Архив на категория: друго

Идеолозите на България

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател (инициатор) или водач на движението.

Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от имената на патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I.
То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.

В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка.

След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).

После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени (чрез, примерно, Г. Кръстович) от общността на „екзархистите“.

Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.

Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички; и поради това е естествено всички да сътрудничат.

Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат, е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От кончината на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.

Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

„…да се споменава името на Негово Величество…“

Днес сутринта част от обществеността в страната беше поразена от следната новина:

„Св. Синод разгледа предложение на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай и след проведеното гласуване единодушно Р Е Ш И:
Дава благословение при извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на Българската Православна Църква да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите…“ (цитирам по прочетеното в pravoslavie.bg, dveri.bg и другаде)

Някои сайтове представиха решението на Светия Синод като „скандал“. Коментарите – живописни. Хората се безпокоят.

Предполагам, че съвсем скоро част от въцърковените християни ще инициират протести срещу решението на Синода, както вече се е случвало. Те изглежда не мислят, че епископството на БПЦ може самостоятелно да взима решения за това, кой ще е епископ или какво ще се прави по време на богослужение. Те виждат себе си като далеч по-православни от Патриарха и много по-наясно кое е полезно за Църквата. Затова са решили да бъдат „коректив“. Освен това знаят, че медиите са техни – особено когато става въпрос да се правят бели.

Причината за тази увереност е, че си представят, че Църквата е в същото положение като държавата. Тоест, че е окупирана. А те са местните й „окупатори“.

Трябва да им се напомни, че положението е по-сложно. Разбира се, държавата не може да взима независими (с оглед ползата й) външно- и вътрешнополитически решения, изборите са по-скоро несвободни, а правителството и президентството са марионетни. Но освен това има и население, общество, и даже „народ“, на които далеч не всичко това се харесва.

Българският народ наистина е търпелив и главната причина за това е, че той не иска граждански войни. Не иска да се самоунищожи само защото това на някои ще им бъде приятно. А че е възможно – виждаме, ето ви Украйна.

Така че народът предпочита да се защитава с мирни средства. Искате ваше правителство, ваш президент – добре, получавате ги. Нали все някой трябва да заема тези постове.
Искате Университетът да спре да работи? Не, това не може. Хората трябва да учат, не да угаждат лично на вас. Затова Университетът ще продължи да работи; и дори някои от вас, окупаторите, които напразно сте се разположили в него, ще трябва поне да имитирате работа.

Сега за Църквата. Тя притеснява окупаторите – и въцърковени, и други – тъй като е християнска (което тревожеше още комунистите) и православна, което пък я поставя в една общност, която днес се оказва „политически некоректна“. Ето защо те се опитват да я „цивилизоват“, значи да я накарат да взима само такива решения, които са политически незначителни. Но това не може да стане, тъй като Църквата е в сърцевината на тази страна и по същество „тя е България“. Значи нейните решения винаги ще имат и политическа стойност.
И – ето ви сега беда. Църквата не е демократична. Значи, архиереите не се избират с милиони бюлетини, нямат мандат, Патриархът е пожизнен. Поради това те имат възможност да са независими, не могат да бъдат свалени набързо от „група граждани“. Могат да бъдат охулени, но то не е същото.

Решението да се благослови споменаването на цар Симеон при богослужение не нарушава конституционния ред в държавата.
Много е глупаво твърдението, което видях някъде по сайтовете, че така според Синода в България щяло да има две държавни глави. Споменаването на Симеон II от страна на Църквата като цар е почетно, така както и бившите президенти биват наричани в публични разговори „господин Президент“. Това не значи, че събеседникът им мисли, че в държавата има двама или четирима президенти.

Същевременно на християнина не може да бъде забранено да предпочита един начин на държавно устройство пред друг. Това не означава, че той призовава за насилствена смяна на държавното устройство.
Ако пък някой смята монархията за нещо вредно и скандално, възможност за протест той има по всяко време – ето го британското посолство, ето го белгийското и множество други. Идете и протестирайте против монархията, това са местата понастоящем.

*

http://glasove.com/komentari/51004-po-povod-reshenieto-na-sv-sinod-da-spomenava-car-simeon-pri-bogoslujenie

към гостите

Има две неща, които бих желал да кажа днес, уважаеми гости.

Едното е за връзката между преподавател и студенти, или, по-общо – учител и ученици. Кога отношенията им са добри – каквито трябва да бъдат.
Само в един случай – ако преподавателят занимава студентите си със своята наука или изкуство, и не прави нищо друго. Само тогава отношенията между тях могат да бъдат добри. Защото всяка друга съвместна дейност между тях е неуместна и е най-вероятно користна.

*

Второто – понеже става дума за мои произведения, на чието представяне Вие се съгласихте да присъствате. С какво все пак се занимавам аз по същество, каква е задачата ми. Или: Към какво води това, че аз, както казвам, не правя друго в Университета освен да говоря на студентите за наука и изкуство.
Съвсем накратко: аз съм защитник на българския народ и на неговата държава срещу клеветниците. Просто това. Тъй като това е мой народ и моя държава.

Твърдя, че хората, които четат, пишат и размишляват, трябва да се придържат към тази мисъл. Те са едновременно водачи и служители на своя народ; тъй като всеки добър водач е просто служител. Те – водачите и служителите – никога не трябва да си мислят, че са по-добри от своя народ. Никога не трябва да го укоряват, а още по-малко да злословят срещу родината си. Никога не бива да казват дори следното: “ние, хората от този народ, сме лоши, защото…”
Ако човек желае да упрекне себе си за нещо, нека го направи. Но да не прибавя към това и други – никой не го е упълномощил да бъде съдия на други. Да говори лично и само за себе си.

Най-добре е човек да упреква самия себе си за неуредиците или нещастията в живота си. Само тогава той може да даде добър пример. Впрочем хората го усещат. Когато чуя някой да злослови по навик срещу България, аз го прекъсвам и го запитвам: “Защо злословите срещу родината си?”
И с голямо удовлетворение забелязвам, че хората се засрамват и се замислят. И често се случва да престанат да злословят.

Това означава, че българският народ, чийто служител съм аз, е още жив.

пак от нея

Eто един биографично-автобиографичен разказ като отговор на някои въпроси.

С Николай се запознахме на 22 юни 1991 г. в хотел „Ахилион” на бул. „Агиу Константину” в Атина – първият ден на моето първо пътуване до Гърция. Бяхме представени един на друг от Петя Янева, но после се срещнахме отново чак на 22 февруари 1993 г., когато той трябваше да ме изпита в Министерството на образованието, науката и технологиите (МОНТ), до каква степен владея новогръцки, за да замина на едногодишна специализация в Атинския университет.

Изпитът трябваше да удостовери дали мога да ползвам езика, защото за мен основен работен език щеше да бъде английският. Справих се, защото той ми даде да преведа една страница от „За душата” на Аристотел, при това началната, и една страница от „Протагор” на Платон. Но изданията бяха билингва – със старогръцкия оригинал и новогръцкия превод, така че вързах едно 4.50, което ми беше достатъчно.

Николай току-що се беше върнал окончателно в България след няколко години следване в Атина. В Атинския университет той е следвал и е завършил специалността глосология, сиреч езикознание. През пролетта на 1993 г. той преподаваше на хонорар новогръцки език в Университета и НГДЕК, но също така и староеврейски в “Центъра по древни езици” към СУ. Започнах да посещавам някои от часовете му по новогръцки в Новогръцка филология, за да понапредна с оглед на предстоящото ми заминаване през есента.

И така, през тази пролет ние се сприятелихме. За есента и по-нататък пред него имаше няколко различни предложения за професионално развитие и работа.

Но, както всички знаем, животът е това, което ни се случва, докато правим планове. Докато Николай се двоумеше дали да се посвети на староеврейския език и на преподаване на Свещеното писание на Стария Завет в Богословския факултет, или да стегне куфари за двегодишен престой в Техеран, където да учи фарси, изневиделица се разбра: преподавателското място по старогръцка литература отново се овакантява. Д-р Донка Марковска, която преподаваше две учебни години в края на 80-те, беше решила да замине със семейството си в чужбина, а колегата Росен Сиромахов, с когото станахме едновременно асистенти през май на 1990 г., три години по-късно беше решил: изоставя светския живот и академичната работа, за да се посвети на старостилната православна общност в София като приеме ръкоположение като Триадицки епископ Фотий.

И така, на 5 октомври 1993 г. Николай се яви на конкурса по старогръцка литература като единствен кандидат, владеещ гръцки и латински, и го спечели, а аз няколко дни по-рано бях разбрала, че вече съм бременна. Поради това решихме, че все пак ще замина, ще използвам два или три месеца от специализацията в Атинския университет, за да поработя в библиотеките там по темата за телеологизма на Аристотел, а през декември ще се върна в София, за да прекарам по-тежките и критични месеци на бременността в спокойствие с любимия у дома.

Венчахме се на 12 февруари 1994 г. в старинната църква „Св. Николай Чудотворец” в София, а след това на няколко пъти празнувахме и черпихме роднини, колеги и приятели. Една от тези почерпки беше в Гълъбарника и наред с всичко останало за ядене и пиене, за нея имаше няколколитрова бутилка с Absolut – като бутилката беше с малко кранче…

Леда се роди на 3 юни 1994 г.

http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/06/blog-post_11.html

24 май 1983 d

Автобиография І-ІІ

Част І

1971

С изключение на дядо Теодоси (почина през 1969) бабите и дядовците ми бяха живи. Дядо Коста и баба Иванка живееха в с. Медникарово (Харманлийско-Старозагорско). Баба Николина живееше с родителите ми, а понякога и в Дупница (тогава градът се казваше “Станке Димитров”).
Баща ми, на 43 г., работеше в „Институт по икономика на селското стопанство” в кв. „Красно село”, спирка на трамвая “Павлово”, на „цар Борис ІІІ” (тогава беше бул. „9 септември”). Майка ми, на 41 г., в „Институт по животновъдство“ – в Костинброд. И двамата бяха членове на БКП. Брат ми, на 16 г., учеше в 7-ма гимназия (на „Шишман“).
По това време баща ми отиде за малко в Москва да пише дисертация. Донесе ми детска кола (с педали, нещо невиждано), а на брат ми – пушка със сачми. Брат ми стреляше по цял ден с нея – било по разни кукли в къщи, било по книги с нарисувана мишена на корицата, а понякога и през балкона по птички.
1971, есен-зима – от 15 септември станах ученик в 1-ви клас на 119-то основно училище „Владимир Башев” (сега е „проф. Михаил Арнаудов”). Помня добре името на учителката – и на други учителки. В класа имаше деца, които познавах отпреди, макар че не бях ходил на детска градина в София. Най-близкият ми приятел за много години напред (на име С.) беше там. В класа имаше 3-ма със същото име като мен, затова ми казваха “…” и това премина в гимназията, и мнозина и до днес ме знаят просто на фамилия.

1972

Баща ми ме водеше на мачовете на ЦСКА в Борисовата градина („Парк на свободата“!). Имаха разправии с брат ми за поведението му в гимназията (пушене, разни “недобри” приятели, дисциплина в час и извън час).
1972, лятото – помня смътно олимпиадата в Мюнхен. Бяхме на море в Китен (на почивна станция). Всички гледаха телевизия.
1972, есен-зима – втори клас. Оказа се, че имам много грозен почерк. Баба ми, начална учителка по професия, се опита да го поправи, но не можа. Не се научих да държа “правилно” химикалката. Получих и много писмени забележки за ненаписани домашни. Тогава тя (на 67 години) падна от стол, докато сваляше куфар от гардероба, и си счупи няколко ребра.

1973

Баба ми си счупи и крака – фатално, след това никога не можа да ходи без патерица и бастун. Не можеше да става и дойде леля Тоша (Тодорка Спасова, моята кръстница) да помага. Майка ми беше в Германия (в Брауншвайг, да пише “голяма дисертация”).
1973, лято – завърших втори клас с петица по български език. Много лошо. Беше за грозен почерк и ненаписани домашни.
1973, есен-зима – трети клас. Имах приятели в класа – това бяха тези, с които никой не искаше да бъде приятел и всички ги тормозеха. Брат ми завърши училище и влезе в казармата (лека служба – спортна школа, специалност шахмат, в София).

1974

Като че ли тогава баща ми се разболя сериозно (от рак). Оперираха го успешно. Аз живях около две седмици в „Младост” при братовчедите ми, защото нямаше кой “да ме гледа”. Майка ми май отсъстваше от България. Помня ремонта на Цариградското шосе (тогава – булевард “Ленин”).
1974, лято – помня световното първенство по футбол в Германия. В началото на финала токът у дома угасна (имахме черно-бял телевизор „Електрон”).
1974, есен-зима – брат ми стана войник в Хасково (охранителна рота?). Бях в четвърти клас, следобед ходех на „занималня”. Май тогава ходех и на солфеж.

1975

Ходех да тренирам волейбол. Бяха ме изпратили от училище в детската школа на ЦСКА – но не ми вървеше. Колекционирах си снимки на футболни отбори (от вестник „Старт”).
1975, есен-зима – станах пети клас и започнахме да учим с различни учители по всеки предмет. Класна ни беше учителката по руски. Учех и немски в читалище „Наука” (сега се казва „Николай Хайтов”). Струва ми се, че нищо не научавах. Брат ми стана студент в Пловдив по аграрикономика – като баща ми.

1976

Разпространих сред съучениците играта „на копчета” – знаех я от брат ми. Това е имитация на футбол – играе се на маса или на друга гладка повърхност. Има телени/дървени вратички с мрежа (от дамски чорап, но може и друго), за топка служи част от секретно копче, а самите копчета (“играчите”) трябва да са плоски, за да се плъзгат. Натискат се с пластмасова “палка”. Много интересно. Бях най-добрият, преподавах техниката на съучениците ми, много ме уважаваха.
Започнах тренировки по хандбал в ЦСКА (зала „Чавдар” зад Военната Академия). Това ми вървеше. И сега всекидневно минавам оттам (по “Омуртаг”)
1976, лятото – завърших пети клас с 5.70 (учудващо добре!). Помня олимпиадата в Монреал. С баща ми бяхме в Китен, чаках с часове на опашка за вестници – заради спортните новини. Брат ми трябва да е станал студент в София (политикономия, във ВИИ „Карл Маркс” – сега УНСС).

1977

Тогава някои преподаватели и по-овластени хора с помощта на Людмила Живкова замислиха и организираха НГДЕК. Стана земетресението във Вранча (4 март). За пръв път усетих земетресение, точно докато нещо си говорехме с баща ми. Слязохме долу, като всички останали.
1977, лято – Завърших шести клас с 5.15. У дома бяха недоволни – главно майка ми. Все пак идваше седми клас, трябваше да се кандидатства някъде. Ходих на състезания по хандбал – републиканско първенство в с. Трудовец. Не играх добре.
1977, есен-зима – седми клас. Лошо начало, четворки и дори двойка по зоология. Баща ми ми направи забележка, но ме посъветва да скрием от майка ми, защото тя много интензивно си довършваше дисертацията – “да не се нервира”.
Тогава научихме за гимназията – от вестник “Народна младеж”. От есента започнах уроци за изпита – и по литература, и по руски. В класа се появиха нови съученици и един от тях (на име В.) ми стана много близък приятел, обикнах го. Сред новите имаше и едно момиче – тя пък после влезе и в НГДЕК. Влюбих се в нея, и не за кратко. Бяхме трима приятели – В. (той стана лекар, отиде в САЩ) и С., който влезе в НГДЕК без много да учи, а след време ми стана и кум.
Късогледството ми се усили и узнах, че имам далтонизъм.

Част ІІ

1978

Учителката ми за изпита по литература живееше на “Владимир Поптомов” (сега май е “Христо Белчев”). Спомням си името й. Другата, по руски, живееше в началото на “Чехов”, много близо до нас. Завърших 7-ми клас с 5.69 – прилично, но някои от оценките не ги заслужавах. Но учителите пишеха повече, ако кажеш, че ще “кандидатстваш” – за да не ти попречат. Срещи и разходки с приятеля ми и момичето – те имаха някаква симпатия помежду си. Изпитите бяха в Университета. Имах 5.25 и 5.36, класирах се шести. Научих за това в Дупница (бях на гости при баба ми, като всяко лято).
1978, есен-зима – 8-ми клас, начало на годината в сградата на 7-ма гимназия на “Шишман” (където беше учил и брат ми). Забелязах, че е на номер 28. Тогава вече бях прочел някъде, че 28 е “съвършено число”. Хареса ми, защото бях 28-ми номер в класа.
По латински групата ни започна с Д. Бояджиев, скоро след това дойде Ю. Филипова – отлична учителка и сериозна жена. По древна история – беше Д. Попов – доста млад, под 30-годишен, като почти всички други (сега е професор, с множество книги, скоро ще се пенсионира). Гимназията се състоеше само от два випуска, значи “големите” не бяха много. Няма да споменавам имена, известни са. С някои от тях и днес се срещам около работата.

1979

Зима-пролет – преместихме се в 138-мо училище на “Подуене”. Казва се “Жолио-Кюри”.
1979, лято – тогава бях на хандбална лагер-школа някъде около Кюстендил. Къде точно – забравих. Някой непрекъснато слушаше One way ticket. Вечер в леглото си четях “Гръцката цивилизация” на Шаму – тя е от 1979, значи школата трябва да е била тогава, но не по-късно, защото се отказах от хандбала скоро след като влязох в гимназията. Един от приятелите ми ме караше да чета книгата на глас – бяхме няколко души в стаята. Интересно, че никой не възразяваше.
Пак тогава бях на археологическа бригада в Балчик с гимназията – нови запознанства и впечатления. Сприятелих се с един съученик; сега виждам, че е било по-добре да се сприятеля с друг. Но не е важно. Четох Гогол, “Мъртви души” – на руски. Бях във възторг.
1979, есен-зима – 9-ти клас. По старогръцки ми преподаваше Огнян Радев, по история – Георги Бакалов. По латински четяхме Цезар. Имахме часове при Б. Богданов по култура. Привилегировано училище.

1980

Зима-пролет. Часове с Анна Николова по култура, с Красимир Банев по римска литература. Правихме театър с О. Радев – “Двамата Менехмовци”. И аз имах роля, беше ми забавно.
1980, лято – на бригада в Балчик в края на юли.
1980, есен-зима – 10-ти клас. Отново се преместихме – в 12-то, на “Иван Асен ІІ”. Там обаче останахме дълго. Започнахме старобългарски. Очаквах го с нетърпение, но преподаването беше странно и не ми хареса. Отказах се да уча, защото при такава методика нямаше смисъл. После разбрах защо е било така – старобългарската книжнина не е за комунисти и други глобалисти-безбожници. Значи умишлено се преподава зле. Българска, но – „неправилна“. И сега е така.
История имахме с Петър Ангелов. По латински – Цицерон. Радев направи нова постановка – “Войникът самохвалец”, аз бях помощник-режисьор. Много се гордеех с позицията и се стараех. И ми беше приятно – правехме нещо заедно, бяхме мнозина. Има смисъл от такъв живот.
Бойкотът на олимпиадата в Москва ме притесняваше.

1981

Зима-пролет – екскурзия в Гърция. Нощувахме в Солун, после от Атина се качихме на кораб за Крит. Как сме спали, не ми е ясно. Четох стихове от Алкей в Делфийския театър, направих и лекцийка за спортните игри на стадиона.
Някои учители организираха ученическа научна конференция по старобългарска литература – показваха ни по телевизията, голяма реклама. Прочетох „Евангелието със забележки” на Толстой (старо издание, случайно попаднало в къщи) и се изумих. Така научих за Христос – от еретическа книга. Какво нещо е промисълът! Говорих пред съучениците си като християнин. И казах на един, с който си говорехме често: “Вярвам в Бога”.
Имахме някакъв избираем предмет, наречен математическа лингвистика – и ни заведоха в една сграда на “Стамболийски”, недалеч от “Опълченска”, за да видим компютри.
1981, лято – четох си учебника по старогръцки за 11-ти клас и преведох всичко предварително. Изучих си го. Пропуснах една археологическа бригада, защото бях на комсомолски лагер в Русе през юли. Щяха да ме правят комсомолец, но нищо не излезе. И днес съм така – не ставам за активист и партиец. Сприятелих се с две момчета – от Лом и Добрич (казваше се “Толбухин”), после си писахме писма – и не само с тях. Там чух за смъртта на Людмила Живкова – било е на 21-ви юли.
1981, есен-зима – 11-ти клас. Беше въведен “профил по санскрит”. Водеше го един индиец на име Рама Кришна (звучи като псевдоним) Каушик. Присъствах няколко пъти, нищо не разбрах и се отказах. Имахме нова история с Р. Донков и Р. Генов. В програмата вече нямаше математика и природни науки. Избраха ме за член на Уч-ком-а, както и беше редно – нали за това бях на школа. Започнах да си уча италиански. Появиха се нови учители по езиците, които после останаха и досега преподават – Л. Йорданова, А. Кънева, Л. Домарадска.

1982

Зима-пролет – дойдоха ни гости от една класическа гимназия от Рим. Разведохме ги из България през Търново и Пловдив до морето. Беше интересно, аз почти научих италиански.
1982, лято – на бригада на “Яйлата”. Имаше световно по футбол, гледахме го много разпалено. Сприятелих се с едно момиче, съученичка, впоследствие родителите ни едва не ни ожениха. Излишно е да се говори. Отидохме на екскурзия в Италия, но не целия випуск, а някои – избрани по малко особени критерии. Сега не бих отишъл, но тогава не мислех така, а смятах, че “заслужавам”. Пътувахме с влак през Триест до Венеция (разгледахме я за няколко часа) и после до Рим, където прекарахме една-две седмици, не помня точно колко. Бяхме във Флоренция и Помпей.
1982, есен-зима – 12-ти клас. По история ни преподаваше Е. Дроснева. Заех се да уча френски и испански наведнъж. Вървеше ми, четях си книги.

1983

Зима-пролет – взимах „уроци” за кандидатстването по литература и гръцки, но доста мързеливо. Не мислех, че е възможно да не вляза.
Ходих веднъж даже на “консултация” при Богданов. Попрочетохме малко “Федон”, той каза: “А, значи Вие няма да забравите гръцкия в казармата”. Бях много радостен от това.
С моята приятелка нещата вървяха благополучно, а родителите ни съвсем се сприятелиха. Смешно. Нещата започнаха да пропадат от март, но никой освен мен не знаеше за това.

*

През март видях на спирката на тролея едно момиче, с което дотогава си говорехме по малко – и й подарих цъфнало клонче. Тя се казваше ЕлК. След много години, когато разказах за това на дъщеря си, тя поклати глава в смисъл: “тате, не са ти ясни някои неща”.

Започнах да уча английски – по обичайния начин: прочитам един учебник и след това започвам направо да чета книги.
Абитуриентският бал мина според предвижданията и почти без неприятности. Връчиха ни и дипломите (като че ли беше в Аулата на СУ). Имах 5.42 – абсурд и срам в един клас, където половината са пълни отличници. Г-жа директорката, като не намери как иначе да ме похвали, ме препоръча на аудиторията като “личност”.
Обади ми се по телефона един човек, с когото се видях в центъра. Поясни ми, че е „офицер от ДС”, макар по телефона да беше казал нещо по-различно. Каза, че службите работят “”за България” и ме попита дали съм съгласен да им помагам. Казах, че съм съгласен. Но последствия от това нямаше никакви. Може би са ме сметнали за неподходящ.
Явих се на изпити по литература – общия за страната, и по латински/гръцки. Съответно – 4.50 и 5.25. Съвсем прилични оценки, но не влязох, местата за неотслужили бяха само две. Обаче един от класираните беше освободен от военна служба и така се оказах приет.

1983, лято – разходки из парка с ЕлК. Любов. Бях глупав, нищо не можех да оценя. Сега като си помисля за тези неща, понякога ми текат сълзи. А тогава – нищо.

1983, есен-зима – трябваше да произнеса реч пред новия випуск на гимназията, но нищо не произнесох, смутих се и си излязох. Беше смешно – и още повече затова, че една близка моя учителка ме беше посъветвала към края на речта си да я похваля.

Предстоеше военната служба и ме разпределиха в НШЗО. В Плевен ми съобщиха, че ще ставам мото-стрелковак. Значи – в най-твърдия и мъжествен род войска. Сигурно съм се надявал да бъде нещо, свързано със занимания на по-закрито. Но си казах – щом е там, там. Но родителите ми узнаха за това (нали пишех писма) и принудиха чичо ми (генерал от танковите войски) да ми издейства друго. И така се оказах на място, където почти не се стреляше и не се излизаше на открито.
По-добре да няма такива намеси. Независимо какво ще излезе, намерението е погрешно.
Писах много писма, а и получавах. ЕлК ме посети (макар и недоволна, че не й обърнах внимание преди да замина, и че въобще изглеждах хладен). Дойде клетвата и ми дойдоха вече официално гости – роднините + ясно коя.

Сприятелихме се с Б. Той беше от Стара Загора, от ФЕГ. Щеше да учи физика. Не можех да разбера какво имаше в него. Сега мисля, че разбирам – нарича се святост.
За хората и подробностите на службата не е нужно много да се говори. Очевидно не съм харесвал часовете по строева подготовка. По физическа, напротив – много ги харесвах. По останалите неща – лесно; то си е училище.
В едно отношение отново се проявих като ненормален. Става се в 6 часа, но аз поръчвах да ме будят в 4, за да чета книжки на латински и старогръцки – “да не забравям”. Имал съм и други пристъпи на лудост от този вид, ще ги разкажа по-нататък. Командирът на взвода ми се подиграваше. Старшината на ротата не можеше да ме понася, ругаеше ме с всякакви думи, оскърбяваше ме пред строя по разни начини и ме наказваше според правомощията си – с наряди. Всичко това ми беше напълно безразлично. Не разбирах защо е добре да се служи в армията.
Въобще много от важните неща в живота си не ги разбирах и нищо сериозно не знаех.

1984

Зима-пролет – извърших една позорна и отвратителна постъпка, дължаща се на мързел, неуважение към човека, и, накратко, липса на всякаква представа за нравственост. Командирите ми счетоха за ненужно да се занимават с това, пък и не си струваше. Вместо наказание получих тридневен отпуск около 1 май и бях в София.

1984, лято – с взвода прекарахме известно време в Стара Загора на лагер. Нямаше нищо трудно, настаниха ни в градската казарма, условията бяха леки.

Имаше едно нещо, наречено МГК (масова гимнастическа композиция). Беше скучно, ненужно и загубихме много време през годината заради него. Но на самото представление (сигурно е било на Националния стадион) не участвах. Хрумна ми, че съм твърде късоглед, за да служа повече, и казах на батальонния лекар, че очите ме болят и не виждам. Всъщност, виждах си. Но ме настаниха във Военна болница, в офталмологията, “за изследвания”. Всъщност мястото ми беше по-скоро при психиатъра, отколкото при офталмолога. А най-добре – обратно в армията. Така и стана. Прегледаха ме и установиха, че нищо ми няма и ми дадоха 20 дни отпуск. И психиатърът би направил същото.
Там се запознах с един ранен никарагуанец, и си говорихме на испански. Тоест – предложих му да ме учи да говоря.
Като се върнах се във взвода, всички се изненадаха. Не са ме очаквали.

После имаше изпити – особено по физическа не беше лесно. Взех ги, съвсем прилично. Станах старшина-школник. В школата имаше към 3 000 души, от тях около 10 станаха направо младши-лейтенанти – за отличен успех. Бяхме в школата до края на август, а през септември имаше към 3 седмици отпуск – т. нар. “полагаем”.

1984, есен-зима – бях разпределен в Хасково. Казармата беше в града, недалеч от центъра. Приятелят ми Б. също беше там – съвпадение, защото всеки от нас би могъл да бъде поне на още десет места. Баба ми Иванка почина, отидох в Казанлък за погребението (последните години тя живееше там, при единия ми чичо).

1985

Зима-пролет – Б. се разболя по време на едно учение, като че ли от пневмония. Като се видяхме, каза (с други думи): “за малко да умра”.
Живеехме си щастливо. Всеки имаше “канцелария” – нали бяхме към командния състав, щяхме да ставаме офицери. Четяхме книги, говорехме за всичко. Понякога излизахме из града и той ме съветваше да пия бира – дотогава аз не пиех нищо, нито бира даже. Но покрай него започнах.
Хрумна ми да изуча математиката, която бях пропуснал в гимназията – и реших доста задачи. Той ме напътстваше и веднъж ме похвали – “вече ставаш за МЕИ”. Освен това му додявах да ме учи на карате – той беше учил към две години в Стара Загора. Но на него не му се занимаваше, службата му беше по-тежка от моята. Пък и аз не ставах много за това.

ЕлК ме посети веднъж-два пъти. Но беше неудобно – Хасково е далеч, а освен това я притесняваха тук-там. Очевидно. 17-годишно момиче, пътува си по влаковете само, миловидно и красиво. Но и аз успявах понякога да ходя до София в почивните дни.
Направих ЧП (чрезвичайно произшествие) с пистолет. Както го получавах от дежурния и го проверявах за патрон в цевта, стрелях. Но все пак го изстрелях в земята – бяха ни научили, че при проверка пистолетът се насочва надолу. Хората наоколо залегнаха. После, по методически съображения, ми дадоха автомат (като че ли не мога да се застрелям и с него :). Но така трябва.
И други дребни произшествия, по-скоро смешни, но не им е мястото тук.
Някои старшини-школници станаха партийни членове (всъщност тези, които бяха ”политики” – помощници на ЗКПЧ-тата). Ако трябва да обясня всяко съкращение, няма да е разказ. Пишех и получавах писма от много съученици и съ-взводници от Плевен – разказвахме си кой къде е и как е службата.

1985, лято – пак имаше полагаема (по една годишно). ЕлК ме заведе на Пирин. След нея никой не ме е водил по планини (Витоша е друго); пък и аз не съм водил никого.

1985, есен-зима – уволниха ни около 5-ти октомври. Започна учебната година в СУ, бях в класическа филология – както си исках. Пак щастливо време. Бяхме немалък курс, 12 души, от тях само седем жени.
Брат ми се ожени и заживя в Пловдив – присъствах в квартирата им, на отпразнуването.

Казаха ми да съм идел при зам.-декана на ФКНФ. Студент от няколко седмици и го вика зам.-деканът? Отидохме с един състудент, с който се знаехме от гимназията, бяхме съученици. Попита ни дали сме съгласни да учим в Атинския университет (на държавни разноски). Казахме, че сме съгласни.
Срещахме се с Б. непрекъснато – той идваше у нас, аз в квартирата му. Преди това ми беше хрумнало да го настаня в квартирата на един приятел, който отсъстваше. Понякога се захващам с разни комбинации, за да събирам приятелите си на едно място. И се е случвало да прекалявам. С тази квартира нищо не излезе.