Архив на категория: опити за античността

„Седемте мъдреци“

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено»
(прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

*

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

Фантастичното през античността VІIІ. Приказка, мит и литература

Разговор 8

21 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио читатели. Вие току що влязохте на живо в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: -Здравейте от мен, Кин Стоянов. Целия екип на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьора Камен Жеков.
Е.Я: – 55 минути до осмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. След тази епична и драматична балконска сцена от седмата глава, сътворена от Краси Стоева, предстои да видим кой и какво ще свърши за вас в story-лабораторията в осмата глава. Преди това обаче, вместо към Литернария или някоя от другите 4 планети от съзвездието Пентаграм, пътуваме към Древен Рим. Там оставихме миналата неделя в този предварителен подгряващ час на първообразите и прототипите на жанра, оставихме не кой да е – Публий Вергилий Марон, иначе известен кратичко като Вергилий. Това е края на старата ера, края на ерата, предхождаща появата на Спасителя. Намираме се в I в.пр.н.е. заедно с доцент Ники Гочев, преподавател антична литература, СУ. Здравей, Ники.

Част І
Новият златен век

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Вергилий е нашият водач, както и ние като Данте го използваме. Той ни води в една епоха и ни води, всъщност, за да търсим първообраза на жанровете. Днес, да обявим още от сега, ще се опитаме да направим една междинна равносметка на белезите и симптомите, които говорят за някакви зачатъци на жанра фантастика или фентъзи още в онези древни, антични времена.
Н.Г: – Да, да.
Е.Я: – Представихме го Вергилий. Неговата личност нуждае ли се от повече разяснения и обяснения?
Н.Г: – Може би не. Вергилий не е бил човек, който се е стремял да насочва вниманието лично към себе си. Казахме, той е бил един тих човек, който е предпочитал да се занимава с поезия и като че ли не е обичал много градския шум. Не всички са като него – Овидий, за който не след дълго ще говорим, е съвсем различен, той обича шума и всичко това, което може да се случва в един голям град.
Е.Я: – И от тази любов към шума той ще си изпати, но това ще видим малко по-късно. Да не избързваме напред, сега засега сме при Вергилий и е време да разтворим неговото най-популярно съчинение – „Енеида”.
Н.Г: – Да. Около „Енеида” има неща, което са очевидни и за тях е лесно да се говори. Най-напред това, че Вергилий е имал съзнанието, че за своя народ той трябва да бъде нещо като Омир.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, като се променят необходимите неща. Той е знаел, че ще добави нещо ново.
Е.Я: – Съвършено нов епос със съвършено нови персонажи вътре.
Н.Г: – Някой, който започва да чете „Енеида”, може да си помисли, че тук става въпрос за една преработка на Омир на латински. Но, напредвайки в текста, той разбира, че има работа с нещо по-дълбоко и по-сериозно. Този латински Омир говори издигането на една нова голяма, световна държава. Това гръцкият Омир не е направил.
Е.Я: – Нова култура сякаш се задава тук вече. Нова култура на мисленето, на поведението, на, така, на представата за човека и човешкото.
Н.Г: – Може да се каже, че става въпрос и за нова култура. Във всеки случай ние имаме тук вече един поет – такъв е впрочем и Овидий, за който ще говорим малко по-късно – който има съзнание на гражданин на могъща държава. Омир никога не е имал такова съзнание.
К.С: – То не е имало и как да го има.
Н.Г: – Да. Някои гърци са имали такова усещане, но в антична Гърция все още няма представа за историческа мисия, а при Вергилий, както ще видим, има. И то не само за историческа мисия, каквато той приписва на своя герой Еней, но има дори представа за възможен край на историята.
Е.Я: – „Висшият и последен стадий”, както ще кажат 20 века по-късно някои хора. „Висшият и последен стадий на историята”.
К.С: – От тогава започват да се заканват на историята да й сложат края.
Н.Г: – При Вергилий това е очевидно. Той говори за своята държава като за тази, която ще постави край на човешката история в политически смисъл, ще омиротвори човечеството и ще върне историята в нейното прекрасно начало.
К.С: – В Златния век, може би.
Н.Г: – Напълно вярно. И то е казано от Вергилий: „Ние се връщаме към Златния век”. И го свързва с неща, познати в митологията. Например това, че Сатурн, след като е бил заместен от сина си Зевс, продължил мирно да управлява в Италия. И там е бил Златния век за хората. Разбира се той е отминал…
К.С: – Сатурн, това е латинския Кронос.
Е.Я: – Аналогът на Кронос.
Н.Г: – И той, макар че е бил свален като цар на вселената, е отишъл да управлява блажените, почитаните мъртви, обаче ги е управлявал някъде на Земята и по-точно в Италия.
Еней пък по бащина линия е потомък на Дардан, основателят на Троя. Но този Дардан, както се разказва, бил италиец, основател на град в Етрурия и по-късно се преселил в Мала Азия. И сега Еней, след като е минала цялата тежка история на човечеството, се връща в родината на своя прадед и основава град, на който пък след столетия е съдено да възстанови този Златен век – тук, на Земята.
К.С: – И това ще бъде съвършената държавност, за каквато е имал претенции Рим.
Н.Г: – Това ще бъде съвършената държава и тя ще осигури щастието на човечеството. Това е голяма новина – гърците във времето при Омир нямат идея за подобни неща. Много по-късно някои като Платон започват да мислят за това, но то си остава един чисто мисловен проект.
Е.Я: – Рим все още е в своето предимперско състояние, но вече е на път да се установи, така, като властелин на познатия тогава свят, което става в I в., общо взето.
Н.Г: – При Вергилий вече е ясно, че Рим владее познатия свят. Дори някои области в Средиземноморието да са независими, те изцяло се съобразяват с Рим и се управляват от хора, одобрени в Рим.
Е.Я: – Сега, тук Вергилий… Това ли е първата нишка, която свързва и двете истории – историите на антична Гърция и на Древния Рим, както и двете култури, това ли е първата писмена връзка, която се прави? Защото той съединява двата епоса чрез пътуването на Еней, който, всъщност, ще стане основател – не той, но така или иначе неговите наследници – ще бъдат основателите на Рим. Има ли го това нещо като идея?
Н.Г: – За тези неща сигурно е писано и по-рано, но трябва да се знае, че класическа Гърция не е виждала Рим като някакъв особено важен град. Като говорим за класическа Гърция, имаме предвид тази на Платон, най-късно на Демостен. Така че точно на римляните е предстояло, когато вече са усвоили гръцката литература и са развили и своя, да направят тази връзка и да кажат: „Ето, ние сме новата велика държава или, може би, първата велика държава.”
К.С: – А на нас ни предстои да послушаме музика.

Част ІІ

Фантастичното през античността VІI. Вергилий. „Енеида“

Разговор 7

14 февруари 2010
Вергилий, “Енеида”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели, в очакване на седмата глава от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Екипът на риалити-романистите сме тука, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Както казахме, причината е седмата глава, която ще бъде конструирана тук, на живо, както обикновено от 16 ч. Сега обаче сме някъде в пролога на седмата глава, автентичния исторически пролог. Знаете много добре, тези предварителни часове правим с цел да свържем реалното с ирационалното, случилото се с фантастичното или с измисленото. Търсим първообразите, предтечите, прототипите на двата жанра, които ни интересуват – фантастика и фентъзи, защото някъде там, в размити граници между тези два жанра е положен нашият сегашен роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2”. Както обикновено, също така, за вас днес работи отново доцент Ники Гочев, преподавател, антична литература, СУ.
К.С: – Здравей, Ники.

Част І
“Теогония” – праобраз на историографията

Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Значи, имаме малко работа за довършване отново, то това се превърна в нещо като схема, продължаваме да я спазваме, приятно става. Това са нещо като мостове между отделни предавания.
Н.Г: – Да, действително, добре е да си припомняме какво сме говорили миналия път. Пък е и хубаво, полезно да се съпоставят двама автори от различни епохи, защото това помага да се видят влиянията и общото помежду им. Ние тук не разглеждаме авторите поотделно и сами за себе си, а търсим какво се проявява чрез тях.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И това, което ни интересува най-напред е митът, а редом с него – художествената литература, която трябва да го обработи. Има други словесни видове, които се появяват в нашите текстове, и аз още отсега ще кажа, че днес ще говорим за историята. Как историята влиза в тези произведения и как е поставена в някакъв митологичен контекст. Днес това ще е основното, но действително трябва да…
Е.Я: – Тоест ще стигнем до началото на историята.
Н.Г: – Да. Но да продължим с „Теогония”, да я завършим.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Още от тук ще кажа, че по времето на Хезиод за създаване на историография още не може да се мисли. Проучване на това, което се е случвало на хората през годините и вековете, и най-напред отношенията между държавите – нали това е, което обикновено наричаме „историография“. Особено гърците някога са били убедени, че това е историята – протичащи отношения между държави и народи. Това нещо все още не се е мислело и не се е представяло от ранните епици. И все пак…
К.С: – Тоест ние сме в митологичното, а не в историчното време.
Н.Г: – Ние сме в едно литературно време, където литературата все още не се разпространява писмено. Има поезия, която е устна и използва митове. Но Хезиод, за разлика от Омир, е човек, който вече се опитва да направи нещо, аналогично на историографията, нещо, което я предхожда. Опитал се е да представи – но без изобразяване на характери, без драматизация – някакви събития във времето, засягащи всички хора.
„Теогонията” е представяне на събития във времето въз основа на митовете. Как се създава вселената – това е, за което се разказва в „Теогония”. И ние миналия път споменахме, че в началото на поемата Хезиод казва кои са началата и как възниква вселената. После се занимава със земята, как възниква тя – видимата природа под небето. Оттук нататък минава към отношенията между поколенията божества. Изглежда, че първото поколение божества не са точно антропоморфни, каквото явно е олимпийското поколение, а са някакви особени същества, изначални, каквото е примерно небето.
К.С: – Те са пораждащи елементи.
Н.Г: – Да, каквото е небето, каквото е слънцето, океанът. Те нямат човешки образ, макар че на тях сигурно се е гледало като на някакви живи същества. Това, че са сравнително неподвижни, или еднообразно движещи се, не е възражение – и растенията са така. А ние, като четем имена, които в нашия език звучат вече като собствени – Уран, Хелиос – можем да почувстваме, че древните са си ги представяли като живи същества. Та това са едни изначални същества, природни предмети и стихии, а не антропоморфни богове, с които се занимава Омир. И ето, „Теогония” върви нататък и стига до поколението на олимпийците, които, както всеки знае, са антропоморфни. Това са Зевс заедно с неговите братя, като Посейдон, и с неговите сестри, като Хера и Деметра. Това поколение ще започне война със своите бащи от предишното поколение. И тяхната цел е да овладеят вселената.
В това изложение има посока, сюжет. Същевременно става дума за неща, които никой не оспорва. Няма художествено вдълбочаване в непроверими детайли. Така че то прилича на история.
Е.Я: – Къде тука е Кронос, между двете поколения?
Н.Г: – Кронос заема важно място, защото той принадлежи на поколението на титаните, първите същества след Небето. Първо е Небето, след това титаните, след това идват олимпийците. Кронос е титан и баща на Зевс. И след това ще видим как Зевс, начело на олимпийците, отстранява Кронос и останалите след голяма война. Но преди да разкаже за тази война, Хезиод казва нещо и за хората. Хората, казва, се отделиха от боговете заради Прометей. Появи се несъгласие с тях и едно от нещата, които се случиха около това несъгласие, беше създаването на жената. Което ме кара да мисля, че Хезиод работи не само с европейски, гръцки митове, но може би и с близкоизточни разкази, за които е чувал. Казвам „ за които е чувал”, защото това, че хората…
Е.Я: – Богинята-майка.
Н.Г: – … са влезли в конфликт с Онзи, който е над тях, и че е имало някакво същество, но не човек, което е участвало в този конфликт и че освен това жената, като човек, различен от мъжа, се проявява за пръв път тук – това е нещо, което е дошло от Изтока и вероятно не в писмен вид, а в устен. Това е повлияло на Хезиод, той го е преработил, без, разбира се, да знае какво точно е било написано и казано за тези неща в Близкия Изток.
К.С: – Оставяме титаните и олимпийците да воюват, за да послушаме музика.

Част ІІ
Смисълът на Хезиодовите поеми

Е.Я: – Да, наближаваме неумолимо към седмата глава на риалити-романа. Точно след 40 минути ще започне нейното конструиране на живо, тук, в story-лабораторията на библиотека „Български риалити-романи”. Сега, обаче, вървим по една добре утъпкана, земна пътека. Намираме се в съвремието на самия Омир, но говорим за Хезиод и за неговата божествена, не комедия, а енциклопедия или по-скоро енциклопедия на боговете. Хезиод е систематичен и педантичен даже. „Теогонията”. Ники Гочев.
Н.Г: – Та, ето ние сме сега във втората част на „Теогония”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тук са войните. На олимпийското поколение при Хезиод му се случва да води две войни. Едната е срещу по-старото поколение на титаните, които след победата са изпратени в Тартар – онази бездна под земята. На пръв поглед изглежда, че властта на олимпийците е утвърдена и тогава Гея, гневна от случилото се – защото все пак тя е родителка и на титаните – поражда чудовището Тифон, което се възправя срещу Зевс. Тук има едно кратко описание на Тифон. Това е стоглавото чудовище, срещу което Зевс трябва да води войната, втората война. Той наистина го побеждава и то също е хвърлено в Тартар.
И така, имаме две войни, на пръв поглед подобни, но образите, противопоставени в тях, не са аналогични и затова смисълът на войните е различен. В първата се сражават олимпийци срещу титани и слушателят усеща, че те не са толкова различни помежду си – все са някакви божества, едните са по-стари, другите са по-млади.
Е.Я: – Но прави впечатление, че не са вечни божествата в гръцката митология, всяко божество си има в един момент своя край. Има кой да го надбори.
К.С: – Те са предопределени от богините на съдбата, мойрите.
Н.Г: – И все пак не е точно така, поне при Хезиод. Колкото до Омир, той въобще не засяга тези въпроси. Но при Хезиод не е така, защото той разказва за момента, в който…
Е.Я: – Трето поколение богове вече е…
Н.Г: – Това са олимпийците и това е поколението, което, както е разказано, трябва да бъде на власт завинаги. При него светът вече е уреден.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, ето, във втория случай вече Зевс се справя с чудовище, сиреч сила на злото. Нещо заплашително и грозно, което непременно трябва да бъде победено, за да бъде задържан света в…
Е.Я: – Античният аналог на нашия Музник в риалити-романа.
Н.Г: – … в реда, който познаваме, и който удовлетворява боговете.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Така, и след като Тифон е победен и олимпийците са задържали властта над вселената, вече идваме до третата част, в която се разказва за браковете – както е в нашия превод. Не може да се каже „сватби”. „Бракове” е по-добре, а може би най-точно е „съединения”. Те са, на първо място, между Зевс и богините, и така се прави едно родословие, нещо като списък – от коя богиня Зевс придобива син или дъщеря. Така се казва кои са божествата, които влизат в олимпийския пантеон. Споменава се и за някои богини, които са влезли в брак със смъртни хора и от тях са се родили…
Е.Я: – Полубожества.
Н.Г: – …смъртни мъже и жени, но герои.
Е.Я: – Херкулес, например, е един такъв случай.
Н.Г: – И така… Да, той е от Зевс и от смъртна жена. И така се стига до времето на героите, откъдето впрочем започва Омир.
К.С: – Всъщност Ахил също е дете на смесена връзка.
Н.Г: – Да, такъв е, макар че Хезиод не споменава за него. Та това е краят на „Теогония”. Сега, като хвърлим поглед към това произведение, пък и към „Дела и дни”, виждаме огромна разлика между Омир и Хезиод. Аз веднъж го казах – това, което имаме тук, изобщо не е художествена литература. Това е, както стана дума…
Е.Я: – Систематизация на съществуващи легенди и митове.
Н.Г: – Събиране на митовете, които автора познава, подреждане и предлагане на едно…
К.С: – Това не е ли по-скоро първи опит за едно, така, едно описване на цялото мирознание.
Н.Г: – Да.
К.С: – Включително и взаимоотношенията на хората в етичен план.
Н.Г: – Предлага се нещо като справочник. Чрез него се казва как е възникнал този свят и как се е стигнало до положението, в което се намира човечеството. Но тук история все още няма, защото…
К.С: – Или може би първата философска, първи опит за философска система, за систематизиране на познатото за света и т.н.?
Н.Г: – Да, ако философията е какъв да е опит да се разкаже за света като цяло.
К.С: – Поне в началото си е била такава.
Е.Я: – Така, това е от гледна точка на философския критерий, но ние тук търсим фантастичното. Какви белези и какви елементи има в тази творба, при положение, че тя попада в нашето меню като някакъв първообраз или прототип на сегашни съвременни жанрове.
Н.Г: – Аз сега няма да избързам да кажа за фантастичното, но ще кажа за художествената литература – какво общо има тя с това, което виждаме у Хезиод. Така, както Хезиод е направил нещата, той предлага на своя слушател да вярва в митовете. Да вярва в митовете, защото това му създава една добра основа да разбира света, в който се намира.
Е.Я: – Да си подреди, така, съзнанието.
Н.Г: – Да. Обаче когато вярата в митовете си отиде или пък книгата на Хезиод попадне там, където тя просто не съществува, там се възприемат само едни образи и сюжети. Те вече имат смисъл само като материал за въображението. Примерно, образите на чудовищата или на красивите човекоподобни богове, или пък сюжетите на войната и на браковете. Ето тези образи и сюжети вече се поемат от художествената литература и се разработват според намерението на поета. Това е, което се случва.
Е.Я: – Все пак да сложим накрая някакво обобщение на Хезиод и „Теогонията”, защото май идва време вече за нова промяна. И в епохите, и в името на автора, и в произведението.
Н.Г: – Хезиод се опитва да даде ръководство за живот. Това, разбира се…
Е.Я: – И практично, земно, и божествено, небесно.
Н.Г: – … не става много ясно, когато се прочете „Теогонията”, но когато се прочетат и „Дела и дни”…
Е.Я: – Да, „Дела и дни”, разбира се.
Н.Г: – … тогава се разбира общия му замисъл. Общият замисъл е да каже: „Живей почтено, справедливо, недей да лишаваш другите хора от нищо и знай на основа на какво трябва да правиш това – то е, защото Зевс го иска. А кой е Зевс? Това е този, за когото разказахме в „Теогония” – който със силата си е станал цар на вселената. С него трябва да се съобразяваме.” Това е, което казва Хезиод.
Е.Я: – Това е квинтесенцията на Хезиод и не само неговата „Теогония”.
К.С: – Хвърляме музикален мост, за да започнем отново, след като чуем това.

Част ІІІ
Няколко думи за Вергилий

Е.Я: – Нов радикален ход на нашия водач, доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Нов радикален ход – помните, предния път се изместихме назад във времето с 10 века, сега пък рязко дръпваме напред, този път със 7. Местим се от VIII в. пр.н.е. в I в. пр.н.е., римско време, за да потърсим литературните стъпки на един човек наречен Публий Вергилий Марон, останал за историята като Вергилий и възпят от Данте Алигиери в неговия „Ад” доста векове по-късно. Нас обаче ни интересува всъщност Вергилий и как той се вписва с „Енеидата” си в нашата концепция за първообразите на фентъзито и фантастиката. Ники.
Н.Г: – Вергилий е изключително влиятелен поет и може да се каже, че по слава и влияние той е равен с Омир. В историята на западната, на европейската литература, той е като че ли първият национален поет. Казвам “национален” в най-общ смисъл – поет на един народ, на една държава. Омир и Хезиод не се стремят да представляват някакъв народ, тъй като те слабо съзнават разликата си с не-гърците. Те по-скоро гледат за разликите вътре, между гръцките племена и градове, отколкото за разликата между гърците и останалите. А тази разлика между гърците като цяло и “останалите” се преживява по-силно чак по време на гръко-персийските войни. В литературата тя се подчертава за пръв път от Пиндар, а веднага след него от трагиците и Херодот. Но големите гръкоезични епици почти никъде не говорят за гръцкия народ като нещо единно. Обаче по времето на Вергилий, това вече е друга обстановка. Вергилий има зад себе си повече от 700 години римска история, а римляните много преди него са били убедени, че са нещо различно от другите латини и италийци. И това, което той е направил, специално в „Енеида”, е един разказ, посветен на римската история.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И все пак тук той следва в много отношения Омир. Използва митологията по същия начин, а приключенията на героя му започват приблизително там, където започва и “Одисея”.
Е.Я: – Да, все пак, нека да кажем няколко думи, като начало, за самия Вергилий като човек. Някои житейски факти за него. Това, което ми прави най-силно впечатление е, че има запечатани точни дати на раждане и смърт. 15 октомври 70 г. – 20 септември 19 г., всичко това е пр.н.е. Кой е този хроникьор, който се е погрижил така прилежно за биографията на Вергилий?
Н.Г: – О, римляните си знаят историята и хронологията много добре.
Е.Я: – Да, но не за всеки. На доста по-тежки имена в историята не са останали чак дотам толкова скрупульозно запазени датите, месеците.
Н.Г: – Специално за гърците, да, това е вярно. Когато става въпрос за някой гръцки поет, философ или държавен мъж, ние много често се колебаем дори за годината.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче гърците нямат добре развита хронология, те изобщо не са много силни в тези неща. А освен това никога не са имали общ календар. Най-рапространено е било датирането по олимпиади, а олимпиадата е нещо, което не дава точност, поне не за месеците.
К.С: – Римляните като бюрократичен народ, обаче…
Н.Г: – Не са запазени добре и старогръцките архиви, документацията. Докато при римляните тези неща са запазени много по-солидно, защото римската държава е единна и освен това издържа изключително дълго време.
Е.Я: – Все пак, Вергилий има един много добър приятел, много подреден приятел, който се казва Варий, поетът Варий. Той се смята за един от хората, които са източници на данни за неговата биография.
Н.Г: – Е, разбира се, данни за биографията на Вергилий се намират. Хораций, примерно, който е малко по-млад, има произведения, в които споменава за приятелството помежду им. Има и коментатори на Вергилий, антични, пишещи на латински, които са се погрижили да издирят фактите около живота му. Казахме, че е роден през 70 г. За да разберем какво значи това, може да споменем рождените дати на някои други известни хора от времето. Юлий Цезар, да кажем, е роден в 100-та г.
Е.Я: – А той е в така наречената августовска епоха на Октавиан Август.
Н.Г: – Да. Вергилий е 30 години по-млад от Цезар, но 7 години по-възрастен от Октавиан Август. Това е неговото време. Той е италиец, градчето, в което е роден, е било малко и се е наричало Мантуа. От известните градове в Италия най-близо до него е Верона, а иначе се намира по средата на пътя между Милано и Равена, северно от река По.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Мантуа е била малко градче и ако се съди по произведенията му – не по „Енеида”, а по другите – е живял в една по-скоро селска среда. И аз след малко ще се опитам да покажа, че той е еднакво близък до Омир и до Хезиод.
Е.Я: – Равно отдалечен и равно приближен.
Н.Г: – Да, защото в първите си произведения като че ли следва по-скоро Хезиод, особено в„Георгики”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това е едно прекрасно произведение, то е по същество ръководство по земеделие и животновъдство, изцяло по примера на Хезиод. И той го пише като сравнително млад човек, завършва го преди 40-тата си година. След това вече започва да се занимава с „Енеида”.
Е.Я: – Сега, той е от нисшите слоеве, но иначе от свободното население.
Н.Г: – Да, той не е благородник. Обаче е имал възможност да попадне в един много елитен кръг на интелектуалци и поети, и е финансиран, както всички са чували, от един богат човек, който се казвал Меценат. И това му е дало възможност да пише поезия.
К.С: – Това е чудесно, а ние сега кредитираме музиката.

Част ІV
Рим през І в. пр. Хр.

Е.Я: – Меланхоличен, стеснителен, бавно говорящ, почти като неук човек, млад адвокат, без всякаква дарба – ето тази унищожителна характеристика дарява всъщност на човечеството великия поет Вергилий. Защото той в началото се пробва за адвокат. Отговаря ли на истината тази характеристика?
Н.Г: – Споменава се, че той е учил реторика, което значи, че е учил и за адвокат.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ние вече споменахме веднъж за приложението на реторическото образование. Възможно е Вергилий да е бил затворен или стеснителен човек, може и да има такива свидетелства. Но това, което съвсем ясно си личи от произведенията му – и от „Енеида”, и от другите – е, че това е човек, който обича мира. Не го казвам случайно, то има отношение към цялостния замисъл на творчеството му. Той е обичал мира и същевременно е живял в едно от най-драматичните времена на римската държава. Преживял е три граждански войни, в които са загинали стотици хиляди хора.
Е.Я: – Всеизвестните римски граждански войни, първообразът на гражданската война в цялата човешка история, общо взето.
Н.Г: – Впрочем и преди това и имало немалко граждански войни, да кажем, в гръцките полиси.
Е.Я: – Да, но не се броят толкова, те са по-скоро като конфликти от някакъв локален характер, да.
Н.Г: – Но гражданските войни в Рим са били огромни, защото са започнали тогава, когато Рим е бил господар на западния свят, обхванал е почти цялото Средиземноморие и е стигнал далеч на север.
Е.Я: – И върви вече да стане империя.
Н.Г: – Да, той вече е империя. И в този момент избухва първата гражданска война и една срещу друга застават две огромни римски армии, оглавявани от Юлий Цезар и Гней Помпей. А решителната битка е била тук наблизо, в Тесалия.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Нали, там е битката, на няколкостотин километра на юг от София. Та един от тези, които пишат за нея, казва: „Какви армии застанаха една срещу друга! Ако се бяха обединили, те биха завладели целия свят.” А те се бият помежду си. И това са били най-прославените пълководци на времето. Тази война е завършила в полза на Цезар, въпреки че е имало голямо колебание кой ще спечели.
Та по това време Вергилий е бил 22-23 годишен младеж. Той си е бил обаче в родния град, далече от големите събития. Сред това има един период 4-5 години, в който Цезар сякаш умиротворява държавата, а после следва убийството на Цезар…
Е.Я: – Нова… Да, да, да.
Н.Г: – Убийството на Цезар от хора, които искат да възстановят републиката. Започва нова гражданска война, 44-42 г., в която от едната страна стоят Октавиан Август и Марк Антоний, а от другата са републиканците Брут и Касий. Тогава Октавиан и Антоний печелят, и битката пак е на Балканския полуостров. Изглежда странно, че римляните водят вътрешните си войни не в Италия а тук, на изток.
Е.Я: – Изнасяли са се на външни земи, да.
Н.Г: – Печелят тази голяма война, те я печелят в Македония, близо до морето, при Филипи. Брут и Касий загиват, и тогава Октавиан и Антоний се споразумяват помежду си заедно с Лепид – третият човек от триум вирата. Те тримата си разделят империята, като Октавиан поема Запада, Антоний – Изтока, а Лепид – Африка. „Африка“ тогава означава само Северна Африка, крайбрежието.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това става след 42 г. и изглежда, че вече е настъпил мир. Тогава Вергилий отива и се установява в Рим. Той усеща, че може би вече е дошло време, в което човек като него би могъл да живее, както би желал. Това значи да твори – и то в един голям град, където има и мнозина като него, с които да споделя своето творчество. И все пак след десетина години идва и третата гражданска война, тази между Октавиан и Антоний.
К.С: – Да.
Н.Г: – Тя завършва 31 г., когато Вергилий вече е почти 40-годишен. Тя е спечелена от Октавиан и може би оттам голямото уважение на Вергилий към него – защото при неговото управление в държавата се установява мир.
К.С: – И заради близкия приятел на Октавиан Август – Меценат, който го е подкрепял.
Е.Я: – Сега, нека да довършим, все пак най-сетне, така, житейската фактология около Вергилий, за да се спуснем в „Енеида”. Той умира, всъщност, в следствие на едно морско пътешествие, когато заболява тежко, не е много ясно от какво.
Н.Г: – Той умира млад, около 50 годишна възраст, в Бриндизи.
Е.Я: – Интересен факт тук е, според мен, че той моли приятели да довършат с няколко стиха „Енеидата”. Те не изпълняват, изключително, така, почтено, не изпълняват тази негова поръчка, завет и, фактически, това дарява автентичния негов текст на историята на човечеството.
Н.Г: – От самия текст се вижда, че „Енеида” е недовършена. Защото така, както я имаме, тя завършва с двубоя между Еней и Турн и смъртта на Турн.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Но за поет, който следва Омир, е малко вероятно да завърши поемата си така. В „Илиада” Омир не завършва с двубоя между Ахил и Хектор, а с временното примирие между войските, в което се погребват мъртвите герои – и Патрокъл, и Хектор. Същественото при Омир не е нечия победа, а общата съдба на всички хора. А тук Вергилий сигурно е щял да добави сватбата на Еней и Лавиния и основаването на новата държава. Защото „Енеида” е за величието на Рим.
К.С: – Но за „Енеида” – сред като послушаме музика.

Част V
Подражание и оригиналност в „Енеида”

E.Я: – Точно 8 минути преди седмата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, ние започваме, казвам „започваме”, това не значи, че ще завършим, започваме да говорим за патриотизъм, за благочестие, за доблест, за милосърдие, за справедливост. Всичко това, събрано в житейските и митологични черти на един човек – става дума за троянския герой Еней и „Енеидата” на Вергилий.
Н.Г: – Напълно съм съгласен с това, което казваш. Много са разликите между Вергилий и Омир. На пръв поглед Вергилий явно му подражава и въпреки това е достатъчно оригинален. Той не е слаб поет, който просто се опитва да изпълни нещо според правилата на жанра.
Е.Я: – Не е отражение на Омир.
Н.Г: – Наглед той съвсем умишлено следва Омировите схеми. Но на тази основа прави много нови неща. Ето например образът на Еней. Еней няма да бъде като Одисей. Той преминава през множество приключения, на пръв поглед подобни. Например, има среща с прочута жена –не богиня наистина, но все пак царица – Дидона.
Е.Я: – Сякаш при Одисей остават спорни чисто човешките му качества. От гледна точка на, така, общочовешкия морал. Докато при Еней е коренно различен образът.
Н.Г: – Одисей е един герой, който използва всичките си превъзходни качества, за да се справи с трудностите около пътуването.
Е.Я: – Да, той е справящият се човек.
Н.Г: – Да, за да уреди своето семейство и своето малко царство. Това е всичко, това не са някакви големи цели. Освен това е способен да се преструва, да излъже… видяхте какъв е той. А Еней е един честен, добродетелен герой и по този начин се отличава от Одисей. Но същевременно не е и като Ахил. Защото Ахил, така както е показан от Омир, е крайно честолюбив.
Е.Я: – Суетен. Да.
Н.Г: – Казва: „Аз искам да загина рано. Не се боя.” А защо иска да загине рано, да не би да защитава някакви хора или да изпълнява друга важна мисия?
Е.Я: – Той защитава себе си, собствената си слава.
Н.Г: – Разбира се, той се гневи, когато загива близкият му приятел, но това е един гняв, който избухва тогава, когато човек е лично наранен. Той не мисли за съдбата на някое общество, не изпълнява някакъв дълг. Той казва: „Аз искам да се прославя завинаги.” Еней не е такъв – той пази своите любими хора, преди всичко – семейството си, но не е славолюбив. Той просто изпълнява това, което му казва, примерно, баща му или пък майка му. Наистина, случило се е майка му да бъде богиня.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Самата „Енеида” като хвърлим един поглед, тя се разделя на две части. Песните са 12. Първите 6 съвсем очевидно следват „Одисея” – защото в тях се разказва пътешествието на Еней.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А останалите 6 следват „Илиада”, защото се показва война. Но като се вгледаме по-отблизо в тези две части, виждаме подробности, които са нови. Да видим в първите 6. Първата песен е нещо отделно, тя е като увод и там си личат влиянията, на които Вергилий не просто е подложен, но дори иска да покаже. Но се усеща и оригиналното, което Вергилий прави. Новото – което нито Омир, нито Аполоний Родоски правят – това е да се придаде исторически смисъл на поезията. Той сякаш казва: „Тази поезия е за Рим, за цялата историята на една държава, даже за цялата човешка история, а не за просто за някои богове и герои, за отделни войни и отделни семейства” – както е при Омир и при Аполоний.
Е.Я: – Еней ще пътува 7 години към Рим, защото неговите потомци Ромул и Рем ще основат новия свят – Рим. Но за всичко това, продължението и нашите усилия в търсенето на първообразите, прототипите и предтечите на жанровете фентъзи и фантастика, следващата неделя от 15 ч. А сега, точно след 3 минути, започва седмата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. В творческата лаборатория остава моя приятел и колега Кин. Кой ще бъде разказвачът – тази загадка отпада точно след 3 минути. Да благодарим на Ники Гочев за днес, чакаме го другата неделя.

Фантастичното през античността VІ. Що е фантастика. Хезиод. “Теогония”

Разговор 6

7 февруари 2010
Що е фантастика. Хезиод, “Теогония”

Е.Я: -Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов, тук сме целият екип риалити-романисти, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както много добре знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Както знаете, във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина вече шести епизод на нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей, Ники.

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.
Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.
Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман, с „Истинската” му история, до момента, в който той се оказа на Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир. Оттук нататък вече може да се продължи към края. Да видим какво става.
Е.Я: – Днеска Омир ще бъде, така, един фон на нещата в тази част, а и впоследствие, но това след малко. Като контрапункт се явява Омир и при следващия ни обект на изследване.
Н.Г: – Да, ние мъчно ще излезем от сянката на Омир в течение на всички наши разговори, защото той е, от когото се оттласкват и с когото разговарят всички антични автори, които искат да направят голямо произведение.
Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност. Това ли е той?
Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод.
Е.Я: – Той е даже, според някои, в известен смисъл съперник на Омир.
Н.Г: – Да, така е. Има стари сведения, че те двамата са си съперничели, а и като погледнем какво е съчинил всеки от тях, има основание да се мисли така. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа (за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан) кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато говорим за фантастика, непременно трябва да потърсим нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е малко трудно, защото той, като крайно начетен човек, непрестанно си мисли за разни известни книги, писани преди него. И когато пише текста, винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които се очаква читателят да разпознае. Поради това много неща при него, които приличат на фантастика, всъщност не са фантастика, а по-скоро пародия, напомняния за книги. Защото правенето на литературни намеци не е точно литература, това е по-скоро представяне на литература. На пръв поглед и за някой несведущ читател, писаното може да изглежда като литература, нещо създадено от въображението на писателя, но всъщност не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и Радамант му предсказва какво ще стане. И някой читател, който не е чел преди това Омир, или пък не си го спомня, ще каже: „А, Радамант му предсказва”. Всъщност това не е нищо друго, освен напомняне, че в “Одисея” на Одисей често му се предсказва какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват на Одисей, така и тука Радамант предсказва на Лукиан.
К.С: – Тоест, това е едно намигване към литературния похват.
Н.Г: – Да, това е просто оглеждане на вече създадената литература и подхвърляне към читателя: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.
Лукиан това го прави много често, така че на нас ще бъде малко трудно да извадим оригиналните неща. И все пак ги има в някои образи и аз ще се опитам да ги извадя. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пък е вариант на слизането в подземното царство. Стигат до там, виждат наказаните за престъпленията си и тук следва една шега. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват, на този остров – ето такива, като Херодот, като Ктезий. “Видях, и не можах да понеса гледката”, казва той, „и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и това не е точно критика, то е просто шега с онези, които той много пъти е споменавал – историците. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и там той й предава писмо от Одисей, от което се разбира, че Одисей малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и че би предпочел по-скоро да е останал при нея. Тука това, за което се говори е, че Одисей, той е неверен на жена си, всъщност…
Е.Я: – Да. Да. Да.
Н.Г: – … макар че те при Омир изглеждат много добро семейство. Това е, което се прави…
К.С: – Така трябва да изглежда доброто семейство [смях в студиото]
Н.Г: – … това е, което се прави с посещението на Лукиан на остров Огигия. А и Калипсо се интересува дали наистина Пенелопа е била вярна на Одисей, отделя се внимание и на такъв разговор. Но това пак е за предишната литература, пак е: „Спомняте ли се какво беше у Омир?”
Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин, така, изясняване на Омирови сюжети. Той ги прекарва през своето съзнание и дава своя нюанс.
Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи в тази част. Ето например, той продължава отвъд Огигия и разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица, обиколката му беше 12 километра…” И после – ето това е, което аз оценявам като добро – „…птицата се вдигна във въздуха и като размаха криле, вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един от редките успешни, но и оригинални образи, които се срещат у Лукиан. А самият образ на голямата птица после се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим малко във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”. Това е интересно. И го обяснява…
К.С: – В морето дупка копае.
Н.Г: – Да, обяснява го, казва: „Както пукнатините в земната повърхност, които се явяват след земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Беше дълбоко толкова стадия”. Ако пресметнем какво значи неговата мярка – било е 200 километра дълбоко. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам и нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта. И минахме по този мост…”
Е.Я: – Все пак трябва с кораба да минем.
Н.Г: – “… за да можем да излезем на другата страна.” Ето това нещо, доколкото знам, го няма по-рано. Няма го преди Лукиан. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, това си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно, а не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.
Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.
К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ

Що е фантастика

Е.Я: – В очакване на шестата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, раждането на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега в момента, обаче, все още имаме да довършваме неща от миналия път. Доцент Ники Гочев – всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да кажем каква е разликата принципно между приказката и фентъзито като жанрове, за да разграничим, така, „полета” и все пак някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.
Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, нека първо да разграничим фантастиката от други жанрове. А другата посока е да погледнем вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ.
Какво прави всъщност един писател, когато изработва фантастични сюжети или фантастични образи? Това ми се струва твърде интересно от литературоведска гледна точка. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Само две думи още за Лукиан, за да кажем как свършват нещата. Той има още едно опасно приключение. На един остров те попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Тези жени”, казва „бяха с хитони дълги до петите”. После се оказва, че това не било случайно. Жените били чудовища – имали магарешки крака. И казва: „Аз предусетих, че не е на добро, замислих се дали всичко е наред, а после като се огледах, видях тук-таме разхвърляни кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. “Тогава тя ми разказа, че те са човекоядки”. И след това изведнъж се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази вода, разляна пред него, тя се превърнала в кръв. Та такива са били тези жени. Това отново не е…
К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.
Н.Г: – Да. Някой би прочел това и би казал: „Гледай ти!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей си има едно магическо коренче, дадено му от Хермес, после отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, той обаче се справя с нея благодарение на коренчето – противоотрова. Тази случка е пример как Лукиан еднакво се занимава с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения. Това е „Истинска история”. Но целият този материал…
Е.Я: – Така. Но Лукиан не е за буквално четене, тъй или иначе текстовете му не са за буквално четене, както започва още от самото заглавие с тази „Истинска история” – всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.
Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са писатели, които толкова много са се начели (пък може би имат и такава професия), че когато седнат да пишат, те не могат просто ей така да произвеждат литература, да произвеждат сюжетите и образите от опита си и чрез таланта си. С това, което пишат, те винаги казват на читателя си: „А ти не си ли чел същото, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.
Е.Я: – Тоест той се поставя в центъра на нещата, макар и да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.
Н.Г: – Да, да. Има суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита.
И все пак в тази книга могат да се видят неща, които обикновено прави писателят-фантаст. Виждат се добре известни похвати. Аз ще се опитам да отделя някои от тях. Как се прави фантастичен образ? Най-напред, има един лесен похват – размерът. Уголемяваш или намаляваш предмета спрямо останалите и така изведнъж създаваш фантастичен образ.
Е.Я: – Хиперболизация.
Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави с всякакъв материал. Може с живи същества, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща събрано в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.
Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип, в почти всички приказки. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.
Н.Г: – Не, не е така, но тук не може да се подходи само литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща в обществото. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Понякога човек гледа текста и си казва: „Знам ли какво е това?” Те се различават по начина, по който се споделят, по целта, с която се ползват, по важността си. Не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да бъде представен в статуя или в рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той помага на хората да си представят света, да се поставят себе си в света. Вярно е, че Омир така използва митовете, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И без вяра в боговете “Илиада” и “Одисея” имат смисъл и са увлекателни. Но след малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна, или нужна само на историците на културата.
Е.Я: – Да. А принципно не е ли фантастиката сложена на по-материална, по-целева плоскост? Защото в крайна сметка фантастиката, ето – трябва да отидем, има я звездата, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има ги и природни и физични и всякакви други явления, върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Но фантастът намира средства към една реална цел.
Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали? Това е сигурно.
Е.Я: – Фентъзи е друго. Фентъзи е някъде по- към приказката…
Н.Г: – Да. А когато днес казваме “фантастика” и имаме предвид разни големи книги, които сме чели…
Е.Я: – Ами ето дори и на Артър Кларк „Одисеята” – общо взето игра със сравнително пресните от 20 век физични открития… черните дупки…роботите…
К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.
Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката – и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, на което вече сме свидетели. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.
Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която пък със средства на фантастиката работи в съвременността, това е „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.
Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тогава се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които очевидно се отличават от това, което реално се случва.
Е.Я: – Да.
К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че уж пишат фантастика, изказваха със своя езоповски език свои обобщения върху обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІІ

Съчиненията на Хезиод

Е.Я: – Рязък завой, рязък обрат, уважаеми неделни радио читатели. Напълно в духа на жанровете фентъзи и фантастика пускаме машината на времето на максимални обороти, защото трябва да се върнем 10 века назад. 10 века назад не от сега – 10 века назад от Лукиан. Лукиан, обитателят на II в.сл.Хр., а ние трябва да се върнем някъде там, вероятно VIII век, в епохата на раждането на старогръцката словесност. Някъде в съвремието преди или след, или точно по време на битуването на Омир, живее друг човек, друг извор на словесност, чиито произведения можем да ползваме и до днес – става дума за Хезиод. Доцент Николай Гочев. Защо тръгваме към Хезиод, Ники?
Н.Г: – Защо към Хезиод? Като мислим за фантастика, помагайки си с гръцката литература, не можем да пропуснем митологията. Огромна част от старогръцката литература е основана върху митологията. Обаче като погледнем митологията, ние виждаме и една от основите на фантастичното творчество изобщо, защото митологическите образи се ползват във фантастиката. Ние можем да разберем фантастиката, ровейки се в историята й, но тази история не може да стигне само до средата на XIX век – когато започва да пише Жул Верн. Не би трябвало. Шом ще търсим сюжети и образи, трябва да отидем по-назад.
Е.Я: – По-скоро XIX век, научната фантастика се корени някъде там. Ражда се с индустриалната вълна от XIX век.
Н.Г: – Да, но като търсим образи на фантастиката, трябва да започнем от митологията. Някой ще каже: „А нима Омир, за когото вече говорихме, не е достатъчен?” Защо да обсъждаме и други? Да, Омир използва митове, но те не са му интересни именно като митове, като случки в свят, различен от човешкия. За Омир е интересен сюжетът, ситуацията, може би характерът, самият език. Изобщо това, да бъде увлекателен, да представи разнообразието на видимия свят. Но всичко това не е точно занимание с митология. Докато Хезиод в половината от творчеството си, ето сега ще погледнем малко към „Теогония”…
Е.Я: – Всъщност, да, преди това да изясним кой точно е Хезиод и кое време е обитавал, защото и там има спорове. Дали е съвременник и съперник на Омир? Или, даже някои стигат до там, че е предтеча на Омир.
Н.Г: – Но само да кажа.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, Хезиод подрежда митологията, събира митовете и ги свързва, за да представи рода на олимпийските боговете и войните им с други божества и същества. А Омир не я подрежда – той само ползва детайли от нея.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Хезиод обаче слага ред в митологията, прави нещо като справочник, и това е най-древния известен справочник. А иначе – кой е той? Всички, от най-дълбока древност, са били съгласни, че те двамата с Омир са съвременници. Като казвам „дълбока древност” значи да стигнем до Херодот. Херодот във втора книга на „Историята” казва така (това е много важно място, често се цитира): „Боговете на гърците бяха изобретени от Омир и Хезиод”. Това са думи на Херодот в V в.пр.Хр. Значи той мисли за тях като за хора, живели много отдавна. Те за него са древни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той смята, че са живели 400 години преди него. Сега ние казваме – добре, да не са били 400, но поне 300 години разстояние между него и тях трябва да е имало. И като казва „Омир и Хезиод”, с това той ги поставя заедно и наравно.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А после, два-три века по-късно, се появяват разни биографии на Хезиод, в които се казва, че той се е състезавал с Омир и е спечелил. И това нещо го използва Лукиан. Той казва: „А, те и на Острова на блажените се състезаваха…
К.С: – Съперничеството продължава.
Н.Г: – … и Хезиод спечели, макар че Омир беше по-добър.” Така че е прието да се мисли, че са били съвременници. Обаче Хезиод ни дава съвсем определени сведения за себе си, което Омир не прави. И това е още един белег, по който можем да разберем колко са различни тези поети. Това, което Омир представя чрез действие и образ, Хезиод го казва направо. Това е нещо, по което те наистина много се различават.
К.С: – Поетичният и систематичният.
Н.Г: – Да, или единият се служи повече с образи, а другия просто дава сведения. Затова бих казал, че Хезиод е по-близо до нехудожествената литература и като махнем това, че пише в стихове…
Е.Я: – Той си е един хронист на времето.
Н.Г: -… като оставим стихотворната форма, останалото не изглежда като художествена литература. А иначе той казва за себе си някои точно определени неща – че живее в Беотия, а родът му е от Мала Азия. Баща му бил преселник оттам. Казва, че животът му не бил много лесен, имал трудности с властимащите, които не управлявали добре, не съдели справедливо…
Е.Я: – Ето пак актуалности.
Н.Г: – Да. И говори за своето време и страната си. Казва, че живеел близо до планината Хеликон. Сигурно е, че се е интересувал от земеделие и се е занимавал със земеделие лично. И освен това споменава, че е спечелил един поетически конкурс. По този повод казва, сякаш на шега: „Само веднъж пътувах по море, и то беше да отида до остров Евбея” – а остров Евбея е на такова разстояние от континента, че човек може да го преплува, не да пътува с кораб.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Така че това е шега. Все едно, че казва: „Ако ви интересува дали съм плавал по море, да плавал съм – ето, ходих до Евбея.” Значи за Хезиод ние научаваме съвсем сигурни неща, направо от поемите му, и можем да кажем спокойно, че той е първият човек в западната литература, за когото знаем някакви сигурни факти.
Е.Я: – След като Херодот ги полага в една литературна люлка, да се изразим и ние малко по-поетично, защо тогава има такъв огромен контраст, такава огромна разлика между, така, наследството или популярността на наследството на Омир и тези на Хезиод? Огромна разлика. Хезиод е познат главно на специалистите.
Н.Г: – Е, разбира се, Хезиод е много по-слабо известен, но все пак поемите му влизат в образованието, влизат в курсовете по литература поне при висшето образование.
Е.Я: – О, да, ето това казвам – на специалистите, не на широкия читател, а само на специализирания читател.
Н.Г: – Вярно е, че не се преподава в училище, това е така. Аз пак казвам – това, което прави Хезиод, не е никаква художествена литература, то е друго. И мога да разделя творчеството му на две части – пък и има основание, защото от него са останали две произведения. Едното се казва „Теогония”, а другото – „Дела и дни”.
И най-напред за „Дела и дни”. Това е едно ръководство за живот. Съветите са дадени направо и ясно: „Положението на човека е ето такова, ние хората живеем в една тежка действителност, трудно си изкарваме хляба, някои от нас го изкарват нечестно и това е лошо, а аз ви съветвам да живеете по честен начин”. И казва как: „Бъди справедлив, не ограбвай никого, не мързелувай, направи си семейството така и така…”
Е.Я: – Тоест това е един етичен трактат.
Н.Г: – Има етика, да, има морални основи, на които Хезиод поставя човешкия живот. Но има и съвършено конкретни напътствия как човек, като земеделец, да си изкарва прехраната. Защото Хезиод смята, че най-почтеният вид труд е земеделският. Защо? Защото тогава ти нищо не присвояваш, а взимаш с труд това, което самата природа, земята ти дава. Земята те изхранва, а ти й съдействаш.
Е.Я: – Не го взимаш от хората, от земята го взимаш. От природата отвоюваш битието си.
Н.Г: – Точно така. От природата, която, тъй или иначе, ти е дала възможността да живееш от нейните плодове. Така че едното произведение на Хезиод се занимава с тези неща – бъди справедлив, не причинявай зло, не присвоявай. Ето как можеш да живееш, без да бъдеш в тежест на никого – бъди земеделец. Има и други начини, но този е по-добрият. Значи имаме ръководство за живот.
Е.Я: – Той е някакъв, така, античен Русо. На такъв прилича от това, което обясняваш.
Н.Г: – Дотук някой ще си каже: „Е, това, разбира се, може да е било полезно ръководство за управлението на домашното стопанство, може да е и наръчник за възпитание на деца, но не е литература и няма защо да се занимаваме с него”. Обаче „Теогония” е съвсем друго нещо. Тя е история на Вселената.
К.С: – Да. И сега е времето, може би, вече да стъпим в „Теогония”, но преди това, вместо назад към природата, да кажем назад към музиката.

Част ІV

Частите на “Теогония”

Е.Я: – В търсене на предтечите, на първообразите на жанровете фентъзи и фантастика, с които днес, понастоящем, работи библиотека „Български риалити романи”, имам предвид първата и втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Та, в търсене на тези първообрази се спускаме надолу, надолу, надолу към античността. VIII в. пр. Хр. Един съвременник и съперник на самия Омир – Хезиод – не особено популярен за широката публика, но иначе изключително сериозен фактор. Той е може би другият, вторият извор на старогръцката словесност. И така, ако в „Дела и дни” Хезиод ровичка из земното и човешкото, да видим когато вдигне поглед нагоре, към небето – условно казано към небето, защото той трябва да подреди малко и митологията, освен земния живот – така се ражда „Теогонията”. Доцент Ники Гочев за вас днес работи, както обикновено в тези предварителни часове. И така, „Теогония”. Ники, най-напред да разшифроваме заглавието.
Н.Г: – “Теогония” значи “произход на боговете” или “богопроизход, богораждане”. Или пък генеалогия на боговете. Така трябва да се преведе думата “теогония” и тя, като заглавие, напълно отговаря на това, което Хезиод е направил. Действително, той е много подреден. Ето, „Дела и дни” беше едно подредено изложение от съвети как човек може почтено и, доколкото зависи от него, сигурно да прекара живота си. Скромно, но сигурно.
Е.Я: – В труд. Да.
Н.Г: – Да, без да накърнява чувствата или имуществото на други хора.
К.С: – Това значи нещо като „Критика на практическия разум” в древността.
Н.Г: – Във всеки случай поемата е едно поучение, затова и го наричат дидактик, и казват: „Епосът, създаден от Хезиод, е дидактичен епос”. От друга страна, “дидактично” може да се преведе и с “образователно”. “Дидактичен епос”, особено в случая с Хезиод, значи “образователен епос”. Докато това, което предлага Омир, не е образование, а е едно прекрасно развлечение.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – С много вкус изпълнено. А образованието на Хезиод е такова, каквото в този момент може да се предложи на хората – живеем в една почти безписмена епоха, учебни заведения няма. В Омир не може да се намери нито едно място, където да се говори за писменост.
Е.Я: – Книги се пишат, но после по-скоро се разказват, отколкото да се разпространяват в писмен вид.
Н.Г: – Много е спорно може ли да се говори за книги в Гърция в този момент. Дълго време специалистите са се колебали дали Омир е записвал поезията си или не. Сега по-скоро се допуска, че е записвал, но тези неща не могат да се докажат докрай. И така, имаме една древна епоха, в която образованието не може да бъде така разчленено, както е в модерни времена, като се започне от прогимназията. Но това, което дава Хезиод, все пак може да бъде видяно като образование, разделено на две части. В едната се казва как е редно да се живее, а в другата – какво се е случило в света от появата му до наши дни, така че днес ние да се намираме в това положение. Това вече е история на вселената. При това тя е изпълнена само в хиляда стиха, това се събира на двайсетина страници, колкото една от големите Омирови песни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Сега, относно плана на „Теогония”, нещата изглеждат така: текстът може да се раздели на три части. В първата част имаме началата на вселената и развитието й до поколението на олимпийците. Като казваме „олимпийци”…
Е.Я: – Какви са границите на Хезиодовата вселена, всъщност, в какъв параметър се движи неговият разум?
Н.Г: – Напълно сравним с … да, представата на Хезиод за вселената е напълно сравнима с нашата представа. Вселената, за която той мисли, е безкрайна. Така трябва да е, защото той започва с Хаоса и след това минава към земята и небето и нещата, които ще се случват на земята и под небето. Но Хаосът е нещо отделно. Той би трябвало да е безкраен. А като казвам „олимпийците”, имам предвид Зевс и неговото поколение, братята и сестрите му – това са Посейдон, Хера и другите. Втората част пък е как олимпийците утвърждават своята власт. Тук Зевс трябва най-напред да се пребори с баща си Кронос и с божествата от неговото поколение. А това става с война. И след това, като завладее Вселената, побеждавайки баща си, той трябва да се справи и с други противници.
Е.Я: – Вече възкачването на Зевс на трона.
Н.Г: – Да, а след това му се налага да води една втора война, която е срещу чудовището Тифон, родено от Земята. Така че това е втората част, в която виждаме как Зевс побеждава противниците си. Тези неща е трябвало да се знаят от хората, които вярват в митовете или поне се стремят да си изяснят съдържанието на митовете. Защото Зевс и приближените му богове са тези, на които хората принасят жертви и чиито храмове имат пред себе си.
Е.Я: – Да се знае кому принасят жертви. Да.
Н.Г: – Те не са изначални, а са породени от други същества и в един момент с хитрост и сила са стигнали до това, да завладеят света. Така че тук имаме една идея за света и за боговете, която няма почти нищо общо с идеите за Бог, които се разпространяват в Европа впоследствие и които впрочем и в онова време са съществували, но Хезиод не знае за тях.
К.С: – Всъщност има континуитет.
Н.Г: – Хезиод не знае, но аз съм уверен, че той е бил силно повлиян от източните идеи, които достигат по слухове до него, обаче само по слухове. Та това е втората част, а третата е за това, как боговете се умножават, как се оформя семейството на Зевс, така че да се стигне дори до смъртни – но герои, а не обикновени смъртни.
К.С: – Тоест, така, субординацията е сложена много добре. Нека сега да послушаме малко музика и да започнем да вървим крачка по крачка.

Част V

Началата на вселената

Е.Я: – Ред на земята, порядък при хората, ред и порядък и на Олимп, хаос и безкрайност във вселената – това ни учи Хезиод, съвременникът и съперникът на самия Омир. Какво обаче казва той в „Теогония”? Но, отсега да кажем, „Теогония”, част от идеите на Хезиод, ще премине и в следващата неделя, в следващия предварителен час, защото е очевидно, че няма как да изчерпим и произведенията, и духа на Хезиод. И така, „Теогонията” – Ники?
Н.Г: – Хезиод е бил много цитиран и обсъждан през античността, защото когато хората започнат да философстват – било професионално, било покрай другото – те неизбежно се питат за началата. А Хезиод се занимава с началата. Омир не е такъв. Омир, като всеки талантлив писател, си казва: „Няма защо да бъда изчерпателен”. Защото да си изчерпателен в литературата, пък и в обикновеното общуване, е досадно. Това показва липса на талант.
Е.Я: – Той е артист.
Н.Г: – Да, а талантливият художник знае, че няма нужда да е изчерпателен, а работата му е да създава форми и сюжети. Затова Омир не се интересува от началата, те не му трябват. Той казва: „Я да видим някой скарал ли се е с някого, някоя на някого изневерила ли е, някой някого мрази ли?” И действително, художественото произведение трябва да започне така. Но Хезиод не е художествен автор, не е поет, макар че съчинява стихове.
Е.Я: – Литературната форма е била такава.
Н.Г: – Може би липсата на навик да се пише – да не говорим пък за издаване – налага изразяването в стихове. Защото стихът по-лесно се помни.
Е.Я: – Е, то и други са били стиховете там, върху дълги и къси срички, нали.
Н.Г: – Да, разбира се, стихосложението е било друго. Та той започва с началата и казва така: „Без съмнение, Хаос беше пръв”. Значи, първо е бил Хаосът – но какво е той, е трудно да се каже. Думата “Хаос” буквално означава “онова, което зее”, и затова ние можем да го преведем…
Е.Я: – Празнината.
Н.Г: – Бездната. Нали, неограниченото пространство. И казва: „И след това бяха Гея (земята) и Тартар (бездната, която е под земята)”. Не къде да е, а под земята, може би “под повърхността”, вътре в земята. Значи Тартарът не е като Хаос, който е отвъд, извън земята. Той е по-ограничен, и дълбок, тъмен.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ограничен, а не безкраен като Хаоса. И после идва това, върху което толкова са спекулирали впоследствие – „Ерос”.
Е.Я: – А!
Н.Г: – И той е бил пръв. Наравно с Гея и с Тартар, Ерос е пръв, защото той …
К.С: – Привличането.
Н.Г: – Да, той мисли, че трябва да има някакъв…
Е.Я: – Не само това, продължението на човешкия род е в ръцете на Ерос.
Н.Г: – И на всяко нещо. Не просто на човешкия род. Ерос е онзи механизъм, чрез който всички неща се възпроизвеждат. И затова на Хезиод той му трябва, тук има сериозен размисъл, какво е необходимо, за да има движение. После казва: „Гея роди от себе си Уран, и после, като се съчетаха, започнаха да се появяват нещата”. Казано е в 5-6 стиха.
Е.Я: – Той има претенции цялото мирознание да изрази.
Н.Г: – Това казвам, да, това е всеобемаща енциклопедия. И оттук нататък започва да изброява кои са нещата, породени от Уран и Гея. Грижата му е да разкаже как възникват съществата в познатия свят, но не просто “живите същества” а всякакви неща, явленията. Примерно, как се оформя земната повърхност. Той говори за пораждане на океана, на реки, на планини. Та от една страна го интересува оформянето на неживата природа – тази, която ние виждаме като нежива. А от друга страна казва: „ Роди се Нощта, от Нощта се роди Смъртта, Скръбта, Раздора.” Тук вече говори за нещата, които се случват в човешкия свят, за отношенията. И те също са породени, и то още преди хората. И, освен това, Земята ражда чудовища, което е интересно за нашата тема. Чудовищата, които дават образи за фантастичната литература, започват ето тук.
Е.Я: – Тук точно е най-подходящото място да спрем, макар че не сме изчерпили Хезиод. Хезиод го продължаваме и другата седмица, но не само него. Ще има и друг представител на античността.
К.С: – Точно така, а сега в момента е крайно време литературната лаборатория на доцент Николай Гочев да се превърне в story-лаборатория, където остава моят приятел и колега Емил Янев, и той, като приключенец, ще очаква капитана на отбора на фентъзистите с поредния разказвач.

Фантастичното през античността V. Лукиан. “Истинска история”

Разговор 5

31 януари 2010
Лукиан, “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, заедно с, напълно паралелно, като в един паралелен свят, в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим, естествено, за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Днес във фокус – Лукиан и една “абсолютно истинска история”, така наречена от самия Лукиан. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимавахме с аргонавтите и не си довършихме докрая работата. Здравей, Ники.

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Да, наистина трябва да кажем някои общи неща за аргонавтите. Винаги можем да разкажем сюжета на едно произведение, и така просто да следваме автора като обикновени читатели. Но ако се замислим за литературата – което е съвсем различно от следенето и преживяването на разказа – би трябвало да открием неща, които са общи за произведенията. Та след като сме видели литературата, значи сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за нея, защото обсъждането на литературата е нещо съвършено различно от създаването й.
Та за „Аргонавтика” могат да се кажат три неща. Първо да видим какво представлява това произведение, преди всичко сюжета, и ако има някаква литературна новина. Другото е как Аполоний се отнася към митовете, защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например при Апулей не е така. Той употребява един фантастичен подход…
Е.Я: – Да. Той си вкарва една символика, която я разиграва, раздвижва, каквото си поиска.
Н.Г: – Но след това прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.
Е.Я: – Да, абсолютно, с препратки към реалното и хората в него.
Н.Г: – Защото Апулей, подобно на Лукиан, както след малко ще видим, има отрицателно отношение към митологията.
Е.Я: – Както и към религията като цяло, така, не е…
Н.Г: – Към твърде много неща е скептичен Лукиан. Можем да ги изброим след малко. Та, както Апулей отхвърля митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан впоследствие я осмива систематично. Обаче при Аполоний имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Защото има някакви наченки на фантастично, опити за фантастично, но въобще да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Аз, например, се съмнявам, че Омир прави фантастика, трудно е да се твърди такова нещо.
Е.Я: – Това са по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.
Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме преди всичко художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Аз ще се опитам поне да посоча какво би могло да мине за фантастика.
Е.Я: – То и всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Нали, тук не се търсят просто така съновиденията или виденията на определен човек, които имат по-скоро приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде, обикновено небесна, тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. В класическия случай на научна фантастика.
Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали има някаква новина. Тук имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също се предполага, той е осъществен – това е победата във войната. А при Аполоний имаме пълно представяне на отиването и връщането. А връхната точка е приключението им там, когато още предстои да се върнат – това ще бъде връхната точка на цялото пътешествие, както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Може би, взимането на златното руно.”
Е.Я: – Да. Целта е постигната.
Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Аз се опитах и миналия път да го кажа, казах го със съвсем малко думи, а сега с малко повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. Това впрочем не се прави за пръв път в гръцката литература. Непременно трябва да кажем, че той следва Еврипид, защото Еврипид е първият голям гръцки автор, който е разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта така, както жената я преживява. Това Еврипид го прави в трагедията „Иполит” и даже са го обвинявали за това. Казвали: „Не те ли е срам да представяш влюбени жени!” Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, сънуваща любовни сънища, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена. В Омир такова нещо все още няма, това тук са късни неща. Това е голямата новина.
Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите тази любовна история също далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни, в тази вече, така, предъвкана история, самите приключения и препятствията, които преодолява Язон, но тук авторският текст говори съвсем друго нещо.
Н.Г: – Когато авторите подхождат така към „Аргонавтиката”, това е един регрес към Омир. Обаче Аполоний е ценен именно с голямата си любовна история, с която той се изявява като оригинален поет. Сега, относно митовете. Той следва Омир, доколкото гледа на митовете, както казах преди малко, с уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че митовете са хубав материал за сериозна поезия. Сериозна поезия, а не подигравки, както след малко ще видим при един друг писател, много по-късен, Лукиан.
К.С: – Тоест да оставим, освен ако нямаш нещо да добавиш съвсем набързо, сериозната поезия и да вървим към подигравките.
Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.
К.С: – Да. И трябва да го кажем.
Н.Г: – Това, което аз бих признал на Аполоний, е следното – че той, като отличен познавач на митовете, подрежда познати митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването отделя за тях малко време – да кажем, по петдесетина стиха. Но сведения за тях в митологията няма, те са фантазия на Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.
К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, не от литературна, с доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Търсим пътеките на литературата, на античната литература и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Влизаме, тоест връщаме се по-скоро, в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Сега се връщаме с един много характерен във всяко отношение представител на епохата – Лукиан от Самосата.
Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…
Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…
Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Два езика, които са били литературни и международни, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали и са се задържали в големите градове на Империята.
Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения като поприще – ретори и двамата, странстващи.
Н.Г: – И двамата са се занимавали много с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, другият – Лукиан – е имал възможност да бъде адвокат и накрая се оказал юрисконсулт в Александрия. Апулей пък е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.
Е.Я: – Все пак знакови фигури сред епохата, популярни, известни хора, няма как.
Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.
Е.Я: – Да, да, да си правят взаимно реклама.
Н.Г: – Има такива примери в античната литература.
К.С: – Не само в античната литература.
Н.Г: – Да, ограничавам се с онова време. Та това е една мирна, спокойна епоха. Средиземно море е вътрешно море на Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.
Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.
Н.Г: – Да, втори век от новата ера, втори век след Христа. И в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва, например – нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и престават да мислят за друго. Лукиан често отбелязва, че хората вече се интересуват единствено от наследството, кой какво ще наследи.
Сега, относно културата. Има два типа образование, които тези двама автори също споделят…
Е.Я: – Които съответстват на двата езика…
Н.Г: – Два езика има, да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада, защото на образования е позволено да знае гръцки без латински, но да знае само латински не е добре.
Е.Я: – Да, да, да.
Н.Г: – Та човек, който знае само латински все още не е образован както трябва, а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които говоря, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без определено образование, или стават някакви специалисти, да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова прекрасно, не е толкова важна професия. То си е просто занаят. Свободните хора могат да станат оратори, но и като станеш оратор се предполага да изкарваш пари с тази работа.
Е.Я: – Правейки гастроли тук и там.
Н.Г: – Или като адвокат. Или пък, ако ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ, защото философско образование се предлага достатъчно и тези направления се конкурират. Ораторите са по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование…
К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.
Н.Г: – Да, интересува ги самата наука, защото, като се каже философия, се разбира нещо много по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…
Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.
Н.Г: – И от точни и природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне в после до етика или до нещо друго. Това са двата типа образование.
После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят, защото те нямат контакти с почти никого извън империята. Териториятя е огромна, хората са много, но нямат равностойни контакти – нито с германците могат да общуват, нито с персите, нито с хората в Африка.
Е.Я: – Изолирани в своето величие.
Н.Г: – Те са огромна държава, обаче някак си изолирана. Е, в такива случаи, винаги стават подобни неща. Примерно, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научиш нещо ново. Също интерес към пътуванията, защото това е лесно. Позволено е да се пътува, сравнително безопасно е, и хората могат да се движат из Средиземноморието и да разказват за местата, които са обиколили. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че е добре човек да е пътувал, а не само да си седи на едно място.
Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.
Н.Г: – И ето още едно нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.
Е.Я: – Християнството вече започва да набъбва сериозно и да става фактор.
Н.Г: – Ние го казахме – втори век, църквите достигат до Гибралтар от едната страна на империята и до Двуречието от другата. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени после гностически или пък херметически, има такива неща. И наред с това, интерес към митологията и твърде много към магията, както се видя и от съчинението на Апулей.
Е.Я: – Вечен интерес към магията, да.
Н.Г: – Ето такива неща около културната обстановка.
Е.Я: – Да. Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на територията на Римската империя ще разположим нашия герой, който, всъщност, се явява малко чужденец, говорим за Лукиан Самосата.
Н.Г: – Вярно, вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той си го е разказал в едно малко съчинение…
Е.Я: – Той е чужденец и по произход, но е чужденец и по възпитание, по култура, по цивилизация някак си той е чужд там.
Н.Г: – Какво значи обаче да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в границите на тази държава?
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това значи най-напред, очевидно, че не си роден в град Рим; че латинският не ти е роден, и, от друга страна, че не можеш да се представиш за елин. Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, пак си казваш: „Да, аз не съм нито елин, нито римлянин, но зад мене стои…”
Е.Я: – Стара култура и цивилизация.
Н.Г: – Цивилизация, да, която се вижда. А Лукиан е сириец и си казва: „Сега аз като съм сириец, защо така ще остана настрана?” Защото сирийската култура не е толкова мощна и не е толкова уважавана като египетската. Това може би го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки много по-добре от родените гърци.
Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. То не е случайно, че един от аргументите да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който той работи с гръцкият език.
Н.Г: – Да. Аз като професионалист мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че …
Е.Я: – В свръх висок стил.
Н.Г: – Не точно висок стил. Той ги е написал, употребявайки огромен брой рядко срещани и архаични думи, за да покаже как не трябва да се пише, или как понякога се пише маниерно.
Е.Я:- А, това в рамките на неговата подигравка влиза.
Н.Г: – Да. И ние сега, колкото и да учим езика, не можем да разберем такъв текст, както и тогава нищо не са разбирали.
К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, уважаеми неделни радио-читатели? Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото, да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения, така, любителски погледнато. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доцент Ники Гочев, СУ, който работи непрестанно за вас.
Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и родителите му са мислели да го направят занаятчия. Посъветвали го да стане каменоделец като чичо си.
Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, тука каменоделец е малко по-долно равнище.
Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор, защото сега като кажем скулптор – това е нещо забележително, човек на изкуствата.
Е.Я: – А някои се спират и на компромисното „ваятел”.
Н.Г: – И това се казва. За каменоделците тогава е имало огромна работа, защото, действително, много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да изпълнява поръчки за надписи върху камъни, защото …
Е.Я: – Да, камъкът е медията на епохата.
Н.Г: – Защото и закони, и всякакви разпоредби, и посвещенията на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на семейството, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи и успял да се наложи. И така, тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е бил малък град, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей си казвал „Аз искам, ако е възможно, да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.
Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е вече лесно обясним – да обикаляш, да срещаш неизвестното, а от друга страна – срещата с публиката, защото те са тоя тип хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът за времето си. Той трябва да получи одобрение, да спечели диспут.
Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е по-важните книги и, както се разбира, вече в зряла възраст се установил да живее в Атина. Атина е била много подходящо място за занимания с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. Действително, останали са доста неща, сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в около 1000-1200 страници, което е много добра представеност за един античен автор.
Е.Я: – За 2000 години дистанция, сериозен остатък.
Н.Г: – 1000 страници… Да. Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед тези съчинения са много разнообразни…
Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?
Н.Г: – Не, той не пише на латински, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.
Е.Я: – Да, защото той, по принцип, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би не е думата „враждува”, но тъй или иначе той налага предимствата, класицизма и така въобще първообраза на старогръцката култура.
Н.Г: – Лукиан не се занимава да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други големи гръкоезични писатели обаче го правят, да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не, за него това не е важно – гръцката литература му стига. И се занимава най-много с пародии.
К.С: – “Върви покрай песента”… нали „пародия” идва оттам, като етимология.
Н.Г: – „Пародия” – да, нещо “покрай” песента, “покрай” главния текст. Това е неговият жанр, то му се удава най-много.
Един друг прочут автор, Овидий, като говори за своята кариера, казва за себе си: „Каквото и да се опитвах да напиша, ставаше стих.” С което казва…
Е.Я: – Скромно…
Н.Г: – … „Какво да правя – имах талант.” Но и Лукиан може да каже нещо подобно за себе си.
Е.Я: – Сега, ето, Ники, за секунда, уточних го, значи, той има съчинение, което е посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената хвалебственост, по посока на Рим в цялата му, така, литературна кариера.
Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и може да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в таланта на Лукиан. Та той, аналогично на Овидий, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше карикатура”. Той се занимава с литературни карикатури.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, неговата култура е отлична. Той е прочел, може да се каже, всичко, което в този момент е трябвало да се прочете от сериозната литература. Тогава вече има идея за литературна класика. Има едно място, мисля беше в “Необразования купувач на книги” където дава един съвет, не толкова на самия герой, колкото на читателя, и той е в смисъл: „Моля ви, не четете съвременни автори, четете класически автори.” Тоест, поне на 300 години.
Е.Я: – „Не си губете времето”, с една дума.
Н.Г: – Да. Така че той е прочел каквото трябва. Но с каквото и да се заеме, той пародира. Пародира философи, присмива се на възгледите им, търси абсурдното в тях. Пародира религиозни движения, всякакви култове. Окарикатурява всеки, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв особен жрец, за духовен водач.
Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.
Н.Г: – А, това е най-лесното от всичко. Една от главните му теми е гръцката митология, но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Но се шегува с всякакви автори, например с историците. Има лошо мнение за Херодот, а може би и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето например и Омир е разказал толкова неверни истории чрез устата на Одисей”. Сякаш му е безразлично, че Омир е голям поет. Просто го присъединява към други.
К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак нека да…
Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, малко като Аристофан, но няколкостотин години по-късно.
Е.Я: – Да, но хуморът му не е заради самата смешка, той има остри стрели, много хаплив език.
К.С: – И сега, докато говорихме за пародията „покрай песента”, нека да влезем в песента.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в.сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика. Ники.
Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…
Е.Я: – Тя закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, все пак, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целия свят. Той е направил повече от разказвачите преди него, защото е измислил…
Е.Я: – Много ренесансово звучи това и то, между другото, ще вдъхновява и ренесансови фигури като Еразъм Ротердамски впоследствие и т.н. Този подход към света е абсолютно непознат тогава. Познат е в един, така, тесен сектор, разбира се.
Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. По обем това е един малко по-дълъг разказ, най-много кратка повест. Но от четенето остават толкова много спомени и същевременно се забравят толкова неща, че човек си казва: „Това май беше голямо”, а като го погледне – не е, едни 50 страници. Има оригинални неща, например качването в космоса.
Е.Я: – Сега, да почнем първо, както обикновено, с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.
Н.Г: – Е, да. Даже ако започнем от самото начало, ще трябва да видим какво казва в предговора, преди самия разказ.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Защото той започва два пъти. Най-напред казва: „Както атлетите си почиват – те не само тренират, но и си почиват между тренировките – така и ние, които се занимаваме със сериозни неща и пишем литература, философстваме, и ние от време на време може да си почиваме. Така че аз ви предлагам нещо за почивка”.
Така казва първо, но после добавя: „Като погледне човек и поети, и философи, и историци, вижда, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Аз пък сега ще направя точно обратното. Казвам ви: Това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края.”
Е.Я: – Но веднага, веднага той тука залага и прави нова подмяна, защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща, тоест косвените, така, пътеки, вече водят към много сериозни неща от епохата.
Н.Г: – Във всеки случай се вижда една много богата осведоменост за културното наследство. Това е съвсем сигурно. Тук говори един човек, който си знае литературата и историята.
И така, той казва: „Тръгнахме по обикновения начин, качихме се 50 души гребци, взехме един кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове.
К.С: – Извън познатия свят.
Н.Г: -Да, защото при Омир и при Аполоний виждаме обиколки на Черно и на Средиземно море, не повече от това. Обаче тук той тръгва от мястото, където преди това светът е свършвал. Тръгва от Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Само ще подхвърля, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която, както казва ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.
Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.
Н.Г: – Безспорно, той е наясно, че Земята е кръгла и е напълно сигурен в това. А че този континент съществува също е известно, това е континентът Америка. Ние сега се чудим откъде тези хора са допускали съществуването на Америка. Но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който всички го знаем, след това има един огромен континент и след него има една още по-голяма вода” – казва Платон през ІV в.пр.Хр.
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казал. Минава Атлантическия океан и там попада на една много голяма суша. Така че това ще му бъде краят.
А като тръгва, казва така: „И тъй, излязохме от Херакловите стълбове”, после следват няколко приключения. Той намира едно място, докъдето някога били стигнали Херакъл и Дионис и после казва: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.
Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.
Н.Г: – Като гледаме античната литература до този момент никой не се е сетил за такова нещо. И това трябва да му го признаем. Струва ми се важно да виждаме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че пръв е направил истинска любовна история в епоса, истинско вътрешно любовно преживяване – така виждаме и една новина при Лукиан, в неговия жанр.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той се качва нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и казва: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и реки, изглеждат ми познати, а – това била Земята.” Значи той си представя, че от Луната може да се види – и то доста добре – Земята. Та, като стигат до Луната, веднага го приемат и тук има едни много тънки игри с митологията, които не всеки би могъл да схване, но пък без тях не е лесно да е разбере казаното. Например, като пристига там го завеждат при царя, както е с Одисей – пристигаш някъде, завеждат те при царя.
Е.Я: – Нормално. Да.
Н.Г: – Обаче този цар какъв е? Казва се Ендимион. Ендимион е фигура от митологията, той е известен просто с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го обикнала и го взела при себе си. И Лукиан прави космическо пътешествие и казва: „Е, кой да е цар на Луната? Ендимион.”
К.С: – Възлюбеният.
Н.Г: – Любовникът на Луната, той е царят. И съответно цар на Слънцето ще бъде Фаетон, който някога се е опитвал да си играе на Слънце и е катастрофирал. И тук Лукиан веднага се въвлича във война.
Е.Я: – И тоя път междузвездна вече, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната, но това си е космическа война, както и да го погледнем.
Н.Г: – Това си е космическа война и там той измисля серия интересни неща. Например казва: „И как беше направено бойното поле…” – сякаш бойното поле е нещо като стадион или арена за гладиатори – „бойното поле беше набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как хубаво го е казал – „всеки от тях голям колкото един от Цикладските острови.”
Е.Я: – Има терен за бойните действия.
Н.Г: – Това сравнение е много добро. Защото едно е да кажеш: „Нещо голямо, с диаметър 500 или 1000 км” – в това няма никаква поезия, нищо интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като цикладски остров, това е много добре. Не всеки може да го направи.
К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите малки пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм, сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера, война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, тя е постижима, средствата вече са въпрос на фантазията.
Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса. Отидеш ли някъде, ако не те нападнат – както ако си отишъл при Циклопа – ще те посрещнат като скъп гост.
Е.Я: – Да, то има два варианта – добър и лош, среден няма.
Н.Г: – Приема го царят на Луната и се оказва, че на тях им предстои война със Слънцето и веднага разказват причините за конфликта. Тук се пародират разни типични места от историографията – тези се бояха от онези, двете страни имаха съюзници, всичко започна от един наглед дребен повод… Тук Лукиан за пръв път разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от ето такива същества, облакокентаври ги наричаха…” и разказва за съществата – наистина, съвършено фантастични, не само с размерите си, но и като форма и комбинация от части.
И прави разказ за битката. Разказът е по правилата, както обикновено старите историците разказват битки. Обикновено се казва: „Строиха се двете армии и на дясното крило бяха поставени тези, на лявото се строиха тези, в центъра вървяха тези, дясното крило напредна и изтласка противника, обаче лявото крило се огъна, тогава десните се върнаха, дойдоха помощните войски и т.н.
К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?
Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.
К.С: – Пришълците от Земята.
Е.Я: – Нашите хора, нашите хора, така, удрят едно рамо на лунния владетел.
Н.Г: – Както и да е, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. На мен ми направи силно впечатление една заплаха, която царството на Слънцето отправя към тези от Луната. Те казват: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападнем, няма да ви изтребваме, а просто ще построим стена, така че светлината на слънцето няма да стига до Луната.”
Е.Я: – А така.
Н.Г: – Това е интересно. То означава: „Виждате ли, аз покрай другото съм чел разни хипотези за природата на небесните тела и знам, че Луната най-вероятно не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”
Е.Я: – Ето нов, да, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са абсолютно стопроцентово вече изяснени негови възгледи, схващания.
Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, обаче вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?”
Е.Я: – Е, това се казва рекет. Космически рекет.
Н.Г: – Да. Та завършва войната и след това Лукиан остава известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на външния вид на жителите. Много любопитни неща има за външния вид на хората от Луната, за това, че са само един пол, за особения начин, по който се възпроизвеждат. Всички тези хрумвания са забавни и човек би ги запомнил до едно, ако не бяха толкова много. В крайна сметка той потегля към Земята, има разни отбивки по пътя надолу, слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голямата радост, че все пак се е добрал до своето си място, до родната планета и вече не се скита из космоса, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.
Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен” и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата му. Лукиановият кит.
Н.Г: – Да, има един голям остров, той казва и каква била обиколката му. Китът бил дълъг към 300 км. Действително, впоследствие в литературата има много приказки…
Е.Я: – Много заемки има от тези образи на Лукиан, да.
Н.Г: – …произведения, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит. Е, има, разбира се, и една по-стара книга, където се говори за поглъщане от кит, но и Лукиан е доста ранен. Та той прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеят вътре, помага им във войната срещу едни малки чудовища – опасни, но все пак малки и без оръжие – успява да ги победи и накрая казва: „Решихме да излезем от кита. Най-напред опитахме да го прокопаем, но не можахме. Тогава го подпалихме отвътре и така вече успяхме.”
Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал има, дървен материал.
Н.Г: – Китът умира, те успяват да подпрат устата му с някакви огромни дървета, така че да стои отворена и излизат. И така се спасяват.
Това вече е в средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – отиват на Острова на блажените. Това е напомняне за Одисеята, където се слиза в света на мъртвите.
Е.Я: – Там, между другото, има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Просто наистина има много голямо намигване към Омир и към предшестващата литература.
Н.Г: – Най-интересен е разказът за срещата му с Омир. На мен ми се ще да прочета. Ето какво разказва (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”
Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи, Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и конкретно в случая за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.
К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час, загряхме до точката на кипене. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.

Фантастичното през античността ІV. “Аргонавтиката” на Аполоний Родоски

Разговор 4

24 януари 2010
“Аргонавтиката” на Аполоний Родоски

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Риалити-романистите сме в студио 4 на БНР, а в апаратната е другият риалити-романист, звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – В очакване на четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” днес отново за вас ще работи специалистът по антична литература и преподавател в СУ Ники Гочев. Здравей, Ники.
Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Продължаваме тази много остро сюжетна, иначе опознавателна поредица – лектория, както и да го наречем, това е изключително полезно. Защото един път търсим аналогии с раждането на жанровете в литературата, нас конкретно ни интересува фентъзито и фантастиката, но, от друга страна, тук получаваме информация и, така, образи, не само от литературата, а и от живота, от бита, от нравите, от епохата, античността, гръцката античност. И така, днес на какво идва ред?

Част І
Аполоний и митът за аргонавтите

Н.Г: – Днеска можем да разкажем нещо за аргонавтите.
К.С: – Тоест, пак ще попътуваме.
Н.Г: – Да, и не по-малко от преди. Има една поема от ІІІ в. пр. Хр., нарича се „Походът на аргонавтите” и се приписва на един човек, за когото се знаят малко повече неща, отколкото за Омир. Той се казва Аполоний Родоски.
Е.Я: – Но пък не се знаят от много хора тези неща…
Н.Г: – Точно така, да. Омир е известен с малко, но на мнозина.
Е.Я: – Да, да, да. Защото когато стане дума за аргонавтите, общият подпис е: „Старогръцки легенди и митове”. Малцина са чували за човека, когото ти днес ще представиш заедно с произведението му.
Н.Г: – За Аполоний поне за мен не е трудно да говоря. Той е човек, когото мисля, че мога да разбера. Бил е донякъде филолог.
Е.Я: – Аха, колега.
Н.Г: – Да, действително, мога да кажа и това. Той е бил филолог. Защо сме сигурни в това? Защото е работил в Александрийската библиотека, която по негово време е процъфтявала, купували са се страшно много книги. И е бил отговорник за набирането на книги или, както понякога се пише, директор на Александрийската библиотека.
К.С: – Да.
Е.Я: – Това е, значи, ерудит от сериозна класа за времето си.
Н.Г: – Да, и това е била световна позиция. Александрийската библиотека е била най-голямата в света. Така че можем да си го представим в каква обстановка е живял. Но да кажа по какво се различава той от авторите, за които досега говорихме. От една страна, Апулей, когото споменахме в самото начало, е един адвокат, който философства и покрай другото пише литература. Омир пък е странстващ певец от дълбоката древност. Но той сигурно не се е занимавал с книги, просто е съчинявал стихове. Аполоний обаче е по средата, той е специалист именно по литература. И това си му личи от самата поема.
Е.Я: – Сега, има ли, все пак докато сме при източниците, има ли варианти за друго авторство върху тази история за Язон и аргонавтите?
Н.Г: – Не, няма. Аполоний, доколкото знаем, е първият, който е написал книга по въпроса.
Е.Я: – А срещат ли се имената на Язон, кораба Арго и въобще, така, елементи от този разказ в други разкази и писания?
Н.Г: – Срещат се някои епизоди в трагедията, например в “Медея” на Еврипид. Но изложения на цялото пътешествие преди Аполоний нямаме. Можем да допуснем, че е имало, но това ще значи, че са загубени, най-много да са запазени някакви заглавия. Какво е било в литературата преди Омир не знаем ни най-малко. Възможно е през времето от Омир до Аполоний да е имало нещо…
Е.Я: – Но Язон като герой е познат в, така, гръцката общественост.
К.С: – Той в този поход събира всички герои, включително и някои митични представители.
Н.Г: – Разбира се, поемата е митологична. Язон го знаят всички, а Аполоний специално се заема с тази работа, защото той претендира да разкаже за по-големи герои от Омировите. Те са по-големи, защото са по-стари и…
Е.Я: – Тоест това е поколението преди Омировите герои, така ли?
Н.Г: – Това е точно самото поколение преди Омировите герои. Това са техните бащи, както Теламон, който е баща на Аякс. Там е и Пелей, бащата на самия Ахил. И той участва в похода на аргонавтите.
Е.Я: – Значи, така, хубава галерия от образи. Има ли тук някакъв… нещо лично между Аполоний, тоест от Аполоний към Омир, някаква, така, конкуренция?
Н.Г: – Конкуренция не можем да кажем, че има, защото в този момент…
Е.Я: – Защото все пак той се опитва да застане преди него в галерията си от образи.
Н.Г: – Той знае, че по този начин книгата му ще се търси.
Е.Я: – А, тоест, Омир ще бъде PR-ът.
Н.Г: – Той почива върху Омир. Той си казва: „Омир е класикът, той се знае от всички, обаче ето сега няма текст за големите герои преди Омир, а той споменава и за тях. Затова аз ще поема огромната задача да направя нещо подобно на Омирова поема, макар и сега, в една вече светла историческа епоха. Да видим дали ще се получи.”
К.С: – И ето с този маркетингов подход той наистина оставя името си до наши дни.

Част ІІ
Кои са аргонавтите

E.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, предстои ни да се качим на кораба Арго, където заедно с Язон и аргонавтите ще усетим острия вкус на едни невероятни приключения, описани от Аполоний Родоски. Преди това, преди да се качим на кораба Арго обаче, да видим епохата, събитията и действителните персонажи от времето, за което разказва Аполоний. Ники Гочев, преподавател и специалист по антична литература в СУ. Ники.
Н.Г: – ІІІ в.пр.Хр., е време, за което ние, когато говорим и академично преподаваме такива работи, казваме, че е “следкласическа” епоха. Може да се каже и “елинистическа” епоха. По това време класическите гръцки полиси като Атина и Спарта вече са зависими или просто много слаби държави. И това е станало след походите на Александър Македонски. Какво прави Александър? Той побеждава – в три битки – персийския цар, след което веднага му се отваря една огромна територия, която дотогава са владели персите. И той просто я приема в наследство. Но умира млад и след това неговите генерали…
К.С: – Диадохите му.
Н.Г: – Така се наричат, наистина. Неговите генерали разпределят тази невероятно голяма територия помежду си и стават царе.
Е.Я: – Центърът на света продължава да пъпли постепенно и все по- на запад. В посока Рим.
Н.Г: – Да, действително, защото сега вече силата не е, както казахме вече, в Асирия или в Персия, а в Македония.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Като казваме Македония, то е защото Александър и баща му Филип са македонци. Но същевременно те говорят гръцки и са носители на гръцко образование. Поради това, когато се представят пред този източен свят, който е стар и цивилизован, те казват: “Ние по култура сме гърци”.
К.С: – Александър, като един ученик на Аристотел, налага елинизма върху целия познат дотогава свят.
Н.Г: – Да, като ученик на Аристотел и като човек с гръцко образование. Аз бих си позволил да направя един далечен исторически паралел – както Наполеон, който идва от неблагороднически род и сякаш отникъде, завладява почти цяла Европа и после я раздава на своите роднини и генерали, макар и за кратко, така и Александър. Той обаче, за разлика от Наполеон, е от царски род. И като завладява тази гигантска територия, след смъртта си той я оставя на хора, които без него не биха били никои в историята.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче те стават царе и основават големи династии. А самият Аполоний се намира в Александрия, град, основан от Александър в Египет, и там предстои за няколко века да властват наследниците на Птолемей, който е един от диадохите. Та Аполоний е при Птолемей ІІ Филаделф, който дава най-много пари за наука и по негово време тази библиотека се напълва с книги.
Е.Я: – Да, това е времето на Аполоний. За кое време разказва той, обаче? Казваш, това е малко преди събитията, описани от Омир, поколението преди Омировите герои.
Н.Г: – На много места – и в “Одисея”, а още повече в “Илиада” – се казва: “Вие сте велики мъже, но имаше и по-велики от вас, и това бяха вашите бащи.” Един от известните Омирови герои, Нестор, най-старият измежду всички, казва: “Като ви гледам как се карате, и ме е срам. Вашите бащи, ако бяха тук, нямаше да бъдат като вас. Те бяха и по-храбри и по-разумни от вас.” И това се среща на много места из поемите.
Е.Я: – Това е идеална предпоставка за Аполоний, обаче.
Н.Г: – Да, и той си казва: “Добре, при положение, че Омир е толкова прочут и фактически той е възпитал всички по гръцки образовани хора, не е ли време вече, след като разполагаме с добри записи на митовете и може да се направи справка за всичко, не е ли време да се напише една свързана история, и то голяма – поема – за онова, което е било преди Омир. Защото той споменава онези събития, но не е съчинил нищо за тях.” Това е направил Аполоний. Това е поколението на бащите на Омировите герои и ние можем да посочим имена.
Е.Я: – Да, разбира се, това ще направим след малко, когато се натоварим заедно с тези имена на кораба Арго. Още няколко думи за самия Аполоний, тъй като след това вече влизаме в силен екшън. Други негови произведения, значителни…
Н.Г: – Стана дума преди малко, че Аполоний е бил филолог. И наистина той се е занимавал научно със старите автори, писал е например за Хезиод, известния поет, за който и ние ще говорим.
К.С: – Да. Няма да ни убегне Хезиод.
Н.Г: – Защото Хезиод е систематизирал гръцката митология. И Аполоний, който се е интересувал от митология, не случайно е писал за него. Влизал е в полемика със свои колеги. Има например едно съчинение “Срещу Зенодот”. А Зенодот е бил негов колега, който е издавал Омир. Значи, това е била една ерудитска среда на хора, които четат, публикуват и си правят забележки по научни въпроси.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И когато Аполоний сяда да пише, той не пише просто като поет. Той не си казва просто: “Аз имам дарба и вдъхновение и сега ще напиша книга”. Не – той наполовина пише литература, наполовина се занимава с ерудитска работа. И казва: ”Не само мога да пиша поезия, а мога и да разкажа точно митовете, и да ги свържа убедително, в съгласие с източниците. Е, а моите колеги могат или само едното, или само другото.”
Е.Я: – Ето това му придава класа на Аполоний и тежест в споровете и в присъствието му изобщо в този свят, в това общество на ерудити, Александрия, ІІІ в. пр.н.е.

Част ІІІ
Начало на пътешествието

Е.Я: – Имаме абсолютно всичко необходимо, уважаеми неделни радио-читатели. Имаме един величав герой – Язон, имаме средството – корабът Арго, имаме и целта – златното руно. Имаме и един блестящ литератор и ерудит – Аполоний Родоски. Е, значи историята може да започва. Днес за вас работи доцент Ники Гочев, преподавател и експерт по антична литература в СУ.
К.С: – И колега на Аполоний Родоски.
Е.Я: – Да. Та кои са хората, които общо наричаме “аргонавти”? Както казваш ти, това са бащите на големите Омирови герои, всъщност, може би, много по-големи герои, но някакси по-малко, така, известни… Е, Язон, разбира се и златното руно, правени са много филми, книги са писани и т.н., но сякаш те, от днешна гледна точка, стоят в сянката на своите синове.
Н.Г: – Първо да кажа откъде тръгват всички те, за да имаме поглед и към географията. Омировите герои тръгват от Спарта, където царува е Менелай, доскоро заедно с Елена, и от Аргос, където е управлявал Агамемнон. Значи армията се е събрала около бреговете на Пелопонес. А аргонавтите тръгват от Йолк. Това е един по-малко известен град, той е на север от Атика, в Тесалия. Язон се е появил в Йолк, там се е срещнал с местният цар, който се казвал Пелий и му бил чичо.
К.С: – Всъщност бащата на Язон е бил царят.
Н.Г: – Имало е конфликт между двамата братя. Това е общо място в гръцката митология – двама братя влизат в конфликт, единият е прогонен, но смята, че е прогонен несправедливо. И тук имаме такъв случай. Явява се Язон, и Пелий – който е получил предсказание, че ще бъде свален от трона си – като вижда Язон и познава по един белег, че това е човекът, който може да му отнеме царството, а същевременно не смее да го убие, прави нещо, което са правили и други. Казва: “Радвам се, че те виждам, може би ти имаш право да царуваш тук след време; но искам да те изпитам и да разбера дали заслужаваш да бъдеш цар.”
К.С: – Трябва да има инициация.
Н.Г: – “Дали заслужаваш да бъдеш цар? Ние тук, в Йолк, отдавна искаме да върнем в нашата земя златното руно, кожата на онзи прочут овен, която сега се пази в далечна Колхида. Така че Язоне”, казал Пелий, “ако искаш да покажеш, че си достоен за цар, събери героите на Гърция, тръгни за Колхида и донеси златното руно.”
Е.Я: – Тронът иска подвизи. Това е.
Н.Г: – Да. Язон приема това, както по-късно ще приеме да извърши и един друг подвиг в самата Колхида, събира гръцките герои, които са най-прочутите…
К.С: – А те са му съученици на него, защото всичките са учили при кентавъра Хирон…
Н.Г: – Да, учили са някои при кентавъра. И той събира тези герои, между тях някои особено известни. На първо място Херакъл – който при това има такава тежест, че след време Аполоний решава да го отстрани от експедицията, защото изглежда странно Херакъл да присъства в експедиция, на която не е лидер.
Е.Я: – Така е.
К.С: – Могъщият полубог Херакъл изведнъж – член на екипаж.
Н.Г: – Да, и то – редови. Така че е логично той да се оттегли и това става. Вече казахме за Теламон и Пелей. Също Кастор и Полидевк, а и Орфей, който има важна роля в похода. Ето този екипаж потегля, като първо трябва да пресекат Егейско море и да минат през Дарданелите и през Босфора, където е първото голямо изпитание и опасност.
Е.Я: – Това вече е да влезнат в Черно море.
К.С: – Сцила и Харибда.
Н.Г: – Да, нещо подобно. Но преди това им се случва друго. Те минават през остров Лемнос и там попадат на една държава, чиито граждани са само жени.
Е.Я: – Те са изтрепали мъжете си една нощ.
Н.Г: – Така е. И това е повод да се задържат известно време там, при тези жени, като Язон влиза в любовна връзка и в нещо като брак с тяхната царица. И се задържат доста време…
К.С: – Хепсефила, май че беше.
Н.Г: – Хипсипила. Дотам, че Херакъл да им направи забележка.
Е.Я: – Да се възмути Херакъл.
Н.Г: – И да каже: “Моля ви, не сме тръгнали за това.” И ето още оттук се вижда как той следва Омир. Както Одисей се беше задържал при Кирка и след една година му казаха: “Може би е време вече да тръгваме”, така и Язон се задържа при Хипсипила. И повечето от неговите другари не протестират, само Херакъл, като действително най-голям герой, казва: “Ние сме тръгнали за друго”. И така те напускат Лемнос и им предстои да тръгнат през протоците.
Е.Я: – И да влезнат в Черно море, практически.
Н.Г: – Да. Тук Аполоний споменава за доста градове и показва географски интерес и точна географска осведоменост, което в този момент вече не е трудно. И още оттук можем да кажем…
Е.Я: – В много по-просветено време живее той, естествено. Поне пет века минимум след Омир.
Н.Г: – Така е. Има много повече книги. Омир не разполага с книги – той има предания и лични впечатления за света. Докато Аполоний може прочете да напише много за географията, дори за места, където не е бил. Та те минават през Дарданелите и след това през Мраморно море, достигат Босфора и там са онези скали, които се блъскат една друга – Симплегадите. Те успяват да преминат между тях, завиват надясно и тръгват по южния бряг на Черно море. И там се спират при един прорицател, който се нарича Финей. Той не можел да се храни, тъй като бил нападан от едни страшни птици – доколкото изобщо са птици – харпиите, които му отнемат храната.
К.С: – Харпии, да. Той е наказан от боговете, затова.
Н.Г: – Да, той изтърпява едно наказание, но аргонавтите му помагат. И Финей, за да им се отблагодари, казва “Ето сега ще ви предскажа какво предстои.” И им казва почти точно онова, което ще се случи по пътя. Това е основен литературен похват – трябва да се намери някой, който да предскаже на героя, какво му предстои, та по този начин читателят – или слушателят – да бъде подготвен.
Е.Я: – Друг въпрос е дали ще се съобразят с пророка .
Н.Г: – И това има значение. Както и да е, това Омир го прави неведнъж. Например с предсказанието на Кирка, когато тя казва “Ще идете там и там – подземното царство, Сирените, Сцила и Харибда.” И те наистина отиват. Така и с Финей. Та те благодарят на Финей и действително впоследствие казаното се изпълнява.

Част ІV
Язон и Медея

Е.Я: – Натоварен с елита на гръцките юнаци, корабът Арго търси своята цел. Целта – златното руно. Всъщност Язон, величественият герой, има за цел трона, но пътя към трона минава през златното руно. Намираме се тук някъде във водите на нашето Черно море и оттук вече нещата започват да стават драматични.
К.С: – Грузия, днешна Грузия, нали така?
Н.Г: – Да, целта е днешна Грузия. Корабът върви по южния бряг на Черно море, покрай днешна Турция, и се посочват много градове съвсем точно. Посочва се Синопа, който е много стар, но и сега си стои там и е немалък град. Точно по средата на Мала Азия.
К.С: – Където е роден Диоген Синопски, основателят на школата на циниците.
Н.Г: – Та те минават през Синопа, продължават, Аполоний разказва за някои слабо познати племена и техните странни обичаи. И казва: “Вече се видяха отвесните скали на Кавказ и устието на река Фасис, и аргонавтите разбраха, че са близо до Колхида.” Дотук това е половината от поемата. “Аргонавтика” се състои от четири книги и това е краят на втората. И от трета книга нататък започва нещо по-различно. Аполоний казва: “Ето тук е момента да призова музата на любовта, защото ще разкажа една любовна история”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И действително оттук започва нещо, което е ново и действително отличава Аполоний от Омир. Може би най-ценното в неговата поема е именно любовната история на Медея и Язон.
К.С: – Значи Язон добре е тренирал при Хипсипила там на остров Лемнос.
Н.Г: – Във всеки случай при Хипсипила Язон е бил без божествена помощ, обаче сега ще е нужно да му се даде божествена помощ. Какво става: Хера и Атина отиват при Афродита и казват: “Нуждаем се от теб. Трябва да кажеш на сина си да отиде и да накара Медея да се влюби в Язон, защото иначе той няма да успее да вземе златното руно.” И Афродита казва: “Ами добре, да го направя, обаче знаете ли, мен Ерос въобще не ме слуша. Това е едно непослушно момче, имам си само неприятности с него, той напада когото иска, понякога напада и мен самата и ме заплашва. Но ще видя какво мога да направя.” Отива при Ерос и го намира да играе на зарове с Ганимед, едно друго момче от гръцката митология…
Е.Я: – Хубава картина…
Н.Г: – Да, и казва: “Моето момче, имам нужда от твоята помощ.” Ерос казва: ”А какво ще ми дадеш?” А тя: ”Ами, мога да те подаря една топка”. Ерос казва: “Добре!”…
Е.Я: – Съблазнително.
Н.Г: – “За какво става дума?”Тя казва: “Трябва да накараш една жена да се влюби в някого.” Ерос казва: “Добре, обаче искам топката сега.” А тя: “Не, после ще ти я дам, първо свърши работата.”
К.С: – Плаща се за свършена работа.
Н.Г: – Да. Ето този епизод не може да го има у Омир. Това е умишлено написано и е едно заиграване. Оттук нататък вече образът на Ерос ще се появява много често в литературата, но при Аполоний той за пръв път се среща като малко непослушно момченце, от което всички се плашат. За пръв път. По-нататък той се използва и от други писатели.
Та какво става: Ерос наистина ранява със стрелата си Медея, тя обиква Язон и тук имаме едно доста дълго изложение за това, как Медея страда сама, без да разговаря с никого и произнася едни свои вътрешни монолози за това, редно ли е тя, принцесата, да мечтае за един чужденец. Това е новина, такова нещо в “Илиада” и в “Одисея” няма. За пръв път, говорим за епическа поезия, тук виждаме една героиня, или изобщо човек, който сам размишлява за любовта и се измъчва.
К.С: – Тук има роман, един вид.
Н.Г: – Измъчва от любовта, която се разгаря вътре в нея. Такова нещо Омир не познава, той не вижда така любовта. След това идва моментът, в който Язон трябва да извърши подвига, който му разпорежда цар Еет, бащата на Медея. Трябва да впрегне два бика, да изоре с тях една нива, да посее драконови зъби, от тези зъби да израснат бойци, които Язон да победи и едва тогава да получи златното руно.
Е.Я: – Сега тук в тази част на разказа Херкулес вече се е оттеглил от компанията.
Н.Г: – Херкулес го няма, защото той е напуснал аргонавтите още преди да минат Босфора. Там се загубва един от аргонавтите, приятел на Херкулес, по-млад, и Херкулес от отчаяние, заради тази загуба, се отказва от похода.
Е.Я: – Драматургичен ход на Аполоний.
Н.Г: – Така. Та, какво става тук? Отделя се много внимание на това, как Медея прави магии. Тя дава едно вълшебно лекарство на Язон, Язон го използва за да бъде в безопасност при впрягането биковете и битката с воините. Извършва всичко това и Еет, който го наблюдава, се ядосва и замисля как да не изпълни обещанието си, как да не даде златното руно – въпреки че подвигът е изпълнен. Като разбират това, аргонавтите влизат във връзка с Медея и казват: “Трябва отново да помагаш.” А Язон, по време на една тайна среща, й е казал: “Аз съм готов да се оженя за теб”.
К.С: – Такаа.
Н.Г: – Медея казва: “Добре, аз ще дойда с теб.”
К.С: – Работата се задълбочава.
Н.Г: – И тя изоставя верността към баща си, намира начин да му предаде златното руно, избягва с него и те потеглят, движат се обратно. Аполоний разказва накратко как прекосяват Черно море. И оттук вече се насочват далеч на запад. Интересно откъде минават – те влизат в Дунав.
Е.Я: – А!
Н.Г: – Да, не се връщат през Босфора. За изненада на читателите те решават да минат през Дунав. Защото всеки днешен човек ще каже: “Е, какво ще правят те в Дунав?”
Е.Я: – Трябва да заобиколят явно нещо. Или да избегнат нещо.
К.С: – Ами нека да чуем след малко защо те влизат в Дунав.
Е.Я: – Както и финала на цялата история, разбира се.

Част V
Завръщане от Колхида

Е.Я: – Само след минути започва четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Преди това, обаче, продължаваме с невероятната история, която днес ви разказва доцент Ники Гочев, специалист и преподавател по антична литература в СУ. Всичко това го правим, защото, първо, разказите са преодолели хилядолетия и ще останат явно завинаги в литературната съкровищница на света и, второто нещо, търсим прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи, с които в момента се занимава библиотека “Български риалити-романи”. И така, финалът, трагическият финал на тези трагически герои, в каквито ще се превърнат те, Язон и Медея. Ники.
Н.Г: – Язон потегля по река Дунав. Те знаят, че Дунав се разделя в делта и че може да се влезе от различни места. После по реката преминават през една равнина. Това е мястото, което сега обитаваме ние и нашите северни съседи.
Е.Я: – Сега, те слизат от кораба и тръгват вече по суша да се прибират.
Н.Г: – Не, там е работата, че те продължават да пътуват с кораба по Дунав.
Е.Я: – Аха, да.
Н.Г: – И така, както разказва Аполоний, излиза, че с кораб, при това немалък – щом е прекосил цялото Черно море – може да мине през Дунав, да се продължи по някакъв приток на Дунав и накрая да се излезе в Адриатическо море. Това е странно.
Е.Я: – Това е невъзможно географски, но така или иначе, такъв е образът на Аполоний.
Н.Г: – Това означава, че Аполоний си е представял, че реката може да е нещо като канал. Защото за нас е ясно, ние сме виждали големи реки и знаем, че колкото и да е голяма една река, тя си има край. И този край е в земята.
Е.Я: – Това е като система от канали, система от реки, които водят на най-различни посоки.
Н.Г: – Обаче Аполоний, дали защото е израсъл по места, където няма големи реки, или защото, макар и да е виждал Нил, не знае нищо за изворите му… Впрочем никой по това време не е знаел къде са изворите на Нил.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та той си мисли, че една река може да бъде като канал между две морета. И в поемата му това се получава с Дунав. И след това вижте какво става. Излизат в Адриатическо море и там ги пресрещат колхи, които си искат Медея. Начело на тези колхи стои нейният брат – Апсирт. И тогава Медея коварно го примамва уж за разговор с Язон и прави така, че да бъде убит от Язон.
Е.Я: – Второ предателство към рода – един път към бащата, после брата.
Н.Г: – Заради това престъпление Зевс им се разгневява и решава, че дори да се приберат в Йолк ще трябва да минат през много тежки изпитания. Но все пак те продължават, насочват се към Италия и влизат в река По.
Е.Я: – А сега!
Н.Г: – Вървят през река По. Виждате, че Аполоний действително знае география. Движат се, продължават на запад и влизат в Рона.
Е.Я: – Това пък вече е френска територия.
Н.Г: – Всъщност между По и Рона разстоянието не е чак чак толкова голямо, може би не е много повече от 100 км. И така, те влизат в Рона и оттам излизат в Средиземно море срещу Корсика и Сардиния. И като се спускат на юг, отиват при Кирка, от което разбираме, че островът на Кирка трябва да се постави недалеч от Италия, на запад.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Там някъде трябва да е нейният остров. Тя ги очиства – защото онзи, който е извършил престъпно убийство, трябва да бъде очистен – но после ги изгонва. И след това с помощта на Хера те минават покрай сирените, през Планктите – не Сцила и Харибда, а едно друго място, също много опасно, където се блъскат скали – продължават нататък и стигат до феаките и там са приети добре. Както Одисей е бил приет от тях, така и те са приети. Там пак се появяват едни колхи, които казват “Върнете ни Медея.” Цар Алкиной – същият, който е посрещнал и Одисей – отговаря така: “Ако Медея още е девойка, ще я върна. Обаче, ако е била с Язон, няма да я върна, напротив, ще се погрижа те да се оженят законно.” И тогава Медея и Язон се събират и на другия ден казват на Алкиной: “Ние бяхме заедно, Медея не е девствена.” И Алкиной им помага.
Е.Я: – Така.
Н.Г: – После те пак потеглят, имат и други изпитания. Трябва да отидат до Либия, задържат се известно време на африканския бряг.
Е.Я: – Да, какъв е краят на Язон и Медея? Трагическият край на …
Н.Г: – След това преминават през Крит и накрая успяват да стигнат и до Йолк. А за това, че Язон изневерява на Медея и след това тя си отмъщава, това е нещо, което не се разказва при Аполоний. Той е предпочел да остави разказа си със щастлив край.
Е.Я: – Щастлив край, да. Защото иначе според други истории тя му убива децата, Язон се самоубива и т.н.
Н.Г: – Аполоний не е използвал тази версия на мита, той несъмнено я е познавал, но не я е използвал.
Е.Я: – Щастлив край. Историята свършва щастливо. Сега, уважаеми неделни радио-читатели, дължим ви един литературен анализ на това произведение, който ще получите по подобаващия начин другата неделя, когато ще ви разказваме и за “Истинската история” на Лукиан. Тогава ще видим и литературните характеристики на “Язон и аргонавтите”.

Фантастичното през античността ІІI. „Одисея“

Разговор 3

17 януари 2010
Омир. Одисея

Е.Я: – Уважаеми неделни приятели, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте отново, както обикновено по това време, в зоната на риалити-романа. Аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тук сме в студио 4 заедно със звукорежисьора Камен Жеков.
Е.Я: – Какво правим всяка неделя от 15 часа? Ами – едно. Обичайният, подгряващ час с аналогии и практики от живота, но всичко това е материал, сходен с този, върху който се трудят нашите разказвачи, нашите радио-белетристи. Много добре знаете вече, вече свикнахте, в тази втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм” – „Семената на покварата” за вас работи експертът по антична литература, доцент Николай Гочев, Ники Гочев, преподавател в СУ. Той прави максимални усилия, за да свържем раждането на образа, началото на литературните видения с днешните прояви на фентъзи и фантастика.
И така, миналата неделя започнахме с прекомерни амбиции разказа за Омир, епохата и „Одисея”-та. Не можахме да достигнем „Одисея”-та, защото материалът просто е огромен, той е необятен. Ние търсим не точно преразказа на събитията или преразказа на „Илиада”-та и „Одисея”-та, ние търсим, всъщност, анализа, за да видим как се ражда образът, как се ражда прототипът на тези два сегашни литературни жанра. Войната приключи, с това ние отмятаме „Илиада”-та пътьом и вече този трети час ще бъде посветен изцяло на Одисей и „Одисея”-та. Тоест – на по-човешкото лице на героя. Казахме и предната седмица – Ахил, тоталният герой, античният полубог, човекът, за когото доблестта е всичко. Одисей обаче е съвсем различен. Ники.

Част І
Одисей и Калипсо
Н.Г: – Да, Одисей е антипод на Ахил. Той е хитър, ловък, не мисли за честта, мисли за оцеляването си. Той е любопитен.
Е.Я: – Да. Много човешко.
К.С: – Всъщност единственото, което може да застраши неговото оцеляване е любопитството му.
Н.Г: – Да, както със случката при циклопа. Там той си е виновен, че замалко не пострадва. Тук мислех да си припомним за миг това, което казахме по повод на „Златното магаре”. Там стана дума, че любопитството понякога е лошо нещо, особено любопитството към разни съмнителни приключения с магьосници и подобни хора. Но ето, Одисей прави точно това. Той любопитства за срещи с магьосници, с чудовища, интересува се непознатото. А Ахил не е такъв. Ахил е различен – той просто иска да завоюва вечна слава, да загине героично и името му да се повтаря от уста на уста.
Е.Я: – Това всъщност го превръща в класически трагически герой, от каквито Гърция по това време има нужда. Но неговото продължение, както казваш ти, във вид на антипод, е новият герой. Новият герой, който носи съвсем човешки черти, който, някак си, цивилизационно е по-мотивиран, по-оправдан, по-близък до човешката природа.
Н.Г: – Ахил при Троя и е изгорен, и урната му е погребана с почести. Одисей обаче трябва да се върне. Това му е задачата на Одисей.
Е.Я: – Те всички трябва да се върнат, заедно с невярната, красива Елена.
Н.Г: – Да, Елена се връща… Една от най-благополучно завърналите се е Елена. Това е засвидетелствано и в „Одисея”. Някои обаче се завръщат, за да намерят смъртта си – като Агамемнон, който е бил непредпазлив.
К.С: – Всъщност, проклятие тегне върху тях.
Н.Г: – Да, заради Ифигения, може би, а и заради още по-стари неща. Одисей обаче е от почтено семейство, от род, неопетнен с престъпления, а не като Агамемнон. Него боговете го обичат и той би трябвало да се върне благополучно. И той се връща…
К.С: – Общо взето през своето чистилище…
Н.Г: – …но наистина след много перипетии.
Е.Я: – Сега нека кажем колко години са минали от отпътуването на Троя на общата гръцка армия. На десетата година те тръгват да се прибират и тогава вече се случват на Одисей нови 10 години митарстване. Но защо той не се прибира в Итака?
Н.Г: – По-голямата част от отсъствието си от Итака той е прекарал доста спокойно и, някои биха казали…
Е.Я: – Даже блажено, в известен смисъл.
Н.Г: – Да, той е бил на острова на полубогинята Калипсо.
К.С: – Това са едни 6-7 години или колко години прекарва там?
Н.Г: – Доста години, които тя го е задържала, желаейки той да остане завинаги там като неин съпруг. И Омир, който търси проблемната ситуация, та от нея да тръгне разказът, а не просто откъдето се случи, ни казва така: „Има проблем; и той е, че Одисей се задържа твърде дълго при Калипсо, а има неща в родната му страна, който трябва незабавно да бъдат решени.” И оттам започва „Одисея”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – В един момент, когато боговете се събрали на пир, както често правят, Атина, която се грижи лично за Одисей, взема думата и пита: „Но докога ще го държим там? Вижте какво става в неговия град – сега там са се събрали кандидати за ръката на жена му.”
Е.Я: – Да, да, да.
Н.Г: – „А и животът на сина му е застрашен. Всичко това справедливо ли е, добре ли е?” И Зевс казва: „Любима моя дъще, да, това не е справедливо, ти си права и аз ще се погрижа.” Така започва „Одисея”.
К.С: – Ами, нека ние да се погрижим за музиката.

Част ІІ
Одисей при феаките
Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, вие сте в зоната и на третата глава от поредния риалити-роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Най-сетне успяхме да влезем, след двуседмични усилия, в текста на „Одисея”, която беше основна цел, наша литературна цел при влизането в античността. Там, в „Одисея”-та, търсим това, което казахме, изобщо, което е смисълът на тези предварителни часове – раждането на образа, началото на литературните видения в античността, прототипите и първообразите на днешните жанрове фентъзи и фантастика, с които занимаваме нашите разказвачи в този роман специално. И така, Одисей е в своята „Одисея”, Одисей е в своите приключения, това ще му коства 10 години. Да видим какво му се случва, пък после – защо му се случва и защо Омир мисли, че това нещо трябва да се случи.
Н.Г: – Одисей се задържа при Калипсо и живее безгрижно там.
Е.Я: – Сега, той, на пръв поглед, тръгва с доста сериозна флота, защото сегиз-тогиз му унищожават цели групи от кораби, а продължава да има с какво да се пътува. Това маркирано ли е някъде в Омир?
Н.Г: – На едно място е казано съвсем точно колко са корабите му – 12.
Е.Я: -12 кораба.
Н.Г: – 12 кораба е имало с него и те са пострадали още на тракийския бряг, където част от моряците му са избити. Понякога Омир е точен. Той казва: „По 6 души от кораб бяха убити от киконите”…
Е.Я: – А, то си има норма значи, да.
Н.Г: – …по шест са били убити от киконите, които може би са били траки. Впрочем те са били сред съюзниците на Троя, това го пише още в “Илиада”. Но тези 12 кораба все пак са продължили, а голямото нещастие се е случило при един друг народ – така наречените лестригони – които са унищожили целия флот, целия.
Е.Я: – Така.
Н.Г: – Това били едни огромни същества, подобни на Циклопа по ръст и сила, а освен това и човекоядци. И след избиването на останалите Одисей избягва сам с кораба си. Оттук нататък цялата обиколка до острова на Калипсо си я прави с един кораб. Накрая става корабокрушението, където той изплува сам едвам-едвам и стига до острова. Та това е историята с неговия флот – от началото 12, после 1, накрая той сам.
Е.Я: – Така, добре. Все пак да видим какво му се случва на него, защото събитията и приключенията са много, а във всяко едно от тези приключения Омир се влага максимално като огромна фантазия, а може би и някакви кодове слага, които трябва да бъдат разшифровани.
Н.Г: – Омир е построил „Одисея” малко по-сложно от „Илиада”. Най-напред, той е направил два разказа, с двама главни герои. Да, основният наистина е Одисей, но много внимание е отделено на сина му Телемах. Историята на Телемах изглежда отделна и поемата започва с нея. И така, Одисей стои при Калипсо, макар че сигурно му се прибира, а пък и самата Атина казва, че е време, а Телемах е в Итака е много по-притиснат – той е близо до пълнолетие и вижда как домът му, при отсъствието на баща му, е пълен с хора, опасни, враждебно настроени, претендиращи да се оженят за майка му, а него явно да го изгонят. Защото, който се ожени за майка му, той ще стане цар на Итака и околностите.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Както е бил Одисей. И така, при Телемах идва Атина в образа на някакъв човек, приятел, и казва: „Върви да търсиш баща си.” Телемах тръгва и така минават първите 4 песни – той посещава Пилос, после Спарта, и там се среща с Менелай и Елена. Цялата „Одисея” е разделена на такива части, смислови единства от по 4 песни. И след това, като разказва за обиколката на Телемах, Омир се връща към Одисей и казва: „Одисей замина от острова на Калипсо на един сал, който сам си направи и с големи усилия се добра до едно особено място, островът на феаките.” А тези феаки са една цивилизация, наистина някакси приказна. Те са напълно подобни на другите хора, но са много изолирани. Всичко е като при другите, но не са историческа цивилизация; те са някакви отделени, неизвестни, и същевременно много гостоприемни и цивилизовани. И като пристига там, Одисей успява да се срещне с царското семейство. Царят се казва Алкиной, жена му – Арета, а дъщеря им е Навзикая, която като че ли харесва Одисей, но тези неща са малко загатнати.
К.С: – Него го харесват. Излиза му късмета непрекъснато.
Е.Я: – Където и да ходи, все го харесват Одисей.
Н.Г: – Та като се виждат с Навзикая той много любезно я помолва да му помогне и я обсипва с комплименти. Навзикая си казва: „Изглежда трябва да помогна на този човек”; помага му, но и Атина съдейства и накрая Одисей, който има вид на някакъв случаен скитник, попада точно в двореца и се хвърля в краката на царицата. И казва: „Моля те царице, окажи ми милост и гостоприемство.” И те наистина му оказват гостоприемство, в негова чест организират игри, пир и чак като минават ден-два, тогава Алкиной го пита… макар че Одисей вече е показал някои неща – например, че може да хвърля диск, по което се познава, че той не е какъв да е човек, защото не всеки може да хвърля диск.
К.С: – Да, да.
Н.Г: – А и не всеки може да се изразява с думи така, както Одисей се изразява. И така, Алкиной му казва: „Е, гостенино, виждам, че си тъжен” – вижте колко деликатно!
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Даже не казва „Желая да знам кой си”, а казва „Виждам, че си тъжен, сигурно искаш да споделиш нещо. Затова сподели! Какво има?” И тогава Одисей се представя и казва „Аз съм Одисей.” Оттук нататък започва вече фантастичната история. Значи дотук имаме цели 8 песни, от общо 24, минала е цяла една трета от поемата и чак сега започва разказът за Одисей. Започва от Троя.
Е.Я: – То си е ретроспекция вече на събитията след „Илиада”-та.
Н.Г: – Да, тогава вече разказът се връща назад и се казва: „Я да видим какво става след напускането на Троя.” И това е.
Е.Я: – Той, всъщност, защо не се прибира право вкъщи? Какво му се случва, че не се прибира? Значи, по неговия собствен разказ.
Н.Г: – Случват му се серия от приключения. От приключения, някои от които изглеждат сякаш търсени, но проблемът е, че той има лоши другари, които никога не се съобразяват с неговите планове. И когато той казва „Внимавайте, нека сега да правим това”, другарите му правят обратното.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Излиза, че всъщност другарите му са лоши и заради тях Одисей не се прибира.
К.С: – Ние, понеже имаме добър музикален редактор, сега ще послушаме неговия избор.

Част ІІІ
Разказът на Одисей
Е.Я: – Нататък, уважаеми неделни радио-читатели. Разказът на Одисей от самия Одисей. Естествено, авторът е Омир, но тук самият Одисей се връща в ретроспекция в тази част от „Одисея”-та и разказва какво се случва с него и с неговите лоши другари след завършването на Троянската война – респективно, според Омировото литературно наследство, след „Илиада”-та.
Н.Г: – И ето, Одисей със своя малък флот от 12 кораба потегля след всички събития в Троя и спират за малко на тракийския бряг, където попадат на едно зло варварско племе, наречено кикони. Най-напред спечелват битката срещу тях.
К.С: – Не прощават те, ахейците.
Н.Г: – Да. Но Одисей казва „Спечелихме битката, взехме пленници, сега да вървим.“ Другарите му обаче казват: „Да си починем.”
К.С: – Наопаки, да.
Н.Г: – Погрешно, защото киконите се събират, на другия ден нападат и избиват немалко хора, а Одисей с мъка се спасява със своите кораби. Потеглят, попадат при едни странни същества, като че ли хора, наречени лотофаги. При тях всичко е като при другите хора, обаче има нещо странно, и то е, че ядат едно особено растение, което се нарича „лотос”. Така пише.
К.С: – Лото-фаги.
Н.Г: – Да, от „лотос”. И който хапнел от този лотос вече не искал да се прибере.
Е.Я: – Пак изкушението.
Н.Г: – Да. И те малко приличат на сирени – с нещо задържат пътника. Но тук било сравнително лесно – Одисей видял, че някои са изяли лотоса, прибрал ги насила, и тръгнали обратно. И в един момент, когато са заобиколили Пелопонес – и тук се казват неща точно географски и исторически, тук все още сме на сигурна географска основа, знаем къде сме – се казва: „Едвам минахме откъм южния край на Пелопонес, видяхме остров Китира и внезапно ни отвя един вятър, и попаднахме при Циклопа.”
Е.Я: – Полифем, син на Посейдон, сериозна фигура.
Н.Г: – Няколко приятели на Одисей биват изядени по негова вина, на Одисей, защото той е настоявал да останат и да видят кой обитава тази пещера, пълна с овци и кози.
Е.Я: – Да.
К.С: – Този Полифем ще се появи и в друг наш подгряващ час, но сега ще запазим тайната.
Н.Г: – Така че те пострадали страшно, но благодарение на хитростта на Одисей успели не само да го ослепят… а не да го убият, защото ако просто го бяха убили, нямаше да излязат.
Е.Я: – Те първо го напиват, първо са го понапили, така.
Н.Г: – Да. С тракийско вино.
К.С: – Тракийско неразредено.
Н.Г: – Двадесет пъти по-силно от гръцкото.
К.С: – Да.
Н.Г: – Та успяват не само да го ослепят, но и да се измъкнат от пещерата, спасяват се, а Одисей отново го предизвиква и казва: „Знаеш ли кой съм аз?” Тук се вижда и суетността на Одисей. И те за малко не пострадват, защото циклопът започва да хвърля по тях скали, но се спасяват. След това отиват при Еол, който владее ветровете. И Еол, който е полубожество, казва: „Ще ви вържа ветровете, освен най-безопасния, който ще ви бъде попътен.” Тогава те тръгват и почти стигат до Итака – това е интересно. Това е все още само четвъртото приключение, а те вече виждат Итака.
Е.Я: – Итака къде е, географски къде е ситуирана Итака?
Н.Г: – Итака… и сега човек може да отиде там. Тя се намира от западната страна на континентална Гърция, между няколко острова, от които Кефалоня и Закинт са най-големите, там е също и Левкада. Итака е едно мъничко островче между тях. А имената Закинт, Кефалоня и Левкада, които се знаят и сега…
Е.Я: – Значи не е южно от полуострова, а западно от полуострова, така ли?
Н.Г: – Да, западно от полуострова, откъм Адриатическо море.Там е Итака и тези имена – Закинт, Кефалоня, Левкада, се срещат многократно в „Одисея”, същите, каквито са си и сега. Та те вече виждат Итака и лошите другари на Одисей си казват „А този чувал, в него какво има? Той сигурно е взел някакви скъпи подаръци от Еол и си ги крие.”
Е.Я: – А там са вързани ветровете.
Н.Г: – Отварят чувала и ветровете излизат. Разбира се, връхлитат върху кораба и той е издухан далеч-далеч. Попадат отново при Еол и Одисей, макар и много засрамен, пак отива при него и казва: „Еми, объркаха се нещата.” И Еол казва: „Я да се махнеш, защото аз ти помогнах, обаче ти се връщаш, а това значи, че боговете те мразят. Не искам да имам работа с хора като тебе. Не, че имам нещо лично против тебе, но разбирам, че боговете те мразят – значи не си добър човек.”
Е.Я: -Да, да. Освен Посейдон… който очевидно, че е нормално да е засегнат, след като синът му Полифем е ослепен – първо напит, после ослепен. Кои други богове са му душмани на Одисей на този етап и защо? Според Омир.
Н.Г: – Е, главно Посейдон. Иначе другите богове са или много приятелски настроени, като Атина, или не са против него, като Зевс, а останалите са по-скоро безразлични. Така че Одисей се справя сравнително добре, само Посейдон му е враг. И след това той попада на едни чудовища, наречени лестригони, казахме за тях. И там загива цялата флота, всички, остава само той със своя кораб. Оттам бяга и попада на острова на вълшебницата Кирка, която умее да превръща хора в животни.
Е.Я: – Иначе Цирцея, на латински.
Н.Г: – Да. И той е щял да бъде превърнат в животно като мнозина други, но тук Хермес се намесва – ето още един бог като Атина, който му помага – и казва: „Ще ти дам нещо против магия, иначе няма да се справиш”. И му дава една билка. Одисей отива, Кирка не успява да го омагьоса, уплашва се и казва: „Кой си ти? Ти да не Одисей?”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той е известен.
Е.Я: – Да, да, да. Той се е прочул вече.
Н.Г: – И той казва: „Да, аз съм Одисей”, а тя веднага: „Ами тогава защо не споделиш леглото с мен?” И Одисей казва: „Да, обаче ще ми дадеш най-висшата ви клетва, на боговете, че няма да ми направиш нищо.”
Е.Я: – Той не се дърпа, само се пазари. Винаги в такива ситуации.
Н.Г: – Да, и се споразумяват и той остава една година, но накрая другарите му го подсещат, нищо, че са толкова лоши и неразумни, и казват …
К.С: – Те са в образа на прасето.
Е.Я: – „Ти се увлече.”
Н.Г: – Не, не са в образа на прасето, защото Одисей веднага нарежда на Кирка да ги превърне в хора и тя ги прави дори по-хубави отпреди.
Е.Я: – Те също си живеят живота, но някак си така, ги наляга по-голяма носталгия.
К.С: – Наляга ги, защото нямат Кирка.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та след това, разбира се, той настоява да си тръгне и тя го отпраща, и му помага с предсказание за пътешествието нататък. Казва: „За съжаление ще трябва да идеш в света на мъртвите, в Хадес. Принеси там жертва и се срещни с душите на мъртвите. Tам ще е Тирезий, той ще ти каже какво да правиш нататък.” И той отива отвъд океана и слиза при мъртвите.
Е.Я: – Сега, тук, тук, това спускане към света, към царството на мъртвите би могло да бъде една межда, една Лета.
К.С: – А преди това музикалната межда.

Част ІV
Завръщането в Итака
Е.Я: – И така, с помощта, литературното и експертното съдействие на доцент Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ, вие сте едновременно на три места – в зоната на библиотека „Български радио-романи”, в зоната на третата глава от романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и, в същото време, сте точно там, където ни развежда Ники Гочев – из странстванията на Одисей. „Одисея”-та според Омир. Търсим паралели, но и аналогии, с някои днешни жанрове, които разработваме – фантастика и фентъзи. Все пак трябва да я приключим „Одисея”-та, Ники, за да можем да кажем някои по-общи неща и да потърсим приликите и отликите.
Н.Г: – Има още три приключения. Той се връща от царството на мъртвите, където е разговарял с мнозина, с душите им. Това е много интересен момент, който впоследствие е повтарян и имитиран от мнозина, на първо място от Вергилий в „Енеида”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ако стане дума в следващите седмици за „Енеида”, ще видим, че и там има слизане при мъртвите. Това е точна имитация на станалото в „Одисея”. Та като се връща от Хадес, той отново отива при Кирка, която пак му помага, и така се оказва един от главните му помощници. И му казва: „Сега върви, но да знаеш какво ти предстои. Предстоят ти сирените – да си запушиш ушите”.
Е.Я: – Изкусителните сирени, да.
Н.Г: – „И тъй, някой трябва да ти запуши ушите, за да не спрете при сирените, защото от тях няма да се спасите. После ти предстоят Сцила и Харибда, които са страшни и при тях ще загинат мнозина, но за това не казвай нищо на моряците си – трябва да ги жертваш.” Одисей решава да жертва някои свои другари и наистина ги жертва, съвсем съзнателно. Предупреден е, не може да го избегне. И след това тя добавя: „Ще попаднете на един остров, където пасат крави. Теса свещени, не трябва да ги принасяте в жертва и да ги ядете”…
Е.Я: – „Да ги ядете”, да.
Н.Г: – “…защото ще пострадате.” И добавя: „Ако всичко това мине добре, ще се прибереш.”
Е.Я: – Така, и тук се предлагат всякакъв вид изкушения, всичко трябва да бъде преодоляно, като същевременно той да пожертва и част от своите лоши, но иначе верни другари.
Н.Г: – Одисей се измъчва за своите другари, обаче, когато трябва да ги пожертва, той ги жертва. Така е.
Е.Я: – Всичко е целесъобразно при Одисей.
Н.Г: – И нещата стават точно както Кирка му е казала. Действително минават и през сирените, и през Сцила и Харибда, после пристигат на онзи остров, Одисей ги моли да не ядат кравите, те обещават. Обаче им се налага да останат там цял месец и огладняват Казват: „Сега какво? Да умрем от глад? По-добре да изядем няколко крави, пък като се върнем, ще издигнем на Хелиос, техния собственик, прекрасен храм.”
Е.Я: – Да. „Ще се разплатим с Хелиос.”
Н.Г: – Да. Изяждат кравите и после е разказано как Хелиос отива при Зевс и му казва: „Няма повече да грея над Земята, ако оставиш тази работа така.” Зевс казва: „Не се безпокой, ще унищожа кораба.”
К.С: – Това ли е първата стачка в митологията?
Н.Г: – Хубаво е разказано, да, хубаво. Естествено, стига се до страшно корабокрушение, всички се издавят, Одисей успява да изплува и да стигне до Калипсо, и това е краят на разказа му.
Е.Я: – Той върху обърнатия кораб се спасява тогава.
Н.Г: – Спасява се върху някакви остатъци от кораба. И накрая казва на Алкиной и Арета, и на всички, които го слушат и не искат да отидат да спят – защото в един момент той беше прекъснал разговора и беше казал: „Нека да поспим”, но те му отговарят: „Не, не искаме да спим. Толкова интересно разказваш, че няма да отидем да спим.”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И тогава той им казва „Е, сега вече, стигнах до Калипсо, оттам и идвам, няма какво повече да разказвам.”
Е.Я: – Това беше дотука разказа.
Н.Г: – И тогава те казват: „Добре, изпращаме те на твоя остров”. И наистина го изпращат с един хубав кораб, той се прибира в Итака, среща Телемах, който се е прибрал от пътуването си, открива му се и казва „Аз съм баща ти”. Телемах казва: „Сега какво да правим”, а Одисей, който вече има план, отвръща: „Засега само ти ще знаеш, че съм Одисей, аз ще се престоря на обикновен скитник, просяк”.
Е.Я: – Това са 20 години отсъствие от Итака. 10 за Троянската война и 10 за митарствата.
Н.Г: – 20 години, но Одисей не се е променил много. Впрочем за външния вид и Атина му помага. Тя ту го прави грозен и подобен на просяк, ту красив.
Е.Я: – Да. И да мимикрира съобразно условията.
Н.Г: – Точно така. В този момент той е станал грозен и заедно с Телемах отиват при женихите. А там женихите го нагрубяват, отнасят се с него като с всеки просяк. Но Одисей хладнокръвно и понасяйки всички обиди, се подготвя за унищожението на тези хора и накрая ги унищожава. И е забележителен начинът, по който става това. Защото накрая Пенелопа казва: „Е, добре, ще се оженя за някой от вас, обаче трябва да е достоен.”
Е.Я: – Тя също хитрува, обаче.
Н.Г: – И те казват: „Е добре, откога чакаме”. А тя: „Ами ето тука един лък, това е лъка на отсъстващия ми, вече може би покоен мъж. И който от вас прекара стрелата през 12-те халки, които сега ще наредим… „
К.С: – Стрелата.
Н.Г: – Да. „… за него ще се оженя, защото искам достоен мъж.” Но те дори не могат да опънат лъка. Какво остава да…
К.С: – Тетивата са твърде силни.
Н.Г: – Да, прекалено е тежък и голям за тях. И казват: „Не, не искаме такова условие.” И тогава Одисей казва: „Може ли аз да опитам?” и те започват да му се подиграват.
Е.Я: – Той очевидно е скитник.
Н.Г: – Да. Но някой от неговите верни хора му го донася и тогава той го опъва, стреля и прекарва стрелата.
Е.Я: – Доказателство, че е той…
Н.Г: – Прекарва стрелата през халките и след това ги избива всички.
К.С: – С лъка.
Н.Г: – Избива ги всички, да, след това наказва и онези, предателите от неговите слуги, които са угаждали на женихите.
К.С: – Които, да кажем, са предали Пенелопа, че тя през деня тъче, а през нощта разплита.
Е.Я: – Разтъкава, да.
Н.Г: – И накрая дори успява да се споразумее с роднините на убитите и нещата завършват с мир, както и в „Илиада.”
Е.Я: – И едно възстановено семейство, въпреки, така, блажения живот на Одисей извън къщи в продължение на 20 години. Пенелопа, обаче, вярна – това е образът на тази жена според Омир. Така ли?
Н.Г: – Струва си да се разкаже един епизод от края на поемата, за да се види колко изобретателен автор е Омир. След като Одисей е убил всичките си противници и по всякакъв начин е доказал, че това е самият той, Пенелопа продължава да се държи с него учтиво, сякаш е някакъв…
Е.Я: -Да.
К.С: – Нов жених.
Н.Г: – Уважаван гост, дори спасител, но нищо повече. И накрая Одисей й казва, някакси нетърпеливо, което е нехарактерно за него: „Странна жена си ти. Какво не направих тук, виждаш, че аз съм Одисей, и пак стоиш така и просто говориш любезно с мене.”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И тя казва „Е, прав си, да, нека да внесат нашето ложе направо тук, в двора, където сме, и да легнем като съпрузи” – казва Пенелопа коварно. И Одисей отвръща: „Не може да внесат нашето ложе, защото то всъщност е ствол на една огромна маслина, която аз отсякох и обработих преди време. И никой не може да го мръдне, тъй като корените й са в земята.” И тогава Пенелопа казва: „Да, ти си Одисей.”
Е.Я: – „Ти си”, да.

Част V
Омировата поезия
Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели, успяхме, след двуседмични усилия, заедно с всички предварителни предпоставки, било то исторически, от гледна точка на епохата, било от гледна точка на народите и от гледна точка на нравите, да възстановим съдържанието на „Одисея”. Но не това ни беше целта. Сега нашата цел ще бъде изразена максимално в тези последни минути, преди третата глава от риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. А именно, синтез. От всичко това, което ви разказахме, целта е да направим аналогии, паралели или да очертаем отликите. Всъщност, доколко Омир би могъл да бъде прототип на фантаст или автор на фентъзи. За фентъзи някак нещата много прилягат. Това е една безкрайна игра на въображението, с много видения, митове, образи. Но има версии, че тук е възможно да има научно-фантастични елементи. Ники, обръщам внимание на това, че мнозина смятат Сцила и Харибда за образ на географския обект Гибралтар. Тук вече би могло да се потърси и научно-фантастична нишка, защото краят на света, в който живеят гърците, се намира някъде там. Това е все едно днес човек да пътува някъде към далечни звезди. Едно пътешествие до сегашния Гибралтар, тогавашните Сцила и Харибда. Има ли такава връзка?
Н.Г: – Не е напълно сигурно къде трябва да търсим онова, което Омир е нарекъл Сцила и Харибда, но, ето, да кажа нещо сигурно. Сигурното е Океанът. Омир казва: „За да се стигне до наистина непознатия свят, до отвъдното, там, където са мъртвите, където се слиза за света на мъртвите, трябва да се премине Океанът.” Обаче Океанът е река.
Е.Я: – Да, точно това разбира той под „Океан”…
К.С: – Само в представите на античните.
Н.Г: – Да. Океанът е река. Тя е една река, която се върти в кръг и обикаля целия свят. И там, където е Гибралтар – те го знаят и го наричат Херакловите стълбове, защото някога Херакъл бил там – като се излезе, се навлиза, както и ние сега ще кажем, в Океана. Но те смятат, че като минат отвъд Океана ще стигнат до една суша – както и ние сега знаем, че ще стигнем до една суша – и оттам вече се слиза в света на мъртвите.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче това е една напълно неизследвана територия. Напълно непозната, тя е отвъд Океана.
Е.Я: – Тоест, това са такива познавателни хипотези, както, да речем, много фантасти правеха в ХХ в. Догадки за нещо, което може да съществува, но нямаме доказателства за него. С тези инструменти ли работи Омир тогава?
Н.Г: – Аз ще се опитам да отдам на Омир това, което заслужава, да му отдам дължимото, като кажа, че той е решил да използва непознатото като възможност за творчество. Не всеки би го направил. Други биха казали „Непознато? Не ни интересува. Непознато – мрачно. Да не влизаме там. Непознато… да се занимаваме с познатото!” а Омир е казал: „Непознатото е възможност да се измислят неща”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И навсякъде из този непознат свят той търси възможност да измисля неща. Казва „Непознато? Значи има някакви същества не като нас или някакви цивилизации не като нашите.” Омир използва тази възможност за всичко. Както за непознатото на земята и в морето, хоризонталното непознато, така и за вертикалното. Защото много народи почитат богове, както и гърците ги почитали, но почти няма народи – поне в западната част на света – които така като Омир да са използвали своята вяра в боговете за поетическо творчество.
К.С: – Да.
Н.Г: – Сякаш Омир е пръв. Сякаш той е казал „Вярваме в богове. Я да видим тези богове, като ги раздвижим, какво ще направят.” Това само Омир го е правил. Никоя друга западна литература не е опитвала такова нещо. Той е първият.
Е.Я: – И боговете в отношение помежду си и в отношение с хората, които са им подвластни.
Н.Г: – Те влизат в много динамични отношения с хората.
Е.Я: – Динамични, да, да, почти човешки.
Н.Г: – Да. Ето, да видим какво беше при Апулей. Той има много по-голямо уважение към боговете, отколкото Омир.
К.С: – Омир с лекота борави с боговете.
Н.Г: – Да, при Омир отношенията са почти приятелски. Докато при Апулей трябва много да извършиш, за да бъдеш удостоен с видение, чрез което веднъж в живота ти се казва как трябва да живееш по същество.
К.С: – При Апулей има мистерия.
Н.Г: – Това е, защото за него божеството е далече и то се интересува от твоето благо по принцип, но не се намесва в дреболии. Докато божествата на Омир са близо…
Е.Я: – Божеството все повече през вековете се е втвърдило, се е, така, извисило, докато при Омир боговете са демократични.
Н.Г: – Интересното при Омир е, че богът се занимава с дреболии и поради това прилича на човек. Но и помежду си тези богове се занимават с дреболии. Това е, за да може да се направи тази литература, която Омир прави – литература на приключенията и на някакви, много често, битови човешки отношения. Та той използва вертикалната посока на вселената, пътят „нагоре” – към света на боговете – по този начин.
Но той използва и историята по този начин. Омир не се интересува много от историческото знание. Казва си: „Имаме някакви легенди от миналото. Но няма да проверяваме верни ли са или не – ще ги използваме за творчество.” Така че и в трите посоки – и географски, и култово, и исторически, Омир взима материал, за да прави от него литература. Това е първото и най-важното, което си струва да се каже за него.
Е.Я: – Това ли е бащата на, да кажем, западноевропейската или въобще европейската литература?
Н.Г: – Несъмнено.
Е.Я: – Омир, великият слепец, бащата на европейската литература