Архив на категория: за студентите

Избрах Херодот

Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:
– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?
– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.
– Да… Това е много хубаво. И какво?
– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

*

из „коментарите“:

1. Там е работата, че преди да изберем, ние вече сме се отказали от почти всичко…

2. География на туризма също е практично. Ако ще ставаш турист…

3. Всъщност дори класическият филолог може да си намери работа. Но в идеалния случай той учи просто заради образованието – за историята, литературата, идеите… тоест за неща, с които човек се занимава по-скоро през свободното си време. Както е турист през свободното си време.

4. Изглежда справедливо най-зле платени да са онези дейности, от които самият човек извлича най-голяма полза (лично за себе си).

5. Нейното изказване е не просто смешно, но и забележително, защото насочва към мисли за чистото и приложното образование; за общото и специализираното. Защото рисуването все пак е повече умение, отколкото знание и то в рамките на едно отделно изкуство (както и свиренето на цигулка). Значи то е по-специализирано и по-лесно ще намери приложение (художникът и цигуларят умеят нещо точно определено и преди всичко него). Докато класическият филолог се занимава с цяла една цивилизация, и въз основа на нея – с човешкия свят изобщо. Тъй като той не може да разбира античността без да има идея и за други епохи. Затова неговото знание обикновено не е много приложно и специализирано, и въобще тази наука като цяло няма приложение в практиката. И все пак е наука, а не просто някакво название за произволен учебен план („културология“ да речем, или „европеистика“). Затова и човекът има голяма полза от това занимание. Чрез него той става интелектуално, а понякога и светогледно самодостатъчен и мъчно се включва в екипи – може и без тях. Тогава защо да му се плаща…

6. „Практичност“ – според значението, в което го използвах тук и което е най-често срещано, това е да устроиш всекидневието си (частния си живот) според някакъв стандарт. Какъв ще е той – зависи от времето и мястото, разбира се. Трябва да е приемлив, във всеки случай не по-лош от стандарта на родителите ти. И пак става въпрос за действащ възглед – кое е „удовлетворително“. Да притежаваш разни неща, да имаш достъп до някакви общности – поне отдалеч погледнато. В действителност достъпът ти може да е съвсем привиден. Примерно: „Аз живея в еди-кой си град (държава)“. От това сякаш следва, че имаш достъп до някаква общност, която „представлява“ това място пред останалия свят. Е, обикновено нямаш. Но това, че си физически там, вече е „стандарт“. Каква кола караш… Това е практичността.

7. Значи ти „прилагаш“ онова, което знаеш – каквото и да е – за да си устроиш всекидневието. Това ще рече: „уча еди-какво си, защото съм практичен“. От друга страна, стои въпросът с приложението на науката за промяна на действителността – не на живота на този или онзи индивид, а на цели общества. Физиката беше модна през ХХ в. главно заради приложението си (оръжие, енергетика). После, към края на века, беше изместена от „информатиката“. И понеже това са огромни научно-технологични масиви, те налагат специализация. Ако човек е силно специализиран (а за да се стигне до крайния продукт, повечето са така) неговото занимание няма как да му е много полезно – за личното му културно, пък и интелектуално развитие. Затова пък се плаща, или поне е престижно (работя за Microsoft/за „НАСА“). Ако обаче науката не съдейства за появата на толкова сложни и важни (глобално) продукти, тя не може да стигне и до чак такава специализация (съответно не е и толкова финансирана). Социалните науки са така – там е невъзможно да влязат толкова големи пари. Значи няма и такава специализация, но пък човекът получава достъп до по-общо знание. Това за него е добре, но няма да има много пари. А престижността зависи от институциите (университетите преди всичко). Но това, което се върши в хуманитарните факултети на богатите университети, и заради което те получават пари, е в областта на идеологията главно.

на Вит 2016 ян 2

Семейни отношения

Никое семейство или приятелство не може да бъде разрушено с натиск отвън, дори с помощта на постоянни и изобретателни интриги. То се разпада само по вътрешни причини.

Но какво е нужно, за да се поддържа то? Защото връзката на любов и приятелство между хората не е нещо естествено (природно) и не може да издържи дълго, ако не се полагат усилия за обновяването й. А има неща, които пречат на обновяването.

Първо, това е незнанието или несъгласието относно важното в живота. Ако и двамата са невежи (първо в сърцето си, но също и в ума), тогава усилията най-напред се полагат инстинктивно, но лесно изтляват, тъй като няма от какво да се захранват.
При несъгласието пък, заради невежеството на единия от тях, те остават безрезултатни и пак стига до отчуждаване.

Друго, особено силно препятствие, е завистта, която унищожава всяко благоразположение и всеки опит за възстановяване на близостта и съгласието. Но какво значи завист в отношенията между мъж и жена, и възможна ли е тя изобщо?
Възможна е, но не се забелязва лесно. Тя се маскира под нежеланието да „простиш“. Тъй като прошката – това е облекчаване на съвестта, сваляне на „бремето“ й. А защо на другия да му е леко?

Тъй като човекът с чиста съвест живее щастливо, а завистта е недоволство от щастието на другия.

*

Едни студенти научават каквото е нужно за изпита, други – по-малко от това, а трети – никак; и няма какво да се направи, това не се променя. Но трябва да се пишат оценки.

Казвам на една студентка: „Дали бихте могла да разкажете накратко как протича действието в `Едип цар`“? А тя: „За `Едип цар` мога да говоря само от обща култура…“ „Защо не“ – казвам. „Говорете от обща култура.“ „За Едип знам“ – казва тя – „че той много е обичал майка си…“

Това дали и как Едип обича майка си, е тема за обсъждане. Би могло да се забележи, че в митологията той не е единственият, който се намира в трудни отношения с майка си. Има и други прочути примери – Орест, Телемах.

Орест я убива като прелюбодейка и предателка. И след това полудява; но с помощта на боговете оцелява.
А Телемах я пази. Напуска я за кратко, и то само за да потърси баща си, и наистина го намира; довежда го у дома, помага му в боя срещу натрапниците и възстановява семейството.

Отсъствието на бащата не е удобство, а голямо страдание за мъжа. Причината е, че майка му се намира в опасност. Затова момчетата, колкото и млади да са, в отсъствието на баща си се отнасят с майка си така, като че ли са мъже.

Но то е само за да не допуснат до нея друг. Ако баща им се върне, те са щастливи. Защото не мислят, че тя може да принадлежи на друг, освен на него.

Античността в „Буквара“ на Берон

І.

„Букварът“ на Берон е около 150 стр. и е разделен на седем части. От тях четвъртата („Умни ответи”) и шестата („Различни истории“) съдържат сведения за античността. Това са преди всичко изказвания, приписвани на исторически личности, и разкази за случки от живота им.

В „Умни ответи“ (64) се срещат имената на (цитирам по реда в „Буквара“):

Талес, Аристип, Епиктет, Диоген (сигурно от Синопа), Аристотел, Сократ, Платон, Александър (Македонски), Дионисий (може би Втори, Сиракузки), Мусаний (вероятно Музоний Руф) Метел (сигурно Квинт Цецилий Втори, воювал в Испания), Рутилий Руф, Агис, Леонид (спартанският цар от Втората персийска война), Ксеркс, Фокион, Демостен, Анахарсис, Бион (сигурно киникът, от Бористен), Зенон (стоикът, от Китион), Хилон, Антистен, Клеант, Биант, Солон, Симонид, Лизимах, Агезилай, Ификрат, Демокрит, Езоп, Леотихид (сигурно Втори, от Втората персийска война).
Някои са споменати повече от веднъж. Най-често: Аристотел (6 пъти), Талес и Антистен (по 4), Сократ, Платон, Диоген (по 3).

В „Различни истории“ (51) се срещат някои от споменатите имена, а също и:

Деметрий Полиоркет, Стилпон (от Мегара), Октавиан Август, Емилий Павел (сигурно Втори, победител при Пидна – 168 г.), Зевксис, Паразий, Поликлет, Перикъл, Теофраст, Ксантипа (съпругата на Сократ), Алкивиад, Хабрий, Кир, Темистокъл, Сенека, Евклид (сократикът от Мегара), Агатокъл (Сиракузки, воювал срещу картагенците), Ликург (спартанският законодател), Анаксимен (реторът от Лампсак), Тит (императорът), Архелай (Първи, Македонски), Дионисий (Първи Сиракузки, покрай случая с Дамокъл), Крез, Антигон (сигурно Втори, Гонат, във връзка с приятелството му със стоика Зенон), Ивик, Камил (Марк Фурий, воювал с фалиските).

Най-често: Александър (5 пъти), Перикъл, Сократ, Дионисий Стари, Филип (по 3)

ІІ.

Антологии като Бероновата помагат да се узнае какво по-точно се има предвид, когато се говори общо за „класическо образование“. Такива сборници нямат за цел да подготвят специалисти-античници, но насочват четящия към онова, което е „характерно“ за античността и си струва да бъде споменавано.
При съставителството Берон несъмнено си е послужил с други подобни антологии. Техните съставители обикновено се интересуват от античните държавници и мислители („мъдреци“). Целта е въз основа на популярни анекдоти от техния живот да се дадат примери за житейска мъдрост и нравствена добродетел. Обикновено не се дават датировки или други справки за споменатите личности.

Ако все пак подредим споменатите при Берон древни мъже хронологически, едни от най-ранните ще са т.нар. „седем мъдреци“. Споменати са Талес, Биант, Хилон, Солон и Анахарсис, заедно с техния предполагаем събеседник Крез. (Него още античните го правят домакин на тяхна среща, а и Херодот говори надълго за разговора му със Солон).
Спартанският законодател Ликург е вероятно по-древен и от тях. Той и Солон са представени от Плутарх в „Биографиите“. (Плутарх изобщо е автор, съдействал извънредно много за популярността на личностите, избрани да станат герои на биографиите му.) Техен съвременник може би е бил Езоп.

От времето преди персийските войни (VІ в.) се споменават имена и на поети – Симонид от Кеос, Ивик от Регион.

От класическата епоха (V в.):
Има немалко имена на атиняни. Сред тях някои са известни като държавници и военни (Темистокъл, Перикъл, Алкивиад – и тримата представени от Плутарх); други – като „философи“ (Демокрит, Сократ, Антистен, Платон). Също – художници и скулптори (Поликлет, Зевксис, Паразий)

ІV в. и времето на диадохите:
От държавниците и военните – Хабрий, Ификрат, Демостен, Фокион (последните двама са представени от Плутарх).
Сред мислителите („философи“) има мнозина, които произхождат отдругаде, но се заселват постоянно или временно в Атина – Евклид от Мегара, Аристип от Кирена, Диоген от Синопа, Аристотел, Теофраст, стоиците Зенон и Клеант, Бион от Бористен. Някои, макар и от континентална Гърция, не са свързани непременно с Атина – като Стилпон от Мегара.

За спартанците се говори като цяло и отделно. Те са особена държава: военно могъщи, те избягват търговията и възпрепятстват индивидуалното забогатяване на гражданите. В града мъчно се допускат чужденци. С тази политика, съвсем различна от атинската, Спарта винаги е била конкурент и културен опонент на Атина.
Освен Ликург, от известните спартанци са споменати Леонид (героят при Термопилите), Агезилай ІІ (V-ІV в.) и Агис (ІІІ). И последните двама имат биографии при Плутарх. Също и Леотихид (V в.).

Встрани от Атина и изобщо от континентална Гърция стоят сицилийците и естествено свързваните с тях питагорейци. Най-популярни са имената на двамата Дионисиевци от Сиракуза (ІV в.). Споменат е и цар Агатокъл (ок 300 г.).

Много внимание се отделя на македонските царе – заради твърде голямото им влияние в Гърция и изключителните им военни успехи на Изток.
Най-напред Архелай І (V в.) – достатъчно известен, за да бъде обсъждана кариерата му в Платоновия „Горгий“. После Филип и сина му Александър, а покрай и след тях – Антигон І, Лизимах, Деметрий Полиоркет.
Може би главна причина за популярността на Аристотел е наследствената му сварзаност с македонския царски двор. Покрай македонците е споменат и реторът Анаксимен от Лампсак.

За „варварите“ през полисната епоха у Берон се споменава сравнително рядко. Освен скита Анахарсис това са някои източни царе – лидиецът Крез и персите Кир и Ксеркс.
Много любопитен, с оглед на един анекдот от българската история, е разказът за скитския цар „Скилур“ (в „Братска любов“). Той поканил синовете си да счупят един сноп дървени копия, и след като те не успели, им показал, че копията се чупят лесно едно по едно.

За римляни също се говори малко. Това са военни, императори, по-рядко интелектуалци. Времената на живота им са различни. От времето на републиката са споменати Камил (V-ІV в.), Емилий Павел (ІІ в.), Рутилий Руф (ІІ-І в.) и Метел (І в. пр. Хр.).
После – Октавиан Август, Сенека, император Тит.
Стоическите философи Музоний Руф (І в. сл. Хр.) и Епиктет (І-ІІ в.) са по-скоро римляни, но гръкоезични.

Жени се споменават крайно рядко – само два пъти.
Първо – Ксантипа, като съпруга на Сократ и във връзка с това, как мъдрият мъж трябва да се отнася с жена си, ако тя има мъчен характер. После – „карийската царица Ада“, която била в кореспонденция с Александър Македонски.

към гостите

Има две неща, които бих желал да кажа днес, уважаеми гости.

Едното е за връзката между преподавател и студенти, или, по-общо – учител и ученици. Кога отношенията им са добри – каквито трябва да бъдат.
Само в един случай – ако преподавателят занимава студентите си със своята наука или изкуство, и не прави нищо друго. Само тогава отношенията между тях могат да бъдат добри. Защото всяка друга съвместна дейност между тях е неуместна и е най-вероятно користна.

*

Второто – понеже става дума за мои произведения, на чието представяне Вие се съгласихте да присъствате. С какво все пак се занимавам аз по същество, каква е задачата ми. Или: Към какво води това, че аз, както казвам, не правя друго в Университета освен да говоря на студентите за наука и изкуство.
Съвсем накратко: аз съм защитник на българския народ и на неговата държава срещу клеветниците. Просто това. Тъй като това е мой народ и моя държава.

Твърдя, че хората, които четат, пишат и размишляват, трябва да се придържат към тази мисъл. Те са едновременно водачи и служители на своя народ; тъй като всеки добър водач е просто служител. Те – водачите и служителите – никога не трябва да си мислят, че са по-добри от своя народ. Никога не трябва да го укоряват, а още по-малко да злословят срещу родината си. Никога не бива да казват дори следното: “ние, хората от този народ, сме лоши, защото…”
Ако човек желае да упрекне себе си за нещо, нека го направи. Но да не прибавя към това и други – никой не го е упълномощил да бъде съдия на други. Да говори лично и само за себе си.

Най-добре е човек да упреква самия себе си за неуредиците или нещастията в живота си. Само тогава той може да даде добър пример. Впрочем хората го усещат. Когато чуя някой да злослови по навик срещу България, аз го прекъсвам и го запитвам: “Защо злословите срещу родината си?”
И с голямо удовлетворение забелязвам, че хората се засрамват и се замислят. И често се случва да престанат да злословят.

Това означава, че българският народ, чийто служител съм аз, е още жив.

Интелектуалците през античността. 2006

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“