Има две неща, които бих желал да кажа днес, уважаеми гости.

Едното е за връзката между преподавател и студенти, или, по-общо – учител и ученици. Кога отношенията им са добри – каквито трябва да бъдат.
Само в един случай – ако преподавателят занимава студентите си със своята наука или изкуство, и не прави нищо друго. Само тогава отношенията между тях могат да бъдат добри. Защото всяка друга съвместна дейност между тях е неуместна и е най-вероятно користна.

*

Второто – понеже става дума за мои произведения, на чието представяне Вие се съгласихте да присъствате. С какво все пак се занимавам аз по същество, каква е задачата ми. Или: Към какво води това, че аз, както казвам, не правя друго в Университета освен да говоря на студентите за наука и изкуство.
Съвсем накратко: аз съм защитник на българския народ и на неговата държава срещу клеветниците. Просто това. Тъй като това е мой народ и моя държава.

Твърдя, че хората, които четат, пишат и размишляват, трябва да се придържат към тази мисъл. Те са едновременно водачи и служители на своя народ; тъй като всеки добър водач е просто служител. Те – водачите и служителите – никога не трябва да си мислят, че са по-добри от своя народ. Никога не трябва да го укоряват, а още по-малко да злословят срещу родината си. Никога не бива да казват дори следното: “ние, хората от този народ, сме лоши, защото…”
Ако човек желае да упрекне себе си за нещо, нека го направи. Но да не прибавя към това и други – никой не го е упълномощил да бъде съдия на други. Да говори лично и само за себе си.

Най-добре е човек да упреква самия себе си за неуредиците или нещастията в живота си. Само тогава той може да даде добър пример. Впрочем хората го усещат. Когато чуя някой да злослови по навик срещу България, аз го прекъсвам и го запитвам: “Защо злословите срещу родината си?”
И с голямо удовлетворение забелязвам, че хората се засрамват и се замислят. И често се случва да престанат да злословят.

Това означава, че българският народ, чийто служител съм аз, е още жив.