Екзарх Йосиф (Лазар Йовчев)

1870-1903

Част І

1870-1876

1870
– последен изпит в Юридическия факултет в Сорбоната (юли)
– война – не е представил дипломна теза; потегля обратно (29-ти дек.), три месеца в Швейцария (с Д. Греков); в Цариград (20 ноем.)

- френско-пруска война (юли 1970 – март 1971), Наполеон ІІІ е пленен (2 окт.);
– ферман на султан Абдул Азиз за независима Българска църква (Екзархия) (27 фев.)
– сп. “Читалище” (от окт. – ред. М. Балабанов)

1871
– неплатен чиновник в търговския съд (ян.-септ.)
– сътрудник на в. “Македония” (изд. П.Р. Славейков, ян.-май, заплащане); статия за проекто-устава на Екзархията (ян.); ред. на сп. “Читалище” (от май до май на сл. година); статия за превода на “Илиада” на Пърличев (май); Слово за ползите от читалищата (май, на събрание на Българското читалище) (“публичното мнение е върховното и най-страшно съдилище за онези хора, които не се боят ни от Бога, ни от съвестта си”); етически статии (Свобода и дълг, Страстта, Човеколюбие, Себелюбие); Интернационал “работничеството, когато прибягва до комунизма, прегръща една теория, която е чиста утопия, защото е противна на свободата и на природата на човека” (ноем.)
– калоферци искат да се върне като учител, Тъпчилещов разговаря с него по тяхна молба (юни-юли)

- Първи църковно-народен събор (фев.-юли)
– Парижка комуна (март)

1872
– статии във в. “Право”; превод на откъси от “Науката на добрия Рихард” от Франклин (“Читалище”, апр.)
– секретар-писар на Смесения съвет при екзархията (12 ян.); става монах с името Йосиф, ръкоположен за дякон (23 септ.); гласуван за Одрински митрополит (окт.), но не е одобрен. Протосингел (дек.)

- избор за екзарх – Иларион Ловчански (12 фев.), Антим Видински (16 фев.), утвърден от правителството на 23-ти; Натанаил ръкоположен за Охридски митрополит, Симеон – за Варненски и Преславски.
– оповестява се схизмата (обявена на 16 септ.)

1873
– архимандрит (ян.)
– обиколка из българските земи (Варна-Букурещ-Ниш-Рилски манастир-Пловдив-Одрин – апр.-окт.)

1874
– управлява Видинската епархия (от септ. – една година)

1875
– писмо до Ст. Чомаков за престоя си там (септ.); Връща се в Цариград като протосингел-секретар (окт., 12 лири на месец)

- въстание в Херцеговина (лято)

1876
– ръкоположен за Ловчански митрополит (2 фев.); заминава от Цариград (27 апр.) – Варна (придружава го митрополит Симеон) – Русе – Търново (30 апр., изпратен и от Григорий Доростоло-Червенски, Климент Браницки, архим. Константин) – Ловеч (3 май); обиколка на епархията (юли-септ.); в Орхание поставя за архиерейски наместник поп Кръстьо (ноем.)

- Априлско въстание

Част ІІ

1877 -1885

1877
– гласуван за Екзарх (24 април – 3 митрополити и 16 цариградчани – 9:8:2); Екзархийският устав още не е одобрен и не е в сила; Савфет паша потвърждава, че султанският указ е издаден (3 май), получава берата (указ), че е утвърден (28 май), представя се на султан Абдул Хамид (2 юни); писмо до султана, съдържащо моление за победата му над Русия (23 юни)

- напрежение между екзарх Антим (“неверен пастироначалник” според турския печат) и Ст. Чомаков. Властта се отказва да работи с Екзарха. Екзарх Антим подава оставка (април), на заточение в Анкара (юли)
– Обявяване на Руско-турската война (12 април), известия за изтребване на българи (авг.), пада Плевен (ноем.), победа при Шейново (дек.)

1878
– разговори със Савфет паша и Ференц де Зичи за Сан-Стефанска България (фев.- март). Посланикът Нелидов го представя на великия княз Н. Николаевич в руското посолство. Връчва му благодарствен адрес в Сан Стефано с 230 000 подписа (апр.). Разговори с княз Дондуков и ген. Тотлебен (май). В Пловдив – седалището е в къщата на Найден Геров, среща се с Дринов и Антим І (юни-окт.). Разговор с посланик Лобанов-Ростовски, княз Дондуков, Савфет паша в Цариград (ноем.). “Българите са по-лоялни на султана от гърците”. Не отива в Търново. “Аз съм поданик и чиновник султанов” (дек.)

- ген. Гурко в Одрин (ян.). Санстефански договор (фев.), Берлински конгрес (юли)
– Къде да бъде Екзархията – София, Пловдив или Цариград? (юли-септ.). Методий Кусевич защитава исканията на македонските българи в Цариград, споменава се за уния (авг.). Писмо на Антим І до императорския комисар
– епархиите в Македония са загубени през войната

1879
– в Пловдив (до дек. ); в София се среща с княз Батенберг (окт.); писмо от митрополит Симеон в полза на оставането в Цариград (ноем.).

- Органически устав на Източна Румелия (апр.)

1880
– завръща се в Цариград (ян.); Г. Кръстович: “Силата е само в правото Ви. Имате един ферман, който е признал за отделна българската народност, имате 1,5 милиона българско население”. Екзархът: “Македония е 8 части българи и една част гърци”.
– “Св. Анна I степен” от Александър II (септ.)
– заживява в къща в Ортакьой заедно с две от сестрите си;

- в Солун е основано д-во “Просвещение”; план за класни училища и гимназии в Македония (център Солун) и Одринско (М. Кусевич, К. Шапкарев, Н. Спространов, Хр. Бучков ); Солунска мъжка гимназия “Кирил и Методий”

1881
– тръгва за София (18 май), посрещнат от Стоилов, Иречек (23 май); в Търново (юни)
– пише до Г. Груев, председател на Постоянния комитет в Източна Румелия, в което го моли да повече средства за учебното дело в Македония

- убийство на Александър ІІ (1 март)
– преврат на Ал. Батенберг срещу Каравеловия кабинет. Извънредни пълномощия, министри – руски генерали (27 апр.)

1882

- доклад на К. Стоилов до княза за ролята на екзархията в неосвободените земи
– “Училищно попечителство” – екзархийски комитет за ръководене на просветната дейност с председател архим. Методий Кусевич (от 1884 – “Училищен отдел” при Екзархията); Солунска девическа гимназия “Св. Благовещение” (дир. Царевна Д. Миладинова)

1883
– княз Батенберг посещава султана, и патриарха, но не Екзархията (апр.); екзархът не е поканен на семейния празник на султана, на който се канят началниците на всички религиозни общини (окт.);
– приет е от Абдул Хамид II (дек.) – потвърден е ферманът от 1870, екзархията остава в Цариград, екзархът получава орден “Османие I степен”

- Одринско свещеническо училище (до 1892, откогато е в Цариград)

1884
– посреща Ст. Станимиров, назначен за деловодител на Училищното попечителство (ян.); изпраща го при Г. Кръстович да поиска 3 000 т.л. за Солунския пансион (Кръстович обещава и изпраща парите); приема М. Балабанов, външен министър на Княжеството (апр.)
– в Бруса (май)

- в Екзархията са чиновници още М. Кусевич (протосингел) и М. Пелов (секр.). Станимиров напуска (авг.), за да стане директор на Габровската реална гимназия

1885
– телеграма от княз Александър до султана – “нека правата, подарени от султан Азис да бъдат запазени и приложени” (4 май)
– Съединение; разговор с Великия везир за взаимодействие между валиите и владиците в Македония, за да се запази мирът (септ.).

Част ІІІ

1886-1894

1886

- Н. Спространов съобщава за присъединяване на част от кукушките униати към екзархията
– Ст. Станимиров е назначен за директор на Софийската класическа (Първа мъжка) – до 1893

1887
– пише до Гр. Начович (8 юни). Уверява го в благоразположението на Русия – необходимо е да се изпрати една депутация в Петербург за помирение, да се избере привременен комисар, да се поставят руски офицери начело на армията и да се избере нов княз (съгласувано с Чомаков и Нелидов).

- Фердинанд е избран за княз (25 юли)

1888
– пише до Начович (26 фев.). Да се постигне споразумение с Русия, но не чрез цанковисти или каравелисти, а чрез консерваторите или дори Стамболов; до външния министър Странски (16 апр.) – относно взаимодействието между патриаршията и сръбската пропаганда
– изложение до великия везир относно положението на бълагрите в Турция (апр.)

- Стоилов пише от Виена на Странски (26 авг) “днес е най-несгодното време за повдигане на македонския въпрос”

1889

- писмо от Вълкович до Странски “великият везир се отказал да иска от екзархията отзовавнето на митрополит Синезий от Одрин”

1890
– берати за владици в Охрид (Синесий) и Скопие (Теодосий)
– вестник “Новини” (преименуван на “Вести”) – орган на екзархията

- Вълкович прочита нотата на българското правителство пред великия везир и пред министъра на външните работи (4 юни). До Стамболов: “Впечатлението на беше приятно”. До Г. Живков: “Портата няма да отстъпи в нищо, защото България не се защитава от никого”.

1891
– разговор с Д. Ганчев (“хвали Стамболовата политика, лоялното му държане към Високата порта”)
– заповед на Великия везир до валиите в Солун и Битоля – да не се възпрепятстват българите да напуснат Патриаршията (лято); 150 села и градове писмено преминават към Екзархията

- Одринското свещеническо училище е открито в Цариград под името “Духовно училище” като клас на българското четирикласно към църквата във Фенер (септ.); Одринска мъжка гимназия “д-р Петър Берон”

1892
– протестира пред Джевдет паш за преследванията на български учители в Солун и българи в Неврокоп; приет от султана (6 ноем.)

- Свещеническото училище приема името “Св. Йоан Рилски” (ректор – архим. М. Кусевич). Намира се във Фенер, на брега на Златния рог (нездравословни здания)
– холера в Цариград

1893

- княз Фердинанд се жени за Мария-Луиза (апр.); с промяна в чл. 38 на конституцията се дава възможност не само на княза, но и на наследника му да не бъде православен (май)
– процес срещу митрополит Климент (май-юли)

1894
– берати за Велес и Неврокоп
– приема В. Думев (учител по български език в Одринското училище, тогава четирикласно) и Г. Белев на о. Принкипо, където летува; Ст. Станимиров, назначен за ректор на семинарията (септ.), изпраща го да обходи руските семинарии (ноем.); започва спор с монахините от съседния католически манастир (извадили основния камък на бъдещото здание на семинарията във Ферикьой – място, подарено от султана)

- роден е престолонаследникът Борис (18 ян.); пада правителството на Стамболов (18 май), съставено е правителство на Стоилов
– наети са помещения за семинарията в по-здравословна част на града; облекло на семинаристите, съвпадащо с халкинското; 160 ученици

Част ІV

1895-1903

1895
– митр. Григорий Русенски поканва Екзарха да кръсти княз Борис (дек.)
– след убийството на Стамболов “загуба за България” (7 юли)

- Янаки Гелев става преводач по турски в Екзархията; получава позволително от правителството за това училище, наречено вече “семинария” (апр.)
– преследване и убийства на арменци (и 1896); край на японско-китайската война, Япония придобива Ляодунския полуостров и Порт Артур

1896
– К. Стоилов идва да покани Екзарха и да издейства разрешение за отиването му в София от султан Хамид (ян.); Екзархът отсяда в сградата на (сегашната) митрополия; кръщение на княз Борис в “Св. Крал”(2 фев.)
– В Цариград княз Фердинанд посещава Екзархията и на Великден е в българската църква, но не посещава патриарха. Екзархът не е поканен в руското послство (защото трябва да се покани и патриархът)

- княз Борис е кръстен и по католически обряд; Фердинанд е признат от Русия, Турция и други Сили.
– М. Кусевич управлява Старозагорската епархия

1897
– Екзархът поздравява султана за Рамазан Байрям и победата над гърците; по време на войната обещават 4 берата след войната и да се пази в тайна (окт.).
– Говори с изключените от семинарията (“Основали сте тайна библиотека с книги, противни на държавата, в която живеем”).
– Ръкоположение на трима митрополити – Козма Дебърски, Герасим Струмишки, Методий Охридски (дек.) (Я. Гелев му предал забраната с умишлено закъснение; ръкополагат се в три последователни нощи, тайно от Патриаршията в стария “Св. Стефан” (къща, подарена от Ст. Богориди, осветена 1849). С Григорий Русенски и Константин Врачански нощуват в метоха с/у църквата).

- гръцко-турска война
– купуват място за семинарията с готови здания в Шишли, близо до бъдещата болница “Евлоги Георгиев”; от семинарията са изключени (до края на годината) 6-ма участници в таен революционен кръжок. (фев.). Имали тайна библиотека със съчинения на З. Стоянов, Ст. Заимов, Вазов, Ботев, Каравелов.
– посланик в Цариград – Д. Марков. Протакане и съпротива от Портата (правителството) и Ялдъза (Двореца) за бератите. Назначават се архиерейски наместници на гръцките митрополити в Прилеп, Пехчево и другаде.
– семинарията “Св. Йоан Рилски” вече е шестокласна (от 1895) със собствена сграда. Учениците – главно от Македония и Одринско, стипендианти на Екзархията (в нея са учили Ив. Марковски, Ив. Снегаров)

1898
– приема В. Думев относно учителите, членове на ВМРО, после и Г. Петров (след събранието на ЦК в Солун – авг.)
– освещаване на желязната църква “Св. Стефан” в Цариград (8 септ.)
– подава молба до Портата за назначаване на митрополити в Мелнишка и Серска епархия (Сяр), Полянска и Солунска (Солун), Одринска (Одрин), Маронийска и Ксантийска (Гюмюрджина)
,
– Крит получава автономия
– българска класическа гимназия в Битоля (7 класа)
– В. Думев – представител на ЦК на ВМРО в Цариград, Гьорче Петров – в София; убит е редактора на “Новини” Д. Македонски (фев.)

1899
– възразява пред Таксин бей за готвеното назначение на Фирмилиан за Скопски митрополит

- завършва първи випуск на семинарията (1913 – закрита, преместена в Пловдив); “д-р Петър Берон” става пълна гимназия, 7 класа; девическа гимназия “Янко Касъров” в Одрин

1900
– пише до мин.председателя Т. Иванчов и до княза относно опита за отцепване на Скопска епархия (авг.)
– ограбен от македонския революционер С. Мерджанов

1901
– разговор със Зиновиев относно Фирмилиан. Научава, че Русия подкрепя назначението, за да помогне на крал Александър.

- Правителството на Р. Петров предпочта да се ограничи дейността на македонските комитети

1902
– тържествено честване на 25-годишнината от служението на Екзарха в Цариград (апр.); става почетен член на Книжовното дружество и доктор honoris causa на Университета
– получава телеграма, подкрепяща действията му срещу отцепването на Скопската епархия, подписана от лидерите на партии – Др. Цанков, П. Каравелов, Ив. Гешов, В. Радославов, Д. Петков, Р. Петров

- освещаване на българската болница “Евлоги Георгиев” в Цариград (апр.)
– 878 български училища във вилаетите – в Цариградски и Одрински 149, в Солунски, Скопски и Битолски – 729
– назначаване на Скопския патриаршистки митрополит Фирмилиан (сърбин)
– въстание в Горно-Джумайско, Разлог, Неврокопско, Мелнишко

1903
– записки до княза относно изтребването на българи в европейска Турция (май-юни)
– повикан при великия везир – съобщава му се за Илинденското въстание (22 юли)

- нота на Русия и Австрия до Портата относно въстанието (фев.); среща на руския и австрийския императори относно събитията в европейска Турция (септ.)

**

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф. Синодално издателство, 1965

Арнаудов, М. Към историята на българската екзархия. Документи 1881-1890. Ун. печатница, 1944

Йосиф I. Дневник. Хр. Темелски, Т. Събев, текст, коментар, редакция. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, 1992

Йосиф I. Писма и доклади. В. Георгиев, Ст. Трифонов, съст. “Клуб 90”, 1994

Екзарх Йосиф І в спомени на съвременници. Хр. Темелски, съст. УИ “Св. Климент Охридски”, 1995

Йосиф І, Екзарх Български 1877-1902. Юбилеен сборник, 1904

Йовчев, Л. Статии и преводи. Ф. Марчев и др., съст. 2001

Гавриил Кръстович

1835-1885

Част І

1835-1849

1835
– писмо до Р. Попович в Карлово от Сливен (фев.). Оставил един “Корнелий Непот”, получил чрез Стойко [бащата на Г. Раковски] писмо от “Стефанаки челеби” [Ст. Богориди] до чорбаджиите в Котел и Сливен. Потеглял за Котел и оттам – за Цариград;
– друго писмо от Котел (март) – първенците се отказали да му плащат учението в Цариград (недоразумение за разноските между тях и Богориди). Препраща и писмото от Богориди до първенците. Иска от Р. П. препоръка до Богориди за разноските, да учи повече неща с цел да остане в Цариград при някой търговец;
– друго от Цариград (март, на български) – добре е приет в “бейския конак” от Богориди, от майка му и сина му; друго от Цариград, Фенер (апр.). Нарича Богориди “княз (prinkeps) на Самос и околните острови”. Не е доволен от домашния учител, с когото четат (заедно с Николай Богориди) Размишленията на Маврокордатос; друго (май) – оплаква се от скучното преподаване, четяли Динарх с елементарен анализ. Цитира Лукиан за образованието. Разговарял с Н. Логадис, учител в Куру-чешме. Чуди се как да говори с Богориди, който “не ме постави в никое училище, дето се извършва всеки напредък, но ме държи вътре в конака”;
– друго (юли) – живеят в Халкедон, бягайки от чумата. Пита за новите книги на Неофит Рилски и Анастас Кипиловски. Моли го да плати за екземпляр на речника на Антим Гази. От една седмица учат аритметика и “Панегирик” на Изократ. Предстоели нови предмети – алгебра, геометрия, реторика, поетика, физика, метафизика. Скоро започват и френски. Разговарял с майката на Богориди;
– друго (ноем.) – ученето не върви, не започва френски по разни причини, съученикът му не учи достатъчно. Доволен е от грижите на баба Ана. Получил книгите на Неофит. Приятелят му Бончо бил изпратен в Крайова при ton exochotaton jatrophilosophon Петър х. Берович.

1836
– писмо до Р. Попович (ян.) – Ст. Б. му дал 500 гроша за нови дрехи; друго (март) – ученето на гръцки било слабо, но започнал да учи френски.
– други две (авг.) – събира спомоществовователи за Христоитията. Редактирал преведен на български Encheiridion за църковния ред; друго за българския правопис и граматика (видял граматиката на Неофит Рилски).
– друго (септ.) – князът щял да замине през октомври за Молдова, а него да настани в патриаршията като копист, за да се подготви за секретар; той самият вече превел Илиада І-ІІІ и от френски Мудрост добраго Рихарда

1837
– писма до Р. Попович (ян.) – споменава за чумата в Цариград. Султанът забранил на християните да се качват на кон; бил назначен за писар в патриаршията, превел Митос Продиков
– друго (март). Р.П. щял да издаде превода на Мудрост добраго Рихарда. Две години не видял полза от княза и ще го моли “със сълзи” да продължи учението си
– в предговора към Христоития Р. Попович споменава Кръстович – че е учил гръцки в Котел и Карлово и за преводите на Илиада І-ІІІ, Мудрост добраго Рихарда и Митос Продиков.
– друго (юли) – разнася книгите на Попович. От май живеел в Куру-чешме.
– друго (дек.) – вече е ученик в Куру-чешме, приет през септ. след 1-2 изпита. Около 60 ученици. Учат Аристофан (Плутос, Облаци), Есхил (Прикованият Прометей), география, физика, граматика, богословие, Катехизис-а на митрополит Платон. През лятото чел Аритметика на Теофил Каирис. Опасност от болестта. Болестта засегнала Пловдив, Карлово и околностите. Относно преписването на превода на Робинзон. Стойко чорбаджи довел Сава (Раковски), който е записан за ученик в Куру-чешме и поздравява Р.П. Богориди споменал, че може да изпрати Кръстович във Франция. Интересува се за Историята и Речника на Анастас (Кипиловски) Казва, че не желае да стане учител във Видин.

1838
– писмо до Р. П. от Цариград (фев.) – съобщава му, че заминава за Париж. Споделя тревогите си – да не се усъмни в правотата на православието, как ще съжителства с “бейзаде Николаки”. Моли го да изпраща писмата си до Сава Стефаниди (Раковски); в свое писмо (ян.) до Р. Попович Раковски също споменава, че по решение на Ст. Б. Кръстович заминал за Париж.
– писмо до Р.П. от Париж (май) – пристигнал след 51 дни пътуване. Николаки го посрещнал – бил драгоман в османското посолство. Учат 3 пъти седмично латински и всеобща история и 3 пъти – френска граматика и превод. Следващата година Кръстович щял се яви на изпит по всички общообразователни предмети, за да постъпи в “Академията на правото” (реторика, география + геометрия, алгебра, физика, химия, астрономия). Споменава, че се запознал с единородец от Ески-Заара, който от една година учел медицина [това е Ал. Екзарх]; друго (юни) – “за мен едничката слава и желание е да се върна в Котел”. Изказва радост от приятелските чувства на Неофит Рилски към Р.П., споменава за Кипиловски, казва, че “не се залавя за една своя система”; друго (окт.) – превел от френски биографиите на някои древни философи и ги изпратил на Р.П. За българския език против “надутите славонисти” – “жените еднички говорят по-правилно [български]” –; друго (дек.) – за ползата от ветеринарното училище в Париж, която биха имали някои сънародници.

1839
– писмо до Р.П. (фев.) – Ст. Б. му определил издръжка 3000 фр. годишно, така че той могъл да излезе от турското посолство, където нямало условия за учене и да си наеме собствена стая. Вече учи философия, реторика, физика, математика. През юли му предстои изпит. Според турския посланик от тази наука (правото) той нямало да има полза в Турция. Ходатайствал пред турския посланик да определи помощ за Александър х. Бойоглу (Екзарх). Моли Райно да препрати приложеното писмо на Ал. Б. до Ески-Заара. Писмата щели да минават през Виена до Филипополи чрез търговеца от Карлово Евстатий Гешоглу, а не по море. За напреженията между демократи и монархисти, за конфликта между Холандия и Белгия; друго (март) – за промяна в началното образование в България (трябва повече предмети, а не само гръцки).

- възцаряване на Абдул-Меджид

1840
–

1841
– писмо до Р. Попович от Париж (август, на български); последното писмо от Р.П., което получил, било от юли 1839-та. Александър х. Бойоглу заминава за България с “един французки превелик мъж”. Кръстович научил за “нещастията в Ниш”. Сава му писал, че “българите са се събудили откъм учение” Учи право (“правдата или законното знание”), взел два изпита, предстои му още един и ще вземе “един диплом”. По негова молба Ст. Богориди ще го остави още известно време да учи.

- Ал. Екзарх заминал с икономиста академик Бланки; проучват относно въстанието и жестокото му потушаване в Нишко, Пиротско и Лясковско
– Ст. Богориди (Стойко Иванов) е “княз Самоски” (наследствена). Самос е автономен, Богориди не го посещава.

1842
– писмо до Р. Попович от Париж (ян., на гръцки); Ал. Екзарх донесъл едно Евангелие в превод на Неофит Рилски (К. не го одобрява). Надява се до една година да се върне; последно писмо от Париж (юни, на гръцки);

- “Български народни песни и пословици” от Ив. Богоров, Будапеща

1843
– завръща се в Цариград (дек.); частен секретар на Ст. Богориди

- публикуван е пътеписът на Бланки Voyage en Bulgarie.
– К. Огнянов отваря печатница в Цариград, отпечатва Страдание на великомъченица Марина (първа книга на български, отпечатана в Цариград)

1844
– писмо до Р. П. от Цариград (ян., на български) – “отечеството наше Болгария; моят господар Ст. Б. го люби премного и би му сторил големи добрини, ако би се не боял…”; “еднакво с вас съм укорен за грекомания, обаче, от моите изследования ради старо-български-ът наш език мога кого-то праведно да укоря за россомания”; запознава се с еленчанина Иларион, който се готви да напечата Катехизис-а на Платон на български; друго писмо (фев.-март, гръцки) – среща се всекидневно с Иларион, очаква той да стане някога архиерей; писал на Априлов (не одобрява казаното от него в Денница); надява се Неофит (Бозвели) да бъде освободен.
– писма до Р.П. относно българския език (март-септ., на български). Упреква Априлов, Кипиловски, К. Огнянов. “Няма по-добри и по-полезни книги да дадем днес на българите, освен исторически”; последно писмо (ноем, на бълг.) – казва, че превежда една “История на откриването на Америка”

- Иларион не може да получи паспорт за Русия, защото не получава препоръка от гръцките владици. Ст. Богориди му казал да стои в Куручешмейското училище и да чака да се уреди въпросът (“мълчете да не ни чуят гърците!”)
– класни училища на Ив. Момчилов в Елена и Б. Петков в Калофер; Девическо взаимно училище във Враца на Цв. Кръстенякова
– Кипиловски отпечатва Буквар; сп. “Любословие” на Конст. Фотинов в Смирна (апр. – до дек. 1846)
– Политическата програма на Илия Гарашанин

1845
– Ст. Богориди изпраща “частния си секретар” Кръстович за управител (dioiketes, “каймакамин”) на Самос (май); писмо до Р.П. (окт.); второ писмо – “не Самски правител, но и паша, но и бей да стана, пак … от българството-то си не излизам” (дек.)
– редактира Есопово житие на Попович и му го изпраща обратно.

- поема “Стоян и Рада” на Н. Геров в Одеса
– йеромонасите Иларион Стоянович от Елена и Неофит Бозвели са заточени на Света Гора

1846

- класно училище на Н. Геров в Копривщица;
– 20 руски стипендии за Петербург, Москва, Киев
– в. “Български орел” на Ив. Богоров в Лайпциг (апр. – до дек. 1846)

1847

- класно училище на Н. Попконстантинов в Пазарджик
– умира Васил Априлов (окт.). Завещава 60 000 рубли на габровското училище (според писмо на Н. Палаузов до Г.К.)
– Ал. Екзарх се установява в Цариград, подава прошение до везира за правото на българите “да имат свои духовни началници и да издигат свои църкви” (ноем.)

1848

- писмо до Р.П (фев.). Съобщава, че през изминалите две и половина години е уредил училища по всички села и е “поправил законите”. Получил писмо от “някой” Н. Палаузов, който му съобщил за смъртта на Васил Априлов.

- Н. Сапунов е упълномощен от 24-те еснафи да иска позволание за построяване на българска църква
– като заточеник в Света Гора умира Неофит Бозвели
– “Цариградски вестник” на Ив. Богоров, Ал. Екзарх, Т.Бурмов

1849
– Ст. Богориди потвърждава дарението си, започва строеж на метох, параклисът е осветен (окт.)

- класно училище в Шумен

Част ІІ

1850-1859

1850
– завръща се в Цариград (апр.), писмо до Р.П.; писмо до Найден Геров в Пловдив относно издаването на една “филологическа книжка” (авг.)
– мисия в Света Гора за разрешаване на имотен спор за земя между Хилендарския и Иверския манастири (есента); освобождава от заточение Иларион Стоянович (дек.)

- класно училище на Н. Геров в Пловдив

1851
– става член на търговското съдилище в Цариград (по-късно – член на върховния съд, преподава търговско право в правителствено юридическо училище – М.Б.)
– влиза в настоятелството на българския храм, утвърдено от патриарх Антим (заедно с Хр. Тъпчилеща, Евстратий Гешоглу и др.)

- умира Анна (Гана), майка на Ст. Богориди

1852
– като секретар на Богориди е на венчавката на дъщеря му – Мариорица – с Фотиади бей (християнин) в присъствието на султан Абдул Меджид (дек.). Венчава ги цариградският патриарх.

- класни училища в Карлово и Търново
– “Христоматия на славянския език” на Н. Рилски в Цариград

1853

- “Критически издиряния за историята българска” на Ю. Венелин в превод Б. Петков

1854

- Кримска война – до 1856

1856

- 13 католически училища из България; български читалища в Свищов и Лом (ян.-апр. – Ем. Васкидович и др., Кр. Пишурка)
– “Български речник” на Н. Геров в Петербург
– Парижки договор след Кримската война; “Хатти-умаюм” (фев.)

1857
– Евл. Георгиев от Галац до Найден Геров в Одеса: “Г. Кръстович е, ми се чини, от добрите българи и ще можем да се ползуваме от него” (май). Н. Геров до Евл. Георгиев: “г-н Г. Кръстович е твърде благонамерен човек, добър българин, но всичко върши опипом, и, истина, другояче той не може да прави, защото е чиновник на Капия-та, та не трябва да излиза вън от пределите, които тя пази. Затова той не се меси в такива големи работи, каквото искат нашите, духовенство независимо и проч… (за княз Богориди) г-н Кръстович трябва да го поддържа в добрите му намерения. Това той прави и доста добре”.

- Н. Богориди, второроден син на Ст. Б. става княз в Молдова (и 1858)
– “Месецослов на българската книжнина” в Цариград на Д. Мутев и Др. Цанков (до 1859)

1858
– Кратко изследване на българската древност (май, “Български книжици”, Цариград); предава ръкописа на Писма за някои си мъчности на българското правописание (окт.), които излизат в “Книжици” тази и следващата година
– гл. редактор на “Български книжици”
– умира Райно Попович

- Иларион е ръкоположен за Макариополски епископ (предстоятел на българската църква в Цариград – окт.)
– сп. “Български книжици” на Д. Мутев (ян. – до 1862)
– събрание на цялото православно народонаселение (до фев. 1860)

1859
– Писма за някои си мъчнотии на българското правописание (в Цариград)
– несъгласия с България на Др. Цанков – посочва ги като орган на католическата пропаганда.
– умира Стефан Богориди (авг.)
– предлага да се оттегли от редакторското място (31 дек.); относно съдържанието на “История” – ч. І – история на хуните (че са българи), ч. ІІ – до Кубрат (завършена), ч. ІІІ (на свършване) – до края на Първото българско царство в началото на ХІ в.

- гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Болград, Бесарабия
– “Кратка славянска граматика” на П. Зографски (Цариград)

Част ІІІ

1860-1872

1860
– написва отговор на речта на Ст. Каратеодори от 16 фев., подписан от Н. х. Генчоглу и отпечатан в “Български книжици”; участва в събранието на 26-ти март, където решават да скъсат с патриаршията.
– ”Български Великден” (3 апр.);
– участва в обиколката на Мехмед Къпръзли паша за да установи състоянието на християните – до Нишко, после до Силистра и Тулча

- брошура на Т. Бурмов “Българите и високото гръцко духовенство” (Цариград, март)
– в. “Дунавски лебед” на Раковски (септ. – до края на 1861); “Българский за независимо священство въпрос” на Раковски; “Народни песни на македонските българи” на Ст. Веркович
– протестантско училище в Пловдив
– нота на княз Горчаков до страните, подписали Парижкия договор, относно положението на христитяните в европейска Турция

1861

- читалище “Братска любов” в Букурещ (по иниц. на Раковски); църковно-народен събор
– умира султан Абдул Меджид, наследява го Абдул Азис

1862
– влиза в българо-гръцката комисия, която да се занимае с “осемте” български искания (заедно с Чомаков, Бурмов, Н. Тъпчилеща – до средата на следващата година)

1863

- в. “Съветник” на Т. Бурмов, Н. Михайловски (март – до 1870)
– Софроний става патриарх (до 1866)
– българска католическа гимназия в Одрин; протестантският “Роберт колеж” в Цариград

1864
– заедно с Панарет Пловдивски, Антим Преславски и Доротей Софийски присъства и аргументира българските искания на свикан от патриарха събор (12 юни). Присъстват бивши цариградски патриарси, останалите източни патриарси, митрополити и епископи, много гърци (съборът е от фев. до юни).

- Граф Игнатиев става посланик в Цариград (септ.)

1866
– везирът Али паша призовава патриарха да вземе решение по българския въпрос. Свиква се събрание в същия състав като преди две години. Присъстват само Кръстович и Панарет Пловдивски (апр.)

- българско читалище в Цариград (от апр. – Т. Бурмов, П.Р. Славейков и др.)
– в. “Македония” на П. Р. Славейков (дек. – до 1872)
– Критско въстание

1867

- патр. Григорий VІ (фев.). Предава на граф Игнатиев проект за създаване на автономна българска църква. Представен е на турския министър на външните работи (юни)
– в. “Дунавска зора” на Д. Войников (ноем. – до 1870)

1868
– Портата изпраща на патриаршията официално два проекта за църковния въпрос, съставени вероятно с негово участие (окт.). Григорий VІ ги отхвърля

- “Граматика на новобългарския език” на Ив. Момчилов
– чети на х. Димитър и Ст. Караджа (юни)
– окръжно на Григорий VІ до всички автокефални църкви за вселенски събор (16 дек.)

1869
– История Блъгарска под имя уннов (Цариград)
– Заедно с Г. Стоянович Чалоглу и х. Иванчо Пенчович участва в комисия, назначена от Али паша и съставена от по три мирски лица от българска и гръцка страна (фев.-юни). Съставя проект, приет от комисията, съгласуван с граф. Игнатиев и одобрен от Портата. Григорий VІ не успява да убеди светския съвет при Патриаршията, има и български възражения; през септ. Али паша съобщава на Кръстович и други представители в комисията за фермана; проектът за ферман е съставен (“голяма част е съставена по негово внушение, за да не кажа негова диктовка” – М.Б.) от Кръстович и предаден на пашата (ноем.)
– публикува Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос (на гръцки).

- Н. Палаузов, начело на депутация на одеските българи, е приет от Александър ІІ в Ливадия
– създаване на Българско книжовно дружество (М. Дринов, В. Друмев, В. Стоянов – септ.) в Браила
– в. “Свобода” на Л. Каравелов (ноем. – 1874) в Букурещ
– “Българска история” на Й. Груев (Виена); “Исторически преглед на българската църква” на М. Дринов (Виена)

1870
– на 28 фев. заедно с останалите членове получава от Али паша ферман за учредяване на автономна българска църква под името екзархия.
– на 8 март избран (на съвет от 40 българи) във временния смесен съвет за управление на екзархийските работи (5-ма владици и 10 мирски лица – х. Ив. Пенчович, Хр. Стамболски, Хр. Тъпчилеща, Ст. Чомаков, Н. х. Минчоглу и др.). Утвърден със султанско решение (ираде) на 30 март.

- из фермана: изборът на екзарх, съгласуван със султана, се потвърждава от патриарха и се назначава със султански берат; мирото се получава от патриаршията; определетя се епархиите; екзархът може да идва в Цариград при същите условия, както източните патриарси
– сп. “Читалище” на М. Балабанов, П.Р. Славейков, Л. Йовчев, С.С. Бобчев (окт. – до 1875) в Цариград

1871
– заедно с х. Ив. Пенчович, Каратеодори и Зографос участва в комисия за спогодба с патриаршията. Налага му се да дава обяснение пред събора (23 март)
– участва в църковно-народния събор (фев.-юли,15+35 представители на епархиите), произнася реч на първото събрание, след Ил. Ловчански и Ст. Чомаков, и преди И. Макариополски; съставя проектоустав за управлението на екзархията; настоява за пожизненост на Екзарха (май); на 14 май уставът е предаден на Али паша (поч. на 25 авг.); на 16 май е приет (заедно с Чалоглу, Пенчович и Минчоглу) от Григорий VІ, който заявил, че не признава фермана и че въпросът трябва да се реши на вселенски събор.
– Антим VІ се среща с 6-ма членове на смесения съвет, сред тях и Кръстович (25 септ.)
– възлага на М. Балабанов да дава частни уроци по право на един турски върховен съдия; в “Читалище” (окт.-дек.) излиза частичен превод на Antirresis като Възражение на Патриаршеский Епистолярен мемоар.

- Григорий VІ официално протестира срещу фермана пред великия везир (24 март); патриарх става Антим VІ (септ.)

1872
– привременният съвет избира Антим Видински за български екзарх (16 фев.). Султанският берат е издаден на 2 април.
– Кръстович, заедно с Пенчович и Чалоглу посещава патриарха (3 апр.)
– съобщава на Екзарха, че Мидхат паша иска промяна на фермана и нов устав заради схизмата (окт.); смесеният екзархийски съвет го избира за член (16 дек.), той отговаря, обяснявайки отдръпването си (21-ви)
– Марин Дринов критикува История Блъгарска в Периодическото списание на Книжовното дружество (Браила).

- екзарх Антим извършва служба на 11 май, споменава “всякое епископство православных” вместо патриарха, прочита акт за възобнова на българската църковна независимост; патриаршески събор низвергва Антим, отлъчва Панарет, Иларион Ловчански, а Иларион Макариополски е предаден на “анатема” (13 май);
– Иларион М. е назначен за Търновски митрополит, ръкоположени са и други митрополити (май, бератите са получени в края на юни)
– българската църква е обявена за схизматична (16-24 септ.); екзарх Антим отхвърля схизмата (18 окт.)

Част ІV

1873-1885

1873
– Отговор на М. Дриновата критика в “Читалище” (май)

1874
– прошение на цариградски българи до екзархията да се помири с Кръстович (септ.). Той отказва (дек.).

1875
– критикува (в “Читалище”) статия на М. Дринов за българската азбука. Дринов отговаря следващата година в “Периодическо списание”.

1876

- детрониран е Абдул Азис, наследява го Мурад V, скоро след това Абдул Хамид ІІ

1878
– разговор с екзарх Йосиф (24 ноем.). Съветва го да не се установява в княжеството, за да не се загуби връзката с Македония. Синодът да в Пловдив, а самият екзарх да пребивава временно в Цариград, подобно на Йерусалимския патриарх.

1879
– Алеко Богориди – ген.-губернатор на Източна Румелия, Кръстевич – генерален секретар и директор на вътрешните работи (май)

- Батенберг е посрещнат в България (юни)

1881
– изказвания на сесиите на Областното събрание (ноем – М.Б)

1883
– по Евстатий Пелагонийски предава на екзарха “да се държи за фермана, да се представя за независим от Княжеството, да състави синод и съвет” (дек.)

1884
– назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия (апр.)
– преди назначаването екзарх Йосиф разговаря със “садразамина” за положението в Румелия. Споменава “Гаврил ефенди” като възможен нов генерал-губернатор; “отговаря, че Г.К. няма да благоприятства съединението, но не отговаря, ще може ли да го спре” (апр.);
– нов разговор на екзарха и садразамина – екзархът казва, че “назначението на Гаврил паша направило много добро впечатление на всичките народности и че се надява тоя почтен и хитър чиновник ще успокои всички партии и духове и ще съумее да се предпази от разни интриги” (“Дневник”, 9 юни).

1885
– Съединение (6 септ.). Кръстович е арестуван (случката с файтона).
– Около 18-ти е в София, настанен в дома на Г. Муравенов. М. Балабанов и Д. Гешов го посещават. На 21-ви заминава за Лом, оттам за Цариград с кораб (пристига на 2-ри окт.). Султанът го приема на 7-ми.

***

Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870-1915). С., 1940

Балабанов, М. Гавриил Кръстович – народен деец, книжовник, съдия, управител. 1914

Балабанов, М. Българска колония на един остров. “Периодическо списание”, 1910

Бобчев, С.С. Какъв беше Г. Кръстевич. “Българска сбирка”, С., 1899

Бонева, В. Възрожденецът Гаврил Кръстевич. Шумен, 2000.

екзарх Йосиф І. Дневник. “Св. Георги Победоносец”, 1992

Кепов, И. П. Гаврил Кръстевич – живот, обществено-църковна и книжовна дейност. 1929

Кръстович, Г. “Брошура от името на търновския представител на патриаршеския събор хаджи Николи Минчоглу”.В: Български книжици, г. III, 1860

Кръстович, Г. Опровержение на възражението на Великата църква против издадените от правителството проекти за решението на българския въпрос. Превел Н. Михайловский. Цариград, 1869

Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. БАН, 2008

Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и. спомени на д-р Христо Тонев Стамболски от Казанлък. Т. І-ІІІ

Част І

1904-1908

1904

- Untersuchungen zur Geschaftsfahigkeit der griechischen Frau (дисертация – защитена в Ерланген, изд. в Лайпциг 1905).
– Назначен за учител в І-ва Мъжка гимназия; редактор в сп. “Библиотека” на Павел Генадиев; често се вижда с П. Славейков
– Гръцка граматика от Г. Димитров (рецензия – “Пряпорец”, фев.)

1905

- превод на Прометей от Есхил (“Българска сбирка”, ХІІ, кн. 1; 2-ро изд. в отделна книжка)
– публикува в “Македонски преглед”, ред. на лит. притурка А. Протич; в сп. “Художник”, изд. Павел Генадиев. През лятото Генадиев му предлага да преведе “Фауст”

1906

- затворен от П. Генадиев за 1 месец в Пловдив, превежда Фауст от Гьоте.
– сгодява се в Лондон

1907

- превод на Федон от Платон
– драматург (артистически секретар) в Народния театър (май-дек.); редактор в сп. “Художник” заедно със С. Радев и П. Генадиев.

1908

- във в-к “Време” с Ал. Гиргинов и Й. Хербст (от 1 ян. до края на 1909, подкрепя демократическия кабинет, както и “Пряпорец”)
– превод на Баскервилското куче от Конан Дойл (за “Време”)
– Академическия съвет го приема за частен хоноруван доцент по класическа филология (21 юни), встъпителна лекция (6 окт.)

Част ІІ

1909-1921

1909

- печата стихотворения в “Слънчоглед” на Д. Кьорчев (фев.-юни).

1910

- печата в “Пряпорец”
– “На почивка” (сборник фейлетони); негови стихотворения са отпечатани в Българска антология на Дебелянов и Подвързачов.

1911

- Любовта в гръцката поезия в класическия период. Епос и лирика (Годишник на СУ); Песента на българката (на чешки, сб. На Етнографския музей)
– превод на VІ песен на “Одисея” (сп. “Знание”, ноем.)

1912

- редовен доцент по класическа филология при Катедра по сравнителна литературна история (19 май)
– Класическа култура (студия – “Училищен преглед”, ХVІІ, кн. 7-8)

1913

- Любовта в гръцката поезия в класическия период. Драма (Годишник на СУ)
– Чува за самоубийството на Лора Каравелова (…слугинчето извика…, ноем. – Ив. Богд.)

1914

- студентско дружество “Бяло море”

1917

- писмо от Ив. Вазов с поздравление за превода на Есхил и Еврипид (юли)

1918

- с Дора Габе във Виена – гладно време, колети от България (май)

1919

- пътува с кораб от Тарент към Цариград

1920

- Художествен театър или вишнева градина (статия за гостуването на МХАТ – окт.

1921

- Институт по Клсическа филология (Балабанов – директор), и катедра по гръцка филология – ръководител

1922

- Сухи напъни в “Развигор” (заради нея К. Христов емигрирал?)

Част ІІІ

1922-1944

1924

- ред. колегия на “Развигор” (снимка с Т. Боров, Д.Б. Митов, Елин Пелин – пролетта)
– установява се да работи в къщата на Вера Бояджиева “У дома не е удобно”.

1925

- във Флоренция със семейството (снимка – фев.); в Атина (снимка на Дионисовия театър);

1926

- член на основаната секция на ПЕН-клуба

1928

- три сказки в читалище в Шумен

1929

- делегат на Виенския конгрес на ПЕН-клубовете с Вл. Полянов

1932

- награден с “Гьоте-медал” (авг.-септ.); представя Маринети (близък до Мусолини) в кино “Роял” (сега Театър на НА)
– разговори с П. Славински относно проект за дисертация на тема “Разделение на властете в древноатинската демокрация” (разговарят по “Цар Освободител към Орлов мост”)

1933

- във Флоренция и Рим със семейството (снимки – пролетта)

1934

- юбилей в Народния театър – реч на С. Радев (30 ян.). Срещи и разговори със С. Радев (уволнен след 19 май); честване и във Варна (поздравен от Д. Осинин); честване в Кюстендил (придружаван от Я. Язова, поздравен от Е. Каранфилов). Е.К го посещава през великденската ваканция (“кабинетът му беше високо горе под самия покрив”). Г. Михайлов го вижда да върви от Университета към НС (пролет)
– в новата сграда – 189 е Балабановия кабинет, 188 – на Бешевлиев и Георгиев. 187 – семинарна зала, заключва се. Врата при 14 ауд. (сега филологическа библ.) се заключва, студентите имат ключове. Долу- ауд. 12 (сега 176). 175 – кабинет на Дечев (описание на Михайлов – студент оттогава).

1935

- в Лом, сказка в читалището, писмо до Ал. Божинов (апр.)

1936

- в Казанлък, сказка за древните езици, писмо до Ал. Божинов (есента)
– статия за Асен Златаров по повод смъртта му (дек.)

1937

- Д-р Кръстев като човек (юб. вестник на кръжок при Кюстендилската гимназия – апр., бр.1); по радиото “За лъжата” (1-ви апр.)

1939

- живее на “Солун” 48 на седмия етаж (над Ив. Богданов и жена му), преди това на “Цибра” (сега “Авицена”)
– Човеколюбието на д-р Кръстев (юб. вестник на кръжок при Кюстендилската гимназия – апр., бр.2). Говори на събранието, дошъл заедно със сина и дъщерята на Кръстев и с Борис К. Стоилов.

1940

- в Берлин (снимка със дъщерите си – юли)

- среща с П. Славински и Елин Пелин (директор на музей “Ив. Вазов”) относно сп. “Сердика” (орган на Софийска община), отказва да работи с Кирил Христов; хвали Ив. Богданов в “Мир” като издател на Ст. Михайловски (апр.), той му занася “Първи принос…”

- започва да публикува “И аз на тоя свят” (ян.) – до фев. следващата година

- “Елин Пелин и той бяха много често канени от някои кръгове на буржоазията които държаха на тях… поради някои важни техни връзки. На Балабанов здравето беше доста пострадало. Към това беше допринесла и раздялата му от семейството – останал сам… ” (С.Радев). “Казват, че бил приятел на цар Борис”; участвал в жури за “Мис България” във Варна (Хр. Радевски)

1941

- установява се на “Марин Дринов” 28 (Ив. Богд.)
– притеснен относно нападението с/у СССР (“Видя ли тези идиоти какво направиха”според М. Ангелова (“започнах да се оглеждам дали наоколо няма някой полицай”) – на “Цар Освободител до СУ”

1942

- в Будапеща, група писатели, гости на унгарски писатели

1943

- посещава семейство Пенкови в Панчарево.

1944

- евакуиран в Трявна
– лятото – при проф. Д. Костов с/у двореца “Враня” (с Б. Пенков)

Част ІV

1945-1955

1945

- живее на ул. “Марин Дринов” и “Чепино” (сега “Ас. Златаров”); посещават го Михайлов и Венедиков, идва и С. Радев
– “имал семейни разправии и се нуждаел от квартира… тогавашният мин.пред. в присъствието на мин. на културата нареди на проф. Балабанов да се даде квартира… М. Стойнов (“Звено”): той не заслужава това, той е царедворец”… квартира не му дадоха.” (Хр. Радевски).
– на манифестация по “Толбухин” в писателската група (команда да прибягаме това разстояние – Ал.Б. едва тичаше с мнозинството).
– За съвременността в древната гръцка литература (слово на Първа писателска конференция, септ.)

1946

- на честване на Фр. Кубка (посланик на Чехословакия), организирано от съюза на бълг. писатели в сградата на българо-съветското дружество с Андрей Николов, Б. Делчев;
– при директора на “Хемус” и Ив. Богданов (“не съм правил политическа декларация по радиото”)
– по “културни бригади”с Елин Пелин, Н. Хрелков и Ячо Кабаивански

1947

- снимка с ученици – бригадири

1948

- блъсва го кола на “Цар Освободител” (фев.); честване на Елин Пелин в Клуба на култ. дейци (март), после същото в Бургас – там подарява сборника си на Ст. Каракостов (авг.); пак манифестация на 1 май (с Б. Делчев и Ст. Загорчинов)
– снимка със студентки в двора на СУ

1949

- председателства разговор на тема: “Прогресивното в античното елинско изкуство” в Клуба на културните дейци (ян. )
– снимка с колеги (Геров, Вл. Георгиев, Михайлов) пред главния вход на СУ
– на гости със Ст. Каракостов у Елин Пелин (окт.), на погребението на Елин Пелин (дек.)

1950

- статията на Ал. Ничев Методологически въпроси (май); пенсиониран;
– Рожд. Христово (7 ян.) – на гости в сем. Велкови, подарява му издание на римските лирици, купено преди 50 год.

1951

- получава удар, 1 год. в болница и на легло, настанява се на ул. “Шипка” 5 (Б. Делчев)
– Димитровска награда

1953

- в Дома на техниката, рецитал на К. Кисимов (Яворов, Гьоте)
– вече не чете лекции (Ст. Памуков); подарява “История на гръцката литература” на Кранц на В. Велков (авг.)
– “Заслужил деятел на културата”
– Б. Делчев го среща в Докторската градина – в лошо състояние

1955

- на ул. “Шипка” 5 “в една стая само с едно легло и един телефон – живееше там самичък, съвсем болен, почти сляп (едно прислужница – Ст.П.). Тоя телефон го свързваше със света, защото не можеше да излиза”; “писмо до държавния глава, с което молел да се освободи от чужди хора жилището му на ул. “Авицена” (Ст. Памуков)

- умира на 30 ноември

***

Александър Балабанов. Из един живот 1898-1934. С., 1934

Балабанов, Ал. Писма до Димитър Бобошевски. УИ, 1992

Балабанов, Ал. И аз на тоя свят. Спомени от разни времена. “БП”, 1985

Богданов, Ив. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Велков, В. Специалността Класическа филология 1946-1950. В: Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Венедиков, А. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. “Христо Ботев”, 1993

Михайлов, Г. Проф. Ал. Балабанов. В: Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Михайлов, Г. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Първанова, Ан. Александър Балабанов. “Македонски научен институт – София”, 1994

Славински, П. Ал. Балабанов. В: Ал. Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Този текст е съставен преди всичко въз основа на едно интервю с проф. Тъпкова-Заимова, взето от Зоя Христова през декември 2007. Цитатите в основния текст, дадени с курсив, са от интервюто. Наред с това са взети предвид биографичните бележки, публикувани в сборниците по повод на нейните 60-та, 70-та и 80-та годишнина. Направени са корекции и добавки от самата проф. Тъпкова-Заимова по време на нашите срещи в края на октомври 2010.
Коментарите, набрани с по-дребен шрифт, съдържат необходими обяснения, отнасящи се до споменатите събития, както и препратки към някои по-важни публикации.

І. Произход и семейство

Василка Тъпкова е родена на 7 август 1924 г. в София, в семейство на учители.
Предците на баща й са живели в Солун. Дядо й, Димитър Тъпков (1847-1899), е бил основател (1874) на българското училище в Лерин (днес Флорина, Гърция) и учителствал в него. От 1882 учителства в Прилеп, а малко след това се премества в Солун, където живее със семейството до смъртта си.
Семейството на родителите му било католическо (униатско) и самият той пожелал да бъде погребан в солунското католическо гробище. Втората му жена Василка Мирчева от Прилеп (бабата на проф. Тъпкова) е била православна. От брака им, сключен през 1882 г. се раждат 5 деца – три момчета (един от тях е Кирил, баща на проф. Тъпкова) и две момичета.

Създаването и действието на това, както и на други български училища в областта, намираща се тогава извън съществуващата независима българска държава, е било инициирано, подкрепяно и наблюдавано от Българската Екзархия (осн. 1870). Положението на българите в Македония последните години преди Освобождението е било свързано пряко с дейността на Екзархията. Литературата, свързана с българо-гръцкия църковен конфликт и отделянето на българската църква от Константинополската патриаршия е много голяма. Вж. преди всичко Бурмов, Т. (1834-1906). Българо-гръцката църковна разпря; Снегаров Ив. (1883-1971), История на съвременните православни църкви. За дейността на Екзархията преди Освобождението вж. Дневник на екзарх Йосиф. Общо изложение у Маркова, З. (1940-2004). Българската екзархия 1870-1879. Общи сведения за българското образование до Освобождението се дават в История на България, БАН, т. 6. Запазени са около 20 писма на Димитър Тъпков от времето 1874-1876, издадени от самата проф. Тъпкова и дъщеря й Рая Заимова (За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век). Вж. и мемоарите на Кузман Шапкарев (1834-1909), учителствал в Македония по същото време (Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.)

Кирил Димитриев Тъпков (1885-1941) е завършил класическа филология в Римския университет La Sapienza. След завръщането си преподавал латински и френски в българското училище в Сяр (сега Серес, Гърция) и в Битоля до 1913. След окупирането на Солун по време на Междусъюзническата война той бяга с брат си в Италия и след това се преселва в София.
В София преподавал латински в държавните Първа Мъжка и Първа Девическа Гимназия, а по-късно и в частния Френски колеж. До 1935 г. е работил като преводач и секретар в Комисията по репарациите (изплащани от България на победителките от Първата световна война).
Майка й Донка Бошнакова (1893-1983) живее от най-ранна детска възраст в София, а родът й е от Стара Загора и Горна Оряховица. Завършила е висше образование (социални науки) в Брюксел. В България работи като учителка в училища с преподаване на френски език.
Брат й Димитър Тъпков (р. 1929 г.) е композитор, дългогодишен професор в Софийската консерватория. Бил е директор на Софийската опера.

Относно положението на българите в Македония след Освобождението и дейността на Екзархията в конкуренция със Сърбия, Гърция, Константинопол и униатската мисия до 1913 г. вж. Георгиев, Трифонов. История на българите1878-1944 в документи, т. ІІ. История на България, БАН, т. 7 ; Св. Елдъров. Католиците в България 1878-1989. За македонския въпрос и събитията до край на Междусъюзническата война вж. П. Милюков (1859-1943). Живата истина; Уил Мънро (1863-1939). България и нейните хора; Данев, Стоян (1858-1949). Мемоари.
За организацията на прогимназиалното и гимназиалното образование в България веднага след Освобождението вж. преди всичко Дринов, Марин (1838-1906). Съчинения, т. ІІІ (1915);
Почти всички гимназиални учители по класически езици преди 1925 г. (когато се дипломират първите класически филолози от СУ) са получили образованието си, подобно на Кирил Димитриев, в чуждестранни университети. Сред тях по-известни са Ив. Брожка (1853-1927, автор на първия Латинско-български речник в съавторство с Делиделвов), Перикли Чилев (1864-1925, учител на бъдещия цар Борис ІІІ и на принц Кирил), Д. Делиделвов (учител на Балабанов в Първа мъжка). Вж. Геров, Б. (1903-1991). Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес; Бешевлиев, В. (1900-1992). Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. За обучението в първата софийска класическа гимназия (1894-1899) вж. в спомените на Ал. Балабанов (1879-1955) И аз на тоя свят.
Подробни сведения за рода на проф. Тъпкова по бащина линия са дадени в: Тъпкова-Заимова, Василка и Заимова, Рая. Историята на една учителска фамилия в Македония (непубликуван).

ІІ. Средно образование

Според Василка Тъпкова българската интелигенция в Солун е предпочитала да изпраща децата си в италиански висши училища. При това повечето от тях като основен международен език използвали френски. Баща й е преподавал френски, а за нея, двете й деца и внуците й френският винаги е бил втори език след българския.
Началото на гимназиалното й образование съвпада с реформата от 1937, когато от гимназиите отпаднала формата “полукласическа”, и паралелките можели да бъдат само “класически” и “реални”. Тя се записва в класическия отдел на Френския колеж, където и двата стари езика се изучават “усилено”, както тя отбелязва. “Тогава”, казва тя, “отвориха класически гимназии навсякъде”. Преподаването в колежа се е водило на френски, а класическите и модерните езици, вкл. руски, се преподавали по френски учебници. Матурите били две – по френски и български. Василка Тъпкова завършва с отличие колежа през 1943 и се записва в СУ, специалност Класическа филология.

Най-общи сведения за средното (прогимназиално и гимназиално) образование в България до 1944 има у Попов, Пиронкова. Образователната система в България. Вж. също Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. Положението в София е представено от Минко Гечев в Образованието в София (1878-1944). Общо за гимназиалното образование вж. разсъжденията на Ив. Георгов (1862-1935) в За реформата на нашите гимназии. За присъствието на франкофонно образование в България още преди Освобождението вж. История на България, БАН, т .6. За преподаването на латински и по-точно за учебните помагала пише Б. Геров в Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес. В Познайте ги по делата им Иван Венедиков (1916-1997) разказва преподаването в класическата паралелка на Първа мъжка гимназия, къдете постъпил през 1929 г.
Сред учителите от времето между двете световни войни са добре познати имената на Христо Кодов (1901-1982), Йордан Братков (1901-1986), Младен Тонев (1902-1940), Георги Батаклиев (1910-1994), Александър Милев (1904-1980), Руска Гандева (1911-2001), Макарий Порталски (1915-1979), Михаил Войнов (1905-1985) и др..

ІІІ. Висше образование

1. Преподаватели и колеги

По времето, когато Василка Тъпкова става студентка, в специалността работят четирима хабилитирани преподаватели (Ал. Балабанов, Д. Дечев, В. Бешевлиев, Вл. Георгиев) и двама асистенти (Б. Геров, Г. Михайлов). От колегите си студенти тя споменава Тодор Сарафов (по-късно доцент по латински език в специалността), Костадин Костакев (работи като гимназиален учител), Магдалина Станчева (археоложка, специалистка по древна история на София) и Славка Славова (актриса). Две години преди нея започнал образованието си Ал. Ничев.
Много пъти в интервюто си тя подчертава високо качество на преподаването в Класическа филология. Но преподавателите се различавали по характер и стил на работа. Това, което тя разказва, се потвърждава и от множество други свидетелства.
Ал. Балабанов, който водел курсовете по гръцка литература, никога не четял лекциите си, и обичал да влиза в спорове със студентите. Често ги канел на разходки и на ресторант, където разговорите били още по-свободни. Понякога при тези извънаудиторни събирания студентите можели да видят учени, писатели и интелектуалци, с които Балабанов е бил близък. В интервюто Василка Тъпкова споменава изкуствоведа Протич и археолозите Венедиков и Джамбов (впоследствие директор на Пловдивския археологически музей).
Останалите преподаватели предпочитали да общуват със студентите само в аудиторията. Димитър Дечев и Владимир Георгиев преподавали съответно латинска литература и историческа граматика на латинския. Преподаването им било подредено и систематично. Бешевлиев, който тогава водел курс по александрийска поезия, бил подчертано строг към по-небрежните студенти.
Борис Геров водел упражнения, на които четели Хораций, а текстът и стиховете се анализирали много подробно. Георги Михайлов бил много увлекателен лектор. За него тя казва, че е свързан повече с френската школа, докато повечето от преподавателите се опирали на немските изследвания. “Иначе всички те”, добавя тя, “знаеха френски, немски и английски, говоря само за предпочитанията им”.

Специалността Класическа филология, разделена на катедри по старогръцка и латинска филология е създадена с решение на Академичния съвет в началото на учебната 1921/1922 г. Първи редовни преподаватели са съответно Александър Балабанов и Димитър Дечев (1877-1958). Но още от основаването на Университета през 1888 г. в Историко-филологическия факултет се водят множество кусове по класически езици, литература и история. Преподаватели са били Никола Михайловски (1818-1892) по старогръцки език за първите три семестъра и след него (до 1898) Марко Балабанов (1837-1921); Гаврил Кацаров (1874-1958) е доцент по стара история от 1900; Богдан Филов (1883-1945) става доцент по археология в 1911. Самият Балабанов е хабилитиран още през 1909, а през 1914 е публикуван сборникът му лекции Класическа литература.
Най-добри източници за биографиите на първите преподаватели по класически древности са Алманасите на Софийския Университет: Алманах на Софийския Университет до 1928, съставен от Ив. Георгов, Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1888-1939, А-Я и Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988.
Подробни сведения за основаването на специалността, дейността на античниците и изобщо за Университета има у Арнаудов, М. (1878-1978), История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939.
Спомени за специалността и преподавателите са публикували Иван Венедиков в Познайте ги по делата им; Борис Геров за Димитър Дечев в Спомени за Софийския университет; пак там Велизар Велков и разказва общо за специалността; също и Емил Георгиев, макар да е учил друга специалност; Димитър Ангелов (1917-1996), който е учил класическа филология като втора специалност, разказва за преподавателите в Спомени.
В предговора към автобиографичната книга на Ал. Балабанов И аз на тоя свят Т. Боров (1901-1992) казва, че Балабанов е бил «един от най-популярните хора в България и най-известният преподавател в Университета». И наистина, спомените, отзивите и изобщо текстовете за него вероятно са повече, отколкото за всички други античници в България, взети заедно. Балабанов не се е намесвал в политиката, но е бил много активен в литературния и културния живот.
За него съществува монографията “Александър Балабанов” на Анастасия Първанова (издадена от Македонския културен институт през 1994); няколко специални представяния от Тодор Боров, най-голямото от които (45 стр.) е публикувано в Живот с книги; сборникът Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си където за Балабанов пишат Елин Пелин (1877-1949), Александър Божинов (1878-1968), Симеон Радев (1879-1967), Димитър Михалчев (1880-1967), Константин Гълъбов (1892-1980), Христо Радевски (1903-1996), Иван Богданов (1910-1992), Борис Делчев (1910-1987), Георги Михайлов (1916-1991), Велизар Велков (1928-1993) и др. Той е представен от Георги Михайлов в “Спомени за Софийския Университет”. Заслужава си да се погледнат и впечатленията на Кирил Христов (1875-1944) във Време и съвременници, като не се забравя, че този автор трудно хвали когото и да било.

2. През войната

Редовен учебен процес в София е бил възможен само до края на 1943. Първата бомбардировка на англо-американската авиация над града е извършена на 15 ноември. Още по-унищожителни са атаките през 1944, особено на 10 януари и на 29 и 30 март.
Василка Тъпкова се премества заедно с майка си, брат си (пет години по-малък от нея), едната си баба и семейството на вуйчо си в Драгоман, където остават до октомври. Тя обаче взима със себе си старогръцкия речник, както и антологията «Александрийска поезия» на Бешевлиев, за която казва «изядох я с кориците». В Драгоман е имала достатъчно свободно време, през което е усъвършенствала руски и немски (четяла книги, до каквито имало достъп) и дори успяла да се яви на редовен (“лекторски”) изпит по немски пред Жана Николова-Гълъбова, която също била евакуирана в Драгоман. Първоначално е имала намерение да се яви на изпит по френски, но той се е провеждал в Сливен и майка й забранила да пътува до там («през пътища, през бомби ще ми тръгнеш към Сливен – в никакъв случай!”). Когато се връщат в София, заварват къщата си на улица «цар Асен» разрушена, а съседната – на баба им – само с пробит покрив. Но мебелите и пианото оцелели (тя показва столовете на Зоя – били същите от бомбардировката, 65 години по-късно). Докато траел ремонтът, живели в дома на другата им баба, на улица «Гургулят». Там било, разбира се, тясно (“спяхме на едно канапе майка ми, брат ми и аз”).
Най-големите битови трудности идвали от разрушените къщи (“буквално останахме на улицата”). Храна се получавала срещу купони до 1950 г. По този повод тя говори за приятелските отношения в специалността. «На Райна Кабаиванска баща й беше Комисар по продоволствието, Балабанов го познаваше и за университетския празник ходеше да му изпроси някой и друг купон и ние правехме гуляйте си в семинара горе с мъничко саламче и хлебец».

Аз бих добавил, че традицията на тези почерпки в кабинетите на специалността, започнала явно в тези години (строежът е започнал 1924, сградата е осветена в края на 1934 г., някои специалности я използват и преди това), се оказа много устойчива. През 80-те и 90-те години лидер на този паралелен академичен живот беше Красимир Банев (1940-1996), който добре съзнаваше, че нему се е паднало да поддържа Балабановия дух в специалността. Така в началото на 90-те аз присъствах на едно събиране в така наречения “Гълъбарник” – последният етаж на Ректората, където са кабинетите на класиците, и където е учила и Василка Тъпкова – с участието на самия Венедиков – авторът на спомените за класическото образование от 30-те. По времето на Банев събиранията бяха или в “Гълъбарника” на тавана, или, обратно, в “Яйцето” – ресторантът, който няма прозорци, защото е в подземието. Кризите след 1989 г. бяха създали условия на живот, донякъде близки на онези след войната. След това колегите се събираха около Анна Николова (р. 1939), а след като тя се пенсионира през 2004 те се инициират – включително и до днес – от докторанти и студенти, но главно тези, които идват от НГДЕК.
За участието на България във войната през 1943-1944 и особено за положението в София вж. публикуваните документи в България – своенравният съюзник на Третия райх. Много подробни сведения за резултатите от бомбардировките има в Дневника на Богдан Филов. Лични впечатления могат да се прочетат у К. Кацаров – 60 години живяна история. За отражението на бомбардировките върху Софийския университет вж. През годините на военни изпитания в История на Софийския Университет от 1988. В Спомени за Софийския университет могат да се прочетат впечатления или просто споменавания на тези събития от преподавателите М. Геновски, Т. Ташев, П. Славов, Свет. Иванчев, Д. Каранов, В. Вълчанов, А. Бънков.
Жана Николова-Гълъбова, доживяла до 101-годишна възраст (1908-2009) е първата жена – редовен преподавател в СУ. Кратко представяне и интервю с нея по повод 100-годишнината й има на
http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100

3. Преди постъпването в БАН. Дефашизация и реформи в образованието. Положението в Университета и специалността.

Василка Тъпкова много пъти подчертава колегиалността и толерантността сред класическите филолози. По време на “чистката” от преподавателите в специалността е уволнен В. Бешевлиев. Тя споменава и за уволнението на историка Иван Дуйчев, с когото по-късно работят в БАН и на географа Димитър Яранов, с когото са временно съседи на “Гургулят”. Бешевлиев и Дуйчев, както и Яранов, били обвинени в шовинизъм и изразени профашистки убеждения (“[махнаха Бешевлиев] защото бяха ходили с Дуйчев в Македония да проучват български старини. И писанията им били профашистки. Нищо!”) От студентите в специалността изключили двама – едната била Сл. Славова, заради изявлението “Била съм бранничка и се гордея с това”. На Зоя това й се струва слабо провинение, а проф. Тъпкова казва: “А, за такова? За много по-малко махаха”. Но всичко това са били дреболии в сравнение със събитията в Историческия факултет, а и на други места (“ако питате историците например, ще видите какво беше”; “те [преподавателите] не можеха да се променят както стана в Историческия факултет, там беше ужас”).
Движението за дефашизация и отстраняване на “враговете” сред преподавателите и студентите е идвало по-скоро от студентските среди. В специалностите, включително Класическа филология, е имало групи на активисти, главно симпатизанти и членове на комунистическата партия и Отечествения фронт. Василка Тъпкова споменава Ал. Ничев (“праволинеен комунист… той командваше парада… той беше на групата отговорник”) но общия й тон е доброжелателен (“той изобщо не беше лош човек и не гонеше хората”).

**

Когато е била в трети курс (1945-1946 г.) станало известно, че предстои премахване на класическите езици от средното образование. Тя участвала в студентска подписка срещу тази реформа. Споменава, че във френска филология не е получила активно съдействие, но директорът на “Алианс франсез” (Жорж Ато, преподавател в Университета) я подкрепил.
По време на следването й все още не са били въведени идеологическите дисциплини (История на БКП и т.н.). Но все пак й се наложило да се явява на такива изпити като сътрудник в БАН (“Но ни умориха живи, когато бях вече в института, тогава ни караха и по марксизъм и ленинизъм изпити да държим, тогава ни караха и по БКП курсове да слушаме, тогава бяха и клюките кой не бил марксист и всичките истории”).

За образователната реформа през 1944-1947 г. и репресиите срещу университетските преподаватели има обширно изследване на Весела Чичовска (Политиката срещу просветната традиция). Много ценни документи са публикувани от нея и Вера Мутафчиева в Съдът срещу историците. По тези въпроси вж. още Национализираният университет на Р. Донков в сборника Университетът и изложението на събитията в Sofia University. The first 120 years. За гледната точка на режима вж. История на Софийския Университет от 1988.
Някои от текстовете на В. Бешевлиев (1900-1992) и Ив. Дуйчев (1907-1986), които вероятно са послужили като повод за уволнението им, са публикувани в сп. “Прометей” между 1941 и 1943.
Ал. Ничев (1922-1988) е публикувал текстове, в които историческият материализъм очевидно е възприет като философска основа на историко-литературните изследвания. Вж. статията му Методологически въпроси в областта на античната литература” в сп. “Септември”, май 1950 г., както и реакцията на Балабанов, представена от Ив. Богданов в Симеон Радев и Александър Балабанов в спомените на съвременниците. Също История на класическата литература от 1949 в съавторство с Б. Геров. На Ничев принадлежи и античната част от учебника по литература за средните училища, преиздаван многократно през 60-те и 70-те години, където са налице необходимите позовавания на Маркс и Енгелс и някои знакови марксистко-ленински фразеологизми.
Студии, в които са въведени тези знаци на компромис с властта, са публикувани и от други преподаватели в специалността. Г. Михайлов е автор на Класовата борба на остров Лесбос VІІ-VІ в. и Алкей (1950), по-късно Руска Гандева публикува Прогресивната идейност в Еврипидовата Медея (1959).

IV. Професионален път до 1989 г. Семейство

1. В Института по българска история

Скоро след завършването си Василка Тъпкова започва работа като асистент в БАН – в Института по Българска история. „Дотогава”, казва тя, „това беше комисия за издаване на извори”. Но тя не е мислела за такава работа, тъй като структурата на БАН с нейните множество институти била тогава съвсем ново нещо. Дипломираният класически филолог преди реформата от 1947 можел да се надява на работа като преподавател по класически езици в гимназия, или пък по модерен език особено ако е имал като втора специалност западна или руска филология. За получаване на учителска правоспособност била необходима, както и по-късно, учебна практика („стаж”) в гимназия. Когато Василка Тъпкова отишла в Трета Мъжка (на „Пиротска”), където бил стажът й, се разбрало, че ръководител щял й бъде човек, съдействал за уволнението на баща й в началото на 40-те. „Та този най-напред бил комунист, после станал човек на Филов, а сега ни казва, че трябвало да ходи на заседание, където се събирали те, борците против фашизма”.
Затова тя се отказала от стажа и като чула, че в Института по българска история е обявен конкурс за асистент, се явила и го спечелила в състезание с 22-ма кандидати. „Какво може човек от отчаяние!” Председател на изпитната комисия бил Иван Снегаров. Трябвало да превеждат текст от св. Василий („аз, бидейки Василка, ми беше провървяло – така си помислих”). И след конкурса я срещнала Мария Чичикова (бъдещата археоложка) и й казала, че чула от Димитров хубави думи за представянето й.
Така тя получила заповед за назначаване в БАН и почти веднага след това узнала, че като държавна стипендиантка подлежи на разпределение, и независимо от липсата на стаж се готвели да я назначат учителка в Босилеград. „А там, знаете ли какво беше, какъв ужас – те още се биеха там”.

**

В института работата им била да превеждат и коментират гръцки и латински извори за българската история. В групата заедно с нея били класическите филолози Геновева Цанкова, Страшимир Лишев и Михаил Войнов. „Доста пипкава работа беше”. Първо преписвали гръцките текстове на машина в колонки, после Войнов ги изрязвал и срещу тях поставял преписания също в колонки български превод. Отдолу се поставял коментарът. „После назначиха Боян Мирчев за машинописец, от тия Мирчеви, почутите слависти беше. Той е бил журналист в „Зора” и понеже е бил изгонен, не му дават друга работа, а само на машинописец. Но понеже беше интелигентен човек, гръцки не знаеше, но на български добре преписваше нещата”. В комисията, която преглеждала работата им, били Бешевлиев и Геров, а българският текст се проверявал от Стоян Романски.

**

През времето до 1963 г. Василка Тъпкова-Заимова е била на конференции, научни срещи и работни посещения в Краков (1959), Дубровник (1963) и Ленинград (1963). Била е секретар на организационния комитет на VІ конференция на организацията за проучвания на класическата древност “Ейрене” (Пловдив, 1962). През 1963 е на 3–месечна специализация в Московския Институт по история.

**

През 1950-та година Василка Тъпкова се омъжва за езиковеда-българист Йордан Заимов (1921-1987). От брака им се раждат Велислав Заимов (1951 – сега композитор, преподавател в Консерваторията) и Рая Заимова (1957 – сега ст.н.с. І ст. в Института по балканистика, специалист по френско-османски културни отношения).

За устройството на БАН и състава на отделните институти, вкл. На Института по история, вж. Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9. ІХ. 1944. За събитията след 1944, преустройството и разширяването на Академията – История на БАН 1869-1969. Новата структура се приема чрез специалния Закон за БАН от 1947. След ареста на Б. Филов през април 1945 г. за председател на Академията е избран Димитър Михалчев. Януари същата година за редовен член е избран Тодор Павлов – той е и първият марксист-член на БАН. Той става председател през 1947 г. и е преизбран от Общото събрание през 1948 и 1956 г., като става председател до 1962.
В началото на 1958 г. БАН има 8 отделения, от които 4 са хуманитарни и в тях влизат отделните институти. Институтът по българска история е включен в отделението по история и педагогика. По това време в Академията работят 88 академици и член-кореспонденти и 372 научни сътрудници. Сред академиците са Сп. Казанджиев, Д. Михалчев, Г. Кацаров, А. Протич, Ив. Снегаров; В. Бешевлиев и Д. Димитров са член-кореспонденти.
По същото време директор на Института по българска история е Д. Косев. Към секцията по археография и библиография на българската история има 5 комисии за издаване на извори – гръцки, латински, славянски, турски и еврейски. Василка Тъпкова работи в комисията по издаването на гръцките извори. В БАН след 9. ІХ. 1944 сред старши научните сътрудници са споменати Д. Ангелов и Ив. Дуйчев, докато М. Войнов заедно с останалите издатели на извори е причислен към младши н.с.
Първите 6 тома от Гръцките извори за българската история излизат между 1954 и 1965. Сред преводачите са споменати също Димитър Дечев, Велизар Велков, Любомир Йончев и Петър Тивчев. В следващите години издаването на гръцките и латински извори продължава, като през 1990 г. излиза и последният засега – 32-ри том. Някои от тях могат да се видят на http://www.kroraina.com/NI/. Проф. Тъпкова.-Заимова е взела участие в 11 от гръцките и 2 от латинските томове.
Подробности за нейната научната работа до 1963 са дадени във: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).

2. Партийци и безпартийни в БАН. Идеологизацията. Досиетата на В. Тъпкова-Заимова и Йордан Заимов.

Василка Тъпкова работи в Института по българска история до 1963. „Казаха ни [в Института], че няма да ни направят старши научни сътрудници, защото издаването на извори не било наука”. М. Войнов, за когото тя говори с подчертано уважение и привързаност („ако има да се говори на кого съм ученичка, аз съм – така да се каже – ученичка на Войнов”) е съветвал нея и другите по-млади колеги да работят само по изворите, за да не им се налага да публикуват идеологизирани текстове. След години Георги Бакалов й казал: „Единствено у Вас не съм намерил такива работи”.
При това положение обаче те, като историци, се обричали на непродуктивност. Историческа книга или статия без марксистко-ленинска фразеология трудно можела да се публикува през 50-те и началото на 60-те години. Затова тя приела поканата на Николай Тодоров и Владимир Георгиев да започне работа в новосъздадения Институт по балканистика, в секцията по история на Византия и балканските народи през средновековието. „Аз я кръстих така”. Но не могли да я назначат за научен секретар, което било равно на заместник-директор, тъй като на такава длъжност се назначавал само партиен член. Съпругът й Йордан Заимов също бил безпартиен. „И Владимир Георгиев ми вика: „Ами ние ще ви направим членове на партията” – с мъжа ми да ни направят двамата. И аз казвам: “Другарю Георгиев, ние се разбрахме с Николай Тодоров”. И Николай, който Ви казвам, че беше добър човек, партиец си там с техните работи, както си правят, нас не ни тормозеше. На тая тема не ни закачаше.”

**

На въпроса на Зоя Христова дали секретарите на партийните организации са били външни хора, Василка Тъпкова отговаря, че те са научни сътрудници – учени като останалите. Както се вижда и от нейния разказ, човек е можел както да приеме така и да отхвърли поканата за членство, и пак да остане на работа. Но да се заемат ръководни постове без партийно членство не е било възможно дълго време. Все пак през 1986 г. Йордан Заимов е станал заместник-директор на единния център по езикознание.
Отношенията между партийните членове и безпартийните на работното място са можели да бъдат напрегнати. Партийците са имали по-лесен достъп до ръководството на БАН и това е създавало възможности за интриги и натиск. Така Михаил Войнов е бил уволнен и известно време е работел като дърводелец. „Е, след като е изгонен, няма ли право на някаква държавна работа? Няма, няма, курник направи на една комшийка и така…”. Очевидно всеки безпартиен е можел да бъде притискан, особено ако е правел впечатление на по-безкомпромисен. „А ние слушахме какви доноси правеха, ходеха горе в управата на Академията да кажат, че сме негодни и да ни махат, да ни уволняват и така.”
Все пак безпартийните са можели да разчитат на подкрепата на висшестоящи колеги-партийци, които ги ценят за професионализма им или просто се стараят да бъдат справедливи. Василка Тъпкова казва добри думи за Тодор Павлов, който е назначил Войнов отново в института и за Николай Тодоров, който не изисквал никаква показна идеологизация на публикациите. В интервюто не става дума за партията и идеологията изобщо, нито за предимствата или недостатъците на режима по принцип.
Василка Тъпкова и Йордан Заимов са имали обширни досиета („Досието на мъжа ми беше 145 страници”), които тя е прочела и дори е взела копие от някои отзиви, които после изпратила на авторите им. Някои от тях не са били „доноси” от специални информатори, а просто характеристики, направени от партиен секретар, които били за партийна и административна употреба, но вероятно се използвали и от ДС. Тези характеристики се правели редовно. „Всяка година ли са Ви правили характеристика? – Аха!”. Василка Тъпкова различава „ранна” и „късна” част на досието си. В ранната му част имало съобщения за нейните срещи с френски граждани в посолството, особено с директора на пловдивския френски колеж – „Отец Озон” – за който се предполагало, че е агент на западна служба. Но после станало ясно, че тя посещава посолството, за да дава уроци по латински на дъщерята на посланика. Но връзката й с посолството не била безопасна. „А мене ме пуснали в католическия процес, моля, дето можеха на лагер да ме пратят! През 1952 година застреляха няколко католически деятели, а аз съм свършила Френския колеж.”
Мъжът й, подобно на баща й преди 1944 г., е бил проучван във връзка с убежденията му по македонския въпрос.

За партийния и ДС натиск върху историците – античници и медиевисти – вж. преди всичко Съдът срещу историците; също и автобиографията на Г. Бакалов в сборника по случай 60-годишнината му. За другата гледна точка вж. спомените на Д. Ангелов.

3. Други работни места и преподаване до 1989 г.

В Института по балканистика й било много по-леко. Секцията по история на Византия и балканските народи първо е била ръководено от Бешевлиев, а след пенсионирането му – от Василка Тъпкова. „Тогава”, казва тя „те не искаха от нас да пишем марксистки, защото Николай Тодоров беше много умен човек”. Така че тя вече е имала възможност не само да издава извори и да превежда, но и да пише собствени текстове. Останала е като сътрудник в института до 1989 г., когато навършва необходимата възраст за пенсиониране.
Да преподава е започнала през седемдесетте в Художествената академия („И то тогава Фол се отказал беше, нали тогава започнаха да го издигат него, той е преподавал преди мене и ми предложиха на мене”). От 1973 г. е хоноруван професор и продължава лекциите си в Академията до 1993 г.

**

През времето 1964-1973 г. тя участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Атина, Берлин, Букурещ, Бърно, Венеция, Загреб, Любляна, Москва, Париж, Страсбург, Хамбург, Шверин и много градове в България. Чете лекции в Букурещ (1966) и Париж (1972). През 1971 получава (заедно с Йордан Заимов) държавната награда “Кирил и Методий” за книгата Битолски надпис на Иван Владислав. През 1973 става ст. н. с. І ст. на БАН (съответства на професор).
От 1975 е хоноруван професор във Великотърновския университет. Между 1974 и 1984 участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Анкара, Атина, Белград, Берлин, Бирмингам, Будапеща, Букурещ, Бърно, Виена, Грайфсвалд, Дъмбъртън Оукс, Киев, Крайова, Лондон, Москва, Мюлхаузен, Париж, Прага, Рим, Солун, Страсбург и много градове в България. Чете лекции в Кьолнския университет (1984). Избрана е (…) за заместник-председател на Международната Асоциация за проучване на юго-източна Европа (Association Internationale des Etudes du Sud-Est Europeen – AIESEE).

За дейността на Николай Тодоров вж. неговия Дневник. За научната и обществена дейност на Ал. Фол вж. сборника с негови статии и интервюта Самотният пешеходец. За него и кръгът свързани с БКП интелектуалци около Людмила Живкова вж. Н. Неделчев. Тоталитарни идеологии в историята; Ив. Еленков. Културният фронт; Хр. Христов. Тодор Живков. Биография.
За научната работа до 1984 вж. пак: Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография (Велико Търново, 1985).

V. След пенсионна възраст

През 1993 г. тя получава предложение да започне работа в историческата секция на Центъра по кирилометодиевистика на БАН и работи там до 2003 г. Преподава в няколко университета – Софийския, Пловдивския (2000-2002), Благоевградския (1992-1996) и най-много във Великотърновския (още от края на 70-те). До 2001 г. е член на ръководството на съюза на учените в България. Чете лекции в Атина, Мюнхен, Солун, Янина.
През 2003 г. става doctor honoris causa на Букурещкия Университет, а през 2004 – на Великотърновския университет.

***

Познавам проф. Тъпкова-Заимова от есента на 1993 г., когато имах възможността да бъда за кратко неин асистент в рамките на курса “Византийска литература и култура” в специалност “Новогръцка филология”, СУ. Оттогава сме имали три по-дълги разговора: през юли 2001 на коктейл в посолството на реп. Франция; през юли 2007 след защита на една дисертация; през октомври 2010 в дома на проф. Тъпкова-Заимова на бул. “Прага”, където обсъждахме тази биография.

Избрана библиография на проф. Василка Тъпкова-Заимова

Книги

„Българи родом…“ Комитопулите в летописната и историографска традиция. УИ “Св. Св. Кирил и Методий”, 2009. 296 стр.
Долни Дунав – гранична зона на византийския Запад (Към историята на северните и североизточните български земи, края на Х–ХІІ век). БАН, 1976. 186 с.
Нашествия и етнически промени на Балканите през VІ–VІІ в. БАН, 1966. 136 с.
Така беше някога… – в Средновековието. “Тилиа”, 1997. 271 с.
Byzance et les Balkans à partir du VIe siècle. Les mouvements ethniques et les Etats (Selected writings). London. Variorum Reprints. 1979, 346 p.
Byzance, la Bulgarie, les Balkans (Selected writings). 704 p. Bulgarian Historical Heritage Foundation. Plovdiv, 2010.

в съавторство с:
Димитров, Д., Павлов, Пл. Хронологична енциклопедия на света, т. VІ (Византия). В. Търново, 1995.
Заимов, Й. Битолски надпис на Иван Владислав – самодържец български. Старобългарски паметник от 1015–1016 г. БАН, 1970. 164 с.
Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България. УИ “Св. Климент Охридски”, 1996. 360 с.
Пенджекова, Русалена. Византия през погледа на съвременниците й. УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.

***

Статии

Дюканжов списък. Старобългаристика, 2000, № 3, 21-49.
Крепости и укрепени градове през Първото българско царство. – Военноисторически сборник, XXV, 1956
Към въпроса за византийското влияние върху българското облекло през Първата българска държава. ИИБИ, 1–2, 1951, 298–305
Мирът и войната във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина. Лит. мисъл, 1993, № 6, 128-133.
Първоначалното българско селище и въпросът за аулите, ИИБИ, 6, 1956
Структура болгарского государства (конец ІХ – начало Х в.) и проблемы гегемонии на Балканах. В: Раннефеодальные государства и народности (южные и западные славяне) VІ–ХІІ вв. Отв. ред. Г. Г. Литаврин. М., Наука, 1991, 137–150.
Aspects of the Byzantine Cultural Policy towards Bulgaria in the Epoch of Photius (coauteur L. Simeonova). In: Byzantium and Europe. First International Byzantine Conference. Athens, 1987, 153–163
Die byzantinische Chronographie. Wesen und Tendenzen. Jahrbuch f. Gesch. des Feudalismus, 8, 1984, 52–62
Les „Romains“ dans la culture slave: la littérature bulgare médiévale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. II. La nozione di „Romano“ tra citadinanza e universalità. Napoli, 1984, 449–460
L’héritage thrace (Aspect historique et culturel). In: Dritter internationaler thrakologischer Kongress. I. S., Bulg. Akad. Wiss., 1984, 267–273
Tirnovo entre Jérusalem, Rome et Constantinople. L’idée d’une capitale. In: Da Roma alla Terza Roma. Documenti e studi. V. Roma fuori da Roma: Istituzioni e immagini. Roma, 1993, 141–155

Съставителство, превод, коментари

Българската история в трудовете на европейските учени (съавт. Лишев, С., Пантев, А., Паскалева, В. и Попов, В.). БАН, 1970. 470 с. [= L’histoire bulgare dans les ouvrages des savants européens. S., 1969. 471 p.].
Византия през погледа на съвременниците й (съавт. Русалена Пенджекова). УИ “Паисий Хилендарски”, 2002. 423 с.
Евагрий Схоластик (Увод, прев. и бел.). – ГИБИ, т. 2, 1958, 259–271.
Кедрин-Скилица (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 198–340
Лъв Граматик. Хронография (Увод, прев. и бел). – ГИБИ, т. 5, 1964, 141–168.
Михаил Псел (Увод, прев. и коментар). – ГИБИ, т. 6, 1965, 92–132.
Пасхална хроника (Увод, прев. и бел.) [Преработен прев. на § 19]. – ГИБИ, т. 3, 1960, 68–84
Сократ (Увод и превод). – ГИБИ, т. 1, 1954, 38–49.

Спомени и представяния на личности. За историята на науката, културата и обществото в България ХІХ-ХХ в.

Балканската история в трудовете на Петър Мутафчиев. В: Сборник в памет на проф. Петър Мутафчиев. СУ ИФ–НЦСВП „Иван Дуйчев“. 1996, 117–125.
Българската история и нейните извори в творчеството на Д. Дечев. В: Jubileus Д. Дечев. С., 1998, 13–16.
Веселин Бешевлиев – творчески портрет. In: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia (В чест на проф. Веселин Бешевлиев). Ред. кол.: В. Гюзелев, В. Тъпкова-Заимова, К. Попконстантинов, П. Павлов, С. Йорданов. В. Търново, 1993, ІІІ–VІІ.
Иван Снегаров като историк. Векове, 1984, № 3, 84–87.
Йордан Иванов и връзките му с френските слависти (съавт. Рая Заимова). ИИМ–Кюстендил, V, 1998, 25–32.
Кръгът от учени около Йордан Иванов и политическата атмосфера в България в междувоенния период. Studia balcanica, 24 [Изследвания в чест на проф. Веселин Трайков], 2003, 383–388.
Сто години от рождението на един известен български учен – чл.-кор. Веселин Бешевлиев. “Наука”, 2000, № 5, 65–66.
Френските училища в България и католическата духовна култура (втората половина на ХІХ–ХХ в.) (съавт. Л. Генова). В: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България. “Гея-Либрис”, 1992, 295–304.
Член-кор. проф. Веселин Бешевлиев на 70 години. ИПр, 1971, № 1, 161–162

Die bulgarische Kultur und die Antike (Objektive Voraussetzungen und Einstellung der Zeitgenossen). In: Spätantike und frühbyzantinische Kultur Bulgariens zwischen Orient und Okzident Referate … Wien, Österr. Akad. Wiss., 1986, 115–121.
L’acad. Dimităr Angelov – septuagénaire. ÉB, XXIII, 1987, № 2, 139–140
L’Acad. Ivan Snegarov (30. IX. 1883–1. III. 1971). – ÉB, VII, 1971, № 2, 171–173.
La culture bulgare et son rôle dans l’Europe de l’avenir. Cadmos, Nouvelle revue européenne (l’Europe du Sud-Est), 57, 1992, 53–65
Le 70e anniversaire de Veselin Beševliev. – ÉB, VI, 1970, № 4, 151–157
Le 70e anniversaire de Vladimir Georgiev. ÉB, XIV, 1978, № 2, p. 160
Mutafchiev, Peter. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, p. 102.
Snegarov, Ivan. In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. Ed.-in-chief Lucian Boia. New York, Greenwood Press, 1991, 104–105.
Todor Gerasimov [In memoriam]. – ÉB, X, 1974, № 2–3, p. 246
Vasil Zlatarski et son héritage scientifique. Bull. de l’AIESEE, 1970, № 3–4, 79–85

За нея
Базайтова, Ралица. Проф. Василка Тъпкова-Заимова изследва българското историческо и духовно наследство [Интервю]. Трета възраст, бр. 19, 11–17 май 2005.
Бойчева, Павлина, Боян Бешевлиев. Черти от творческия портрет на един учен. Проф. Василка Тъпкова на седемдесет години. Епохи, ІІІ, 1995, бр. 1, 99–101.
Гюзелев, Васил. Laudatio… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 11–13.
Матанов, Христо. Професор Василка Тъпкова-Заимова. В: Общото и специфичното в балканските култури до края на ХІХ в. 1999, 9–12.
Милтенова, Анисава. Тъпкова-Заимова, Василка Кирилова. КМЕ, т. 4, 2003, 213–216.
Павлов, Пламен. Проф. Василка Тъпкова-Заимова. Наука [изд. на СУБ], 2004, № 5, с. 70.
Чолов, Петър. Български историци. 2. изд. С., 1999, 293–294.
Candea, V. Madame Vasilka Tapkova-Zaimova… В: Византия, Балканите, Европа. Институт по балканистика, 2006, 14–16.
Matanov, Hristo. Un anniversaire fécond. Mme Vasilka Tăpkova-Zaimova fête ses soixante ans. Études balkaniques, 1985, No 1, 143–146.
Vera Ivanova-Mavrodinova (1896–1987) and Vasilka Tapkova-Zaimova (1924–).In: Women and Medieval Scholarship in Bulgaria [Liliana V. Simeonova, with a memoir by V. Tapkova-Zaimova, trans. by L. Simeonova]., 495–520.
Βασίλκα Τάπκοβα-Ζαίμοβα. Λεύκωμα Αλλοδαπών Υποτροφών. Αθήναι, 2000, σ. 59.

Пълна библиография на трудовете на проф. Заимова от 1951 до 2005 (515 заглавия) е достъпна на : http://assocbyzmedbg.hit.bg/10.htm

Цитирани заглавия

Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците. “БП”, 1986

Алманах на Софийския университет. Животописни и книгописни сведения за преподавателите 1888-1939. София, 1940

Алманах на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ 1939-1988. УИ “Климент Охридски”, 1988

Ангелов, Димитър. Спомени. “Парадигма”, 2004

Арнаудов, М. История на Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1939. София, Придворна печатница, 1939

Балабанов, Ал. И аз на тоя свят. “Отечество”, 1979.

Бешевлиев, В. Погледъ върху историята на класическите студии въ нашите земи. Сп. “Прометей”, год. ІІІ, кн. VІ. 1939.

Божков, Ст., и др. История на БАН 1869-1969. БАН, 1971

Боров, Т. Живот с книги. С., 1973

Боров, Т., Сестримски, И. съст. Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си

Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря (1902)

Български екзарх Йосиф I. Дневник. Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“, София, 1992

Венедиков, Иван. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. ИК Христо Ботев, 1993.

Гандева, Руска. Прогресивните идеи в Еврипидовата Медея (1959).

Гарабедян, А. и др. Византия, Балканите, Европа – изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Институт по балканистика, БАН, 2006

Георгиев, В., Трифонов, Ст.. История на българите 1878-1944 в документи. Т. І-ІІ. “Просвета”, 1994-1996

Георгов, Ив. Алманах на СУ, 1888-1928. С., 1929

Георгов, Ив. За реформата на нашите гимназии. Годишник на СУ, 1913

Геров, Б. Из историята на класическото образование в България от Освобождението до днес (учебници и преводи – лат. ез.). сп. “Прометей”, 1940.

Геров, Б., Ничев, Ал. История на класическата литература. “Наука и изкуство”, 1949.

Гечев, Минко. Образованието в София (1878-1944). В: София през вековете, т. ІІ. БАН, 1991

Гръцки извори за българската история. БАН, Институт за история, от 1954.

Данев, Ст. Мемоари, УИ “Климент Охридски”, Военноиздателски комплекс „Св.Георги Победоносец“,1992.

Джурова, А. и др. ред. Общото и специфичното в балканските култури до края на ХIХ в. Сб. в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1997

Донков, Румен. Национализираният университет 1944-1949. В: Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.

Дринов, М. Съчинения. Т. І-ІІІ. С., 1909-1915

Елдъров, Св. Католиците в България 1878-1989, С., 2002

Еленков, Иван. Културният фронт. “Сиела”, 2008.

История на България. Т. 6. Българско възраждане 1856-1878. БАН, 1987.

История на България. Т. 7. Възстановяване и утвърждаване на българската държава. Националноосвободителни борби. 1878. БАН, 1991.

История на Софийския Университет, УИ “Климент Охридски”, 1988

Кацаров, Константин. 60 години живяна история. “Прозорец”, 1970

Колев, В. и др. Летопис на просветното министерство 1879-1995. С., 1995

Манолова, Люба. Жана Гълъбова, доктор хонорис кауза на БАН навърши 100 години! http://www.lubamanolova.info/analizi/-2008-/450–100

Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. БАН, 1989.

Милюков, Павел. Живата истина. Мултипринт, 2007

Михайлов, Георги. Класовата борба на остров Лесбос през VІІ-VІ в. пр. н. е. и Алкей. Годишник на СУ, 1950

Мутафчиева, В., Чичовска В.. Съдът над историците… 1944-1950. БАН, 1995.

Мънро, Уил. България и нейните хора. « Весела Люцканова», 1997

Неделчев Неделчо. Тоталитарни идеологии в историята. “Агато”, 2010

Ничев, Александър. Методологически въпроси в областта на античната литература. Сп. “Септември”, май 1950.

Попов, Николай, Пиронкова, Мария. Образователната система в България. Бюро за педагогически услуги, 2007.

Радева, М. и др. Университетът. УИ „Св. Климент Охридски“, 1999.

Ралева, О., Пейчева, Р. БАН след 9.IX.1944. Справочна книга. Ред. А.И. Хаджиолов. БАН, 323 с.

Спомени за Софийския университет. Т. І. УИ “Климент Охридски”, 1988

Тъпкова-Заимова, В., Заимова, Р. За един български учител в Лерин през 70- те години на миналия век. Писма на Димитър Тъпков до Георги Груев 1874-1875. Изв. държ. архиви, 70, 1998, 331-349.

Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. Т. І-IІ. С.,1944-1946.

Степанов, Цв. Вачкова, В. съст. Civitas Divino-Humana: В чест на проф. Г. Бакалов. Tangra TanNakRa IK, 2006

Тодоров, Николай. Дневник, т. І–ІІ (1966-1983 и 1984 – 1998). “Изток-Запад”, 2007

Тошкова, В. и др. съст. България – своенравният съюзник на Третия райх. Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992.

Филипова, В., Данаилова, П. Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография. Велико Търново, 1985.

Фол, Александър. Самотният пешеходец. Интервюта, изказвания, разговори, отзиви, статии в медиите. УИ „Св. Климент Охридски”, 2006

Христов, Кирил. Време и съвременници. Част І-ІІІ. “Парнас”, 1999; “Синева”, 2001

Христов, Христо. Тодор Живков. Биография. “Сиела”, 2009

Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995

Шапкарев, К. Материали за историята на възражданието на българщината в Македония от 1854 до 1884 год. « БП», 1984

Ivan Ilchev and oth. University of Sofia St. Kliment Ohridski: the first 120 years. St. Kliment Ohridski UP, 2008

Атинянинът Платон имал двама братя – Главкон и Адимант, и една сестра – Потона. Майка му Периктиона била правнучка пето поколение на Солон, и казват, че Платон написал политическите си съчинения, защото искал да прилича на него. А баща му се казвал Аристон.
Платон се родил през първата година от осемдесет и осмата олимпиада на седмия ден от месец Таргелион на остров Егина, където Аристон бил клерух. Учил граматика при Дионисий и борба при Аристон от Аргос. За тези неща пишат Аполодор, Неант и Фаворин в “Разнообразни истории”.
Още от ранна възраст се опитвал да пише дитирамби, мелос и дори трагедии. Гласът му обаче бил слаб и неподходящ за ораторство, а и не умеел да пее, както казва Тимотей в “За биографиите”. Като младеж бил кротък и плах, и никой не го чул да се смее силно. Освен това никога не се качил на кон и когато веднъж го попитали защо, казал, че конят ще го зарази с надменност.
Влюбвал се няколко пъти – най-напред в едно момче, с което учили астрономия, а после във Федър и в Дион. Някои споменават и за Евдокс, но аз мисля обратното – че по-скоро Евдокс бил влюбен в Платон, както свидетелства и Дикеарх в “За изнежеността на древните”.
А от философия се заинтересувал заради Кратил, който го занимавал с произхода на думите. Изглежда, че Кратил пръв накарал Платон да изпита удивление от това, че сетивните неща се изменят – и казват, че цялата му философия се породила от разговорите с Кратил, макар че той не го опровергава никъде в диалозите, а поставя на негово място Протагор.

Платон започнал да пише диалози още преди смъртта на Сократ. Когато бил на двадесет и осем години, заминал за Мегара при Евклид, после бил в Кирена при математика Теодор, а след това в Италия при Филолай. Бил в Египет, и пътувал до Хелиополис и още по-далеч на юг – но не заради жреците, а защото Евдокс настоял да отидат.
А до Сицилия плавал три пъти, и най-напред за да види изригването на вулкана. Тогава Дионисий, синът на Хермократ, му наредил да го посети и да остане в града, за да разговарят. Някои обаче твърдят, че Платон сам пожелал да се срещне с Дионисий, а други – че отишъл там по съвет на Филолай и Архит, които искали да се сближат с тирана и чрез него да обединят гърците в Италия и Сицилия. Но Дионисий се усъмнил в него и решил да го убие – някои казват, че направил това, защото се боял от питагорейците, а други – защото Платон разговарял с него твърде свободно и му се сторил дързък. Оттогава Архит не го обичал и дори казвал, че Платон не бил истински изгнаник, а шпионин на демократите, както пише Мирониан в “Подобия”. Но после се сдобрил с него.
А Дион обикнал Платон и измолил от Дионисий да не го убива, а да го изпрати на Егина с кораба на спартанеца Полид. Полид го продал, а егинците най-напред решили да го убият, защото бил атинянин, но след това се отказали, защото някой подхвърлил, че плененият бил философ, а това значело – безобиден човек. Идоменей казва, че първия ден, когато завели Платон в булевтериона, някой го попитал дали може да се защити, но той не казал нищо – или защото не се боял от смъртта, или защото не се чувствал способен да говори пред мнозина и затова предпочел да мълчи.
Но егинците решили да го продадат и тогава Аникерид го откупил, и отказал да приеме пари от другите му приятели, и дори от Дион. Казал, че да откупиш Платон е по-голяма чест, отколкото да спечелиш бягането в Олимпия на един стадий. А с парите на Дион купил градината в гимназиона, наречен “Академия”, където Платон се срещал с учениците си.

* * *

Платон бил заможен човек, защото получил от Дионисий повече от осемдесет таланта. Това го пише Онетор в книгата “Дали мъдрецът трябва да придобива богатство”. Затова успял да купи книгите на Филолай, от когото възприел много неща и ги записал в диалозите си. Други обаче казват, че не бил богат, защото през целия си живот изпълнил само една хорегия, а и тя била платена от Дион. А когато Есхин изпаднал в затруднение и го помолил за пари, той отказал, а Аристип му помогнал. Но Идоменей твърди, че това не било от недоимък, а защото Есхин също бил близък с Дионисий. И казва, че Платон нарочно приписал негови думи на Критон в диалога, озаглавен “Критон”.
Платон бил в лоши отношения и с Ксенофонт. Те си съперничели много, защото пишели подобни произведения и ги озаглавявали еднакво, като “Апологията” и “Пирът”. При това и двамата били близки на Сократ, но никой не споменава за другия в книгите си. А когато Антистен го поканил да изслуша едно от съчиненията му, Платон попитал за какво става дума там, и Антистен отговорил: “за несъществуващото”. Тогава Платон му казал: “И ти ли се зае да пишеш за тези работи?” И така се отчуждили.
Платон се стремял да изобразява характери. Казват, че диалектиката му се родила от съчетанието на мима с етическия логос, който бил създаден от Сократ. Но много от книгите, които четял, въвеждал и в диалозите си, както е с “Държавата” – защото Аристоксен казва, че тя е извадена почти изцяло от Протагоровите “Противоречия”.
Ученици на Платон били Спевсип от Атина, Ксенократ от Халкедон, Аристотел от Стагира, Филип Опунтски, Дион от Сиракуза, Тимолай от Кизик, Евен от Лампсак, Хипотал и Калип от Атина, Деметрий Амфиполит и Хераклид Понтийски. Имало и две жени – Ластения от Мантинея и Аксиотея от Флиунт.

Платон създал диалектическия логос като трети вид философия след природознанието на йонийците и италийците, и етиката на Сократ. В диалозите си той често въвежда митове, в които се казва, че справедливостта е божи закон и престъпленията ще бъдат наказани след смъртта. Така искал да убеди хората да се въздържат от зло. И все пак никой не знае какво става след смъртта.
По-голямата част от имуществото оставил на сестра си и на племенника си Спевсип. Когато умрял, под възглавницата му намерили “Мимовете” на Софрон.

(по Диоген Лаерций)

***

Текстът е публикуван като част от книгата „Писма до Егина“. Сонм, 2006.