Архив на категория: за литературата

Нобеловата награда

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.

Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.

„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.

В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.

Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.

Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.

Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.

От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

Отговорът на Константин

Веднъж логотетът казал на Константин: „Философе, бих искал да узная що е `философия`.“
А той отговорил: „Разбиране на божиите и човешките неща, и колко може човек да се приближи до Бога; то учи човека как с дела да бъде образ и подобие на Сътворилия го.“

Един от пътищата към това разбиране е размисълът за злото. Откъде е то?

Отговорът може да се потърси на две места: в историята на Църквата (как се случват ересите) и в поезията (класическата трагедия).
От такова изследване може да има пряка полза за душата; и може да се види как, когато се търси същественото, науките за човека се обединяват.

Защото ереста в Църквата идва от желанието за отделяне от хората – и не заради истината, а от честолюбие и властолюбие. Тя се произнася, защото човек си въобразява, че знае онова, което не може да знае. И, отсичайки себе си от тялото на Църквата, или от народа, който я опазва, или просто от ближните, той се отдръпва и от Бога. А след това вече няма какво да го защити от злото.

От друга страна, трагедията показва чрез художествен разказ как някой се отделя от хората заради власт; или за да угоди на рода си. Но родовото отделяне е различно само на пръв поглед, защото и то е заради властта.
Поради това той губи вяра в боговете – тъй като те се интересуват не само от неговия род и власт, а и от всички хора (ако наистина са богове). И така престава да се надява на подкрепата им.
И, лишен от тях, се срива в отчаяние и стига до самоубийство.

А някои се надяват на боговете: като Одисей, дори по време на най-мъчните си премеждия; и като Орест, макар да е извършил най-тежко престъпление.

Гръкомания

Гърците и Рим

Източната Римска империя е била гръкоезична. Въпреки това езикът на администрацията и правото е бил латински поне до първите наследници на Юстиниан – значи около век след изчезването на Западната империя.

Иначе европейският югоизток е бил и е останал гръкоезичен – като се започне още от времето на полисната колонизация, VII в. пр. Хр. Но гръцкият е бил език по-скоро на градовете – и то главно на търговските градове. Значи се е говорел повече по крайбрежието. Всички влиятелни полиси от класическата епоха, с изключение на Тива и Спарта, са на море.
Ако погледнем по на изток: още от най-древни времена Кипър е бил населен с гърци. В Африка съществуват Кирена (в днешна Либия) и Навкратис (в делтата на Нил). След победата на македонците във войната с Персия гръцкият език се сдобива с още няколко важни бази; и първа сред тях е египетската Александрия.

Но нито при Александровите наследници, нито в епохата на Империята гръцкият не е имал такава тежест на Изток, каквато латинският на Запад. Причината е проста – разлика в размерите. Латиноезичният свят – това е само Европа западно от Адриатическо море, а по суша – от Сердика нататък; и част от африканското крайбрежие.

(Относно позицията на нашата столица като сухопътна граница – точно така е. На големия църковен събор от 343 г. тук са присъствали само западни епископи. Източните, повечето от които подкрепяли арианството, или напуснали града или изобщо не дошли, и провели отделен събор в Пловдив. Но за това напрежение между епископата на Изтока и на Запада се е знаело още преди събора, и затова срещата е била определена „на границата“.
Може би и затова Константин Велики е смятал града – наред с Византион – за подходящ да бъде столица на Римската империя: „He eme Rome Sardike esti…“).

От своя страна европейският Изток – гръко-римски и християнски – е огромен. Той включва по-голямата част от Хемуския полуостров, цялото крайбрежие на Черно море, цяла Мала Азия и териториите на юг по Ефрат, а в Африка – целия Египет. И също – земите на север и североизток от Черно море. Ето защо гръцкият език, който се разпространява по крайбрежията, остава само един от многото. Защото сушата е обширна.

*

Древните гърци са развили идеологията за специфичното си „образование“ (paideia) през V и IV в. пр. Хр., и то главно в Атина – благодарение на мислители като Перикъл и Изократ. Те просто искали да обосноват лидерството на атиняните сред останалите гърци. По-нататък обаче атинският възглед за това, кое е „истинско елинство“ бил възприет от всички, които се смятали за гърци; и им е бил приписан и от външни сили – вероятно от Македония и несъмнено от Рим.

Към II сл. Хр. вече съществува идеята за гръко-римски свят. Той разчита на римската военна мощ и натрупания от римляните държавно-правен опит; а философията, математиката, астрономията и изкуствата – не само поезията и изящните изкуства, но и медицината – се смятат за гръцко изобретение и се развиват от гръкоезичните поданици на Империята.

Този свят смята себе си за благоустроен – в сравнение със световете на съседите си. Той има сигурни граници и поради големината си е самодостатъчен. При това той твърди, че е красив – може както да строи красиви сгради, така и да изгражда красиви човешки души.
Така той се оказва подобен на „космоса“ – природния свят. Както природният свят е благоустроен, самодостатъчен и красив, така е бил, според някогашните идеолози, и гръко-римският.

Елинофилия

Ако елинофилията е силен интерес и дори пристрастяване към културата на древна Гърция, то във византийския свят тя не съществува. Изключенията са редки и се явяват в последните десетилетия на Византия (Георгиос Гемистос-Плитон, ХV в.).

Но на Запад почти винаги е имало интерес към гръцкия свят – и то не точно като християнски, а именно като източен и древен. Както наскоро каза една моя блестяща студентка: „Западът гледал на Византия по същия начин, по който гледал и на ислямските страни – богата, тайнствена, екзотична, препълнена с чудеса и възможности за удоволствия.“
През ХII в. един плодовит автор на романи в стихове – Кретиен дьо Троа – пише романа „Клижес“, чийто главен герой е внук на константинополския император. Баща му пристигнал на Запад в двора на крал Артур и там се залюбил с една прекрасна знатна дама; и се оженил за нея.
През ХIV в. Бокачо и Чосър поставят действието на някои от новелите си в древна Гърция – или в нещо подобно на нея. През ХV в. гръцкият език вече се преподава в Италия, и във Флоренция се правят първите пълни преводи на Платон и други гръкоезични философи; през ХVI в. интелектуалци като Рабле и Ронсар показват широко и точно познаване на старогръцката словесност. По-нататък старогръцки исторически и литературни сюжети се явяват у Шекспир, Расин… не е нужно да се изброява.
В продължение на няколко века елинофилията на Запад е устойчива и достига поетическите си върхове в началото на ХIX в. – „Фауст“ на Гьоте, „Чайлд Харолд“ на Байрон. Самият Байрон става участник в гръцкото въстание и загива в Месолонги като боец за освобождението на Гърция. Но неговата съдба е изключителна – повечето елинофили са останали далеч от тези места.

Западната елинофилия е първо ренесансова, а после романтическа. Това са интелектуалци, които гледат на Гърция като на място, където небесната Платонова „красота“ е слязла на земята, въплътила се е в поезия, скулптура, архитектура; в човешки души и държави; създала е велика история и героични биографии.
Тя – тази елинофилия – е умозрителна. Това са трупани в продължение на векове представи на хора, които никога не са посещавали тези земи, нито са разговаряли с обикновени гърци; сбор от мечтания на учени и поети, които сигурно са желали да пътешестват нататък, но не са имали възможност. Ако бяха пътешествали и останали известно време по местата, за които пишат, те сигурно щяха да са по-малко възторжени. И все пак през ХIХ в. някои мъже с такова умонастроение отишли там и извършили подвизи, включително и археологически – като Шлиман.

В православните страни, като изключим нова Гърция, елинофилия в този смисъл няма. И да се яви някъде, тя може да е само отглас или подражание на западните представи. Тя е светско явление, странно и чуждо за православния Изток.

Гръкомания

Гръкоманството е секта. То съществува само в православните общества. Трябва да се забележи, че гърците не са по-предразположени към гръкоманство, отколкото българите, румънците или други народи от православния свят. То няма нищо общо с естествения и разумен гръцки патриотизъм. То се явява сред хора, които смятат себе си за „чисто православни“; и поради това развиват у себе си подозрителност, надменност и враждебност към всички, които не са „чисти“ по техния начин.
Аз не мога въз основа на личен опит да кажа какво е отношението на гръкоманите към обикновените гърци. Предполагам, че не е твърде положително. След малко ще дам и един пример в подкрепа на това предположение. Но знам какво е отношението им към българите. То е чувство на фанатична омраза.

*

Ето с няколко думи в какво се състои особената историческа роля на българския народ и държава – от моя гледна точка и във връзка с темата.
Аспаруховите българи са завоеватели на Хемуския полуостров, подобни на галите от III в. пр. Хр., готите от ІІІ-IV в. сл. Хр. и Светославовите руснаци от Х в. Галите и готите се претопили; руснаците се завърнали на север; а българите основали държава на територията на източната Римска империя. В това се състои техния изумителен военен и държавнически подвиг и незабравима историческа вина – в нечии очи.
Ако те бяха останали за по-дълго езичници, ако после бяха приели католицизма като хърватите, юдейството като хазарите или – по стечение на обстоятелствата – исляма, то общуването им с Константинопол би било много по-опростено. Те биха били „чужди“ и поради това отношенията с тях биха били строени по-прагматично. Би било по-лесно да се постигне договаряне в една или друга ситуация. Защото „чуждият“ не ни е противник по този начин, по който ни е противник „своят“.

Но българите при управлението на царете Борис, Симеон и Петър правят друго – те създават държава-двойник на Византийската империя. Тя е централизирана монархия, има своя православна Църква и при това – което е най-скандално за гръкоманите – тази църква е автокефална, по същество равна на Константинополската. Тя й отстъпва – каквото е положението и днес – единствено по чест. Тази независимост е подкрепена от създаването на писмен, богослужебен български език. Това е език, говорен от южните славяни, поданици на българската държава.
При това в догматическо, а и в литургийно отношение българската Църква винаги върви по пътя на Константинопол. Българите признават решенията на всички Вселенски събори и съобразяват своето богослужение с Константинополския образец. Това твърдо съобразяване с Църквата-майка е ясно засвидетелствано, примерно, през ХIV в. от дейността на св. патриарх Евтимий и св. Теодосий Търновски – духовници, действали в лично сътрудничество с тогавашните цариградски патриарси.

Всичко това означава, че от IX в. нататък Константинопол винаги е имал готов заместник в лицето на България – независимо от името на столицата й. Поради това истинският конкурент на Византия и Цариградската църква през вековете не са били нито арабите, нито римокатолиците, нито турците, нито – в по-нови времена – протестантите, а точно българите.

Ето един мой неотдавнашен диалог с един гръкоман (българоезичен).

Ти не си ли грък все пак?
– Не съм.
Какви са родителите ти?
– Моите родители са потомци на гърци.
Значи твоите родители са гърци.
– Не.
Е как не? Ето, аз съм българин поради това, че съм потомък на българи. Значи и твоите родители трябва да са гърци.
– Не са.
Но защо? Ето, българските турци са такива, защото родителите им и предците им са били турци.
– Не. Българските турци не са турци (казва гръкоманът).
Какви са тогава?
– Не са турци. Тях в Турция няма да ги приемат като турци. И езикът, който говорят, не е точно турски…
Хм… Добре, ако твоите родители не са гърци, значи остава да са българи. Ти какъв си?
– (след кратко мълчание) Аз мразя България.

Това е положението. Иначе човекът е православен християнин (както си мисли). Разделихме се с прегръдка и си пожелахме един на друг да ни пази Бог.

Гръцкият патриотизъм

Аз имам немалко впечатления от Гърция – струва ми се, че никога не съм се откъсвал от живота в тази страна. Познавам и интелигенти, и други; и знам, че там, както навсякъде, има всякакви хора.

За гърка, като и за всеки човек – особено ако е мъж – е добре да бъде патриот. Но е необходимо също така патриотизмът му бъде основан на един общочовешки светоглед; защото иначе ще започне да възприема страната си като остров в безкраен океан, като някакво странно изключение от всичко.
Ако обаче имаме идея за човечество – и то не самотно, а сътворено и обгрижвано човечество – тогава в душата ни полека-лека настъпва мир и ние започваме да гледаме на всички хора приятелски, без при това да забравяме, че между нас има и някои разлики. И не мислим, че мястото, което обитаваме, е съвършено прекрасно или, напротив, напълно безобразно.
Както виждате, аз не изповядвам някакъв нацизъм, а просто мисля как човек да се помири с онези, които живеят покрай него и на които той често приписва всякакви пороци или, обратно, съвършенства – и то вкупом, без да прави разлики. Това нереалистично отношение към близките и изобщо към хората създава тревога и безредие в душата му. Срещу тази вредна склонност се боря, а не срещу конкретни лица или общности.

И тъй, какво е положението, в което се намират гърците от около 200 години насам?
Те трябва да изберат най-напред между 1) мечтата за една православна гръкоезична монархия със столица Константинопол, Егейско море като вътрешно и перспектива за по-нататъшно разширяване; или 2) да се съгласят, че се нуждаят от своя държава, но без да мислят, че благосъстоянието, щастието и смисълът на живота им зависят от размерите на територията на държавата, на която са граждани.
Подобно на нас, и дори още повече, гърците са пострадали, осъществявайки мечтата да доведат държавата си до „естествените й размери“. Както ние понякога намираме, че естествено за България да бъде на три морета, така и на тях се случва да мислят, че е естествено да присъединят половината Мала Азия, Кипър и Хемуския полуостров поне до планината, на която е наречен. Но тези две намерения – тяхното и нашето – не могат да бъдат изпълнени едновременно. А освен това има и други заинтересовани…

Какво трябва да избягва гръцкият патриот?

Първо, елинофилията му е излишна. Тя е част от един светоглед, според който хората и народите се делят на „културни“ и „некултурни“; в такъв свят се водят безкрайни спорове кой повече е допринесъл за „цивилизацията“, „реда“ и „красотата“. Така се стига до убеждението, че и самата природа е нещо грубо и нечисто, което трябва непрестанно да бъде усъвършенствано. Усъвършенстванията засягат човешкото тяло (то е нещо природно) и бързо идват идеите за телесна красота „на всяка цена“, за евгеника и полу-безсмъртие чрез медицина и технологии, и, най-сетне, за свръхкултурен човек, който вечно ще господства над стадото, състоящо се от „селяни“, или просто посредствени хора (Untermenschen).

От друга страна, съществува атеистичен (или „агностичен“) национализъм. Той се основава на вярата в „щастливата звезда“ или „историческата роля“ на точно този народ. Събират се всякакви доказуеми и предполагаеми факти от историята му, за да се покаже, че той е „различен“ – че е „от друг род“ в сравнение с всички останали, взети заедно. Стига се до идеята за особената му „природна сила“, която, именно като сила, му дава право да владее над другите народи. В този случай за цивилизационни успехи може и да не се говори; във всеки случай те не са ценни сами по себе си, а само свидетелстват за тази „сила“.
Реториката, която подкрепя такъв светоглед, си служи със съответстващи символи – образи от природния свят. Това с животни, планини и реки, земя, огън и т.н. Говори се за „свещеност“ на „тази земя“, търсят се пророчества, усилва се интересът към окултизма. Тези неща се случваха в България във времето на късния социализъм, когато фаталистката и глобалистка идея за победата на комунизма започва да се смесва с този съмнителен национализъм и дори да му отстъпва. Но тях ги има и в Гърция, също и днес – известно е.

Особено вредна обаче е злоупотребата с религията, защото abusus optimi pessimus (най-лошо е да злоупотребяваш с най-доброто).
Християнството е вселенска вяра, то е обърнато към всички хора и същевременно към всички народи (Матей, 28:19). Не може следователно някои езици да се смятат за безусловно по-ценни от други, макар и на тях по-рано да са написани важни книги. Това положение е било защитено от св св. Кирил и Методий, то е в основата на тяхната мисия. Добре е да има консерватизъм в богослужението, но не бива да се разделяме заради подробности, защото „човек не се спасява чрез изпълнение на Закона“. Църквата трябва да е единна, но същевременно и съборна, следователно автокефалията на една Църква, която не се отказва от общение с останалите, не е беда за православието; и не бива да се приписват изобретени ad hoc ереси, за да се доказва, че точно този народ не може да има своя православна Църква.
Когато обаче някъде се случи да се твърди, че православното богослужение трябва да е непременно на гръцки, макар и родният език на миряните и духовниците да е друг; ако се каже, че е недопустимо или духовно вредно точно тази Църква да е независима от Цариградската патриаршия; и ако всички, които не са съгласни с тези твърдения, бъдат обвинени в разкол, ерес или просто назовани с обидни думи – значи там някой е изпаднал в гръкомания.
Гръкоманите отделят както себе си като „най-чисто православни“, така и народа, против който са насочени укорите им, като опасен, неразумен, изобщо „по-лош“; и по този начин стават сектанти. Те смятат, че защитават религията. Поради това сектата, която създават, е религиозна.

Няма съмнение, че всеки разумен гръцки патриот би трябвало да е противник на гръкоманията; и също, че точно поради това той би бил укоряван и ненавиждан от гръкоманите.

За някои български интелигенти и православни християни

Смея да кажа, че днес – и не отскоро – мнозинството от интелигентите в България се отнася пренебрежително или направо негативно към своята родина. И тъй като те имат достъп до медиите и често работят в образованието, тяхното мнение на тази тема лесно се разпространява.
Това се случва и в други страни. Ако някой се съмнява, нека погледне „Бесове“ и „Братя Карамазови“; или пък „Алексис Зорбас“. Аз не съм почитател на Казандзакис, но представеният там образ на гърка, мразещ всичко гръцко, е ясен и сигурно е взет от личния опит на писателя. Но да оставя сравненията. Каква е причината за отстъпничеството сега и у нас?

Както и друг път ми се случвало да казвам, днешният евро-американски свят е устроен така, че за много хора се оказва непрестижно, а и материално неизгодно да имат някое определено гражданство или произход.
Някой ще каже: „Е, добре, но защо да се сърдим, че не сме най-богати на света? Винаги около нас ще има и хора с по-големи доходи. Освен това „престижността“ е въпрос единствено на гледна точка. Какво от това, че някой се отнася негативно към произхода и гражданството ми? Аз пък ще се отнасям позитивно.“

На пръв поглед нищо не пречи човек да се отнася положително към своя народ и държава, пък макар и да смята, че тук-там нещо може да се подобри. Но за това е необходимо човек да вижда смисъл в съществуването на този народ и държава. Нали много народи и държави, при това огромни и силни, са се появили и изчезнали. Защо е нужно точно този да просъществува?
Въпросът е сериозен и трябва да имаме отговор. И той е такъв: Смисълът от съществуването на някаква общност е нейната мисия. Тя трябва да прави нещо полезно, тоест добро.
Сега, ако заговорим на тази тема с някой българоезичен интелигент, е много вероятно да чуем, че българският народ и държава нищо полезно и добро не вършат, нито пък някога са вършили. И не е известно защо съществуват. Стечение на обстоятелствата. Тъй като културата… и прочее.

Има обаче едно малцинство, което не би трябвало да отговори така – и това са онези, които са свързани с православната Църква. Те биха могли да кажат, че народът и държавата на България имат мисия, при това крайно важна – а именно, да съхраняват Църквата, която, в единство и общение с други като нея, е пазител на най-доброто, което човечеството някога е имало. Така може да се отговори, без да се преминава към богословстване.

Но някои българоезични православни християни казват друго. Според тях тя самата – автокефалната Българска Православна Църква – не би трябвало да съществува. Нейното съществуване е не просто ненужно – то е вредно, и то именно за православието. Оттук следва, че и народът и държавата, които съхраняват тази Църква, са не само излишни, но и направо вредни.
На някого може да му се стори странно, но такива хора наистина има; аз познавам някои от тях лично. Те могат да бъдат срещнати не само сред учещите богословие и православните активисти, но и сред самото духовенство. Те не винаги се изразяват точно така, но позицията им е тази. Ще добавя нещо, за което читателят и сам би се досетил – те са яростни русофоби.

Как може да се случи това? „Светските“ интелигенти не харесват своята страна заради „непрестижността“ й; а това, че тя съществува заради Църквата си, те обикновено и не подозират. Другите пък разбират, че страната съществува заради и благодарение на Църквата, но точно това ги възмущава. Те не съдят за ценността на обществата според „културата“ им, а по-скоро – според религиозната им „чистота“. За тях българската Църква е религиозно „нечиста“. Те именно са гръкоманите, за които говоря.

*

В заключение и покрай това – безрелигиозният национализъм е неоснователен. Няма никъв смисъл да ценим някое място, просто защото сме се родили там. Това впрочем значи да се покланяме на самите себе си.
Това „място“, за което мислим, и което наричаме „родина“, не е територия – то винаги е общество. Поради това то може да се мести – може да съществува и на други територии. Ние го ценим не заради големината, силата или защото си е „наше“, а заради мисията му. Но тази мисия трябва да има отношение към най-висшето, което човек е способен да си представи.

Славяноезична империя?

Ситуацията, която описах, се отнася до началата на светогледа. Едно от тези начала е историческото съзнание – а именно, убеждението на човека, че принадлежи към някоя историческа общност; и оценката му за тази принадлежност.
Това съзнание и тази оценка влияят много върху т.нар. „цивилизационен избор“; а той – върху конкретната всекидневна политика, която интересува всички.

Гръкоманството е, общо погледнато, антиславянско настроение вътре в православния свят, което е породило и своя секта. То цени спомена за Византия и се надява на хегемония след православните – поне що се отнася до църковните въпроси.
Това настроение е насочено преди всичко срещу България. Не са ли българите единственият народ, който е бил обвинен за това, че има своя национална Църква? Такова обвинение, поне официално, не се изрича нито срещу сърби, нито срещу грузинци, нито срещу румънци, нито, най-сетне, срещу самите гърци, които са свързани с Еладската църква, а не с Цариград.
Причината е, че България е държава – исторически конкурент на Константинопол. След падането на Града гръкоезичната империя изчезва и никога не се възстановява, но България се появява отново – политически след руска намеса, но църковно по инициатива на самите българи. Църквата й е отново автокефална и отново славяноезична. Шестстотин години след цар Иван Александър и св. Евтимий Търновски недалеч от Босфора отново стои независима и държавно подкрепена негръкоезична църковна област, чийто предстоятел е Патриарх.

Но ако беше само това, гръкоманът би могъл да се утеши, че между гръкоезичие и славянство все пак остава нещо като равенство. Империя няма, има само поместни църкви. Византия оцелява символично на трона на Цариградския патриарх.
Но и това не е така. Империя съществува, и в духовно отношение тя е основана на православието; и от векове сочи себе си като геополитически наследник на Константинопол. Тя е славяноезична, а богослужебният й език е един слабо променен среднобългарски. По размер и влияние в света тя далеч надминава не само Византия от най-добрите й години, но дори и единната Римска империя от времето на Август и Траян.

*

Написах всичко това, защото е добре да се помисли, дали родоотстъпничеството и русофобията, които днес са добре приети от медиите и „светската“ интелигенция, и ги има, за съжаление, и сред въцърковените вярващи, и дори сред духовенството (така е не само у нас, но и в самата Русия, в Румъния, Гърция, Грузия и т.н.) нямат все пак два източника.
Единият е добре познатото наивно „западничество“, старо като Европа и традиционно елинофилско; то се интересува само от светския успех. А другият е гръкоманството, което почива на лъжерелигиозна основа. И „западници“, и гръкомани не се помиряват със съществуването на православната и славяноезична империя. За едните тя е безумие, а за другите – скандал.

26-ти октомври, св. великомъченик Димитрий Солунски

*

http://glasove.com/komentari/43531-grykomaniq

Платон. „Ион“

В “Апологията” на Платон Сократ разказва как е започнал да води този начин на живот, с който е известен – “философстване чрез разговори” (21 а – 22 е):

Струва ми се, че познавате Хайрефонт… Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното: ..дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой по-мъдър…
Като чух това, почнах да разсъждавам така: “Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в никакъв случай не лъже – не му е обичайно”… Най-после, и то много мъчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.
Отидох при един от тези, които минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула, и да докажа на прорицанието: “Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз”. Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже – та като го изследвах и се разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е…
Изследвайки според волята на бога, най-прочутите ми се сториха почти най-жалки, а други, които минаваха за по-долни – по-прилични мъже с оглед на здравия разум.
След държавниците отидох при поетите – трагици, автори на дитирамби и други – за да се уловя на местопрестъплението, че съм по-невежа от тях. И така, като взех от произведенията им, които ми се сториха най-добре изработени, питах ги какво са казали, за да науча в същото време нещо и от тях… Откровено казано, почти всички присъстващи щяха да говорят по-добре от самите автори за произведенията им. И така за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват… същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат и за по-мъдри и в останалото, в което не бяха…
Накрая отидох при занаятчиите, понеже… знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се излъгах – те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка като поетите имат и тези добри занаятчии: поради това, че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в други области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област.

Така че в диалога “Ион” имаме случка, която съответства на разказаното в “Апологията” – Сократ се среща с човек, който е специалист в нещо, познавач, знаещ и признат за такъв, успешен: и, още повече, той се доближава до съсловието на поетите, които Сократ, според началното си предположение, е поставил на второ място сред хората, от които е очаквал мъдрост.

Защото, както се вижда и в други диалози, най-голямото и ценно знание според Сократ и неговия (донякъде) биограф – Платон – е знанието на държавника. Но и поетите имат твърде важно място, защото те създават думи, и техните думи се помнят (защото се слушат и се пеят), а те съдържат мнения за най-важни неща (t¦ mšgista). Така че както от държавника зависи много от живота на хората (законодателство и управление, и власт за вземане на решения, засягащи мнозина), така пък от поета ще зависи какво хората ще мислят за “t¦ mšgista” – било чрез понятия, било чрез образи. И чак накрая идват занаятчиите (сега бихме ги нарекли производители или дори технолози), защото те се грижат за предметите, от които зависи материалното устройство на живота, битът. Но това е последно, защото взаимодействието между хората и техните мисли са нещо първично, по-близо до тях самите, определящо бита и поради това – много по-важно.

И така, знае ли Ион нещо и как го знае? Знанието му не би трябвало да е като това на занаятчиите, защото той нищо не произвежда. Но и държавниците не се занимават с тълкуване на поезия. Ако Ион разбира поезията и може да каже нещо вярно и различно от самите стихове, то знанието му трябва да е особен вид “софия” – някаква наука. Впрочем когато Сократ е говорил с поетите за техните произведения, той е очаквал от тях да имат нещо подобно – да притежават някаква наука, стояща зад продукта им, който да е причина за него, или поне да помага за разбирането на поемите – защо са точно такива, защо е казано точно това и така.

Щом Ион не е занаятчия или, примерно, военен, неговото знание не би трябвало да се отнася до многобройните места у Омир, които засягат такива предмети – наистина, всеки моряк, или дърводелец или жрец ще знае по-точно някои неща, за които Омир говори. Тогава знанието му трябва да се отнася до самата поезия – защо се говори това и защо по този начин.

Да изглеждате достолепни, възможно най-красиви, а ведно с това да се занимавате с други поети, и много, пък и добри, а най-вече с Омир… да заучавате не само стиховете му, но и вложения в тях смисъл… Защото не е възможно да си рапсод, ако не разбираш какво иска да каже поетът. За слушателите рапсодът би трябвало да бъде тълкувател на замисъла на поета.

Но ако такова знание има, то ще се отнася до всяка поезия, не само до Омировата.
Впрочем Сократ за всеки случай пита: “Нали тези неща, които са едни и същи у Омир и Хезиод, ти би трябвало да ги разбираш еднакво? Щом са едни и същи?” Ион се съгласява, че би трябвало, но после изведнъж заявява, “За каквото и да става дума, ако е от Омир, го разбирам и мога да говоря – ако пък не е, по-скоро не мога”.
А това е странно. Нали и другите поети пак пишат поезия, ако ще да е и по-слаба. Защо Ион да не може за говори и за тях? Не е ли най-сетне по-трудно да се говори за майсторите в поезията, а по-лесно – за слабите поети?

Ето мястото:

- Ти нали твърдиш, че и Омир, и останалите поети, сред които се числят Хезиод и Архилох, говорят за едни и същи неща, но не по подобен начин, ами Омир добре, докато те – по-лошо.
– Да, и имам право.
– Следователно, ако разпознаваш добре говорещия, би разпознал също и по-лошо говорещите, това, че те говорят по-лошо.
-Излиза, че е така.
– Следователно, отлични ми приятелю, няма да сбъркаме, ако кажем, че Ион е компетентен в еднаква степен както за Омир, тъй и за останалите поети, щом като сам признава, че един и същ ценител ще бъде достатъчен за всички, които говорят за едни и същи неща, и че почти всички поети засягат в творбите си едни и същи въпроси.
– Добре, ама как се получава, Сократе…

Остава да се каже само едно – Ион не се интересува от “самата поезия”, не би казал дори, че я разбира, а би казал само, че разбира Омир.
Той няма нито изкуство, нито знание за тези неща, но в способността си да ги преживява и обсъжда е подобен на поетите – те не знаят как правят това, което правят, а то не е и нужно за творчеството им, тъй като самият бог ги увлича и влага в душите им образи и думи.

Ами всекиму е ясно, че не си способен да говориш за Омир тъй, както изисква изкуството и знанието. Ако умението ти се дължеше на изкуство, щеше да си в състояние да говориш и за всички останали поети. Сигурно съществува такова изкуство, отнасящо се до поезията в цялост, нали?
Да…
Бих искал да ти кажа истината, Ионе. Според мене всъщност учени сте вие, рапсодите, драматическите изпълнители, като и тия, чиито произведения изпълнявате… (532 c-d)
Твоята способност, това, да говориш добре върху Омир, което не е изкуство, както току-що казах, в същност е божествена сила… (533 d).
Додето разполага с разум, никой човек не е способен нито да твори, нито да предсказва… (534 d)

Ако Платон беше разширил тези мисли, както впрочем е направил другаде – примерно във “Федър” и “Пирът”, той би добавил, че то е като с любовта – обичаш някого, а не можеш да кажеш, защото точно него – нима мнозина други не са като него? Точно като с Омир – харесва ти Омир, а защо точно той – нима и други не пишат подобни неща, а може би и не по-зле? И откъде впрочем знаеш, че Омир ги надминава, ако не можеш да кажеш нищо за поезията изобщо?
Отговорът, ако е в духа на “Пирът”, би бил – ти всъщност не обичаш него, примерно “точно този красив човек”, а нещо отвъд него, само че не знаеш нито кое е то, нито дори подозираш, че съществува. Ако би узнал кое е нещото, което ти, като друга всяка човешка душа, действително обичаш – “самото красиво”, тогава би разбрал по-добре точно тази своя любов тук и сега и не би останал чак толкова привързан към точно този човек, а би се издигнал над него. Пък този човек може би би ти останал приятел, а не нещо като божество, на което ти би желал да бъдеш цял живот роб. Пък и това не става, любимият е божество само временно, както се казва и във “Федър”.

*

Библиография

Платон. Диалози. т. І. Прев Г. Михайлов, Б. Богданов.“Наука и изкуство”, 1979

*

Текстът е първа лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (13 март, 2013)

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“ (1923 г.)

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен.
(11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.

И трите тези – слово, смисъл и съвест…

И трите тези – слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува „истина“. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, „преструва се“ на истина, иначе не би постигнала целта си, не би „станала“ лъжа.

От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално „истинни“. Персонажите и събитията не са се „случили“ (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се „преструват“ на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не „съобщения“ за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което „би могло“ да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то „нищо не означава“ и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.

[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина – може би защото истината е причина за „смислеността“. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е „правдоподобно“, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически „случило се“; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който „открива“ кое какво е, и причинява сянката].

Последно, съвестта е непременно истинна. Тя „съдържа“ истина (светлина!), „открива“ кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като „да се допиташ до съвестта си“ значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

**

А ето и противоположното мнение за човека – че той е същество неопределено, по-малко или повече отличаващо се от другите „форми на живот“. Това е представата (ругателна и злобна, несъмнено) за човека като „образована маймуна“ или „трудеща се маймуна“.
И все пак служещият си с тази идея ползва думата „човек“, и при това много често като похвала. Нали се казва, че човекът, макар и просто вид животно, все пак е „висше животно“. А „висшето“ е похвално и желано. „Човек“ в положителен смисъл бива наричан онзи, който живее според желанията си – получава, каквото ще. Защото всичко живо се стреми към нещо, опитва се да удовлетвори желания, а „висшето“ сигурно затова е висше, защото най-успешно удовлетворява желанията си. Ето защо човекът е висше животно, дори някак повече от животно. А сред онези, които изглеждат външно като хора, „истински човек“ е онзи, който получава, каквото, предполага се, всички желаят – и той именно е най-висшият сред тях. В сравнение с него останалите са животни.
А какви са тези желания? Да допуснем два вида. Единият е по-примитивен – да получиш приятен живот, започващ с обикновено съществуване без болка и, ако е възможно, достигащ до всички разнообразни и трудно достъпни удоволствия за сетивата. Другият е живот с власт. Той е по-висш, защото властващият може да си достави удоволствията, но прибавя и друго – потвърждаване на висшето си положение (положение на „истински човек“!) чрез упражняване („проявяване“) на властта си.
А какво значи да упражняваш власт? Това е да правиш неща със слово. Да казваш „нека бъде така“ – и то да се случва. Това не е удоволствие за сетивата. Така че властният не може без словото и донякъде обича словото. Но той се интересува по-малко от смисъла (защото не всяко смислено слово произвежда нещо извън себе си) и никога – от съвестта. Обаче истината го интересува или по-скоро безпокои, защото „ставащото“ трябва „наистина“ да съответства на словото. Без истината не съществува нито власт, нито каквото и да е.