Архив на категория: за хуманитаристиката

Интелектуалците и интелектуалното

Нека изброим някои склонности на интелектуалеца, или, по-скоро, това което очакваме от него; и също, някои белези на интелектуалната способност. Има разлика, защото добри интелектуални способности можем да забележим и у хора, които не бихме нарекли интелектуалци. И така, първо, нещо за „интелектуалното”.

1. Интелектуална склонност/предразположение

Белег за интелектуално предразположение е интересът и дарбата да се решават задачи. Решенията на задачите, които бихме си представили, ще бъдат с различен брой възможни отговори (един или повече); а и с различни степени на точност, в зависимост от областта на знанието – една е точността в решаването на математическа задача, друга в правен казус. Освен това тези задачи не би трябвало да са свързани с някаква непосредствена практическа необходимост. Ако човекът се интересува от решаване на задачи, носещи бърза и осезаема полза, тогава ще говорим за досетливост, съобразителност, изобретателност, но не за интелектуалност.

Още по-убедително свидетелство за интелектуална склонност е и самото измисляне на задачата, поставянето на труден въпрос. Затова примерно в ранната класика, в средата на „мъдреците” е имало интерес към съставяне и отговаряне на гатанки; или просто поставяне на неочаквани въпроси, които изискват остроумен и убедителен отговор.

В нашата – на античниците – област, белег за интелектуална склонност е, както си мисля, чистият интерес към разбиране на текст, написан на древен език, още повече ако този интерес е рано проявен, когато човек още не познава рекламното свързване на древността с езотериката и окултизма, нито гледа на нея като на място, където можеш да “избягаш от проблемите си”. Преводът на някакъв израз от древен език е решаване на задача, но тя не е практически мотивирана, защото разбирането на такива езици няма утилитарно приложение – няма ясна полза от него.

Ето и един сякаш по-отдалечен от нас пример – заниманията с шахмат. Шахматът има репутацията на интелектуално занимание, макар че е спорт – защото играейки, шахматистите решават задачи, от чието решаване няма ясна практическа облага – няма полза извън самата игра. А и това, което правят, не се разбира от незапознати хора – изглежда мъчно за проумяване, загадка (какво да се направи в тази позиция?) и поради това – работа за умни, интелектуални хора.

2. За интелектуалеца

Какво се представяме, когато казваме „интелектуалец”?
Това вече няма да е човек, който се занимава с решаване на разни (може би произволни) задачи, просто от естествено влечение към това и без отношение към останалия свят (затворени за останалия свят). Такова поведение впрочем от една възраст нататък справедливо се оценява като незряло. За интелектуалеца мислим най-напред, че се стреми да отговаря на въпроси от нравствен характер и обществен интерес – и при това опитва да решава такива задачи, без да е задължен или упълномощен да го прави. Изглежда, че интелектуалецът е човек, който се занимава с неща, които не му влизат в работата; по които не е професионалист, не му влизат в служебните задължения; нищо чудно да се появява понякога на места, където не са го канили.

“Интелектуалец” бихме нарекли някого, който предлага новости изобщо в светогледа и начина на живот – новости, тъй като отговорът на труден и неочакван въпрос ще съдържа нещо ново за слушателите; тези предложения имат смисъл, когато се чувства необходимост от промени, или от взимане на решения при вече случили се промени. Ето пример от днешния ни материал – в ранната класика такива хора са обществените арбитри – есимнети като Солон, които може да станат и тирани. Те са натоварени било да предложат новости в общественото устройство (това е законодателството), било да поемат отговорност за действие, след като тези новости явно са налице. Това са несъмнено овластени хора. Но обществени промени дори през класиката могат да бъдат предложени и от неовластени – такива са били, примерно, киниците.

Интелектуалецът може не просто да дава отделни предложения, или да провежда реформи в някоя област на живота но и да се заеме с изработка на цялостен нов светоглед на теоретична основа – да състави системен възглед за началата на битието и устройството на човешкия свят. Такива са създателите на философски системи – Аристотел, Епикур, старите стоици.

По такива начини интелектуалецът развива онова, което му е било заложено като дарба – да решава задачи; но той бива наречен интелектуалец, тогава, когато се заеме с решаване на задачи относно най-общи и съществени въпроси – как да се мисли светът и човекът, как да се живее съвместно.

От друга страна, както можем да предположим, такъв човек развива дарбата си и за поставяне на въпроси, като проблематизира вече съществуващия светоглед и поведение – той може да не предлага промени, а само да пита – добре ли е да се мисли и действа така? Тук впрочем се вижда ясно, че на интелектуалеца му е нужна смелост – а тя обикновено се мисли за неинтелектуално качество. Страхлив интелектуалец не би трябвало да има – това е недоразумение; защото предлагащият истинска новост на своя отговорност непременно е смел. Питането, ако посочва слабости ли непълноти във възгледите и действията, вече е достатъчно полезно – и затова питащият би могъл и да не предлага свои отговори. Както е известно, така е постъпвал Сократ, който е питал без да отговаря.

Щом е така, интелектуалец в известна степен ще е и този, който организира условия за провеждане на такива обсъждания. В този случай не говорим за мислене – интелектуално обаче може да е самото намерение да се организира обсъждане, ако то е знак за интерес към съществените въпроси. Така са действали някои монарси: това се говори за Крез, Периандър, Дионисий Стари. Но не е необходимо организаторът да е толкова овластен – у Платон и Плутарх виждаме, че разговорите в класическа Атина са можели да се водят и в частните домове на някои граждани (Калий, Кефал, Агатон, може би Перикъл).

*

Текстът е четен като първа част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.
Семинарът е организиран от Катедрата по класическа филология и Асоциацията за развитие на университетското класическо образование.

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“ (1923 г.)

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен.
(11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.

Списание “Прометей” (1937 г.)

І. За списанията

Списанието, подобно на вестника или други “медии” е словесен (също и словесно-образен) инструмент да се погледне в определена посока и от определена гледна точка. Както ако някой каже – ела да погледнем на София от Витоша (Редута), или на Будапеща от Гелерт (Буда) или на Атина от Химет (Ликабет); или – виж тази сателитна снимка на Егейско море и сушата около него. И после, снимката или гледката може да се снабди с коментари. В този случай онова, което се вижда е обектът (“материалът”) за обсъждане, а коментарите придават смисъл и прибавят пояснения. Без коментар зрителят би казал само: “Да, красиво”, или “Виждал съм нещо подобно”, или “Колко много неща се виждат оттук”. После обаче водачът ще посочи “по-важните части” (и подробности за някои от тях), или ще каже нещо, което би придало смисъл на видяното като цяло (неговият смисъл – на водача). Така ще обясни защо той намира тази гледка за важна и защо е поканил и други да гледат заедно с него. Такова е положението и с науката, която предлагаме (тя има свой обект) и медията, чрез която я предлагаме (това е “гледната точка”).

ІІ. „Прометей” и неговата аудитория

“Прометей” е литературно-културно списание “за античност”. То не е специализирано, защото иначе би трябвало да публикува строго научни статии, които биха били разбирани от малцина. И това е възможно, но екипът, който се заема със списанието, предпочита да се обърне към повече хора – към всеки, който чете на български и се интересува от хуманитаристика. И все пак то не е списание “въобще” за литература (също култура, образование), каквито са вече класическият “Мисъл”, или редактираният преди повече от десетилетие от Балабанов “Развигор”, или множество други, а е профилирано – има свой определен културно-исторически материал. Поради това то се обръща най-напред към публиката, пред която не би имало конкуренция – това са хората, които гледат на себе си като на “античници” – гимназиални учители по класически езици, настоящи и бивши студенти, ученици в класически паралелки. Това е “сигурната” аудитория. Към тях може да се прибавят всички университетски преподаватели – хуманитари, гимназиални учители по други хуманитарни предмети (история, литература), музейни работници. Тези хора лесно могат да бъдат заинтересувани, ако качеството на публикуваните материали е добро. Трето, съществува и периферна аудитория от хора с друго образование и професия, които обаче четат “такива неща”. Доколко ще се появи тя зависи главно от рекламата, разпространението и редакционната политика.

ІІІ. Идеологията на списанието

1. Обосновка на появата му. Подбор на текстовете и авторите

Ако се разгледат шестте книжки от 1937 могат да се доловят следните теми:
Първо, има общи размишления за това “какво е античността (класиката) и науката за нея”– защо тя е важна – “въобще”, което значи – за “човечеството”. Тази тема прелива (1) в следващата – отношението на античността към “нас” в по-тесен смисъл, което значи не просто като хора, а като определени, точно тези хора. В случай “определените хора” са българите. (Не се доказва нуждата от такова списание за “нас” като “професионални античници”, или “такива, които учат античност” тъй като в този случай важността се подразбира). В този случай античността е добре да се познава, защото тя е “наше наследство” в буквален смисъл (археологически находки (2), чиято стойност – като свидетелства за античността – вече е обсъдена и приета); защото античните автори говорят за нас (в този случай – за народите, които са населявали земите ни преди българите и българската държава – те са наши предци в буквален смисъл, кръвно, и по-неясно – в културен смисъл; също и за самите земи, географията) (3); за нас (вече като народ с държава) говорят и следантични автори – гръкоезични и латиноезични (4), следователно класическите езици пак са необходими. Има и друго – как “ние българите” виждаме античността – примерно, антични мотиви в българска поезия (5); или българската наука за античността.

На пръв поглед това изглежда достатъчно като възможности за обосновка на заниманието с античност, в случая – издаването на списание. Разбира се, статиите не могат да бъдат нито само твърде общи – популяризаторски или апологетични, нито, от друга страна, само преводни. И в двата случая ще възникне съмнение в качеството на екипа, който се е заел (напълно е възможно с такава работа да се захванат и неподходящи хора). Затова е добре да има по-специализирани (но все пак разбираеми) текстове и повече от половината или дори повече от две трети да са от “наши” автори – значи, пишещи на български език. (6)

2. Теми. Възгледи за античността, науката за нея и обществения живот

Античността е интересна не само като “основа, люлка, източник” и пр. на “европейската култура”, не само като източник и свидетел на “нашата българска”, но и “по аналогия”. Примерно, за мнозина е интересно да им се разкаже за онова, което тях така или иначе ги интересува – как то е било през античността. За човек, който си прекарва времето по библиотеки и на бюро, е интересно да прочете как са изглеждали библиотеките, книгите, хартията, инструментите за писане, как е било организирано образованието, какво се е учело и преподавало – накратко, всичко, с което той самият си има работа – но “тогава”. (7) Важността на тази тема няма нужда от никаква обосновка, човекът съвсем естествено се интересува от тези неща. Поради това могат да се включат статии за къщите, кулинарията, туризма, брака и семейството. Накратко, достатъчно е да се помисли от какво се интересува “сигурната” аудитория в качеството им на “хора с тела” или “хора с определено всекидневие” и така могат да се открият наистина подходящи теми и да се разпознаят текстовете, които биха били четени. Това ще помогне и за разпространение на списанието и сред “несигурната” аудитория. (8)

По този повод си струва да се отбележи една голяма тема, отнасяща се до възприемането на античността – въпросът за “красотата”. В “Прометей” има някои статии, които подхождат направо и изобщо към въпроса – примерно, “Къде се родиха красотата и първият гражданин” на Г. Томалевски. (9) По този въпрос текстовете биха могли да бъдат всякакви, например специализирани по теория на естетиката, но това трудно ще се чете от повечето хора, към които се обръща списанието (тъй като изучаващите “специално естетика” ще са малцина). Затова, във връзка с общоприетото мнение, че античността – и по-точно гръцката античност, класиката – е “епоха на красотата”, се публикуват статии, занимаващи се с красотата на природата, на архитектурата и особено на човешкото тяло – като в последния случай се подчертава, че става дума само за археология и изкуствознание. (10) Несъмнено, статуите наистина са обекти, подлежащи на археологически и чисто естестически анализ; но освен това такива снимки и текстове почти винаги се разглеждат с интерес и от неспециализирана аудитория – а това не се случва, когато се публикуват статии за друго, примерно за разчитане на надписи.

В списанието има “Весела страница”, където се предлагат смешно сгрешени преводи, гатанки, вицове около преподаването на класически езици. Тази част има отношение към основната идея за “културност” на античността, която културност се предава и на изучаващите я, а в най-голяма степен на признатите й познавачи. Предполага се, както стана дума и в разговора ни по повод спомените на Г. Михайлов, че античникът може и да се забавлява, и то именно “като античник”. Защото съществуват шеги около заниманията с античност и особено около недоразуменията при превод, които наистина разсмиват, но освен това са достъпни само за класиците. При това те не са трудни за разбиране дори за един по-способен гимназист, но пък са напълно неразбираеми за кой да е образован човек, в случай, че не е учил системно тези езици. Така че тук се създава едно усещане за елитност (“знаем нещо, което мнозина, дори иначе влиятелни хора, не знаят”) и свързаната с нея затвореност – “знаем го само ние, а другите – не”. Тук смехът се основава най-напред на един от главните си източници – недоразумението (което се случва поради неосведоменост или друга причина). Но същевременно удоволствието от разпознаването на “грешката/ неразбирането/ незнанието” е двойно – смеем се не само защото във вица се разказва за някой, който не знае достатъчно латински, но и защото тук, около “нас класиците”, има мнозина, които също не знаят латински.

Сега относно “културата и цивилизацията”. Ценността на “европейската (западна) култура” се смята от почти всички автори за безспорна, а ценността на античността е призната от Запада. (Впрочем тук има едно изключение – Гаврил Кацаров. Ето как завършва неговата статия за Хезиод: Песните на Хесиод и днес затрогват дълбоко сърцето ни, защото железният век продължава да съществува и ни е оковал с веригите си още по-здраво, отколкото във времето на Хесиода. Нравственият лик на днешната европейска цивилизация може да се нарисува със същите думи които Хесиод е казал за характеристика на своето време (І, с. 10)).
Подчертава се недостойнството на варваризма (азиатщината), като тук намеците вероятно са множество – би могло да става дума за доскорошния господар – турците, за “незападната” Русия, преминала в комунистическия СССР, но и изобщо за смътния среден (ислямски) Изток. Балабанов се изказва за Индия, Китай и Япония пренебрежително и наведнъж – в едно изречение. (11) Правят се и расови разграничения – не много често, но затова пък недвусмислено (“нечистокръвният” Херодот (12), „диващината” в африканските земи (13)).

Антихристиянските подмятания се срещат и в увода на Балабанов, и по-нататък, обикновено поднесени чрез шаблонното квалифициране на средновековието като “тъмно” (и оттук нататък за каквито синоними и метафори се сети авторът). (14) Не се обсъжда възможното противоречие на тази позиция с почти изрично декларирания национализъм. Впрочем национализмът също не е последователен – Балабанов започва още от първия ред на увода си с намеци (пак шаблонни) за неуреденост, изостаналост и пр. непълноценност на “българските работи” (15). В същия брой пък има статия, преливаща от национално чувство, но написана до такава степен безвкусно, че човек се пита дали всъщност не чете една нелоша пародия на патриотичен текст. (16)
Предполагам, че тази осезаема антирелигиозност (антихристиянство и най-точно антиправославие) отразява приблизително еднакво личните убеждения на авторите от една страна, и, от друга, усещането на редакцията, че такова говорене е по вкуса на достатъчно голяма част от интелигенцията. Имам предвид не само ницшеанци, дъновисти, различни езотерици, агностици, протестанти, евреи, неопределени, но също и социалистически и либерално ориентираните, които иначе биха могли да бъдат отблъснати от ексхибиционистично националистическите и още повече от откровено профашистките и прохитлеристки места в списанието. (17)

бележки:

1 Това се вижда още от заглавието на уводната статия на Балабанов към първата книжка – България и класическата култура (1937, І, с. 3-5)
2 Б. Филов. Бронзовата статуйка на танцуващ сатир от Мезек, ІІІ, с. 3-5; Д. Дечев. Военни дипломи у римляните, ІV, с. 3-8; Хр. Данов. Нова гробна находка, ІV, с. 12-13.
3 Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15-20.
4 Преводите на В. Бешевлиев от Патриарх Никифор (III, c. 27-29; IV, 17-19), Йорданес (V-VI, c. 35-39) и Codex Vaticanus Graecus 2014 (I, c. 26-28)
5 Кр. Димитров. Античното у Пенчо Славейков, І, с. 16-18.
6 В шестте книжки има 32 статии, от които само 4 са преводни.
7 Вж. Бешевлиев. Отзвуци от древността на папирус. Кн. V-VІ, с. 3-10.
8 Ето картини от античния живот: Помпей бил прочут, обаче, като курортен град. В него летували много римски семейства, които водели аристократически и елегантен живот. Нищо не смущавало спокойствието на помпейците… Тъй като по форума не са се движели коли, а продаваните тук стоки са били изложени в самите пазарища, този помпейски площад е приличал на тържествена зала, която е била украсена не само с ограждащите я колонади и архитектурни фасади, но и с множество мраморни бронзови статуи, канделабри и др. подобни. Всеки може да си представи, как е изглеждал този красив форум при големи тържества, когато колоните били увивани с цветни гирлянди, а площадът гъмжел от весели и безгрижни помпейци, облечени в най-пъстри облекла и укичени с най-скъпи накити… Много по-величествен и по-голям е бил амфитеатърът, в който са ставали борбите. Той се издига в юго-западния край на града и представя една грандиозна постройка с елипсовидна форма и също такава арена в средата. Около нея са разположени амфитеатрално седалища, които са побирали до 20 000 помпейци, жадни за жeстоки и кървави зрелища. Любимо място за почивка и разговор са били и баните… (Хр. Миятев. Помпей, кн. ІІІ, с. 7-15).
9 V-VІ, с. 15-17. Ето част от нея: Какъв живот! Колко изобилна красота в голото тяло, наметнато свободно със светла дреха. Колко култ на изяществото на профила, походката и жеста. И какво значение на тая плът – извор на всички наслади, скрила чара на боговете, сама сътворена от тях… Някои хора са склонни да мислят, че в тая култура е отбелязан само някакъв култ към плътта и разврата, без да съобразят, че онова, което ние смятаме за долно и порочно, е измислено по-късно в неслънчевата и неискрена епоха на противоречия, когато е намерио място твърдението, че плътта е само вратг на будния устремен във висините дух. Ако се пренесем в онова отдалечено време, душата ни щеше да бъде преситена със светлина от крайморското слънце, а сърцето ни би плувало в екстаза на победните викове, идващи от широките арени. Любовта тогава е била смела, без притвореността на монастирското двуличие. И душите и телата са се търсили открито и жадно…
10 Бешевлиев пише така: Статуята е била направена от Пароски мрямор и е била извънредно тънка работа. Тя представяла богинята съвсем гола в този миг, когато е слагала настрана последната си покривка за да влезе в банята. С лявата си ръка е поставяла одеждата върху една ваза стояща близо до нея, която трябва да си представяме пълна с благовонно масло и вода. Голотата на богинята е било по този начин напълно обоснована. За жалост на нашата картина това произведение е предадено с една ненужна, досадна наметка от метал, която във Ватикана намерили за добре да му прибавят. Поради това ние можем да гледаме само горната част на статуята, докато за долната част сме принудени да прибягваме до други не до там точни копия, като напр. това в Мюнхенската глиптотека… Неволното движение на дясната й ръка е един естествен израз на вродена срамежливост. Цялата стойка на богинята е благородна, с чистота и свян и изключваща всяка лоша помисъл. Също и главата е свободна от всякакво възбуждение и желание… Най-доброто копие на главата се намира в Берлин, в сбирката Kaufmann, но и Ватиканската глава ни дава представа за чара на възхитителното моминско лице, който се предизвиква най-вече от благородната красота на къдриците на косата, от навеждането на главата и от мечтателния, влажен поглед на очите… (Две прочути творби на древното изкуство, V-VІ, с. 17).
11 Мнозина говорят за азиятската култура, за древния Китай и за Япония и за Индия. Особено се разчу тая дума в епохата преди петдесет години, когато някак си се лансира индологията. Но скоро се видя, че тъкмо изучването на индийските, на китайските и на японските работи потвърждава нашата светла мисъл за класическата всепобедна култура…; Азия бе само мракобесие, деспотизъм, робство на човечеството, сатрапство бе земята на народите, съзнанието дори за свободата липсваше, не бе родено в човешката душа. В Европа бе царството на свободата (Балабанов. България и класическата култура, І, с. 3-4)
12 Като азиатец с нечисто гръцка кръв Херодот разглежда в неблагоприятна светлина водачите на йонийското въстание… (Гефкен. Херодот, V-VІ, с. 25)
13 Само там, гдето тя [европейската цивилизация] още не е пълна господарка, само в тия затънтени африкански земи диващината е още господарка. (Пак там, с. 3)
14 И настъпиха ония грозни, тъмни, студени, пустинни и безплодни средни векове, когато никаква нова мисъл не се роди, а старите, дълбоките, се бяха изродили… Целият свят бе заприличал на мрачна и ледовита песъчна пустиня, в която ветърът бучеше не за да разнася семена и живот, не за да пропъжда от земята гнилостта и мъглата… Дотогава, до възраждането, което дойде от хуманизма, а хуманизма-човещината дойде от класическата душа – никое изобретение не бе направено. Човешкият ум бе заспал дълбок зимен сън… (Пак там, с. 4)
15 Някой казвал на Балабанов че: „Някои работи вървят в България зле, грубо, касапски, в лошата смисъл на думата – балкански, неоригинално, защото ние българите нищо не си знаем от митологията…” И аз [казва авторът] от сърдце му давах право…” (Пак там, с. 3)
16 Най-вече от тях са обръщали своите очаровани погледи към нея [Тракия] тримата венценосци Вергилий, Хораций и Овидий, из чиито песни може да се извадят същински словесни бисери, сякаш из морските дълбини, от които би се съставила скъпа огърлица, достойна да краси младото и хубаво чело на България: като стар кован злато-сребърен накит от жълтици и пендарки, спущащ се по девствените гърди на някоя чевръста румена селска мома, обвиващ нейната тънка шия (Кр. Димитров. Нашата родина в римската поезия, ІІІ, с. 15 ).
17 В кн. І е публикуван немалък цитат от Хитлер (Моята борба) завършващ така: Общността на расата не трябва да се разкъсва от различията на отделните народи. Борбата, която сега кипи, е насочена към велики цели: една култура се бори за своето съществувание, която включва в себе си хилядилетия и свързва гърцизма с германството (с. 31). В кн. ІІІ на с. 29 са публикувани разсъждения на някой генерал-лейтенант фон Зеект, представен като „създател на съвременната немска военна мощ”: Хуманистичното образование не се поддава лесно; то трябва да се овладее след дълга борба. То е проникнато изцяло от олимпийския дух, от духа на свободното състезание на кадърните. Над стадиона на състезателите в бяг и скачане се възвисява в сияен светлик статуята на Атина Палада…. Хуманистичната школа с нейните високи изисквания е едно от най-превъзходните средства за подбора на най-добрите, за подбора на водачи. Съвсем не е случайност, че колкото повече бойната армия се превръщаше в народовъзпитателно заведение, толкова и по-високи изисквания поставяше тя за образованието на своите водачи. По този начин хуманистичната гимназия стана едно от най-ценните подготвителни заведения за офицера. Във „Вести” на кн. V-VІ се разказва за „Августовата изложба на римлянизма” в Рим: Негова Светлост шефа на правителството пожела Августовата изложба на Римлянизма да бъде най-важната от всичките прояви, направена от Фашистка Италия за чествуване паметта на първия Император, който в централната част на Изложбата е отново призован в своята фигура, в своите дела, в средата, в която живя и в култа на който неговото име стана обект у всичките цивилизовани народи през вековете… (sic!). В Августовата изложба на Римлянизма са документирани последователните степени на разширението на римската мощ: мирът в епохата на Августа, който справедливо бе определен като борба на Рим срещу варварския свят; изникването и развитието на Църквата през първите векове; настойчивостта на римската идея през Средновековието и Възраждането, и римската същина на Фашизма… Така този Рим, вечно млад, който под ръководството на победоносния Крал Император и на Дучето на Фашизма пое своята съдбоносна мисия, обвързвайки се отново и с осведоменост към славното минало, можа да призове в името и в чест на Августа древната римска цивилизация и да припомни химна на признателност и любов, който древните от всяка част на империята и издигаха, защото ги беше побратимила в едно само отечество и ги беше научила правилата да се живее цивилизовано: Fecisti patriam diversis gentibus unam. Главен директор: Ж.К. Жилиоки, професор по археология в Римския Университет (с. 39-40)

Кирил Христов и Александър Балабанов (1922 г.)

Свидетелствата и времето за размисъл върху тях

Свидетелствата, които обсъждаме

Преди да разкажа за онова публично скарване между поета Христов и професора Балабанов, случило се преди 90 години, бих желал да задържа вниманието ни върху свидетелствата, с които си служим. Имам предвид: кога са дадени те (колко време след събитието, до което се отнасят), кога се използват и колко дълъг се оказва срокът за премислянето им – било от самите свидетели, било от онези, които ползват свидетелствата. И също – кой е онзи, комуто е предложено да даде свидетелство
Миналият път обсъдихме накратко един спомен на Георги Михайлов за Балабанов, писан през 1986 г. и предхождан от друг, произнесен през 1979 г. на честването на 100 г. от рождението на професор Балабанов. Доколкото ми е известно, на честването през 1979 е имало само две писмени представяния на заслугите на Балабанов – другото е било на Т. Боров. В сборника от 1986 пък Михайлов е отново единственият класически филолог и един от двамата професионални античници – другият е Велизар Велков (1). Оказва се, че 25-30 години след смъртта на Балабанов именно Михайлов трябва да е човекът който го е познавал най-отблизо като професионалист, преподавател и дори интелектуалец; и същевременно е бил преценяван като подходящ да участва в някакъв вид честване в негова памет.
И така, през 1986 г. Михайлов говори главно за събития от 1934-38 г., значи за онова, на което той лично е бил свидетел 50 години по-рано.

Сега за Христов. От началото на публичния му конфликт с Балабанов до заминаването му за чужбина минават по-малко от 2 месеца (8 юли – 1 септ. 1922 според хронологията на М. Арнаудов). Тези събития са представени надълго в личния му дневник (т. ІІ “Синева”, 1999, т. ІІІ “Парнас”, 2001), който е писан още тогава, макар че е възможно някои неща да са променяни по-нататък (Кирил Христов умира през ноември 1944). За нещо от предисторията на скарването разказва Хр. Цанков-Дерижан в сборника в чест на Христов от 1938. Арнаудов ги обсъжда достатъчно подробно в книгата си “Кирил Христов” (БАН, 1967). Симеон Радев изказва преценката си за случката в “Срещите ми с Кирил Христов” от 1965 (БП). Кр. Коюмджиев, който съставя сборника със спомени за него през 1969 пише една дълга бележка, където посочва и колко вестника са публикували отзиви за случката – повече от 10, освен вестника на Балабанов “Развигор”.
Така че тук имаме впечатления от случилото се както от самото начало, така и коментари, последните от които са 47 години по-късно. Хората са различни, но пак главно хуманитари, литератори, по-малко поети, също и роднини, или такива с по-неопределен профил, но с влиятелно присъствие в публичното пространство (С. Радев).

Колко живеят спомените

Това число на разстоянието от думите на спомена до самото събитие – 50 години – не ми се струва случайно. Обикновено след като измине толкова време съобщението за някаква конкретна случка с конкретен човек вече няма така стойност, или направо – това вече е само назоваване на случка или човек, за които обаче не знаем лично, а чрез други. Поради това тук имаме и нужда от обяснение – защо изобщо се занимаваме с тази случка или човек. Оказва се, че спомените, подлижащи на споделяне в общество, имат такава средна продължителност на живота – 50 години (2). След това повечето хора, които могат да потвърдят от лични впечатления случилото се, ги няма и затова онзи – вече много стар човек – който си спомня това, остава сам. Той няма около себе си такива, с които да поговори за това така, че у тях да възникнат живи, сетивни усещания за назованото. Затова той трябва вече да избира какво да разказва – да разказва по-нови неща, или пък ако разказва стари, да разяснява защо ги говори. Защото неговите спомени не се споделят от онези, с които говори. Затова спомените, по-стари от 50 години, се обезценяват, стават неупотребими по предишния начин. Те обикновено изчезват изцяло, освен ако не се намери начин да послужат за обсъждане на онова, което занимава новите хора – било като аналогия с техни лични преживявания, било като илюстрация на някаква обща тема.
Впрочем Кирил Христов е имал усещане за това. На едно място той казва: “Тези хора, които обикалят из София и са толкова залисани и даже си придават важност – те не проумяват ли, че след 50 (sic!) години на тяхно място ще бъдат съвсем други, но и те като тях пак ще са така заети и пак ще си въобразяват, че имат стойност?” (3)

През 1922

Ето сега за самите събития. През 1922 г. с държавни средства е издадена “Антология” на Кирил Христов. В началото на юли в литературния вестник “Развигор”, ръководен от Балабанов, се появява отрицателен отзив, където покрай другото авторът Балабанов обръща внимание на една епиграма относно “македонците” и упреква Христов, че се е позволил да оскърби и без това твърде “изстрадалите ни братя” в Македония. Задава се и въпросът “бива ли за такива работи да се харчат държавни пари”. Някои (Трифон Кунев) възразяват, започва полемика, намесват се и други вестници.
Ето части от текста на Балабанов:

Сухи напъни.
Издавани, преиздавани, избирани, преизбирани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. К.Х. като млад и обещающ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения, за което дори най-тънкият, най-званият, най-темпераментният и най-сочният наш литературен критик, който написа цяла студия за песимизма на Вазова според стихотворението му “Пребитото псе“, именно проф. А. Т. Балан в своята литература казва: “Бисерен лирик в нашата литература е Кирил Христов”.
Колкото пусти и непотребни са тия бисерни критически думи, които Кирил Христов е турнал начело на отзивите за поезията му, толкова празна е и цялата антология. Освен 8-9 малки и стари стихотворения, които К.Х. е писал като млад обещающ талант, всичко друго е куру гюрюлту.
Но не за това съм седнал аз да пиша. Няма защо да убеждавам някого. Напротив, отдавна вече никой в България не се занимава със сухите напъни, с тъй наречените стихотворения на Кирил Христов, нито като критик, нито като читател. Толкова е пусто в тях. А стиховете са старомодни, без топлина, без сила, без сок…. Такава е мизерията, че не ти се и влиза вътре въпреки изящната хартия, отличния печат и нахалос похарчените пари на Министерството на просвещението, което издало никому ненужната антология, препоръчана, види се, от придворните критици на министерството
.
После се цитира епиграмата за “македонеца”.
Кирил Христов, казва Балабанов, е свободен каквото ще да дращи. И не аз ще се сърдя, когато на цели народи от поети се казват грозни истини, особено ако те наистина са поети, а не са отдавна изсъхнали барички. Тъй че не искам да тероризирам нещастния автор с някакъв си патриотизъм. Още повече защото тоя същия автор, когато македонците бяха силни и на мода, какви ли не хвалебствия написа за тях, по-големи отколкото одите си за Кайзера. Но че едно държавно министерство на просвещението сега издава такова безобразие с държавни средства на такава изящна хартия, това е.. това е помрачение. Ал. Балабанов.

Много скоро след това (на 16 юли) Христов получава едно писмо от Михаил Арнаудов, който прекарва лятото в Своге. Ето какво казва той:

Драги Кириле, прочетох днес в “Пряпорец” една злобна бележка за твоята “Антология” – вдъхновена, както личи, от статията на Балабанов в предпоследния “Развигор” (от вестниците научавам, че и в последния “Развигор” имало нещо ново против тебе). Мене еднакво ме възмущава както дръзкото отрицание на цялото ти дело (по милост или от хорска срама са пощадени няколко младежки твои стихове), така и поведението на Балабанов като денунциант пред македонците.
Колкото за първото, няма какво да се каже: то само пада, щом отрицанието е в такава абсолютна форма и преследва временната цел – да се угоди на известна пасмина критици, загрижени да те унищожат пред читателите. Но второто обвинение е не само недостойно, но и пакостно при нашите условия и нашенските обществени предубеждения. То прикрива най-низка злоба и е добре пресметнато. Чувствайки, че няма как другояче да те компрометира – без много приказки и без доказателства – и скривайки същевременно своята фигура между невинно оскърбените македонци, за да се направи жертва на сатирата ти именно в тая точка, не повече – той сочи твоята ужасна несправедливост към поробения брат. Той добре знае, че не всички македонци подпадат под ударите на сатирата ти, че ти имаш предвид само известни герои на нашето време – измежду политиканите, хъшовете и литераторите – които всички се знаят и сочат, а не и хора като Д. Матов или Г. Делчев например; но тъй му отърва да представя работата…. И към всичко това – прави те голям сподвижник на Омарчевски …
Твой предан М. Арнаудов
(4).

Наистина, разговорът не е само за литература. Появява се изявление на “Дружеството на македонските младежи”, което упреква Христов за епиграмата. След няколко седмици, Христов установява, че към къщата на “Патриарх Евтимий”, в която живеел, е стреляно.

Трябва да се отбележи, че по онова време в София носенето на огнестрелно оръжие е било нещо съвсем обикновено. Примерите са неизброими. Достатъчно е да прегледаме дори само записките на самия Кирил Христов. Още като 20-годишен младеж (1895) той е бил арестуван в Белград за стрелба срещу полицай. После (към 1910) собствената му съпруга Невяна Палашева – майка на двете му деца – когато идвала по време на раздялата им да го види в София, го е заплашвала с пистолет. Самият той веднъж влязъл с пистолет дори в театъра, и то в гримьорната на актьорите, които са репетирали негова драма (1920?), скарал се е с тях и, като го заплашили, че ще го бият, извадил пистолета. Покрай пиянските кавги и склонността му да се бие, два пъти му се е случвало да го викат на дуел, но и двата пъти дуелът не се е провеждал, защото противникът му не се е явявал (тези неща са отбелязани, съвсем спокойно и подредено, в книгата на Михаил Арнаудов) (5).

Така че Христов, смятайки че има реална опасност да бъде убит от някои, подбудени от врага му Балабанов, македонци (както казва Арнаудов – “безотговорни елементи”), наистина заминава на 1 септ. – с влак към Лом и с кораб към Виена. После прекарва 7 години в Лайпциг, а после се премества в Прага, където се задържа още по-дълго – до 1939. В книгата си Арнаудов отбелязва, че той е имал достатъчно пари, за да прекара няколко години без каквито и да е допълнителни доходи. Освен това той не е напуснал учителското си място, а е бил командирован, което значи, че е можел да продължи да получава заплатата си, макар и да не е в България (6).

В спомените си за него добрият му приятел Хр. Цанков-Дерижан разказва, как една вечер през пролетта на 1922 излезли двамата до една кръчма (на “Хан Аспарух”) и там попаднали на Ал. Балабанов и Конст. Щъркелов. “Изпихме доста вино”, казва Цанков. Излезли почти на сутринта, повървели по “Патриарх Евтимий” в посока “Витоша” и по пътя Христов и Балабанов се скарали. Ето какво се казва:

Най-после, там някъде близо до ул. “Витошка”, срещу пехотните казарми, Балабанов се отказа по-нататък от диспута – той седна на каменните стъпала пред една къща, с шапка оставена до него, наведе се и се хвана с две ръце за главата си. Мислех, че всичко е свършено. Но Кирил като че доби нова енергия и даде нов изблик на недоволството си. Той се изправи над Балабанов и продължаваше да сипе жупел над главата му: всичко, каквото се мернеше в яда му неговите устни… Също, като че ли един петел се беше спрял над победения противник и продължаваше да го кълве… Въпреки, че тоя противник отдавна нищо не възразяваше.
Разсъмна се. Потеглихме и четирма. Пръв си отиде в едно тежко, убито настроение Балабанов. А и останалите не бяхме по-добре. Кирил мълчеше. Щъркелът намери някъде гевреци и се опита да създаде настроение – но напраздно! Скоро се разделихме и се разотидохме тримата…
Може би, се лъжа. Но струва ми се, че тая фатална нощ – основателно или неоснователно – стана причина Кирил да напусне след няколко месеца България… и да не се върне до днес. Вече петнадесет години!
(7)

Ето в какъв смисъл, най-вероятно, са били думите на Христов (цитирам от дневника):
И чудете се защо от нашия университет излизат такива тълпи от добитъци; защо всеки идиот може да свърши нашия университет и дори след това да стане професор в него. Струва ми се май, че и университетът с цепеница ще се оправи…
Касае се не само за един негоден професор, но и за едно нищо човече, за една мизерна личност, позоряща нашия единствен университет…
(и пр., “Дневник”, т. ІІ, с. 357, 389-390).

Интелектуалните общества – цели и конфликти

Ако сравним изложението на Михайлов с кой да е от текстовете, които видяхме днес, ще видим противоположен дух, пък и стил. Михайлов разказва за един свой по-възрастен професионален приятел и за обществото от професионални приятели, където лидерът все пак е един. Днешните текстове пък свидетелстват за конфликти. Какво се случва в едния и в другия случай?
Ученият също като човека на изкуството не могат без някакво общество. Това общество може да се поддържа чрез съвместни публикации и кореспонденция, при която хората се виждат рядко, знаят малко и твърде общи неща за личния си живот и така пристъпват към общуването, че конфликтите са малко вероятни. Ако общуването се прецени като недостатъчно изгодно, то просто се прекратява, но хората не се “скарват”.
Обратно на това, съществува едно интензивно (примерно – всекидневно) общуване и то “отблизо”, когато обществото е заедно не само чрез думите и съгласието си, но и телесно, лично. Тогава конфликтите са по-вероятни. Това е обществото, което поддържа Балабанов, а и практически всеки в тогавашна България, който би желал да бъде “интелектуалец”.
Личното общуване почти неизбежно води до излизане от тяснопрофесионални теми, тъй като хората са заедно с “телата си”. Тогава те разговарят и за други неща, които понякога наистина са битови, развлекателни и въобще банални, но друг път са по-концентрирани върху определени теми. Така общуването става “интелектуално” (или в широк смисъл “философско”) и там вече влизат обществени въпроси, включително и политически. Такова общуване може да не е само лично и между малцина, може да се образуват общества, и то не само неформални – това може да са дружества, религиозни общности, дори партии.

Та в тези общества, е възможно да се различат следните цели – или (1) придаване на смисъл на общата им дейност чрез обсъждането и обмислянето й – което е най-трудно и поради това става най-рядко или в най-малка степен; или (2) утвърждаване на ценността на тази дейност – това е лесно, защото не е необходимо да се говори пряко за това, ценна ли е тя и с какво – достатъчно е просто всеки да споменава нещата, които са разбираеми и от общ интерес и да избягва неудобни теми или факти; такъв разговор лесно деградира до обикновена развлекателност; или (3) разширяването на влиянието (силата) на общността. Тогава е нужна по-активна дейност, поставяне на конкретни практически цели. В последния случай обаче е наложително да се знае кой е лидерът (лидерите) на обществото, тъй като е необходимо координиране на действията и следователно подчинение (задължителен консенсус). Но понеже усилването на такова общество по същество е усилване на лидерите му, пък и участниците в него са донякъде обладани от духа на властолюбието, поради това и в него трябва да се очакват повече и по-остри конфликти.
Конфликтите избухват там, където лидерството не е изяснено (или не е сигурно) (8). Тогава те или се разцепват, или доскорошният лидер изчезва. Поводи за това най-често са явна користолюбива постъпка на някой от (дотогава) скритите конкуренти или явно пренебрегване (отричане) на заслугите. Точно такъв случай имаме в конфликта Балабанов – Христов. Би могло да се каже, че ако това е било битка в рамките на интелектуалното общество в София, Балабанов я е спечелил, защото се е оказал човек с по-сигурни контакти, пък и с по-сигурна обществена позиция. Все пак той е бил университетски професор по основна хуманитарна дисциплина, така че присъствието му в обществото на “образованите” е осигурено ex officio и от държавата.

Бележки:

1. Има и други автори, които пишат за Балабанов или съставят издания на текстовете му, но те са или филолози слависти (?) (Антония Първанова) или историци (?) (Цочо Билярски).
2. За да може да разкаже нещо обществено значимо, а не просто детско впечатление, човек трябва да е около 20-те. След 70-те пък той вече е някак извън обществото, а и събеседниците, които са видели, каквото той е видял, са много по-малко отпреди.
3. Не си спомням дори това в стихове ли беше или в проза, ще проверя.
4. 45 години по-късно Арнаудов обаче говори за “Скъпия дар на министър Омарчевски” за Кирил Христов (“Кирил Христов”, с. 160)
5. Впрочем ето какво пише в дневника си Христов две седмици след началото на свадата: В първия миг на събуждането си от сън бях обхванат от една луда мисъл, от едно чудовищно решение: да застрелям Балабанова. Мене ми се стори, че в такъв случай и преса, и общество ще се сепнат – ще се почувстват отговорни, задето в такива случаи нехаят, чинат сеир… Съобщавам на проф. М.А. с една къса бележка какво ще правя и го моля да прескочи до София за един ден… Писмото пратих препоръчано. Бях уверен, че то ще изплаши моя приятел и той ще се реши да се намеси в работата, а след като бих претрепал непотребния мазник, Михаил ще се яви организатор на общественото мнение… („Дневник“, т. ІІ, с. 335).
6. Несъмнено е получавал помощ и от вярната си приятелка Весела Панайотова, в чиято къща е живял много години. Разбира се, не може и да се каже, че разполагал с много пари.
7. Юбилеен сборник “Кирил Христов: 1875-1935”, с. 39.
8. Това е забелязано още от Омир – това е двигателят на действието не само в “Илиада”, но и в “Одисея”.

Георги Михайлов за Александър Балабанов (1934-1938 г.)

За моята среща с Георги Михайлов

През 1983 една възрастна приятелка на родителите ми, Надежда Априлова, предложи да ме запознае с Георги Михайлов. Тя беше учила в класическа (или полукласическа) паралелка в някоя от девическите гимназии и беше към 10-тина години по-млада от него. Откога и по какъв повод са се знаели, не ми е известно.
Посетихме Михайлов в 188-ми кабинет. Той се беше разположил на едно от канапетата (или беше кресло), с гръб към библиотеката, там беше и Богдан Богданов, мисля че други нямаше. Не си спомням точно как ме представи Априлова, нещо като – “това е този младеж от класическата гимназия, за когото ти бях говорила”. Дали Михайлов ме попита нещо по-определено или не, не си спомням, но заговори и произнесе един сравнително дълъг монолог за “тези занимания”, от който аз не запомних много, освен едно изказване: “Няма един гръцки език, има много гръцки езици”.
Изобщо споменът ми от думите му беше малко смътен, по-скоро си спомням вида му – първо като го видях при асансьора, а после и горе, докато седеше. Той беше доста слаб, като че ли тъмнокос (макар че тогава е бил към 68-годишен) поздравяваше приветливо, дори усмихнато. Като седеше, беше прехвърлил крака си над другия и гледаше повече пред себе си, отколкото към мен. От време на време се обръщаше към Богданов и му казваше по нещо, като му говореше на “ти”, а Богданов отговаряше на “вие”. По това време те двамата са работели много заедно, издаваха преводите на Платон във “Философско наследство” към “Наука и изкуство” и множество различни автори в библиотека “Хермес” на “Народна култура”. През 1983-та вече са били отпечатани томовете 1 и 2 от “Философско наследство” и “Избраните диалози” в “Хермес”.
Така че от личната си среща с Михайлов помня повече външния му вид, отколкото думите. А иначе съм слушал мнозина да говорят за него, но не точно за определени твърдения или дори за поведението му, а по-скоро – “той направи (издаде) това”, или “написа/изрази се така”, или “спомена еди-кого си”.

Михайлов за Балабанов

Спомените му за Балабанов

Михайлов има, доколкото знам, три текста за Балабанов – един от 1979 г., който е реч по повод на 100-годишнината от рождението му (това е било в 65-та аудитория), после един в сборника “Александър Балабанов. Симеон Радев” от поредицата “В спомените на съвременниците си” на “Български писател”(1986, съст. Тодор Боров) и един в сборника “Спомени за Софийския Университет” от 1988. Първият и третият са по-кратки, малко по-служебно написани, а вторият (с. 129-155) е по-дълъг и от двата, взети заедно. Той съдържа доста лични впечатления, и там Михайлов прави опит да предаде обстановката в специалността, да разкаже нещо за присъствието на Балабанов общо в Университета и в обществения живот. Тук не става дума какво е това, да си преподавател или изобщо ерудит в “тази област”, и какво е отношението на тези знания към образованието и културата на съвремието – като казвам образование и култура на съвремието, мисля и по-конкретно за СУ, София и България, и по-общо за Европа. Михайлов е имал впечатления и от други среди на античници – най-много във Франция и САЩ. Но все пак тук той просто говори като студент и приятел на Балабанов. Така че аз ще говоря за този текст.

Общо за текста от 1986

Текстът е написан живо, дори увлекателно и показва, че Михайлов има предразположение към белетристика, в смисъл, че разбира как може да се пише убедително за познанство с хора. Има една лекота, умишлено и успешно отбягване на официалността, с който се изразява в речта си от 1979-та. Целта е Балабанов да се представи като интелигент, който култивира едно непосредствено общуване на университетски хора, които учат и се забавляват съвместно, и това учене и забавление се преливат едни в други. Изглежда, че Михайлов намира този стил за удовлетворителен, макар самият той да не е бил такъв център на компания, защото – както е известно – е работел върху научни изследвания, които са поглъщали твърде много време. Балабанов пък е бил известен със сравнително слабата си научна продуктивност (ако го сравняваме с Кацаров, Дечев, Бешевлиев, Георгиев или със самия Михайлов), но пък е разполагал със свободно време.

За какво се разказва

В началото има малко размишления за метода и спомени за това, как самият автор се е бавил с писането. И още оттук има автобиографични места („съвместният ни живот“, „бях асистент“, „бяхме приятели до смъртта му“). И един малко безрадостен мотив, който минава през целият текст – “все пак се умира”. Защото още тук разказва за разговора между Балабанов и брат му – актьора Никола Балабанов – в последната квартира на професора на “Шипка” 5 (някъде през 1954-55): “Е, бате”, казал Никола, “ти ще умреш. И какво ще кажат за тебе хората? Беше един интересен човек”. И Балабанов възкликва към Михайлов: “Така ли се приказва на болен човек?”

После следват представяния на една серия от срещи и впечатления – най-напред, как той видял Балабанов за пръв път на “Цар Освободител” (тук има едно трудно за избягване обяснение, че този булевард се нарича “Руски”, но на времето му казвали най-често “Царя”) и как Михайлов и брат му вървели от НС към Университета, а Балабанов срещу тях, като гледал пред себе си и не се обръщал настрани, и изглеждал нещо нервен и запъхтян – невисок, но доста набит, с много гъста къдрава, невъзможна за решене и съвсем черна коса, и шапка отгоре – а наоколо хората го заглеждали, и макар всички да го знаели, някои се обаждали “Балабана, Балабана”. Така че изглежда вярно това, което по-късно един от авторите в сборника със спомени (не съм проверил кой е) казва “Балабанов беше най-известният професор в Университета”. А в спомените приятелят на Михайлов Иван Венедиков казва дори: “проф. Балабанов беше без съмнение най-интересната личност не само сред преподавателите в катедрата по класическа филология, но и в целия Университет” (с. 142)
Това било през 1934, а веднага след това разказва за едно радиопредаване на Балабанов на 1 април 1937, в което той говорил за лъжата – че “светът щял да пропадне без лъжата, и по-точно без благородната лъжа. Все пак той тук свързал лъжата с поезията – ето какво всъщност се казва: И от лъжата в живота, която толкова много спасявала хората от неприятности, отиде в лъжовния свят на поезията, който всъщност и е действителен… затова намеси и Платон, срещу когото се нахвърли заради схващането му за поезията в “Държавата”, а същевременно го защити, защото Платон бил истински поет… (само предавам думите на Михайлов, както са отпечатани – с. 135). Това неколцина (“от обществото”) го слушали по радиото у Венедиков, а на другия ден му изказали поздравления.
А малко след това и за още една среща – как с Венедиков отишли в квартирата му на “Дринов” 22 през 1945 г. , а после дошъл и Симеон Радев, който бил написал нещо кратко за Балабанов – да му го прочете. Ето обстановката: В една стая, натрупана с мебели, някои едни върху други, не можеш да се разминеш. Между тях задръстено леглото на Балабанов, на което лежеше, нещо го болеше кракът (с. 137).

Между тези три срещи Михайлов поставя едно описание на центъра на София, като споменава имена на множество заведения, които през 1986 не съществуват – и тук той е много подробен. Има смисъл да се направи това, защото този център – от Орлов мост до стария хотел “България” – е по същество “по-широкия дом” на тяхното общество; както, изглежда, сградата на Ректората пък е “самият дом”.

И после се връща изведнъж на специалността и Катедрата, и изрежда съвсем подробно кой е работел там и какво е преподавал, а също и кабинетите и аудиториите с имената им – става дума за 1934-та, а това са същите помещения, в които и сега работим, и в едно от тях и аз разговарях с Михайлов преди 29 години. И после за лекциите на Балабанов и за усета му към определени неща – примерно, как трябва да се подхожда към Омир – повече като източник за епохата или по-скоро като поет, и въобще какво е разумно да се мисли за тези неща. И кои са авторите, които предпочитал – Михайлов отбелязва, без да изрежда, а разказвайки отделни случаи – че това трябва да са били още Есхил, Лонгин (“За възвишеното”) и Сафо. И как веднъж безпричинно му се скарал в началото на една лекция и го изгонил, а после пращал да го викат, Михайлов пък се сърдел и не слизал, а след часа Балабанов ходил да му се извинява – На мен, казва, един нищо и никакъв студент (с. 149).

Балабанов изнасял много “сказки” – и в София, и из страната – за които се говори като за представления. (Наистина, мисля че Боров (или друг?) разказва как на една такава сказка нарочно си изпоцапал лицето със сажди (предварително събрал с носната си кърпа сажди от печката в стаята им) – но публиката си мислела, че е случайно, и че той не знае, че кърпата му е в сажди. И лекцията имала огромен успех, може би дори и заради това.) А през 1938 чествали 2000 години от рождението на Октавиан Август – във Военния клуб. И там Балабанов, като единствен лектор, говорил главно за гръцката литература и изведнъж извикал разсилния (бай Петър) да му донесе литературата от Августовата епоха – и той му донесъл 3-4 книжки, които Балабанов показал и обявил: “Ето това е всичко!”. Но после все пак похвалил и Август, и римляните. А след това се обърнал към италианския посланик на италиански (защото Балабанов говорел на няколко езика и при това наистина добре – не просто колкото да го разбират) (с. 153).
Относно конфликтите – Михайлов казва просто, че за “отношенията му с колеги и приятели не е тук мястото да се говори”. Само споменава, че понякога и критикувал – например, прочел някакво определение от един речник на Ст. Младенов, което намирал за ненаучно. Обаче с Младенов били в добри отношения и си говорели – даже ги видели и след същата сказка.
Споменът завършва с един техен разговор от октомври 1938 – когато Михайлов щял да заминава да специализира в Париж. И ето нещо много характерно – разговорът им не вървял, и Балабанов поръчал на келнера (уж незабелязано от Михайлов) да дойде след вечерята и да каже, че го викали на телефона за нещо важно. Но не се постарал да го скрие много добре. Мисля, че това е много успешен край, защото съответства на портрета, който авторът е изградил.

Малко преди това се разказва нещо за културно-обществените му занимания: през 1937-38 започнал да председателства дружеството “Българско родно изкуство” – с канцелария в един апартамент на „6-ти септември“ преди “Аксаков”, което устройвало, примерно, вечери на музиката на различните народи. Освен това бил председател на Дружество на приятелите на класическата култура и на ПЕН-клуба (Poets, Essayists, Novelists – от 1921-ва). Но Михайлов се въздържа да говори за отношенията му с властта – примерно, с Двореца, и за отношението му към политическите въпроси. Но за тези неща може да се разбере немалко от други мемоари.

Изложението на Георги Михайлов изцяло съответства на намерението на сборника. Може би си струва да се отбележи, че Балабанов и Радев са единствените “интелектуалци”, включени в тази поредица, които не са известни преди всичко като писатели. Времето, в което сборникът е издаден, несъмнено налага определена въздържаност или направо премълчаване на неща, свързани с политиката. Но и изобщо – изданието е официално, не е възможно да се пише всичко, пък и те са били близки.

Относно мемоарите

Все пак сега има възможност, разбира се с помощта на такива свидетелства, да се говори и по-общо, и по-конкретно. Най-напред – какъв смисъл все пак се придава на класическото образование от страна на водещите му носители, на специалистите. После – какво е отношението на тези хора към властта, къде те се намират в механизма на това общество. Ако са имали конфликти и приятелства, дали те са били само на лична и професионална основа? За тези неща може да се говори сега, защото сме достатъчно отдалечени от тях – нямаме лична, пък и роднинска връзка с тези хора, няма и политически препятствия, каквито преди време имаше. Днес идеологията на обществото ни не е ясно определена, а това благоприятства свободния разговор.

***

Текстът е четен на на семинара „Класическо образование и идея за класическа древност в България“ – 2 март 2012, в аудитория 165.

Историите на старогръцката литература в България (1892-1992)

І. Що е “История на старогръцката литература”. Жанрът в България

Още в началото ще побързам да обясня заглавието на тази лекция. Като казвам „истории” имам предвид най-напред въведенията в старогръцката литература, които са предназначени за студенти. В някои случаи това са просто записи на лекции, оформени и отпечатани, за да служат като учебници (примерно, Класическа литература на Балабанов).
Впрочем книгата на Балабанов (1914) е малка, ясно написана, без много подробности и без почти никакви препратки към оригинални текстове, преводи или вторична литература. Така че тя може много добре да служи и като учебник за гимназиите. Други пък са замислени само като университетски учебници – примерно, писаната през първите години на ВСВ История на античната литература на Йосиф Тронски (1). Споменавам я тук, защото, след като беше преведена през 60-те години от Георги Михайлов, тя стана основен учебник в нашите университети (2). Други, обратно, са написани специално за ученици, какъвто е почти неизвестният днес, но много разумно и добросъвестно съставен учебник на Константин Величков (1892).

И трите книги, които споменах, са замислени като учебници и затова се стремят, с оглед на преподаването, да представят литературата подредено (значи хронологично и по жанрове) и изчерпателно (да споменат всички автори и произведения, които учениците и студентите би трябвало донякъде да познават). Възможно е обаче и друго – да се напишат статии за някои отделни автори или дори само произведения, които да послужат за илюстрация на подхода на изследователя (3). Такива са книгите на Б. Богданов – От Омир до Еврипид (литературни анализи, 1971), Мит и литература (за съотношението идеология-литературност, 1985), История на старогръцката култура (културният контекст и обусловеност на литературата, 1990).

Както виждате, пропускам учебниците за гимназиите поради това, че там авторът обикновено няма свобода да преставя материала както сам прецени, а е ограничен от т.нар. “държавни изисквания”. Правя изключение само за книгата на Величков, тъй като е първа, правена е за училище извън границите на държавата, а и наистина е толкова подробна, че се доближава до формата и обема на един университетски учебник.
Не включвам и книгите, които се отнасят само до отделна епоха, жанр, автор или проблем. Ето по-известните от тях: двете книги за любовния мотив в старогръцката лирика на Балабанов – Еволюция на мотивите в гръцката поезия в класическия период (1911) и Любов и поезия (1939); дисертацията на Ничев за катарсиса (1949); Литературата на елинизма (1979), Омировият епос (1976) и Романът (1986) на Богданов; преводът на Лосевия Омир (1969). Изключвам и тези, които се занимават със старогръцките автори от нелитературна гледна точка, каквито са, да кажем, многобройните представяния на философската мисъл, писани от проф. Р. Радев. Също и издадените на чужди езици, каквито са изследванията на Ничев за катарсиса от 1970 и 1982.

ІІ. Балабанов и Величков

1. Класическа литература

Сега поотделно. Нищо не пречи да започнем, както и може да се очаква, с Класическа литература на Балабанов. Книгата има три издания (1914, 1917 и 1931) и е била главно помагало в продължение на 35 години – впрочем паралелно с превода на Кохан, който се преиздава (4) през 1947, когато е снабден с марксистки предговор от Дератани. През 1949 г. “Изкуство и култура” отпечатва съвсем кратките записки на Ничев, образуващи първата част от Класическа литература, съставена от него и Б. Геров.

Балабановата История на старогръцката литература (която е първа част на книгата) отделя, както всеки би предположил, повече място на литературата от класическата епоха, отколкото от елинистическата (александрийска) и имперската, взети заедно. От днешна гледна точка прави впечатление, че представянето на поезията не предхожда това на прозата, а жанровете са подредени по двойки – епос и историография, лирика и философия, драма и реторика. Балабанов обосновава това сдвояване със съдържателното и понякога формално родството между тези жанрове – впрочем, достатъчно видимо и разбираемо.

2. Прилики и разлики

Ако сравним книгата на Балабанов с тази на Величков, издадена 22 години по-рано, ще видим много общо помежду им. Това е приблизително един и същ начин на изложение, разпространен и общоприет през ХІХ в.
Прави се подробен хронологичен преглед на литературните факти от Омир до края на класическата епоха, като на прозата се обръща по-малко внимание, а от прозаичните жанрове философията се заобикаля, като изключим „Поетиката” и някои диалози на Платон. От елинистическата епоха се обсъжда преди всичко Теокрит и по-малко Аполоний. Менандър все още е познат само от фрагменти, при това появили се в края на ХІХ и началото на ХХ в. – значи много години след учебника на Величков. При по-късната литература се отделя най-голямо внимание на Лукиан, и по същество изложението завършва с него (5). Обсъждат се белезите на литературните родове, разсъждава се върху причините за разделението на епохите, за влиянието й върху европейските литератури, прави се естетическа преценка.

Разбира се, работата на Величков е компилация – в писмата си до брат му Богдан Величков от времето на учителстването в Солун (1890-1892) той посочва и книгите, които ползва (6). Но интелигентността, общата хуманитарна култура и литературният талант на автора са такива, че крайният резултат не е далеч от това, което по-късно изработва професионалистът Балабанов.

Дали Балабанов е познавал книгата на Величков? Мисля, че това е несъмнено. Първо, той е бил ученик в Първа мъжка гимназия точно по времето, когато Величков е бил министър на просветата. Би било странно такъв ентусиаст на класическото образование като Балабанов да не е забелязал, че министърът на просветата му е донякъде колега. Освен това събраните съчинения на Величков (издадени под редакцията на Иван Вазов) се печатат между 1911 и 1914 – точно през годините, когато Балабанов подготвя първото издание на своя учебник. Вярно е, че в Класическа литература Балабанов не споменава името на Величков, но от това не може да се направи никакво заключение за осведомеността или за мнението му, тъй като той не споменава почти никого от историците на класическата литература дотогава, освен Круазе, Христ, Райт и Махафи, и то само в предговора. Във всеки случай е сигурно, по времето, когато е писал учебника, Балабанов е имал зад себе си вече 100-годишна западноевропейска, 50-годишна славяноезична и 20-годишна българска традиция в този жанр – гимназиален и университетски учебник по старогръцка литература (или литературоведско и историко-филологическо въведение в старогръцката словесност).

ІІІ. Първите “Истории” в Европа

1. Хронологични енциклопедии

Бих желал да кажа няколко думи за традицията, на която се опират техните учебници. Най-голямото произведение в тази област е изработено през първата половина на ХVІІ в. в Германия – това е Bibliotheca Graeca на Йохан Алберт Фабрициус (1668-1736). Фабрициус прави нещо като пълна библиография на гръкоезичната литература до 1453 г., като дава и изчерпателни сведения за авторите въз основа на изворите (7). Той включва в справочника си не само прозата, но и богословието, научните текстове, коментарите – с една дума, всичко. Трябва да отбележим, че това е направено в хронологичен ред и не просто като таблица, а по-скоро като поредица енциклопедични статии. Фабрициус дава пример за филологическа изчерпателност, който не е надминат и до днес (ако говорим за работа на един човек).

2. “Историята” – учебник и популярно изложение

Множество опити да се свърже фактологията, събрана от Фабрициус, с идеите за жанрова система и нейното развитие, са направени сякаш изведнъж през първите години на ХІХ в. (8) Наистина, някои от тях все още са дело на философи, които не смятат древната литература за своя специалност (9). Но класическите филолози също се насочват по този път.

В издадената през 1813 книга на Фридрих Шьол се казва: “Кратката история на гръцката литература, която публикувам, няма нищо общо с двата труда, за които току-що говорих [“Библиотеката” на Фабрициус и “Увод в историята на гръцкия език” на Харлес]. Намерението ми съвсем не беше да пиша за учените; този труд няма да им предложи нищо ново; но той би могъл да бъде, надявам се, от някаква полза за младите хора, които се подготвят за изучаване на древната литература, както и за светските хора, на които той ще напомни факти, от които техните обичайни занимания са ги държали настрана… ” (10).

Смея да кажа кога и от кого е постигнат образецът на история на класическата литература върху гръцки материал. Авторът се казва Карл Отфрид Мюлер, а книгата му излиза в английски превод през 1840 г. – след неговата смърт и преди да е публикувана на немски (11). Заслужава си да се цитира това, което се казва в предговора към английското издание: „Преди публикуването на настоящия труд, на английски език не се е появявала история на старогръцката литература” (12). И тъй, книга за старогръцката литература от вида, който Величков съставя за българските гимназисти, се появява за пръв път на английски през 1840 г. – 50 години преди той да започне с учителстването в Солун.

ІV. Марксистките учебници

Сега няколко думи за промяната след ВСВ. Преминаването на България в сферата на влияние на Съветския съюз е означавало хармонизиране на българското законодателство със съветското, уподобяване на обществения живот, а също и реформи в образованието. Промените в специалности като философия са били, както е известно, радикални, и засегнали академичната работа по същество – какво и как да се преподава, в какви насоки и на каква теоретична основа да се работи. Случаят с класическата филология не е прост, защото тази специалност е наполовина чисто филологическа (езици, езикознание, изворознание и помощни дисциплини) и наполовина историко-филологическа: тук се намират заниманията с историята на словесността. В първата половина от учебния план и влизащите в него програми не е възможно да се внесат съдържателни промени, а само количествени (да се преподава повече или по-малко); във втората са възможни и съдържателни – нови дисциплини като политикономия и пр., но също и „как да се говори за нещата” в рамките на старите дисциплини.

1. Марксизмът и античната литература

Нужно е да се върнем няколко десетилетия преди появата на държавния социализъм, за да видим началата на новия подход към историческите дисциплини. Маркс и Енгелс, както и повечето им последователи, не са писали нищо за класическата художествена литература, а имат и сравнително малко изказвания за античността въобще. Главното съчинение, на което се опират античниците-марксисти е „Произход на семейството, частната собственост и държавата” на Енгелс, публикувано през 1884. В Съветския съюз обаче първият учебник по класическа литература, основан на марксистката философия на историята (и поради това виждащ литературата като продукт на класовите конфликти и същевременно като свидетелство за тях), е написан от Йосиф М. Тронски (13) през първите години на ВСВ. Когато младият Александър Ничев съставя своето помагало по старогръцка литература за студенти, той се опира преди всичко на тази книга – и то дотолкова, че на места тя изглежда като антология на Тронски.

2. За Александър Ничев

Приблизително по същото време (и по-точно през 1948 г.) Ал. Ничев защити докторска дисертация (или, както самия той пише „докторски изпит”) (14) на тема „Атическата трагедия в нормите на Аристотел” и така стана първият учен-античник, получил докторска степен в Софийския университет. Както виждаме, теоретичната основа на неговите занимания се е оформила достатъчно рано – на 26-27-годишна възраст – и това е, от една страна, марксистката философия на историята и произтичащия от нея подход към словесността, а от друга – Аристотеловата литературна теория (15).
Доколкото ми е известно, след 1949-та той не е правил друг опит за приложи марксисткия подход, ако не се смята античната част от учебника по литература за гимназиите, на която е автор. Причината за това може да бъде, най-напред, съществуването на български преводи на съветски учебници – Тронски (1965) и Радциг (1969); но може би и загубата на интерес към продуктивността на тази теория, невярата, че тя би могла да помогне за установяване на нещо ново в античното литературознание, или да бъде доразвита така, че да съдейства за забележим напредък в тази насока (16). Във всеки случай, университетски учебник по литература след 1949-та той не е писал, или, най-точно, не ми е известно да е издал.

3. Ползата от марксизма

Във връзка с Ничевия марксизъм и с оглед на сегашната ни тема може да се каже следното:
За изследователя на античната литература съвсем не е излишно да се запознае с марксистката, или, по-общо, със социалистическата гледна точка към предмета. Причината е, че марксизмът, като всеки теоретичен социализъм, обръща внимание на неща, което академичната история на литературата, оформила се през ХІХ в., традиционно не забелязва. Те са:
А. Всеки автор, дори той да пише “чиста” художествена литература, е носител на определени възгледи за обществения живот, дори и никога да не ги изрича и да не мисли за тях. Те са неговата “идеология”. Много е вероятно тези възгледи да са донякъде обусловени от обществената позиция и материалното положение на автора.
Б. Животът в древността едва ли е бил толкова красив и приятен, колкото мнозинството античници биха желали да вярват. Словесността, независимо от високото качество на някои произведения и влиянието на някои автори, е била предназначена за един извънредно тесен елит – тесен в сравнение с положението в модерна Европа, пък и в целия свят, особено през ХХ в. Не може да се забравя, че това общество наистина е било робовладелско, и следователно мнозинството от хората, особено в големите градове, са били напълно безправни.
В. Съвсем не е сигурно, че успехите на гръцкото, а след него и на римското изкуство и словесна култура, се държат на някаква специална надареност на два точно определени народа. Вярата в такава хипотеза почти неизбежно води към необоснована и ненужна вяра в културното превъзходство на онзи, който се представя за техен приемник (някакъв европеец, възпитаник на класическа гимназия, носител на новогръцкия език), към агресивен шовинизъм и дори расизъм – явления, които за съжаление съпътстват историята на западното общество и се усилват сякаш успоредно с напредъка на класическите изследвания.

От друга страна, смятам че нищо не пречи едно въведение в даден предмет да бъде основано върху най-авторитетното световно съчинение по въпроса. И наистина, няма по-важен и влиятелен труд по теория и история на старогръцката литература от Аристотеловите записки, озаглавени peri poietikes. У Аристотел намираме по същество всичко, което влиза в модерните курсове по тази литература, дори повече – дефиниции за изкуство и литература, различаване на родовете, развитие във времето, споменаване имената на най-добрите автори и произведения, установяване на влияния, преглед на художествените средства, естетическа преценка, дори преценка на ползата за нравите. Защо да мислим, че разбираме (да не говорим за осведоменост) на някакво явление от жевота на някое общество по-добре от най-способните хора, живели там – особено ако те определено са се интересували от него? Това се случва, от една страна, поради предразсъдъка за “общото културно превъзходство” на модерния човек (впрочем подобен предразсъдък е засвидетелстван и в текстове, приписвани на самия Аристотел), а от друга – поради методическия принцип за “разгадаването на идеологията”, след което разгадаване ние трябва да я отстраним, от свидетелствата, за да получим достъп до истината.

V. Богданов

Сега аз, имитирайки Аристотел, ще кажа: „След философиите, за които говорихме, започнаха заниманията на Богданов. В много отношения той ги следваше, но философията му съдържаше някои особености, които я отличаваха от тази на марксистите” (17).

1. Отношение към марксизма. Принципите на собствения му подход

Богданов не оспорваше открито главните догми на марксизма – първо, принципа за икономическата обусловеност на обществения и индивидуален живот, и, второ, историческата еволюция на човечеството, наблюдавана в смяната на обществените устройства и задвижвана от класовата борба. Но тези догми останаха неизползвани в изследванията му; или по-точно, той не ги използваше пряко. Това е естествено, тъй като те са прекалено груби инструменти за работа върху такова сложно нещо като художествения или какъвто и да е сериозен хуманитарен текст; освен това в степента, в която можеха да помогнат, те вече бяха използвани. Това, на което той обърна особено внимание, беше идеологията като елемент на такива текстове; а що се отнася до разбирането им, тук вече той не се отказа от идеята за прогреса.
Така че неговият интерес беше насочен преди всичко към това, доколко един античен текст – примерно, Херодотовата история – е идеологичен, каква е тази идеология, и доколко литературността и предаването на историческите факти остават независими от нея. Относно прогреса, неговата хипотеза беше, че човешкото съзнание, доколкото е отразено в големите паметници на словесността, еволюира от едно нереалистично (в античността – митологично) схващане на света, към все по-голяма реалистичност. Какво ще рече реалистичност – това е способност за разбиране на конкретни (следователно сложни) неща чрез развита система от понятия (18).

И тъй като всеки процес би трябвало да има двигател, Богданов посочи като двигател на интелектуалния, а може би и въобще на цивилизационния напредък напрежението между два най-основни рода човешко мислене и поведение (той самият казва често – реагиране). Това е, от една страна, консервативното реагиране, ориентирано към запазване на даденото положение и опиращо се на вярата в неизменни неща – било вечни богове, било идеи, същности или поне закономерности; от друга страна, склонността към промени, към новости, при която се отхвърля или поне заобикаля вярата в принципно неизменни неща (19). Тези типове могат да се въплъщават в обществено-политически устройства, но също и в индивидуалното поведение на всеки човек. Реалистичното разбиране на света и човека, според Богданов, изисква осъзнаване (проумяване) на тези принципи и метод за наблюдение на тяхното действие.

2. Разбирането на литературата

Литературата, мислеше Богданов, е инструмент за осмисляне (конципиране!) и „правене” на действителността. Поезията (най-напред като принцип, а после и като стихотворно представяне на митологични сюжети) е нужна като част от празника, който от своя страна „укрепва” вярата, че човешкият свят е съхраняван от един друг свят (природен, божествен) и благодарение на това принципно не се изменя. Прозата (или прозаичният принцип) се явява във връзка с практически, делнични задачи – тя е такава по природа. Докато ги решава, въвежда различни още неспоменати в записаната словесност факти, игнорира божественото и неизменното, които са далече от практиката, и предлага нови възгледи и начини за употреба на словото (20).
Така че античната литература, която в основата си е просто подражателно словесно изразяване, ту потвърждава характерното за античността митологично, тоест идеологично виждане, ту се отклонява от него. При отклоняването тя непременно намира нови изразни средства, обновява се. Но, като всяко явление, и тя има склонност към обездвижване, сиреч установяване в жанрове. Чистото възпроизвеждане на жанра вече е една втвърдена, склерозирала дейност, повече жест и знак за литература, отколкото самата тя – тъй като „чисто жанровите” произведения вече не подражават на „действителността”, а само на литературата (21). И все пак жанровете са неизбежни – те са необходими като форми, които придават смисъл на стихийната склонност към подражание.
Тъй че да разбираме литературата значи най-напред да извличаме (отделяме) и дори някак да измерваме вложената в нея идеология (примерно, доколко митологично е предложеното осмисляне на някое събитие или процес), което очевидно е занимание със съдържанието й. Но освен това е необходимо, доколкото тя е донякъде независима система, да я отделим от обществената й функция, и да забелязваме склонността към консерватизъм или промяна на чисто литературните особености на текста – примерно, има ли нещо ново спрямо досегашните форми на жанра, или се повтаря все същото.

3. “Историята” – остарял жанр?

Подозирам, че Богданов не написа свой университетски учебник по старогръцка литература, защото за него това беше просто стар жанр, чието възпроизвеждане не би могло да представи добре различното отношение към предмета, което той предлагаше. Освен това, ако една книга се замисля като учебник, то и казаното в нея ще трябва да бъде представено като нещо сигурно и завършено, така че ако се предлагат възгледи и методи, те ще звучат догматично. А проф. Богданов, доколкото го познавам, не обича да изглежда догматичен.

Забележителното у него, мисля аз, е неговата склонност към философстване, изграждане на цялостна, при това умишлено незавършена картина на човешкия свят – както на съзнанието, изразено чрез слово, така и на обществения живот. В тази картина литературата заема само една област. И тъй, Богданов не беше – и все по-малко е – просто литератор. Освен това той се стремеше да въведе изяснените покрай размисъла за литературата понятия и принципи на реагиране в цялата си дейност – и лична, и обществена. Така той изпълняваше собствения си, многократно изразен апел за самопознание и съответстващо на него действие.

Епилог

Ето нещо и за мен. Този октомври станаха вече 18 години откакто (в 1993) подписах трудов договор със Софийския университет. Това не е никак малко и всеки от вас би имал основание любезно да ме попита: „а ти, който се изказваш публично за тези неща, намираш влияния, предлагаш обяснения, споменаваш за достойнства и дори за недостатъци в произведенията и идеите на известни учени, ти какво си направил?”

Скъпи приятели! Аз съм просто един свидетел на една съвсем малка част от таланта, труда и страданията на моя героичен народ.

**

Бележки:

Текстът е четен на 2 декември 2011 на „Кръгла маса“ по повод на 90-годишнината от създаването на специалност “Класическа филология” в СУ.

1. 1947 на руски, 1965 на български
2. Но и до днес, 46 години след отпечатването й, тя продължава да бъде най-подробното и изчерпателно въведение в старогръцката (пък също и в римската) литература, издадено на български език. Подобна нея, но по-кратка, е Антична литература на С. И. Радциг (1969).
3. Тези статии може да бъдат предшествани от теоретичен увод или не, и да бъдат самостоятелни или пък включени в някое изследване върху по-широк материал.
4. Първото издание е от 1907 – Гръцка литература. Очерци от “Игнатов”.
5. Така е при Балабанов, а при Величков, който следва един малко по-стар възглед за това, що е „старогръцка литература”, се говори за словесността до 1453.
6. Това са “един италиански учебник”, двутомния руски превод на Allgemeine Geschichte der Litteratur (1851) на Йохан Шер (1817-1886) и четиритомната рускоезична история на световната литература на Зотов (1876-1877). Вж. Константин Величков, т. VІІ, БАН, с. 294.
7. 14-те тома са издадени в Хамбург от 1705 до 1728; преиздадена с поправки от G. C. Harles (1790-1812). Пак Харлес публикува между 1792 и 1806 Introductio in historiam linguae graecae която е по-кратка, но подобна на направеното от Фабрициус (вж. мнението за тези книги на F. Schoell, Histoire abregee de la litterature grecque. Paris, 1813, p. V).
8. Вж. примерно G.S.F. Mohnike. Geschichte der Litteratur der Griechen und Römer. Greifswald, 1813, особено предговора. Също Litteraergeschichte на J. Eichhorn (Goettingen, 1812).
9. Разбира се, тази идея съвсем не е нова за тях, още Аристотел е дал пример за това в първите глави на „Поетиката”. През 1812 Ф. Шлегел чете във Виена лекции по класическа литература; Хегел започва известните си лекции по естетика през 1818.
10. ibidem, p. VIII. Шьол е на мнение, че дотогавашните изследвания все още не могат да се нарекат “истории на литературата”, а само каталози на авторите, подредени в хронологичен ред. И така, той е един от първите, които мислят за представянето на класическата (и старогръцка) словесност в този жанр – учебник-и-популярно изложение. Но все пак той включва неща, които впоследствие отпадат – богословие, науки, традицията до 1453.
11. Това може да се каже и за книгите на други немски изследователи – например немският вариант на голямата тритомна „История” на Шьол от 1828 г. е превод от френски, при това направен не от самия автор, а от друг учен (J.F.J. Schwarze).
12. K.O. Mueller. History of the literature of ancient Greece to the period of Isocrates. v. I. London, 1847, p. III.
13. Преди 1930-те той се е казвал Троцки.
14. Атическата трагедия в нормите на Аристотел, „Наука и изкуство”, 1949, с. 5
15. По-нататък той разшири изследванията си върху „Поетиката”, като тези занимания трябва да са продължили активно поне до 1982-ра, когато е публикувана втората му книга относно катарсиса
16. От друга страна, дори солиден професор като него с определена известност и признание, както на Запад, така и в Съветския съюз, трудно би могъл да предложи за издаване обзорен труд или учебно помагало, където марксисткия подход просто да се игнорира. Ако пък ще има марксистки подход, каква е ползата просто да се повторят твърденията в съветските учебници?
17. Метафизика , 987а 29-32
18. Поради това е естествено един добър съвременен историк да е способен да мисли и забелязва факти, отношения и закономерности, които остават скрити за античния му предшественик. Този процес не се движи с еднаква скорост през историята – има периоди на ускоряване, каквито са класиката и особено елинизмът; има и такива на забавяне – късната античност и още повече средновековието.
19. Но и двата типа могат да бъдат жизнеспособни, стига консервативното (затворено) реагиране, опряно на своите принципи, да не се отказва да придава смисъл на нови факти и да възприема нови изразни средства; и, обратно, насоченото към изменение (отворено) реагиране да намира, макар и временни, но все пак относително стабилни форми за осмисляне на прииждащите новости.
20. Тук се мисли по-скоро за поетичния и прозаичен принцип, отколкото за мерена или немерена реч: защото и нестихотворния текст може да изпълнява празнична задача и обратно.
21. Впрочем това се отнася до всякакви словесни изяви, не само до художествените текстове.