Архив на категория: опити за античността

Фантастичното през античността VІ. Що е фантастика. Хезиод. “Теогония”

Разговор 6

7 февруари 2010
Що е фантастика. Хезиод, “Теогония”

Е.Я: -Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов, тук сме целият екип риалити-романисти, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Начало. Очаква ни глава шеста, но това – в 16 часа. Сега, както много добре знаете, се намираме в тази предварителна част, свързана с историческа автентичност. Както знаете, във връзка с жанра, който изповядва нашият роман „Стражите на съзвездие Пентаграм” – а това е фентъзи – точно по тази причина вече шести епизод на нашата предварителна поредица “Античните предтечи”, търсим античните първообрази на жанра фантастика, фентъзи. Впрочем търси го, за нас и за вас, доцентът по антична литература от СУ Николай Гочев. Шести епизод от неговата собствена поредица. Здравей, Ники.

Част І
Ерудиция и оригиналност при Лукиан

Н.Г: – Здравей.
Е.Я: – Имаме сякаш да довършваме нещо от миналия път.
Н.Г: – Миналия път стана дума за Лукиан. Ние стигнахме с неговия роман, с „Истинската” му история, до момента, в който той се оказа на Острова на блажените. И прочетохме как е разговарял с Омир. Оттук нататък вече може да се продължи към края. Да видим какво става.
Е.Я: – Днеска Омир ще бъде, така, един фон на нещата в тази част, а и впоследствие, но това след малко. Като контрапункт се явява Омир и при следващия ни обект на изследване.
Н.Г: – Да, ние мъчно ще излезем от сянката на Омир в течение на всички наши разговори, защото той е, от когото се оттласкват и с когото разговарят всички антични автори, които искат да направят голямо произведение.
Е.Я: – Първоизворът на старогръцката словесност. Това ли е той?
Н.Г: – Да, той е самото начало. А днес, като поговорим още малко за Лукиан, ще минем и към един автор, който изглежда като противоположност на Омир. Това е Хезиод.
Е.Я: – Той е даже, според някои, в известен смисъл съперник на Омир.
Н.Г: – Да, така е. Има стари сведения, че те двамата са си съперничели, а и като погледнем какво е съчинил всеки от тях, има основание да се мисли така. Но все пак да хвърлим един поглед към пътешествието на Лукиан, да видим как завършва то.
Предварително обаче искам да кажа (за да не забравим какво ни интересува, като вървим по текста на Лукиан) кое там е фантастичното. Струва ми се, че когато говорим за фантастика, непременно трябва да потърсим нещо оригинално, характерно за точно този автор. А при Лукиан това е малко трудно, защото той, като крайно начетен човек, непрестанно си мисли за разни известни книги, писани преди него. И когато пише текста, винаги прави литературни намеци, подхвърля скрити цитати, които се очаква читателят да разпознае. Поради това много неща при него, които приличат на фантастика, всъщност не са фантастика, а по-скоро пародия, напомняния за книги. Защото правенето на литературни намеци не е точно литература, това е по-скоро представяне на литература. На пръв поглед и за някой несведущ читател, писаното може да изглежда като литература, нещо създадено от въображението на писателя, но всъщност не е.
Та Лукиан, като напуска Острова на блажените, най-напред се консултира с Радамант и Радамант му предсказва какво ще стане. И някой читател, който не е чел преди това Омир, или пък не си го спомня, ще каже: „А, Радамант му предсказва”. Всъщност това не е нищо друго, освен напомняне, че в “Одисея” на Одисей често му се предсказва какво предстои. И както Кирка или Тирезий предсказват на Одисей, така и тука Радамант предсказва на Лукиан.
К.С: – Тоест, това е едно намигване към литературния похват.
Н.Г: – Да, това е просто оглеждане на вече създадената литература и подхвърляне към читателя: „Нали си чел това? Ето, и аз съм го чел и сега си играя с него”.
Лукиан това го прави много често, така че на нас ще бъде малко трудно да извадим оригиналните неща. И все пак ги има в някои образи и аз ще се опитам да ги извадя. Та след това те тръгват към Острова на наказаните. Това пък е вариант на слизането в подземното царство. Стигат до там, виждат наказаните за престъпленията си и тук следва една шега. Лукиан казва: „Видях и историците, които разправят лъжи. Тях също ги наказват, на този остров – ето такива, като Херодот, като Ктезий. “Видях, и не можах да понеса гледката”, казва той, „и си заминах.” Нали цялата повест е замислена като пародия на небивалиците, които разказват някои историци. И като всичко друго в книгата, и това не е точно критика, то е просто шега с онези, които той много пъти е споменавал – историците. После посещават остров Огигия, където живее, както е известно, Калипсо, и там той й предава писмо от Одисей, от което се разбира, че Одисей малко съжалява, че се е прибрал в Итака, и че би предпочел по-скоро да е останал при нея. Тука това, за което се говори е, че Одисей, той е неверен на жена си, всъщност…
Е.Я: – Да. Да. Да.
Н.Г: – … макар че те при Омир изглеждат много добро семейство. Това е, което се прави…
К.С: – Така трябва да изглежда доброто семейство [смях в студиото]
Н.Г: – … това е, което се прави с посещението на Лукиан на остров Огигия. А и Калипсо се интересува дали наистина Пенелопа е била вярна на Одисей, отделя се внимание и на такъв разговор. Но това пак е за предишната литература, пак е: „Спомняте ли се какво беше у Омир?”
Е.Я: – Това е закачка с Омир и в същото време по някакъв начин, така, изясняване на Омирови сюжети. Той ги прекарва през своето съзнание и дава своя нюанс.
Н.Г: – Да, но най-точно е да се каже, че той си играе с тези неща. Обаче има и някои оригинални работи в тази част. Ето например, той продължава отвъд Огигия и разказва: „Видяхме гнездо на гигантска птица, обиколката му беше 12 километра…” И после – ето това е, което аз оценявам като добро – „…птицата се вдигна във въздуха и като размаха криле, вдигна такава вълна, че щеше да потопи кораба.” Това е добро, защото тук не става въпрос за цифри или просто „беше огромна”, или „нападна ни и обърна кораба”…
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – … а казва: „Като размаха криле, вдигна вълна.” Това е един от редките успешни, но и оригинални образи, които се срещат у Лукиан. А самият образ на голямата птица после се среща на много места, преминава през арабските приказки и хората са го чували. Та пътешествениците продължават по-нататък и тук има още едно хубаво място, което после ще го обсъдим малко във връзка с това, как изобщо се прави фантастична литература. Казва: „Като продължихме нататък, за малко да паднем в една пропаст във водата”. Това е интересно. И го обяснява…
К.С: – В морето дупка копае.
Н.Г: – Да, обяснява го, казва: „Както пукнатините в земната повърхност, които се явяват след земетресение, такава беше и тази пукнатина във водата и ние за малко да паднем. Беше дълбоко толкова стадия”. Ако пресметнем какво значи неговата мярка – било е 200 километра дълбоко. „Спряхме да гребем, свалихме платната, задържахме се и не паднахме. И като се огледахме насам и нататък, видяхме, че има мост от вода над пропастта. И минахме по този мост…”
Е.Я: – Все пак трябва с кораба да минем.
Н.Г: – “… за да можем да излезем на другата страна.” Ето това нещо, доколкото знам, го няма по-рано. Няма го преди Лукиан. Това не е напомняне на образ, не е заиграване с Омир или с някой друг, това си е негово. Това са тези оригинални неща, чрез които авторът се проявява като фантаст, защото фантастиката е в това да измислиш нещо невероятно, което никой преди тебе не е представял литературно, а не просто да поддържаш жанра и да отпращаш към стари текстове. Това тук той го измисля сам, а може би и онова с птицата го е измислил.
Е.Я: – Точно от това място ще продължим по-късно, защото имаме междинно да изясним някои жанрови характеристики.
К.С: – Но нека да хвърлим един музикален мост.

Част ІІ

Що е фантастика

Е.Я: – В очакване на шестата глава, „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”, сега градим мостове между античността и днешността в търсене на аналогии, раждането на образа, раждането на литературните видения в античността. В графа „чакащи” – Хезиод. Сега в момента, обаче, все още имаме да довършваме неща от миналия път. Доцент Ники Гочев – всъщност, спряхме преди малко нашия и твоя разказ с квалификацията на тези трудове и на жанровото им определение. Нека да кажем каква е разликата принципно между приказката и фентъзито като жанрове, за да разграничим, така, „полета” и все пак някои чисто жанрови характеристики на фантастиката, научната фантастика, фентъзи.
Н.Г: – Да, на мен ми се ще да ги обсъдим тези неща. Като говорим най-напред общо за фантастика, нека първо да разграничим фантастиката от други жанрове. А другата посока е да погледнем вътре във фантастиката какво се случва, с какви похвати се създава фантастичният образ.
Какво прави всъщност един писател, когато изработва фантастични сюжети или фантастични образи? Това ми се струва твърде интересно от литературоведска гледна точка. Същевременно този размисъл има пряко отношение към сегашното ни занимание.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Само две думи още за Лукиан, за да кажем как свършват нещата. Той има още едно опасно приключение. На един остров те попадат на жени, които ги посрещат много добре: „Те говореха елински и всяка от тях ни покани в своя дом. Тези жени”, казва „бяха с хитони дълги до петите”. После се оказва, че това не било случайно. Жените били чудовища – имали магарешки крака. И казва: „Аз предусетих, че не е на добро, замислих се дали всичко е наред, а после като се огледах, видях тук-таме разхвърляни кости, които ми се сториха човешки.” Тогава извадил едно магическо коренче, което Радамант му бил дал, като напускали Острова на блажените и произнесъл няколко думи. И когато една от жените го въвела в нейния дом, извадил меча си, заплашил я и започнал да я разпитва. “Тогава тя ми разказа, че те са човекоядки”. И след това изведнъж се превърнала във вода. А когато Лукиан докоснал с меча си тази вода, разляна пред него, тя се превърнала в кръв. Та такива са били тези жени. Това отново не е…
К.С: – Да, далече по-голямо изпитание, отколкото за аргонавтите на остров Лемнос.
Н.Г: – Да. Някой би прочел това и би казал: „Гледай ти!” Но тук няма нищо оригинално. Това е просто повторение на историята с Кирка. Там Одисей си има едно магическо коренче, дадено му от Хермес, после отива, тя му налива питие и се готви да го превърне в животно, той обаче се справя с нея благодарение на коренчето – противоотрова. Тази случка е пример как Лукиан еднакво се занимава с литературно творчество и с пародия на някои известни произведения. Това е „Истинска история”. Но целият този материал…
Е.Я: – Така. Но Лукиан не е за буквално четене, тъй или иначе текстовете му не са за буквално четене, както започва още от самото заглавие с тази „Истинска история” – всъщност там пародията е заложена още в самото заглавие.
Н.Г: – Той е като всички писатели-ерудити. Това са писатели, които толкова много са се начели (пък може би имат и такава професия), че когато седнат да пишат, те не могат просто ей така да произвеждат литература, да произвеждат сюжетите и образите от опита си и чрез таланта си. С това, което пишат, те винаги казват на читателя си: „А ти не си ли чел същото, което аз съм чел?” Лукиан е точно такъв.
Е.Я: – Тоест той се поставя в центъра на нещата, макар и да не се самоописва. Това е суетата на ерудита, както казват.
Н.Г: – Да, да. Има суета по-скоро на ерудит, отколкото на писател. Писателят у Лукиан служи на ерудита.
И все пак в тази книга могат да се видят неща, които обикновено прави писателят-фантаст. Виждат се добре известни похвати. Аз ще се опитам да отделя някои от тях. Как се прави фантастичен образ? Най-напред, има един лесен похват – размерът. Уголемяваш или намаляваш предмета спрямо останалите и така изведнъж създаваш фантастичен образ.
Е.Я: – Хиперболизация.
Н.Г: – Да, обаче трябва да е нагледна, да действа на въображението. Например – колко е голяма птицата? Толкова, че като размаха крила, да потопи кораб. И това може да се прави с всякакъв материал. Може с живи същества, но има още „река от вино”, „море от мляко”. Какво имаме тук? Вещество, което не се среща събрано в такова количество. Значи, когато някой прави фантастика, един от лесните подходи е да уголеми нещата.
Е.Я: – Както във всички приказки има образи от този тип, в почти всички приказки. Но къде минава границата между приказката, легендите, митовете и фантастиката? Някъде би трябвало да има, защото иначе всички приказки трябва да ги насипем в графата „фантастика”, а не е така.
Н.Г: – Не, не е така, но тук не може да се подходи само литературоведски. Трябва да се види и как действат тези неща в обществото. Защото тези думи – мит, приказка, фантастична литература – означават неща, които се различават помежду си не просто като текст. Понякога човек гледа текста и си казва: „Знам ли какво е това?” Те се различават по начина, по който се споделят, по целта, с която се ползват, по важността си. Не е задължително да са написани или дори изречени. Например митът може и да не е въплътен литературно – може да бъде представен в статуя или в рисунка. Така че митът е друго, той е отвъд литературата, макар че може да се появи в нея.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Митът е нещо, което се предполага, в което се вярва. Той помага на хората да си представят света, да се поставят себе си в света. Вярно е, че Омир така използва митовете, че човек може да го чете и без да вярва в тях. И без вяра в боговете “Илиада” и “Одисея” имат смисъл и са увлекателни. Но след малко ще видим, че при Хезиод е друго. Там ако не вярваме в мита, книгата може да се окаже ненужна, или нужна само на историците на културата.
Е.Я: – Да. А принципно не е ли фантастиката сложена на по-материална, по-целева плоскост? Защото в крайна сметка фантастиката, ето – трябва да отидем, има я звездата, но няма как да отидем. И фантастът намира път към звездата. Има ги и природни и физични и всякакви други явления, върху тях се стъпва, за да се стигне до средствата, които са невъзможни засега. Но фантастът намира средства към една реална цел.
Н.Г: – Когато днес казваме “фантастика”…. “Фентъзи” е друго, нали? Това е сигурно.
Е.Я: – Фентъзи е друго. Фентъзи е някъде по- към приказката…
Н.Г: – Да. А когато днес казваме “фантастика” и имаме предвид разни големи книги, които сме чели…
Е.Я: – Ами ето дори и на Артър Кларк „Одисеята” – общо взето игра със сравнително пресните от 20 век физични открития… черните дупки…роботите…
К.С: – Или пък „Законите на роботиката” на Азимов.
Н.Г: – Когато говорим за литературна фантастика си представяме размисъл в художествена форма върху големите постижения на цивилизацията и техниката – и какво продължение може да има техническата и научна революция, която виждаме. Какви предположения могат да се направят въз основа на това, на което вече сме свидетели. Когато това се представи чрез литературата, се получава „фантастика”.
Е.Я: – А има и цял раздел „social fantasy”, която пък със средства на фантастиката работи в съвременността, това е „social fantasy”, която е може би най-фината фантастика.
Н.Г: – Там се размишлява за състоянието на обществото.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Тогава се размишлява за състоянието на обществото, като се показват неща, които очевидно се отличават от това, което реално се случва.
Е.Я: – Да.
К.С: – Българските писатели от средата на миналия век използваха това. Под предлог, че уж пишат фантастика, изказваха със своя езоповски език свои обобщения върху обществото. Но може би е време да послушаме малко музика.

Част ІІІ

Съчиненията на Хезиод

Е.Я: – Рязък завой, рязък обрат, уважаеми неделни радио читатели. Напълно в духа на жанровете фентъзи и фантастика пускаме машината на времето на максимални обороти, защото трябва да се върнем 10 века назад. 10 века назад не от сега – 10 века назад от Лукиан. Лукиан, обитателят на II в.сл.Хр., а ние трябва да се върнем някъде там, вероятно VIII век, в епохата на раждането на старогръцката словесност. Някъде в съвремието преди или след, или точно по време на битуването на Омир, живее друг човек, друг извор на словесност, чиито произведения можем да ползваме и до днес – става дума за Хезиод. Доцент Николай Гочев. Защо тръгваме към Хезиод, Ники?
Н.Г: – Защо към Хезиод? Като мислим за фантастика, помагайки си с гръцката литература, не можем да пропуснем митологията. Огромна част от старогръцката литература е основана върху митологията. Обаче като погледнем митологията, ние виждаме и една от основите на фантастичното творчество изобщо, защото митологическите образи се ползват във фантастиката. Ние можем да разберем фантастиката, ровейки се в историята й, но тази история не може да стигне само до средата на XIX век – когато започва да пише Жул Верн. Не би трябвало. Шом ще търсим сюжети и образи, трябва да отидем по-назад.
Е.Я: – По-скоро XIX век, научната фантастика се корени някъде там. Ражда се с индустриалната вълна от XIX век.
Н.Г: – Да, но като търсим образи на фантастиката, трябва да започнем от митологията. Някой ще каже: „А нима Омир, за когото вече говорихме, не е достатъчен?” Защо да обсъждаме и други? Да, Омир използва митове, но те не са му интересни именно като митове, като случки в свят, различен от човешкия. За Омир е интересен сюжетът, ситуацията, може би характерът, самият език. Изобщо това, да бъде увлекателен, да представи разнообразието на видимия свят. Но всичко това не е точно занимание с митология. Докато Хезиод в половината от творчеството си, ето сега ще погледнем малко към „Теогония”…
Е.Я: – Всъщност, да, преди това да изясним кой точно е Хезиод и кое време е обитавал, защото и там има спорове. Дали е съвременник и съперник на Омир? Или, даже някои стигат до там, че е предтеча на Омир.
Н.Г: – Но само да кажа.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та, Хезиод подрежда митологията, събира митовете и ги свързва, за да представи рода на олимпийските боговете и войните им с други божества и същества. А Омир не я подрежда – той само ползва детайли от нея.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Хезиод обаче слага ред в митологията, прави нещо като справочник, и това е най-древния известен справочник. А иначе – кой е той? Всички, от най-дълбока древност, са били съгласни, че те двамата с Омир са съвременници. Като казвам „дълбока древност” значи да стигнем до Херодот. Херодот във втора книга на „Историята” казва така (това е много важно място, често се цитира): „Боговете на гърците бяха изобретени от Омир и Хезиод”. Това са думи на Херодот в V в.пр.Хр. Значи той мисли за тях като за хора, живели много отдавна. Те за него са древни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той смята, че са живели 400 години преди него. Сега ние казваме – добре, да не са били 400, но поне 300 години разстояние между него и тях трябва да е имало. И като казва „Омир и Хезиод”, с това той ги поставя заедно и наравно.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – А после, два-три века по-късно, се появяват разни биографии на Хезиод, в които се казва, че той се е състезавал с Омир и е спечелил. И това нещо го използва Лукиан. Той казва: „А, те и на Острова на блажените се състезаваха…
К.С: – Съперничеството продължава.
Н.Г: – … и Хезиод спечели, макар че Омир беше по-добър.” Така че е прието да се мисли, че са били съвременници. Обаче Хезиод ни дава съвсем определени сведения за себе си, което Омир не прави. И това е още един белег, по който можем да разберем колко са различни тези поети. Това, което Омир представя чрез действие и образ, Хезиод го казва направо. Това е нещо, по което те наистина много се различават.
К.С: – Поетичният и систематичният.
Н.Г: – Да, или единият се служи повече с образи, а другия просто дава сведения. Затова бих казал, че Хезиод е по-близо до нехудожествената литература и като махнем това, че пише в стихове…
Е.Я: – Той си е един хронист на времето.
Н.Г: -… като оставим стихотворната форма, останалото не изглежда като художествена литература. А иначе той казва за себе си някои точно определени неща – че живее в Беотия, а родът му е от Мала Азия. Баща му бил преселник оттам. Казва, че животът му не бил много лесен, имал трудности с властимащите, които не управлявали добре, не съдели справедливо…
Е.Я: – Ето пак актуалности.
Н.Г: – Да. И говори за своето време и страната си. Казва, че живеел близо до планината Хеликон. Сигурно е, че се е интересувал от земеделие и се е занимавал със земеделие лично. И освен това споменава, че е спечелил един поетически конкурс. По този повод казва, сякаш на шега: „Само веднъж пътувах по море, и то беше да отида до остров Евбея” – а остров Евбея е на такова разстояние от континента, че човек може да го преплува, не да пътува с кораб.
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Така че това е шега. Все едно, че казва: „Ако ви интересува дали съм плавал по море, да плавал съм – ето, ходих до Евбея.” Значи за Хезиод ние научаваме съвсем сигурни неща, направо от поемите му, и можем да кажем спокойно, че той е първият човек в западната литература, за когото знаем някакви сигурни факти.
Е.Я: – След като Херодот ги полага в една литературна люлка, да се изразим и ние малко по-поетично, защо тогава има такъв огромен контраст, такава огромна разлика между, така, наследството или популярността на наследството на Омир и тези на Хезиод? Огромна разлика. Хезиод е познат главно на специалистите.
Н.Г: – Е, разбира се, Хезиод е много по-слабо известен, но все пак поемите му влизат в образованието, влизат в курсовете по литература поне при висшето образование.
Е.Я: – О, да, ето това казвам – на специалистите, не на широкия читател, а само на специализирания читател.
Н.Г: – Вярно е, че не се преподава в училище, това е така. Аз пак казвам – това, което прави Хезиод, не е никаква художествена литература, то е друго. И мога да разделя творчеството му на две части – пък и има основание, защото от него са останали две произведения. Едното се казва „Теогония”, а другото – „Дела и дни”.
И най-напред за „Дела и дни”. Това е едно ръководство за живот. Съветите са дадени направо и ясно: „Положението на човека е ето такова, ние хората живеем в една тежка действителност, трудно си изкарваме хляба, някои от нас го изкарват нечестно и това е лошо, а аз ви съветвам да живеете по честен начин”. И казва как: „Бъди справедлив, не ограбвай никого, не мързелувай, направи си семейството така и така…”
Е.Я: – Тоест това е един етичен трактат.
Н.Г: – Има етика, да, има морални основи, на които Хезиод поставя човешкия живот. Но има и съвършено конкретни напътствия как човек, като земеделец, да си изкарва прехраната. Защото Хезиод смята, че най-почтеният вид труд е земеделският. Защо? Защото тогава ти нищо не присвояваш, а взимаш с труд това, което самата природа, земята ти дава. Земята те изхранва, а ти й съдействаш.
Е.Я: – Не го взимаш от хората, от земята го взимаш. От природата отвоюваш битието си.
Н.Г: – Точно така. От природата, която, тъй или иначе, ти е дала възможността да живееш от нейните плодове. Така че едното произведение на Хезиод се занимава с тези неща – бъди справедлив, не причинявай зло, не присвоявай. Ето как можеш да живееш, без да бъдеш в тежест на никого – бъди земеделец. Има и други начини, но този е по-добрият. Значи имаме ръководство за живот.
Е.Я: – Той е някакъв, така, античен Русо. На такъв прилича от това, което обясняваш.
Н.Г: – Дотук някой ще си каже: „Е, това, разбира се, може да е било полезно ръководство за управлението на домашното стопанство, може да е и наръчник за възпитание на деца, но не е литература и няма защо да се занимаваме с него”. Обаче „Теогония” е съвсем друго нещо. Тя е история на Вселената.
К.С: – Да. И сега е времето, може би, вече да стъпим в „Теогония”, но преди това, вместо назад към природата, да кажем назад към музиката.

Част ІV

Частите на “Теогония”

Е.Я: – В търсене на предтечите, на първообразите на жанровете фентъзи и фантастика, с които днес, понастоящем, работи библиотека „Български риалити романи”, имам предвид първата и втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Та, в търсене на тези първообрази се спускаме надолу, надолу, надолу към античността. VIII в. пр. Хр. Един съвременник и съперник на самия Омир – Хезиод – не особено популярен за широката публика, но иначе изключително сериозен фактор. Той е може би другият, вторият извор на старогръцката словесност. И така, ако в „Дела и дни” Хезиод ровичка из земното и човешкото, да видим когато вдигне поглед нагоре, към небето – условно казано към небето, защото той трябва да подреди малко и митологията, освен земния живот – така се ражда „Теогонията”. Доцент Ники Гочев за вас днес работи, както обикновено в тези предварителни часове. И така, „Теогония”. Ники, най-напред да разшифроваме заглавието.
Н.Г: – “Теогония” значи “произход на боговете” или “богопроизход, богораждане”. Или пък генеалогия на боговете. Така трябва да се преведе думата “теогония” и тя, като заглавие, напълно отговаря на това, което Хезиод е направил. Действително, той е много подреден. Ето, „Дела и дни” беше едно подредено изложение от съвети как човек може почтено и, доколкото зависи от него, сигурно да прекара живота си. Скромно, но сигурно.
Е.Я: – В труд. Да.
Н.Г: – Да, без да накърнява чувствата или имуществото на други хора.
К.С: – Това значи нещо като „Критика на практическия разум” в древността.
Н.Г: – Във всеки случай поемата е едно поучение, затова и го наричат дидактик, и казват: „Епосът, създаден от Хезиод, е дидактичен епос”. От друга страна, “дидактично” може да се преведе и с “образователно”. “Дидактичен епос”, особено в случая с Хезиод, значи “образователен епос”. Докато това, което предлага Омир, не е образование, а е едно прекрасно развлечение.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – С много вкус изпълнено. А образованието на Хезиод е такова, каквото в този момент може да се предложи на хората – живеем в една почти безписмена епоха, учебни заведения няма. В Омир не може да се намери нито едно място, където да се говори за писменост.
Е.Я: – Книги се пишат, но после по-скоро се разказват, отколкото да се разпространяват в писмен вид.
Н.Г: – Много е спорно може ли да се говори за книги в Гърция в този момент. Дълго време специалистите са се колебали дали Омир е записвал поезията си или не. Сега по-скоро се допуска, че е записвал, но тези неща не могат да се докажат докрай. И така, имаме една древна епоха, в която образованието не може да бъде така разчленено, както е в модерни времена, като се започне от прогимназията. Но това, което дава Хезиод, все пак може да бъде видяно като образование, разделено на две части. В едната се казва как е редно да се живее, а в другата – какво се е случило в света от появата му до наши дни, така че днес ние да се намираме в това положение. Това вече е история на вселената. При това тя е изпълнена само в хиляда стиха, това се събира на двайсетина страници, колкото една от големите Омирови песни.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Сега, относно плана на „Теогония”, нещата изглеждат така: текстът може да се раздели на три части. В първата част имаме началата на вселената и развитието й до поколението на олимпийците. Като казваме „олимпийци”…
Е.Я: – Какви са границите на Хезиодовата вселена, всъщност, в какъв параметър се движи неговият разум?
Н.Г: – Напълно сравним с … да, представата на Хезиод за вселената е напълно сравнима с нашата представа. Вселената, за която той мисли, е безкрайна. Така трябва да е, защото той започва с Хаоса и след това минава към земята и небето и нещата, които ще се случват на земята и под небето. Но Хаосът е нещо отделно. Той би трябвало да е безкраен. А като казвам „олимпийците”, имам предвид Зевс и неговото поколение, братята и сестрите му – това са Посейдон, Хера и другите. Втората част пък е как олимпийците утвърждават своята власт. Тук Зевс трябва най-напред да се пребори с баща си Кронос и с божествата от неговото поколение. А това става с война. И след това, като завладее Вселената, побеждавайки баща си, той трябва да се справи и с други противници.
Е.Я: – Вече възкачването на Зевс на трона.
Н.Г: – Да, а след това му се налага да води една втора война, която е срещу чудовището Тифон, родено от Земята. Така че това е втората част, в която виждаме как Зевс побеждава противниците си. Тези неща е трябвало да се знаят от хората, които вярват в митовете или поне се стремят да си изяснят съдържанието на митовете. Защото Зевс и приближените му богове са тези, на които хората принасят жертви и чиито храмове имат пред себе си.
Е.Я: – Да се знае кому принасят жертви. Да.
Н.Г: – Те не са изначални, а са породени от други същества и в един момент с хитрост и сила са стигнали до това, да завладеят света. Така че тук имаме една идея за света и за боговете, която няма почти нищо общо с идеите за Бог, които се разпространяват в Европа впоследствие и които впрочем и в онова време са съществували, но Хезиод не знае за тях.
К.С: – Всъщност има континуитет.
Н.Г: – Хезиод не знае, но аз съм уверен, че той е бил силно повлиян от източните идеи, които достигат по слухове до него, обаче само по слухове. Та това е втората част, а третата е за това, как боговете се умножават, как се оформя семейството на Зевс, така че да се стигне дори до смъртни – но герои, а не обикновени смъртни.
К.С: – Тоест, така, субординацията е сложена много добре. Нека сега да послушаме малко музика и да започнем да вървим крачка по крачка.

Част V

Началата на вселената

Е.Я: – Ред на земята, порядък при хората, ред и порядък и на Олимп, хаос и безкрайност във вселената – това ни учи Хезиод, съвременникът и съперникът на самия Омир. Какво обаче казва той в „Теогония”? Но, отсега да кажем, „Теогония”, част от идеите на Хезиод, ще премине и в следващата неделя, в следващия предварителен час, защото е очевидно, че няма как да изчерпим и произведенията, и духа на Хезиод. И така, „Теогонията” – Ники?
Н.Г: – Хезиод е бил много цитиран и обсъждан през античността, защото когато хората започнат да философстват – било професионално, било покрай другото – те неизбежно се питат за началата. А Хезиод се занимава с началата. Омир не е такъв. Омир, като всеки талантлив писател, си казва: „Няма защо да бъда изчерпателен”. Защото да си изчерпателен в литературата, пък и в обикновеното общуване, е досадно. Това показва липса на талант.
Е.Я: – Той е артист.
Н.Г: – Да, а талантливият художник знае, че няма нужда да е изчерпателен, а работата му е да създава форми и сюжети. Затова Омир не се интересува от началата, те не му трябват. Той казва: „Я да видим някой скарал ли се е с някого, някоя на някого изневерила ли е, някой някого мрази ли?” И действително, художественото произведение трябва да започне така. Но Хезиод не е художествен автор, не е поет, макар че съчинява стихове.
Е.Я: – Литературната форма е била такава.
Н.Г: – Може би липсата на навик да се пише – да не говорим пък за издаване – налага изразяването в стихове. Защото стихът по-лесно се помни.
Е.Я: – Е, то и други са били стиховете там, върху дълги и къси срички, нали.
Н.Г: – Да, разбира се, стихосложението е било друго. Та той започва с началата и казва така: „Без съмнение, Хаос беше пръв”. Значи, първо е бил Хаосът – но какво е той, е трудно да се каже. Думата “Хаос” буквално означава “онова, което зее”, и затова ние можем да го преведем…
Е.Я: – Празнината.
Н.Г: – Бездната. Нали, неограниченото пространство. И казва: „И след това бяха Гея (земята) и Тартар (бездната, която е под земята)”. Не къде да е, а под земята, може би “под повърхността”, вътре в земята. Значи Тартарът не е като Хаос, който е отвъд, извън земята. Той е по-ограничен, и дълбок, тъмен.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ограничен, а не безкраен като Хаоса. И после идва това, върху което толкова са спекулирали впоследствие – „Ерос”.
Е.Я: – А!
Н.Г: – И той е бил пръв. Наравно с Гея и с Тартар, Ерос е пръв, защото той …
К.С: – Привличането.
Н.Г: – Да, той мисли, че трябва да има някакъв…
Е.Я: – Не само това, продължението на човешкия род е в ръцете на Ерос.
Н.Г: – И на всяко нещо. Не просто на човешкия род. Ерос е онзи механизъм, чрез който всички неща се възпроизвеждат. И затова на Хезиод той му трябва, тук има сериозен размисъл, какво е необходимо, за да има движение. После казва: „Гея роди от себе си Уран, и после, като се съчетаха, започнаха да се появяват нещата”. Казано е в 5-6 стиха.
Е.Я: – Той има претенции цялото мирознание да изрази.
Н.Г: – Това казвам, да, това е всеобемаща енциклопедия. И оттук нататък започва да изброява кои са нещата, породени от Уран и Гея. Грижата му е да разкаже как възникват съществата в познатия свят, но не просто “живите същества” а всякакви неща, явленията. Примерно, как се оформя земната повърхност. Той говори за пораждане на океана, на реки, на планини. Та от една страна го интересува оформянето на неживата природа – тази, която ние виждаме като нежива. А от друга страна казва: „ Роди се Нощта, от Нощта се роди Смъртта, Скръбта, Раздора.” Тук вече говори за нещата, които се случват в човешкия свят, за отношенията. И те също са породени, и то още преди хората. И, освен това, Земята ражда чудовища, което е интересно за нашата тема. Чудовищата, които дават образи за фантастичната литература, започват ето тук.
Е.Я: – Тук точно е най-подходящото място да спрем, макар че не сме изчерпили Хезиод. Хезиод го продължаваме и другата седмица, но не само него. Ще има и друг представител на античността.
К.С: – Точно така, а сега в момента е крайно време литературната лаборатория на доцент Николай Гочев да се превърне в story-лаборатория, където остава моят приятел и колега Емил Янев, и той, като приключенец, ще очаква капитана на отбора на фентъзистите с поредния разказвач.

Фантастичното през античността V. Лукиан. “Истинска история”

Разговор 5

31 януари 2010
Лукиан, “Истинска история”

Е.Я: – Добра неделя, уважаеми радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Тука сме всичките риалити-романисти, в апаратната на студио 4 е звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – Петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” – това е гвоздеят на програмата относно белетристиката, която се произвежда в библиотека “Български риалити-романи”, но гвоздеят в предварителната част е друг. Знаете, заедно с, напълно паралелно, като в един паралелен свят, в предварителните часове развиваме една поредица „Първообразите и прототипите на днешните жанрове”. Говорим, естествено, за първообрази и прототипи на фентъзи и научна фантастика. В тези часове за връзката между реалното и ирационалното говорим с доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Днес във фокус – Лукиан и една “абсолютно истинска история”, така наречена от самия Лукиан. Но преди това имаме да довършим малко работа от предната седмица, когато се занимавахме с аргонавтите и не си довършихме докрая работата. Здравей, Ники.

Част І
Митология и литература в “Аргонавтика”

Н.Г: – Здравейте. Да, наистина трябва да кажем някои общи неща за аргонавтите. Винаги можем да разкажем сюжета на едно произведение, и така просто да следваме автора като обикновени читатели. Но ако се замислим за литературата – което е съвсем различно от следенето и преживяването на разказа – би трябвало да открием неща, които са общи за произведенията. Та след като сме видели литературата, значи сме прочели и разказали самите произведения, добре е да видим и как се говори за нея, защото обсъждането на литературата е нещо съвършено различно от създаването й.
Та за „Аргонавтика” могат да се кажат три неща. Първо да видим какво представлява това произведение, преди всичко сюжета, и ако има някаква литературна новина. Другото е как Аполоний се отнася към митовете, защото и той, като Омир, работи главно с митове. Ето например при Апулей не е така. Той употребява един фантастичен подход…
Е.Я: – Да. Той си вкарва една символика, която я разиграва, раздвижва, каквото си поиска.
Н.Г: – Но след това прави един по-скоро реалистичен роман, който се отнася до неговото време.
Е.Я: – Да, абсолютно, с препратки към реалното и хората в него.
Н.Г: – Защото Апулей, подобно на Лукиан, както след малко ще видим, има отрицателно отношение към митологията.
Е.Я: – Както и към религията като цяло, така, не е…
Н.Г: – Към твърде много неща е скептичен Лукиан. Можем да ги изброим след малко. Та, както Апулей отхвърля митологията, каквато се знае по онова време, така Лукиан впоследствие я осмива систематично. Обаче при Аполоний имаме нещо като уважение към митологията. И третото е да видим за фантастичното, доколкото изобщо го има. Защото има някакви наченки на фантастично, опити за фантастично, но въобще да се прави фантастика през античността е нещо сравнително ново и трябва да се опитаме да го уловим. Кой прави фантастика? Аз, например, се съмнявам, че Омир прави фантастика, трудно е да се твърди такова нещо.
Е.Я: – Това са по-скоро в сферата на легендите, митовете и приказките.
Н.Г: – Той разработва митове, вглежда се в тях. Обаче фантастиката, ако ще се каже нещо общо за нея, предполага оригинален авторски труд, а не просто художествена обработка на митове. При Аполоний имаме преди всичко художествена обработка на митове, но и малко фантастика. Аз ще се опитам поне да посоча какво би могло да мине за фантастика.
Е.Я: – То и всъщност в самата фантастика се търси постигане на принципно възможни цели, но с невъзможни средства. Или с непознати средства. Нали, тук не се търсят просто така съновиденията или виденията на определен човек, които имат по-скоро приказен характер. Научната фантастика си поставя определена цел, която е някъде, обикновено небесна, тя трябва да бъде постигната – как? И там вече следват отговорите на тези въпроси. В класическия случай на научна фантастика.
Н.Г: – Но нека да хвърля поглед към литературното при Аполоний и дали има някаква новина. Тук имаме нещо подобно на „Одисея”. В „Одисея” главното е завръщането. Отиването се предполага и подвигът също се предполага, той е осъществен – това е победата във войната. А при Аполоний имаме пълно представяне на отиването и връщането. А връхната точка е приключението им там, когато още предстои да се върнат – това ще бъде връхната точка на цялото пътешествие, както в историята за Троянската война връхната точка е превземането на Троя. А тук, в “Аргнавтика”, коя е връхната точка? Някой би казал: „Може би, взимането на златното руно.”
Е.Я: – Да. Целта е постигната.
Н.Г: – Литературно обаче, връхната точка е любовната история. Това е новината. Тук не става дума за война, както в “Илиада”. Аз се опитах и миналия път да го кажа, казах го със съвсем малко думи, а сега с малко повече. В „Аргонавтика” имаме голяма любовна история, и това е целта на Аполоний. Това впрочем не се прави за пръв път в гръцката литература. Непременно трябва да кажем, че той следва Еврипид, защото Еврипид е първият голям гръцки автор, който е разработил представянето на любовта и то, забележете, любовта така, както жената я преживява. Това Еврипид го прави в трагедията „Иполит” и даже са го обвинявали за това. Казвали: „Не те ли е срам да представяш влюбени жени!” Тук Аполоний някак доразвива Еврипид и представя Медея влюбена, сънуваща любовни сънища, същевременно осъждаща себе си, че е влюбена. В Омир такова нещо все още няма, това тук са късни неща. Това е голямата новина.
Е.Я: – Както и в преработените легенди за аргонавтите тази любовна история също далеч не е в центъра на нещата. Там са по-интересни, в тази вече, така, предъвкана история, самите приключения и препятствията, които преодолява Язон, но тук авторският текст говори съвсем друго нещо.
Н.Г: – Когато авторите подхождат така към „Аргонавтиката”, това е един регрес към Омир. Обаче Аполоний е ценен именно с голямата си любовна история, с която той се изявява като оригинален поет. Сега, относно митовете. Той следва Омир, доколкото гледа на митовете, както казах преди малко, с уважение. Какво означава това? Не че непременно трябва да се вярва на митовете, но че митовете са хубав материал за сериозна поезия. Сериозна поезия, а не подигравки, както след малко ще видим при един друг писател, много по-късен, Лукиан.
К.С: – Тоест да оставим, освен ако нямаш нещо да добавиш съвсем набързо, сериозната поезия и да вървим към подигравките.
Н.Г: – Последно ми се ще да кажа за фантастичното, ако има нещо фантастично.
К.С: – Да. И трябва да го кажем.
Н.Г: – Това, което аз бих признал на Аполоний, е следното – че той, като отличен познавач на митовете, подрежда познати митове, но същевременно произвежда и нещо от себе си. Например, той поставя на южния бряг на Черно море едни народи със странни обичаи и в разказа за отиването отделя за тях малко време – да кажем, по петдесетина стиха. Но сведения за тях в митологията няма, те са фантазия на Аполоний. Така че той си е позволил да направи нещо оригинално, но не като развие някакъв известен сюжет, а като измисли нов народ и му припише някакви неизвестни обичаи. В античността така започва фантастичното – авторът се отказва от разработка на митовете и си измисля нещо сам.
К.С: – Стигнахме до началото на фантастичното.

Част ІІ
Времето на Лукиан

Е.Я: – В очакване на петата глава на „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и звездните ходове на нашите герои. Тук обаче сме стъпили на здраво реалистична, поне от историческа гледна точка, не от литературна, с доц. Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ. Търсим пътеките на литературата, на античната литература и аналогиите с днешните жанрове фантастика и фентъзи. Влизаме, тоест връщаме се по-скоро, в нашата ера, откъдето и започнахме с Апулей. Сега се връщаме с един много характерен във всяко отношение представител на епохата – Лукиан от Самосата.
Н.Г: – Наистина това е времето, с което започнахме тези разговори. Лукиан е съвременник на Апулей. Те изглежда са били връстници, имали са малка разлика във възрастта. Нямаме свидетелства, че са се познавали, но на мен ми е трудно да си представя, че не са се познавали, защото…
Е.Я: – Светът е бил още по-малък, така че…
Н.Г: – Освен това – имало е само два езика. Два езика, които са били литературни и международни, и се е смятало, че трябва да се знаят. Освен това и двамата – Апулей и Лукиан – са минавали и са се задържали в големите градове на Империята.
Е.Я: – Те имат и известни биографични съвпадения като поприще – ретори и двамата, странстващи.
Н.Г: – И двамата са се занимавали много с реторика, единият е бил по-скоро адвокат, другият – Лукиан – е имал възможност да бъде адвокат и накрая се оказал юрисконсулт в Александрия. Апулей пък е минавал през Александрия, трудно ми е да си представя, че не са се познавали.
Е.Я: – Все пак знакови фигури сред епохата, популярни, известни хора, няма как.
Н.Г: – Но да не се чудим за липсата на сведения. Има съвременници, които правят едно и също, познават се, а не обичат да се споменават един друг.
Е.Я: – Да, да, да си правят взаимно реклама.
Н.Г: – Има такива примери в античната литература.
К.С: – Не само в античната литература.
Н.Г: – Да, ограничавам се с онова време. Та това е една мирна, спокойна епоха. Средиземно море е вътрешно море на Римската империя. Няма почти никаква опасност за границите, няма граждански войни, има икономически просперитет.
Е.Я: – Говорим за втори век от новата ера.
Н.Г: – Да, втори век от новата ера, втори век след Христа. И в тази епоха на стабилност се случват неща, които се случват и в други подобни епохи и които Лукиан много често отбелязва, например – нарастващо сребролюбие. Хората изведнъж подчертано заобичват парите и престават да мислят за друго. Лукиан често отбелязва, че хората вече се интересуват единствено от наследството, кой какво ще наследи.
Сега, относно културата. Има два типа образование, които тези двама автори също споделят…
Е.Я: – Които съответстват на двата езика…
Н.Г: – Два езика има, да, и е добре човек да знае и двата, особено ако е от Запада, защото на образования е позволено да знае гръцки без латински, но да знае само латински не е добре.
Е.Я: – Да, да, да.
Н.Г: – Та човек, който знае само латински все още не е образован както трябва, а гръцкият е задължителен. Но двата типа образование, за които говоря, това са реторическото и философското. Това е образованието на свободните хора. Останалите или остават без определено образование, или стават някакви специалисти, да кажем, лекари. Но да си лекар не се смята за толкова прекрасно, не е толкова важна професия. То си е просто занаят. Свободните хора могат да станат оратори, но и като станеш оратор се предполага да изкарваш пари с тази работа.
Е.Я: – Правейки гастроли тук и там.
Н.Г: – Или като адвокат. Или пък, ако ти е особено лесно да си осигуриш образование, тогава ставаш философ, защото философско образование се предлага достатъчно и тези направления се конкурират. Ораторите са по-скоро настроени към делови живот, а онези, които ще изберат философското образование…
К.С: – Съзерцанието тях ги интересува.
Н.Г: – Да, интересува ги самата наука, защото, като се каже философия, се разбира нещо много по-общо, отколкото сега. Тогава, ако някой е философ, той трябва да разбира и от точни науки…
Е.Я: – Животознание, в най-общия смисъл.
Н.Г: – И от точни и природни науки, защото се предполага, че философията се гради най-напред върху точните и природните науки, за да стигне в после до етика или до нещо друго. Това са двата типа образование.
После, към какво са насочени интересите на културния човек? Това е един широк, но малко затворен свят, защото те нямат контакти с почти никого извън империята. Териториятя е огромна, хората са много, но нямат равностойни контакти – нито с германците могат да общуват, нито с персите, нито с хората в Африка.
Е.Я: – Изолирани в своето величие.
Н.Г: – Те са огромна държава, обаче някак си изолирана. Е, в такива случаи, винаги стават подобни неща. Примерно, появява се силен интерес към историята. Това е поле, в което винаги можеш да научиш нещо ново. Също интерес към пътуванията, защото това е лесно. Позволено е да се пътува, сравнително безопасно е, и хората могат да се движат из Средиземноморието и да разказват за местата, които са обиколили. Смята се за много хубаво да си обиколил повече градове и места, предполага се, че тогава си придобил култура. Донякъде и сега е така – смята се, че е добре човек да е пътувал, а не само да си седи на едно място.
Е.Я: – Да. Лични натрупвания на впечатления.
Н.Г: – И ето още едно нещо, което изглежда важно на всички – хората започват да се интересуват от религиозни въпроси.
Е.Я: – Християнството вече започва да набъбва сериозно и да става фактор.
Н.Г: – Ние го казахме – втори век, църквите достигат до Гибралтар от едната страна на империята и до Двуречието от другата. Има силен интерес към религиозни въпроси, поява на нови религиозно-философски системи, наречени после гностически или пък херметически, има такива неща. И наред с това, интерес към митологията и твърде много към магията, както се видя и от съчинението на Апулей.
Е.Я: – Вечен интерес към магията, да.
Н.Г: – Ето такива неща около културната обстановка.
Е.Я: – Да. Сега, да кажем нещо и за начина, по който се управлява Римската империя, защото на територията на Римската империя ще разположим нашия герой, който, всъщност, се явява малко чужденец, говорим за Лукиан Самосата.
Н.Г: – Вярно, вярно. Лукиан се чувства чужденец. Той си го е разказал в едно малко съчинение…
Е.Я: – Той е чужденец и по произход, но е чужденец и по възпитание, по култура, по цивилизация някак си той е чужд там.
Н.Г: – Какво значи обаче да си чужденец в Римската империя, при положение, че си се родил в границите на тази държава?
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Това значи най-напред, очевидно, че не си роден в град Рим; че латинският не ти е роден, и, от друга страна, че не можеш да се представиш за елин. Оттук нататък ти вече си някакъв друг. Обаче, ако си египтянин, пак си казваш: „Да, аз не съм нито елин, нито римлянин, но зад мене стои…”
Е.Я: – Стара култура и цивилизация.
Н.Г: – Цивилизация, да, която се вижда. А Лукиан е сириец и си казва: „Сега аз като съм сириец, защо така ще остана настрана?” Защото сирийската култура не е толкова мощна и не е толкова уважавана като египетската. Това може би го е тревожело и той е направил всичко възможно да научи гръцки много по-добре от родените гърци.
Е.Я: – Направо, както го определят, перфектен гръцки. То не е случайно, че един от аргументите да останат толкова много произведения от него, е високият стил, на който той работи с гръцкият език.
Н.Г: – Да. Аз като професионалист мога да свидетелствам, че има съчинения на Лукиан, които никой не може да прочете на гръцки, защото той ги е написал по такъв начин, че …
Е.Я: – В свръх висок стил.
Н.Г: – Не точно висок стил. Той ги е написал, употребявайки огромен брой рядко срещани и архаични думи, за да покаже как не трябва да се пише, или как понякога се пише маниерно.
Е.Я:- А, това в рамките на неговата подигравка влиза.
Н.Г: – Да. И ние сега, колкото и да учим езика, не можем да разберем такъв текст, както и тогава нищо не са разбирали.
К.С: – И като не можем да разберем – да послушаме музика.

Част ІІI
Животът и литературните занимания на Лукиан

Е.Я: – Кой е този човек, уважаеми неделни радио-читатели? Кой е този човек, който си позволява хапливост до границите на възможното, който си позволява да подложи на на ирония всичко около себе си? Кой е този безбожник и атеист, който се подиграва и на всичките религии? Това е, поне за времето си, Лукиан, Лукиан от Самосата. Да видим какво представлява той и колко парадоксално е съчинението му, което ще разгледаме. Между другото, да кажем, че той е един от най-запазените автори – около 80 съчинения, така, любителски погледнато. Тези неща ще ги уточни, естествено, чисто професионално доцент Ники Гочев, СУ, който работи непрестанно за вас.
Н.Г: – Лукиан се е родил в едно не особено заможно семейство и родителите му са мислели да го направят занаятчия. Посъветвали го да стане каменоделец като чичо си.
Е.Я: – Някои определят чичо му като скулптор, тука каменоделец е малко по-долно равнище.
Н.Г: – Аз се колебая да кажа, че са били скулптори и че на Лукиан му е предстояло да стане скулптор, защото сега като кажем скулптор – това е нещо забележително, човек на изкуствата.
Е.Я: – А някои се спират и на компромисното „ваятел”.
Н.Г: – И това се казва. За каменоделците тогава е имало огромна работа, защото, действително, много неща са се правели с камък. Той е можел цял живот да изпълнява поръчки за надписи върху камъни, защото …
Е.Я: – Да, камъкът е медията на епохата.
Н.Г: – Защото и закони, и всякакви разпоредби, и посвещенията на богове – всичко това се е пишело на камък, така че работа е имало много. Предложили му, той се опитал, не му провървяло и казал на семейството, че няма да се занимава с тази работа, а иска да учи и успял да се наложи. И така, тръгнал на запад и обиколил доста градове, макар че и Самосата не е бил малък град, и там е могло да се учи. Но и той като Апулей си казвал „Аз искам, ако е възможно, да обиколя цялата империя и да посетя най-големите центрове”.
Е.Я: – Това е смесица от авантюризъм и известна доза суета. Авантюризмът е вече лесно обясним – да обикаляш, да срещаш неизвестното, а от друга страна – срещата с публиката, защото те са тоя тип хора, които търсят отражението си в очите на околните, това е ораторът за времето си. Той трябва да получи одобрение, да спечели диспут.
Н.Г: – Така е. И той е изучил необходимите неща, изчел е по-важните книги и, както се разбира, вече в зряла възраст се установил да живее в Атина. Атина е била много подходящо място за занимания с литература, изкуство и философия. Там той написал много неща, а след това се прехвърлил в Египет на държавна работа. Действително, останали са доста неща, сега в едно обикновено издание съчиненията му се събират в около 1000-1200 страници, което е много добра представеност за един античен автор.
Е.Я: – За 2000 години дистанция, сериозен остатък.
Н.Г: – 1000 страници… Да. Останали са много неща, може би всичко. На пръв поглед тези съчинения са много разнообразни…
Е.Я: – Всички ли са написани на старогръцки? Има ли съчинения той на латински език?
Н.Г: – Не, той не пише на латински, аз подозирам, че той слабо е знаел латински.
Е.Я: – Да, защото той, по принцип, както враждува с школата на философите, така враждува и с латинската цивилизация. Може би не е думата „враждува”, но тъй или иначе той налага предимствата, класицизма и така въобще първообраза на старогръцката култура.
Н.Г: – Лукиан не се занимава да хвали римския свят. И да е споменал нещо, то се губи в неговите съчинения. Други големи гръкоезични писатели обаче го правят, да кажем, Плутарх, който е писал половин век преди него. Но Лукиан не, за него това не е важно – гръцката литература му стига. И се занимава най-много с пародии.
К.С: – “Върви покрай песента”… нали „пародия” идва оттам, като етимология.
Н.Г: – „Пародия” – да, нещо “покрай” песента, “покрай” главния текст. Това е неговият жанр, то му се удава най-много.
Един друг прочут автор, Овидий, като говори за своята кариера, казва за себе си: „Каквото и да се опитвах да напиша, ставаше стих.” С което казва…
Е.Я: – Скромно…
Н.Г: – … „Какво да правя – имах талант.” Но и Лукиан може да каже нещо подобно за себе си.
Е.Я: – Сега, ето, Ники, за секунда, уточних го, значи, той има съчинение, което е посветено на метресата на съуправляващия с Марк Аврелий – Луций Вер. Това минава за единствената хвалебственост, по посока на Рим в цялата му, така, литературна кариера.
Н.Г: – Човек може да посвети нещо някому и може да каже няколко добри думи за каквото и да е. Но той няма съчинение, в което да се занимава с величието на Рим или със съвършенството на римската държавна организация, а други по негово време… Но да довърша за същественото в таланта на Лукиан. Та той, аналогично на Овидий, би могъл да каже: „Каквото и да се опитвах да направя, ставаше карикатура”. Той се занимава с литературни карикатури.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Разбира се, неговата култура е отлична. Той е прочел, може да се каже, всичко, което в този момент е трябвало да се прочете от сериозната литература. Тогава вече има идея за литературна класика. Има едно място, мисля беше в “Необразования купувач на книги” където дава един съвет, не толкова на самия герой, колкото на читателя, и той е в смисъл: „Моля ви, не четете съвременни автори, четете класически автори.” Тоест, поне на 300 години.
Е.Я: – „Не си губете времето”, с една дума.
Н.Г: – Да. Така че той е прочел каквото трябва. Но с каквото и да се заеме, той пародира. Пародира философи, присмива се на възгледите им, търси абсурдното в тях. Пародира религиозни движения, всякакви култове. Окарикатурява всеки, които се опитва да се представи за пророк, прорицател, някакъв особен жрец, за духовен водач.
Е.Я: – Той посяга и на Зевс даже.
Н.Г: – А, това е най-лесното от всичко. Една от главните му теми е гръцката митология, но по негово време това е било едно напълно безопасно занимание. Но се шегува с всякакви автори, например с историците. Има лошо мнение за Херодот, а може би и за Омир. Ето тук, в началото на „Истинска история”, казва изрично: „Толкова много лъжи се разказват. Ето например и Омир е разказал толкова неверни истории чрез устата на Одисей”. Сякаш му е безразлично, че Омир е голям поет. Просто го присъединява към други.
К.С: – Ама той не е бил първият. Първият цензор на Омир е бил Платон, все пак нека да…
Н.Г: – О, има и преди Платон. Та така с Лукиан. Основното при него е – да се пошегуваме, да се присмеем. Той е комик, малко като Аристофан, но няколкостотин години по-късно.
Е.Я: – Да, но хуморът му не е заради самата смешка, той има остри стрели, много хаплив език.
К.С: – И сега, докато говорихме за пародията „покрай песента”, нека да влезем в песента.

Част ІV
Началото на “Истинска история”

Е.Я: – И така, в търсене на първообразите, прототипите на съвременните жанрове фантастика и фентъзи. Намираме се във II в.сл.Хр., Римската империя и започваме прегледа на една абсолютно „Истинска история”. Но когато това ви го каже човек като Лукиан или подобен на него, трябва да знаем, че истината за истинската история е някъде другаде. И така, „Истинска история”, един от най-класическите първообрази на днешната фантастика, че даже и на научната фантастика. Ники.
Н.Г: – Много неща са събрани в „Истинска история”. Лукиан се е опитал…
Е.Я: – Тя закачката почва от самото заглавие при него.
Н.Г: – Да. Но Лукиан се е опитал, все пак, следвайки големите образци, да покаже, че в едно малко произведение може да се обходи целия свят. Той е направил повече от разказвачите преди него, защото е измислил…
Е.Я: – Много ренесансово звучи това и то, между другото, ще вдъхновява и ренесансови фигури като Еразъм Ротердамски впоследствие и т.н. Този подход към света е абсолютно непознат тогава. Познат е в един, така, тесен сектор, разбира се.
Н.Г: – Тази книга прави силно впечатление. Първо, тя е малка. По обем това е един малко по-дълъг разказ, най-много кратка повест. Но от четенето остават толкова много спомени и същевременно се забравят толкова неща, че човек си казва: „Това май беше голямо”, а като го погледне – не е, едни 50 страници. Има оригинални неща, например качването в космоса.
Е.Я: – Сега, да почнем първо, както обикновено, с това, че пътешествието започва с кораб. Няма как другояче.
Н.Г: – Е, да. Даже ако започнем от самото начало, ще трябва да видим какво казва в предговора, преди самия разказ.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Защото той започва два пъти. Най-напред казва: „Както атлетите си почиват – те не само тренират, но и си почиват между тренировките – така и ние, които се занимаваме със сериозни неща и пишем литература, философстваме, и ние от време на време може да си почиваме. Така че аз ви предлагам нещо за почивка”.
Така казва първо, но после добавя: „Като погледне човек и поети, и философи, и историци, вижда, че мнозина от тях разказват измислици, представени като истини. Аз пък сега ще направя точно обратното. Казвам ви: Това, което говоря, е абсолютна измислица от началото до края.”
Е.Я: – Но веднага, веднага той тука залага и прави нова подмяна, защото залага една уж привидна несериозност, а всъщност говори за сериозни неща, тоест косвените, така, пътеки, вече водят към много сериозни неща от епохата.
Н.Г: – Във всеки случай се вижда една много богата осведоменост за културното наследство. Това е съвсем сигурно. Тук говори един човек, който си знае литературата и историята.
И така, той казва: „Тръгнахме по обикновения начин, качихме се 50 души гребци, взехме един кораб…” и направо излизат от Херакловите стълбове.
К.С: – Извън познатия свят.
Н.Г: -Да, защото при Омир и при Аполоний виждаме обиколки на Черно и на Средиземно море, не повече от това. Обаче тук той тръгва от мястото, където преди това светът е свършвал. Тръгва от Херакловите стълбове, тоест от Гибралтар. И каква му е целта? Само ще подхвърля, за да го държим в ума си – ще стигне до една суша, която, както казва ,,…е след океана, противоположна на нашата суша.” Континент, противоположен на нашия континент.
Е.Я: – Това означава презумция за кръглост на Земята.
Н.Г: – Безспорно, той е наясно, че Земята е кръгла и е напълно сигурен в това. А че този континент съществува също е известно, това е континентът Америка. Ние сега се чудим откъде тези хора са допускали съществуването на Америка. Но Лукиан дори не е първият. Доста по-рано преди него Платон е казал: „Има Атлантически океан, който всички го знаем, след това има един огромен континент и след него има една още по-голяма вода” – казва Платон през ІV в.пр.Хр.
Е.Я: – Да. Да.
Н.Г: – Лукиан не прибавя нищо ново, но все пак потвърждава това, което Платон е казал. Минава Атлантическия океан и там попада на една много голяма суша. Така че това ще му бъде краят.
А като тръгва, казва така: „И тъй, излязохме от Херакловите стълбове”, после следват няколко приключения. Той намира едно място, докъдето някога били стигнали Херакъл и Дионис и после казва: „… започна такава буря и такъв вихър, че ни вдигна на 600 км над Земята.” Ето това е новина. Това го няма другаде.
Е.Я: – Това, значи, е космическо пътешествие.
Н.Г: – Като гледаме античната литература до този момент никой не се е сетил за такова нещо. И това трябва да му го признаем. Струва ми се важно да виждаме новите неща. Както видяхме новото при Аполоний – че пръв е направил истинска любовна история в епоса, истинско вътрешно любовно преживяване – така виждаме и една новина при Лукиан, в неговия жанр.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той се качва нагоре. Никой не го е правил до този момент. Отива на Луната и казва: „Като погледна надолу, виждам някаква земя с градове и реки, изглеждат ми познати, а – това била Земята.” Значи той си представя, че от Луната може да се види – и то доста добре – Земята. Та, като стигат до Луната, веднага го приемат и тук има едни много тънки игри с митологията, които не всеки би могъл да схване, но пък без тях не е лесно да е разбере казаното. Например, като пристига там го завеждат при царя, както е с Одисей – пристигаш някъде, завеждат те при царя.
Е.Я: – Нормално. Да.
Н.Г: – Обаче този цар какъв е? Казва се Ендимион. Ендимион е фигура от митологията, той е известен просто с това, че Луната, сиреч богинята на Луната – Селена – някога го обикнала и го взела при себе си. И Лукиан прави космическо пътешествие и казва: „Е, кой да е цар на Луната? Ендимион.”
К.С: – Възлюбеният.
Н.Г: – Любовникът на Луната, той е царят. И съответно цар на Слънцето ще бъде Фаетон, който някога се е опитвал да си играе на Слънце и е катастрофирал. И тук Лукиан веднага се въвлича във война.
Е.Я: – И тоя път междузвездна вече, казано с днешни думи, макар че се разиграва между Слънцето и Луната, но това си е космическа война, както и да го погледнем.
Н.Г: – Това си е космическа война и там той измисля серия интересни неща. Например казва: „И как беше направено бойното поле…” – сякаш бойното поле е нещо като стадион или арена за гладиатори – „бойното поле беше набързо изтъкано от едни паяци”. И вижте как хубаво го е казал – „всеки от тях голям колкото един от Цикладските острови.”
Е.Я: – Има терен за бойните действия.
Н.Г: – Това сравнение е много добро. Защото едно е да кажеш: „Нещо голямо, с диаметър 500 или 1000 км” – в това няма никаква поезия, нищо интересно. Обаче да кажеш, че един паяк е голям като цикладски остров, това е много добре. Не всеки може да го направи.
К.С: – Нека да го оставим при бойното поле и ще продължим след музиката.

Част V
Фантастични образи и литературни игри

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, минути ни остават до пътешествията, звездните походи, звездните битки на нашите малки пилигрими в космоса, по-точно в съзвездието Пентаграм, сега да видим какво се случва в първата, разиграна в човешката фантазия, космическа борба. Тя е сътворена от самия Лукиан от Самосата, II в. от нашата ера, война между Луната и Слънцето. Това е първият научно-фантастичен образ. Казвам „научно-фантастичен”, защото целта е реална, тя е постижима, средствата вече са въпрос на фантазията.
Н.Г: – Лукиан пристига на Луната, там го приемат като скъп гост. Обикновено така се случва в епоса. Отидеш ли някъде, ако не те нападнат – както ако си отишъл при Циклопа – ще те посрещнат като скъп гост.
Е.Я: – Да, то има два варианта – добър и лош, среден няма.
Н.Г: – Приема го царят на Луната и се оказва, че на тях им предстои война със Слънцето и веднага разказват причините за конфликта. Тук се пародират разни типични места от историографията – тези се бояха от онези, двете страни имаха съюзници, всичко започна от един наглед дребен повод… Тук Лукиан за пръв път разказва за огромни и чудовищни същества. „Едната войска беше от ето такива същества, облакокентаври ги наричаха…” и разказва за съществата – наистина, съвършено фантастични, не само с размерите си, но и като форма и комбинация от части.
И прави разказ за битката. Разказът е по правилата, както обикновено старите историците разказват битки. Обикновено се казва: „Строиха се двете армии и на дясното крило бяха поставени тези, на лявото се строиха тези, в центъра вървяха тези, дясното крило напредна и изтласка противника, обаче лявото крило се огъна, тогава десните се върнаха, дойдоха помощните войски и т.н.
К.С: – Земляните включиха ли се в тази война?
Е.Я: – Включват се, те самите се включват във войната.
К.С: – Пришълците от Земята.
Е.Я: – Нашите хора, нашите хора, така, удрят едно рамо на лунния владетел.
Н.Г: – Както и да е, в крайна сметка армията на Слънцето побеждава. На мен ми направи силно впечатление една заплаха, която царството на Слънцето отправя към тези от Луната. Те казват: „Ако не изпълните клаузите на мирния договор, ще направим следното. Няма да ви нападнем, няма да ви изтребваме, а просто ще построим стена, така че светлината на слънцето няма да стига до Луната.”
Е.Я: – А така.
Н.Г: – Това е интересно. То означава: „Виждате ли, аз покрай другото съм чел разни хипотези за природата на небесните тела и знам, че Луната най-вероятно не свети със своя светлина, а с отразената светлина на Слънцето.”
Е.Я: – Ето нов, да, да, да, чисто познавателен елемент. Освен че Земята е кръгла, Луната свети с отразена слънчева светлина. Това са абсолютно стопроцентово вече изяснени негови възгледи, схващания.
Н.Г: – Той е напълно сигурен в това, обаче вижте как го въвежда. Ще построят стена в космоса и Луната ще остане на тъмно. „Сега ще изпълните ли нашите условия?”
Е.Я: – Е, това се казва рекет. Космически рекет.
Н.Г: – Да. Та завършва войната и след това Лукиан остава известно време там, прекарва добре, прави подробно описание на външния вид на жителите. Много любопитни неща има за външния вид на хората от Луната, за това, че са само един пол, за особения начин, по който се възпроизвеждат. Всички тези хрумвания са забавни и човек би ги запомнил до едно, ако не бяха толкова много. В крайна сметка той потегля към Земята, има разни отбивки по пътя надолу, слиза и веднага, след като докосва океана и изпитва голямата радост, че все пак се е добрал до своето си място, до родната планета и вече не се скита из космоса, му се случва второто голямо приключение – поглъща го огромен кит.
Е.Я: – Така. Вижте къде са първообразите на това, което ще четем после и в „Барон Мюнхаузен” и на други места. Гигантски кит, в чиято утроба се настаняват хора. Между другото, вътре има и цели острови, в утробата му. Лукиановият кит.
Н.Г: – Да, има един голям остров, той казва и каква била обиколката му. Китът бил дълъг към 300 км. Действително, впоследствие в литературата има много приказки…
Е.Я: – Много заемки има от тези образи на Лукиан, да.
Н.Г: – …произведения, в които се говори, че някой е бил погълнат от кит. Е, има, разбира се, и една по-стара книга, където се говори за поглъщане от кит, но и Лукиан е доста ранен. Та той прекарва известно време в кита, сприятелява се там с едни хора, които от 27 години живеят вътре, помага им във войната срещу едни малки чудовища – опасни, но все пак малки и без оръжие – успява да ги победи и накрая казва: „Решихме да излезем от кита. Най-напред опитахме да го прокопаем, но не можахме. Тогава го подпалихме отвътре и така вече успяхме.”
Е.Я: – И то, защото на острова има гора. Горивен материал има, дървен материал.
Н.Г: – Китът умира, те успяват да подпрат устата му с някакви огромни дървета, така че да стои отворена и излизат. И така се спасяват.
Това вече е в средата на книгата. И оттук нататък идва може би най-интересното за самия Лукиан място – отиват на Острова на блажените. Това е напомняне за Одисеята, където се слиза в света на мъртвите.
Е.Я: – Там, между другото, има много интересни продължения на Омировите истории. Как Елена пак изневерява на Менелай, но с друг, как Одисей пише на Калипсо писма. Просто наистина има много голямо намигване към Омир и към предшестващата литература.
Н.Г: – Най-интересен е разказът за срещата му с Омир. На мен ми се ще да прочета. Ето какво разказва (преводът е на Б. Богданов):
„Два-три дена след пристигането ни отидох при поета Омир. И двамата се случихме свободни. Разпитах го и за други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се спори на Земята. Сподели, че му било известно дето едни смятат, че е роден на Хиос, други – в Смирна, а мнозина – в Колофон. Каза, обаче, че е от Вавилон, където го наричали не Омир, а Тигранес. По-късно попаднал като заложник у елините и променил името си. Попитах го и за спорните стихове, дали са написани от него. А той заяви, че всички са негови и разбрах, че филолозите Зенодот, Аристарх и техните последователи доста са преливали от пусто в празно.”
Е.Я: – Хa-xa. Автентични думи, Лукиан от Самосата. Явно това не е всичко, което можем да кажем за него и конкретно в случая за може би най-истинския и изначален първообраз на научната фантастика – „Истинската история” на Лукиан.
К.С: – А сега ние, които не преливаме пусто в празно, закриваме подгряващия час, загряхме до точката на кипене. След малко студио 4 на БНР ще се превърне в story-лабораторията на библиотека Български риалити-романи, където ще остане моят приятел и колега Емил Янев, вече като приключенец.

Фантастичното през античността ІV. “Аргонавтиката” на Аполоний Родоски

Разговор 4

24 януари 2010
“Аргонавтиката” на Аполоний Родоски

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Риалити-романистите сме в студио 4 на БНР, а в апаратната е другият риалити-романист, звукорежисьорът Камен Жеков.
Е.Я: – В очакване на четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” днес отново за вас ще работи специалистът по антична литература и преподавател в СУ Ники Гочев. Здравей, Ники.
Н.Г: – Здравейте.
Е.Я: – Продължаваме тази много остро сюжетна, иначе опознавателна поредица – лектория, както и да го наречем, това е изключително полезно. Защото един път търсим аналогии с раждането на жанровете в литературата, нас конкретно ни интересува фентъзито и фантастиката, но, от друга страна, тук получаваме информация и, така, образи, не само от литературата, а и от живота, от бита, от нравите, от епохата, античността, гръцката античност. И така, днес на какво идва ред?

Част І
Аполоний и митът за аргонавтите

Н.Г: – Днеска можем да разкажем нещо за аргонавтите.
К.С: – Тоест, пак ще попътуваме.
Н.Г: – Да, и не по-малко от преди. Има една поема от ІІІ в. пр. Хр., нарича се „Походът на аргонавтите” и се приписва на един човек, за когото се знаят малко повече неща, отколкото за Омир. Той се казва Аполоний Родоски.
Е.Я: – Но пък не се знаят от много хора тези неща…
Н.Г: – Точно така, да. Омир е известен с малко, но на мнозина.
Е.Я: – Да, да, да. Защото когато стане дума за аргонавтите, общият подпис е: „Старогръцки легенди и митове”. Малцина са чували за човека, когото ти днес ще представиш заедно с произведението му.
Н.Г: – За Аполоний поне за мен не е трудно да говоря. Той е човек, когото мисля, че мога да разбера. Бил е донякъде филолог.
Е.Я: – Аха, колега.
Н.Г: – Да, действително, мога да кажа и това. Той е бил филолог. Защо сме сигурни в това? Защото е работил в Александрийската библиотека, която по негово време е процъфтявала, купували са се страшно много книги. И е бил отговорник за набирането на книги или, както понякога се пише, директор на Александрийската библиотека.
К.С: – Да.
Е.Я: – Това е, значи, ерудит от сериозна класа за времето си.
Н.Г: – Да, и това е била световна позиция. Александрийската библиотека е била най-голямата в света. Така че можем да си го представим в каква обстановка е живял. Но да кажа по какво се различава той от авторите, за които досега говорихме. От една страна, Апулей, когото споменахме в самото начало, е един адвокат, който философства и покрай другото пише литература. Омир пък е странстващ певец от дълбоката древност. Но той сигурно не се е занимавал с книги, просто е съчинявал стихове. Аполоний обаче е по средата, той е специалист именно по литература. И това си му личи от самата поема.
Е.Я: – Сега, има ли, все пак докато сме при източниците, има ли варианти за друго авторство върху тази история за Язон и аргонавтите?
Н.Г: – Не, няма. Аполоний, доколкото знаем, е първият, който е написал книга по въпроса.
Е.Я: – А срещат ли се имената на Язон, кораба Арго и въобще, така, елементи от този разказ в други разкази и писания?
Н.Г: – Срещат се някои епизоди в трагедията, например в “Медея” на Еврипид. Но изложения на цялото пътешествие преди Аполоний нямаме. Можем да допуснем, че е имало, но това ще значи, че са загубени, най-много да са запазени някакви заглавия. Какво е било в литературата преди Омир не знаем ни най-малко. Възможно е през времето от Омир до Аполоний да е имало нещо…
Е.Я: – Но Язон като герой е познат в, така, гръцката общественост.
К.С: – Той в този поход събира всички герои, включително и някои митични представители.
Н.Г: – Разбира се, поемата е митологична. Язон го знаят всички, а Аполоний специално се заема с тази работа, защото той претендира да разкаже за по-големи герои от Омировите. Те са по-големи, защото са по-стари и…
Е.Я: – Тоест това е поколението преди Омировите герои, така ли?
Н.Г: – Това е точно самото поколение преди Омировите герои. Това са техните бащи, както Теламон, който е баща на Аякс. Там е и Пелей, бащата на самия Ахил. И той участва в похода на аргонавтите.
Е.Я: – Значи, така, хубава галерия от образи. Има ли тук някакъв… нещо лично между Аполоний, тоест от Аполоний към Омир, някаква, така, конкуренция?
Н.Г: – Конкуренция не можем да кажем, че има, защото в този момент…
Е.Я: – Защото все пак той се опитва да застане преди него в галерията си от образи.
Н.Г: – Той знае, че по този начин книгата му ще се търси.
Е.Я: – А, тоест, Омир ще бъде PR-ът.
Н.Г: – Той почива върху Омир. Той си казва: „Омир е класикът, той се знае от всички, обаче ето сега няма текст за големите герои преди Омир, а той споменава и за тях. Затова аз ще поема огромната задача да направя нещо подобно на Омирова поема, макар и сега, в една вече светла историческа епоха. Да видим дали ще се получи.”
К.С: – И ето с този маркетингов подход той наистина оставя името си до наши дни.

Част ІІ
Кои са аргонавтите

E.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, предстои ни да се качим на кораба Арго, където заедно с Язон и аргонавтите ще усетим острия вкус на едни невероятни приключения, описани от Аполоний Родоски. Преди това, преди да се качим на кораба Арго обаче, да видим епохата, събитията и действителните персонажи от времето, за което разказва Аполоний. Ники Гочев, преподавател и специалист по антична литература в СУ. Ники.
Н.Г: – ІІІ в.пр.Хр., е време, за което ние, когато говорим и академично преподаваме такива работи, казваме, че е “следкласическа” епоха. Може да се каже и “елинистическа” епоха. По това време класическите гръцки полиси като Атина и Спарта вече са зависими или просто много слаби държави. И това е станало след походите на Александър Македонски. Какво прави Александър? Той побеждава – в три битки – персийския цар, след което веднага му се отваря една огромна територия, която дотогава са владели персите. И той просто я приема в наследство. Но умира млад и след това неговите генерали…
К.С: – Диадохите му.
Н.Г: – Така се наричат, наистина. Неговите генерали разпределят тази невероятно голяма територия помежду си и стават царе.
Е.Я: – Центърът на света продължава да пъпли постепенно и все по- на запад. В посока Рим.
Н.Г: – Да, действително, защото сега вече силата не е, както казахме вече, в Асирия или в Персия, а в Македония.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Като казваме Македония, то е защото Александър и баща му Филип са македонци. Но същевременно те говорят гръцки и са носители на гръцко образование. Поради това, когато се представят пред този източен свят, който е стар и цивилизован, те казват: “Ние по култура сме гърци”.
К.С: – Александър, като един ученик на Аристотел, налага елинизма върху целия познат дотогава свят.
Н.Г: – Да, като ученик на Аристотел и като човек с гръцко образование. Аз бих си позволил да направя един далечен исторически паралел – както Наполеон, който идва от неблагороднически род и сякаш отникъде, завладява почти цяла Европа и после я раздава на своите роднини и генерали, макар и за кратко, така и Александър. Той обаче, за разлика от Наполеон, е от царски род. И като завладява тази гигантска територия, след смъртта си той я оставя на хора, които без него не биха били никои в историята.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче те стават царе и основават големи династии. А самият Аполоний се намира в Александрия, град, основан от Александър в Египет, и там предстои за няколко века да властват наследниците на Птолемей, който е един от диадохите. Та Аполоний е при Птолемей ІІ Филаделф, който дава най-много пари за наука и по негово време тази библиотека се напълва с книги.
Е.Я: – Да, това е времето на Аполоний. За кое време разказва той, обаче? Казваш, това е малко преди събитията, описани от Омир, поколението преди Омировите герои.
Н.Г: – На много места – и в “Одисея”, а още повече в “Илиада” – се казва: “Вие сте велики мъже, но имаше и по-велики от вас, и това бяха вашите бащи.” Един от известните Омирови герои, Нестор, най-старият измежду всички, казва: “Като ви гледам как се карате, и ме е срам. Вашите бащи, ако бяха тук, нямаше да бъдат като вас. Те бяха и по-храбри и по-разумни от вас.” И това се среща на много места из поемите.
Е.Я: – Това е идеална предпоставка за Аполоний, обаче.
Н.Г: – Да, и той си казва: “Добре, при положение, че Омир е толкова прочут и фактически той е възпитал всички по гръцки образовани хора, не е ли време вече, след като разполагаме с добри записи на митовете и може да се направи справка за всичко, не е ли време да се напише една свързана история, и то голяма – поема – за онова, което е било преди Омир. Защото той споменава онези събития, но не е съчинил нищо за тях.” Това е направил Аполоний. Това е поколението на бащите на Омировите герои и ние можем да посочим имена.
Е.Я: – Да, разбира се, това ще направим след малко, когато се натоварим заедно с тези имена на кораба Арго. Още няколко думи за самия Аполоний, тъй като след това вече влизаме в силен екшън. Други негови произведения, значителни…
Н.Г: – Стана дума преди малко, че Аполоний е бил филолог. И наистина той се е занимавал научно със старите автори, писал е например за Хезиод, известния поет, за който и ние ще говорим.
К.С: – Да. Няма да ни убегне Хезиод.
Н.Г: – Защото Хезиод е систематизирал гръцката митология. И Аполоний, който се е интересувал от митология, не случайно е писал за него. Влизал е в полемика със свои колеги. Има например едно съчинение “Срещу Зенодот”. А Зенодот е бил негов колега, който е издавал Омир. Значи, това е била една ерудитска среда на хора, които четат, публикуват и си правят забележки по научни въпроси.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И когато Аполоний сяда да пише, той не пише просто като поет. Той не си казва просто: “Аз имам дарба и вдъхновение и сега ще напиша книга”. Не – той наполовина пише литература, наполовина се занимава с ерудитска работа. И казва: ”Не само мога да пиша поезия, а мога и да разкажа точно митовете, и да ги свържа убедително, в съгласие с източниците. Е, а моите колеги могат или само едното, или само другото.”
Е.Я: – Ето това му придава класа на Аполоний и тежест в споровете и в присъствието му изобщо в този свят, в това общество на ерудити, Александрия, ІІІ в. пр.н.е.

Част ІІІ
Начало на пътешествието

Е.Я: – Имаме абсолютно всичко необходимо, уважаеми неделни радио-читатели. Имаме един величав герой – Язон, имаме средството – корабът Арго, имаме и целта – златното руно. Имаме и един блестящ литератор и ерудит – Аполоний Родоски. Е, значи историята може да започва. Днес за вас работи доцент Ники Гочев, преподавател и експерт по антична литература в СУ.
К.С: – И колега на Аполоний Родоски.
Е.Я: – Да. Та кои са хората, които общо наричаме “аргонавти”? Както казваш ти, това са бащите на големите Омирови герои, всъщност, може би, много по-големи герои, но някакси по-малко, така, известни… Е, Язон, разбира се и златното руно, правени са много филми, книги са писани и т.н., но сякаш те, от днешна гледна точка, стоят в сянката на своите синове.
Н.Г: – Първо да кажа откъде тръгват всички те, за да имаме поглед и към географията. Омировите герои тръгват от Спарта, където царува е Менелай, доскоро заедно с Елена, и от Аргос, където е управлявал Агамемнон. Значи армията се е събрала около бреговете на Пелопонес. А аргонавтите тръгват от Йолк. Това е един по-малко известен град, той е на север от Атика, в Тесалия. Язон се е появил в Йолк, там се е срещнал с местният цар, който се казвал Пелий и му бил чичо.
К.С: – Всъщност бащата на Язон е бил царят.
Н.Г: – Имало е конфликт между двамата братя. Това е общо място в гръцката митология – двама братя влизат в конфликт, единият е прогонен, но смята, че е прогонен несправедливо. И тук имаме такъв случай. Явява се Язон, и Пелий – който е получил предсказание, че ще бъде свален от трона си – като вижда Язон и познава по един белег, че това е човекът, който може да му отнеме царството, а същевременно не смее да го убие, прави нещо, което са правили и други. Казва: “Радвам се, че те виждам, може би ти имаш право да царуваш тук след време; но искам да те изпитам и да разбера дали заслужаваш да бъдеш цар.”
К.С: – Трябва да има инициация.
Н.Г: – “Дали заслужаваш да бъдеш цар? Ние тук, в Йолк, отдавна искаме да върнем в нашата земя златното руно, кожата на онзи прочут овен, която сега се пази в далечна Колхида. Така че Язоне”, казал Пелий, “ако искаш да покажеш, че си достоен за цар, събери героите на Гърция, тръгни за Колхида и донеси златното руно.”
Е.Я: – Тронът иска подвизи. Това е.
Н.Г: – Да. Язон приема това, както по-късно ще приеме да извърши и един друг подвиг в самата Колхида, събира гръцките герои, които са най-прочутите…
К.С: – А те са му съученици на него, защото всичките са учили при кентавъра Хирон…
Н.Г: – Да, учили са някои при кентавъра. И той събира тези герои, между тях някои особено известни. На първо място Херакъл – който при това има такава тежест, че след време Аполоний решава да го отстрани от експедицията, защото изглежда странно Херакъл да присъства в експедиция, на която не е лидер.
Е.Я: – Така е.
К.С: – Могъщият полубог Херакъл изведнъж – член на екипаж.
Н.Г: – Да, и то – редови. Така че е логично той да се оттегли и това става. Вече казахме за Теламон и Пелей. Също Кастор и Полидевк, а и Орфей, който има важна роля в похода. Ето този екипаж потегля, като първо трябва да пресекат Егейско море и да минат през Дарданелите и през Босфора, където е първото голямо изпитание и опасност.
Е.Я: – Това вече е да влезнат в Черно море.
К.С: – Сцила и Харибда.
Н.Г: – Да, нещо подобно. Но преди това им се случва друго. Те минават през остров Лемнос и там попадат на една държава, чиито граждани са само жени.
Е.Я: – Те са изтрепали мъжете си една нощ.
Н.Г: – Така е. И това е повод да се задържат известно време там, при тези жени, като Язон влиза в любовна връзка и в нещо като брак с тяхната царица. И се задържат доста време…
К.С: – Хепсефила, май че беше.
Н.Г: – Хипсипила. Дотам, че Херакъл да им направи забележка.
Е.Я: – Да се възмути Херакъл.
Н.Г: – И да каже: “Моля ви, не сме тръгнали за това.” И ето още оттук се вижда как той следва Омир. Както Одисей се беше задържал при Кирка и след една година му казаха: “Може би е време вече да тръгваме”, така и Язон се задържа при Хипсипила. И повечето от неговите другари не протестират, само Херакъл, като действително най-голям герой, казва: “Ние сме тръгнали за друго”. И така те напускат Лемнос и им предстои да тръгнат през протоците.
Е.Я: – И да влезнат в Черно море, практически.
Н.Г: – Да. Тук Аполоний споменава за доста градове и показва географски интерес и точна географска осведоменост, което в този момент вече не е трудно. И още оттук можем да кажем…
Е.Я: – В много по-просветено време живее той, естествено. Поне пет века минимум след Омир.
Н.Г: – Така е. Има много повече книги. Омир не разполага с книги – той има предания и лични впечатления за света. Докато Аполоний може прочете да напише много за географията, дори за места, където не е бил. Та те минават през Дарданелите и след това през Мраморно море, достигат Босфора и там са онези скали, които се блъскат една друга – Симплегадите. Те успяват да преминат между тях, завиват надясно и тръгват по южния бряг на Черно море. И там се спират при един прорицател, който се нарича Финей. Той не можел да се храни, тъй като бил нападан от едни страшни птици – доколкото изобщо са птици – харпиите, които му отнемат храната.
К.С: – Харпии, да. Той е наказан от боговете, затова.
Н.Г: – Да, той изтърпява едно наказание, но аргонавтите му помагат. И Финей, за да им се отблагодари, казва “Ето сега ще ви предскажа какво предстои.” И им казва почти точно онова, което ще се случи по пътя. Това е основен литературен похват – трябва да се намери някой, който да предскаже на героя, какво му предстои, та по този начин читателят – или слушателят – да бъде подготвен.
Е.Я: – Друг въпрос е дали ще се съобразят с пророка .
Н.Г: – И това има значение. Както и да е, това Омир го прави неведнъж. Например с предсказанието на Кирка, когато тя казва “Ще идете там и там – подземното царство, Сирените, Сцила и Харибда.” И те наистина отиват. Така и с Финей. Та те благодарят на Финей и действително впоследствие казаното се изпълнява.

Част ІV
Язон и Медея

Е.Я: – Натоварен с елита на гръцките юнаци, корабът Арго търси своята цел. Целта – златното руно. Всъщност Язон, величественият герой, има за цел трона, но пътя към трона минава през златното руно. Намираме се тук някъде във водите на нашето Черно море и оттук вече нещата започват да стават драматични.
К.С: – Грузия, днешна Грузия, нали така?
Н.Г: – Да, целта е днешна Грузия. Корабът върви по южния бряг на Черно море, покрай днешна Турция, и се посочват много градове съвсем точно. Посочва се Синопа, който е много стар, но и сега си стои там и е немалък град. Точно по средата на Мала Азия.
К.С: – Където е роден Диоген Синопски, основателят на школата на циниците.
Н.Г: – Та те минават през Синопа, продължават, Аполоний разказва за някои слабо познати племена и техните странни обичаи. И казва: “Вече се видяха отвесните скали на Кавказ и устието на река Фасис, и аргонавтите разбраха, че са близо до Колхида.” Дотук това е половината от поемата. “Аргонавтика” се състои от четири книги и това е краят на втората. И от трета книга нататък започва нещо по-различно. Аполоний казва: “Ето тук е момента да призова музата на любовта, защото ще разкажа една любовна история”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И действително оттук започва нещо, което е ново и действително отличава Аполоний от Омир. Може би най-ценното в неговата поема е именно любовната история на Медея и Язон.
К.С: – Значи Язон добре е тренирал при Хипсипила там на остров Лемнос.
Н.Г: – Във всеки случай при Хипсипила Язон е бил без божествена помощ, обаче сега ще е нужно да му се даде божествена помощ. Какво става: Хера и Атина отиват при Афродита и казват: “Нуждаем се от теб. Трябва да кажеш на сина си да отиде и да накара Медея да се влюби в Язон, защото иначе той няма да успее да вземе златното руно.” И Афродита казва: “Ами добре, да го направя, обаче знаете ли, мен Ерос въобще не ме слуша. Това е едно непослушно момче, имам си само неприятности с него, той напада когото иска, понякога напада и мен самата и ме заплашва. Но ще видя какво мога да направя.” Отива при Ерос и го намира да играе на зарове с Ганимед, едно друго момче от гръцката митология…
Е.Я: – Хубава картина…
Н.Г: – Да, и казва: “Моето момче, имам нужда от твоята помощ.” Ерос казва: ”А какво ще ми дадеш?” А тя: ”Ами, мога да те подаря една топка”. Ерос казва: “Добре!”…
Е.Я: – Съблазнително.
Н.Г: – “За какво става дума?”Тя казва: “Трябва да накараш една жена да се влюби в някого.” Ерос казва: “Добре, обаче искам топката сега.” А тя: “Не, после ще ти я дам, първо свърши работата.”
К.С: – Плаща се за свършена работа.
Н.Г: – Да. Ето този епизод не може да го има у Омир. Това е умишлено написано и е едно заиграване. Оттук нататък вече образът на Ерос ще се появява много често в литературата, но при Аполоний той за пръв път се среща като малко непослушно момченце, от което всички се плашат. За пръв път. По-нататък той се използва и от други писатели.
Та какво става: Ерос наистина ранява със стрелата си Медея, тя обиква Язон и тук имаме едно доста дълго изложение за това, как Медея страда сама, без да разговаря с никого и произнася едни свои вътрешни монолози за това, редно ли е тя, принцесата, да мечтае за един чужденец. Това е новина, такова нещо в “Илиада” и в “Одисея” няма. За пръв път, говорим за епическа поезия, тук виждаме една героиня, или изобщо човек, който сам размишлява за любовта и се измъчва.
К.С: – Тук има роман, един вид.
Н.Г: – Измъчва от любовта, която се разгаря вътре в нея. Такова нещо Омир не познава, той не вижда така любовта. След това идва моментът, в който Язон трябва да извърши подвига, който му разпорежда цар Еет, бащата на Медея. Трябва да впрегне два бика, да изоре с тях една нива, да посее драконови зъби, от тези зъби да израснат бойци, които Язон да победи и едва тогава да получи златното руно.
Е.Я: – Сега тук в тази част на разказа Херкулес вече се е оттеглил от компанията.
Н.Г: – Херкулес го няма, защото той е напуснал аргонавтите още преди да минат Босфора. Там се загубва един от аргонавтите, приятел на Херкулес, по-млад, и Херкулес от отчаяние, заради тази загуба, се отказва от похода.
Е.Я: – Драматургичен ход на Аполоний.
Н.Г: – Така. Та, какво става тук? Отделя се много внимание на това, как Медея прави магии. Тя дава едно вълшебно лекарство на Язон, Язон го използва за да бъде в безопасност при впрягането биковете и битката с воините. Извършва всичко това и Еет, който го наблюдава, се ядосва и замисля как да не изпълни обещанието си, как да не даде златното руно – въпреки че подвигът е изпълнен. Като разбират това, аргонавтите влизат във връзка с Медея и казват: “Трябва отново да помагаш.” А Язон, по време на една тайна среща, й е казал: “Аз съм готов да се оженя за теб”.
К.С: – Такаа.
Н.Г: – Медея казва: “Добре, аз ще дойда с теб.”
К.С: – Работата се задълбочава.
Н.Г: – И тя изоставя верността към баща си, намира начин да му предаде златното руно, избягва с него и те потеглят, движат се обратно. Аполоний разказва накратко как прекосяват Черно море. И оттук вече се насочват далеч на запад. Интересно откъде минават – те влизат в Дунав.
Е.Я: – А!
Н.Г: – Да, не се връщат през Босфора. За изненада на читателите те решават да минат през Дунав. Защото всеки днешен човек ще каже: “Е, какво ще правят те в Дунав?”
Е.Я: – Трябва да заобиколят явно нещо. Или да избегнат нещо.
К.С: – Ами нека да чуем след малко защо те влизат в Дунав.
Е.Я: – Както и финала на цялата история, разбира се.

Част V
Завръщане от Колхида

Е.Я: – Само след минути започва четвъртата глава на риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Преди това, обаче, продължаваме с невероятната история, която днес ви разказва доцент Ники Гочев, специалист и преподавател по антична литература в СУ. Всичко това го правим, защото, първо, разказите са преодолели хилядолетия и ще останат явно завинаги в литературната съкровищница на света и, второто нещо, търсим прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи, с които в момента се занимава библиотека “Български риалити-романи”. И така, финалът, трагическият финал на тези трагически герои, в каквито ще се превърнат те, Язон и Медея. Ники.
Н.Г: – Язон потегля по река Дунав. Те знаят, че Дунав се разделя в делта и че може да се влезе от различни места. После по реката преминават през една равнина. Това е мястото, което сега обитаваме ние и нашите северни съседи.
Е.Я: – Сега, те слизат от кораба и тръгват вече по суша да се прибират.
Н.Г: – Не, там е работата, че те продължават да пътуват с кораба по Дунав.
Е.Я: – Аха, да.
Н.Г: – И така, както разказва Аполоний, излиза, че с кораб, при това немалък – щом е прекосил цялото Черно море – може да мине през Дунав, да се продължи по някакъв приток на Дунав и накрая да се излезе в Адриатическо море. Това е странно.
Е.Я: – Това е невъзможно географски, но така или иначе, такъв е образът на Аполоний.
Н.Г: – Това означава, че Аполоний си е представял, че реката може да е нещо като канал. Защото за нас е ясно, ние сме виждали големи реки и знаем, че колкото и да е голяма една река, тя си има край. И този край е в земята.
Е.Я: – Това е като система от канали, система от реки, които водят на най-различни посоки.
Н.Г: – Обаче Аполоний, дали защото е израсъл по места, където няма големи реки, или защото, макар и да е виждал Нил, не знае нищо за изворите му… Впрочем никой по това време не е знаел къде са изворите на Нил.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та той си мисли, че една река може да бъде като канал между две морета. И в поемата му това се получава с Дунав. И след това вижте какво става. Излизат в Адриатическо море и там ги пресрещат колхи, които си искат Медея. Начело на тези колхи стои нейният брат – Апсирт. И тогава Медея коварно го примамва уж за разговор с Язон и прави така, че да бъде убит от Язон.
Е.Я: – Второ предателство към рода – един път към бащата, после брата.
Н.Г: – Заради това престъпление Зевс им се разгневява и решава, че дори да се приберат в Йолк ще трябва да минат през много тежки изпитания. Но все пак те продължават, насочват се към Италия и влизат в река По.
Е.Я: – А сега!
Н.Г: – Вървят през река По. Виждате, че Аполоний действително знае география. Движат се, продължават на запад и влизат в Рона.
Е.Я: – Това пък вече е френска територия.
Н.Г: – Всъщност между По и Рона разстоянието не е чак чак толкова голямо, може би не е много повече от 100 км. И така, те влизат в Рона и оттам излизат в Средиземно море срещу Корсика и Сардиния. И като се спускат на юг, отиват при Кирка, от което разбираме, че островът на Кирка трябва да се постави недалеч от Италия, на запад.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Там някъде трябва да е нейният остров. Тя ги очиства – защото онзи, който е извършил престъпно убийство, трябва да бъде очистен – но после ги изгонва. И след това с помощта на Хера те минават покрай сирените, през Планктите – не Сцила и Харибда, а едно друго място, също много опасно, където се блъскат скали – продължават нататък и стигат до феаките и там са приети добре. Както Одисей е бил приет от тях, така и те са приети. Там пак се появяват едни колхи, които казват “Върнете ни Медея.” Цар Алкиной – същият, който е посрещнал и Одисей – отговаря така: “Ако Медея още е девойка, ще я върна. Обаче, ако е била с Язон, няма да я върна, напротив, ще се погрижа те да се оженят законно.” И тогава Медея и Язон се събират и на другия ден казват на Алкиной: “Ние бяхме заедно, Медея не е девствена.” И Алкиной им помага.
Е.Я: – Така.
Н.Г: – После те пак потеглят, имат и други изпитания. Трябва да отидат до Либия, задържат се известно време на африканския бряг.
Е.Я: – Да, какъв е краят на Язон и Медея? Трагическият край на …
Н.Г: – След това преминават през Крит и накрая успяват да стигнат и до Йолк. А за това, че Язон изневерява на Медея и след това тя си отмъщава, това е нещо, което не се разказва при Аполоний. Той е предпочел да остави разказа си със щастлив край.
Е.Я: – Щастлив край, да. Защото иначе според други истории тя му убива децата, Язон се самоубива и т.н.
Н.Г: – Аполоний не е използвал тази версия на мита, той несъмнено я е познавал, но не я е използвал.
Е.Я: – Щастлив край. Историята свършва щастливо. Сега, уважаеми неделни радио-читатели, дължим ви един литературен анализ на това произведение, който ще получите по подобаващия начин другата неделя, когато ще ви разказваме и за “Истинската история” на Лукиан. Тогава ще видим и литературните характеристики на “Язон и аргонавтите”.

Фантастичното през античността ІІI. „Одисея“

Разговор 3

17 януари 2010
Омир. Одисея

Е.Я: – Уважаеми неделни приятели, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте отново, както обикновено по това време, в зоната на риалити-романа. Аз съм Емил Янев.
К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. Тук сме в студио 4 заедно със звукорежисьора Камен Жеков.
Е.Я: – Какво правим всяка неделя от 15 часа? Ами – едно. Обичайният, подгряващ час с аналогии и практики от живота, но всичко това е материал, сходен с този, върху който се трудят нашите разказвачи, нашите радио-белетристи. Много добре знаете вече, вече свикнахте, в тази втора част на „Стражите на съзвездие Пентаграм” – „Семената на покварата” за вас работи експертът по антична литература, доцент Николай Гочев, Ники Гочев, преподавател в СУ. Той прави максимални усилия, за да свържем раждането на образа, началото на литературните видения с днешните прояви на фентъзи и фантастика.
И така, миналата неделя започнахме с прекомерни амбиции разказа за Омир, епохата и „Одисея”-та. Не можахме да достигнем „Одисея”-та, защото материалът просто е огромен, той е необятен. Ние търсим не точно преразказа на събитията или преразказа на „Илиада”-та и „Одисея”-та, ние търсим, всъщност, анализа, за да видим как се ражда образът, как се ражда прототипът на тези два сегашни литературни жанра. Войната приключи, с това ние отмятаме „Илиада”-та пътьом и вече този трети час ще бъде посветен изцяло на Одисей и „Одисея”-та. Тоест – на по-човешкото лице на героя. Казахме и предната седмица – Ахил, тоталният герой, античният полубог, човекът, за когото доблестта е всичко. Одисей обаче е съвсем различен. Ники.

Част І
Одисей и Калипсо
Н.Г: – Да, Одисей е антипод на Ахил. Той е хитър, ловък, не мисли за честта, мисли за оцеляването си. Той е любопитен.
Е.Я: – Да. Много човешко.
К.С: – Всъщност единственото, което може да застраши неговото оцеляване е любопитството му.
Н.Г: – Да, както със случката при циклопа. Там той си е виновен, че замалко не пострадва. Тук мислех да си припомним за миг това, което казахме по повод на „Златното магаре”. Там стана дума, че любопитството понякога е лошо нещо, особено любопитството към разни съмнителни приключения с магьосници и подобни хора. Но ето, Одисей прави точно това. Той любопитства за срещи с магьосници, с чудовища, интересува се непознатото. А Ахил не е такъв. Ахил е различен – той просто иска да завоюва вечна слава, да загине героично и името му да се повтаря от уста на уста.
Е.Я: – Това всъщност го превръща в класически трагически герой, от каквито Гърция по това време има нужда. Но неговото продължение, както казваш ти, във вид на антипод, е новият герой. Новият герой, който носи съвсем човешки черти, който, някак си, цивилизационно е по-мотивиран, по-оправдан, по-близък до човешката природа.
Н.Г: – Ахил при Троя и е изгорен, и урната му е погребана с почести. Одисей обаче трябва да се върне. Това му е задачата на Одисей.
Е.Я: – Те всички трябва да се върнат, заедно с невярната, красива Елена.
Н.Г: – Да, Елена се връща… Една от най-благополучно завърналите се е Елена. Това е засвидетелствано и в „Одисея”. Някои обаче се завръщат, за да намерят смъртта си – като Агамемнон, който е бил непредпазлив.
К.С: – Всъщност, проклятие тегне върху тях.
Н.Г: – Да, заради Ифигения, може би, а и заради още по-стари неща. Одисей обаче е от почтено семейство, от род, неопетнен с престъпления, а не като Агамемнон. Него боговете го обичат и той би трябвало да се върне благополучно. И той се връща…
К.С: – Общо взето през своето чистилище…
Н.Г: – …но наистина след много перипетии.
Е.Я: – Сега нека кажем колко години са минали от отпътуването на Троя на общата гръцка армия. На десетата година те тръгват да се прибират и тогава вече се случват на Одисей нови 10 години митарстване. Но защо той не се прибира в Итака?
Н.Г: – По-голямата част от отсъствието си от Итака той е прекарал доста спокойно и, някои биха казали…
Е.Я: – Даже блажено, в известен смисъл.
Н.Г: – Да, той е бил на острова на полубогинята Калипсо.
К.С: – Това са едни 6-7 години или колко години прекарва там?
Н.Г: – Доста години, които тя го е задържала, желаейки той да остане завинаги там като неин съпруг. И Омир, който търси проблемната ситуация, та от нея да тръгне разказът, а не просто откъдето се случи, ни казва така: „Има проблем; и той е, че Одисей се задържа твърде дълго при Калипсо, а има неща в родната му страна, който трябва незабавно да бъдат решени.” И оттам започва „Одисея”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – В един момент, когато боговете се събрали на пир, както често правят, Атина, която се грижи лично за Одисей, взема думата и пита: „Но докога ще го държим там? Вижте какво става в неговия град – сега там са се събрали кандидати за ръката на жена му.”
Е.Я: – Да, да, да.
Н.Г: – „А и животът на сина му е застрашен. Всичко това справедливо ли е, добре ли е?” И Зевс казва: „Любима моя дъще, да, това не е справедливо, ти си права и аз ще се погрижа.” Така започва „Одисея”.
К.С: – Ами, нека ние да се погрижим за музиката.

Част ІІ
Одисей при феаките
Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте в зоната на риалити-романа, вие сте в зоната и на третата глава от поредния риалити-роман „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Най-сетне успяхме да влезем, след двуседмични усилия, в текста на „Одисея”, която беше основна цел, наша литературна цел при влизането в античността. Там, в „Одисея”-та, търсим това, което казахме, изобщо, което е смисълът на тези предварителни часове – раждането на образа, началото на литературните видения в античността, прототипите и първообразите на днешните жанрове фентъзи и фантастика, с които занимаваме нашите разказвачи в този роман специално. И така, Одисей е в своята „Одисея”, Одисей е в своите приключения, това ще му коства 10 години. Да видим какво му се случва, пък после – защо му се случва и защо Омир мисли, че това нещо трябва да се случи.
Н.Г: – Одисей се задържа при Калипсо и живее безгрижно там.
Е.Я: – Сега, той, на пръв поглед, тръгва с доста сериозна флота, защото сегиз-тогиз му унищожават цели групи от кораби, а продължава да има с какво да се пътува. Това маркирано ли е някъде в Омир?
Н.Г: – На едно място е казано съвсем точно колко са корабите му – 12.
Е.Я: -12 кораба.
Н.Г: – 12 кораба е имало с него и те са пострадали още на тракийския бряг, където част от моряците му са избити. Понякога Омир е точен. Той казва: „По 6 души от кораб бяха убити от киконите”…
Е.Я: – А, то си има норма значи, да.
Н.Г: – …по шест са били убити от киконите, които може би са били траки. Впрочем те са били сред съюзниците на Троя, това го пише още в “Илиада”. Но тези 12 кораба все пак са продължили, а голямото нещастие се е случило при един друг народ – така наречените лестригони – които са унищожили целия флот, целия.
Е.Я: – Така.
Н.Г: – Това били едни огромни същества, подобни на Циклопа по ръст и сила, а освен това и човекоядци. И след избиването на останалите Одисей избягва сам с кораба си. Оттук нататък цялата обиколка до острова на Калипсо си я прави с един кораб. Накрая става корабокрушението, където той изплува сам едвам-едвам и стига до острова. Та това е историята с неговия флот – от началото 12, после 1, накрая той сам.
Е.Я: – Така, добре. Все пак да видим какво му се случва на него, защото събитията и приключенията са много, а във всяко едно от тези приключения Омир се влага максимално като огромна фантазия, а може би и някакви кодове слага, които трябва да бъдат разшифровани.
Н.Г: – Омир е построил „Одисея” малко по-сложно от „Илиада”. Най-напред, той е направил два разказа, с двама главни герои. Да, основният наистина е Одисей, но много внимание е отделено на сина му Телемах. Историята на Телемах изглежда отделна и поемата започва с нея. И така, Одисей стои при Калипсо, макар че сигурно му се прибира, а пък и самата Атина казва, че е време, а Телемах е в Итака е много по-притиснат – той е близо до пълнолетие и вижда как домът му, при отсъствието на баща му, е пълен с хора, опасни, враждебно настроени, претендиращи да се оженят за майка му, а него явно да го изгонят. Защото, който се ожени за майка му, той ще стане цар на Итака и околностите.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Както е бил Одисей. И така, при Телемах идва Атина в образа на някакъв човек, приятел, и казва: „Върви да търсиш баща си.” Телемах тръгва и така минават първите 4 песни – той посещава Пилос, после Спарта, и там се среща с Менелай и Елена. Цялата „Одисея” е разделена на такива части, смислови единства от по 4 песни. И след това, като разказва за обиколката на Телемах, Омир се връща към Одисей и казва: „Одисей замина от острова на Калипсо на един сал, който сам си направи и с големи усилия се добра до едно особено място, островът на феаките.” А тези феаки са една цивилизация, наистина някакси приказна. Те са напълно подобни на другите хора, но са много изолирани. Всичко е като при другите, но не са историческа цивилизация; те са някакви отделени, неизвестни, и същевременно много гостоприемни и цивилизовани. И като пристига там, Одисей успява да се срещне с царското семейство. Царят се казва Алкиной, жена му – Арета, а дъщеря им е Навзикая, която като че ли харесва Одисей, но тези неща са малко загатнати.
К.С: – Него го харесват. Излиза му късмета непрекъснато.
Е.Я: – Където и да ходи, все го харесват Одисей.
Н.Г: – Та като се виждат с Навзикая той много любезно я помолва да му помогне и я обсипва с комплименти. Навзикая си казва: „Изглежда трябва да помогна на този човек”; помага му, но и Атина съдейства и накрая Одисей, който има вид на някакъв случаен скитник, попада точно в двореца и се хвърля в краката на царицата. И казва: „Моля те царице, окажи ми милост и гостоприемство.” И те наистина му оказват гостоприемство, в негова чест организират игри, пир и чак като минават ден-два, тогава Алкиной го пита… макар че Одисей вече е показал някои неща – например, че може да хвърля диск, по което се познава, че той не е какъв да е човек, защото не всеки може да хвърля диск.
К.С: – Да, да.
Н.Г: – А и не всеки може да се изразява с думи така, както Одисей се изразява. И така, Алкиной му казва: „Е, гостенино, виждам, че си тъжен” – вижте колко деликатно!
Е.Я: – Да, да.
Н.Г: – Даже не казва „Желая да знам кой си”, а казва „Виждам, че си тъжен, сигурно искаш да споделиш нещо. Затова сподели! Какво има?” И тогава Одисей се представя и казва „Аз съм Одисей.” Оттук нататък започва вече фантастичната история. Значи дотук имаме цели 8 песни, от общо 24, минала е цяла една трета от поемата и чак сега започва разказът за Одисей. Започва от Троя.
Е.Я: – То си е ретроспекция вече на събитията след „Илиада”-та.
Н.Г: – Да, тогава вече разказът се връща назад и се казва: „Я да видим какво става след напускането на Троя.” И това е.
Е.Я: – Той, всъщност, защо не се прибира право вкъщи? Какво му се случва, че не се прибира? Значи, по неговия собствен разказ.
Н.Г: – Случват му се серия от приключения. От приключения, някои от които изглеждат сякаш търсени, но проблемът е, че той има лоши другари, които никога не се съобразяват с неговите планове. И когато той казва „Внимавайте, нека сега да правим това”, другарите му правят обратното.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Излиза, че всъщност другарите му са лоши и заради тях Одисей не се прибира.
К.С: – Ние, понеже имаме добър музикален редактор, сега ще послушаме неговия избор.

Част ІІІ
Разказът на Одисей
Е.Я: – Нататък, уважаеми неделни радио-читатели. Разказът на Одисей от самия Одисей. Естествено, авторът е Омир, но тук самият Одисей се връща в ретроспекция в тази част от „Одисея”-та и разказва какво се случва с него и с неговите лоши другари след завършването на Троянската война – респективно, според Омировото литературно наследство, след „Илиада”-та.
Н.Г: – И ето, Одисей със своя малък флот от 12 кораба потегля след всички събития в Троя и спират за малко на тракийския бряг, където попадат на едно зло варварско племе, наречено кикони. Най-напред спечелват битката срещу тях.
К.С: – Не прощават те, ахейците.
Н.Г: – Да. Но Одисей казва „Спечелихме битката, взехме пленници, сега да вървим.“ Другарите му обаче казват: „Да си починем.”
К.С: – Наопаки, да.
Н.Г: – Погрешно, защото киконите се събират, на другия ден нападат и избиват немалко хора, а Одисей с мъка се спасява със своите кораби. Потеглят, попадат при едни странни същества, като че ли хора, наречени лотофаги. При тях всичко е като при другите хора, обаче има нещо странно, и то е, че ядат едно особено растение, което се нарича „лотос”. Така пише.
К.С: – Лото-фаги.
Н.Г: – Да, от „лотос”. И който хапнел от този лотос вече не искал да се прибере.
Е.Я: – Пак изкушението.
Н.Г: – Да. И те малко приличат на сирени – с нещо задържат пътника. Но тук било сравнително лесно – Одисей видял, че някои са изяли лотоса, прибрал ги насила, и тръгнали обратно. И в един момент, когато са заобиколили Пелопонес – и тук се казват неща точно географски и исторически, тук все още сме на сигурна географска основа, знаем къде сме – се казва: „Едвам минахме откъм южния край на Пелопонес, видяхме остров Китира и внезапно ни отвя един вятър, и попаднахме при Циклопа.”
Е.Я: – Полифем, син на Посейдон, сериозна фигура.
Н.Г: – Няколко приятели на Одисей биват изядени по негова вина, на Одисей, защото той е настоявал да останат и да видят кой обитава тази пещера, пълна с овци и кози.
Е.Я: – Да.
К.С: – Този Полифем ще се появи и в друг наш подгряващ час, но сега ще запазим тайната.
Н.Г: – Така че те пострадали страшно, но благодарение на хитростта на Одисей успели не само да го ослепят… а не да го убият, защото ако просто го бяха убили, нямаше да излязат.
Е.Я: – Те първо го напиват, първо са го понапили, така.
Н.Г: – Да. С тракийско вино.
К.С: – Тракийско неразредено.
Н.Г: – Двадесет пъти по-силно от гръцкото.
К.С: – Да.
Н.Г: – Та успяват не само да го ослепят, но и да се измъкнат от пещерата, спасяват се, а Одисей отново го предизвиква и казва: „Знаеш ли кой съм аз?” Тук се вижда и суетността на Одисей. И те за малко не пострадват, защото циклопът започва да хвърля по тях скали, но се спасяват. След това отиват при Еол, който владее ветровете. И Еол, който е полубожество, казва: „Ще ви вържа ветровете, освен най-безопасния, който ще ви бъде попътен.” Тогава те тръгват и почти стигат до Итака – това е интересно. Това е все още само четвъртото приключение, а те вече виждат Итака.
Е.Я: – Итака къде е, географски къде е ситуирана Итака?
Н.Г: – Итака… и сега човек може да отиде там. Тя се намира от западната страна на континентална Гърция, между няколко острова, от които Кефалоня и Закинт са най-големите, там е също и Левкада. Итака е едно мъничко островче между тях. А имената Закинт, Кефалоня и Левкада, които се знаят и сега…
Е.Я: – Значи не е южно от полуострова, а западно от полуострова, така ли?
Н.Г: – Да, западно от полуострова, откъм Адриатическо море.Там е Итака и тези имена – Закинт, Кефалоня, Левкада, се срещат многократно в „Одисея”, същите, каквито са си и сега. Та те вече виждат Итака и лошите другари на Одисей си казват „А този чувал, в него какво има? Той сигурно е взел някакви скъпи подаръци от Еол и си ги крие.”
Е.Я: – А там са вързани ветровете.
Н.Г: – Отварят чувала и ветровете излизат. Разбира се, връхлитат върху кораба и той е издухан далеч-далеч. Попадат отново при Еол и Одисей, макар и много засрамен, пак отива при него и казва: „Еми, объркаха се нещата.” И Еол казва: „Я да се махнеш, защото аз ти помогнах, обаче ти се връщаш, а това значи, че боговете те мразят. Не искам да имам работа с хора като тебе. Не, че имам нещо лично против тебе, но разбирам, че боговете те мразят – значи не си добър човек.”
Е.Я: -Да, да. Освен Посейдон… който очевидно, че е нормално да е засегнат, след като синът му Полифем е ослепен – първо напит, после ослепен. Кои други богове са му душмани на Одисей на този етап и защо? Според Омир.
Н.Г: – Е, главно Посейдон. Иначе другите богове са или много приятелски настроени, като Атина, или не са против него, като Зевс, а останалите са по-скоро безразлични. Така че Одисей се справя сравнително добре, само Посейдон му е враг. И след това той попада на едни чудовища, наречени лестригони, казахме за тях. И там загива цялата флота, всички, остава само той със своя кораб. Оттам бяга и попада на острова на вълшебницата Кирка, която умее да превръща хора в животни.
Е.Я: – Иначе Цирцея, на латински.
Н.Г: – Да. И той е щял да бъде превърнат в животно като мнозина други, но тук Хермес се намесва – ето още един бог като Атина, който му помага – и казва: „Ще ти дам нещо против магия, иначе няма да се справиш”. И му дава една билка. Одисей отива, Кирка не успява да го омагьоса, уплашва се и казва: „Кой си ти? Ти да не Одисей?”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Той е известен.
Е.Я: – Да, да, да. Той се е прочул вече.
Н.Г: – И той казва: „Да, аз съм Одисей”, а тя веднага: „Ами тогава защо не споделиш леглото с мен?” И Одисей казва: „Да, обаче ще ми дадеш най-висшата ви клетва, на боговете, че няма да ми направиш нищо.”
Е.Я: – Той не се дърпа, само се пазари. Винаги в такива ситуации.
Н.Г: – Да, и се споразумяват и той остава една година, но накрая другарите му го подсещат, нищо, че са толкова лоши и неразумни, и казват …
К.С: – Те са в образа на прасето.
Е.Я: – „Ти се увлече.”
Н.Г: – Не, не са в образа на прасето, защото Одисей веднага нарежда на Кирка да ги превърне в хора и тя ги прави дори по-хубави отпреди.
Е.Я: – Те също си живеят живота, но някак си така, ги наляга по-голяма носталгия.
К.С: – Наляга ги, защото нямат Кирка.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Та след това, разбира се, той настоява да си тръгне и тя го отпраща, и му помага с предсказание за пътешествието нататък. Казва: „За съжаление ще трябва да идеш в света на мъртвите, в Хадес. Принеси там жертва и се срещни с душите на мъртвите. Tам ще е Тирезий, той ще ти каже какво да правиш нататък.” И той отива отвъд океана и слиза при мъртвите.
Е.Я: – Сега, тук, тук, това спускане към света, към царството на мъртвите би могло да бъде една межда, една Лета.
К.С: – А преди това музикалната межда.

Част ІV
Завръщането в Итака
Е.Я: – И така, с помощта, литературното и експертното съдействие на доцент Ники Гочев, преподавател по антична литература, СУ, вие сте едновременно на три места – в зоната на библиотека „Български радио-романи”, в зоната на третата глава от романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата” и, в същото време, сте точно там, където ни развежда Ники Гочев – из странстванията на Одисей. „Одисея”-та според Омир. Търсим паралели, но и аналогии, с някои днешни жанрове, които разработваме – фантастика и фентъзи. Все пак трябва да я приключим „Одисея”-та, Ники, за да можем да кажем някои по-общи неща и да потърсим приликите и отликите.
Н.Г: – Има още три приключения. Той се връща от царството на мъртвите, където е разговарял с мнозина, с душите им. Това е много интересен момент, който впоследствие е повтарян и имитиран от мнозина, на първо място от Вергилий в „Енеида”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Ако стане дума в следващите седмици за „Енеида”, ще видим, че и там има слизане при мъртвите. Това е точна имитация на станалото в „Одисея”. Та като се връща от Хадес, той отново отива при Кирка, която пак му помага, и така се оказва един от главните му помощници. И му казва: „Сега върви, но да знаеш какво ти предстои. Предстоят ти сирените – да си запушиш ушите”.
Е.Я: – Изкусителните сирени, да.
Н.Г: – „И тъй, някой трябва да ти запуши ушите, за да не спрете при сирените, защото от тях няма да се спасите. После ти предстоят Сцила и Харибда, които са страшни и при тях ще загинат мнозина, но за това не казвай нищо на моряците си – трябва да ги жертваш.” Одисей решава да жертва някои свои другари и наистина ги жертва, съвсем съзнателно. Предупреден е, не може да го избегне. И след това тя добавя: „Ще попаднете на един остров, където пасат крави. Теса свещени, не трябва да ги принасяте в жертва и да ги ядете”…
Е.Я: – „Да ги ядете”, да.
Н.Г: – “…защото ще пострадате.” И добавя: „Ако всичко това мине добре, ще се прибереш.”
Е.Я: – Така, и тук се предлагат всякакъв вид изкушения, всичко трябва да бъде преодоляно, като същевременно той да пожертва и част от своите лоши, но иначе верни другари.
Н.Г: – Одисей се измъчва за своите другари, обаче, когато трябва да ги пожертва, той ги жертва. Така е.
Е.Я: – Всичко е целесъобразно при Одисей.
Н.Г: – И нещата стават точно както Кирка му е казала. Действително минават и през сирените, и през Сцила и Харибда, после пристигат на онзи остров, Одисей ги моли да не ядат кравите, те обещават. Обаче им се налага да останат там цял месец и огладняват Казват: „Сега какво? Да умрем от глад? По-добре да изядем няколко крави, пък като се върнем, ще издигнем на Хелиос, техния собственик, прекрасен храм.”
Е.Я: – Да. „Ще се разплатим с Хелиос.”
Н.Г: – Да. Изяждат кравите и после е разказано как Хелиос отива при Зевс и му казва: „Няма повече да грея над Земята, ако оставиш тази работа така.” Зевс казва: „Не се безпокой, ще унищожа кораба.”
К.С: – Това ли е първата стачка в митологията?
Н.Г: – Хубаво е разказано, да, хубаво. Естествено, стига се до страшно корабокрушение, всички се издавят, Одисей успява да изплува и да стигне до Калипсо, и това е краят на разказа му.
Е.Я: – Той върху обърнатия кораб се спасява тогава.
Н.Г: – Спасява се върху някакви остатъци от кораба. И накрая казва на Алкиной и Арета, и на всички, които го слушат и не искат да отидат да спят – защото в един момент той беше прекъснал разговора и беше казал: „Нека да поспим”, но те му отговарят: „Не, не искаме да спим. Толкова интересно разказваш, че няма да отидем да спим.”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И тогава той им казва „Е, сега вече, стигнах до Калипсо, оттам и идвам, няма какво повече да разказвам.”
Е.Я: – Това беше дотука разказа.
Н.Г: – И тогава те казват: „Добре, изпращаме те на твоя остров”. И наистина го изпращат с един хубав кораб, той се прибира в Итака, среща Телемах, който се е прибрал от пътуването си, открива му се и казва „Аз съм баща ти”. Телемах казва: „Сега какво да правим”, а Одисей, който вече има план, отвръща: „Засега само ти ще знаеш, че съм Одисей, аз ще се престоря на обикновен скитник, просяк”.
Е.Я: – Това са 20 години отсъствие от Итака. 10 за Троянската война и 10 за митарствата.
Н.Г: – 20 години, но Одисей не се е променил много. Впрочем за външния вид и Атина му помага. Тя ту го прави грозен и подобен на просяк, ту красив.
Е.Я: – Да. И да мимикрира съобразно условията.
Н.Г: – Точно така. В този момент той е станал грозен и заедно с Телемах отиват при женихите. А там женихите го нагрубяват, отнасят се с него като с всеки просяк. Но Одисей хладнокръвно и понасяйки всички обиди, се подготвя за унищожението на тези хора и накрая ги унищожава. И е забележителен начинът, по който става това. Защото накрая Пенелопа казва: „Е, добре, ще се оженя за някой от вас, обаче трябва да е достоен.”
Е.Я: – Тя също хитрува, обаче.
Н.Г: – И те казват: „Е добре, откога чакаме”. А тя: „Ами ето тука един лък, това е лъка на отсъстващия ми, вече може би покоен мъж. И който от вас прекара стрелата през 12-те халки, които сега ще наредим… „
К.С: – Стрелата.
Н.Г: – Да. „… за него ще се оженя, защото искам достоен мъж.” Но те дори не могат да опънат лъка. Какво остава да…
К.С: – Тетивата са твърде силни.
Н.Г: – Да, прекалено е тежък и голям за тях. И казват: „Не, не искаме такова условие.” И тогава Одисей казва: „Може ли аз да опитам?” и те започват да му се подиграват.
Е.Я: – Той очевидно е скитник.
Н.Г: – Да. Но някой от неговите верни хора му го донася и тогава той го опъва, стреля и прекарва стрелата.
Е.Я: – Доказателство, че е той…
Н.Г: – Прекарва стрелата през халките и след това ги избива всички.
К.С: – С лъка.
Н.Г: – Избива ги всички, да, след това наказва и онези, предателите от неговите слуги, които са угаждали на женихите.
К.С: – Които, да кажем, са предали Пенелопа, че тя през деня тъче, а през нощта разплита.
Е.Я: – Разтъкава, да.
Н.Г: – И накрая дори успява да се споразумее с роднините на убитите и нещата завършват с мир, както и в „Илиада.”
Е.Я: – И едно възстановено семейство, въпреки, така, блажения живот на Одисей извън къщи в продължение на 20 години. Пенелопа, обаче, вярна – това е образът на тази жена според Омир. Така ли?
Н.Г: – Струва си да се разкаже един епизод от края на поемата, за да се види колко изобретателен автор е Омир. След като Одисей е убил всичките си противници и по всякакъв начин е доказал, че това е самият той, Пенелопа продължава да се държи с него учтиво, сякаш е някакъв…
Е.Я: -Да.
К.С: – Нов жених.
Н.Г: – Уважаван гост, дори спасител, но нищо повече. И накрая Одисей й казва, някакси нетърпеливо, което е нехарактерно за него: „Странна жена си ти. Какво не направих тук, виждаш, че аз съм Одисей, и пак стоиш така и просто говориш любезно с мене.”
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И тя казва „Е, прав си, да, нека да внесат нашето ложе направо тук, в двора, където сме, и да легнем като съпрузи” – казва Пенелопа коварно. И Одисей отвръща: „Не може да внесат нашето ложе, защото то всъщност е ствол на една огромна маслина, която аз отсякох и обработих преди време. И никой не може да го мръдне, тъй като корените й са в земята.” И тогава Пенелопа казва: „Да, ти си Одисей.”
Е.Я: – „Ти си”, да.

Част V
Омировата поезия
Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели, успяхме, след двуседмични усилия, заедно с всички предварителни предпоставки, било то исторически, от гледна точка на епохата, било от гледна точка на народите и от гледна точка на нравите, да възстановим съдържанието на „Одисея”. Но не това ни беше целта. Сега нашата цел ще бъде изразена максимално в тези последни минути, преди третата глава от риалити-романа „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. А именно, синтез. От всичко това, което ви разказахме, целта е да направим аналогии, паралели или да очертаем отликите. Всъщност, доколко Омир би могъл да бъде прототип на фантаст или автор на фентъзи. За фентъзи някак нещата много прилягат. Това е една безкрайна игра на въображението, с много видения, митове, образи. Но има версии, че тук е възможно да има научно-фантастични елементи. Ники, обръщам внимание на това, че мнозина смятат Сцила и Харибда за образ на географския обект Гибралтар. Тук вече би могло да се потърси и научно-фантастична нишка, защото краят на света, в който живеят гърците, се намира някъде там. Това е все едно днес човек да пътува някъде към далечни звезди. Едно пътешествие до сегашния Гибралтар, тогавашните Сцила и Харибда. Има ли такава връзка?
Н.Г: – Не е напълно сигурно къде трябва да търсим онова, което Омир е нарекъл Сцила и Харибда, но, ето, да кажа нещо сигурно. Сигурното е Океанът. Омир казва: „За да се стигне до наистина непознатия свят, до отвъдното, там, където са мъртвите, където се слиза за света на мъртвите, трябва да се премине Океанът.” Обаче Океанът е река.
Е.Я: – Да, точно това разбира той под „Океан”…
К.С: – Само в представите на античните.
Н.Г: – Да. Океанът е река. Тя е една река, която се върти в кръг и обикаля целия свят. И там, където е Гибралтар – те го знаят и го наричат Херакловите стълбове, защото някога Херакъл бил там – като се излезе, се навлиза, както и ние сега ще кажем, в Океана. Но те смятат, че като минат отвъд Океана ще стигнат до една суша – както и ние сега знаем, че ще стигнем до една суша – и оттам вече се слиза в света на мъртвите.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – Обаче това е една напълно неизследвана територия. Напълно непозната, тя е отвъд Океана.
Е.Я: – Тоест, това са такива познавателни хипотези, както, да речем, много фантасти правеха в ХХ в. Догадки за нещо, което може да съществува, но нямаме доказателства за него. С тези инструменти ли работи Омир тогава?
Н.Г: – Аз ще се опитам да отдам на Омир това, което заслужава, да му отдам дължимото, като кажа, че той е решил да използва непознатото като възможност за творчество. Не всеки би го направил. Други биха казали „Непознато? Не ни интересува. Непознато – мрачно. Да не влизаме там. Непознато… да се занимаваме с познатото!” а Омир е казал: „Непознатото е възможност да се измислят неща”.
Е.Я: – Да.
Н.Г: – И навсякъде из този непознат свят той търси възможност да измисля неща. Казва „Непознато? Значи има някакви същества не като нас или някакви цивилизации не като нашите.” Омир използва тази възможност за всичко. Както за непознатото на земята и в морето, хоризонталното непознато, така и за вертикалното. Защото много народи почитат богове, както и гърците ги почитали, но почти няма народи – поне в западната част на света – които така като Омир да са използвали своята вяра в боговете за поетическо творчество.
К.С: – Да.
Н.Г: – Сякаш Омир е пръв. Сякаш той е казал „Вярваме в богове. Я да видим тези богове, като ги раздвижим, какво ще направят.” Това само Омир го е правил. Никоя друга западна литература не е опитвала такова нещо. Той е първият.
Е.Я: – И боговете в отношение помежду си и в отношение с хората, които са им подвластни.
Н.Г: – Те влизат в много динамични отношения с хората.
Е.Я: – Динамични, да, да, почти човешки.
Н.Г: – Да. Ето, да видим какво беше при Апулей. Той има много по-голямо уважение към боговете, отколкото Омир.
К.С: – Омир с лекота борави с боговете.
Н.Г: – Да, при Омир отношенията са почти приятелски. Докато при Апулей трябва много да извършиш, за да бъдеш удостоен с видение, чрез което веднъж в живота ти се казва как трябва да живееш по същество.
К.С: – При Апулей има мистерия.
Н.Г: – Това е, защото за него божеството е далече и то се интересува от твоето благо по принцип, но не се намесва в дреболии. Докато божествата на Омир са близо…
Е.Я: – Божеството все повече през вековете се е втвърдило, се е, така, извисило, докато при Омир боговете са демократични.
Н.Г: – Интересното при Омир е, че богът се занимава с дреболии и поради това прилича на човек. Но и помежду си тези богове се занимават с дреболии. Това е, за да може да се направи тази литература, която Омир прави – литература на приключенията и на някакви, много често, битови човешки отношения. Та той използва вертикалната посока на вселената, пътят „нагоре” – към света на боговете – по този начин.
Но той използва и историята по този начин. Омир не се интересува много от историческото знание. Казва си: „Имаме някакви легенди от миналото. Но няма да проверяваме верни ли са или не – ще ги използваме за творчество.” Така че и в трите посоки – и географски, и култово, и исторически, Омир взима материал, за да прави от него литература. Това е първото и най-важното, което си струва да се каже за него.
Е.Я: – Това ли е бащата на, да кажем, западноевропейската или въобще европейската литература?
Н.Г: – Несъмнено.
Е.Я: – Омир, великият слепец, бащата на европейската литература

Фантастичното през античността ІI. Омир. Троянската война

Разговор 2

10 януари 2010

Омир. Троянската война

E.Я: – Добра неделя, уважаеми неделни радио-читатели. Вие сте отново в зоната на риалити романа, аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте и от мен, Кин Стоянов. Риалити-романистите сме тук, в студио 4 на БНР и в апаратната, където е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Глава втора. „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Всичко това обаче след около час, вече по-малко от час. Нашите малки, вече не толкова малки, попорасналите герои отново се реят в космоса. В момента, след първата глава те останаха на Пикторалия, една от четирите планети на съзвездие Пентаграм.
Нашата задача обаче сега, тук, днес е друга. Днес – казвам в този предварителен час, предхождащ първата глава – отново при нас е един добре познат ви човек, човекът, с когото отваряме страниците на отдавна отминали епохи и търсим литературни произведения в тях. Това е преподавателят по антична литература в СУ, доцент Ники Гочев. Здравей, Ники.

Част І

За Омир

Н.Г: – Здравейте.

Е.Я: – Отново се спускаме дълбоко, дълбоко назад във времето. Целта ни тук, в тези подгряващи часове, са аналогии и практики от раждането на образа, от началото на литературните видения. Иначе казано, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи. Днес какво си ни приготвил?

Н.Г: – Ще поговорим за „Одисея”. Миналия път стана дума за „Златното магаре” и тогава казахме, че Апулей е късен автор, и се наложи да обясним защо започваме със „Златното магаре” и Апулей. А основание за това имаше. Сега обаче е време да започнем с нещо ранно, със самото начало. Защото не само ние, но и самите древни гърци – примерно тези от класическата епоха – не знаят за никаква литература преди Омир, преди „Одисея” и „Илиада”. Никаква. Защото дори по времето на Аристотел не са били запазени произведения по-древни от „Одисея” и „Илиада”. Всички казват: Омир е началото. Така че той е началото на Запад. На Запад, казвам, не другаде.

Е.Я: – Да, да, да, западната цивилизация започва от Омир. Западната цивилизация, разбира се, в своя литературно-исторически вид.

К.С: – „Седем града спорят пред чии порти е просил Омир” – това на Самуел Маршак май че беше.

Н.Г: – Да, това все пак е шега. Наистина, седем града са спорили, има една такава антична епиграма.

Е.Я: – Но всъщност нас ни интересуват повече неговите литературни прояви и в случая произведението „Одисея”, което, лично според мен, най-много се доближава до днешните два жанра, с които ние работим от 4 часа – фентъзи и фантастика. Все пак да направим едно историческо влизане в темата. Кога живее Омир и събития от кое време описва той?

Н.Г: – Ние днес казваме, че Омир е началото. И за тях е бил началото. Тогава, още през V век пр. Хр., Херодот е отделил малко място в “Историята “ си за Омир, да каже нещо за него. И казва, че Омир живее 400 години преди неговото време, преди Херодот. Значи за Херодот той вече е бил древен. А 400 години преди Херодот означава ІХ в. пр. Хр. Това е една твърда датировка, дадена от един сериозен, солиден автор като Херодот и е добра изходна точка.

К.С: – В крайна сметка това исторически образ ли е? Защото знаем, че Омир e бил слепец и на старогръцки е “Омир” е значело точно това.

Н.Г: – А, дали „Омир” значи „слепец”? Всъщност думата homeros има като първо значение „заложник”. И някои, които са писали през античността биографии на Омир, са се опитвали да извлекат нещо от това, че „ homeros” на гръцки значи „заложник”. Но кой знае какъв е бил животът на Омир. Все пак да кажа още нещо за датировката – ІХ в. според Херодот. Днес, след векове умувания, ние приемаме, че Омир е живял по-скоро през VІІІ в., дори втората половина на VІІІ в. – значи, изтегляме го 100 години към нас, 100 и малко. Това е днешната датировка на Омир. Още отсега да кажем – единственото добро нещо, което имаме като източник за това, кой е той, са собствените му описания на пътуващи певци. В „Одисея” те се казват Фемий и Демодок.

Е.Я: – Така, а самият Омир историческа личност ли е? Защото знаем, че дори в далеч, по-късни периоди на литературната история едно име – което и да е име – би могло да бъде сборен образ на цяла плеяда от автори. Това авторско произведение на Омир ли е – „Одисеята”? А също и „Илиада”, и всичко това, което е завещал Омир – то негово ли е, или е един фолклор, който е подписан по-късно в историята с едно условно име.

Н.Г: – Този въпрос започва да се обсъжда доста късно. През античността никой не се съмнява, че Омир е реално лице, което е автор на точно тези и още някои произведения. И във Византия никой не се съмнява, и през Ренесанса на Запад – също. И чак в края на ХVІІІ в. в Германия тази тема се открива. Един класически филолог, много прочут, казва се Волф, в края на ХVІІІ в. Издава текста на Омир и казва „Ето това са произведенията на Омир, а според мене “Омир” е само име за тези поеми. Самите те са събрани през VІ в. пр.Хр. в Атина оттук-оттам и са приписани на този “Омир”. Всъщност това е един сборник. „Илиада” и „Одисея”, всяка поотделно, са просто сборници”.

Е.Я: – Да. Както се казва „Старогръцки легенди и митове”, примерно.

Н.Г: – Да, на които им е придадена форма от тези редактори по времето на тиранина Пизистрат през VІ в. Оформени са като единни произведения. Но това се заявява чак през ХVІІІ в. в Германия. През ХІХ в. тези въпроси се дискутират много, а през ХХ в. ние, повечето античници, казваме, че е най-вероятно това да са авторски произведения. Най-вероятно такъв поет да е имало, защото поемите, които виждаме сега, са прекалено добре направени, за да ги припишем на някаква група съставители.

Част ІІ

Времето на Троянската война

Е.Я: – Омир, „Одисеята”, 8-9 века пр.Хр., все още това е спорно. Това, което е безспорно, поне към ХХ в. отнесено, е, че Омир е действителна историческа личност и именно Омир е авторът на „Илиада”-та и на „Одисея”-та, която днес, всъщност, ни интересува особено много. Там вътре, в „Одисея”-та, търсим раждането на образа, началото на литературните видения в античността, прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи, които са предмет на разработка от библиотека „Български риалити романи”. Това, обаче, след 4 часа.
Сега доцент Ники Гочев от СУ, преподавател по антична литература, ще ни въведе в образите на „Одисея”та. Ники, има ли дистанция между събитията, описани от Омир и неговото съществуване във времето? Тоест, той съвременник ли е на тези събития или разказва по преразкази, пише по преразкази?

Н.Г: – Още в древността гърците, или поне повечето от тях, са били сигурни, че Омир е живял много по-късно от Троянската война и е обработил някакви разкази, които са съществували доста време преди него. Сега и ние казваме така, щом приемаме, че Омир живее чак през VІІІ в. Сега, няколко думи за това какво се случва тогава по света.

Е.Я: – Да, или поне в района. Светът в средиземноморския му вид.

К.С: – Класическият свят.

Н.Г: – А всъщност центърът на този свят се намира на изток. Силната част на този свят не е Гърция

К.С: – А Мала Азия.

Н.Г: – Не е Гърция, не е точно и Мала Азия, а е по-скоро Двуречието и областта Двуречие-Египет. Това е центърът на тогавашния свят, там са важните събития. Там са старите цивилизации и мощните армии. През VІІІ в. имаме на изток първо една много силна Асирийска империя. Тя точно през VІІІ в. разрушава Северното еврейско царство – Израил. То е разрушено тогава, по времето на Омир, към края на VІІІ в. По това време асирийците заплашват даже и Египет. А Египет, тази най-стара и прочута държава, е била много разклатена през VІІІ в. и казват, че известно време е била владяна от южни царе, които не са били египтяни. Значи, имаме силна Асирия и слаб Египет.

Е.Я: – Южни, по-южни от самия Египет?

Н.Г: – Да, по-южни. През античността се говори за етиопци, за мощно етиопско царство, което неведнъж е заплашвало Египет и вероятно нещата са били точно така. Други страни – например финикийските градове в източното Средиземноморие, като Тир и Сидон, са просперирали икономически, може би и културно, но политически са били подчинени също на Асирия. Същите тези финикийци 150 години преди Омир са създали град Картаген, за който Омир е чувал. На този град, Картаген, който е далеч на запад, предстои голямо бъдеще. И също по времето на Омир, значи към средата на VІІІ в., се смята, че е основан град Рим – тогава още мъничко селце в центъра на Италия. На него му предстоят векове, докато стане силна държава.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Нито Омир, нито който и да било грък от континентална и от егейска Гърция е чувал нещо за Рим преди, да кажем, ІV – ІІІ в. пр. Хр.

К.С: – Тоест, събитията, които Омир описва, са се случили отдавна и дори Еней вече е изнесъл своите хора и е основал Рим.

Н.Г: – Да, за Еней е така. От Енеевата биография, както я знаем от Вергилий, става ясно, че Еней, който е троянец, се премества в Италия и че векове по-късно неговите потомци основават Рим. Основаването вероятно наистина се е случило по Омирово време, но за самия Омир Еней е древен герой. И още нещо – по времето на Омир, или може и малко преди него, са били играни за пръв път Олимпийските игри. Това е много важно за гръцката история

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото гърците си правят хронологията по Олимпийските игри. Ние знаем, че 776 г.пр. Хр. са били първите Олимпийски игри и…

К.С: – Всъщност там са се състезавали и поети, не само гимнастици.

Н.Г: – Да, явявали са се поети. Изобщо на всички гръцки празници, и по-незначителни от Олимпийските игри, са се явявали поети.

Е.Я: – Така, центърът на цивилизацията се мести от изток на запад постепенно, той ще премине и през Гърция и даже ще я подмине в западна посока към Рим. Но какво представлява районът, специално описван от Омир, в епохата, в която събитията се разиграват – Троя, Спарта, Атина?

Н.Г: – Омир не се е занимавал да датира нищо, разбира се, но след време неговите коментатори, пък и всички гръцки историци много са се интересували, и в крайна сметка е било установено, че Троянската война се е състояла и че това е било някъде около 1180 г.пр.Хр. Разбира се, те са го казали по друг начин.

К.С: – Близо 400 години преди Омир.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Та още от античността е прието така да се датира Троянската война и разрушението на Троя. ХІІ в.пр.Хр., това вече е края на голямата микенска цивилизация от ІІ хилядолетие, края и това е времето, в което Египет е все още мощна държава. Ако хвърлим един поглед към Библията и нейната хронология, ще видим, че тогава евреите са се заселили в Палестина и все още нямат цар, а еврейският народ се е управлявал от така наречените съдии.

Част ІІІ

Времето на Омир

E.Я: – В търсене на прототипите и първообразите на днешните жанрове фантастика и фентъзи продължаваме да се връщаме все по-назад и по-назад в историята, докато стигнем до историята на литературата, историята на региона. Говорим за южните части на Балканския полуостров и части от Средиземноморието. Ники Гочев, знаете, доцент Николай Гочев днес работи за вас. Всъщност, Ники, като оставим настрана доколко може да се вярва, че Хайнрих Шлиман е открил точно останките на Троя, това е съвсем отделна тема, но ако приемем, че това са останките на Троя, каква датировка имат те? Там вече нещата няма как да се сбъркат. Има въглеродни анализи, има всякакви способи, при които да се датират с относително висока точност.

Н.Г: – Имало е спорове. Това, за което специалистите са съгласни, че Шлимановата “Троя” е била някакъв друг град, не Омировата Троя. Но пък има съгласие, че Троя на Омир трябва да е била на това място, където Шлиман е копаел, приблизително там. Това място е стратегически важно, защото е близо до протоците и се предполага, че войната на континентална Гърция срещу този град е била от тези войни, каквито и впоследствие е имало – за протоците, за Дарданелите и за Босфора.

Е.Я: – Зората на битките за протоците, някъде тогава.

Н.Г: – Така изглежда. В това е била силата на Троя. Античните, впрочем, са мислели, че троянците са били подчинени на Асирия още по онова време. Не е много лесно да се разбере дали е било така, но така пишат някои историци.

Е.Я: – Сега, в какви взаимоотношения се намират политическите сили в района? Все пак преди да отидем към събитията, описани цветисто, образно и митологично, даже с много голяма фантазия, от самия Омир – какво е разположението на силите в района? Тоест, имаме гръцките градове-държави силни, Троя също, сериозна единица, и политическа, и военна. Това ли са, силите в този район?

Н.Г: – Ние не сме много сигурни каква е била политическата ситуация в началото на ХІІ в.пр.Хр. Бедата е, че имаме слаби писмени извори и че дори гърците от класическата епоха не са знаели почти нищо. Много повече неща, обаче знаем за самото Омирово време, за VІІІ в. Тогава гръцкия свят е бил почти в същото състояние, в каквото го виждаме през класическата епоха, значи от V-ІV в. Та през VІІІ в. вече големите гръцки полиси са съществували, но Спарта е била много по-силна и цветуща от Атина.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Тя е един град, който се развива по-рано и по-рано е бил влиятелен. За това и атиняните, когато се хвалят със своята история, много рядко се позовават на Омир. Защото Омир почти нищо не казва за Атина. Едвам я споменава като един от многото градове, докато за Спарта говори често и надълго. Виждаме…

Е.Я: – Спартанските царе са, така, основните герои в „Илиада”-та.

Н.Г: – Да, там е Менелай, там е и Елена. И ние виждаме как Телемах, когато тръгва да търси баща си, отива в Спарта, като в един голям град, едва ли не първи в цяла Гърция.

К.С: – Да.

Н.Г: – Значи Спарта има голямо предимство. И атиняните, които са достигнали имперското си положение през V в., винаги са казвали „да, ние сме силни, ние имаме големи заслуги пред всички елини, но спартанците все си мислят, че те са първи.” Това го казва Изократ, през ІV в.
Сега аз бих казал и някои неща, за това, какво си мислят гърците за отношенията между тях и така наречения Изток. Това е интересно. Най-добре да се опираме на това, което те самите казват, защото археологическите данни не са толкова удобни за ползване, колкото писмените извори

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Та, мнението на гърците е следното. Още Херодот, когато започва да пише “История”-та, казва така – „Ние се намираме във време, в което гърците воюват срещу Персия. Но войната между Гърция и Персия е само епизод от много стария конфликт между Запада и Изтока”

К.С: – Да.

Н.Г: – И казва: „Това е една история на взаимно нанасяне на несправедливости, като може би първи са започнали силите от Изток” И поставя Троянската война като част от тази поредица сблъсъци.
С разрушението на Троя печели Западът и тогава вече, по времето на Херодот, когато гърците отблъскват Ксеркс, казват „Ето Западът отново спечели”. Но това е малко съмнително – резултатът от войната е просто в това, че Ксеркс не е завладял Гърция.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Това е всичко. Но на Атина това твърдение й трябва, защото атиняните се стремят да извлекат максималното от гръко-персийските войни. Те се представят като защитник на Гърция и обосновават своята роля на лидер на всички полиси.

Е.Я: – Там междуособицата е особено силна, вече впоследствие, между Спарта и Атина. Но да видим… всъщност, да, след малко може би ще дойде времето да видим кои са троянците като етнос, къде обитават те и какъв фактор са в района.

К.С: – Но това ще го разберем след музиката.

Част ІV

Ахейци и троянци

Е.Я: – Кои са троянците? Какво е Троя и що за фактор е тя в епохата? Търсим всичко това, защото ни предстои през „Илиада”-та да влезем в „Одисея”-та. Целта на днешния час е поне да влезем в „Одисея”-та, и естествено, ще довършим разказа следващата неделя. И така, Троя. Какво представлява Троя, от кого е заселена и кого притеснява? И защо?

Н.Г: – Не можем да знаем много неща за Троя. Пак се опираме главно на това, което самите гърци са знаели, а пък те съдят за тези неща от Омир. Ясно е, че Троя е била твърде силен град, щом е била нападната от всички градове от континентална Гърция и островите, взети заедно. Омир ги изброява.

Е.Я: – Обединена гръцка армия.

Н.Г: -Те са стотици и той най-педантично изброява от кои градове и места са, колко кораба и точно колко души са потеглили.

Е.Я: – Това е много добър материал за Херодот.

Н.Г: – И столетия по-късно Тукидид се занимава с това място у Омир и казва, че Троянската война не е била толкова голяма, колкото си я представят. Казва: „Сега, като преброим колко са били корабите и колко са били хората – малко са били за цяла Гърция”. С това иска да каже, че тогава Гърция е била много по-слаба и по-малка, в сравнение с Тукидидовото време, времето на Пелопонеската война. Във всеки случай Троя явно е била могъщ град и затова се е наложило толкова много независими царства да се сражават срещу нея.

К.С: – Че даже и траки.

Н.Г: – Да, в “Илиада” се говори и за траките. Но те не са се сражавали срещу Троя, напротив, били са съюзници на троянците.

К.С: – Да.

Н.Г: – Впрочем, траките са много сериозен фактор от най-дълбока древност в тази част на света и, понеже го подхвърлихме, ще го илюстрирам само с един пример. Един от големите специалисти по междудържавна политика в класическата епоха, Изократ, е казал, че има 3 мощни властващи народа измежду варварите. И казва – първо, това са персите, с които ние имаме сериозни сблъсъци. Второ, скитите, които са многобройни и живеят на север; и трето – траките.

Е.Я: – И траките.

Н.Г: – „Които бяха толкова страшни”, казва „че в древността бяха станали дори съседи на атиняните и след като спечелихме една решителна война, тогава те се дръпнаха по сегашните си места и отидоха на север. Дотогава бяха много близо до нас”. А и Херодот после казва „Траките, след индийците, са най-многобройния народ в целия свят” .

Е.Я: – Сега, има ли троянско население, или това е един космополитен за времето си град, населен от странстващи, търгуващи и взаимно общуващи, хора но етнически разнообразни?

Н.Г: – Не е лесно да се каже. Ако се погледне Омир, виждаме достатъчно неща, които показват, че троянците, са били, като култура, доста близо до своите противници. Изглежда, че те почитат, както се вижда при Омир, същите богове. Или поне така говори Омир.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Почитат Зевс, Атина, всички олимпийски богове.

К.С: -Част от пантеона ги подкрепя тях в „Илиада”та.

Н.Г: – Точно така. Друго – от Омир никъде не личи, че тези хора разговарят помежду си с преводачи.

К.С: – Да, това също.

Е.Я: – Езикова и религиозна общност имат, единство някакво.

Н.Г: – Така изглежда. Обаче някои казват „Ами Омир е поет, той ако започне да си занимава с неща, с които се занимават историците, т.е, какъв език говорят, кой ще им превежда – той няма вече да бъде поет. За да може да разказва добре, той трябва да прескочи преводачите.” И смятат, че трябва да е имало преводачи. Например Горгий, прочутият оратор и софист от V в., има една реч, тя е фиктивна, учебна, в която говорителят – грък, ахеец, казва „Нуждая се от преводач, за да разговарям с троянците”.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Значи, през V в. Някои разсъждават: „А може троянците да не са били като нас, може да са били други, с друг език и да са имали нужда от преводач”. Но това са само едни умувания, предположения.

Е.Я: – Най, така, достоверната хипотеза, която – само за хипотези говорим естествено тук – е, че те би трябвало все пак да са част от някакъв по-голям етнос.

Н.Г: – Мала Азия е била населена с негръцки племена. Значи ние имаме гърци в Мала Азия, но това са колонисти, които се установяват по островите, най-много по крайбрежието. Знае се, Ефес, Милет и много други градове, появили се впрочем след VІІІ в. – те са гръцки. Обаче навътре имаме съвсем други народи, например лидийците, чийто най-известен цар е Крез. Те са били, без съмнение, негърци.

Е.Я: -Да.

Н.Г: – До тях имаме фригийци, кари – всякакви. И вече още по-навътре множество народи, които впоследствие остават само като имена на области, такива като Ликия, Кападокия, Киликия и т.н.
Най-далече остава Армения, за която гърците не знаят по онова време. Та когато става въпрос за троянците се е наложило мнението, което се вижда в някои източници, че тези хора са били фригийци. Поне така са си мислели по онова време.

Е.Я: – Така. Фригийците са най-вероятното население, основно поне, население на Троя. Гърците с обединена армия тръгват, за да унищожат този град. Очевидно, този град има огромно стратегическо значение, а вероятно не само стратегическо, а и икономическо. Едно тук, обаче, е ясно – историята на Омир за „Илиада”, и особено, което повече ни интересува, за Одисей. И тя ще бъде разказана поне в две части.

Част V

“Илиада”

Е.Я: – И така, уважаеми неделни радио-читатели, две неща на този етап са сигурни. Първо, само след минутки ще бъдете с Мики, Дима, Гари и Бил на далечната примамлива, но вероятно и коварна Пикторилия. Там оставихме в литературната ни част нашите основни герои от „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
Другото, което е сигурно, е че поне още един час ще посветим на „Одисея”-та и на Омир, защото още не сме влезли в Троянската война. Имаме 5-6 минути, в които трябва да изчерпим Троянската война, защото „Илиада”-та я прескачаме като източник на първообраза или прототипа на днешните жанрове, за които говорим – фантастика и фентъзи. И, уверявам ви, другата неделя ще получите „Одисея”-та, както и образа на самия автор Омир. И така, войната, няма как, трябва да я проведем, макар и набързо, още повече, че през нея трябва да преведем нашия основен герой – Одисей, който е възлова, ключова фигура в самата война.

Н.Г: – Троянската война започва като една изневяра. Началото е поставено добре, възможен е увлекателен разказ.

К.С: – Много литературно.

Н.Г: – Всеки би желал да чуе какво се е случило, каква е тази изневяра. А Херодот, който мисли в съгласие със своята историческа схема, казва „Да, действително, Парис е отвлякъл Елена, но това е било не като подарък от Афродита, а като отмъщение за това, че някои гърци са отвлекли – обърнете внимание – Европа.” Европа е била финикийка, дъщеря на един финикийски благородник или цар.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Ето, някакви европейци отвлекли Европа на запад. И казва: „Не е странно, че после Александър-Парис е отвлякъл Елена, това е било просто отмъщение”. Така че историята започва с изневяра. Но какво следва? Тези неща са много разработвани в гръцката литература. Менелай узнава за изневярата, преценява я като оскърбление, но не смята, че само жена му е виновна, и се обръща към всички някогашни кандидати за ръката на Елена, които тогава са дали клетва, че който и да бъде избран за неин съпруг, те ще си помагат, а няма да враждуват помежду си.

К.С: – Каква доблест само. Каква антична доблест.

Н.Г: – И наистина, когато Менелай, и особено Агамемнон, който е главнокомандващ, се обърнали към тези хора, те казали „Да, ще дойдем”. И това е историята, така тръгват нещата.

Е.Я: – Така се обособява обединена, общогръцка армия, която да тръгне, за да върне Елена обратно на Менелай.

Н.Г: – Да. И този огромен флот потегля, но не направо през Егейско море, защото на тях им е трудно, даже Егейско море им е голямо.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – В този момент то е опасно и бурно, така че те вървят по крайбрежната ивица, която знаем колко е дълга.

Е.Я: – Да виждат брега.

Н.Г: – И в един момент, не много далеч от Пелопонес, някъде около остров Евбея, засядат поради безветрие. И тогава се случва една трагедия, която има голям отзвук по-късно, а именно, принася се една човешка жертва. Трябва да се пожертва дъщерята на Агамемнон – Ифигения. Това го казва прорицателят Калхас – че това иска Артемида. И наистина Агамемнон пожертвал Ифигения.

Е.Я: – Тук също има участие като посредник, нашият човек Одисей…

Н.Г: – Има разни версии на мита.

Е.Я: – Че той всъщност е успял да кандардиса Агамемнон, че в името на големите цели Ифигения… и т.н. Там вече част от неговите качества изпъкват, той е умен…

К.С: – Хитроумен.

Е.Я: – Той е дипломатичен, той си знае как да си постига целите.

Н.Г: – За Одисей се разказват много неща, разказва се например, че в началото той въобще не е искал да участва в тази война, имал е млада жена и малко дете, знаем кои са. И дори се е преструвал на луд.

Е.Я: – На луд, да, точно така.

Н.Г: – Итова може да се прочете, не у Омир, но на други места. После се отказал да се преструва. Така че за Одисей се разказват всякакви неща и даже в древността някои казвали „Одисей е един непочтен и даже посредствен човек, а Ахил е герой.”

Е.Я: – Да, той не е типичният герой на гръцката митология. Те са, някак си така, самопожертвувателни, там достойнството и честта са преди всичко, докато Одисей е по-компромисен, той в името на оцеляването е готов на всичко.

Н.Г: – Ето това е многообразието при Омир. И затова той е голям поет, защото е създал само две поеми, но главните герои са съвършено различни. В „Илиада” големият герой е Ахил, който е избухлив, безкомпромисен и върви към гибелта си…

Е.Я: – Да. Абсолютния герой, тоталния герой.

Н.Г: – За него е важна честта и славата. А от другата страна е Одисей, който е героя на оцеляването, за който честта, или по-точно почтеността, не е важна. Той може да изпадне във всякаква ситуация, да излъже, да бъде всякакъв.

К.С: – Да.

Н.Г: – И Омир… Да, той го е направил това, той е казал „Ще направя две поеми, едната ще бъде такава, другата – различна.” И наистина „Одисея” е съвършено различна.

Е.Я: – Единият звучи по-митологизирано като характер, Ахил, а Одисей е по-близко до човека.

Н.Г: – Та, ето сега, те жертват Ифигения, и по-късно Агамемнон като че ли ще си плати за това решение. Потеглят, стигат до Троя и воюват там 10 години. Но Омир, понеже не е историк и не му е интересна хронологията, не разказва за всичките десет години, както някои ще направят – „първата година, втората година…”, не това, а е взел няколко седмици. Той казва „Скарват се”. В един момент Агамемнон и Ахил се скарват и Ахил се дръпва, защото е унизен. И казва „Аз ще се оттегля, но освен това и ще направя така, че тази армия да пострада, за да разберат, че съм необходим”.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Какво става? Майка му, която е богиня, отива при Зевс, Зевс казва „да, ще помогна”. Сиреч – нека да пострада неговата армия. И неговата армия наистина пострадва. Има някои единоборства, с които Омир прекъсва военните действия и, действително, троянците атакуват, стигат до лагера, до корабите и малко остава да подпалят корабите, след което ще унищожат армията на противника.

Е.Я: – Ключова е водата, да.

Н.Г: – Да, защото те без кораби ще загинат. Тогава, обаче в битката влиза Патрокъл, приятел на Ахил, загива и тогава Ахил казва „Аз ще се върна, за да отмъстя”. Добре е направено – не просто решава, че изведнъж се е притеснил за Агамемнон и за армията.

Е.Я: – Има кауза.

Н.Г: – Има неочаквана, но сериозна и истинска причина да се върне. А не някой да дойде и да каже „Хайде сега, наистна много ти се извиняваме. Приеми и тези разкошни подаръци”. Те веднъж отиват, но той ги връща.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Така че и това е добре направено. Неслучайно Аристотел казва на едно място в „Поетиката”: „Омир, който всичко прави много хубаво и това е направил хубаво.” Това с думи на Аристотел, голям познавач на литературата. Та в този момент Ахил се връща и стига до единоборство с Хектор.

Е.Я: – Ахил и Хектор, епичния дуел, двубоят между двамата.

Н.Г: – Накрая Ахил и Приам се помиряват, за да може Хектор да бъде погребан.

Е.Я: – Така. След това нещата вече са болезнено познати от филми, варианти, вариации и т.н. Дървеният кон…

К.С: – Даровете на данайците.

Е.Я: – Даровете на данайците и огромната, така, конспирация на Одисей, който в крайна сметка печели войната и не случайно получава снаряжението на Ахил. В крайна сметка е това и по този начин ние ще приключим Троянската война, защото нашата цел, недостигната на този етап, беше „Одисея”-та и по-нататъшните още десетгодишни митарства на самия герой. Това обаче другата неделя от 15 ч.

Фантастичното през античността І. Апулей. „Златното магаре“

Българското национално радио
представя
една продукция на радио „София”

3 януари – 21 март 2010

Разговор 1
3 януари

Апулей и “Златното магаре”

Е.Я: – Добър ден, уважаеми неделни радио-читатели, вие сте в зоната на реалити романа, поемаме към звездите! Аз съм Емил Янев.

К.С: – Здравейте от мен, Кин Стоянов. В студио 4 на радио „София” сме реалити-романистите, в апаратната е звукорежисьорът Камен Жеков.

Е.Я: – Начало на годината – начало на роман № 9. Всъщност, роман № 9 е продължение на роман № 6. Ако от тази аритметика ви става ясно нещо, това е добре. Ако не ви става, веднага пояснявам – „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”. Това е заглавието, с първообраза на което започна нашата звездна поредица – миналата година точно по това време, в началото на януари: „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега идва ред на продължението, което значи – поемаме към звездите. В случая обаче, този предварителен час, както много добре знаете, той е свързан повече с действителното, всъщност изцяло с действителното, изцяло със случилото се, даже в известна степен с историческото. Така че след час, след по-малко от час, поемаме към звездите с първия разказвач на „Стражите на съзвездие Пентаграм”. Сега обаче поемаме в диаметрално противоположна посока, с дълбоко гмуркане към античността. Там, в античността, ще търсим първообразите, литературните прототипи на днешната фантастика или фентъзи. Както и да го наречем, говорим за тази литература, която се занимава с, описва и обрисува ирационалното, нереалното, несъществуващото, но, може би, желаното да бъде видяно. И така, спускаме се дълбоко, дълбоко назад. В античността ще търсим корените на днешното фентъзи. Днес за вас в този предварителен час ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Здравей.

Част І

Времето на Апулей

Н.Г: – Здравейте, благодаря ви, че ме поканихте. Смятам, че това е една прекрасна инициатива, че дава възможност за творчество и също така смятам, че е добре да се хвърли един поглед към историята на литературата, на класическата литература, както сте решили, виждам; и да се каже нещо за някои от големите автори. Днес изглежда, ще говорим за Апулей, „Златното магаре”.

Е.Я: – Точно така.

Н.Г: – Това е един прекрасен избор. Действително, Апулей е класик и същевременно крайно оригинален автор; и, което може би също е добре, той не е чак толкова познат. Следователно няма да повтаряме неща, които са казани преди нас много пъти, а ще кажем нещо ново, в нашата среда, в нашия контекст. И така, за Апулей.

Е.Я: – Всъщност, да, нека само още веднъж да изясним концепцията. В тези 10, 11 или 12, или може би даже 13 предварителни часа – в зависимост от това колко ще бъдат главите в нашия роман – ще получите точно толкова на брой предавания, посветени на античните прототипи на съвременната фантастика или съвременното фентъзи. Започваме с един шедьовър – „Златното магаре” на Луций Апулей. Естествено, ще обясним защо точно с него започваме, защото можехме да постъпим и по друг начин. Има и преди това митологии, които съдържат такива елементи, но ние започваме със „Златното магаре”. Защо с него – след малко. Сега да видим кой е самият Луций Апулей.

Н.Г: – Апулей, от гледна точка на историята на класическата литература, е сравнително късен автор. Той е много по-късен не само от Омир, но и от автори, да кажем, като Платон, които имат голяма заслуга за художествената литература. Живее през ІІ в. сл. Хр. в латиноезична среда на Запад и работи главно с латински език. Така че ние можем спокойно да го наречем западен автор.

Е.Я: – И вече полу-християнизирана среда.

Н.Г: – Дали е полу-християнизирана? Говорим за ІІ в. сл. Хр., по времето на императорите Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. И тримата, особено Марк Аврелий, са по-скоро известни като гонители на християнството.

Е.Я: – Това е по върховете, но долу вече християнството се разпространява с голяма скорост.

Н.Г: – Това е вярно, по това време църквите в империята вече са многобройни и достатъчно стабилни.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – И действително, интелектуалците знаят за християнството, знаят доста отдавна. Писателят Лукиан, който е съвременник на Апулей и е чел почти същите книги, споменава изрично християните. Знае се и на императорско равнище. 30-40 години преди Апулей, да кажем, императорите вече се занимават с християнството, това е известно от кореспонденцията им. Така че и Апулей най-вероятно знае за тези неща. На едно място той говори за „суеверните юдеи”. Не „християни”, а „суеверните юдеи, които” – така и така.
Та той е човек, роден близо до Картаген, в северна Африка, в един малък градец Мадаура, от явно заможно семейство, защото е могъл да си позволи образование, и то отлично. Учил е в Картаген, което е било едно хубаво място за учене по онова време, но освен това е имал възможност да продължи образованието си в Атина и да живее известно време в Рим. Там е живял и работил като адвокат, а адвокатството е било добре платено в Римската империя.

К.С: – То го е сблъсквало и с много случаи, много истории.

Н.Г: – Да, и това му е помогнало да получи житейски опит, та да разкаже някои неща и той ги е разказал в „Златното магаре”. Но Апулей, освен че е бил адвокат… – а това, да си адвокат, означава да си и ретор, което пък означава да си чел по-старите ораторски образци и изобщо литературата; защото един оратор не може без литература. Той не може да не познава Омир, да кажем.

К.С: – Той самият в някои периоди от живота си обикаля като странстващ интелектуалец, самият Апулей.

Н.Г: – Да, от една страна той е адвокат и си има такива задължения със своите клиенти…

К.С: – Това си му е служебното поприще.

Н.Г: – От друга страна, изнася лекции. Това го знаем, защото има много ясни свидетелства. Той бива поканен някъде, събира се голяма публика, може да е и театър, говори им и казва „Вие имате към мене големи очаквания!” От текста се разбира, че хората пред него са много и че той е известен. А че е бил известен, е ясно и отдругаде. Например, била му е издигната статуя в неговия град. Статуя приживе.

К.С: – Приживе, да.

Н.Г: – Действително, тогава статуи са се правели, защото е нямало фотография, но все пак не на всеки се е правела статуя. Значи човекът е бил известен, популярен и уважаван. А е имал интерес и към философията, и даже е останало прозвището му „платоникът Апулей”. Той има 1-2 трактата, посветени на Платон и на платонизма, и философската му култура е на достатъчно високо равнище, ако изобщо е скромно да се говори така за Апулей, който във всяко отношение – като култура имам предвид – далеч надминава повечето, които говорят за него. Така че той е познавал платонизма, изповядвал е платонизма като философия, а същевременно, както сам пише, е бил посветен в мистериите на главните египетски божества.

Е.Я: – Нека сега ние да се посветим на мистерията на музиката.

Част ІІ

Повестта за магарето

E.Я: – Сега, в предварителния час, търсим античните прототипи на днешните фантастични произведения. Говорим за Луций Апулей, Луциус Апулейус и, естествено, за неговия шедьовър „Златното магаре” – книга, пълна с образи, с много метафора, с много видения и, естествено, с много поука. За вас днес, и за нас, за цялата библиотека, работи литераторът доц. Николай Гочев, експерт по антична литература в СУ. Ники, да добавим ли още нещо към портрета на Апулей преди да отворим кориците на „Златното магаре”, което, всъщност, основно ни интересува днес?

Н.Г: – Сега, главното, което трябва да се каже за Апулей, за да може и да се разбере „Златното магаре”, това е разностранността на неговата култура. Ние казахме няколко думи за това каква е била неговата професия. Той е бил човек, ангажиран с разностранни културни прояви. Пишел е в различни жанрове. „Златното магаре” е интересна не просто, защото тя е чиста литература; ако беше чиста литература, тя може би би минала някак си незабелязано, защото има и други подобни романи по това време, но те не са оцелели или пък за тях се говори малко. Обаче Апулей е внесъл вътре неща, които имат отношение към философията и към религията, затова тази книга е натежала и е станала важна. И сега, когато ние разглеждаме „Златното магаре”, трябва първо да ги разделим тези аспекти. Да видим кое вътре е философия, защото има; и кое представлява религиозен ангажимент за самия Апулей, защото го има.

Е.Я: – Мистериите присъстват там.

Н.Г: – Да. И отделно, разбира се, трябва да обърнем внимание кое е чисто литературното в тази книга.

Е.Я: – Че той е и психолог самият Апулей.Той изгражда едни образи, които на фона на тогавашната литература са си така доста уплътнени, макар и епизодични, защото това е един наниз от случки, общо взето, цялата история „Златното магаре”.

Н.Г: – Да. Сега, когато говорим за литературния аспект на тази книга, трябва да сме наясно, че Апулей го заема това нещо. Днес ако някой просто така чете книгата ще си помисли, че това е един гениален писател, невероятно оригинален, който предшества, примерно, декамероните в Западна Европа. Защото сигурно сте обърнали внимание, че на моменти тази книга е просто един декамерон.

Е.Я: – Да, така е.

Н.Г: – Нали така? Тя е една такава…

К.С: – Да, да, така е. Има го духът и на Бокачо, и на Чосър…

Н.Г: – Това е сякаш един сборник от скандални разкази. И, действително, той това нещо го прави, но това не е негово. Ние сме абсолютно сигурни, защото….

Е.Я: – Тоест, говорим за кавър тука, ако трябва да…

Н.Г: – Говорим за неща, буквално заети. Съществува един роман, написан от реален човек, който се е казвал Луций, може би почти съвременник на Апулей или малко по-ранен от него, който не е запазен, обаче е запазена една преработка, много късичка, в съчиненията на писателя Лукиан, за който споменах преди малко. Тази преработка е десет пъти по-кратка от „Златното магаре”. И ние виждаме, че не само мотиви, ами буквално, дословно, са взети думи, цели откъси, и са вкарани в „Златното магаре”. Значи тази основа на „Златното магаре”, този декамерон, той не е Апулеев. Той просто го е взел и го е приспособил. Ето това е първото нещо, което трябва да знаем – Апулей не е чак толкова оригинален като писател. А специално за оригинала знаем чак от патриарх Фотий, който го е чел през ІХ в. Чел е не Апулей, не Лукиан, а оригинала на техните съчинения, пише петнайсетина реда за тази книга и казва кое е същественото. Но първото е – тези неща са заети. И сега от тук нататък Апулей се захваща да приспособява това нещо, което той взима наготово.

Е.Я: – Самия Апулей, обаче, и неговият ръкопис, са обект на плагиатство след това. Правени са много заемки, преправки, трансформации, че даже и пренаписване на текста с чужди подписи.

Н.Г: – Книгата е преработвана, мнозина са се позовавали на Апулей, някои сигурно и не са се позовавали, тези неща, трябва някой да е голям специалист в литературната история и да се занимава специално с Апулеевата традиция, за да ги знае точно. Така е, но тази книга е натежала, тя затова е и толкова повтаряна. Защо? Най-напред, това е приключенски роман, каквито по времето на Апулей има много. Приключенски роман, в който има един герой, който минава през разни перипетии и стига до щастлив край. Но има много вмъкнати историйки и целта е да се представи, ако е възможно, целия средиземноморски свят. И сега тук вече, това което е интересно…

Е.Я: – С цял букет от божества вътре.

Н.Г: – Да. Това, което е интересно и с което той се отмества от обикновените авантюрни романи от времето, каквито има запазени 5-6, е мотивът за магарето и превращението, който другаде го няма.
Е.Я: – Метаморфоза.

Н.Г: – Да, този мотив в романите го няма, обаче той не е и Апулеев. Апулей го взима, защото му се струва интересен и по този начин се отклонява от останалите и казва „Ето, сега ще работим с магаре.” А първото заглавие на този роман е било „Метаморфози”.

Е.Я: – Да. Точно затова го казах.

Н.Г: – Това заглавие е много по-добро от „Златното магаре”. Впоследствие онези, които са решили, че тук става въпрос главно за шегата с магарето, не са улучили.

Е.Я: – Предали са го по-скоро търговски.

Н.Г: – Не са улучили същността. Не го интересува Апулей чак толкова това, колко смешно ще бъде, ако един човек се окаже в магарешко тяло. Той казва „Да, това е интересно, може да се ползва, ще има ефект”.

К.С: – Това е само конструкция, за да каже други неща Апулей.

Н.Г: – А всъщност неговото намерение е по-разностранно. И когато се казва „Метаморфози”, а именно „превращения”, това значи, че ще се говори за различни превращения, включително и за най-важното превращение, което го интересува, а то е промяната в човешкия живот, вътрешната промяна. Това е метаморфозата, с която той се занимава. А това за магарето е игра. Значи, първото заглавие е по-доброто.

Е.Я: – Игра и начин да се заплете една така хубава, динамична фабула с много приятни мистични елементи в нея.

Н.Г: – Но вижте колко е любопитно. Дотук Апулей не прави нищо от себе си, а просто работи като човек с вкус. Някои казват „Едно е да имаш вкус, друго е да имаш талант”. Та като човек с вкус, Апулей просто е взел това, което на него му се е сторило употребяемо. Той е казал: „Аз ще употребя повестта за магарето” и без да се смущава, си я е взел почти изцяло. Обаче след това е започнал да внася в нея неща. За да разберем книгата първо трябва да видим този пласт отдолу, който е не-Апулеев и после да видим кои са другите неща, които той е въвел, пак не негови.

Е.Я: – Какво Апулей е извезал върху канавата.

Част ІІІ

Амур и Психея

Е.Я: – Преди да поемем към звездите, поемаме към античността – много рязък контраст, но търсен. Искаме да видим прототипите на днешната фантастична или фентъзи литература. Апулей, Луций Апулей, „Златното магаре”. Днес за вас, както казахме, работи, надяваме се и в цялата поредица „Античните литературни прототипи”, доц. Николай Гочев, експерт, преподавател по антична литература, СУ. Ники, много хора, изследователи, правят паралели, къде успешни, къде – не, със сатиричните инструменти, които ползва Апулей и тези, които ползва в „Сатирикон” Петроний.

Н.Г: – Да, тези два романа от отдавнашно време вървят заедно в съзнанието на литераторите и античниците. То е заради разказите – сравнително рядко срещани в онази литература, пък и трудно оцелели – какво се случва в низините на обществото, или как хората са се поддали на порочния живот. Как те, тъй да се каже, лошо си служат със своя живот, поради интереса към плътски удоволствия. Това е нещо, което обединява „Сатирикон” и „Златното магаре”.

Е.Я: – Бахтин би написал по-късно „материално-телесната долница”.

Н.Г: – Разбира се, защо да не се каже и така. Несъмнено и двамата автори са много талантливи и умеят да създадат комичен ефект. Обаче в „Сатирикон” я няма философската дълбочина, която я има в „Златното магаре”. Впрочем „Сатирикон” е в някои отношения, бих казал, дори по-майсторски написана книга. Когато става въпрос за да се видят разни детайли от бита, да покаже типичен характер – ето този, примерно, на новобогаташа. И се вижда, че тук работи един човек естет, който се занимава с възприятието, с вкуса. Петроний се интересува от красивото или безвкусното в светска обстановка.

К.С: – Той един вид светски репортер е бил по това време, така ли?

Н.Г: – По-скоро отличен писател. Но и салонен авторитет. Хенрих Сенкевич, например, когато е работил върху Quo vadis, е отделил голямо внимание на Петроний и го е показал като “арбитъра” – този, който казва кое е красиво в двора на Нерон. А за самия Нерон се знае, че се интересувал от изкуства, изобщо от естетика, така че Петроний е бил човек, който е заемал важно място в Рим и това му личи в книгата. Той е човек, който казва „Аз знам какво е това светска обстановка. Аз съм столичанин” – това е позицията на Петроний.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Това за “столичността” ние можем да го разберем. Но в духовно отношение това не е интересно. Много по-интересна в това отношение е книгата на Апулей. Той не е човек, който претендира да бъде авторитет като Петроний, освен това не е и на такава властова позиция. Нали разбирате, Петроний е при Нерон. А Апулей е просто човек, който общува с интелигенти, ходи из големите градове. Обаче книгата му е по-дълбока. Ето аз ще кажа две думи за философския аспект.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – За литературата вече видяхме – имаме един приключенски роман, голяма серия от отделни историйки, които развличат, дават идея за целия свят, подслаждат с хумор и със скандални неща, а сега философският аспект. Това, заради което е толкова известна книгата, едно от главните неща, е историята за Амур и Психея, поставена в средата на романа.

К.С: – Да.

Н.Г: – Не е случайно това, по този начин й е придадена тежест, именно с мястото й. Тя е в средата и е дълга – ако цялата книга е 250 страници, виждаме, че “Амур и Психея” е на 30-40 страници, това е много. А е въведена някак покрай другото, като приказка, непретенциозно. Една баба, и тя самата не много важен герой, говори в някаква мрачна обстановка на едно момиче, което пък е пленница.

Е.Я: – Това е в пещерата при разбойниците.

Н.Г: – Да, ей така, просто за да я разсее. Историята е твърде сериозна, тя е мит, обработен като приказка, при това нетрадиционен. Може да се нарече митологична притча. Преди Апулей такова нещо няма, точно тази история не знаем да я има. Може и да я е имало, но ние не знаем.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Накратко, историята е следната, с три изречения. Имало една красива млада девойка, принцеса, до такава степен красива, че Афродита й завидяла, защото хората почнали да я почитат повече от самата нея. И тогава казала на Ерос, на сина си, да я накара се влюби в един грозен и незначителен човек – такова било отмъщението на Афродита. Обаче Ерос, като я вижда тази девойка, сам се влюбва в нея.

К.С: – Сам се влюбва, да.

Н.Г: – И след като се влюбва, той сам урежда брака си с нея, но така, че тя да не го вижда, да не знае, че той е Ерос. Урежда брака, прави й дворец, тя живее там. Но след това идват завистливите й сестри, които я намразват заради нейното положение, като жена на необикновено същество, може би бог.

К.С: – Да.

Н.Г: – И веднага го наклеветват. Казват „Той сигурно е чудовище, сигурно е змей, ти трябва все пак да го видиш”. И тя прави грешката да го види.

Е.Я: – С лампата.

Н.Г: – Да, пали лампата, защото той е посещавал само през нощта, за да го види. Вижда, че това е самият Ерос. Изгаря го с масло от лампата, той скача, казва „Аз колко пъти ти казах да не се опитваш да ме видиш?”. Напуска я и тя, нещастната, минава през страдания, опити за самоубийство, след това я довеждат до нейната свекърва, Афродита, която й се скарва и я осъжда на страдания, тоест нарежда й да изпълни няколко трудни задачи. Обаче жената извършва подвизите и накрая, по решение на самия Зевс, се оженва за любимия си Ерос.
Сега някой може да попита: добре, всичко това е хубаво, написано е приятно, но защо говорим за философия?

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Защото това е платонизъм. За човек, който познава Платон, тези неща са ясни. Психея е човешката душа, в приказката се говори само за нея. И по Платон, както вярва и Апулей, който го следва …

Е.Я: – Човешката, казваш, не женската, а човешката душа.

Н.Г: – Човешката, да. Всяка човешка душа. И тя се стреми, по Платон, към безсмъртие. Тя за това съществува.

Е.Я: – Но тя трябва да се върне към спомените си.

Н.Г: – Но да видим за какво точно става въпрос тук. Душата не може да постигне безсмъртието си, без да се обвърже с любовта, с Ерос. Това е по Платон, това е разказано и в „Пирът”. Обаче – и това е същественото, което Апулей е въвел образно в приказката, това е любов към невидимото, а не към видимото. Затова той казва „да не ме виждаш”. Тя трябва да го обича, без да го вижда. Любов към невидимото.

К.С: – Платоническа любов.

Н.Г: – Да. И той затова й казва да не се опитва да го види, обаче тя, поради клеветата на другите хора, на лошите души, грешните души – това са нейните сестри – казва „Да, ще се опитам да видя” – и греши. Не може да се види това, което тя иска да види. Ако някой опита, ще тръгне по грешен път. И след това следват страдания, аналогични на страданията на главния герой, който става магаре. Защото той от порочното си любопитство си е станал магаре. Искал е да узнае тайните на живота.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Той е искал да разбере тайната на превръщането, но е тръгнал по грешния път – към буквалното, видимото превръщане, което става с магия. И затова е станал магаре.

Е.Я: – Всъщност, ти казваш, тук търсим някакви последващи проекции, един път в този тип пикантна литература – Бокачо и Чосър, даже и към „Божествена комедия” може да отидем, като проекции може да отидем даже и по-нататък, и към Фауст. Като аналогични, така, чисто човешки, пориви.

Н.Г: – Да, но аз внимавам, когато става въпрос за аналогии, защото аналогията е нещо, което много лесно се прави, а връзката е трудно доказуема.

Е.Я: – Трудно доказуема.

Н.Г: – Трудно, да. По-добре е да се говори за традиция. Там връзката може да се докаже. Ако някой наистина следва някого като писател, той най-вероятно ще го каже или поне много добре ще му проличи. За Апулей е истина, че той следва Платон. Той го е казал стотици пъти.

Е.Я: – Не, аз казвам за хората, които него са го следвали.

Н.Г: – Да, да. Е, това казвам и аз, че трябва да проверяваме, а не да казваме неща, които не знаем как да проверим.

Е.Я: – Аргументите да се търсят в традицията.

Част ІV

Религията на Апулей

Е.Я: – Уважаеми неделни радио-читатели, започваме нашата литературна, радио-литературна реалити дейност за 2010 година с работа на основата на изключително силен контраст. Той, разбира се, е търсен, той е и деклариран, но си съществува и трябва да намери своето логично обяснение. Един път тръгваме в литературна посока напред във времето и най-вече в пространството към съзвездието Пентаграм в „Стражите на съзвездие Пентаграм 2: Семената на покварата”.
От друга страна, обратно движение, на пръв поглед алогично, назад към античността. Но в какво? В търсене на първообразите и прототипите на литературните, съвременните литературни фентъзи образци. Както вече няколко пъти казахме, днес, надяваме се и за в бъдеще, в тези предварителни часове ще работи доцент Николай Гочев, преподавател по антична литература в СУ. Днес, във фокуса на вниманието, „Златното магаре” на Апулей като прототип. Ники, да видим все пак между кориците на този роман каква действителност и парадействителност съществува, кои са героите, персонажите.

Н.Г: – Ще кажа няколко общи неща за това, какъв е светът, който Апулей представя, а след това нещо и за него самия. А после и за нещо трето, което ми се струва потребно да се каже тук. След литературната основа на книгата и след притчата, която придава платонистки смисъл на разказа, има и нещо трето, различно, а именно религиозният ангажимент на Апулей. Такова нещо има и то е добре да се обсъди, за да се разбере тази книга и нейната тежест впоследствие. Защото тя предизвиква голям интерес в следващите векове, и това е може би в най-много заради въвличането на религията.
Но най-напред – вижда се, че това е един свят, в който властва влечението към телесното и този свят, дори през очите на…

Е.Я: – Много прагматичен, така грубоват свят, в който има плътски удоволствия и много стремеж към забогатяване, към злато.

Н.Г: – Да, така е, и дори в преживяванията на самия герой още от началото може да се види нещо като осъждане на този свят, който изглежда потънал в порок. По много начини се показва това.

К.С: – На мен даже ми направи впечатление, че в края, когато той минава от посвещение към посвещение, там се говори за едни разноски, които той трябва да плати, които са малко странни за нашето ухо, съвременно, пък и християнско вече, но там той трябва да си покрие едни разноски, за да бъде посветен и да може всъщност да влезе в някакъв божествен промисъл.

Н.Г: – Да, вярно, но той това не го оценява негативно.

К.С: – Точно, да, даже не го иронизира, просто това е част от живота тогава.

Н.Г: – То е част от живота и сега. И сега религията не може да мине без материална подкрепа, така че нито той се учудва, нито ние бихме могли да се учудваме. Но сега за неговия път. Значи, в това море от страсти и от желания за удоволствия и успех, ние виждаме един герой, млад, притежаващ различни полезни за такъв живот качества и, общо взето, нерелигиозен. Нали в началото е така, той не е религиозен човек.

К.С: – Да.

Н.Г: – Той е обаче любопитен и го подчертава. Казва „Като отидох в този град, толкова прочут с магьосничеството на жителите си, пламнах от желание и аз да видя нещо такова. Да видя какви са тези магьосници, какво правят”. И виждаме какво става с магията – той пропада, превръща се в магаре.

Е.Я: – Сега, ето го тука фантастичното, фантастичния момент. Намазан с някакво биле, сбъркано обаче, вместо във врана той се превръща в магаре. Абсолютно автентично магаре, живо, с всички белези.

К.С: – С всички, обаче, чувства и вълнения на главния герой.

Н.Г: – Да и от тук може… Разбира се, това е идеален материал за смешни ситуации, които Апулей успява да използва.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Обаче той иска да каже: грешен е бил този път, да се тръгне към магията. Защо? Защото, когато някой се стреми към успехи и чудеса чрез магия, както се вижда и от похвалите за способностите на магьосниците, той сам от себе си прави бог. Това е характерно за амбициозния и нерелигиозен човек – надеждата сам, със своите усилия да стане като бог. Такъв е и магьосникът, и всеки, интересуващ се от магия.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – И това е едно духовно пропадане, за което той има съзнание. По-нататък има едно място, малко, на около страница, на което не всеки обръща внимание. Там в театъра, спомняте си, където му предлагат една жена осъдена на смърт….

К.С: – Да.

Н.Г: – А той самият още е магаре, за зрелище на всички. И тогава си казва „какъв е този свят, в който живеем? Ами може би проблемите започват още от нашите истории за боговете, истории за едни порочни същества, а ние ги наричаме ‘богове’. Не”, казва, „не я приемам тази митология.”

К.С: – Той на доста места има морални разсъждения, особено във вид на магаре.

Н.Г: – Това са размисли за митологията. Не просто морални, а за ползата и истинността на митологията.

К.С: – Да, да.

Н.Г: – Тоест Апулей атакува самата митология. И други го правят, обаче той казва и алтернативата, казва „Ето, един добродетелен човек като Сократ беше осъден. Ами така е. Там, където има такава митология и в резултат на това, такава религия, естествено, че най-добрите хора като Сократ ще бъдат осъждани”. И по-нататък си казва: „Не магия, а молитва ми е нужна!” И вие го видяхте това в единадесета книга, където той се обръща, от сърце вече, с молитва към Изида. И към всички женски божества.

Е.Я: – Сега, тук някъде на мене ми се стори, лично на мене ми се стори, че има някакъв зачатък на нещо християнско, защото става дума за, вече има го елемента на изкуплението, има някакъв далечен повей на нещо християнско. В тази последна, финална част на книгата.

Н.Г: – Да, в сравнение с магьосничеството или с традиционния, неподкрепен от някаква сериозна вяра култ, религията на Апулей може да ни напомни по нещо и за християнството. Но ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че разликите са твърде съществени.

Е.Я: – Не, защото самия Апулей го наричат безкрайно натурален и даже див варварин, така съвсем натурален варварин, а тук има вече елементи, които са малко по-характерни не за тази епоха, а по-скоро за християнството. Изкуплението.

К.С: – Да, но пък богинята-майка, по-скоро от Изтока идват тия неща.

Н.Г: – Би могло да се разсъждава защо избира точно Изида и Озирис. Той избира да служи на Изида и Озирис, и изглежда, че това не е просто литература, а наистина е бил посветен в тези тайнства, които са били достъпни за желаещия.

Е.Я: – Да, ти го каза в началото, да.

Н.Г: – Защо Изида и Озирис? Аз мога да дам две обяснения. Първо, това са много древни имена. Отдавна се знае, че това е един от най-старите известни култове. И на второ място, защото той е африканец, родом от тези места.

Е.Я: – Да, да.

Н.Г: – Така че накрая той сякаш казва: „Човек не може без религия и ето, аз ще се посветя в мистериите на тези най-древни божества, които при това са и от моя континент.” А на какво ни прилича този култ така, както е представен у Апулей, и защо, това е голяма тема и ние сега не можем дори да я започнем.

Е.Я: – Да, но не култът е в основата на нашия интерес към Апулей и към „Златното магаре”. Интереса ни към „Златното магаре” и към самия Апулей се предизвиква от това, че търсим в античния период, в античната епоха търсим литературни първообрази на днешната фантастична литература или фентъзи, няма значение как ще я наречем. И тук трябва да отговорим на два фундаментални въпроса, свързани с нашата концептуална, въобще цялостна идея за този час. Каква е връзката между „Златното магаре” и – така, как казахме – може ли тя да бъде първообраз и някакъв прототип на съвременни произведения в жанра фентъзи? За да обясним после в крайна сметка защо именно със „Златното магаре” започнахме първия епизод от нашата поредица „Антични прототипи”.

Н.Г: – Това е един въпрос, който иска доста обсъждане. По-лесно е да се види по какво Апулей със „Златното магаре” се отличава от жанра фентъзи, отколкото по какво си прилича.

Е.Я: – Уу, да, това е много лесно, да.

Н.Г: – Да, но аз и ще го кажа. Жанрът фентъзи, като други жанрове в които се появява фантастичното, е положен извън историята на нашето човечество. Това е най-важното за фентъзи – той умишлено е сложен извън историята. Казва се „Това е другаде, не питайте къде”. Нали, това е един принцип на фентъзито. Докато Апулей пише исторически разказ, където има действителни градове, действителни места, история, която всички споделят. Той си е в нашата история, докато фентъзито е извън нея. Тази разлика е решаваща.

Е.Я: – Да, решаваща е. Дори цялата му метафора с магарето е, за да каже много земни и много човешки неща с този образ, с това прераждане.

Н.Г: – И то за днешния, неговия си ден. Той посочва главно реално съществуващи места. В Коринт е имало светилище на Изида, това е факт.

К.С: – Да. Но той използва един ключ, използва една фикция – това, че главният герой се превръща в магаре. По същия начин бихме могли да говорим, че и авторите на фентъзи използват един ключ да ни извадят извън историята, за да ни занимават и със…

Е.Я: – Не само извън историята, извън нашата цивилизация даже. Други цивилизации, други светове, други същества.

К.С: – Но сюжетите, които четем извън нашата цивилизация извън нашия свят, извън… много ни приличат на всичко това, което ни се случва на нас.

Н.Г: – Аз ще се опитам да кажа и кое е главното, което все пак обединява книгата на Апулей с фентъзито. Това е изобщо самото допускане на чудесното, присъствието му в течение на действието. И оттук нататък, като сме съгласни, че има чудесно – човек-магаре – в Апулей, и също така има чудесно по най-различни начини във фентъзито, вече можем да помислим и кои са разликите поотделно, а не само това, че фентъзито ни извежда от историята. И така, това е общото – има чудесно. Само че чудесно има и в традиционната приказка.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Но приказката не е фентъзи и не е роман като Апулеевия, който е авторски, с много оригинални, пък и взети от съвременността неща. Приказката е традиционна.

Е.Я: – Абсолютно си прав, точно така е. Добре, и сега трябва да отговорим и на последният въпрос. Можехме да започнем тази поредица на прототипи със самите древногръцки легенди и митове, но почваме точно със „Златното магаре”. Защо?

Н.Г: – Когато се занимаваме с историята, било история общо, било с история на литературата, не съм уверен, че е необходимо да се започва от хронологичното начало.

Е.Я: – Разбира се.

Н.Г: – Нашата задача е преди всичко да разберем това, което четем и да предложим нашето разбиране на онзи, който желае да ни слуша. Обаче, за да разберем нещата, трябва още отначало да предложим определени схващания. Ние имаме нужда и от материал, който да илюстрира тези схващания и същевременно да дава повод за обсъждането им. А този материал може да бъде взет от много места, въпросът е да е достатъчно богат. Ако бяхме взели една епиграма, от нея нищо не можем да разберем за античната литература или твърде малко. Два реда – не може. Ако вземем роман, става по-възможно. И все пак, ако това някакъв обикновен любовно-приключенски роман, пак не е достатъчно, защото те са малко едностранчиви любовно-приключенските романи, те са простички – млада двойка, така, така, перипетии. Докато Апулей, поради голямата си сложност, е много подходящ за увод към тази литература. И аз се опитах да представя донякъде тази сложност.

Е.Я: – Да.

Н.Г: – Апулей е разнообразен. Има и литература, има и други неща. Това е причината.

Е.Я: – Това беше въведение в „античните прототипи”, „античните прототипи и първообрази на съвременната фентъзи литература”. А за вас работи доцент Николай Гочев.

К.С: – В момента остават 5 минути до 16 часа, тоест време е ние двамата с доцент Гочев да напуснем четвърто студио, което се превръща в story-лаборатория на библиотека „Български реалити романи”. Тука остава моят приятел и колега Емил Янев, заедно с първия разказвач.

***

Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи
(“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях
(1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.