Архив на категория: друго

Fabricius

„Библиотеката“ на Фабриций

Кратко представяне

Фабрициевата „Bibliotheca graeca“, съставена от Йохан Алберт Фабриций (1687-1738) е отпечатана в 14 тома в Хамбург между 1705 и 1728.
Там съставителят е разказал всичко, което се знае за гръкоезичните автори от Омир (и ако е имало преди него) до византийския XV век.
Всеки класик-грецист, който иска да си знае науката, трябва да се е запознал с нея.

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorium veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis.

Ето съдържанието на томовете (по четвъртото издание на Г. Х. Харлес, 1790-1809); номерата на книгите са според първото издание:

Том I, книги 1 и 2: от предполагаемите автори преди Омир и самия Омир, до Питагор и питагорейците
Том II, книга 2: от италийските законодатели и Пиндар, до Тукидид и десетте атически оратори
Том III, книга 3: от Ксенофонт и Платон, през превода на 70-те, до Теокрит и Калимах
Том IV, книга 3 и 4: от Евдокс и Евклид, до Филон Александрийски
Том V, книга 4: от Йосиф Флавий и Епиктет, до Плотин, Порфирий и Ямблих
Том VI, книга 4: от Хермоген и Лонгин, до Хезихий, Дионисий Тракийски и други лексикографи и граматици
Том VII, книги 5 и 6: от апостолските мъже, Евсевий и други църковни историци, през Георги Пахимер и Иоан Кантакузин, до Димитрий Халкокондил
Том VIII, книги 5 и 6: от някои византийски историци, през Хелиодор и св. Атанасий, до Нон и катените към Писанието
Том IX, книги 5 и 4: от св. Василий Велики и Теон Александрийски, до Стобей и Иоан Лествичник
Том X: Иоан Филопон, Теодор Студит, Фотий, Михаил Псел и др.
Том XI: от св. Иоан Дамаскин до кардинал Висарион
Том XII: църковните събори

Fabricius 3

*

Древната гръцка литература е оцеляла във Византия, и то главно в константинополските библиотеки. От началото на XIII в. и във връзка с известните събития покрай IV кръстоносен поход книгите започват да се прехвърлят на запад. Това продължава през следващите 200 години, като преносът се усилва към средата на XV в. заедно с емиграцията на последните византийци, които стават учители по гръцки, издатели и преводачи (някои и кардинали).
Почти веднага след падането на Града в Италия, Германия, Швейцария, Нидерландиите и Франция започва бурно печатане на текстовете от ръкописите. След 250 години издателска дейност вече са разпространени повечето сведения за тази литература – може би над 90% от това, което знаем днес. Тогава в Хамбург един ерудит – Йохан Алберт Фабриций – се заема да я представи: да напише нейната „история“, но не в смисъл на развитие, а просто да разкаже какво е известно, като спазва донякъде, но не педантично, хронологичния ред.
Съчинението (14 тома от 1705 до 1728; преиздадено в 12 през 1790-1809) освен авторите и произведенията включва и това, което се знае за ръкописите и изданията. Това е началото и основата на системните и цялостни представяния на тази литература. Не може да се каже, че се е случило рано. То е било очаквано с оглед на големия западноевропейски ентусиазъм около „античнознанието“ – историята и митологията на древните римляни, гърци и „варвари“. Този ентусиазъм е ясно видим във философията и във всички изкуства, като се започне от XIII век; и е нараствал с натрупването на откритията.
Фабриций пише на латински и това е една от причините произведението му да не се цитира много в последно време. Такова съчинение не може да се преведе, тъй като то има твърде работен вид: голяма част от него са просто струпани сурови материали. Но не е лошо да има негови конспекти, защото те очертават територията на тази дейност – изучаването на гръкоезичното наследство. И макар да започва с древните, то не пропуска и християнските текстове.
Така че ето началото на един конспект. Той е засега на латински, но и така е полезен; а направи ли се веднъж, после лесно ще се преведе.

*

Ioannis Alberti Fabricii

Bibliotheca graeca,

sive notitia scriptorum veterum graecorum, quorumcunque monumenta integra aut fragmenta edita extant: tum plerorumque e MSS ac deperditis

curante
Gottlieb Christophoro Charles

Volumen primum
(Hamburgi, 1790)

(латинското съдържание е по Харлес, а българският текст е по самия Фабриций, 1716-1720 за кн. I-III)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Programma de nova BGr IAFab editione (стр. xv-xx)
Praefatio Fabricii (стр. xxi-xxv)

Index capitum libri 1 (стр. xxvi-xxviii)

Liber 1
De scriptoribus qui ante Homerum fuisse feruntur

(стр. 1-316)

Cap. 1 (стр. 1-6)
Homerus scriptorum graecorum antiquissimus; nomina scriptorum antehomericorum
1.
Освен Йосиф, също и Секст Емпирик („Против учените“, 41) казва: „До нас не е достигнало никакво по-старо съчинение (poiema) от Омировата поезия“. Добавя, че от самите поеми на Омир може да се заключи, че преди него е имало много поети (тук, 5).
2-4.
Значението на poiema и poiesis.
По-късни от Омир са били както Кадъм Милетски и други историци, така и философи като Ферекид от Сирос (учител на Питагор) и Анаксимандър. От техните писания впрочем нищо не е останало. Това показва Вос в труда си за гръцките историци (кн. I, 1).
5.
Цицерон („Брут“) отбелязва, че поети трябва да е имало и преди Омир. Това се разбира от песните, изпълнявани на угощенията при феаките и женихите.
Може би никой от по-ранните поети не е записван; както не са били записвани и поемите на древните германци и гети (Тацит, Йордан).
Приемам, че героическата поезия е открита от Омир, както казва Атанасий в „Против езичниците“ (I, 20).
6.
Списък от над 70 имена на предомирови писатели – такива, за които различни автори твърдят, че са живели преди Омир. Амфион, Дарес, Демодок, Хермес Трисмегист, египтянинът Хор, Останес, Лин, Олен, Орфей, двама Олимповци, Фантазия от Мемфис, Фемоноя, Фемий, Филамон, Пронапис, Санхуниатон, Сибила, Сиагрос, Терпандър, Зороастър и др. (стр. 6).

Cap. 2 (стр. 6-13)
1.
Амфион от Тива. Споменава го Тациан, също и Филострат в „Живота на Хиподром“ (Vitae sophistarum, II). Вж. Юлиан в „Суда“. Малала (57) го нарича „лирик“, също и Синкел (156-158). Цец (Хил. XIII) пише за местенето на камъни с музика; и че е ученик на Хермес. Климент Александрийски (в началото на Протрептик) пише за издигането на стената на Тива; също и Хораций в „Поетическото изкуство“. Платон в „Горгий“ цитира негови думи.
2.
Синезий в „Дион“ говори за „достойната душа“ на Амун, добавяйки към него Зороастър и Хермес. Според Петавий това е онзи монах Амун, за когото споменават Сократ, Созомен, „Суда“ и Паладий в „Лавсаик“. Но по-вярно ми изглежда казаното от Котелерий в „Паметници на гръцката църква“ (стр. 564), че Синезий е имал предвид някой древен египетски мъдрец от времето на Хермес Трисмегист. Срв. „Amuneon“ на Евсевий в „Подготовка за евангелието“ (I, 9) и неговите grammata, за които говори Филон от Библос (пак там, X,14). Да не би Платон да има предвид същия във „Федър“, когато говори за египетския цар „Тамуз“? Или пък е онзи Амон, до когото, както се смята, е писал Хермес Трисмегист? За Тамуз, цар или лъжепророк, се говори от разни учени тълкуватели, вкл. Атанасий Кирхер („Едип“, т. I). Също и за някой по-късен Тамуз в De oraculorum defectu на Плутарх.
3.
Антес от Беотия, съвременник на Лин (Павзаний IX, 763). Споменат в „Илиада“ II, 518. Според Плутарх, който се позовава на Хераклид Понтийски (De musica, 1132), е писал химни.
4.
Дионисий Халикарнаски ( „Римски древности“ I, 55) споменава за Арктин, „най-древният поет от тези, за които знаем“ (може би не изобщо, а като свидетел за нещо). Цец (Хил. XIII, 642) и Артемон от Клазомене в „Суда“: Арктин бил ученик на Омир. Бил от Милет и съчинил „Етиопида“; също и „Разрушението на Троя“ (Евсевий. „Хроника“ към 1250 г.). Атеней (I, 22) говори за някой Арктин от Коринт, комуто приписват „Титаномахия“; но според други тя била на Евмел от Коринт.
5.
Антипатър от Акант. Фотий го споменава – бил казал, че Дарет е написал „Илиада“ преди Омир.
6. Тациан споменава Аристей от Проконес като предомиров писател. Написал „Carmina Arimaspea“. За него пише Херодот (IV, 13-16), Страбон и др., споменати от Меурсий в Bibliotheca graeca, 1246 и Вос в „Гръцки историци“ (IV,2). Също в Орфеевата „Аргонавтика“, V. Според „Суда“ е автор на „Теогония“ в проза, към 1000 реда. Според някои Страбон (XIV, 639 и Евстатий („Илиада“ II, 250) бил учител на Омир. Според общото мнение е живял по времето на Крез и Кир, поне 100 години след Омир.
7.
По-късен от Омир е и Абарис, жрец на Аполон – не преди 3-та ол. Споменат от Херодот IV, 26. Според „Суда“ е написал: 5 оракула, „Очищения“, „Сватбата на река Хебър“, „Идване на Аполон при хиперборейците“. Прозаична „Теогония“ и „Напеви“ са споменати от Платон в „Хармид“. Прокъл в „Коментар към Тимей“ III, 141 говори за „Слово на Питагор към Абарис“. Сред „Писмата на Фаларис“ 56-то е от Абарис до тирана; но за тези писания смятам, че са съчинени от някой питагореец или платоник.
8.
Кентавърът Асбол е посочен от Тациан като предомиров писател; това го повтаря Евсевий в „Подготовка“ (X, 495). Херакъл го убил и оставил една епиграма за него.
9.
Асклепий, син на Хермес (вж. тук, гл. VIII). Диодор (V, 235) го нарича откривател на медицината и хирургията. Според „Пасхална хроника“ (стр. 79) бил съвременник на Девора.
10.
Автомед Микенски. Живял по троянско време и според Евстатий („Одисея“ III, 126) бил учител на Демодок и автор на героическа поема за Амфитрион. Споменава го Цец в пролегомените към Ликофрон, като се позовава на Деметрий от Фалерон; но отрича да го е чел, както не е чел Демодок и Фемий (стр. 12).

Cap. 3 (стр. 13-16)
1.
Хирон, син на Филира и Кронос. Бил учител по „музика, справедливост и медицина“ на Асклепий, Язон, Ахил, Тезей и др. (Плутарх. De musica, 1145-1146; Ксенофонт, „За лова“).
Защо са го смятали за кентавър (Цец. Хил. VI, 94; Дамасций в „Суда“, за Sarapion)?
2.
Той открил свойствата на растенията (Хигин, 138 и 274; Плиний VII, 56; Плутарх. „Пирът“, 647).
3.
Изображение в стар ръкопис на Диоскорид (Виенската библиотека), където са представени седемте древни лекари: Махаон, Хирон, Хераклид, Ксенократ и др.
4.
„Съвети“ на Хирон към Ахил в хекзаметър („Суда“). Някои ги приписват на Хезиод (Павзаний в „Беотия“, 772). Това се отрича от Аристофан Граматика (Квинтилиан I, 1).
5.
Марцел Сидет (от Сид в Памфилия), споменат в „Суда“: лекар от времето на Марк Аврелий. Автор на 42 кн. „Iatrika“ в хекзаметър (гр. текст с превод, стр. 14-21).

Cap. 4 (стр. 16-21)
1.
Корин от Илион. Някои смятат, че той пръв съчинил „Илиада“ – още по времето на троянските събития. Бил ученик на Паламед, пишел с помощта на изобретените от него „дорийски букви“. Писал и за войната на Дардан срещу пафлагонците („Суда“).
2-4.
Креофил от Самос, според някои учител на Омир (Страбон XIV, 639).
Омир му бил на гости (Апулей, „Антология“ и Цец XIII, 659) и му подарил своята „Превземането на Ехалия (Страбон, Прокъл, „Суда“, Евстатий). Споменат от Платон („Държавата“ X), Павзаний („Месения“, 283) и Фотий (в някакъв ръкопис на „Речника“, похвален от многоучения Бентли).
Според Калимах „Превземането“ все пак е от Креофил, но било приписано на Омир. Климент Александрийски (Стромати VI, 628) твърди, че Паниасис от Халикарнас го бил приписал на себе си.
5-7.
Дафне (Манто), дъщеря на Тирезий. Споменава я Диодор (IV, 269); била наречена Сибила).
Известни са и други със същото име. Дафне, дъщеря на Хермес и някоя нимфа, била изобретила буколическата песен (Диодор IV, 283).
Алатий свързва Тирезиевата дъщеря с някоя, която в кн. III на „Сибилински оракули“ се оплаква, че била надмината от Омир.
8.
Дардан.Основател на Дардания, дошъл във Фригия от Крит; баща на Ерихтоний, дядо на Трос, прадядо на Ил. Това е същият, който установил мистериите на Майката на боговете (Диодор V, 322 и Евсевий. „Подготовка“, гл. 3).
Вж. Плиний, „Естествена история“ XXX,1. Апулей, „За растенията“, гл. 7 и 16; също и в „Апология“.
9-10.
Други Дардановци: Магът, Стоикът (Цицерон, „Академически въпроси“) и Асириецът, софист (Филострат. Vitae sophistarum II, 567).

Cap. 5 (стр. 21-29)
1.
Дарес Фригиецът, жрец, споменат от Омир („Илиада“ V). Исидор (Origines I, 41) го нарича „пръв езически историк, записал войната между гърци и троянци на палмови листа“. Елиан (XI,2) казва, че „фригийската Илиада“ му е известна, и по негово време е запазена. Споменат от Птолемей Хефестион (кн. I) и Евстатий („Одисея“ II, стр. 453).
2.
И днес има една „История за унищожението на Троя“ в проза на латински, за която се смята, че е преведена от Корнелий Непот. В писмото на Непот към Салустий се казва, че ръкописът бил открит в Атина; някои объркват нейното откриване с това на историята на Диктис, която била изхвърлена от земята. За тези неща пише Лео Алатий в „За родината на Омир“ (4, 64).
3-5.
Ако се съди по фрагментите у Кедринос и др., трябва да е съществувал отдавна на гръцки, заедно с Диктис (според Йозеф Скалигер). За Диктис ще стане дума по-нататък.
6-7.
Демодок. Плутарх говори за него в De musica, като се позовава на Хераклид; Цец (Пролегомени към Ликофрон, въз основа на Деметрий от Ф.) и Евстатий, според който Омир може да е имал предвид него в „Одисея“ III, 267 (аедът, комуто Агамемнон поверил Клитемнестра). Става дума за този, представен на пира на Аллкиной, царя на феаките. Одисей бил представил неговата „Превземане на Троя“ в Тирения (Птолемей Хефестион, VII у Фотий, 190). Също и „Суда“. Споменат от Овидий, Лукиан и др.
Имало някой Демодок от Кротон, лекар (Дион Хризостом 77, стр. 652).
8.
Диктис от Кнос в Крит. Малала казва, че го ползвал в „Хрониката“ относно троянските събития. Бил на войната заедно с Идоменей, и като видял всичко случило се, го записал. Към това място у Малала препраща Цец (Хил. V,30). Споменава го Кедрин; изглежда, че Исак Порфирогенет го е ползвал относно характерите на героите. Сигурно го е чел Манасий, който казва, че в изложението си на троянските събития не следва Омир. Според „Суда“ е написал „дневник“ на войната в проза, в 9 кн. Цец в „Metaphrasis Homeri“ казва, че бил написал добре „Илиадата“.
9.
Ако всичко това се сравни с шестте книги на „Дневник на Троянската война“, с който се занимах в Bibliotheca Latina, става ясно, че е имало такъв гръцки труд, който, пад името на Диктис, са чели Малала, Кедрин, Исаак Порф. и др. Бил открит по времето на Клавдий или Нерон. Историята за появата на книгата, поставена в гробницата на Диктис, след земетресение, публикувана от Алатий („За родината на Омир“, стр. 59).
10.
Според „пролога“ към латинското издание: земетресението станало в Кнос, в 13-тата год. на Нерон. Вследствие на това се появила грабницата на Диктис и т.н. Във втория пролог: Диктис е писал на гръцки, но с финикийски букви. „Дневникът“ бил транннскрибиран с атически букви и поднесен в дар на Нерон.
11.
Ксиландер открил в някакъв кодекс на Кедрин схолия, според която Омир създал „Илиада“ въз основа на Диктис; това е повторено и от Цец (Хил. V,30). Но е трудно някой да убеди себе си, че наистина някакъв критянин Диктис е присъствал на войната и я е описал в гръцка проза.
12.
Според Вос, Гроновий и др. нашият „Диктис“ трябва да се е появил по времето на Константин Велики или Диоклециан.
13.
Още преди 300 години Константин Ласкарис отричаше, че при гърците може да се открие някакъв „Диктис“.

Cap. 6 (стр. 29-45)
– Eumolpus, Hanno, Hercules etc.

Cap. 7-12 (стр. 46-94)
– Hermes Trismegistus, de Hermete: Poemander
– Asclepius
– Iatromathematica, Cyranides
– scripta Chemica, Tabula smaragdina
– scripta deperdita
– Hermetis inventa

Cap. 13 (стр. 95-106)
– Hesiodi aetas: Hesiodus, Horus Apollo

Cap. 14 (стр. 106-114)
– Hostanes Magus, Hystaspes, Linus

Cap. 15 (стр. 115-118)
– Melampus

Cap. 16 (стр. 119-133)
– Musaeus Atheniensis

Cap. 17 (стр. 134-140)
– Olen, Olympus, oracula

Cap. 18-20 (стр. 140-181)
– Orpheus Libethrius, Thrax. Scripta quae exstant: Argonautica, hymni, de lapidibus, fragmenta
– num Pythagoras fueris auctor scriptorium orphicorum; Orphei scripta deperdita
– inventa Orpheo tributa, de pluribus mundis dogma orphicum

Cap. 21-22 (стр. 182-197)
– Palaephatus Atheniensis, de incredibilibus
– alii ἀπίστων/θαυμασίων scriptores: Heraclitus Grammaticus, Palaephatus Abydenus

Cap. 23 (стр. 197-206)
– Palamedes

Cap. 24 (стр. 206-208)
– Pamphus etc.

Cap. 25 (стр. 208-213)
– Phantasia Memphitis, Phemius Ithacensis, Phemonoe

Cap. 26 (стр. 214-215)
– Philamon, Pisander etc

Cap. 27 (стр. 216-221)
– Pronapides Atheniensis etc

Cap. 28 (стр. 222-227)
– Sanchoniathon

Cap. 29-33 (стр. 227-290)
– Sibylla: una an plures
– oracula sibyllina; ecloga IV Vergilii
– libri sibyllini Tarquinio oblati; sibyllina falsa
– editiones
– de sibyllinis quae exstant iudicium

Cap. 34 (стр. 290-295)
– Syager. Terpander

Cap. 35 (стр. 295-304)
– Thales Milesius, Thamyris etc.

Cap. 36 (стр. 304-316)
– Zoroaster

Liber 2
De scriptoribus ab Homero usque ad Platonem

(стр. 317-887)

Cap. 1 (стр. 317-334)
– de Homero, eiusque vitae ac laudum scriptoribus. Herodotus de vita Homeri; Plutarchus; vita Homeri a variis scripta; Homeri consecratio. Patria, coecitas, genus, aetas, Homeri encomiastae

Cap. 2 (стр. 335-385)
– de Homeri scriptis, editis ac deperditis, genuinis ac hypobolimaeis, tum de genuinorum dispositione, rhapsodis, emendatoribus etc. Batrachomyomachia, hymni, poematia varia. Ilias, Odyssea. Divisio in libros, recensiones et διορθώσεις poematum Homericorum; rhapsodi sive homeristae. Homeri scripta deperdita

Cap. 3 (стр. 386-440)
– de Homeri scholiastis, interpretibus et metaphrastis graecis; de poetae versionibus et editionibus, argumentis, indicibus lexicisque in Homerum vulgatis. Scholia Didumo tributa, Eustathii commentaria, scholia mss. Editiones graecae, latinae, graeco-latinae, versiones in linguas vernaculas

Cap. 4 (стр. 440-501)
– index scriptorum in scholiis ad Homerum allegatorum; et hominum memorabilium

Cap. 5 (стр. 502-527)
– commentaria deperdita

Cap. 6 (стр. 527-548)
– de omnigena Homeri doctrina et apud veteres auctoritate. Superstitio circa scripta homerica

Cap. 7 (стр. 548-566)
– de imitatione homerica, de parodiis, paralipomenis ad Homerum ac denique de Homeri zoilis ac detrectatoribus. Quintus Smirnaeus, Coluthus, Tryphiodorus, Isaacus Comnenus, Tzetzes. Homeri reprehensores: Zoilus

Cap. 8 (стр. 567-617)
– de Hesiodi Ascraei aetate, scriptis editis ac deperditis, eorumque quae exstant editionibus atque interpretibus. Certamen cum Homero. Ἔργα καἰ ἡμέραι, Ἀσπίς Ἡρακλέους. Θεογονία. Scripta deperdita. Codices et editiones. Index scriptorum ab interpretibus graecis Hesiodi laudatorum

Cap. 9 (стр. 618-661)
– de Aesopo et aliis fabularum scriptoribus. Aesopi vita a Planude scripta. Aesopi plures. Aesopi fabulae, Babrii fabulae. De codicibus ac editionibus. Fabularum Aesopiarum collectiones. Scriptores fabularum recentiores. Fabularum versiones – hebraicae etc.

Cap. 10 (стр. 662-703)
– de epistolis quae ad Phalaridem referuntur, ac de aliis epistularum graecarum scriptoribus. Epistolae Basilii, Libanii, Chionis, Aeschinis, Isocratis, Pythagorae, Bruti, Apollonii Tyanensis, Iuliani, Synesii, Demosthenis, Platonis, Aristotelis, Hippocratis, Heracliti, Diogenis, Cratetis, Anacharsidis, Euripidis, Theanous, Melissae. Myiae, Alciphronis, Philostrati, Theophylacti Simocatae, Aeliani, Aeneae, Procopii, Dionysii, Lisidis, Amasidis, Musonii, Themistoclis, Socratis, Antisthenis aliorumque socraticorum, Aristaeneti, Gregorii Nazianzeni, Iohannis Chrysostomi, Isidori Pelusiotae, Cyrilli Alexandrini, Theodoriti, Nili, Photii, Theophylacti archiepiscopi, Thomae Magistri

Cap. 11 (стр. 704-749)
– de Theognide, Phocylide et aliis quibusdam sententiarum graecarum auctoribus ac collectoribus. Codices et editiones Theognidis. Phocylidis sententiae. Collectio gnomicorum Aldina et Frobeniana. Poetae gnomici: Euenus, Philistus, Mimnermus, Panyasis, Rhianus, Solon, Tyrtaeus

Cap. 12 (стр. 750-825)
– de Pythagora et Empedocle, scriptisque ad hos relatis. Pythagorae aetas. Vitae Pythagorae scriptores. Pythagorae plures. Num scripta reliquerit? Scripta Pythagorae tributa. Symbola Pythagorae. Varia Pythagorae tributa inventa. Aurea carmina. Hierocles in Aurea carmina. Empedoclis scripta deperdita. De sphaera Empedoclis

Cap. 13 (стр. 826-887)
– Catalogus pythagoricorum. Catalogus mulierum pythagoricarum. Pythagoreorum fragmenta iunctum edita

Addenda et corrigenda (стр. 887-888)

Finis voluminis primi

*

Volumen secundum
(Hamburgi, 1791)

Lectori benevolo (стр. vii-xiv)
Nonnulla scholia inedita (стр. xv-xviii)

Index capitum libri 2, 14-26 (стр. xix-xx)

Cap. 14 (стр. 1-56)
– de Zaleuco, Charonda, aliisque legum latoribus. Zaleucus Locrensis. Charondas Cataneus. Zamolxis, Lycurgus. Rhadamantys, Minos, Triptolemus, Draco, Solon. Catalogus legislatorum. De scriptoribus iuris attici.

Cap. 15 (стр. 57-160)
– de Pindaro aliisque liricis. Pindari scripta quae exstant. Ludi graecorum. Pindari laudes. Scholia. Codices mss et editiones Pindari. Versiones, interpretes. Scripta Pindari deperdita. Scriptores citati in scholia ad Pindarum. Alcaeus Mitylenaeus. Alcaei vita et scripta. Fragmentorum Alcaei editiones. Alcman Lidus Sardianus. Alcmanis scripta. Alpheus. Anacreon Teius. Anacreontis scripta, codices, editiones, versiones. Ananias iambographus. Antimachus Teius. Anyte. Archebulus Thebanus. Archilochus Parius. Arion Methymnaeus. Ariphron, Aristomache. Aristotelis scholium sive paean/hymnus. Artemo. Asclepiades. Bacchylides Ceus. Bion. Cercides, Cleobulus, Corinna, Diagoras, Erinna Lesbia, Hipponax Ephesius, Ibycus Rheginus, Ion Chius, Lamprus, Lasus, Lysis pythagoricus, Musaeus, Myia, Myrtis, Praxilla. Sappho. Simonides Ceus, Simonides varii. Stesichorus. Telesilla, Terpander, Timocreon.

Cap. 16 (стр. 160-193)
– de Thespide et Aeschylo tragicis. Thespis tragicus.
1.
В „Минос“на Платон се твърди, че трагедията е много по-стара от Теспис и Фриних; така и според Диоген Лаерций (III,56).
„Суда“: трагиците Арион от Метимна и Епиген от Сикион са по-стари от Теспис. Никифор Григора (X, 289; Bovinius) говори за „силата на Орфей в трагедията“.
И все пак отдавна се смята, че Теспис от Икария пръв е представил (docuit) трагедии. Освен Хораций, Плутарх („Солон“) и др., за това свидетелства и Marmor Arundelianum. Трябва да е било в 4 г. на 60-та ол. или следващата. Епиграма от Диоскорид: „Този Теспис е първият, който създаде (aneplasen) трагическата песен…“ (Bentleius).
Но от него не е останала никаква трагедия; и не изглежда Платон и Аристотел да са чели някоя. Аристоксен (Д. Лаерций V,92) казва, че Хераклид Понтийски бил публикувал трагедии под името на Теспис. Полукс (VII,12) и „Суда“ споменават заглавия („Пентей“, „Подвизите на Пелий“ и др.). Негови стихове са цитирани от Плутарх (De audiendis poetis, 72; Grotius) и Климент Александрийски (Stromata, 570).
Според „Суда“ за него е писал Хамелеон от Хераклея.
Друг Теспис: от Тива, китарист, споменат от Лукиан.

– Aeschylus Euphorionis Atheniensis. Aeschyli merita in tragoediam: quantum profecerit ab eo tragoedia. Aeschyli stylus. Honores ei concessi. Aeschylus pythagoreus.
2.
Есхил, син на Евфорион, атинянин от Елевзин. Роден през 525 пр. Хр., 4-та г. на 63 ол. За пръв път спечелил състезание в 73 ол. ((Marmor Arundelianum). Участвал в битките при Маратон (3-та г. 72 ол.), Саламин и Платея (75 ол.). Още като момче бил сънувал, че Дионис му казва, че ще пише трагедии (Павзаний. „Атика“, 49).
3.
Подобрил драмата на Теспис. Така е според една епиграма на Диоскорид (Stanleius); същото казва и Хораций („Поетическо изкуство“, 279). Принос в оформянето на театралната сцена (Витрувий VII, предг.).
Свидетелството на Аристотел в „Поетика“ гл. 4. За заслугите му пишат още Атеней (I, 121); и Филострат (Vitae sophistarum I, 496). Също и другият Филострат, в „Живота на Аполоний“ (VI,258); Темистий в реч 26, с. 316 и „Суда“.
4.
Въвежда сериозната и пищна реч в трагедията – Квинтилиан X,1. В„Живота на Аполоний“ (VI,258) е наречен „баща на трагедията“. Има анонимна биография на Есхил и сведения от схолиаста към „Ахарняни“ (p. 261) и „Жаби“ (p. 164). Птолемей Евергет платил 15 таланта за преписа на Есхил, Софокъл и Еврипид (Гален. „Епидемии“ V, p. 412). За умението му да предизвиква скръб пише св. Василий (писмо 379 до Мартиниан).
5.
Според Цицерон бил питагореец (Туск. II, p. 179) – но може да го бърка с Есхил, ученик на Хипократ.
Мнението на Платон в „Държавата“ II относно представянето на боговете в драмите му. Бил обвинен в неблагочестие, изреждат се възможните причини (Елиан V,19). Съмняват се, че е бил посветен в елевзинските мистерии, макар че представил нещо във връзка с тях (Климент Александрийски. Stromata, 570 и Аристотел. „Никомахова етика“ III,1 и коментара на Евстратий).
Пишел трагедиите си в нетрезво състояние (Пируване I, 5 и VII,10).
Недоволен от загубата си от Софокъл през 77 ол., заминал за Сицилия, където умрял (Лукиан, „Похвала на Демостен“ и Плутарх. „Кимон“, р. 483). Орел изпуснал костенурка на главата му (.„Суда“). Това станало г. 2 на 78 ол., 467 пр. Хр., бил на 59 г. Плутарх цитира епитафия му („За изгнанието“, р. 604).

– Tragoediae quae exstant.
6.
Запазени трагедии.
– „Прикованият Прометей“. Дали е бил прикован на Кавказ (Цицерон. Туск. II, p. 179)? Издания от 1559 и 1567 (А. Етиен). Представил го на 53 год. възраст и спечелил (76 ол., 4). Заглавията на останалите драми от тетралогията.
– „Седемте срещу Тива“, след 76 ол. Превод от 1585 (stylo veteri tragico). Издадена на гръцки и латински през 1581.
– „Перси“. Поставена преди „Седемте“ – според схолиаста към „Жаби“ (76 ол., 4). Казаното (в ст. 765) за поредицата от персийски царе го няма другаде. Вж. „князете на хронолозите“ – Скалигер, Петавий, Маршам.
– „Агамемнон“, 70 ол., 2. В първото издание е присъединена към „Хоефори“, после след преглед на ръкописите е отделена.
– „Хоефори“, 70 ол., 2. Издадена от Робортел през 1552; текстът е подобрен от Станли.
– „Евмениди“, представена заедно с другите две и загубената сатирова драма „Протей“. Аристофан наричал тетралогията „Орестия“ (схолия към „Жабите“). Й. Скалигер я бил превел в „пакувиански“ стил. Казва, че „Евменидите“ били преведени от Ений. Публиката се била изплашила от хора, състоящ се от 50 евмениди, така че някои жени дори пометнали („Животът на Есхил“). Оттогава трагическият хор бил ограничен до 15 хористи (Полукс IV,15).
– „Молителки“.

– Deperditae.
7.
Загубени трагедии.
Според анонимния автор на биографията е написал 70 трагедии; според „Суда“ – 90. Има списък в началото на гръцките схолии. Вж. Й. Меурсий в диатрибата му за трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид (Лион, 1619); Тома Станли в „Есхилови фрагменти“; Хуго Гроций в „Откъси от трагиците“.
„Египтяни“ (списък); „Алкмена“ (Хезихий); „Аргийци“ (списък и Etymologicum magnum); „Арго“ (списък); „Аталанта“ (списък); „Вакханки“ (списък); „Басариди“ (Хезихий и схолиастът към Никандър, Theriaca); „Главк“ (може би две: Страбон IX и X, схолиастът към „Жаби“, „Финикийки“ на Еврипид, „Идилии“ на Теокрит и др.); „Даная“ (Хезихий, схолия към Пиндар, Пит. I);
„Елевзинки“ (Плутарх, „Тезей“); „Епигони“ (схолия към Пиндар, Ист. VI); „Хераклиди“ (Хезихий); „Иксион“ (Хезихий); „Ифигения“ (схолия към „Жаби“); „Калисто“ (Хезихий); „Вестители“ (Полукс IX,136); „Ликург“ (схолия към „Идилии“, 10 на Теокрит); „Мемнон“ (списък); „Мирмидонци“ (Страбон XIII, схолия към „Жаби“); „Немея“ (списък); „Ниоба“ (Страбон XII, схолиастът към „Птици“ и „Жаби“, Аристотел. „Поетика“ 17, „Животът на Есхил“); „Едип“ (Евстратий към „Никомахова етика“ III); „Присъждането на оръжията“ (Аристотел. „Поетика“ 23, схолии към „Ахарняни“ и „Аякс“ на Софокъл);
„Пентей“ (списък; Гален. „Епидемии“ VI, p. 455); „Пенелопа“ (Etymologicum magnum); „Освобождаваният Прометей“ (Страбон I, Дионисий Халикарнаски.„Римски древности“ I, Ариан. „Обиколка на Евксинския понт“ и др.); „Сизиф беглец“ (списък); „Сфинкс“ (Хезихий, схолия към „Жаби“); „Телеф“ (Хезихий; Климент Александрийски. „Стромати“, 4; схолия към „Жаби“); „Хипсипила“ (Хезихий, схолия към „Жаби“, схолия към Софокъл. „Филоктет“); „Филоктет“ (Аристотел. „Поетика“ 20, схолии към „Ахарняни“ и „Аякс“ на Софокъл);
5 сатирови драми („Животът на Есхил“)

– De codicibus, editionibus et versionibus. Scriptores in scholiis ad Aeschylum laudati.
8.
Други съчинения
Бил автор на елегии (Теофраст. „Изследване на растенията“ IX,15; Плутарх. „Разговор между пируващи“ I,10; Плиний XXV,2; „Суда“). Може би е негова и тази, цитирана в „Антология“ (III,5), където става дума за падналите при Маратон. От Делфи му предлагали да напише пеан към Аполон, но той отказал (Порфирий. „За въздържанието“ II,18). Сам е съчинил епитафия си, където се споменава само името и родината му, и че се е сражавал храбро при Маратон.
9.
Издания.
Гръцкия текст на трагедиите е издаден от Мануций във Венеция, 1518. Турнеб в Париж, 1552. Робортел (Венеция, 1552) пръв публикува старите схолии към Есхил, събрани от разни ръкописи; пръв издава пълния „Агамемнон“. Седемте трагедии без схолии са издадени от Кантер (Антверпен, 1580). Латински превод в проза от Савроман (1575) – лоши отзиви от Станли и др. Все пак е включен в един „Корпус на гръцките трагици, комици, лирици и епиграматисти“ от Женева, 1614. Хубаво издание на Станли (Лондон, 1663) със схолиите, прозаичен латински превод и бележки; и предговорите на Турнеб, Робортел, Викторий и Кантер; и поправките на А. Етиен.
10.
Списък на писателите, споменати в гръцките схолии към Есхил (от лондонското издание).

Cap. 17 (стр. 193-233)
– de Sophocle tragico. Sophocles Coloneus, Atheniensis.
1.
Софокъл, син на Софил, от дема Колон, атинянин; р. ол. 75, 2.; 31 г. след Есхил, 15 преди Еврипид. Освен с тях се е състезавал и с Аристей, Хойрил, сина си Йофонт и др. Учил музика и танц при Лампрос (Атеней I, 20). Бил 17-годишен, когато участвал с китара в изпълнението на пеана по повод на победата („Животът на Софокъл“).
25-годишен за пръв път представил трагедия (Евсевий. „Хроника“ към ол. 77, 2) и побеждава Есхил. Рядко участвал в представленията, защото гласът му бил слаб. Имал 18 или 24 победи (Диодор XIII, 222; „Суда“). Понякога бил втори, но никога трети („Животът на Софокъл“).
65-годишен бил стратег заедно с Перикъл и загубил една битка със самосците; или на 11-та г. преди Пелопонеската война (Аристофан Граматика, въведение към „Антигона“). Вж. и Плутарх. „Никий“, p. 533. Умрял на 90 г., ол. 93, 3; в една и съща година с Еврипид. На стари години бил казал, че е доволен, че се е освободил от любовните желания, които били като яростен и жесток господар (Платон. „Държавата“ I, повторен от Амиан XXV, 4 и др.). За смъртта, погребението му и др. пише Гиралд в VII диалог „За поетите“. Имал синове Йофонт, Леостен, Аристон, Стефан и Менеклид.
С него се занимавал философът Полемон, който го наричал „трагическия Омир“, а Омир – „епическия Софокъл“ (Д. Лаерций IV, 20).

– Tragoediae quae exstant.
2.
Запазени трагедии.
– „Аякс камшиконосец“ (Цец. (Хил. III,76). Според Дикеарх (схолия към Софокъл) тя се наричала „Смъртта на Аякс“. Издадена във Витенберг (1668). А. Етиен я издава на гръцки с преводи в проза (Камерариус) и стихове (Роталерус). Т. Джонсън издава „Аякс“ и „Електра“ със стари и неиздавани още схолии и бележки (Оксфорд, 1706).
– „Електра“. В „Избрани трагедии“ на А. Етиен (1567) с преводи в проза (Винсемиус) и стихове (Роталерус); по същия начин и „Антигона“. Има латински превод от Атилий, за който споменават Цицерон („За целите“ I) и Светоний („Юлий“, 84). Заедно с „Едип цар“ е преведена на френски в проза от Дацериус (Париж, 1693).
– „Едип цар“. Високо оценена от Аристотел. Латински превод на Гвалфредуций (Рим, 1622). Тази драма следва Сенека в своя „Едип“. Италиански превод на Урсат Юстиниан (Виченца, 1558).
– „Антигона“. Издадена с илюстрации от Дресерус (Лайпциг, 1607). Драмата е свързвана по някакъв начин със смъртта на Софокъл (че не могъл да понесе радостта от победата? – „Животът на Софокъл“, с позоваване перипатетика Сатир). Според други обаче той бил избран за стратег поради нея (ол. 84, 4). Други твърдят, че се задушил с грозде (Симонид, Сотад).
– „Едип в Колон“. Писал я е в старостта си. Евстатий (към „Илиада“ IX) я нарича „втория Едип“.
– „Трахиннянки“. С нея свързват Сенековата „Херакъл в Ета“.
– „Филоктет“. Пълното заглавие било „Филоктет в Лемнос“. Й. Скалигер я нарича „божествена драма“. Издадена с хубав превод от С.Ф. Християнус (Париж, 1586). Вж. Дион Хризостом, 52.

– Deperditae.
3.
Загубени трагедии.
Посочени от Казобон (към Атеней VII,4), Меурсий (1619), т. 10 от „Гръцки древности“ на Гроновий и Гроций в „Откъси“.
„Атамант“ (Хезихий, сх. към Пиндар, Пит. IV); „Аякс Локрийски“ (сх. към „Аякс“, „Апология“, 2 на Аристид; Платон в „Теаг“ 240 я приписва на Еврипид – също Темистий, Стобей и др); „Егист“ (Хезихий); „Етиопци“ (Атеней, Хезихий); „Акризий“ (Хезихий, Стобей); „Алевади“ (Климент. „Стромати“ VI, 621); Алкмеон (Хезихий, Порфирий. „Омирови въпроси“ I); „Амфиарай“/сат драма (сх. към „Жаби“ и „Оси“, Атеней, Страбон IX, Хезихий); „Амфитрион“ (Хезихий); „Андромаха“ (Etym. magnum); „Андромеда“ (Ератостен. „За съзвездията“ 16 и 36, Хезихий, Etym. Magnum, сх. към „Идилии“, 9 на Теокрит); „Атрей или Микена“ (Хезихий, сх. към „Иполит“ на Еврипид); „Ухажорите на Ахил“ (сат драма?; сх. към „Облаци“, „Жаби“ и „Оси“; към Пиндар. Нем. III и VI, към Аполоний IV, Атеней, Хезихий, Зенобий);
„Дедал“ (Хезихий); „Долопи“ (Хезихий, Etym. magnum); „Елена“ (сх. към „Конници“); „Искането на Елена“ [да бъде върната] (сх. към Еврипид. „Финикийки“, Страбон XIV, Хезихий, Еротиан); „Грабването на Елена“ (сх. към „Аякс“); „Сватбата на Елена“ (Атеней); „Епигони“ (сх. към „Едип в Колон“, Цицерон. Туск. II, p. 188); „Ерехтей“ (Стобей); „Хермиона“ (Евстатий към „Одисея“ IV); „Еврисак“ (Хезихий); „Херакъл“/сат драма (Страбон X, Хезихий, Etym. Magnum, Стефан, Полукс IV,25); „Тамирис“ (Полукс, „Животът на Софокъл“, Атеней I,20); „Тезей“ („Суда“); „Тиест в Сикион“ („Суда“); (сх. към Еврипид. „Финикийки“, Хезихий); „Превземането на Троя“ (Страбон XIII); „Инах“ (сх. към „Плутос“, „Конници“ и „Птици“; към Аполоний I, Есхил. „Прометей“, Полукс, „Суда“, Дион. Халик. I,20); „Иксион“ (сх. към Аполоний IV); „Йокаста“ (Евстатий към „Одисея“ I); „Хиподамия“ (Стобей, 27); „Иполит“ (Ариан, I); „Ифигения“ (Аристотел. „Поетика“ 23, Еротиан, „Суда“, Хезихий); „Ион“ (Хезихий);
„Касандра“ (сх. към „Теогония“); „Клитемнестра“ (Еротиан); „Колхи“ (сх. към Есхил. „Прометей“, Etym. Magnum); „Креуса“ (Полукс, Хезихий); „Лакедемонки“ (Аристотел. „Поетика“ 18, Страбон VIII, p. 364; Полукс IX,10; Присциан XVIII, p. 1177); „Лемноски“ (Стефан, Хезихий, сх. към Аполоний I, сх. към Пиндар, Пит. IV); „Мелеагър“ (Хезихий, Аристотел. „Поетика“ 13); „Минос“ (Климент. „Стромати“ VI, 621); „Навплий“ (сх. към „Жаби“, към Пиндар, Ист. VI; Ахил Таций, Въведение към Арат); „Навсикая“ (Атеней, Полукс, Хезихий; според Казобон – сат. др.); „Ниоба“ (Атеней, Харпократион); „Одисей луд“ (сх. към Пиндар, Ист. IV; Хезихий); „Паламед“ (Хезихий; Евстатий към „Илиада“ II, p. 172); „Пелей“ (сх. към „Облаци“, „Птици“ и „Конници“; Климент. „Стромати“ VI, 625; Харпократион, Стефан); „Поликсена“ (Страбон X, сх. към Аполоний II, Хезихий, Харпократион); „Приам“ (Полукс X,31); „Сизиф“ (Хезихий; според Казобон – сат. др.);
„Тевкър“ (сх. към „Облаци“, Стефан); „Телеф“ (Хезихий); „Терей“ (Аристотел. „Поетика“ 13, Хезихий, сх. към „Птици“, към „Прометей“; Цец към „Дела и дни“,2); „Триптолем“ (Страбон I, p. 10; Плиний XVIII,7; Полукс X,22; сх. към „Ахарняни“, към Пиндар, Ол.. X; Коринт. „За диалектите“, йонийски); „Троил“ (Хезихий сх. към Пиндар, Нем. III); „Тиро“ (Аристотел. „Поетика“ 16, сх. към „Жаби“; Елиан. „За животните“ XI, 18); „Федра“ (Стобей, Хезихий); „Финей“ (Хезихий, сх. към „Плутос“, към Аполоний II; Евстатий към „Одисея“ IV, p. 1168)

4.
Други съчинения
Елегии, пеани; книга за трагическия хор в проза („Суда“).

– De codicibus, editionibus et versionibus.
5.
Издания.
Без гръцките схолии:
Венеция (1502), Париж (1528), Хага (1534) и Базел (1556) с бележки на Камерарий, Франкфурт (1550/1567), Антверпен (1579, Кантер).
С гръцките схолии:
Рим (1518) с епиграма за Софокъл от Иоан Ласкарис. Флоренция (1518). Схолии за Софокъл са писали Дидим (според Атеней), Хораполон („Суда“), Праксифан (сх. към „Едип в Колон“). Също Аристофан Граматика, автор на някои от представянията (argumenta). Флоренция (1522), Франкфурт (1544). Париж (1553 Турнеб, със сх. на Деметрий Тр. – по-ранен от Плануд). Анри Етиен (Женева, 1568) – с гр и лат. схолии, бележки на Камерарий и латинските му преводи на „Аякс“ и „Електра“.

Латински издания:
Франкфурт (1546, в проза), Антверпен (1570, Роталер в стихове).

Гръко-латински без схолии:
Хайделберг (1597, Винсемий с бележки от Кантер), Инголщадт (1608), Женева (1614, в Corpus poetarum).
Гръко-латински със схолии:
Женева (1603 Винсемий, по Етиен, 1568), Лондон (1661), Кембридж (1672). „Аякс“ и „Електра“ в Оксфорд (1706 с някои неиздадени сх. и бележки на Том Джонсън).

– De notis in Sophoclem.
Бележки към Софокъл.
А. Етиен (Париж, 1568). Франциск Критски. „Пролегомени към всички трагедии на Софокъл“ (Морж, 1548).

– Scriptores in scholiis ad Sophoclem citati.
Списък на писателите, споменати в гръцките схолии към Софокъл

Cap. 18 (стр. 234-279)
– de Euripide tragico. Euripides Mnesarchi ex demo Phyle, Atheniensis. Aetas et vita.
1.
Еврипид, син на Мнезарх; от дема Филе, атинянин. Роден на Саламин, 75 ол.,1 (480 пр. Хр.); на 20-тия ден на Боедромион, когато атиняните известяват за победата в морското сражение при Саламин. В реториката следва Продик, във философията Анаксагор. „Не по-малко прославен от който и да е друг поет“ (Дион Хр. XVII, 248/ XVIII, 254). Изказването на Квинтилиан ((X,1). Бил близък с около 12 години по-младия Сократ; и се е мислело, че той му помагал за писането на трагедиите (Д.Л. II, 18; Елиан II, 13). Малко вероятно е след случилото се със Сократ да е бил с Платон при египетските пророци и там да е боледувал и да е бил излекуван от жреците (Д.Л. III, 6).
Умрял през ол. 93,3 малко преди Софокъл, на 70-годишна възраст; в същия ден бил роден Дионисий Стари (Плутарх. „Пируващи“ VIII, 1). Минавал за женомразец („Иполит“, с. 664; Атеней VI, p. 247 и XIII, р. 557).
Крантор го поставял наравно с Омир (Д.Л. IV, 26).

– Tragoediae quae exstant.
2.
Запазени трагедии.
– „Хекуба“. Латински превод в проза на М. Хойзлер (Лайпциг, 1554). Също в „Избрани трагедии“ на Етиен, пак такъв превод на Камил (който превел целия Еврипид на латински). Поетически превод на Еразъм (Базел, 1524 и Хамбург, 1617). Вж. „Прогимназмата“ на Теон, p. 4.
– „Орест“. Представена през ол. 92,4 (409 пр. Хр.). Латински превод на Гелемий. Вж. „Лелий“ на Цицерон за „Орест“ на Пакувий.
– „Финикийки“. Гръко-латинско издание с хубав превод и голям предговор на Гроций (Париж, 1630). Има превод и на Роталер заедно с „Иполит“ и „Андромаха“ (Антверпен, 1581). В проза на Катамин (Страсбург, 1577) и Гилелмий (Росток, 1579). Заедно с „Медея“ и гръцките схолии издадена от Пирс (Кембридж, 1703). „Финикийки“ са писали Акций и Сенека.
– „Медея“, ол. 87,1 (432 пр. Хр.). Била приписвана на Неофрон от Сикион (Лаерций II, 34 и 133 и „Суда“). Но че е на Еврипид казват Аристофан („Жаби“), Аристотел („Поетика“, гл. 14 и 15), Хризип (Лаерций VII, 181). Ений я превел на латински, началото й се цитира в „Реторика към Херений“, II. Запазена е „Медея“ на Сенека. „Медея“ са писали и някои комици (Антифан, Кантар), също Акций и Овидий. Когато дошъл изпратения от Антоний убиец, Цицерон четял „Медея“ (Хефестион, V при Фотий). Гръцко издание със схолии в Париж (1545). Меланхтон оценява високо превода на Камил; поетически превод на Буханан в „Избрани трагедии“ и в Хамбург, 1620. Превеждал я е и Хобс.
– „Иполит“, ол. 87,4 (429 пр. Хр.). Гръцко издание (Витенберг, 1582), латински превод на Роталер (Антверпен, 1581). Малала в „Хроника“, р. 109 споменава за „Федра“, но има предвид тази.
– „Алкестида“. Трагедия с такова име е представял Акций. Има я в „Избрани трагедии“ в превод на Буханан. Схолиастът критикува философстването на пияния Херакъл (ст. 780).
– „Андромаха“, ол. 90,2 (419 пр. Хр.). Хубав поетичен латински превод на С.Ф. Християн (2-ро изд. в Хамбург, 1619). Превеждана от Ений. Клит произнася стих от нея малко преди да бъде убит от Александър (Плутарх).
– „Молителки“.
– „Ифигения в Авлида“ (беотийски град). Гръцко издание със стихотворен превод на Еразъм (Лондон, 1519 и Хамбург 1618). Прозаичен превод на Камил в „Избрани трагедии“. За „Ифигения“ на Ений споменава Гелий (XIX,10). Предговорът на Расин към неговата френска „Ифигения“, където защитава Еврипид против [Шарл] Перо.
– „Ифигения в Таврида“ (в Скития). Вж. Хигин, 120. Хуго Гроций я бил превел (писмо 595), но не я издал.
– „Рез“. Й. Скалигер (summus criticus) смятал, че е на Софокъл. Не се присъединявам към него поради авторитета на древните писатели, които сочат за автор Еврипид,
– „Троянки“ (ол. 91,1). В състезанието, на което я представил, загубил от Ксенокъл (от което се възмущава Елиан в II,8). Била част от тетралогията „Александър“, „Паламед“, „Тр.“ и „Сизиф“ (сатирова). „Троянки“ е представял Акций (загубени са отдавна).
– „Вакханки“. Представена от Акций, свободен превод на Еврипидовата. Разказана от Цец (Хил. VI, 61).
– „Циклоп“ (съдържанието е заето от „Одисея“, IX). Елегантен поетичен превод с бележки на Християн, издаден посмъртно от Казобон в неговата „Гръцка сатирическа поезия и римска сатира“ (Париж, 1606). Пак той издава коментари към драмата на Й. Скалигер. На гръцки с превода на Християн е издаден в Хамбург (1618) от Румпий за употреба в хамбургската гимназия.
– „Хераклиди“.
– „Елена“ (вер. ол. 92, 4).
– „Ион“. Използван от Акций в неговия „Еномай“ (според Скалигер).
– „Полуделият Херакъл“. Споменат от Евстатий (към „Илиада“, XX).
– „Електра“. За пръв път издадена на гръцки от П. Викторий (Флоренция, 1545).
– „Даная“. Оцеляло е само началото, поместено в гръко-латинското издание на Еврипид (1597). За тази драма пише в „Пасхална хроника“ (p. 28).

– Deperditae.
3.
Загубени трагедии.
Ще направя преглед на тези, които са споменати при древните, а също от Меурсий в книгата му за трагедиите на Еврипид, от Гроций в „Откъси“ и Барнезий във „Фрагменти на Еврипид“.
„Егей“ (сх. към „Птици“, „Медея“ на Еврипид; Климент. „Стромати“ VI, 622); „Еол“ (сх. към „Жаби“, Страбон VIII, Дион. Халик. „За реториката“, „Суда“, Хезихий, Плутарх. „За четенето на поетите“); „Александра“ (сх. към „Жаби“, Хезихий, Цицерон. „За гадаенето“); „Александър“ (сх. към „Иполит“, „Медея“ на Еврипид; Елиан II, 8; Климент. „Стромати“ IV, 483 и VI, 621; изглежда на нейна основа Ений е писал своя „Александър“); „Алкмена“ (похвалена в сх. към „Жаби“; Хезихий); „Андромеда“ (ол. 93,3 според сх. към „Жаби“; похвалена от Лукиан в „Как да се пише история“, Ератостен в „Съзвездия“ 17, сх. към „Идилии“ 2 на Теокрит, Лаерций IV, 29, сх. към „Птици“ и „Тесмофории“; спомената от св. Максим в ком. към „Мистическо богословие“; Ений я е превел на латински,представяли са такава драма Ливий Андроник и Акций);
„Антигона“ (сх. към „Жаби“, Климент. „Стромати“ VI, 621, Аристофан Граматика към Софокловата „Антигона“, сх. към Пиндар, Пит. III); „Антиопа“ (Малала р. 58, Хезихий; Бентли пише, че Пакувий я е представил в превод на латински и че е похвалена от Цицерон в „За целите“ I и Персий в „Сатири“ I,77); „Архелай“ (сх. Страбон V, Стефан, сх. към Пиндар, Пит. II); „Атрей“ (Дион Касий LVIII, 636; Ариан в „Беседи на Епиктет“ I, 28; Филопон към „Метеорологика“ I на Аристотел); „Автолик“ (сатирова, Полукс X,24 и 46; Цец. „История“ VIII, 202);
„Белерофонт“ (Лаерций IV, 26; св. Юстин в „Монархия“, р. 108); „Бусирис“ (Хезихий, Стобей); „Диктис“ (ол. 88,1; Стобей; Плутарх я хвали в „Утешение към Аполоний“); „Искането на Елена“ (Etym. Magnum; според „Съдържанието“ към „Елена“ Аристофан я пародирал в „Тесмофории“); „Ерехтей“ (Климент. „Стромати“ VI, 619 и 621; Хезихий, Евстатий към „Илиада“ XVI, Теон към Арат; може би на нейна основа Ений е писал „Ерехтей“; цитирана от Ликург. „Срещу Леократ“); „Тезей“ (сх. към „Жаби“, Цицерон. Туск. III; Цец. Хил. XI, 379); „Тиест“ (нея сигурно е ползвал Сенека за своя „Тиест“; Стобей я хвали); „Иксион“ (Лаерций IX,55; „Суда“); „Кадъм“ (Помпоний към Вергилий, 6 екл.);
„Кресфонт“ (сх. към „Медея“, Аристотел. „Поетика“ 14, Цицерон. Туск. II; Евстратий към „Никомахова етика“ III,1; Гелий хвали Ениевия „Кресфонт“); „Мелеагър“ (сх. към Пиндар, Нем. X, към „Жаби“, към Аристотел. „Реторика“ III; Малала, p. 210; Аристотел. „Поетика“ 13; Акций я е имал предвид в своя „Мелеагър“); „Ниоба“ (Аристотел. „Поетика“ 17; Лаерций VII,28); „Едип“ (Малала, p. 63; Хезихий); „Еномай“ (Климент. „Стромати“ VI, 625); „Паламед“ (Страбон X, Лаерций II, 44; Елиан II, 8; Цец към Ликофрон); „Пиритой“ (сх. към „Жаби“, към Аполоний IV, Климент. „Стромати“ V); „Пелей“ (сх. към „Облаци“); „Протезилай“ (Климент. „Стромати“ VI, 628); „Радамант“ (Страбон VIII); „Телеф“ (сх. към „Плутос“, „Жаби“, „Ахарняни“; Аристотел. „Поетика“ 13, Цец. Хил. IX, 299; Акций я е имал предвид в своя „Телеф“); „Терей“ (Стобей, бес. 13);
„Хипсипила“ (сх. към „Жаби“, Цицерон. Туск. III; Евстатий към „Илиада“ XIII; Дидим според Макр. V, 18); „Фаетон“ (Витрувий IX,1,13; Страбон I, Лаерций II, 10; Макробий I, 17; Теон към Арат, Евстатий към „Одисея“ XIII); „Филоктет“ (ол. 88,1; сх. към „Жаби“; Аристотел я хвали в „Никомахова етика“ VI, 8; Акций я е имал предвид в своя „Филоктет“); „Фрикс“ (сх. към „Жаби“; св. Юстин в „Монархия“, р. 109; Секст. „Против математиците“ I).

– Scripta deperdita.
4.
Приписват му се:
Похвала (песен) в чест на Алкивиад (Плутарх. „Алкивиад“, р. 196 и „Демостен“, р. 846).
Епиграми (Атеней II, 19 и „Антология“).
„Надгробно слово за Никий, Демостен и падналите атиняни в Сицилия“ (Плутарх. „Никий“, р. 534).
Химни (Филострат II, „Хиподром“).
5 писма (неавтентични).

De codicibus et editionibus. Index scriptorum in scholiis ad Euripidem laudatorum.
5.
Издания.
Гръцки:
4 трагедии издадени без име на издателя, място и време; вер. Флоренция, края на XV в.
Венеция (1503). 13 трагедии; същото в Базел (1537).
Антверпен (1571, Кантер). 19 трагедии с бележки и сентенции на Еврипид от Стобей, с лат превод.
Венеция (1534), Базел (1534). Гръцки схолии към 7 трагедии както от древните граматици (Дидим и Аристофан от Александрия), така и от по-новите (Мосхопулос, Ласкарис, Тома Магистър).

Латински, в проза:
Базел (1550) и Франкфурт (1562). 18 трагедии, в превод на Д. Камил (името е съмнително).

Гръко-латински:
Базел (1562), прозаичен превод на К. Стиблин. Разделени са на действия, има предговори и бележки.
Хайделберг (1597). 19 трагедии, превод на Кантер.
Женева (1602) с гръцки схолии към първите 7 и превод на Кантер; и пак там, в Corpus poetarum (1614).
Кембридж (1694, Дж. Барнс), най-доброто досега. Прибавени са всички гръцки схолии, пълен коментар и фрагментите на Еврипид. Писмата на еврипид и 2 дисертации за него – живот и драматургия.

Базел (1559, М. Неандър). Сентенции на Еврипид.
Париж (1626). Сентенции от драмите с хубав латински превод на Х. Гроций.

6.
Каталог на писателите, споменати в гръцките схолии към Еврипид.

Cap. 19 (стр. 234-327)
– notitia tragicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Aeschines, Agatho, Alexander Aetolus, Antiphon Rhamnusius, Apollodorus Tarsensis, Arion Methymnaeus lyricus, Callimachus Cyrenaeus, Cantharus Atheniensis, Carcini duo, Choerilus Atheniensis, Critias Atheniensis, Dionysius tyrannus, Epicharmus Cous/Siculus, Euphorion Aeschyli filius, Ezechiel, Heraclides Ponticus, Hippias Eliensis, Ion Chius, Iophon Sophoclis filius, Isocrates Atheniensis, Lycophron, Nicolaus Damascenus, Philostratus Lemnius maior natu, Phrynichus Atheniensis discipulus Thespidis, Pindarus Thebanus, Plato philosophus, pleias tragicorum tempore Ptolemaei Philadelphi, Plinius junior, Pratinas, Rhinthon Syracusius, Timotheus Milesius, Titus Vespasianus imperator, Xenophanes physicus.

Cap. 20 (стр. 327-355)
– de Herodoto historiarum scriptore. Herodotus e Cariae urbe Halicarnassensis.
1.
От Халикарнас в Кария. По-късно е наречен „Туриец“ (от Турии). Тъй като родината му била под властта (vexata) на тирана Лигдам, се отправил заедно с други към Турии, по времето, когато атиняните изпратили колонисти в Тарентския залив (ол. 83,3). Плиний смята, че е започнал да пише „Историята“ около 40-годишен (310 от осн. на Рим, ол. 84,1; 444 пр. Хр.). Според Дионисий Халикарнаски е доживял до началото на Пелопонеската война; значи е живял поне 52 години. В Атина имало негов кенотаф.

– Scripta.
2.
Съчинението му.
Запазен е неговият твърде приятен (suavissimum) за четене труд – „Истории“ в 9 книги. Започва с царя на лидийците Гигес, който е по-ранен с век и половина от Кир. След Кир проследява мидийско-персийската история (res) до бягството на Ксеркс от Гърция; занимава се с египтяните, скитите и гърците.

– Commentationes in Herodotum.
3.
Критикуван от Ктезий (при Фотий), Страбон, Диодор, Гелий, Плутарх (De Herodoti malignitate) и др. Също Йосиф („Против Апион“ I), Цицерон („За законите“, I). Самият той казва, че не на всичко, което e чул и записал, може да се вярва (кн. II и IV). Извлечение от „Историята“ са правили Теопомп и Ефор.

4.
Приписват му се:
„Разказ за живота на Омир“ (Exegesis peri tes Homerou biotes). Според Т. Фабрус (De poetis graecis p. 5, 199) текстът не е Херодотов; други (Вос) също се съмняват. Не е споменат от никой автор, освен при Стефан и „Суда“. Евстатий и сх. към Лукиан го приписват на Херодот. Според някои може да и от Херодот Олофиксий (вж. Стефан, „Суда“).

5.
Други предполагаеми произведения
„Асирийски и Либийски логоси/изложения“, които обаче никой древен автор не споменава. Не е знаел персийски (Вос, Гатакер).

– Codices, editiones
6.
Латински издания.
Деветте книги в превод на Лоренцо Вала (Венеция, 1474).
Същите заедно с „За живота и рода на Омир“ издадени от Кондрад Херезбахий (Кьолн, 1526), преиздадени три пъти до 1562.
Анри Етиен (Франкфурт, 1566) и с превод на стиховете в „Животът на Омир“, непреведени от Хересбахий.

7.
Гръцки издания
Венеция, 1502.
Базел 1541 и 1557. „Животът на Омир“ по това време се публикува с поемите на Омир.
Анри Етиен (1570) с фрагментите на Ктезий.

8.
Гръко-латински
Анри Етиен (1592).
Г. Юнгерман (Франкфурт, 1608): книгите са разделени на глави, включен е „Животът на Омир“.
Т. Галеус (Лондон, 1679). Това е изданието на Юнгерман с увеличен гръцки речник и хронология към Херодот.

– versiones vernaculae
9.
Издания на Херодот на други езици (vernaculae).
На френски от du Ryer (Париж, 1658). „Белгийски“ с „Животът на Омир“ (Амстердам, 1665). Немски (1535, 1593).

– Herodoti plures
10.
Епиграми за Херодот.
Други със същото име: Херодот, брат на Демокрит; Херодот, приятел на Епикур; Херодот от Тарс, учител на Секст Емпирик; Херодот Олофиксий; Херодот от Тива, споменат от Пиндар (Истм. I); и др.

Historici ante Herodotum: Hecataeus Milesius, Xanthus Lydus. Scripta Hellanici Lesbii. Charon Lampsacenus, Damastes Sigeensis, Ephorus Cumaeus Isocratis discipulus.

Cap. 21 (стр. 356-404)
– de Aristophane comico. Aristophanes Philippi, patria incerta. Aetas, laudes. Comoediae quae exstant. Deperditae. Scholia graeca. Codices, editiones, versiones. Scriptores in scholiis ad Aristophanem citati.

Cap. 22 (стр. 405-506)
– notitia comicorum graecorum quorum fabulae perierunt, digesta ordine alphabeti. Alcaeus Mitylenaeus, Alexis Thourius: dramatum nomina. Antiphanes Rhodius, Antiphon rhetor, Apollodorus Atheniensis. Apollodorus Carystius: dramata. Callimachus, Cantharus, Chionides Atheniensis. Crates Atheniensis: nomina comoediarum. Cratinus Atheniensis. Diphilus: nomina dramatum. Epicharmus. Eubulus Atheniensis, Eupolis Atheniensis. Germanicus Drusi f. Hegesippus Tarentinus, Hermippus Atheniensis, Hipparchus, Ibycus Rheginus, Magnes Atheniensis: nomina dramatum. Mennader Atheniensis, novae Comoediae poeta celeberrimus: nomina dramatum. Menippus, Nicochares, Nicostratus filius Aristophanis. Pherecrates Atheniensis. Philemon maior: dramata quae memorantur. Philemon iunior, filius Ph. Phrynichus: haec dramata memorantur. Plato veteris Comoediae poeta clarus. Sopater Paphius. Sophron Siracusanus, Sotades Atheniensis, Strattis Atheniensis, Susarion Megarensis. Theopompus Atheniensis: nomina fabularum. Xenarchus Sophronis f.

Cap. 23 (стр. 506-611)
– de Hippocrate medicorum principe et Polybo eius discipulo. Hippocratis vita et merita. Libri medicinales. Origines librorum spuriorum Hippocratis. Testimonia antiquissima. Erotiani, Artemidori, Dioscoridis, Galeni, Palladii, Suidae. Libri genuinae. Epidemicorum libri I et III: editiones antiquae, codices, versiones, commentarii. Prognosticon: codices, editiones, commentarii. Praesagiorum liber I et II: codices, commentarii et editiones. Aphorismi: codices, editiones, versiones, paraphrases, commentarii. De diaeta acutorum: codices, editiones, commentarii. De aere, acquis et locis. De capitis vulneribus: commentarii et editiones. Libri spurii. Opera manifeste spuria; inedita. Interpretes Hippocratis antiqui. Operum Hippocratis omnium editiones graecae, latinae et greco-latinae. Editiones promissae. In alias linguas translata. Lexica et indices. De Polybo Hippocratis genero et discipulo.

Cap. 24 (стр. 611-720)
– de philosophis plerisque ante Socratem, tum de Socrate, Cebete et aliis quibusdam socraticis. Scriptores de vitis philosophorum. Aetas et scripta Xenophanis. Xenophanis placita. Parmenidis aetas et scripta. Heracliti vita et scripta. Democritus: scripta deperdita; ei supposita et tributa. Anacharsis. Anaxagoras, Anaximander, Anaximenes. Archelaus, Bias, Chilo, Cleobulus. Diagoras, Diogenes. Hippias Eleus, Hippon Rheginus, Leucippus, Melissus, Metrodorus, Myson Cheneus, Periander. Pherecydes. Pittacus. Protagoras Abderites, Zeno Eleates. Timon Atheniensis. Socrates Sophronisci f. Atheniensis. Scripta Socrati tributa. Socratis externa forma et habitus. Aeschines Socratis auditor: scripta. Dialogorum Aeschinis editiones. Antisthenes: scripta. Aristippus Cyrenaeus. Cebes Thebanus: dialogi. Cebetis Tabula num genuina? Codices, versiones, editiones Tabulae. Crito Atheniensis. Euclides Megarensis auditor Socratis. Glauco Platonis frater. Menedemus auditor Stilponis. Phaedo Eliensis. Prodicus Ceus, Simmias Thebanus. Stilpo auditor Euclidis Megarici.

Cap. 25 (стр. 721-744)
– de Thucydide et Ctesia.
1.
Атинянин, възвеждал рода си към Милтиад, съгласно ретора Марцелин („Животът на Тукидид“, издаден от Алд заедно с книгата, после преведен от Казобон). Син на Олор (Цицерон. „Брут“, 11). Бил слушал Херодот да чете „Историята“ си на Олимпийските игри.
Роден ол. 77,2 (471 пр. Хр.), както пише Гелий (XV, 23), присъствал на четенето към 17-годишен, Херодот бил към 30-годишен. Учил при Анаксагор и ретора Антифонт. Бил военачалник, и поради загубата на Амфиполис го осъдили на изгнание (48-годишен, ол. 89,1; 424 пр. Хр.). Установил се в тракийския град Скаптесула, оженил се за богата жена, от която му се родил син Тимотей, и писал „Историята“ (Плутарх. „За изгнаничеството“). Изгнанието продължило 20 години, след което се завърнал (V,26). Колебания относно мястото на смъртта и възрастта му (Павзаний, Марцелин).

– Thucydidis historiae.
2.
„Записки (syggraphe) за войната на пелопонесците и атиняните“. Не е сигурно кой я е разделил на 8 книги; според някои била разделена на 12 или 9. Осма книга, която се различава по стил и няма речи, е била приписвана на други автори – сина на Тукидид, Ксенофонт, Теопомп. Според Марцелин пак е от Тукидид, но я е писал когато вече бил болен и с отслабнал дух.
Че Пелопонеската война е щяла да трае 27 години било предсказано от оракул (V, p.361). Плутарх я поставя между ол. 87,4 и 93,3.

Thucydidis continuatores. Descriptio pestilentiae. Virtutes. Scholia et observationes in Thucydidem. Vitia. Codices, editiones et versiones. Scripta Thucydidem illustrantia. Chronologia. Scriptores in scholiis ad Thucydidem citati. Ctesias eiusque scripta. Historici graeci alii.

Cap. 26 (стр. 745-874)
– de decem oratorum veterum atticorum scriptis editis ac deperditis et de aliis nonnullis antiquioribus oratoribus graecis, quorum scripta vel omnia vel pleraque interciderunt. Pericles, Alcibiades, Theramenes, Ephialtes. Cephalus, Critias, Iphicrates, Callistrates, Eubulus. Antiphon Rhamnusius: orationes. Andocides: orationes. Lysias: orationes. Orationes supposititiae. Codices, editiones. Alcidamas Gorgiae discipulus. Isocrates: orationes. Alia scripta: epistolae Isocrati tributae. Codices, editiones et versiones operum Isocratis. Alii oratores, Isocratis discipuli: Ephorus Cumanus, Polus Agrigentinus, Theopompus Chius, Thrasymachus Chalcedonius. Gorgias Leontinus: scripta. Isaeus Atheniensis: orationes, editiones. Lycurgus Atheniensis: orationes, editiones. Deperditae. Demosthenes Paeniensis Atticus: orationes. Libanii argumenta et Ulpiani commentarii. Codices, editiones. Demosthenicorum illustratores. Demosthenes alii. Aeschines: orationes et epistolae. Editiones. Auctores in scholiis ad Aeschinem laudati. Hyperides Coluttensis Atticus: orationes. Dinarchus: orationes. Demades. Anaximenes Lampsacenus.

Coronidis loco adiungam tres nobiles poetas: Hermesianax, Philetas Cous, Phanocles.

Finis libri et voluminis secundi

*

Volumen tertium
(Hamburgi, 1793)

Praefatio (стр. vii-xii)

Fabricii praefatio vol. II-do veteris editionis praefixa (стр. xiii-xiv)
Index capitum libri 3 (стр. xv-xviii)

Liber 3
De scriptoribus qui claruerunt a Platone et Xenophonte usque ad tempora nati Christi servatoris nostri

(стр. 1-844)

Cap. 1 (стр. 1-25)
– de Xenophonte Atheniensi. Xenophontis scripta edita. Cyropaedia: editiones, versiones, codices. Anabasis: versiones, editiones, codices. Hellenica, De re publica Lacedaemoniorum, De re publica Atheniensium, Memorabilia Socratis, Apologia Socratis. Symposium, Oeconomicus. Agesilaus, Hieron. De proventibus, De re equestri. Scripta supposita et deperdita. Editiones universorum Xenophontis librorum.

Cap. 2 (стр. 25-56)
– de Alexandro Magno, rege macedonum. Alexandri Magni scripta. Scripta Alexandro tributa. Scripta de rebus Alexandri. Alexandri varii. Alexandri qui graece scripserunt.

Cap. 3 (стр. 57-159)
– de Platone et eius scriptis atque interpretibus. Platones multi. Platonis philosophi aetas. Platonis studia, itinera. Platonis dictio. Scripta edita. Tetralogiae: I. Euthyphron, Socratis apologia, Crito, Phaedo; II. Cratylus, Theaetetus, Sophista, Politicus; III. Parmenides, Philebus, Symposium, Phaedrus; IV. Alcibiades, Alcibiades 2, Hipparchus, De philosophia (Ἀντερασταί); V. Theages, Charmides, Laches, Lysis; VI. Euthydemus, Protagoras, Gorgias, Menon; VII. Hippias, Hippias 2, Ion, Menexenus; VIII. Clitopho, Res publica, Timaeus, Critias; IX. Minos, Leges, Epinomis, Epistolae. Scripta spuria vel supposita. Deperdita. Scriptores Platoni laudati. Codices et editiones. Scripta varia de Platone et platonica philosophia. De Albino platonico. Catalogus platonicorum.

Cap. 4 (стр. 159-194)
– notitia platonicorum et academicorum digesta ordine alphabeti. Catalogus platonicorum: Speusippus, Xenocrates aliique. Catalogus platonicarum: Hypatia Alexandrina aliaeque.

Cap. 5 (стр. 195-388)
– de Aristotele Stagirita eiusque scriptis editis. Scriptores vitae Aristotelis. Aristotelis vita. Scripta quae exstant. I. Logica: Categoriae, De interpretatione, Analytica, Topica, De sophisticis elenchis, II. Rhetorica: Ars rhetorica, Rhetorica ad Alexandrum. III. Poetica: Ars poetica. IV. Physica: Physica auscultatio, De coelo, De generatione et corruptione, De meteoris, De mundo, De anima, Parva naturalia (De sensu, De memoria, De somnu et vigilia, De insomniis, De divinatione per somnum, De communi motionis animalium causa, De longitudine et brevitate vitae, De iuventute et senectute, De respiratione, De animalium incessu, De spiritu animali), Historiae de animalibus, De partibus animalium, De generatione animalium, De plantis, De coloribus, De audibilibus, De admirandis narrationibus, De dogmatibus Xenophanis Zenonis Gorgia, Ventorum loca et adpelationes, De physiognomia, Problemata. V. Metaphysica: Metaphysicorum libri xiv acroamatici. VI. Mathematica: De lineis insecabilibus. VII. Ethica e politica: Ethicorum ad Nicomachum libri x acroamatici, Magna moralia, Moralium ad Eudemum, De virtutibus et viciis, De republica. VIII. Oeconomica: De cura rei familiaris. Peplus, Carmen (Paean in Hermian), Epistolae, Testamentum. Supposititia: Mystica Aegyptiorum philosophia, De Nilo. De proprietatibus elementorum, De pomo, De causis, De intelligentia, De bona fortuna et alia. Scriptores Aristoteli laudati. Codices. Eusebii Renaudoti de barbaricis Aristotelis versionibus. Editiones. Versiones: hispanicae, gallicae, italicae, anglicae, belgicae, germanicae, polonicae. Scripta de Aristotele et aristotelica philosophia.

Cap. 6 (стр. 388-408)
– Scripta Aristotelis deperdita digesta secundum ordinem litterarum.

Cap. 7 (стр. 408-457)
– De Theophrasto Eresio. Codices, editiones, commentarii. Fragmenta. Codices, editiones, versiones et imitationes Characterum. Scripta Theophrasti quae exstant. Metaphysicorum fragmentum, De sensu, Testamentum. Deperdita. Plures Theophrasti.

Cap. 8 (стр. 458-510)
– Catalogus philosophorum peripateticorum ordine litterarum digestus. Anatolius Alexandrinus, Andronicus Rhodius, Boethius, index scriptorum in operibus Boethii laudatorum, Callisthenes Olynthius, Damascius Syrus, Dicaearchus Messenius, Eudemus Rhodius, Hermias Atarnensis, Hermippus, Iohannes Argyropulus Constantinopolitanus, Iohannes Damascenus, Nicolaus Damascenus, Strato Lampsacenus, Syrianus Philoxenus aliique.

Cap. 9 (стр. 511-526)
– Philosophorum cynicorum catalogus digestus ordine litterarum. Antisthenes discipulus Socratis, Colotus Lampsacenus Menedemi praeceptor, Crates Thebanus Diogenis discipulus, Crescens qui Iustinum detulit ad martyrium, Demonax Epicteti discipulus, Diogenes Sinopensis Antisthenis discipulus, Hipparchia Cratetis uxor, Menippus, Peregrinus derisus a Luciano.

Cap. 10 (стр. 526-582)
– Catalogus philosophorum stoicorum digestus ordine alphabeti. Athenodorus Tarsensis, M. Iunius Brutus, Cato Uticensis, Chrysippus Solensis, Cleanthes ex Asso, Annaeus Cornutus praeceptor Persii et Lucani, Euphrates Alexandrinus, Musonius Rufus praeceptor Epicteti, Panaetius Rhodius, Posidonius Apameensis, Strabo Amasenus, M. Terentius Varro, Zeno Citieus.

Cap. 11 (стр. 582-632)
– de Epicuro et epicureis, cyrenaicis, scepticis aliisque variorum minorum sectarum philosophis. De Epicuro. De aetate et vita. Scripta. Catalogus epicureorum: T. Pomponius Atticus, G. Iulius Caesar, Celsi duo, Colotes, Hermachus Epicuri successor, Q. Horatius Flaccus, Idomeneus Lampsacensis, Lucianus, Lucilius ad quem Seneca scripsit, T. Lucretius Carus, Metrodorus Lampsacenus Epicuri discipululs, Philodemus Gadarensis, Plinius maior, Plinius Secundus, P. Vergilius. Cyrenaici: Bion Borysthenitis. De Pyrrone et scepticis. Pyrrho Eleus Anaxarchi discipulus, Aenesidemus Alexandrinus, Agrippa, Antiochus Laodicensis, Hecataeus Abderites Pyrrhonis discipulus, Sextus Empiricus, Timon Phliasius. De Megaricis, qui et dialectici postea atque eristici dicti. Euclides Megareus, Diodorus Cronus, Stilpo Megarensis. Eclectici.

Cap. 12 (стр. 632-658)
– de Aristoxeno et aliis musicis. Aristoxeni musica. Codices. Deperdita. Aristides Quinctilianus. Bacchus musicus, Dionysius musicus, Alypius musicus, Gaudentius, Manuel Bryennius. De musica scriptores deperditi. Cucuzeles.

Cap. 13 (стр. 658-718)
– de versionibus graecis librorum Veteris testamenti. Versio graeca ante LXX nulla. Aristeas de LXX interpretibus. Historia de LXX. Num quinque tantum fuerint interpretes. Versio LXX num hodie exstet. Editiones. Complutensis, aldina, romana, oxoniensis. Versionis auctoritas. Versio graeca Aquilae, Theodotionis, Symmachi. Scripta in versiones graecas. Origenis asterisci et obeli, hexapla et octapla. Hieronymi versio.

Cap. 14 (стр. 718-750)
– de Iesu Sirachide et aliis scriptoribus sacris qui non fuere in canone hebraeorum primorumve christianorum. Panaretus liber Iesu Sirachide. Ecclesiastici editiones et interpretes. Sententiae Ben Sirae. Sapientiae liber. Sapientiae Solomonis editiones et interpretes. Oratio regis Manassae. Liber Baruchi, epistola Ieremiae. Indithae liber, Tobiae liber, Danielis additamenta, Estherae additamenta. Liber III et IV Esdrae. Maccabaeorum liber I-IV. Psalmus CLI.

Cap. 15 (стр. 750-763)
– de Lycophrone Chalcidensi. Lycophronis Alexandra. Editiones, codices. Deperdita. Lycophrones varii. Scriptores a Tzetza ad Lycophronem citati.

Cap. 16 (стр. 764-813)
– de Theocrito, Bione, Moscho, Simmia, Dosiada etc. Theocriti idyllia. Syrinx, epigrammata. Codices, editiones. Alia scripta in Theocritum. Scriptores in scholiis ad Theocritum citati. Bionis Smyrnaei idyllia et fragmenta. Alii Biones. Moschus Syracusanus. Alii Moschi. Simmiae poematia. Dosiadae poematia. Alii Dosiadae. Inscriptio Herodis et Regillae.

Cap. 17 (стр. 814-832)
– de Callimacho. Callimachi scripta. Scholia graeca in Callimachum. Editiones, versiones. Callimachi plures.

I.A. Fabricii supplementa quae ad capita de Xenophonte et de Alexandro M. manu sua marginis exemplaris sui adscripserat (стр. 833-844)

Finis voluminis tertii

*

Volumen quartum
(Hamburgi, 1795)

Praefatio (стр. vii-x)
I.A. Fabricii praefatio ad volumen III veteris editionis (стр. xi-xii)

Index capitum libri 3 et 4 (стр. xiii-xvi)

Cap. 18 (стр. 1-44)
– de Eudoxo et aliis quibusdam astronomis antiquissimis. Recentium scriptorium de hoc argumento commentationes. Scriptores de astronomia. Astronomi veteres. De Anaximandro ac Democrito. Cleostratus, Harpalus, Meton, Euctemon, Philippus Medmaeus. Eudoxus Cnidius. Helicon, Callippus, Polemarchus, Pytheas, Dositeus, Autolycus Pitanaeus. Aristarchus Samius. Hypsicles Theodosius, Menelaus, Conon. Hipparchus: scripta. Hipparchi plures. Geminus et scriptores ab eo citati. Sosigenes. Theo et scriptores a Theone citati. Cleomedes: editiones, codices. Achilles Tatius: scriptores ab eo citati.

Cap. 19 (стр. 44-86)
– de Euclide et aliis geometris. Varii Euclidae. Scripta, codices, editiones, versiones. Euclidis Elementa: editiones et versiones. Euclides an tractando theologo. Data, Harmonica, Sectio canonis, Phaenomena, Catoptrica. Scriptores a Proclo in Euclidem citati. Alii geometrae antique.

Cap. 20 (стр. 87-127)
– de Arato Solensi et Eratosthene Cyrenaeo. Arati Phaenomena et Diosemia. Scriptores perditi. Scriptores et interpretes in Aratum. Codices, editiones. Scripta perdita. Plures Arati. Scriptores in scholiis ad Aratum citati. Eratosthenis Catasterismi. Scripta deperdita.

Cap. 21 (стр. 128-170)
– de Manethone Aegyptio et aliis astrologiae apotelesmaticae scriptoribus. Manethonis scripta deperdita. Apotelesmatica. Paulus Alexandrinus. Hephaestion Thebanus. Vettii Valentis Astrologica. Astrologi inediti. Astrologi deperditi. Scriptores qui astrologiam apotelesmaticam oppugnarunt.

Cap. 22 (стр. 170-204)
– de Archimede Syracusano, Apollonio Pergaeo et Eutocio Ascalonita. Archimedis scripta edita. Inedita et deperdita. Inventa. Codices, editiones, versiones. Apollomii Pergaei Conica. Deperdita.

Cap. 23 (стр. 205-222)
– veterum mathematicorum scripta quae reperir potuerunt digerenda vol. XIV. Synopsis Bernardina: I. Euclides; II. Apollonius Pergaeus, magnus geometra; III. Archimedes Syracusanus; IV. Pappus Alexandrinus et Hero; V. Athenaeus; VI. Diophantus Alexandrinus; VII. Parva syntaxis alexandrinorum; VIII-XIV. Claudius Ptolemaeus.

Cap. 24 (стр. 222-250)
– de Athenaeo mechanico, Apollodoro architecto et aliis huius argumenti scriptoribus. Athenaeuss, Apollodorus. Philo Byzantius, Bito, Hero Alexandrinus, Herones duo iuniores, Herones alii. Iulius Africanus Syrus. Catalogus scriptorium de pictoria et statuaria.

Cap. 25 (стр. 251-262)
– de monumento adulitano Ptolemaei Euergetae et de Cosma Indicopleuste. Photii locus de auctore Topographiae christianae. Cosmas an auctor Topographiae christianae. Scriptores in Topographia citati. Scripta Cosmae deperdita.

Cap. 26 (стр. 262-286)
– de Apollonio Rhodio. Apollonii et aliorum Argonautica. Scripta perdita. Codices, editiones, versiones Argonauticorum. Apollonii varii. Scriptores in scholiis ad Apollonium citati.

Cap. 27 (стр. 287-312)
– de Apollodoro Atheniensi, Antigono Carystio et variis quibusdam. Apollodori Bibliotheca. Catalogus scriptorium qui in Bibliotheca laudantur. Codices, editiones. Deperdita. Apollodori plures. Antigonus Carystius et alii Antigoni. Parthenius Nicaenus. Parthenii Erotica et alia scripta. Alii Parthenii. Antoninus Liberalis.

Cap. 28 (стр. 313-344)
– de Polybio et Aenea Tactico aliisque rei militaris scriptoribus. Polybius Historiarum scriptor.
1.
Полибий е роден в Мегалополис в Аркадия (ол. 143,4; 205 пр. Хр.). Баща му е Ликорт, стратег или претор на ахейците (Юстин XXXII, 1,9 и Плутарх. Филопоймен, p. 368). Като млад се присъединява към Филопоймен (Плутарх. „Дали старият трябва да управлява“, р. 791). Участвал в пратеничество до Птолемей Епифан (ол. 149,4; 181 пр. Хр.).
След ол. 153 е повикан в Рим заедно с други ахейци, заподозрени в бунтовничество (rerum novarum). Станал близък със Сципион Млади Африкански, с когото, както се разказва, бил в Африка и присъствал на разрушаването на Картаген (ол. 158,2; 147 пр. Хр.). На следващата година вижда как Л. Мумий подпалва Коринт (Плутарх в края на „Филопоймен“, и Страбон VIII, p. 381). После въвежда закони в ахейските градове и ги помирява с римляните, които се вслушват в съветите му.
Бил в Египет при Птолемей Фискон (Страбон XVII, p. 797). Пътувал из Галия, Испания, прекосил Алпите и моретата: така че, когато пише история, да не прави грешки поради непознаване на местата, в което той самият упреква Тимей.
Умрял на 82-годишна възраст (ол. 164; 124 пр. Хр.), след падане от кон. Били му издигнати статуи от мантинейците, мегалополитците, тегейците и др. (Павзаний. „Аркадия“, гл. 9,30,37,44,48).

– Polybii quae supersunt.
2.
Написал е „История“ (historia katholike) в 40 книги, отнасяща се до случилото се в почти целия свят в продължение на 53 години: от ол. 140,1 (220 пр. Хр.), и началото на втората Картагенска война, до разрушението на македонското царство и победата над цар Персей (ол. 153,1; 168 пр. Хр.).
Първите две книги са като въведение: превземането на Рим от галите начело с Брен (ол. 98; 388 пр. Хр.), първото прехвърляне в Сицилия и до началото на втората Картагенска война. Обяснява както нещата н Рим, така и тези в Картаген, Ахея, Македония, Сирия, Египет, Понт, Кападокия.
Знаел е латински и е ползвал документи, препоръчани му от Сципион и пазени в Капитолийския храм. Много неща е чул лично от Лелий; бил попаднал на текст, написан на медна плоча по нареждане на Ханибал, по време на действията му в Италия. От историците преди него предпочита Арат; по-критично си служи с Филин, Фабий, Филарх, а още с Херей и Сосил.
3.
Предполага се, че целият текст на „История“ е бил ползван от Никифор Вриений (XI в.). Днес (Фабр.) са останали не повече от първите пет. Има откъси от VI до XVII; според Казобон те са част от извлечение, което е правил в последните години на живота си М. Брут. Това предположение се отхвърля от Х. Валезий.

– Codices, editiones. Scripta Polybium illustrantia. Versiones vernaculae.
В библиотеката на „августейшия император“ в кодекси 25 и 30 има неиздадени откъси от XVIII и XIX. Някои откъси, събрани по нареждане на Константин Порфирогенет са издадени от Ф. Урсин (Антверпен, 1582) други от Валезий (Париж, 1634).
4.
Латински издания
Първите пет книги в превод на Н. Перот за издадени в Рим (1473) и Бреша (1488). Същите заедно с откъсите от VI до XVII в превод на Казобон (Франкфурт, 1610).
5.
Гръко-латински издания
Петте книги в Хага (превода на Перот, 1530).
6.
Преводи на други езици
На италиански от Л. Доминик (Венеция, 1546), на немски от Ксиландер (Базел, 1574).

– Deperdita.
Загубени произведения
„За живота и делата на Филопоймен“ в 3 кн. („История“ X, p. 28).
„За подреждането на строя“ („История“ IX, гл. 16). Като познавач на тактиката е похвален от Елиан и Мавриций.
„Нумантийската война“ (Цицерон. Писма V, 1,2).
Писма до Зенон Родоски („История“ XVI, p. 80)

Alii Polybii. Aeneae Tactica. Onosandri Strategicus: editiones, versiones. Scriptores de rei militari qui in bibliothecis adhuc delitescunt. Scriptores deperditi.

Cap. 29 (стр. 344-360)
– de Nicandro Colophonio. Nicandri Theriaca, Alexipharmaca. Scripta deperdita. Codices, editiones. Scriptores in scholiis ad Nicandrum citati. Andromachi et aliorum Theriaca. Scriptores de antidotis.

Cap. 30 (стр. 361-381)
– de Diodoro Siculo aliisque Diodoris.
1.
Роден в сицилийския град Агирион (Аргирион). Живял по времето на Юлий Цезар (Евсевий. „Хроника“ към 1917 г.). Трябва да е живял и след 746 от осн на Рим (7 пр. Хр.). Надживял е Цезар: „Гай Цезар, който заради делата си беше наречен бог“ (V, p. 208 и 211; също IV, p. 158).

– Diodori Siculi Bibliotheca.
2.
В предговора казва, че за да не прави грешки поради непознаване на местата е обиколил голяма част от Азия и Европа, също и Египет (I, p. 29). Знаел латински и ползвал стари римски документи. Що се отнася до историята на египтяни, асирийци, мидийци, перси, гърци, картагенци, сицилийцки, родосци – за тях ползвал книгите на Херодот, Ктезий, Берос, Тукидид, Ксенофонт, Филист, Калистен, Теопомп от Хиос, хрониките на Аполодор, Хиероним от Кардия, македонския историк Марсий; а също Ефор, Тимей, Зенон от Родос, Антиох от Сиракуза и др. За критската история – от Епименид, Досиад, Созикрат и Лаостенид.
Не смята, че е добре да се използват много речи (XX, към края). Все пак е добре да се включват похвали за превъзходните (praestantes) мъже и укори за лошите. Настоява на божественото провидение; но изглежда не вярва твърде на многобройните предсказания и чудеса, за които разказва.

3.
Автор е на „Всеобща история“ (Historiа Catholica) от началните времена до ол. 180,1 (60 пр. Хр.), в 40 книги. В предговора казва, че е работил върху труда си 30 години. Нарекъл я е „Библиотека“, може би защото е съставена от писанията на по-ранни автори (Плиний, предговор към „Ест. история“; Юстин. „Увещание към елините“; Евсевий. „Подготовка за Евангелието“ I, 6).
Хронологията му започва от превземането на Троя и обхваща 1138 г. (предговор, 1 и 13); малко са древните автори, при които има такава яснота в датирането. От труда му не е оцеляла и половината – към 15 книги.

4.
Първите четири книги се занимават с „теология“ и най-древна, главно предтроянска история, на египтяни, вавилонци, халдеи, индийци, скити, араби, етиопци, либийци и гърци; не малко от сведенията са легендарни (fabulosa). Петата е за островите (nesiotike). В следващите пет става дума за гръцките народи, римляните и събитията из целия свят от превземането на Троя до похода на Ксеркс срещу гърците. Единадесетата започва с нахлуването на Ксеркс (ол. 75,1; 480 пр. Хр.) и следва под формата на анали, като за отделните години се отбелязва атинският архонт и римските консули; също и победителите в олимпийските игри. Така стига до времената на Филип Македонски (кн. XVI) и Александър (кн. XVII). В следващите три се занимава с диадохите (successores) на Александър, до поражението на Антигон във войната с останалите царе (ол. 119; 304-301 пр. Хр.).
За римските дела говори малко и кратко, по-пространно за картагенците, доколкото имат отношение към Сицилия, а най-пространно (fusissime) за гърците.
В последните 20 книги достига до 180 ол. и войната на Цезар срещу галите; но те отдавна са загубени, с изключение на някои фрагменти, издадени от Етиен, Урсин и Валезий. Фрагментът от кн. VII за възникването на Рим е запазен от Синкел (p. 194).
Някои от новите го критикуват, защитават го Вос и Вайер. А. Етиен е написал „Апология“ за него.

– Codices, editiones, interpretes.
5.
Първите пет книги е превел на латински Поджо Флорентински (Брачолини) ; макар в това да има съмнения. Издадени под негово име във Венеция (1493 г.).
Гръцкият текст на кн. XVI-XX е издаден за пръв път в Базел (1539 г.). Първите 15 книги са издадени през 1559 от А. Етиен, с „Диатриба“ и „Апология“ за Диодор.
Въз основа на това издание Л. Родоман прави латински превод на всичките 20 книги. Засега Диодор няма по-добро издание от гръко-латинското, съобразено с това на Етиен и включващо превода на Родоман, бележки и хронология (Страсбург, 1604). Преводът е издаден и в Хановер (1611 г.).
В едно следващо издание ще трябва да се вкючат и фрагментите. Забележителен е онци, в който става дума за евреите и Мойсей (кн. XXXIV и XL).
Френски превод на кн. XI-XVII (Jac. Amiotus Париж, 1554). Немски (Базел, 1554), английски (Лондон, 1699), датски (още неиздаден).

– Diodori varii.
6.

Cap. 31 (стр. 382-413)
– de Dionyssio Halicarnassensi et aliis Dionysiis. Dionysii codices, editiones, interpretes. Scripta critica et rhetorica. Deperdita. Index scriptorum a Dionysio citatorum. Dionysii varii.

Cap. 32 (стр. 413-556)
– de Anthologia sive Floridis epigrammatum graecorum. Brevis Anthologiae graecae historia. De Meleagro. De Philippo, Stratone et Agathia. De Constantino Cephala huiusque collectione et editione. De Maximo Planude. Codices et editiones anthologiae Planudeae. Editiones promissae. Catalogus poetarum veterum qui epigrammata graeca condiderunt (poetarum epigrammatariorum). Index epigrammatum.

Finis libri tertii

Негръцки следантични изследователи на гръкоезичната литература, споменати от Фабриций

XVI век

до 1580

Aldus Pius Manutius, 1449-1515
Lilius Gregorius Gyraldus, 1479–1552
Adrianus Turnebus, 1512-1565
Franciscus Robortellus, 1516–1567

до 1600

Henri II Estienne/Henricus Stephanus, 1528-1598

XVII век

до 1632

Josephus Justus Scaliger, 1540-1609
Theodorus Canterus, 1545-1616

до 1662

Johannes Meursius, 1579–1639
Hugo Grotius, 1583-1645
Дени Пето/Denis Pétau/Dionysius Petavius, 1583-1652

до 1700

Лъв Алатий/Λέων Αλλάτιος/Leo Allatius, 1586-1669
Johann Friedrich Gronovius, 1611-1671
Thomas Stanley, 1625-1678
John Marsham, 1602–1685
Жан-Батист Котелие/Jean-Baptiste Cotelier/Cotelerius, 1629-1686
Исак Вос/Isaac Voss/Isaacus Vossius, 1618-1689

*

293

22-29 ноем 2020

Античната демокрация (интервюта)

1.
За Европа

Любомира Константинова:
– „Чувал съм да се казва: „А защо да се делим? Един бил роден тук, друг – там, едни работел това, друг – онова, едни бил православен, друг – католик или нещо друго. Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим? Заради доброто на всички ни.
Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула. Събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.
Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво? Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината.“
Думите са на Н. Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; думи, публикувани в изданието „Гласове“. А истини за това, какво ни подсказва за бъдещето връщането в миналото на Европа се надяваме да чуем и ние тук, в „Нашият ден“. Здравейте, г-н Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, добро утро.

Л.К.:
– Върнахме се две години назад – с думите, които сте изрекли и сте написали за „Гласове“. А колко назад в миналото на Европа, към кои истории на Европа е необходимо да се върнем, за да видим и днешния ден, и оттук нататък бъдещето ни?

Н.Г.:
– Историята на Европа като място, където хората са живели и са решавали проблеми на общностния живот е, за щастие, обозрима. Ние имаме добри писмени свидетелства за около 2 500, и малко повече години назад. Ако трябва да помислим, да погледнем в старите книги и да разберем откога се говори за Европа, откога хората, които живеят тук, започват да се осъзнават като нещо отделно, трябва да се върнем – това се е казвало много пъти – към древна Гърция, към полисното време. Интересно е да се каже как древните гърци са разбрали, че са европейци – значи нещо друго от хората, които живеят по други места.
Те са го разбрали, мисля, в резултат на една война: иначе може би нямаше да го узнаят толкова бързо и така ясно. Това е била войната срещу персийската империя, чийто приемник, езиков и като съзнание, е днешният Иран. В онзи момент тя е покривала под себе си почти цялата азиатска суша – тази, на която е по-лесно да се живее.
Тази империя, като всяка друга, е имала стремеж към експанзия и се е сблъсквала с общества, които обитавали по нейните периферии; а гърците, като европейци, били точно в периферията на персийската империя. И се е стигнало до военен сблъсък, в който – сякаш по чудо – гърците са устояли. Но понеже опасността е била голяма, те започнали да обмислят случилото се и са стигнали до извода, че са нещо различно – „като европейци“.
Има един велик историк, чиято книга стои в началото на тези размисли – това е Херодот. Той казва: „Светът има три части: една е Европа, друга е Азия…“ А третата, която нарича „Либия“, ние впоследствие сме нарекли Африка. „И“, казва, „между първите две, Европа и Азия, отдавна има напрежение и сблъсъци; а наскоро се проведе една голяма война, на която нашите бащи бяха свидетели.“
Та по времето на Херодот, значи V в. преди Христос, ние вече имаме едно изречено, осъзнато противоречие – между хората, които живеят на европейските територии и онези, които живеят в Азия; и то се е проявило във военен сблъсък.

Л.К.:
– В последващи времена, във време на война или на мир по-ясно личи това самоопределяне? С него можем да препратим и към голямата тема за бежанците, и темата за религиозното противопоставяне. Какво се случва в този период – от Херодот до днес?

Н.Г.:
– Това е дълга история и първо трябва да помислим по какво съдим, че Европа е едно нещо. И днес пред нас стои въпросът, Европа едно нещо ли е, или е само име за общества, които не са свързани помежду си освен териториално; които се сблъскват, срещат се, имат отношения, но все пак не са едно нещо.
Така че трябва да се каже защо се мисли, че Европа е едно нещо. Първо да погледнем географския аспект. Европа е един полуостров на големия азиатски материк (както примерно е Балканският полуостров по отношение на самата Европа). Този полуостров е сравнително малък, обозрим. И хората, които са го населили и са се умножили благодарение на мекия средиземноморски климат, са се почувствали като нещо отделно. И до ден днешен тя продължава да е същия този полуостров, който е била през античността. Освен добър климат, тук има и възможности за транспорт – тъй като морето с многото си острови, особено в егейската област, позволява един сравнително лесен транспорт. Така че Европа има своята географска специфика и в това отношение тя е една.
Друго, с което Европа се отличава от останалия свят, е езикът. И Вие хубаво напомнихте чрез името „Вавилон“ за това, колко важно нещо е езикът, за да се почувстват хората заедно – да са едно. В течение на своята история Европа се е крепяла на езиците и също на това, че в началото не е имала много езици.
В началото – когато говорим за древното време, Херодотовото и малко по-нататък – европейците са били хора, които са говорили на гръцки. Имам предвид тези, които изобщо са знаели, че са европейци; защото е имало и други народи, които са говорели на други езици, но те пък не са знаели, че са европейци. А тези, които са знаели, те говорели гръцки.
После към този език се присъединява латинският, благодарение на военната и правна мощ на римската държава – впоследствие империя. Така че в основата на Европа в продължение на много векове стоят само два езика. Това на пръв поглед улеснява общуването, защото Азия, от гледна точка на европееца, е едно невероятно скупчване от езици; човек мъчно може да се справи на тази територия, където живеят толкова много народи и говорят по толкова различни начини. Докато Европа е сравнително малка: не само географски, но и езиково. Била е такава. Имала е само два писмени езика.
Така е било в началото. Но тези два езика, които в началото улеснявали общуването между европейците, после започнали да го затрудняват. Стига се до един момент, първите векове след Христос, когато се усеща, че тази империя е разделена на две. Тя е разделена заради езиците: западната част е място, където повечето хора говорят латински, докато в източната – бих казал, от София на изток – се говори по-скоро на гръцки. И това различие е имало толкова голяма тежест, че накрая Римската империя просто се разпаднала на две, безвъзвратно – на западна латиноезична и източна, със столица Константинопол, която е била по-скоро гръкоезична.
И днес, когато имаме Европейски съюз, където сякаш се стремим езиците да бъдат равноправни – пак имаме езиков проблем. Той не е малък, не може да се игнорира. Хората понякога си казват: „Е, 20-30 езика… важното е, че има един-два по-основни.“ Но работата е там, че когато в една област има много съперничещи си езици, е вероятно накрая да надделее само един. Тези центробежни сили, които виждаме – прехвърлям се към днешния ден – в Европа, примерно отделянето на Британия или и на други области, които доскоро никой не смяташе за отделни; те в голяма степен са свързани с езиковия въпрос.
Примерно Британия беше единственото място в ЕС, където хората имаха за роден език английски – който, както знаем, се стреми да стане общ за европейците, някак спонтанно като че ли. Значи нейното положение е особено. От друга страна съществуват много отделни езици, на които хората си държат. И в един момент научаваме, че има европейски езици, за които не сме знаели – да кажем, каталонският. Далеч не всеки е знаел, че той е различен от испанския. Но напоследък се разбра, че това може би не е същият език.
Така че въпросът за езика не бива да се пренебрегва; и особено ние, като българи, трябва да го имаме предвид. Защото ние сме влезли в историята чрез своя език. Не е напразно да се напомня, че българският език е третият писмен език на Европа. Това е доста почетно място. И следователно ние, точно с оглед на своята националност и история, би трябвало да мислим по езиковия проблем и с такива размисли да участваме в строежа на Европа, доколкото тя се строи.

Л.К.:
– Ако погледнем към едно друго многоезичие, тематичното: към разделението на хората в Европа по всякакви линии, ксенофобска и на гостоприемството, на либералността или консерватизма – колко широко е това многоезичие днес и кой трябва да ни дава отговорите на това, накъде да вървим? Политиците, философите, кой?

Н.Г.:
– Това, което казвате – „Накъде да вървим?“, ми се струва нещо, на което си струва да се спрем. Това е въпросът за целта. Понякога хората си мислят, че обществото би могло да си съществува много добре и без да си поставя цели; като изключим целите на всекидневието, осигуряването на най-необходимото. Но това едва ли е така. Обществото, за да бъде едно, трябва непрекъснато да заявява, че има обща цел; иначе то просто ще се разпадне. Хората ще си поставят отделни цели, и в един момент ще се окаже, че не работят за едно нещо, а само понякога и по необходимост се договарят. Но едно е по необходимост да се договаряш за някакви неща от всекидневието, а съвсем друго – да си един в перспектива, с оглед на бъдещето. И тогава „едно“ общество се оказва онова, което има една цел.
Така е и в семейството. Когато децата са малки, те не могат да имат цел, различна от тази на родителите им. А тя е – да бъдат отгледани, да станат като родителите си. Така семейството има една цел и то е едно. Но когато те пораснат и станат пълнолетни, тогава общата цел ще е изпълнена; и оттам нататък те няма да имат едни и същи цели с техните родители. Те вече ще имат собствен, личен живот и ще полагат други цели; и тогава семейството ще намалее и изобщо ще прекрати дотогавашното си съществуване – защото родените и отгледаните ще излязат от него. Така че с изчезването на общата цел обществото прекратява своето съществуване изчезва или става друго.
Така е и с политическите общности. Коя е общата цел, която ще направи от кое да е общество едно? Това е нещо, върху което трябва да се мисли, и Вие задавате въпроса, който всеки би задал, а именно – кой ще постави тази цел, кой ще каже накъде да вървим? Бих казал, че това е една тежка интелектуална задача. Не интелектуална по начина, по който се решава нещо в областта на математиката; а задача, която изисква поглед към историята. Така че каква задача да си поставим ние като общество, за да бъдем едно с оглед и на историята? Това не може един политик да го реши, защото политикът има много всекидневни неща за решаване. То трябва да се реши от хора, които имат повече свободно време да изследват и да размишляват.
Тук вече говорим за съсловието – доколкото то съществува – на интелектуалците. Те са хората, които трябва да бъдат канени и с които трябва да се говори за това; за да се каже накъде отиваме, каква да е нашата цел.
Това обаче е един тежък дебат, защото той има отношение и към властта. Защото когато решим каква е целта ни, с това ние започваме да строим идеологията на обществото – не употребявам тази дума в лош смисъл. Не може да има общество без идеология. А съществена част от идеологията на кое да е общество е неговата цел. Това не може да се реши просто от политиците; трябва да има други хора, които не се занимават с текуща полиитка. Става дума за обществен разговор, който обаче трябва да е свободен, а не предрешен. И тук става ясно, че ние имаме нужда от свобода на словото: мнозина да могат да се изкажат и да се допуснат противоречията, за да се намери кое е това общо, което ще ни обединява – целта. За какво съществува нашето общество?
Някой би казал: „Нашето общество съществува заради мира.“ Но мирът сам по себе си може да бъде несправедлив и поради това неудовлетворителен. И второ, външният мир – всеки го е забелязал – не е достатъчен, за да се почувства човек щастлив. За да има мир в дълбок и сериозен смисъл, който води до щастие, трябва да има и цел, задача – нанякъде да се отива.

Л.К.:
– Кои са другите възможни отговори на въпроса за целта – освен мирът?

Н.Г.:
– Действително трябва да се помисли. Всеки човек си казва: „Аз имам нужда от най-необходимото, от нещата, които се наричат `насъщни`. И от известна сигурност.“ Но оттук нататък – какво?
Пак ще погледна към историята на Европа и ще дам някои примери: какво са правили хората на този континент, когато са опитвали да бъдат заедно.
Например експанзията на Европа. В един момент европеецът се е насочил към завладяване на нови земи – към цялата планета. Това за много векове му е задържало вниманието. Той е решил: „Нашата цел ще бъде да завладеем света, да се установим на нови територии, да пренесем нашата цивилизация.“ Това е нещо, което може задълго да задържи вниманието на едно общество и да го успокои в дълбок смисъл: „Ние живеем, за да овладяваме нашата планета“.
Тук говорим за големи неща от историята на Европа. И тъй, тя тръгва да се разширява в две посоки. Едната е през моретата – това го прави западна Европа. Достига до американския континент, до южните морета; обикаля Африка, достига до Индонезия и така нататък. Това е морската експанзия.
От другата страна имаме сухопътна експанзия. Тя е към изток и се осъществява от руската държава, впоследствие империя. Там се върви само по суша, не по море; и се достига до Тихия океан и Япония.
Това са векове – като се започне приблизително от 1500-та и стигне докъм 1700-та: едни 200 или повече години, в които се овладява планетата. Тогава Европа, каквито и проблеми да е имала, се е опитвала да се освободи от тях, като ги изнесе навън и ги проектира върху цялата планета.
И тя го постига. Защото това противостоене, което имахме през XX в. на великите сили – Съединените щати и Съветският съюз – беше едно европейско противостоене. Целият свят беше разделен на две: както Европа през дълги векове или може би хилядолетия през своята история е била разделена на две. Стигна се дотам, че Европа изнесе своите проблеми върху цялата планета. А как се стигна до това? Защото имаше едно целеполагане. Европейците казаха: „Каквото и да става, ние ще излезем оттук – ще завладеем света, ще го присъединим към себе си.“
Това беше една цел – експанзията на Европа. Но с тази експанзия е свършено. XXI век вече вижда една обединена Земя. Обединена информационно. Ние вече разговаряме всички със всички, няма проблем да се говори от Европа с Южна Америка – мигновено. Значи тази експанзия на Европа стигна до своя край. И оттук нататък възниква тежкият въпрос: „Какво да се прави?“. Защото експанзия нататък не може да има, въпреки интересните разговори за пътуване към чужди планети. Какво да се прави нататък?
Ако се върнем към това, което ние наричаме исторически „Европа“, а именно този полуостров, за който стана дума, ще видим, че тук, на наша територия, където е и Европейският съюз, не е ясно какво бъдеще предстои. Имаме множество нации със своите езици, които са се събрали заедно – защото може би така е по-добре – но е малко неясно накъде ще вървят. Това е една интелектуална задача, която не е лесно решима.

Л.К.:
– Нека да завършим този разговор с Вашия личен отговор на въпроса на какво е най-важно да си отговорим – най-скоро. Кой е този въпрос, на който се надявате, че самият Вие и всички ние, като граждани на точно това място в света ще получим отговор?

Н.Г.:
– Няма да дам някакъв общ и окончателен отговор, а ще кажа следното: човек трябва винаги да помни, че той е член на много общества. Ако решим, че сме членове само на едно общество, което брои десетки или стотици милиони хора, ние едва ли ще се чувстваме много щастливи.
За да бъде щастлив човек, той трябва да усеща своите контакти с различни общества – като се започне най-напред от семейството. След това да се мине през града и множество други общности – да кажем професионални – в които участваме; може би нашата религиозна общност, за която не е лошо всеки да помисли има ли я и коя е; езиковата общност, общността на историческото съзнание – да речем, на народа.
Всички тези неща едновременно присъстват в нас и ние не можем да кажем, че нямаме нищо общо с тях и че сме членове само на една общност. Човек не може да каже: „Аз имам само семейство и нищо друго не ме интересува“, или „Имам само роднини и приятели“. Нас трябва да ни интересува всичко. И едно от добрите решения според мен е – и покрай него нещата ще се подобряват и общо – всеки да допринася за щастието на всяка от тези общности, в които участва.
А как ще го прави, това ще му казва съвестта във всеки един момент. Така че всеки човек трябва да започне от себе си и от своята съвест: да помисли с кои хора общува всекидневно и по какъв начин може да бъде добър с тях.

Л.К.:
– Благодаря Ви за всичко, казано в „Нашият ден“. Николай Гочев, преподавател в Катедра „Класическа филология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

*

2 януари 2018, БНР. „Нашият ден“

http://bnr.bg/hristobotev/post/100915064

***

2.
Античната демокрация

Ивайло Цветков:
– Ето ни отново в „Дискурси“, аз съм Ивайло Цветков. Днес мой гост е Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте, радвам се да се видим.

И.Ц.:
– Понеже твоето поле на дейност и научни интереси е старогръцка литература и култура, и въобще антична, се чудех дали да не опитаме да направим някакъв бърз паралел между класическата атинска демокрация от V век и това, което ни очаква като вид демокрация сега, след избирането на Байдън в Щатите. Може ли въобще да се препраща така?

Н.Г.:
– Е, да се говори с такава точност би било много смело. Новоевропейската демокрация има своите общи черти. Освен това във всички страни, които я практикуват, тя е различна. И ето дори това, което ти спомена – какво би било при този или при онзи президент на САЩ – означава, че демокрацията има своите нюанси, в зависимост от това коя е администрацията, в чии ръце е властта. Така че ако ще правим някакво сравнение между античната демокрация и европейската – североатлантическата, първо трябва да потърсим общите неща в тази новоевропейска демокрация.

И.Ц.:
– Да се съгласим първо, че тя е…

Н.Г.:
– Че е едно нещо. А после вече в отделните страни, при отделните администрации, сигурно ще има и някои разлики, без съмнение. А чак за някаква коренна разлика при смяна на правителството в една общо взето демократична страна, която се опира на закона, може би не трябва да бързаме да говорим. Би трябвало това да е същата страна, със същите закони.

И.Ц.:
– Да не изхождаме от името на Демократическата партия, така да се каже…

Н.Г.:
– Да. Още повече, че ние сме в друга държава и много специфики на това, което се случва в САЩ, няма как да ни бъдат добре познати.
Но ако трябва да кажем нещо за античната демокрация, първо трябва да направим уговорката, че тя е нещо много, много по-различно от това, което ние сме виждали – като хора, които живеят в, да допуснем, някакъв аналогичен режим. Защо е различно? Не трябва да се забравя, че в древна Атина по-голямата част от населението е била абсолютно безправна.
Да помислим: лесно ли е да се говори за демокрация, тоест за управление на мнозинството, в една страна, където имаме към 350 хиляди роби? Или 300 хиляди роби, може би 30-40 хиляди чужденци, към 30 хиляди жени – да не забравяме това – които не могат по никой начин да участват в управлението. Те си стоят в къщи, не могат да гласуват. Да не говорим за политически, те почти нямат граждански права. И от тези 400 и малко хиляди души остават към 30 хиляди пълноправни граждани.

И.Ц.:
– Говорим за времето към…?

Н.Г.:
– V-IV век. По времето на Перикъл, когато той встъпва, тъй да се каже, в длъжност, Атина не е толкова голям град. През IV век може би малко се разраства. Но средно – не можем да сме точни, има големи неясноти в тези неща, няма статистика, това са някакви предположения – специалистите казват, че можем да говорим за някакви 400 хиляди души население в Атина. Е, от тези 400 хиляди души максимум 1/10 са пълноправни. При това положение лесно ли е да се говори за демокрация, ако демокрацията – това е управление на мнозинството? Това е невъзможно. Естествено, там населението не управлява.

И.Ц.:
– Повечето хора, предполагам, си го представят, че всички се изсипват на агората и започват да крещят и да гласуват всички до един…

Н.Г.:
– Е, имало е малко повече ред, отколкото ще е в тази представа. Имало е определени институции, избори, мандати, всичко това е било налице. Но първото, което трябва да знаем е, че това са били малко хора. 30 хиляди пълноправни граждани – колкото един неголям град днес в нашата страна. Никак не голям, по-скоро отива към малък.
Защо при това положение изобщо е възможно да се правят някакви паралели? Пак обръщам внимание: да говорим за демокрация в древна Атина е приблизително като да говорим за демокрация в Съединените щати през първата половина на XIX век. Защо първата половина? Защото робството тогава е било законно. Нали така?

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Значи как демокрация? Може да е имало институции – президент, сенат, конгрес – да е имало процедури и те да са се спазвали добре, но ние ще се поколебаем да кажем, че това е било демокрация, тъй като то е било просто един робовладелски режим.

И.Ц.:
– Така е.

Н.Г.:
– Тези хора са градели своите законови отношения върху труда на едни безправни човешки същества. Значи тук вече наистина има аналогия. И в Атина е било така.
Но защо Атина е важна? Защото там се залагат процедурите на демократичния процес и едни основни институции, аналогии на които имаме по-късно в Европа.

И.Ц.:
– Точно това си мислех. Там се наливат основите, както се казва. Дали тези основи… вече не сме завили много настрани от тях?

Н.Г.:
– Изглежда това е въпрос дали Атина е наш образец. Дали трябва да подражаваме някак на древните атиняни? Не бих побързал да кажа, че трябва да им подражаваме. Пак казвам – това е друга цивилизация. Ние просто трябва да имаме предвид каква е историческата връзка между тях и нас. А тя е следната: че те са имали правителство, а не, да кажем – монарх.
Имали са правителство от едни 9 длъжностни лица, които се наричат архонти. Те се сменят всяка година и когато се сменят, трябва да се отчетат, защото разполагат с някакви финансови правомощия. Похарчват някакви пари за държавата в тяхната си област и след това да казват: “Ето, похарчих за това и това.“ И се случва, разбира се, да има съдебни процеси и някои хора да бъдат осъдени именно поради – както ще кажем ние – корупция.

И.Ц.:
– А „буле“-то каква функция има?

Н.Г.:
– Да, имаме един Съвет. Той се състои от 500 души. Защо 500? Защото тогава Атина е била разделена на 10 части. Все едно да си представим 10 големи софийски района. От тези 10 района – те се казвали „фили“ – хората избират по 50 души. Да допуснем, че във всяка са живели към 3 000 души, значи от тях 50 души, тоест някакъв процент, ще отидат в Съвета. Съветът е този, който определя дневния ред на Народното събрание. Да си представим, че това са всички комисии в Парламента. Нали така се получава?

И.Ц.:
– Да, точно така.

Н.Г.:
– Тези комисии работят естествено по кабинети – това е чисто техническа работа, тя не може да се внесе изведнъж в пленарна зала – и в един момент се излиза и се казва: „Да разгледаме този законопроект.“ Нещо подобно става и в Атина. Съветът предлага решенията с текста им: когато са готови, съответните хора излизат пред Народното събрание, което впрочем се състои от 6 хиляди души. Шест хиляди! Те не са имали толкова големи зали. Но това е предимството на южните страни – че там дъжд не вали.

И.Ц.:
– Може и навън да се заседава…

Н.Г.:
– Да. Дъжд не вали, не е студено, нормално е хората да си седнат на едни пейки под открито небе, на място, където ще се съберат 6 хиляди души, да чуят какво им се предлага и да гласуват.
Ние сега гласуваме, като попълваме листчета (да оставим електронните технологии), а пък те са гласували с разноцветни камъчета. И всичко е ставало точно – брояло се е и така са взимали решения. И тъй, имаме Народно събрание, което е голямо – 6 000 души. Значи нашият Парламент е сравним с техния Съвет. Целта каква е? Да присъстват колкото се може повече хора, за да се създаде усещането, да се внуши на тези граждани, че са много добре представени. Защото ако ние имаме 30 000 граждани, и от тях заседават 6 000 – това са 20%! Всеки ден или доста често – няколко пъти месечно – те се събират и приемат закони.
При това положение свободният атинянин може да е сигурен, че е представен. Защото много от тези хора, които са там, ще са му роднини. Или поне ще ги познава много добре. Така че те не са имали днешното наше затруднение: да живея примерно на триста километра от столицата, да не познавам никого ни най-малко от хората в правителството и Народното събрание, и да се чувствам представен! Може, но то ще е както се чувствам представен от някой футболен отбор, който виждам по телевизията.

И.Ц.:
– Точно така, да. А това че… Защото ти каза 30 хиляди, по-малко от 10% [от общото население]. Това че са били по-малко тези, които са можели да гласуват, било ли е гаранция за по-добре функциониращо управление? Защото съвременната система е с всеобщо избирателно право.

Н.Г.:
– Да не забравяме – изглежда нерядко трябва да го споменаваме – че на непълноправните граждани те [свободните] не им обръщат никакво внимание. За тях това са хора негодни за каквато и да било политическа дейност. Те са „обслужващи“ във възможно най-лошия смисъл на тази дума…

И.Ц.:
– И метеките ли спадат към тях?

Н.Г.:
– Метеките… те могат да правят бизнес. Но да не забравяме, че и днес, при всичкото ни толерантно отношение към чужденците, ние не можем да назначим чужденец на никаква по-голяма държавна работа. Имаме прецеденти в България. Примерно когато един наш сънародник, заслужил с много страдания своя добър обществен имидж, не беше избран за министър-председател поради това, че имаше чуждестранно гражданство.

И.Ц.:
– Да, да.

Н.Г.:
– Нали така? Той си е българин, няма какъв друг да бъде, но гражданството е достатъчно [за да не бъде избран]. Следователно е невъзможно, дори и днес, чужденец в една страна да заеме висок пост – да стане депутат, министър или нещо подобно. Но чужденците не могат и да гласуват. Е, и там е било така. Ти може да си богат, да си добре поставен, да имаш приятели, но си чужденец… Така че, както се вижда, ние тук имаме все пак един модел.
Но какво става в историята на Европа. След това нещата много рязко пропадат. Защо? Ето една Атина, която има своя блестящ образ в историята като демокрация. Тя губи една война със Спарта и въпреки това остава демокрация – макар спартанците за известно време да налагат своя режим, но той бива отхвърлен в рамките на 4-5 години. След това минават едни 60 години, в които Атина се бори да запази първенствуващо място в Гърция. И тогава се появява Македония, силна военно държава, която прегазва всички гръцки градове. Оттогава вече няма място за демокрация. Атиняните, разбира се, могат да си пазят названията. Могат да кажат: „Ние имаме Народно събрание, Съвет…“ Но това е един градски съвет. Така че те остават една община, а не държава.

И.Ц.:
– Случва им се форсмажорното обстоятелство „елинизъм“ – елинистическата епоха.

Н.Г.:
– Случва се това, че те просто биват погълнати. И остават един град – уважаван, нещо като университетски град, както бихме си го представили сега – със своите културни прояви, изложби. Но не са държава. И това продължава векове и хилядолетия. Значи атинският пример проблясва за едни 100-150 години. През този дълъг период, който следва, ние трудно можем да срещнем подобно нещо, макар че в Рим, да не забравяме, има република със своите институции и в нея може да бъде търсено демократичното.

И.Ц.:
– Е, като почнем от двамата консули, които би трябвало да се възпират един друг…

Н.Г.:
– Да, и други институции. Има един голям теоретик и историк на римското държавно устройство, Полибий, който специално се е занимал с тези неща. Според него Рим е много добра държавна уредба, може би най-добрата от всички, които са съществували дотогава, по-добра и от атинската. Защо? „Защото атинската държавна уредба беше прекомерно демократична. Там демокрацията нямаше никакви спирачки.“ Какво значи демокрацията да няма спирачки? Ако демокрацията е в това, днес Народното събрание да гласува нещо и утре неговото желание да бъде изпълнено, тогава в държавата може да се извършат безумия.

И.Ц.:
– Точно така.

Н.Г.:
– Както прави и съдът в Атина. Най-известният пример е процесът срещу Сократ, който протича в продължение на 1 ден. Представете си днес някой за 1 ден да бъде осъден на смърт! Това е екзекуция, а не съд.

И.Ц.:
– Да, без възпиращи механизми като разделение на властите…

Н.Г.:
– Трябва да има разделение на властите и по-бавни процедури. Самият Сократ впрочем, по свидетелството на Платон в „Апологията“, казва така:
„Ако имах още няколко дена, щях да ви убедя и вие щяхте да ме оправдаете. Там е работата обаче, че няма много време.“
И това е много тежко обвинение срещу атинската държавна уредба, която много бързо решава неща, които не трябва да се решават бързо.
В Рим обаче не е така. Според Полибий там са налице всички необходими елементи на държавната власт. Първо, има монархически елемент, представен от консулите. Те са двама и изпълняват нещо като царска длъжност – те са пълководци, главнокомандващи, както царете са главнокомандващи. Това е монархическият елемент.
„Има“, казва, „аристократичен елемент, който е представен от сената.“ Това са хора богати, от определени родове, известни; в тях е финансовата власт. Значи един консул не може да прави каквото си иска, защото сенатът може да му спре финансирането. Или да му нареди да разпусне войската. Има един консул, който не е изпълнил нареждането на сената и той е много известен, благодарение на това – казва се Гай Юлий Цезар.
Това е интересно, то е пример за разделение на властите. Теорията за разделението на властите не датира от XVIII век, както понякога хората са чували. Не Монтескьо е открил тези неща – той просто ги е повторил. И не е случайно, че Монтескьо се е занимал специално с история на Рим – той има текст по римска история, който впрочем два пъти е преведен на български. Несъмнено е имал предвид и Полибий.
„И“, казва Полибий, „има и трети елемент, демократичният, който е представен от трибуните.“ Защото те представляват народа, като имат право на „вето“: чрез тях народът наистина участва в управлението и те не допускат да се случват някои неща. Така че в римската република ние имаме пример за разделение на властите; което без съмнение е образец за новоевропейските демокрации.

И.Ц.:
– Понеже не ни остава много време, да се пренесем в съвремието и да опитаме – или по-скоро да опиташ да предположиш – дали национал-популистката вълна вече си тръгва; и се възцарява някакъв пореден нов – или стар – либерален ред?

Н.Г.:
– Това за мен е малко тежък въпрос. Като говорим за тези неща, коя държава имаме предвид? Защото, лесно ли е да се говори в Европа през 2020-та за национализъм и популизъм? Има ли такова нещо сила – в Европа? Аз не виждам такова нещо.

И.Ц.:
– Имаш предвид лидерите на европейските държави?

Н.Г.:
– Имам предвид големите европейски държави. Да се говори примерно в Германия за някакъв национализъм, който да е влиятелен… Е, в обществото винаги има такива места, такива настроения могат да възникнат, но в сегашната ситуация нямаме какво да се безпокоим в това отношение…

И.Ц.:
– Може би трябваше да кажа „тръмпизъм“.

Н.Г.:
– Сега ние сме под мощното впечатление от американските избори и това е свързано със силни чувства по целия свят. Във всеки случай ще е работа на историците – и то не за кратко време – да кажат какво се е случило през тези четири години в Съединените щати. Дали наистина имаме някаква голяма промяна? Разбира се, личността на Доналд Тръмп е ярка и предизвиква чувства. Но това, че една личност впечатлява, че предизвиква чувства и вълнения, още не означава, че в същата държава нещо много се е променило. Ако някой смята, че Съединените щати са се променили от 2016-та насам, би трябвало да каже какви са тези важни неща, които са станали други; и които по-нататък може би ще изчезнат.

И.Ц.:
– Добре, да завършим тогава с – ако въобще нещо може да се завърши, защото днес подехме големи теми за едно 18-минутно предаване. Да кажем: „Колкото повече (имат такава поговорка американците) се променят нещата, толкова повече остават същите.“ Можем да предположим нещо подобно. Много ти благодаря за този разговор, беше истинско удоволствие. Пожелавам ти успех в преподавателската работа и, разбира се, да бъдеш здрав.

*

29 ноември 2020, ТВ „Европа“. „Дискурси“

https://www.tvevropa.com/…/nikolaj-gochev-v-diskursi-s…/

*

Демокрация и вирус

1. Към какво се стреми демокрацията

Демокрацията – в противовес на монархията и олигархията – претендира за включване в управлението не просто на „повече“, но и на „различни“ хора: т.е., от разни прослойки на обществото (полово, сексуално, етнически и расово различни, религиозно различни, с различно образование и социален произход)
Задачата на революциите често е точно такава, дори те да не се представят за „демократични“: да осигурят представителност (влияние върху управлението) на социални групи, които дотогава са били незаслужено изключвани или слабо представени с оглед броя на хората или заслугите им.
Възможно е да има буржоазна революция, а също комунистическа, аристократическа, реставрационна (за възстановяване на монархия) и пр.

2. Лица и реална власт

Трябва да се мисли дали т.нар. „демокрации“ наистина осигуряват по-голяма представителност в управлението, или просто предлагат „повече лица“, което не е същото – ако публично показваните имат слабо влияние във взимането на решения.
Изобщо, дали е възможно обществата да се управляват „от само себе си“, т.е. от никого?
Демокрацията се опитва да покаже, че това е възможно.
При монархията е известно кой управлява – монархът, опиращ се на своето обкръжение (аристократи, доверени лица) и армията. Той е центърът и източникът на властта; или във всеки случай, той е, към когото обществото може да отправя своите искания.
При олигархията, ако е явна, каквато е да кажем партийната, субектът на властта също е известен. Има партийна върхушка (Политбюро, ЦК) начело с „генерален секретар“ и функционери по места (секретари на окръжни градски комитети, на партийни организации по работни места).
Но при демокрацията се смята, че управляват „самите хора“ – чрез свои представители, определени на „свободни и честни избори“. Въпросът е кой гарантира свободата и честността на тези избори. Самите закони, дори да са добри, не са достатъчни, тъй като трябва да има действена сила, която да настоява за прилагането им. Коя е тя?
Ако правителствата са партийно доминирани, какъв е смисълът да се обръщаме към тях? Те правят това, което иска партията или коалицията, а те пък от своя страна са зависими от други сили. Някой от тях уж са явно представени (европейска комисия, НАТО, валутни фондове), а други може да не са.
Затова възникват съмненията за наличието за „задкулисие“, което управлява, без да носи отговорност.
Във всеки случай никой не може да посочи познато нему и обозримо общество (семейство, фирма, магазин, военно поделение), което да не се управлява от никого.

3. Злоупотреба със значението на някои думи

Думата „демокрация“ понякога престава да значи просто специфична обществено-политическа уредба, а се превръща в синоним на „справедливо устроено общество“. Така излиза, че ако една партия нарича себе си „демократическа“, то тя непременно се стреми към справедливост, а ако се нарича по друг начин – не.
„Либералност“ и „либерализъм“ означават грижа за граждански свободи и стремеж към положително обновление; но трябва да се помни, че названията не винаги представят онова, което се случва в действителност.
Защото някой може да твърди, че е „либерал“, но в действителност да действа като консерватор или просто като тиранин.

4. Атинското развитие

Перикловата демокрация идва на мястото на монархията на Пизистрат и синовете му (до 509 пр. Хр.). Закрепването и успехът ѝ е следствие от позиционирането на Атина като лидер на гръцките градове след успешните сражения – морски и сухопътни – срещу персийската армия на Ксеркс и Мардоний. В тези войни (490-479 пр. Хр.) особено големи заслуги имат атиняните Милтиад и Темистокъл.
След 460-та лидер на демократическата (антимонархическа и антиолигархична) партия става Перикъл. Ограничават се правомощията на стари аристократични институции като Ареопага (един вид сенат, но и съд).
Властта преминава в ръцете на институции, чиито членове се избират от всички свободни и пълноправни граждани (пълнолетни мъже, на брой не повече от 30 хиляди): архонти (9 души, нещо като правителство), съвет (500), народно събрание (до 6 000), съд (200-500).
Тази държавна уредба издържа – макар и с колебания по време на войната със Спарта – дълго време. Но след сблъсъка с Филип II (битка при Херонея, 338 пр. Хр.) Атина губи значението си като имперска сила и престава да бъде дори независима държава, а се превръща в едно от по-големите културни средища на гръко-македонския, впоследствие и на римския свят.
Атинската „демокрация“ постига външнополитически успехи и поддържа устройството си благодарение на доброто представяне в една война и политиката на някои държавници, стремящи да издигнат ролята на града сред гърците за сметка на Спарта и в противовес на нейната аристократично-олигархична държавна уредба.

5. Европа и Западът през XIX-XX в.

Новоевропейската (северноатлантическа) демокрация води началото си от антиаристократичната и антиклерикална (антиватиканска) революция във Франция и последвалите я няколко десетилетия по-късно обществени вълнения из Европа (1848-1849). Тогава се развива теорията на т.нар. „научен социализъм“ или марксизъм.
Центрираното в Европа движение към егалитаризация на обществата (заради социалната справедливост) довежда до освобождението на крепостните в Русия и премахването на робството в САЩ. Също – до социалното приобщаване на евреите, които от хилядолетия са маргинализирани заради религията си (първо в римския свят, после в християнска Европа).
Следва радикалното антиаристократично движение в Русия, довело до Октомврийската революция.
От изхода на Втората световна война се възползват главно САЩ и Русия (СССР), като и в двата региона, предвождани от тях, е налице движение към изравняване на правата на гражданите (по полов, национален, расов, наследствен и др. признаци), като общественият ред се гарантира от партийни, по същество олигархично-бюрократични структури – Комунистическата партия от едната страна, и двете американски партии, монополизирали управлението в САЩ. Към тях се прибавят и международни (понякога наречени не-правителствени) организации: от една страна – Варшавски договор, СИВ, от друга – НАТО, МВФ.

6. Глобалисткият (хегемонистки) проект от последните 30 години

След реформата в Русия (СССР) в началото на 1990-те и оттеглянето ѝ от Европа и средна Азия, властта в САЩ беше придобита от един агресивно настроен елит, за който тази държава, с нейните финансови, военни, технологични и медийни възможности, беше само инструмент за въвеждане на глобална диктатура.
Идеологически инструмент беше политиката на фаворизиране на всякакви малцинства (расови, национални, религиозни, сексуални), чиито искания се използваха за отслабване на отделните държави. Това беше едно достигащо до крайност продължение на политиката за еманципация на потиснатите (непредставени в управлението, с ограничени граждански права) прослойки на обществото.
Тази политика имаше успех в много страни, но някои оказаха съпротива – на първо място Китай, Русия и Иран; не бива да се отминава и устойчивостта на някои иначе малки държави, като Северна Корея.

7. Аналогия и прогноза

Ако ще правим сравнение между днешния свят и положението в Егейския регион през V в. пр. Хр., САЩ играят ролята на една Атина, където съжителстват и спорят разни социални прослойки и политическо-религиозни възгледи; и където една част от елита се стреми към пълна хегемония – не само вътрешна, но и външна, над целия достъпен свят.
Такива държави, независимо от видимия си блясък (имиджовия успех), бързо биват проядени от вътрешни несъгласия. Те имат забележими, понякога големи успехи, в резултат на което обединяват срещу себе си останалите и в крайна сметка биват разгромени от някоя по-мощна и по-единна държава.

8. „Всичко за благото на човека“

Може би за пръв път в историята на човечеството имаме налице такава мащабна грижа за „здравето на хората“. Наред с това виждаме, че тази грижа се полага в голяма степен независимо от тяхната воля. Правителствата решават да приложат „мерки“ и издават декрети за това – които декрети рязко ограничават гражданските свободи.
Огромна част от населението, като брой и прослойки (чиновници, участници в средния и малък бизнес, спортисти, хора на изкуството, учители, родители на ученици, преподаватели и студенти) не са съгласни с „мерките“. Тяхното мнение не само че не се взима предвид, но те биват упреквани, осмивани и демонизирани в медиите и социалните мрежи.
Публичните протести се забраняват; а ако някои се осмелят да излязат на улицата, те биват арестувани, глобявани и заливани със студена вода (включително и през зимата). Човек може да бъде арестуван и глобен затова, че си е позволил да иде някъде с открито лице, или че е поканил гости у дома си.
Всичко това се представя като програма за опазване здравето и живота на гражданите.

9. Може ли това да е демокрация

Всички тези разпореждания, ако се дадат на един Конституционен съд, ще бъдат отменени. Но не се дават, въпреки че навсякъде има достатъчно институции, които могат да го направят.
Тогава по какъв начин гражданите са представени в управлението? Става ясно, че не са и няма кой да приложи съществуващите закони в тяхна защита. Ако демокрацията е власт на мнозинството при отчитане интересите на всички, включително на малцинствата и отделните прослойки, как това може да е демокрация?
Но и да се нарече по друг начин; във всеки случай ние не виждаме справедливо управление в интерес на гражданите. В чий интерес е тогава?
Самите правителства не стават по-харесвани от това, че въвеждат диктатура под предлог „здравеопазване“. Още повече, че и самото здравеопазване страда, тъй като в суматохата около мерките хората не могат да бъдат лекувани почти от нищо. Тогава странно ли е, че смъртността се покачва? Ако правителствата нямат интерес от всичко това, кой има? Кой ги принуждава да го вършат (щом не са избирателите им)?
Ако има такъв, той трябва да е с доста по-големи възможности от всяко едно отделно взето правителство (включително и от това на САЩ). И да има „надправителствен“ статус. В такъв случай точно той ще е субектът на властта и управляващият център на съвременната „либерална демокрация“.

10. Маските

Ето примерно маските. Да помислим за нещо, което не се обсъжда често, макар по самия въпрос да се говори много.
Ако маските наистина предпазваха от заразяване, не е ли достатъчно те да бъдат носени от онези, които се боят от това заразяване? Човекът си слага маска, предпазен е и се чувства спокоен. Защо да бъдат принуждавани онези, които не се боят? Нали „застрашените“ вече са се предпазили – чрез тяхната си маска?
Ако обаче тя не предпазва, защо се заповядва носенето й?
Значи не става въпрос за здравеопазване, а за властови произвол.
Ако запитаме кой е виновен за това, какъв ще е отговорът? Дали са само онези, които подписват разпорежданията? Не са ли и онези, които ги изпълняват?
Ако изключим истински „боящите се“, тогава ще са виновни мнозина: от президента на републиката, който слага маска, за да не го изключат от общността на останалите политици, към директора на училище, който рискува здравето и унижава учениците за да запази поста си, до родителя, който дава маска на детето си, за да си няма проблеми с директора. С което отстъпва пред изнудването.
Ако не друго, поне може да каже, че не е съгласен. Тогава и детето ще разбере, че слага маската без съгласието на баща си и на своя отговорност.

(22 ноември)

*

Шест тезиса за демокрацията

Античността

– Атинската демокрация (от началото на V в. пр. Хр.): към участие в държавните институции са привлечени повече хора. Те биват избирани от пълноправните граждани (пълнолетните свободни мъже). Това не значи, че избраните имат голямо влияние във взимането на решения.
Атинската демокрация е управление на избираемо малцинство над почти безправно мнозинство (жени, имигранти, роби). Самото това малцинство е под решаващото влияние на единици (като Перикъл)

Демокрация, властваща прослойка, олигархия

– Новоевропейската (западна) демокрация: управлението е възложено на избираеми и сменящи се на държавни постове граждани. Задачата е да се отчитат интересите на мнозинството, и доколкото е възможно – на всички прослойки. Предполага се, че всички те (или поне повечето) са представени в управлението. Управлението се извършва на основание на закони, приети в интерес на всички и със съгласието на всички (или поне на повечето)
– Възможно ли е това положение да се задържи за дълго? Веднъж придобило властта, едно малцинство овладява нейните механизми и това му позволява да я запази; и трудно може да бъде сменено по законен път. То се превръща в постоянна властваща прослойка (стремяща се към олигархизъм).
Макар правителствата да се сменят – като общ състав и поотделно/персонално, все пак те принадлежат на тази прослойка, която остава постоянна. Тя се отделя от мнозинството и започва да работи по-скоро за своите интереси (привилегии, блага) отколкото за тези на мнозинството (избирателите). Такава е човешката природа.
– При това положение „демокрацията“ се отличава от олигархията или 1) само по заявлението, че управляващите са сменяеми и зависими от избиращото ги мнозинство, макар че в действителност не са; или 2) с това, че видимите политици са подставени лица на олигархията; и по този начин истинските управляващи избягват понасянето на отговорност.

През 2020-та

– Случилото се през тази година не би било възможно, ако страните се управляваха демократично (по волята на мнозинството и съгласно законите/ Конституциите). Тогава повечето от разпоредбите биха били отменени от Конституционните съдилища, или биха били взети предвид решенията на обикновени съдилища, каквито вече има (против маските и пр.).
Правителствата биха паднали или биха се съобразили с протестите, за да не паднат; но вместо това те остават, а натискът върху несъгласните не отслабва или се засилва. Това значи, че те не разчитат на волята и мнението на мнозинството, а имат друга опора (олигархична).
– Съществуват изключения. В някои страни не се действа диктаторски, а правата на гражданите се съхраняват (Швеция и другаде). Има политици, които не действат в съгласие с управляващата прослойка, а отчитат интересите и мненията на мнозинството или на доскоро пренебрегнатите (в Америка – Тръмп).
Поради това те влизат в конфликт с тази прослойка; във всеки случай, с нейната върхушка.

https://glasove.com/…/news/shest-tezisa-za-demokratsiyata

*

291

ТВ Б 7

Християнство и дистанционност (интервюта)

1.
Ноев ковчег за книги

Любомира Константинова:
– Според екип от британски учени участието в проекта „Библиотечен Ноев ковчег“ намалява вероятността от заразяване с 50% след всяка следваща книга.
Сега вероятността е 99% за всеки жител на планетата, който не спазва тази предпазна мярка. Но за преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет Н. Гочев вероятността вече – след разказаните три книги – е 12,375%. Тази вероятност намалява с продължаващото разказване. Добро утро на Н. Гочев.

Н.Г.:
– Здравейте. Благодаря, че ме поканихте по този повод.

Л. К.:
– Нека да си кажем първо, че „Екипът от британски учени“ е шеговита фраза; а шегите колко са ни важни в подобен момент?

Н.Г.:
– Човек трябва да се стреми да бъде хладнокръвен, когато чува, че го дебнат големи опасности. Колкото до „екипа от британски учени“, той е пословичен и аз бих го сравнил с „групата съветски учени“, която беше способна да открие всичко допреди четиридесет и няколко години.
Що се отнася до това, което нарекох „Ноев ковчег“, то е едно хрумване от няма и седмица. Може би във връзка със сегашната медийна и здравословна ситуация.
Ноевият ковчег, както разказва Библията, е един кораб, който Бог е заповядал на Ной да построи и да натовари на него двойки от всички живи същества – тези, които се размножават по двойки. И го е предупредил, че в скоро време ще настъпи страшен катаклизъм. Думата „катаклизъм“ се превежда на български с „потоп“; значи, предстоял потоп. Ще вали 40 дни (и наистина валяло 40 дни), всичко живо ще бъде унищожено – заради греховете на хората. Но човечеството трябва да продължи съществуването си. И Бог казал: „Избрах теб, защото ти си праведен. Имаш жена, синове, които също имат свои семейства и от вас ще продължи човешкият род. Възлагам ти и това, да запазиш всички живи същества – като ги вземеш на кораба.“
Бих добавил нещо, което не се казва изрично в Библията, а именно – че за да се възложи някому да запази нещо, той сигурно трябва да го познава много добре. И не просто да го познава, но и да го обича. По онова време книги не е имало – по времето на Ной. Но днес ние имаме много книги, ценни слова, които са ни завещани от вековете и хилядолетията.
И изглежда ми е хрумнало: защо пък аз, който цял живот се занимавам със слово, в една такава тревожна ситуация – какво ще излезе, ще видим, но е тревожна… Защо да не се замисля какво да оставя, което да е интересно, полезно и някакси добро за хората, които ще го наследят. Защо, подобно на Ной, да не предложа най-ценното от онова слово, което познавам и без съмнение – като човек който е избрал тази работа – някакси го обичам?

Л.К.
– Навярно е трудно едни книги, които носят своето битие през векове и хилядолетия, да се превърнат в нещо различно – за да бъдат част от този „Ноев ковчег. Кое е различното в тях? В какво се превръщат тези книги, които някои от слушателите ни познават, други са забравили, а някои още не са срещали?

Н.Г.
– Замисълът е тези книги, за които всеки е чувал, да не остават само като заглавия или само като добавка към имената на техните автори. Защото знаем: в днешния свят, когато всяко слово е достъпно, е много лесно да се съобщават имена. И хората си казват: „Да, ето тези имена са прославени“. И какво от това? Понеже имената са много, никой сякаш няма време да се заеме и да погледне какво стои зад тях и зад тези книги. Разбира се, хората разчитат на едни ресурси, които ги знаем и на които не знам дали може да се има много доверие. Ти искаш да разбереш какво, да кажем, се разказва в трагедията „Едип цар“ от Софокъл. Поглеждаш в интернет, там пише; но кой е този, който го е написал, не знаеш. Затова си помислих, че е добре някой, който наистина познава отблизо тези неща, да ги разкаже.

Л.К.
– И да ги разкаже по един нескучен начин, което не е по-малко важно. Историята от „Едип цар“, която разказва Н.Г., звучи като кратък криминален роман в рамките на една страница; с богатство на езика, което записът на сюжета в „Уикипедия“ не притежава.

Н.Г.
– Радвам се, че така е станало. Към това бих добавил, че преразказването на велики литературни, и не само художественолитературни, но и историографски, ораторски и философски произведения, изисква голямо интелектуално и творческо усилие.
Защото ти първо трябва да си разбрал тази книга; а тя може да не е малка, може да е голяма.
Второ, трябва да я изговориш на родния си език. Ето в това е творческото усилие. Защото съм сигурен, че малко сме тези, които осъзнаваме колко трудно е да работиш с родния си език, колко всъщност ти незадоволително знаеш родния си език. И това ще го разбереш, когато се опиташ да разкажеш едно велико произведение на литературата. Тогава го узнаваш.
Защо тези резюмета са интересни, както казахте преди малко? Дали защото се е случило да се разкажат на добър език, или защото самото произведение е хубаво? Ако са интересни, то е, защото се извлича смисъл. Това е главното. Ние всички сме чували за „Илиада“, за „Дон Кихот“, за „Братя Карамазови“. Обаче как да се разкажат тези неща? Трябва да се извлече смисъл от тях. Да се запитаме: „Кое е важното, за което става дума в това прославено произведение. Защо е важно?“ И не просто да се впуснеш в история на литературата, анализ или критика. Защото тогава твоят слушател няма да разбере какво авторът е казал, а ще разбере само какво ти си мислиш по повод на тези неща.
Но ти трябва да се вчувстваш в произведението и да предадеш точно това, което авторът е казал и както вероятно би желал да го каже, обаче в рамките на една-две страници. А не да кажеш: „Чети един месец, ще го прочетеш и ще разбереш“. Да, ако чете един месец, ще разбере, но кой има един месец? Ти му го дай – примерно „Едип цар“ – за 6-7 минути и тогава ще го развълнуваш, ще събудиш интерес, а освен това ще помогнеш и на онзи, който го е чел и се е занимавал, да го разбере още по-добре. Значи имаме две ползи.

Л.К.
– „Каква скука! Няма да има културни и спортни мероприятия. От хляба и зрелищата остана само хлябът. И университетът няма да работи, за училища да не говорим. Какво ще стане с образованието? Би могло да се помисли за един библиотечен „Ноев ковчег“. Ето, аз ще се заема с тази работа и дано не остана сам, подобно на Ной. Ще разказвам по една-две ценни книги на ден (не повече, но не и по-малко). Това ще е подаръкът ми за онази част от човечеството, която ще оцелее след „вируса“. Да си спомним и светлия пример на Бокачо с неговата групичка от флорентинската villa.“
Така Н.Г., преподавател по старогръцка литература в СУ, ни въвежда в своите разкази: в начина, по който една книга може да звучи, незагубила от богатството си в рамките на една страница. И тук, сигурна съм, няма да пропусне възможността да призове и вас – които ни слушате, които четете, които сте чели, помните или не помните съвсем, но искате да препрочетете, да се включите и в „Ноевия ковчег“. За да не бъде той сам, като Ной. Как?

Н.Г.
– Прекрасно би било наистина, ако се намери повече от един човек, който да се заеме с разказване на такъв вид приказки. Защото това са приказки „за“ книги. То е различно, затова и се казва „преразказ“. Защото какво е разказът? Това е да събереш в слово нещо, което си преживял иначе, а не словесно. Отишъл си с хора на екскурзия, случили са ти се неща. И тези неща, които са се случили, са несловесни. Когато си се върнал и разказваш, тогава за пръв път ги създаваш чрез слово – въз основа на онова, което си усетил чрез сетивата и ума си. Затова се казва „преразказ“. И правилно, защото ти вече имаш един разказ, съставен от друг; и сега това слово трябва да го преработиш.
Но някой ще каже: „Добре, но нали то е налице? Човек отваря книгата и чете.“ А лесно ли е да прочетеш какво да е? Примерно, „Дон Кихот“? Всеки, който опита, ще разбере, че това е крайно трудна работа, макар че „Дон Кихот“ е много интересна книга. Обаче – хиляда и повече страници.

Л.К.
– Или ако си чел тази книга – с въодушевлението, което тя предизвиква – но не ти се връща отново към хилядата страници, а ти се иска да си я спомниш по друг начин.

Н.Г.
– А се случва и човек да е бил твърде млад, когато е опитвал да чете великите произведения; и естествено не ги е разбрал. Защото великите произведения рядко се пишат от млади хора. Те обикновено са писани от доста възрастни хора.

Л.К.
– В зрялата възраст пък времето на четящите е по-малко.

Н.Г.
– Да. Но аз искам да кажа две думи и за техническите особености на това, което ми хрумна да правя.
Ако вземем едно средно по размер произведение, като трагедията „Едип цар“, която може да послужи за мярка, е възможно то да се разкаже на страница и половина, така че човек добре да разбере за какво става дума. Какво значи страница и половина? Това значи, че човек колкото и внимателно да чете, това ще му отнеме към 6-7 минути. Представете си: велика трагедия, според Аристотел най-добрата от всички; и човек разбира за какво става въпрос за 6-7 минути! Само по себе си това вече не е малко.
После си казах и даже го написах, че е несправедливо, когато се заемем с много по-голямо произведение – „Илиада“, или някой роман – да го разкажем в същия размер. Защото тогава ще се получи нещо неприемливо опростено. Затова бихме могли да го разделим на части. Но и те не трябва да бъдат много, защото и тогава ще откажем читателя. Кое е доброто число? Може би 6-7 такива части.
И ето, правим 7 такива части от по 10 минути (което са две-три страници на част); и виждаме, че един голям роман може да бъде схванат с внимателно четене за 1 час.

Л.К.
– А как разказвачът да преодолее всички дефицити, до които по-простият начин на разказване може да го доведе? Как да не разказваме погрешно?

Н.Г.
– Да, това е нещо различно от количествения аспект на заниманието. Как да подходим така, че да направим разказа добър? Ами ето това, което казахме преди малко – да предадем смисъла. Но смисълът се извлича по един начин от повествователно произведение, каквото е романът, а по друг – от философско произведение.
Ще добавя и още нещо. Когато се занимаваме с кратки произведения, тях вече ние не можем да ги преразказваме. Има жанрове на кратката словесност: пословици, сентенции, вицове, басни. Те не могат да се разказват. Защото ако се заемеш да ги разказваш, непременно ще изгубиш същественото. Това се отнася, разбира се, и до лирическата поезия.
Така че един вид са произведенията, които се разказват – в които голям обем литературно съдържание се събира в малко страници – а друг вид са онези, които просто се цитират. Тогава вече говоря за фрагменти или направо за цитати. Такива неща също могат да влязат в подобна библиотечка.

Л.К.
– Да завършим ли със съвета: „Опитайте!“

Н.Г.
– Разбира се. Ето, аз съм някой, който се занимава с литература, и то една отделна литература…

Л.К.
– Но има хора, които могат да разказват математика.

Н.Г.
– Именно. Има хора, които се занимават с друго – не с литература, философия или история, а с математика и природни науки. Какво ли би било, ако някой учен, който познава своята математика или физика, се заеме да разкаже – накратко, разбираемо и съгласно смисъла – едно произведение на някой велик математик или физик? Да разкаже Архимед, Евклид, Галилей, или Нютон? Това ще е прекрасно, и аз бих бил първият, който би се заел да прочете едно такова представяне.

Л.К.
– Благодаря Ви за всичко казано.

*

12 март 2020, БНР. „Нашият ден“

https://bnr.bg/play/post/101239184

***

2.
Войната срещу празниците

ТВ Б 17

Светла Петрова:
– За празниците и в частност за най-големите християнски празници като доста забележима жертва на връхлетялата ни – къде реална, къде инфоепидемия – ще чуем подплатените с много знания разсъждения на доц. Н. Гочев от Катедрата по класическа филология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Здравейте.

Н.Г.:
– Здравейте, добър вечер.

С.П.:
– Преди Великден хората с вяра страдаха от това, че не могат пълноценно да преживеят празника. Храмовете почти бяха затворени. Виждаме, че нещо подобно се случва и с празника на Рождеството. Изключително строги забрани и ограничения в страните от Западна Европа, най-вече. Дали този вирус не е измислен от сатаната?

Н.Г.:
– Е, да не пресилваме. Да предположим, че това е една болест като други, които човечеството е преживяло – и то не в толкова далечно минало. Някои специалисти казват, че в началото на този век е имало заболявания, които са били даже по-опасни. Ние сме ги преживели, не сме ги забелязали и сме ги забравили.
Относно празниците и то в Европа, искам да обърна внимание, че пропускането или отминаването на Рождество Христово не е и чак толкова неочаквана работа. Всъщност то си беше подготвяно в продължение на дълго време. Ако човек се е вглеждал по-внимателно в начина, по който се е рекламирал този празник…

ТВ Б 1а

С.П.:
– Имате предвид, преди да избухне тази пандемия?

Н.Г.:
– Разбира се. Хората все по-малко чуваха за какво точно става дума. Говореше се, че предстоят празници, че трябва да си разменим подаръци, да се веселим. Но рядко се казваше изрично, че става въпрос за празнуване на едно събитие: а именно, за раждането на Бога в човешка плът.
Във всеки случай в по-голямата част на Европа това не беше общоприетият начин на говорене за Коледа. Защото се предполагаше, че след като Европа се населява от хора с различни възгледи и от различни религии, не е напълно коректно да се прославя точно християнският Бог.
У нас, като един по-различен регион, нещата не стояха точно така. Беше по-лесно да се говори за Рождество Христово. И все пак тези влияния се усещаха. Европа вървеше към това, да заобикаля темата за истинското събитие.
И ето сега, когато се казва „няма да се празнува, хората ще си седят в къщи, няма да се събират много, няма да се вдига шум“, аз не мисля, че това е чак толкова голяма изненада.

ТВ Б 4

С.П.:
– Не само това. Някои от мерките в Западна Европа – в Германия, да кажем – звучат стряскащо и в известен смисъл комично. Не можело за дните на Рождеството да приемаш в къщи повече от двама души над 12 години, или да се съберат повече от петима възрастни.

Н.Г.:
– Това е много печално и хората трябва да протестират срещу подобно отношение към тях.
Защото отношението към хората в Европа в момента е като към пациенти – и това се отнася до всички, не само до заразените, а до абсолютно всички. Които пациенти при това са и много виновни, че са се заразили или ще се заразят с болестта. Освен това не се предполага, че са способни да разберат в пълна степен какво им се е случило и какво е добре да правят.
Затова отношението към тях е като към непълнолетни и непълноправни. „Вие няма да излизате, няма да се срещате с най-близките си хора, ще чакате да ви кажем какво да правите.“ Това е отношение, което е допустимо в едно семейство от страна на родителите към невръстните им деца. Значи сега ние имаме едно надменно отношение на властите в Европа към гражданите, което за съжаление е придружено и с доста безцеремонно отношение от страна на полицията. Защото виждаме много печални сцени из цяла Европа.

ТВ Б 13

С.П.:
– Можем да бъдем сигурни, че в Германия полицията ще тръгне да прави проверки и ако установи в някой дом шестима души, те ще си понесат последствията за това. При нас, за радост, не са толкова строги нещата.
Но какво губим, като се лишаваме или като ни лишават от тази традиционна празничност, на която сме свикнали? Може би е добре, че се ограничава комерсиалната стихия, която съпровожда тези празници. Но най-вероятно губим нещо като празнично чувство, усещане, някакво тържество на душата, което изпитваме ние, християните, на тези празници?

ТВ Б 20

Н.Г.:
– Да, редно е да се запитаме какво изобщо е празникът. Идеята за празника е стара, тя съпътства цялата цивилизация. Но ако се обърнем към един достатъчно авторитетен и много стар текст, а именно към Стария завет, ще видим какво е казано в самото начало.
„Шест дни работи и върши своите дела…“. Занимавай се, грижи се за тялото си – това иска да се каже. А за седмия се подразбира и „почивай“, но още повече: „отдай го, посвети го на Господа, твоя Бог.“
Какво значи това? Че в нашата традиция – защото Писанието е навлязло дълбоко в съзнанието на европееца, и без съмнение, на православния християнин – се мисли, че през почивния ден човек не просто отмаря; не просто спира да произвежда и стои на едно място, а насочва мислите си към особено важни неща. Почивният ден – неделята, както ние я наричаме („неделя“ значи „ден в който не се работи) – е ден, в който трябва да се замислим за най-високите неща. Най-общо казано (да не говорим точно за религия), да се замислим за смисъла на това, заради което сме живели последните 6 дена. Ето затова е и неделята.
Но също така големите годишни празници: да се замислим и да обсъдим – и не просто в самота, защото това е трудно, а с други хора, с близки наши хора – за какво живеем. За какво е целият труд, всички тези усилия, които ние без съмнение сме положили.

С.П.:
– Сега най-вероятно ще ни кажат: „Обсъдете го по интернет, виртуално. Както дядо Коледа тия дни изпрати някакво послание до християните, вярващите, и до децата най-вече. Вчера беше тиражирано в големите медии. Там той ни призовава да бъдем мили и добри, да спазваме здравните препоръки и да намерим други начини за общуване с нашите близки и обични хора.

Н.Г.:
– Ами не е много весело това, в никакъв случай. Едва ли само на малцина им се струва, че ние сякаш живеем в един антиутопичен роман, където хората полека-лека започват да се превръщат в сенки. Ето и сега виждаме – аз съм един от малцинството Ваши събеседници тази вечер, които са тук със своето тяло. Нали така?

ТВ Б 10

С.П.:
– Ами да. Видяхме какви проблеми има по установяването на виртуалната връзка…

Н.Г.:
– Съгласен съм, че така е по-удобно. Наистина, интернет създава големи удобства. Всички хора са се радвали по някакъв начин, когато са ползвали интернет, в това не се съмнявам. Но той е малко като писмеността: човек не може да живее само с книги. Той трябва и да чува хора, да ги вижда. Някои казват: „Защо да не се образоваме само като четем книги?“ Ами да речем, защото няма да ги разбереш тези книги, ето затова. Някой жив човек трябва да ти ги обясни. По същия начин е и с интернет. Не може да общуваме само през него. Това не е естествено. Интернет може да помага, да съхранява информация, може да виждаме неща, които са се случили, а ние сме ги пропуснали; но трябва да помним, че това не е истинско общуване, а е само помагало за общуване.

С.П.:
– И накрая да Ви помоля да разтълкувате нещо, което казвате в един хубав текст, който бяхте дали в сайта „Гласове“ за студентския празник, 8 декември. Там казвате, че когато се променя моделът на живот – начинът, по който е уредено и функционира едно общество – най-напред се заличават празниците. Това ли преживяваме в момента? Нещо драматично става в начина, по който живеем.

Н.Г.:
– Аз не казвам какви са мотивите или мислите на хората, които провеждат тази промяна. Казвам това, което се вижда. Наистина, ако продължаваме така, празниците ще започнат да заглъхват. Тези – традиционните и основополагащи български и европейски празници. Но Ви уверявам, че съм оптимист. Защото и аз съм свидетел на онова време, когато празниците бяха подменени и ни бяха предложени едни съвсем нови и напълно различни празници.

С.П.:
– Точно така, едни 45 години така живяхме. Без Рождество и Възкресение.

Н.Г.:
– Още повече, че аз самият съм се родил по онова време и съм смятал, че всичко си е наред. После съм научил, че не е наред, че тези неща са нови. И съм си дал сметка, че не е никак чудно, че тези празници днес са общо взето забравени и хората, които са се родили сега, вече не знаят за тях.

С.П.:
– Щом сте оптимист, нека да завършим с усмивка. Какво е Вашето послание към хората – предпразнично?

Н.Г.:
– Да бъдат лично заедно с най-близките си, с колкото се може повече приятели.

С.П.:
– Благодаря Ви.

*

16 декември, ТВ 1. „Алтернативата“

https://www.youtube.com/watch?v=pXpgVF8gBgo

***

3.
Християнство и дистанционност

Християнските празници и България

Особеното обществено състояние, в което се намираме (пък и наближаването на Рождество и Нова година), дава повод да се помисли за празниците и изобщо за празничността.
Понеже сме християнска страна повече от хилядолетие и поради това празнуваме по християнски, трябва да се кажат няколко думи за това, що е християнски празник.

„Да празнуваш“ значи да отбелязваш някакво важно събитие заедно с други хора (а не сам).
Събитията, които християнинът отбелязва чрез своите празници, са от живота на Бог, когато Той е бил Човек. Затова празнуваме Рождество Христово, Богоявление, Сретение Господне, Преображение, Възнесение и особено Великден (Пасха). Всички тези дати, подвижни или не, се отнасят до живота на Иисус Христос.
Имаме и празници, свързани с живота на Неговата майка – Света Богородица. Това са Благовещение, Рождество Богородично, Въведение и Успение Богородично.
Освен това празнуваме дати, отнасящи се до живота на основаната от Бог Църква – най-напред Петдесетница, после Въздвижение на Кръста, а също и всички празници на светиите, приети от Съборната църква.

Така че главните и най-стари български празници са тези.
Освен тях имаме и държавни, тоест национални; и оттук нататък всякакви обществени, професионални, семейни и лични празници, но тяхното значение за обществото като нещо „цяло и едно“ е по-малко.
Към тези, които не са от най-голямо значение, се отнасят и празниците на други религиозни общности. Държавата допуска и уважава тези празници, защото хората, които ги отбелязват, са български граждани. Но главни са тези на Църквата: и доколкото това е така, имаме основание да твърдим, че България и днес продължава да бъде християнска страна.

Пандемията

През 2020 преживяхме едно тежко смущение на обществения живот, което се отрази и върху личния живот на всекиго. Не мисля да обсъждам медицинската страна на случилото се. За това, каква е болестта и какви да са профилактиката и лечението, е най-добре да говорят занимаващите се професионално и по призвание – това са изследователите (вирусолози, епидемиолози), а също действащите лекари и фармаколозите. От тяхното виждане трябва да зависи какво ще е отношението ни към болестта.
Още от самото начало забелязахме, че мненията на изследователите и медиците се различават съществено – както относно профилактиката, така и относно лечението.

Дали политиката, която нашето и други правителства възприеха е най-добрата? За това има спорове. Политиката в различните страни явно не е една и съща. Но ако говорим за света, в който участваме – това евро-американският, който в известна степен включва и Русия – промените са големи и приблизително еднакви навсякъде. Изключенията, като тези в Швеция и Беларус, са малко; но и там хората понасят следствията на това, което се случва по света.

Отказ от всеобщо благосъстояние

Преди да премина към влиянието на тези събития върху християнската празничност, ще обърна внимание на отношението на промените към идеологията на нашия свят. Не е тайна, че един от основните ѝ принципи от последните 30 години, е този на „икономическия растеж“. Влиятелните евро-американски медии, а след тях и останалите, занимаваха всекидневно гражданите с това, какъв е икономическият растеж, застой или спад тук или там, преди или в близко бъдеще. И ако някъде се случваше растеж, това се смяташе за свидетелство, че животът там върви общо взето добре; ако не – напротив.
Това значеше, че е редно хората да се стремят към по-добър живот – което, казано по такъв начин, никой не би оспорил; а пък „добър живот“ значеше просто „повече потребление“.

Някой би казал, че това е нормално за капиталистическия свят, където главната грижа на водещата прослойка е печалбата. Но ние, които помним XX век, можахме да забележим, че почти същото се предлагаше и на гражданите на социалистическите страни – особено от 1970-те години нататък. Предполагаше се, че е редно хората да забогатяват, макар и справедливо.
Този принцип, наред с онзи за „мирното съвместно съществуване“ на „държавите с различен обществен строй“, и с допускането на един умерен интерес към националното, постепенно измести принципа на „класовата борба“, чиято цел беше победата на комунистическите партии по всички части на Земята.
Така че ние, като хора от държава, която е била и социалистическа, отдавна сме привикнали с убеждението, че е желателно и дори нормално хората да стават все по-заможни – че е нормално да има икономически растеж.

Но това, което се случи – и продължава да се случва с неотслабваща скорост – е пряко отрицание на принципа за „нарастване на благополучието“ чрез икономически растеж.
Изведнъж, ако се съди по характера на публикациите във влиятелните медии, се оказа, че растеж няма да има, а напротив – ще има спад, и то голям. Това обаче не се представя като катастрофа, както би трябвало да бъде, ако растежът и забогатяването се смятаха за най-важното нещо. То се представя като нещо „в реда на нещата“ – при положение, че грижата на всички трябва да е съвсем друга, а именно, борба с епидемията.
По същия начин щеше да се говори, ако беше избухнала световна война: тогава също нямаше да се очаква по-нататъшно забогатяване, а първата задача щеше да е победа над противника.
Така че идеологическият принцип на „нормалността“ на увеличаване на благосъстоянието, изведнъж и пред очите на всички беше просто отменен.

Перестройката и „новата нормалност“

Официално е прието да се казва, че няма друга причина за това, освен изненадващото разпространение на новия вирус; и че веднага щом епидемията бъде овладяна (а това може да стане скоро), всичко ще тръгне по старому. Но се допуска и присъствието на гласове, които казват, че връщане към старото може и да няма.

Да обърна внимание на нещо, което ние тук сме преживели – и не чак толкова отдавна, а към края на XX век.
През 80-те години първо в СССР, а после и в другите европейски социалистически страни, от най-високо място беше обявена „перестройка“: което трябваше да значи решително усъвършенстване на съществуващия ред без пълната му отмяна. Официално не се предвиждаше нито разпускане на СИВ и Варшавския договор, нито разпадане на СССР, нито отказ от монополната власт на комунистическите партии.
Но всичко това съвсем скоро се случи и се тръгна към нов вид политически, обществен и икономически живот.
И веднага след обявата на независимостта на страните и въвеждането на политически плурализъм, хората рязко обедняха – първо, защото стоките от магазините изчезнаха и нямаше никакво значение дали някой има пари, защото с тях нищо не можеше да се купи; а после, защото изчезнаха и самите пари, чрез хиперинфлация.
Но колкото и тежко да беше това, все пак имаше нещо, което облекчаваше страданието и даваше надежда – това бяха свободите, които до този момент повечето хора нямаха.

Както виждаме, сега – и не само от едната страна на някогашната „желязна завеса“, но едновременно и от двете – се случва нещо аналогично, макар и не еднакво (в историята има подобни, но не еднакви събития).
Внезапно и много твърдо беше прекратен достъпът до услуги и развлечения, които хората смятаха, че им се полагат „по принцип“. Отмени се спортът като зрелище за хора, събрани заедно; също и туризмът – и не само този до далечни страни, но се забраниха дори разходките из малките градски паркове и градини. Забраниха се всички културни прояви; прекратиха се училищните и университетските занятия във вида, в който са съществували от векове и хилядолетия. Отмени се и обичайното празнуване, включително религиозното.

Какво беше предложено от страна на властите, като изключим обещаната надежда за „спасение от болестта“?
Това, което вече съществуваше и беше достатъчно разпространено и употребявано – общуването по интернет.
Хората бяха посъветвани да живеят главно в интернет. Да пренесат там колкото се може повече дейности – не само комуникационни, но и политически, обществени, професионални, икономически, образователни, игрови… всичко. И празнични.

В такава обстановка е нормално човек да съжали, че има тяло – защото то е, което му пречи да стане просто един безтелесен образ в интернет без никакви „материални“ потребности. Видяхме как за няколко седмици едно общество (и то голямо) на неограничено потребяване се превръща в общество на краен аскетизъм (да не можеш да се срещнеш с роднините си, да отидеш на разходка!). И то не защото хората пожелаха това, а просто чрез заповеди и полицейски надзор. И това засегна стотици милиони, които бяха прекарали целия си живот по друг начин.
Ако имаше някаква утеха, тя беше (и е) в това, че такъв живот е по-опростен и без съмнение – по-евтин. Тъй като потребяването беше намалено в много проценти, а може би в пъти.

Ако си позволим да продължим аналогията с края на съветския социализъм: там перестройката очевидно се наложи поради това, че икономическият растеж, с който бяха обвързани повечето стремежи, стана невъзможен. Вероятно в подобна ситуация се намираме и сега.

Това, разбира се, не значи, че коронавирусът не съществува. Но пак повтарям, че неговото съществуване и качества трябва да се знаят от познавачите, които са се потрудили да станат такива, а не от всички – тъй като, колкото и добре да ни информират медиите, подобно знание си остава недостъпно за повечето от нас.

Християнство и дистанционност

Предполагам, че мнозина са чували разсъждения в следния дух: „Добре, какво толкова страшно има, че няколко седмици няма да ходиш на църква? Да не ходиш на мач можеш, да се откажеш от театър също можеш, а от църква – не?“

Разликата между ходенето на църква и на мач е преди всичко в това, че едното събитие има духовен смисъл, а другото няма. Но дори посещението на една хубава театрална постановка или концерт пак няма този духовен смисъл, който има участието в литургията. Тъй като духовният живот на християнина няма за цел просто да го усъвършенства като личност – макар че и това е вярно – а се стреми към нещо много повече: към единение с Бога и безсмъртие.

Но някой би казал: „А какво страшно има в това, да се ограничи физическото присъствие в храма? Нима човек не може да казва молитвите толкова често, колкото иска, да чете сам или със семейството си богослужебни книги (има ги в интернет), да гледа литургии – не само на своята, но на всички други църкви? Нима всичко това не е достъпно? Няма ли той в такъв случай да води духовен живот, няма ли да е християнин?“

Отговорът на такъв въпрос е: „Този човек може би ще мисли, че води духовен живот, и не е изключено да има хубави нравствени качества; но няма да е член на Църквата, и следователно няма да е християнин“.
Това сигурно ще прозвучи странно за мнозина. Защото в света отдавна се полагат усилия християнството да се представи като някакво етическо учение – разбира се, похвално; а животът на Църквата като поредица от ритуали, които имат някакъв символичен и исторически смисъл и могат да се извършват от клириците и със, и без участието на миряни.

Това не е така. Трябва да се обърне внимание на следния факт: тайнството Причастие (Евхаристия), което е централно за богослужението и без него християнският живот е немислим, е завещано на вярващите от самия Иисус Христос; но неговият смисъл не е да символизира Тайната вечеря, нито просто да напомня за нея. Чрез Причастието християнинът приема в себе си тялото и кръвта на Бога – не символично, а буквално. По този начин той се единява с Бога не в мислите си, не емоционално, а направо телесно.
Това обаче не може да се направи по интернет.

Християнският празник има смисъл с оглед на Евхаристията и другите шест тайнства; без нея и без тях той би бил просто „честване“ на някакви отминали събития и изразяване на надежди за бъдещето; и едно приятно прекарване в средата на близки и съмишленици. В тези неща няма нищо лошо, и тях ги има и на християнския празник; и при все това те са извън същността на християнството.

Ето защо политиката за ограничаване на „присъственото“ празнуване не противоречи на никои човешки навици, обичаи или религии толкова пряко, колкото на християнството. И стремежът към премахване на личното участие в богослужението неизбежно съдейства за премахване (унищожение) на Църквата.

Точно това опитваха да направят войнстващите атеисти през XX век. И какво постигнаха?
Нека тези, които днес взимат решения, засягащи Църквата, да не забравят техния провал.

*

Християнският празник и войната срещу него

Принудителна профилактика

От няколко месеца насам всички граждани в страната ни, както и на множество други страни, са подложени на принудително лечение.
Ако някой каже, че това е по-скоро профилактика, ще отвърнем, че и профилактиката (предпазването) е част от лечението. Тя се прави, за да се „предотврати“ болест. Това също е грижа за здравето, борба с болестта и следователно лечение. И също като него може да бъде доброволна или принудителна.
Нека напомним, че пълнолетният и пълноправен човек (този, който носи отговорност за действията си) не може да бъде подлаган на принудително лечение (чл. 52 на Конституцията). Държавата, за която работи като служител или данъкоплатец, може и трябва да му осигури възможност за лечение; но тя не може да му заповядва да се лекува. Неговото здраве е преди всичко негова работа; ако се разболее, той ще понесе последствията от това.
Ако това не се признава, тогава излиза, че отношението към хората от страна на държавата е отношение към непълноправни (несвободни) същества.

Война или революция

И все пак днес държавата разпорежда на хората да се лекуват, макар че далеч не всички са съгласни с това. В тази своя дейност тя е подпомагана от влиятелните медии; като съществува впечатлението, че именно те управляват този процес, а тя е просто изпълнител на техните разпореждания (изисквания, настоявания).
Защо влиятелните медии вършат това, е въпрос, който не се обсъжда. Ако някой го зададе, веднага ще бъде обвинен, че не е „с ума си“. Така се оказва, че всеки може да бъде контролиран и да му се иска сметка за действията и мотивите, освен влиятелните медии. Те не подлежат на контрол, което значи, че могат да имат тиранична власт над държавите и гражданите; или да са инструмент на властта на някой, който още по-малко подлежи на контрол.
И тъй, в живота на обществата чрез средствата на властта се внесе съществена промяна, и то противно на желанието на хората: всъщност, никой не се допита до тях. Как да наречем това, освен война или революция? Нормално е да се пита кой води тази война или революция, и с каква цел.
Във всеки случай тя върви срещу установения начин на живот.

Празник и смисъл

Защо хората се събират да празнуват? Дали това е просто почивка след работа? Празникът е и това („ден, празен от работа, незает“). Но освен това той е време да се поговори „защо работим“. И още повече: защо живеем.
Да се мисли по тези въпроси не значи да се правят някакви тежки изследвания или да се провеждат дебати; то може да стане чрез разговори, игри и музика. Във всеки случай празникът създава възможност на хората да се насочат към темата за смисъла. А загрижеността за смисъла (защо правим това или онова, защо изобщо живеем) е характерна за човека като разумно същество; тя е дори един от белезите на неговата разумност.
Така че възпрепятстването на празника е преследване и измъчване на човека, като разумно същество; и съдейства за неговото унищожение

Празник и безсмъртие

Всичко, казано дотук за празника, го има и при християните; но има и повече. Защото християнинът не отива на празник само за да разговаря или се весели с други хора; нито само за да слуша молитви, четене на Писанието и проповеди. Той отива и заради тайнството.
Някои тайнства се отнасят само до дейността на клириците (свещенство), или се извършват само веднъж в живота (кръщение). Но има други, които се извършват многократно, и те са в сърцевината на християнския празник. Такова е причастието.
Него човек извършва не за да узнае смисъла на живота, а направо за да се приобщи към живота – и не към временния, а към вечния. Всички останали тайнства по различен начин служат за тази цел; и стремежът към нея е основата и същността на християнския празник.
Така че ако възпрепятстването на празниците изобщо е война срещу човека като разумно смъртно същество, то възпрепятстването на християнския празник е война срещу него като безсмъртно същество – като срещу някой, който може да придобие вечен живот.

(в „Добротолюбие“, 17 декември 2020 – https://dobrotoliubie.com/2020/12/17/%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%8f%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%b8-%d0%b4%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82/)

***

4.
За свободата

Ангел Карадаков:
– Доц. Гочев, днес особено често може да се чуят призиви за свободата, свободата на словото, на мисълта, на пътуванията. Какво обаче е наистина свободата? Философия? Химера или необходимост и право?

Н.Г.:
– Преди всичко е нужно да се каже, че свободата е свързана с възможността и с избора. Човек смята себе си за свободен тогава, когато знае, че може да направи нещо; и следователно да избере дали да го прави или не. Това му е достатъчно, за да се чувства свободен.
И обратното. Затворникът примерно знае, че не може да напусне мястото, където е затворен; и не защото ще бъде наказан, ако го напусне, а просто защото няма как да го направи: неговите пазачи няма да допуснат той да се окаже телесно извън границите на затвора. Значи той не може да избира дали да бъде в затвора или не; и поради това, че не му е даден такъв избор, той е лишен и от такава свобода. Така се оказва, че затворът не е място, което изглежда по един или друг начин; той просто е това, от което не можем да излезем, макар да желаем.
Значи свободата е свързана и с желанието. Хората винаги са били склонни да мислят, че тя се състои в това, човек да може да прави каквото желае; и следователно безусловната (абсолютна) свобода ще бъде в това, човек да прави всичко, което пожелае; тогава и така, както пожелае.
Тук трябва да обърнем внимание, че има значение кой е източникът на желанието – къде възниква то. Ние сме съгласни, че човек се отличава от останалите живи същества по това, че притежава разум. Така че ако желанията възникват независимо от разума, ако не се ограничават от него, тогава човек, дори да може да ги удовлетворява, няма да е свободен като човек, и значи няма да има свободата, която ни интересува. Така излиза, че човешката свобода е да можем да правим онова, което се определя от разума ни.
И така възниква въпросът: дали свободен е този, който може да прави всичко, за което помисли и оцени като достойно за пожелаване?
За да отговорим, трябва да решим, дали човекът, освен мислещо същество, е и такова, което се стреми към добро; дали той има това предназначение. Ако допуснем, че в битието му няма нищо, което да го задължава да предпочита доброто, тогава свободата и могъществото ще са едно и също: колкото повече неща може да направи човек, толкова по-свободен е той без оглед на това, дали избира доброто или лошото.
Така че понятието ни за свобода зависи и от това – дали ще я обвържем с избора на доброто. Ако да, следва да изясним кое смятаме за добро. Но тази работа няма да има смисъл, ако не сме убедени в съществуването на истина относно доброто и лошото. Така че ако човек желае свобода, той трябва да си постави за задача да узнае истината за тяхната разлика. И да е сигурен, че ако не я постигне, няма да придобие свобода.

А.К.:
– Кога човек е наистина свободен?

Н.Г.:
– Отговорът на този въпрос се съдържа в това, което вече казах. Ще добавя и някои примери. Човек не е свободен буквално във всеки момент. Когато спи, не е; и във всички случаи, когато извършва неща, причинени от телесната му природа. Той осъществява свободата си тогава, когато прави разумен избор между две възможности.
И ако направи избор, съответстващ на доброто – такова каквото то е, а не просто каквото му се струва – тогава той ще е действал наистина и напълно свободно. Ако не успее да го постигне, той ще мисли, че е постъпил свободно и може би ще се е опитал да го направи; но в крайна сметка ще се е оказал несвободен поради своето незнание или недобра воля.
Така е със свободата на словото. Това, че ние сме изказали мнение за нещо чрез медиите и то е достигнало до мнозина, още не значи, че сме се изразили свободно. Ние ще сме се изразили наистина свободно само ако сме казали истината по даден въпрос; ако не, тогава просто сме говорили. От друга страна, за да можем да кажем истината, трябва да сме имали думата; така че не е безразлично дали човек има възможност да говори публично или не.
Така че има две степени на свобода, като първата предхожда втората и е условие за нея. Тя е в това, изобщо да имаш избор; а втората, при която свободата се осъществява напълно, е да направиш добрия избор.

А.К.:
– Къде е пресечната точка между свободата и отговорността, поемането на отговорност?

Н.Г.:
– Човек е поел отговорност за извършеното тогава, когато се е съгласил, че е можел да действа свободно. Всеки опит да се оправдаем за нещо, за което съжаляваме, е опит да докажем, че сме били принудени да го извършим.
И наистина, незнанието в момента на взимането на решение може да е основание да твърдим, че не сме могли да действаме свободно; и поради това отказваме да отговорим, дали сме постъпили добре или лошо. Но слабата или зла воля не е. Ако човек се съгласи, че е направил лош избор, макар да е разбирал кое е доброто, това е признание, че не е имал сили или не е пожелал да направи добрия избор. Това именно е грехът и тогава той признава вина. Значи на въпроса дали си е послужил добре с дадената му свобода, той е отговорил, че не си е послужил добре.
Ако пък смята, че е избрал доброто въпреки опасността да пострада заради това, той също поема отговорност; но тогава не признава вина и не смята, че има грях. С това той твърди, че е избрал да действа наистина и напълно свободно. В този случай неговият отговор е положителен и гласи: „Аз успях“.
Така че да си отговорен означава да разбираш как си си послужил със свободата и да го разясниш на други.

А.К.:
– Няма как и да не Ви попитам за християнската свобода. Как можем да определим кога един човек е наистина свободен и как той може да отстоява и пази тази своя свобода?

Н.Г.:
– Християнската свобода се отличава от всяка друга с това, че християнинът приема казаното: „Аз съм Истината“. А именно, че разказаното за Христос от евангелистите и апостолите и изтълкувано от отците е истина, че думите Му са истина и че тази истина позволява да се направи разлика между добро и зло, и свобода и несвобода. Такъв човек е приел Христос като критерий за свобода: ако действаш в съгласие с Него, само тогава ще си истински и напълно свободен.
Но за да се случи това, човекът трябва да разбира Христос, а то не може да стане без Самият Той да е благоволил към него. А благоволението на Бога към човека е тайнствено свързано с взаимната им любов.
Така че тази свобода зависи от отношението между християнина и неговия Бог.

(11 март, 2021; за сп. „Светодавец“, априлски брой)

***

5.
Защо се раждаме, щом ще умрем?

„Защо сме се родили?“
„Какво представлява смъртта за вярващия човек?“

За щастие, християнството е дало разумен отговор и на двата въпроса.
Отговорът на първия въпрос е, че ние не сме се родили по човешко решение, а сме били сътворени по решение на Създателя на цялата вселена. Както е създал вселената по своя воля и с разумно решение, така е създал и нас – като една мъничка част от нея, но разбира се, много важна.
Защото само човекът, за разлика от всички останали живи същества и от целия свят, е подобен на Бога и би могъл да стане почти като Него. Така че ние сме създадени по решение; и не ей-тъй абстрактно като „хора“, а като „точно този човек“. Тъй като Бог има предзнание за това, какъв ще бъде този човек. На него му е известно кои сме ние и всичко за нашия живот.
Причината, по която е създаден човекът, определя и начина, по който той ще живее, смисъла на живота му, обосновката на неговите дела. Това няма да са някакви негови лични планове. Християнинът не живее ей-тъй в съгласие с личните си планове. Той живее, подчинявайки се, или по-точно – съгласявайки се с това, което Бог му предлага.
А какво му предлага Бог? Да стане като Него. Не по-малко. Какво значи да бъдеш като Него? Значи да имаш безкраен и щастлив, по-точно – блажен живот. И следователно това трябва да бъде планът – единственият план, който събира в себе си всички житейски планове на човека.

1 Задушница 2021

Има първи живот, и има първа смърт. След това ще има втори живот: и той ще бъде животът на онези, които са се съгласили. И ще има втора смърт – и тя ще бъде на онези, които са отхвърлили.
Но да нека да кажем накрая, че смъртта, за която мисли християнинът, втората и вечната смърт, не е небитие. Човек продължава да съществува в нея, но по най-лошия възможен начин. А кой е той? Да правиш обратното на най-доброто. Кое е най-доброто? Бог е казал: най-доброто е да обичаш. А кое е обратното на това? Изглежда, да ненавиждаш. Кого? Другите хора, Бога и самия себе си.
Ето това е положението на човека, който се намира във вечната смърт.

=…

6 ноември 2021, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/zashto-se-razhdame-shtom-shte-umrem-v306918-299881news.html

*

290

Арист 5-12 дек БНТ 6

За второто издание на „Метафизика“ (и други интервюта)

1.
Второто издание

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. Николай Гочев от СУ. Добре дошъл!

Н.Г.:
– Здравейте!

Г.М.:
– Това е едно изпълнено обещание, защото още в едно от първите предавания на „Религията днес“ се уговорихме да ни гостувате отново. Тогава говорихме за превода на „Метафизика“. А сега имаме повод да продължим този разговор и да припомним защо Аристотел не е бил превеждан толкова дълго време.

Н.Г.:
– Само да кажа, че съм донесъл още едно издание на „Метафизиката“, което тогава не успяхме да покажем. Защото тогава ние показахме първото издание на българския превод на „Метафизиката“, което се появи през 2000-та година и беше дело на двама преводачи; и също така изданието от 2020-та, което беше само от един преводач. И сега ми се иска да покажа този двутомник, който се появи в течение на две години – между 2017 и 2019. Тук имаме преиздадения превод от 2000-та – на единия преводач, а тук – нов превод [на средните книги], с който вече това, което целяхме в продължение на много години, беше постигнато. А именно, цялата „Метафизика“ да бъде преведена от един преводач; или, да кажем, от един екип.
Арист 5-12 дек БНТ 14
Защо това беше нужно? Защото „Метафизиката“ на Аристотел е основополагащо съчинение за философската култура, за хуманитарната култура и за цялото словесно образование. Поради това на български език трябва да съществува превод, който да е единен, на който хората да се опрат и да кажат: „Приемам, че това са Аристотеловите думи“. Оттук нататък всеки, който иска да се образова философски и хуманитарно, може да гради. И поради това имаше толкова голям интерес към този превод. Той стана факт през 2019-та благодарение на издателство „Дива 2007“. Господин Николай Фенерски, който е негов създател, се оказа човекът, който за пръв път издаде пълен, единен превод на „Метафизиката“ на български език.
Ще добавя и нещо, което може да се стори интересно. В цялата история на преводаческото дело има десет такива случая. Десет пъти „Метафизиката“ на Аристотел е била превеждана за пръв път от един човек на даден език. И ето, българският превод е десетият. В момента на нашия пазар може да се намери само това издание. Първото отдавна е изчерпано, но е изчерпано и това от 2020-та, което се появи сега, през юни. Но хората го купиха. Интерес има.

Г.М.:
– За това можем да ви поздравим. А сега да навлезем – или поне аз ще направя опит, а Вие ще помогнете – в дълбочината на „Метафизиката“. На това, как Аристотел си представя Бог. Какво е Бог според Аристотел?

Н.Г.:
– Подхождайки към Аристотел и неговото богословие, трябва да имаме предвид няколко основни неща.
Арист 5-12 дек БНТ 5
На първо място: според него теологията е най-важната наука. Тук, в „Метафизиката“, той разсъждава за системата на науките, и за това, коя наука е първата и главната. Коя, дори и да не е най-необходимата, е най-ценната? И се колебае между три.
И казва: „Да не би това да е физиката, която се занимава с движещите се неща? Или математиката, която се занимава със сигурни неща, за които не може да има спор, защото са ясни, добре дефинирани и неподвижни; но съществуват само в нещата, а не отделно?“ Защото математическите обекти не съществуват самостоятелно – според Аристотел (според други философи съществуват, според него – не) – а само в нещата, тоест в предметите, на които те се явяват граници. „Или може би има една най-висша наука, която се занимава с нещо неподвижно, което е само по себе си; а не като математическите предмети, които не се движат (не се променят), но и не са сами по себе си, а са „в“ нещата.
Ако има такова нещо, то науката за него ще е най-висшата.“ И казва: „Това нещо е, което движи целия свят. То е неподвижно и тегли нещата към себе си; то е причина за движението. Самото то никога не се изменя. Ако има Бог – това е Богът“. Така казва Аристотел в XII книга на „Метафизиката“.

Г.М.:
– Неподвижният двигател, който движи всичко.

Н.Г.:
– Неподвижният двигател, който е причината за нещата. Сега да добавим още нещо. Според Аристотел – и може би според цялата антична философия – причината за злото [лошото] не е нищо друго, освен материята.
Арист 5-12 дек БНТ 4
Ако нещата са лоши, тоест грозни; ако са несъвършени, ако човекът е несъвършен, тоест лош, причината за това – мисли Аристотел и мнозина след него – може би не е в злата воля, даже изобщо не е в нея, а е просто в материята. В това, че човек е материален. Тъй като е материален, той има потребности и тези потребности го теглят към лошото и някакси го повреждат.

Значи материята е причина за злото. А какво е богът? Тъй като богът трябва да е съвършен и неизменен, той ще е нещо, в което няма материя. И Аристотел казва: „Богът – това е единствената съществуваща отделно, самостоятелна форма; тя няма материя“. По този начин той прави единствения си компромис спрямо Платон. Тъй като Платон е смятал, че съществуват форми – той ги нарича „ейдоси“, това е думата на гръцки – които са сами по себе си, нямат материя, и благодарение на тях съществуват нещата тук. Грубо казано, ако има хора, то е защото има идеален човек. Той е нематериален, тялото му е някак съвършено – просто е „вид“. Но според Аристотел такива неща не съществуват; а цялата вселена се състои от неща, които са съчетания от форма и материя. Освен това нямаме „чиста материя“. Чиста материя не може да съществува, защото материята винаги приема някаква форма. Напротив, чиста форма съществува и това е, както казахме, божеството. То няма никаква материя и благодарение на това не може да бъде лошо и никога няма да се промени. Тъй като материята е причина за промяната. И така, богът е форма без материя.
Арист 5-12 дек БНТ 4 11

Г.М.:
– А душата? Безсмъртна ли е душата според Аристотел?

Н.Г.:
– Би могло дори да се предскаже, въз основа на това, което говорим, какво ще мисли Аристотел за душата. Ако тя, подобно на бога, беше форма без материя – ако би могла да бъде форма без материя – тогава би била неизменна и следователно безсмъртна. Но Аристотел не вярва в това. Той казва (примерно в трактата „За душата“, но това се усеща и на други места), че „душата“ е просто формата на живото тяло. На тялото, което има органи, което е в състояние да живее. И то е съществуващо в пълна степен благодарение на това, че е обхванато от „душа“. Душата е неговата форма, благодарение на която то може да прави каквото и да е. А в момента, в който по някаква причина умре, то губи тази форма.
Арист 5-12 дек БНТ 7

Г.М.:
– Тоест, душата си отива с тялото?

Н.Г.:
– Да… Тя фактически не може да отиде никъде. Тя е просто форма. Както ако счупим тази чаша, формата на точно тази конкретна чаша няма къде да отиде. Тя се губи, изчезва и за известно време остава този материал [парчетата стъкло]. Подобно е положението и с човека. Когато умре, той губи своята форма и остава за известно време някаква материя, която накрая изчезва. А безсмъртие на душата не съществува.

Г.М.:
– Това обаче е конфликт с християнството. Затова ли дълго време не е бил превеждан?

Н.Г.:
– Разбира се. Един християнин никога не би приел такава постановка. Но, първо, Аристотел е бил използван и без да бъде превеждан. Това става, естествено, в неговата среда – в гръкоезична Византия. Почти всички – или направо всички – византийски богослови са използвали Аристотел. Може да не са го цитирали, но са го ползвали – ползвали са неговия понятиен инструментариум. Разбира се, те не са вярвали в това, в което той е вярвал. Не са се занимавали много и с неговата идея за бог. Защото от гледна точка на християнството, Аристотеловата идея за бог е прекалено бедна. Всичко, което Аристотел може да каже и с което един християнин би се съгласил, това е, че Бог е вечен и неизменен; и може би, красив и желан. Аристотел мисли така. Нали, ние по някакъв начин желаем Бога. Особено ако сме философи; тъй като Аристотеловият бог е нещо мислещо. В такъв случай, ние се стремим да се уподобим на него, мислейки.
Арист 5-12 дек БНТ 11
Но това е всичко. В християнството положението е съвсем различно. Бог е Някой, Който има личен контакт с човека; такова нещо в аристотелизма няма. И друго, което вече изглежда – би казал някой апостол на Църквата – като безумие [за езичниците]. То е, че Бог е станал Човек – и не за друго, а за да пострада заедно с всички хора. От гледна точка на Аристотел това е безсмислено. Бог няма как да стане човек, защото за него това би било падение. Нали той е съвършен и вечен именно защото не е [телесно] живо същество. Той е форма без материя, която няма никакъв смисъл да става човек.
Арист 5-12 дек БНТ 15
И тази идея, че Бог обича човека и желае неговото спасение, за Аристотел няма смисъл. Аристотеловият бог ни най-малко не се интересува от човека, той се интересува единствено от себе си. Тъй като той е мислещото, което мисли самото себе си, своите мисли. Тогава защо му е човекът? Човекът, ако е философ, ако е мислещо същество, той ще се интересува от този мислещ бог и на моменти ще се уподобява на него. Както виждате, тук има нещо, заради което ние бихме обвинили Аристотел в един вид интелектуален егоизъм. [Задето] той смята, че само философите, само високо образованите хора биха могли някак да се уподобят на бога, а другите – едва ли. Но това по никой начин не може да бъде християнско.
Арист 5-12 дек БНТ 16

Г.М.:
– Оставам с покана за трето гостуване в това студио, защото наистина тази тема е изключително интересна, или поне аз намирам в нея много интересни неща.

*

12 декември 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/doc-nikolai-gochev-za-aristoteloviya-bog-i-bezsmartieto-na-dushata-v282970-287978news.html

***

2.
Третото издание

Георги Милков:
– В студиото вече е доц. д-р Н. Гочев, преподавател по гръцка античност в Катедрата по класическа филология на Софийския университет. Добре дошли!

Н.Г.:
– Здравейте. Радвам се да се видим.

Г.М.:
– Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.

за М 1

Н.Г.:
– Точно така.

Г.М.:
– Във Ваш превод?

Н.Г.:
– Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.

Г.М.:
– А пред Вас имате?

Н.Г.:
– Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода ѝ на български език вече има история. Двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години – и малко повече – бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността. Някой ще каже: „Защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, или дори пет поколения учени, които са работили както в областта на класическите изследвания, така и в тази на античната философия, която е една специфична, мъчна област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.

за М 3

Г.М.:
– Това е първото издание на български език?

Н.Г.:
– Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес. С какво се различава? С това, че през 2000-та година „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той – средните.

за М 5

„Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове на едно място. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“. После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да може да се преведе такава книга – при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.

Г.М.:
– Тази за колко я преведохте? Шест?

Н.Г.:
– Това казвам, че там са внесени и средните книги – новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та. Има нещо, което казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това.
А други неща – да, правил съм.

за М 4

На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това добавихме и средните книги: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе, в два тома. После се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме тук – „Метафизиката“ от един преводач.
Може би някой ще каже: „Какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Защо да се говори толкова по този въпрос?“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, неведнъж „Метафизиката“ е била превеждана от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, а другият се е занимавал повече с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил преподавател по класически езици. В Германия Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама.
Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са поставени в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в езика ни още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον – с „подлежащо“, συμβεβηκός – със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично). Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция…“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина.
Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може – и трябва – да бъде възприет на всеки един език независимо от латиноезичната традиция? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с чужди за езика им думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи и това сигурно е било по-оправдано. И ето ние тук, и специално аз – с помощта на Димка Гочева, без която не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух: за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.

Г.М.:
– А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?

Н.Г.:
– Вече почти казах, че не вярвам. Ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.

Г.М.:
– От св. Иоан Дамаскин например.

Н.Г.:
– Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е бил просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван за интелектуална работа. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен – и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток.
Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът…“

за М 8

Г.М.:
– Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и всички тези неща, за които сега нямаме време.

Н.Г.:
– Струва си.

Г.М.:
– Ще дойдете?

Н.Г.:
– Добре…

*

17 октомври 2020, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/igumenat-na-kremikovskiya-manastir-nominiran-za-buditel-na-godinata-284578news.html?fbclid=IwAR38WpKHUgz2ROsKST5ykKeDikJFshtT_jqWJhOkyPSeEU8cCGHYRHWKw_g

***

3.
„Херметическият корпус“ 1

Румен Спасов:
– Разговаряме с Н. Гочев и поводът е пореден негов ценен превод – „Херметическият корпус“. Какво се крие зад това название, какво скрито изкуство или наука има зад тази „херметическост“?

Н.Г.
– Самата дума „херметически“ и „херметизъм“ е доста чувана. Работата е, че мнозина са я чували, но е трудно не само за повечето хора, но дори и за античниците, да разкажат какво стои зад нея, какво е значението ѝ. Затова трябва да опитаме да кажем няколко думи полека и от първите неща.
Първото е, че съществуват едни текстове на гръцки, които може би са писани между I-ви и IV-ти в. сл. Хр.; четени са през античността, познати са във Византия и към края на Византия са прехвърлени на Запад, в Италия. Преведени са на латински през XV в. и изведнъж около тях се вдига голям шум – най-напред в Италия, а после и в цяла западна Европа. Това е „Херметическият корпус“. Значи той е една неголяма книга, първо написана на старогръцки, после преведена на латински и станала известна на Запад на латински.
Някой ще каже: „Защо някакъв сборник с текстове с религиозна насоченост преди всичко, е станал толкова интересен през Ренесанса? През това време е имало и доста други антични текстове – и латински, и преведени от гръцки.“
Интересът към Херметическия корпус – към тази книжка, която ние днес ще представим на български – се е дължал на това, че се е предполагало, че тези текстове са били писани на староегипетски: в най-дълбока древност, древност дори по отношение на класическа Гърция. През XV и XVI в. се е мислело, че тези неща са били писани – може би по времето на Мойсей – от някой древен мъдър египтянин и неговите приближени; и че това е, тъй да се каже, съдържанието на древноегипетската философия. А от тази древноегипетска философия впоследствие трябва да се е развила и старогръцката.
Ето защо тези текстове са били крайно интересни за хора, които се интересували от гръцка философия, от платонизъм и неоплатонизъм, какъвто е бил, да кажем, Марсилио Фичино от Флорентинската академия. Та това е, съвсем накратко и с няколко думи, историята на херметическите текстове. Специалистите от XVII в. насам обаче са уверени, че те са били писани на старогръцки и то сравнително късно, между I-ви и IV в. сл. Хр. А шумът около тях се е вдигнал защото се е смятало, че са превод от староегипетски.

Р.С.:
– И след естествения интерес – преоткриване, ренесанс на всичко, що иде от Гърция и от Рим – защо след XVII в. пък трябва да стихне този интерес? И наистина ли е така?

Н.Г.:
– Да, това е нещо любопитно в историята на филологията и на културата. До около 1600-та година се е вярвало, че това са крайно древни текстове, равни по древност на Мойсеевото Петокнижие.
Но около 1600-та един авторитетен и добър филолог, Исак Казобон – швейцарец и протестант – се е занимал по-отблизо с тях; и е успял да покаже, че не е възможно, съдейки по езика им, те да са превод. Защото в тях има достатъчно свидетелства, че са написани оригинално на старогръцки. Нали всеки превод носи следите на оригиналния език? Примерно не е трудно, като се погледне Септуагинтата, тоест старогръцкият Стар завет, да се видят еврейските следи; човек веднага разбира, че това не може да е друго, освен превод от еврейски.
Обаче при прегледа на Херметическия корпус такова нещо не се вижда. Колкото и да го оглеждаме, отбелязал Казобон – и това наистина е така – ние не можем да видим никакви следи от друг език. А е вярно, че тези старогръцки текстове са били преведени – и то още през античността – на латински, на коптски, даже и на арменски език: защото херметизмът е бил много популярен.
И след като Казобон показал тези неща и никой не могъл да му възрази, специалистите са престанали да се интересуват от Херметическия корпус; решили, че това е просто един филологически фалшификат. Тези неща се наричат „псевдоепиграфи“ – когато една книга бъде приписана на някой известен автор, а впоследствие се окаже, че му е приписана лъжливо, че не е от него. Та след като специалистите се убедили, че това е по-скоро псевдоепиграф, интересът към него изчезнал – в академичните среди, сред учените-професионалисти.
Но не можем да не признаем, че той е продължил да съществува в други среди – примерно сред хората, които се интересуват от, общо казано, окултизъм; от тайнствени науки. А интересът към окултизма и към някои паранауки като астрологията, както се знае, никога не е стихвал. Той съществува и до днес.

Р.С.:
– Да. Всъщност вече от последните Ви изречения можем да се досетим за характера на текстовете, но все пак малко повече… Може би пък те са в някаква известна традиция – елинистична? Може би това единство на вяра, етика, философия, което го има при Плутарх?

Н.Г.:
– Като споменавате името на Плутарх – ето какво би могло да се каже. Плутарх е един, общо взето, историк…

Р.С.:
– Да.

Н.Г.:
– Той е човек, който е писал биографии на известни държавници и политически лица в класическа Гърция и в републикански Рим. Това е човек крайно начетен, който си посочва източниците, проследява биографиите на хората и прави някои, от време на време, морални разсъждения. Но неговите текстове са ни лесни, защото виждаме, че той се интересува от неща, от които и ние днес се интересуваме – как е живял, да кажем, Цезар, Цицерон, Демостен. Плутарх има и други съчинения, които са, общо казано, хуманитарни и също с историческа насоченост. Примерно, той доста пише за делфийския оракул; но пак пише като историк – какво се е случвало с този оракул през времето.
Но в херметическите текстове не е така. Херметическите автори – тези, които са писали въпросните диалози – никак не са се интересували от история. Те са се стремяли да разказват неща, свързани с възникването на вселената въобще. Някои от текстовете им напомнят писаното от Платон. Да кажем, началото на „Тимей“ – как е възникнал светът, как е бил сътворен. Говори се за откровение, което разказвачът получил от някое божествено същество, което му е разказало за възникването на света: как нещата се образували от някои начала – да кажем, от светлината и мрака. Как е бил сътворен човекът, как е получил тяло и как да живее оттук нататък, макар че е сътворен като дух. И препоръки за живот, които най-сетне ще доведат човека до безсмъртие – благодарение на това, че той ще се откъсне от телесното и отново ще стане чиста душа.
Тези писания несъмнено са били четени много през античността; те са в духа на т.нар. гностицизъм. Това е едно по-скоро религиозно, отколкото философско течение, с много представители през първите векове сл. Хр., което се съсредоточава върху проблема за тялото и материалния свят. То се стреми да покаже, че е лошо това, че съществува материален свят и хората са в тяло; че те трябва да се съсредоточат върху своето спасение, избягвайки интереса към телесното.
По същество това е гностицизмът; и в „Херметическия корпус“ наблюдаваме много следи от това умонастроение. Хората се призовават по-малко да се занимават с тялото (материалното) и повече да се интересуват от своето духовно усъвършенстване, вярвайки, че те по същество са душа. Може би е редно да отбележим, че това умонастроение решително се различава от християнството. Тези неща – че човек трябва да пренебрегва тялото и да се занимава само с душата, те не са в християнски дух.
Така че херметизмът, който е бил много добре известен на апологетите и отците на Църквата, не е бил приеман от тях. Ние знаем за някои отци, които са му обърнали внимание: да кажем, св. Кирил Александрийски през V в. доста е цитирал херметическите автори – във връзка със своите занимания с управлението на император Юлиан. Но и други – като Лактанций, който пише в началото на IV в. Той вярва, че Хермес е древен египетски философ и смята, че тук има доста неща, на които си струва да се обърне внимание.
Така че има едно колебание още в античността и между християнските автори за това, как да се оценяват тези текстове. Някои – като Лактанций – ги оценяват положително и казват: „Ето, и между езичниците има идея за Бога.“ Други, като Августин, смятат, че откровението на този Хермес, който може и да е бил древен мислител и пророк, не идва от същите източници, от които идва християнското откровение; а може би идва от общуването с нечисти духове. Това мисли Августин, който също е обърнал внимание на херметизма.
Така че трябва да се има предвид, че християнските писатели, апологети и богослови са се занимали с херметизма; това се е знаело през Ренесанса и много е допринесло за интереса към тях.

Р.С.:
– Към етимологията, към названието на този сборник можем да добавим и „Хермес“…

Н.Г.:
– Да, това е също един препъникамък при заниманията с херметизъм. Защо пък тези текстове ще се приписват на Хермес? Работата е, че ние отдавна сме свикнали с образа на класическия гръцки бог, който е изобразяван много пъти в скулптурата и ни е познат от Омир и други автори. Знае се, че той, като митологически персонаж, е пратеник на Зевс: че е негов служител, който се спуска от Олимп и предава волята му на хора и по-ниски божества. От друга страна, Хермес е водач – и това е неговата по-сериозна функция – на душите на мъртвите към царството на Хадес. Това го пише още в „Одисея“, в XXIV песен.
Но все пак за нас той си остава един класически гръцки бог с неговия прекрасен изглед в много известни статуи. Как да го свържем с това слабо познато и трудно понятно египетско божество на име Тот?
Трябва да се разкаже и да се има предвид, че още в класическата епоха, още в книгата на Херодот, се твърди, че тези множество богове в тогава известния свят всъщност са едни и същи, и просто се наричат с различни имена. Херодот е на мнение, да кажем, че Хермес и Тот са едно и също божество; и че то първо е било известно на египтяните и после е било пренесено в Гърция.
Значи това схващане, че божествата са едни и същи навсякъде, се е закрепило още в класическата епоха; преминало е в римско време, и в езическия свят се е смятало за нещо нормално. Примерно, когато Юлий Цезар отива в Галия, той си записва в своя дневник, че галите почитат Меркурий. На него му е все едно как галите го наричат; той смята, че това е точно Меркурий, тоест Хермес. Така че такъв човек – античен, от онова време – няма да има проблем, когато попадне на текстове, в които пише, че говорителят е Хермес, обаче тези разговори са се случили в Египет. Той ще си каже: Да, в Египет, но това е същият този наш Хермес, когото египтяните наричат Тот.
Така че античните това не ги учудва, а ни учудва нас, които сме се откъснали от схващането, че античните божества присъстват навсякъде под различни имена. Ние ги смятаме само за древногръцки божества и виждаме Зевс само като Омировия Зевс. Но тогава не е било така. Те са смятали, че те съвпадат – че Зевс и Амон е едно и също. И поради това по-лесно четяли тези книги.

Р.С.:
– Една новопреведена древна книга, която ще предизвика основателен интерес сред хуманитаристите. И в заключение да поканим на премиерата, на обсъждането. То ще бъде в Кирило-Методиевския център, в четвъртък, на 7 юни, от 18.30 ч. Благодарим на доц. Н. Гочев за това интервю и до нови срещи.

***

5 юни 2018, „Алма Матер“. „Книги завинаги“

https://knigizavinagi.com/2018/06/05/svezhi-pogledi-kam-knigoizdavaneto-v-knigi-zavinagi/

4.
Българският и класиката. Чистотата на езика. Учене от разстояние

Георги Милков:
– Миналата година представихме Вашия превод на Аристотел. Беше много интересно и даже не можахме да изчерпим темата в две срещи. Но… в това време, в което езикът като че ли се обезценява, можем ли да оценим и разберем този висок език на класиката?

Н.Г.
– „Езикът се обезценява“ е твърдение, по което може и да се спори.

Г.М.
– Бихме казали, че се „емотиконизира“…

30 април-май 2022 БНТ

Н.Г.
– Да, има такова нещо. Във всеки случай, в нито една епоха от историята не е било толкова лесно човек да бъде чуван и четен, както сега. Никога толкова хора – не само като брой, но и процентно – не са можели да излязат пред публика и да кажат какво мислят; и то пред целия свят, при положение, че машинният превод вече не е и чак толкова лош.
Относно езика на класиката, и по-специално на гръцката… защото, когато говоря за антична класика, имам предвид главно нея, поради това, че тя е началната; а римската, която често се поставя паралелно с нея, всъщност я следва и в голяма степен ѝ подражава. Та когато в България се заемаме да предаваме на български произведенията на старогръцката словесност, ние сме – и е хубаво това от време на време да се казва – много облагодетелствани. Защото българският език в писмената му форма, и въобще този български език, който познаваме, е изграден на гръцка основа изцяло. Ние тук – това понякога го казвам, а и мнозина други сигурно го казват – сме едни славяноезични византийци. Така сме се оформили като народ.
Защото светите братя Кирил и Методий, когато се заели с тези неща, са превели за пръв път на славянски Новия завет, след това богослужебните книги; и в края на живота си свети Методий е превел, доколкото сме чували, целия Стар завет. Скоро след това тези книги, както всеки знае и е учил, са дошли в България. И това е българският език: той е основан главно върху Новия завет. Тъй като той се чете най-често в църква и се цитира най-много; а светите братя са се постарали съвсем точно да преведат свещеното Писание на езика, който е бил говорен тогава от нашите предци.
Това е, което имаме и до ден днешен като български език – като негово ядро. Защото, ако стане дума за чуждите думи, това вече е друго и прибавка. Но ядрото на българския са главно славянски думи, тук-там грецизми и евраизми; и това идва от Новия завет.
И точно защото българският е изграден на тази основа, чрез него е много по-лесно да се превежда от старогръцки, отколкото чрез други езици: европейски, да не говорим за неевропейски, които не са имали възможност да бъдат основани на гръцкия.
Има само още един език, за който може да се каже същото. Това е латинският, който е започнал по същия начин – с преводи от гръцки. Но не на Светото писание, а на езически автори, на първо място Омир.
Защо го казвам това? Защото ние в България трябва да знаем, че за нас е сравнително лесно да превеждаме класика. Това е поради историческата съдба на нашия език.
Това е, що се отнася до езика, и дотолкова да се превежда от старогръцки за нас е лесно.
А защо е трудно? Защото, като говорим за класика, ние нямаме предвид християнската, а езическата цивилизация. Това е смисълът на тази дума. Разбира се, тя звучи похвално, но ние с нея винаги – традиционно – сме означавали езическата култура, античната, и то нейните най-високи постижения. Но е трудно да се превежда текст, който идва от друга цивилизация. Ние не винаги си даваме сметка за това – че античната цивилизация е „друга“. Защото, когато говорим за „други“ цивилизации, имаме предвид далечни страни. И даже много често – извънземни цивилизации. Но античната, която се е развила тук по нашите места и ние сме съвсем близо до нея, фактически в нея териториално – тя е друга, светогледът на хората е поставен на друга основа и поради това е толкова трудно да се превеждат класическите автори. Не заради езика сам по себе си, а защото техният светоглед е друг, и защото те, говорейки за онова, което ги занимава, пропускат огромен брой неща, които са самата основа на тяхната цивилизация. А тя е различна от нашата.

Г.М.
– Контекстът е различен…

Н.Г.
– Да. Поради това човек има нужда от голяма историко-културна подготовка, за да пристъпи към античен текст. За разлика от това, да се заеме с един съвременен италоезичен, англоезичен или германоезичен текст. Това е много по-лесно. Защото ние с тях принадлежим към една цивилизация и сме много по-близки помежду си, отколкото до античността.
Има и още нещо относно трудността на класиката. Това е, че когато казваме „класик“, имаме предвид човек на изкуството и на словесността, който е създал велики произведения в неговата област. И когато се заемаме да превеждаме такъв автор, бил той Омир, Софокъл или Платон, ние по някакъв начин се стремим да се изравним с него. Но кому е дадено?
При това той не ни помага. Него го няма. Затова е много трудно да се направи хубав превод на класик, защото човек трябва да го разбере. А трудно се разбират големите автори.

Г.М.
– В наше време доколко можем да говорим за „чистота на езика“? И това „ядрото на езика“ ли е, за което споменахте преди малко? Трябва ли да има блюстители, които да пазят чистотата на езика? И какво значи „чист език“?

Н.Г.
– За чистота на езика се говори активно още от самото създаване на Третата българска държава. Разбира се, това не е само у нас. И гърците имат същата съдба. И те, когато са придобили държава в първата половина на XIX в., са водили борба за чистота на техния език, за който са казвали, метафорично разбира се, че е „замърсен“ с думи от други езици.
Но не е възможно да има чист език в този смисъл. Това е като да има чиста раса, или „чист народ“. Или държава, в която няма чужденци. Впрочем в историята ние знаем за не един и два случая, когато цели държави са взимали решения да прогонват чужденци или изобщо да не допускат чужденци. Примерно в Спарта това е било нещо нормално. Те периодично са прогонвали чужденците от града, за да се „очистват“ от тях.

Г.М.
– „Ксенофобия“ – оттам ли идва този термин?

Н.Г.
– Дали ксенофобията идва точно от Спарта – кой знае. Но това, разбира се, е гръцка дума и означава да се боиш от чужденеца, който същевременно ти е и близък, защото „ксенос“ обикновено означава не „варварин“, тоест неговорещ гръцки, а грък, само че от друг град. Ето това са „ксеносите“ в античността. Те са пак гърци, само че от някъде другаде.
Така че как може да има чиста раса, чист народ и държава без чужденци? Не може, поради това че всеки народ и всяка държава контактуват с други. Освен ако не са кой знае къде; на някой остров или в Америка преди нейното откриване… Но в един континент като този, който ние обитаваме, чистота в този смисъл е невъзможно да има.
Същото се отнася и до езика. Езикът винаги бива снабдяван с чуждици поради срещите, които хората имат помежду си. Това става не само при непосредствено общуване. Когато дойдат стоки, технологии, текстове, ние пак се срещаме с други страни – чрез онова, което там е създадено. Така също идват чужди думи. Защото ние не можем да изготвим толкова бързо свои, та незабавно да наречем с тях онова, което идва.
А понякога чуждата дума ни е нужна точно за да покажем, че това, с което си имаме работа, е чуждо. Тя ни трябва.

Г.М.:
– Имало е случаи, в които са опитвали изкуствено да наложат български термини вместо чуждите думи…

Н.Г.
– Изглеждало е странно понякога. Но хората, които са работили в тази посока, са били квалифицирани езиковеди. Тоест, знаели са какво правят, но е било трудно да преодолеят съпротивата на практиката.
Практиката предпочита чуждиците. Защо? Защото идват наготово. Просто е по-удобно. Ние как говорим по въпроси, отнасящи се до компютърните технологии? Да не би да говорим с български думи? Напротив, и трябва доста да се помъчим, за да говорим на чист български за технологии, внесени отвън. Разбира се, чуждицата е удобна и практична. Понякога е необходима, а понякога е и полезна за стила.
Но ще кажа – и това го зная от моя опит като автор – чуждиците не помагат много за мисленето. Защото те са само знаци. А големите философи – тези, които правят фундаментална философия – започват почти винаги от размисъл върху думите. Но те не размишляват върху чуждици, а върху думи от собствения си език. Защото думите, които са сродни помежду си, позволяват по-висококачествено мислене, ако се мисли чрез несродни, тоест чрез чуждици.
Нямам нищо против да се знаят чужди езици и да се превеждат много съчинения от тях; но тъй като имам поглед върху хуманитарното преподаване и науките за човека, съм много против да се използват чуждици без нужда. Не защото имам нещо против страните, от които те идват, а защото наистина затрудняват мисленето.
Всеки голям философ – с крайно малко изключения – е философствал само на родния си език и на никой друг. Защото е знаел, че е най-добре да мислиш върху думите от собствения си език – първо, защото ги разбираш по-добре, и второ, защото имат връзка помежду си. Докато чуждиците, колкото и да помагат, нямат връзка с другите думи.
Да сравним например думите „образование“ и „култура“. Веднага усещаме каква е разликата. При това думата „култура“ е взета отдавна и ние непрекъснато я ползваме. Но ако я сравним с „образование“, ще видим, че „образование“ се поддава на обяснение, а „култура“ не се поддава. Нищо, че филолозите знаят какво значи тя, откъде идва и какви са ѝ съставките. Но и те не могат да я ползват в своя размисъл наравно с българските думи. Докато когато се запитаме какво е „образование“, ние започваме да разчленяваме думата и да размишляваме за нея…

11 април-май 2022 БНТ

Г.М.
– За нейния смисъл.

Н.Г.
– …много по-добре, отколкото ако на нейно място имахме някоя чужда. Защото да имаш „образование“, „да се образоваш“, значи най-напред да придобиеш образ. А чий образ?

Г.М.
– Да.

Н.Г.
– Следователно трябва да се внимава с чуждиците, защото те възпрепятстват дълбокия размисъл върху човешкия свят.

Г.М.
– Тези две години в които цялата образователни система беше „онлайн“… ето сега използвам тази чуждица.

Н.Г.
– Няма как, така е.

Г.М.
– Децата, освен че през цялото си свободно време общуват през социалните мрежи и телефоните, през тия две години на пандемията общуваха дигитално още повече, защото си седяха в къщи, вместо да ходят на училище. Това вероятно след години ще даде някакво отражение, макар че процесът в дигиталното общуване е толкова бърз, че не знам дали може да се отдели времето на пандемията специално.
Но според Вас това „онлайн“ общуване и дигиталната среда, те променят ли човешкото общуване? Да се върнем пак към онази първа вметка за „емотиконизацията“ на езика. Хората, специално младите, използват все по-малко думи и все повече символи – които означават и повече неща, отколкото думите.

Н.Г.
– Защото и това е по-практично.

Г.М.
– Да.

Н.Г.
– За да ползваш думи се иска по-голямо усилие. Трябва да ги избираш с мисълта си и да се вмисляш в тях. По-лесно е да използваш картинки, защото не са видими – а думата не е. Впрочем писмеността така е започнала. Не е започнала със запис на думи, а именно с картинки. Но дали трябва изведнъж да се върнем там?
Най-напред, относно този начин на работа – от разстояние и през компютър. Бих го сравнил с това, което казахме за ядрото на езика и за чуждиците, които му служат като инструмент, оставайки някак външни за него. Сякаш той е жив организъм с живи клетки, които са „вътрешните“ думи – сродните помежду си. Същевременно е въоръжен с чуждици, които, разбира се, са му полезни, но те не са част от организма му.
По подобен начин преподаването „през компютър“ може да е полезно, понякога е и необходимо. Наистина, възможно е хората да са на голямо разстояние едни от други и да не могат да се придвижат, обаче да могат си помогнат с нещо. Освен това много хора боледуват, или по друга причина не могат да напускат домовете си. А биха могли да работят. И този начин на работа – преподаване или друго, което може да се прави от разстояние – е прекрасно средство да не бъдат изключвани от обществото. Така че съм съгласен, че преподаването – и друга подобна работа – през компютър може да послужи; но съвсем не мисля, че може да измести досегашната. И ще кажа защо.
Това е същото, като да се питаме кое преподаване и учене е по-добро: дали когато преподавателят и студентът, учителят и ученикът разговарят и сътрудничат, намирайки се заедно в пространството – или ученето чрез книги. Това отдавна е обсъдено. Самият Платон е посветил част от един свой диалог, „Федър“, за да каже, че книгите могат в най-добрия случай да помагат – и не повече от това. Ако някой обаче започне да разчита преди всичко на тях, те започват да пречат.
Най-напред, казва той, книгата е нещо, което може и да не е писано за теб. Освен това, когато я отвориш и започнеш да четеш, ще попаднеш на неясни неща, които няма кой да ти обясни. Точно за това говорихме преди малко. Ти можеш да съзерцаваш една далечна цивилизация, можеш да я проучваш, но някои неща, и то съществени, ще си останат неразбираеми и неизвестни, защото няма да има кой да ти ги каже. И нейните продукти, които срещаш, също са такива. Няма кой да ти ги обясни, трябва сам да се мъчиш. Така и с книгата. А не е така, когато си с учител.
23 април-май 2022 БНТ
Нещо подобно става при преподаването през компютър. Това което липсва, също е присъствието, съвместността. А то е необходимо. Когато хората са заедно в пространството, а и преди това са отделили време, за да се придвижат, да отидат някъде специално заради тази работа, тогава те не могат ей-така да станат и да кажат: „аз сега ще правя друго“. Защото присъствието на другия човек те задължава. Ти не можеш да се откажеш изведнъж от разговора с него.
Освен това си под напрежение и това помага да усвояваш нещата, които той има да ти каже – или заедно да направите нещо.
А при преподаването през компютър така ли е? Ще издадем ли някаква тайна, ако кажем, че става съвсем друго? И че всеки, който желае – от обучаемите – може да напусне тази така наречена виртуална стая, и да се заеме с нещо различно. И пак да си мисли, че участва в образованието. Но той не участва. Той се мами. Ето защо неведнъж съм настоявал – и на работното си място, и другаде – да се внимава с този вид улеснение.

Г.М.
– Според Вас предстоят ли години на упадък? Във връзка с казаното за културата на езика и високия език?

Н.Г.
– Това е като въпроса за образованието – дали ще върви нагоре, ще се държи където е, или ще пропадне.

Г.М.
– В контекста на това, което казахте: че никога толкова хора не са могли да пишат, четат и разбират. Като погледнем, колко хора в социалните мрежи пишат… какво пишат? Има ли смисъл това да бъде публикувано, четено и разбирано?

Н.Г.
– Човек е свободен да избира какво да чете. В днешно време дори е по-свободен да избира какво да чете, отколкото с кого да разговаря. Защото, искаме или не, ние сме обвързани с определени хора и общество, и не можем току-тъй да ги напуснем. Обаче с интернет не е така. Можем да изоставим във всеки момент това, което виждаме, и да се насочим към друго. Така че поне това всеприсъствие на текста не е толкова опасно.
И друг път съм обсъждал въпроса, дали идващото ще бъде по-лошо. Смятам, че това е просто една стара митологична и повествователна схема. Още в самото начало на гръцката словесност епикът Хезиод е казал: „едно време беше златното поколение, после дойдоха други, сега сме ние, които сме зле, а идва още по-лошо.“

Г.М.
– И от тогава е все така. Все упадък…

Н.Г.
– Значи от 2 700 години нещата непрекъснато се влошават. Разбира се, това звучи забавно и трябва да имаме предвид, че е проста схема за мислене и разказване. Но трябва да се мисли конкретно. Аз за щастие в последно време имам възможност да работя със студенти в аудитория, и мога смело да кажа, че техният език по нищо не се различава от този, който употребявах, когато бях на тяхно място. Тогава защо да мисля, че нещата се влошават? Освен ако не смятам, че аз самият и моето поколение сме причина за влошаването им.

Г.М.
– Завършваме с положителна нотка. Благодаря Ви, доц. Гочев, винаги е удоволствие да се беседва с Вас.

Н.Г.
– И аз благодаря за разговора.

14 май 2022, БНТ. „Религията днес“

https://bnt.bg/news/kulturata-na-ezika-doc-d-r-nikolai-gochev-ot-katedra-klasicheska-filologiya-na-su-v320294-305951news.html?fbclid=IwAR0VRgiMOo_4ZXbwV2d8_RJxZiBYoDoBonv7dA6-1mIdDGrKD1Oi4hjy9Ic

*

289

Мисли посред зима

Любовта е от първа и най-голяма важност не само когато избираме с кого ще живеем, но и когато приемаме някаква работа. Особено ако е дългосрочна. Защото работата е като брака – всеки ден си с нея. Тя трябва да е нещо, за което имаш талант, тоест – някакво природно влечение, което не пресъхва, а непрекъснато се възобновява и при това винаги е различно.

Ето защо талантливият човек само на пръв поглед върши едно и също, а в действителност го прави винаги различно – както морето е винаги различно.

И ако не обичаш работата си, а я вършиш с усилие и досада, непременно ще си мечтаеш да си „другаде“. Така се появява раздвоението, което се случва не само на бездарния (бездарен за „ето това“, не за всичко), а и на неверния съпруг, и на предателя на родината. Такъв човек е „тук“, защото се е забавил да открие онова, което обича; и вече му е трудно или късно да иде другаде, но всекидневно съжалява, че е тук и проклина „съдбата“, която го е осъдила да бъде с тази жена, с тази страна и с тази работа.

А началото на бедата е било това, че е пренебрегнал любовта.

Така че пренебрежението към любовта води до усещането за „неосъщественост“ – да нямаш това, което си могъл да имаш и което други действително имат.

Освен това се случва и друго. Законът на любовта е вложен в душата на човека заедно със сътворението му: и не само в чувствената й част, където е влечението и коренът на талантите, но и в нравствената, чрез която правим разлика между добро и зло. Поради това пренебрежението не остава незабелязано, но душата чрез съвестта си повдига обвинение срещу самата себе си – срещу тази своя част, която е пренебрегнала любовта. И така в нея настъпва раздор.

Мирът е постижим само по един начин: чрез разкаяние и признаване на греха, а именно – грехът на пренебрежението. Това именно е и „смирението“ – то е постигане на мир.

Но ако това не стане, се случва обратното: човек се обгражда с гордост и започва да упорства срещу съвестта си. Това става по два начина – чрез отделни лъжи и чрез принципно отричане на закона.

Примерно, ние можем да лъжем, че всяко наше користно (безразлично към любовта) действие е предприето точно поради любов. Тогава пледираме, че всичко онова, което сме направили за облаги, не е заради тях, а те случайно са съпътствали делата на любовта.

Другото пък е, когато човек започне да претендира, че той по начало „има право“ да не обича: защото останалите не заслужават, или защото е естествено да се грижиш за себе си, или защото такъв закон изобщо няма.

Една от често употребяваните техники за заобикаляне и заглушаване на закона е опредметяването на човека.
То става по разни начини и сред тях добре познати са три: на него да се гледа през културата, през успеха и през произхода.

Така въз основа на „културността“ хората биват разделяни на „направени/усъвършенствани“ и „недонаправени/примитивни“.
Въз основа на успеха (позиционирането) те са забележителни („ефективни“) или безинтересни („неработещи“); а въз основа на произхода са от качествен или некачествен материал.

При това положение явно за никаква любов не може и да се помисли, тъй като човекът се представя като продукт (от такъв материал, през такава изработка, към такава продажба), който може само да се оценява и потребява.

*

„Приказки, летене, сънуване“

(от началото на януари 2020)

Разлиствам „Хиляда и една нощ“. Това е една от книгите в библиотеката, купени преди 10-15 години поне, и поставени на подходящо място – да ги знам къде са. И после може да не ги отворя, пък дори и разместването става веднъж на няколко години, за бърсане на прах, да речем. И изведнъж просто се хвърлям към тях, с благодарност, че са там.

Това са приказки от арабския и персийски свят. Има царе, бедняци, търговци, хитреци, жени, тук-там доста грубовати („обсценни“) думички и сцени. Има жестокости. Историите са битови, някак сурови. Животът се пази с усилия и изобретателност (като живота на Шехерезада), но и лесно се унищожава. Усеща се споменът за нашествия, след които малцина са оставали живи. Разсичане на тела, насилия и изтребления, които напомнят за Библията и Херодот.

Когато си мислим за началата на нашия свят, трябва да се обърнем към мюсюлманите. Те са ни близки, защото са хора, но помежду ни стои преградата на вярата. Данте ги поставя в първия кръг и даже по-дълбоко в ада, а Сервантес говори за „мъдрия мавър Сид Амет Бененхели“. Иван Карамазов разказва на брат си страшна случка от времето на турското робство в България. Там тя звучи ужасяващо, но в „Хиляда и една нощ“ това би била просто една от многото „случки“.

И ето едно от началата на разказа: „заради какво“ е той. За да отхвърлим Бога и света, или за да видим докъде стига човекът в яростта и греха си, или просто да покажем, че „го има и това“, заради множеството на нещата – както Хефест е изваял много картини от човешкия живот на щита на Ахил.

***

[летенето]

Преди време ме беше страх, но мисля, че привикнах. Едно, заради гледките отвисоко, защото винаги съм обичал да разглеждам земята като цяло, като кълбо и повърхност. Но и за други неща, примерно излитането. Самолетът се засилва, подскача по пистата, изведнъж плавно се отлепя от земята и вече няма друсане – при излитането не. И тогава се усещаш лек и небесен, упътен към небесното. Ако човек се остави само на това усещане, то е блажено. Също и когато самолетът се накланя и земята се вижда така, сякаш си надвесен над нея.

Но работата е в това, че самолетът е нещо тежко. Ти знаеш, че ако те оставят сам на такава височина, ще паднеш и нищо няма да остане от теб. А там има още сто души, и освен това самата машина тежи, тя е метална. Тогава как не пада? Това е неестествено. Защото ако си с балон, е друго – ясно е, че топлият въздух се стреми нагоре, а ти просто го следваш. А самолетът как се стреми нагоре? Това не му е по природа. Значи тревогата при летене идва от това, че има някаква сила, която го държи нависоко противно на природата. Или противно на творението. В това летене има нещо магическо – тоест, магьосническо.

Ако погледнем към литературата, пък и не само – кой лети и какъв е резултатът? Фаетон лети и пада, защото се издига по-нависоко от допустимото. Хермес и Ирида летят, но те не са хора, за тях може. Така и с летящата колесница на Хера и Атина. В „Одисея“, когато са в Пилос, Атина се превръща в орел и излита, но и това може, защото на боговете е разрешено да се превръщат в каквото желаят – поне тези на Омир. Обаче в „Златното магаре“, където тесалийската магьосница се превръща във врана и излита, вече има проблем. Луций затова и се превръща в магаре, защото се захваща с магии – от голямото си любопитство.

А пък Фауст лети направо в компанията на дявола, на килимче. Впрочем в източниците на литературната легенда, които са от края на XVI в., той също си лети насам-натам, и пак с помощта на дявола. Онзи летящ дървен кон, който херцозите дават на дон Кихот, за да спасява Антономасия и мъжа й, е изработен от магьосник – от Мерлин; и му е изпратен от един зъл великан, и той магьосник. Четох в коментара към това място, че един човек го били изгорили на клада към 1530-та във връзка с това, че разправял как бил летял от Мадрид до Рим за половин час.

***

[сънуването]

Сънищата са дейност на душата но някак пасивна. Сънят идва неканен, такъв, какъвто е. Затова той прилича на писмо, на съобщение, и то лично и тайно – защото е адресирано само до теб, няма как да го види друг.

Затова се е предполагало, че трябва да му се обърне внимание, а не да се пренебрегва. И ако човекът е бил високопоставен, сънят ще е още по-важен, защото ще засяга и други. Така в Библията се разказва за съня на фараона, който Йосиф разтълкувал, а у Херодот – за съня на Астиаг. Даже „Илиада“ започва със съобщение за някакъв сън. В такъв случай царят се обръща към специалисти-гадатели, които да тълкуват. То е нещо като разшифроване на тайнопис.

След това са се появили съновниците (ръководства по съногадание), така че всеки да може сам да си тълкува сънищата. Но все пак работата е в това, как гледаш на съня. Защото има такива, на които няма какво да им се гадае – те са впечатления от деня, или очакване на нещо или показват някакви страхове, каквито всеки човек може да има.

Някои казват, че сънищата се предизвикват от естествени причини – затопляне, преяждане, болести и прочее. Но това е слабо обяснение, все едно да кажеш, че има къщи, защото има тухли и цимент. Съдържанието на съня не може да се обясни с такива телесни причини, макар че те може да са условие за сънуване. Някои сънища са чудати, гротескови – те най-много имат нужда от обяснение, защото изглеждат загадъчно.

Изобщо обяснението на сънищата върви според общия светоглед на епохата. В материалистичните философии, като се започне от Демокрит и Епикур, сънят ще е само следствие от телесно състояние и нищо повече. Но в такъв случай и мислите ще са такива, и творчеството. Работата е там, че сънят е част от паралелен свят, нещо действително, но безтелесно, както са безтелесни образите в изкуството.

Така че каквото е отношението към изкуството и мисленето, такова ще е и към сънищата, с тази разлика, че те възникват неволно.
Някои смятат, че сънят е част от неосъзнатото в душата и че издава онези склонности и желания, които имат други живи същества, или пък са характерни за неразвитите хора – първобитни и деца. По този начин сънят свидетелства за „началното“, което обаче е неразвито. Така гледат на съня философите на прогреса, еволюционистите. При тях впрочем има някакъв неосъзнат платонизъм, защото те вярват, че задачата на човека е да подчини „животинското“ в душата си – както изглежда се твърди в „Държавата“. Да го подчини, като го проумее.
Други пък смятат, че сънищата изкарват наяве съкровищницата от общочовешки „образи“, от които се състои съзнанието и всяка културна дейност. Те не са примитивни, а напротив, и човек трябва да се запознае с тях, за да разбере себе си и цивилизацията. Това също е платонистко, защото тези образи, наричани „архетипи“, са подобни на идеите. Разликата е, че модерните мислители ги поставят само в душата, докато според Платон те са в основата на битието.

Така че има обяснение на сънищата, което е съгласно светогледа. А има и съгласно употребата: дали разгадаването им е с практическа цел или заради познанието – това на отделната душа, и на душата и света като цяло.

***

[ясновидството]

То не е за какво да е, а за точно определени, единични събития от живота. Защото ако беше за нещо общо, щеше да е знание, а не ясновидство. Ако човек знае как се пише нещо с йероглифи, или че когато се стъмни, ще изгрее ето тази звезда – това е знание. То е нещо, което може да се научи, и то не по изключение. Ако човек не го е научил, то ще е защото не е искал, или не е имало причина; а не поради някаква друга пречка.

Ясновидството е нещо чудесно, значи е по изключение. Примерно някой се интересува какво ще му се случи на този ден след толкова години. И ако тази информация му бъде дадена, ще се съобрази с нея – иска или не, защото осведомеността влияе.

И дали по този начин ще промени бъдещето си? Всъщност бъдещето не може да се промени, тъй като то не е нещо станало, него го няма. То е резултат от действията, ние го правим. Но да допуснем все пак, че някой го вижда и дава сведение за него. Интересно е, че когато човек взима решение въз основа на такова сведение, той не може да знае до какво ще доведе решението му. Пак не знае бъдещето. Обаче в течение на всичко това – допитване до оракул, размисъл и прочее – известно време вече ще е минало. Значи бъдещето така или иначе се случва, независимо какво правим, и все си остава непредвидено. Защото човекът не предвижда нещата, които му се случват в течение на допитването и обмислянето, тъй като вниманието му е насочено другаде. А дали самото допитване няма да му попречи да стигне до онзи ден, за който се е осведомил?

Но да допуснем, че избегне някаква неприятност, която го е очаквала тогава, според съобщението на оракула. А откъде може да знае дали няма да попадне на нещо друго, още по-лошо? Или да речем, че благодарение на ясновидството се сдобие с богатство. А знае ли какви ще са последствията от това? Човек не може да попита за всичко, а времето си тече. Освен това до един и същ край може да се стигне по различни пътища. Ти примерно избягваш смъртта от земетресение или друга катастрофа, но откъде знаеш какво ще ти се случи няколко дни по-късно? Това оракулът не ти го казва.

Желанието за ясновидство е подобно на желанието за могъщество. Както се разказва за Гигес, в „Държавата“. Той получил дара на невидимостта и придобил онова, което желаел – оженил се за царицата и станал цар. Обикновено за ясновидството се мисли като начин да да придобиеш желаното и да избегнеш онова, от което се боиш.

Но нали така или иначе съществуват хора, които притежават онова, което други само желаят. Защо да не помислим за тях – дали си заслужава да се мечтае за съдбата им? Да си представим, че сме на мястото на някой, който има това, което ние желаем.

Тогава най-добре да си представим, че сме на мястото на Бог. Тъй като само Той има всичко. А струва ли си впрочем да се иска по-малко? И тогава каква е ползата от ясновидството? Там е работата, че онзи, който го желае, всъщност желае твърде малко. Временни удоволствия и удобства, това е.

Наистина, ако главното е да постъпваш справедливо, защо ти е да знаеш бъдещето? Тъй като и от справедливите действия може да последва онова, което хората смятат за нещастие. Ако пък се откажеш от справедливото заради нещо приятно, ще сгрешиш, и това може да се знае без всякакви оракули.

***

[чудесата в литературата]

Има чудеса от боговете, най-напред. В идеалния случай се твори със слово: Бог произнася дума и тя става действителност. Понякога се прави, защото трябва да се улесни героят, за когото божеството се грижи. Това са чудеса „отгоре“, ex machina. То е, защото богът е по-силен от природата, може да се намесва в реда й, да променя някои неща.

Но освен това самата природа има особени сили в себе си, които, ако човек ги усвои, ще прави чудеса. Примерно вълшебните мазила, с които можеш да се превърнеш в нещо, както Луций (от „Златното магаре“) се превръща в магаре – по погрешка, разбира се, но главното е, че някой вече е открил такова средство.
В модерно време се говори за „чудеса на техниката“, и има защо. Физиците и програмистите направиха неща, за които се е мислело, но допреди XX век бяха фантастични.

Така че чудеса има или поради свръхестествено могъщество, или, от друга страна, поради окултно знание или технология, която за обикновения потребител изглежда почти окултна. Гигес – този от Платоновата „Държава“ – е такъв. Ползва пръстена си, както обикновеният потребител ползва телефона.

Освен това има значение за какво се използва способността за чудеса. Защото истинският Бог я използва само за добро. Такъв като Мефистофел я използва за зло – за да погуби една душа, или повече.
Омировите богове правят чудеса, защото са си наумили да помогнат някому – било защото го харесват, било защото са обещали нещо да стане, тоест по задължение. Както Хермес прави Приам невидим, за да стигне до палатката на Ахил, да вземе тялото на Хектор и да се върне без никой да го забележи. Но и защото просто така искат, както Кирка. Тя превръща гостите си в животни, обаче това не изглежда като зло дело, тя просто си е такава.

Това, че Данте минава жив през отвъдния свят, също е чудо. То е по Божия милост: за да добие знание и да се спаси, а и да помогне с разказа си на други.

Чудесата в разказа може да се случват буквално, а може и друго: авторът да ги оставя в неопределеност, да не настоява, че са реални. Затова разказът на Одисей е основополагащ: той разказва за чудеса, но отговорността за истинността им не се поема от поета. Той просто съобщава какво е казано в един вечерен разговор. Това се случва често при Омир. Примерно за бързината на феакските кораби: те се придвижвали от Керкира (ако това е островът им) до Евбея и обратно за един ден, което е невъзможно за плавателен съд, дори и днес. Но не го казва Омир, а Алкиной.

В „Дон Кихот“ чудеса – от гледна точка на автора, пък и на Санчо и другите герои – няма. Но самият дон Кихот непрекъснато си служи с чудеса: злите магьосници преобразили Дулцинея, отмъкнали библиотеката му, превърнали великаните в мелници и армиите в стада. Значи чудото може да е въобразено, но пак да е причина за действие, ако героите вярват в него.

Или пък дяволът в „Братя Карамазови“. Достоевски го въвежда без много обяснения, сякаш той наистина е отишъл на гости на Иван и си говорят за това-онова. Но все пак се споменава, че Иван не бил добре психически и не било изключено да има халюцинации – според мнението на един лекар. Така че има игра с чудесата, те далеч не винаги се случват пряко, като в приказките.

Това е, защото читателят се нуждае от обяснение. Той обича чудеса, но знае, че те са нещо изключително и затова винаги му трябва обяснение за тях; иначе те се оказват безсмислени. Така че чудото трябва някак да се включи в естествения ред – като се разбере как е възможно. А то е възможно било защото идва от някой, който не е подвластен на естествения ред, и при това има разбираема причина да го наруши; или защото естественият ред включва чудеса, съгласно някакви правила.

От друга страна, някой просто може да говори за чудеса. А в говоренето и разказването на небивалици няма нищо неестествено. Примерно, ако книгата е заявена като фантастична или приказна, няма нужда от никакви обяснения – на читателя още от въведението и дори от художественото оформление му става ясно, че такъв е жанрът, тоест – че „някой говори така“. Затова там веднага се въвеждат приказни същества и светове, и това не е проблем.
То е същото, както когато Лукиан заявява в началото на „Истинска история“ – ще разкажа нещо напълно измислено, за развлечение и почивка. Но по-интересни са чудесата, за които читателят е неподготвен.

*

269

х 5 Хеопсовата 6

Египетски фрагменти

Кайро е голям град, но има две неща, по които човек винаги може да се ориентира – Нил и пирамидите. Булевардите са сравнително нови, движението е изобилно, а блоковете – безброй: набързо строени, с много пране по балконите и по прозорците, с билбордове, по съдържание подобни на тези из Европа, но с арабски надписи.

Аз не обичам твърде големите градове, поради неуютността и разстоянията, които не могат да се изминат, освен на кола или с метро. София не е малка, но я обитавам така, все едно че е още онази от преди Втората световна война.

Египет е мюсюлмански от около 640 г. Преди това е бил към Византия, която го наследява от римляните. И 18 години след хиджра тук идва армия на халифа, начело с Амр и превзема Александрия доста лесно, защото тогава византийците са били слаби.

Известно време коптският, който е египетски, се употребява наравно с арабския, но след стотина години арабският става задължителен и коптският започва да се забравя, освен от християните (монофизити), които и досега си го поддържат в литургията.
По онова време столица е Фустат, той е основан от Амр, като лагер за войниците му. Към средата на девети век Египет се управлява от Ахмад ибн Тулун. Баща му е бил роб в Багдад, но той е свободнороден. Има своя династия, но тя не продължава дълго, последният Тулунид е убит в началото на X в. После няколко десетилетия управляват едни родове, наричат ги Икшидиди и Кафуриди. Тогава идват Фатимидите, към 960-та, и основават Кайро, за да имат за столица техен град, а не онзи на сунитите.

Фатимидите са управлявали до времето на Саладин, който им отнема властта и се установява в Кайро към 1170-та. Той е успешен военачалник, на Запад много го ценят, не ми е ясно точно защо. Имало и други като него, обаче той е бил запомнен. Той е Аюб, и неговата династия продължава до 1250, когато идват мамелюците. Има един Байбарс, който е бил голям пълководец, побеждавал е не само кръстоносците, но дори и монголите, което е било по-трудно.

Те са султани на Египет, но запазват Абасидските халифи, заради престижа на династията и на титлата. Могли са да обединят целия мюсюлмански свят, но са загубили войната с турците в началото на XVI в. Оттогава Египет е подчинен на Константинопол, и така чак до Наполеоново време, макар че мамелюците са удържали някаква автономия.

Да се владее Египет отдалеч е трудно, защото той е някак самодостатъчен и винаги встрани от всички други. Така е още от фараоново време. Той затова и не е могъл да стане център на империя, като Рим или Багдад, макар че се говори за „Империя на Новото царство“. Но това е съмнително.
Освен това той никога не е бил морска сила. За египтяните морето е безинтересно, реката им стига. Но за да бъдеш империя, ти се нуждаеш от море или от голямо континентално пространство. А Египет няма нито едното от двете. Защото в пустинята не може да се живее, там няма над кого да властваш.

От друга страна обаче Нил ги прави независими. Поради това дори някоя външна сила да наложи свой управник, а това се е случвало често, той сам се отцепва от нея, защото може да се справя и сам. При това тук традицията е толкова стара и славна, че няма нужда да заемаш престиж отвън, имаш си го на самото място.

***

в ауд 187

[хрониката на Манетон]

На Манетон сигурно му е била поставена задача да изработи една достоверна египетска история, по-добра от Херодотовата.

Впрочем Херодот не е виновен за неточностите си, той не е знаел египетски пък и целта му не е била да пише история на Египет. Манетон без съмнение е имал достъп до документи, можел е да чете надписи и поради това историята му, колкото и лошо да е запазена, все пак е създала основата на древноегипетската хронология. Разделението по династии е негово, а и днес египтолозите, винаги когато могат, датират събитията по династии и избягват други летоброения.

Та историята не е останала в първоначалния си вид, а е оцеляла у Синкел, който е чел Юлий Африкан и Евсевий, и си е направил извадки от тях. Има един арменски превод на Евсевий, който почти напълно съвпада с текста на Синкел; и освен това някои сведения у Йосиф Флавий, които са много любопитни, защото се отнасят до еврейското присъствие в Египет.

Казва, че в началото страната е била управлявана от богове, което е известно още от Херодот. Споменават се Хефест-Пта и другите, и се стига до семейството на Озирис. Казва се, че след боговете царували полубогове и духове: Анубис примерно бил полубог. И след това се минава към хората; на първо място е Мен, за който пише, че бил отвлечен от хипопотам. Има и един друг, от по-късно време, който пък бил убит от крокодил.

Има факти, които са приети от сегашната наука. Примерно, строителите на пирамидите са в четвърта династия – и сега ги поставяме там. За Хеопс е добавено, че бил надменен владетел, но и автор на някаква важна книга – „Свещената книга“, която впоследствие била на почит.
В трета династия се говори за Имутес, когото гърците наричали Асклепий – това трябва да е бил известния архитект Имхотеп, за когото днес се смята, че е първия обикновен човек, който е бил обожествен – наред с фараоните.
В шеста е спомената една царица, Нитокрида – за нея пише и при Херодот. Споменат е Сезострис, който бил в 12-та династия, и се повтаря сведението, че бил голям завоевател и стигнал до Тракия. Наистина днес се приема, че при тази династия Египет бил по-силен, и тогава се появяват първите по-ценни литературни паметници и се оформя „класическият египетски“.

Династиите от 15 до 17 били хиксоски – самата дума „хиксос“ се споменава у Йосиф Флавий, и значела „пастир“. И след това става ясно, че между 18 и 20-та държавата пак е била силна, е там се споменават поне двама царе на име „Рамзес“, които управлявали по 60 години и повече; и наистина, великият Рамзес трябва да е царувал толкова, към 65 години. После се стига до етиопците и Сабакон, и веднага след това идва саиската династия на Псаметиховците, Нехаовците и Амасис.

Накрая доста точно се изреждат персийските царе, завръщането на египтяните между 28 и 30 династия, и пак персите до последния Дарий, за когото изрично се казва, че бил убит от Александър.

***

[евреите в Египет]

При Йосиф Флавий има три места, където се цитира Манетон, като третото съдържа и критиката му срещу казаното.

Накратко, става дума за следното. По времето на фараона Тутмос в Египет нахлули нашественици от изток, опустошили много градове и земи, и се установили в източната част на Делтата, където основали град на име Аварис. Оттам управлявали Египет, който им бил подчинен – поне до Тива (Диосполис). Тези нашественици се наричали „хиксоси“, което на техния език значело „пастири“. Те властвали в Египет повече от 500 години и накрая били прогонени от друг фараон, пак на име Тутмос; и се оттеглили на изток, в Палестина, където основали град, който се казвал Иерусалим.

Йосиф мисли, че това е достоверно съобщение на Манетон за престоя на евреите в Египет. И въз основа на следващия откъс, където е разказана историята на братята Сет и Хармаис, които се били преименували на Египт и Данай, заключава, че Изходът се е случил цели хиляда години преди Троянската война.

Това обаче не съответства добре на разказаното в Библията. Там пише за наследниците на Мойсей, така наречените съдии, последният от които е Самуил. Но ако първият им цар Саул е живял в края на XI в. пр. Хр., както се датира обикновено, излиза, че от Мойсей до него има почти 1200 години. Ако това е вярно, тогава списъкът на съдиите ще е непълен. И въобще много неща от библейската хронология ще трябва да се разместят.

Като че ли никой от модерните учени не е съгласен с Йосиф за чак такава древност на Мойсей. Обикновено го поставят в XIII в. пр. Хр.

А в третия цитат пише, че след време един фараон решил да прогони от страната част от населението – хора които били прокажени и страдали от разни други заразни болести. Най-напред ги изолирал на едно място в Делтата, където преди време се били установили хиксосите. Тогава техен вожд станал един хелиополски жрец на име Осарсеф (Хелиопол е в тази област, близо до Аварис). Той влязъл във връзка с хиксосите от Иерусалим и им предложил да се притекат на помощ на неговите хора; и те дошли, опустошавали известно време страната, но не след дълго били отблъснати от войската на фараона и се върнали в Палестина заедно с прокажените. А жрецът, за който става дума, се преименувал на Мойсей (всичко, написано в този откъс, Йосиф смята за измислица и го отхвърля).

Поради мнението на Манетон (повторено по-късно и от Страбон), а и въз основа на разказаното в Библията, някой може да заподозре, че Мойсей е бил египтянин. Примерно Фройд е на това мнение. Защото там пише, че Мойсей е бил отгледан в дома на фараона, още от малък. И все пак е казано, че е евреин, от рода на Леви.

Но дори Мойсей да не е Осарсеф, той трябва да е живял по-скоро през XIII в., отколкото 900 години преди това, както пише Йосиф. А историята за хиксосите се смята за вярна, като изключим продължителността на престоя им, защото сега те се поставят в XV-XVI династии, които траят към 110 години. И дори да са нахлули по-рано, все пак в Египет им се събират не повече от 200 години.

***

[езотеризмът]

Едно време, когато бях студент, си купувах разни книги на окултни теми, и хората понякога ме питаха за какво става дума там. И аз казвах, че това са книги по езотерична философия. И един път ме попитаха направо: какво все пак е това „езотерична философия“. Опитах да отговоря, защото мислех, че знам – но се оказа, че нищо не мога да обясня.

А разказът за езотеризма може да започне от много места. Примерно с Фройд. Малко преди началото на Втората световна война той пише две есета за Мойсей и казва, че това е неговият „роман“ за този човек; но не е роман, а е просто размисъл за това, каква е била религията, която Мойсей е дал на евреите. Според него Мойсей трябва да е бил египетски жрец – както пише Манетон, пък и после Страбон. Но освен това той трябва да е имал нещо общо с Ехнатон, който премахва многобожието и установява монотеизъм – култ към Атон, слънчевия диск.

Според Фройд Мойсей е решил да стане продължител на този култ, макар и с някои изменения. Дали е познавал Ехнатон или е възприел неговото учение чрез други, това е второстепенен въпрос. То е като дали Изходът се е случил през XIV в., след смъртта на Ехнатон и унищожението на Амарна, или стотина години по-късно, по времето на Рамзес II и сина му Мернептах. Но не това е главното, а друго: че Мойсей увлякъл група свои последователи, извел ги от Египет и им предал монотеизма – това, което изповядвал Ехнатон. Разбира се, той не казва, че единственият бог е Слънцето, а го представя като невидим и дори неназовим. Бог е „който е“, както пише в Петокнижието. И това удържане на Ехнатоновата религия е станало причина за възникването на евреите като народ.

Самият Мойсей пък, когото Фройд нарича „велик човек“ – а едно от характерните дела на „великите хора“ е, че те предвождат и дори създават народи – е бил убит от евреите, които не са могли да понесат прекалената строгост на законите му. А може би и прекалената чистота на божеството му – че то е невидимо, че не може да бъде изобразявано, че е отвъд всичко.

Тук Фройд е направил връзка с нещо, което е писал по-рано, и което е неговото обяснение за произхода на религията. То пак няма нищо общо с никаква наука, нито дори с психология, а е просто измислица, авторски мит. Някога си, в най-дълбока древност, водачът на някакво първобитно и патриархално племе е бил убит от своите синове. От това те започнали да изпитват силно чувство за вина, и за да го преодолеят, решили да обожествят мъртвия баща и започнали да му принасят дарове и да го молят за прошка. Това е Фройдовата представа за първородния грях; и изглежда, че според него така е възникнала религията.

После това престъпление е било забравено, което значи, че споменът за него е бил изтрит, или както казват психоаналитиците – „изтласкан в несъзнатото“. Но обичаят да се почита божество, което е било убито, остава. Освен това този грях е оставил следа в несъзнатото, наречена „травма“, и тя се е възпроизвеждала неведнъж в историята. Така че впоследствие е имало много исторически лица, които са били обожествени по същата причина.

Разбира се, около тези писания на Фройд се вдига огромен шум, първо защото те явно са насочени против християнството; но и никой човек, който смята себе си за религиозен, няма да бъде възхитен от тях. Скоро след публикуването на размислите си за Мойсей, Фройд умира.

Около 50 години по-късно един професионален египтолог, немец, се захваща да пише отново на тема „Мойсей“. Но той не се интересува дали Мойсей е бил египтянин или евреин, а насочва вниманието си към друго: че той е профанизирал, тоест изнесъл пред непосветени, един важен аспект на египетската религия – а именно, нейния монотеизъм.

Но египетският монотеизъм не е бил известен на мнозинството египтяни, а само на жреците, и то може би не на всички. И сигурно на фараоните. Първият, който е извършил профанизирането, е бил самият Ехнатон. Защото той, като фараон, знаел тайната доктрина – че Бог е един. Но вместо да я запази са себе си и останалите избрани, решил да я изнесе пред всички, и при това да забрани многобожието. Значи той се отказал от двойнствеността на религията си, и решил, че хората не бива да се делят на посветени и непосветени, а всички трябва да знаят истината.

Струва ми се обаче, че този египтолог не мисли така, или по-скоро, че не е склонен да хвали Ехнатон, нито Мойсей или някой друг като тях. Според него това, което те са създали, трябва да се нарича „контра-религия“. Значи религия, която е насочена срещу всички останали, включително „добрата религия“, която са имали египтяните. Мисълта му е, че е естествено и полезно религията да е двойнствена: едно да се предлага на мнозинството, а друго – на посветените. Както казва – да има „големи“ и „малки“ мистерии.

Защото висшата религия, за каквато той все пак смята монотеизма, не е постижима за всекиго. „Низшата“ пък, която съдържа всякакви ритуали, суеверия, почитане на разни същества като божества – тя е за простолюдието, чийто ум не може да се издигне над видимите неща. Ако на такива хора бъде предложена истината за невидимия и единствен Бог, те ще я отхвърлят, както евреите в Синай протестират срещу Мойсей, искат да се върнат в Египет и си правят златен телец. Ако пък я приемат, няма да могат да я удържат чрез разума си, а ще разчитат единствено на сляпата вяра и ще станат фанатици.

Затова за тях е полезно да им бъдат предлагани видими божества: такива с форма на крави, кучета, маймуни или хора – защото фараонът е човек, а той е бил смятан от поданиците си за бог. Но посветените сигурно не са го смятали за такъв, а и той е бил един от тях. Значи тази заблуда е била предлагана на египтяните умишлено.

Ето това е езотеризмът, който е характерен за огромен брой общности, или по-скоро секти през цялата история; масони и всякакви други, независимо от названието, което са си давали. То е така нареченото „тайно знание“.

Някой би казал, че езотеризмът може и да не е учение, а просто някаква склонност да се отделяш от хората, нещо като надменност. Да си казваш, че си „елитен“. Такова нещо, разбира се, има, и то е психологическата основа на езотеризма. А философската е, че истински съществуващото непременно трябва да е едно, както е било известно още на досократиците, като Парменид. Но това, че е едно, не значи, че то не влиза в отношение с нищо, нито пък, че всичко освен него е небитие. Защото нещата могат да се движат към съвършеното, както казва Аристотел, пък и Платон преди него.

Във всеки случай, според този автор посветените египтяни и всички след тях, които са се придържали към тази полезна двойнствена религия, са обожествявали „едното“ като „всичко“, тоест като космоса, вселената.

Така че техен бог е най-напред природата, която те обожават заради нейната вечност и заради благата й. А наред с нея и разумът, който я държи в порядък и някак я обладава.
Затова винаги е имало хора, които са били склонни да прехвалват разума и да твърдят, че човекът трябва да се стреми към съвършено знание, с цел да постигне пълно владеене на силите на природата.

***

[ароматерапия]

В Египет посетихме магазин за парфюми и лечебни масла. Възстанових речта на собственичката – по памет, но и с помощта на печатните материали, които ни раздадоха.

*

„Това са екстракти, смеси и масла с растителен и животински произход и с лечебен или друг ефект.
Ще започна с екстрактите от едно растение. Произвеждаме ги от лотос, роза, жасмин, ванилия, алое, жожоба, лавандула, лимон, теменуга, ягода, гардения, канела, ябълка, портокал.
Освен това предлагаме смеси, чиито имена са популярни и съставът им е известен: Тутанкамон, Царица Хатшепсут, Царица Клеопатра, Папирус, Арабска нощ, Тайната на пустинята, Царицата на Египет, Аида, Ароматите на харема, Нефертити, Кайро, Хиляда и една нощ, Рамзес.

Тези, които ви изредих досега, са по-скоро парфюми, макар че имат и лечебен ефект. Освен тях предлагаме и чисто лекарствени екстракти. Има от сандалово дърво, мускус, царска амбра, амбра Кашмир, мента евкалипт.

От маслата имаме за външна и съответно за вътрешна употреба. За външна са масло от жожоба, от рукола, кокос, семки на зелен чай, репичка, бадем. За вътрешна: от черен ким, китов дроб, майоран, пшенични кълнове, тиквени семена, хелба, лук и чесън, джинджифил, гроздови семки, сусам, маруля, морковени семена, кайсия, лупина, кактус, женшен, кардамон, ябълка, карамфил, синап, индийско орехче.

Да вземем най-напред лекарствените екстракти. Сандалът помага при заболявания на опорно-двигателия апарат – артрит, радикулит, остеохондроза и т.н. Натрива се в кожата, докато се усети затопляне. Мускусът е срещу смущения в нервната система: умора, раздразнителност. Царската амбра е за ниско кръвно, а амбра Кашмир е за високо. Евкалиптовата мента е при простудни заболявания.

Джинджифилът също помага при простуди, а и за ревматизъм; както и карамфилът. Кардамонът и канелата са срещу инфекции в устата и гърлото. Марулята действа успокоително, а бедуинският чай е изобщо против нервни заболявания. Майоранът помага при безсъние и освен това намалява кръвната захар.

*

Човек може да бъде здрав и на стари години. Вярно е, че много зависи от природната сила на организма, от самия му състав. Но срещу всяка болест може да се противодейства, дори да е наследствена или вродена. Целта на медицината е да помогне на човек да бъде щастлив. Защото болестите не само скъсяват живота, но и пречат да му се наслаждаваме.

Разбира се, ние тук се занимаваме не само с медицина, а и с козметика. А козметиката е друг път към щастието. Защото за да е щастлив, човек се нуждае от други хора. Ако си просто здрав, това е добре, но има опасност да бъдеш самотен. А козметиката ни прави привлекателни и така помага да бъдем сред хора.

Хората биват харесвани най-напред чрез сетивата. Първо чрез зрението, а после идват обонянието и осезанието. Затова козметиката се грижи за гладкостта на кожата, добрия вид на косата, изразителността на лицето, хармонията на тялото – това са все неща, които се възприемат с очи. После идва ароматът, който излъчваме – той влияе силно, дори и хората да не знаят това.

Обонянието е вид осезание, то е усещане от разстояние. Както чувстваме чрез докосване, така и чрез подушване: това пак е контакт с някакви материални частици, които принадлежат на онзи, когото възприемаме.

Някой ще каже, че козметиката търси само приятното. Но защо не? Защо да сме против него? Приятното е като парите и властта – те не са лоши сами по себе си, просто могат да се употребяват с лошо намерение. Но може ли човек да е щастлив, ако всичко приятно е изгонено от живота му? И кой не обича да изглежда добре, да бъде красив външно?

Някои от стоките ни не са просто за приятен вид и аромат, а направо предизвикват желание. Ето примерно мускусът, който се нарича „боброва струя“. Той причинява сексуално желание и се препоръчва главно за мъже. Също женшеновото масло. И много от смесите, за които ви казах в началото, имат такъв ефект. За амбрата това е всеизвестно.

Ние сме жертви на своята природа. Не е възможно да я променим, можем само да смекчаваме пристъпите на вродените ни болести и склонности. Медицината е изкуство на уравновесяването…“

***

[антични описания на Египет]

Има три разказа: първо е този на Херодот (V в. пр. Хр.), а после на Диодор и Страбон, които са идвали приблизително по едно и също време, през I в. пр. Хр.

Те са подобни, може би защото Диодор и Страбон са имали предвид Херодот и той им повлиял, поне в подреждането на сведенията. И те като него започват с географията и Нил – колко са устията, откъде извира, защо е пълноводен през лятото. После се минава към обичаите на египтяните, включително и темата за боговете, и след това се дават сведения за царете.

Боговете и първите царе. Нил

И тримата са съгласни, че според египтяните страната се е управлявала най-напред от богове, като Озирис и Изида, и синът им Хор са били последните.
След това вече започват човешките династии, като първият цар се е казвал Мин, Менес или Мена – по различен начин са го записали. И във връзка с всеки цар се споменава за някое важно събитие или строеж. Мен е известен с това, че е построил Мемфис, като за тази цел е отклонил течението на Нил – изглежда мястото, през което тогава реката е минавала, му се е видяло особено подходящо за построяване на град. После споменават за Мойрис, който бил изкопал голямото езеро. То било служило като воден източник, в случай, че настъпи засушаване и Нил не се издигне на необходимото ниво.

И тримата коментират въпроса за разливанията на реката и за нилометрите. Херодот казва, че в древността, тоест поне хиляда години преди него, Нил се е разливал из Делтата след като се издигнел с осем лакътя, а по негово време са били нужни вече 14. Това трябвало да значи, че Делтата става все по-висока заради наносите, и че накрая Нил няма да може да я напоява и там ще настъпи засушаване, което ще е гибелно – защото в Египет никога не вали.

Нилометри е имало на няколко места в Египет, Страбон споменава за този на Елефантина, където е бил. По тях можело да се изчисли каква ще е реколтата и да се направят планове относно изхранването на хората и възможните печалби. А че при добра реколта жито се е продавало, свидетелства Библията: нали братята на Йосиф дошли да купуват жито по време на глада в Палестина.

Завоевателят Сезострис

Та като обсъдят нещата около реката, боговете и природата, минават към царете. След Мойрис се споменава за Сезострис, за големия му поход към Етиопия, Азия и Европа.

Впрочем него Диодор го приписва и на Озирис. Озирис бил тръгнал на изток, плавал през Червено море и стигнал до Индия, и после обратно, като побеждавал всички народи и оставал колонисти – в Колхида, Юдея, пък и другаде, дори в Македония и Атина. После се завърнал и имал неприятности с брат си, а жена му била на негова страна.
А по-нататък, когато минава към царете, които били човеци, разказва почти същото за Сезострис, когото нарича Сесоосис. Изглежда, че митът за Озирис, който според гърците е Дионис, се е преплел със спомена за някой силен фараон, Тутмос III или Рамзес II.
Относно Сезострис Страбон е по-пестелив, казва само, че е завоювал Етиопия и че и до негово време се показват паметниците, които е оставял по време на похода.

След това говорят за Протей, във връзка с посещението на Менелай, който на връщане от Троя си бил прибрал Елена; и някакъв Нилей, сигурно специално измислен, за да обяснят името на Нил. После Рампсинит – вариант на името „Рамзес“, и така в един момент се стига до строителите на пирамидите.

Пирамидите

Относно времето им Херодот не казва нищо определено, а Диодор е получил различни сведения, като едното е, че били строени 3 400 години преди него. Това е нелоша датировка, с около 700 години по-ранна от нашата. Иначе говорят за размерите им – че двете по-големи са от чудесата на света. Това го казва Страбон; как са били строени, за колко време и дали всички са за фараони мъже, или и за царици.
.
Херодот казва, че тази на Микерин била всъщност на дъщеря му или на известната хетера Родопис, но после обяснява, че Родопис е живяла много по-късно, по времето на Сафо и Алкей, и е била богата, но не чак толкова, че да си построи цяла пирамида. И се задържа върху темата за красотата на гърците хетери в Египет – тези, които живеели в Навкратис.

Относно начина на построяване: според него те били строени отгоре надолу и с машини, поставени на всеки ред, които прехвърляли блоковете. Диодор също мисли, че са започнали отгоре, но било с помощта на специален насип, който впоследствие бил премахнат.
По тяхно време изглежда облицовката е била запазена, и не са се виждали отделните камъни, както сега; защото Херодот казва, че всеки камък бил поне 30 стъпки дълъг, а това не е вярно, камъните са по два-три метра средно, както виждаме. Изглежда, че е съдел по плочите на облицовката, които сигурно са били по-дълги.
За броя на хората, участвали в строежа: Диодор е зависим от Херодот, защото казва, че били към 360 000, а числото у Херодот е 400 000. Той изобщо доста неща е заел от него, макар че е идвал тук лично – по времето на един Птолемей, който се е нарекъл Нов Дионис, малко преди 50-та пр. Хр.

За размера им. Диодор и Страбон са сравнително точни – казват, че Хеопсовата е висока шест плетъра или един стадий, значи около 180 метра, а тя трябва да е била към 150 в действителност; и че дължината на страната им е седем плетъра, значи към 210 метра. Херодот обаче преувеличава, защото казва, че била висока осем плетъра, а това е 240 метра. За пирамидата на Микерин Херодот и Диодор казват, че е със страна три плетъра или по-малко, значи под 90 метра.

Късният период

После разказите продължават със следващите фараони. Казва се, че имало кратко етиопско управление, после някакви 12 царе и един от тях бил Псаметих – и после сведения за късните фараони, по чието време бил създаден Навкратис, като база на гръцките търговци. И за елинофилията на някои от тях, особено на Амасис.

От Херодот е това, а Страбон се занимава и с по-късната история и споменава за гроба на Александър покрай описанието си на Александрия. Според него след първите Птолемеи управлението станало много лошо, така че за Египет било от полза това, че е станал римска провинция. Той бил там по времето на Август, и по-точно при префекта Елий Гал – някъде към 25 пр. Хр.

Разлики между Диодор и Страбон

Диодор показва осведоменост за различните мнения относно пълноводието на Нил през лятото, справката му е доста пълна. И дава списък на известните гърци, които са ходили в Египет. Така че все пак изложението му е по-скоро книжно.
А Страбон разказва повече за онова което е видял.
Харесвам описанието му на Тива, защото като го четеш, имаш чувството, че сте били там заедно. За звука от колоса на Мемнон и за царските гробници на отсрещния хълм. И за големите храмове в Тива, за обелиските, някои от които са паднали – същото, което може да се види и сега.

„Египетска история“ (диалог, без имената), „Истина и смисъл“

*

266

Аристотел. Метафизика 2019

М 15 окт 2019

И така:

1. Нов превод на „средните“ (IV-IX) книги на Метафизика, който въвежда терминология, съществено отличаваща се от тази на съществуващия (от 2000-та) български превод на същите книги. Тя следва, с някои добавки, установената в I-III и X-XIV. Чрез тази именно терминология би трябвало да се превеждат и коментират главните философски съчинения на Аристотел; и тя ще съдейства за укрепването на философския език, основан върху думи с български корени. Това е фундаментален принос към философското образование и мислене на български език, тъй като е мъчно (или невъзможно) то да бъде основано върху чуждици.

2. Коментар (по-обширен върху кн. VII-IX), който взима предвид всички по-влиятелни коментари и преводи на „средните книги“ от последните 200 години. Имам предвид първо преводите и коментарите на Швеглер, Бониц, Рос, Кубицки, Трико, Фреде-Патциг и Реале; но и много други, които са споменати в бележките. Такъв коментар се прави за пръв път на български език и е рядкост по света. Не ми е известен коментар на Метафизика, в който да се привеждат примери от такъв брой преводи (22), и на толкова различни езици (8).

3. Двете книги образуват първия пълен български превод на „Метафизика“, изработен от един преводач. Доколкото ми е известно, аз се оказвам десетият човек в света, който е превел цялата „Метафизика“ за пръв път на даден език самостоятелно (без съпреводач). Досега това са направили Мьорбеке (латински, XIII в.), Тейлър (английски, 1801), Хенгщенберг (немски, 1824), Аскарате (испански, 1875), Бартелеми Сент-Илер (френски, 1879), Карлини (италиански, 1928), Кубицки (руски, 1934), Бездечи (румънски, 1965), Лесняк (полски, 1983).

*

Две сравнения

1. Еверест

В своето изследване „Карта на Метафизика Дзета“ Майлс Бърниет (1939-2019) казва още в предговора, че тази книга – седмата – е била наричана „връх Еверест на античната философия“. И представя своя труд като упътване, което би било полезно за онзи, който ще върви по този път.

Това сравнение е подходящо, и то е добро не само за „Дзета“, но и за цялата „Метафизика“. Защото ако човек пристъпи към нея просто с едно общо университетско образование на философ или класик, тя ще го смае със своята непристъпност.

И е имало много хора, иначе добри учени, които са се замисляли дали да не преведат „Метафизиката“ – и са се отказвали. Има други, които са захващали сериозно, и са стигнали донякъде, но не са продължили, поради извънредната трудност и продължителност на пътя. А има и трети, които дори не са имали намерение да я превеждат цялата, а трезво и смирено са се заели само с част от нея, проучили са дотогавашните изследвания и са я коментирали, преценявайки съвсем основателно, че и това не е малко научно постижение.

Бониц и Лосев

А ето сега аз – и затова съм безкрайно благодарен, и мога да кажа на кого – успях не само да стигна до върха, но дори и да се върна. Искам да кажа, че видях превода си отпечатан, което именно е и завръщането. Защото е имало преводачи, които са завършили превода, но не са успели да го видят като книга.

Достатъчно е да се спомене Херман Бониц (1814-1888), един от най-заслужилите аристотелисти на XIX в., а и на всички времена. Той е направил издание на гръцкия текст, издал е коментара на Александър Афродизийски, съставил е пълен индекс на целия Аристотелов речник, превел е „Метафизиката“, но не е успял да види превода си, който е публикуван две години след смъртта му, през 1890 г.

Или, Алексей Фьодорович Лосев. Той издава превода на „математическите книги“ (XIII и XIV) през 1928 г., когато е бил 35-годишен; и в предговора си пожелава да преведе цялата „Метафизика“. Но не успява да го направи, въпреки че живее 95 години; или и да я е превел, този превод никога не е бил публикуван.

Пътеката

Та изкачването на този връх е тежко, макар и сега, през XXI век, да сме наследници на повече от 200-годишна традиция в превода на книгата на нови езици, която от своя страна се опира на латиноезичната; като първия превод на новоевропейски език е този на Тейлър от 1801 – на английски. Няма съмнение, че е по-лесно да се направи превод след като вече някой друг го е направил преди теб на същия език; а първото изкачване е крайно трудно, особено ако си сам – защото пътека няма, или прекъсва, или е само някъде, на част от пътя. Затова в едно от представянията на работата си съм изброил имената на онези, които са направили това за първи път самостоятелно, а те са девет души. Езиците им, по реда на публикуването, са: латински, английски, немски, испански, френски, италиански, руски, румънски и полски.

Та казвам, че когато преди теб е направен пълен превод, и то коментиран, е по-лесно, защото това е като ясна пътека; но никой не може да е сигурен, че ще извърви тази пътека докрай. Ако пък вървиш за пръв път, тоест работиш на език, на който не е имало превод, това е може би като да изкачваш върха от страна, от която още никой не го е изкачил, макар да е бил изкачван по други пътища, тоест на други езици; и затова алпинистите говорят за различни маршрути, по които се изкачва върхът, като някои са по-трудни от други.

(Допускам, че най-трудно е било да се преведе за пръв път на латински, а после на немски и руски. Защото романските езици, включително английският с неговата романизирана лексика, си помагат помежду си, а също и славянските. Така че първият латински преводач не е имал предшественик на близък език, на който да се опира; също и немският, и руският).

И ето, маршрутът, по който беше изкачен върхът този път, е нов – и това е българският език. Пътеката беше проправяна за пръв път през 2000-та г. от двама преводачи, но тогава никой от тях не я измина изцяло, е всеки извървя само една част от пътя и при това двете пътеки не бяха ясно свързани помежду си, защото се ползваше различна терминология. Това е, което наричам „прекъсната пътека“. Сега обаче цялото изкачване е направено от един и пътеката вече е една.

Така че с това може да се сравни преводът. И аз бих пожелал на всеки, който иска да се занимава с наука, да измине такъв път – разбира се, в своята област и със своята тема. И нека този път да бъде много труден, защото само така човек узнава какво е да си учен и какво да разбираме, когато говорим за научно знание.

2. Пирамидата

Това е едното сравнение, което аз заех от Бърниет, а той от своя страна казва, че го знае от други. Но има и друго, което ми дойде на ум, след като бях миналата година в Египет. Това е сравнението с изгледа на пирамидата. Тук говоря не за самия труд, а по-скоро за впечатлението от резултата.

Първото впечатление от Хеопсовата пирамида е мигновено, разтърсващо и незабравимо – човек е поразен от самото съществуване на такава постройка. Така и аз я видях за пръв път през ноември 2018-та в Кайро, от прозореца на автобуса, и това беше като удар – невъзможно е да се забрави усещането, което тя създава. Защото човек незабавно схваща целия й обем и дори тежест; а сграда с такъв обем и тежест той никога преди това не е виждал.

Нещо подобно беше и с „Метафизиката“. Ако човек само я чете, това още не стига, за да почувства колко огромна е тя. Но ако работи дълго време по превода – а аз работих 22 години – тогава, и то чак към края, ще усети нейния обем. И това стана, когато съединявах двете ѝ части и събрах първите и последните книги (тези от 2000-та) с тези, които завърших сега – и като погледнах онова, което се получи, тогава видях гигантска сграда, чието величие бих сравнил само с това на пирамидата.

Ето такива неща около тази книга. Изглежда, че пътят на учения е подобен на този на алпиниста, защото е несигурен, дълъг и изтощителен; но е и като този на архитекта. И не е чудно, че според Херодот (II, 124) онази пирамида е била строена 20 години. И за превода на „Метафизика“ също са нужни към 20 години. Те ми бяха нужни на мен, но така е било и за други преводачи, както показва историята на заниманията с нея.

(от 18 окт. 2019)

Мeтафизика IV-IX с икона 2

*

261