Архив на категория: опити за античността

Платон. “Пирът”

1. Защо Сократ стои неподвижно

а. При Агатон и в Тракия

На две места в “Пирът” – в началото и в края – се разказва за една странност в поведението на Сократ: случва му се да застане някъде неподвижно и да стои много дълго без да помръдва. Ето какво прави той преди да влезе у Агатон (174 е – 175 с):

Аз се обърнах и видях, че Сократ съвсем не върви след мен, така че трябваше да обясня, че сам аз съм дошъл със Сократ, поканен тук на вечеря от него.
– И добре си направил – казал Агатон. – Но той къде е?
– Той току–що вървеше след мен и аз самият се чудя къде би могъл да се дене.
– Момче – казал Агатон на един роб – иди да погледнеш и да доведеш Сократ! А ти, Аристодеме, възлегни при Ериксимах.
Докато един роб му миел краката, за да си заеме мястото на леглото, друг един дошъл и съобщил:
– Тоя Сократ се е върнал и стои при входа на съседит;, аз го викам, но той не ще да влезе.
– Небивалици говориш – казал Агатон, – иди го повикай и да не си го изпуснал!
Аристодем казал:
– В никакъв случай – оставете го. Той си има този навик – понякога се отстрани и стои, където се случи. Тук ще е съвсем скоро, както мисля. Така че не го закачайте, ами го оставете.
– Така ще постъпим, щом мислиш – рекъл Агатон…
След това започнали да вечерят, а Сократ все не идвал. Агатон често искал да прати да го викат, но Аристодем не давал. Най-после дошъл, като се забавил не толкова дълго, колкото обикновено, но все пак по средата на вечерята.

А ето какво разказва по-късно Алкивиад (220 c-d):

Разсъждавайки върху нещо, той беше застанал още от зори на едно и също място, обхванат от мислите си. И понеже не му се удаваше да намери разрешение, не се отказваше, а продължаваше да стои и търси. Вече беше обяд, хората забелязаха тази работа, започнаха да се чудят и да си казват един на друг, че Сократ е застанал от зори и мисли върху нещо.
Накрая, понеже вечерта настъпи, някои от присъстващите, след като вечеряха, изнесоха постелките си навън – тогава беше лято – хем да спят на хлад, хем да гледат дали ще остане да стои и през нощта. Той остана, докато дойде зората и слънцето изгря.
След това тръгна и си отиде, но преди това се помоли на Слънцето.

б. внезапното припомняне

В предните два диалога – “Ион” и “Федър” стана дума за това, какво в действителност се случва на влюбения. Според Сократовото разбиране един истински влюбен е обладан от страст, която или би трябвало да се нарече философия, или поне да е близка по дух на философията, която самият Сократ практикува.

Рапсодът в “Ион”, подобно на поета, когото той рецитира и тълкува, и към когото се приобщава, е обладаван и воден от божеството (Музата) : той съчинява и произнася истинни и забележителни думи защото така е настроен от бога, вдъхновен е от него, приел го е в себе си. Това отдаване на поезията, водещо до пораждане на красиви словесни изображения и на действително мъдри слова, е подобно на любовта: човек възприема ритъма и словата, пожелава ги силно, вижда нещо чрез тях и въз основа на това продължава да съчинява и тълкува. Той е някак влюбен в образите и мислите, които вижда и възпроизвежда.
Във “Федър” пък любовта към човешкия образ се обяснява чрез смътното припомняне на видяното от душата в безтелесния й живот, в наднебесната област. Чрез лицето и тялото на любимия той си спомня красивото, макар и да не разбира това.

Но може би е възможно някой човек да не се нуждае нито от ритмите и поетическата образност, нито пък от присъствието на красиви хора: понякога споменът за прекрасното го връхлита като че ли неочаквано, без явен повод и без очевидна опора – каквато опора са поезията и човешките образи. Може би той бива обладан от бог, обръща се към спомена, и провижда красивото също така спонтанно и неволно, както се случва с другите, за които говорим; но те не могат без своята опора. Обикновеният влюбен, да кажем, не може. Ето какво се казва за него във “Федър” (252 а):

Затова всъщност [душата] не желае да остави красавеца и никого не цени повече от него; и майка, и братя, и всичките си другари забравя, и ако от немарливост й се разпилее имуществото, не обръща внимание, всички благопристойни обичайни положения, с които е кокетирала по-рано, пренебрегва, готова да робува и да спи там, където й позволяват да е най-близко до предмета на своята страст. Защото освен че огражда притежателя на красотата с благоговение, душата открива в него единствения лечител на своите огромни мъки.

Обаче в “Пирът” това състояние вече се смята за робско (210 c-d):

След заниманията неговият наставник ще го доведе до знанията, за да види и в тях също така красота. И обърнал поглед към вече обширната област на красотата, а не към красотата на едно само нещо, вместо да бъде не като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце или на един човек, или на едно занимание, вместо да бъде жалък и дребнав роб, да се обърне към обширното море на красотата; и, съзерцавайки го, да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно-единствено знание, което е знание на красотата и има следния характер.

Така че човек като Сократ, който може да е наставник, или поне е имал истински наставник, не се нуждае да бъде близо до някое красиво лице-тяло; а вместо това би могъл сам да се обръща към онова, към което други се отправят, съзерцавайки човешки същества или пък определени имена, образи и музика. В действителност всички тези неща са бледи сенки или изображения (eidola) на красотата.

И това е, което занимава Сократ и му позволява и даже го задържа да стои сам, без да общува с никого и без да се нуждае от нищо. Ето какво се казва към края на Сократовата реч (211 е – 212 а) :

Какво действително можем да мислим – каза тя, – че ще изпита някой, ако му се случи да види красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, не съдържащо човешка плът и телесни цветове и всички други тленни дреболии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата едносъщност?
Мислиш ли, че е нищожен животът на човек, който гледа нататък и съзерцава онова, както подобава, и общува с него? Не си ли даваш сметка, че единствено тук, като гледа красивото по начин, по който то трябва да се гледа, ще му бъде възможно да ражда не призраци на добродетелта, понеже самият той не е докоснал призрак, но действителна добродетел, понеже е докоснал действителността?

2. “Ерос” – две значения на думата. Какъв бог е Ерос

“Пирът” може да послужи като повод да се обърне внимание на едно неудобство, с което се сблъсква неантичният читател на Платон, пък и изобщо на класическите автори, като се започне от Омир. Става дума за това, че някои думи, които за нас са само понятия, за тях са също и имена на същества. Ето примерно “Ерос”: това не е само дума за “любов”, зад която стои обсъжданото в тези диалози понятие, но и името на един античен бог.
Трябва да имаме предвид, че гърците, дори по времето на Платон, вярват в своите божества, макар и да не са винаги уверени, че те изглеждат така, както разказва за тях Омир. Но друг, по-авторитетен източник за своята религия от Омировите и Хезиодовите поеми, те нямат.

Така че за тях е нормално да вярват, че Ерос е божество. Ето защо някои събеседници в “Пирът” се отклоняват в тази посока, и вместо да говорят просто за любовта, произнасят похвала на Ерос като за бог – представят го, както е прието в Омировата традиция, като прекрасно и блажено разумно същество, комуто нищо не липсва.
Сократ и Платон, както и други преди тях, забелязват следствията от тази представа. Богът е същество-образец; и хората, които вярват в такива божества, ще се стремят, според възможностите на земния си живот, да се уподобят на тях, като при това се стремят и към щастието (блаженството) на боговете. Ето защо те ще смятат, че блажен е онзи, който е външно красив, привлекателен, почитан, властващ, източник на телесни и културни блага, и при това способен да се наслаждава на културни (музика, поезия, танци) и дори телесни блага, както правят Омировите богове. Ако такива богове са покровители са смъртния, те естествено ще му помагат да добива такива блага, на каквито се наслаждават и те.

Платоновият Сократ, както видяхме и във “Федър”, вярва, че боговете са блажени, но не мисли, че са блажени по този начин.
Според него те се наслаждават, гледайки вечно наднебесната истина, като това съзерцание им е неотнимаемо – няма съмнение, че те са вечно в контакт с нея, макар и в речта си той да ги изобразява в движение.
Ерос пък, ако ще е водач на смъртните в любовта, би трябвало да е донякъде подобен на тях. Той е като тях, доколкото е лишен от съвършената мъдрост; но пък е подобен на боговете, доколкото е винаги в движение, и то в движение заради нея. Такъв е Ерос, който философстващите би трябвало да следват и да му принасят жертви.

3. Отделните предмети на любовта

А ето примерно Павзаний, който разсъждава образно, и подобно на Омир поставя блаженството и добродетелта “някъде в пространството”, твърди, че атиняните са най-щастливи от всички хора: защото те са намерили най-възвишения начин да се обичат. Това значи, че те предпочитат да се сприятеляват с мъже, и не просто желаят взаимно телата си, а мъжествената душевна красота – arete, политическата (или гражданска) “добродетел” и се стараят да я култивират. Онзи, който е по-предразположен към такова усъвършенстване, е и по-достоен да бъде пожелан като любимец; и, от друга страна, който е по-способен да предложи на любимеца си такова усъвършенстване, той би трябвало да бъде предпочетен.
Сократ обаче не мисли така, както личи и от това, че представя една жена-неатинянка (Диотима) като притежателка на съвършена човешка мъдрост. Несъмнено той намира, че посочването на някои отделно взети държави като средоточие на мъдростта и, от друга страна, липсата на интерес към всички останали, е също такова робуване на “призраци” (ейдола), както и предпочитането на само един красавец, или един поет, или едно изкуство и игнорирането на всичко останало.

И така, Сократ отрича задържането върху само един видим или представим, или назовим обект и объркването му със самия източник на красивото.
Същевременно той вярва, че има процес на образование, за което се досещат и други, като Павзаний. Затова говори за пътя към откриването, провиждането на този източник, както впрочем прави и във “Федър”, макар и по различен начин. Там се казва, че единното се дели на родове и видове, и мъдрият трябва да узнава за това (265 d – 266 c):

В някои от тия наслука казани неща се проявиха два типа говорене… При първия човек обхваща с поглед разпръснатото в много посоки и го подвежда към общо положение. Целта е, определяйки дадено нещо, да бъде ясно кое е това, по което в даден случай човек желае да изложи знанията си.. [А вторият] се състои в това, да можеш да разчленяваш дадено нещо видово на естествените му членове и да внимаваш да не начупиш като лош готвач някоя част…
Що се отнася до мен, Федре, аз в същност съм влюбен в тия различавания и сближавания, за да мога да говоря и мисля. И ако сметна, че и някой друг е в състояние да гледа в естестевото на едното и множеството, тичам подире му “като по следата на бог”. Тия, които могат да го виждат – бог знае правилно ли или неправилно, но аз впрочем ги наричам до тоя момент “диалектици”.

В “Пирът” пък се говори за “изкачването” към истината (211 b-c ):

Когато някой, започвайки от тези преходни неща, преминавайки през правилната любов към младежите, започне да вижда онова красиво, той почти би се доближил до крайната цел.
Това е именно правилният път към областта на любовта, по който човек върви сам или под ръководството на някого, започвайки от отделните красиви неща с оглед към онова красиво, да се издига постоянно като по стъпала от едно красиво тяло към две и от две към всички красиви тела, а от красивите тела към красивите занимания, от заниманията към красивите знания, докато от знанията достигне накрая до онова знание, което не е знание за друго, а за самото онова красиво и научи най-после какво е красиво само по себе си.

4. Как ражда душата

След това, мисли Сократ, такъв човек може и да ражда – така, както всяко тяло и всяка душа естествено се стреми да ражда, за да стане причастна към безсмъртието.
Но не всички думи и дела, родени от различни души, заслужават или създават безсмъртие. Защото обикновено човек просто подражава на онова, което е чул да се говори или да се прави, без да може да разбере добро ли е то или не; но подражава и произвежда думи и дела, заради славата си сред човеците. Но това е, за което се казва – да робуваш на отделното, вече случилото се; това е призракът или лошото изображение. Тогава и произведеното ще бъде като призрак и лошо изображение.
Ако обаче човек стигне до допир с истината, която е самата красота, тогава вече душата му (сякаш е женска) ще може да ражда, оплодена от реалното; и тогава думите и делата му ще бъдат не подражания, а нови неща, достойни за безсмъртие.

*

Цитатите от диалога са в превод на Г. Михайлов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982.
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.

*

Текстът е трета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (27 март, 2013)

Платон. “Федър” ІІ

1. Срещата

Диалогът започва с една случайна среща между Федър и Сократ – Федър отива на разходка, след като е бил на занимание при известния ретор Лизий. От репликите им става ясно, че Федър обича разходките и може би дори пътуванията извън Атина, а Сократ – не.

Федър казва (227 а):

Отивам да се разходя вън от стените – доста време прекарах в града, седнал от сутринта. Слушам нашия общ другар Акумен и си правя разходки по големите пътища…

И после, като вижда как Сократ обсъжда мястото, където ще седнат, добавя (230 с):

По това, дето казваш, човек направо би рекъл, че си някой чужденец, когото водят, а не тукашен. Така упорито стоиш в града и нито отвъд границите ходиш, нито пък изобщо излизаш извън стените – тъй ми се струва.

Сократ:

Извини ме, чудесни мой. Ученолюбив съм. Разните места и дървета нищо не могат да ме научат, а хората в града могат.

А малко преди това, докато обсъждат една легенда за това място и възможните й тълкувания, казва (229 d):

Аз за такива занимания изобщо нямам време. Ето коя е причината за това – съобразявам се с надписа в Делфи и все не мога да позная себе си. И ми се вижда смешно да се интересувам от неща, които са ми чужди, преди да съм познал себе си… Интересува ме дали не съм някакво животно, по-многообразно и по-надуто от Тифон, или пък може би кротко и просто същество, естествено причастно на някакъв по-божествен и по-скромен дял.

Така че Сократ е слабо подвижен. Наистина, той не стои у дома си, но пък не излиза и от Атина. Най-често се разхожда из града, и то по по-оживените места, среща се с хора и разговаря. Той се интересува от тях дотолкова, доколкото и те са хора като него; значи, иска да узнае нещо за “човека изобщо”, и не намира по-добър начин за това от воденето на разговори.

2. Интересно предложение

В този случай разговорът тръгва от една реч на Лизий, която Федър току-що е изслушал и толкова му е харесала, че е готов да я научи наизуст. Той е излязъл да се поразходи, несъмнено, обзет от силно вълнение от това, което е чул; и срещата със Сократ му е добре дошла, защото Сократ е човек, който непременно би изслушал и обсъдил такава реч. Тъй като тя е за любовта – а на Федър е известно, че Сократ се интересува от общи въпроси на човешкия живот, и сигурно ще се заеме поговори и по този.

Лизий е написал една реч-шега, в която един говорител – “невлюбен” – си е харесал някакво момче и го убеждава да станат любовници. Но той не е влюбен; и се е заел да изтъква това като предимство.
Твърдението на говорителя е: ако човек, комуто се правят такива предложения, може да избира, той има причина да избере кандидат, който не е влюбен в него. И причината е – невлюбеният е разумен. Той не е обладан от позната на всички страст, не изпитва силно желание, и поради това няма да бъде досаден и непредсказуем, както обикновено са влюбените.
Накратко, на младежа се предлага връзка, която съдържа предимствата на любовта (да кажем, младежът получава един добър, сериозен приятел), но е лишена от недостатъците й. Защо това да не е по-добре?

3. “Ион”

Тук за малко ще се върна към въпроса, който се обсъждаше в диалога “Ион”, за който говорихме миналия път. Въпросът беше дали поезията е нещо, което може да се произвежда и разбира от хора, които са просто разумни – да речем, просто интелигентни и начетени. Не би ли трябвало да се очаква, че разумът и знанията им ще са достатъчни, за да разбират поезията, да отличават добрата от лошата поезия, и дори да произвеждат добра (или по-скоро отлична, изключителна) поезия?
Отговорът на Сократ, до който той достига по време на разговора си с рапсода Ион (а той е един от известните, популярни рапсоди на времето) е, че няма да е така. Поезията не може да се създава, нито дори да се оценява добре само чрез разум и знания. Иначе трябва да се очаква, че ако някой е автор на една или две отлични поеми, тогава и всичко друго, което е написал, ще е с най-високо качество. Както при един занаятчия – който, ако умее да изработи добре един предмет, би трябвало да е способен да прави по същия начин и останалите.
Но при поетите не е така – някои от тях изработват чудесни произведения, но само веднъж в живота си. Освен това те трудно могат и да ги коментират – значи не са ги произвели чрез знание.
Някои рапсоди пък – като Ион – добре тълкуват един поет, а друг – не могат. Ако те разбираха поезията чрез разум и знания, тогава биха могли да коментират всякакви поети. Но Ион казва, че не е така. И все пак как той успява да говори добре за “своя” поет?
Вероятно, казва Сократ, той, подобно на другите добри тълкуватели, а също и на големите поети, понякога бива обхващан от ентусиазъм, сякаш е “влюбен” в поета си. Значи той бива временно завладяван от божество, което му внушава какво да съчинява или говори. Той разбира поета, но не с разума си; и освен това не може да обясни защо точно този поет го привлича, а други – не.

4. Любовта само за тялото ли е?

Както в “Ион” става дума за това, възможен ли е разумен подход към поезията, произвежда ли се поезия чрез разум, така е и тук, във “Федър” – дали към любовта може да се подходи “разумно” и какво ще излезе от това? Може ли човек да обича без страст? Това любов ли ще бъде? Така ли трябва да се нарича?
Чисто разумният подход би бил възможен, но само ако любовта се отнася единствено до тялото и съществува само заради телесното удоволствие (облекчение). Така тя би била като желанията, възникващи от другите телесни потребности – глад, жажда или нужда от затопляне или охлаждане. Би било несъмнено вредно и дори странно човек да подхожда “страстно” към удовлетворяване на всякакви телесни нужди. Много по-добре е телесните нужди да се удовлетворяват с разум, да се налагат съзнателни ограничения. Ако и с любовта беше така, тогава наистина щеше да е най-добре човек да употребява когато желае тялото на любимия си, но без страст – без да е “влюбен”. Така би било по-безопасно и по-удобно и за двамата.

Но, мисли Сократ, сравнението с другите телесни потребности може би е подвеждащо. Причината е, че в любовта има нещо, което го няма, примерно, в глада, жаждата или усещането за студ. И то е, че влюбеният “мечтае” за другия човек. Той не просто се нуждае, не просто изпитва телесна потребност, както когато е гладен или мръзне, но именно “мечтае”, няма душевен покой; и това е така дори в случай, че с тялото му всичко е наред, и може би даже най-много тогава. Ако човек се чувства телесно добре, но пак е твърде неспокоен във връзка с любовта, тогава се оказва, че това не е телесна потребност, а друга. Тя трябва да се нарече “душевна”.
Някой ще каже, че има различни души, и че това душевно желание може да е различно – при някои да е по-възвишено, а при други – по-грубо. Да така, и все пак при всички тях то не е телесно.
И освен това – защо за Ерос се говори като за бог? Самата дума подсказва, че в любовта има нещо божествено, значи – някак отвъдно, чудесно и не просто телесно.

5. Отвъдните неща. Реалното

И така, говорим за любов, за която човек е разбуден (или към която бива подтикнат) чрез виждане на конкретен, привлекателен за него жив човек – лице-и-тяло. На пръв поглед влюбеният се стреми към тялото, но се оказва, че не се задоволява с него; сякаш има още нещо, от което се нуждае, и то не се намира в тялото, а отвъд него.
Предположението на Сократ е, че влюбеният нещо “провижда” през лицето-и-тялото на любимия. Това е донякъде като с поезията: онзи, който е привлечен силно от нечии стихове (може би заедно с музиката им) – и това не е какъв да е читател или слушател, а точно онзи, който е способен да почувства добрата поезия и музика. Той е привлечен, защото през думите и съчетанията на звуците и ритмите провижда нещо, което друг не може да провиди.

Така е и с влюбването. Затова, мисли Сократ, не е чудно, че някои влюбени изпитват дори не телесно желание, а нещо като религиозно благоговение пред образа на влюбения – сякаш се досещат, че този образ съдържа нещо от света на боговете.
Сигурно затова той предлага образа на душата–колесница, която, докато е свободна от тяло, се движи по небето и в един момент – защото това е нейната цел – надниква отвъд небето, над свода. И там тя вижда онези неща, самата реалност, вечната красота и добро, които тук може най-много да се припомни, при това слабо, и то с помощта на земни образи – каквото е, примерно, лицето на любимия.

Тук има една преработка на Омировата представа за боговете, които според него се хранят с амброзия и нектар. В образа с колесниците се казва, че боговете в действителност се хранят със съзерцанието на вечните неща, чрез виждането им – а конете им, когато се завърнат след небесната обиколка – те се хранят с амброзия и нектар.

Някой би попитал защо се казва, че душата лети. Защото самодвижещото се – онова, което има началото на движението в себе си и не е обременено от нищо – то би трябвало да лети, няма причина да стои на едно място или да се придвижва бавно по повърхността на земята: както правят съществата, състоящи се от душа и тяло. А за да се обясни защо душите изобщо се оказват в тяло, се казва, че в душата има два главни елемента, две начала – и понякога едното, по-лошото, обърнатото към грозните и ниски неща надделява. Тогава тя, движейски се по небосвода, не достига до целта си; и после, тъй като не е получила естествената си храна, пада и заживява като телесен човек; или ако никога не се е повдигала над небесната граница, направо като животно.
Чрез образа на тези две начала се обяснява и защо някои хора са по-груби, защо обичат по по-примитивен начин. Причината е, че при тях тъмното начало е по-силно, и затова завлича светлото заедно с колесничаря им към телесната страна на любовта. Но все пак любовта е нещо добро дори и при тези хора, защото и те са привлечени именно от отвъдния образ, преминаващ през тялото на любимия, макар да не са способни да разберат това, и да си мислят, че се интересуват само от тялото му.

Цялата алегория с душата-колесница служи и като обяснение защо човек изобщо разбира (знае) някои неща, които не са достъпни на животните.
Причината е, че той някак помни неща, които душите, обитаващи в животински тела от самото начало, не могат да помнят, тъй като никога не са ги виждали. Ако душата на човека не е виждала идеите, как да обясним, че човекът все пак разбира, когато му се говори за такива неща – безтелесни, невидими?

6. Възпитанието

В първите две речи в диалога се обсъжда ползата, която би имал любимият от това, да бъде обичан без страст. Вероятно поради това в третата, за която сега говорим, се споменава нещо за ползата от истинската, философска любов.
Тя е в това, че в този случай влюбеният не се стреми да пороби любимеца си – както става, когато той мисли за него само като за тяло. Защото когато влюбеният мисли, че любимият е само тяло и отвъд него няма нищо, тогава той просто се стреми да удържа това тяло близо до себе си, така че то да му е покорно, “под ръка”.
Но ако човек разбере, че другият е душа, и че отвъд материята на лицето и тялото му има нещо, и че то е същественото, истинското – тогава той мисли преди всичко за това нещо, и естествено помага на душата на любимия също да се обърне към него. Защото ако това не стане, те няма да са “заедно” като души – няма да се разбират.

7. Темите във “Федър”

Тези неща, за които стана дума досега, се намират все още само в първата половина на диалога – от 227 а до 257 b, това са 30 страници по традиционната пагинация. Но текстът продължава още много – до 279 с, и нататък темата вече е друга, там става дума за реториката.

Така че диалогът има поне две различни теми – “любовта” и “реториката”, а може да се каже дори, че са три – защото накрая се обсъжда нещо още по-различно, а именно, предимството на устното, живо слово, на разговора, над писания текст, предназначен за четене.

Освен това в частта, която днес видяхме, може да се отличи като отделна темата за отвъдното въздаяние, като справедливо и естествено следствие от живота на земята. Защото видяхме, че се обсъжда въпросът за това, какво се случва след смъртта с душите, които са живели философски и поради това са обичали истински, и какво – с другите.

*

Цитатите от диалога са в превод на Б.Богданов: Платон. Диалози, т. ІІ. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов, П. Димитров.“Наука и изкуство”, 1982; Федър. „Планета 3″, 2007
Внесъл съм някои мои, незначителни промени.

*

Текстът е втора лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (20 март, 2013)

Платон. „Ион“

В “Апологията” на Платон Сократ разказва как е започнал да води този начин на живот, с който е известен – “философстване чрез разговори” (21 а – 22 е):

Струва ми се, че познавате Хайрефонт… Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното: ..дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой по-мъдър…
Като чух това, почнах да разсъждавам така: “Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в никакъв случай не лъже – не му е обичайно”… Най-после, и то много мъчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.
Отидох при един от тези, които минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула, и да докажа на прорицанието: “Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз”. Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже – та като го изследвах и се разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е…
Изследвайки според волята на бога, най-прочутите ми се сториха почти най-жалки, а други, които минаваха за по-долни – по-прилични мъже с оглед на здравия разум.
След държавниците отидох при поетите – трагици, автори на дитирамби и други – за да се уловя на местопрестъплението, че съм по-невежа от тях. И така, като взех от произведенията им, които ми се сториха най-добре изработени, питах ги какво са казали, за да науча в същото време нещо и от тях… Откровено казано, почти всички присъстващи щяха да говорят по-добре от самите автори за произведенията им. И така за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват… същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат и за по-мъдри и в останалото, в което не бяха…
Накрая отидох при занаятчиите, понеже… знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се излъгах – те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка като поетите имат и тези добри занаятчии: поради това, че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в други области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област.

Така че в диалога “Ион” имаме случка, която съответства на разказаното в “Апологията” – Сократ се среща с човек, който е специалист в нещо, познавач, знаещ и признат за такъв, успешен: и, още повече, той се доближава до съсловието на поетите, които Сократ, според началното си предположение, е поставил на второ място сред хората, от които е очаквал мъдрост.

Защото, както се вижда и в други диалози, най-голямото и ценно знание според Сократ и неговия (донякъде) биограф – Платон – е знанието на държавника. Но и поетите имат твърде важно място, защото те създават думи, и техните думи се помнят (защото се слушат и се пеят), а те съдържат мнения за най-важни неща (t¦ mšgista). Така че както от държавника зависи много от живота на хората (законодателство и управление, и власт за вземане на решения, засягащи мнозина), така пък от поета ще зависи какво хората ще мислят за “t¦ mšgista” – било чрез понятия, било чрез образи. И чак накрая идват занаятчиите (сега бихме ги нарекли производители или дори технолози), защото те се грижат за предметите, от които зависи материалното устройство на живота, битът. Но това е последно, защото взаимодействието между хората и техните мисли са нещо първично, по-близо до тях самите, определящо бита и поради това – много по-важно.

И така, знае ли Ион нещо и как го знае? Знанието му не би трябвало да е като това на занаятчиите, защото той нищо не произвежда. Но и държавниците не се занимават с тълкуване на поезия. Ако Ион разбира поезията и може да каже нещо вярно и различно от самите стихове, то знанието му трябва да е особен вид “софия” – някаква наука. Впрочем когато Сократ е говорил с поетите за техните произведения, той е очаквал от тях да имат нещо подобно – да притежават някаква наука, стояща зад продукта им, който да е причина за него, или поне да помага за разбирането на поемите – защо са точно такива, защо е казано точно това и така.

Щом Ион не е занаятчия или, примерно, военен, неговото знание не би трябвало да се отнася до многобройните места у Омир, които засягат такива предмети – наистина, всеки моряк, или дърводелец или жрец ще знае по-точно някои неща, за които Омир говори. Тогава знанието му трябва да се отнася до самата поезия – защо се говори това и защо по този начин.

Да изглеждате достолепни, възможно най-красиви, а ведно с това да се занимавате с други поети, и много, пък и добри, а най-вече с Омир… да заучавате не само стиховете му, но и вложения в тях смисъл… Защото не е възможно да си рапсод, ако не разбираш какво иска да каже поетът. За слушателите рапсодът би трябвало да бъде тълкувател на замисъла на поета.

Но ако такова знание има, то ще се отнася до всяка поезия, не само до Омировата.
Впрочем Сократ за всеки случай пита: “Нали тези неща, които са едни и същи у Омир и Хезиод, ти би трябвало да ги разбираш еднакво? Щом са едни и същи?” Ион се съгласява, че би трябвало, но после изведнъж заявява, “За каквото и да става дума, ако е от Омир, го разбирам и мога да говоря – ако пък не е, по-скоро не мога”.
А това е странно. Нали и другите поети пак пишат поезия, ако ще да е и по-слаба. Защо Ион да не може за говори и за тях? Не е ли най-сетне по-трудно да се говори за майсторите в поезията, а по-лесно – за слабите поети?

Ето мястото:

- Ти нали твърдиш, че и Омир, и останалите поети, сред които се числят Хезиод и Архилох, говорят за едни и същи неща, но не по подобен начин, ами Омир добре, докато те – по-лошо.
– Да, и имам право.
– Следователно, ако разпознаваш добре говорещия, би разпознал също и по-лошо говорещите, това, че те говорят по-лошо.
-Излиза, че е така.
– Следователно, отлични ми приятелю, няма да сбъркаме, ако кажем, че Ион е компетентен в еднаква степен както за Омир, тъй и за останалите поети, щом като сам признава, че един и същ ценител ще бъде достатъчен за всички, които говорят за едни и същи неща, и че почти всички поети засягат в творбите си едни и същи въпроси.
– Добре, ама как се получава, Сократе…

Остава да се каже само едно – Ион не се интересува от “самата поезия”, не би казал дори, че я разбира, а би казал само, че разбира Омир.
Той няма нито изкуство, нито знание за тези неща, но в способността си да ги преживява и обсъжда е подобен на поетите – те не знаят как правят това, което правят, а то не е и нужно за творчеството им, тъй като самият бог ги увлича и влага в душите им образи и думи.

Ами всекиму е ясно, че не си способен да говориш за Омир тъй, както изисква изкуството и знанието. Ако умението ти се дължеше на изкуство, щеше да си в състояние да говориш и за всички останали поети. Сигурно съществува такова изкуство, отнасящо се до поезията в цялост, нали?
Да…
Бих искал да ти кажа истината, Ионе. Според мене всъщност учени сте вие, рапсодите, драматическите изпълнители, като и тия, чиито произведения изпълнявате… (532 c-d)
Твоята способност, това, да говориш добре върху Омир, което не е изкуство, както току-що казах, в същност е божествена сила… (533 d).
Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва… (534 d)

Ако Платон беше разширил тези мисли, както впрочем е направил другаде – примерно във “Федър” и “Пирът”, той би добавил, че то е като с любовта – обичаш някого, а не можеш да кажеш, защото точно него – нима мнозина други не са като него? Точно като с Омир – харесва ти Омир, а защо точно той – нима и други не пишат подобни неща, а може би и не по-зле? И откъде впрочем знаеш, че Омир ги надминава, ако не можеш да кажеш нищо за поезията изобщо?
Отговорът, ако е в духа на “Пирът”, би бил – ти всъщност не обичаш него, примерно “точно този красив човек”, а нещо отвъд него, само че не знаеш нито кое е то, нито дори подозираш, че съществува. Ако би узнал кое е нещото, което ти, като друга всяка човешка душа, действително обичаш – “самото красиво”, тогава би разбрал по-добре точно тази своя любов тук и сега и не би останал чак толкова привързан към точно този човек, а би се издигнал над него. Пък този човек може би би ти останал приятел, а не нещо като божество, на което ти би желал да бъдеш цял живот роб. Пък и това не става, любимият е божество само временно, както се казва и във “Федър”.

*

Библиография

Платон. Диалози. т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979

*

Текстът е първа лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (13 март, 2013)

Платон. “Федър”

(31 януари 2013)

Първа част

1.

Това е една поредица от наблюдения върху диалозите на Платон. Целта е да се разкаже за неговата философия, която – още отсега казвам – е без съмнение един цялостен премислен метод за усъвършенстване на човешката душа, и във връзка с това и за усъвършенстване на човешкото общество. Намерението на Платон е да стигне до едно добро законодателство, което би помогнало да се подобрят нравите. А това, както ще видим по-нататък, няма как да стане без едно добро, просветено, което значи – философско управление. Управление от хора философстващи, и дори мъдри.
Първият диалог, към който пристъпваме, е “Федър”. Той може да послужи като добро въведение в Платоновата философия – защото в него се намират добре (макар и накратко) изяснени главните теми, които интересуват Платон като мислител. Тях ще ги срещнем по-нататък и в другите диалози.

2.

Какво виждаме във “Федър”? Ето нещо, на което трябва да се обърне внимание още в началото. Платон мисли за човека като същество, съставено от тяло и душа – човекът е общност на тяло и душа. Разбира се, той е единен, но душата е нещо, което може да се отделя от тялото – да излиза и да влиза в него. Тялото е временно, а тя е вечна. И всеки човек трябва да се справи с трудностите, идващи от това, че душата му – а това е самият той – се намира в тяло. Тъй като от нейното поведение по време на свързаността й с тялото зависи бъдещето й.
И тъй, тялото и душата срещат трудности по време на съвместния им живот. Има начини, по които тези трудности могат да бъдат преодолявани – тези начини могат да се развият в цели науки (или изкуства). Понякога при Платон е почти все едно дали се употребява думата за изкуство (techne) или за наука (episteme). Същественото е, че това са методи, сбор от правила, чрез които човек напредва в някаква област на живота или пък създава нещо.
И ето, когато става дума за поддържане на тялото, хората са създали едно изкуство, наречено медицина. Следователно трябвало да съществува нещо аналогично – подобно знание, подобен метод – което да се отнася до душата. Та както лекуваме чрез медицински знания и опит тялото, така да можем да лекуваме и душата – тъй като човешката душа често се оказва болна. И нещо повече: ако се придържаме към тази идея, няма да се усъмним, че повечето хора боледуват душевно. И даже може да се каже веднага как се нарича това душевно боледуване. Съгласно Платон то може да се нарече “невежество” (agnoia, amathia). Той мисли за невежеството следвайки Сократ, и някак го свързва с душевните болести. Начинът да се лекува човешката душа, аналогичен на медицината, бива показан от Платон чрез неговия философски диалог.
Философският диалог е насочен към лекуване на душата. Той е сякаш процес на лечение, където болестта (и диагнозата) е “невежеството”. Лекар е водещият диалога – който несъмнено трябва да е мъдър човек, иначе не би могъл да лекува. Той трябва да е душевно много по-здрав от събеседника си. Оздравяването на душата се случва в течение на самото философстване: това е нещо, което не може да продължи кратко. Трябва да се философсва дълго, и то под ръководството на един истински мъдрец, та да може човек да се обърне и да преодолее болестта на невежеството и да се насочи към здраве. А здравето е самата мъдрост, която се предполага, че водещият диалога притежава. И да не забравяме, че лечението на душата не може да стане насила, както понякога може да стане лечението на тялото. Болният трябва да желае да оздравее. Впрочем за хората е лесно да поискат да бъдат здрави телесно. По-рядко можем да видим такива, които да биха искали да оздравеят от невежеството си. Но все пак и те се намират. И когато лекарят на душата забележи такива хора, той намира начин да се погрижи за тях.

3.

Мъдрият, философът се заема с човек, който е невежа, но желаещ, надяващ се да оздравее. Той го подбужда чрез думи, чрез слово. Иначе няма как. И, мисли Платон, това подбуждане чрез слово би могло да бъде наречено и “реторика”. Това е проява на ораторско, реторическо умение – да подбудим някого да възненавиди своето невежество и да пожелае да се отърве от него; да пожелае мъдростта, философстването. Та това – когато подтикваме някого да се обърне към философстването – то е добрата реторика,.
Но има и лоша реторика. Тя се среща много по-често и всъщност тя е тази, за която хората си мислят, когато говорят за реторика. Лоша реторика имаме тогава, когато някой, сам невежа, макар и словесно надарен, се заема да говори пред неколцина или мнозина. Тя не им предлага знание, нито път към мъдростта, нито душевно оздравяване, а напротив -затвърждава тяхното невежество.
И тъй, накъде води философстването, към което човек бива подбуден чрез доброто реторическо слово на своя водач? Несъмнено към истината. Няма смисъл да философстваме, ако не вярваме в съществуването на истината. А как се философства? Как човек се придвижва по пътя към истината? Има метод, казва Сократ – и във “Федър”, и на много други места. Има такъв метод и той не изглежда сложен. Той се състои в това, да приемем, че истинното, съществуващото, реалното, макар и единно, същевременно се дели на някакви родове и след това на видове, които се подвеждат под родовете. Та тези родове и видове ние би трябвало да можем да ги отделяме и да ги държим отделени чрез мисълта си. Защото такова е съществуващото – то е и единно, и множествено. Значи да можем, от една страна, да разделяме всяко нещо, което изглежда “едно”, на неговите видове и подвидове; а от друга, да можем да ги подвеждаме разхвърляните на пръв поглед отделни неща обратно под ограничения брой на техните видове и родове. Този процес от общото към отделното (конкретното) и обратно, това е философстването. И така човек се обръща към истината, доколкото това е по неговите сили, тук на земята, докато е в тяло. От друга страна, лъжата – това, което съзнателно или несъзнателно използват всички лоши оратори – тя прави точно обратното. Тя незабелязано уподобява различните в действителност видове един на друг. Твърди например, че добрата любов и лошата любов – сиреч любовта към лъжата и истината от една страна, и любовта към тялото и удоволствието от друга – са едно и също нещо. В този случай той съзнателно или несъзнателно заобикаля любовта към душата и говори само за любовта към тялото. И затова казва, че любовта е нещо лошо – защото любовта според неговата реч е любов само към тялото (а ние знаем какво се случва, когато човек обича само тялото). И оттук нататък ораторът се разпростира само върху лошите следствия и върху това, какво става, когато човек да обича само тялото на любимия.
Това обаче е въвеждане на слушателя в заблуждение, и то се извършва чрез незабелязано уподобяване на видовете. Умишлено се скрива, че има два различни вида любов, от които единият наистина би трябвало да се избягва, другият обаче – да се търси. Така действа лошият оратор, и по този начин той лъже. И от друга страна – възможно е да се делят неща, които са неразделими. Да кажем, да се твърди за едно и също нещо, което е неделимо, че то е хем добро, хем пък лошо – сякаш говорим за две различни неща. Но това е едно и също нещо. И за това нещо ораторът казва, че е както добро, така и лошо, или че е както тук, така и там. А това е лъжа. Така действат лошите оратори, които правят така най-често заради собственото си невежество, което те са си дали труда да преодолеят.

Втора част

И тъй, какво прави онзи човек, водещият философския диалог – това е истинският философ, който знае истината. Той познава нещата така, както те се различават и обединяват според действителния начин. Умее да вижда тяхната разделеност и същевременно единството им. Освен това той разпознава и човешките души, тъй като душата е целта – в нея трябва да се прехвърли онова знание, което мъдрият притежава. Познава видовете души; знае, че те са различни, или че могат да бъдат в различно състояние. И като ги различава, знае и кое за коя е подходящо – тоест за коя душа какво слово е подходящо.
Тук се появява неговото умение да бъде добър оратор, тъй като добър ще е само този, който е истински философ – който умее да различава нещата. Той ще умее да различава душите, и ще се обръща към всяка от тях според съответстващото на нея слово. Това е възможно, тъй като той ще може да различава и словата; ще знае кое слово какво е, ще умее да построява и да си служи с различни видове слова, със съответстващи думи. И подобно на добрия лекар, който познава телата и техните разлики, както и болестите и техните разлики, и знае на кое тяло при какво болестно състояние какво лекарство или каква диета трябва да се приложи, така и философът ще знае коя душа в какво състояние е, и какво слово й е необходимо, за да бъде подтикната към философстване. Това е начинът някой да бъде подбуден да се запъти към истината. Така можем да се придвижваме към истината, докато сме в тяло, тук на земята – и тук впрочем нашите възможности не са големи. Ние можем да се досещаме за истината, и с този метод да се доближаваме към нея, но не можем да я видим такава, каквато е – това не ни е дадено докато сме тук, на земята.

4.

Та тук Сократ разказва, че душите, които не са затворени в тела, имат възможност, движейки се в надземното пространство и изследвайки боговете, да наблюдават истината направо – да я виждат, без да се нуждаят от размишление, с каквото си служат хората (всъщност философите) на земята. Макар и не всяка душа да постига това – както разказва той в своя измислен от него самия мит. Този мит дава образ на отвъдния живот – как душите се придвижват след боговете, въртейки се някак около Земята. Както се върти небосводът от гледна точка на наблюдателя от Земята, така се движат и душите; и движейки се, подобни на колесница с ездач, те успяват да се повдигнат, и да погледнат в отвъдното. И там те виждат съвършените идеи – самото справедливо, самото красиво; онова, за което ние тук само се опитваме да научим чрез размисъл, те го виждат. Ние тук, когато се опитваме да разберем какво е справедливото и красивото, и всички тези най-важни неща, можем да постигнем сякаш само техните сенки, само техните изображения, и то единствено в мисълта си. Струва си да се запомни и това, че душата, живеейки извън тялото и преди да се всели в него, а в някои случаи и след като излезе, тя следва боговете – защото за боговете е естествено да съзерцават истината. Такива са те, истинските богове. Те са в контакт с истината – постоянен и вечен. И Сократ казва: когато ние подражаваме на боговете тук, на Земята, според възможностите си, ние не го правим заради тях – те не се нуждаят от това. Ние го правим заради самите нас, и по този начин им служим. Това е добре за самите нас. Подобен на това и нашите души ги следват преди да се въплътят и след като се освободят от телата. И Сократ насърчава своя събеседник – в случая Федър – да отправя понякога молитви към боговете: а и самият диалог завършва с една молитва към божествата, за които се предполага, че са присъствали на техния разговор.

5.

Нещо относно речите за любовта, които са изречени в самото начало на диалога. Те тръгват от онази реч за любовта, написана, както се твърди, от Лизий, според която влюбеният е по-скоро опасен за онзи, когото обича. И вземайки повод от това, Сократ произнася една реч, подобна на Лизиевата, в която изяснява, че действително обичащият понякога се стреми да пороби оногова, когото обича. А след това казва: „Да не би да съм сгрешил? Да не ми се разгневи Ерос и да пострадам, както някога е пострадал поетът Стезихор, който е написал нещо лошо за троянската Елена? Ами я да се опитам да направя нещо различно, даже обратното – да кажа нещо добро за любовта. И тогава произнася една много по-дълга реч, в която казва, че любовта е вид лудост, каквито са например мантиката, Дионисовият екстаз и способността да се създават поетически произведения. И тази лудост обръща човешката душа към истината, към отвъдното. А впрочем и другата любов, която обръща към земното, към телесното, и за нея може да се каже, че е лудост, макар че той не го казва точно така. Но това зпредположение може да се направи въз основа на образа, който дава в мита. Това е образът на душата като колесница, в която са запрегнати два коня. Единият, белият, е добрата лудост – той е любовта, обърната към отвъдното, небесното, истината; а другата е черният кон, който пък е обърнат към плътското. Тази колесница си има водач, колесничар, който я управлява – това е разумът, който се стреми да удържа и двата коня. И така се придвижва душата, благодарение на управляващия колесничар – защото колкото и да е добра лудостта, стремяща към отвъдното, тя все пак не е разум.
Така Сократ показва, че мислейки за любовта, ние не бива да се чудим, че за нея може да се каже и добро, лошо. Трябва да знаем, че в действителност говорим за две различни неща, които и двете могат да бъдат наричани любов и наистина се наричат така; но думата “любов” се използва в речта по-често за лошата любов, а по–рядко за добрата. Ако обаче един невеж и неопитен човек слуша тези неща, твърде възможно е той да си помисли, че всъщност няма истина за нещата около нас: че за едно и също нещо могат да се твърдят с еднакво основание напълно противоположни неща. По този начин той ще попадне в клопката на лошия оратор и даже на софиста – според когото ние няма какво да се занимаваме с истината, а просто трябва да се научим да влияем на хората, като използваме противоречащите си мнения. И така в някои случаи ще казваме едно, а в друг, когато ни е изгодно, ще казваме противоположното. Така ще си помисли невежият, а мъдрият ще знае, че не бива да се прави така, и че в един философски разговор може да се случи да се говори съзнателно и истинно за две различни неща, които в човешкия език еднакво се наричат “любов”.

6.

А ето и последното, което Платон прави във “Федър”. Предлагайки един диалог, той все пак го предлага писмено, като нещо, предназначено за четене. Той се запитва чрез своите герои: А ще има ли полза читателят от този текст и доколко? Да не би той да има същата полза, каквато може би е имал и Федър от този разговор със Сократ? Отговорът е, че не е. Най-вероятно е читателят да няма кой знае каква полза или поне далеч не всеки читател. Защото философстването, за което се говори тук, трябва да бъде съобразено с един точно определен, конкретен човек, който е пред очите на неговия водач – мъдрия. А пък тези текстове могат да послужат в най-добрия случай като подбуждания – като едни хубави слова. Но това е в най-добрият случай. Много често те и това не постигат, защото , както е казано в диалога, те винаги са едни и същи – не можеш да им зададеш въпрос така, че да отговорят. Винаги са едни и същи в смисъл, че не реагират на въпроси, не се движат. А читателят, който взема да ги чете, може би не е подготвен за точно такъв текст, макар той иначе да може да подбуди някой към философстване. Ще подбуди един, а друг няма да подбуди – защото щом не е съобразен с него, е възможно е да не е подходящ за него.
И тук Платон обръща внимание на това, че има опасност хората в своето невежество да си помислят, че, четейки някакви текстове, те помъдряват. Но няма такова нещо: те най-вероятно не помъдряват никак, защото биха помъдрели единствено ако се обърнат към душата си, която по някакъв начин, като всяка човешка душа, пази паметта за отвъдното, за истината. Иначе не биха могли. Ще си останат неучени и необразовани, тоест пак невежи, или по-невежи отколкото са били преди да прочетат този текст.

*

Текстът е лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (летен семестър 2012/2013)

„Седемте мъдреци“

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено»
(прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

Фантастичното през античността VІIІ. Приказка, мит и литература

Разговор 8

21 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио читатели. Вие току що влязохте на живо в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: -Здравейте от мен, Кин Стоянов. Целия екип на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьора Камен Жеков.
Е.Я: – 55 минути до осмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. След тази епична и драматична балконска сцена от седмата глава, сътворена от Краси Стоева, предстои да видим кой и какво ще свърши за вас в story-лабораторията в осмата глава. Преди това обаче, вместо към Литернария или някоя от другите 4 планети от съзвездието Пентаграм, пътуваме към Древен Рим. Там оставихме миналата неделя в този предварителен подгряващ час на първообразите и прототипите на жанра, оставихме не кой да е – Публий Вергилий Марон, иначе известен кратичко като Вергилий. Това е края на старата ера, края на ерата, предхождаща появата на Спасителя. Намираме се в I в.пр.н.е. заедно с доцент Ники Гочев, преподавател антична литература, СУ. Здравей, Ники.

Част І
Новият златен век

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Вергилий е нашият водач, както и ние като Данте го използваме. Той ни води в една епоха и ни води, всъщност, за да търсим първообраза на жанровете. Днес, да обявим още от сега, ще се опитаме да направим една междинна равносметка на белезите и симптомите, които говорят за някакви зачатъци на жанра фантастика или фентъзи още в онези древни, антични времена.
Н.Г: – Да, да.
Е.Я: – Представихме го Вергилий. Неговата личност нуждае ли се от повече разяснения и обяснения?
Н.Г: – Може би не. Вергилий не е бил човек, който се е стремял да насочва вниманието лично към себе си. Казахме, той е бил един тих човек, който е предпочитал да се занимава с поезия и като че ли не е обичал много градския шум. Не всички са като него – Овидий, за който не след дълго ще говорим, е съвсем различен, той обича шума и всичко това, което може да се случва в един голям град.
Е.Я: – И от тази любов към шума той ще си изпати, но това ще видим малко по-късно. Да не избързваме напред, сега засега сме при Вергилий и е време да разтворим неговото най-популярно съчинение – „Енеида”.
Н.Г: – Да. Около „Енеида” има неща, което са очевидни и за тях е лесно да се говори. Най-напред това, че Вергилий е имал съзнанието, че за своя народ той трябва да бъде нещо като Омир.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, като се променят необходимите неща. Той е знаел, че ще добави нещо ново.
Е.Я: – Съвършено нов епос със съвършено нови персонажи вътре.
Н.Г: – Някой, който започва да чете „Енеида”, може да си помисли, че тук става въпрос за една преработка на Омир на латински. Но, напредвайки в текста, той разбира, че има работа с нещо по-дълбоко и по-сериозно. Този латински Омир говори издигането на една нова голяма, световна държава. Това гръцкият Омир не е направил.
Е.Я: – Нова култура сякаш се задава тук вече. Нова култура на мисленето, на поведението, на, така, на представата за човека и човешкото.
Н.Г: – Може да се каже, че става въпрос и за нова култура. Във всеки случай ние имаме тук вече един поет – такъв е впрочем и Овидий, за който ще говорим малко по-късно – който има съзнание на гражданин на могъща държава. Омир никога не е имал такова съзнание.
К.С: – То не е имало и как да го има.
Н.Г: – Да. Някои гърци са имали такова усещане, но в антична Гърция все още няма представа за историческа мисия, а при Вергилий, както ще видим, има. И то не само за историческа мисия, каквато той приписва на своя герой Еней, но има дори представа за възможен край на историята.
Е.Я: – „Висшият и последен стадий”, както ще кажат 20 века по-късно някои хора. „Висшият и последен стадий на историята”.
К.С: – От тогава започват да се заканват на историята да й сложат края.
Н.Г: – При Вергилий това е очевидно. Той говори за своята държава като за тази, която ще постави край на човешката история в политически смисъл, ще омиротвори човечеството и ще върне историята в нейното прекрасно начало.
К.С: – В Златния век, може би.
Н.Г: – Напълно вярно. И то е казано от Вергилий: „Ние се връщаме към Златния век”. И го свързва с неща, познати в митологията. Например това, че Сатурн, след като е бил заместен от сина си Зевс, продължил мирно да управлява в Италия. И там е бил Златния век за хората. Разбира се той е отминал…
К.С: – Сатурн, това е латинския Кронос.
Е.Я: – Аналогът на Кронос.
Н.Г: – И той, макар че е бил свален като цар на вселената, е отишъл да управлява блажените, почитаните мъртви, обаче ги е управлявал някъде на Земята и по-точно в Италия.
Еней пък по бащина линия е потомък на Дардан, основателят на Троя. Но този Дардан, както се разказва, бил италиец, основател на град в Етрурия и по-късно се преселил в Мала Азия. И сега Еней, след като е минала цялата тежка история на човечеството, се връща в родината на своя прадед и основава град, на който пък след столетия е съдено да възстанови този Златен век – тук, на Земята.
К.С: – И това ще бъде съвършената държавност, за каквато е имал претенции Рим.
Н.Г: – Това ще бъде съвършената държава и тя ще осигури щастието на човечеството. Това е голяма новина – гърците във времето при Омир нямат идея за подобни неща. Много по-късно някои като Платон започват да мислят за това, но то си остава един чисто мисловен проект.
Е.Я: – Рим все още е в своето предимперско състояние, но вече е на път да се установи, така, като властелин на познатия тогава свят, което става в I в., общо взето.
Н.Г: – При Вергилий вече е ясно, че Рим владее познатия свят. Дори някои области в Средиземноморието да са независими, те изцяло се съобразяват с Рим и се управляват от хора, одобрени в Рим.
Е.Я: – Сега, тук Вергилий… Това ли е първата нишка, която свързва и двете истории – историите на антична Гърция и на Древния Рим, както и двете култури, това ли е първата писмена връзка, която се прави? Защото той съединява двата епоса чрез пътуването на Еней, който, всъщност, ще стане основател – не той, но така или иначе неговите наследници – ще бъдат основателите на Рим. Има ли го това нещо като идея?
Н.Г: – За тези неща сигурно е писано и по-рано, но трябва да се знае, че класическа Гърция не е виждала Рим като някакъв особено важен град. Като говорим за класическа Гърция, имаме предвид тази на Платон, най-късно на Демостен. Така че точно на римляните е предстояло, когато вече са усвоили гръцката литература и са развили и своя, да направят тази връзка и да кажат: „Ето, ние сме новата велика държава или, може би, първата велика държава.”
К.С: – А на нас ни предстои да послушаме музика.

Част ІІ

Фантастичното през античността VІI. Вергилий. „Енеида“

Разговор 7

14 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели, в очакване на седмата глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Екипът на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Както казахме, причината е седмата глава, която ще бъде конструирана тук, на живо, както обикновено от 16 ч. Сега обаче сме някъде в пролога на седмата глава, автентичния исторически пролог. Знаете много добре, тези предварителни часове правим с цел да свържем реалното с ирационалното, случилото се с фантастичното или с измисленото. Търсим първообразите, предтечите, прототипите на двата жанра, които ни интересуват – фантастика и фентъзи, защото някъде там, в размити граници между тези два жанра е положен нашият сегашен роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Както обикновено, също така, за вас днес работи отново доцент Ники Гочев, преподавател, антична литература, СУ.
К.С: – Здравей, Ники.

Част І
“Теогония” – праобраз на историографията

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Значи, имаме малко работа за довършване отново, то това се превърна в нещо като схема, продължаваме да я спазваме, приятно става. Това са нещо като мостове между отделни предавания.
Н.Г: – Да, действително, добре е да си припомняме какво сме говорили миналия път. Пък е и хубаво, полезно да се съпоставят двама автори от различни епохи, защото това помага да се видят влиянията и общото помежду им. Ние тук не разглеждаме авторите поотделно и сами за себе си, а търсим какво се проявява чрез тях.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И това, което ни интересува най-напред е митът, а редом с него – художествената литература, която трябва да го обработи. Има други словесни видове, които се появяват в нашите текстове, и аз още отсега ще кажа, че днес ще говорим за историята. Как историята влиза в тези произведения и как е поставена в някакъв митологичен контекст. Днес това ще е основното, но действително трябва да…
Е.Я: – Тоест ще стигнем до началото на историята.
Н.Г: – Да. Но да продължим с „Теогония”, да я завършим.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Още от тук ще кажа, че по времето на Хезиод за създаване на историография още не може да се мисли. Проучване на това, което се е случвало на хората през годините и вековете, и най-напред отношенията между държавите – нали това е, което обикновено наричаме „историография“. Особено гърците някога са били убедени, че това е историята – протичащи отношения между държави и народи. Това нещо все още не се е мислело и не се е представяло от ранните епици. И все пак…
К.С: – Тоест ние сме в митологичното, а не в историчното време.
Н.Г: – Ние сме в едно литературно време, където литературата все още не се разпространява писмено. Има поезия, която е устна и използва митове. Но Хезиод, за разлика от Омир, е човек, който вече се опитва да направи нещо, аналогично на историографията, нещо, което я предхожда. Опитал се е да представи – но без изобразяване на характери, без драматизация – някакви събития във времето, засягащи всички хора.
„Теогонията” е представяне на събития във времето въз основа на митовете. Как се създава вселената – това е, за което се разказва в „Теогония”. И ние миналия път споменахме, че в началото на поемата Хезиод казва кои са началата и как възниква вселената. После се занимава със земята, как възниква тя – видимата природа под небето. Оттук нататък минава към отношенията между поколенията божества. Изглежда, че първото поколение божества не са точно антропоморфни, каквото явно е олимпийското поколение, а са някакви особени същества, изначални, каквото е примерно небето.
К.С: – Те са пораждащи елементи.
Н.Г: – Да, каквото е небето, каквото е слънцето, океанът. Те нямат човешки образ, макар че на тях сигурно се е гледало като на някакви живи същества. Това, че са сравнително неподвижни, или еднообразно движещи се, не е възражение – и растенията са така. А ние, като четем имена, които в нашия език звучат вече като собствени – Уран, Хелиос – можем да почувстваме, че древните са си ги представяли като живи същества. Та това са едни изначални същества, природни предмети и стихии, а не антропоморфни богове, с които се занимава Омир. И ето, „Теогония” върви нататък и стига до поколението на олимпийците, които, както всеки знае, са антропоморфни. Това са Зевс заедно с неговите братя, като Посейдон, и с неговите сестри, като Хера и Деметра. Това поколение ще започне война със своите бащи от предишното поколение. И тяхната цел е да овладеят вселената.
В това изложение има посока, сюжет. Същевременно става дума за неща, които никой не оспорва. Няма художествено вдълбочаване в непроверими детайли. Така че то прилича на история.
Е.Я: – Къде тука е Кронос, между двете поколения?
Н.Г: – Кронос заема важно място, защото той принадлежи на поколението на титаните, първите същества след Небето. Първо е Небето, след това титаните, след това идват олимпийците. Кронос е титан и баща на Зевс. И след това ще видим как Зевс, начело на олимпийците, отстранява Кронос и останалите след голяма война. Но преди да разкаже за тази война, Хезиод казва нещо и за хората. Хората, казва, се отделиха от боговете заради Прометей. Появи се несъгласие с тях и едно от нещата, които се случиха около това несъгласие, беше създаването на жената. Което ме кара да мисля, че Хезиод работи не само с европейски, гръцки митове, но може би и с близкоизточни разкази, за които е чувал. Казвам „ за които е чувал”, защото това, че хората…
Е.Я: – Богинята-майка.
Н.Г: – … са влезли в конфликт с Онзи, който е над тях, и че е имало някакво същество, но не човек, което е участвало в този конфликт и че освен това жената, като човек, различен от мъжа, се проявява за пръв път тук – това е нещо, което е дошло от Изтока и вероятно не в писмен вид, а в устен. Това е повлияло на Хезиод, той го е преработил, без, разбира се, да знае какво точно е било написано и казано за тези неща в Близкия Изток.
К.С: – Оставяме титаните и олимпийците да воюват, за да послушаме музика.

Част ІІ
Смисълът на Хезиодовите поеми

Е.Я: – Да, наближаваме неумолимо към седмата глава на риалити-романа. Точно след 40 минути ще започне нейното конструиране на живо, тук, в story-лабораторията на библиотека „Български риалити-романи”. Сега, обаче, вървим по една добре утъпкана, земна пътека. Намираме се в съвремието на самия Омир, но говорим за Хезиод и за неговата божествена, не комедия, а енциклопедия или по-скоро енциклопедия на боговете. Хезиод е систематичен и педантичен даже. „Теогонията”. Ники Гочев.
Н.Г: – Та, ето ние сме сега във втората част на „Теогония”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тук са войните. На олимпийското поколение при Хезиод му се случва да води две войни. Едната е срещу по-старото поколение на титаните, които след победата са изпратени в Тартар – онази бездна под земята. На пръв поглед изглежда, че властта на олимпийците е утвърдена и тогава Гея, гневна от случилото се – защото все пак тя е родителка и на титаните – поражда чудовището Тифон, което се възправя срещу Зевс. Тук има едно кратко описание на Тифон. Това е стоглавото чудовище, срещу което Зевс трябва да води войната, втората война. Той наистина го побеждава и то също е хвърлено в Тартар.
И така, имаме две войни, на пръв поглед подобни, но образите, противопоставени в тях, не са аналогични и затова смисълът на войните е различен. В първата се сражават олимпийци срещу титани и слушателят усеща, че те не са толкова различни помежду си – все са някакви божества, едните са по-стари, другите са по-млади.
Е.Я: – Но прави впечатление, че не са вечни божествата в гръцката митология, всяко божество си има в един момент своя край. Има кой да го надбори.
К.С: – Те са предопределени от богините на съдбата, мойрите.
Н.Г: – И все пак не е точно така, поне при Хезиод. Колкото до Омир, той въобще не засяга тези въпроси. Но при Хезиод не е така, защото той разказва за момента, в който…
Е.Я: – Трето поколение богове вече е…
Н.Г: – Това са олимпийците и това е поколението, което, както е разказано, трябва да бъде на власт завинаги. При него светът вече е уреден.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, ето, във втория случай вече Зевс се справя с чудовище, сиреч сила на злото. Нещо заплашително и грозно, което непременно трябва да бъде победено, за да бъде задържан света в…
Е.Я: – Античният аналог на нашия Музник в риалити-романа.
Н.Г: – … в реда, който познаваме, и който удовлетворява боговете.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Така, и след като Тифон е победен и олимпийците са задържали властта над вселената, вече идваме до третата част, в която се разказва за браковете – както е в нашия превод. Не може да се каже „сватби”. „Бракове” е по-добре, а може би най-точно е „съединения”. Те са, на първо място, между Зевс и богините, и така се прави едно родословие, нещо като списък – от коя богиня Зевс придобива син или дъщеря. Така се казва кои са божествата, които влизат в олимпийския пантеон. Споменава се и за някои богини, които са влезли в брак със смъртни хора и от тях са се родили…
Е.Я: – Полубожества.
Н.Г: – …смъртни мъже и жени, но герои.
Е.Я: – Херкулес, например, е един такъв случай.
Н.Г: – И така… Да, той е от Зевс и от смъртна жена. И така се стига до времето на героите, откъдето впрочем започва Омир.
К.С: – Всъщност Ахил също е дете на смесена връзка.
Н.Г: – Да, такъв е, макар че Хезиод не споменава за него. Та това е краят на „Теогония”. Сега, като хвърлим поглед към това произведение, пък и към „Дела и дни”, виждаме огромна разлика между Омир и Хезиод. Аз веднъж го казах – това, което имаме тук, изобщо не е художествена литература. Това е, както стана дума…
Е.Я: – Систематизация на съществуващи легенди и митове.
Н.Г: – Събиране на митовете, които автора познава, подреждане и предлагане на едно…
К.С: – Това не е ли по-скоро първи опит за едно, така, едно описване на цялото мирознание.
Н.Г: – Да.
К.С: – Включително и взаимоотношенията на хората в етичен план.
Н.Г: – Предлага се нещо като справочник. Чрез него се казва как е възникнал този свят и как се е стигнало до положението, в което се намира човечеството. Но тук история все още няма, защото…
К.С: – Или може би първата философска, първи опит за философска система, за систематизиране на познатото за света и т.н.?
Н.Г: – Да, ако философията е какъв да е опит да се разкаже за света като цяло.
К.С: – Поне в началото си е била такава.
Е.Я: – Така, това е от гледна точка на философския критерий, но ние тук търсим фантастичното. Какви белези и какви елементи има в тази творба, при положение, че тя попада в нашето меню като някакъв първообраз или прототип на сегашни съвременни жанрове.
Н.Г: – Аз сега няма да избързам да кажа за фантастичното, но ще кажа за художествената литература – какво общо има тя с това, което виждаме у Хезиод. Така, както Хезиод е направил нещата, той предлага на своя слушател да вярва в митовете. Да вярва в митовете, защото това му създава една добра основа да разбира света, в който се намира.
Е.Я: – Да си подреди, така, съзнанието.
Н.Г: – Да. Обаче когато вярата в митовете си отиде или пък книгата на Хезиод попадне там, където тя просто не съществува, там се възприемат само едни образи и сюжети. Те вече имат смисъл само като материал за въображението. Примерно, образите на чудовищата или на красивите човекоподобни богове, или пък сюжетите на войната и на браковете. Ето тези образи и сюжети вече се поемат от художествената литература и се разработват според намерението на поета. Това е, което се случва.
Е.Я: – Все пак да сложим накрая някакво обобщение на Хезиод и „Теогонията”, защото май идва време вече за нова промяна. И в епохите, и в името на автора, и в произведението.
Н.Г: – Хезиод се опитва да даде ръководство за живот. Това, разбира се…
Е.Я: – И практично, земно, и божествено, небесно.
Н.Г: – … не става много ясно, когато се прочете „Теогонията”, но когато се прочетат и „Дела и дни”…
Е.Я: – Да, „Дела и дни”, разбира се.
Н.Г: – … тогава се разбира общия му замисъл. Общият замисъл е да каже: „Живей почтено, справедливо, недей да лишаваш другите хора от нищо и знай на основа на какво трябва да правиш това – то е, защото Зевс го иска. А кой е Зевс? Това е този, за когото разказахме в „Теогония” – който със силата си е станал цар на вселената. С него трябва да се съобразяваме.” Това е, което казва Хезиод.
Е.Я: – Това е квинтесенцията на Хезиод и не само неговата „Теогония”.
К.С: – Хвърляме музикален мост, за да започнем отново, след като чуем това.

Част ІІІ
Няколко думи за Вергилий

Е.Я: – Нов радикален ход на нашия водач, доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Нов радикален ход – помните, предния път се изместихме назад във времето с 10 века, сега пък рязко дръпваме напред, този път със 7. Местим се от VIII в. пр.н.е. в I в. пр.н.е., римско време, за да потърсим литературните стъпки на един човек наречен Публий Вергилий Марон, останал за историята като Вергилий и възпят от Данте Алигиери в неговия „Ад” доста векове по-късно. Нас обаче ни интересува всъщност Вергилий и как той се вписва с „Енеидата” си в нашата концепция за първообразите на фентъзито и фантастиката. Ники.
Н.Г: – Вергилий е изключително влиятелен поет и може да се каже, че по слава и влияние той е равен с Омир. В историята на западната, на европейската литература, той е като че ли първият национален поет. Казвам “национален” в най-общ смисъл – поет на един народ, на една държава. Омир и Хезиод не се стремят да представляват някакъв народ, тъй като те слабо съзнават разликата си с не-гърците. Те по-скоро гледат за разликите вътре, между гръцките племена и градове, отколкото за разликата между гърците и останалите. А тази разлика между гърците като цяло и “останалите” се преживява по-силно чак по време на гръко-персийските войни. В литературата тя се подчертава за пръв път от Пиндар, а веднага след него от трагиците и Херодот. Но големите гръкоезични епици почти никъде не говорят за гръцкия народ като нещо единно. Обаче по времето на Вергилий, това вече е друга обстановка. Вергилий има зад себе си повече от 700 години римска история, а римляните много преди него са били убедени, че са нещо различно от другите латини и италийци. И това, което той е направил, специално в „Енеида”, е един разказ, посветен на римската история.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И все пак тук той следва в много отношения Омир. Използва митологията по същия начин, а приключенията на героя му започват приблизително там, където започва и “Одисея”.
Е.Я: – Да, все пак, нека да кажем няколко думи, като начало, за самия Вергилий като човек. Някои житейски факти за него. Това, което ми прави най-силно впечатление е, че има запечатани точни дати на раждане и смърт. 15 октомври 70 г. – 20 септември 19 г., всичко това е пр.н.е. Кой е този хроникьор, който се е погрижил така прилежно за биографията на Вергилий?
Н.Г: – О, римляните си знаят историята и хронологията много добре.
Е.Я: – Да, но не за всеки. На доста по-тежки имена в историята не са останали чак дотам толкова скрупульозно запазени датите, месеците.
Н.Г: – Специално за гърците, да, това е вярно. Когато става въпрос за някой гръцки поет, философ или държавен мъж, ние много често се колебаем дори за годината.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче гърците нямат добре развита хронология, те изобщо не са много силни в тези неща. А освен това никога не са имали общ календар. Най-рапространено е било датирането по олимпиади, а олимпиадата е нещо, което не дава точност, поне не за месеците.
К.С: – Римляните като бюрократичен народ, обаче…
Н.Г: – Не са запазени добре и старогръцките архиви, документацията. Докато при римляните тези неща са запазени много по-солидно, защото римската държава е единна и освен това издържа изключително дълго време.
Е.Я: – Все пак, Вергилий има един много добър приятел, много подреден приятел, който се казва Варий, поетът Варий. Той се смята за един от хората, които са източници на данни за неговата биография.
Н.Г: – Е, разбира се, данни за биографията на Вергилий се намират. Хораций, примерно, който е малко по-млад, има произведения, в които споменава за приятелството помежду им. Има и коментатори на Вергилий, антични, пишещи на латински, които са се погрижили да издирят фактите около живота му. Казахме, че е роден през 70 г. За да разберем какво значи това, може да споменем рождените дати на някои други известни хора от времето. Юлий Цезар, да кажем, е роден в 100-та г.
Е.Я: – А той е в така наречената августовска епоха на Октавиан Август.
Н.Г: – Да. Вергилий е 30 години по-млад от Цезар, но 7 години по-възрастен от Октавиан Август. Това е неговото време. Той е италиец, градчето, в което е роден, е било малко и се е наричало Мантуа. От известните градове в Италия най-близо до него е Верона, а иначе се намира по средата на пътя между Милано и Равена, северно от река По.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Мантуа е била малко градче и ако се съди по произведенията му – не по „Енеида”, а по другите – е живял в една по-скоро селска среда. И аз след малко ще се опитам да покажа, че той е еднакво близък до Омир и до Хезиод.
Е.Я: – Равно отдалечен и равно приближен.
Н.Г: – Да, защото в първите си произведения като че ли следва по-скоро Хезиод, особено в„Георгики”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това е едно прекрасно произведение, то е по същество ръководство по земеделие и животновъдство, изцяло по примера на Хезиод. И той го пише като сравнително млад човек, завършва го преди 40-тата си година. След това вече започва да се занимава с „Енеида”.
Е.Я: – Сега, той е от нисшите слоеве, но иначе от свободното население.
Н.Г: – Да, той не е благородник. Обаче е имал възможност да попадне в един много елитен кръг на интелектуалци и поети, и е финансиран, както всички са чували, от един богат човек, който се казвал Меценат. И това му е дало възможност да пише поезия.
К.С: – Това е чудесно, а ние сега кредитираме музиката.

Част ІV
Рим през І в. пр. Хр.

Е.Я: – Меланхоличен, стеснителен, бавно говорящ, почти като неук човек, млад адвокат, без всякаква дарба – ето тази унищожителна характеристика дарява всъщност на човечеството великия поет Вергилий. Защото той в началото се пробва за адвокат. Отговаря ли на истината тази характеристика?
Н.Г: – Споменава се, че той е учил реторика, което значи, че е учил и за адвокат.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ние вече споменахме веднъж за приложението на реторическото образование. Възможно е Вергилий да е бил затворен или стеснителен човек, може и да има такива свидетелства. Но това, което съвсем ясно си личи от произведенията му – и от „Енеида”, и от другите – е, че това е човек, който обича мира. Не го казвам случайно, то има отношение към цялостния замисъл на творчеството му. Той е обичал мира и същевременно е живял в едно от най-драматичните времена на римската държава. Преживял е три граждански войни, в които са загинали стотици хиляди хора.
Е.Я: – Всеизвестните римски граждански войни, първообразът на гражданската война в цялата човешка история, общо взето.
Н.Г: – Впрочем и преди това и имало немалко граждански войни, да кажем, в гръцките полиси.
Е.Я: – Да, но не се броят толкова, те са по-скоро като конфликти от някакъв локален характер, да.
Н.Г: – Но гражданските войни в Рим са били огромни, защото са започнали тогава, когато Рим е бил господар на западния свят, обхванал е почти цялото Средиземноморие и е стигнал далеч на север.
Е.Я: – И върви вече да стане империя.
Н.Г: – Да, той вече е империя. И в този момент избухва първата гражданска война и една срещу друга застават две огромни римски армии, оглавявани от Юлий Цезар и Гней Помпей. А решителната битка е била тук наблизо, в Тесалия.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Нали, там е битката, на няколкостотин километра на юг от София. Та един от тези, които пишат за нея, казва: „Какви армии застанаха една срещу друга! Ако се бяха обединили, те биха завладели целия свят.” А те се бият помежду си. И това са били най-прославените пълководци на времето. Тази война е завършила в полза на Цезар, въпреки че е имало голямо колебание кой ще спечели.
Та по това време Вергилий е бил 22-23 годишен младеж. Той си е бил обаче в родния град, далече от големите събития. Сред това има един период 4-5 години, в който Цезар сякаш умиротворява държавата, а после следва убийството на Цезар…
Е.Я: – Нова… Да, да, да.
Н.Г: – Убийството на Цезар от хора, които искат да възстановят републиката. Започва нова гражданска война, 44-42 г., в която от едната страна стоят Октавиан Август и Марк Антоний, а от другата са републиканците Брут и Касий. Тогава Октавиан и Антоний печелят, и битката пак е на Балканския полуостров. Изглежда странно, че римляните водят вътрешните си войни не в Италия а тук, на изток.
Е.Я: – Изнасяли са се на външни земи, да.
Н.Г: – Печелят тази голяма война, те я печелят в Македония, близо до морето, при Филипи. Брут и Касий загиват, и тогава Октавиан и Антоний се споразумяват помежду си заедно с Лепид – третият човек от триум вирата. Те тримата си разделят империята, като Октавиан поема Запада, Антоний – Изтока, а Лепид – Африка. „Африка“ тогава означава само Северна Африка, крайбрежието.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това става след 42 г. и изглежда, че вече е настъпил мир. Тогава Вергилий отива и се установява в Рим. Той усеща, че може би вече е дошло време, в което човек като него би могъл да живее, както би желал. Това значи да твори – и то в един голям град, където има и мнозина като него, с които да споделя своето творчество. И все пак след десетина години идва и третата гражданска война, тази между Октавиан и Антоний.
К.С: – Да.
Н.Г: – Тя завършва 31 г., когато Вергилий вече е почти 40-годишен. Тя е спечелена от Октавиан и може би оттам голямото уважение на Вергилий към него – защото при неговото управление в държавата се установява мир.
К.С: – И заради близкия приятел на Октавиан Август – Меценат, който го е подкрепял.
Е.Я: – Сега, нека да довършим, все пак най-сетне, така, житейската фактология около Вергилий, за да се спуснем в „Енеида”. Той умира, всъщност, в следствие на едно морско пътешествие, когато заболява тежко, не е много ясно от какво.
Н.Г: – Той умира млад, около 50 годишна възраст, в Бриндизи.
Е.Я: – Интересен факт тук е, според мен, че той моли приятели да довършат с няколко стиха „Енеидата”. Те не изпълняват, изключително, така, почтено, не изпълняват тази негова поръчка, завет и, фактически, това дарява автентичния негов текст на историята на човечеството.
Н.Г: – От самия текст се вижда, че „Енеида” е недовършена. Защото така, както я имаме, тя завършва с двубоя между Еней и Турн и смъртта на Турн.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Но за поет, който следва Омир, е малко вероятно да завърши поемата си така. В „Илиада” Омир не завършва с двубоя между Ахил и Хектор, а с временното примирие между войските, в което се погребват мъртвите герои – и Патрокъл, и Хектор. Същественото при Омир не е нечия победа, а общата съдба на всички хора. А тук Вергилий сигурно е щял да добави сватбата на Еней и Лавиния и основаването на новата държава. Защото „Енеида” е за величието на Рим.
К.С: – Но за „Енеида” – сред като послушаме музика.

Част V
Подражание и оригиналност в „Енеида”

E.Я: – Точно 8 минути преди седмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние започваме, казвам „започваме”, това не значи, че ще завършим, започваме да говорим за патриотизъм, за благочестие, за доблест, за милосърдие, за справедливост. Всичко това, събрано в житейските и митологични черти на един човек – става дума за троянския герой Еней и „Енеидата” на Вергилий.
Н.Г: – Напълно съм съгласен с това, което казваш. Много са разликите между Вергилий и Омир. На пръв поглед Вергилий явно му подражава и въпреки това е достатъчно оригинален. Той не е слаб поет, който просто се опитва да изпълни нещо според правилата на жанра.
Е.Я: – Не е отражение на Омир.
Н.Г: – Наглед той съвсем умишлено следва Омировите схеми. Но на тази основа прави много нови неща. Ето например образът на Еней. Еней няма да бъде като Одисей. Той преминава през множество приключения, на пръв поглед подобни. Например, има среща с прочута жена –не богиня наистина, но все пак царица – Дидона.
Е.Я: – Сякаш при Одисей остават спорни чисто човешките му качества. От гледна точка на, така, общочовешкия морал. Докато при Еней е коренно различен образът.
Н.Г: – Одисей е един герой, който използва всичките си превъзходни качества, за да се справи с трудностите около пътуването.
Е.Я: – Да, той е справящият се човек.
Н.Г: – Да, за да уреди своето семейство и своето малко царство. Това е всичко, това не са някакви големи цели. Освен това е способен да се преструва, да излъже… видяхте какъв е той. А Еней е един честен, добродетелен герой и по този начин се отличава от Одисей. Но същевременно не е и като Ахил. Защото Ахил, така както е показан от Омир, е крайно честолюбив.
Е.Я: – Суетен. Да.
Н.Г: – Казва: „Аз искам да загина рано. Не се боя.” А защо иска да загине рано, да не би да защитава някакви хора или да изпълнява друга важна мисия?
Е.Я: – Той защитава себе си, собствената си слава.
Н.Г: – Разбира се, той се гневи, когато загива близкият му приятел, но това е един гняв, който избухва тогава, когато човек е лично наранен. Той не мисли за съдбата на някое общество, не изпълнява някакъв дълг. Той казва: „Аз искам да се прославя завинаги.” Еней не е такъв – той пази своите любими хора, преди всичко – семейството си, но не е славолюбив. Той просто изпълнява това, което му казва, примерно, баща му или пък майка му. Наистина, случило се е майка му да бъде богиня.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Самата „Енеида” като хвърлим един поглед, тя се разделя на две части. Песните са 12. Първите 6 съвсем очевидно следват „Одисея” – защото в тях се разказва пътешествието на Еней.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А останалите 6 следват „Илиада”, защото се показва война. Но като се вгледаме по-отблизо в тези две части, виждаме подробности, които са нови. Да видим в първите 6. Първата песен е нещо отделно, тя е като увод и там си личат влиянията, на които Вергилий не просто е подложен, но дори иска да покаже. Но се усеща и оригиналното, което Вергилий прави. Новото – което нито Омир, нито Аполоний Родоски правят – това е да се придаде исторически смисъл на поезията. Той сякаш казва: „Тази поезия е за Рим, за цялата историята на една държава, даже за цялата човешка история, а не за просто за някои богове и герои, за отделни войни и отделни семейства” – както е при Омир и при Аполоний.
Е.Я: – Еней ще пътува 7 години към Рим, защото неговите потомци Ромул и Рем ще основат новия свят – Рим. Но за всичко това, продължението и нашите усилия в търсенето на първообразите, прототипите и предтечите на жанровете фентъзи и фантастика, следващата неделя от 15 ч. А сега, точно след 3 минути, започва седмата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. В творческата лаборатория остава моя приятел и колега Кин. Кой ще бъде разказвачът – тази загадка отпада точно след 3 минути. Да благодарим на Ники Гочев за днес, чакаме го другата неделя.