Архив на категория: за хуманитаристиката

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Георги Михайлов за Александър Балабанов (1934-1938 г.)

За моята среща с Георги Михайлов

През 1983 една възрастна приятелка на родителите ми, Надежда Априлова, предложи да ме запознае с Георги Михайлов. Тя беше учила в класическа (или полукласическа) паралелка в някоя от девическите гимназии и беше към 10-тина години по-млада от него. Откога и по какъв повод са се знаели, не ми е известно.
Посетихме Михайлов в 188-ми кабинет. Той се беше разположил на едно от канапетата (или беше кресло), с гръб към библиотеката, там беше и Богдан Богданов, мисля че други нямаше. Не си спомням точно как ме представи Априлова, нещо като – “това е този младеж от класическата гимназия, за когото ти бях говорила”. Дали Михайлов ме попита нещо по-определено или не, не си спомням, но заговори и произнесе един сравнително дълъг монолог за “тези занимания”, от който аз не запомних много, освен едно изказване: “Няма един гръцки език, има много гръцки езици”.
Изобщо споменът ми от думите му беше малко смътен, по-скоро си спомням вида му – първо като го видях при асансьора, а после и горе, докато седеше. Той беше доста слаб, като че ли тъмнокос (макар че тогава е бил към 68-годишен) поздравяваше приветливо, дори усмихнато. Като седеше, беше прехвърлил крака си над другия и гледаше повече пред себе си, отколкото към мен. От време на време се обръщаше към Богданов и му казваше по нещо, като му говореше на “ти”, а Богданов отговаряше на “вие”. По това време те двамата са работели много заедно, издаваха преводите на Платон във “Философско наследство” към “Наука и изкуство” и множество различни автори в библиотека “Хермес” на “Народна култура”. През 1983-та вече са били отпечатани томовете 1 и 2 от “Философско наследство” и “Избраните диалози” в “Хермес”.
Така че от личната си среща с Михайлов помня повече външния му вид, отколкото думите. А иначе съм слушал мнозина да говорят за него, но не точно за определени твърдения или дори за поведението му, а по-скоро – “той направи (издаде) това”, или “написа/изрази се така”, или “спомена еди-кого си”.

Михайлов за Балабанов

Спомените му за Балабанов

Михайлов има, доколкото знам, три текста за Балабанов – един от 1979 г., който е реч по повод на 100-годишнината от рождението му (това е било в 65-та аудитория), после един в сборника “Александър Балабанов. Симеон Радев” от поредицата “В спомените на съвременниците си” на “Български писател”(1986, съст. Тодор Боров) и един в сборника “Спомени за Софийския Университет” от 1988. Първият и третият са по-кратки, малко по-служебно написани, а вторият (с. 129-155) е по-дълъг и от двата, взети заедно. Той съдържа доста лични впечатления, и там Михайлов прави опит да предаде обстановката в специалността, да разкаже нещо за присъствието на Балабанов общо в Университета и в обществения живот. Тук не става дума какво е това, да си преподавател или изобщо ерудит в “тази област”, и какво е отношението на тези знания към образованието и културата на съвремието – като казвам образование и култура на съвремието, мисля и по-конкретно за СУ, София и България, и по-общо за Европа. Михайлов е имал впечатления и от други среди на античници – най-много във Франция и САЩ. Но все пак тук той просто говори като студент и приятел на Балабанов. Така че аз ще говоря за този текст.

Общо за текста от 1986

Текстът е написан живо, дори увлекателно и показва, че Михайлов има предразположение към белетристика, в смисъл, че разбира как може да се пише убедително за познанство с хора. Има една лекота, умишлено и успешно отбягване на официалността, с който се изразява в речта си от 1979-та. Целта е Балабанов да се представи като интелигент, който култивира едно непосредствено общуване на университетски хора, които учат и се забавляват съвместно, и това учене и забавление се преливат едни в други. Изглежда, че Михайлов намира този стил за удовлетворителен, макар самият той да не е бил такъв център на компания, защото – както е известно – е работел върху научни изследвания, които са поглъщали твърде много време. Балабанов пък е бил известен със сравнително слабата си научна продуктивност (ако го сравняваме с Кацаров, Дечев, Бешевлиев, Георгиев или със самия Михайлов), но пък е разполагал със свободно време.

За какво се разказва

В началото има малко размишления за метода и спомени за това, как самият автор се е бавил с писането. И още оттук има автобиографични места („съвместният ни живот“, „бях асистент“, „бяхме приятели до смъртта му“). И един малко безрадостен мотив, който минава през целият текст – “все пак се умира”. Защото още тук разказва за разговора между Балабанов и брат му – актьора Никола Балабанов – в последната квартира на професора на “Шипка” 5 (някъде през 1954-55): “Е, бате”, казал Никола, “ти ще умреш. И какво ще кажат за тебе хората? Беше един интересен човек”. И Балабанов възкликва към Михайлов: “Така ли се приказва на болен човек?”

После следват представяния на една серия от срещи и впечатления – най-напред, как той видял Балабанов за пръв път на “Цар Освободител” (тук има едно трудно за избягване обяснение, че този булевард се нарича “Руски”, но на времето му казвали най-често “Царя”) и как Михайлов и брат му вървели от НС към Университета, а Балабанов срещу тях, като гледал пред себе си и не се обръщал настрани, и изглеждал нещо нервен и запъхтян – невисок, но доста набит, с много гъста къдрава, невъзможна за решене и съвсем черна коса, и шапка отгоре – а наоколо хората го заглеждали, и макар всички да го знаели, някои се обаждали “Балабана, Балабана”. Така че изглежда вярно това, което по-късно един от авторите в сборника със спомени (не съм проверил кой е) казва “Балабанов беше най-известният професор в Университета”. А в спомените приятелят на Михайлов Иван Венедиков казва дори: “проф. Балабанов беше без съмнение най-интересната личност не само сред преподавателите в катедрата по класическа филология, но и в целия Университет” (с. 142)
Това било през 1934, а веднага след това разказва за едно радиопредаване на Балабанов на 1 април 1937, в което той говорил за лъжата – че “светът щял да пропадне без лъжата, и по-точно без благородната лъжа. Все пак той тук свързал лъжата с поезията – ето какво всъщност се казва: И от лъжата в живота, която толкова много спасявала хората от неприятности, отиде в лъжовния свят на поезията, който всъщност и е действителен… затова намеси и Платон, срещу когото се нахвърли заради схващането му за поезията в “Държавата”, а същевременно го защити, защото Платон бил истински поет… (само предавам думите на Михайлов, както са отпечатани – с. 135). Това неколцина (“от обществото”) го слушали по радиото у Венедиков, а на другия ден му изказали поздравления.
А малко след това и за още една среща – как с Венедиков отишли в квартирата му на “Дринов” 22 през 1945 г. , а после дошъл и Симеон Радев, който бил написал нещо кратко за Балабанов – да му го прочете. Ето обстановката: В една стая, натрупана с мебели, някои едни върху други, не можеш да се разминеш. Между тях задръстено леглото на Балабанов, на което лежеше, нещо го болеше кракът (с. 137).

Между тези три срещи Михайлов поставя едно описание на центъра на София, като споменава имена на множество заведения, които през 1986 не съществуват – и тук той е много подробен. Има смисъл да се направи това, защото този център – от Орлов мост до стария хотел “България” – е по същество “по-широкия дом” на тяхното общество; както, изглежда, сградата на Ректората пък е “самият дом”.

И после се връща изведнъж на специалността и Катедрата, и изрежда съвсем подробно кой е работел там и какво е преподавал, а също и кабинетите и аудиториите с имената им – става дума за 1934-та, а това са същите помещения, в които и сега работим, и в едно от тях и аз разговарях с Михайлов преди 29 години. И после за лекциите на Балабанов и за усета му към определени неща – примерно, как трябва да се подхожда към Омир – повече като източник за епохата или по-скоро като поет, и въобще какво е разумно да се мисли за тези неща. И кои са авторите, които предпочитал – Михайлов отбелязва, без да изрежда, а разказвайки отделни случаи – че това трябва да са били още Есхил, Лонгин (“За възвишеното”) и Сафо. И как веднъж безпричинно му се скарал в началото на една лекция и го изгонил, а после пращал да го викат, Михайлов пък се сърдел и не слизал, а след часа Балабанов ходил да му се извинява – На мен, казва, един нищо и никакъв студент (с. 149).

Балабанов изнасял много “сказки” – и в София, и из страната – за които се говори като за представления. (Наистина, мисля че Боров (или друг?) разказва как на една такава сказка нарочно си изпоцапал лицето със сажди (предварително събрал с носната си кърпа сажди от печката в стаята им) – но публиката си мислела, че е случайно, и че той не знае, че кърпата му е в сажди. И лекцията имала огромен успех, може би дори и заради това.) А през 1938 чествали 2000 години от рождението на Октавиан Август – във Военния клуб. И там Балабанов, като единствен лектор, говорил главно за гръцката литература и изведнъж извикал разсилния (бай Петър) да му донесе литературата от Августовата епоха – и той му донесъл 3-4 книжки, които Балабанов показал и обявил: “Ето това е всичко!”. Но после все пак похвалил и Август, и римляните. А след това се обърнал към италианския посланик на италиански (защото Балабанов говорел на няколко езика и при това наистина добре – не просто колкото да го разбират) (с. 153).
Относно конфликтите – Михайлов казва просто, че за “отношенията му с колеги и приятели не е тук мястото да се говори”. Само споменава, че понякога и критикувал – например, прочел някакво определение от един речник на Ст. Младенов, което намирал за ненаучно. Обаче с Младенов били в добри отношения и си говорели – даже ги видели и след същата сказка.
Споменът завършва с един техен разговор от октомври 1938 – когато Михайлов щял да заминава да специализира в Париж. И ето нещо много характерно – разговорът им не вървял, и Балабанов поръчал на келнера (уж незабелязано от Михайлов) да дойде след вечерята и да каже, че го викали на телефона за нещо важно. Но не се постарал да го скрие много добре. Мисля, че това е много успешен край, защото съответства на портрета, който авторът е изградил.

Малко преди това се разказва нещо за културно-обществените му занимания: през 1937-38 започнал да председателства дружеството “Българско родно изкуство” – с канцелария в един апартамент на „6-ти септември“ преди “Аксаков”, което устройвало, примерно, вечери на музиката на различните народи. Освен това бил председател на Дружество на приятелите на класическата култура и на ПЕН-клуба (Poets, Essayists, Novelists – от 1921-ва). Но Михайлов се въздържа да говори за отношенията му с властта – примерно, с Двореца, и за отношението му към политическите въпроси. Но за тези неща може да се разбере немалко от други мемоари.

Изложението на Георги Михайлов изцяло съответства на намерението на сборника. Може би си струва да се отбележи, че Балабанов и Радев са единствените “интелектуалци”, включени в тази поредица, които не са известни преди всичко като писатели. Времето, в което сборникът е издаден, несъмнено налага определена въздържаност или направо премълчаване на неща, свързани с политиката. Но и изобщо – изданието е официално, не е възможно да се пише всичко, пък и те са били близки.

Относно мемоарите

Все пак сега има възможност, разбира се с помощта на такива свидетелства, да се говори и по-общо, и по-конкретно. Най-напред – какъв смисъл все пак се придава на класическото образование от страна на водещите му носители, на специалистите. После – какво е отношението на тези хора към властта, къде те се намират в механизма на това общество. Ако са имали конфликти и приятелства, дали те са били само на лична и професионална основа? За тези неща може да се говори сега, защото сме достатъчно отдалечени от тях – нямаме лична, пък и роднинска връзка с тези хора, няма и политически препятствия, каквито преди време имаше. Днес идеологията на обществото ни не е ясно определена, а това благоприятства свободния разговор.

***

Текстът е четен на на семинара „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ – 2 март 2012, в аудитория 165.

Историите на старогръцката литература в България (1892-1992)

І. Що е “История на старогръцката литература”. Жанрът в България

Още в началото ще побързам да обясня заглавието на тази лекция. Като казвам „истории” имам предвид най-напред въведенията в старогръцката литература, които са предназначени за студенти. В някои случаи това са просто записи на лекции, оформени и отпечатани, за да служат като учебници (примерно, Класическа литература на Балабанов).
Впрочем книгата на Балабанов (1914) е малка, ясно написана, без много подробности и без почти никакви препратки към оригинални текстове, преводи или вторична литература. Така че тя може много добре да служи и като учебник за гимназиите. Други пък са замислени само като университетски учебници – примерно, писаната през първите години на ВСВ История на античната литература на Йосиф Тронски (1). Споменавам я тук, защото, след като беше преведена през 60-те години от Георги Михайлов, тя стана основен учебник в нашите университети (2). Други, обратно, са написани специално за ученици, какъвто е почти неизвестният днес, но много разумно и добросъвестно съставен учебник на Константин Величков (1892).

И трите книги, които споменах, са замислени като учебници и затова се стремят, с оглед на преподаването, да представят литературата подредено (значи хронологично и по жанрове) и изчерпателно (да споменат всички автори и произведения, които учениците и студентите би трябвало донякъде да познават). Възможно е обаче и друго – да се напишат статии за някои отделни автори или дори само произведения, които да послужат за илюстрация на подхода на изследователя (3). Такива са книгите на Б. Богданов – От Омир до Еврипид (литературни анализи, 1971), Мит и литература (за съотношението идеология-литературност, 1985), История на старогръцката култура (културният контекст и обусловеност на литературата, 1990).

Както виждате, пропускам учебниците за гимназиите поради това, че там авторът обикновено няма свобода да преставя материала както сам прецени, а е ограничен от т.нар. “държавни изисквания”. Правя изключение само за книгата на Величков, тъй като е първа, правена е за училище извън границите на държавата, а и наистина е толкова подробна, че се доближава до формата и обема на един университетски учебник.
Не включвам и книгите, които се отнасят само до отделна епоха, жанр, автор или проблем. Ето по-известните от тях: двете книги за любовния мотив в старогръцката лирика на Балабанов – Еволюция на мотивите в гръцката поезия в класическия период (1911) и Любов и поезия (1939); дисертацията на Ничев за катарсиса (1949); Литературата на елинизма (1979), Омировият епос (1976) и Романът (1986) на Богданов; преводът на Лосевия Омир (1969). Изключвам и тези, които се занимават със старогръцките автори от нелитературна гледна точка, каквито са, да кажем, многобройните представяния на философската мисъл, писани от проф. Р. Радев. Също и издадените на чужди езици, каквито са изследванията на Ничев за катарсиса от 1970 и 1982.

ІІ. Балабанов и Величков

1. Класическа литература

Сега поотделно. Нищо не пречи да започнем, както и може да се очаква, с Класическа литература на Балабанов. Книгата има три издания (1914, 1917 и 1931) и е била главно помагало в продължение на 35 години – впрочем паралелно с превода на Кохан, който се преиздава (4) през 1947, когато е снабден с марксистки предговор от Дератани. През 1949 г. “Изкуство и култура” отпечатва съвсем кратките записки на Ничев, образуващи първата част от Класическа литература, съставена от него и Б. Геров.

Балабановата История на старогръцката литература (която е първа част на книгата) отделя, както всеки би предположил, повече място на литературата от класическата епоха, отколкото от елинистическата (александрийска) и имперската, взети заедно. От днешна гледна точка прави впечатление, че представянето на поезията не предхожда това на прозата, а жанровете са подредени по двойки – епос и историография, лирика и философия, драма и реторика. Балабанов обосновава това сдвояване със съдържателното и понякога формално родството между тези жанрове – впрочем, достатъчно видимо и разбираемо.

2. Прилики и разлики

Ако сравним книгата на Балабанов с тази на Величков, издадена 22 години по-рано, ще видим много общо помежду им. Това е приблизително един и същ начин на изложение, разпространен и общоприет през ХІХ в.
Прави се подробен хронологичен преглед на литературните факти от Омир до края на класическата епоха, като на прозата се обръща по-малко внимание, а от прозаичните жанрове философията се заобикаля, като изключим „Поетиката” и някои диалози на Платон. От елинистическата епоха се обсъжда преди всичко Теокрит и по-малко Аполоний. Менандър все още е познат само от фрагменти, при това появили се в края на ХІХ и началото на ХХ в. – значи много години след учебника на Величков. При по-късната литература се отделя най-голямо внимание на Лукиан, и по същество изложението завършва с него (5). Обсъждат се белезите на литературните родове, разсъждава се върху причините за разделението на епохите, за влиянието й върху европейските литератури, прави се естетическа преценка.

Разбира се, работата на Величков е компилация – в писмата си до брат му Богдан Величков от времето на учителстването в Солун (1890-1892) той посочва и книгите, които ползва (6). Но интелигентността, общата хуманитарна култура и литературният талант на автора са такива, че крайният резултат не е далеч от това, което по-късно изработва професионалистът Балабанов.

Дали Балабанов е познавал книгата на Величков? Мисля, че това е несъмнено. Първо, той е бил ученик в Първа мъжка гимназия точно по времето, когато Величков е бил министър на просветата. Би било странно такъв ентусиаст на класическото образование като Балабанов да не е забелязал, че министърът на просветата му е донякъде колега. Освен това събраните съчинения на Величков (издадени под редакцията на Иван Вазов) се печатат между 1911 и 1914 – точно през годините, когато Балабанов подготвя първото издание на своя учебник. Вярно е, че в Класическа литература Балабанов не споменава името на Величков, но от това не може да се направи никакво заключение за осведомеността или за мнението му, тъй като той не споменава почти никого от историците на класическата литература дотогава, освен Круазе, Христ, Райт и Махафи, и то само в предговора. Във всеки случай е сигурно, по времето, когато е писал учебника, Балабанов е имал зад себе си вече 100-годишна западноевропейска, 50-годишна славяноезична и 20-годишна българска традиция в този жанр – гимназиален и университетски учебник по старогръцка литература (или литературоведско и историко-филологическо въведение в старогръцката словесност).

ІІІ. Първите “Истории” в Европа

1. Хронологични енциклопедии

Бих желал да кажа няколко думи за традицията, на която се опират техните учебници. Най-голямото произведение в тази област е изработено през първата половина на ХVІІ в. в Германия – това е Bibliotheca Graeca на Йохан Алберт Фабрициус (1668-1736). Фабрициус прави нещо като пълна библиография на гръкоезичната литература до 1453 г., като дава и изчерпателни сведения за авторите въз основа на изворите (7). Той включва в справочника си не само прозата, но и богословието, научните текстове, коментарите – с една дума, всичко. Трябва да отбележим, че това е направено в хронологичен ред и не просто като таблица, а по-скоро като поредица енциклопедични статии. Фабрициус дава пример за филологическа изчерпателност, който не е надминат и до днес (ако говорим за работа на един човек).

2. “Историята” – учебник и популярно изложение

Множество опити да се свърже фактологията, събрана от Фабрициус, с идеите за жанрова система и нейното развитие, са направени сякаш изведнъж през първите години на ХІХ в. (8) Наистина, някои от тях все още са дело на философи, които не смятат древната литература за своя специалност (9). Но класическите филолози също се насочват по този път.

В издадената през 1813 книга на Фридрих Шьол се казва: “Кратката история на гръцката литература, която публикувам, няма нищо общо с двата труда, за които току-що говорих [“Библиотеката” на Фабрициус и “Увод в историята на гръцкия език” на Харлес]. Намерението ми съвсем не беше да пиша за учените; този труд няма да им предложи нищо ново; но той би могъл да бъде, надявам се, от някаква полза за младите хора, които се подготвят за изучаване на древната литература, както и за светските хора, на които той ще напомни факти, от които техните обичайни занимания са ги държали настрана… ” (10).

Смея да кажа кога и от кого е постигнат образецът на история на класическата литература върху гръцки материал. Авторът се казва Карл Отфрид Мюлер, а книгата му излиза в английски превод през 1840 г. – след неговата смърт и преди да е публикувана на немски (11). Заслужава си да се цитира това, което се казва в предговора към английското издание: „Преди публикуването на настоящия труд, на английски език не се е появявала история на старогръцката литература” (12). И тъй, книга за старогръцката литература от вида, който Величков съставя за българските гимназисти, се появява за пръв път на английски през 1840 г. – 50 години преди той да започне с учителстването в Солун.

ІV. Марксистките учебници

Сега няколко думи за промяната след ВСВ. Преминаването на България в сферата на влияние на Съветския съюз е означавало хармонизиране на българското законодателство със съветското, уподобяване на обществения живот, а също и реформи в образованието. Промените в специалности като философия са били, както е известно, радикални, и засегнали академичната работа по същество – какво и как да се преподава, в какви насоки и на каква теоретична основа да се работи. Случаят с класическата филология не е прост, защото тази специалност е наполовина чисто филологическа (езици, езикознание, изворознание и помощни дисциплини) и наполовина историко-филологическа: тук се намират заниманията с историята на словесността. В първата половина от учебния план и влизащите в него програми не е възможно да се внесат съдържателни промени, а само количествени (да се преподава повече или по-малко); във втората са възможни и съдържателни – нови дисциплини като политикономия и пр., но също и „как да се говори за нещата” в рамките на старите дисциплини.

1. Марксизмът и античната литература

Нужно е да се върнем няколко десетилетия преди появата на държавния социализъм, за да видим началата на новия подход към историческите дисциплини. Маркс и Енгелс, както и повечето им последователи, не са писали нищо за класическата художествена литература, а имат и сравнително малко изказвания за античността въобще. Главното съчинение, на което се опират античниците-марксисти е „Произход на семейството, частната собственост и държавата” на Енгелс, публикувано през 1884. В Съветския съюз обаче първият учебник по класическа литература, основан на марксистката философия на историята (и поради това виждащ литературата като продукт на класовите конфликти и същевременно като свидетелство за тях), е написан от Йосиф М. Тронски (13) през първите години на ВСВ. Когато младият Александър Ничев съставя своето помагало по старогръцка литература за студенти, той се опира преди всичко на тази книга – и то дотолкова, че на места тя изглежда като антология на Тронски.

2. За Александър Ничев

Приблизително по същото време (и по-точно през 1948 г.) Ал. Ничев защити докторска дисертация (или, както самия той пише „докторски изпит”) (14) на тема „Атическата трагедия в нормите на Аристотел” и така стана първият учен-античник, получил докторска степен в Софийския университет. Както виждаме, теоретичната основа на неговите занимания се е оформила достатъчно рано – на 26-27-годишна възраст – и това е, от една страна, марксистката философия на историята и произтичащия от нея подход към словесността, а от друга – Аристотеловата литературна теория (15).
Доколкото ми е известно, след 1949-та той не е правил друг опит за приложи марксисткия подход, ако не се смята античната част от учебника по литература за гимназиите, на която е автор. Причината за това може да бъде, най-напред, съществуването на български преводи на съветски учебници – Тронски (1965) и Радциг (1969); но може би и загубата на интерес към продуктивността на тази теория, невярата, че тя би могла да помогне за установяване на нещо ново в античното литературознание, или да бъде доразвита така, че да съдейства за забележим напредък в тази насока (16). Във всеки случай, университетски учебник по литература след 1949-та той не е писал, или, най-точно, не ми е известно да е издал.

3. Ползата от марксизма

Във връзка с Ничевия марксизъм и с оглед на сегашната ни тема може да се каже следното:
За изследователя на античната литература съвсем не е излишно да се запознае с марксистката, или, по-общо, със социалистическата гледна точка към предмета. Причината е, че марксизмът, като всеки теоретичен социализъм, обръща внимание на неща, което академичната история на литературата, оформила се през ХІХ в., традиционно не забелязва. Те са:
А. Всеки автор, дори той да пише “чиста” художествена литература, е носител на определени възгледи за обществения живот, дори и никога да не ги изрича и да не мисли за тях. Те са неговата “идеология”. Много е вероятно тези възгледи да са донякъде обусловени от обществената позиция и материалното положение на автора.
Б. Животът в древността едва ли е бил толкова красив и приятен, колкото мнозинството античници биха желали да вярват. Словесността, независимо от високото качество на някои произведения и влиянието на някои автори, е била предназначена за един извънредно тесен елит – тесен в сравнение с положението в модерна Европа, пък и в целия свят, особено през ХХ в. Не може да се забравя, че това общество наистина е било робовладелско, и следователно мнозинството от хората, особено в големите градове, са били напълно безправни.
В. Съвсем не е сигурно, че успехите на гръцкото, а след него и на римското изкуство и словесна култура, се държат на някаква специална надареност на два точно определени народа. Вярата в такава хипотеза почти неизбежно води към необоснована и ненужна вяра в културното превъзходство на онзи, който се представя за техен приемник (някакъв европеец, възпитаник на класическа гимназия, носител на новогръцкия език), към агресивен шовинизъм и дори расизъм – явления, които за съжаление съпътстват историята на западното общество и се усилват сякаш успоредно с напредъка на класическите изследвания.

От друга страна, смятам че нищо не пречи едно въведение в даден предмет да бъде основано върху най-авторитетното световно съчинение по въпроса. И наистина, няма по-важен и влиятелен труд по теория и история на старогръцката литература от Аристотеловите записки, озаглавени peri poietikes. У Аристотел намираме по същество всичко, което влиза в модерните курсове по тази литература, дори повече – дефиниции за изкуство и литература, различаване на родовете, развитие във времето, споменаване имената на най-добрите автори и произведения, установяване на влияния, преглед на художествените средства, естетическа преценка, дори преценка на ползата за нравите. Защо да мислим, че разбираме (да не говорим за осведоменост) на някакво явление от жевота на някое общество по-добре от най-способните хора, живели там – особено ако те определено са се интересували от него? Това се случва, от една страна, поради предразсъдъка за “общото културно превъзходство” на модерния човек (впрочем подобен предразсъдък е засвидетелстван и в текстове, приписвани на самия Аристотел), а от друга – поради методическия принцип за “разгадаването на идеологията”, след което разгадаване ние трябва да я отстраним, от свидетелствата, за да получим достъп до истината.

V. Богданов

Сега аз, имитирайки Аристотел, ще кажа: „След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Богданов. В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше някои особености, които я отличаваха от тази на марксистите” (17).

1. Отношение към марксизма. Принципите на собствения му подход

Богданов не оспорваше открито главните догми на марксизма – първо, принципа за икономическата обусловеност на обществения и индивидуален живот, и, второ, историческата еволюция на човечеството, наблюдавана в смяната на обществените устройства и задвижвана от класовата борба. Но тези догми останаха неизползвани в изследванията му; или по-точно, той не ги използваше пряко. Това е естествено, тъй като те са прекалено груби инструменти за работа върху такова сложно нещо като художествения или какъвто и да е сериозен хуманитарен текст; освен това в степента, в която можеха да помогнат, те вече бяха използвани. Това, на което той обърна особено внимание, беше идеологията като елемент на такива текстове; а що се отнася до разбирането им, тук вече той не се отказа от идеята за прогреса.
Така че неговият интерес беше насочен преди всичко към това, доколко един античен текст – примерно, Херодотовата история – е идеологичен, каква е тази идеология, и доколко литературността и предаването на историческите факти остават независими от нея. Относно прогреса, неговата хипотеза беше, че човешкото съзнание, доколкото е отразено в големите паметници на словесността, еволюира от едно нереалистично (в античността – митологично) схващане на света, към все по-голяма реалистичност. Какво ще рече реалистичност – това е способност за разбиране на конкретни (следователно сложни) неща чрез развита система от понятия (18).

И тъй като всеки процес би трябвало да има двигател, Богданов посочи като двигател на интелектуалния, а може би и въобще на цивилизационния напредък напрежението между два най-основни рода човешко мислене и поведение (той самият казва често – реагиране). Това е, от една страна, консервативното реагиране, ориентирано към запазване на даденото положение и опиращо се на вярата в неизменни неща – било вечни богове, било идеи, същности или поне закономерности; от друга страна, склонността към промени, към новости, при която се отхвърля или поне заобикаля вярата в принципно неизменни неща (19). Тези типове могат да се въплъщават в обществено-политически устройства, но също и в индивидуалното поведение на всеки човек. Реалистичното разбиране на света и човека, според Богданов, изисква осъзнаване (проумяване) на тези принципи и метод за наблюдение на тяхното действие.

2. Разбирането на литературата

Литературата, мислеше Богданов, е инструмент за осмисляне (конципиране!) и „правене” на действителността. Поезията (най-напред като принцип, а после и като стихотворно представяне на митологични сюжети) е нужна като част от празника, който от своя страна „укрепва” вярата, че човешкият свят е съхраняван от един друг свят (природен, божествен) и благодарение на това принципно не се изменя. Прозата (или прозаичният принцип) се явява във връзка с практически, делнични задачи – тя е такава по природа. Докато ги решава, въвежда различни още неспоменати в записаната словесност факти, игнорира божественото и неизменното, които са далече от практиката, и предлага нови възгледи и начини за употреба на словото (20).
Така че античната литература, която в основата си е просто подражателно словесно изразяване, ту потвърждава характерното за античността митологично, тоест идеологично виждане, ту се отклонява от него. При отклоняването тя непременно намира нови изразни средства, обновява се. Но, като всяко явление, и тя има склонност към обездвижване, сиреч установяване в жанрове. Чистото възпроизвеждане на жанра вече е една втвърдена, склерозирала дейност, повече жест и знак за литература, отколкото самата тя – тъй като „чисто жанровите” произведения вече не подражават на „действителността”, а само на литературата (21). И все пак жанровете са неизбежни – те са необходими като форми, които придават смисъл на стихийната склонност към подражание.
Тъй че да разбираме литературата значи най-напред да извличаме (отделяме) и дори някак да измерваме вложената в нея идеология (примерно, доколко митологично е предложеното осмисляне на някое събитие или процес), което очевидно е занимание със съдържанието й. Но освен това е необходимо, доколкото тя е донякъде независима система, да я отделим от обществената й функция, и да забелязваме склонността към консерватизъм или промяна на чисто литературните особености на текста – примерно, има ли нещо ново спрямо досегашните форми на жанра, или се повтаря все същото.

3. “Историята” – остарял жанр?

Подозирам, че Богданов не написа свой университетски учебник по старогръцка литература, защото за него това беше просто стар жанр, чието възпроизвеждане не би могло да представи добре различното отношение към предмета, което той предлагаше. Освен това, ако една книга се замисля като учебник, то и казаното в нея ще трябва да бъде представено като нещо сигурно и завършено, така че ако се предлагат възгледи и методи, те ще звучат догматично. А проф. Богданов, доколкото го познавам, не обича да изглежда догматичен.

Забележителното у него, мисля аз, е неговата склонност към философстване, изграждане на цялостна, при това умишлено незавършена картина на човешкия свят – както на съзнанието, изразено чрез слово, така и на обществения живот. В тази картина литературата заема само една област. И тъй, Богданов не беше – и все по-малко е – просто литератор. Освен това той се стремеше да въведе изяснените покрай размисъла за литературата понятия и принципи на реагиране в цялата си дейност – и лична, и обществена. Така той изпълняваше собствения си, многократно изразен апел за самопознание и съответстващо на него действие.

Епилог

Ето нещо и за мен. Този октомври станаха вече 18 години откакто (в 1993) подписах трудов договор със Софийския университет. Това не е никак малко и всеки от вас би имал основание любезно да ме попита: „а ти, който се изказваш публично за тези неща, намираш влияния, предлагаш обяснения, споменаваш за достойнства и дори за недостатъци в произведенията и идеите на известни учени, ти какво си направил?”

Скъпи приятели! Аз съм просто един свидетел на една съвсем малка част от таланта, труда и страданията на моя героичен народ.

**

Бележки:

Текстът е четен на 2 декември 2011 на „Кръгла маса“ по повод на 90-годишнината от създаването на специалност “Класическа филология” в СУ.

1. 1947 на руски, 1965 на български
2. Но и до днес, 46 години след отпечатването й, тя продължава да бъде най-подробното и изчерпателно въведение в старогръцката (пък също и в римската) литература, издадено на български език. Подобна нея, но по-кратка, е Антична литература на С. И. Радциг (1969).
3. Тези статии може да бъдат предшествани от теоретичен увод или не, и да бъдат самостоятелни или пък включени в някое изследване върху по-широк материал.
4. Първото издание е от 1907 – Гръцка литература. Очерци от “Игнатов”.
5. Така е при Балабанов, а при Величков, който следва един малко по-стар възглед за това, що е „старогръцка литература”, се говори за словесността до 1453.
6. Това са “един италиански учебник”, двутомния руски превод на Allgemeine Geschichte der Litteratur (1851) на Йохан Шер (1817-1886) и четиритомната рускоезична история на световната литература на Зотов (1876-1877). Вж. Константин Величков, т. VІІ, БАН, с. 294.
7. 14-те тома са издадени в Хамбург от 1705 до 1728; преиздадена с поправки от G. C. Harles (1790-1812). Пак Харлес публикува между 1792 и 1806 Introductio in historiam linguae graecae която е по-кратка, но подобна на направеното от Фабрициус (вж. мнението за тези книги на F. Schoell, Histoire abregee de la litterature grecque. Paris, 1813, p. V).
8. Вж. примерно G.S.F. Mohnike. Geschichte der Litteratur der Griechen und Römer. Greifswald, 1813, особено предговора. Също Litteraergeschichte на J. Eichhorn (Goettingen, 1812).
9. Разбира се, тази идея съвсем не е нова за тях, още Аристотел е дал пример за това в първите глави на „Поетиката”. През 1812 Ф. Шлегел чете във Виена лекции по класическа литература; Хегел започва известните си лекции по естетика през 1818.
10. ibidem, p. VIII. Шьол е на мнение, че дотогавашните изследвания все още не могат да се нарекат “истории на литературата”, а само каталози на авторите, подредени в хронологичен ред. И така, той е един от първите, които мислят за представянето на класическата (и старогръцка) словесност в този жанр – учебник-и-популярно изложение. Но все пак той включва неща, които впоследствие отпадат – богословие, науки, традицията до 1453.
11. Това може да се каже и за книгите на други немски изследователи – например немският вариант на голямата тритомна „История” на Шьол от 1828 г. е превод от френски, при това направен не от самия автор, а от друг учен (J.F.J. Schwarze).
12. K.O. Mueller. History of the literature of ancient Greece to the period of Isocrates. v. I. London, 1847, p. III.
13. Преди 1930-те той се е казвал Троцки.
14. Атическата трагедия в нормите на Аристотел, „Наука и изкуство”, 1949, с. 5
15. По-нататък той разшири изследванията си върху „Поетиката”, като тези занимания трябва да са продължили активно поне до 1982-ра, когато е публикувана втората му книга относно катарсиса
16. От друга страна, дори солиден професор като него с определена известност и признание, както на Запад, така и в Съветския съюз, трудно би могъл да предложи за издаване обзорен труд или учебно помагало, където марксисткия подход просто да се игнорира. Ако пък ще има марксистки подход, каква е ползата просто да се повторят твърденията в съветските учебници?
17. Метафизика , 987а 29-32
18. Поради това е естествено един добър съвременен историк да е способен да мисли и забелязва факти, отношения и закономерности, които остават скрити за античния му предшественик. Този процес не се движи с еднаква скорост през историята – има периоди на ускоряване, каквито са класиката и особено елинизмът; има и такива на забавяне – късната античност и още повече средновековието.
19. Но и двата типа могат да бъдат жизнеспособни, стига консервативното (затворено) реагиране, опряно на своите принципи, да не се отказва да придава смисъл на нови факти и да възприема нови изразни средства; и, обратно, насоченото към изменение (отворено) реагиране да намира, макар и временни, но все пак относително стабилни форми за осмисляне на прииждащите новости.
20. Тук се мисли по-скоро за поетичния и прозаичен принцип, отколкото за мерена или немерена реч: защото и нестихотворния текст може да изпълнява празнична задача и обратно.
21. Впрочем това се отнася до всякакви словесни изяви, не само до художествените текстове.

Хуманитарни науки са тези…

Хуманитарни науки са тези, чрез които напредваме в разбирането за човешкия живот. А какво е човешкият живот? Това е да взимаме всекидневно решения въз основа на някакви принципи (Животното не взима решения въз основа на принципи, а действа съобразно инстинкти. Някои хора сякаш се опитват да стигнат до това положение, но опитите им са напразни. Човекът не може да се превърне в животно, дори много да му се иска). Сред принципите на едно от първите места стои този на справедливостта – да действаме така, че да не ощетяваме никого, да се стараем никой да не бъде ощетен. Този принцип е познат в известна степен на всеки човек, и то не толкова благодарение на някакво специално образование, колкото благодарение на нравственото му чувство (съвест). Ако накажем престъпник според закона и съответно на деянието му, ние не го ощетяваме – просто му отреждаме това, което заслужава според идеята за справедливото (която и той би трябвало да познава, щом е човек).

Как става така, че човек много чете и пише като професионалист в някоя хуманитарна наука, а сякаш не я разбира? Причината е, че този човек се занимава с думи, обаче не се старае да свързва тези думи с живота – както със своя, така и с живота на онези хора, за които бе трябвало да знае много неща като професионалист. Да вземем някой, който се занимава с етика. Той трябва да знае кой философ какво бил казал някога за доброто, справедливото, порочното и пр., но сам той в действията си не проявява грижа за тези неща. Вместо това гледа на него лично да му е добре, да си живее горе-долу комфортно или поне с по-малко неприятности, да напредва донякъде в службата (публикации, конференции, позиции и т.н.), обаче когато трябва да защити нещо или някого безкористно, тоест заради справедливостта – мълчи си.
Някой ще каже – е какво, защо това да пречи да си добър професионалист? Ами пречи, защото като не се трудиш в полза на справедливостта, ти преставаш да се интересуваш от нея. А как ще разбираш нещо, което не те интересува? То трябва да е прекалено просто, а справедливостта просто нещо ли е? Лесна ли е за постигане? Справедливостта не е дума, макар че за нея има дума. Както и дървото не е просто дума, а е дърво, независимо че има и дума “дърво”. Справедливостта е да жертваш нещо приятно, нещо “за тебе”, да жертваш спокойствие и пр. за да кажеш, че нещо трябва да е така или иначе, независимо дали на някой ще му стане приятно от тази работа. Е, много важно, че трябвало да е така – казва си обикновено човек. Аз ли ще оправя света? И защо трябва да си развалям отношения, да ме изолират, да ме смятат за луд? Защо да не съм добре с хората, пък справедливостта и т.н. да я оставим, това си е работа за юристи, държавници, не е за мен. Аз просто съм осведомен за разни стари мнения, това е всичко.
Когато се тревожим за справедливостта и се борим за нея и рискуваме нещо (ако ще да е и дребно, но нещо) тогава и започваме да я разбираме. Същото е и със законите. Ако се трудим нещата в човешкия свят да стават съобразно законите, а пък самите закони да се прилагат не за нечия изгода, а заради справедливостта – ето тогава започваме да разбираме и самите закони, виждаме смисъла им. Иначе какво – закони много, прилагаме ги когато ни е удобно. Е, това ли е смисълът им – някой да спечели нещо от тяхното прилагане? Не е това, несъмнено не е. Ако някой казва, че е това, лъже. Но ако не мислим за смисъла им, няма да ги разбираме, а човек мисли сериозно само за това, което го засяга, покрай което губи спокойствието си. Ако си губим спокойствието около готвенето на вкусна храна, ще разбираме от вкусна храна и толкова. Така че за да разбираме законите трябва да се безпокоим за законността, да се отказваме от разни приятни работи, от лек живот – иначе не става. Дори да знаем наизуст цялото законодателство, ако не ни е грижа за справедливостта, пак само ще цитираме и ще повтаряме, и нищо на никого няма да можем да обясним.
И с науката изобщо е така, дори с класическата филология. Как ще разберем онези хора в далечното минало, ако не се интересуваме от тези, които са ни пред очите? Но да се интересуваш и да разбираш, това не е същото като да се забавляваш в компания, да любезничиш, да хвалиш, да ругаеш и да се оплакваш. А как да преценяваме действията на хората пред нас, ако не се заемем да преценим първо своите – и то не лицемерно, не като се самосъжаляваме и самооправдаваме за всичко, а сериозно, като се осъждаме за каквото трябва, така, все едно че упрекваме друг. А приятно ли е да упрекваш себе си? Не, никак не е приятно.
Ако учим история или нещо друго само за да ни похвалят, няма никога да разберем какво правим. Защо ли? Защото науката не е за да ни хвалят или за да ни плащат, или за да сме на сухо и топло, докато други са на студено и мокро. Нито за да имаме повод да си побъбрим с нови и интересни хора, така че да не ни е скучно. Тя е за да добием знание за себе си и за другите (а това знание се добива мъчително, често в самота и неприятности, в конфликти, а не на само на коктейли) и чрез това знание – какво е човекът – да ставаме по-добри хора, повече хора, отколкото сме сега. Всяко нещо в науката трябва да се прави с оглед на това – научаваме ли нещо за други и за себе си? Като научаваме, ставаме ли по-добри? И по какво се познава, че ставаме по-добри?
Ами приятно ли е да си добър, ще каже някой. Да, приятно е, но тази приятност не прилича на онази, към която човек обикновено се стреми.

(писмо до М.К., към края на октомври 2011)

Професия “античник” I. 2004

І. Какво знае хуманитарят

1. Причините да се занимава с хуманитаристика

Едно от нещата, които пречат на професионалния хуманитар да говори убедително за своите занимания, или да преживява труда си като смислен и полезен, е постепенният му отказ да мисли за причините, поради които е заел и продължава да заема точно такова място в обществото. Обикновено той заживява с усещането, че е бил някак предопределен за своята професия и следователно не би могъл да прави друго, освен да я упражнява и да убеждава другите в ценността й. А щом е приел участието си в тези занимания за нещо естествено, тогава и самите те започват да му се струват някак природни, саморазвили се, и въпросът за тяхната полезност не би могъл да му изглежда по-уместен, отколкото въпросът за ползата от мидените черупки на морския бряг. Литературознанието, мисли той (също като лингвистиката, философията, сравнителното религиознание) съществува, и е по-добре да си служим с него, отколкото да се главоболим с обосновка на полезността му.
Истината е, че тези дейности биха могли съвсем спокойно и да не съществуват, също както и образователните институции, които осигуряват тяхното поддържане. Следователно и самият преподавател (учен, изследовател или както желае да бъде наричан) би могъл да не съществува като такъв, а да се занимава с нещо съвсем различно. Значи въпросът “защо се занимаваме именно с това” не би трябвало да му изглежда толкова безинтересен.
Няма съмнение, че една от причините човек да бъде литературовед (или философ) е сводима до наличието на подходящи външни условия за упражняването на такава професия. Накратко, обществото е повярвало, че има полза от такава дейност и е приело да я финансира.
На второ място обаче идват и индивидуалните условия, благодарение на които човек се е почувствал склонен да се заеме с такива неща. Може би е добре да се помисли най-напред за негативните фактори. Човекът е изпитвал отвращение от физическия труд; не е дал признак да притежава талант за някаква дейност, различна от тази; не е намирал друго развлечение, освен четенето; претърпял е неуспех в опита да получи друго образование или друга професия; не е можел да си позволи да остане незает. После обаче идва ред и на позитивните. Той е изпитвал удоволствие от употребата на словото; привличало го е отдалеченото и древното; израсъл е в среда, където тези занимания са били ценени; притежавал е характерен словесен талант; случило му се е да придобие необходимото образование; изпитвал е уважение към доброто владеене на каквито и да било знания и техники; способностите и контактите му са го въвлекли в тези среди; най-сетне, получил е навременно предложение за работа, без което сега вероятно би се занимавал с друго.
Накрая, съществуват и някои общи и като че ли особено важни мотиви за занимание с хуманитаристика. Да кажем, че упражнявайки се в науките за човека, ние научаваме да го разбираме по-добре; че мисленето за тези неща ни позволява да развием системна визия за действителността, и да взимаме обосновани решения; че можем да предоставим тази визия на други хора и така да ги направим причастни към същото благо; че, служейки си със словото, създаваме удоволствие не само за себе си, но и за други, и така ги подчиняваме, или поне ги принуждаваме да ни ценят; че намираме възможност за създаване на малко общество, в което хората се наслаждават на приятелството; че се обезсмъртяваме в платонически смисъл, оставяйки нещо, което ще бъде възпроизвеждано – и още повече, че узнаваме сигурни и общовалидни истини, значи постигаме контакт с непреходното (ако сме склонни да вярваме, че непреходно съществува).
Ползата от обмислянето на тези условия за развитието ни като “такива специалисти” е узнаването, че ние сме такива по-скоро случайно, и че занимавайки се с това, сме мотивирани от ценности, които се споделят от практически всички хора. Това ще ни позволи да почувстваме онзи, който иска да учи при нас, или просто да общува с нас, като някой, който не е радикално различен – и следователно ще вярваме, че той има какво да ни каже и да чуе от нас. Същевременно ще знаем, че той е достатъчно различен, а нашата способност да говорим за дейността си – достатъчно ограничена, за да нямаме сигурност дали ще успее да ни разбере и да се приближи към нас въз основа на това знание.

2. Непосредственото влияние върху хуманитаря от страна на специалисти, интелектуалци и други хора

След като е научил какви са мотивите му да се занимава с хуманитаристика, нашият изследовател би трябвало да обърне внимание на въпроса, защо подходът към собственото му занимание е такъв, а не друг. Защо той (ако се занимава с антична философия), завършва преподаването си с Аристотел, макар и добре да знае, че повечето автори й приписват много по-дълъг живот? Защо, когато чете текстове от гръцки историци, ги избира с оглед особеностите на езика, а не, примерно, на темата или на времето им? Защо преподава само класически автори, а избягва елинистическите и късноантичните? Защо предпочита да води част от заниманията си извън аудиторията (да кажем, в някоя градинка или кафене)? Защо чете лекцията си, вместо да я произнася (или обратното)? Тези неща са свързани най-често с непосредствените влияния, които е изпитал по време на обучението си, или, по-общо, с характера на школата, към която принадлежи. Под влияние на един от учителите (или колегите си) той се е потрудил върху латинския синтаксис; друг го е накарал да учи наизуст големи откъси поезия; трети го е посъветвал да прочете изцяло произведенията на някой важен автор; четвърти му е подсказал, че е нужно да се интересува от други жанрове и от културни явления, които изглеждат отдалечени от литературата; пети му е разказвал анекдоти за своите професори; шести изобщо не е разговарял с него, както и с никого от студентите по време на цялото обучение; седми е бил преднамерено груб. Всички тези хора са станали причина – пряко или косвено – за това, той да се занимава с “ето такъв” материал в границите на своята дисциплина и да мисли за него по “ето такъв” начин. Всичко, което той предлага като теория и практика във връзка със своята наука, може да бъде видяно като резултат от съчетание на такива влияния.
От друга страна, да се мисли, че хуманитарят държи своето научно и преподавателско поведение само на специалистите, с които професията му го е срещнала, е предразсъдък. В действителност той, като всеки човек, носи върху себе си отпечатъците от всякакви контакти. Ако е имал чувство за хумор, то е могло да бъде развито благодарение на общуването му с даровити хора още през детството му; различните начини, по които успява да влияе психологически върху студентите и колегите, вероятно са били овладяни преди години в семейството; склонността да се аргументира твърде пространно и подробно може да е резултат от самотност и от мнителност, която е развил много преди избора на тази професия; умението да се води разговор на професионални теми може да бъде овладяно в резултат на общуване в съвсем други условия и да се дължи на примера на хора, които се занимават с нещо съвсем различно. Добре е да помним, че човек е склонен да имитира, и че твърде голяма част от неговите жестове и изобщо похвати в общуването са преки заемки от поведението на различни хора, които е познавал.
Хуманитарят може да изпитва уважение и интерес към математически и природни науки, само защото е ценял някого, който се занимава с тях. И обратното, той може да избягва определени дисциплини, теми или автори, само защото са били интересни за хора, мисълта за които му създава неудоволствие. От личен опит зная, че дори подборът на думи, термини и интонации може да се определя от чувствата, свързани с някакви контакти и ситуации. Бих казал, че монологът на един хуманитар е като проправяне на път, в който се избягват едни участъци и се предпочитат други, заради приятните или неприятни гледки и усещания, на които той би се натъкнал по всеки от възможните маршрути.

3. “Общоизвестните положения” и специализираната литература

Отвъд и преди интелектуалните и тясно професионални влияния, които хуманитарят-специалист е понесъл от страна на непосредствените си преподаватели и колеги, се намират някои, така да се каже, основни истини за неговия предмет, приемани за сигурни. Обикновено те са познати и на неспециалистите. Незнанието и липсата на интерес към техния произход биха били твърде голям недостатък в общата подготовка на нашия учен. Като стара дисциплина, историята на гръцката литература изобилства с такива “начални положения”. Защо се казва, че Омир е най-великият поет, и че той е “учителят на Гърция”? Да не би прочитът на неговите поеми да ни убеждава непосредствено в това? Запознавайки се с “Илиада” и “Одисея”, ние можем да научим, че те са едни от най-обемните свързани текстове, завещани от античността: но качеството на поезията не е нещо така очевидно, както количеството. Защо делим гръцката литература на родове? Нима това деление е независимо от петдесетината страници разсъждения за литературата, известни с името “Поетика”? А защо се затрудняваме, когато трябва да определим жанровете на гръко-римската литература от времето след Христа? Защо сме убедени, че реториката е едно, а художествената литература – друго? Откъде разбираме, че гръцката литература след Софокъл върви към упадък? Защо е разпространено мнението, че софистиката е съмнително експериментиране с езика, или най-много “подготовка за философстване”? Защо се казва, че гръцката литература е “образцова”, “основа на новоевропейската” и естествена част от развитието на някаква обща и единна световна литература?
Тези мнения, или “предварителни представи” за предмета на нашето изследване изглеждат толкова тривиални, че специалистът, който има добро мнение за своята подготовка, не ги дискутира и предпочита да се занимава с по-конкретни неща. Това обаче не означава, че той е помогнал на студентите си да придобият по-конкретна идея за гръцката литература. Преподаването, което ги заобикаля, най-често разчита на тях и мълчаливо приема, че те са “просто верни”, макар и твърде общи. Накрая се оказва, че студентите, завършили обучението си, са забравили “конкретното”, което им е предложено и могат да възпроизведат само тези предварителни мнения, които и без друго са познавали. Те не са ги поставили под съмнение и не виждат защо е нужно да ги дискутират – нито пък знаят как би станало това.
Ако специалистът по антична литература обърне внимание, че тези мнения са възникнали – без дори да се стреми да изкаже точно причините за възникването – той изведнъж ще постави пред очите им един нов и интересен факт: че онова, което е “известно на всички” може да е невярно, или във всеки случай е резултат от стечение на обстоятелства. Това може би не е ново знание, но пък е нарушаване на определен предразсъдък и затова освежава погледа към предмета. По този начин говорителят би създал на събеседниците си усещането, че те започват с тези неща “начисто” и е напълно възможно да узнаят или изкажат нещо, което е ново и им принадлежи.
По подобен начин стои въпросът и с влиянието на специалната литература: тя също създава мнения и фокусира погледа към тези неща по определен начин – но това вече засяга повече самия специалист, отколкото неговите студенти или събеседници. Всъщност тя не е нищо друго, освен сбор от по-нови и по-малко известни разсъждения върху същия предмет, които не могат да бъдат известни на друг, освен на специалиста, защото не обсъждат основните проблеми отначало, а приемат “предварителните представи” за даденост. Тази “професионална” литература просто се задушава от конкуренцията на по-старите и влиятелни книги, а и на самите антични текстове. Но това не й пречи да стане на свой ред богат извор на предразсъдъци. Защо у нас теорията на античната драма се свързва главно с катарзиса? Защо преподаването на гръцка литература обикновено стига до Менандър? Защо се случва така, че в наскоро (след 1990) издадени книги Платон се обявява с такава лекота за “обективен идеалист”, а един съвсем нов сборник със студии върху гръцката литература се оказва претоварен с марксистки интерпретации? Защо още в увода на един учебник по литература за средните училища е написано съвсем непринудено, че културите се делят на “отворени” и “затворени”? Това очевидно ли е? Не е, но впоследствие тези ученици, когато чуят да се говори за античната литература, ще са наясно, че тя е продукт на затвореното общество и ще подлагат тази истина на също толкова малко съмнения, на колкото е била подлагана и тази, че античното общество е основано на робовладелските социални и производствени отношения, и противоречията между роби и робовладелци са нараствали с всеки изминал век.

4. Старогръцките текстове и смисълът от заниманието с тях

Дотук представихме схващанията на един хуманитар, който е угрижен за справянето с предразсъдъците, натрупани около неговия предмет и със собствения си опит, който влияе върху работата му. Това, което той е обмислял дотук, са все неща, които предхождат заниманията с текстовете, а освен това могат да ги следват, или да се промъкват между тях: но като че ли то все още не е наблюдение върху “основата” на неговата работа, или по-точно върху материала й. За щастие, литературоведът-класически филолог е убеден, че има свой материал и може да го посочи – това са текстовете на античните автори, а в нашия случай – на гръцките.
Тук аз няма да затъвам в разсъждения за това, дали той следва да се занимава с всички антични текстове на старогръцки език, или само с някои. Вместо това ще кажа няколко думи за пристъпването към материала и донякъде за смисъла на заниманията с него – смисъл, който би могъл да бъде разбран и от онзи събеседник, който не е гледал на изследването на античността, литературното наследство изобщо, или пък и на самата хуманитаристика като на някаква неоспорима ценност.
Най-напред е необходимо да се проблематизира представата, че текстовете, които ще се обсъждат, са даденост, появила се в нашата среда приблизително в същия вид, в който е била произведена. Струва ми се, че едно от най-вредните предубеждения в заниманията с продуктите на човешката дейност е вярата в тяхната естественост, или независимост от времето и развитието. Нужно е да се отбележи, че това, което ние четем, е твърде различно от онова, което е създал и изпълнявал, примерно, Омир. Първо, това е превод: и трябва да се каже, че той е само един от възможните преводи, че съществуват и други, че е вероятно да се появят и следващи, които да са по-добри или по-лоши, или поне различни. После, Омировият текст има история – в първите си новоевропейски издания през ХVІ в. той е изглеждал почти по същия начин, както и днес, но през средновековието е съществувал в отличаващи се помежду си преписи; видът му, в сравнение с тях, е бил различен през ІІ в. пр. Хр. в Александрия и още по-различен през VІ в. пр. Хр. в Атина. Трябва да се напомни, че през ранната античност Омир рядко е бил четен (става дума не за четене в самота и наум, което е било много голяма рядкост, а за гласно рецитиране, при което погледът следи текста), а дори и да е бил четен, вероятно се е произнасял по-различно, отколкото го произнасят днешните филолози. Най-сетне, трябва да се каже, че самите гърци от класическата епоха не са знаели много за него; че това, което той е съчинил, може да се разглежда като резюме на по-стари легенди; и че неговите поеми са имали немалка конкуренция във времето на създаването си. Така събеседникът ни би разбрал, че българският текст, който има пред себе си, не е точно това, което е създал поетът, а е само следствие (при това донякъде случайно) на едно дълго пътуване на поемите през времето.
Но независимо от това, “Илиада” и “Одисея”, както и всички български преводи на античните писатели, все пак са част от нашата съвременна литература на български език. Това значи, че е напълно възможно те да бъдат четени наред с текстове, произведени сега и на български: и че вероятно нищо не пречи едните и другите да бъдат ползвани едновременно и без оглед на историята им (която обикновеният читател съвсем не е длъжен да знае). Следователно можем да питаме: как ни изглеждат художествените (или философските, или реторическите) качества на античната литература, ако я четем така, все едно, че е произведена сега.
При сравнението на тези две гледни точки към текста – като силно променен паметник на стара литература и като действащо произведение в рамките на собствената ни съвременна – може да се забележи, че в него са налице както неща, които са неразбираеми или неприемливи за литературните изисквания на читателя, така и такива, които му изглеждат достатъчно ясни и дори въздействащи. Изглежда, че не е възможно целият текст да бъде еднакво ценен, когато се чете в една различна култура, но части от него могат да са ценни, и затова е естествено да бъдат приети в нея.
Тук е възможно да се направи едно сравнение между текста, който идва отдалеч, и предмета, човека, или цивилизацията, които идват отдалеч, или към които ние се приближаваме. Ако те наистина са ни далечни, може да се очаква, че ние ще разберем малко неща при първата среща, а дори и това, което разбираме, ще е резултат от повърхностно оприличаване с познатото. Но ние бихме били доволни да познаваме някого, който, разбирайки нас самите, би могъл да ни обясни поведението на този човек или функционирането на този предмет или цивилизация. Ние бихме се съгласили, че този “интерпретатор на чуждото” в някакъв смисъл ни превъзхожда, и е много вероятно да пожелаем да бъдем като него – а това значи да пожелаем да учим. Защото по-голямото знание е образ на по-богатия живот – животът, който ни надминава и обхваща, и поради това ни се струва, че сме изолирани от него: а тази изолация ни причинява страдание.

ІІ. За нуждата от критичен поглед към чуждите твърдения

1. За отсъствието на критика

Безкритичността към чуждите твърдения, отнасящи се до някакъв абстрактен предмет – независимо дали те се явяват като квалификации, дефиниции, посочване на причините, класификации или по-сложни построения – може да се дължи поне на две причини.
Едната е свързана с желанието да се узнаят колкото се може повече различни мнения за нещо, или – което е същото – да съзерцаваме струпването на мнения, дори ако те се представят от един човек и претендират да съставят единен възглед. Това желание е подкрепено от вярата, че във всички мнения има нещо истинно, че всички възгледи някак се припокриват и допълват, и че не е беда за едно и също нещо да се говори по различни начини. При това положение никой възглед няма нужда от критика, защото е достатъчно и това, че ни съобщава нещо за предмета – дори нещото да е само личното усещане на говорителя за този предмет.
Втората причина е склонността на човека да се увлича по един възглед, метод или начин на изразяване, и това увлечение да води до загуба на интерес към всички други: тя е свързана с предразположението му да се присъединява към група, да се подчинява на авторитет и да го имитира. Но ако се откажем от коментар на схващанията, които не ни интересуват, тогава няма как да се случи да ги критикуваме. И в двата случая безкритичността води до един сериозен дефект на образованието и на общуването изобщо – това е липсата на диалог, в който дадено убеждение се поставя под съмнение и се търси или потвърждаването му с по-добри аргументи, или отказване от него и замяна с нещо по-добро. Безкритичността не би била толкова сериозен проблем, ако нямаше способност за възпроизводство. Защото децата и студентите, които не умеят да задават въпроси и да водят продължителен и свързан разговор, се превръщат във възрастни, често притежаващи някаква власт, която в техни ръце трудно би могла да бъде подобрена с рационални средства; и, съответно, в преподаватели и учени, които не могат да задават въпроси и да водят такъв разговор и затова се затрудняват да предадат знанията си на своите слушатели. Това, което те предлагат, е същото, което са видели преди време, а може би и по-лошо. Преподаването (или изследването) на определена тема много често изглежда или като несвързано изброяване на имена и твърдения на предшественици на преподавателя (дали редът им ще е хронологичен или азбучен, е почти все едно); или като представяне на определен възглед за материала, който се представя като теория, но не се интересува от възможността да бъде опроверган; или дори като представяне на поредица от “факти” – значи материал, върху който би могло да се разсъждава, но преподавателят се отказва да прави това, защото то би внесло субективност в изложението и би намалило неговата научност.
Разбира се, безкритичността не е недостатък по всяко време. Тя е желателна дотогава, докато споменатите начини на изложение не дотежат дотам, че да се превърнат в проблем. Защото няма нищо вредно в това, да се запознаем с различни възгледи за едно и също нещо, или с една разгърната и подробна теория, или пък да чуем добросъвестно изложение на факти, за които се очаква да влязат в употреба. Различните слушатели имат право на различни изисквания.

Подобно тривиално твърдение неочаквано се освежава, ако открием, че е изказано в почти същия вид от някой отдалечен, но влиятелен автор.
Успехът на преподаването зависи от навиците на слушателя. Всеки иска да му се говори така, както е свикнал, и всичко, което е извън това, се усеща като различно… Ето защо едни слушатели не приемат казаното, ако то не бъде подкрепено с доказателства, строги като математическите; други искат да се говори с примери, а трети – да се дават цитати от поетите. Едни държат всичко да се изследва в подробности, а на други високата точност не допада: това е или защото просто не могат да следват поредицата от разсъждения, или защото не ценят такъв начин на изложение. (Аристотел, Метафизика 994b 32 – 995a 9:)

Но в един момент говоренето, на което сме свидетели, започва да се изчерпва, и сякаш само иска критика. В действителност всеки от споменатите методи, макар и ограничен, предлага добра възможност за развитие.
Разхвърляният реферат на мнения може да бъде овладян по три начина: или 1) типологически – мненията се делят на класове, отличаващи се по определени признаци, и на слушателя е позволено да предпочете типа, който смята за най-добър; или 2) исторически, където а) мненията се причиняват едно друго и някои остават неизменни, а други се явяват и изчезват, или б) в основата на разбирането за предмета стоят един или няколко съвсем общи възгледа, които търпят развитие, усложнявайки се; или 3) херменевтичен – всяко мнение е оправдано с оглед на контекста, в който функционира.
После, монолитната теория може да бъде развита – ако се приложи към други факти, или ако се потърсят следствия от приложените принципи; може да бъде и оспорена – ако се окаже, че не отговаря добре на въпросите, които следва да бъдат зададени относно материала й.
Най-сетне, простото изложение на факти събужда интерес към изворите, и води до въпроси, изискващи голям брой справки и допълнителни изследвания: освен това то винаги търпи прибавяне на нови факти, и предизвиква въпроса за непосредствените им обяснения и общите причини.

2. Критиката

Начините, по които може да бъде критикуван всеки един от трите подхода (изложение на възгледи, монолитна теория, посочване на факти), са разнообразни. Ще спомена накратко и без претенция за подреденост само няколко възможни (и необходими) реакции срещу два от тях.
Ако това, което ни се предлага, е серия от различни схващания за нашия предмет (нека това да е старогръцката литература), които при това са развити чрез различна терминология, първият проблем би трябвало да бъде свързан с единството на тези схващания. Това, че изглеждат насочени към един предмет, значи само, че си служат с приблизително един и същ материал. Това обаче още не е достатъчно, за да се обоснове тяхната сравнимост. Ако Аристотел, Хегел и Лосев говорят за Омировия епос, това още не означава, че ние можем да представим техните схващания като сходни или противоречащи си. Ние дори не бихме могли да установим разлики между тях, преди да сме открили някакво единство. Най-напред е необходимо да се разбере, дали те поставят едни и същи, или пък сходни въпроси. Какво обсъждат те у Омир? Дали въпроса за определението (що е епос?). Или произхода на епоса? Или разликата между епоса и другите жанрове? Или неговата структура? Или светогледа на автора? Или наличието на достоверни исторически сведения в текста (Тукидид мисли точно за това, когато споменава Омир)? Или ефекта върху слушателя (този въпрос се обсъжда при Платон)? Ако в различните представяния на Омир някои от тези въпроси се покриват, трябва да се види защо това се случва и защо отговорите са различни (или пък подобни). Защо Аристотел обръща внимание на единството на поемите и на правилната идея за трагично и комично, въведена от Омир, докато Хегел мисли за тях преди всичко като за изражения на народностния дух, за общото световно състояние, на чийто фон се развиват събитията (епохата е хероична) и за липсата на подчертан интерес към вътрешния живот на героите, за сметка на описанието на външната обстановка? Защо, най-сетне, теоретиците си служат с толкова различен език – Хегел говори за обективността на Омировия и изобщо на античния поглед към света, докато Аристотел никъде не споменава подобно нещо. От друга страна, ако темите са подобни (и Аристотел, и Хегел говорят за единството на епическото действие), дали това се дължи на влияние на единия върху другия, и дали то е непосредствено? Или пък става дума просто за аналогия, и ако е така, има ли обяснение за нея?
Явно, когато говорителят (пишещият) ни предлага съпоставяне на различни схващания за авторство, жанр, периодизация и т.н., критиката ще се интересува от системата, в която влизат тези схващания, и така ще се стреми към разбиране на изложението, което ги включва. По-малко вероятно е тя да е интересува от стойността на твърденията, които отделните теории дават – защото това, което се предлага, не е тълкуване на материала, а серия от тълкувания, които сами се превръщат в материал за изследване. Така че тук критиката ще се насочи към подбора, подреждането и съотнесеността между теориите, отколкото към онова, за което те говорят.
Ако обаче изложението ни занимава просто с факти, значи със самия материал “такъв, какъвто е”, тогава ще трябва да се насочим към автентичността на тези факти, а след това към подбора и съотнасянето им. Коя е причината да твърдим, че гръцката литература започва с Омир? Защо основните литературни родове са ни повече, ни по-малко от три? Как се датират поемите? Доколко е автентичен текстът, с който разполагаме? Защо за Тукидид се говори повече, отколкото за Полибий; и повече за епос, отколкото за реторика? Защо се мисли за отношението между сюжет и композиция? Защо при обсъждането на трагедията се дават примери главно от “Едип цар” и “Антигона”? Каква е причината да оцелеят точно тези и толкова автори и произведения? Значи тук става въпрос преди всичко за незаявената гледна точка на говорителя (пишещия) и за източниците, с които той си служи.

3. За въздържането от теоретизиране

Когато казвам “теоретизиране” имам предвид монолитното и подредено изложение на предполагаемата (конструирана от нас) история и система на материала на науката – в нашия случай този материал е старогръцката литература. Става дума за конструкция, подобна на архитектурно произведение, в която авторът се разполага уютно (а уютът се осигурява от доброто познаване на всяка нейна част). Всеки, който се е занимавал по-дълго време с разработване на определен материал и с преподаването му, познава удоволствието да знаеш добре онова, което предстои разкажеш. Слушателят изглежда като гост, посетител, който бива развеждан, канен да поседне, изненадван и притискан от неизвестност и любопитство (а понякога и от досада). После той напуска този дом и вероятно никога не се връща в него, а говорителят-домакин остава там и очаква нови гости. Както се вижда, не е чудно, че повечето преподаватели (и изследователи) с годините започват да се чувстват не просто като екскурзоводи, а като собственици на материала, и затова са готови за битка срещу всеки, който си позволи да претендира за знание на същите неща. Изразът “научна територия”, който има различни варианти, ни въвежда в една рискована игра на метафори – тя не би била толкова рискована, ако не беше подкрепена от наличието на определен брой щатни (пък и хонорувани) места в образователните и научни институции, а също и от ограничеността на аудиторията, на книжния пазар и субсидиите за издаване на подобна литература. Но въпреки тези действителни ограничения, лошото съперничество в научните среди би било много по-поносимо, ако не се поддържаше от склонността на учения да се разполага в своята дисциплина като в жилище, чиято неприкосновеност се гарантира със закон.
Това е една от опасностите на теоретизирането. Всички останали са, струва ми се, сродни или дори произтичащи от нея. Примерно: вярата, че вече няма какво да научиш; натурализацията на собствените постановки (нещата са “обективно такива”, онова, за което мислим, съществува само по себе си); пренебрегването и дори негодуванието срещу критика (сякаш гостът ни предлага да съборим няколко стени в дома си, или казва, че сме го оставили мръсен и запуснат); страхът от непозволено заемане или развитие на идеите ни (все едно някой е влязъл да бере круши в двора). Разбира се, не всеки ползва теорията по този начин. Но има и други изкушения – сред тях е вярата, че всичко може да бъде обяснено с помощта на вече изработения метод. Това е стремеж не към опазване, а към разширяване на територията, без непременно да се мисли за истинско разбиране.
При това положение отказът от теоретизиране изглежда като нещо похвално: той може да бъде сравнен с решението да живеем под наем и да сменяме местожителството си, или често да променяме обстановката във вътрешността на дома си. Това е същевременно и отказ да го харесваме прекалено или да бъдем твърде недоволни от него, а също и опазване на интереса към устройването на дома изобщо, а не точно на този дом – защото всяко ново устройване на дома е като възстановяване на цивилизацията, в която живеем.
И така, натрупването на много алтернативни възгледи за предмета, всеки от които изглежда самостоятелен и завършен, както и осъзнаването на възможността за полезна критика, води до идеята говоренето за този материал да се превърне в говорене за начините, по които той е бил осмислян. Такъв подход ще изглежда удовлетворителен за онзи, комуто са омръзнали изброените в предната глава: но той има нужда от допълнение. На първо място, това е непосредственото запознаване с материала, чиито осмисляния са подложени на критика – в случая с литературата това значи просто нужда от познаване на текстовете и способност за основен културно-исторически коментар. После, необходим е активен диалог със слушателите, при което им се предлага да мислят за основните понятия, чрез които се теоретизира и които неизбежно се срещат и употребяват от която и да е теория (в нашия случай – що е литература, драма, проза, трагично, комично и т.н.). Тук, разбира се, става дума за преподаване, но също и за усъвършенстване на самия професионалист. Защото размисълът върху значенията на тези думи, който започва сякаш “на пусто място”, служи за осъзнаване на незнанието ни и на бедността на нашите начални понятия, а след това – за овладяване на собствения ни език и развиване на способността за дефиниране, доказване и опровержение, без която не може да се върши никаква интелектуална работа в областите, където инструмент за познание са самите думи.

***

Това е първата част от текст, публикуван под заглавие “Монологични размишления за преподаването” в сборника “Cultura animi”. Юбилеен сборник в чест на Анна Николова. “Изток-Запад”, 2004.

Интелектуалците през античността. 2006

Специалност Класическа филология
бакалавърска и магистърска степен
избираем курс
1 семестър – зимен

Описание на курса
1. Тема на курса – „Имало ли е интелектуалци през античността?“
2. Провеждане на заниманията – семинар. Студентите прочитат предварително определени текстове от античен или по-късен (друг) автор и представят резултата от прочита. Задачата им е да установят:
а. кои места (градове, области, острови и др.) се споменават в текста и по какъв повод.
б. какво може да се научи за всекидневния живот на автора и на хората от неговата среда
в. сведения за обществения и професионален живот на автора (политик, военен, адвокат)
г. литературни и исторически цитати и позовавания
д. по какви теми от общочовешки интерес се размишлява в текста

Автори и произведения
І. Антични автори
1. Цицерон. „Писма“
2. Хораций. „Сатири“
3. Сенека. „Писма“
4. Плиний Млади. „Писма“
5. Диоген Лаерций. „Животът на философите“. (елинистически философи)
6. Юлиан. „Писма“

ІІ. Християнски автори (антични и средновековни)
1. Василий, епископ на Цезарея. „Писма“
2. Августин, епископ на Хипон. „Изповеди“
3. Пиер Абелар. „“Автобиография“

ІІІ. По-късни европейски автори
1. Волтер. „Философски речник“

ІV. Представяне на съвременни изследвания по темата
1. Кристоф Шарл. „Интелектуалците през ХІХ в.“