Архив на категория: фрагменти

За предателя

Отдавна се опитвам да проумея какво е предателят. Предателството впрочем е деяние, а много хора, за тяхно щастие, не стигат до деянието, тъй като просто не им се удава случай да извършат онова, за което се чувстват (или поне изглеждат) готови. Спомням си мястото в „Престъпление и наказание“, когато Разколников още не е решил дали наистина ще убие лихварката, и изведнъж най-случайно узнава кога и в колко часа тя ще си е сама у дома си. И се усеща така, сякаш случаят е получил власт над него и го насилва, и като че ли някой друг е взел решението за убийството; и на него не му остава нищо друго освен да го изпълни. Това е „удобният случай“.

Така че и предателят може да не предаде „явно“ поради липса на подходящи обстоятелства, но да е готов за това. Преди деянието той все още е само „подлец“ – човек, комуто личи, че се е отрекъл от онези, на които е близък, с които е бил дълго заедно и още е заедно; и се е отрекъл, за да „успее“.

Предателят, бил той само още подлец или осъществен предател, е започнал с чувство за неудовлетворение от „своите си“. И кое не го е задоволявало? Както после се разбира, това е относителният (струващият му се) недостиг на някои блага – ситост, удобства, чест; също пари и власт, може би не заради тях самите дори, а защото чрез тях се придобиват онези.
Този човек желае благата и се изпълва със завист към онези, у които ги е видял. Той намразва близките, задето „нямат“ и с това са станали причина и той „няма“; или „имат“, но някак са го „лишили“. Към завистта си спрямо „имащите“ той добавя раболепно възхищение (щом имат, значи са го заслужили). Тази „заслужилост“ той я смята за добродетел, и така оправдава примъкването си към тях – на него самия то не му изглежда да е от корист, а само като приобщаване към добродетелността. Покрай нея пък ще дойдат и желаните блага. Това е самооправдание и то е нужно, защото предателят, като всеки човек, трудно може да мисли себе си като за обикновен негодник.

Необходимо е предателят да е уверен, че „своите“ са презрени или телесно застрашени. А той не иска да е презрян (защото е честолюбив) нито пък застрашен. Последното не е осъдително, но, от друга страна, не всички се страхуват от едни и същи неща; и при едни и същи обстоятелства у едни възниква страх, а у други – не. И най-после, някои се страхуват, но устояват и не предават „своите си“.

Поради това той започва да се измъква изсред множеството на „застрашените и презрените“ и да дава сигнали, че вече „не е от тях“. Сиреч, бил е, но вече е решил да не бъде. И полека се примъква към онези, които имат чест и са в безопасност.

***

До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност – примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти – чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно – подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.

Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.

А кое е добро за човека – това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението („никой не е намразил тялото си“). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде – най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.

Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството – все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите – достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.

*

Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: „ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления“.
Така излиза, че човек разпознава престъплението не чрез съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв – иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка – и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?

Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои – и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не – не е.

*

Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви „класово-партийни“ желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.

Поколението на зрелия социализъм

Тогава хората привикнаха с мисълта, че, първо, комунизмът ще бъде построен. Какво е комунизмът – пълно и всеобщо благосъстояние и справедливост. Така че ние не само ще имаме всичко, което желаем, но при това ще го имаме и справедливо (а не престъпно, чрез измама и пр.). Ето как аз ще си живея добре и няма да имам никакви тревоги за нищо.

Хората, в чиито почистени умове беше внесена тази вяра, я опазиха и до днес. Говоря особено за тези, които са родени през войната и първите десетилетия след нея – от 40-те докъм началото на 60-те. У почти всички тези хора (аз познавам мнозина) надделя едно твърде гнусно умонастроение, според което – да, комунизмът е построен, той е факт, макар и да не се нарича така; но той е построен в „онези държави“, „където хората…“ и пр. Всички те бяха подмазвачи тъкмо до края на 80-те – говореха си против България въобще, но не против „строя“, и когато трябваше да се охули българското, бяха готови да възхваляват дори руското и съветското. Наред с това, сякаш без да забелязват противоречието, оплюваха руското в сравнение с българското, но не за друго, а защото „тук е по- на Запад“. Изглежда, че без да знаят, са се трудили във вярната (от нечия гледна точка) посока – към разкол в православието.

Какво е положението днес с тях ли? Те са вече на 50-70 години. Няма никакви изненади, знаят къде е властта и пълзят пред нея всекидневно, бълвайки раболепните си слова.

Освен това, второ, те не се съмняваха, че си струва да се постараят единствено заради личното си благосъстояние. „Всеобщото благосъстояние“ имаше смисъл само защото и те лично щяха да бъдат част от тази всеобща осигуреност. Но как щеше да стане това – кой знае, нека държавата и още повече „по-горната държава“ да му мислят, нали са за това. Дотогава, докато се стигне до благосъстоянието, човекът тайничко си роптае – разбира се, без да си наврежда по никакъв начин, без публичност каквато и да било, без никаква отговорност, а просто така, да си пороптаем между нас, за разтуха. Във всекидневието такъв човек гледаше да си пребивава уютно, без рискове и без да смята, че някому нещо дължи, или че е добре да направи нещо за някого. Че за него трябваше да се прави много – в това той беше уверен. Така че други хора не му трябваха, освен за весело прекарване на времето и съвместно „уреждане“. Днес това уреждане е свързано с нещо като предприемачество и затова повече му подхожда думата „далавера“.

Какъв може да е ефектът върху семейството от всичко това? Разрушителен, не ще и дума. Не е нужно да си го виждал лично, а пък аз съм го и виждал. Човек се жени/омъжва, за да се „устрои“, за да му е по-забавно (гости, приятели, допълнителни възможности) и защото все още така е прието, иначе ще помислят, че „не го бива“. Вярност към съпруга – може, дотолкова, доколкото да се поддържа по-лек живот, да няма големи неприятности. Верността сама по себе си, а не като досаден данък заради „удобствата“, се оказваше обаче безсмислена и поради това неразбираема.

Трето, говореше се за „образование“. Човекът обаче не се интересуваше никак от съдържанието на това образование. То беше нужно като източник на същия уютен живот (училият е на някаква държавна работа). Но освен това образованието и съпътстващите го звания осигуряваха уважение, което в днешно време продължава да се нарича „престиж“. И пак – не е важно какво точно знаеш и дали нещо знаеш, а какво е званието (постът). Днес, разбира се, е особено важно „къде“, но пак никой не ще да знае за съдържанието на тази образованост, наука или кой го знае какво. Постепенно с изтичането на десетилетията образованието изглеждаше все повече като един от възможните пътища „навън“ (при благосъстоянието, тоест при истинския комунизъм).

Това, което придобиха тези хора, беше: твърда вяра в идването на деня, от който ще имат „пълна осигуреност“; желание за компания (роднини или не-роднини) за общо веселие и взаимни малки (пък може и по-големи, кой ще тръгне да ги мери) подлости; и мнение, че „образованието“ е ценно. Неговото съдържание може да е неизвестно (кой ли пък ще тръгне да пита сериозно), но имиджът трябва да е непременно положителен.

*

Тези хора „превъртяха“. Казвам го напълно сериозно и от личен опит, от пряко познанство с тях. Те не спират да бълват хули срещу България, независимо дали са тук или „навън“. Те не били против „народа, а само против държавата“. Не се интересуват от нищо, нямат никакви планове извън всекидневното себедоказване – че „аз не съм кой да е“.
Всички те се изпоразведоха или провалиха семействата си, макар и без развод. Какви семейства бяха това впрочем! „Бракове“, сключени пред секретарка – просто някакви споразумения за временно съжителство.
Съсипаха здравето на родилите им се (малко незаконни) синове и дъщери, притискайки ги „да учат на всяка цена, защото…“ и същевременно държейки ги до пълнолетие, пък и нататък, в извратената обстановка на тези свои семейства, които не бяха семейства.
Пренебрежението им към Църквата (тя на времето нали отмираше) след 89-та се разви при повечето от тях в омраза, и то яростна, фанатична.
Някои пък се обявиха за религиозни, даже за православни, но от това омразата им към България и нейната Църква (както и към руската, разбира се) никак не намаля. Те продължиха да ги гледат отвисоко и да ги хулят, както и преди да станат православни, или дори много повече, защото дотогава просто рядко се сещаха за темата. При все това на тези хора днес нищо не им пречи да се надуват, че са православни. Противоречие в поведението си не виждат. „Аз не съм против християнството, аз просто не харесвам поповете“.

Медии и истина

(по повод неспиращото гонение срещу Православната Църква и раздухването на клеветите срещу Нея и служителите Й)

Принципи на „прогресивната“ (или „светска“) журналистика :

1 – да се отрича истината и Бога (с аргументи – „свобода на съвестта и словото, мир, взаимно уважение“)
2 – да се отрича справедливостта („всеки има право да протестира, че не е получил полагащото му се.“ Резултатите от протеста обаче са според силата на протестиращия и неговите покровители)
3 – да се оклеветява Църквата („клириците да не претендират, че са по-добри, да не ни поучават – всеки си е добър, пък и какво ще прави си е негова работа“)
4 – да се охулват националните държави и институциите им („опасни са за малцинствата“; институциите пък „не вършат работа, остарели са, служителите им непременно са корумпирани“)
5 – да се охулва народът на „тази държава“, традициите и нравствеността му – „тъп, робски, изостанал, пречи ни да живеем добре“

също:

1 – да се рекламира скъпото, лъскавото, чуждестранното (но да е скъпо), „светско-цивилизованото“ (значи лъскавото, което се рекламира), „новото“ (особено ако е скъпо) и неговите притежатели – защото всичко това е „елитно“.
2 – но и евтиното, вкусното („ядем си на воля“), местното (само защото е местно), просташко-агресивното, примитивно-ксенофобското – защото си е „наше“.

И противопоставяне на 1 и 2, като:

чрез местното (защото е местно, „наше“) се отрича чуждестранното (защото е външно, „тяхно“) и обратното. Така се утвърждава взаимното охулване – намират се основания за него, а и хората привикват да се охулват едни други.
Наред с това се утвърждава и самопрезрението, което очевидно е неприятно, но се представя за „осъзнатост“; а заедно с това и самоласкателството-надменността – просто защото е нещо приятно.

***

Бог се отрича „заради истината“, а в действителност – заради дявола.
Неговите заповеди и Църквата Му – „заради свободата“, а в действителност – заради разгарянето на страстите и в полза на греха.

Отричат се още:
Справедливостта – „заради правата на индивида“, а в действителност – заради силата, която си купува правораздаване и в полза на силните на този свят.
Националните държави – „заради националните малцинства“ (като „националните“ най-често се премълчава), а в действителност – заради империите.
Народът – „заради личността и цивилизоваността“, а в действителност – защото удържа семейството и идеята за човек, която се създава и утвърждава в семейството. Също: защото поддържането на националното (припомнянето на миналото, опазването на вече даденото) е задача, различна от задачата да се консумират все повече и все по-скъпи неща. И заедно с това – защото народът принадлежи на Църквата и може да Я подкрепя.

Въобще се отрича човекът като нещо разумно и сътворено по образ Божий. Задачата е да се уверим, че той е нещо „изменяемо“ и следователно не може да се каже какво е; защото ако се каже, от това ще следват и изводи относно поддържането му. Това обаче – да се знае истината за човека и той да бъде поддържан като образ Божи – не се харесва на нашия враг.
Чрез отрицанието на човека се гарантира „свободата му“ да бъде просто опаковка на апетити към „приятни неща и преживявания“, все едно какви са те.

***

Ако някой смята, че си измислям за отношението на медиите към българския народ, Църква, държава и история (и не само към този народ, Църква, държава и история, разбира се) нека се осведоми за изказванията на хора и организации, чиито речи се тиражират всеки ден. Ето какво ни съобщават оттам:

1. Човекът е нещо изменяемо и който в България не мисли така, да внимава:

Основното нарушение на човешките права в България са продължителното задържане на хора и липса на закрила, дискриминацията на малцинствата, нетърпимостта и насилието срещу лезбийки, гейове, бисексуални и транссексуални. Това посочва в доклада си за 2009 г. Международната правозащитна организация “Амнести интернешънъл” .

http://www.vsekiden.com/#Scene_1

1 а. Извратеността на лезбийките и т.н. не бива да тревожи никого. Но нека да се тревожим, и то шумно, за епископите на БПЦ:

На пресконференция по повод разразилия се секс-скандал в Семинарията представители на Светия синод, както и деканът на Богословския факултет са подкрепили епископ Сионий и са изразили възмущението си от начина, по който е оплют ректора на учебното заведение, предаде БНТ. Припомняме, миналата седмица е била подадена жалба срещу ректора на Софийската духовна семинария за блудство с момче, което учи там.

http://news.ibox.bg/news/id_209486383

2. Българските институции не бива да имат последната дума по въпроси, отнасящи се до българската история. Примерно:

Столичният кмет Бойко Борисов поиска СОС да отмени решението си за наименуване на ул. “202” на бившия министър-председател Богдан Филов… Решението на СОС предизвика острата реакция на еврейските организации в страната и на посолството на Израел… Столичният общинският съвет ще разгледа предложението на кмета за отмяна на решението, коментира днес председателят му Андрей Иванов… Аз обаче съм инженер, а не историк и нямам мнение по въпроса”, каза Иванов… Лидерът на ДСБ Иван Костов каза, че ДСБ подкрепят решението на кмета Бойко Борисов да върне за преразглеждане решението на Общинския съвет.

http://www.vsekiden.com/?p=51584

3. Българският народ е злобен, завистлив, провинциален, груб:

„България върви на никъде, народът мрази всички горе“. Това е становището на социолога Андрей Райчев. Според него хората се чувстват зле и то при максимално добра ситуация – когато в страната са влети 50 милиарда евро – (40 милиарда чуждестранни инвестиции и 10 милиарда от гастарбайтерите)… По мнението на социолога омразата към богатите е капан, защото техните инвестиции са извор на благосъстоянието. Народът изпитва ненавист към всички горе – че едните лъжат, че другите крадат – едните са политици, а другите богати и хората смятат „щом си там – значи си гад“, поясни Райчев.
Според Петър Емил-Митев започналата кампания за евроизборите може да се определи с две думи – провинциалност и грубост… По думите му, свидетели сме на кампания, уникална с ниското ниво на политическа култура. Той изтъкна, че България е единствената страна, в чийто политически език има понятие като „депутатско кюфте“. „Точно обществото и политически живот не са европеизират. Бизнесът – да, но политическият живот – не“, констатира Емил-Митев.

http://news.ibox.bg/news/id_187949581

4. (особено важно)
Всяка неуредица или нещастие в България се дължат на българската държава като такава (Следователно, за да се премахнат неуредиците и за да няма нещастия, трябва да се премахне държавата)

„При тази майтап държава трагедиите на пътя са закономерност“ (заглавие в „Сега“)

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3667&sectionid=5&id=0000902

***

А когда нам ещё говорят о толерантности, тогда высшие духовные ценности можно трактовать по-разному, а значит, истины нет. Толерантность – это не веротерпимость, это вульгарный атеизм. Хорошо, когда воинствующий атеизм, тогда всё понятно и можно спорить и выстраивать отношения. А когда говорят, что истина во всех религиях – это значит, что её нет. Этот вульгарный атеизм сегодня развращает общество и, конечно, в первую очередь детей. В ближайшие годы ситуация будет только катастрофически ухудшаться“, – полагает отец Евгений.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183129

Совет Европы расценил богохульство как проявление свободной воли человека, не относящееся к числу противозаконных действий, передает „Интерфакс-Религия“. В докладе, опубликованном на днях Венецианской комиссией, консультативным органом Совета Европы по конституционному законодательству, обосновывается существование различия между богохульством и оскорблением религиозных чувств. При этом эксперты комиссии отметили, что ненависть и вражда на религиозной почве, в отличие от богохульства, должны считаться преступлением, как это законодательно утверждено в большинстве из 56 стран-членов Совета Европы. Во многих европейских странах существуют законы против богохульства, однако на практике они применяются очень редко. Между тем в большинстве исламских государств богохульство считается преступлением, за которое полагается смертная казнь.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183127

Избори, войни и демокрация по света

„Американцы совершенно не думают о жертвах войны, о стариках и старухах, о детях-сиротах. У США совершенно нет совести. В ходе недавних беспорядков в Иране погибло несколько человек, и тут уж американцы кричат об этом на весь мир, а в ситуации с Ираком в течение шести лет США вообще ничего не сделали, чтобы прекратить столь многочисленные убийства мирного населения страны“, – отметил он.
Доктор Назим Межид ад-Дейрави: „Присутствие американских войск обернулось катастрофой“

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=183778

Более ста лет назад святитель Феофан Затворник писал:

„Для христианина истинное обновление уже завершено. Все другие поновительные приемы не должны касаться той его стороны, по которой он есть христианин…
Быстро идут науки вперед – и пусть. Но если они допускают выводы, противные откровенным истинам, то ведайте, что они уклонились на распутье лжи, и не идите вслед их.
Размножаются повсюду удобства жизни – и пусть. Но это никак не может изменить той истины, что узкие врата и тесный путь вводят в живот вечный, и кто стал бы проповедовать противное сему, тот проповедовал бы ложь…
Изобретается все к упрочению благоденствия на земле – и пусть. Но то несомненно, что это никогда не дойдет до того, дабы уже не нужно было, по обетованию Божию, ожидать нового неба и новой земли (2 Пет. 3, 13)…
Так и во всем. Следует утвердить в себе сознание духа веры и жизни христианской и, храня его непоколебимым, все несогласное с ним отвергать. Такое сознание будет для нас то же, что утес среди волн морских“.
В этих строках выражено подлинно христианское отношение к изменениям в общественной жизни – воспринимать их самих по себе спокойно, отвергая любые попытки кого бы то ни было представить эти изменения как повод для отвержения христианской истины.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

***

Либерализмът е езичество без пантеон, нацизмът – юдейство без Бог, комунизмът – християнство без Бог.

Ведь святые – это избранные сосуды Духа Святаго, а Дух Святый во все времена неизменно наставляет: «люби врагов СВОИХ, истребляй врагов ОТЕЧЕСТВА, гнушайся врагов БОЖИИХ» – святитель Филарет (Дроздов).

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/12/28/za_chto_nenavidyat_stalina/

за държавата.

Казва се, че държавата трябва да се грижи за благосъстоянието на гражданите си. И наистина, хората се събират в държави за безопасност и благосъстояние. Държавата изпълнява задача, подобна на тази на майката в семейството, която храни децата от ранно детство, наглежда ги как са облечени и осведомява бащата, ако има опасност. По същия начин държавата се грижи за телата и в това тя е много полезна. Ако обаче се заеме и с душите на гражданите, тя става опасна за тях, тъй като, имайки власт на телата им, е способна да ги изнудва. Примерно – ако не се съгласиш с това, което твърдя, ще те лиша от жилище, облекло и телесна свобода.
Бог дава истината на хората, а тази истина се пази от Църквата. Макар и думата „Църква“ да е в женски род, тя, като дом на Духа, заема положението на бащата – възпитава душите на хората, просвещава ги, за да Го познаят и така да станат свободни.
Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Йоан, 8:31-32).
Ако хората останат само на грижите на държавата, има опасност да останат лишени от истината. Все едно е дали държавата ще преследва Църквата с насилие, или ще я заглушава, лъжейки ги, че пази тяхната „свобода на съвестта и словото“.
И в двата случая хората живеят като деца, лишени от баща и отглеждани от деспотична и непросветена майка. Има жени, които, без да са телесно блудници, поддържат политика на презрение към бащата и на безусловно уважение (култ) към себе си. Вместо любов към Бога им предлагат идолопоклонническа почит към самите себе си. Искат да бъдат виждани като единствени причини за живота на своите деца, като мъченици, които безспирно „се жертват“ и „отдават“; като езически богини-майки, извор на всякакви телесни блага, на позволени и непозволени наслади.
По същия начин и атеистичната държава внушава презрение към Църквата и изрично или мълчаливо отрича Бога. Вместо това тя предлага „благосъстояние“. Хората, които живеят в такава държава, привикват с мисълта, че трябва да разчитат на нея за благосъстоянието си, и, което е още по-важно, че животът няма никакъв друг смисъл освен постигане на „благосъстояние“. Ако тя успее да им внуши, че благодарение на нея са по-богати от други, те я обичат заради това, което получават; и при това остават нейни роби и никога не порастват. Защото „да пораснеш“ означава да разбереш, че не само с хляб ще живее човек (Матей, 4…); нито само със забавления, защото след забавленията настъпва духовен глад (притчата в Лука, 15:11-32). Ако пък не успее да ги убеди в това, намразват я и я хулят. И пак не порастват, защото душите им, лишени от бащиния ум, остават детски. Като я намразват, те само мечтаят за други държави-майки, които да им предлагат повече вкусна храна, по-хубави дрехи, забавления и т.н. Защото те са възпитани да живеят користно – от корист мразят майка си и от корист биха я обикнали.
Просветеният човек, който е отгледан от Църквата и познава Бога, не мрази държавата си, не я краде и не я насилва, не й се подиграва, не й се кланя като на божество, не се срамува от нея, а, като пораснал, се грижи за нея, така че тя да може да отглежда и телата на други негови съграждани (негови братя и сестри по гражданство). Но не й позволява, поради невежество или блудна страст, да интригантства срещу Баща му. Защото неговият Баща е Духът, който действа чрез Църквата.

И така, държавата изпълнява задачата си тогава, когато, грижейки се за телата на гражданите, не се бунтува срещу Духа, който е в Църквата и не се опитва да го изолира от възпитанието на хората. Както жената е създадена за помощник на мъжа, така и държавата трябва да помага на Църквата, като при това остава отделна, а не се слива с нея.

Държавата е „заради“ Църквата, а Църквата е дадена от Бога и обитавана от Него за спасението на хората. Народът е този, който – с държава или без държава – участва в Църквата и ако излезе от нея, заслужава наказание и дори проклятие, както земята, раждаща тръни и бодили (Евреи, 4…). Народът е ненужен извън нея, както е ненужна земята, която не ражда полезни плодове.

***

Ну, а насчёт ювенальной юстиции, то это оружие будет опасней, чем нейтронная бомба. Когда-то, на рубеже XIX-XX веков, им удалось создать разновидность левой идеологии – марксизм, и с его помощью натравить одну часть единой нации на другую, причём довести это противостояние до такой остроты, что одна часть нации с наслаждением бросилась физически вырезать другую часть нации. Мы до сих пор пожинаем плоды тех, посеянных в XIX веке ядовитых зёрен, этаких „зубов дракона“. Тогда тоже была попытка внести раскол не только на уровне единого государства и единой нации, но и в семью, слава Богу, что в полной мере это не удалось.
Так вот, ювенальная юстиция задумана другим родственным марксизму левым движением – либерализмом, с целью ликвидировать это „досадное упущение“ строителей нового мирового порядка. Её главная скрытая цель – вообще уничтожить автономную семью как базовую ячейку общества, натравить детей на своих родителей и педагогов и добиться такой остроты внутрисемейного противостояния, которое сопоставимо с классовой борьбой начала ХХ века, так сказать, антагонистического противостояния. Чтобы детям хотелось убить своих родителей, а родителям и педагогам – собственных детей. Не больше и не меньше.
Это истинная стратегическая цель ювенальной юстиции, которая естественно официально не декларируется и публично не обсуждается, а наоборот, всячески маскируется разговорами о гуманизме, любви к бедным детишкам и свободе выбора.
Дмитрий Терехов. „Крах очередной провокации“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=114677

Например, священномученик Уар (Шмарин), епископ Липецкий (†1938), рассказывал: „У меня недавно был старик крестьянин из села Куймани, который имеет записавшегося в колхоз сына, и спросил меня, можно ли иметь общение с сыном-колхозником, так как колхозникам нельзя ходить в церковь. Я ему на это ответил, что с сыном связи порывать не надо, и что никто не запрещает ходить колхозникам в церковь, и что работать верующему человеку вместе с неверующим не грех“.

http://www.rusk.ru/st.php?idar=325492

„По статистике в России 52% браков распадаются. Это тоже связано с ценностями потребительской психологии, с нежеланием делать усилия, чтобы свой брак сохранить. Я как пастырь с этим сталкиваюсь очень часто, когда какие-то недоразумения, чисто житейские, превращают в гигантскую проблему, вместо того, чтобы себя смирить и пойти на уступки, найти какой-то консенсус в семейной жизни, понимая, что брак – это гораздо важнее всего остального. Люди отстаивают свой эгоизм, тщеславие, гордыню. Но самое главное – это потребительское отношение ко всему, к жизни. Это просто все разрушает. Плюс к этому нет внятной политики в государстве, в обществе нет понятия таинства брака. И еще сознание молодых людей, выросших в 90-е годы, которым привили, что свобода – это вседозволенность. Отсюда отсутствие всякой ответственности перед своим ближним, женой, мужем, отношения между родителями и детьми тоже катастрофические. „Усилия Церкви явно недостаточны. Если бы нам дали больше возможностей для приложения этих усилий, то, конечно, ситуация бы изменилась, но не дают. Телевидение нам просто не доступно. Все пропитаны этой пропагандой на телевидении, когда нам демонстрируют любовь, которая не есть любовь. Любовь – это крест, а не просто какие-то отношения между мужчиной и женщиной, как лиц противоположного пола. Еще проблема – аборты. Ребенок – это совершенно не в психологии сегодняшнего дня. Детей не хотят заводить, а вот аборты – это да, распространено. „Это очень сложный комплекс проблем, который государство может решать только в союзе с Церковью. Как показывает опыт Запада, абсолютное отделение католической церкви от государства и, более того, практическое удаление ее из информационного поля в нравственном смысле принесло очень плачевные результаты. И у нас то же самое происходит, поэтому мы должны всячески сопротивляться, и, безусловно, есть надежда, что эту мысль о семье и о браке наш Патриарх донесет до страны, иначе через два поколения у нас и народу-то не останется“.
„Я уверен, что процесс отмирания брака, о котором говорят социологи, не является неизбежным, потому что семья – это малая Церковь. Если людям дадут духовное направление их жизни, они просто не смогут жить иначе. Одиночество – это путь к депрессии, человек разрушает себя духовно и физически. В браке, конечно, проблем больше, чем вне брака, но человек – существо духовное, в семье он живет не ради себя, а ради своих близких – жены, детей, и, естественно, это дает ему силы. До сознания людей просто не донесли мысль, что семья – это свято, это настоящая интересная жизнь. Я много ездил, но самые главные впечатления – это не мир, а мои дети. Это гораздо интереснее. Если бы мы получили возможность духовно работать через СМИ, то, думаю, что общество бы возродилось. И семья бы возродилась, потому что это не просто ячейка общества, это малая Церковь. Наше общество духовно не ориентировано. За духовность у нас принимают литературу, кино. Но это душевность! Разорвана цепочка – любовь – семья – Церковь. Процесс распада обратим, но времени уже осталось совсем не много“, – подчеркнул иерей Валерий Буланников.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185492

Ювенальная юстиция (ЮЮ) – уже сегодняшняя реальность во многих западных странах, как и парады содомитов на главных улицах, браки между людьми одного пола или епископ-гомосексуалист, который всячески пропагандирует свою сексуальную ориентацию в своих проповедях. Кстати, многие демократические издания ещё недавно писали об этих случаях отбирания детей у родителей в западных странах в рубрике курьёзов. Дескать, вот как там смешно происходит, попробуй, дай ребёнку подзатыльник, тут же приедет наряд полиции и „свинтит“ тебя суток на десять в наручниках, до решения ювенального суда. А потом ещё штраф впаяют – тысяч в 10 евро, да поставят вопрос о лишении родительских прав.
Не верите? Я тоже не верил. Пока не убедился, что только в Рунете таких случаев описано не сотни, нет, тысячи. Кстати, у нас ЮЮ внедряется по самой прогрессивной технологии – канадского образца (если кто забыл, то именно в Канаде, в Онтарио были впервые в мире узаконены браки лесбиянок и педерастов – очень прогрессивная страна, ага).
Потому – как работает ЮЮ в Канаде:
Цитирую.
„Сегодня разговаривала с одной глубокоуважаемой мною женщиной. Она врач. Многодетная мама. Периодически живет в Канаде. Рассказала её историю Снежаны и вообще о наметившейся тенденции к учащению случаев необоснованных отобраний детей в России. И в ответ она мне рассказала свою историю. Говорит, то, что в России это вообще цветочки по сравнению с Канадой. Однажды к ней пришли из службы защиты детей. Сказали, что на неё поступила анонимка от соседей, что её двое детей играют без присмотра на крыльце (даже не во дворе!). Дети 4 и 5 лет. Сказали, что хотят поговорить с детьми. Стали их расспрашивать, ругаются ли родители, бьют ли и т.д. и т.п. Повезло, дети не сказали ничего такого, и их не забрали. Моя знакомая было очень напугана, так как накануне эта служба приехала в их школу и забрала оттуда троих детей. Дети кричали, просились к маме, но их никто не слушал. Причина та же – соседи написали, что отец бьет детей, а мать их не защищает. Детей поместили в приемную семью…
Также она рассказала, что на улицах у них видела плакаты с социальной рекламой „присмотри за соседом“. Когда она впервые это увидела, не поверила своим глазам. Но потом оказалось, что у них в порядке вещей так „присматривать“ и не редко пишут доносы на соседей“.
Так что в Канаде, по образу и подобию которой ЮЮ нам подло, исподтишка навязывают, детей сегодня отнимают без суда, по доносам, по анонимкам, и больших трудов стоит их вернуть, а зачастую это вообще не удается.
Андрей Кучин. „Ювенальный геноцид“

http://www.rusk.ru/monitoring_smi/2009/11/30/yuvenalnyj_genocid_i/

Незнание, страсти и извращения

За мъжа и жената

Когато мъжът е още дете, неговият ум спи. Нужна е грижа, за да бъде пробуден, израсне и да достигне до „пълната възраст на Христовото съвършенство“.
Волята му обаче, с която ще обикне Бога и с която ще изпълнява Божиите заповеди вече е будна и расте. Тя лесно бива измамвана.
за да не тържествуват над мене ония, които враждуват неправедно против мене, и да си не смигват с очи ония, които ме мразят без вина; защото не за мир говорят те, а против мирните на земята кроят лукави заговори; разтварят уста против мене; говорят: „добре! добре! окото ни видя“ /Пс. 34:19-21/.

/Еф. 4:11-14/

И за да не бъде измамвана, умът, също като тялото, трябва да бъде хранен. Това значи да бъде просвещаван, така че след време сам да поеме грижа за волята и за цялата душа.

/1 Петър, 2:2-3/.
А човекът, който трябва да се грижи за ума му, не е друг, а неговият баща.

/Евр. 12:7,9/

Мъжът, когато израсне, дори да не е просветен, усеща, че не е създаден, за да се покорява на човек – и поради това няма защо да се старае да се харесва на човек. Когато умът му не е отгледан добре, то и волята му лесно се съблазнява. Тогава дяволът използва незнанието му и го хвърля в агресивност към ближните или го изпраща в мрачна самота, алкохолизъм и всякакви безцелни самонаказания за да стигне до самоунищожение. Но той продължава да усеща, че не е създаден да се подчинява на човек, а само на Бог. Поради това мъжът по природа мрази преструвката – защото тя идва от лицемерието. От лицемерието идва желанието да се харесаш на човек /да се харесаш и да извлечеш изгода заради мамона, не да го обичаш като ближен според заповедта/.
Жената обаче е сътворена от плътта на мъжа, за да му бъде помощник /Битие, 2:18/ . Ако тя е просветена или Бог се е смилил над немощта й, тя намира мъж, ражда деца и му се покорява. Ако не, сърцето й се втвърдява и тя не обиква никой мъж като господар, но се старае да се хареса на мнозина. Такава жена вече е блудница в сърцето си. И пак, според природата си, чувства, че създадена да се подчинява – затова иска да се харесва на човеци. Още от малко момиче тя се бои, че няма да бъде харесана, одобрена. Затова се преструва – така се проявява любовта й към света и страха й от света /1 Иоан, 2:15-17/. Защото липсата на просвещение, непорасналият й ум я правят податлива на измамата, че тя трябва да се хареса на на света, а това значи хората изобщо. А истината е, че тя трябва да се покорява и така да угоди на единствения си мъж, създаден по образ Божи.

/1 Петър, 3:1-6/.

***

Тъй казва Господ: проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чисто сърце страни от Господа. Той ще бъде като мирика в пустиня и не ще види, кога дойде доброто, и ще се засели в горещи пустинни места, в земя безплодна и необитаема.
Благословен оня човек, който се надява на Господа, и комуто надеждата е Господ. Защото той ще бъде като дърво, посадено при води и което пуска корените си край потока; не знае то, кога настава пек; листата му са зелени, и във време на суша то се не бои и не престава да дава плод.
Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?
Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му.

(Йеремия, 17:5-10)

***

При отглеждането на децата жената се ориентира по-лесно, защото се грижи за тях по инстинкт. Тя е създадена, за да ражда и кърми, и след това остава грижата за храненето и изобщо за тялото на детето. Мъжът обаче трябва да се грижи за душата им. Но грижа за душата означава преди всичко просвещение на ума – детето трябва да научи за Създателя си и за заповедите Му.
Ако бащата сам не знае тези неща, той няма да знае и как да се погрижи за душата на детето си. Тогава той няма да се заеме с възпитание, а ще реши, че неговата грижа е да печели – а това също е грижа за тялото. И заемането на обществена позиция не е грижа за душата, а по-скоро за тялото, защото целта му е ако не идолопоклонство (лицемерен живот), то в най-добрия случай пак осигуряване на прехраната. Така той прави същото, което и майката, и оттам идват конфликтите между тях, защото ако двама души правят едно и също, те се превръщат в конкуренти. И Аристотел е казал – не може да се направи общество от еднакви (Политика, І, …). Така започва състезание кой от двамата е по-добра майка – и жената побеждава.
На мъжа му е трудно, защото грижата за душата не е по природа. Тя идва от знанието за Бога, а човекът трябва да познае и заобича Бога чрез ума и волята си, като се въздържа от телесни удоволствия, които го превръщат в животно. Но да се въздържаш от телесни удоволствия, за да освободиш разума си е нещо, което не е дадено по природа – то е свръхестествено (Не само от хляб ще живее човек, но и от всяко слово, което излиза от Божиите уста - Матей, 4…). Любовта към Бог е безстрастна, любовта към ближния, заповядана от Бог, също е безстрастна, а безстрастието не е по природа (природата след грехопадението), а е противоположно на природата.

***

Жената не губи нищо, ако няма обмислени политически убеждения. Достатъчно й е да разбира кое противоречи на Неговите заповеди и да следва мъжа си, ако той не греши. Ако неговите политически убеждения свидетелстват за неподчинение на Словото (1 Петър, 3…), тя трябва с кротост да се старае да го върне обратно в пътя на истината (Яков, 5…). Като подчинена на мъжа си жената няма защо да се стреми към представително обществено положение – той като той я представлява в обществото. Ако той не заема положение, в което да бъде забелязван от мнозина, тя нищо не губи. И Авраам е бил чужденец в ханаанската земя, но Сарра го е наричала господар (1 Петър, 3…).
Мъжът обаче, ако не е монах и живее в света, може да изразява мнение за обществения живот – така той ще представлява семейството си, а може би и други, които му възлагат да ги представя. Апостол Петър съветва братята просто да се подчиняват на установения порядък (1 Петър, 2…). Но там той казва: Братя, моля ви, като преселници и чужденци… Значи тези, на които пише той, в повечето случаи не са пълноправни.
Християнинът, ако е нужно да изразява мнение за управлението, би трябвало най-напред да подкрепя Църквата, и то не някоя еретическа, а православната – защото тя е основана от Бог и е място за спасение; и да се моли за царя или за правителството на републиката, защото те пазят държавата му, а тя пази Църквата. Ако управлението е престъпно (лицемерно, еретическо или безбожно), той първо трябва да се моли за вразумяването им (Пс. 13…), а после и за наказанието им.

***

Жената не е създадена, за да представлява мъже, и поради това, заеме ли се с политически дела, тя се обърква. И понеже усеща, че е естествено да бъде зависима и друг да я управлява, тя започва да недоволства и да казва, че някой не управлява добре сега, или че доскоро не е управлявал добре. Така тя се оправдава, задето се е заела с нещо, което не умее и прикрива неумението си, като приписва своите сегашни и очаквани (от самата нея) неуспехи на чужди дела. Вместо да управлява, тя упреква мъжете, противопоставя ги и се присъединява ту към един, ту към друг – както би правила, ако беше блудница.
Покрай недоволството й, че „някой“ не е управлявал добре, тя решава, че са нужни промени и говори за реформи. Промените означават движение и тя се надява, че в движението ще успява да се присъединява към подходящите мъже в подходящия момент и така ще скрива неспособността си в тези дела.
Ако някой мъж действа така, той справедливо би бил упрекнат, че е женоподобен.
И защо да се заема с нещо, което не е за нея?

***

Тя си казва „занимавам се с политика“, но в действителност се занимава с мъже. Желанието й за „реформи“ или дори за революции идва от желанието да участва в някакво обществено движение, където мъжете могат да бъдат наблюдавани отблизо и дори да я забележат – и това под предлог, че се прави нещо полезно за хората изобщо. Вярно е, че някои мъже са й несимпатични, но пък това прави събитията още по-интересни, защото те влизат в битки със симпатичните, и това е вълнуващо. Така става и с участието й във фондации, благотворителни дружества, литературни, културни и академични общества и прочее.
А самото желание за движение е страх от скуката – светска форма на унинието. Скуката, като всяко униние, е празнота поради липса на духовен живот (живот с вяра, надежда и любов). Тя е наказание на онези, които обръщат гръб на Бога. „Наказание“ пък на славянски значи „поправяне“ – то е изпратено за възпитание, а не за зло.

Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? (Матей, 16:26)

***
***

Матриархат и хомосексуализъм

Изглежда, че те не си противоречат, а напротив – взаимодействат. Противникът е един – семейството. Струва си да се обърне внимание, че грехопадението не би се случило без кризата в Първото семейство – където мъжът извършва грях, подведен от жена си; той първо е загубил контрол над нея, а после й се е подчинил.

Принципът на матриархата е предаването на власт от майка на дъщеря. Дъщерята бива възпитавана да не се обвързва с „един мъж“: затова авантюрите преди и по време на брака се толерират. Ако дъщерята все пак се омъжи, майката започва борба срещу мъжа й. Целта е той да бъде представен като „външен“ за семейството, където, по същество, родителската двойка се състои от майката и дъщерята. Децата са техни, а не на мъжа. Бракът може да се поддържа дълго, стига съюзът майка-дъщеря да работи, а мъжът да е притиснат в ъгъла (изпълнител на задачи „заради децата“; набеждаван като виновник за неуредиците; осмиван; заплашван с развод).
Ако в това семейство се родят момчета, възпитанието им е насочено срещу семейството по принцип. Те също биват насърчавани да сменят „партньорките“; от тях се очаква и да споделят приключенията си (но не с баща си). Ако се оженят, ще е добре да изневеряват на жените си (и пак да го споделят с майка си). Става така, че майката се оказва глава на семейството на сина си (каквато би била и ако имаше дъщеря). Децата, израснали в разбитото и перверзно управлявано семейство, състоящо се от неясно какъв брой членове, забелязват силата на баба си и стигат до извода, че семейството, ако изобщо си струва да бъде създавано, се основава на потисничество. Каква ще е политиката на момичето, е ясно; но момчето, ако стане тираничен баща, ще се провали, защото ще принуди жена си да влезе в съюз с децата срещу него и така ще се окаже в изолация. Оттук нататък се повтаря вече разказаното.

Хомосексуалната идеология (на мъжете хомосексуалисти) не влиза в противоречие със стратегията на матриархалната жена. Семейството като съжителство на мъж и жена не се отхвърля (приема се, че то е едно от възможните съжителства „по двойки“). Агресия спрямо жената в семейството не се препоръчва; все едно е дали връзката ще бъде разнообразявана с изневери или не. Същественото е да няма интерес към брака като патриархален съюз на мъжа и жената пред Бог. Хомосексуалистът не е длъжен да се въздържа от сношения с жени; но неговият интерес, от Платон насам, е насочен към „душата“, която е „по същност“ безполова (или дори двуполова). Тези настроени за „любов изобщо“ души се събират в едно общество като отделени от останалите, и особено от онези, които гледат на брачния съюз като на нещо свещено. Те образуват олигархия на „избрани“, откъдето, дори да няма буквален телесен разврат, винаги се дават сигнали, че би могло да има „нещо“.
Хомосексуалният олигарх вижда съюзник в матриархалната жена, поради това, че тя, също като него, е смъртен противник на брака.

***

„Бэбиситтер в Италии всё более и более становится мужской профессией. С одной стороны это реально отражает изменения в обществе и экономике, когда женщины в силу ряда своих качеств оказываются более приемлемыми, более вписываемыми в современную социальную систему; с другой стороны – это окончательный удар по остаткам европейского патриархата. Но что же идет ему на смену? Ведь и матриархат в современном тоталитарном мире не может утвердиться, потому что он также подразумевает неравенство. Конкретный пример – судьба детей разведенных родителей в бельгийских семьях. Раньше было так: ребенка отдавали одному родителю, преимущественно матери. Теперь же дети не присуждаются ни одному из родителей -половину времени ребенок проводит у одного родителя, половину у другого. За этим строго следят соответствующие социальные службы. Судьба детей печальна, они лишаются своих друзей и становятся „бомжами“. Так что на смену матриархальной семьи, вытеснившей в свое время семью патриархальную, теперь Европа всё более тянется к тому, чтобы не иметь семьи никакой“, – считает диакон Владимир Василик.
„Эта языковая реформа показывает только одно, что все эти „еврофюреры“ не хотят видеть никакой семьи. Для семьи нужен лидер, в идеале это должен быть мужчина – кормилец, защитник, добытчик и настоящий отец. Супруга должна быть „диаконом“ при „священнике“ – муже. Понятно, что реальная жизнь далека от идеала, учитывая огромное количество пьяных и беспомощных отцов, вынуждающих женщин брать ответственность на себя. И хотя этот вариант плох, но в экстремальной ситуации – он является хоть каким-то выходом из положения. А сейчас в Евросоюзе навязывается представление о „семье“ без лидера, без вождя, без старшего. Это идеал бессемейности, идеал „духовного бомжевания“. Существуют известные силы, которые пользуясь концептами политкорректности, равенства и всего прочего хотят всех европейцев превратить в начале в „бомжей“, в баранов без родства, а потом в роботов, в манипулируемый материал. Именно это я вижу за этим ходом“, – сказал отец Владимир.
По мнению православного ученого, отстаивание традиционных христианских взглядов на мир сегодня в Европе уже просто опасно: „Все бы мы в Европе уже бы в тюрьме сидели, потому что всякие попытки прямо и ясно говорить о христианской нравственности, говорить о грехе – это, в лучшем случае, моветон, в худшем – проявление агрессивности. Негодование по поводу поведения тех или иных нацменьшинств уже рассматривается как расизм и карается вплоть до тюремного заключения. Здоровые традиционные взгляды осмысляются там не иначе как „радикальный фундаментализм“ с соответствующими уголовными последствиями. Поэтому будем бдительны, ведь те же самые концепты и образцы, несмотря на радикальную культурную и ментальную разницу, пытаются навязать и нам со всеми этими мерзостями: ювенальной юстицией, политкорректностью, правами сексменьшинств, и прочими „прелестями“. Нам надо благодарить Бога, что мы живем в свободной стране. Несмотря на кажущийся авторитаризм путинского режима, несмотря на множество безобразий, которые у нас в стране делаются, нормальным православным людям в России дышится в сто раз легче. То, о чем мы рассуждаем на страницах „Русской линии“, об этом на Западе боятся говорить даже на кухнях“, – заключил диакон Владимир Василик.
Диакон Владимир Василик: „Нам надо благодарить Бога, что мы живем в свободной стране“

http://www.rusk.ru/st.php?idar=181890

Християните във Великобритания, които редовно ходят на църква, заявиха по време на социологическо проучване, че все по-често са подлагани на дискриминация заради религиозните си убеждения, пише „Дейли Телеграф“. Според изследването на института „ComRes“ над половината от 512-те участника са признали, че са били подлагани на религиозно преследване под една или друга форма. 44 % от тях са заявили, че са обект на редовни подигравки от страна на познати, съседи и колеги. Всеки пети от участниците в изследването е заявил, че християнското му вероизповедание е причина за търкания на работното място. 10 % са отбелязали, че изпитват трудности в семейството. Пет процента са разказали, че заради вярата си не са получили повишение, а също толкова, че са били порицавани от работодателите си. По-голямата част от британските християни, продължава изданието, смята, че в страната има атмосфера на откровена нетърпимост към християнството, за което в редица случаи способства държавната политика. Британската хуманитарна асоциация, надзорен орган за равенство при правителството, се обърна към работодателите с някои препоръки. Една от тях гласи – поведението на граждани, пропагандиращи християнството на работното място, попада под графата агресия, и трябва да се наказва, включително и с уволнение. Изданието дава за пример случай с медицинска сестра в графство Съмърсет. Тя просто предложила, да се помоли за един от болните. Вследствие на това, християнката била отстранена от длъжност.
„Християните във Великобритания са подложени на дискриминация“

http://www.dveri.bg/content/view/9091/33/

У православного читателя, конечно, вызовет крайнее изумление то обстоятельство, что человек, открыто отрицающий телесное Воскресение Спасителя, продолжает считаться христианским Епископом. Такое странное положение дел связано с историей Англиканской церкви — которая со времени своего возникновения в XVI веке должна была объединять под властью Короны протестантов довольно разных толков, и, при требовании лояльности королевской власти, допускала определенные богословские разномыслия. Со временем это склонность мириться с разномыслиями выродилась в готовность терпеть в качестве Епископов откровенных еретиков или попросту неверующих. Однако процесс неизбежно дошел до такой стадии, когда те англикане, которые еще сохраняют веру во Христа, должны были, наконец, возмутиться. Водоразделом послужило отношение к рукоположению демонстративных гомосексулистов; многие сочли, что это, пожалуй, слишком.
Очень известный англиканский богослов и библеист, Епископ Том Райт высказался резко против этой инициативы, изложив аргументы, достаточно очевидные для любого христианина. Он напомнил, что для христиан — и не только для христиан, а для всех последователей араамических религий, сексуальные отношения находятся на своем месте только в рамках брака между мужчиной и женщиной. Языческий мир — не только сегодня, но и всегда — находил такое ограничение странным и непонятным, но это не какое-то произвольное установление — брак отражает глубочайшую реальность завета Бога со Своим творением. Епископ также подчеркнул, что бессмысленно говорить о «справедливости», которая, якобы, требует рукоположения гомосексуалистов — справедливость, как бы мы ее ни понимали, не может означать «права следовать любому и каждому сексуальному желанию». Библейское осуждение извращений не сводится, как это иногда предполагают, к «нескольким высказываниям Апостола Павла»: и все учение Писания, и многие слова Господа Иисуса для его слушателей не могли означать ничего другого, как ясного осуждения любой сексуальной активности вне моногамного брака между мужчиной и женщиной. Том Райт также отверг современную тенденцию рассматривать гомосексуальность как некую идентичность, подобную, например, расовой — одну из центральных идей гей-аффирмативной пропаганды, которая рассматривает гомосексуалистов как меньшинство, подобное расовому. «Мы все — пишет он — имеем те или иные глубоко укорененные желания, вопрос в том, что мы собираемся с ними делать. Традиционная англиканская молитва говорит: «научи нас любить Твои заповеди и стремиться к Твоим обетованиям». Именно так нам всем и следует себя вести». Другой консервативный англиканский Епископ — Майкл Назир-Али, обратился к гомосексуалистам с призывом «изменить свою жизнь и покаяться» и подчеркнул, что «Церковь не должна следовать за мирской культурой». Он отметил, что либеральные богословы настолько удалились от традиционного Христианства, что уже исповедуют совершенно другую веру, несовместимую с учением Священного Писания.
Эти совершенно очевидные слова — а что еще мы могли бы ожидать услышать от Епископа, относящегося к своим обязанностям сколько-нибудь серьезно — вызвали бурю негодования; взгляды Епископа Майкла объявили «интолерантными», «отсталыми» и «неприемлемыми в современном обществе».
По мнению большинства религиозных обозревателей, раскол в англиканстве уже совершился, и дело только за тем, какие организационные формы он примет. Хотя для верующих людей слово «раскол» звучит страшно, в данном случае его следует признать неизбежностью — верующие люди должны отделиться от неверующих, те, кто признает авторитет Священного Писания — от тех, кто готов пренебречь им, чтобы понравиться миру сему. Впрочем, как показывает опыт, понравиться миру все равно не получается — либеральные церкви стремительно пустеют. Люди, которые требуют от Церкви большей открытости, толерантности и приспособления к современным идеологическим поветриям, вовсе не собираются присоединяться к ней в случае, если она выполнит все их требования. Церковь не нужна им ни в каком виде; все что им нужно — это чтобы голос Церкви, свидетельствующий о грехе, о правде и о суде, умолк.
http://www.rusk.ru/st.php?idar=156432
Сергей Худиев. „Англиканский Раскол“

Рассуждая о щедрых дарованиях, которыми Бог наделил женское сердце, отец Димитрий также обращает внимание и на то, что враг рода человеческого посеял в этом же сердце другие семена, предав ложное направление тем средствам, какие даны были женщине от Бога для выполнения своего призвания. „Под его таинственным и страшным влиянием все приняло превратный вид: деятельность сделалась суетливостью, наблюдательность перешла в пустое любопытство, острота ума обратилась в лукавство, проницательность – в дерзость, быстрота взгляда – в ветреность, нежность – в кокетство, вкус – в изысканность, подвижность впечатлений – в каприз, способность проникать в сердце сделалась интригой, влияние – деспотизмом, нежность природы – раздражительностью, потребность быть полезною – жаждою нравиться. И два главные стремления, указанные нами в женщине – скромность и любовь – получили превратное направление“, – пишет пастырь.
„И вот она не сомневается уже ни в своих познаниях, ни в своих силах, не терпит противоречий, не желает даже понять их и, нечувствительно для самой себя, переходит на путь гордости, – пишет протоиерей Димитрий. – Далее: в силу потребности любить и жертвовать собою, при ложном направлении всех наклонностей, женщина хлопочет о самой себе до самозабвения, делается ревнивою и завистливою. Так сердце женщины, одно из богатейших сокровищ земных, перестав быть сокровищем Божиим, становится сокровищем врага рода человеческого“.
„Назначение женщины – быть для мужчины помощницей ему. А первая помощь, какой вправе ожидать мужчина от женщины, это помощь духовная. Женщина должна не только даровать мужчине утешение в жизни настоящей, но и помогать ему в достижении жизни вечной. Не одна истинная, полная любовь требует этого, а любовь, предпочитающая вечное временному“, – заключает протоиерей Димитрий Соколов.

http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185068
Протоиерей Димитрий Соколов. „Сердце женщины, живущей без Бога, становится сокровищем сатаны“

„Но Буковский не сказал главного, – продолжил свой комментарий отец Владимир, – он не признал того, что наш социалистический мир был все-таки миром консервативным и, в значительной своей степени, стоявшим на христианских нравственных позициях. Это было „христианством без Христа“. Но мир этот рухнул, и ему на смену пришло либеральное язычество в чистейшем виде. И вовсе не случайна идущая реабилитация гомосексуализма в его наихудших языческих эллинистических традициях, неслучайна система лживых эвфемизмов, к которым прибегают на Западе (когда, к примеру, заменяют слово „гомосексуалист“ термином „представитель нетрадиционной сексуальной ориентации“).
http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=185305
Диакон Владимир Василик: „Милости просим Владимира Буковского к нам в Россию!“

Как сообщают из Польши, польский суд обязал Марека Ганцарчика, главного редактора крупнейшего в стране католического еженедельника „Gosc Niedzielny“, опубликовать извинения и выплатить штраф в размере $11 тыс. за сравнение абортов с Холокостом.
В одном из номеров своей газеты в октябре 2007 года священник осудил решение Европейского суда по правам человека, согласно которому правительство Польши должно было выплатить 25 тыс. евро одной женщине в качестве компенсации за „нежелательные роды“ дочери. Женщина в 2000 году хотела сделать аборт, но врачи отказали ей в этом.
Еще недавно эта картина казалась бы совершенно сюрреалистической – мать, которая требует компенсации за то, что ее дочь осталась жива, и более того, ей эту компенсацию присуждают. Сейчас девочке должно быть девять лет, у нее есть имя, она разговаривает, ходит в школу – и европейский суд по правам человека постановляет, что этого человека быть на свете не должно было, что сама жизнь этой девочки есть правонарушение и ущемление прав человека.
В любом обществе совершаются преступления, везде находятся люди с глубоко подавленным или извращенным нравственным чувством – но одно дело личные грехи и преступления, другое – нравы, принимаемые обществом в целом. Не какие-то преступники или сумасшедшие, а один из самых уважаемых органов объединенной Европы говорит девятилетнему ребенку – „тебе не должно было жить на свете, ты не должна была увидеть солнца“. Каким образом получилось так, что „суд по правам человека“ громогласно и всенародно отрицает такое фундаментальное право человека, как право на жизнь? Впрочем, нас, в России, это не должно особенно удивлять – мы помним опустошительную гражданскую войну, развязанную под лозунгом „Мир – народам!“, истребление крестьянства после провозглашения лозунга „Землю – крестьянам!“ и установление свирепейшей партийной диктатуры под лозунгом „Вся власть советам!“. Лозунги и всякие возвышенные речи могут иметь мало отношения к реальной политике.
http://www.rusk.ru/st.php?idar=325422
Сергей Худиев. „Ледяное дыхание прогресса“

за сребролюбието

Дяволът не ни казва: хайде да бъдем стиснати, да забогатеем на всяка цена, да бъдем егоисти и използвачи. Той е интелигентен, не говори така.

Кое е реално в този живот? – казва той. Бог? Това са остарели неща, измислици за баби, учените отдавна знаят, ето, и Маркс е казал, пък и Дарвин. Първобитният човек в своя страх от природата и опитвайки се да си обясни защо гърми… И после жадните за власт върхушки използват невежеството на масите, особено през средновековието. И после, ето има всякакви религии, значи никой нищо не знае със сигурност за тези работи, но хората си вярват, то и било полезно, нещо като йога или дзен-медитация, и даже има лекари, които твърдят, че ако си религиозен, боледуваш по-малко. А някои казват, че на Земята слезли извънземни и хората ги обожествили. А колко е сериозно всичко това?

И така, кое е реално в този живот? Това, което не се вижда, то ли е реално? Защо да сме наивни и всеки да ни лъже както иска? Не, това, което се вижда, то е реално. Има природа, раждат се хора, живеят и някои от тях живеят добре. Защо да не живеем добре? Не е ли това реалното? Да си здрав, да си независим, хората да те уважават, пък и да им бъдеш полезен. Защо и да не си известен? Ето това е реалното, а то е и добро, никой няма да оспори. Ако спори, не е сериозен, сам не си вярва и оригиналничи, но истината е, че не може, няма сили да успее и завижда, затова говори така.
А ето, ние не завиждаме и признаваме, че е добре човек да успее в този живот. Но как успяваш (за да живееш както трябва, пък и да си полезен – най-напред за близките си, които това и очакват от тебе)? Нужно е да се учи, също и да познаваш хора. И не може без пари все пак. Ако си беден, какво като си учил нещо? И как ще издържаш семейство, деца, как ще пътуваш, как ще помагаш на близки? Нали не искаш други да те издържат, а ти да мизерстваш и да слушаш подигравки и никоя жена да не иска да те погледне?
Затова трябва да се спечелят пари, трябва доходна работа, трябва и да си предприемчив, да рискуваш. Така трябва, а не да си страхлив и да чакаш от държавата и то малко. Ето, големите богаташи печелят, защото са предприемчиви и работят много. Това го казват по вестниците, а и книги са написани. Но като спечелиш, тогава и ще помагаш, ще даряваш на болни, ще бъдеш спонсор. И това е добре. Пък и да не можеш да помагаш на мнозина, поне ще помагаш на най-близки, на родители, на болни роднини и съседи. Също и на децата, дори когато пораснат. Нали ще имат и те деца, и ще се нуждаят? Защото всички имат нужда от пари и трябва да можеш да даваш. Човек трябва да е щедър. Но как ще си щедър без пари?

***

Понякога се случва човек да не се е стремял да спечели пари. Но ако е обърнал гръб на Господа, накрая ще му остане само вярата в парите. „Не можете да слугувате на Бога и на мамона“ (Матей, 6:24). И да се е опитвал да не е сребролюбив, ще стане сребролюбив. Защото човек се пита кое е истинско. Ако отрече Бога, тогава кое ще е истинско? Много неща, за които е чувал, са или далеч, или вече ги няма. Истинското е това наблизо. Но пък наблизо има много неприятности и на човек не му се мисли за тях. Роднините ли са истински? Да, но и от тях не можеш да чакаш само добро. А от кого да чакаш добро? И какво му остава на човек, когато поостарее и види, че остава сам? По-добре да си жив, разбира се. Но като си жив, какво да правиш? Като че ли е по-добре да си пийваш, отколкото да си все трезвен. А и да хапваш не е лошо, особено ако е вкусно и има кой да ти сготви. Но и това не може съвсем без пари. Парите все трябва да идват отнякъде. А с пари ще има и за пиене, и за ядене, а и с хора ще можеш да се видиш понякога, пък и роднините няма да те забравят. Парите дават живот. Не е добре да се говори така, но като се замислиш. Нали не трябва да се лъжем. Всъщност парите са това, от което човек се нуждае.

История, образование и „културно наследство“

Политическата история на вярващите в Бога започва с Мойсей, защото той създава държава, която ще бъде ръководена от Бог. С това става ясно, че смисълът от създаването и съществуването на държави е хората да живеят според Божиите заповеди. Държави, които пречат или не помагат на гражданите си да живеят според заповедите Му, ще загинат (племената, населяващи Ханаан; самата еврейска държава). Всяко растение, което не е насадил Моят небесен Отец, ще бъде изкоренено – Матей, 15:13.
Образованието е или техническо, или относно заповедите.
Техническото служи, за да живеят хората на земята с труда си. И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте) – Битие, 9:1.
Относно заповедите – за да се пази и напомня на всички хора, онова, което Бог е заповядал, а също и как то е изпълнявано. Потомството (ми) ще Му служи и ще се нарича Господне навеки; ще дойдат и ще възвестяват на човеците, които ще се родят, правдата Му, ще разказват това, що Господ е сторил – Пс. 21:31-32.
Дяволът винаги е успявал да измами мнозина. Образованието относно заповедите се занимава и с това – да казва, кого и как дяволът е измамил. Защото които принадлежат на Бога, знаят кого дяволът е измамил – това са Адам и жена му, езичниците и еретиците. Те са от света, затова и говорят за земни неща и светът ги слуша. Вие сте от Бога 1 Йоан, 4:5. Това не значи, че учещите осъждат поименно тези, които дяволът е измамил. Не осъждайте, за да не бъдете осъдени – Матей, 7:1.

Делата на хората, онова, което те са произвели за да живеят на земята и за „украшение“, е нещо, което те сами наричат „културно наследство“. Това са и техните човешки слова – поезия и размисли.

Бог е слязъл на земята, за да събере разпръснатите хора със словото Си. Който учи историята, той трябва да разбира какъв е смисълът на събитията и кои събития е причинил сам Бог и кои са от хората, измамени от дявола. Ако Божият народ и Църквата не са кои да е, а са точно тези, които Бог е избрал и създал, и в тях са участвали точно тези хора, и после те са били защитени точно от тези държави, значи и онзи, който разбира историята, не би трябвало да се интересува от какви да е езици и „култури“, а точно от тези, защото точно там са станали важните неща.

Зад езичеството на гърци и римляни сега не стои никой, тоест никой не изповядва тяхното езичество. То интересува само християните, защото само те го разбират (виждат смисъла му). Защото и сред гърци и римляни Бог е сторил това, което е сторил, а Той е един и същ вечно. Затова станалото сред гърци и римляни изглежда на християнина истинско и сякаш станало вчера и завчера – Битие, 19:6. Тези, които приличат на някогашните езичници обаче, не виждат древните езичници като свои предци – те са им чужди. Защото днешните „езичници“ са от света, а древните са мъртви са света, на който са принадлежали. Всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огън – Матей, 7:19. И все пак Бог може да ги вдигне. За хората това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно – Матей, 19:26. Ето защо благовестието беше проповядвано и на мъртвите, та като бъдат съдени като живи хора, да живеят духом според волята на Бога – 1 Петър, 4:6.
Дяволът обаче не се интересува от тях, защото е направил каквото е могъл – накарал ги е да му служат приживе. Затова и той неохотно поддържа спомена за тях – най-много за да отвлича вниманието на живите. Така той ги представя като добър („интересен“) пример, но разбере ли, че хората не се интересуват от такъв пример, веднага търси други примери. Така е, защото той не предлага нищо трайно – тъй като не може. Затова уверява хората, че има още много неща (блага!), което те не са видели и не са чули и опитали, а трябва да ги опитат, „за да не умрат напразно“. Сега се издават големи книги със заглавия: „100 (300, 500, 1000) неща, които трябва да видиш, преди да умреш!“ И им предлага все нови неща. Ако можеше да предложи само едно и да ги задържи в него, би го направил, но не може. Защото и неговата къща е построена на пясък – Матей, 7:26.