вътрешният двор е поне петнадесет метра по-надолу и е покрит с плочи. Няма голяма вероятност да се оживее след такова падане; тревожното не е в това, а в прекалената леснота, с която човекът, влязъл в залата, може да се качи или пък да бъде качен на прозореца. Впрочем самият той отвътре изглежда съвсем невинно, и съвременният човек, свикнал с високите перила на балконите, високо поставените прозорци (високо спрямо стоящия отвътре) и защитните навеси или други издатини, които стоят под по-ниските, никак не може да предположи леснотата, с която се пада от такова място.
И най-сетне, стълбищата. Във вътрешния двор на замъка има широка каменна стълба, опряна до едната от по-късите му страни, и тя позволява да се изкачим до галерията на първия етаж, украсена с колони, което се свързват с арки. Това изглежда като улеснение за обитателя на замъка, защото създава допълнителна възможност за качване и слизане между двора и втория етаж. Това, което не се забелязва от обикновения гост, който не е нито архитект, нито военен, нито някой друг, комуто се налага да мисли за опасностите в сградата, е, че стълбата няма никакъв парапет – нито висок, нито нисък. Тя обаче води нависоко, защото първият етаж е нависоко – над партера архитектът е поставил и полуетаж, така че първият етаж започва на височина повече от шест метра. При това положение има голяма разлика, дали, когато двама се срещнат в горната част на стълбата, единият ще е откъм стената или откъм двора. Дворът, както може да се предположи, е постлан със солидни каменни плочи и падането от 5-6 метра ще доведе най-малкото до много тежка контузия.
Така че, както се вижда, замъкът е замислен така, че височината да създава условия за лесна смърт – било защото гладките стени ни могат да бъдат изкачени, било защото от прозорците и стъбищата се пада лесно.
Това, което може да се научи от този вид употреба на височината е, че архитектът (наред с чисто практическите си задачи) търси начин да създаде у посетителя чувства. Нека да споменем първото от тях – това е страхът. Страхът, казваме, идва от леснотата, с която някой би бил убит дори благодарение на незначително действие. На второ място, височината може да служи внушаване на респект, или, да кажем, страхопочитание. Всеки се досеща как – ако онзи, когото ще срещнем в замъка, се оказва някак буквално поставен по-високо от нас; или пък, ако се намери начин да се загатне, че той е буквално по-висок от нас, сиреч, че това е място за високи, едри хора. Ето какво е направено.
Първо, до замъка на Великия Майстор се стига по три видими начина. Първият е да се мине през дългия открит коридор между стените, за които споменахме – на едно място има порта, и ако тя бъде отворена, се минава през втори, по-вътрешен ров, и после през още една порта, и оттам вече може да се продължи към замъка без изкачване и без други препятствия. Но това сигурно не е бил вход за почетни посетители, защото проходът между стените е твърде зловещ, а пък портите са прекалено ниски, за да се мине на кон.
Втората възможност е да се влезе през тесен коридор, образуван в първата външна стена, да се мине по мост над рова, после през втора порта, поставена между две ниски и дебели кули, после през трета, която отвежда към мост над втория ров, да се продължи стотина метра покрай замъка, и след минаване през четвърта порта да се излезе на същата улица, откъдето пътят към замъка вече е открит. Но и това не изглежда като вход за почетни гости – пак поради ниските порти, но и защото минаването през тесния коридор и особено през мостовете прави посетителя уязвим. Това, което остава, е една улица, застлана с неголеми, продълговати камъни, забити откъм острата си страна в спояващия материал. Тя е достатъчно широка, затворена е между невисоки каменни сгради с гражданско или търговско предназначение, и до нея се стига лесно – необходимо е да се влезе през кой да е от големите входове на най-външната стена в частта й, който е обърната към морето. Тази улица обаче води нагоре. Значи, гостът, колкото и почетен да е той, трябва да избере между от една страна, риска да бъде затворен в рова или съборен от някой мост, и, от друга, неудобството да слезе от коня, или пък, вместо това, да извърви по-сигурния, главен и дори тържествен градски път към замъка: но, докато се движи, да почувства, че се изкачва, че там, където отива, е “високо”.
А ето, от друга страна, какво се прави, за да се създаде усещане за телесен ръст.
След като се влезе във външния двор на замъка, приближаваме собствената му врата. Вратата е огромна – двукрила, не по-ниска от пет метра, но сигурно повече – значи, близо три пъти ръста на едър човек и много по-висока дори от конник. Височината впрочем е изненадваща за доближаващия, защото отдалеч тя е изглеждала по-скоро малка, защото е поставена между две кръгли поне 30-метрови кули. Кулите биха могли да не бъдат кръгли, да не изпъкват навън, както са тези, и дори да не бъдат две, и пак вратата ще е добре защитена – но е направено така, за да се създава усещане за присъствие на “двама стражи” – толкова огромни, че дори и тази врата, тъй като е помежду им, да изглежда по-скоро ниска, когато се гледа отдалеч.

2. Дебелината и плътността

Друга особеност на тази архитектура, както я виждаме в родоския замък, е необикновената, от съвременна гледна точка, дебелина на стените и вратите, и твърде големия недостиг на прозорци в самия замък, който е не само крепост, но и място за живот. Това също изглежда разбираемо, но има места в сградата, в които тъмнината, теснотията и тишината са такива, че създават безпокойство у посетителя. Тези неща се разбират най-добре, когато се разгледа експозицията в приземния етаж. Влиза се във вътрешността на замъка, встрани от стълбата, водеща нагоре към втория етаж, и се минава през няколко зали, отделени една от друга с много дебели дървени врати. Таваните са сводести, малко под три метра в средата, но изглеждат много по-ниски заради височината на входната врата на замъка; в залите няма никакви прозорци, а стените са само от камък и без мазилка. Липсата на мазилка има значение – тя е, разбира се, за да се поддържа архитектурния стил на крепостта изобщо, за да може сградата отвътре да изглежда така, както и отвън: но по-важното е, че камъкът без мазилка уверява посетителя, че стената е здрава и дебела, и че излизането през нея е немислимо. Няма значение каква е истината сега, защото камъкът може да е и декоративен. Но тухлата изглежда по-крехка и по-податлива на натиск и удар, и затова вътрешната тухлена стена не може да има толкова заплашителен вид.
И така, това са зали, които изглеждат по-ниски и по-тесни, отколкото биха изглеждали, ако в тях имаше мебели (сега има витрини и каменни експонати, но това не са мебели). На пода би могло да има настилка, която да е дървена или друга, но не каменна, както сега; също и килими, картини по стените, гоблени, и особено огледала и прозорци. Оказва се че, противно на това, което обикновено се мисли, обзавеждането на помещенията не ги прави да изглеждат по-тесни. Причината за това е, че те – ако са подредени разумно – създават организация, която подканва към обитаване, и така човек не получава усещане, че е попаднал в затвор. Може би, за да заприлича едно място на затвор, първите условия са тези – оскъдна мебелировка, малко изображения по стените, малко прозорци. А ако махнем прозорците изобщо и оставим само стените, както е в този случай, ще получим даже не затвор, а по-скоро гробница.
Някой би казал, че същото чувство би трябвало да се изпита и в пещера, а също и във всякакви видове подземни проходи, примерно в катакомби. Аз обаче не съм сигурен в това. Най-напред, гробницата се отличава от каквато и да е част на пещерата по това, че е изработена от човек, а не е естествено образувана; тя е правена с цел там да бъде положено мъртво тяло. Относно катакомбите: аз, да кажем, съм посещавал катакомбите в Сиракуза и не си спомням да съм изпитал някакви негативни чувства като тези, за които говоря сега. Една възможна причина за това е, че катакомбата, макар и подземие, което на някои места е тясно, никъде няма толкова солидно затворени помещения: тя се състои от няколко дълги коридора, които би трябвало, както е в Сиракуза, да се събират в един център – защото е направена с цел хората да се събират заедно за тайно богослужение (тайно, защото се преследва, а не защото самата религия го изисква). Поради това там няма помещения, които да са отделени с тежки и заключващи се врати; няма и каменна облицовка. Може би тук е моментът да се обърне внимание на нещо общо и важно, при това свързано с темата на сборника. Обществото, заради което са прокопани катакомбите, не е военно, и няма йерархия, в която висшестоящите да могат по всякакъв начин да санкционират низшестоящите, включително и със затваряне за неопределено време. Страхът, който замъкът произвежда, идва от това, че той е построен така, че отделните му части до служат като инструмент за упражняване на власт, и то власт върху тялото. Никоя пещера не може да изглежда така, нито пък катакомбата, макар да е под земята, таваните й да са ниски и да няма естествена светлина.
Същевременно достъпът до естествена светлина не води непременно до разведряване на обстановката. Ето един пример. Встрани от стълбата при входа, която води към първия етаж, има отвор в стената, който би могъл да бъде прозорец. Но той не изглежда така, и то не защото няма стъкло – това може да е и случайно – а защото има форма и размер, които му пречат да е прозорец. Всъщност какво е прозорецът – най напред, това е отвор в стената, от който да влиза светлина и въздух, когато пожелаем. Затова той има стъкла и завеси, или пък щори, които са вид завеси, а в по-слънчевите страни винаги е имал и капаци. Където има възможност, прозорецът се удължава във врата, която води към балкон или тераса. По този начин човек може да излезе изцяло на слънце и въздух, и пак да бъде у дома си, защото не е стъпил на улицата (която принадлежи на града), нито дори в двора (който е общ за семейството или за всички онези, които обитават сградата). От друга страна обаче, независимо дали продължава в тераса или не, прозорецът има още една задача – той улеснява движението навън и навътре, може да послужи като резервен изход или вход. При прозорците, които са на висок етаж, това е мъчно или невъзможно, но все пак създава едно необходимо усещане за не-затвореност. При по-ниските обаче това е вярно в съвсем буквален смисъл. Но ако не друго, всеки прозорец може да послужи поне да се покажем или да извикаме за поздрав или помощ.
Ето какъв е прозорецът, за който споменах. В началото, значи откъм вътрешната страна, той има форма на правоъгълник с размери примерно 50 см. на метър и 20. Но, отивайки към външната част на стената (а самата стена е дебела близо метър), той се стеснява още, и накрая имаме цепнатина с размери 15 на 80 см. Значи точно толкова, колкото никой да не може да се провре. Този прозорец изглежда по-скоро като бойница или удължена шпионка; ако поставим такъв в някоя от приземните зали, той би я направил още по-мрачна, защото би изглеждала като място, откъдето може само да се чуе затвореният, или да му се подаде храна и вода – или някакво съобщение – но само ако “онези отвън” преценят за правилно. Значи той би бил не изход, а напомняне, че външният свят още съществува, и че там има много хора, които не ги е грижа, не могат или не желаят да помогнат – иначе биха го приели при себе си навън, вместо да му оставят това подобие на прозорец.
И сега нещо за броя и материала на вратите. Струва си да се сравни дебелата крепостна стена – било единична, било двойна – с прозрачните и въртящи се врати, които днес се използват в много сгради, примерно в банки или хотели. Съвременните въртящи се врати позволяват едновременно влизане и излизане, при което никой от двамата, минаващи през входа, не може да попречи на другия, а същевременно те се виждат, така че да могат да се поздравят (а не само единият да вижда другия, както става при стесняващия се прозорец, за който споменах). При крепостната врата, напротив – външният не вижда нищо, а него го виждат (от кулите); същевременно пазещият крепостта може да реши дали да отвори и двете крила на вратата, когато е двукрила, или пък само едното и така да подходи с допълнителна предпазливост към влизащия. Тези действия – и то точно в този вид – не са останали само в средновековието. И до ден-днешен в университета, където работя, има врата, обърната към вътрешния двор, през която минават множество хора. Тя е дървена, двукрила и с малък прозорец на всяко крило, закрит с решетка, и пазачите държат едното крило да е винаги затворено (освен ако не се очакват почетни гости). Та влизащите и излизащите през това крило са затруднени, и понякога се изчакват с минути, докато отмине външната или вътрешната редица. Но много рядко съм виждал някой да настоява да се отворят и двете крила (по-често се случва някой да се оплаква на стоящите около него, но не и да се обръща към пазачите); и това е дори когато вали дъжд или сняг. И аз самият почти никога не съм се замислял за това. Всичко това означава само едно нещо – че тази сграда трябва да е крепост.
Но ето и още една разлика между входовете на замъците и на модерните сгради. Като че ли няма нужда да се напомня, че вратата на крепостта (поне тази, която е явна за всички) е една, макар и с две крила. Ако се разходим из центъра на София и се загледаме към централните входове на някои от сградите на държавните институции, ще видим, че те обикновено имат не една, а три врати. Така е и при Университета, и при двете сгради на Народното събрание, и при президентството, и на много други места. Това е отрицание на крепостния вход, и изобщо на крепостния принцип, който ни казва – влизането и излизането трябва да са трудни и под контрол. Според този принцип е по-добре мнозина да загинат поради невъзможност да се влезе или излезе, отколкото да се пропусне дори един враг навътре или навън.

3. Горещината

Какво може да се каже за чувствата, към които води дебелината и плътността на стените и вратите; дебелина и плътност които, заедно с другите особености на тази архитектура, която споменахме, съдействат за или поне указват към трудността за влизане или излизане. Тези чувства са поне две, защото две са гледните точки – на онзи, който е вън, и на онзи, който е вътре. Видяхме, че височината може да произведе страх за вътрешния и респект или страхопочитание за външния. Сега пак е възможно да се говори за две различни чувства. Да кажем така – онзи, който е вън и вижда трудността да се проникне, ще предположи важността, изключителната ценност на онова, което стои вътре; вътрешният пък ще трябва да се чувства зависим от волята на онези, които могат да решат дали той да бъде свободен да излиза и изобщо да се движи – било навън от замъка, било в самия него. Значи пак стигаме до нещо подобно – когато сме вътре, трябва да се боим и да усещаме несамостоятелност; когато сме навън, трябва да бъдем респектирани, но и да изпитваме интерес към вътрешното като към нещо, което заслужава да бъде строго пазено.
Нека сега да погледнем и към една трета особеност на тази архитектура – нейното, да кажем, безразличие към атмосферните условия; говорим за безразличие с оглед на безопасността или пък удобството на хората, които биха попаднали в замъка.
Тъй като температурата в Родос почти никога не пада под нулата, и дори средната зимна температура е над 10 градуса, а дъжд вали сравнително рядко, то главното климатично неудобство ще бъде горещината. Както може да се убеди посетителят, архитектът на замъка (нека това да е онзи, който се е погрижил за реставрацията му в средата на ХХ в.) е направил твърде малко, за да помогне на обитателите да се справят по-лесно с горещината. Нека да погледнем две места от сградата, по които може да се съди дали архитектът е имал такава грижа – входа и вътрешния двор.
Относно входа, ще имаме полза от сравнение не само с модерния хотел, но и с множество граждански сгради, като се започне още от времето на ренесанса. Пътникът, който доближава до коя да е обитавана сграда – независимо дали е очакван или случаен – би могъл да бъде предпазен от горещината или дъжда по два начина: или ако пред входа има навес, който се крепи от една или няколко колони (той би могъл да завършва отгоре с плоска тераса, както е примерно, при бившия царски дворец в София; или пък с триъгълен покрив, който да образува фронтон откъм лицевата си част – както е с Народния театър); или пък, ако този навес се разшири по дължината на цялата стена, така че да образува покрита алея (портик) както е правено още през античността. При нас такъв портик има сградата на Министерския съвет и ЦУМ. Пред замъка в Родос обаче, за който говорим, няма нищо подобно, и туристът не се замисля за това, когато го гледа отдалеч, но го разбира веднага, щом се нареди на опашка за билети: замъкът отваря за посетители в 12 часа, и слънцето напича с голяма сила. Разбира се, това не се отнася само за този замък, а за всеки; и читателят на този текст с право би забелязал, че “крепостите не се строят за туристи”. Така е, но и нашата тема не е за това, какви са или какви трябва да бъдат крепостите, а какъв е духът на един архитектурен паметник или вид. При това нека да не забравяме, че този “дух” не е прикрепен завинаги към тези сгради, които се наричат “замъци” или “крепости”, а може да се мести и към сгради, замислени с друго предназначение; или пък, несъмнено, да влияе на невоенни общества, които биха използвали тези сгради, за друга, невоенна цел.
Как изглежда вътрешният двор? Както стана дума по-рано, той представлява правоъгълник с размери приблизително 25 на 35 м., и в единия му край е построена каменна стълба, водеща към първия етаж. Срещу входа има няколко сводести ниши, като във всяка от тях е поставено копие на римска статуя, представяща мъжка фигура, винаги облечена и в естествен ръст, но на висок постамент (сн. ХІІ). Освен това тези ниши, макар и сравнително дълбоки, все пак са тесни, и поради това не изглеждат като места, които човек би избрал, за да се скрие на сянка. Било е възможно обаче, както се вижда от много примери на средновековни сгради с вътрешен двор, да се направи покрита галерия, която да го обикаля от всички страни, и така да създава възможност за разходка, разговори, или просто седене на хладно. Такава галерия би могло да има не само на партера, но и на първия етаж, но няма – там стената е плътна (макар и с прозорци) от три страни, и само в половината от етажа срещу входа, до каменната стълба, е направена тераса зад няколко арки, и тя е дълга около десетина метра. И още – в самия двор би могло да има градина или дори езеро, и вътре в това езеро или около него да се намери място за копията на римските статуи. Разбира се, може да се отговори, че в такъв случай няма да има място за строяване на, примерно, гвардията на Великия Майстор (защото такава несъмнено е имало) и че с градина в двора сградата не би приличала на военна крепост, а на манастир или болница. Това е вярно, но пък близо до замъка има болница, строена от същите рицари (тя сега е археологически музей) и в двора й пак няма нито вода, нито зеленина, а само настилка от каменни плочи. Разликата е, че там има покрити колонади, и те са не само на партера, но и на първия етаж.
И тъй, какво иска да ни каже това устройство на сградата? Ето няколко неща. Гостът е нежелан, или поне няма причини да се грижим за удобството му; отвън никой не може да остане незабелязан в близост до стените; крепостта не е място за разговори и почивка; в крепостта се нуждаем от издръжливи и дисциплинирани мъже, които при това трябва да доказват дисциплинираността и издръжливостта си всеки ден. Стоящият отвън трябва да се чувства по-скоро нежелан и същевременно наблюдаван; стоящият вътре трябва да знае, че не може да бъде незабелязан, ако се движи във вътрешния двор, и че всяко действие е свързано с трудности, които се създават заради нуждата да се упражнява и да бъде изпитван.

ІІІ. Второто послание

И така, досега твърдим, че архитектурата на родоския замък, а може би и архитектурата на всяка подобна сграда, е способна да внуши у посетителя чувства, които оценяваме по-скоро като негативни: усещане за опасност (било от падане отвисоко, било от затваряне в тясна зала или дори в открит коридор, но без възможност за излизане, било от обезводняване вследствие на горещината); усещане за негостоприемство или по-скоро враждебност, и също, за непрекъснат и безмилостен контрол. Също – за високомерие поради превъзходство, идващо от силата: не е важно дали тази сила идва от въоръжение и военна организация, или от богатство, или от съюз с другаде намираща се, но способна да съдейства военна сила, или от самото знание за особеностите на тази сграда и качествата на обитаващото я общество, което знание няма да бъде лесно споделено.
И все пак може да бъде и обратното, значи, архитектурата да създава противоположни на тези чувства; но аз най-напред ще се опитам да обясня, защо тя, която сама по себе си не може да казва нищо, а само да създава условия за изпълнение на определени задачи – в този случай явно военни – може да създава безпокойство и дори страх. Това може да стане – и ми се струва логично да стане – ако в душата на наблюдателя се промъкне предположението, че тази крепост е предназначена за обиталище на общество, където властта се упражнява заради самата власт; и че това общество, организирано като армия и затова способно да действа ефикасно в нападение и отбрана, действа заради самото действие, значи, съществува просто за да доказва, че тази организация е ефективна, и е способна да се защитава и да напада добре, и по този начин просто изтребва други организации, или общества. Наистина, какви чувства да изпитваме, когато виждаме оръжие, което е замислено да стреля просто за да убеждава, че може да стреля?
Да го кажем още веднъж: ако в едно общество имаме безконтролна власт и безусловно подчинение – и само това – за какво може да съществува това общество, освен за да унищожава други; или поне да ги поставя в зависимост и по този начин да се уголемява, като самото то се превръща в глава на такава властова йерархия? И най-сетне, ако предположим, че то постигне пълна власт, сиреч, ако вече не може да влезе в контакт с други общества, които подлежат на покоряване или унищожаване, какво би правило то, освен или да се самоунищожи (чрез постепенно изтребване на непокорните, или просто на негодните да се подчиняват задоволително, на “изоставащите в покорството”); или да се разпадне на части, които ще са му подобни, и ще враждуват помежду си по същия начин? Аз твърдя, че такъв образ на общество би трябвало да предизвиква не просто страх, а дори възмущение – а “възмущение” е синоним на “гняв”. Защо гняв? Защото гневът, в добрия смисъл на думата, който бихме заели от Платон, и както този смисъл е обяснен в “Държавата”, е инструмент на разума, служещ да защити душата от животинските чувства, които се опитват да я “преобърнат”, да се наложат над разума и така да я унищожат като човешка душа. Едно общество, ако действа така, както го описахме, би могло да ни изглежда животинско; а ако е и могъщо, бихме го нарекли чудовищно.
Но, от друга страна, ние би трябвало да си представяме и противоположното общество (говорим за това, което е организирано според противоположния принцип), и нека да допуснем, че то пак би било военно, значи, би имало като първа и видима практическа задача защитата и нападението. То ще се нуждае от дисциплина, и следователно в него ще има власт и подчинение. Голямата разлика е, че то няма да съществува “заради властта”, която цели само собственото си поддържане и сякаш се храни с подчинението, а заради някакъв закон, на който всички ще бъдат еднакво подчинени: а военната дисциплина ще съществува като някаква необходимост, защото обществото, живеещо според този “друг закон” може да се нуждае от защита. В такъв случай войникът не се подчинява от страх, а командирът не заповядва поради властолюбие: защото е известно, че те са войник и командир само доколкото обществото им се нуждае от опазване срещу някое, да предположим в съгласие с казаното по-рано, “чудовищно общество”.
Заслужава да се каже, че в резултат на това разбиране на условността на началничеството и подчинението между хора, които са според природата си равни, се появява нещо, което бих нарекъл духовен аспект на военния живот. Няма съмнение, че воинът трябва да бъде смел и издръжлив – но тези качества не трябва да произтичат нито от омразата, му към врага, нито от страха от тежко наказание, нито от надеждата да командува или да командува повече, нито от, да кажем, безразличието към живота. В действителност воинът, и то точно този, който ще обитава една средновековна европейска крепост – а това е воинът-християнин – би трябвало да основава своята смелост върху примера на Христа като човек и на всички онези, които са участвали в създаването на неговата Църква. Значи той би бил смел и издръжлив като Спасителя в земния Му живот, и като последователите Му. С по-малко думи – когато е в опасност, той би мислел за опасностите през които са преминали те; същото ще се каже и за физическото страдание.
Ако мислим за такова воинско общество, ние, като посетители на родоския замък, бихме могли да усетим, и едно много по-различно архитектурно послание. Височината на прозорците и на стълбите, примерно, биха напомняли просто, че земният живот е несигурен и че смъртта е, несъмнено, винаги близо; и че, което е твърде важно, този замък е предназначен за хора, които живеят с точно тази мисъл. Мрачните каменни помещения биха напомняли едновременно и за това, че мнозина достойни хора са били затваряни и измъчвани несправедливо точно по такива места; и дори да са страшни тези зали, които приличат на гробници, те са слабо изображение на онова, което очаква някого отвъд. И че на напечения двор може да е много горещо, но това все пък е дреболия в сравнение с мъченията, които е трябвало да понесат, преди да умрат, някои от проследователите на Христа. И също: стените и кулите са високи, вратите са тежки, има много препятствия и дори капани, така че проникването в замъка е трудно; да, но и да се вярва и да се живее добре също е трудно и даже по-трудно, защото, примерно, злият и порочния би влязъл в крепостта по-лесно, отколкото да се отърве от порока си. И още: ценността на това, да си част от добро човешко общество, далеч надминава други ценности, заради които се превземат реални крепости – така че крепостта отвън просто изобразява трудността да се стигне до тази ценност.
Поради тези неща си мисля, че посланието на тази архитектура не може да се смята за еднозначно. Така че който гледа замъка, би могъл да почувства респект без страх; освен това той би намерил крепостта за красива и привлекателна, но причината пак ще е в образа на обществото, за което стана дума.

ІV. За реставраторите

Това бяха разсъждения, направени въз основата на двудневното ми (не самотно, а заедно със жена ми Димка) обикаляне около замъка, а после и вътре в него. И чак по средата на обиколката ни из самия замък, докато отивах да разгледам книжарницата, която беше и същевременно сувенирен магазин и беше устроена вдясно от входа, веднага след влизането през голямата порта, обърнах внимание на един надпис, изсечен в мраморна плоча, вградена в стената отляво, точно преди да се излезе на вътрешния двор. Съдържанието му беше следното (преводът е мой):

По време на управлението на Негово Величество
Виктор Емануел Трети,
крал на Италия и Албания, император на Етиопия,
когато вожд на фашизма и глава на правителството беше
Бенито Мусолини,
[тогава] Чезаре Мария де Веки, граф Вал Чизмон,
управител на италианските острови в Егея,
поправи и възстанови
този древен замък
изграден от рицарите на Свети Йоан
върху ненакърнимите римски бастиони
[за да бъде] седалище на управлението, цитадела на силатa,
защита на западната цивилизация
на правото и религията на Рим
като додаде мощ и блясък
на неговата обновена история

година господна 1940, осемнадесета на фашистката ера

(REGNANDO SUA MAESTA VITTORIO EMANUELE III RE D`ITALIA E DI ALBANIA IMPERATORE DI ETIOPIA ESSENDO DUCE DEL FASCISMO CAPO DEL GOVERNO BENITO MUSSOLINI CESARE MARIA DE VECCHI CONTE DI VAL CISMON GOVERNATORE DELLE ISOLE ITALIANE DELL` EGEO QUESTO ANTICO CASTELLO EDIFICATO DAI CAVALIERI DI SAN GIOVANNI SOPRA INVIOLATE BALUARDI ROMANI SEDE DEL GOVERNO CITTADELA DELLA FORTEZZA DIFESA DELLA CIVILTA OCCIDENTALE DEL DIRITTO E DELLA RELIGIONE DI ROMA RESTAURO E RICOSTITUI RIDONANDO POTENZA E SPLENDORE ALLA SUA STORIA RINNOVATA. L`ANNO DEL SIGNORE 1940 XVIII DELL` ERA FASCISTA)

Струва ми се, че гърците, които са придобили острова след 1947, са постъпили много мъдро като са запазили този надпис. Мисля, че той ни помага да разберем, защо замъкът сега изглежда точно така; защото, поне както се твърди в изследванията и пътеводителите, които се намират по магазините в Родос, архитектът го е възстановил почти от основите, и е внесъл твърде много промени в сравнение с първоначалния план (а на места, и що се отнася до вида на стените, кулите, плана на първия етаж и още повече до обзавеждането там, изобщо никакъв първоначален план не е имало, така че архитектът е бил напълно свободен да постъпи както желае). Няма смисъл да се обсъжда въпросът дали този архитект е споделял началата на фашистката политическа теория и практика, още повече, че и самият “фашизъм” е дума, означаваща едно обществено движение и умонастроение, което не е много лесно за дефиниране. Все пак, мислейки за тези неща, аз се погрижих да прочета статията на Умберто Еко “Вечният фашизъм” (Пет морални есета. Превод Ирена Кръстева. “ЛИК”, 1999), и трябва да кажа, че тя ми помогна много, потвърди голяма част от личните ми представи за това, що е “фашистки характер” изобщо, и нещата, които ще напиша нататък, със сигурност се опират и на неговия текст.
Въз основа на личен, но и на колективен опит (тъй като още има не малко живи свидетели на събития преди и по време на Втората световна война, пък и достатъчно книги и филми за това време) за хората от моето поколение не е трудно да правят сравнение и да откриват общи черти между фашизма (дори той никога да не е бил нещо единно и системно, както казва Еко за италианския фашизъм –“фашизмът не бил монолитна идеология, а по-скоро колаж от различни политически и философски идеи, кошер от противоречия”) и комунизма, който ни е добре познат на теория, а също така и на практика. Все пак, връщайки се към обществата, които нарекох “чудовищни”, и чийто принцип, от който идват по-важните им характеристики, е “власт заради самата власт”, бих казал, че фашизмът и фашисткото умонастроение отговарят в по-голяма степен на този принцип, отколкото комунизмът. Историята на комунизма в Европа, а несъмнено и другаде, беше нещо като нагледно опровергаване на една известна логическа грешка, която, макар и да се вижда лесно, все пак винаги е била използвана в практическата реторика за заблуждаване на слушателя: и тя е, че ако ако хората са равни в едно отношение, от това следва, че са равни и във всички останали. Към това комунизмът прибавя: ако пък се окаже, че действителното положение не е такова, то трябва да бъде поправено – които не са равни, трябва да станат такива.
При фашизма обаче далеч не става дума за равенство: и това е естествено, защото ако принципът на обществото изисква власт заради самата нея, то и неравенството е нещо необходимо – защото човек властва над по-низшестоящи от него, докато с равните само се съвещава.
Затова фашизмът, както би се съгласил и Еко, е патерналистичен (защото разлика във възрастта винаги има, тя се доказва лесно и е еднозначно “в полза на” по-стария – а старото е по-добро: и така е много добра предпоставка за властване), не търпи разноречието (защото то не му е нужно, разноречието е налице там, където има независимост) и цени традицията (в смисъл, че на старото трябва да се подражава, а на пазителите на старото – също, но това подражание е вид послушание – “Критичният дух извършва разграничения, а разграничаването е знак за модерност… За Ур-фашизма разногласието е предателство”).
И също: Еко казва, че фашизмът, или, както той предпочита да каже, Ur-фашизмът (запазвайки “фашизъм” като означение на италианската форма на по-общото явление) желае действието заради самото действие. Същото твърдение, и то изказано с почти същите думи, го има в “Отвореното общество” на Карл Попър.

“Героизмът е и винаги ще бъде привлекателен, но нашето възхищение, струва ми се, трябва да зависи в голяма степен от преценката ни за каузата, на която се е посветил самият герой. Героичният елемент в бандитизма според мен не заслужава висока оценка… Племенният идеал за героичният човек особено в неговата фашистка форма… е атака срещу самата идея за цивилизован живот… Неговият императив е Живей опасно! Каузата, в името на която сте готови да следвате този императив, има второстепенно значение, или, както казва В. Бест: “Добрата борба като такава, а не “добрата кауза” … е онова, което натежава на везните”.” Попър, К. Отвореното общество и неговите врагове. Т. ІІ. Превод Камен Лозев. “Отворено общество, Златорогъ”, 1995. с. 84-85. Ето какво казва и Еко: “Ирационализмът зависи също от култа към действието заради самото действие. Действието е красиво само по себе си и следователно трябва да бъде осъществено преди и без какъвто и да било размисъл…(с. 33); За Ур-фашизма няма борба за живот, а по-скоро “живот за борба”.. Ур-фашисткият герой е нетърпелив да умре. Следва да се отбележи, че в неговото нетърпение по-често му се удава да кара другите да умират” (с. 35-36).

Аз само бих добавил (и то е заради реда на собственото ми изложение) че ценността на действието, извършвано независимо от целта, следва от упражняването на властта; властта се насища сама от себе си, от това, че подчинява, а не от това, до което водят заповедите й, какъв е ефектът от тяхното изпълнение. Съществено е ефектът да бъде осезаем – затова фашизмът е агресивен, защото войната, и изобщо конфликтът, придружаван от болка, смърт и радост от победата и оживяването е нещо извънредно осезаемо. Даже можем да си позволим да кажем, че тези чувства, доколкото са елементарни съпътствия на телесния живот, са и най-осезаемото нещо – това са първите знаци за това, че сме в тяло и действаме като тела. А животното действа главно като тяло, и още повече – чудовището, за което мислим като за нещо могъщо и което действа единствено с оглед на това, че е живо тяло. То се храни, възпроизвежда и не желае конкуренция – и всичко това без оглед на бъдещето.
Накратко, свързвайки формата на замъка със състоянието на обществото, от което произхождат неговите възстановители (тук говорим не само за архитекта, но и за авторите на идеята за възстановка, и за финансирането, и за смисъла на възстановката, както е изразен в надписа), имаме основание да гледаме на него като на сграда, въплъщаваща един, да кажем, заплашителен дух. Не е чудно, че в надписа не се говори за християнство, а за “религията на Рим”. Европейският фашизъм е логично антихристиянски, защото, от гледна точка на християнството, властването и подчинението тук и сега и между хора, са нещо, което се случва в земния живот и една от необходимостите му, но не е ценност. Следователно християнинът не може да бъде мотивиран да властва и да се подчинява без оглед на резултатите от това – а това вече го прави противник на фашизма. Така че и архитектурата на замъка, ако се съобразяваме с гледната точка на неговите реставратори, не би следвало да бъде четена по християнски, макар и иначе това да е напълно възможно, както стана дума по-рано; на нея е било гледано по-скоро като на едно въплъщение на волята за власт.

***

Текстът е публикуван е в Mediaevalia christiana, 1. Съст. Георги Казаков, Цветелин Степанов. „Изток-Запад“, 2005. 22. 06. 2005 г.