Архив на категория: друго

За Стела

Глава 1

1.

Веднъж М… спомена за нея, че в гимназията била математичка – и то необикновено добра. Но отказвала да ходи на олимпиади.

А какво е математиката? Материалният свят е създаден и до днес се крепи на математически начала. Самата математика не е наука, защото не съобщава нищо, което идва при човека отвъд разума му, от опита. Но тя е език, на който се говори за материалния свят. И този език е верен. Затова и познанието за материалния свят е възможно.
Там някъде е и музиката, която говори на човека чрез математически подредени звуци. В основата си и тя не се нуждае от външни сведения за звуците, а само от усещане за материята на звука (както математикът – от усещане за пространство) и от разбиране на съотношенията им, включително и във времето. Затова и глухият може да композира. Това значи, че той чува музика.
Музиката – тя не съобщава за нищо извън себе си, но чрез нея се говори за много. И тя е език.

Нематериалният свят обаче е поставен на езикови (естествено езикови) начала. Душата е поставена на такова начало. Затова ние разбираме човека не математически и научно, а езиково – чрез говорене.
Ето защо аз, който търсех знание за душата, се отказах от математиката и музиката, и се заех с езика.

А Стела е математичка и мисли за материалното. Тя е жена. И все пак не е като другите. Защото се занимава не с видимото на материалния свят, не с осезаемото, а с началата му. Тя е необикновена.

2.

Та тогава, когато ми я представиха (или мен представиха на нея, трудно е да се каже) тя се огледа наляво-надясно и някак надолу към земята; подадохме си ръка, но тя се дръпна веднага и, струва ми се, въобще не ме погледна, макар и да забеляза, че я запознават с някого. Най-вероятно беше разбрала че това съм “аз”; т.е., ако след два дни някой беше започнал пак да ни запознава, тя сигурно би казала, че това вече е направено.
После си спомних за една от първите ми изповеди, когато казах на свещеника с голямо смущение, че ми се случва да заглеждам жени, макар че съм женен. Свещеникът каза: “Това е много опасно. Човек трябва да стои далеч, да внимава, защото то е като огън – избухва и не може да се спре”.

При любовта я няма увереността на “вървящия напред”; а вместо това в тебе се разгаря един бавен, топъл огън. И няма влечение “да вкусиш”; но има усещане за съвършено щастие. И това щастие не зависи много от това, дали тя е наблизо и я виждаш, или е кой знае къде.

Би било много добре, ако всичко това се знаеше от повече хора и на по-ранни години. Впрочем то е известно на много момчета докъм 13-14 годишна възраст. Но след тази възраст чувството им за любов започва да потъмнява, макар и бавно, а след двадесетата година потъва в общата развратеност. Защото светът задушава усещането за любов, като призовава младежа към разврат, притиска го да бъде такъв и да остане такъв задълго – най-често завинаги.
Много са начините за това притискане, като един от най-добре познатите е да се създаде срам от любовта – да си мислиш, че не е зряло, не е уместно, нито даже “нормално” да си влюбен.
Затова младежът привиква към грубост и започва дори сам да се възпитава да е груб, и, разбира се, неверен.

3.

А би могло иначе. Да кажеш – избирам този живот. И защо ми е да следвам човешки примери, освен за да съм сигурен, че ще получа одобрение от хора?

А аз вярвам, че живея в истинско време и че моят живот е истински. Но освен това ми е дадено желание да следя историята – и, както казва пророкът, “да размишлявам за стародавни времена”. Ето, в Псалтира се мисли за историята на Божия народ. Били са роби в Египет, Мойсей ги извел с чудеса, после се сражавали с езическите царе, били разпръснати сред народите, но Бог ще ги събере отново. Ако мисля за историята, дали подражавам на Давид? Но тя ме интересуваше и преди да науча за него.

Ще повярва ли всеки, ако му кажем, че с усилването на любовта желанието на тялото отслабва? Ако желаеш някоя жена, това значи ли, че я “обичаш”? Не, не значи. Но това ще го узнае само влюбеният.

Красотата държи на разстояние онзи, който обича. Красотата – това не е вещество, нали? Тя не е и съотношение на частите, не е “число”. Никакви очертания, цветове или сенки няма да ни накарат да се влюбим. Да се загледаме, да се зачудим, да запомним, да пожелаем може би – това могат.
Но нищо от това не може да донесе онази топлина около сърцето и онова задъхване при всеки знак, че тя е някъде там. Не непременно тук или там, а някъде – там, където съществува.

*

Не обичам градския транспорт, тъй като хората говорят помежду си глупости, които не мога да понасям. Ако взема такси, там може и да не говоря, но пък трябва да слушам, което шофьорът слуша, а това не е по-добре.

Като стигнем там – лесно, познавам града, може да останем за един-два дни, от повече няма нужда. И после – по-нататък. Няма за къде да се бърза – любимата е с мен.

Но в ранния следобяд ми се обади жената на С. и каза: “Тъжна новина. С. почина, към два часа сутринта.” Веднага се обадих на Стела, казах й какво е станало и тръгнах да видя С., докато тялото му още е там.
Той беше мой приятел, впрочем по-възрастен и от баща ми.

4.

Но разликата в годините между някои, пък и самата възраст, взета отделно, кара хората да се замислят. Обикновено тя служи за съпоставка и взаимно докарване на едни пред други, за самоизтъкване, унижение и самоунижение.
Ако днес някой е на петнадесет, двадесет, двадесет и четири години – той най-често е “дете”. Жената на тридесет може да е както “момиче”, така и “старичка”, зависи кой и защо говори за нея. На тридесет и пет-четиридесет години в Университета ти си “млад колега” или поне от “по-младите” и поради това петдесетгодишните могат да ти говорят на “ти” и на първо име, без да те питат дали си съгласен; и очакват да им отговоряш на звание и фамилия.
Четиридесетгодишната вече е “износена”, а петдесетгодишната си е направо “баба”.

*

Така че отидох у С.
Ако това ставаше преди години, когато той беше жив и добре, можех да я взема с мен. Той приемаше хора по цял ден, никого не връщаше – или почти никого, както ми се струва. Ако някой доведеше приятел или приятелка, той не разпитваше новодошлия, а водеше разговори с останалите или мълчеше; а на отиване казваше: “надявам се да се видим отново”.

Несъмнено той би харесал Стела с нейната сериозност, стеснителност и пламенност, която тя никак не можеше да скрие.

Той беше сложен точно там – на кушетката, където винаги си е лягал, след като отпрати гостите.
Първото което си помислих, беше, че е невероятно смален. Той отслабваше последните две-три години, но сега беше друго – тялото беше половината от това, което знам. На шията отдясно имаше голямо тъмно петно. На очите му, кой знае защо, бяха сложили монети.
Аз кимнах на хората, жена му попита – да ви запознавам ли? Нямаше много с кого да ме запознава, повечето ги знаех, пък и не беше време за това. И веднага отидох и седнах до него, защото имах желание да го видя по-отблизо; не за друго, а защото това щеше да е за последен път.
Пипнах пръстите на ръката му – студени. Не изглеждаше като човек, който би станал от леглото. На лицето му имаше изражение, което сякаш казваше: “Достатъчно, стига. Отивам си вече, не ме занимавайте със себе си”.

5.

Какво да мислим за тялото на човека, когото обичаме? Може ли така – обичал си го до вчера, а днес казваш – “да го изнасят по-скоро”. Наистина ли любовта не е имала нищо общо с тялото? Ако си обичал, само “душата” ли си обичал – или каквото и да е това, което си познавал лично и което наричаш с името на човека? Да не би тялото да ти е било безразлично, нещо като пречка или необходимост, и сега вече, при отсъствието на душата, не остава друго освен да го “изхвърлиш”?
Или направо да не мислим по тези въпроси?

Ако обичаш някого, обичаш го завинаги – във “вечността”. Тогава гробът му е важен – ходиш често там, поддържаш го в добър вид, украсяваш го. Гробът вече е жилище. Може да поискаш да си в същия гроб. Но колко са тези, които обичаме? Чий гроб да изберем? Кой ни е най-близкият? Може би жената? А дали отвъд ще си пак заедно с онази, която си обичал?

Като дете бях привикнал с баби и дядовци, и добре си спомням как съм гледал на телата им – тогава не забелязвах, че това са тела на стари хора. Просто това бяха техните тела – да, с някакви бръчки, малко оплешивели, приведени и прегърбени; но никога не съм мислил, че това са недостатъци или грозота.

Кое е същественото на човешкото тяло? Нали това, че то е “неговото” тяло? Ние не можем да откажем любов на тялото, ако сме обичали човека; и освен това какво значи това минало време в “обичали сме го”? А след смъртта преставаме ли да го обичаме? Отказваме ли се от него защото тялото му е изтляло? Това, че е мъртъв, да не би да е признак на някаква “непростима слабост”, заради която и ще се отречем от него, защото предпочитаме силните? Нали силният непременно е жив и живостта е доказателството му за сила – ако ще го сравняваме с мъртвите.

Задоволството от смъртта на другите сякаш се промъква във всяка душа – сигурно и заради това, че смъртта е знак за слабост. Сякаш казваме: той не се справи.

Когато човекът е млад, тогава у близките има искрена скръб, плач и ужас, и това някак поправя нещата – отиваш и виждаш, че хората наистина скърбят.
Но това е повече страх – станало е нещо внезапно, очакванията са пропаднали. Хората се стряскат, че неочаквано остават сами; и че изобщо животът “се е объркал”.

6.

А историята със Стела накратко е следната. Тя е от Дупница – дупничанка, като Ирина от “Тютюн”. Впрочем в “Тютюн” Димов се въздържа да каже името на града, но съмнение няма – и размерите, и местоположението, и тютюневият бизнес – всичко съвпада. Но тя е и от Джерман – то е едно село по пътя на юг, доста близо до града, но все пак село. Родителите на баща й са оттам.
Баща й е адвокат, а майка й завършила българска филология в СУ и няколко години била библиотекарка в Дупница. Оженили се и Стела се родила през декември 1988, но пет години по-късно жената избягала с някакъв лекар и отишли в Тутракан, а после някъде из ислямските страни. Не се знае къде, но новият й мъж сигурно си е намерил работа и тя останала с него. Във всеки случай не се прибрала.

А бащата на Стела, като нямало какво да я прави, я дал на родителите си в Джерман и там тя живяла и учила в основното училище, а после – в Дупнишката гимназия. После – нищо особено, той я съветвал да учи право, а тя не искала, а искала да прави дрехи и бижута. И затова започнала да взима уроци за НХА. Явила се на изпит и я приели.
Затова сега е шивачка и отчасти бижутерка (и казва – “аз съм любителка-бижутерка”); но не работи това, а съвсем друго.

Като повечето жени Стела си мисли, че не е добре възпитана и се стеснява пред хора; много се бои от забележки като: “това не се прави така, а иначе” или дори: “това не е по етикета”. Аз мислех, че тази дума я има само в книгите отпреди ВСВ; и че освен това “етикет” е лепенка върху ученическа тетрадка; но се оказа, че не е така и че Стела доста я употребява, при това със страхопочитание.

Но все пак понякога й омръзва да се държи прилично и казва: “аз съм си от село” и “аз съм джерманка”.

Глава 2

1.

Два дни след погребението на С. тръгнахме за Н… с автобус. Пътници нямаше много, така че можеше да се сяда на различни места. Тя се появи към осем без петнадесет на сектора с усмивка като от кисел бонбон и скромно остави раницата на метър и половина от мен. Очите й просветваха с израз, който казва: “Сутрин е весело”.
Вътре седнахме заедно, малко по-напред от средата и тогава забелязах, че никога не сме седели толкова близо; тя разбра, огледа се и каза – “ще ни бъде широко”. Така че аз станах; и като разгледах пак автобуса, и постоях прав, седнах на седалката зад нея.

Какво впрочем искам от нея?
Знам – искам да ми е вярна. И както на онази среща се боях, че може да каже нещо недобро, неподходящо, несъответстващо на цялата й красота и ще покаже, че всякакви срещи с нея ще бъдат напразен труд; така и сега започвам да се боя, че ще се появят знаци на невярност. Аз ги познавам, човек с времето научава.
Но казвам “знаци”, а не друго, защото би било странно да мисля за друго…

Красиви продажници няма – продажницата винаги е грозна. Всяка продажница е некадърна. Защото ако умееше да прави нещо смислено, полезно, достойно, чрез което и да върви към красота – тя нямаше да е продажница. Това щеше да я пази. Но тъй като не умее нищо, тя се продава. Това значи, че продава онова у себе си, което й е поверено, за да го пази и да го даде на любимия даром – и то от любов, за спасението му.
Но продажницата (проститутка, блудница) продава тези неща, сиреч, отрича се от тях за нечия угода. Тук говоря изобщо, а не за някоя жена, която го прави от нужда или дори за други (като Соня Мармеладова). В нечия угода, а не за спасение.
Тя е способна да го прави дори даром, без никакво заплащане. Защо й е? За да я търпят. И защото не знае за друг живот, освен този – на блудството. Затова тя е предателка. И, тъй като лъже всекиго, че е честна (давам ти безплатно), тя е и подла.
Предателят, който се отказва от най-близките и от най-святото заради славата на света, в същото време се отказва и от себе си. Той тъпче и омърсява своето достойнство и злобно се мрази заради това, че не е достатъчно любим на същия този свят.

2.

- Ти скоро чувала ли си се с баща ти? – попитах аз.

- Ами да, да, обаждам му се веднъж на няколко дни. Казах му да си направи профил във фейсбук, но той не ще. Да, чуваме се.

Попитах я още едно-две неща и тя заразказва. Докато говореше, беше извърната наполовина и ме гледаше между облегалките.

Те живеели на “Христо Ботев”, “зад пощата”, на втория етаж в една триетажна сграда, точно срещу детската градина.

- И срещу еврейската кооперация – добави тя, като се поусмихна и малко наведе глава. – Ходех там на градина до първи клас. Беше много удобно и децата ми завиждаха, че живея толкова близо. И се прибирах сама, не ме взимаха, а само учителките гледаха, докато пресичам.

- А после отиде на село ли?

- Да, при баба ми и дядо ми. Но през лятото се връщах. Баща ми ходеше за по един месец на Рила да почива и не искаше да оставя жилището празно. Така че аз и баба ми отивахме там. Да, други отиват през лятото на село, а аз обратното – в града.

- Да. А имаше ли приятели в града?

- Ами, имах. Ходех да играя с момчетата на баскетбол при пожарната. Там имаше едно игрище, за баскетбол и волейбол, и пожарникарите започваха да играят след пет часа. Преди това беше много горещо.
А аз отивах в два часа, по най-голямата жега и с топка – имах топка тогава, не всеки имаше – и като тупнех веднъж-два пъти и момчетата слизаха. Те живееха в едни сгради, доста стари, точно до игрището, в апартаменти, както и аз. И играехме до пет, после големите идваха и ни гонеха.

- И на колко години беше тогава?

- А, това беше много лета. Или не, не много, а може би три или четири – значи между девет и дванайсет години съм била или нещо подобно. Но си спомням, че като се преместих в града и тръгнах в гимназията, спряхме да играем…

- Да, добре ми беше с тях. Те седяха около мене на пейките на игрището, говореха ми различни неща, глезеха ме. А този, малко по-големият – казваше се Е. – веднъж, както седеше до мен, каза: – Знаеш ли, Стела, ти миришеш на много хубаво. – Какво? – аз се учудих, никой не ми беше казвал такова нещо. – На какво мириша? – Не знам, но е нещо много хубаво, не знам как се казва. Може да е от дрехите ти, или кой знае. Никога не съм усещал някой да мирише така.
– Аз тогава, разбира се, нито съм се парфюмирала, нито нищо, бях малко дете. – Тя щеше да каже още нещо, но замълча.

- Той просто ти е казал, че е влюбен в тебе. Но е интересно, оригинално, не всеки би го казал така.

Тя се изчерви ужасно и въздъхна:

– Е, детски работи.

3.

Минахме край разклона за манастира и спряхме на една бензиностанция. Имаше магазинче за чипсове, кока-коли и шоколади, като на всяка спирка; и няколко масички отвън. Аз й взех кафе.
Тя си запали цигара и ме погледна малко плахо, но нямаше нужда да казвам нещо. Тя знае че търпя пушачи.

- Ходила ли си в манастира? – попитах я.
– О, много пъти. Как без манастира. И от училище, и с гимназията, и баба ми ме е водила с разни екскурзии – да, забравила съм вече. Но това беше отдавна, вече години не съм била. Последния път може би бях десети клас.
– А не ти ли се ходи?
– Н-не. Не знам. В манастира точно може би не. Иначе из Рила ходя. Но там какво да правя.
– Ами, какво. Ще влезеш в църквата, ще се помолиш.

Тя гледаше настрани и надолу.

- Аз не съм вярваща.
– Това зависи само от теб. Какво пречи да си вярваща. Това ще ти подхожда.

Тя се засмя, но млъкна изведнъж и си сложи ръка на устата. Може би й се е сторило неприлично, че се е смяла. Даже започна да се изчервява и накрая ме погледна в очите.

- Не мога да повярвам затова, че ще ми подхожда. Това не е… като рокля. Извинявай, че го казвам така.
– Защо да не отидем някой път поне? Ти кръстена ли си?
– Кръстена? Не, баща ми е атеист и то твърд. Майка ми му е предлагала да ме кръстят, но той не се е съгласил.
– Е, ако се кръстиш, какво ще каже?
– Ще се ядоса и ще каже, че съм направила една голяма глупост. И че не съм добре, и такава няма кой да ме търпи. Че ще превъртя съвсем и цял живот ще ходя по гледачки на кафе, ще си правя хороскопи и никога няма да се омъжа. Че вече няма кой да ме вземе. И че е трябвало да завърша право… да, такива работи.
– Баща ти ти говори такива работи?..

Тя наведе глава и замълча.

- Като ученичка не мислех, че съм хубава – каза тя. – После започнаха да ми го казват… за кратко. Но аз не вярвах. И сега пак си мисля, че съм много обикновена. Обикновената жена няма защо да я харесат. И нямам някакво особено добро образование… Освен това майка ми не се интересува от мен, дори не си е дала труда да узнае къде живея, не се обажда.
– Не мога да те разбера – казах. – Не се ли виждаш в огледалото?
– Аз съм обикновена жена – повтори тя. – Такива като мен има много. Освен това си мисля, че съм прекалено млада, неопитна. Непораснала. Трудно е да ме вземат на сериозно.
Аз може би ставам за приятелка, мога да се разходя с хора, да отида на екскурзия. Понякога прекарваме весело, смеем се. Тоест другите се смеят, защото аз съм малко мрачна. Но ми харесва. Обаче ако някой ми предложи да се видим, се плаша и не отивам. Тоест, отивам, но се държа глупаво и обърквам нещо. Освен това… Не, просто не мога да си представя, че ще бъда жена, към която ще се отнесат сериозно, ще говорят за нея като за личност. Ще й направят предложение. М-да.
– И не си ли се влюбвала?
– Ох, влюбвала съм се. Защо ми говориш така?

И тя така се разплака, че аз се стреснах. Автобусът свирна. Навреме. Аз я хванах много внимателно за дланта.

- Стела, Стела! Хайде да тръгваме, извинявай, моля те.

Но тя се разплака още повече и пътуващите се заобръщаха към нас. Ето сега, скандал. Възможно е да изглеждаме като съпрузи. Или кой знае като какви.
Тя стана и тръгна към автобуса, за щастие не троснато, а мирно; и ме погледна спокойно през всичките си сълзи.

4.

Беше препълнено по заведенията и много шумно.
Върнахме се обратно и аз успях да намеря едно заведение, което си спомням от миналата година – с високи тавани и широки прозорци, и всякакви храни и питиета, на самообслужване.

Седнахме отвън да вечеряме.

- Само това ли ще ядеш? – попитах, като видях, че си взе една салата с броколи и стафиди.
– Не съм гладна. Може обаче да изпия нещо – каза тя и ме погледна с веселия си поглед.

Аз усетих, че нямам сила дори да държа лъжицата.

- Стела – казах. – Аз те обичам. Искам да бъда с теб – да живея с теб. Затова те молих да дойдеш. Не мога да ти го кажа така, между другото. После как ще си ида в къщи да работя. Ще се разболея.

Тя стисна устните си и загледа встрани от мен без да вдига глава.

- Не зная какво да ти кажа, Давид. И аз те обичам. Иначе как ще дойда. Това ми е много далече за екскурзия.
Тя пак се просълзи, млъкна и си захапа пръста, а после ме погледна виновно.
– Сега ти досаждам с тези плачове, нали? Взимаш жена да те придружава по света, почти непозната, очакваш от нея поне приятелство, а тя си реве от сутрин до вечер. Много забавно. Давид, Давид, какво ще правим? Аз съм ужасно нещастна. Не, не казвам че се чувствам нещастна, аз съм си добре, обаче около мен стават нещастия. Като че ли някой си играе с мен. И това е много отдавна…
Аз и преди да порасна, си знаех, че не съм като другите, защото майка ми ме беше напуснала. Бях като сираче, а баща ми беше като някакъв покровител. Всъщност той е добър човек, но ми е малко чужд. Лошо е да се говори така. Не го упреквам за нищо, той ми помага, прави каквото може, той е добър. Но когато съм с него, все едно, че съм сама. Никога не съм имала с кого да говоря, това е. Ако имах майка, щях да говоря с нея.

Тя се обърна и ме погледна така, че аз се дръпнах назад…

- Отношението на хората към мен не е нормално. Докъм осми-девети клас бях почти щастлива. В село неприятности не съм имала, баба и дядо са добри хора, спокойни. Децата бяха напълно нормални. После, като отидох в гимназията, бях дете, запознавах се със всички, намерих си приятелки даже. Все едно, че бях в Джерман, само улиците бяха по-павирани. И с онези момчета си мислех, че ще се виждаме, само че нищо не стана, казах ти.

После започнах да разбирам, че не е случайно.

Веднъж – бях девети клас и беше през есента, мисля, че октомври и времето беше много хубаво; и аз излизам към шест часа от училище с един съученик, от другия клас. Ние бяхме в една компания – аз, той и още няколко от неговия клас, и почти винаги отивахме след часовете в една посока към центъра; но този път другите ги нямаше, тръгнали си по-рано…

Аз изстинах, щях седна. Обърнах се и тръгнах, той ме изпрати, разбира се. Това беше 2003, аз нямах още 15 години. Никога не бях тръгвала с момче, не се бях целувала. И пак не разбрах какво има, но усетих нещо, което беше като: Това е краят. Никога вече няма да е като преди.
И се разболях още същата вечер, не можах да спя, вдигнала съм температура, щяха да ме взимат в болница веднага, но ме оставиха.
Пила съм всякакви лекарства и така една седмица, и после още една седмица не ходих на училище. Мислех да моля баща ми да ме премести другаде, но се отказах, защото щях да си имам неприятности и с него. И така.

5.

После, като се върнах, нищо не беше като преди. Приятелките ми се разбягаха, бях сама.
Никога не излизах вечер, прочетох всички книги от библиотеката, където майка ми била работила, преди да изчезне. Имах горе-долу добри оценки.
И учители, и съученици, всички се държаха с мен като че ли съм чужденка и не разбирам езика. Говореха ми някак членоразделно, както никога не говорят помежду си. Момичетата даже не ме мразеха, може би разбираха, че това не е живот.

И после дойде абитуриентския бал, и все някой трябваше да се прежали да ме вземе. Тогава аз сама реших да говоря с онова момче, което тогава ми каза, че цялото училище се е събрало там, по прозорците, за да ме разглежда.
Той си имаше приятелка и направо каза, че ако се съгласи да ме вземе, ще трябва да се раздели с нея. И добави простичко – а ще спиш ли с мен? Пък на мен не ми се искаше да се откажа и от бала, достатъчно вече бях подивяла. И наистина всичко това ми беше омръзнало и бях на седемнадесет и половина. И казах – да. И наистина, тръгнахме си от бала първи и той ме заведе в някакъв апартамент, празен, момчетата си го ползвали точно за това.
И на другия ден аз седях на леглото и се чудех какво ще правя изобщо. А той ми казва: – Знаеш ли, че ти си била съвсем обикновена? Сега и да кажа, че съм бил с тебе, никой няма да вярва…

Но момичето, с което ходеше, страшно се разстроило и не само тя, а и семейството й: но не, че й изневерил, а просто, че не й кавалерствал на бала, защото това си е трагедия, нали. Така че трябва да призная, че постъпи смело…

И не само това. От един път бях забременяла. Други се мъчат с години и не става, а при мен – ето. И намерих една позната от града, и я помолих да му предаде писмо – че съм бременна точно от него. Да се обадя по телефона у тях не си представях. Той ми беше първият, друг не съм доближавала – и как, бях една ученичка.
Но нищо, не разбрах дори дали го е получил, макар че тя ме уверяваше, че му го е дала лично. Но след като на него никой не му вярвал, че е бил с мен, той защо да ми вярва, че съм бременна от него? Да. Пък и да е от него, какво – ще тръгне да се жени за мен ли?
И така – бях като проклета. На баща ми също не казах – не посмях. Така че се отказах от детето. Чувала съм да казват, че това е убийство.

- Да. – казах аз. – Така е. Тоест, така се мисли. Но и аз така мисля.

- Да. – каза тя. – Става ми студено. И ми се спи. Да си вземем бутилката и да вървим.

И тъй, върнахме се. Аз й налях, но тя отказа да пие, отпрати ме на балкона докато се преоблече и си легна. Аз стоях до сутринта – ту отвън, ту вътре – и заспах към шест.

6.

… Помислих, че не съм видял добре. Но тя дойде, седна при мен и ме погледна бързо, а после загледа иконостаса и пак се прекръсти. Станах и тръгнах към вратата. Тя тръгна след мен.

- Какво? – попитах, като излязохме пред храма. – Ти каза, че не вярваш.
– Не вярвам, но се надявам – каза. – Искаш ли да ме кръстиш?
– Не! – извиках аз. – Какво говориш? Как ще те кръстя? Нали снощи ми каза, че си готова да се омъжиш за мен?
– Да – каза. – Но това беше преди да ти разкажа онези неща. А ти после нищо не каза. Така че ако размислиш за сватбата, поне ми стани кръстник.
– Стела – казах аз. – Ти си много неспокойна. Нека повървим малко и да не говорим за нищо.
– Неспокойна съм, да – каза тя. – Ти нали ми каза, че съм убийца? И сега какво, да ходим като туристи из града ли?
– Какво искаш? – попитах аз. – Да те кръстя и след това да ти стана мъж? Не може. Ще намерим кой да те кръсти.
– Не – каза тя. – Само ти.

Аз се огледах за някаква пейка, но за съжаление пред тази църква няма пейки, отдавна съм го забелязал. Почувствах се неуютно.

- Ела да отидем до морето – казах.

Сутрин кафетата по булеварда са почти празни, така че седнахме още на второто вляво и аз си поръчах фрапе; а тя каза, че иска само вода.

- Ти го правиш умишлено – казах й. – Не те интересува вярата, не се безпокоиш и за аборта. Просто намираш слабо място у мен, хващаш ме в несъобразителност и си правиш опит. Или всъщност – изнудваш ме.
– Обичаш ли ме? – попита тя. – Ако да, стани ми кръстник.

- А какво стана по-нататък? – попитах.
– Какво, за София ли ме питаш?
– Да.
– Не, рано е сега. Довечера може.
– Ти си като Шехерезада.
– Аз съм фатална.
– Много смешно.
– Не, Давид, не е смешно. Обичам те и съм щастлива с теб, и се боя.

Глава 3

1.

- Видя ли? – каза Стела.

Аз я погледнах. Това беше тя.

- Е как, това всеки път ли е, като идеш някъде?
– Не, не, иначе бих умряла отдавна. Това е, когато съм в добро настроение. С времето го научих.
– И как е станало това?
– Ще кажа какво си мисля, а ти ако искаш ми се подигравай.
– Как да се подигравам? Виждам, че хората наистина се събират да те гледат.
– Това трябва да е станало онзи път, когато ме заведоха при какичката на гости. Аз усетих, че съм влюбена в нея. Но това не e било за нея, аз не се чувствам лесбийка впрочем, това не го разбирам. Значи е било за мен. Поискала съм да бъда като нея: както аз я гледах тогава, без да мръдна и без дъх, и не я забравих никога – така да гледат и мен. И ето – стана. Тогава тя беше весела, затова и на мен ми се случва същото, когато съм весела. Не съм знаела какво съм искала.
– Забелязала те е Афродита – казах аз, без да мисля какво говоря. – Станала си неин инструмент. Така е било и с Елена. Това е нещастие. Тя е зъл дух.
– Истина е – каза тя.

Върнахме се в хотела и се качихме в стаята. Тя седна на леглото, зави коленете си с чаршафа и ги хвана с ръце.

- Стела – казах аз. – Ти не си точно човек.
– Е, прекаляваш – отвърна тя. – Как може, ти си християнин. Човек съм и съм жена, и наистина съм обикновена. Просто ми се е случило нещастие. Ти сам го каза. И в какво съм те излъгала?
– Да, извини ме. Казах го от тревога.
– Аз съм малко мрачна, но ако не бях, щеше да бъде по-зле, сам виждаш…

Аз се размислих за всичко, което съм чувал да ми говори.

2.

- Може би нещастието идва от майка ти. Тя си е отишла, нямало е кой да те обича и ти си поискала да те обичат.
– Да, може би. Нищо чудно. Но не е станало това, а друго. Аз харесах онова момиче не както дъщеря харесва майка си. Ако беше така, може би хората щяха да ме обикват по друг начин. Аз я харесах заради красотата й, затова, че може да смае човека и да го завладее, да й стане послушен, без воля. Така се чувствах тогава. Ако ми беше казала: хвърли се в кладенеца, щях да се хвърля веднага. Това съм пожелала, значи.
– И какво? Сега можеш ли да заповядваш на хората?

Тя ме погледна с правия си и ясен поглед, както когато тръгвахме от София.

- За съжаление, да. Затова ми стана тежко, че ме мислиш за убийца. Първо, аз наистина вече съм такава, защото убих детето. Но не е само това…

Аз станах и опитах да повървя из стаята. Това беше неочаквано.

- Стела – казах. – Но как така? Аз искам да бъдеш моя жена.
– Може – каза тя. – Но тогава ще остана “инструмент на Афродита”. Аз ли го казах? Ти си прав, не можеш да ме кръстиш, ако си мой мъж.
Но нашата връзка е фатална, знам го. Или ще се откажеш от мен като жена, ще ме кръстиш и ще изгониш Афродита, или ще ме вземеш и аз ще остана нейна. Всичко зависи от теб.
– Значи ти не си дошла, защото ме обичаш?
– Това е най-лошото може би, че те обичам. Аз искам пръстени и сватба, и ако може в църква. И съм готова на каквото искаш. Ето, тук съм. Хайде, ела. Защо да се спасявам? Нека остана при бесовете.

И тя махна чаршафа и пак прегърна коленете си. Беше с тънкия си тъмнозелен панталон и бяла фанелка с черен надпис “Welcome”.

Аз изтръпнах. Тази жена беше несъмнено душевно болна, побъркана, луда. Всичко, което говореше, беше безумно. Защо я слушах? Устните й бяха напукани до кръв. Тя ги облиза и ме погледна бързо.
Аз се обърнах, излязох и изминах по стълбите трите етажа надолу до партера. Не си обух чехлите.

3.

Аз действително не виждах какво друго мога да направя. Тя беше напълно ненормална. Можеше да ме подлуди и накрая да ме удави. И така щеше да погуби себе си…

Не ми се ходеше към центъра, затова я заведох в едно кафенио-захаропластио срещу Бялата кула. Знам, че няма да яде почти нищо (обладаните не се нуждаят от ядене, тях ги поддържа бесът). А там е широко, с меки дивани и много възглавници. И завеси. Помня го отпреди години, веднъж бях там през лятото, беше ужасно горещо.

Тя се разположи на възглавниците и се усмихна. Аз изстинах.

- Стела, моля те, нека поне тази вечер да мине спокойно.
– Не, не, това беше от сърце. Обичам те, мили. Обещавам да се държа добре. Искаш ли да ти разкажа по-нататък?
– Разбира се.

Тя запали цигара и погледна нагоре. Разбира се, пушенето е забранено, но нея няма кой да я безпокои. Аз я загледах.

Не, това не беше онази жена, с която се видях преди една седмица в “Коста” на “Шейново”. Там тя беше едно плашливо момиче, като сърна, от тези, които виждах някога из “Борисовата градина”. И беше като че ли по-слаба, по-дребна даже, рядко повдигаше очи към хората и почти не се усмихваше. Ходеше по гуменки. А сега…
Да, сякаш наистина е по-висока отпреди – със сигурност!… и светлите й, но не руси коси са по-дълги и по-вълнисти, а преди няколко дни бяха съвсем прави. И очите й са по-големи, и устата също – но как може да е по-голяма… а, сложила си е червило… И дълги сини обици… И вратовръзка! Това откъде се взе, преди малко го нямаше… И ме гледа… уффф…

- Стела – казах. – Пак ли правиш нещо?

Тя пушеше и ме оглеждаше.

- Виж – казах аз. – Трябва да се разберем. Ако искаш да пътуваме заедно, трябва да ми даваш някакви почивки. Става дума за теб. Не се дръж като чудовище.

Тя мълчеше и ме гледаше хладно.

М-да. Без съмнение жената е обзета от бяс. Но сега той се разгаря, може би защото слизаме по на юг и вече надушва “своите места”. Езически свят.

В България е друго, там е по-студено и някак по-християнско, хората са по-сериозни, има повече аскетизъм, неосъзнат, но проникнал в тях, въпреки непрестанното отравяне на душите с телевизии, реклами, празнословия и така нареченото “образование”. Но пак има повече суровост, от която вярата се нуждае и повече здраве в душите. А тук… Вакханалии. И да не се вижда, се чувства. Ето я сега тази, като че мисли да ме яде… Не, тя изобщо не изглежда така! Не!

- Стела, престани да ме гледаш така, ще си изляза, а ти прави каквото искаш вече. Развратница! Не ме е страх от тебе! Стига! Ставам! Какво е това? Нали щяхме да прекараме една вечер като приятели?
– Край, край – смотолеви тя и наведе очи. – Извинявай, замислих се. Не съм виновна.

4.

- Добре. Да говорим. Какво искаше да ти разкажа?
– Какво стана, след като дойде в София. Нали си се омъжила?
– Да, омъжих се.
– Щастлив човек е бил мъжът ти.
– Не. Не се подигравай, това са сериозни неща. И колко развратна съм аз? Навършила съм двадесет и пет години и съм обичала двама мъже. За единия вече ти разказах. Вторият ми беше съпруг. Това е всичкият ми разврат.
– И как се запознахте?
– Ами аз бях ужасно наплашена след бала, пък и след всичко от онзи октомври през 2003. Още нямах осемнадесет, а вече имах една прекъсната бременност. Няма да казвам как се нарича, знам. Но все пак влязох в Академията. И още на третия ден седим на лекция, беше нещо теоретично.
И гледам малко пред мен и вдясно едно момче, колега, слуша и гледа внимателно, и мисли за това, което се говори. Много интелектуален и един такъв добър, сериозен. Иначе беше чернокос, тъмноок, а носът му – точно като твоя.
И както го гледам, той се обръща – точно към мен, все едно че съм му извикала. Аз веднага забих очи в тетрадката, не исках още от първия ден да се забърквам. И след малко поглеждам – той пак ме гледа. Ужас.
Едва издържах до края на лекцията и излизам, и гледам само в краката си. Тръгнах по “Шипка” – квартирата ми беше на “Янтра”, стига се за двадесет минути. Ясно ми беше, че ще върви след мен, не се и обръщах. И като стигнах до къщата и извадих ключа, само се извърнах настрани, за да го погледна. Какво да правя? Знаех вече, че така ще е всеки ден, затова по-добре по-бързо и то с него. И просто се качихме горе, без да си знаем имената. Да, като на филм. Но той беше много хубав, наистина, не съм виждала такъв никъде. Е, преди да се видим с теб. Но ти ми напомняш за него.

И освен това ми беше ясно, че не е на себе си, че е почти в безсъзнание, защото такива мъже никога не правят чак такива глупости. Просто си казах – ще се омъжа за него. Да, докато вървях по “Шипка” още. И през декември се оженихме – на четвърти. Какво да говоря. Впрочем бях щастлива…

Тя си изгаси цигарата. По отсрещните дивани нямаше никой, бяхме сами.

- Е, как се разведохте?
– Както можеше и да се очаква. Кой може да живее с мен? Той започна да полудява. Оженихме се в началото на декември, а още около Нова година започнаха разправиите. Беше непоносимо, невъзможно. Той ме ревнуваше ужасно, а аз какво можех да направя? При това без причина, без нищо…

Върнахме се към два часа. Аз поисках от новия рецепционист отделна стая. Тя не каза нищо, само изчака долу, докато си взема нещата. Като се върнах, видях, че беше плакала. Рецепционистът си гледаше компютъра.

Новата стая беше тясна, пуста и мрачна. Оставих всичко накуп до телевизора и легнах, мислейки, че ще спя. Погледнах телефона – три без десет. Тук е на много пресечки от булеварда и пак е шумно, но все пак, ако се дръпнат стъклата, може и да се заспи. Повъртях се малко, лягането ми струваше напразно.
Освен това имах един въпрос и не можех да чакам до сутринта, за да питам. Качих се до нейната стая и почуках. Тя дойде веднага.

5.

- Кой е – попита плахо, но на български.
– Аз съм. Стела! Слез долу, моля те. Трябва да те питам нещо.

Слезе след няколко минути. Беше с очила.

- Ти си с очила?
– Да. Защо? Не го ли знаеше?
– Не, откъде да знам? За пръв път те виждам. Да не си късогледа?
– Късогледа съм и то твърде много. Не виждам въобще. Вечер съм като сляпа.
– Значи си с лещи? Не знаех.
– С лещи съм от седми клас. И съм свикнала, понякога и не ги свалям нощем. Но от време на време трябва.

Аз я гледах с всички сили. С очилата беше по-хубава, отколкото на вечерята, макар че това беше невъзможно.

- Какво има? За какво ме извика?

Аз се огледах. Главата ми опустя.

- Забравил си, нали? Ех, мили!
– Да. Забравих. Не, моля те, стой тук, ще си спомня веднага. Важно е. Седни.

Тя седна и ме погледна с любопитство. Какви очила! Беше с риза на сини райета, отвесни и с панталон до около коленете. Косата й беше вързана с ластик. Беше гъста, бляскава, сега малко тъмнееше. Прекрасна! За какво да й говоря? Има ли смисъл?

- А, да! Стела, ти ми каза, че си погледнала мъжа ти тогава в аудиторията, и той се е обърнал.
– Да.
– Ти спомняш ли си веднъж като бяхме в един ресторант?
– Да – каза тя и се усмихна много развеселена.
– Не, чакай – казах аз и седнах. – Почакай поне две минути. Ти тогава си ме гледала и аз те забелязах. И ти наведе очи. Нали?

Тя стана сериозна.

- Любими мой – каза. – Ти си най-умният мъж, когото познавам, а не разбираш най-обикновени работи. Да не мислиш, че случайно съм те гледала и ти случайно си ме видял?..

Аз мълчах.

- Аз те харесвам. Винаги съм те харесвала. Но ако те бях погледнала, тогава щеше да дойдеш при мен и да се повтори това със А. Щеше да умреш. Това беше в края на 2008, аз бях на двадесет и още мислех, че ще живея както мога, без да причинявам повече нещастия и се надявах да оцелея. Но после разбрах, че ще загина, ако не намеря мъж, който да ми помогне. И тогава избрах теб. И ето сега сме заедно и трябва да се спасяваме.
– И защо наведе очи тогава? В ресторанта?
– Какво друго? Ти преди малко викаше, че си позволявам да те гледам и ме нарече спомняш си как. А на мен просто ми мина нещо пред очите. И беше неволно…
– А този пламък около тебе? Аз видях пламък, ти беше като дърво, което гори в печка.
– Е, това не е нарочно. Аз не правя такива фокуси, скучно е. Представям си какво си видял. Това ни чака – каза тя и ме погледна с нежност.

Усетих, че не мога да направя нито крачка. Коленичих и прегърнах краката й.

- Стела, ти си божество.
– Езичник – каза тя критично. – А аз разчитам на теб.
– Не, наистина. Ти си като Калипсо.
– Давид, ти се измори. Качи се да поспиш. Ще те събудя за закуска.
– Не мога – казах. – Ще спя тук.
– Аз пък се качвам – каза тя. – И не ме търси повече, стана четири и половина.

6.

…Огледах стаята – няма какво да се прибира. Влязох в банята и погледнах огледалото: о, никак не съм добре. Това не е лице на здрав човек. Погледнах се отдясно, отляво. Бях отслабнал, много изморен, очите ми бляскаха особено, като че ли сълзяха. Отблъскваща гледка. В лицето ми имаше нещо нередно, сякаш малко животинско.
Хм. Само това оставаше. Нещата се движат като в “Златното магаре”. Постоях пред банята, върнах се и пак погледнах. Не, ушите ми не са по-големи. Май още съм човек. Ще видим.

Слязох в залата за закуска. Тя е под рецепцията, на нивото на тротоара. Съществото седеше до прозореца и пиеше чай. Този път без очила. По-добре.
Събрах сили и отидох решително при нея.

- Давид! Станал си! Точно щях да ти звъня.
– Стела, искам да те помоля за нещо.
– Какво има? Вземи си закуската най-напред.
– Добре, ще я взема, да. Ей сега отивам. Обаче искам да те помоля…
– Какво? Нещо да ти помогна?
– Искам да ми покажеш корема си.

Тя се втрещи.

- Давид, добре ли си? Какво ти става?

Аз се огледах.

- Нищо, просто ми покажи корема си. Какво толкова? Бързо.
– Защо? За какво?
– Просто се изправи и си повдигни фанелката, това е. За секунда само. Какво ме гледаш? Никой няма да обърне внимание. Тук всеки ходи както иска. Това е курортна страна. И гола да се съблечеш, никой няма да те погледне. Всъщност не… Моля те, искам да видя.
– Искаш да видиш корема ми?
– Да, веднага. Иначе няма да тръгнем.

Тя стана. (Боже, колко е висока! Бях седнал и лицето ми стигаше до… да, до средата й). Отиде до бара, наля чай, върна се и го сложи на масата. Застана с гръб към хората и си повдигна фанелката до под гърдите.

- Стига ли?
– Оф! Благодаря. Да. Седни сега. Не се чувствам много добре.
– Да ти донеса ли закуската?
– Да. Донеси ми от онези мармалади. И масло. И от шунката.

Тя донесе всичко, намаза две филии, сложи шунката отгоре, изгреба мармалада и го събра в чинийка.

- Храни се. След един час трябва да излезем.

Аз отхапах от сандвича, сдъвках малко и се отказах.

- Дъвчи – каза тя. – Спокойно. Ще ти мине. Защо трябваше да ме гледаш? Нищо няма да направим така. В автобуса трябва да спиш.

- Стела – казах аз. – Имам още една молба и край. След това вече нищо няма да искам.
– Добре – каза тя. – Но да е нещо нормално.
– Искам да ти видя и гърба.
– Давид, вече прекаляваш. Не се глези. Яж и да ставаме.
– Не, покажи ми гърба си.
– Добре, ще ти го покажа. Нахрани се, качваме се горе и ще гледаш. Колкото искаш.

Щеше да се усмихне, но аз я изпреварих.

- Не, горе не става. Искам тук.

Тя ме погледна с неподвижно лице.

- Искаш да се събличам пред хора?
– Само откъм гърба. Да видя, че всичко е наред.
– След това друго ще искаш ли?
– Не, нищо. И ще мълча до довечера. Моля те.
– Добре. Стани и иди до изхода.
– Защо чак там?
– Така. Иди до изхода.

Аз станах и се придвижих до вратата към стълбището. Човекът от бара ме погледна угрижено – сигурно съм имал много болен вид. Семейството с двете дъщери се хранеше, другите бяха към пет-шест души.

Стела отиде до прозоречната стена встрани от масата. Там също имаше столове и прозрачен плот; миналата година бях тук, закусвах на него. Навън беше ден, вътре осветление почти нямаше. Между сградите се виждаше късче от залива.
Тя застана с лице към стъклото и малко разтвори крака. Сърцето ми спря. Хората млъкнаха.

Глава 4

1.

Земетресението беше шест и три по Рихтер, чухме го по радиото. Но пострадали не е имало, само уплаха. Били съборени няколко изоставени сгради. В околните села пък не са го усетили въобще.

Автобусът тръгна навреме, хората бяха малко повече, отколкото на идване. Седнахме заедно. Тя сложи тъмни очила и отвори списание “Ена”.

- Ти четеш ли на гръцки? – попитах.
– Не, почти не. Учих малко старогръцки в тракологията. Два семестъра.
– Е, какво интересно има в списанието?
– Просто разчитам някои заглавия. И гледам снимките.

Сложила си е доста червило. Прилича на Жаклин Кенеди. Или на Мелина Меркури?

Тя погледна към мен и си повдигна очилата.

- Не обичам да ме сравняват с други жени.
– Стела, много си красива. Извинявай, мисля си глупости. Мозъкът ми е промит, като на всички хора… Пък и точно ти ли ще се обиждаш? Впрочем… ти в какъв смисъл се казваш Стела?
– Харесвам си името – каза тя. – Винаги съм се чувствала добре с него, създава ми уют. Мисля, че майка ми е настоявала да ме нарекат така. Но и твоето не е лошо.

Размислих се за нея. Случи ми се преди време да пиша книга и тогава забелязах, че авторът често си избира за герой действителен човешки образ, но после, работейки го, вижда, че в него навлизат неочаквани неща, неизвестни, непредвидени и непредвидими.
Разбира се, това тук е само дневник, макар и написан след събитията. Но ако Стела беше дори само литературен персонаж, а не това реално, непроницаемо и необяснимо същество (каква жена може да е това?), тя пак би изтласкала всяка друга от живота ми и би се настанила там, би изсмукала към себе си и време, и мисли, и всичко останало. Бих се будил сутрин само за да мисля за нея.
Други жени, дори не случайни, веднага биха станали неинтересни, слаби образи, сенки на нея – истинската; нищожни, безобразни нейни имитации, недоразумения – и то, повтарям, дори тя да беше само художествено произведение. А тази тук е реална, седи до мен, чете. Има багаж. Като че ли яде и пие. Пуши много. Не е привидение. Съвсем спокойно мога да я хвана.
Но всъщност… Ние вече прекарахме едно денонощие в онази стая, макар и само като спътници, от София сме неразделни, после всички тези събития сутринта – и пак си мисля, че не съм виждал плътта й, освен отдалеч. Макар че, когато си вдигна фанелката, беше на педя от очите ми. Нямаше люспи, в това съм сигурен.

- Стела – казах.
– Да. – Тя не спираше да листи списанието.
– Може ли да те целуна?
– Може, но по бузата. Ще те изцапам.

Аз я целунах между бузата и слепоочието, по костта.

- Какво става сега? Лошо ли ти е?

2.

- Стела, ще те попитам нещо, но напълно сериозно и моля да ми кажеш истината. Иначе всичко ще се провали.
– Слушам те най-внимателно.
– Ти реална ли си?
– Реална съм.
– Защо не съм те пипал досега?
– Ти какво разбираш под пипане?
– Ами… Не, грубо се изразих. Искам да кажа… Имам чувството, че си някак далеч от мен.
– То е, защото не ме обичаш, Давид.
– Какво?! – Аз отново се обърнах към нея. – Стела, аз съм безумно влюбен в теб. Разбираш ли? Как може да говориш така? Аз не те обичам? Аз съм луд по теб! Стела!…
– Ето, това са човешки думи. Но не е достатъчно. Готов ли си да умреш за мен?
– Да! Как да не съм?! Кажи ми сега и ще се хвърля в морето! Където кажеш!
– А да се се откажеш от мен?
– В смисъл?
– Ами ето този, да ми помогнеш и да ме оставиш да живея като обикновена жена с някой друг мъж.
– М-да. Готов съм. Нали ти предложих да те кръстя?
– Предложи, да. Добре направи. Но ти тогава още нищо не знаеше за мен. Не беше влюбен дори. Просто искаше да преспиш с едно приятно момиче. Да си починеш. Да.
– Исках да се оженя за теб.
– Сега искаш ли?

Аз замълчах. Това беше тежък въпрос. Всъщност не исках да се оженя за нея. Това би било абсурдно и… Глупости. След тази сутрин?

- Стела, защо си играеш с мен?
– Не си играя. Искам да ме спасиш.
– И ще те загубя ли?
– Да. Не се надявай.

Реална ли беше тя?

- Добре. Може ли да ми подадеш ръка? – попитах я.
– Ето, вземи я. Хващам те.

Тя взе дланта ми в своята. Боже Господи мой, каква топла ръка! Какво е това? И плътна, някак широка…
Топлината мина през лакътя и рамото ми.

- Стела!
– Да?
– Моля те, не ме пускай!
– Ще умреш, любими. Пускам те.

Тя наистина си отвори ръката.

- Разбра ли сега? Реална ли съм?
– Да – казах аз.

3.

Сега относно биографията ми. Майка ми е искала да се казвам Мариан, тъй като се е надявала на момиче. Но не съм бил момиче. Тя и до сега си спомня, как акушерката (еврейка) й извикала след раждането: “Данче! Пак момче!”
Така че тя била разочарована, но си казала: “е, момче, момче, но ще се отнасям с него така, все едно, че е момиче.” И най-напред решила да ми даде по-нежно име, и избрала това. Някои мислят, че се казвам така, защото съм роден на Успение Богородично, но аз добре познавам майка си и знам, че нищо такова не й е минало през ум. Тя и сега не знае, че на 15-ти август има празник. Просто мисли, че е елегантно някой да се казва “Мариан”.
Но баща ми, човек със здрав разум, й казал, че това име е странно, че съучениците ми ще се подиграват с мен и ще бъда нещастен. А той знаеше, защото работеше като учител. И тъй като майка ми не отстъпвала, той не могъл да я придума за друго име (а винаги много я е слушал и се е страхувал от нея); но когато ме записвали в канцеларията на “Шейново”, се възползвал, че на него дали формуляра (баща е все пак) и като написал с големи букви “Мариан”, сложил едно тире и с по-малки добавил “Давид”. Сестрата погледнала и казала: “ама такова ли ще му е името?” И той казал: “Да, малко е дамско, но майка му настоява“.
Майка ми била точно зад него, вече била видяла как изписва “Мариан” и нищо не заподозряла. А сестрата била виждала всякакви имена и сложила печата.
След една седмица взели удостоверението за раждане и майка ми забелязала разликата, отишла пак и казала, че това “Давид” е добавено от баща ми и че той не я е питал; но й отвърнали, че е късно да се прави промяна, защото името било внесено вече на няколко места и не могат да помогнат. Бюрокрация.

Веднъж го попитах как му е хрумнало, защото в България “Давид” не е популярно име. А той каза, че го направил внезапно и неочаквано за самия себе си, и това било първото мъжко име, което му дошло на ум. Но аз си мисля, че е дошло от мъжа на акушерката, който се казваше Давид; пък те бяха и семейни приятели.
После този чичо Давид беше много поласкан и се отнасяше към мен с голямо внимание; и като идваха на гости, ми разказваше небивалици за своето родословие – понеже те били сефардийци, затова той самият несъмнено бил пряк потомък на Мойсей Маймонидес и пр.

Иначе родителите ми са от далечни места. Майка ми е от Бобов дол, учила е в Кюстендил и после медицина в София; а баща ми е от село Мъдрец, Харманлийско.
Оженили се през 1962 и три години след това се е родил брат ми, а след още седем – и аз.

Кръстен съм почти тайно, но в Рилския манастир. Кръстница била леля ми (сестра на баба ми по майка). Тогава свещеникът много ме похвалил, че се казвам Давид, и казал – “благословението на пророка да слезе върху него, словата да текат като мед от устата му и да царува над езичниците”.
Последното е наистина впечатляващо. Леля Тодорка ме уверяваше, че точно това е казал. Аз съм бил на една година, били ме дали на отглеждане в Бобов дол, но там не могли да се справят с мен и ме върнали, друг път ще кажа защо.

Баща ми завършил философия, но станал учител по литература. Било в средата на 60-те и той постъпил на работа в 911-то основно училище, тъй като то е много близо до дома ни. Може би не е имало място за учител по “Обществознание”.
Майка ми специализирала гастроентерология. През 70-те защити и придоби степен “кандидат на медицинските науки”, а в началото на 80-те стана началник на отделение “Гастроентерология и диететика” в Н-ската болница в София. За брат ми ще разкажа по-нататък.

Аз пък съм възпитаник на прословутата НГДЕК, Класическата гимназия или Лицея, както някому хрумна да я нарече през 90-те. Ожених се за съученичка когато бях на деветнадесет и от нея имам една дъщеря – сега тя е голяма. Но бракът пропадна още в края на 90-те. Не ми се разказва за това.
Оттогава имам постоянна работа – преподавател съм по антична грецистика (доктор!).
Иначе завърших в Атина. Каквото и да е било, градът ми е мил, имам спомени – повече от мечти, отколкото от хора.

4.

Трябваше да си извадя дрехите и всичко останало от куфара и да ги наредя. Бях си взел даже книги – Пушкин и Псалтира.

- Стела, работите се объркаха.
– Какво толкова? – обади се тя. Гласът й идваше откъм балкона. – Мислеше да четеш ли?
– Не, но все пак пътуваме. Ти ли ще ме водиш навсякъде?
– Защо не? Така или иначе сме заедно. Пък може да има и полза.
– Каква полза? От това, че съм без очи?
– Ами, по-малко ще се притесняваме един друг. Все пак в една стая сме.

Тя ми се подиграва.

- Къде си сега?
– Ето, влизам. Чакай да разположа малко дрехите.

Тя се засуети наоколо и заскърца с вратите на гардероба. Сложи четките за зъби в банята. Почувствах се като в дом.

- Значи смяташ, че и така може да пътуваме?
– Че как не? Ще ти помагам за всичко. Ще ти мине накрая. Може да е за няколко дни.

Тя понареди багажа и утихна.

- Къде си?
– Тук, до вратата към балкона. Ако запаля, ще ти пречи ли?
– Не, пуши си. Но ела да седнеш при мен.
– Сега не е подходящо.
– Защо? Стела!
– Да.
– Ти облечена ли си?
– Не.
– Какво?
– Нищо. Какво те безпокои?
– Стела, нали щяхме да сме само спътници?
– Ами да. Ние сме си спътници.
– Защо тогава стоиш така?
– Така ми е по-леко. Горещо е. И какво те засяга? Нали не виждаш?

“Какво те засяга”. Как си позволява?

- Стела, това е донякъде неуважение към мен. Ти се възползваш от това, че ослепях.
– Е, много си докачлив. Като стоя далеч от теб, няма проблем.
– И така ли ще прекараме вечерта?
– Не. Трябва да излезем. Ние сме туристи.
– Ами тогава обличай се и да излизаме.
– А ти така ли ще излезеш? Пътувал си осем часа. Измачкан си. Защо не се измиеш?

Има право. Сега трябва да отида до банята.

- Хавлиите са отляво. И влез с джапанките. Ей сега ще ги сложа пред вратата.
– Няма нужда, ще се оправя.
– Ако трябва, да ти помогна.
– Какво ще помагаш?
– Ами да те изкъпя.
– Стела, ти побъркана ли си?
– Внимавай да не паднеш.

Затворих вратата и протегнах ръце наоколо. Да, етажерката с хавлиите е вляво. Ще ме къпе. Хм. Това, разбира се, беше шега. Впрочем… Откакто пътуваме, не мога да си спомня да е излъгала. Тоест, може и да е излъгала, но не съм я хващал. Ако сега я извикам, какво ще прави? Ще каже: “не, няма”? Нещо не й подхожда. Интересно.

- Стела!
– Да!
– Ела да ме изкъпеш тогава.

Тя тръгна насам.

5.

Почувствах силна болка някъде отзад под кръста.

- Стела! Къде си?
– Не викай. Тук съм, над главата ти.
– Какво се случва?
– Каквото ти казах. Защо не взе джапанките?
– Боли ме ужасно.
– Ти се подхлъзна и щеше да се пребиеш. Уплаших се. Дано да нямаш сътресение на мозъка.
– Паднал ли съм?
– Да.
– Ох. Сега дали ще стана?
– Ще видим. Може и да нямаш счупено.
– Трябва да се изкъпя.
– Изкъпах те.
– Какво?
– Ами да. Защо да те пренасям напред-назад, все пак беше вътре. Изкъпах те и те облякох. Всичко е наред.
– Облякла си ме?
– Да. Това ти е хубавата риза с червените карета и белия панталон. И колан ти сложих. И бельо. Готов си.

Действително, тя ме беше облякла и изкъпала. Усещах съвършения аромат на косите й. Преместих ръката си вляво и я пипнах.

- Ти с пола ли си?
– О, да. И аз съм готова.
– Стела, кажи ми едно нещо.
– Какво?
– Ти никога ли не лъжеш?
– Никога. Ако искаш, да те повдигна.

Тя ме хвана за лактите и ме издърпа, за да седна. Болката беще силна, но тъпа. Може и да опитам да ходя. Изправих се.

- Направи сега две крачки.

Направих ги. Да, все още се движа.

- Е, какво? Ще излезем. Ако искаш, с такси?
– Да, по-добре с такси – казах.

Тя слезе на рецепцията. Това аз ли съм? Тази жена ме осакати съвсем. И каква стойност имам сега в очите й? Тя ме къпе, облича, води ме като сляп. Сега в ресторанта сигурно и ще ме храни.

Таксито ни остави на входа на Плаката. Мислех да й кажа да ме заведе в някоя от таверните над агората, но разбрах, че не мога да се кача дотам. Седнахме пред едно ресторантче в ниското. Имаше свободна маса отвън, май точно на ъгъла.
Тя яде дзадзики и пуши през цялото време. Аз изпих три бири. С какво ли е облечена?

- Стела, ти с черно-бялата пола ли си?
– Да.
– А нагоре?
– С твоята риза на малките квадратчета.
– Моята ли? Защо?
– Само тя не беше съвсем смачкана.
– Ами ръкавите?
– Навих ги.

Представям си я. Кой знае каква група се е събрала наоколо и няма да мръднат, докато не станем. По-добре, че не виждам. Тръгнахме си към един и половина. Дали да не поговоря с нея?

6.

- Стела, защо се забавляваш с хората?
– Как се забавлявам?
– Ами ето, унижаваш ги, да кажем.
– Кого унижавам?
– Примерно мен. През цялото време.
– Мисля, че се държа добре с теб.
– Добре? Спомняш ли си какво направи вчера в Н…?
– Какво?
– Накара ме да легна на земята в хотела и да ти прегръщам краката. И то два пъти.
– Не знам защо мислиш, че съм те накарала.
– А как не? Ти се усмихваше и се смееше.
– Давид, какво говориш? Оплакваш се, че съм ти се усмихнала? Нямаше защо да лежиш на земята. Това е смешен театър. Неуместен. Ние сме възрастни хора, пътуваме. На мен ми стана много неудобно. Ако ти беше на мое място?
– Ти се преструваш и ме мотаеш. Как да не си ме накарала? И то не само мен! Видя ли онзи човек със семейството? Той лежеше на земята по корем.
– Може да е бил уморен.
– А рецепциониста? Той защо лежа зад оградата?
– Давид, мога ли да отговарям за всички?

Много е нагла и безочлива.

- Ти плашиш хората и ги тероризираш. И си готова на всякакви престъпления. Ако хотелът се беше срутил? Ако бяха загинали хора? Това е милионен град!
– Нищо не разбирам.
– Е, да, много ясно, че не разбираш. Шест цяло и три по Рихтер! Чудо е, че няма жертви.
– И така, какво?
– Не хитрувай. Ти предизвика земетресението.
– Моля?
– Да. Всичко е напълно очевидно.
– Ти имаш нужда от сън.
– Сега ще ти кажа. Ти съблече ли се в хотела? Долу пред всички?
– Съблякох се.
– Стана ли земетресение?
– Стана.
– Е?
– Сега какво, да направя извод ли?
– Да! Как е възможно това?
– Това е съвпадение.
– Глупости!
– Давид, моля те, спри. Наистина се безпокоя за тебе. Ти си мъж на четиридесет и една години, отгледал си голяма дъщеря и преподаваш в университет. И мислиш, че земетресенията се причиняват от хора? Когато им се прище?
– Ти се съблече и земетресението стана. А, да, и ми каза да ида до входа! Ето, доказах ти го! Знаела си, че ще стане земетресение.
– Изпратих те, защото ме беше срам и исках по-скоро да излезем. А не исках да си излизам сама като някаква стриптизьорка.
– А, не била стриптизьорка! Защо си свали фанелката да те гледат?
– Нали ти настояваше? И каза, че не тръгваш, ако не се съблека и то точно там, пред всички?

Изключително хитра и безсрамна жена.

- Тоест, ти отричаш, че събличането ти има връзка със земетресението?
– Давид, това ли е причината за земетресенията? Тогава как изобщо нещо още съществува? На земята?

Не знаех какво да кажа.

- И така ли ще си прекарваме вечерите оттук нататък? Затова ли ме покани да пътуваме? За какво още ще ме изкараш виновна? Давид, опомни се, моля те! Земетресение! Аз тежа четиридесет и осем килограма!
– Ти тежиш много повече от четиридесет и осем килограма – казах аз, подчертавайки “много” и “повече”.

Усетих, че ме гледа недоволно. Най-после с нещо да я засегна.

- Ти се правиш на обикновена жена, което е смешно. Ако си обикновена, как ме извлече от подземието? Аз пък тежа осемдесет и пет килограма. А ти ме вдигна като играчка.
– Просто те дръпнах за ръката. Какво, да оставя да падне тавана върху тебе ли? Ти сам се изправи. Освен това ти не си осемдесет и пет килограма. Отслабнал си, защото не ядеш.

Стигнахме в хотела. Удареното ме боли, болката вече се мести и нагоре. Отвратително. Освен това не ми се качваше в стаята.

Глава 5

1.

- Как го измисли това “Вирсавия”? – попитах я сутринта, докато ядях сандвича, който ми беше направила.
– Защо, да не е далече от ума?
– Не всеки ще се сети. Примерно аз не се сетих, а те познавам от…
– От три дни ме познаваш. Преди това имахме работни контакти. А за Вирсавия, какво. Нали ти казах, че някога четях книги. Когато бях млада. И Библията.
– Много е уместно. Много ти подхожда. Извънредно. Така ще те наричам. От днес си Стела-Вирсавия. Това е. Вече имаш две имена.
– Много си мил. Какво да ти сложа? Още кафе?
– Да. Стела, кажи, моля те, какво стана след… аа… мм…
– След Нова година?
– Да.
– Това не е за закуска.
– Нищо, разкажи. Ще го понеса.
– Добре. И тъй, това беше януари 2007. Аз бях бременна.
– Така ли?
– Да. Не ти ли казах?
– Не. Кога си забременяла?
– Първия път, както винаги.
– След лекцията?
– Точно така.
– Сигурна ли си?
– И още как. След като прекарахме нощта заедно, той излезе преди обяд и не се върна до вечерта, не ми се обади. Не ми беше дал и телефона си. Но аз не се безпокоях, нали сме колеги. Но той не се обади и на следващия ден, и аз започнах да разпитвам из курса – от какво да ме е срам? Обичах го. Или по-скоро, бях влюбена. И намерих телефона му – не ми се пишеше по мейл, глупаво е. И разбрах, че е болен, и то сериозно, с непрекъсната температура и не може да излиза.
Отидох у тях. Техните ме посрещнаха добре, макар че бяха притеснени. Това беше в “Изток”, към Четвърти километър, в един блок при железопътната линия. От другата страна. Постоях малко и той каза, че като се оправи, ще се премести при мен и ще се оженим. Всъщност ние си го казахме още тогава, през нощта. Но боледува много, имаше пневмония и беше опасно. Започна да излиза чак през ноември, към средата. И тогава заживя при мен, решихме за сватбата и се оженихме на рождения ми ден, както ти казах.
– Не си ми казала. Кога ти е рождения ден?
– Не? Извинявай. На четвърти.
– Аха. Защо не се казваш Варвара?
– Е, хайде. Как ще се казвам Варвара? Това име го няма у нас. Можеше да се казвам Иоана. Но все едно. И, както ти казвам, всичко беше добре докъм Рождество. Но после той започна да става груб, или по-скоро, ревността започна да го влудява. А аз го виждах, че е ревнив, още от самото начало. Та ходехме с колеги тук-там, даже и гости канехме. Живеехме си на “Янтра”. И той започна да става мрачен и да ми говори… малко като тебе снощи. Била съм лъжкиня и… мм… лека жена. Имала съм склонност към ексхибиционизъм.
– Стела, нима нямаш?
– Защо се шегуваш сега? Това в Н… беше за пръв път в живота ми. За пръв път пред чужди хора. Почти за пръв път… Иначе пред него го правех. Пък и той ме рисуваше. Тоест опитваше се, но винаги се отказваше. И това също го ядосваше. Казваше, че се меня всяка минута.
– Това е вярно.
– Добре. Но в началото на януари се скарахме, той си тръгна и не се прибра цялата нощ. Нямаше го и на другия ден, не отговаряше на телефона, техните казаха, че нищо не знаят. Аз плачех, боях се за него. И изглежда заради притеснението на другия ден пометнах. И така.
Той се върна и прие цялата вина върху себе си. Но пак ме ревнуваше и то още повече, и един път щеше да ме удуши. Така, веднъж стана, дойде и както стоях пред огледалото, просто започна да ме души с ръце. Това беше преди края на януари. И тогава разбрах, че всичко това ще свърши зле; отидох си в Джерман и оттам подадох молба за развод. И не му позволих да ме вижда вече.
– И?
– Е, с развода всичко лесно. Аз се преместих в друга квартира, пак там, на “Гогол”, близо до булеварда.
И беше 2007 есента, той се обади по телефона и каза, че щял да заминава някъде и искал да се видим просто да се помирим…

2.

Придвижвахме се към Акропола.

- Колко е величествено! – каза тя.

Вървяхме по “Дионисий Ареопагит”. Заобикаляхме, защото й казвах да върви по големите булеварди, за да не се объркам и аз.

- Какво гледаш?
– Колоните отсреща.
– Това е храмът на Зевс Олимпийски.
– Хайде да идем дотам.
– Стела, там няма нищо за гледане. Това са едни колони. Много добре ги виждаш и оттук.
– Искам да постоя при тях. Да идем.
– Това е излишно обикаляне. Освен това е горещо, а там няма никаква сянка.
– Нали сме тук, за да ходим, да гледаме древностите.
– Аз нищо не мога да гледам. За мен е по-добре да седя и да пия нещо студено. Ето тук, до арката трябва да има едно място. Остави ме и отивай сама.
– Давид, аз предпочитам да вървя с теб.
– Тогава остави камъните и да продължаваме. Освен ако не искаш да пием нещо. Тоник, да кажем.
– Не сме дошли тук, за да седим по масите.
– Не забравяй, че ходенето ме затруднява.
– На теб май ти е скучно да излизаме.
– Разбира се, че ми е скучно. Този град ми е омръзнал. Ако ме беше оставила с очи, щеше да бъде друго.
– А ти защо се натискаше да ме целуваш? Нали се бяхме разбрали вече?
– Съжалявам, че те целунах.

Тя млъкна.

- Съжаляваш?
– Да. С теб е безполезно да се общува. Ти непрестанно говориш и то излишни неща. Скучна си. И си дебела.
– Какво?!!

Може би прекалих. Тя се ядоса. Трябва да внимавам.

- Аз ли съм дебела?
– Стела, извини ме. Горещо ми е и се уморих от ходенето. Боли ме… кракът.
– Защо говориш така с мен?
– Извини ме. Много съжалявам.
– Действително ли така мислиш?
– Не!
– Ако искаш, да те оставя да пиеш тоник.
– Не, Стела, не! Да вървим при колоните! Където кажеш!
– Нали ти ми рева снощи, че си щял да умреш, ако не ти дам?
– Аз. Никога повече няма да те обиждам.
– Ще видим.
– Никога. Стела, как може изобщо да ми обръщаш внимание? Ти си…
– Какво?
– Красавица.
– Друго?
– Богиня…
– Добре, да вървим тогава. Дай ръка.

Разбира се, тя няма как да е дебела. Най-малкото защото се мени. В Н… на закуската беше доста слаба. Затова пък предната вечер на Бялата кула… уффф… Да, наистина имах чувството, че ще умра. Макар че това се случва понякога независимо от жената. Надявам се да не чете всичките ми мисли. Сега сигурно гледа към храма. И ме влачи много бързо.

3.

Полежах два часа по гръб. Кръвта спря, тя налепи по главата ми пластири. Вече нищо не пречеше да излезем и на разходка.
Казах й, че ми се ходи на онези таверни над агората. Качихме се. Стана тъмно и престанах да виждам каквото и да е.

- Гладен ли си? Какво ще хапнеш?

Стори ми се, че мога да ям риба. Поръчахме ципура.

- Ще ти извадя костите. Добре. Сега ще ти давам по малко.
– Стела, ще ме в храниш в устата ли?
– Иначе ще се мъчиш. Какво пречи? Никой няма да обърне внимание. Освен това е ясно, че не виждаш. Знаеш ли как съчувствено те гледаше келнерът?

Тя ми сложи в устата от ципурата. Странно. Не усещам никакъв вкус.

- Стела, това риба ли е?
– Разбира се. Прекрасна. Знаеш ли как мирише? Много е прясна.
– Не усещам никаква миризма. Не мога да разбера какво ям.
– Трябва да ядеш непременно. Имаме толкова дни още. Да поръчам нещо сладко? Не може да не вечеряш.
– Не, това не мога да го ям. Дай ми хляб.

Взех хляб и задъвках. Да. Хляб е, макар и безвкусен.

- Да не си болен? Никакви миризми ли не усещаш?
– Не. Усещам косата ти.
– Ех, какъв си нежен. Разкажи ми нещо за Атина.
– Какво да разказвам? Студентство. Нищо интересно.
– Какви предмети имаше?
– Къде?
– Ами в университета.
– Уф. Стела, за това ли ще говорим?
– Не ти ли е интересно? Това е твоят живот. Ти си учен.

Студентството ми. Хм. Каква скука. Спомних си за Василий Велики и Григорий Богослов. Не, аз въобще не си прекарвах времето като тях.

- Каква нощ! Защо няма звезди?
– Стела, това е Атина. Какви звезди? Тук трябва да духа и да вали три дни, за да се види нещо на небето.
– Да, колите са много. Но е тайнствено. Има море.
– Какво говориш? Претъпкан град, няма дървета, само един прах навсякъде. Какво море? Знаеш ли как се стига до там? Да не мислиш, че има плаж?
– Ти не харесваш Атина.
– Не я харесвам.
– Не искаш да ми разкажеш за живота си тук. Не се ли влюби в някоя?

Идиотка.

- Стела, знаеш ли как ме ядосваш!
– Давид, защо си толкова нервен? Кажи за какво искаш да говорим.
– Искам да говорим за мъжа ти.
– Добре. Питай тогава.

Тя запали цигара. Значи ще говори.

- Ще те питам нещо интимно.
– Щом искаш.
– Случвало ли се е някой път да не можете да го направите?
– Никога.
– И колко дълго продължавахте?
– Ами. Зависи. Понякога кратко.
– А колко най-дълго?

Нямаше вече какво да питам. С мен беше свършено. Тази жена щеше да ме убие. За какво изобщо ме бави?

- Стела?
– Да.
– Кога мислиш да го правиш?
– Давид, не се прави на жертва. Имам грехове. Затова дойдох при теб. Ако искаш, да тръгваме.
– Добре…

4.

В писането на романи има една опасност, която е известна на добрите автори, но е непозната на повечето читатели.

Тя е следната: случва се авторът да се увлече по героинята си. Това е разбираемо и даже е добър знак. Щом я е харесал, сигурно е красива. В любовта му към нея, ако е безкористна, няма нищо нередно. Тя е полезна за романа и може би даже е необходима.
Но има нещо, което трябва непременно да се избягва. Авторът никога не бива да опитва да се люби с героинята си. А такова изкушение има. То идва от красотата й, но също и защото си въобразява, че може да я принуди да прави каквото на него му се ще. Мисли, че я владее.

Ако реши да я направи своя любовница, той непременно ще я принуди да върши неща, които не й подхождат и така ще разруши характера й. От това ще пропадне целият роман. Предполагам, че немалко добре започнати романи са били провалени точно по тази причина.

Истината е, че авторът няма власт над героинята си. Тя е някак негова, защото той й е дал характер, създал я е. Но по-нататък този характер не може да бъде променян заради прищевките му.
Ето защо той не може да я притежава. За него тя може да бъде само “дама на сърцето”. Всеки път, когато започва да пише, е все едно, че отива на среща.

5.

Събудих се в добро настроение. Последно бях сънувал нещо синьо. Небе с бели облаци?

Нямаше я, отишла е на закуска. Станах предпазливо, посегнах към дрехите – и ги хванах. Значи нещо се нормализира. Дори да не е зрение, както казва тя, какво. Стига да не падам много.
Отидох в банята, погледнах огледалото – лошо. Синьо по челото и подутини. Главата ми отгоре също е надута. И на носа му личи, че е удрян. Почти няма ден без травми.
Слязох долу благополучно. Тя беше седнала в салона, в едно кресло с кафе.

- Давид, ти дойде сам? Много добре се справяш. Ще оздравееш.

Не, не е на креслото. Нищо, аз ще седна там.

- Стела, не виждам както трябва. Виждам, но не е точно. Права беше вчера. Ще ми донесеш ли чай?

Донесе ми чай с кроасан.

- Ще тръгваме ли? Трябва да видим по интернет за кораба.
– Стела, аз мисля да останем тук и днес.
– В хотела? Още една нощ? Нали се отегчаваш в Атина?
– Да, но искам да говорим за нещо. Пък разговорът не е такъв. Не може по време на пътуване.
– Пак ме притесняваш.
– Не, трябва да те питам. Какво пречи да останем до утре? Нали тук ти харесва?
– Добре. Отивам на рецепцията.

Тя се върна след две минути.

- Оставаме. Какво има?
– Кажи ми още малко за последния ви път с А.
– Какво?
– Ти каза, че той те е заплашил.
– Така беше.
– И ти си се уплашила.
– Уплаших се.
– От какво?
– Ами той беше зле.
– Значи не те е било страх за теб самата?
– Не.
– А някога било ли те е изобщо страх? От насилие?
– Разбира се. Всяко момиче се бои.
– Не, питам за после, след смъртта на мъжа ти.
– После не.
– И през тези седем години никой ли не те притесни?
– Мен? Аз не съм нищо особено.
– Стела, моля те! Не е за смях.
– Е, какво? Онази вечер нали си мислеше нещо? Пък после се отказа.
– Тогава не виждах.

Тя се разсмя. Такъв чистосърдечен смях! Тази жена има сърце.

- И никой не се е опитал да поиска по-настойчиво? При положение, че живееш сама?
– Е, имаше един случай. И това не е за закуска. Даже съвсем не е.
– Вече много чух.
– Ще ти го разкажа с две думи. Мразя подробности.
– Да?
– Веднъж се връщах от кино, от НДК. Бях отишла сама, излизаше ми се. Беше тъмно.

6.

- Давид?
– Да?
– Какво има?
– Какво да има?
– Мълчиш и някак… струваш ми се неподвижен.
– Стела, какво да ти отговоря?
– Неприятно ли ти е?
– Стела, кое да ми е приятно?
– Е, какво сега? Ти ми питаше, аз ти отговорих. Казах ти истината. Можех ли да скрия? Нападнали са ме, защитила съм се. Сега?
– Защитила си се.
– Да. Какво трябваше да стане?
– Могла си да намериш и друг начин.
– Давид, ревнуваш ме от престъпниците ли?
– Стела, виж…
– Да?
– Ти си могла да го правиш с тях…
– А с теб не?

Нищо не казах.

- Давид, как може ме измъчваш така? Сега и затова ли ще ме преследваш? Стига вече! Ако не можеш да ме понасяш, по-добре да се разделим!
– Какво значи това?
– Ами какво! Ти не си единственият християнин на тази земя. Отивам си, ето какво!
– Отиваш си?
– Ако не престанеш…
– Нали каза, че само аз мога да те кръстя?
– Така мисля.
– И сега ми казваш, че не съм единственият?
– Не си.
– Ще се откажеш от мен?
– Какво искаш?
– Ако се откажеш от мен и идеш при друг, значи си лъгала.
– Ами няма да се кръстя тогава. Ще умра. Ах, Давид…

И тя избухна в плач.

Аз станах и тръгнах към стълбището.

- Къде отиваш?
– Качвам се горе.
– Давид, какво искаш?
– Знаеш какво искам.
– Значи искаш да ме убиеш? Все ти е едно дали ще живея, или не?
– Ти си жена като всички други.
– Какво значи това?
– Че можеш да легнеш с един мъж и пак да бъдеш спасена. Кръщението не е магия.
– Искаш да спиш с мен?
– Точно така.
– И след това ще ме кръстиш?
– Не.
– А ще се ожениш ли за мен?
– Не.
– Защо? Нали ми го предлагаше?
– Мислех те за жена като всички. Само за жена. Но ти си демон. Жена си, но си и демон. Не мога да се оженя за теб.
– Отказваш се от мен, защото искаш само да ме?… Защото ти трябвам само за леглото? И после ще ме оставиш?

- Няма да ме видиш скоро.

Гласът й идваше отдругаде. Огледах се. Вратата на стаята беше отворена. Изтичах вътре. Нямаше я.

- Стела, Стела! Къде отиде? Ах!

Глава 6

1.

Всичко се обърка. Не очаквах, че ще избухне. На етажа се появиха едновременно няколко души от персонала.

- Просексте, кирие, сас паракало… по-по-по, Христе му.. ти ехи гини едо… епесе и порта като… пос ине динатон…

Хората се събраха пред шахтата.

Нямаше какво да правя там. Влязох в стаята. Беше празно.

Хм. Изчезнала е. Тръгнах да оглеждам стаята. На балкона? Не. И на двора я няма. Вторият етаж е, но какво й пречи… В стаята няма къде да бъде. В банята? Натиснах рязко вратата. Не! И тук я няма. Отворих все пак и гардероба. Наистина е излязла.
Къде ще иде?

Оф, как се обърка всичко. Почти бях измислил какво да правя. Измислих го на стълбището, докато се качвахме. Тази жена трябваше да бъде моя. Но трябваше да намеря подход. Мисля, че усетих как да пристъпя.

2.

Тя иска да пътува, нали, да се забавлява на море и по камъни. Може и в музеи да поиска да влиза. И да пуши вечер по кръчмите. Добре. Аз за нея какво съм? Един случаен компаньон. Ами, компаньон. Даже партньор не мога да се нарека. Къде партньор… Някакъв си там познат. Безличен. Не го запомняш с нищо. Просто жените не обичат да почиват сами. Трябва да има някой, който да се върти около тях, да слуша… какво ли не… Да изпълнява разни искания, разбира се, ненужни, глупави, безполезни. Да им угажда. Иначе за тях той е безинтересен. Може да бъде сменен винаги. По принцип. Но ето, когато има конкретна почивка и някакво всекидневие, програма, тогава има и определено лице, едно същество с два крака, ето този индивид и практически не е удобно да го сменяме. Сега това бях аз.

Защо пък не? Но и аз мога да поискам нещо. Да. Всичко има някаква цена. И какво е това за нея? Има ли тя някакви задръжки? Убеждения? Нещо да я спира? Тя просто ме разиграва. Забавлява се с мен от скука. Надсмива ми се. “Няма да ти дам”. Офф. Не, тя трябва да даде. Аз мислех да го поискам още днес. Още тази нощ.

3.

На кораба. Щях да взема билети за ферибота за Крит, за каюта. И тя щеше да каже: “Защо пък Крит, нали щяхме да ходим другаде?” И аз щях да й кажа: “Не ти ли е все едно? И там има море”. И вечерта щях да заключа каютата. М-да. Впрочем може би не. Не, щях да й кажа в салона, докато пием нещо, а тя си хрупа чипса. Не, тя не яде чипс, значи ще е нещо друго. Щях да кажа: “Тази нощ… Защото иначе няма да получиш нищо. Няма да те водя никъде. Иначе просто купувам билети обратно за София и сбогом. Да те кръщава друг. И си търси мъж. Не ти трябвам аз, нали?“ И почивката й щеше да пропадне. И тя щеше да си каже: “Е, щом е за това…” И…

Аз се изправих и погледнах през прозореца. Сърцето ми пропълзя нагоре и стигна гърлото. Къде отиде!!? Ах, колко е отвратителна! Измами ме! Подигра ми се! Нищо не й струваше! Нищо!! Сега къде ще я търся? Боже! Колко е коварна!

Сега относно кръщението. Разбира се, за нея това нищо не значи. Това е просто приумица. Чула, че някои се кръщават. Ходят в неделя на църква. Любопитно й е. Това за нея е като да се запише в курс по йога. Ще се кръсти, после ще каже някому: “Аз се кръстих еди-къде си и съм вече християнка”. И след това… М-м, пак ме прихваща.
Да, много ще й подхожда. Може даже да се разплаче, че еди-кой си й станал кръстник, но не я обича и й е обърнал гръб, и не говори с нея, и кой го знае къде е…

4.

Тя в църква? Смешно. Представих си я как отива за изповед, през двора на храма, където ходя обикновено. Минава през вратата на оградата. Висока е. Или по-скоро средна. В нещо тъмно, с дълга пола… Гледа точно напред и надолу, не се усмихва… Какво ли ще говори. Ще лъже сигурно. Не, няма да лъже. Защото е безсрамна. Ще си каже всичко. И какво от това? Хм. Всъщност възможно е. Да оставим това.
Или до стената отдясно, срещу иконата на св. Стефан, заедно с другите жени преди причастие. Гледа към царските врата… Може би към Богородица с Младенеца. Отслабнала е. Лицето й е удължено. Свещеникът казва: “Со страхом Божим… ”, тя навежда очи надолу. И е с покрита глава. И без червило. Бледа е. Но тук няма нищо необикновено. Тя изглежда нормално. Добре. Даже по-добре от всички… Не!
Тези представи с църквата не вършат никаква работа. Тя не може да бъде там. Тя е… просто развратница. Абсолютна. Защо не я хванах поне веднъж в лъжа? Нима наистина не лъже? Това е толкова подло!

Брак ли? С нея не може да се издържи дори едно денонощие. Дори… по-малко. Това ще бъде непрекъснат… и… случаят е ясен, съдбата на онзи човек е известна, пък и не само неговата, няма какво да се добави. Само безумец би отишъл в църква с тази жена. Тя с бяла рокля? За мъжа й трябва да има готов ковчег.

5.

Всъщност аз го разбирам много добре. Той е бил точно като мен. Обърнал се е и я е видял. И си е казал: “Отивам и я намирам. Където и да е. Ако ще да е… под земята. И й казвам: Остави това настрана. Да. Искам с теб. Без никакво прекъсване. До полудяване и смърт.” И това е било още първия път. Трябвало е да умре още тогава. Но тя си го е оставила като играчка. Ах!

Тя би могла да го прави навсякъде. Примерно пред асансьора. Разбира се, с друг. И след това да ми каже (на мен): “Хайде да идем на разходка”. И да върви цяла нощ без да гледа накъде, да държи цигара и да мълчи. И на другата сутрин да седне на масичка край морето, да наклони глава, да се усмихне и да каже: “Оздравяваш ли? Колко си хубав.” Но няма да даде. Защото е чудовище!

Колкото и да е порочна, в нейното поведение има логика. Да предположим, че тя ме обича. Разбира се, това е немислимо, тя не ме обича, аз за нея съм никой, но да предположим само за миг. Тогава тя би могла и да ме иска за кръстник. Тя се нуждае от кръщение. При нейната биография… Но и да не беше това, какъвто и да е бил животът й, тя се нуждае. Ако я кръстя, тя е свързана с мен цял живот. Това е.

Но може и друго. Ако ме обича… повтарям, това е невъзможно, но да го допуснем само заради разсъждението. Тогава тя може да се откаже от кръщението и да се омъжи за мен. И така ще се погуби. Това ще е безумно, но тя е безумна. Значи… да, противоречие няма.

6.

И остава третата възможност, която предлагам аз. Да не се обвързваме. Защо са тези ангажименти? Не може ли да се живее спокойно, без драми. Без да се чупят врати на асансьори. Без сватби и кръщения. Без… мм… тези обряди. И без “казвам, че никога… или завинаги…” Не. Просто отиваме в подходящо помещение, апартамент, стая или каквото там да е и…
Да. Точно така. Това е най-доброто. Най-после разбрах какво искам.

Бях пред асансьора с липсващата врата. В правоъгълника бяха кръстосани две жълти лепенки с надпис “просохи”, а отпред имаше и шкаф. Върнах се в стаята. Раницата беше там, вещите й, всичко. Излязла е просто ей-така.
На масата имаше лист, сигурно инструкцията в случай на пожар. Беше обърнат и с нещо написано на бялата страна. Прочетох го.

Какво значи „любов“

Първо значение на думата

1. Да се вярва в Бога и да се участва в живота на православната Църква.

2. Никога да не се злослови срещу Църквата, България, съпруга/съпругата, родителите и роднините.
Да се задават въпроси за едно или друго – може. Трябва да се избират подходящи думи за това.

3. Да създадем семейство – да бъде с човек, когото обичаме. Да се венчаем в храма.

4. Да имаме деца заедно със съпруга/съпругата – и то повече от едно – и да направим всичко възможно, за да ги отгледаме до пълнолетие.
Материалната част в отглеждането е по-маловажна от другата. А „другата“ е: мир, вярност, кротост и говорене на истината.

5. Приятелите не служат просто за развлечение и удобство. Трябва да сме им верни и да говорим с тях открито. Ако не понесат това, да се разделим.

6. Да не се боим, че някой ще злослови или ще предприеме нещо срещу нас. Да не го намразваме за това. Думите и действията против нас не могат да ни навредят.

Второ значение на думата

7. „Любов“ е дума и за влечението между мъжа и жената. То им е вложено от Бога. Тази дума може и трябва да се употребява. Ако имаме любов към някого, трябва непременно да му/й кажем това. Трябва да се помисли как. Не може всякак и между другото.
За любовта се говори сериозно. Тя не е телесно отношение или част от битовото всекидневие. Тя е тяхна причина, те следват от нея.

Триъгълник

Има един триъгълник. Ето кои са ъглите:

1. Роднини

Говоря първо за родители, после, до едно време – дядовци и баби (бабите са по-дълголетни), братя и сестри; може би някои братовчеди. И семействата им.

Отношенията с тях са стабилни. Особено ако човек е сам. Всъщност най-вече тогава. Те са ти почти приятели, или направо сякаш приятели. Има обаче една разлика – с тях не можеш да се разделиш, както с приятел. Не може просто “да си омръзнете”. По-устойчиви са. И да се скарате, и да ти направят подлост (а го могат), ще си кажеш: “е, роднини са все пак”.
А те знаят, че така ще си кажеш, и затова са дръзки. За каквото наказваш приятеля, на тях го прощаваш. Значи – “заповядайте, вършете още подлости”.

2. Колеги

Това е название за онези, с които сътрудничиш. Може да имате и различно образование, нали.

С тях отношенията са: от строго и чисто формални – до отчасти приятелски. Но не са приятели. Главното тук е “регламентиран контакт”. Говори се на “Вие” или поне е за предпочитане. Има едно здраве в общуването, яснота, защото трябва да се върши конкретна работа, често свързана с пари. За интимности не може и да се мисли, главното е добрият тон и деловитостта.
Това създава и едно задоволство, човек си казва: “сериозен съм”; “на място съм”. То дава известен престиж пред роднините, както и пред другите, за които ще стане дума. Пък и пред всекиго.
Въобще, както виждаш, става дума за нещо като разделение на властите. Нищо чудно, че групите са три.

3. Приятели

Ето една много мила група. Познавате се отдавна. С някои едва помниш кога си се запознал.

Има разделение: едни са близо в пространството, а други далеч, но пък далечните са ти даже по-обични – понеже не създават абсолютно никакви проблеми (така изглежда).
Между тези, които са по-наблизо, някои – обикновено старите – са като стълбове, около които се образува общество. Ти си във връзка и с това общество, но въз основа на устойчивата си връзка със “стария”. Има разлики в близостта ти с тези хора, което създава приятна неопределеност. Има задушевност, безвремие, много е приятно.

С тях ще споделиш това, което не може с роднините. Всъщност може и да преспиш с някого. Обаче сте свободни – ще се раздалечите, не е трудно. Ще го обърнете на смях. О, как лесно става!

*

Много ми е тъжно, като си го мисля. Този триъгълник е устойчив, страшен. Освен това без тези общности не може. Какво да правим?

Като изключим “колегията”, останалите са извънредно ревниви. Охраняват те, сякаш им се плаща за това. Кое ги плаши най-много ли? Добре известно е. Любовта.

Те я игнорират, гледат я отвисоко, надсмиват й се. Отричат съществуването й. Както мнозина отричат съществуването на Бога. И на народа. То си е подобно, защото атаката не е просто срещу любовта към този и онзи човек, нито е срещу уважението към този или онзи народ, нито срещу “някои религиозни предразсъдъци”.
Атаката е срещу верността и свободата.

*

Любовта е унизена. Но тя е по-силна от тях. Тя не унищожава триъгълника, но се изправя, усмирява го и господства над него. Любовта побеждава подлостта на всекидневието, както Давид побеждава Голиат.

Аз не се боя да говоря за нея.

Нужна е смелост

Ами, какво да кажа сега? Тези неща за мен са, надявам се, изяснени.

В човешкия живот има едно явление, наречено самоубийство. То не е естествено – естествено е на човек да му се живее. Това му е вложено по природа. Дано да няма спор поне по това.

Но човек живее добре и има желание за живот само ако му е ясно кой е. Ако не, започват разстройствата – иска ми се това, иска ми се онова и прочее. Значи, започваш да живееш само с „искащата“ си част. Нищо не те ограничава, защото доброто ограничаване (не това, да се боиш от външно наказание) идва от вътрешния закон. Значи, от съвестта. А ако не знаеш кой си (какво си) – какъв закон и съвест? За кого? Нали виждаш какво пише там – „хайде да бъдем всякакви“.

И така, искането и неполучаването на поисканото натрупват зли чувства у човека – завист (някои получават, аз – не), озлобление (мразя онези, които получават и които ми пречат да получавам), отмъстителност (ще им го върна, ще им причиня зло – както те на мен). Също – скъперничество, алчност (трябват пари). И всичко друго.

Така душата става зла, намразва всичко и не й се живее. И се самоубива. Това е от липса на любов, от напълно загубена способност за любов.
Това, което си видял в този материал (който ми изпрати), е покана за самоубийство. Омръзнало ви е да живеете? Ами сменете си всичко, може да ви стане по-добре. Тоест – умрете.

Да, това е много страшно. Какво е лечението ли? Най-напред – вярност към близките. Нямам предвид само семейството и роднините, макар че те са важни и първи. Но и към когото и да било – към приятел, да кажем. Да си готов да се откажеш от много неща заради някого. Не говоря за пари. Да си мил с него, да си поплачеш заради него. Да му напишеш писмо, без да те е страх, че ще бъдеш досаден (че ще се изложиш).

Така сърцето на човек, тръгнало да закоравява от „искане“, започва да омеква. Знак за това е просълзяването – не от яд или обида, а от умиление – че обичаш някого, че той е жив. Съвсем безкористно при това – възможно е този човек да не ти е близък, да нямаш никакви задължения към него. И пак го обичаш. Странно. Не заради позиция или способности. Просто заради него.

Срещу всички нас има страшна атака, насочена към това – да бъдем изцяло лишени от способност за любов. Да обичаш е неприлично. Нецивилизовано. Има натиск и срещу значението на думата (както е известно). Да обичаш – то е да удовлетвориш телесна потребност – всякаква, каквато ти дойде на ума, и най-извратената. Значи пак „да искаш“ без ограничение. А любовта не е това.
Също – не може да си верен някому. Да се отчиташ – това да. Да плащаш данъци – отлично. Да си съгласен с властта (знаеш какво имам предвид, не става дума за „правителства“) – това най-вече. Но да си верен на някой човек, просто защото е човек и го обичаш – това какво е?

Необходима е смелост, за да разговаряш с хора. Хората са наплашени, не смеят да общуват. Ако говориш вежливо, но все пак открито, свободно – това вече ги плаши. Не знаят какво да очакват по-нататък. Защото са научени, че свободният човек е опасен. Предпочитат сигурността си, макар да усещат, че са нещастни. И това е от липса на любов.

По тези въпроси съм писал много. Ако искаш, мога да ти изпратя някои неща. Но по-добре да излезем, да си поговорим. Примерно, след Великден.

Това е,

всичко хубаво,

[…]

Поколението на зрелия социализъм

Тогава хората привикнаха с мисълта, че, първо, комунизмът ще бъде построен. Какво е комунизмът – пълно и всеобщо благосъстояние и справедливост. Така че ние не само ще имаме всичко, което желаем, но при това ще го имаме и справедливо (а не престъпно, чрез измама и пр.). Ето как аз ще си живея добре и няма да имам никакви тревоги за нищо.

Хората, в чиито почистени умове беше внесена тази вяра, я опазиха и до днес. Говоря особено за тези, които са родени през войната и първите десетилетия след нея – от 40-те докъм началото на 60-те. У почти всички тези хора (аз познавам мнозина) надделя едно твърде гнусно умонастроение, според което – да, комунизмът е построен, той е факт, макар и да не се нарича така; но той е построен в „онези държави“, „където хората…“ и пр. Всички те бяха подмазвачи тъкмо до края на 80-те – говореха си против България въобще, но не против „строя“, и когато трябваше да се охули българското, бяха готови да възхваляват дори руското и съветското. Наред с това, сякаш без да забелязват противоречието, оплюваха руското в сравнение с българското, но не за друго, а защото „тук е по- на Запад“. Изглежда, че без да знаят, са се трудили във вярната (от нечия гледна точка) посока – към разкол в православието.

Какво е положението днес с тях ли? Те са вече на 50-70 години. Няма никакви изненади, знаят къде е властта и пълзят пред нея всекидневно, бълвайки раболепните си слова.

Освен това, второ, те не се съмняваха, че си струва да се постараят единствено заради личното си благосъстояние. „Всеобщото благосъстояние“ имаше смисъл само защото и те лично щяха да бъдат част от тази всеобща осигуреност. Но как щеше да стане това – кой знае, нека държавата и още повече „по-горната държава“ да му мислят, нали са за това. Дотогава, докато се стигне до благосъстоянието, човекът тайничко си роптае – разбира се, без да си наврежда по никакъв начин, без публичност каквато и да било, без никаква отговорност, а просто така, да си пороптаем между нас, за разтуха. Във всекидневието такъв човек гледаше да си пребивава уютно, без рискове и без да смята, че някому нещо дължи, или че е добре да направи нещо за някого. Че за него трябваше да се прави много – в това той беше уверен. Така че други хора не му трябваха, освен за весело прекарване на времето и съвместно „уреждане“. Днес това уреждане е свързано с нещо като предприемачество и затова повече му подхожда думата „далавера“.

Какъв може да е ефектът върху семейството от всичко това? Разрушителен, не ще и дума. Не е нужно да си го виждал лично, а пък аз съм го и виждал. Човек се жени/омъжва, за да се „устрои“, за да му е по-забавно (гости, приятели, допълнителни възможности) и защото все още така е прието, иначе ще помислят, че „не го бива“. Вярност към съпруга – може, дотолкова, доколкото да се поддържа по-лек живот, да няма големи неприятности. Верността сама по себе си, а не като досаден данък заради „удобствата“, се оказваше обаче безсмислена и поради това неразбираема.

Трето, говореше се за „образование“. Човекът обаче не се интересуваше никак от съдържанието на това образование. То беше нужно като източник на същия уютен живот (училият е на някаква държавна работа). Но освен това образованието и съпътстващите го звания осигуряваха уважение, което в днешно време продължава да се нарича „престиж“. И пак – не е важно какво точно знаеш и дали нещо знаеш, а какво е званието (постът). Днес, разбира се, е особено важно „къде“, но пак никой не ще да знае за съдържанието на тази образованост, наука или кой го знае какво. Постепенно с изтичането на десетилетията образованието изглеждаше все повече като един от възможните пътища „навън“ (при благосъстоянието, тоест при истинския комунизъм).

Това, което придобиха тези хора, беше: твърда вяра в идването на деня, от който ще имат „пълна осигуреност“; желание за компания (роднини или не-роднини) за общо веселие и взаимни малки (пък може и по-големи, кой ще тръгне да ги мери) подлости; и мнение, че „образованието“ е ценно. Неговото съдържание може да е неизвестно (кой ли пък ще тръгне да пита сериозно), но имиджът трябва да е непременно положителен.

*

Тези хора „превъртяха“. Казвам го напълно сериозно и от личен опит, от пряко познанство с тях. Те не спират да бълват хули срещу България, независимо дали са тук или „навън“. Те не били против „народа, а само против държавата“. Не се интересуват от нищо, нямат никакви планове извън всекидневното себедоказване – че „аз не съм кой да е“.
Всички те се изпоразведоха или провалиха семействата си, макар и без развод. Какви семейства бяха това впрочем! „Бракове“, сключени пред секретарка – просто някакви споразумения за временно съжителство.
Съсипаха здравето на родилите им се (малко незаконни) синове и дъщери, притискайки ги „да учат на всяка цена, защото…“ и същевременно държейки ги до пълнолетие, пък и нататък, в извратената обстановка на тези свои семейства, които не бяха семейства.
Пренебрежението им към Църквата (тя на времето нали отмираше) след 89-та се разви при повечето от тях в омраза, и то яростна, фанатична.
Някои пък се обявиха за религиозни, даже за православни, но от това омразата им към България и нейната Църква (както и към руската, разбира се) никак не намаля. Те продължиха да ги гледат отвисоко и да ги хулят, както и преди да станат православни, или дори много повече, защото дотогава просто рядко се сещаха за темата. При все това на тези хора днес нищо не им пречи да се надуват, че са православни. Противоречие в поведението си не виждат. „Аз не съм против християнството, аз просто не харесвам поповете“.

Платон. Седмо писмо

Платон посещава Сиракуза за пръв път през 388/7 г. като гост на Дионисий Стари. Тогава се запознава и с Дион, по онова време съвсем млад човек – и го запознава с философията си.
Двадесет години по-късно (367 г.), след смъртта на Дионисий, тиран на Сиракуза става синът му Дионисий ІІ. Дион успява да го убеди да покани Платон, а и самия Платон – да дойде в Сиракуза; и, ако успее да въведе Дионисий във философията, да помогне на сиракузците да заживеят съгласно по-добри закони. Това, надявал се Дион, би трябвало да подобри нравите в града и да направи самите граждани по-щастливи. Примерът на сиракузците пък би могъл да бъде последван и от останалите сицилийци.
Платон се съгласил, и пристигнал в Сицилия, но разговорите му с Дионисий не продължили дълго. Младият тиран се поддал на интригите на някои свои приближени, според които Дион бил повикал Платон като съучастник в намерението си да завладее града. Поради това Дионисий прогонил Дион, който намерил гостоприемство при свои близки в континентална Гърция. Не след дълго, и въпреки нежеланието на Дионисий, Платон също напуснал Сиракуза.

След още няколко години (361 г.) Платон решава отново да посети Сиракуза. Причината е множеството писма и разговори, чрез които той бива съветван да поднови общуването си с Дионисий. Писмата идват както от страна самия тиран, така и от Дион, който посещава Платон в Атина, а и от известния питагореец Архит от Тарент (Платон се бил сближил с него по време на предишното си пътуване). В писмото си Платон обяснява, че въпреки многото колебанията се е решил да предприеме и това пътуване. Също както и при предишното посещение, той се надявал да помогне на сиракузката държава, и така да не се окаже [политически] философ “само на думи”.
Но и тази среща завършва неуспешно. Платон се чувства като пленник в двореца на Дионисий; а след това се появава и опасност за живота му от страна на някои разбунтувани срещу Дионисий войници. Затова с помощта на Архит той получава кораб и пари, за да успее да отпътува.

Тук свършва изложението на събитията според 7 писмо. Известно е, че след пристигането си в Гърция, той минава през Олимпия, където се среща с Дион. Дион по това време подготвя военен поход (“за освобождение”) на Сиракуза. Платон отказва да участва в това дело. Дион успява да превземе града (356 г.) но се оказва въвлечен в трудни междуособици, включително и с хора, на които е имал доверие; и след около две години управление бива убит. Самият Дионисий успява да се завърне след 10-годишно изгнание, и властва още две години.

Платон, който по време на написването на писмото (малко след смъртта на Дион) е 73-годишен, умира в Атина седем години по-късно – през 347.

*

1. Платон и управлението на Тридесетте. Осъждането на Сократ

- Платон още от млад е желал да участва в управлението на града си

Когато бях млад, с мен се случи същото като с мнозина други: мислех, веднага щом стана господар на самия себе си, да се заема с въпросите за благото на полиса (324 b)

- положението след войната; участието на Платон

Тъй като тогавашното държавно устройство бе хулено от мнозина, стана промяна и начело на промяната като управници застанаха 51 мъже… а 30 от тях всички станаха архонти автократори. Понеже се случи така, че някои от тях бяха мои роднини и познати, те веднага започнаха да ме канят уж като за подобаващи дела. Заради младостта си не усетих нищо необикновено и мислех, че те ще управляват полиса, като го водят от несправедлив към справедлив начин на живот, така че усърдно насочх ума си към това, какво правят. А понеже в действителност виждах, че за кратко време тези мъже направиха така, че предишното устройство на полиса да изглежда като изработено от злато – освен другото и възрастния Сократ, любим за мен човек, за когото почти с пълна увереност мога да кажа, че е най-справедлив от тогавашните хора, го пращаха заедно с други при някакъв гражданин, за да го накарат насила под страх от смъртно наказание, ще не ще, да участва в делата им, а той не се подчиняваше и пое риска да изтърпи всичко пред това да стане съучастник в безчестните им дела.
Та като забелязах всички тези неща, а и други, и то не малки, не ги изтърпях и се оттеглих от тогавашните злини.
Не след дълго и 30-те, и цялото тогавашно устройство на полиса пропаднаха и отново, макар и по-бавно, все пак взе да ме тегли желанието за занимание с държавните дела. И в онази обстановка, тъй като беше смутна, ставаха много неща, от които човек би бил недоволен. Нямаше нищо удивително в това при промени да стават прекомерни отмъщения срещу някакви врагове. Все пак впрочем завърналите се тогава изгнаници бяха много снизходителни. По някаква случайност пък някои влиятелни в града хора призовават пред съда нашия приятел Сократ, като повдигат срещу него най-богопротивно обвинение и подобаващо от всички хора най-малко на него, понеже едни го обвиниха в непочитане на боговете, а други го признаха за виновен и убиха човека, който не пожела да бъде съучастник в безбожните дела от онова време…
(324 c – 325 с)

- как държавите да се управляват по-добре

Писаните закони и нравите се разрушаваха и допринасяха удивително много щото аз, който в началото бах изпълнен със силен стремеж за занимание с общите дела… да помисля за всички сегашни полиси, че до един са управлявани зле, тъй като състоянието на законите им е почти неизлечимо без удивителна подготовка и някакъв щастлив случай. Бях принуден да говоря публично, като възхвалявах правилната философия понеже тя прави възможно да се съзре всичко, което е справедливо и за държавата, и за отделните хора и твърдях, че злините за човешките родове не ще имат край, преди или родът на правилно и истински философстващите да встъпи в държавната власт, или родът на властващите в полисите да започне да философства по силата на някаква божествена участ (325 d – 326 b)

2. Запознанството му с Дион

- нравите в Сицилия

С това разбиране дойдох в Италия и Сицилия за първи път. След като пристигнах, така нареченият блажен живот, изпълнен с италийски и сиракузки гощавки, ни най-малко не ми се понрави – да живея, като два пъти на ден се пресищам и никога не спя сам нощем, а и всички други привички, които следват този начин на живот, защото поради тези нрави никой от поднебесните хора никога не би могъл с усърдие още от младини да стане разумен – не ще бъде под властта на толкова удивителна природа – и дори никога не би поискал да бъде умерен. Същото разсъждение би било в сила и за останалите добродетели и никой полис не би могъл да се успокои в някаква законност, ако мъжете смятат, че трябва да изразходват всичко за излишества, а от друга страна пък мислят, че трябва да бъдат лениви във всичко, освен в гощавки, пирове и изтощителни любовни наслади. Неизбежно е тези полиси непрестанно да сменят тирании, олигархии и демокрации, а властниците в тях да не търпят дори и да чуват думите справедливо и равноправно държавно устройство (326 b-d)

- среща с Дион

След като се сближих с тогава младия Дион, се изложих на риска, като му съобщавах със слова нещата, които по мое мнение са най-добри за хората и го съветвах да ги прави, да не забелязвам, че скрито от самия себе си подготвях по някакъв начин бъдещо събаряне на тиранията. Така беше, защото Дион, който беше много схватлив и за останалите неща, и за тогава изречените от мен слова, се вслуша така проницателно и усърдно, както никой младеж, когото някога съм срещал, и обикнал добродетелта повече от насладата и останалите видове изнеженост, пожела през остатъка от живота си да живее различно от мнозинството италийци и сицилийци.Заради това той заживя по начин, ненавистен за хората, които живееха според тираническите обичаи, чак до смъртта на Дионисий (327 a-b)

3. Срещите му с Дионисий ІІ. Как да се променят политическите режими

- Дион убеждава Дионисий ІІ да покани Платон

(327 c)

- Градовете, подобно на хората, могат само да бъдат призовавани към добър живот, но не променяни насила

(330 d)

4. Кой може да бъде “научен” на философия

- погрешни мнения и откъслечно дочути слова. Мнозина си въобразяват, че “знаят важното”

(340 c)

- “петте неща” – дума, словесно представяне, образ, знание, “самото нещо”

(342 a)

- излишно е да се пише относно целта на философията. Истината не се предава с думи – нито писани, нито произнесени. Но човек може да бъде “насочен” към нея. Това обаче изисква големи и продължителни усилия; и не е по силите на всеки, а само на малцина

(343 e)

*

Седмо писмо. Превод Ст. Терзийски. Редактор Д. Табакова. „Критика и хуманизъм“ 13, 2002

*

Текстът е седма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (8 май 2013)

Авиньонският семинар. 2000

През юли в Авиньон се състоя редовната – вече трета – сесия на Международната школа по теория в областта на хуманитарните науки (ISTH). Всяка година в нея участват сравнително млади университетски преподаватели или докторанти: същевременно се канят – като лектори и водещи – изтъкнати професори-хуманитари, от които се очаква да запознаят по-младите си колеги със своите занимания, отнасящи се пряко до темата на семинара, която по правило е различна в различните години. От самото учредяване на школата през 1997 г., на нейните сесии присъстват и български интелектуалци – тяхното участие се финансира от фондация “Отворено общество”, а те придобиват правото на стипендии след провеждане на конкурс. Досега това са били колегите Димитър Камбуров, Илия Панчовски (in memoriam), Благовест Златанов, а тази година – аз и известният наш преводач на англоезична философска литература Тодор Петков. Естествено, не бих могъл да пропусна името на Александър Кьосев, който, като представител на Консултантския борд на ISTH за България, има изключителна заслуга за участието на нашите колеги в този престижен форум.
Несъмнено е, че такъв семинар заслужава внимание дори само заради съдържанието на лекциите, които участниците имат възможност да изслушат: и все пак това, което се научава там, не идва само от програмата на сесията, колкото и богата да е тя. Ето защо ще си позволя да споделя с уважаемите читатели и други впечатления от едномесечния си престой в този стар европейски град. Вярвам, че това, което научих от посещението си по тези места като обикновен турист, също се отнася към темата на семинара, обявена като “Глобализация и хуманитарни науки”.

І. Пътуването

1. Париж

От “Шарл де Гол” до “Орли” пътят е твърде дълъг и се изминава със специалните автобуси на Air France, чийто брой е достатъчен, за да не се допусне натрупване на тълпи от пътници, очакващи транспорт между двете летища. Гледан от околовръстния път, Париж има вид на обикновен космополитен град от втората половина на ХХ в., където грижата за настаняването, снабдяването и придвижването на неудържимо растящото население лесно измества вниманието към привлекателността на пейзажа, озеленяването и поддържането на традиционната местна архитектура.
На “Орли” ми се наложи да чакам почти 10 часа. Съгласуването на два последователни полета не може да е идеално: ако летищата са различни и отдалечени като тези в Париж, времето между полетите не би трябвало да е по-малко от 3 часа, тъй като освен пътя и предвидените формалности около пристигането и заминаването, има закъснения заради лошо време, задръствания по улиците, а и всякакви неочаквани забавяния – защото организацията мъчно издържа изискванията на усилващото се движение. На обратния път, след като 800-те километра от Авиньон до Париж бяха изминати за един час, пътниците не успяха да слязат от самолета повече от 30 минути, защото подвижният коридор, която свързва изхода със салона на аерогарата, не идваше; след това пък полетът за София се отложи с 45 минути заради “претоварен трафик над Европа”.
Летището е място, където човек узнава, че хората могат да съществуват заедно в мир и взаимна търпимост, дори външно да се различават много: това, което ги сродява, е общата им задача да заминат някъде. Мнозина от тях носят ясни знаци на определена раса и традиция, но тези разлики не произвеждат напрежение: те по-скоро известяват, че “ето този човек” е обвързан – природно или по негова воля – с белезите на една култура, която някога – а сред голяма част от носителите й и сега – се е развивала изолирано. Днес обаче той е по-близо до нарастващата група на “пътуващите” и до нейния режим и ценности, отколкото до същинските представители на културата, която е напуснал, макар и тя да е още жива по местата, където хората пътуват рядко и на малки разстояния.

2. Авиньон

Пътуването ми към Авиньон съвпадна с финала на европейското първенство по футбол. Французите спечелиха и пътниците бяха в добро настроение, а и половината от тях бяха деца на възраст между 6 и 10 години. Първият пилот ни осведоми за резултата от мача, децата вдигаха шум, пиеха кока-кола и ядяха бисквитки като хора, които ежедневно летят със самолет. Авиньонското летище е съвсем различно от парижкото. От разписанието става ясно, че дневно там се приземяват не повече от четири самолета (аз пристигнах в началото на театралния фестивал, значи в най-натовареното време от годината): има един вход за пристигащи, една лента за багаж, едно кафене и няколко витрини с мънички модели на пътнически и товарни самолети, каквито мнозина от нас са конструирали като ученици.
На летището беше останал само един служител, който много сърдечно ми обясни, че сигурно скоро ще дойде такси и ще ме откара, където отивам. Беше нощ – около 11 ч., хладно и много тихо, и отдалеч се усещаше атмосферата на малък град, където хората отиват на почивка или при роднини и много рядко за работа. В такава мирна, почти домашна обстановка човек губи усещането за чужбина – аз се чувствах спокоен, сякаш знаех, че към когото и да се обърна, ще ми услужи за всичко, от което имам нужда.
Все пак таксито се забави. “Нали знаете, тази вечер имаше мач”, каза служителят от летището, “иначе отдавна някой да е дошъл”. Наистина, не измина и час, и се появи такси, от което излезе възрастен, побелял чичко, който говореше малко и нечленоразделно, макар и да разбираше всичко. Оказа се, че Авиньон, и по-точно старият град, където отивах, не е близо до летището: изминахме около 10 километра, другият пътник спря пред някакъв хотел, а ние с шофьора продължихме. Разбра се, че той не знае съвсем точно кой е хотелът, където имах среща. Когато приближихме главната улица (хотелът трябваше да е там) той каза, че не може да влезе в нея, и наистина не можеше, защото платното беше заето от ликуващи французи и колите им, които се движеха или стояха с натиснати клаксони. Някои наобикаляха таксито и тропаха по прозорците му – изглежда искаха да кажат, че сега не е време да се ходи по работа. Казах на шофьора, че ако той не знае адреса, на мен ще ми е още по-трудно да го намеря и че няма да имам какво да правя, ако просто сляза от таксито, и му предложих да потърсим друг от известните ми адреси – защото благодарение на е-mail-ите знаех не само постоянното си местожителство (което не съвпадаше с мястото на срещата) но и тези на директора на семинара, неговия асистент и голяма част от участниците. По-късно щях да узная, че повечето хора не бяха пристигнали до тази нощ, а и дори да бяха пристигнали, аз не бих могъл да се свържа с тях, защото в нито една от квартирите нямаше телефон; входните врати не се отваряха иначе, освен чрез набиране на цифров код от автоматите пред тях, който не би могъл да ми бъде съобщен; и също, че част от адресите (включително и моят) бяха сменени, а други изобщо не можеха да бъдат намерени – защото на мястото на номера им не се откриваха никакви сгради.
Шофьорът все пак проникна до главната улица, но успя да ме убеди, че на търсения номер няма хотел, а само банка и Макдоналдс: след време видях, че има, но разстоянието между двата съседни номера беше необикновено голямо, а и хотелът нямаше вид на хотел и се познаваше само по един надпис, при това много трудно забележим. На адреса на постоянната ми квартира нямаше никой, който да ме посрещне, освен двама студенти на пейка в градината, които се смаяха от проблемите ми и от лошия френски, на който им ги представих; след това потърсихме и другите адреси на участниците в семинара, които всеки път се оказваха мистериозно неверни и дори невъзможни; пак се върнах на постоянния си адрес, освободих шофьора (който ми направи известна отстъпка от цената, пожела ми успех и си замина, радостен, че знае къде е домът му), влязох отново в градинката и се примолих на един студент, който ме беше запомнил от предишното идване, да ми помогне да се свържа с представителите на борда на директорите на ISTH. Момчето, което се казваше Тома, се отзова веднага: остави пицата, която си беше купил за вечеря, и тръгна с мен из града. Не можахме да открием никого и по едно време аз му предложих да ме изпрати до някой хотел и доста обикаляхме, защото той не знаеше къде има хотели, освен в центъра: накрая влязохме в един, който се намираше на главния площад. Вътре беше тесничко, но чисто и подредено: погледнах цените, и разбрах, че мога да имам легло и за 390 франка (около 65 долара) и казах на Тома, че му благодаря много и ще остана тук, стига да намерим човека от рецепцията. Него обаче го нямаше: чакахме толкова, че аз се запитах, какво всъщност пречи да легна на килимчето до лакираната маса, около която стояха четири красиви виенски стола със светла дамаска на розички; или да се кача по извитото стълбище, и да видя, дали някоя от стаите не е отворена – пък утре да уредя плащането. Изобщо не си помислих, че е най-лесно да взема някой от ключовете, които висяха на таблото в рецепцията. Накрая се появи елегантен млад мъж с мустаци, повдигна вежди и ни обясни, че стаи, разбира се, няма, защото “фестивалът вече започва” и че по това време в Авиньон никъде нищо не е свободно. Ние го прекъснахме в един глас, и казахме, че положението е сериозно и го молим да ни съдейства, а той погледна загрижено в бележника си, позвъни някъде по телефона и каза, че тук има един чуждестранен professeur, който търси desesperement една стая: и след като свърши разговора, ме посъветва да проверя в един-два хотела, които се намирали отвъд реката във Ville-Neuve. Аз не знаех какво е Ville-Neuve, но Тома знаеше, и след като благодарихме и излязохме, каза, че така сигурно ще е най-добре и че дотам се стига съвсем лесно с такси: че таксита обикновено има, и ако походим, ще видим някое. Тогава си спомних, че имам телефона на една госпожа, която като че ли трябваше да ме чака в хотела на “главната”, но вече беше към 2 часа и тя, колкото и да ме е чакала, сигурно се е прибрала. Отидохме с Тома до неговото общежитие, където в едно сервизно помещение до градинката имаше телефон. Той ми услужи с картата си и аз се свързах с госпожата и открих, че вече почти съм забравил да говоря английски (а помнех, че работният език на конференцията беше английски), но все пак й казах кой съм и какво очаквам от нея. “Ах, господин Гочев” каза Намита (тя се казваше Намита, беше етническа индийка, много възпитана и строга жена) “защо не дойдохте a la rue de la Republique? Аз ви чаках до един часа! Сега как ще намеря такси, за да дойда?” Цялата работа беше там, че Намита държеше ключа от стаята ми заедно с някакви пари и материали за конференцията. Аз й казах, че изобщо не харесвам сегашното си положение и не знам какво ще правя, ако откаже да ми помогне. Разбрахме се да се чакаме на същата улица, но на друг номер. И така, двамата с Тома седнахме на бордюра и за пръв път всеки от нас заговори за живота си. Той ми разказа, че е от Елзас, че учи информатика и сподели мнението си за образованието тук: а аз му говорих за семейството си, за работата и за други неща и след час и четиридесет минути в едно такси пристигна госпожа Намита, даде ми една папка и един ключ и каза, че трябва да се връща незабавно, защото в града по това време нямало други таксита.

ІІ. Конференцията

1. Историята

Както споменах и в началото, ISTH (International School for Theory in the Humanities) съществува отскоро. Инициативата за нейното основаване принадлежи на Михай Спариозу, професор по сравнително литературознание от университета в Джорджия, и Дарио Вилануева, който и сега заема висока административна длъжност в университета на Сантяго де Компостела. Те се запознали преди години на конференция в Буенос Айрес и още по това време замислили създаването на ежегоден форум за среща на учени-хуманитари от цял свят. “Оттогава ние станахме много близки приятели” каза Спариозу, разказвайки за историята на школата и за проблемите около организацията на тазгодишната сесия “и с течение на времето успяхме да убедим и други колеги да подкрепят нашия план и да намерят средства за реализирането му. Същевременно се съгласихме, че сесиите ще се провеждат в Европа – защото тук обстановката е различна. В противен случай би трябвало да се срещаме някъде в Америка, и каквото и да правехме, това все пак би било една американска конференция.” И така, университетът в Сантяго де Компостела приел да бъде домакин – веднъж годишно и за четири седмици – на заниманията на школата. Предполагало се, че участниците във всяка сесия ще запазват установените контакти и след завръщането си в своите университети, и ще посещават – ако желаят – следващите срещи и може би ще замислят и реализират съвместни теоретични проекти в областта на хуманитаристиката. Част от резултатите на този план се видяха и в България – в началото на тази година Департаментът по Нова българистика към НБУ организира тридневна конференция с участието на професор Волфганг Изер, който е член на Почетния съвет на ISTH, а повечето от чуждестранните лектори бяха активни участници в дотогавашните сесии на школата.
Тази година обаче ISTH преживя първата си по-сериозна криза. В края на май между американските инициатори и домакините от Сантяго де Компостела настъпил разрив, довел до оттеглянето на испанските участници и отказа на университета да осигури провеждането на семинара. Всичко това – както сподели техническият директор Джелал Кадир – стана причина за съкращаване на бюджета на сесията с близо 30%. Организаторите изпаднаха в затруднение, и не можеха, а и не се стремяха да скрият белезите на несполуката – така например професор Кадир призна, че официалната вечеря на първия ден от сесията, на която присъстваха всички участници, е била заплатена “от собствения му джоб”. Най-очевидният знак за кризата стана известен на стипендиантите и най-рано – след бърза размяна на е-mail-и в началото на юни беше решено сесията да се премести не само в друг град, но и в друга държава, макар и също членка на Европейския съюз. Както забеляза колегата Владимир Градев, комуто разказах накратко за тези неща, имаше нещо наистина символично в това, че този семинар, прогонен от мястото на основаването си, намери временно убежище не другаде, а именно в Авиньон.

2. Участниците

Михай Спариозу имаше основание да каже, че ако сесиите не се провеждаха на европейска територия, всяка от тях би изглеждала като обикновена американска конференция. От близо 20-те стипендианти (fellows) там едва ли имаше и четирима, които не бяха или не са били преди време преподаватели, докторанти или студенти в американски университети. Като мнозина други, и аз отдавна бях осведомен, че “американец” не означава нищо повече от “гражданин на Съединените американски щати”, но сега това мнение се подкрепи и от непосредствени впечатления. Сред онези, които бяха родени и израснали в Америка, и поради това говореха нейния език “без акцент”, имаше виетнамка от Калифорния, никарагуанец от Пенсилвания, потомка на преселници от Доминиканската република, която учеше в Ню Йорк и афро-американка от Далас. От тези, които бяха пристигнали в Америка по-късно и после бяха останали там или пък се бяха завърнали в страните си, и следователно говореха “с акцент” имаше хора от Индия, Китай, Тайван и Южна Корея. Изглежда, че именно това разнообразие е един от факторите, които подхранват увереността на “средния американец” (и още повече на всеки, който е решил да бъде “преди всичко” американец), че тази страна заема съвсем изключително положение в света, че днес всичко съществено се случва там, или поне там се осмисля, и че, както каза поетесата от Тексас, макар и иронично, “we are the world”. В един от многото ни разговори литературоведката Хиангсун И ми разказа с голямо неудоволствие, че когато в днешна Америка се говори за (или се преподава) “мултикултурализъм”, това означава главно “мултикултурализъм в Америка”, и че това е дисциплина, имаща за предмет расовите, езикови и културни разлики между жителите на Съединените щати. Макар и американските участници в семинара да бяха все образовани хора и специалисти в някаква хуманитарна дисциплина, все пак възгледът за централността на страната им беше навик и нещо несъзнато, и това понякога ставаше причина за любопитни недоразумения. Веднъж те обсъждали качествата на един от лекторите и забелязали с пренебрежение, че въпреки напредналата си възраст и високия си академичен статус той “бил издал само една книга”. Англичанката от Лайден, която присъствала на този разговор, се изненадала и запитала, дали това е съвсем сигурно. Оказало се, че в действителност професорът бил автор на шест или седем книги, и събеседниците били чували за тях, но само една била издадена в Америка. Така че той по същество имал една книга.
По-голямата част от населението на тази страна се струпва в големите градове или около тях, а расовата и етническа картина в тези области става – от наша гледна точка – все по-неопределена. Това се отнася и за университетите, и дори особено за тях. Голяма част от студентите, докторантите и преподавателите там са нови имигранти, а сред тях най-многобройни са преселниците от Далечния изток. Колегите, които говореха за това, твърдяха, че 25-30, дори 40% от състава на някои от най-престижните академични центрове – като да кажем МТИ или Бъркли – идва от Китай, Корея, Япония, Тайван, дори Виетнам. Единственият значителен – и все по-силен – техен конкурент на американския интелектуален пазар е Индия. Ето защо, когато се говори за “американско участие” на даден научен форум, става дума за присъствие на хора, които идват от много части на света, често твърде отдалечени от Америка, говорят английски с най-различни акценти, но работят в Съединените щати и изследванията им се финансират от американски институции.

ІІІ. Авиньон

1. Старият град и Провансът

През античността Авиньон е бил известен с римското си име Avenio, и, подобно на повечето градове от тази област е достигнал разцвета си през ІІ в. сл. Хр., когато империята, управлявана от династията на Антонините, е била богата и стабилна. Той не се отличавал много сред останалите селища по течението на Рона, и това личи и днес – тъй като по-голямата част от важните римски архитектурни паметници из Прованса са запазени на други места. Изобщо територията на Южна Франция е извънредно интересна за класическия археолог. В Арл може да се види цял амфитеатър, който се използва и сега; амфитеатър има и в Ним, където се намира и един от най-добре запазените антични храмове в цяла Европа; на 25 километра северно оттам минава огромният акведукт, известен като Пон-дю-Гар; в Оранж (30 километра северно от Авиньон) има театър и триумфална арка от І в., издигната в чест на един от легионите, а по-късно посветена на Тиберий. В Сен-Реми дьо Прованс е оцелял много оригинален, прекрасно съхранен 18-метров мавзолей, издигнат (предполага се) в памет на внуците на Октавиан Август: и това са само най-прочутите паметници. Ето защо от гледна точка на един “античник” Авиньон е по-скоро скучно място, ако не смятаме археологическия музей, където се пазят хубави статуи и надписи от първите векове сл. Хр. И все пак това е най-важният туристически център на Прованса: той дължи известността си преди всичко на голямото разцепление на католическата църква през ХІV в. През първите няколко десетилетия главната резиденция на папството се премества там, а към края на века настъпва и самата “схизма”, когато църквата се оглавява едновременно от двама папи – единият в Рим, а другият – в Авиньон. Тези сътресения в църковния живот съвпадат и с времето на чумата, от която, както се смята, било унищожено почти една трета от населението на Западна Европа. Все пак Авиньон преживява века и получава богато наследство – масивния дворец на папите, крепостната стена, затваряща и днес туристическата част на града, и славата, че е единственият град наред с Рим, който е бил обитаван за дълго от главата на католическата църква. Оттогава там не се е случило почти нищо особено. Наистина, революцията е оставила следи: всички порти на крепостната стена са били преименувани (това е записано на паметни плочи, изработени много по-късно), а по-значителните сгради са сменили предназначението си: папският дворец, например, е служел за казарма и военен склад.

2. Фестивалът

Авиньон е известен и с театралния си фестивал. Всяко лято за един месец там се събират много театри от Франция, някои от други страни (главно европейски) и голям брой пътуващи независими актьори, музиканти и фокусници от най-различни места. Фестивалът има официална програма, в която влизат около 40 постановки, които се играят няколко вечери подред: някои имат по четири-пет представления, други се изпълняват през целия месец. Играе се на предварително определени места – закрити зали или вътрешни дворове, и цената е между 80 и 200 франка (14-35 $), а билети се намират трудно и театрите са пълни. Аз присъствах на първото представление на “Сфумато” (“Черното руно”), където нямаше нито едно свободно място. Същевременно в града пристигат достатъчно театри, които не са записани в официалната програма. Техните представления понякога са безплатни, а информацията се разпространява от самите актьори, които обикалят града, спират всеки турист, поднасят му рекламните си материали и го уговарят да посети представлението им. Срещата с тях е неизбежна, особено ако човек седи под чадърите на някое централно кафене или ресторант – ако остане по-дълго, той ще получи писмена информация за всичко, което може да се гледа през следващите дни, и то в много екземпляри, защото актьорите не помнят лицето на всеки турист, или смятат, че няколко покани до един и същ човек ще свършат повече работа от една.

3. Всекидневието

Туристът, който вижда само историческите паметници и настоящите културни събития, които придават на посетеното място световно или поне континентално значение, би могъл да бъде обвинен, че е капризен и дори несправедлив. Неговият интерес към прекалено добре уредената консумация на онова, което “си заслужава”, не е само белег за снобска повърхностност, но и лесно води до скука и тревога от излишъка на туристическо време, което така или иначе е заплатено, но рискува да остане неизползвано. Някои от моите колеги на семинара, които са имали възможност да пътуват много, още в петък започваха да въздишат и да се оплакват, че тук “просто няма какво да се прави”, или “добре, че си донесох работа”; и казваха, че не знаят как ще дочакат понеделник, когато заниманията ще започнат отново (отделно от това се говореше, че и на семинара няма какво да се прави). Но за Авиньон може да се разказват и неща, които се отнасят и за други френски и европейски градове: поне за нас те все още представляват интерес.
Когато вървим по улиците на Авиньон, забелязваме, че местната архитектура се отличава подчертано от онова, с което сме свикнали у нас (нямам предвид само София, която все пак е голям и сложен град и би трябвало по-скоро да се сравнява с други столици, а повечето от средните и малки български градове), и че в началото е трудно да се каже, в какво точно се състои тази разлика. Това, което е не само очевидно, но и лесно изказуемо, е, че улиците са крайно тесни – в много случаи пешеходецът може просто да прескочи от единия на другия тротоар, без да стъпва на асфалта. Има улици, където човек дори би могъл да се опре с ръце в двете срещуположни сгради – това наистина е необикновено, а впечатлението за теснота се подсилва и от относителната височина на сградите, тъй като повечето от тях са на три и повече етажа. После разбрах, че градът изглежда толкова странен – поне в очите на един жител на Балканите – поради липсата на външни дворове. Спомних, си че съм виждал нещо подобно и в Гърция, но там малките градчета никога не са толкова гъсто застроени, а и сградите са по-ниски. Но и там, както и в Авиньон, много от къщите са построени така, че човек влиза в стаята, където се живее, направо от улицата: така е, ако къщата е еднофамилна, иначе може да има и стълбище. Прозорците, гледащи към улицата, най-често са затворени и покрити с дървени щори, които като че ли никога не се отварят. Очевидно такава къща би могла да се обитава само ако има и вътрешен двор: а ролята на високия зид или ограда на традиционната българска къща тук се изпълнява от самата стена на дома.
Друго, което бихме забелязали веднага, са парковете и градините. Макар и близо до река и на една и съща географска ширина със София, все пак климатът на Авиньон е сух, градската растителност е малко и за нея се полагат повече грижи. Парковете са “места за разходка” – те са добре заградени, отварят се сутрин и се заключват вечер: изпълнени са с пейки и полянки, по които седят или лежат туристи и ядат сандвичи. Там си почиват и градските просяци: макар и разликата в жизненото равнище на населението да е голяма, в Авиньон те се срещат също толкова често, колкото и в българските градове. В централния парк, намиращ се зад двореца на папите, могат да се видят и много бюстове на заслужили провансалци и граждани на Авиньон: те са съвсем подобни на паметниците, с които ние сме украсили Борисовата градина.
Градинките са място, където туристът би могъл да се разходи и да поседне безплатно: в града обаче това не е възможно, освен за актьори, които забавляват публиката със способността си да остават дълго в една поза (но те най-често са прави) или пък скитници, които просто живеят на улицата. Пространство за сядане има само в кафенетата и ресторантите. Ако човек разполага със средства (ресторантите във Франция са средно два-три пъти по-скъпи, отколкото в България) той би могъл да се развлича, като проучва разликите между националните кухни – или поне тези, които се представят за национални. И тук Далечният изток е навлязъл дълбоко: градът е пълен с китайски и китайско-виетнамски ресторанти, където туристът може да се нахрани по-евтино и – струва ми се – по-вкусно, отколкото там, където се предлагат местни ястия. Из стария град се срещат още марокански, мексикански и кубински ресторанти, гръцки сувлакаджийници, Макдоналдс и много места, където се предлагат просто сандвичи – от изобилието им личи, че туристът е човек, свикнал да яде суха храна. Като балкански човек аз намерих за най-приятна обстановката в турския ресторант. В него се влиза през каменен свод, попада се във вътрешен двор с маси, а после може да се слезе под равнището на двора в малка сводеста механа, където в единия край има ниска дървена маса и зад нея миндер, постлан със шарени черги, а от каменната стена висят на пирон едри броеници. Под броениците бяха оставени няколко броя турски вестници, които не се смениха за три седмици. Веднъж със сервитьора Халил си говорехме за езици и аз казах, че турската граматика ми изглежда трудна, а той възрази, и за да ме убеди, взе вестник и ме накара да прочета едно заглавие. “Виждаш ли, че е лесна”, каза, “каквото виждаш, това и четеш”. И така, аз се отбивах там веднъж на няколко дни, за да хапна сарми, пълнени чушки, мусака и за десерт баклава (много вкусна!), а за пиене си поръчвах турска бира. “Не по лоша от Хайнекен!” – увери ме Халил, и имаше право. Ресторантът явно беше собственост на баща му. Като разбра, че имам семейство, Халил се заинтересува на каква възраст съм се оженил, и се удиви, когато му казах “двадесет и девет”. “Защо толкова късно?” Той също имал две деца, но се оженил на 17, а баща му – на 16. Те били в Авиньон от много години, но често си пътували за Турция. “Турция е хубава”, каза, “но тези, които са на власт… те не мислят за нея. Ето, аз съм мюсюлманин, а ти – православен. И аз, и ти знаем какво може и какво – не. А те са… ох, не знам как да го обясня, не знам как е на френски…” “Corrompus?” – попитах аз. “Точно така!” – възкликна той. “Именно! Ето това е думата!” Още на второто ми идване се появи бащата на Халил, поздрави ме и приседна на миндера. Почерпиха ме с чай и поговорихме за работата ни и за пътя от Европа до Балканите. Той каза, че наскоро е пътувал с колата си през България и се оплака от българските митничари.
Изобщо, моите домакини не изглеждаха много свързани с Франция. “Приятно ми е да си говоря с теб!” заяви Халил. “Тук страната е хубава, работим, но няма с кого да си общуваш. Не ми е по сърце” – и посочи сърцето си. “Това е друга култура”. И всеки път, когато се отбивах, ми стискаше ръката с две ръце и казваше “Бонжур, комшу”. Брат му обаче, който се мяркаше рядко в ресторанта, се държеше по-студено, имаше много по-добро произношение и ми казваше “monsieur” а не “комшу”.

ІV. Теоретични въпроси на глобализацията

След всички тревоги около организацията и неяснотите, свързани със самото оцеляване на школата, в Авиньон се събраха всички стипендианти (fellows), директорът Джелал Кадир, Михай Спариозу и трима лектори, чиито изложения трябваше да запълнят цялото време на семинара – тъй като не се предвиждаше четене на доклади от страна на редовните участници. Семинарът започна и протече като цикъл лекции, всяка от които беше следвана от дискусия. Този начин на работа не се хареса на част от стипендиантите, които го определиха като “много традиционен” и в средата на втората седмица на една от пленарните сесии се взе общо решение да се сформират работни групи, които да дискутират проблеми, свързани с темата на конференцията. Появата на тези групи помогна за подобряване на диалога между самите участници, но приносът й към обсъждането на “глобализацията” беше незначителен: изглежда, че разговорите послужиха повече на преживяването на глобализацията, отколкото на размисъла върху нея.
Основната серия лекции беше изнесена от Майк Федърстоун, англичанин, професор от университета в Teeside, главен редактор на списанието за съвременна хуманитаристика TCS (Theory, Culture & Society) и водещ поредица от монографии на същата тема. Федърстоун, като социолог, просто изложи главните проблеми на днешния свят, който се “глобализира”, значи, движи се към културно, информационно, икономическо и на места – както в Европа – политическо обединение. Неговият семинар съдържаше по-скоро тематичен преглед на литературата по въпроса, отколкото факти или лични мнения: ставаше ясно, че този процес е толкова сложен, че е възможно да възникнат съмнения дали той съществува въобще. Политическото и икономическо обединение може да се съпътства или да бъде следвано от разединение – и не е нужно някой да бъде жител на Източна Европа, за да се съгласи с това. Интернет съществува, но броят на хората, които имат достъп до него, все още е сравнително малък и не превишава 1,5-2% от населението на Земята. Почти същият е процентът на онези, които имат възможност да пътуват на големи разстояния и извън границите на отделните държави, което трябва да е постоянен белег на глобализационния процес. Подобно изглежда и положението с културната унификация, защото избледняването на културните различия е възможно само там, където има активно общуване на доскоро изолирани традиции – това значи засилено придвижване на хора, стоки и информация. Като че ли най-важният въпрос около процеса на световното обединение би могъл да се изкаже така: “Да не би това обединение да засяга само една, при това много малка част от световното общество (и вместо “световно общество като че ли е по-добре да казваме “човечеството” или “населението на Земята”)? Можем ли да се откажем да наречем тази подвижна, активно контактуваща и изразходваща големи средства част от световното население “елит”? И какво следва от обединяването на този елит? Проблемът е, че той не може да си позволи да бъде толкова малоброен, колкото е сега, и пак да поддържа идеологията на “приближаването и обединяването заради…”, защото, както отдавна се знае, едно общество има изгледи да бъде стабилно само ако прослойката на “средните” надминава по брой и доходи прослойката на “богатите и влиятелните” и “бедните и отхвърлените” взети заедно.
Лекциите на Майк Федърстоун приближаваха слушателя към този въпрос без да го поставят непосредствено: а и какво би могло да се постигне от непосредственото му обсъждане? Все пак за днешното човечество, дори то да се разглежда като единно или намиращо се в процес на единение, би могло да се говори добре само ако се обсъждат различни проблеми, и, ако е възможно, от различни гледни точки. Каква е историята на термина “глобализация”? Дали процесът, който се обозначава така, е бил наблюдаван и по-рано от края на ХХ век и къде? Дали този процес има център и главен двигател? Не може да се отрече, че в основата на днешния стремеж към обединение се намира експанзията на евро-американския културен модел, основан на демокрацията, индустрията и развитието на технологиите. Но защо този модел се е реализирал именно в Европа? Не е възможно да се твърди че западната цивилизация е била водеща през целия период на писаната й история. Напротив, нейната мощ в сравнение с Изтока става осезаема едва след средата на ХVІІІ век. Дали сега инициативата и лидерството не преминават отново другаде?
Вече е трудно да се твърди, че световното развитие се диктува от отделни национални държави или техни коалиции. От една страна, Съединените Щати – световен лидер през втората половина на века и особено в края му – не са национална държава, или поне не могат да претендират за етническа монолитност. Същевременно подвижният бизнес елит със сигурност е интер- и наднационален – и вероятно той е главният двигател на обединяването.
Но къде из територията на днешния свят, разделен на независими държави и по-гъсто и по-рядко населени места, протича тази среща на капитали и култури? Необходимо е да се обърне внимание на големите градове. Дали те са от един и същ тип? Сега градове като Токио, Мексико, Сао Паулу и Бомбай достигат и надминават 20 милиона жители. Във всички случаи тези необгледни урбанистични образувания нямат нищо общо с традиционния европейски град с исторически център и периферия, съзнателна градоустройствена политика и усещане за общност на гражданите. Възможни са и още по-големи градски обединения – да кажем в Кантон, южен Китай, няколко големи града ще се приближават в процеса на разрастването им, докато се стигне до фактическото им сливане (implosion) и така ще се появи непрекъснат град, обитаван от 40-50 милиона души. Свръхградовете са белег на днешната цивилизация и в това тя е надминала всички предишни опити в тази посока. Тяхното разрастване сякаш ги отделя от националните държави, в които те са възникнали, и ги превръща в нещо отделно, в някакъв особен фактор на промените.
Друго явление, свързано с глобализацията, е разпростирането на производството на едни и същи компании в различни краища на света. Ако преди стоките се произвеждаха – примерно – в един град и след това се разпращаха на различни места по света, сега те направо се произвеждат по тези места. Тази особеност на производството би могла да предотврати тревожещата унификация на стоките за масова употреба – защото нищо не пречи на компанията да се съобразява с изискванията на местната култура и да предлага стоки, оформени в съгласие с националната традиция. Защо, да кажем, Макдоналдс да не строи своите ресторанти в България като възрожденски къщи със зидове, озеленени дворове, кладенци и чардаци? Човек, израсъл в Източна Европа от времето на студената война, веднага си спомня сентенцията: “Национално по форма, социалистическо по съдържание”.
Друга особеност, съпътстваща изграждането на глобалната култура, е разрастването на електронния архив. Всяка голяма цивилизация се е стремяла да изгради своя архив – и е лесно да назовем някои от тях: табличките на Ашурбанипал, Александрийската библиотека, Ватиканът, Конгресната библиотека във Вашингтон. Но всички те са били организирани по нечия инициатива и са се поддържали със съзнателно усилие и протекцията на политическата власт. Сега обаче сме свидетели на нещо съвсем ново – самоорганизиращият се Интернет архив нараства спонтанно и неконтролирано. Колкото по-зависимо става общуването от електронната мрежа, толкова повече ще се мисли за един свят, където цялата комуникация, всички съобщения, независимо от вида източника и предназначението си, се съхраняват.
“Наистина, много от говоримите езици изчезват и ние не можем да ги запазим”, каза веднъж Федърстоун. “Но поне знаем, че всичко казано вече може да се запише и съхрани. Да предположим, че някой ден арабският език изчезне – но нали големите му паметници ще са съхранени в общия електронен архив? Всеки и по всяко време би могъл да разтвори Корана и да си го чете, ако иска, в оригинал: нали ще има и помагала, и коментари.”
Като автор и издател Федърстоун е много добре информиран за това, какво се пише днес по тези въпроси. Той говори монотонно, но недогматично, и излъчва интерес към нещата, с които се занимава. На въпроси отговаря добродушно и търпеливо, и през думите му се забелязва упоритата надежда, че “последиците не са непоправими”, “явленията се допълват и балансират”, “винаги има изход”. “Моят дядо”, каза той, “никога не се е отдалечавал на повече от 20 мили от фермата си. Баща ми вече беше пътувал в няколко европейски страни. Аз се движа непрекъснато, и ту съм в Токио, ту някъде в Америка, ту в Бразилия, но обичам да се връщам в Англия. Когато съм там, говоря английски по различен начин – не така, както в чужбина. Приятно ми е да говоря с местни хора и по местни въпроси в Англия. За дъщеря ми – какво да кажа. Тя живее в Малайзия, има си китайски boy-friend, пишем си по Интернет. Нещата са други за всяко поколение – аз не искам да бъда носталгичен. Разбира се, човек има нужда от някакъв habitus: има нужда от неща, които да му бъдат обичайни, да повтаря някои действия, да знае, че би могъл да потърси нещо и да го намери на старото му място.”
Няколко пъти пред аудиторията говори Влад Годзич, професор по литература в Женевския университет. Опитен преподавател и много добър разказвач, Годзич, както и Федърстоун, обърна внимание на някои значими промени на днешното време, но предметът и стилът му бяха други. “Мнозина от моите колеги от един момент нататък престават да четат художествена литература”, каза той. “Аз считам това за сериозна грешка. Все пак духът на времето се чувства най-добре в тези текстове. Колкото до философията, тя, заедно с другите жанрове на хуманитаристиката, пък дори и на нехуманитарната наука – всички те се опитват да говорят направо за нещата, за които литературата съзнателно е избрала да говори косвено. А какъв е смисълът да се говори научно и обективистично, при положение, че по-късно или другаде тези текстове неизбежно ще се четат или като документи за историята на тази дисциплина, или направо като литература? Наистина, възможен е и обратният процес – има текстове, които възникват като литература, а в друга обстановка с възприемат като история или наука. Но при свършека на времената всеки текст ще се чете като литература”.
На лекциите си Годзич заявяваше, че ще представя книги на съвременни хуманитари. Той беше нарекъл това “обсъждане през фокус”. Ставаше дума за разглеждане на някои предполагаеми “глобални” промени в политическата и икономическа уредба на света и в основите на рационалното световъзприятие, изложени като хипотези в книгите на Антонио Негри и Петер Слотърдайк. Според Негри днес човечеството е свидетел на решаваща промяна в политическата структура на западното общество. Демокрацията преживява последните си дни, в ход е съсредоточаването на всички властови ресурси в ръцете на малцина, което (както мисли Негри) няма да остане скрито, а ще бъде обявено, и светът ще трябва да се примири с открито наложената диктатура. От друга страна, Слотърдайк говори за фундаментална промяна в концептуалния ред, възприет от западната цивилизация през последните 2600 години. Основата на съществуващия досега концептуален и дори сетивен поглед към света е била поставена от гърците, които, благодарение на особената си интелектуална интуиция са създали теоретичната математика, и тяхната идея за число и геометрична фигура е повлияла решително на начина, по който ние мислим и възприемаме нещата. Една от исторически най-важните геометрични фигури е сферата – западният човек винаги (открито или скрито) е вярвал в сферичността на универсума и елементите му. Това се е отразило по решаващ начин на неговата култура: но – каза Годзич чрез Слотърдайк – днес тази визия е в криза и най-явният белег на кризата е обсесивното вкопчване в този изтощен елемент на символния ни свят. Нарастващата несигурност в сферичността на света произвежда непрестанното говорене за неговата глоб-алност и глоб-ализация.
След това Годзич говори – вече от свое име – за историята и традиционната историография като метод за производство на опростени разкази, претендиращи, че дават точно изложение на случилото се. Той започна с една илюстрация на сложността на историческата събитийност, като разказа за неотдавнашния военен конфликт между Мавритания и Сенегал. Самият той преди време бил прекарал няколко месеца в Сенегал и това му позволило да се запознае лично с обстановката в тази страна. “Аз имах един приятел сенегалец на име Мамади, който беше убит при този конфликт: след като научих за смъртта му, аз се опитах да разбера какво точно беше станало и заминах за Сенегал, където узнах, че…” В разказа на Годзич се преплетоха религиозните и културни конфликти в модернизиращото се сенегалско общество, тайна търговия с оръжия между Франция и Средния изток, в която се оказва замесен самият Жак Ширак, сенегалски емигранти в Марсилия и ислямски фундаменталисти от Либия и Иран. В началото всичко изглеждало като дребен и необясним сблъсък на границата на Сенегал и Мавритания. Съгласно официалната информация на сенегалското посолство в Париж, мавритански войници навлезли в територията на Сенегал, причинили умишлени палежи и разрушения и убили двама сенегалски граждани и три крави. “Всичко това породи у мен съмнения” – каза Годзич. “Аз познавам много добре тази част на страната. Там по същество няма никаква граница. Има няколко войници и по един павилион от тези страни, но никой нищо не пази, те си общуват спокойно и много често се хранят заедно. Освен това на това място имаше само един човек, който притежаваше крави, и това беше моят приятел Мамади – но той нямаше три крави, а само две.”
Годзич говори и за езиковия проблем на съвременния свят. “В Европа” – каза той – “нещата вероятно ще се развият като в Швейцария. Наистина, в Швейцария има само четири официални езика (той каза кой е четвъртият, но аз не го запомних) но в действителност езиковото положение в тази страна е много по-сложно. Според статистиката 75% от населението е немскоезично. От тях обаче едва ли има и пет процента, които наистина могат да говорят немски. Останалите говорят диалекти, напълно неразбираеми за който и да било немец извън Швейцария, а също и за повечето немскоезични швейцарци. Ето защо, когато швейцарците трябва да свършат заедно някаква работа, те се събират в някоя от хубавите заседателни зали на своите банки, разменят приветствия на официалните езици, и веднага след това отиват в друго помещение, където обстановката е по-делова и там вече преминават на английски: защото това е език, който всеки в Швейцария разбира. След като изяснят позициите си и вземат решение, те отново се връщат в голямата зала, произнасят заключителните речи, после си заминават – всеки в областта си – и там написват отчети за случилото се на собствените си езици. След като това се обсъди и всеки от представителите получи мнението на своите съграждани от областта, те отново се събират заедно и написват крайния документ, който също е оформен на всеки един от четирите официални езика.”
“Подобно е положението и в парламента. Когато швейцарският депутат излезе на трибуната, в началото той обикновено говори на родния си език. Повечето от колегите му по банките не го разбират, но изчакват да завърши увода и да премине към същността на изказването си, която, както те очакват, ще бъде изказана на английски. Ако той не направи това, а продължи да говори по същия начин, залата започва сравнително бързо да се изпразва: тогава обаче той заговаря на английски, депутатите се заслушват – защото го разбират – и така узнават какво е искал да им каже. Когато ораторът изложи основната част на речта си, той изведнъж заговаря отново на собствения си език и произнася заключителните думи, които вече никой не слуша.”
“Колкото до швейцарската армия (според Годзич тя е най-боеспособната в Западна Европа) там не се употребява никакъв друг език освен английски. Очевидно, когато е нужно да се действа бързо, не е възможно да се отделя време за превод. Това, че повечето команди са кратки, и че военният език, както навсякъде, е максимално опростен, не помага. Ето един пример. Както е известно, думата за “седем” на немски е “sieben”. Съществува обаче един широко употребяван швейцарски диалект, на който същата дума се произнася “soh”. Това не може да се знае от всеки – а една армия, чийто личен състав се затруднява дори да се преброи, не може да бъде боеспособна. Но когато офицерът каже “seven” го разбират всички. Ето защо единственият работен език в швейцарската армия е английският.”
“Положението в Европа не би трябвало да се развие иначе. Европейският парламент, да кажем, не би могъл дълго да поддържа усложнената и скъпа система за превод, която се използва сега. Освен това езиците, на които говорят евродепутатите, няма да намаляват, а ще се множат. Това предстои дори само в границите на сегашия Европейски съюз: защото на неговата територия има достатъчно малцинства, които скоро ще постигнат правото езикът им да бъде признаван за официален. Възможно ли е да очакваме, че парламентът ще плаща ежедневно, за да се превежда, да кажем, от финландски на корсикански?”
“Впрочем”, каза Годзич, “в Европа вече никой няма сили да се съпротивлява срещу настъпващото едноезичие. Съвсем наскоро именно финландците, като председателстващи поредната сесия на Европарламента отказаха да осигурят превод за всеки от официалните езици на страните-членки, и обявиха, че ще превеждат само на английски. Французите бяха толкова ужасени, че не можаха да кажат нито една дума. Германците обаче протестираха и казаха, че при това положение те няма да присъстват на заседанията. “Добре” отговориха финландците, “не идвайте”. И германците дойдоха”.
“Тези неща не стават с декрети” – завърши Годзич. “Когато Европа се разшири на Изток, езиците ще се умножат рязко и това вече няма да бъдат просто езици на държави, а на области – защото евродепутатите ще бъдат представители на области и ще искат да им се превежда на езика на тяхната област. Тогава ще имаме работа не с 30, както би могло да бъде в момента, а може би с 60 езика. Ще стане съвсем ясно, че преводът на всички тях е невъзможен и депутатите ще се съгласят да има работни езици – но техният брой наистина ще трябва да е съвсем малък. Кои ще бъдат те? Да предположим, английски, френски и немски. И какво ще се случи? На немски няма да говори никой, дори и германците – защото няма да ги разбира никой, освен техните сънародници. Френският, напротив, има много по-големи шансове. Но германците никога няма да допуснат френският да получи толкова голямо предимство в парламента. Какво остава, освен да се гласува за един работен език.”
Може да се каже, че лекциите на Майк Федърстоун и Влад Годзич определиха духа на семинара: и това, което казаха, беше живо, добре обмислено и наистина проясняваше въпроса за “глобализацията”, който не е друг, освен въпроса за днешния ден на едно – като че ли – все по-подвижно и контактуващо човечество. Другите двама лектори разполагаха с много по-малко време, а и те самите не показаха ясно по какъв начин предметът на техните занимания се отнасяше до основната тема.
Изобщо, семинарът не успя да разгледа достатъчно добре проблема за отношението между глобализация и хуманитаристика – макар и темата да беше обявена именно така. Ако глобализацията съществува и ние имаме понятие за нея, то как хуманитарните науки – заедно и поотделно – допринасят за разбирането й? Може ли хуманитаристиката да повлияе на този процес, и ако вече влияе, как става това? Как, от своя страна, глобализацията влияе на хуманитаристиката? Какво е положението на интелектуалеца и учения с хуманитарна подготовка в новата обстановка: в какъв смисъл тя е нова за него? Дали положението му се е променило в сравнение с миналото (и кое минало?) и какво може да се мисли за близкото бъдеще? Тези въпроси присъстваха скрито в съдържанието на лекциите и понякога бяха произнасяни, но не бяха обсъждани пряко.
Най-големият недостатък на семинара се оказа неравностойното положение, в което бяха поставени лекторите и останалите участници. Повечето от тях съвсем не бяха толкова млади – средната възраст на стипендиантите не беше много по-ниска от 40 години. Всички те бяха хонорувани или редовни преподаватели в университетите си, някои дори доценти (ако това е българското съответствие на званието associate professor). Следователно беше твърде странен замисълът, който не предвиждаше те да взимат думата,
освен за съвсем кратки (около пет минути) самопредставяния по време на първата “пленарна сесия”. Наистина, този план за работа срещна активна съпротива, но разговорът, на който част от участниците изразиха недоволството си, се състоя чак на десетия ден: тогава, както казах, бяха сформирани работни групи по отделни теми, но това стана набързо и без ясна идея за метода и целта на тяхната работа.

V. Университетският преподавател и глобализацията

1. Хиангсун

А. Корея и останалият свят

Сред участниците в семинара беше и корейката Хиангсун И от университета в Джорджия. Първият ни разговор се случи по време на обяд, когато тя разпалено говореше пред част от групата за езиковото възпитание в семействата на някои азиатски емигранти в Америка. “Представи си, те заминават там със семействата, децата им са съвсем малки или още нямат деца. От първия ден тях ги преследва страхът, че няма да успеят да се адаптират – и мислят, че най-голямото препятствие е незнанието на езика. Така че, за да облекчат адаптацията на децата си, те им говорят в къщи само на английски. И какво се получава? Самите родители знаят английски незадоволително, а не говорят пред децата си на родния си език и така те порастват, стават на 6-7 години и фактически не знаят никакъв език: английският им е съвсем беден и слаб, също като на родителите им, и те нито могат да съставят сложни изречения, нито да си служат с абстрактни изрази, защото няма кой да им ги обясни – и интелектуално изостават от връстниците си, на които се говори на родния им език.” Аз се съгласих, че детето най-напред трябва да овладее един език, все едно кой е той, и така започна нашето познанство.
Хиангсун беше израснала някъде по южното крайбрежие на корейския полуостров, а после беше учила в Сеул. Там се омъжила и родила две деца – момиче и момче, но бракът й не вървял добре. “Моят баща беше военен”, каза тя, “но беше свободомислещ човек и никога не съм се чувствала подтисната от това, че съм момиче. Но след като се омъжих, влязох в едно твърде консервативно семейство. Изобщо законодателството в Корея винаги е поставяло жената в много лоши условия. Най-напред двойното гражданство е забранено. Ако един кореец се ожени за чужденка, тя автоматично става корейка – иначе бракът се счита за нелегитимен – и децата, които ще се родят, трябва да имат корейско гражданство. Ако корейка се омъжи за чужденец, бракът е легитимен, но ако той не приеме корейско гражданство, се оказва, че децата не могат да получат никакво гражданство: защото децата на родители, живеещи постоянно в страната, трябва да бъдат корейски граждани, но те не могат да станат такива, ако и двамата им родители не са корейци.”
“Корея е особена страна. Тя винаги е допускала извънредно трудно чужденци, ако това изобщо е ставало: сега тя се модернизира много бързо и доходите за последните 15-20 години се покачиха няколко пъти. Това е истински шок, защото, от една страна, хората имат стандарт на живот като в Европа и Америка, пътуват много и виждат какъв е западния свят, а същевременно нравите в страната много трудно се променят. Ето, една жена не може да се омъжи за чужденец и да има нормално семейство – това е просто абсурдно.”
Най-сетне Хиангсун се развела. Бившият й съпруг живеел в Корея със сина им, който наскоро влязъл в казармата, а дъщеря им била при нея в Джорджия. “И синът ми можеше да дойде тук и да започне да следва в Америка”, каза тя, “а после да се върне – ако реши – и да влезе в армията. Законът позволява военната служба да се отложи, ако момчето е заминало да учи в чужбина: но той не знаеше това, а баща му не му каза нищо – умишлено го премълча. Иначе в Корея всички мъже задължително служат след завършване на средно образование. И сега той трябва да прекара три години в армията, а това е много дълго време – и той разбра, че е можел да се отложи и съжалява много. Това е. Какво да се прави.”
“Корейците са най-чистата народност. В Корея няма малцинства и почти не е имало смесени бракове. Всеки кореец знае родословието си столетия назад – дори до 3-4 век.” Аз я погледнах с удивление. “Е, това обикновено са митически истории. Но до 16-17 век хората си знаят рода – това наистина е така”.
“От всички народи в Азия ние имаме най-добри чувства към виетнамците. Корейците и виетнамците се разбират отлично, защото между нас има много общи неща: да кажем това, че и на двата народа им се е налагало да воюват много. Виетнамците са най-добрите бойци в Азия – те са единствените, които превъзхождат корейците. Помисли си само: те са воювали с Китай в продължение на хиляда години! Когато Чингис хан е завоювал Изтока, той не е успял да завладее само Виетнам. Не е влязъл и в Корея, но не защото не е могъл – просто не му е било нужно. С виетнамците обаче наистина не е могъл да се справи. Затова и французите напуснаха Виетнам – защо мислиш си отидоха? Да не би някой да освобождава колониите си доброволно? А след това американците си мислеха, че могат да заемат тяхното място. И какво стана? Те не знаеха с кого си имат работа.”
“А Корея е една от най-старите култури и винаги е служела като мост между Китай и Япония. Будизмът, например, е достигнал до Япония чрез Корея. Но ако попиташ японците откъде са приели будизма, ще кажат – от Китай. А това не е така. Но те мълчат за всичко, което дължат на Корея: и повечето хора просто не знаят, защото в тяхното образование за тези неща не се казва нищо.”
“Японците са странни хора: те се различават много от всички останали азиатци. Ако отидеш в Америка, ще видиш огромни азиатски колонии. Хората обикновено се събират в една част на градовете, имат съвместен бизнес и общуват много помежду си, така че навсякъде има китайски, корейски и виетнамски колонии. Но японски не – и не защото няма японци, а защото те никога не се събират заедно. Те се стремят да се смесят с останалите американци. Те са много гъвкав и възприемчив народ. Презират останалите азиатци и гледат на тях като на хора от по-ниско качество, а себе си считат за западна страна: искат да се приобщят към Запада и много страдат от това, че европейците и американците се отнасят с тях просто като с азиатци – и не ги предпочитат пред останалите.”
“До края на миналия век в Корея е имало аристокрация и ясно разделение на съсловията. Но след японската окупация и корейската война това разделение изчезна напълно и сега обществото е твърде изравнено. Наистина, някои хора са по-заможни от други, но това, което дава истински престиж, е образованието. Така че в Корея най-важната задача пред всяко семейство е образованието на децата и всичко се прави заради това: и нивото на образоваността е много високо. Самата държава дава големи средства за култура – да кажем, за преводи. Най-напред, огромно количество литература от всякакви езици се превежда на корейски, а освен това се дават и много сериозни субсидии за преводи на корейски автори в чужбина.”
“По време на окупацията японците са се отнасяли много зле с корейците – като с поробен народ. Затова поколенията преди моето развиха чувство за малоценност спрямо Япония. Но след Втората световна война корейското правителство наложи пълна цензура върху всякакви японски продукти, особено културни. Не се допускаше никаква литература, филми, телевизия. Всичко това беше много полезно, защото ние израснахме без да познаваме Япония и моето поколение вече нямаше никакво чувство за малоценност спрямо тях – за нас те вече са народ като всеки друг.”
Хиангсун разказваше охотно за чувствата на корееца към другите страни в Далечния изток (когато казваше “Азия”, тя разбираше само Далечния изток). Тя говореше твърде общо и предаваше разпространени мнения, каквито навярно би споделил всеки друг от сънародниците й. Повечето от разказите й сигурно биха били твърде скучни за човек, който познава отблизо културната обстановка в тази част на света. За мен обаче всичко това беше интересно, тъй като не знаех почти нищо за историята на тези страни и отношенията им, а тя беше израсла и учила там, и макар и понякога да се разграничаваше от мненията и да казваше “корейците” вместо “аз “ или “ние”, все пак беше техен носител и сигурен източник – ако не за факти, то поне за настроения. Едно от нещата, които ставаха съвсем ясни, беше, че повечето азиатци, родени през втората половина на века в икономически проспериращите страни, са видимо приобщени към западната култура – най-често с посредничеството на Америка. Разбира се, това се отнася преди всичко за тези, които са получили добро образование, но изглежда, че в страни като Корея (Хиангсун не делеше Корея на Северна и Южна и много рядко споменаваше за КНДР, освен веднъж когато каза, че обединението е сигурно, но ще стане много бавно), Япония, Сингапур и Тайван, доброто образование и пътуванията в чужбина са достъпни за голяма част от населението. Освен модерна и образована азиатка, Хиангсун беше и преподавателка в американски университет, и то от много години: тя можеше да разкаже и други неща, които също ме интересуваха, но не толкова като човек, обитаващ друга част на света, колкото като неин колега.

Б. На работа в Америка

Преди да започне работа в Департамента по сравнително литературознание към университета в Джорджия, Хиангсун беше защитила дисертация в Пенсилвания, а след това беше преподавала литература и корейски в други университети. Въпреки немалкото години, прекарани в американските академични среди, тя не се чувстваше сигурна за работата си и често казваше, че всъщност е корейска гражданка, която просто пребивава в Съединените щати с работна виза. Тя беше асистент с пълна заетост и редовна заплата, но нямаше безсрочен договор с университета. “Това е сериозен проблем. Това, че съм написала дисертация, не ми помага много. Необходимо е да работя няколко години в департамента, да издам книга – и то в добро издателство – и след това да се надявам, че ще получа постоянно място. Защото ако пропаднеш на апробацията, после едва ли някъде ще успееш да си намериш същата работа, и излиза, че е било по-добре да не си започвал въобще. А не е лесно да издадеш книга където трябва. Аз мога да публикувам текста си в Корея на английски, но в Америка никой няма да обърне внимание на такава книга. Освен това има йерархия на известните издателства и не е все едно кой ще те приеме. Ако те издадат, примерно, в Принстън – това е отлично. В издателството на SUNY – пак става, но не е толкова добре. И така нататък. И е почти задължително издателството да е американско: европейските не се ценят. Освен това забавянето е много голямо. Най-напред не е лесно изобщо да се влезе във връзка със сериозно издателство и да им се предложи текст. След това минава поне една година, докато те включат в програмата си и сключиш договор – ако сключиш. И после има година-две докато излезе. Така че можеш да си написал книга, да си я изпратил на издател, и дори той да ти е дал надежда, че ще я приеме – и пак няма вероятност да чакаш по-малко от три години.”
“Но дори да си издал книгата си, от това не следва, че ще станеш постоянен преподавател. Трябва да знаеш, че при всяко положение могат да ти откажат – и дори няма да научиш мотивите им. За годините, които прекарах в Америка, съм видяла всички видове нечисти комбинации. Виждала съм как се провежда конкурс, на който се взима очевидно най-слабият кандидат. Не бива да влизаш в конфликт с хората от департамента – докато си на временен договор е най-добре да си мълчиш. Департаментите винаги са разделени на две – и още щом се появиш там, вече трябва да е ясно към коя група ще се присъединиш. Ако се опиташ да си независим и да не се обвързваш с никого, е най-зле. Това е. В университета обикновено си сам или имаш един-двама приятели – всички останали са врагове.”
“И трябва да си много предпазлив в контактите си с хората – и колеги, и студенти. Не може да казваш на колегите си колко точно взимаш. Случвало ми се е в личен разговор да ме питат каква ми е заплатата и аз просто да си кажа. Веднага след това същият човек вдигна голям шум: защо аз съм получавала повече от него, след като той имал диплома от Йейл. Посъветваха ме да си мълча, когато става дума за пари.”
“Друг проблем са студентите. Не можеш да се срещаш с тях извън кабинета си, както, да кажем, става в Корея – винаги има опасност да те обвинят в sexual harassement. В това отношение мъжете са по-застрашени. Един мой колега го уволниха след подобен скандал. За съжаление можеш да си имаш големи неприятности дори само заради едно чисто обвинение, без никакви доказателства. Освен това студентите също могат да бъдат агресивни. Затова са ме съветвали, когато имам приемен час, да оставям вратата отворена: въпреки че съм азиатка, което е в моя полза, защото с жена от друга раса мъжете са по-предпазливи – не знаят как може да реагира.”
Раздвояването между места, занимания и перспективи беше станало съдба за Хиангсун. Тя беше отделила много години, за да преподава корейски език, но специалността й беше свързана с историята на европейската литература – занимаваше се с ирландска драма. “Толкова време преподавах корейски” – каза тя. “Написах учебник, участвам в съюза на преподавателите по корейски в Америка, хората ме познават повече благодарение на това. Когато отида на някоя литературна конференция, за да прочета нещо, се чудят – “Ти и с това ли се занимаваш?” А аз съм писала дисертация по литература и затова съм в този департамент. Чувствах се длъжна да направя нещо за Корея, след като мога и съм оттам: но сега вече ще престана.”
Изглежда, че работата в университета й даваше много поводи да бъде недоволна от живота си. “Заплащането на преподавателя не е добро. Ако си асистент като мен и имаш късмет, можеш да стигнеш до 35 хиляди годишно. Това е твърде малко. С такива пари не може да се издържа семейство. Е, ако и двамата работят в университета, и са професори, тогава доходът им ще стане към 100 хиляди. Това е по-добре. Така човек вече се справя. Но университетските преподаватели, особено ако са хуманитари, са почти най-зле платени измежду образованите хора. Мога ли да се сравнявам с един юрист, който взима триста хиляди? И колата, която карам, ме поставя на най-ниското възможно стъпало. Предишната кола подарих на един професор от Буркина Фасо, който ми беше съсед. Той беше толкова, ама толкова беден! Беше дошъл с жена си, три деца и едно огромно куче. И нямаше кола, не можеше да отиде абсолютно никъде. Затова му подарих моята, вместо да я продам – и без това почти нищо нямаше да взема за нея.”
“Да работиш в университет и да се занимаваш с литература в Америка е много странно. Всички ти се учудват, че си се заел с това. Наистина трябва много да обичаш тази работа, за да се чувстваш добре с нея в такава обстановка. Тези хора, които са дошли тук (тя имаше предвид участниците в семинара), не са обикновени американци. Те са много културни, истински елит. Обикновеният американец е съвсем друго нещо. В повечето градове там няма никакъв културен живот – искам да кажа, от моя гледна точка, след като идвам от Сеул. Театри, опера – такива неща могат да се видят само в големите центрове.”
“Не знам какво ще излезе от моята работа. Аз самата не съм някакъв особен професионалист. Знам ограниченията си. Когато прочетох доклада си в Дъблин миналия месец, някои хора го харесаха. А там се бяха събрали най-големите специалисти. Представи си, аз дори не ги познавах по лице. Дори и директорът на издателството от Сиракузкия университет прояви интерес – а това е най-доброто издателство за Irish Studies. Но не знам. Като гледам какви неща правят някои професори, си казвам – къде са те, къде съм аз. Ако се наложи, винаги мога да се върна в Корея – ще давам уроци по английски и ще стана милионер. Но не бих отишла да преподавам в някой English Department. Какъв е смисълът? Човек не може да направи нищо, ако е далеч от големите центрове, където стават истинските неща.”

2. Интелектуалецът като homo viator

Въпросът за движението е един от първите, които се обсъждат, когато става дума за глобализацията. Обикновено изходната позиция е такава: елитът се движи, останалите са закрепостени – завинаги или през повечето време – към определени места. Глобалното е навсякъде: локалното – само там, където е възникнало. Така че интелектуалецът не може да заобиколи въпроса за това, към коя от страните принадлежи. Той би могъл да се примири с незначителното си влияние в публичното пространство и с невисокия престиж на професията си, а също и със средни или дори по-ниски доходи: но няма да се откаже от убеждението, че е част от един елит – и това е елитът на “знаещите”. На пръв поглед няма нищо необикновено в това, знанията да се придобиват на едно място – да кажем, в университета. Фигурата на “знаещия”, който рядко напуска дома или града си, е добре позната в западната култура. Въпросът е, дали традицията на “неподвижните мъдреци” би могла да има някакво сериозно влияние в днешния свят. Това изглежда съмнително. От друга страна, тя има и своя алтернатива в рамките на същата тази култура. Ако не “мъдростта”, то поне “образоваността” е била свързвана – най-малко от Херодот насам – с възможността да се обикаля достъпния цивилизован свят и да се правят сравнения. Първият развит образ на “знаещия” в западната литература съвпада с този на пътешественика – Одисей. Изобщо този, когото сме склонни да наричаме “интелектуалец”, трудно понася предвидимостта на ежедневието. Той не се задоволява с ритуала като начин за организация на времето и света, макар и да е способен да го препоръча като необходим регулатор на човешката общност. Ето защо той охотно оценява придвижването като източник на усложнен жизнен опит: а когато разбира, че не може да си го позволи, го заменя с четене, философстване, изкуство или опити да се внесат промени в живота на общността.
По всяка вероятност днешният интелектуалец, ако имаше възможност да избира, не би останал от страната на неподвижните. Това можеше да се забележи и на семинара – хората споделяха спомени от пътуванията си също така охотно, както говореха за професионалните си занимания. Може би това се дължи на неизказаното убеждение, че “знае” онзи, който е “видял”. Аргументите, които се разменяхт по време на дискусиите, най-често включваха позоваване на факти и събития, които могат да се проверят най-добре, ако се отиде там, където говорещият е бил: те звучат като покана към събеседника да посети мястото, за което става дума, и същевременно му напомнят, че хуманитарната подготовка предполага осведоменост, която се постига чрез пътуване. Изглежда, че знанието, както и влиянието, се развива чрез непосредствено участие в нещата, и поради това не само четенето, но дори и гледането на филми и телевизия и осведомяването чрез Интернет се усещат като непълноценни заместители на правилния начин за узнаване – личното телесно присъствие.
И така, пропътуваното пространство и посетените места се оказват мяра за личностно развитие. Щом това, да се пътува, е културно изискване, с което човек трябва да се съобразява, той по-малко ще обсъжда ценността на пътуването, а повече – възможностите за осъществяването му и критериите за неговото качество. От една страна се говори за това, кои места могат да бъдат посетени, и кои си заслужава; от друга – как да се осигури финансиране.
Пътуващият оформя картата на света, служейки се с няколко основни опозиции. Най-напред е добре да се знае, кои места са по-опасни и кои – по-малко. Територията на “безопасните” райони не съвпада задължително с тази на богатите страни. “Повечето мегаполиси са опасни”, каза веднъж Федърстоун, “и все пак има разлика. В Ню Йорк, казват, си заслужава да се иде: там е опасно, но и вълнуващо. А за Сао Паулу е друго – там е само опасно.” И все пак се предполага, че в по-бедните страни рискът е по-голям. “Аз мислех да отида в Бирма”, каза Хиангсун, “но ме разубедиха. Казаха ми, че ако не хвана малария – а имало 99% вероятност да хвана – съм щяла да пострадам от друга болест, или от престъпници, и че нямало да мога да се оправя нито с транспорта, нито с парите, нито със съобщенията. Случвало ми се е да съжалявам, че съм попаднала някъде. Веднъж трябваше да прекарам цял месец в Бомбай. Последният ден си казах: ”ако утре самолетът ми не замине или го пропусна – ще се върна в стаята си и ще се обеся”. Миналата година щях да ходя в Перу, но разбрах, че един американец, специалист по предколониална история на Америка, бил убит там по много жесток начин. И се отказах. А и в Китай е опасно. По едно време бяха зачестили убийствата на японски и корейски туристи, и то в таксита. Правят го за пари – защото знаят, че японците и корейците обикновено носят със себе си много пари в брой.”
От друга страна, постколониалните и изобщо по-слабо развитите страни представляват все по-голям интерес. Смята се, че е добре човек да познава повече места от Централна и Южна Америка, Африка, Средна Азия. Интересът не е заради риска, а защото това позволява да се види нещо различно – а за интелектуалеца е още по-важно заради възможността да прави нещо, което винаги е ценял – сравнение. За нас това е непривично и изглежда ненужно. Когато средният българин казва “чужбина”, той изключва огромна част от обитаемия свят. “Чужбина” са единствено тези страни, където доходът на глава от населението със сигурност надвишава нашия. В тази липса на безкористен интерес към пътуването не би имало нищо необикновено: повечето хора по света наистина не се интересуват от пътешествия, които не носят нищо повече от впечатления и снимки. Бедата е, че у нас това безразличие към “бедните” засяга и тези, които се считат – и според определени критерии наистина са – интелектуалци.
И така, да се пътува означава да се поддържа определен стандарт на живот: и тъй като в богатите страни пътуването е достъпно за мнозина, интелектуалецът – особено университетският – трудно би се съгласил да загуби този белег за принадлежност към средната класа. Това е една от причините, поради които повечето колеги на Запад не оценяват редовната си заплата като достатъчна: и следователно са принудени да отделят много внимание на възможното финансиране от външни източници. Откъде и за какво могат да се получат пари е тема, която лесно измества разговора за особеностите на “глобализацията”. Западният интелектуалец, също както и нашият, е принуден да бъде гъвкав – той е свикнал да се насочва към теми, които на пръв поглед са в периферията на интересите му, стига да знае, че такъв проект би получил подкрепа. Тази подвижност издава несигурност – ще има ли пари и за нас и докога? Влад Годзич, който изглеждаше добре осведомен по въпросите на финансирането, съветваше да се избягва специализацията. “След дисертацията си е добре да потърсите друга тема. Затварянето в една и съща проблематика води до изхабяване и непродуктивност. Търсете новото”.

***

Един вариант на текста е публикуван в сп. “Демократически преглед”, кн. 46, пролет 2001.