4 години след началото на деполитизацията на Софийския университет стана ясно, че една част от преподавателите (има и други, но сега говоря за преподавателите) не може да понесе това положение.

И ето сега – към края на 2013 – вече виждаме, че в СУ се е появила партия.
Ще я нарека “партия на некадърниците”.

Тя вече има свои лидери, които прекарват часове на ден пред телевизионните камери, и то на по-влиятелните телевизии; своя гвардия, която може да си присвои част от Ректората или пък целия за толкова време, за колкото й кажат; и свои доносници.

*

(събитията са от 26-29 ноем.)

По повод инцидента с двамата преподаватели от Историческия факултет ректорското ръководство на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ заявява, че те вече са дали своите писмени обяснения. Днес деканското ръководство на Историческия факултет ще ги обсъди и ще направи своите предложения за наказания.

Ректорското ръководство категорично заявява, че няма да прилага двоен стандарт към евентуални нарушения на преподаватели и студенти.

Заедно с това ректорското ръководство иска да изкаже съжаление, че студенти, използвайки този инцидент, падат на нивото на тези, срещу които се борят.

Няма да допуснем да ни поучават тези, които не само повече от месец съзнателно нарушават правилника на Университета, но и правата на мнозинството студенти и преподаватели, които не приемат тяхната акция.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet

**

… Те са свързани помежду си в някакъв вид взаимноизгодно „приятелство“ и същевременно са обвързани с партии, с източници на финансиране (университетски, национални, външни) и пр. Сега са загубили част от възможностите си заради последните парламентарни избори и това ги притеснява. Затова е агресията срещу собственото им работно място – опитват се да го използват като инструмент за връщане на някакви загубени позиции.

Несъмнено това са дела, далеч от науката и образованието. Но много от щатните преподаватели просто не са подходящи за тези дейности – това са хора, случайно попаднали на такова място. Предполагам, че това създава у тях силно вътрешно безпокойство – цял живот да се преструваш, че умееш нещо, което не умееш. При това работата в хуманитарните специалности трудно върви без изработка или възприемане на някакъв общ, обоснован светоглед – а това е много мъчно, малцина го постигат.

Така че някои са готови да участват и в такива действия, които рушат институцията, тъй като отменят правилата, чрез които тя работи. Това не е странно – тази институция те не могат да я обикнат, тъй като се чувстват чужди на онова, заради което тя съществува.
От друга страна, мнозинството не подкрепя разстройството на учебния процес, защото се страхува, че просто може да изгуби работата си. Затова подписалите „онези декларации“ са по-малко от 20% от преподавателите. Но пък този страх от усложнения, нежеланието да се изложиш на какъвто и да е риск, пречи на това мнозинство да се изкаже и в подкрепа на Университета, открито да възрази срещу наглостта и вандализмите.
Така че ето какво имаме – преподавателите, които публично и на своя отговорност се противопоставиха на затварянето на Ректората и изобщо на акцията, бяхме около 10 души (от 1600 на щат). Твърде малко е.

Добре е, че Академичният съвет и повечето Факултетни съвети не съдействаха на този самоубийствен процес и не допуснаха парализирането на целия Университет. Причината, мисля, е усещането, че това е поемане на безполезен риск. Партиите/групировките, които имат интерес от тази акция, не са достатъчно силни, и поради това Университетът като цяло и мнозинството преподаватели поотделно няма да спечелят нищо, ако ги подкрепят – но могат да загубят.

Като казвам, че в Университета се формира „партия на еди-кои си“ имам предвид, че човек, който е способен на научна работа и я уважава, трудно ще се захване да разрушава самите условия за такава работа. Значи имаме акция на хора, които не се чувстват способни (нищо, че може да са писали и превеждали нещо), но пък искат да се устроят някак по-добре. Затова си търсят опори извън самата научно-образователна дейност.
Те нямат нищо против „обединение“, но само в случай, че решенията ще се взимат от тях и те ще са привилегировани. За да напредне някой по този път, е необходимо и да страда от по-изострено честолюбие.

Това, което спасява Университета е, че сега няма причина за резки обществени промени. Няма външни на държавата сили, които да са заинтересовани да подкрепят тази общност; а вътрешните пък не са достатъчно мощни.

И още нещо – образованието в нашата страна се смята за нещо ценно (винаги е било така). Поради това опитите да бъде разрушен или разстроен Университетът просто така, отведнъж и с един удар, не могат да имат успех. Народът/обществото не одобряват това безобразие.

***

няколко дни по-късно (2-4 дек.):

*

Въпрос от катедра „Археология“:

…

1. Съществува ли документ, по силата на който ректорското ръководство приема цитирания в декларацията на „ранобудните студенти” от 28.11.2013 г. „режим на окупация”, който е бил нарушен не само от двамата професори, обект на „моралната акция на студентите”, а де факто и от всички, които са участвали във въпросното празненство в аудитория 41А?

2. Ако има такъв документ, как той се съгласува с действащия Правилник за устройството и дейността СУ „Св. Климент Охридски”? За нас или има ред и закон, или има окупация.

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/istoricheski_fakultet

*

И те намерили за какво да разпитват. Имало ли документ. Ами хората просто си живеят в Аулата. И да не се забравя, че това е компромис, сградата си е тяхна, те са си я окупирали и не я дават на никого вече. Днес позволяват да има учебен процес и други дейности, утре – не. Толкова.

Документ няма и няма да има. Ако ви интересува какво се случва в Ректората, ето ви отговор:

Групата, състояща се от неизвестен брой неизвестни лица, която се е установила в Аулата, е там, за да оказва съдействие на сформиралата се вътрешноуниверситетска партия (ако някой предпочита – движение, фронт или нещо друго). Това съдействие се състои в изпълнение на, примерно, три вида задачи:

1) пропагандни (лепене на лозунги с надписи „Оставка“ и каквото още им дойде на ума – не е разнообразно, нито оригинално; интервюта за по-прогресивните медии; шествия, крясъци, биене на барабани и пр.)
2) агентурни (доноси – вече ги видяхме; предаване на устни сведения комуто трябва; разни видове провокации и интриги);
3) репресивни (през изминалите седмици вече е имало, и е нормално да се очакват и нататък: словесни и други оскърбления, заплахи, изнудвания, разни форми на тормоз, включително телесен, срещу несъгласни преподаватели, служители или студенти).

Да не се забравя – групата и партията имат не само медийна, но и държавна подкрепа – от най-високо място. Това, че някой, който е заел държавен пост, може да работи против държавата си, не е новост или изключение – имало го е винаги и навсякъде.