Архив на категория: за събитията днес

Ранобудните доносници и тяхната партия

4 години след началото на деполитизацията на Софийския университет стана ясно, че една част от преподавателите (има и други, но сега говоря за преподавателите) не може да понесе това положение.

И ето сега – към края на 2013 – вече виждаме, че в СУ се е появила партия.
Ще я нарека “партия на некадърниците”.

Тя вече има свои лидери, които прекарват часове на ден пред телевизионните камери, и то на по-влиятелните телевизии; своя гвардия, която може да си присвои част от Ректората или пък целия за толкова време, за колкото й кажат; и свои доносници.

*

(събитията са от 26-29 ноем.)

По повод инцидента с двамата преподаватели от Историческия факултет ректорското ръководство на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ заявява, че те вече са дали своите писмени обяснения. Днес деканското ръководство на Историческия факултет ще ги обсъди и ще направи своите предложения за наказания.

Ректорското ръководство категорично заявява, че няма да прилага двоен стандарт към евентуални нарушения на преподаватели и студенти.

Заедно с това ректорското ръководство иска да изкаже съжаление, че студенти, използвайки този инцидент, падат на нивото на тези, срещу които се борят.

Няма да допуснем да ни поучават тези, които не само повече от месец съзнателно нарушават правилника на Университета, но и правата на мнозинството студенти и преподаватели, които не приемат тяхната акция.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet

**

… Те са свързани помежду си в някакъв вид взаимноизгодно „приятелство“ и същевременно са обвързани с партии, с източници на финансиране (университетски, национални, външни) и пр. Сега са загубили част от възможностите си заради последните парламентарни избори и това ги притеснява. Затова е агресията срещу собственото им работно място – опитват се да го използват като инструмент за връщане на някакви загубени позиции.

Несъмнено това са дела, далеч от науката и образованието. Но много от щатните преподаватели просто не са подходящи за тези дейности – това са хора, случайно попаднали на такова място. Предполагам, че това създава у тях силно вътрешно безпокойство – цял живот да се преструваш, че умееш нещо, което не умееш. При това работата в хуманитарните специалности трудно върви без изработка или възприемане на някакъв общ, обоснован светоглед – а това е много мъчно, малцина го постигат.

Така че някои са готови да участват и в такива действия, които рушат институцията, тъй като отменят правилата, чрез които тя работи. Това не е странно – тази институция те не могат да я обикнат, тъй като се чувстват чужди на онова, заради което тя съществува.
От друга страна, мнозинството не подкрепя разстройството на учебния процес, защото се страхува, че просто може да изгуби работата си. Затова подписалите „онези декларации“ са по-малко от 20% от преподавателите. Но пък този страх от усложнения, нежеланието да се изложиш на какъвто и да е риск, пречи на това мнозинство да се изкаже и в подкрепа на Университета, открито да възрази срещу наглостта и вандализмите.
Така че ето какво имаме – преподавателите, които публично и на своя отговорност се противопоставиха на затварянето на Ректората и изобщо на акцията, бяхме около 10 души (от 1600 на щат). Твърде малко е.

Добре е, че Академичният съвет и повечето Факултетни съвети не съдействаха на този самоубийствен процес и не допуснаха парализирането на целия Университет. Причината, мисля, е усещането, че това е поемане на безполезен риск. Партиите/групировките, които имат интерес от тази акция, не са достатъчно силни, и поради това Университетът като цяло и мнозинството преподаватели поотделно няма да спечелят нищо, ако ги подкрепят – но могат да загубят.

Като казвам, че в Университета се формира „партия на еди-кои си“ имам предвид, че човек, който е способен на научна работа и я уважава, трудно ще се захване да разрушава самите условия за такава работа. Значи имаме акция на хора, които не се чувстват способни (нищо, че може да са писали и превеждали нещо), но пък искат да се устроят някак по-добре. Затова си търсят опори извън самата научно-образователна дейност.
Те нямат нищо против „обединение“, но само в случай, че решенията ще се взимат от тях и те ще са привилегировани. За да напредне някой по този път, е необходимо и да страда от по-изострено честолюбие.

Това, което спасява Университета е, че сега няма причина за резки обществени промени. Няма външни на държавата сили, които да са заинтересовани да подкрепят тази общност; а вътрешните пък не са достатъчно мощни.

И още нещо – образованието в нашата страна се смята за нещо ценно (винаги е било така). Поради това опитите да бъде разрушен или разстроен Университетът просто така, отведнъж и с един удар, не могат да имат успех. Народът/обществото не одобряват това безобразие.

***

няколко дни по-късно (2-4 дек.):

*

Въпрос от катедра „Археология“:

1. Съществува ли документ, по силата на който ректорското ръководство приема цитирания в декларацията на „ранобудните студенти” от 28.11.2013 г. „режим на окупация”, който е бил нарушен не само от двамата професори, обект на „моралната акция на студентите”, а де факто и от всички, които са участвали във въпросното празненство в аудитория 41А?

2. Ако има такъв документ, как той се съгласува с действащия Правилник за устройството и дейността СУ „Св. Климент Охридски”? За нас или има ред и закон, или има окупация.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/istoricheski_fakultet

*

И те намерили за какво да разпитват. Имало ли документ. Ами хората просто си живеят в Аулата. И да не се забравя, че това е компромис, сградата си е тяхна, те са си я окупирали и не я дават на никого вече. Днес позволяват да има учебен процес и други дейности, утре – не. Толкова.

Документ няма и няма да има. Ако ви интересува какво се случва в Ректората, ето ви отговор:

Групата, състояща се от неизвестен брой неизвестни лица, която се е установила в Аулата, е там, за да оказва съдействие на сформиралата се вътрешноуниверситетска партия (ако някой предпочита – движение, фронт или нещо друго). Това съдействие се състои в изпълнение на, примерно, три вида задачи:

1) пропагандни (лепене на лозунги с надписи „Оставка“ и каквото още им дойде на ума – не е разнообразно, нито оригинално; интервюта за по-прогресивните медии; шествия, крясъци, биене на барабани и пр.)
2) агентурни (доноси – вече ги видяхме; предаване на устни сведения комуто трябва; разни видове провокации и интриги);
3) репресивни (през изминалите седмици вече е имало, и е нормално да се очакват и нататък: словесни и други оскърбления, заплахи, изнудвания, разни форми на тормоз, включително телесен, срещу несъгласни преподаватели, служители или студенти).

Да не се забравя – групата и партията имат не само медийна, но и държавна подкрепа – от най-високо място. Това, че някой, който е заел държавен пост, може да работи против държавата си, не е новост или изключение – имало го е винаги и навсякъде.

Хроника на протеста (илюстрована)

Пролог


у Х…

*

Първа част

Глава І


в редакцията на демократичния вестник


лекция в 272 аудитория


граждани в подкрепа на студентите


вечер пред Ректората

Глава ІІ


пред Парламента – против олигархията!

в квартирата на олигарха


пред двора на Университета


разбирам вашия гняв

Глава ІІІ

4-ти етаж, централното крило

пред Деканата на ИФ


в „Яйцето“


на стълбището пред Аулата

Глава ІV


студентка

докторант


щабът на протестиращите

в Деканата на Философски факултет

трябват ни плакати

ФСлФ застана зад студентите

*

Втора част

Глава І


утре затваряме НАТФИЗ


Вие сте красив, млад, умен и смел

60 процента подкрепят окупацията

Глава ІІ


всеки ден ще е така

NO Орешарски!

протестиращи на Орлов мост

протестиращи на Лъвов мост

към УНСС

*

Трета част

Глава І


оставка!

към дома на враг на протеста

в Конституционния съд

професор и студенти

Глава ІІ

СУ, зала 1: арест на Академичния съвет

към новата конферентна зала

арест на правителството на Орешарски

в кабинета на Ректора

първокурсник

Една година по-късно


и никакви компромиси!

Епилог

за повече морал

Писмо до анонимен автор

Ако текстът “Харта за…” не беше отпечатан на първа страница на в-к “Култура”, щях да си помисля, че чета “възвание до американския народ”, написано от някой избягал агент на ЦРУ, докато е чакал самолета за Еквадор на летище “Шереметиево”. Но не, при цялото ми уважение към редакцията, такъв материал не би могъл да се помести на първа страница на вестник от ЕС-овска държава. Затова допуснах, че е писан от някой наш местен активист, жаден за свобода – онази свобода, която на повечето хора им се харесва от пръв поглед. Така и се оказа, но тъй като не видях името му нито в хартиения брой, нито на посочения адрес, ще го наричам “анонимния автор”. Разбира се, това не е обида, просто човекът не си е написал името.

Ето по този повод един виц:

Разговарят двама съветски граждани:
Знаеш ли, Рабинович се оказа педераст.
– Какво?! Взел ти е пари назаем и не ти ги е върнал?
– Не, не, в добрия смисъл…

Редакцията е махнала някои места от текста, качен на http://harta2013.eu/, на първо място въведението, започващо по класическия начин: “Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна…”

Е, как да не си спомниш за:
Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?
– Единадесет души – отговаря Михал.
– Толкоз ли бяха?..
и т.н.

Но да оставим шегите. Добре е, че са махнали увода, защото вече има алтернативен протест на друго място в София, пък той е в подкрепа на парламента, а и на държавата въобще. Сигурно е организиран от мнозинството – питали са някой препатил какво да правят, той им е казал.
Както и да е, вече не може да се говори ей-така за “протеста” като за нещо красиво. Трябва да се различава “добър” от “лош” протест и така ще затънем в умувания кой кой е. А е нужно да се действа, както ни казва анонимният автор на “Хартата”.
Да видим, прочее, какво се говори там.

І.

Накратко, “тази държава” е: нелегитимна (добре, “отчуждена от легитимните си основания” (1), престъпна и опорочена. Тук имаме “режим”. Напомня се, че “страната” е “нецивилизована”. Къде без това.
Дотук нищо ново – смердяковщина и либералфашизъм.

Анонимният автор е видял някъде думата “плутокрация” и си служи с нея с възторг, като младеж, който току-що си е получил дипломата за средно образование и я оглежда. Безпокои се, че у нас имало плутократи и че от тях зависели много неща.
Кажете, господин анонимни авторе, Вие да не сте забравил, че България, която не харесвате, от години участва в един конгломерат от уж независими държави, който е доста богат, доста сериозно въоръжен и отлично контролиран отвън (пък и отвътре, не ще и дума)? Ами военната им/ни организация, натоварила се вече с престъпления, някои от които стигат до геноцид? Или моята страна Ви изглежда като тихоокеанско островче отпреди колонизацията, като оазис в Сахара преди персийското нашествие?
Не, уважаеми, България е не е нито сама, нито независима, напротив, тя е много натясно сред други, тъй като е подчинен (неравноправен) член на един военно-политически блок и нещата тук са под контрол почти толкова, колкото по времето на Хитлер и проф. Филов. Има обаче едно нещо, което не е като тогава, и Вие сте го забелязал – това са изборите.

Относно плутокрацията. У нас имало влиятелни богаташи? Кажете, анонимни, тези богаташи къде си държат парите? В мазето на кюлчета? Ако не е там, сигурно е в някоя банка. А на Вас известно ли Ви е, че днес всяка една банка в ЕС може да бъде затворена с едно обаждане по телефона и никога повече да не отвори? И че всяка сметка може да бъде блокирана до второ нареждане? Не вярвате? Значи тази година не сте чел вестници.

Е добре, какви са тези плутократи, които не могат да разполагат с пари, ако нямат за това едно милостиво разрешение “отгоре”? Ако пък те наистина владеят парите си, попитайте по-“нагоре” как е станало това, а не ораторствайте пред българите. Те са бедни и не решават нищо друго, освен за коя от предложените им партии да гласуват. Но и това вече Ви се вижда много, нали?
И да има тук хора с пари, анонимни човече, те са зависими и са най-много слуги на онези, които решават коя банка в ЕС може да работи и коя – не. Така че ако плутокрацията Ви безпокои, трябва да я търсите другаде. Попитайте например тези, които печатат (или просто регистрират) парите и решават къде колко да изпратят. Не знаете кои са? Е, и аз не ги знам всички поименно. Но мога да Ви помогна, макар и с малко. Господин Пеевски не е сред тях.

Но Вас плутокрацията не Ви интересува, макар че си служите с тази дума. Причините може да са няколко. Или 1) нищожна част от парите й стигат и до Вас, или 2) не искате неприятности, като, да речем, да Ви обявят за луд, или 3) вършите тук една работа, за която такава информация не Ви трябва.
А може да са и трите наведнъж.

ІІ.

И тъй, какви са действителните провинения на държавата, която анонимкото мисли да урежда, надявайки се, и не без основание, на Голямото началство?

Първо за повода. Да не се лъжем – ако не друго, скучно е. Не става дума нито за неуместни назначения, нито за “бутафорност” на демокрацията. Кажи, скъпи читателю, ти, който с мъка пазиш ума и съвестта си живи – къде около северната половина на Атлантика в началото на този век имаме “истинска демокрация”? Никъде, нали? Защо са тези празнословия тогава?
На нас днес ни се случва това, което вече се случи из множество страни през тези 10-15 години – Сърбия, Ирак, Афганистан, Украйна, Русия, Египет, Либия, Сирия, Гърция, Италия, Кипър, Турция, Бразилия (списъкът е непълен, ако се заемем да го довършим, ще стане час по география). Навсякъде различни поводи, различни методи и различни резултати.
И тъй, какво имаме тази година в България? Една партократическа секта, аналогична, мутатис мутандис, на арабската ал-Кайда, беше изгонена от парламента. Напълно законно и по волята на народа. Досадно, а? Кому е нужна, наистина, такава демокрация?

Но това си е наша вътрешна работа и тя може да послужи само като повод за събития. Има обаче и неща, които се виждат отвън:

- Референдум за АЕЦ, към един милион души “за”. Е, и десет милиона да бяха, пак нямаше да я има вражеската централа, но що за действия са това? Искате по-евтин ток? Хм.
– Протакане на ключови закони – за еднополови бракове (на всички ни дойде до гуша с това, но работата не потръгва), за права на детето (да доносничи против родителите си, да ги съди, да бъде въдворявано на по-хубави места по решение на компетентни хора) и прочее в тази насока. Самото отношение към тези работи (това е менталитет, тук само демокрация не стига, ама и нацистите преди време не можаха да свършат всичко запланувано).
– Телевизията през месец-два показва разни попове. Разкол в Църквата на практика няма. Руският патриарх им идва на гости. Отгоре на това избраха и свой собствен, и никой не е оспорил както трябва процедурата. Тук неправителствени организации има ли изобщо? Всичко като в средновековието.
– Пък да погледнем и изборите най-сетне. Хайде, онази секта взела-дала, ще се направи нова. Но какви са тези партии, това парламент ли е? Бивши комунисти + турци + хм… българи.

ІІІ.

Да видим сега какво предлага нашият автор.
Понеже всичко е такава каша, а бомбардировки не се уреждат лесно (ето, в Сирия свободните демократи вече изклаха няколко десетки хиляди от нецивилизованите си съграждани, и помощ от въздуха няма – та ние ли ще се вредим?), остава да действаме с нещо като мирни средства.

- Трябва да има непрестанни маршировки из центъра (“постоянна активистка кампания за публично атакуване на…” – после ще видим на какво).
– Борба за възвръщане на привилегиите по места (“тактика на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима”). Много оригинално. А Вие, господин авторе, правил ли сте някога нещо друго? Нали цял живот сте се събирал с приятелчета тук и там с цел взаимно уреждане? И то “в ключови сектори”, разбира се, ясно е, че не по строежи и ферми.
– Съставяне на “експертни групи, които да изработят…” Значи пак проекти, стипендии, конференции, семинари и така до пълна победа на… какво беше? А, ето. Резултатът щял да бъде: “описание на конкретиката на плутократичния модел в … политическа система, съдебна власт, сектор сигурност, медии, финансова система….” Всичко сте изтървали, а? А какви времена бяха…
– “Създаване на обществена комисия с участие на юристи и общественици, които са заслужили обществено доверие, за обобщаване…” Да ме простят уважаемите дами и господа, подписали прокламацията (към 70 са, мисля), обаче тук всеки по-внимателен читател, волно или неволно, започва да им чете имената.
– Сега съвсем по същество. Ограничаване на изборните безобразия на този твърдоглав народ: “конкретни законодателни предложения за изменение на изборните правила и правилата за осъществяване на политическа дейност”; и възстановяване на златния век: “…така че да бъде гарантирано автентичното политическо представителство на гражданите.”

Това е. Въпроси?

ІV.

Сега пак сериозно. Колкото и хора да подпишат един текст, неговият автор винаги е само един. Поправките са отделна работа. Така че моля уважаемите ми съграждани, които са подписали текста – първите 70 имам предвид – да не мислят, че казаното се отнася направо до тях. Не. Първо, те добре са направили, че са си написали имената (освен ако някой друг не им ги е написал, всичко става, знам). Но не съм уверен, че всички те са чели това нещо. Те са хора утвърдени в своите професии, занятия и в публичното пространство, заети са, и просто не са отказали да бъдат внесени в списъка.
И впрочем какво значи “чели”? Опитното око минава през такова произведение за десет секунди. Какво имаме – позната фразеология, питомна някак си, закръгленка, сигнали към Началството (“правозащитно и екологично движение” – тук всички сме наши хора демек), накратко, борба за власт със законни средства. Има ли проблем?

*

Защо Вие, господин анонимни авторе (добре, може и да сте госпожа, сега няма да си обръщам целия текст наопаки заради пола Ви), който искате да лишите мен и народа ми от изборен глас, защо подмамихте толкова хора да се присъединят публично към мерзкото Ви писанийце? Надявам се всички те да Ви заплюят.
Вие сте келепирджия и подлец. Засега. Аз може и да Ви познавам – било по име, било по физиономия, може да съм си писал с Вас и-мейли или да съм седял с Вас в една стая.

Ето Ви един виц за десерт:

Рабинович, определете се. Или свалете кръстчето, или си обуйте гащите.

Ще Ви го разтълкувам. Това е съвет да се избягва хитруването. Ако ще служите на някакви господари – сега едни, после други, трети път трети – кажете: “Аз съм слуга и служа на който плати. Това ми е изгодно и ми харесва”. И не говорете за човешко достойнство и почтеност.
Ако пък Ви интересува почтеността, тогава я търсете винаги и заради самата нея, а не само когато Ви наредят, и то с друга цел. Само така ще станете човек.

*

Вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/21136

*

(1) – Браво бе, Гуньо!… Че ти как го мислиш Гуня?

Браковете – вчера и утре

(по повод на статията на М. Шиндаров)

“Мюлер казва на Щирлиц:
– Щирлиц, снощи сънувах страшен сън за Германия. Беше в началото на ХХІ век. Канцлер ни беше някаква баба, а външният министър беше педераст.
Ако Мюлер знаеше какво беше сънувал Щирлиц за Съветския съюз…”

І.

Смешното във вица е, че победената Германия е пострадала само от гледна точка на един хитлеристки офицер – и то защото е сексист и хомофоб. Докато победителят – Съветският съюз (Русия) – е пострадал от всякакви гледни точки.

И все пак e трудно да се разбере кой колко е пострадал. Ето, онзи ден в Лайпцигския университет се гласувало стандартно обръщение към професорите и студентите – към всеки професор (мъж или жена или нещо друго) обръщението щяло да бъде “Господин професорке” (Herr Professorin), а към студентите, аналогично – “господин студентке” (Herr Studentin). Не е нито шега, нито слух. В Русия пък, както е известно, се приема закон за забрана на пропагандата на хомосексуализма сред непълнолетни. Което най-вероятно значи – пълна забрана на тази пропаганда. Няма да ги разстрелват, разбира се, става дума за малка глоба.

Какво ще кажете, господа и дами (и каквито още искате да Ви наричат) правозащитници? Къде е по-добре? Ще кажете “в Германия”, как иначе. Да, ама и някои от вашите дядовци и баби (за трети не се сещам) пак бяха за Германия между 1940 и 1942-3. А после какво стана, за кого ли са били? Как мислите? Мирували са, то се знае. Така ще стане и с Вас. Гледайте внимателно какво се случва в Сирия. Това е Вашият Сталинград.
А как мислите, че ще е в Европа, пък и оттатък – че няма да има втори фронт ли? Дали милионите турци в Германия ще се променят така, както госпожа Меркел ги съветва? А пакистанците в Англия? А мароканците във Франция? Не, няма да се променят те. Но е вероятно да бъдат удушени още много водачи на културната революция и всякакви там тихи и шумни труженици на правозащитното поле. И някои военнопрестъпници ще бъдат обесени. А Вие тук ще се спотайвате.

ІІ.

Признавам си, смях се от сърце докато четох коментарите към статията на Михаил Шиндаров. На хората така им се иска да са свободомислещи, непредубедени, цивилизовани и благовъзпитани. Обаче не им достига сериозност. И не смеят да рискуват, дори само с думи. Обидени са, сърдят се, тропат с крак на редакцията, искат извинение, че даже и покаяние. Говорят за “осъждане” и то “по бързата процедура”.
И какво ги засяга? Точно те ли са онези лесбийки, транссексуали и т.н. които авторът оскърбява и може би заплашва? Не, разбира се, те 100 % до един си консумират обикновения секс по обикновения начин (за подробности не питам). Те впрочем така и са били заченати. Защо не отидат при баща си/майка си, та първо тях да проучат, дали са достатъчно толерантни? Първо това, пък после да се карат на някого, задето бил казал, че извратеният секс не е продуктивен. Ами да, не е. Ако баща Ви и майка Ви бяха по-разкрепостени, Вас нямаше да Ви има и нямаше да стигнете до днешното си просветено разбиране за тия работи. Не Ви ли е срам, че сте се родили по този елементарен начин?

Какво казва Михаил Шиндаров в статията от 14 юни? Ако бракът е само договор за съжителство (предполагащо интимна телесна близост) между дадени индивиди, тогава той може да бъде всякакъв, няма откъде да дойде ограничение. Много векове бракът по тези места, които ние обитаваме сега, е бил съюз между 1 мъж и 1 жена. Ще добавя – пред Бога, но не за да дразня мнозина от читателите, а защото ще ни потрябва по-нататък. И при това – за раждане и възпитаване на деца, сиреч на други хора като тях.
Освен това – причината бракът да се състои точно от 1 мъж и 1 жена е следната: “така е решено и заповядано”. Ако това не беше решено и заповядано, тези същества пак биха се размножавали, само че без брак или без “такъв” брак. Но е решено: хората да се раждат и отглеждат именно по този начин, а не по някой друг.
В историята се е случвало неведнъж хората да забравят, че бракът е такъв “по заповед” и решават, че могат сами да се разпореждат с него. Тогава семейството се удържа в този вид още малко и по инерция, а след това започват промените. Точно на такива промени сме свидетели ние с Вас сега.

И тъй, какво ни се предлага, и то чрез закон? Да се промени това положение (да се “отхвърли заповедта”). “Брак” ще бъде и това, но и друго съжителство – щом участниците са се споразумели. И те също ще отглеждат деца, тъй като го желаят. И несъмнено тези деца ще бъдат чужди изцяло или отчасти – значи произведени или “чрез” съвсем други хора, или без участието на поне един от съжителстващите. И няма да има ограничение какви, пък и колко ще са участниците в това съжителство. Защо да има? Знаете ли някаква причина за ограничение (след като “онази заповед” е отхвърлена)? Ако да, пишете ми.

ІІІ.

Сега да видим защо читателите на М. Шиндаров така силно се развълнуваха. Той не беше нагрубил никого от тях. Те се интелигентни, информирани хора, и отлично разбират, че силата, която прегази за двадесетина години цяла Европа и наложи закони, с които стотици милиони хора, макар и обработени от групата монополни и цинично идеологизирани медии, не бяха съгласни, няма как да бъде спряна от няколко думи, пък ако ще не само г-н Шиндаров, а и целият екип на малкия, но смел в-к “Култура” да изправи срещу нея. Тогава защо така се тревожат? Те дори не му се присмяха. Вместо това те се обидиха и поискаха обезщетение.

Причината, уважаеми читатели на “Култура”, не е дребна. Тя е: г-н Шиндаров оскърби техните религиозни чувства. Той написа хулни слова, а вестникът ги публикува. Затова хората са възмутени и се гневят. Нека да заведат дело.
И наистина, прави са донякъде тези, които казват, че хомосексуализмът е новата религия на този свят. Но, както биха забелязали старите диалектици, те не достигат до същността, защото взимат вида за род, частта за цяло. За днешните революционери хомосексуализмът е, несъмнено, свещен, но той е само една от светините на тяхната религия.

Семейството, както споменах по-горе, е институция пред Бога, съставено в известния ни вид по Божия заповед. Някой ще каже – “не, това е просто възглед”. Добре, така да е. Но все пак това е възглед за Бога. Или смятате, че нямам право да имам възглед за Бога? Кажете де!

Днешната атака срещу семейството е действие за отхвърляне на Бога, по-мощно от действията на атеистичния комунизъм. Защото комунистите-атеисти си мислеха, че ще преустроят душите само чрез определено образование и грубо гонение на Църквата. Те се потрудиха много – примерно, официално обявиха човека за маймуна. Затрудниха венчанията и кръщенията. Но все пак оставиха семейството в същия вид – пак от мъж и жена. И така оставиха вратичка за връщане – всеки от детинство вижда нещо, което после ще го улесни да приеме, че “мъж и жена го сътвори”. Значи идеята за човек остава същата, макар и разбутана в ума чрез учението за “маймунството”.
Тук вече имаме по-революционно, по-радикално действие – детето ще израства с друг образ на човека пред себе си – не мъж-и-жена, а нещо друго. Това би трябвало да доведе до по-дълбока промяна, която да създаде условие за укореняване на друга религия, където човекът ще има друг образ, и няма да може да схване Божия образ така, както е можел досега.

*

Святото, общо казано, ще бъде телесното желание. Това не значи, че всяко желание незабавно ще се удовлетворява (такива чудеса не се обещават). Но самото желание, удовлетворявано или не, ще се охранява и почита – пред него ще се благоговее. Това засега се нарича “имаш права и ги отстояваш”.
А впрочем хората няма да вършат някаква много сложна работа по отстояване на правата – за това ще има специалисти, както вече има. От хората се очаква само да са съгласни, че трябва да искат. Да са недоволни, че нямат. Недоволни от родителите си, от правителството си, Вие лично – от “българското”. Нали така?
А специалистите ще устройват нещата в определената посока. Първо, ще проповядват светостта на желанието изобщо; после, ще казват кое желание е свято, и кое – по-свято; на кое да се поклоним сега, и на кое – утре. Ще уреждат празниците (да, за “парадите” говоря). Накратко – ще бъдат жреци. А богът им ще е красив като древния Дионис и по своему милостив – “ти желай, а аз няма да те упреквам, напротив – ще те благославям, задето желаеш. Защото те обичам.”

Мислите, че си фантазирам? Ами това става пред очите ни. Вие сами участвате в това. Ето, един господин се кълне, че не бил “за зоофилията”. Почакайте де, то не може всичко наведнъж. Свободата си има граници. Благата не идват всички вкупом. Не сте “за зоофилията” днес. Не са Ви казали. Утре, като Ви кажат, ще бъдете.

*

Ето и един виц за възпитани хора:

“Щирлиц не беше хомосексуалист, но не му се искаше да обижда Мюлер…”

***

вж. и:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/21073/1

http://kakvooshte.blogspot.com/2013/06/blog-post_16.html

http://www.welt.de/kultur/article116920375/Herr-Professorin-was-denken-Sie-sich-dabei.html

„Фантастичното през античността“. Премиера

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

Замислих се за поколенията от Паисий насам…

Замислих се за поколенията от Паисий насам, към които е и моето. Всяко е под влиянието на някое събитие или процес, и решаването на някоя задача.
Като посочвам някои години (“20-те”, “50-те”) – те са “център на поколението” и според главната им задача привличат към себе си онези, които са родени по границите им – примерно, 10-15 г. след “центъра”. Примерно, ако център на 20-те на ХІХ в. е 1825-та, към него може да принадлежи и някой, роден през 1840 (Лазар Йовчев). Времето между поколенията е средно 33-34 години, но пак в зависимост от задачата им съм поставил ту 30, ту 40 години. Ето кои са, заедно с нещо като названия, които ги обединяват в групи.

Има ли още български народ? (70 години)

1. 20-те на ХVІІІ в. – роден е Паисий (там са също Жефарович, Партений Павлович, чак до Спиридон Габровски и Софроний – 1839-та). Повдига се въпросът за това “има ли още такъв народ”.
2. 60-те – под впечатлението на Паисий, първите сериозни руско-турски войни, европейският смут след 1789-та, сръбското въстание, русите във Влашко (завършва по същество със смъртта на Софроний и края на Наполеоновите войни).

Строителите на България (100 години)

3. 90-те – първото голямо възрожденско поколение. Вижда въстанието и независимостта на Гърция, участва в него; отказът (или неуспех?) на Русия да извоюва автономия за България към 1830-та; начало на масовото българско образование – въпросът за елинобългарските училища и елинизма. Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Селимински, Петър Берон, Хр. Павлович, Кипиловски и мнозина други.
4. 20-те на ХІХ в. – поколението, което решава църковния въпрос и готви голямо въстание. Някои загиват, други доживяват Освобождението – от Д. Миладинов, Макариополски и Кръстович (1810, 1812, 1817) към Евл. Георгиев, Раковски, Славейков, Цанков, Данов, Бурмов, Левски, Л. Каравелов, до Икономов, Дринов, Л. Йовчев (1835, 1838, 1840).
5. 50-те (“Строителите на съвременна България”) – някои не доживяват, но това е поколението, което създава държавата – от Бенковски и П. Каравелов (1843) към Ботев, Гешов, Вазов, З. Стоянов, Стоилов, Стамболов, Величков, Ст. Михайловски, Д. Благоев (1856) към Ив. Шишманов и П.П. Славейков (1862, 1866). Най-възрастните (Ив. Попов – 1865-1966) умират, когато вече съм бил роден.

Виждал съм някои от тези хора (100 години)

6. 90-те – поколението на войните (за обединение и световни) – от Кирил Христов, Елин Пелин; Яворов, Арнаудов (видях го на живо по телевизията, бях 13-годишен); С. Радев и Балабанов (1875, 1877-1879) към мнозина други, родени в княжество България (от политиците – Филов (1883), социалистите Г. Димитров и Червенков (1882, 1900). Патриарх Кирил (1901); дядовците ми Коста и Теодоси (1903) – помня ги добре как изглеждаха. Баба ми (1905) доживя, докато синът ми стана на 5.
7. 20-те – поколението, което достигна зрелост при държавния социализъм и Студената война (двуполярен свят). Вапцаров, Т. Живков (1909, 1911). Патриарх Максим (1914, още живее и служи, и синът ми го е виждал на живо), Симеон ІІ (1937 – беше в храма ни веднъж, чете Символа). В работата – Михайлов, Ничев, Богданов (1916, 1922, 1940); възрастни колеги и приятели; хора, с които съм разговарял надълго по сериозни въпроси – В. Тъпкова и Ив. Шалев (1924), Хинков (1927). Баща ми (1928). България се движи от национален нихилизъм (50-те) към умерен национализъм (70-те)
8. 60-те – моето поколение, Западът изтласква СССР (Русия) от Източна Европа, конструиране на ЕС. Неспокойствие в Русия. Хегемония на САЩ – “глобализация”. От 2008 – финансови сътресения в САЩ и ЕС, видимо въздигане на нови световни държави (Китай, Индия, Бразилия). Удържане на страната при икономически срив и войни на Балканите.
9. (90-те) – поколението на децата ни – ?