Архив на категория: опити за античността

Платон. „Ион“

В “Апологията” на Платон Сократ разказва как е започнал да води този начин на живот, с който е известен – “философстване чрез разговори” (21 а – 22 е):

Струва ми се, че познавате Хайрефонт… Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното: ..дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой по-мъдър…
Като чух това, почнах да разсъждавам така: “Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в никакъв случай не лъже – не му е обичайно”… Най-после, и то много мъчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.
Отидох при един от тези, които минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула, и да докажа на прорицанието: “Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз”. Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже – та като го изследвах и се разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е…
Изследвайки според волята на бога, най-прочутите ми се сториха почти най-жалки, а други, които минаваха за по-долни – по-прилични мъже с оглед на здравия разум.
След държавниците отидох при поетите – трагици, автори на дитирамби и други – за да се уловя на местопрестъплението, че съм по-невежа от тях. И така, като взех от произведенията им, които ми се сториха най-добре изработени, питах ги какво са казали, за да науча в същото време нещо и от тях… Откровено казано, почти всички присъстващи щяха да говорят по-добре от самите автори за произведенията им. И така за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват… същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат и за по-мъдри и в останалото, в което не бяха…
Накрая отидох при занаятчиите, понеже… знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се излъгах – те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка като поетите имат и тези добри занаятчии: поради това, че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в други области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област.

Така че в диалога “Ион” имаме случка, която съответства на разказаното в “Апологията” – Сократ се среща с човек, който е специалист в нещо, познавач, знаещ и признат за такъв, успешен: и, още повече, той се доближава до съсловието на поетите, които Сократ, според началното си предположение, е поставил на второ място сред хората, от които е очаквал мъдрост.

Защото, както се вижда и в други диалози, най-голямото и ценно знание според Сократ и неговия (донякъде) биограф – Платон – е знанието на държавника. Но и поетите имат твърде важно място, защото те създават думи, и техните думи се помнят (защото се слушат и се пеят), а те съдържат мнения за най-важни неща (t¦ mšgista). Така че както от държавника зависи много от живота на хората (законодателство и управление, и власт за вземане на решения, засягащи мнозина), така пък от поета ще зависи какво хората ще мислят за “t¦ mšgista” – било чрез понятия, било чрез образи. И чак накрая идват занаятчиите (сега бихме ги нарекли производители или дори технолози), защото те се грижат за предметите, от които зависи материалното устройство на живота, битът. Но това е последно, защото взаимодействието между хората и техните мисли са нещо първично, по-близо до тях самите, определящо бита и поради това – много по-важно.

И така, знае ли Ион нещо и как го знае? Знанието му не би трябвало да е като това на занаятчиите, защото той нищо не произвежда. Но и държавниците не се занимават с тълкуване на поезия. Ако Ион разбира поезията и може да каже нещо вярно и различно от самите стихове, то знанието му трябва да е особен вид “софия” – някаква наука. Впрочем когато Сократ е говорил с поетите за техните произведения, той е очаквал от тях да имат нещо подобно – да притежават някаква наука, стояща зад продукта им, който да е причина за него, или поне да помага за разбирането на поемите – защо са точно такива, защо е казано точно това и така.

Щом Ион не е занаятчия или, примерно, военен, неговото знание не би трябвало да се отнася до многобройните места у Омир, които засягат такива предмети – наистина, всеки моряк, или дърводелец или жрец ще знае по-точно някои неща, за които Омир говори. Тогава знанието му трябва да се отнася до самата поезия – защо се говори това и защо по този начин.

Да изглеждате достолепни, възможно най-красиви, а ведно с това да се занимавате с други поети, и много, пък и добри, а най-вече с Омир… да заучавате не само стиховете му, но и вложения в тях смисъл… Защото не е възможно да си рапсод, ако не разбираш какво иска да каже поетът. За слушателите рапсодът би трябвало да бъде тълкувател на замисъла на поета.

Но ако такова знание има, то ще се отнася до всяка поезия, не само до Омировата.
Впрочем Сократ за всеки случай пита: “Нали тези неща, които са едни и същи у Омир и Хезиод, ти би трябвало да ги разбираш еднакво? Щом са едни и същи?” Ион се съгласява, че би трябвало, но после изведнъж заявява, “За каквото и да става дума, ако е от Омир, го разбирам и мога да говоря – ако пък не е, по-скоро не мога”.
А това е странно. Нали и другите поети пак пишат поезия, ако ще да е и по-слаба. Защо Ион да не може за говори и за тях? Не е ли най-сетне по-трудно да се говори за майсторите в поезията, а по-лесно – за слабите поети?

Ето мястото:

- Ти нали твърдиш, че и Омир, и останалите поети, сред които се числят Хезиод и Архилох, говорят за едни и същи неща, но не по подобен начин, ами Омир добре, докато те – по-лошо.
– Да, и имам право.
– Следователно, ако разпознаваш добре говорещия, би разпознал също и по-лошо говорещите, това, че те говорят по-лошо.
-Излиза, че е така.
– Следователно, отлични ми приятелю, няма да сбъркаме, ако кажем, че Ион е компетентен в еднаква степен както за Омир, тъй и за останалите поети, щом като сам признава, че един и същ ценител ще бъде достатъчен за всички, които говорят за едни и същи неща, и че почти всички поети засягат в творбите си едни и същи въпроси.
– Добре, ама как се получава, Сократе…

Остава да се каже само едно – Ион не се интересува от “самата поезия”, не би казал дори, че я разбира, а би казал само, че разбира Омир.
Той няма нито изкуство, нито знание за тези неща, но в способността си да ги преживява и обсъжда е подобен на поетите – те не знаят как правят това, което правят, а то не е и нужно за творчеството им, тъй като самият бог ги увлича и влага в душите им образи и думи.

Ами всекиму е ясно, че не си способен да говориш за Омир тъй, както изисква изкуството и знанието. Ако умението ти се дължеше на изкуство, щеше да си в състояние да говориш и за всички останали поети. Сигурно съществува такова изкуство, отнасящо се до поезията в цялост, нали?
Да…
Бих искал да ти кажа истината, Ионе. Според мене всъщност учени сте вие, рапсодите, драматическите изпълнители, като и тия, чиито произведения изпълнявате… (532 c-d)
Твоята способност, това, да говориш добре върху Омир, което не е изкуство, както току-що казах, в същност е божествена сила… (533 d).
Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва… (534 d)

Ако Платон беше разширил тези мисли, както впрочем е направил другаде – примерно във “Федър” и “Пирът”, той би добавил, че то е като с любовта – обичаш някого, а не можеш да кажеш, защото точно него – нима мнозина други не са като него? Точно като с Омир – харесва ти Омир, а защо точно той – нима и други не пишат подобни неща, а може би и не по-зле? И откъде впрочем знаеш, че Омир ги надминава, ако не можеш да кажеш нищо за поезията изобщо?
Отговорът, ако е в духа на “Пирът”, би бил – ти всъщност не обичаш него, примерно “точно този красив човек”, а нещо отвъд него, само че не знаеш нито кое е то, нито дори подозираш, че съществува. Ако би узнал кое е нещото, което ти, като друга всяка човешка душа, действително обичаш – “самото красиво”, тогава би разбрал по-добре точно тази своя любов тук и сега и не би останал чак толкова привързан към точно този човек, а би се издигнал над него. Пък този човек може би би ти останал приятел, а не нещо като божество, на което ти би желал да бъдеш цял живот роб. Пък и това не става, любимият е божество само временно, както се казва и във “Федър”.

*

Библиография

Платон. Диалози. т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979

*

Текстът е първа лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (13 март, 2013)

Платон. “Федър”

(31 януари 2013)

Първа част

1.

Това е една поредица от наблюдения върху диалозите на Платон. Целта е да се разкаже за неговата философия, която – още отсега казвам – е без съмнение един цялостен премислен метод за усъвършенстване на човешката душа, и във връзка с това и за усъвършенстване на човешкото общество. Намерението на Платон е да стигне до едно добро законодателство, което би помогнало да се подобрят нравите. А това, както ще видим по-нататък, няма как да стане без едно добро, просветено, което значи – философско управление. Управление от хора философстващи, и дори мъдри.
Първият диалог, към който пристъпваме, е “Федър”. Той може да послужи като добро въведение в Платоновата философия – защото в него се намират добре (макар и накратко) изяснени главните теми, които интересуват Платон като мислител. Тях ще ги срещнем по-нататък и в другите диалози.

2.

Какво виждаме във “Федър”? Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание още в началото. Платон мисли за човека като същество, съставено от тяло и душа – човекът е общност на тяло и душа. Разбира се, той е единен, но душата е нещо, което може да се отделя от тялото – да излиза и да влиза в него. Тялото е временно, а тя е вечна. И всеки човек трябва да се справи с трудностите, идващи от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейното поведение по време на свързаността й с тялото зависи бъдещето й.
И тъй, тялото и душата срещат трудности по време на съвместния им живот. Има начини, по които тези трудности могат да бъдат преодолявани – тези начини могат да се развият в цели науки (или изкуства). Понякога при Платон е почти все едно дали се употребява думата за изкуство (techne) или за наука (episteme). Същественото е, че това са методи, сбор от правила, чрез които човек напредва в някаква област на живота или пък създава нещо.
И ето, когато става дума за поддържане на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. Следователно трябвало да съществува нещо аналогично – подобно знание, подобен метод – което да се отнася до душата. Та както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да можем да лекуваме и душата – тъй като човешката душа често се оказва болна. И нещо повече: ако се придържаме към тази идея, няма да се усъмним, че повечето хора боледуват душевно. И даже може да се каже веднага как се нарича това душевно боледуване. Съгласно Платон то може да се нарече “невежество” (agnoia, amathia). Той мисли за невежеството следвайки Сократ, и някак го свързва с душевните болести. Начинът да се лекува човешката душа, аналогичен на медицината, бива показан от Платон чрез неговия философски диалог.
Философският диалог е насочен към лекуване на душата. Той е сякаш процес на лечение, където болестта (и диагнозата) е “невежеството”. Лекар е водещият диалога – който несъмнено трябва да е мъдър човек, иначе не би могъл да лекува. Той трябва да е душевно много по-здрав от събеседника си. Оздравяването на душата се случва в течение на самото философстване: това е нещо, което не може да продължи кратко. Трябва да се философсва дълго, и то под ръководството на един истински мъдрец, та да може човек да се обърне и да преодолее болестта на невежеството и да се насочи към здраве. А здравето е самата мъдрост, която се предполага, че водещият диалога притежава. И да не забравяме, че лечението на душата не може да стане насила, както понякога може да стане лечението на тялото. Болният трябва да желае да оздравее. Впрочем за хората е лесно да поискат да бъдат здрави телесно. По-рядко можем да видим такива, които да биха искали да оздравеят от невежеството си. Но все пак и те се намират. И когато лекарят на душата забележи такива хора, той намира начин да се погрижи за тях.

3.

Мъдрият, философът се заема с човек, който е невежа, но желаещ, надяващ се да оздравее. Той го подбужда чрез думи, чрез слово. Иначе няма как. И, мисли Платон, това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и “реторика”. Това е проява на ораторско, реторическо умение – да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него; да пожелае мъдростта, философстването. Та това – когато подтикваме някого да се обърне към философстването – то е добрата реторика,.
Но има и лоша реторика. Тя се среща много по-често и всъщност тя е тази, за която хората си мислят, когато говорят за реторика. Лоша реторика имаме тогава, когато някой, сам невежа, макар и словесно надарен, се заема да говори пред неколцина или мнозина. Тя не им предлага знание, нито път към мъдростта, нито душевно оздравяване, а напротив -затвърждава тяхното невежество.
И тъй, накъде води философстването, към което човек бива подбуден чрез доброто реторическо слово на своя водач? Несъмнено към истината. Няма смисъл да философстваме, ако не вярваме в съществуването на истината. А как се философства? Как човек се придвижва по пътя към истината? Има метод, казва Сократ – и във “Федър”, и на много други места. Има такъв метод и той не изглежда сложен. Той се състои в това, да приемем, че истинното, съществуващото, реалното, макар и единно, същевременно се дели на някакви родове и след това на видове, които се подвеждат под родовете. Та тези родове и видове ние би трябвало да можем да ги отделяме и да ги държим отделени чрез мисълта си. Защото такова е съществуващото – то е и единно, и множествено. Значи да можем, от една страна, да разделяме всяко нещо, което изглежда “едно”, на неговите видове и подвидове; а от друга, да можем да ги подвеждаме разхвърляните на пръв поглед отделни неща обратно под ограничения брой на техните видове и родове. Този процес от общото към отделното (конкретното) и обратно, това е философстването. И така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили, тук на земята, докато е в тяло. От друга страна, лъжата – това, което съзнателно или несъзнателно използват всички лоши оратори – тя прави точно обратното. Тя незабелязано уподобява различните в действителност видове един на друг. Твърди например, че добрата любов и лошата любов – сиреч любовта към лъжата и истината от една страна, и любовта към тялото и удоволствието от друга – са едно и също нещо. В този случай той съзнателно или несъзнателно заобикаля любовта към душата и говори само за любовта към тялото. И затова казва, че любовта е нещо лошо – защото любовта според неговата реч е любов само към тялото (а ние знаем какво се случва, когато човек обича само тялото). И оттук нататък ораторът се разпростира само върху лошите следствия и върху това, какво става, когато човек да обича само тялото на любимия.
Това обаче е въвеждане на слушателя в заблуждение, и то се извършва чрез незабелязано уподобяване на видовете. Умишлено се скрива, че има два различни вида любов, от които единият наистина би трябвало да се избягва, другият обаче – да се търси. Така действа лошият оратор, и по този начин той лъже. И от друга страна – възможно е да се делят неща, които са неразделими. Да кажем, да се твърди за едно и също нещо, което е неделимо, че то е хем добро, хем пък лошо – сякаш говорим за две различни неща. Но това е едно и също нещо. И за това нещо ораторът казва, че е както добро, така и лошо, или че е както тук, така и там. А това е лъжа. Така действат лошите оратори, които правят така най-често заради собственото си невежество, което те са си дали труда да преодолеят.

Втора част

И тъй, какво прави онзи човек, водещият философския диалог – това е истинският философ, който знае истината. Той познава нещата така, както те се различават и обединяват според действителния начин. Умее да вижда тяхната разделеност и същевременно единството им. Освен това той разпознава и човешките души, тъй като душата е целта – в нея трябва да се прехвърли онова знание, което мъдрият притежава. Познава видовете души; знае, че те са различни, или че могат да бъдат в различно състояние. И като ги различава, знае и кое за коя е подходящо – тоест за коя душа какво слово е подходящо.
Тук се появява неговото умение да бъде добър оратор, тъй като добър ще е само този, който е истински философ – който умее да различава нещата. Той ще умее да различава душите, и ще се обръща към всяка от тях според съответстващото на нея слово. Това е възможно, тъй като той ще може да различава и словата; ще знае кое слово какво е, ще умее да построява и да си служи с различни видове слова, със съответстващи думи. И подобно на добрия лекар, който познава телата и техните разлики, както и болестите и техните разлики, и знае на кое тяло при какво болестно състояние какво лекарство или каква диета трябва да се приложи, така и философът ще знае коя душа в какво състояние е, и какво слово й е необходимо, за да бъде подтикната към философстване. Това е начинът някой да бъде подбуден да се запъти към истината. Така можем да се придвижваме към истината, докато сме в тяло, тук на земята – и тук впрочем нашите възможности не са големи. Ние можем да се досещаме за истината, и с този метод да се доближаваме към нея, но не можем да я видим такава, каквато е – това не ни е дадено докато сме тук, на земята.

4.

Та тук Сократ разказва, че душите, които не са затворени в тела, имат възможност, движейки се в надземното пространство и изследвайки боговете, да наблюдават истината направо – да я виждат, без да се нуждаят от размишление, с каквото си служат хората (всъщност философите) на земята. Макар и не всяка душа да постига това – както разказва той в своя измислен от него самия мит. Този мит дава образ на отвъдния живот – как душите се придвижват след боговете, въртейки се някак около Земята. Както се върти небосводът от гледна точка на наблюдателя от Земята, така се движат и душите; и движейки се, подобни на колесница с ездач, те успяват да се повдигнат, и да погледнат в отвъдното. И там те виждат съвършените идеи – самото справедливо, самото красиво; онова, за което ние тук само се опитваме да научим чрез размисъл, те го виждат. Ние тук, когато се опитваме да разберем какво е справедливото и красивото, и всички тези най-важни неща, можем да постигнем сякаш само техните сенки, само техните изображения, и то единствено в мисълта си. Струва си да се запомни и това, че душата, живеейки извън тялото и преди да се всели в него, а в някои случаи и след като излезе, тя следва боговете – защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Такива са те, истинските богове. Те са в контакт с истината – постоянен и вечен. И Сократ казва: когато ние подражаваме на боговете тук, на Земята, според възможностите си, ние не го правим заради тях – те не се нуждаят от това. Ние го правим заради самите нас, и по този начин им служим. Това е добре за самите нас. Подобен на това и нашите души ги следват преди да се въплътят и след като се освободят от телата. И Сократ насърчава своя събеседник – в случая Федър – да отправя понякога молитви към боговете: а и самият диалог завършва с една молитва към божествата, за които се предполага, че са присъствали на техния разговор.

5.

Нещо относно речите за любовта, които са изречени в самото начало на диалога. Те тръгват от онази реч за любовта, написана, както се твърди, от Лизий, според която влюбеният е по-скоро опасен за онзи, когото обича. И вземайки повод от това, Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че действително обичащият понякога се стреми да пороби оногова, когото обича. А след това казва: „Да не би да съм сгрешил? Да не ми се разгневи Ерос и да пострадам, както някога е пострадал поетът Стезихор, който е написал нещо лошо за троянската Елена? Ами я да се опитам да направя нещо различно, даже обратното – да кажа нещо добро за любовта. И тогава произнася една много по-дълга реч, в която казва, че любовта е вид лудост, каквито са например мантиката, Дионисовият екстаз и способността да се създават поетически произведения. И тази лудост обръща човешката душа към истината, към отвъдното. А впрочем и другата любов, която обръща към земното, към телесното, и за нея може да се каже, че е лудост, макар че той не го казва точно така. Но това зпредположение може да се направи въз основа на образа, който дава в мита. Това е образът на душата като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият, белият, е добрата лудост – той е любовта, обърната към отвъдното, небесното, истината; а другата е черният кон, който пък е обърнат към плътското. Тази колесница си има водач, колесничар, който я управлява – това е разумът, който се стреми да удържа и двата коня. И така се придвижва душата, благодарение на управляващия колесничар – защото колкото и да е добра лудостта, стремяща към отвъдното, тя все пак не е разум.
Така Сократ показва, че мислейки за любовта, ние не бива да се чудим, че за нея може да се каже и добро, лошо. Трябва да знаем, че в действителност говорим за две различни неща, които и двете могат да бъдат наричани любов и наистина се наричат така; но думата “любов” се използва в речта по-често за лошата любов, а по–рядко за добрата. Ако обаче един невеж и неопитен човек слуша тези неща, твърде възможно е той да си помисли, че всъщност няма истина за нещата около нас: че за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание напълно противоположни неща. По този начин той ще попадне в клопката на лошия оратор и даже на софиста – според когото ние няма какво да се занимаваме с истината, а просто трябва да се научим да влияем на хората, като използваме противоречащите си мнения. И така в някои случаи ще казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, ще казваме противоположното. Така ще си помисли невежият, а мъдрият ще знае, че не бива да се прави така, и че в един философски разговор може да се случи да се говори съзнателно и истинно за две различни неща, които в човешкия език еднакво се наричат “любов”.

6.

А ето и последното, което Платон прави във “Федър”. Предлагайки един диалог, той все пак го предлага писмено, като нещо, предназначено за четене. Той се запитва чрез своите герои: А ще има ли полза читателят от този текст и доколко? Да не би той да има същата полза, каквато може би е имал и Федър от този разговор със Сократ? Отговорът е, че не е. Най-вероятно е читателят да няма кой знае каква полза или поне далеч не всеки читател. Защото философстването, за което се говори тук, трябва да бъде съобразено с един точно определен, конкретен човек, който е пред очите на неговия водач – мъдрия. А пък тези текстове могат да послужат в най-добрия случай като подбуждания – като едни хубави слова. Но това е в най-добрият случай. Много често те и това не постигат, защото , както е казано в диалога, те винаги са едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос така, че да отговорят. Винаги са едни и същи в смисъл, че не реагират на въпроси, не се движат. А читателят, който взема да ги чете, може би не е подготвен за точно такъв текст, макар той иначе да може да подбуди някой към философстване. Ще подбуди един, а друг няма да подбуди – защото щом не е съобразен с него, е възможно е да не е подходящ за него.
И тук Платон обръща внимание на това, че има опасност хората в своето невежество да си помислят, че, четейки някакви текстове, те помъдряват. Но няма такова нещо: те най-вероятно не помъдряват никак, защото биха помъдрели единствено ако се обърнат към душата си, която по някакъв начин, като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното, за истината. Иначе не биха могли. Ще си останат неучени и необразовани, тоест пак невежи, или по-невежи отколкото са били преди да прочетат този текст.

*

Текстът е лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (летен семестър 2012/2013)

„Седемте мъдреци“

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено»
(прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

Фантастичното през античността VІIІ. Приказка, мит и литература

Разговор 8

21 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио читатели. Вие току що влязохте на живо в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: -Здравейте от мен, Кин Стоянов. Целия екип на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьора Камен Жеков.
Е.Я: – 55 минути до осмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. След тази епична и драматична балконска сцена от седмата глава, сътворена от Краси Стоева, предстои да видим кой и какво ще свърши за вас в story-лабораторията в осмата глава. Преди това обаче, вместо към Литернария или някоя от другите 4 планети от съзвездието Пентаграм, пътуваме към Древен Рим. Там оставихме миналата неделя в този предварителен подгряващ час на първообразите и прототипите на жанра, оставихме не кой да е – Публий Вергилий Марон, иначе известен кратичко като Вергилий. Това е края на старата ера, края на ерата, предхождаща появата на Спасителя. Намираме се в I в.пр.н.е. заедно с доцент Ники Гочев, преподавател антична литература, СУ. Здравей, Ники.

Част І
Новият златен век

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Вергилий е нашият водач, както и ние като Данте го използваме. Той ни води в една епоха и ни води, всъщност, за да търсим първообраза на жанровете. Днес, да обявим още от сега, ще се опитаме да направим една междинна равносметка на белезите и симптомите, които говорят за някакви зачатъци на жанра фантастика или фентъзи още в онези древни, антични времена.
Н.Г: – Да, да.
Е.Я: – Представихме го Вергилий. Неговата личност нуждае ли се от повече разяснения и обяснения?
Н.Г: – Може би не. Вергилий не е бил човек, който се е стремял да насочва вниманието лично към себе си. Казахме, той е бил един тих човек, който е предпочитал да се занимава с поезия и като че ли не е обичал много градския шум. Не всички са като него – Овидий, за който не след дълго ще говорим, е съвсем различен, той обича шума и всичко това, което може да се случва в един голям град.
Е.Я: – И от тази любов към шума той ще си изпати, но това ще видим малко по-късно. Да не избързваме напред, сега засега сме при Вергилий и е време да разтворим неговото най-популярно съчинение – „Енеида”.
Н.Г: – Да. Около „Енеида” има неща, което са очевидни и за тях е лесно да се говори. Най-напред това, че Вергилий е имал съзнанието, че за своя народ той трябва да бъде нещо като Омир.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, като се променят необходимите неща. Той е знаел, че ще добави нещо ново.
Е.Я: – Съвършено нов епос със съвършено нови персонажи вътре.
Н.Г: – Някой, който започва да чете „Енеида”, може да си помисли, че тук става въпрос за една преработка на Омир на латински. Но, напредвайки в текста, той разбира, че има работа с нещо по-дълбоко и по-сериозно. Този латински Омир говори издигането на една нова голяма, световна държава. Това гръцкият Омир не е направил.
Е.Я: – Нова култура сякаш се задава тук вече. Нова култура на мисленето, на поведението, на, така, на представата за човека и човешкото.
Н.Г: – Може да се каже, че става въпрос и за нова култура. Във всеки случай ние имаме тук вече един поет – такъв е впрочем и Овидий, за който ще говорим малко по-късно – който има съзнание на гражданин на могъща държава. Омир никога не е имал такова съзнание.
К.С: – То не е имало и как да го има.
Н.Г: – Да. Някои гърци са имали такова усещане, но в антична Гърция все още няма представа за историческа мисия, а при Вергилий, както ще видим, има. И то не само за историческа мисия, каквато той приписва на своя герой Еней, но има дори представа за възможен край на историята.
Е.Я: – „Висшият и последен стадий”, както ще кажат 20 века по-късно някои хора. „Висшият и последен стадий на историята”.
К.С: – От тогава започват да се заканват на историята да й сложат края.
Н.Г: – При Вергилий това е очевидно. Той говори за своята държава като за тази, която ще постави край на човешката история в политически смисъл, ще омиротвори човечеството и ще върне историята в нейното прекрасно начало.
К.С: – В Златния век, може би.
Н.Г: – Напълно вярно. И то е казано от Вергилий: „Ние се връщаме към Златния век”. И го свързва с неща, познати в митологията. Например това, че Сатурн, след като е бил заместен от сина си Зевс, продължил мирно да управлява в Италия. И там е бил Златния век за хората. Разбира се той е отминал…
К.С: – Сатурн, това е латинския Кронос.
Е.Я: – Аналогът на Кронос.
Н.Г: – И той, макар че е бил свален като цар на вселената, е отишъл да управлява блажените, почитаните мъртви, обаче ги е управлявал някъде на Земята и по-точно в Италия.
Еней пък по бащина линия е потомък на Дардан, основателят на Троя. Но този Дардан, както се разказва, бил италиец, основател на град в Етрурия и по-късно се преселил в Мала Азия. И сега Еней, след като е минала цялата тежка история на човечеството, се връща в родината на своя прадед и основава град, на който пък след столетия е съдено да възстанови този Златен век – тук, на Земята.
К.С: – И това ще бъде съвършената държавност, за каквато е имал претенции Рим.
Н.Г: – Това ще бъде съвършената държава и тя ще осигури щастието на човечеството. Това е голяма новина – гърците във времето при Омир нямат идея за подобни неща. Много по-късно някои като Платон започват да мислят за това, но то си остава един чисто мисловен проект.
Е.Я: – Рим все още е в своето предимперско състояние, но вече е на път да се установи, така, като властелин на познатия тогава свят, което става в I в., общо взето.
Н.Г: – При Вергилий вече е ясно, че Рим владее познатия свят. Дори някои области в Средиземноморието да са независими, те изцяло се съобразяват с Рим и се управляват от хора, одобрени в Рим.
Е.Я: – Сега, тук Вергилий… Това ли е първата нишка, която свързва и двете истории – историите на антична Гърция и на Древния Рим, както и двете култури, това ли е първата писмена връзка, която се прави? Защото той съединява двата епоса чрез пътуването на Еней, който, всъщност, ще стане основател – не той, но така или иначе неговите наследници – ще бъдат основателите на Рим. Има ли го това нещо като идея?
Н.Г: – За тези неща сигурно е писано и по-рано, но трябва да се знае, че класическа Гърция не е виждала Рим като някакъв особено важен град. Като говорим за класическа Гърция, имаме предвид тази на Платон, най-късно на Демостен. Така че точно на римляните е предстояло, когато вече са усвоили гръцката литература и са развили и своя, да направят тази връзка и да кажат: „Ето, ние сме новата велика държава или, може би, първата велика държава.”
К.С: – А на нас ни предстои да послушаме музика.

Част ІІ

Фантастичното през античността VІI. Вергилий. „Енеида“

Разговор 7

14 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели, в очакване на седмата глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Екипът на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Както казахме, причината е седмата глава, която ще бъде конструирана тук, на живо, както обикновено от 16 ч. Сега обаче сме някъде в пролога на седмата глава, автентичния исторически пролог. Знаете много добре, тези предварителни часове правим с цел да свържем реалното с ирационалното, случилото се с фантастичното или с измисленото. Търсим първообразите, предтечите, прототипите на двата жанра, които ни интересуват – фантастика и фентъзи, защото някъде там, в размити граници между тези два жанра е положен нашият сегашен роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Както обикновено, също така, за вас днес работи отново доцент Ники Гочев, преподавател, антична литература, СУ.
К.С: – Здравей, Ники.

Част І
“Теогония” – праобраз на историографията

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Значи, имаме малко работа за довършване отново, то това се превърна в нещо като схема, продължаваме да я спазваме, приятно става. Това са нещо като мостове между отделни предавания.
Н.Г: – Да, действително, добре е да си припомняме какво сме говорили миналия път. Пък е и хубаво, полезно да се съпоставят двама автори от различни епохи, защото това помага да се видят влиянията и общото помежду им. Ние тук не разглеждаме авторите поотделно и сами за себе си, а търсим какво се проявява чрез тях.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И това, което ни интересува най-напред е митът, а редом с него – художествената литература, която трябва да го обработи. Има други словесни видове, които се появяват в нашите текстове, и аз още отсега ще кажа, че днес ще говорим за историята. Как историята влиза в тези произведения и как е поставена в някакъв митологичен контекст. Днес това ще е основното, но действително трябва да…
Е.Я: – Тоест ще стигнем до началото на историята.
Н.Г: – Да. Но да продължим с „Теогония”, да я завършим.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Още от тук ще кажа, че по времето на Хезиод за създаване на историография още не може да се мисли. Проучване на това, което се е случвало на хората през годините и вековете, и най-напред отношенията между държавите – нали това е, което обикновено наричаме „историография“. Особено гърците някога са били убедени, че това е историята – протичащи отношения между държави и народи. Това нещо все още не се е мислело и не се е представяло от ранните епици. И все пак…
К.С: – Тоест ние сме в митологичното, а не в историчното време.
Н.Г: – Ние сме в едно литературно време, където литературата все още не се разпространява писмено. Има поезия, която е устна и използва митове. Но Хезиод, за разлика от Омир, е човек, който вече се опитва да направи нещо, аналогично на историографията, нещо, което я предхожда. Опитал се е да представи – но без изобразяване на характери, без драматизация – някакви събития във времето, засягащи всички хора.
„Теогонията” е представяне на събития във времето въз основа на митовете. Как се създава вселената – това е, за което се разказва в „Теогония”. И ние миналия път споменахме, че в началото на поемата Хезиод казва кои са началата и как възниква вселената. После се занимава със земята, как възниква тя – видимата природа под небето. Оттук нататък минава към отношенията между поколенията божества. Изглежда, че първото поколение божества не са точно антропоморфни, каквото явно е олимпийското поколение, а са някакви особени същества, изначални, каквото е примерно небето.
К.С: – Те са пораждащи елементи.
Н.Г: – Да, каквото е небето, каквото е слънцето, океанът. Те нямат човешки образ, макар че на тях сигурно се е гледало като на някакви живи същества. Това, че са сравнително неподвижни, или еднообразно движещи се, не е възражение – и растенията са така. А ние, като четем имена, които в нашия език звучат вече като собствени – Уран, Хелиос – можем да почувстваме, че древните са си ги представяли като живи същества. Та това са едни изначални същества, природни предмети и стихии, а не антропоморфни богове, с които се занимава Омир. И ето, „Теогония” върви нататък и стига до поколението на олимпийците, които, както всеки знае, са антропоморфни. Това са Зевс заедно с неговите братя, като Посейдон, и с неговите сестри, като Хера и Деметра. Това поколение ще започне война със своите бащи от предишното поколение. И тяхната цел е да овладеят вселената.
В това изложение има посока, сюжет. Същевременно става дума за неща, които никой не оспорва. Няма художествено вдълбочаване в непроверими детайли. Така че то прилича на история.
Е.Я: – Къде тука е Кронос, между двете поколения?
Н.Г: – Кронос заема важно място, защото той принадлежи на поколението на титаните, първите същества след Небето. Първо е Небето, след това титаните, след това идват олимпийците. Кронос е титан и баща на Зевс. И след това ще видим как Зевс, начело на олимпийците, отстранява Кронос и останалите след голяма война. Но преди да разкаже за тази война, Хезиод казва нещо и за хората. Хората, казва, се отделиха от боговете заради Прометей. Появи се несъгласие с тях и едно от нещата, които се случиха около това несъгласие, беше създаването на жената. Което ме кара да мисля, че Хезиод работи не само с европейски, гръцки митове, но може би и с близкоизточни разкази, за които е чувал. Казвам „ за които е чувал”, защото това, че хората…
Е.Я: – Богинята-майка.
Н.Г: – … са влезли в конфликт с Онзи, който е над тях, и че е имало някакво същество, но не човек, което е участвало в този конфликт и че освен това жената, като човек, различен от мъжа, се проявява за пръв път тук – това е нещо, което е дошло от Изтока и вероятно не в писмен вид, а в устен. Това е повлияло на Хезиод, той го е преработил, без, разбира се, да знае какво точно е било написано и казано за тези неща в Близкия Изток.
К.С: – Оставяме титаните и олимпийците да воюват, за да послушаме музика.

Част ІІ
Смисълът на Хезиодовите поеми

Е.Я: – Да, наближаваме неумолимо към седмата глава на риалити-романа. Точно след 40 минути ще започне нейното конструиране на живо, тук, в story-лабораторията на библиотека „Български риалити-романи”. Сега, обаче, вървим по една добре утъпкана, земна пътека. Намираме се в съвремието на самия Омир, но говорим за Хезиод и за неговата божествена, не комедия, а енциклопедия или по-скоро енциклопедия на боговете. Хезиод е систематичен и педантичен даже. „Теогонията”. Ники Гочев.
Н.Г: – Та, ето ние сме сега във втората част на „Теогония”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тук са войните. На олимпийското поколение при Хезиод му се случва да води две войни. Едната е срещу по-старото поколение на титаните, които след победата са изпратени в Тартар – онази бездна под земята. На пръв поглед изглежда, че властта на олимпийците е утвърдена и тогава Гея, гневна от случилото се – защото все пак тя е родителка и на титаните – поражда чудовището Тифон, което се възправя срещу Зевс. Тук има едно кратко описание на Тифон. Това е стоглавото чудовище, срещу което Зевс трябва да води войната, втората война. Той наистина го побеждава и то също е хвърлено в Тартар.
И така, имаме две войни, на пръв поглед подобни, но образите, противопоставени в тях, не са аналогични и затова смисълът на войните е различен. В първата се сражават олимпийци срещу титани и слушателят усеща, че те не са толкова различни помежду си – все са някакви божества, едните са по-стари, другите са по-млади.
Е.Я: – Но прави впечатление, че не са вечни божествата в гръцката митология, всяко божество си има в един момент своя край. Има кой да го надбори.
К.С: – Те са предопределени от богините на съдбата, мойрите.
Н.Г: – И все пак не е точно така, поне при Хезиод. Колкото до Омир, той въобще не засяга тези въпроси. Но при Хезиод не е така, защото той разказва за момента, в който…
Е.Я: – Трето поколение богове вече е…
Н.Г: – Това са олимпийците и това е поколението, което, както е разказано, трябва да бъде на власт завинаги. При него светът вече е уреден.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, ето, във втория случай вече Зевс се справя с чудовище, сиреч сила на злото. Нещо заплашително и грозно, което непременно трябва да бъде победено, за да бъде задържан света в…
Е.Я: – Античният аналог на нашия Музник в риалити-романа.
Н.Г: – … в реда, който познаваме, и който удовлетворява боговете.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Така, и след като Тифон е победен и олимпийците са задържали властта над вселената, вече идваме до третата част, в която се разказва за браковете – както е в нашия превод. Не може да се каже „сватби”. „Бракове” е по-добре, а може би най-точно е „съединения”. Те са, на първо място, между Зевс и богините, и така се прави едно родословие, нещо като списък – от коя богиня Зевс придобива син или дъщеря. Така се казва кои са божествата, които влизат в олимпийския пантеон. Споменава се и за някои богини, които са влезли в брак със смъртни хора и от тях са се родили…
Е.Я: – Полубожества.
Н.Г: – …смъртни мъже и жени, но герои.
Е.Я: – Херкулес, например, е един такъв случай.
Н.Г: – И така… Да, той е от Зевс и от смъртна жена. И така се стига до времето на героите, откъдето впрочем започва Омир.
К.С: – Всъщност Ахил също е дете на смесена връзка.
Н.Г: – Да, такъв е, макар че Хезиод не споменава за него. Та това е краят на „Теогония”. Сега, като хвърлим поглед към това произведение, пък и към „Дела и дни”, виждаме огромна разлика между Омир и Хезиод. Аз веднъж го казах – това, което имаме тук, изобщо не е художествена литература. Това е, както стана дума…
Е.Я: – Систематизация на съществуващи легенди и митове.
Н.Г: – Събиране на митовете, които автора познава, подреждане и предлагане на едно…
К.С: – Това не е ли по-скоро първи опит за едно, така, едно описване на цялото мирознание.
Н.Г: – Да.
К.С: – Включително и взаимоотношенията на хората в етичен план.
Н.Г: – Предлага се нещо като справочник. Чрез него се казва как е възникнал този свят и как се е стигнало до положението, в което се намира човечеството. Но тук история все още няма, защото…
К.С: – Или може би първата философска, първи опит за философска система, за систематизиране на познатото за света и т.н.?
Н.Г: – Да, ако философията е какъв да е опит да се разкаже за света като цяло.
К.С: – Поне в началото си е била такава.
Е.Я: – Така, това е от гледна точка на философския критерий, но ние тук търсим фантастичното. Какви белези и какви елементи има в тази творба, при положение, че тя попада в нашето меню като някакъв първообраз или прототип на сегашни съвременни жанрове.
Н.Г: – Аз сега няма да избързам да кажа за фантастичното, но ще кажа за художествената литература – какво общо има тя с това, което виждаме у Хезиод. Така, както Хезиод е направил нещата, той предлага на своя слушател да вярва в митовете. Да вярва в митовете, защото това му създава една добра основа да разбира света, в който се намира.
Е.Я: – Да си подреди, така, съзнанието.
Н.Г: – Да. Обаче когато вярата в митовете си отиде или пък книгата на Хезиод попадне там, където тя просто не съществува, там се възприемат само едни образи и сюжети. Те вече имат смисъл само като материал за въображението. Примерно, образите на чудовищата или на красивите човекоподобни богове, или пък сюжетите на войната и на браковете. Ето тези образи и сюжети вече се поемат от художествената литература и се разработват според намерението на поета. Това е, което се случва.
Е.Я: – Все пак да сложим накрая някакво обобщение на Хезиод и „Теогонията”, защото май идва време вече за нова промяна. И в епохите, и в името на автора, и в произведението.
Н.Г: – Хезиод се опитва да даде ръководство за живот. Това, разбира се…
Е.Я: – И практично, земно, и божествено, небесно.
Н.Г: – … не става много ясно, когато се прочете „Теогонията”, но когато се прочетат и „Дела и дни”…
Е.Я: – Да, „Дела и дни”, разбира се.
Н.Г: – … тогава се разбира общия му замисъл. Общият замисъл е да каже: „Живей почтено, справедливо, недей да лишаваш другите хора от нищо и знай на основа на какво трябва да правиш това – то е, защото Зевс го иска. А кой е Зевс? Това е този, за когото разказахме в „Теогония” – който със силата си е станал цар на вселената. С него трябва да се съобразяваме.” Това е, което казва Хезиод.
Е.Я: – Това е квинтесенцията на Хезиод и не само неговата „Теогония”.
К.С: – Хвърляме музикален мост, за да започнем отново, след като чуем това.

Част ІІІ
Няколко думи за Вергилий

Е.Я: – Нов радикален ход на нашия водач, доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Нов радикален ход – помните, предния път се изместихме назад във времето с 10 века, сега пък рязко дръпваме напред, този път със 7. Местим се от VIII в. пр.н.е. в I в. пр.н.е., римско време, за да потърсим литературните стъпки на един човек наречен Публий Вергилий Марон, останал за историята като Вергилий и възпят от Данте Алигиери в неговия „Ад” доста векове по-късно. Нас обаче ни интересува всъщност Вергилий и как той се вписва с „Енеидата” си в нашата концепция за първообразите на фентъзито и фантастиката. Ники.
Н.Г: – Вергилий е изключително влиятелен поет и може да се каже, че по слава и влияние той е равен с Омир. В историята на западната, на европейската литература, той е като че ли първият национален поет. Казвам “национален” в най-общ смисъл – поет на един народ, на една държава. Омир и Хезиод не се стремят да представляват някакъв народ, тъй като те слабо съзнават разликата си с не-гърците. Те по-скоро гледат за разликите вътре, между гръцките племена и градове, отколкото за разликата между гърците и останалите. А тази разлика между гърците като цяло и “останалите” се преживява по-силно чак по време на гръко-персийските войни. В литературата тя се подчертава за пръв път от Пиндар, а веднага след него от трагиците и Херодот. Но големите гръкоезични епици почти никъде не говорят за гръцкия народ като нещо единно. Обаче по времето на Вергилий, това вече е друга обстановка. Вергилий има зад себе си повече от 700 години римска история, а римляните много преди него са били убедени, че са нещо различно от другите латини и италийци. И това, което той е направил, специално в „Енеида”, е един разказ, посветен на римската история.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И все пак тук той следва в много отношения Омир. Използва митологията по същия начин, а приключенията на героя му започват приблизително там, където започва и “Одисея”.
Е.Я: – Да, все пак, нека да кажем няколко думи, като начало, за самия Вергилий като човек. Някои житейски факти за него. Това, което ми прави най-силно впечатление е, че има запечатани точни дати на раждане и смърт. 15 октомври 70 г. – 20 септември 19 г., всичко това е пр.н.е. Кой е този хроникьор, който се е погрижил така прилежно за биографията на Вергилий?
Н.Г: – О, римляните си знаят историята и хронологията много добре.
Е.Я: – Да, но не за всеки. На доста по-тежки имена в историята не са останали чак дотам толкова скрупульозно запазени датите, месеците.
Н.Г: – Специално за гърците, да, това е вярно. Когато става въпрос за някой гръцки поет, философ или държавен мъж, ние много често се колебаем дори за годината.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче гърците нямат добре развита хронология, те изобщо не са много силни в тези неща. А освен това никога не са имали общ календар. Най-рапространено е било датирането по олимпиади, а олимпиадата е нещо, което не дава точност, поне не за месеците.
К.С: – Римляните като бюрократичен народ, обаче…
Н.Г: – Не са запазени добре и старогръцките архиви, документацията. Докато при римляните тези неща са запазени много по-солидно, защото римската държава е единна и освен това издържа изключително дълго време.
Е.Я: – Все пак, Вергилий има един много добър приятел, много подреден приятел, който се казва Варий, поетът Варий. Той се смята за един от хората, които са източници на данни за неговата биография.
Н.Г: – Е, разбира се, данни за биографията на Вергилий се намират. Хораций, примерно, който е малко по-млад, има произведения, в които споменава за приятелството помежду им. Има и коментатори на Вергилий, антични, пишещи на латински, които са се погрижили да издирят фактите около живота му. Казахме, че е роден през 70 г. За да разберем какво значи това, може да споменем рождените дати на някои други известни хора от времето. Юлий Цезар, да кажем, е роден в 100-та г.
Е.Я: – А той е в така наречената августовска епоха на Октавиан Август.
Н.Г: – Да. Вергилий е 30 години по-млад от Цезар, но 7 години по-възрастен от Октавиан Август. Това е неговото време. Той е италиец, градчето, в което е роден, е било малко и се е наричало Мантуа. От известните градове в Италия най-близо до него е Верона, а иначе се намира по средата на пътя между Милано и Равена, северно от река По.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Мантуа е била малко градче и ако се съди по произведенията му – не по „Енеида”, а по другите – е живял в една по-скоро селска среда. И аз след малко ще се опитам да покажа, че той е еднакво близък до Омир и до Хезиод.
Е.Я: – Равно отдалечен и равно приближен.
Н.Г: – Да, защото в първите си произведения като че ли следва по-скоро Хезиод, особено в„Георгики”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това е едно прекрасно произведение, то е по същество ръководство по земеделие и животновъдство, изцяло по примера на Хезиод. И той го пише като сравнително млад човек, завършва го преди 40-тата си година. След това вече започва да се занимава с „Енеида”.
Е.Я: – Сега, той е от нисшите слоеве, но иначе от свободното население.
Н.Г: – Да, той не е благородник. Обаче е имал възможност да попадне в един много елитен кръг на интелектуалци и поети, и е финансиран, както всички са чували, от един богат човек, който се казвал Меценат. И това му е дало възможност да пише поезия.
К.С: – Това е чудесно, а ние сега кредитираме музиката.

Част ІV
Рим през І в. пр. Хр.

Е.Я: – Меланхоличен, стеснителен, бавно говорящ, почти като неук човек, млад адвокат, без всякаква дарба – ето тази унищожителна характеристика дарява всъщност на човечеството великия поет Вергилий. Защото той в началото се пробва за адвокат. Отговаря ли на истината тази характеристика?
Н.Г: – Споменава се, че той е учил реторика, което значи, че е учил и за адвокат.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ние вече споменахме веднъж за приложението на реторическото образование. Възможно е Вергилий да е бил затворен или стеснителен човек, може и да има такива свидетелства. Но това, което съвсем ясно си личи от произведенията му – и от „Енеида”, и от другите – е, че това е човек, който обича мира. Не го казвам случайно, то има отношение към цялостния замисъл на творчеството му. Той е обичал мира и същевременно е живял в едно от най-драматичните времена на римската държава. Преживял е три граждански войни, в които са загинали стотици хиляди хора.
Е.Я: – Всеизвестните римски граждански войни, първообразът на гражданската война в цялата човешка история, общо взето.
Н.Г: – Впрочем и преди това и имало немалко граждански войни, да кажем, в гръцките полиси.
Е.Я: – Да, но не се броят толкова, те са по-скоро като конфликти от някакъв локален характер, да.
Н.Г: – Но гражданските войни в Рим са били огромни, защото са започнали тогава, когато Рим е бил господар на западния свят, обхванал е почти цялото Средиземноморие и е стигнал далеч на север.
Е.Я: – И върви вече да стане империя.
Н.Г: – Да, той вече е империя. И в този момент избухва първата гражданска война и една срещу друга застават две огромни римски армии, оглавявани от Юлий Цезар и Гней Помпей. А решителната битка е била тук наблизо, в Тесалия.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Нали, там е битката, на няколкостотин километра на юг от София. Та един от тези, които пишат за нея, казва: „Какви армии застанаха една срещу друга! Ако се бяха обединили, те биха завладели целия свят.” А те се бият помежду си. И това са били най-прославените пълководци на времето. Тази война е завършила в полза на Цезар, въпреки че е имало голямо колебание кой ще спечели.
Та по това време Вергилий е бил 22-23 годишен младеж. Той си е бил обаче в родния град, далече от големите събития. Сред това има един период 4-5 години, в който Цезар сякаш умиротворява държавата, а после следва убийството на Цезар…
Е.Я: – Нова… Да, да, да.
Н.Г: – Убийството на Цезар от хора, които искат да възстановят републиката. Започва нова гражданска война, 44-42 г., в която от едната страна стоят Октавиан Август и Марк Антоний, а от другата са републиканците Брут и Касий. Тогава Октавиан и Антоний печелят, и битката пак е на Балканския полуостров. Изглежда странно, че римляните водят вътрешните си войни не в Италия а тук, на изток.
Е.Я: – Изнасяли са се на външни земи, да.
Н.Г: – Печелят тази голяма война, те я печелят в Македония, близо до морето, при Филипи. Брут и Касий загиват, и тогава Октавиан и Антоний се споразумяват помежду си заедно с Лепид – третият човек от триум вирата. Те тримата си разделят империята, като Октавиан поема Запада, Антоний – Изтока, а Лепид – Африка. „Африка“ тогава означава само Северна Африка, крайбрежието.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това става след 42 г. и изглежда, че вече е настъпил мир. Тогава Вергилий отива и се установява в Рим. Той усеща, че може би вече е дошло време, в което човек като него би могъл да живее, както би желал. Това значи да твори – и то в един голям град, където има и мнозина като него, с които да споделя своето творчество. И все пак след десетина години идва и третата гражданска война, тази между Октавиан и Антоний.
К.С: – Да.
Н.Г: – Тя завършва 31 г., когато Вергилий вече е почти 40-годишен. Тя е спечелена от Октавиан и може би оттам голямото уважение на Вергилий към него – защото при неговото управление в държавата се установява мир.
К.С: – И заради близкия приятел на Октавиан Август – Меценат, който го е подкрепял.
Е.Я: – Сега, нека да довършим, все пак най-сетне, така, житейската фактология около Вергилий, за да се спуснем в „Енеида”. Той умира, всъщност, в следствие на едно морско пътешествие, когато заболява тежко, не е много ясно от какво.
Н.Г: – Той умира млад, около 50 годишна възраст, в Бриндизи.
Е.Я: – Интересен факт тук е, според мен, че той моли приятели да довършат с няколко стиха „Енеидата”. Те не изпълняват, изключително, така, почтено, не изпълняват тази негова поръчка, завет и, фактически, това дарява автентичния негов текст на историята на човечеството.
Н.Г: – От самия текст се вижда, че „Енеида” е недовършена. Защото така, както я имаме, тя завършва с двубоя между Еней и Турн и смъртта на Турн.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Но за поет, който следва Омир, е малко вероятно да завърши поемата си така. В „Илиада” Омир не завършва с двубоя между Ахил и Хектор, а с временното примирие между войските, в което се погребват мъртвите герои – и Патрокъл, и Хектор. Същественото при Омир не е нечия победа, а общата съдба на всички хора. А тук Вергилий сигурно е щял да добави сватбата на Еней и Лавиния и основаването на новата държава. Защото „Енеида” е за величието на Рим.
К.С: – Но за „Енеида” – сред като послушаме музика.

Част V
Подражание и оригиналност в „Енеида”

E.Я: – Точно 8 минути преди седмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние започваме, казвам „започваме”, това не значи, че ще завършим, започваме да говорим за патриотизъм, за благочестие, за доблест, за милосърдие, за справедливост. Всичко това, събрано в житейските и митологични черти на един човек – става дума за троянския герой Еней и „Енеидата” на Вергилий.
Н.Г: – Напълно съм съгласен с това, което казваш. Много са разликите между Вергилий и Омир. На пръв поглед Вергилий явно му подражава и въпреки това е достатъчно оригинален. Той не е слаб поет, който просто се опитва да изпълни нещо според правилата на жанра.
Е.Я: – Не е отражение на Омир.
Н.Г: – Наглед той съвсем умишлено следва Омировите схеми. Но на тази основа прави много нови неща. Ето например образът на Еней. Еней няма да бъде като Одисей. Той преминава през множество приключения, на пръв поглед подобни. Например, има среща с прочута жена –не богиня наистина, но все пак царица – Дидона.
Е.Я: – Сякаш при Одисей остават спорни чисто човешките му качества. От гледна точка на, така, общочовешкия морал. Докато при Еней е коренно различен образът.
Н.Г: – Одисей е един герой, който използва всичките си превъзходни качества, за да се справи с трудностите около пътуването.
Е.Я: – Да, той е справящият се човек.
Н.Г: – Да, за да уреди своето семейство и своето малко царство. Това е всичко, това не са някакви големи цели. Освен това е способен да се преструва, да излъже… видяхте какъв е той. А Еней е един честен, добродетелен герой и по този начин се отличава от Одисей. Но същевременно не е и като Ахил. Защото Ахил, така както е показан от Омир, е крайно честолюбив.
Е.Я: – Суетен. Да.
Н.Г: – Казва: „Аз искам да загина рано. Не се боя.” А защо иска да загине рано, да не би да защитава някакви хора или да изпълнява друга важна мисия?
Е.Я: – Той защитава себе си, собствената си слава.
Н.Г: – Разбира се, той се гневи, когато загива близкият му приятел, но това е един гняв, който избухва тогава, когато човек е лично наранен. Той не мисли за съдбата на някое общество, не изпълнява някакъв дълг. Той казва: „Аз искам да се прославя завинаги.” Еней не е такъв – той пази своите любими хора, преди всичко – семейството си, но не е славолюбив. Той просто изпълнява това, което му казва, примерно, баща му или пък майка му. Наистина, случило се е майка му да бъде богиня.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Самата „Енеида” като хвърлим един поглед, тя се разделя на две части. Песните са 12. Първите 6 съвсем очевидно следват „Одисея” – защото в тях се разказва пътешествието на Еней.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А останалите 6 следват „Илиада”, защото се показва война. Но като се вгледаме по-отблизо в тези две части, виждаме подробности, които са нови. Да видим в първите 6. Първата песен е нещо отделно, тя е като увод и там си личат влиянията, на които Вергилий не просто е подложен, но дори иска да покаже. Но се усеща и оригиналното, което Вергилий прави. Новото – което нито Омир, нито Аполоний Родоски правят – това е да се придаде исторически смисъл на поезията. Той сякаш казва: „Тази поезия е за Рим, за цялата историята на една държава, даже за цялата човешка история, а не за просто за някои богове и герои, за отделни войни и отделни семейства” – както е при Омир и при Аполоний.
Е.Я: – Еней ще пътува 7 години към Рим, защото неговите потомци Ромул и Рем ще основат новия свят – Рим. Но за всичко това, продължението и нашите усилия в търсенето на първообразите, прототипите и предтечите на жанровете фентъзи и фантастика, следващата неделя от 15 ч. А сега, точно след 3 минути, започва седмата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. В творческата лаборатория остава моя приятел и колега Кин. Кой ще бъде разказвачът – тази загадка отпада точно след 3 минути. Да благодарим на Ники Гочев за днес, чакаме го другата неделя.

Фантастичното през античността VІ. Що е фантастика. Хезиод. “Теогония”

Разговор 6

7 февруари 2010
Що е фантастика. Хезиод, “Теогония”

Е.Я: -Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов, тук сме целият екип риалити-романисти, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както много добре знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Както знаете, във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина вече шести епизод на нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей, Ники.

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.
Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.
Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман, с „Истинската” му история, до момента, в който той се оказа на Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир. Оттук нататък вече може да се продължи към края. Да видим какво става.
Е.Я: – Днеска Омир ще бъде, така, един фон на нещата в тази част, а и впоследствие, но това след малко. Като контрапункт се явява Омир и при следващия ни обект на изследване.
Н.Г: – Да, ние мъчно ще излезем от сянката на Омир в течение на всички наши разговори, защото той е, от когото се оттласкват и с когото разговарят всички антични автори, които искат да направят голямо произведение.
Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност. Това ли е той?
Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод.
Е.Я: – Той е даже, според някои, в известен смисъл съперник на Омир.
Н.Г: – Да, така е. Има стари сведения, че те двамата са си съперничели, а и като погледнем какво е съчинил всеки от тях, има основание да се мисли така. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа (за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан) кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато говорим за фантастика, непременно трябва да потърсим нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е малко трудно, защото той, като крайно начетен човек, непрестанно си мисли за разни известни книги, писани преди него. И когато пише текста, винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които се очаква читателят да разпознае. Поради това много неща при него, които приличат на фантастика, всъщност не са фантастика, а по-скоро пародия, напомняния за книги. Защото правенето на литературни намеци не е точно литература, това е по-скоро представяне на литература. На пръв поглед и за някой несведущ читател, писаното може да изглежда като литература, нещо създадено от въображението на писателя, но всъщност не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и Радамант му предсказва какво ще стане. И някой читател, който не е чел преди това Омир, или пък не си го спомня, ще каже: „А, Радамант му предсказва”. Всъщност това не е нищо друго, освен напомняне, че в “Одисея” на Одисей често му се предсказва какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват на Одисей, така и тука Радамант предсказва на Лукиан.
К.С: – Тоест, това е едно намигване към литературния похват.
Н.Г: – Да, това е просто оглеждане на вече създадената литература и подхвърляне към читателя: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.
Лукиан това го прави много често, така че на нас ще бъде малко трудно да извадим оригиналните неща. И все пак ги има в някои образи и аз ще се опитам да ги извадя. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пък е вариант на слизането в подземното царство. Стигат до там, виждат наказаните за престъпленията си и тук следва една шега. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват, на този остров – ето такива, като Херодот, като Ктезий. “Видях, и не можах да понеса гледката”, казва той, „и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и това не е точно критика, то е просто шега с онези, които той много пъти е споменавал – историците. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и там той й предава писмо от Одисей, от което се разбира, че Одисей малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и че би предпочел по-скоро да е останал при нея. Тука това, за което се говори е, че Одисей, той е неверен на жена си, всъщност…
Е.Я: – Да. Да. Да.
Н.Г: – … макар че те при Омир изглеждат много добро семейство. Това е, което се прави…
К.С: – Така трябва да изглежда доброто семейство [смях в студиото]
Н.Г: – … това е, което се прави с посещението на Лукиан на остров Огигия. А и Калипсо се интересува дали наистина Пенелопа е била вярна на Одисей, отделя се внимание и на такъв разговор. Но това пак е за предишната литература, пак е: „Спомняте ли се какво беше у Омир?”
Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин, така, изясняване на Омирови сюжети. Той ги прекарва през своето съзнание и дава своя нюанс.
Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи в тази част. Ето например, той продължава отвъд Огигия и разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица, обиколката му беше 12 километра…” И после – ето това е, което аз оценявам като добро – „…птицата се вдигна във въздуха и като размаха криле, вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един от редките успешни, но и оригинални образи, които се срещат у Лукиан. А самият образ на голямата птица после се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим малко във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”. Това е интересно. И го обяснява…
К.С: – В морето дупка копае.
Н.Г: – Да, обяснява го, казва: „Както пукнатините в земната повърхност, които се явяват след земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Беше дълбоко толкова стадия”. Ако пресметнем какво значи неговата мярка – било е 200 километра дълбоко. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам и нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта. И минахме по този мост…”
Е.Я: – Все пак трябва с кораба да минем.
Н.Г: – “… за да можем да излезем на другата страна.” Ето това нещо, доколкото знам, го няма по-рано. Няма го преди Лукиан. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, това си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно, а не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.
Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.
К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ

Що е фантастика

Е.Я: – В очакване на шестата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, раждането на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега в момента, обаче, все още имаме да довършваме неща от миналия път. Доцент Ники Гочев – всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да кажем каква е разликата принципно между приказката и фентъзито като жанрове, за да разграничим, така, „полета” и все пак някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.
Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, нека първо да разграничим фантастиката от други жанрове. А другата посока е да погледнем вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ.
Какво прави всъщност един писател, когато изработва фантастични сюжети или фантастични образи? Това ми се струва твърде интересно от литературоведска гледна точка. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Само две думи още за Лукиан, за да кажем как свършват нещата. Той има още едно опасно приключение. На един остров те попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Тези жени”, казва „бяха с хитони дълги до петите”. После се оказва, че това не било случайно. Жените били чудовища – имали магарешки крака. И казва: „Аз предусетих, че не е на добро, замислих се дали всичко е наред, а после като се огледах, видях тук-таме разхвърляни кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. “Тогава тя ми разказа, че те са човекоядки”. И след това изведнъж се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази вода, разляна пред него, тя се превърнала в кръв. Та такива са били тези жени. Това отново не е…
К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.
Н.Г: – Да. Някой би прочел това и би казал: „Гледай ти!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей си има едно магическо коренче, дадено му от Хермес, после отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, той обаче се справя с нея благодарение на коренчето – противоотрова. Тази случка е пример как Лукиан еднакво се занимава с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения. Това е „Истинска история”. Но целият този материал…
Е.Я: – Така. Но Лукиан не е за буквално четене, тъй или иначе текстовете му не са за буквално четене, както започва още от самото заглавие с тази „Истинска история” – всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.
Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са писатели, които толкова много са се начели (пък може би имат и такава професия), че когато седнат да пишат, те не могат просто ей така да произвеждат литература, да произвеждат сюжетите и образите от опита си и чрез таланта си. С това, което пишат, те винаги казват на читателя си: „А ти не си ли чел същото, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.
Е.Я: – Тоест той се поставя в центъра на нещата, макар и да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.
Н.Г: – Да, да. Има суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита.
И все пак в тази книга могат да се видят неща, които обикновено прави писателят-фантаст. Виждат се добре известни похвати. Аз ще се опитам да отделя някои от тях. Как се прави фантастичен образ? Най-напред, има един лесен похват – размерът. Уголемяваш или намаляваш предмета спрямо останалите и така изведнъж създаваш фантастичен образ.
Е.Я: – Хиперболизация.
Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави с всякакъв материал. Може с живи същества, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща събрано в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.
Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип, в почти всички приказки. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.
Н.Г: – Не, не е така, но тук не може да се подходи само литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща в обществото. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Понякога човек гледа текста и си казва: „Знам ли какво е това?” Те се различават по начина, по който се споделят, по целта, с която се ползват, по важността си. Не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да бъде представен в статуя или в рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той помага на хората да си представят света, да се поставят себе си в света. Вярно е, че Омир така използва митовете, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И без вяра в боговете “Илиада” и “Одисея” имат смисъл и са увлекателни. Но след малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна, или нужна само на историците на културата.
Е.Я: – Да. А принципно не е ли фантастиката сложена на по-материална, по-целева плоскост? Защото в крайна сметка фантастиката, ето – трябва да отидем, има я звездата, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има ги и природни и физични и всякакви други явления, върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Но фантастът намира средства към една реална цел.
Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали? Това е сигурно.
Е.Я: – Фентъзи е друго. Фентъзи е някъде по- към приказката…
Н.Г: – Да. А когато днес казваме “фантастика” и имаме предвид разни големи книги, които сме чели…
Е.Я: – Ами ето дори и на Артър Кларк „Одисеята” – общо взето игра със сравнително пресните от 20 век физични открития… черните дупки…роботите…
К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.
Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката – и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, на което вече сме свидетели. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.
Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която пък със средства на фантастиката работи в съвременността, това е „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.
Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тогава се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които очевидно се отличават от това, което реално се случва.
Е.Я: – Да.
К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че уж пишат фантастика, изказваха със своя езоповски език свои обобщения върху обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІІ

Съчиненията на Хезиод

Е.Я: – Рязък завой, рязък обрат, уважаеми неделни радио читатели. Напълно в духа на жанровете фентъзи и фантастика пускаме машината на времето на максимални обороти, защото трябва да се върнем 10 века назад. 10 века назад не от сега – 10 века назад от Лукиан. Лукиан, обитателят на II в.сл.Хр., а ние трябва да се върнем някъде там, вероятно VIII век, в епохата на раждането на старогръцката словесност. Някъде в съвремието преди или след, или точно по време на битуването на Омир, живее друг човек, друг извор на словесност, чиито произведения можем да ползваме и до днес – става дума за Хезиод. Доцент Николай Гочев. Защо тръгваме към Хезиод, Ники?
Н.Г: – Защо към Хезиод? Като мислим за фантастика, помагайки си с гръцката литература, не можем да пропуснем митологията. Огромна част от старогръцката литература е основана върху митологията. Обаче като погледнем митологията, ние виждаме и една от основите на фантастичното творчество изобщо, защото митологическите образи се ползват във фантастиката. Ние можем да разберем фантастиката, ровейки се в историята й, но тази история не може да стигне само до средата на XIX век – когато започва да пише Жул Верн. Не би трябвало. Шом ще търсим сюжети и образи, трябва да отидем по-назад.
Е.Я: – По-скоро XIX век, научната фантастика се корени някъде там. Ражда се с индустриалната вълна от XIX век.
Н.Г: – Да, но като търсим образи на фантастиката, трябва да започнем от митологията. Някой ще каже: „А нима Омир, за когото вече говорихме, не е достатъчен?” Защо да обсъждаме и други? Да, Омир използва митове, но те не са му интересни именно като митове, като случки в свят, различен от човешкия. За Омир е интересен сюжетът, ситуацията, може би характерът, самият език. Изобщо това, да бъде увлекателен, да представи разнообразието на видимия свят. Но всичко това не е точно занимание с митология. Докато Хезиод в половината от творчеството си, ето сега ще погледнем малко към „Теогония”…
Е.Я: – Всъщност, да, преди това да изясним кой точно е Хезиод и кое време е обитавал, защото и там има спорове. Дали е съвременник и съперник на Омир? Или, даже някои стигат до там, че е предтеча на Омир.
Н.Г: – Но само да кажа.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, Хезиод подрежда митологията, събира митовете и ги свързва, за да представи рода на олимпийските боговете и войните им с други божества и същества. А Омир не я подрежда – той само ползва детайли от нея.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Хезиод обаче слага ред в митологията, прави нещо като справочник, и това е най-древния известен справочник. А иначе – кой е той? Всички, от най-дълбока древност, са били съгласни, че те двамата с Омир са съвременници. Като казвам „дълбока древност” значи да стигнем до Херодот. Херодот във втора книга на „Историята” казва така (това е много важно място, често се цитира): „Боговете на гърците бяха изобретени от Омир и Хезиод”. Това са думи на Херодот в V в.пр.Хр. Значи той мисли за тях като за хора, живели много отдавна. Те за него са древни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той смята, че са живели 400 години преди него. Сега ние казваме – добре, да не са били 400, но поне 300 години разстояние между него и тях трябва да е имало. И като казва „Омир и Хезиод”, с това той ги поставя заедно и наравно.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А после, два-три века по-късно, се появяват разни биографии на Хезиод, в които се казва, че той се е състезавал с Омир и е спечелил. И това нещо го използва Лукиан. Той казва: „А, те и на Острова на блажените се състезаваха…
К.С: – Съперничеството продължава.
Н.Г: – … и Хезиод спечели, макар че Омир беше по-добър.” Така че е прието да се мисли, че са били съвременници. Обаче Хезиод ни дава съвсем определени сведения за себе си, което Омир не прави. И това е още един белег, по който можем да разберем колко са различни тези поети. Това, което Омир представя чрез действие и образ, Хезиод го казва направо. Това е нещо, по което те наистина много се различават.
К.С: – Поетичният и систематичният.
Н.Г: – Да, или единият се служи повече с образи, а другия просто дава сведения. Затова бих казал, че Хезиод е по-близо до нехудожествената литература и като махнем това, че пише в стихове…
Е.Я: – Той си е един хронист на времето.
Н.Г: -… като оставим стихотворната форма, останалото не изглежда като художествена литература. А иначе той казва за себе си някои точно определени неща – че живее в Беотия, а родът му е от Мала Азия. Баща му бил преселник оттам. Казва, че животът му не бил много лесен, имал трудности с властимащите, които не управлявали добре, не съдели справедливо…
Е.Я: – Ето пак актуалности.
Н.Г: – Да. И говори за своето време и страната си. Казва, че живеел близо до планината Хеликон. Сигурно е, че се е интересувал от земеделие и се е занимавал със земеделие лично. И освен това споменава, че е спечелил един поетически конкурс. По този повод казва, сякаш на шега: „Само веднъж пътувах по море, и то беше да отида до остров Евбея” – а остров Евбея е на такова разстояние от континента, че човек може да го преплува, не да пътува с кораб.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Така че това е шега. Все едно, че казва: „Ако ви интересува дали съм плавал по море, да плавал съм – ето, ходих до Евбея.” Значи за Хезиод ние научаваме съвсем сигурни неща, направо от поемите му, и можем да кажем спокойно, че той е първият човек в западната литература, за когото знаем някакви сигурни факти.
Е.Я: – След като Херодот ги полага в една литературна люлка, да се изразим и ние малко по-поетично, защо тогава има такъв огромен контраст, такава огромна разлика между, така, наследството или популярността на наследството на Омир и тези на Хезиод? Огромна разлика. Хезиод е познат главно на специалистите.
Н.Г: – Е, разбира се, Хезиод е много по-слабо известен, но все пак поемите му влизат в образованието, влизат в курсовете по литература поне при висшето образование.
Е.Я: – О, да, ето това казвам – на специалистите, не на широкия читател, а само на специализирания читател.
Н.Г: – Вярно е, че не се преподава в училище, това е така. Аз пак казвам – това, което прави Хезиод, не е никаква художествена литература, то е друго. И мога да разделя творчеството му на две части – пък и има основание, защото от него са останали две произведения. Едното се казва „Теогония”, а другото – „Дела и дни”.
И най-напред за „Дела и дни”. Това е едно ръководство за живот. Съветите са дадени направо и ясно: „Положението на човека е ето такова, ние хората живеем в една тежка действителност, трудно си изкарваме хляба, някои от нас го изкарват нечестно и това е лошо, а аз ви съветвам да живеете по честен начин”. И казва как: „Бъди справедлив, не ограбвай никого, не мързелувай, направи си семейството така и така…”
Е.Я: – Тоест това е един етичен трактат.
Н.Г: – Има етика, да, има морални основи, на които Хезиод поставя човешкия живот. Но има и съвършено конкретни напътствия как човек, като земеделец, да си изкарва прехраната. Защото Хезиод смята, че най-почтеният вид труд е земеделският. Защо? Защото тогава ти нищо не присвояваш, а взимаш с труд това, което самата природа, земята ти дава. Земята те изхранва, а ти й съдействаш.
Е.Я: – Не го взимаш от хората, от земята го взимаш. От природата отвоюваш битието си.
Н.Г: – Точно така. От природата, която, тъй или иначе, ти е дала възможността да живееш от нейните плодове. Така че едното произведение на Хезиод се занимава с тези неща – бъди справедлив, не причинявай зло, не присвоявай. Ето как можеш да живееш, без да бъдеш в тежест на никого – бъди земеделец. Има и други начини, но този е по-добрият. Значи имаме ръководство за живот.
Е.Я: – Той е някакъв, така, античен Русо. На такъв прилича от това, което обясняваш.
Н.Г: – Дотук някой ще си каже: „Е, това, разбира се, може да е било полезно ръководство за управлението на домашното стопанство, може да е и наръчник за възпитание на деца, но не е литература и няма защо да се занимаваме с него”. Обаче „Теогония” е съвсем друго нещо. Тя е история на Вселената.
К.С: – Да. И сега е времето, може би, вече да стъпим в „Теогония”, но преди това, вместо назад към природата, да кажем назад към музиката.

Част ІV

Частите на “Теогония”

Е.Я: – В търсене на предтечите, на първообразите на жанровете фентъзи и фантастика, с които днес, понастоящем, работи библиотека „Български риалити романи”, имам предвид първата и втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Та, в търсене на тези първообрази се спускаме надолу, надолу, надолу към античността. VIII в. пр. Хр. Един съвременник и съперник на самия Омир – Хезиод – не особено популярен за широката публика, но иначе изключително сериозен фактор. Той е може би другият, вторият извор на старогръцката словесност. И така, ако в „Дела и дни” Хезиод ровичка из земното и човешкото, да видим когато вдигне поглед нагоре, към небето – условно казано към небето, защото той трябва да подреди малко и митологията, освен земния живот – така се ражда „Теогонията”. Доцент Ники Гочев за вас днес работи, както обикновено в тези предварителни часове. И така, „Теогония”. Ники, най-напред да разшифроваме заглавието.
Н.Г: – “Теогония” значи “произход на боговете” или “богопроизход, богораждане”. Или пък генеалогия на боговете. Така трябва да се преведе думата “теогония” и тя, като заглавие, напълно отговаря на това, което Хезиод е направил. Действително, той е много подреден. Ето, „Дела и дни” беше едно подредено изложение от съвети как човек може почтено и, доколкото зависи от него, сигурно да прекара живота си. Скромно, но сигурно.
Е.Я: – В труд. Да.
Н.Г: – Да, без да накърнява чувствата или имуществото на други хора.
К.С: – Това значи нещо като „Критика на практическия разум” в древността.
Н.Г: – Във всеки случай поемата е едно поучение, затова и го наричат дидактик, и казват: „Епосът, създаден от Хезиод, е дидактичен епос”. От друга страна, “дидактично” може да се преведе и с “образователно”. “Дидактичен епос”, особено в случая с Хезиод, значи “образователен епос”. Докато това, което предлага Омир, не е образование, а е едно прекрасно развлечение.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – С много вкус изпълнено. А образованието на Хезиод е такова, каквото в този момент може да се предложи на хората – живеем в една почти безписмена епоха, учебни заведения няма. В Омир не може да се намери нито едно място, където да се говори за писменост.
Е.Я: – Книги се пишат, но после по-скоро се разказват, отколкото да се разпространяват в писмен вид.
Н.Г: – Много е спорно може ли да се говори за книги в Гърция в този момент. Дълго време специалистите са се колебали дали Омир е записвал поезията си или не. Сега по-скоро се допуска, че е записвал, но тези неща не могат да се докажат докрай. И така, имаме една древна епоха, в която образованието не може да бъде така разчленено, както е в модерни времена, като се започне от прогимназията. Но това, което дава Хезиод, все пак може да бъде видяно като образование, разделено на две части. В едната се казва как е редно да се живее, а в другата – какво се е случило в света от появата му до наши дни, така че днес ние да се намираме в това положение. Това вече е история на вселената. При това тя е изпълнена само в хиляда стиха, това се събира на двайсетина страници, колкото една от големите Омирови песни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Сега, относно плана на „Теогония”, нещата изглеждат така: текстът може да се раздели на три части. В първата част имаме началата на вселената и развитието й до поколението на олимпийците. Като казваме „олимпийци”…
Е.Я: – Какви са границите на Хезиодовата вселена, всъщност, в какъв параметър се движи неговият разум?
Н.Г: – Напълно сравним с … да, представата на Хезиод за вселената е напълно сравнима с нашата представа. Вселената, за която той мисли, е безкрайна. Така трябва да е, защото той започва с Хаоса и след това минава към земята и небето и нещата, които ще се случват на земята и под небето. Но Хаосът е нещо отделно. Той би трябвало да е безкраен. А като казвам „олимпийците”, имам предвид Зевс и неговото поколение, братята и сестрите му – това са Посейдон, Хера и другите. Втората част пък е как олимпийците утвърждават своята власт. Тук Зевс трябва най-напред да се пребори с баща си Кронос и с божествата от неговото поколение. А това става с война. И след това, като завладее Вселената, побеждавайки баща си, той трябва да се справи и с други противници.
Е.Я: – Вече възкачването на Зевс на трона.
Н.Г: – Да, а след това му се налага да води една втора война, която е срещу чудовището Тифон, родено от Земята. Така че това е втората част, в която виждаме как Зевс побеждава противниците си. Тези неща е трябвало да се знаят от хората, които вярват в митовете или поне се стремят да си изяснят съдържанието на митовете. Защото Зевс и приближените му богове са тези, на които хората принасят жертви и чиито храмове имат пред себе си.
Е.Я: – Да се знае кому принасят жертви. Да.
Н.Г: – Те не са изначални, а са породени от други същества и в един момент с хитрост и сила са стигнали до това, да завладеят света. Така че тук имаме една идея за света и за боговете, която няма почти нищо общо с идеите за Бог, които се разпространяват в Европа впоследствие и които впрочем и в онова време са съществували, но Хезиод не знае за тях.
К.С: – Всъщност има континуитет.
Н.Г: – Хезиод не знае, но аз съм уверен, че той е бил силно повлиян от източните идеи, които достигат по слухове до него, обаче само по слухове. Та това е втората част, а третата е за това, как боговете се умножават, как се оформя семейството на Зевс, така че да се стигне дори до смъртни – но герои, а не обикновени смъртни.
К.С: – Тоест, така, субординацията е сложена много добре. Нека сега да послушаме малко музика и да започнем да вървим крачка по крачка.

Част V

Началата на вселената

Е.Я: – Ред на земята, порядък при хората, ред и порядък и на Олимп, хаос и безкрайност във вселената – това ни учи Хезиод, съвременникът и съперникът на самия Омир. Какво обаче казва той в „Теогония”? Но, отсега да кажем, „Теогония”, част от идеите на Хезиод, ще премине и в следващата неделя, в следващия предварителен час, защото е очевидно, че няма как да изчерпим и произведенията, и духа на Хезиод. И така, „Теогонията” – Ники?
Н.Г: – Хезиод е бил много цитиран и обсъждан през античността, защото когато хората започнат да философстват – било професионално, било покрай другото – те неизбежно се питат за началата. А Хезиод се занимава с началата. Омир не е такъв. Омир, като всеки талантлив писател, си казва: „Няма защо да бъда изчерпателен”. Защото да си изчерпателен в литературата, пък и в обикновеното общуване, е досадно. Това показва липса на талант.
Е.Я: – Той е артист.
Н.Г: – Да, а талантливият художник знае, че няма нужда да е изчерпателен, а работата му е да създава форми и сюжети. Затова Омир не се интересува от началата, те не му трябват. Той казва: „Я да видим някой скарал ли се е с някого, някоя на някого изневерила ли е, някой някого мрази ли?” И действително, художественото произведение трябва да започне така. Но Хезиод не е художествен автор, не е поет, макар че съчинява стихове.
Е.Я: – Литературната форма е била такава.
Н.Г: – Може би липсата на навик да се пише – да не говорим пък за издаване – налага изразяването в стихове. Защото стихът по-лесно се помни.
Е.Я: – Е, то и други са били стиховете там, върху дълги и къси срички, нали.
Н.Г: – Да, разбира се, стихосложението е било друго. Та той започва с началата и казва така: „Без съмнение, Хаос беше пръв”. Значи, първо е бил Хаосът – но какво е той, е трудно да се каже. Думата “Хаос” буквално означава “онова, което зее”, и затова ние можем да го преведем…
Е.Я: – Празнината.
Н.Г: – Бездната. Нали, неограниченото пространство. И казва: „И след това бяха Гея (земята) и Тартар (бездната, която е под земята)”. Не къде да е, а под земята, може би “под повърхността”, вътре в земята. Значи Тартарът не е като Хаос, който е отвъд, извън земята. Той е по-ограничен, и дълбок, тъмен.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ограничен, а не безкраен като Хаоса. И после идва това, върху което толкова са спекулирали впоследствие – „Ерос”.
Е.Я: – А!
Н.Г: – И той е бил пръв. Наравно с Гея и с Тартар, Ерос е пръв, защото той …
К.С: – Привличането.
Н.Г: – Да, той мисли, че трябва да има някакъв…
Е.Я: – Не само това, продължението на човешкия род е в ръцете на Ерос.
Н.Г: – И на всяко нещо. Не просто на човешкия род. Ерос е онзи механизъм, чрез който всички неща се възпроизвеждат. И затова на Хезиод той му трябва, тук има сериозен размисъл, какво е необходимо, за да има движение. После казва: „Гея роди от себе си Уран, и после, като се съчетаха, започнаха да се появяват нещата”. Казано е в 5-6 стиха.
Е.Я: – Той има претенции цялото мирознание да изрази.
Н.Г: – Това казвам, да, това е всеобемаща енциклопедия. И оттук нататък започва да изброява кои са нещата, породени от Уран и Гея. Грижата му е да разкаже как възникват съществата в познатия свят, но не просто “живите същества” а всякакви неща, явленията. Примерно, как се оформя земната повърхност. Той говори за пораждане на океана, на реки, на планини. Та от една страна го интересува оформянето на неживата природа – тази, която ние виждаме като нежива. А от друга страна казва: „ Роди се Нощта, от Нощта се роди Смъртта, Скръбта, Раздора.” Тук вече говори за нещата, които се случват в човешкия свят, за отношенията. И те също са породени, и то още преди хората. И, освен това, Земята ражда чудовища, което е интересно за нашата тема. Чудовищата, които дават образи за фантастичната литература, започват ето тук.
Е.Я: – Тук точно е най-подходящото място да спрем, макар че не сме изчерпили Хезиод. Хезиод го продължаваме и другата седмица, но не само него. Ще има и друг представител на античността.
К.С: – Точно така, а сега в момента е крайно време литературната лаборатория на доцент Николай Гочев да се превърне в story-лаборатория, където остава моят приятел и колега Емил Янев, и той, като приключенец, ще очаква капитана на отбора на фентъзистите с поредния разказвач.

Фантастичното през античността V. Лукиан. “Истинска история”

Разговор 5

31 януари 2010
Лукиан, “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, заедно с, напълно паралелно, като в един паралелен свят, в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим, естествено, за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Днес във фокус – Лукиан и една “абсолютно истинска история”, така наречена от самия Лукиан. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимавахме с аргонавтите и не си довършихме докрая работата. Здравей, Ники.

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Да, наистина трябва да кажем някои общи неща за аргонавтите. Винаги можем да разкажем сюжета на едно произведение, и така просто да следваме автора като обикновени читатели. Но ако се замислим за литературата – което е съвсем различно от следенето и преживяването на разказа – би трябвало да открием неща, които са общи за произведенията. Та след като сме видели литературата, значи сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за нея, защото обсъждането на литературата е нещо съвършено различно от създаването й.
Та за „Аргонавтика” могат да се кажат три неща. Първо да видим какво представлява това произведение, преди всичко сюжета, и ако има някаква литературна новина. Другото е как Аполоний се отнася към митовете, защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например при Апулей не е така. Той употребява един фантастичен подход…
Е.Я: – Да. Той си вкарва една символика, която я разиграва, раздвижва, каквото си поиска.
Н.Г: – Но след това прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.
Е.Я: – Да, абсолютно, с препратки към реалното и хората в него.
Н.Г: – Защото Апулей, подобно на Лукиан, както след малко ще видим, има отрицателно отношение към митологията.
Е.Я: – Както и към религията като цяло, така, не е…
Н.Г: – Към твърде много неща е скептичен Лукиан. Можем да ги изброим след малко. Та, както Апулей отхвърля митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан впоследствие я осмива систематично. Обаче при Аполоний имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Защото има някакви наченки на фантастично, опити за фантастично, но въобще да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Аз, например, се съмнявам, че Омир прави фантастика, трудно е да се твърди такова нещо.
Е.Я: – Това са по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.
Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме преди всичко художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Аз ще се опитам поне да посоча какво би могло да мине за фантастика.
Е.Я: – То и всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Нали, тук не се търсят просто така съновиденията или виденията на определен човек, които имат по-скоро приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде, обикновено небесна, тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. В класическия случай на научна фантастика.
Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали има някаква новина. Тук имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също се предполага, той е осъществен – това е победата във войната. А при Аполоний имаме пълно представяне на отиването и връщането. А връхната точка е приключението им там, когато още предстои да се върнат – това ще бъде връхната точка на цялото пътешествие, както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Може би, взимането на златното руно.”
Е.Я: – Да. Целта е постигната.
Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Аз се опитах и миналия път да го кажа, казах го със съвсем малко думи, а сега с малко повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. Това впрочем не се прави за пръв път в гръцката литература. Непременно трябва да кажем, че той следва Еврипид, защото Еврипид е първият голям гръцки автор, който е разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта така, както жената я преживява. Това Еврипид го прави в трагедията „Иполит” и даже са го обвинявали за това. Казвали: „Не те ли е срам да представяш влюбени жени!” Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, сънуваща любовни сънища, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена. В Омир такова нещо все още няма, това тук са късни неща. Това е голямата новина.
Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите тази любовна история също далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни, в тази вече, така, предъвкана история, самите приключения и препятствията, които преодолява Язон, но тук авторският текст говори съвсем друго нещо.
Н.Г: – Когато авторите подхождат така към „Аргонавтиката”, това е един регрес към Омир. Обаче Аполоний е ценен именно с голямата си любовна история, с която той се изявява като оригинален поет. Сега, относно митовете. Той следва Омир, доколкото гледа на митовете, както казах преди малко, с уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че митовете са хубав материал за сериозна поезия. Сериозна поезия, а не подигравки, както след малко ще видим при един друг писател, много по-късен, Лукиан.
К.С: – Тоест да оставим, освен ако нямаш нещо да добавиш съвсем набързо, сериозната поезия и да вървим към подигравките.
Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.
К.С: – Да. И трябва да го кажем.
Н.Г: – Това, което аз бих признал на Аполоний, е следното – че той, като отличен познавач на митовете, подрежда познати митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването отделя за тях малко време – да кажем, по петдесетина стиха. Но сведения за тях в митологията няма, те са фантазия на Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.
К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, не от литературна, с доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Търсим пътеките на литературата, на античната литература и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Влизаме, тоест връщаме се по-скоро, в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Сега се връщаме с един много характерен във всяко отношение представител на епохата – Лукиан от Самосата.
Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…
Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…
Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Два езика, които са били литературни и международни, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали и са се задържали в големите градове на Империята.
Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения като поприще – ретори и двамата, странстващи.
Н.Г: – И двамата са се занимавали много с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, другият – Лукиан – е имал възможност да бъде адвокат и накрая се оказал юрисконсулт в Александрия. Апулей пък е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.
Е.Я: – Все пак знакови фигури сред епохата, популярни, известни хора, няма как.
Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.
Е.Я: – Да, да, да си правят взаимно реклама.
Н.Г: – Има такива примери в античната литература.
К.С: – Не само в античната литература.
Н.Г: – Да, ограничавам се с онова време. Та това е една мирна, спокойна епоха. Средиземно море е вътрешно море на Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.
Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.
Н.Г: – Да, втори век от новата ера, втори век след Христа. И в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва, например – нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и престават да мислят за друго. Лукиан често отбелязва, че хората вече се интересуват единствено от наследството, кой какво ще наследи.
Сега, относно културата. Има два типа образование, които тези двама автори също споделят…
Е.Я: – Които съответстват на двата езика…
Н.Г: – Два езика има, да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада, защото на образования е позволено да знае гръцки без латински, но да знае само латински не е добре.
Е.Я: – Да, да, да.
Н.Г: – Та човек, който знае само латински все още не е образован както трябва, а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които говоря, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без определено образование, или стават някакви специалисти, да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова прекрасно, не е толкова важна професия. То си е просто занаят. Свободните хора могат да станат оратори, но и като станеш оратор се предполага да изкарваш пари с тази работа.
Е.Я: – Правейки гастроли тук и там.
Н.Г: – Или като адвокат. Или пък, ако ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ, защото философско образование се предлага достатъчно и тези направления се конкурират. Ораторите са по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование…
К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.
Н.Г: – Да, интересува ги самата наука, защото, като се каже философия, се разбира нещо много по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…
Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.
Н.Г: – И от точни и природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне в после до етика или до нещо друго. Това са двата типа образование.
После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят, защото те нямат контакти с почти никого извън империята. Териториятя е огромна, хората са много, но нямат равностойни контакти – нито с германците могат да общуват, нито с персите, нито с хората в Африка.
Е.Я: – Изолирани в своето величие.
Н.Г: – Те са огромна държава, обаче някак си изолирана. Е, в такива случаи, винаги стават подобни неща. Примерно, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научиш нещо ново. Също интерес към пътуванията, защото това е лесно. Позволено е да се пътува, сравнително безопасно е, и хората могат да се движат из Средиземноморието и да разказват за местата, които са обиколили. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че е добре човек да е пътувал, а не само да си седи на едно място.
Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.
Н.Г: – И ето още едно нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.
Е.Я: – Християнството вече започва да набъбва сериозно и да става фактор.
Н.Г: – Ние го казахме – втори век, църквите достигат до Гибралтар от едната страна на империята и до Двуречието от другата. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени после гностически или пък херметически, има такива неща. И наред с това, интерес към митологията и твърде много към магията, както се видя и от съчинението на Апулей.
Е.Я: – Вечен интерес към магията, да.
Н.Г: – Ето такива неща около културната обстановка.
Е.Я: – Да. Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на територията на Римската империя ще разположим нашия герой, който, всъщност, се явява малко чужденец, говорим за Лукиан Самосата.
Н.Г: – Вярно, вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той си го е разказал в едно малко съчинение…
Е.Я: – Той е чужденец и по произход, но е чужденец и по възпитание, по култура, по цивилизация някак си той е чужд там.
Н.Г: – Какво значи обаче да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в границите на тази държава?
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това значи най-напред, очевидно, че не си роден в град Рим; че латинският не ти е роден, и, от друга страна, че не можеш да се представиш за елин. Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, пак си казваш: „Да, аз не съм нито елин, нито римлянин, но зад мене стои…”
Е.Я: – Стара култура и цивилизация.
Н.Г: – Цивилизация, да, която се вижда. А Лукиан е сириец и си казва: „Сега аз като съм сириец, защо така ще остана настрана?” Защото сирийската култура не е толкова мощна и не е толкова уважавана като египетската. Това може би го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки много по-добре от родените гърци.
Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. То не е случайно, че един от аргументите да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който той работи с гръцкият език.
Н.Г: – Да. Аз като професионалист мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че …
Е.Я: – В свръх висок стил.
Н.Г: – Не точно висок стил. Той ги е написал, употребявайки огромен брой рядко срещани и архаични думи, за да покаже как не трябва да се пише, или как понякога се пише маниерно.
Е.Я:- А, това в рамките на неговата подигравка влиза.
Н.Г: – Да. И ние сега, колкото и да учим езика, не можем да разберем такъв текст, както и тогава нищо не са разбирали.
К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, уважаеми неделни радио-читатели? Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото, да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения, така, любителски погледнато. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доцент Ники Гочев, СУ, който работи непрестанно за вас.
Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и родителите му са мислели да го направят занаятчия. Посъветвали го да стане каменоделец като чичо си.
Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, тука каменоделец е малко по-долно равнище.
Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор, защото сега като кажем скулптор – това е нещо забележително, човек на изкуствата.
Е.Я: – А някои се спират и на компромисното „ваятел”.
Н.Г: – И това се казва. За каменоделците тогава е имало огромна работа, защото, действително, много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да изпълнява поръчки за надписи върху камъни, защото …
Е.Я: – Да, камъкът е медията на епохата.
Н.Г: – Защото и закони, и всякакви разпоредби, и посвещенията на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на семейството, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи и успял да се наложи. И така, тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е бил малък град, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей си казвал „Аз искам, ако е възможно, да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.
Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е вече лесно обясним – да обикаляш, да срещаш неизвестното, а от друга страна – срещата с публиката, защото те са тоя тип хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът за времето си. Той трябва да получи одобрение, да спечели диспут.
Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е по-важните книги и, както се разбира, вече в зряла възраст се установил да живее в Атина. Атина е била много подходящо място за занимания с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. Действително, останали са доста неща, сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в около 1000-1200 страници, което е много добра представеност за един античен автор.
Е.Я: – За 2000 години дистанция, сериозен остатък.
Н.Г: – 1000 страници… Да. Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед тези съчинения са много разнообразни…
Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?
Н.Г: – Не, той не пише на латински, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.
Е.Я: – Да, защото той, по принцип, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би не е думата „враждува”, но тъй или иначе той налага предимствата, класицизма и така въобще първообраза на старогръцката култура.
Н.Г: – Лукиан не се занимава да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други големи гръкоезични писатели обаче го правят, да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не, за него това не е важно – гръцката литература му стига. И се занимава най-много с пародии.
К.С: – “Върви покрай песента”… нали „пародия” идва оттам, като етимология.
Н.Г: – „Пародия” – да, нещо “покрай” песента, “покрай” главния текст. Това е неговият жанр, то му се удава най-много.
Един друг прочут автор, Овидий, като говори за своята кариера, казва за себе си: „Каквото и да се опитвах да напиша, ставаше стих.” С което казва…
Е.Я: – Скромно…
Н.Г: – … „Какво да правя – имах талант.” Но и Лукиан може да каже нещо подобно за себе си.
Е.Я: – Сега, ето, Ники, за секунда, уточних го, значи, той има съчинение, което е посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената хвалебственост, по посока на Рим в цялата му, така, литературна кариера.
Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и може да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в таланта на Лукиан. Та той, аналогично на Овидий, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше карикатура”. Той се занимава с литературни карикатури.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, неговата култура е отлична. Той е прочел, може да се каже, всичко, което в този момент е трябвало да се прочете от сериозната литература. Тогава вече има идея за литературна класика. Има едно място, мисля беше в “Необразования купувач на книги” където дава един съвет, не толкова на самия герой, колкото на читателя, и той е в смисъл: „Моля ви, не четете съвременни автори, четете класически автори.” Тоест, поне на 300 години.
Е.Я: – „Не си губете времето”, с една дума.
Н.Г: – Да. Така че той е прочел каквото трябва. Но с каквото и да се заеме, той пародира. Пародира философи, присмива се на възгледите им, търси абсурдното в тях. Пародира религиозни движения, всякакви култове. Окарикатурява всеки, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв особен жрец, за духовен водач.
Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.
Н.Г: – А, това е най-лесното от всичко. Една от главните му теми е гръцката митология, но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Но се шегува с всякакви автори, например с историците. Има лошо мнение за Херодот, а може би и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето например и Омир е разказал толкова неверни истории чрез устата на Одисей”. Сякаш му е безразлично, че Омир е голям поет. Просто го присъединява към други.
К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак нека да…
Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, малко като Аристофан, но няколкостотин години по-късно.
Е.Я: – Да, но хуморът му не е заради самата смешка, той има остри стрели, много хаплив език.
К.С: – И сега, докато говорихме за пародията „покрай песента”, нека да влезем в песента.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в.сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика. Ники.
Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…
Е.Я: – Тя закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, все пак, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целия свят. Той е направил повече от разказвачите преди него, защото е измислил…
Е.Я: – Много ренесансово звучи това и то, между другото, ще вдъхновява и ренесансови фигури като Еразъм Ротердамски впоследствие и т.н. Този подход към света е абсолютно непознат тогава. Познат е в един, така, тесен сектор, разбира се.
Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. По обем това е един малко по-дълъг разказ, най-много кратка повест. Но от четенето остават толкова много спомени и същевременно се забравят толкова неща, че човек си казва: „Това май беше голямо”, а като го погледне – не е, едни 50 страници. Има оригинални неща, например качването в космоса.
Е.Я: – Сега, да почнем първо, както обикновено, с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.
Н.Г: – Е, да. Даже ако започнем от самото начало, ще трябва да видим какво казва в предговора, преди самия разказ.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Защото той започва два пъти. Най-напред казва: „Както атлетите си почиват – те не само тренират, но и си почиват между тренировките – така и ние, които се занимаваме със сериозни неща и пишем литература, философстваме, и ние от време на време може да си почиваме. Така че аз ви предлагам нещо за почивка”.
Така казва първо, но после добавя: „Като погледне човек и поети, и философи, и историци, вижда, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Аз пък сега ще направя точно обратното. Казвам ви: Това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края.”
Е.Я: – Но веднага, веднага той тука залага и прави нова подмяна, защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща, тоест косвените, така, пътеки, вече водят към много сериозни неща от епохата.
Н.Г: – Във всеки случай се вижда една много богата осведоменост за културното наследство. Това е съвсем сигурно. Тук говори един човек, който си знае литературата и историята.
И така, той казва: „Тръгнахме по обикновения начин, качихме се 50 души гребци, взехме един кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове.
К.С: – Извън познатия свят.
Н.Г: -Да, защото при Омир и при Аполоний виждаме обиколки на Черно и на Средиземно море, не повече от това. Обаче тук той тръгва от мястото, където преди това светът е свършвал. Тръгва от Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Само ще подхвърля, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която, както казва ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.
Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.
Н.Г: – Безспорно, той е наясно, че Земята е кръгла и е напълно сигурен в това. А че този континент съществува също е известно, това е континентът Америка. Ние сега се чудим откъде тези хора са допускали съществуването на Америка. Но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който всички го знаем, след това има един огромен континент и след него има една още по-голяма вода” – казва Платон през ІV в.пр.Хр.
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казал. Минава Атлантическия океан и там попада на една много голяма суша. Така че това ще му бъде краят.
А като тръгва, казва така: „И тъй, излязохме от Херакловите стълбове”, после следват няколко приключения. Той намира едно място, докъдето някога били стигнали Херакъл и Дионис и после казва: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.
Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.
Н.Г: – Като гледаме античната литература до този момент никой не се е сетил за такова нещо. И това трябва да му го признаем. Струва ми се важно да виждаме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че пръв е направил истинска любовна история в епоса, истинско вътрешно любовно преживяване – така виждаме и една новина при Лукиан, в неговия жанр.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той се качва нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и казва: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и реки, изглеждат ми познати, а – това била Земята.” Значи той си представя, че от Луната може да се види – и то доста добре – Земята. Та, като стигат до Луната, веднага го приемат и тук има едни много тънки игри с митологията, които не всеки би могъл да схване, но пък без тях не е лесно да е разбере казаното. Например, като пристига там го завеждат при царя, както е с Одисей – пристигаш някъде, завеждат те при царя.
Е.Я: – Нормално. Да.
Н.Г: – Обаче този цар какъв е? Казва се Ендимион. Ендимион е фигура от митологията, той е известен просто с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го обикнала и го взела при себе си. И Лукиан прави космическо пътешествие и казва: „Е, кой да е цар на Луната? Ендимион.”
К.С: – Възлюбеният.
Н.Г: – Любовникът на Луната, той е царят. И съответно цар на Слънцето ще бъде Фаетон, който някога се е опитвал да си играе на Слънце и е катастрофирал. И тук Лукиан веднага се въвлича във война.
Е.Я: – И тоя път междузвездна вече, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната, но това си е космическа война, както и да го погледнем.
Н.Г: – Това си е космическа война и там той измисля серия интересни неща. Например казва: „И как беше направено бойното поле…” – сякаш бойното поле е нещо като стадион или арена за гладиатори – „бойното поле беше набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как хубаво го е казал – „всеки от тях голям колкото един от Цикладските острови.”
Е.Я: – Има терен за бойните действия.
Н.Г: – Това сравнение е много добро. Защото едно е да кажеш: „Нещо голямо, с диаметър 500 или 1000 км” – в това няма никаква поезия, нищо интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като цикладски остров, това е много добре. Не всеки може да го направи.
К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите малки пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм, сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера, война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, тя е постижима, средствата вече са въпрос на фантазията.
Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса. Отидеш ли някъде, ако не те нападнат – както ако си отишъл при Циклопа – ще те посрещнат като скъп гост.
Е.Я: – Да, то има два варианта – добър и лош, среден няма.
Н.Г: – Приема го царят на Луната и се оказва, че на тях им предстои война със Слънцето и веднага разказват причините за конфликта. Тук се пародират разни типични места от историографията – тези се бояха от онези, двете страни имаха съюзници, всичко започна от един наглед дребен повод… Тук Лукиан за пръв път разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от ето такива същества, облакокентаври ги наричаха…” и разказва за съществата – наистина, съвършено фантастични, не само с размерите си, но и като форма и комбинация от части.
И прави разказ за битката. Разказът е по правилата, както обикновено старите историците разказват битки. Обикновено се казва: „Строиха се двете армии и на дясното крило бяха поставени тези, на лявото се строиха тези, в центъра вървяха тези, дясното крило напредна и изтласка противника, обаче лявото крило се огъна, тогава десните се върнаха, дойдоха помощните войски и т.н.
К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?
Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.
К.С: – Пришълците от Земята.
Е.Я: – Нашите хора, нашите хора, така, удрят едно рамо на лунния владетел.
Н.Г: – Както и да е, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. На мен ми направи силно впечатление една заплаха, която царството на Слънцето отправя към тези от Луната. Те казват: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападнем, няма да ви изтребваме, а просто ще построим стена, така че светлината на слънцето няма да стига до Луната.”
Е.Я: – А така.
Н.Г: – Това е интересно. То означава: „Виждате ли, аз покрай другото съм чел разни хипотези за природата на небесните тела и знам, че Луната най-вероятно не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”
Е.Я: – Ето нов, да, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са абсолютно стопроцентово вече изяснени негови възгледи, схващания.
Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, обаче вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?”
Е.Я: – Е, това се казва рекет. Космически рекет.
Н.Г: – Да. Та завършва войната и след това Лукиан остава известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на външния вид на жителите. Много любопитни неща има за външния вид на хората от Луната, за това, че са само един пол, за особения начин, по който се възпроизвеждат. Всички тези хрумвания са забавни и човек би ги запомнил до едно, ако не бяха толкова много. В крайна сметка той потегля към Земята, има разни отбивки по пътя надолу, слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голямата радост, че все пак се е добрал до своето си място, до родната планета и вече не се скита из космоса, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.
Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен” и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата му. Лукиановият кит.
Н.Г: – Да, има един голям остров, той казва и каква била обиколката му. Китът бил дълъг към 300 км. Действително, впоследствие в литературата има много приказки…
Е.Я: – Много заемки има от тези образи на Лукиан, да.
Н.Г: – …произведения, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит. Е, има, разбира се, и една по-стара книга, където се говори за поглъщане от кит, но и Лукиан е доста ранен. Та той прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеят вътре, помага им във войната срещу едни малки чудовища – опасни, но все пак малки и без оръжие – успява да ги победи и накрая казва: „Решихме да излезем от кита. Най-напред опитахме да го прокопаем, но не можахме. Тогава го подпалихме отвътре и така вече успяхме.”
Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал има, дървен материал.
Н.Г: – Китът умира, те успяват да подпрат устата му с някакви огромни дървета, така че да стои отворена и излизат. И така се спасяват.
Това вече е в средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – отиват на Острова на блажените. Това е напомняне за Одисеята, където се слиза в света на мъртвите.
Е.Я: – Там, между другото, има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Просто наистина има много голямо намигване към Омир и към предшестващата литература.
Н.Г: – Най-интересен е разказът за срещата му с Омир. На мен ми се ще да прочета. Ето какво разказва (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”
Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи, Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и конкретно в случая за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.
К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час, загряхме до точката на кипене. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.