Народен театър „Иван Вазов“
16 октомври, 2019
Гьоте
„Фауст“
(по аудиозаписа от 16 окт. 2019)
Сега, трябва да се има предвид, че в областта на немската филология аз съм страничен човек, някой би казал, любител. Всъщност и любител не съм, защото рядко се занимавам с тези неща. Ако смея да се доближа до този сюжет и да се опитам да кажа нещо за него, то е преди всичко в качеството ми на историк на литературата. И това е всичко, нищо повече.
Как да се подходи към „Фауст“, за да бъде улеснен човек, да може да се справи с тази драма, да я изиграе? Когато пристъпва към тази тема, човек бива изкушен да разкаже някои неща, които са интересни за филолозите.
Например дали Фауст е съществувал; и аз ще кажа нещо по тези въпроси. Оказва се, че Фауст е съществувал. Имало е такъв човек през XVI век, има свидетелства за това. Някои хора, които заслужават доверие, са твърдели, че Фауст е съществувал, и че е бил такъв и такъв. Но общо взето, неговата репутация е била лоша.
Може би е добре да се кажат няколко неща за това, как възниква легендата за него; а тя възниква в резултат на написването на някои литературни произведения. Това става през XVI в. Така че да имаме предвид, че Фауст не е средновековно лице; не можем да го запратим някъде в X в. Той е ренесансово лице. Това е върхът на Ренесанса, около 1500-та година; а легендите за него, благодарение на написаните книги, се появяват към края на XVI век – след Лутер, след Реформацията, след скандала в западна Европа, свързан с отделянето на големи нации от римския папа. Това е тежък период: има войни, идеологическо напрежение, голяма борба в западна Европа.
Тези неща могат да се кажат. И за Гьоте: как е писал „Фауст“, кога го е замислил, как се е занимавал с първата част, кога е направил втората, откъде знаем това … тези неща не са напълно излишни. И да се мине по самото действие.
Но и да направим всичко това, нещата пак ще останат леко в мъгла и неяснота; и ние пак няма да знаем какво да правим с „Фауст“.
Така че това, което ще се помъча да направя, е да кажа кое е същественото; и след това ще разкажа и това, което току-що ви резюмирах. Защото току-що казах, че трябва да се мине и през тези сведения, и нека да се мине.
Но кое е същественото, най-напред. Има три неща, които трябва да се огледат, като първото е: какъв персонаж е Фауст? Какъв от естетическа гледна точка. Той комедиен персонаж ли е? Това не е абсурдно. В началото е бил представян сякаш като комедиен персонаж. И затова казвам: ако някой иска да се доближи до Фауст от тази гледна точка, ще трябва да прегледа книгата „Мюнхаузен“ на Распе. Тя е известна – барон Мюнхаузен, който прави разни чудеса. После: дали е отрицателен персонаж? Или е по-скоро положителен? И дали в крайна сметка не е трагичен; и какво значи да е трагичен?
На второ място, трябва да се види в какво се състои борбата между Фауст и Мефистофел; и как Мефистофел се опитва да вземе душата на Фауст.
На трето – какво значи „да ти вземат душата“?
Ето това са много мъчни неща.
Ако Фауст е отрицателен персонаж, то тук ние няма да имаме никаква трагедия. Ще имаме просто една поучителна история за това, как някой си е получил заслуженото. Ако е положителен, ще имаме историята за един добродетелен човек, който се е справил с дявола, победил го е и трябва да бъде похвален за това. Ако обаче е трагически, това означава, че е бил въвлечен в някаква история и е бил накаран да извърши престъпление – без да го е искал, без да е зъл. Защото трагическият персонаж е някой, който извършва престъпление, без да бъде зъл.
За уловката на Мефистофел. Мефистофел казва: „Ще ти дам всичко, което желаеш. Ще ти дам целия свят, всички удоволствия.“ Фауст отвръща: „Добре. Ще взема участие в тази работа. Дай ми всички удоволствия и ми вземи душата, ако се съглася, че си ми дал всичко, което желая.“
Но Мефистофел не може да направи това. Защото Фауст няма да се съгласи с дреболии; няма да се съгласи с плътски удоволствия. Няма да се съгласи с богатство, няма да се съгласи дори с власт. Това е интересното. Защото, когато дяволът опитва да вземе душата на някого, той му предлага едно по едно тези неща; и по-обикновените, тоест по-близките до животинското хора спират на плътските удоволствия, или да го кажем по най-обикновен, най-битов начин – спират до сигурността. На теб ти взимат душата чрез предложение за сигурност – битова сигурност. И това нещо би трябвало всеки да се досеща какво е. Защото един от идеалите на нашето време, сега и тук, е най-обикновената, най-баналната битова сигурност. С нея се взема душата на хората. На теб ти казват: „Ще имаш достатъчно пари, ще бъдеш достатъчно осигурен, ще ти бъде лесно за живот… и това ти стига“.
И казвам: какво значи да ти вземат душата по такъв начин? Това означава да изстинеш. Ако човек се посвети на битовата сигурност, ако се заеме с това, да има „малко повече“, или „повече“ пари… това означава, че сърцето му ще изстине и той – казано по християнски начин – ще забрави за Бога; а казано по светски начин, ще забрави за това, за какво живее на този свят. Какъв е смисълът на този живот.
Това е единият начин да ти вземат душата. Но Фауст е достатъчно силен, той не е такъв, че да му вземат душата по този начин. Той иска пълно знание. И си казва: „Дяволът не може да ми даде пълно знание. Дяволът не може да ме научи на всичко, защото самият той не знае всичко. Пълно знание може да ми даде само Бог. Затова ще скитам по света, ще получавам знание от личен опит, благодарение на чудесата на дявола, но той няма да ме победи, защото няма да ми даде всичко. Аз никога няма да му кажа „доволен съм““. Защото това, което се очаква от Фауст, е да каже: „доволен съм“. Това трябва да се пази в ума на човека, който работи с този образ. Това е човек, който няма да е доволен и то не е, защото е сладострастник – той не е такъв. Няма да е доволен не защото е властолюбив, защото даже и властолюбив не е. Той няма да е доволен, защото няма да е научил всичко – за вселената. Тоест, това е един полет към абсолютното знание, в който полет дяволът не може да ни свърши работа. Той не може да ни даде всичко, защото самият той не знае толкова, колкото Бог. А Фауст се стреми да знае колкото Бог.
И тук имаме една история, която върви паралелно с библейската история за Адам и Ева, и за получаването на знанието. Защото грехопадението на човека, според Библията, е в това, че хората… се е оказало, че искат знание. И го получават, като изяждат плода и започват да правят разлика между добро и зло – едно знание, което те са нямали, и което ги доближава до Бога. И тогава Бог казва: „Те ще станат като нас. Ако имат и безсмъртие, ще станат като нас“. Някой би казал: „И какъв е проблемът?“ Проблемът е, че ако имат безсмъртие, те ще станат като дявола. Защото ще са престъпили заповедта на Бога, ще се надигнат срещу Него и ще станат безсмъртни чудовища – какъвто е бил дяволът. И затова Бог им помага, като ги прави смъртни.
Разбира се, след това той ги възкресява, но трябва да има едно вселенско изпитание, в което и се състои цялата история на човечеството. Тази цяла история на човечеството, в която човек е паднал, защото е искал знание. Там има интрига – жената е поискала, защото й е харесало нещо сетивно, което е ябълката, а мъжът пък се е съгласил, защото е обичал сетивно жена си. Те затова са паднали. Но Бог обяснява какво е станало: те са искали знание, тъй като това е дървото на знанието. И тази история – за това, как човек иска знание и поради това пропада, е разказана във „Фауст“, въз основа на биографията на един такъв герой, който иска абсолютното знание и е застрашен да падне.
Обаче тук аз съм само до половината на въпроса. Обърнете внимание, че когато говорим за образа на Фауст, трябва да държим в ума си, че той се намира в дуел с Мефистофел. Това е едно сражение, което трябва да мине през цялата пиеса. Той не му е приятел. Той се сражава с него, а Мефистофел му подготвя уловка, с която ще го победи, защотоМефистофел е по-умен от Фауст. По-умен в интелектуален смисъл, по-ловък, по-практичен. Фауст смята, че ще издържи на неговия натиск, защото няма да се съгласи, че е получил всичко; но Мефистофел му подготвя нещо, за което Фауст не се сеща. И благодарение на което имаме трагедия.
***
– Може ли да питам нещо? Какво е съдържанието на понятието „абсолютно знание“? Какво всъщност Фауст иска да знае?
– От една страна, това е мъдростта. Мъдростта – това е пълен покой на духа. Кой има пълен покой на духа? Никой. Следователно никой не е мъдър. Обаче човек се стреми към мъдростта. И ако го накарат да каже какво е това, едно от нещата, които би казал е, че това е пълен покой на духа – но не животински, а човешки. Тоест със съзнание за това, че той е човешко същество – най-съвършеното същество във вселената след Бог. Това е мъдростта: да имаш пълен покой, съзнавайки кой си ти. От друга страна обаче, абсолютно знание – това е разбиране на всичко, което се случва във вселената; което включва пълно владеене на природните науки, а може би и способност да се твори. Да се създават растения, хора, живи същества. Вагнер се занимава с това; обаче той е ограничен само в това. Той работи само като алхимик. И има големи успехи.
Тоест, Вагнер не е толкова нищожна личност, колкото е показан в началото. В началото той е някакъв буквоед, нищо повече. Казва си: „Колко ми е добре тук, да имам около мен книги“. Но това е карикатура на учен. Ученият, който държи да има хубава библиотека и да се разполага в нея на спокойствие – това не е учен, това е една карикатура. И това Гьоте го показва съвсем изрично чрез фигурата на Вагнер; но във втората половина на драмата се оказва, че той много е напреднал и е стигнал до способността да създава. Нали той създава човешко същество, изкуствен интелект. И не просто изкуствен интелект; той създава живо същество. Но това не значи, че е постигнал мъдрост. Той просто достига върха на науката в една отделна област. За Фауст това е малко. Да постигнеш върха на науката в една отделна област – това е малко.
– Но нима вярва, че въобще е възможно да получи това знание?
– Такъв човек! Ние се целим високо, занимавайки се с „Фауст“. Който работи върху Фауст, трябва да се цели към най-доброто, а не към дреболии. Затова започнах с това, че най-лесната работа е да направим от Фауст комедиен персонаж. Обаче вие ще кажете: „Е, комедиен персонаж… те през Ренесанса си представят някой да хвърчи на летящи коне, да се ожени за Елена, и прочее…“ Ученият обаче – и в съвременността, и винаги – е имало начин да се представи като комедиен персонаж; да бъде осмян поради неговата закостенялост, поради една, така, известна житейска тъпота. Не е ли така? Така се представя ученият. „Какво разбира той от живота…“ И за съжаление, много често е точно така.
Така че за Фауст това са дреболии. Това, че ти ще прочетеш всички книги на света, ще изкоментираш Платон и Аристотел, дори ще създадеш живи същества – на него и това не му стига. Той иска да е равен на Бога – да вижда всичко във всички науки, и да може да прави всичко във всички науки. Такъв човек може ли да бъде задоволен от дявола? Не. Дяволът няма творческа мощ. Нека да обърнем внимание: Мефистофел е завистлив. Това е най-характерното за него. Това го изчерпва, може да се каже. Да, Мефистофел е въплъщение на злото. Но няма да сгрешим, ако го видим и като въплъщение на завистта. Някой ще каже: „Но на кого завижда?“ Завижда на Бога. Дяволът завижда на Бога – той затова е паднал. А не е създаден такъв. Той е създаден като висше духовно същество и оттам идва цялата му мощ. Висшите духовни същества могат да правят чудеса. Но да правиш чудеса не е същото, като да твориш. Това са различни неща. Да правиш чудеса е, примерно, да ставаш невидим. Това творчество ли е? Не. За да можеш да създаваш неща, ти трябва да си много по-добър от дявола. Дяволът може да произведе книжни пари – и то много. Но това не е творчество, това е мошеничество. Защото книжните пари не са нищо друго, освен обещание, че ти ще получиш неща, които ти трябват в живота, като покажеш тази хартийка. Какво творчество е това? Това е една лъжа. Това го казва Гьоте, казва го и Булгаков – ако си спомняме, има едно място в романа, където се създават доста пари. Но впрочем, Булгаков просто работи върху „Фауст“.
– Бродски много го критикува. Прочетох случайно нещо от Бродски, интервюта – критикува Булгаков за този роман. Така де, в смисъл, не му се кефеше на романа.
– А нима Гьоте не е бил критикуван за „Фауст“? Критикуван е, и то не от случайни хора. Байрон го е критикувал. Точно така, това го пише в разговорите с Екерман. Екерман казва: „Знаете ли, че Байрон взима вашия „Фауст“ и го реже парче по парче, и казва: „Това е взето оттук, онова е взето оттам.“ И Гьоте казва: „Ами той, лорд Байрон, е един голям творец; и е велик, когато твори, но когато започне да разсъждава, е като едно дете“. И действително, какво от това, че Гьоте е взел един монолог от Шекспир и го е вкарал във „Фауст“? От това той не е преписал Шекспир. Той е направил своята драма, и е имал предвид и Шекспир. Имал е предвид и „Йов“, от това по-очевидно няма. Имал е предвид даже индиеца Калидаса. Интересно е, че онази драма тогава вече е била преведена на немски. Гьоте я е прочел, и всички филолози казват, че „Прологът в театъра“ е взет от Индия. И защо не?
„Защо пък“, ще каже някой, „Гьоте ще взима от индийци?“ Ами харесало му е това място; а впрочем той, както ще кажа и по-нататък, е бил силно повлиян от Хердер, който му е казвал: „Не пренебрегвай нищо. Не гледай само французите.“ Защото това е бил големият проблем на немците по онова време: че те взимат всичко от Франция, защото им се вижда най-добро. И стават духовни роби на французите. В един момент Хердер, който е близък приятел на Гьоте – и който, може би, ще кажем къде е бил сложен във „Фауст“ – въстава срещу всичко това и казва: „Стига с тези французи, стига с този класицизъм, стига с тези правила в изкуството; човек трябва да пише от себе си. Ето Шекспир. Защо е интересен? Не че всичко е идеално, но той пише от себе си. А вие подражавате на французите“ – казва Хердер на немците. И най-добрите от тях се стряскат, а именно, Гьоте. И написва „Вертер“, с което става пръв в Европа. На 25-годишна възраст той става най-известния писател в Европа, благодарение на „Страданията на младия Вертер“, който не е подражание на никого. Не че няма преди такива романи, но все пак той го е написал наистина от себе си, от сърцето си, и на основата на реален случай. Всички започнали да го четат, и фактически Гьоте е позициониран в Германия и в Европа като голям писател не с „Фауст“, а с „Вертер“. Това е книгата му. И след това всичко, което пише, почива върху „Вертер“ – затова го четат. Иначе той би могъл да напише и сто тома, както е и написал, и да не го прочетат.
Обаче ти трябва да имаш като млад човек огромен успех, за да можеш после да се издигнеш нагоре и да не се плашиш от хората. Забележете: големият успех в ранна младост може да бъде нещо изключително полезно за творчеството на човека. Защото когато те признаят и кажат: „Ето, този човек постигна много, когато беше млад“, оттук нататък ти вече си спокоен, можеш да работиш „от себе си“; вече не можеш да бъдеш слуга на никого. Е, такива хора имат и големи неприятности. Защото такъв човек казва: „Аз съм талант, нали знаете“ – и всички се вбесяват. Но пътят му е отворен напред, защото той всичко ще прави от себе си, и няма да го е страх от интриги, клевети и злословия. Това мъчно ще го направи човек, който не е имал голям успех на млади години.
Обаче ще кажете: „А какво значи да имаш успех на млади години?“ Там е работата, че ако оцени нещо като успех, това му стига. Ето, тук се проявява душевната и сърдечна сила на човека – когато той оцени нещо като успех, дори и да не е показано на целия свят.
***
Сега: уловката на Мефистофел.
Фауст казва: „Аз ще дойда с тебе, ще получа това, което може да се получи тук на земята с твоя помощ, а после на небето ще видим, но ти няма да ми вземеш душата.“ Фауст е сигурен в себе си; той смята, че дяволът няма да го победи. Фауст греши. Дяволът го побеждава. И ще видим как.
Всъщност в това е и тайната на цялата трагедия – доколкото „Фауст“ е трагедия. Дяволът казва: „Хайде да отидем тук, ето да кажем в тази кръчма, теб ще те нападнат, аз ще те пазя. После ще отидем при вещицата, там ще се подмладиш като пиеш такъв сок, след това и жените ще те харесват…“ Фауст следва всичко това, без да проявява голям ентусиазъм. В началото той е хладен. Казва: „Да вървим, да видим какво ще ми покажеш.“ Значи се държи малко като зрител на Мефистофел – какво ще му покаже, какви чудеса.
Но Мефистофел е хитър и го завежда при Маргарита. А Фауст вече е видял красивата жена; това не е била Маргарита, това е била Елена, но това вече ще е по-нататък.
Но той се влюбва в Маргарита. И си казва: „Колко е невинна, колко е така… първична“. На него това му харесва, защото той е прекалено интелектуален и натоварен с книги. Когато човек е прекалено натоварен с книги, на него му е приятно да се срещне с по-обикновена жена, защото му е дошло до гуша от жени, които много знаят. Това е, което интелектуалецът иска… ако някой се интересува.
– Вече си обяснихме успеха на някои…
Защото ученият иска природа. Той е бил изкуствено същество през целия си живот; всички тези книги, всички тези букви, всички тези думи, които трябва да научи, защото е наследил традиция – неговата наука е в традицията. Всичко това не е природа. И поради това той жадува за природата. Той е човек изсушен – не в сърцето си, а в душата си. Душата му е изсушена от големите усилия, които е положил, за да научи много неща. А той е научил не просто много, той е научил максималното, което е възможно в неговото положение. И вече иска природа, и го казва многократно. Точно поради това Мефистофел идва, за да му предложи тази природа. И Фауст казва: „Добре, приемам предложението ти, но това няма да ми стигне…“, и прочее. И се стига до Гретхен – Маргарита.
Фауст я харесва, говорят си, тя е едно много добро, кротко момиче, съвършено простичко. Трябва да се внимава тук за Гретхен. Не знам кой ще я играе. В нея няма абсолютно никакъв интелектуализъм. Когато тя проповядва на Фауст, че човек трябва да е по-религиозен, това е, защото така е казал свещеникът в църквата, а не защото е завършила богословие. Наистина, тя е едно много добро момиче. И Фауст въобще няма нужда от повече умувания, той я харесва заради всичко и все повече се прехласва от нея. За това, че стаичката й е чиста. И всичко е толкова скромно…
– Интелектуалец…
– Че, като й направиш подаръче, тя нищо не подозира. Това ако не е простота вече, аз не знам какво. Те й оставят нещо скъпо там, в сандъче, тя си го гледа: „Колко е хубаво…“ И даже Мефистофел казва: „Виж какво, недей да бързаш толкова много. Момичето го пазят ангелите. Може да се направи нещо, обаче ми дай време. Две седмици поне.“ И казва: „Отидох, подслушах изповедта й. Нищо не е сгрешила, просто смешно…“
Това защо го казвам? За да видим за любовта, която ще доведе до ужасни нещастия; и това е целта на Мефистофел. Тук всичко е сметнато. Момичето е точно това, което Фауст иска; в първата част Фауст не иска чак Елена. Той иска нещо по-обикновено. И когато се залюбват с Гретхен и Мефистофел урежда нещата със сводничеството, с отровата, с дуела с брат й, с детето… за всичко това Гьоте е имал тук-там примери в действителността. Защото наистина е било страшно да не бъдеш напълно сигурна преди брака си, тоест да има съмнения около тебе; да не говорим за извънбрачни деца, това е просто смърт. И е имало убити деца, наистина. Жените стигат до отчаяние, защото прелюбодеянието преди брака е най-страшното, което може да се случи на една жена в Германия в този момент – поради това, че тя бива веднага изолирана, презряна, нападната с всякакви подигравки и абсолютно унищожена. И нищо чудно, че мнозина са се самоубивали.
Сега, какво имаме в тази ситуация и на кое точно трябва да се обърне внимание. На това, че тази история с Маргарита е неочаквана за Фауст. Неочаквани са последствията. Той иска да се влюби, иска да има момиче, което да харесва и да бъдат заедно, и тя да му е приятелка; разбира се, да има и телесна любов. Но той не е могъл да предвиди какво ще се случи в резултат на това – а именно, че той ще стане причина за ужасни нещастия. Момичето е напълно невинно, Фауст й причинява ужасни нещастия – най-големите възможни. А не е имал такова намерение. Виждате, този човек не е лош. Той не е направил зло, защото не е искал да направи; злото го прави Мефистофел. Фауст не е предвидил това: той е просто човек и е надхитрен от дявола. Той си мисли, че може да каже: „Ще се справя с теб, защото имам високи стремления.“ Да, той има високи стремления, той не прави нищо лошо, когато се влюбва, но става причина за ужасни нещастия и тук вече пред него излиза – да предположим – неговата съвест. За това впрочем Гьоте не говори направо, но това няма значение. Тя казва: „Ти причини ужасни нещастия. И какво ще правиш сега?“
Това, колеги, е трагедия. Трагедията не е, защото ти си замислил да убиеш някого поради омраза към него; още по-малко, защото на тебе са ти причинили зло. Да ти причинят зло – да ти скроят някакво коварство, да те ограбят, да те убият – в никой случай не може да бъде трагедия. Защото понякога се казва: „Каква трагедия, на него му откраднаха толкова много пари!“ Или, да речем, че загине или почине твой близък не навреме. Всички са съгласни, че това е трагедия. А аз мисля, че не е. Това е нещастие. Трябва да се прави разлика между нещастие и трагедия. А те се употребяват като синоними. Излиза говорителят по телевизията и казва: „Случи се трагедия“. Не, грешите, не се е случила трагедия, случило се е само нещастие. Нещастието е сполетяло, да кажем, майката на Маргарита, която е била отровена. Брат й, който е бил опозорен и го убиват още млад. Доколкото Маргарита е причина за тези неща, на нея вече й се е случила трагедия. Тя – за разлика от майка си и от брат си – е трагически персонаж. Но не защото й се е случило нещастие, а защото е станала причина за това. Тя е убила детето си. Това не е нещастие, а трагедия.
Така че Маргарита е трагически персонаж. Фауст също, защото е причина за нещастия; а не защото на него му се е случило нещастие. „Трагедия“ е да причиниш нещастие, а не да пострадаш. И ето в този момент Фауст е трагически персонаж и това е трагедия.
Какъв е замисълът на Мефистофел? След като е докарал Фауст до това положение, той очаква Фауст да се отчае. Какво ще рече „да се отчаеш“? Просто да ти е мъчно? „Да се отчаеш“ значи да отречеш себе си, да прокълнеш деня, в който си се родил, и да прокълнеш, евентуално, Бога. Това е отчаяние. Когато човек се самоубива – във всички времена – той върши точно тези неща. Отрича се от себе си, съжалява за деня, в който се е родил, и се отрича от Бога, който го е създал. Защото атаката срещу себе си, когато ти се самоубиваш, е атака срещу Бога, който те е създал – предполага се, за добро. Той ти е подарил живота, а ти този подарък го отхвърляш, и по този начин проявяваш своето презрение към своя Творец. Ето това е отчаянието. Да презреш Твореца – това е най-голямата неблагодарност.
Това, което иска Мефистофел, е да докара Фауст до това отчаяние и да пожелае самоубийството. Той няма да му взима душата преди това – нека се самоубие, ето му я душата, Мефистофел си я отнася и работата е свършена.
И сега се връщам за момент към Йов, който е един от изворите на трагедията. В „Йов“ има огромно напрежение, което е, разбира се, трагическо; не се стига до трагедия, обаче има податка, че историята може да бъде и това.
Йов е жертва на нещастие – той нищо лошо не е направил. Но в един момент жена му му подхвърля следната реплика.. и то е в самото начало, след като децата му загиват, губят цялото имущество, самият Йов се разболява. Тогава жената му казва: „Какво още чакаш? Прокълни Бога и умри!“ Това казва съпругата на Йов. Което означава: „Прокълни Бога, преди всичко. Отречи се от Бога, отречи се от Създателя си, самоубий се и в крайна сметка, загуби своята душа!“ Йов казва: „Ти говориш като безумна. Аз няма да загубя душата си.“ И опазва душата си. И затова е образец на Фауст.
Трябва да се обърне внимание, че това, което Йов знае – съгласно библейския текст – Фауст не го знае. Тоест, Фауст опазва душата си без да знае точно какво прави. Той не разсъждава директно за тези неща, а неговата душа е спасена благодарение на чистото му сърце – с което Фауст, общо взето, няма особено общуване. Но сърцето му, поради своята чистота, е негов щит срещу всичко. Той затова не се самоубива. Има една сцена в началото, когато се готви да пие отрова в своята стая. Изведнъж великденските камбани звънят. Фауст си казва: „Няма да се самоубия“. Защо няма да се самоубиеш, какво те засягат тези великденски камбани?
Това е гласът на Бога. Това означава, че чистото сърце на Фауст си е спомнило за своя Създател, изказало Му е благодарност, за това, че е сътворен, и се е отказало от самоубийството: отказало се е да оскърби Бога, като отхвърли Неговия дар. Значи тук сърцето на Фауст го опазва, а той нищо не знае. Забележете, че той не разсъждава в този момент, просто оставя чашата. Това, което иска Мефистофел, е отчаянието; тоест Фауст, когато е видял какви нещастия е причинил, да прокълне себе си и да се самоубие.
***
Така свършва първата част и това е трагическата ситуация. Когато Екерман си говори за едно-друго с Гьоте и го пита нещо за втората част, Гьоте казва: „Аз, да си призная, не знаех вече какво да правя с първата част, защото по-лошо не би могло да се случи на един човек – от това, което се е случило на Фауст. И поради това го оставих в нещо като вцепенение; и след това го възкресих във втората част, и той продължи живота си, но без всякакви обяснения.“ Гьоте иска да каже, че първата част е завършила като трагедия; и тя си е добре така.
Втората част е нещо по-друго, тя вече не е трагична. Тя е „Одисеята“ на Фауст на друго ниво, това не са кръчми и момичета, а е държавническа дейност. Тук Гьоте повдига Фауст към общественото. Защото до този момент той е като частно лице: човек, който чете книги, има двама-трима ученици, лекар е в някакво село. Тук обаче той става съветник на императора, строи, прави диги, нарежда на хората да копаят канали и прочее. И в един момент казва: „Бих бил щастлив, ако видя свободни хора, един народ да живее свободно…“; и Мефистофел казва: „А, хванах го, той каза: „Бих бил щастлив…““. Но това е мошеничество. Всъщност Фауст не е казал, че е доволен. Той просто е изразил надежда, че в един момент ще се стигне до щастие на човечеството, което е основано на свободата впрочем, а не на изхранването му. Защото Фауст, като висок мислител, знае, че хората са щастливи не защото са сити, а защото са свободни. Това е изворът на щастието на човека; който обикновено се укрива. И Фауст казва: „Тогава ще кажа: „На мен ми стига“; и Мефистофел казва: „А, хванах го“. Но той не го е хванал и Фауст бива спасен. Това обаче не е трагично.
Та да обърнем внимание, че втората част не е трагична. В нея просто се достига до спасението на Фауст, за което спасение, бихме казали, той няма никаква заслуга. Защото ако имаше заслуга за спасението си, тогава той би бил положителен герой. А Гьоте не го прави положителен, а го оставя неясна личност по отношение на добродетелите; но пък изключително надарен духовно човек. И накрая бива спасен; защо? Защото Бог казва: „Сърцето му остана чисто“; и може би, защото Маргарита го е обичала. Нейният образ се мярка, когато отнасят душата на Фауст на небето. Така че ти биваш спасен както защото Бог отсъжда, че не си се отрекъл от Него, така и защото някой те е обичал и по неговите молитви Бог спасява душата ти. Тук спасението на Фауст е направено в полза на Маргарита, която не е престанала да го обича нито за миг; и когато е била на небето, не е спирала да го обича – както Беатриче обича Данте. Тоест, имаме препратка към Данте, със сигурност. Както Беатриче обича Данте, така и Маргарита обича Фауст, бидейки на небето – независимо от нещастията, които й е причинил. И благодарение на тази любов Бог благоволява да спаси душата му; но и защото Фауст не се е отрекъл от Него.
Така че тази уловка, да те докарат до ужасни нещастия, за които да си виновен, и заради това да прокълнеш себе си – тази уловка, с която Мефистофел надхитря Фауст, не проработва. Защо? Защото човекът е добър в сърцето си: не в мислите си, не в делата си, не в чувствата си, а дълбоко в сърцето си. Когато в „Йов“ Бог казва на сатаната: „Прави с него каквото искаш, само него не докосвай“, това значи: „Недей да докосваш сърцето му, а останалото – каквото искаш“. Та когато говорим за „сърце“ имаме предвид, че някои хора могат да бъдат спасени и биват спасени – тоест, оцеляват като човешки същества – съвършено без да знаят защо. Те правят какво ли не през живота си. Обаче сърцето им остава чисто, не се отрича от Бога; и те не знаят за това. Това е мистериозно. Има сърце, което остава живо и душата се спасява благодарение на него; и има сърце, което изстива, и душата пропада. Това е най-дълбоката тайна.
И така, стигнахме до последното, което бях обещал, а именно: какво значи да загубиш душата си? Да загубиш душата си – вече го казах – значи сърцето ти да изстине. Как става това, ти самият не знаеш. Може би, защото много харесваш земните неща. Но как ти е вложено да харесваш земни неща – имам предвид удоволствия, сигурност, пари и власт? Кой ти го е вложил? Как е станало? Никой не може да каже. Но чрез тези неща човек изстива. Не човек – сърцето му изстива, пък нека отвън той да изглежда най-големият филантроп. „Аз дадох сто милиона за бедните“. Да, но ти си пропаднал човек и душата ти ще загине. Бог не е лицемер. За Него сто милиона нищо не са. Защото, когато човек казва: „Аз съм голям филантроп“, той го казва, защото е забравил за Бога, за Когото филантропията му е нищо. Важно е сърцето, връзката с Него. Така че човек губи душата си по този начин, а сърцето на Фауст е останало живо. Та казваме: когато те завлекат земните блага, върхът на които е властта; когато под натиска на съвестта ти се отчаеш; тогава сърцето ти изстива.
Сърцето на самоубиеца е изстинало. Не говоря за реални случаи, а за онзи, който се самоубива от омраза съм себе си, и поради неблагодарност към Бога. Това означава „да загубиш душата си“. Човек, който се бори и се надява, не може да загуби душата си, каквито и нещастия да му се случат.
Това е един опит да се каже какво се има предвид, когато се говори за борбата между Фауст и Мефистофел, чиято цел е неговата душа. Защото замисълът на Мефистофел е: „Ще те накарам да изстинеш към Бога“. Дяволът винаги прави това. Това е единствената му мисъл на тази земя. И ако успява, е мъчно да се разбере защо, но то непременно става с участието на човека. Тоест, душата на човека не може да бъде унищожена без неговото съгласие. Обаче това съгласие става някъде дълбоко в него и ние нямаме достъп до тези процеси. Как човекът се отрича от Бога, от доброто? Тези неща, са били, разбира се, обсъждани много пъти преди и след Гьоте. Те примерно се обсъждат у Платон, в „Държавата“. Обсъждат се и у Достоевски – многократно.
Ако погледнем към „Престъпление и наказание“, ще видим, че Разколников е трагически герой само до един момент. Той не е трагически герой след като сме прочели романа, но е такъв в продължение на дълго време след убийството. И сърцето му е на път да изстине към Бога. Убийството не е само по себе си изстиване към Бога, а е свидетелство за това. Когато ти извършиш убийство, за да получиш нещо, в случая някакви нищожни пари, това е само свидетелство, знак, че си изстинал към Бога. И ето, тук дяволът те причаква, за да види крайното изстиване на сърцето ти, което завършва със самоубийство – от гняв към себе си, че си допуснал това.
Но и в „Братя Карамазови“. Там има двама, които си имат отношения с дявола. За единия това е казано по-ясно, за другия – не точно, но там е още по-зле.
Този, който си има явни отношения с дявола, е Иван Карамазов.
Какво става? Иван Карамазов е високо интелектуален човек; тоест той е страшно умен. Той е най-умният от всички. Далеч над Альоша; може би по-умен и от стареца Зосима. Къде е проблемът му? Проблемът е в това, че сърцето му е студено. На пръв поглед той иска познание, но не е сигурен, че и това иска. Той е просто силно самолюбив. Той много се харесва. А това, много да се харесваш и да се смяташ за най-умния от всички, е свидетелство за студеност на сърцето; и тогава ти ставаш лесен събеседник на дявола.
А другият, който си има работа с дявола, при него положението е много по-различно. Защото Иван все още може да бъде спасен, но другият – не. Смердяков не е спасен. Така че там се изобразява унищожението на една човешка душа – със смъртта на Смердяков, с неговото самоубийство. Преди смъртта си той пише една клеветническа бележка; което означава, че не се разкайва за нищо, и че иска до края да прави зло. Но той е такъв от малък. Той от малък говори и мисли зло.
Достоевски иска да каже, че има хора, които са плячка на дявола сякаш от самото си рождение – което не значи, че не са отговорни за това. Тоест, твоето сърце е живо сякаш и преди да се родиш. И то прави избор. А как го прави? Никой не знае. Но ето един герой, който става плячка на дявола без каквато и да било борба, защото си е зъл от самото начало.
– Той накрая нали чете… на светци жития. Преди да се самоубие, след последната си среща с Иван Карамазов, той чете жития на светци. Самият Смердяков знае някакви неща за Иван Карамазов и му ги казва, такива, които са си… Не е само същество, което е изначално обречено. Става въпрос, че накрая нещо става там.
– Обърнете внимание, че те много добре си общуват с Иван Карамазов, макар че Иван се дразни от това, защото е високомерен. Има един момент, в който си казва: „Тоя какво ми приказва, все едно, че ми е някакъв приятел… това нищожество“. Обаче Смердяков е лукав и му казва: „Приятно е да си поговориш с умен човек“. Тоест, той го вижда много добре. Знае, че Иван е самолюбив на тема интелект. Самият Смердяков също е такъв. „И аз не съм глупав, какво пък толкова…“ И в Иван той намира някой, който му е подобен, но подобен в злото. А Иван се ядосва, поради своето високомерие. Те са подобни в злото, но за Иван все още има надежда, а за Смердяков няма.
А че чете жития на светци? Много неща има в образа на героя, обаче ние трябва да се опитаме да го уловим като цяло. И когато казвам, че той е изображение на злия човек, за когото няма спасение, го казвам, гледайки героя като цяло. Има неща, които биха могли да бъдат обсъдени около него. Но забележете, че в началото, когато Григорий му чете Библията, Смердяков се подиграва с нея. От малък.
– Там се казва следното нещо. Има една планина, едни светци, и „Хайде премести тази планина“. Накрая той казва: „Обаче има двама-трима, които могат да го направят“. В смисъл, той хем се подиграва, хем казва, че има двама-трима наистина, които могат да преместят тая планина, просто са двама-трима…
– Да. Човек трябва много да се съсредоточава. Аз много уважавам вашата работа, защото разбирам колко е мъчна. Трябва да се съсредоточиш върху героя, да го разбереш. Това става само с усилие върху целия текст. Нямам нищо против отделните доводи, но ти трябва да го хванеш като цяло…
***
– Кажете ни малко повече за жените при Гьоте.
– За Маргарита разказах.
– Изобщо за женските същества…
– Разбира се, ще Ви отговоря. Само да видя, дали изобщо съм свършил… Та тези примери, които са в литературата преди или след Гьоте, те всички се отнасят до гибелта на душата; или поне до риска за душата – в който риск се намира Фауст през цялото време, и заради която душа той се дуелира с Мефистофел.
Но например в „Държавата“ на Платон има едно място, където събеседниците на Сократ казват: „Нали знаеш, има един Гигес, който се сдобил с магически пръстен.“ Той ставал невидим; и като ставал невидим, можел да прави всичко. И казват: „Има ли човек, дотолкова справедлив, че да се откаже от този пръстен? При положение, че можеш да имаш всичко в безопасност?“ Сократ отговаря: „Много хубав въпрос. Как да намерим такъв човек? Какъв трябва да си, че да се откажеш от този пръстен?“ В цялата „Държава“ става въпрос за това, как да устроиш душата си така, че да откажеш подобна съблазън. Значи тук, в една езическа среда, където няма християнство, има размисъл за това, как човек да удържа душата си здрава. Но да удържиш душата си здрава – в такъв езически, философски контекст – е същото, като да я „спасиш“ в християнски контекст. За това става дума.
Та относно гибелта на душата – такива неща. Значи във „Фауст“ се говори за това, че гибелта на душата е възможна, и че дяволът е този, който се старае да унищожи душата ни; но не може да го направи без наше съгласие; но може да ни надхитри. Обаче това, че ще ни надхитри, не означава, че ще загубим душата си, защото тук нещата не опират само до хитрост; а имаме един последен щит, който е в сърцето ни, а може би и в любовта на някой друг.
– Доста обнадеждаващо…
– Не е ли въобще щита любовта? Това, което ни съхранява?
– Разбира се. Любовта ни съхранява. Как? Като държи сърцето топло. Тя е топлина. Вижте какво ще кажа, и не знам, дали това ще прозвучи много прекрасно: но смятам, че любовта не е цел сама за себе си. А тя е един начин ти да съществуваш. Което не е точно същото. Да обичаш е едно; да „съществуваш“ не съвпада с любовта, но любовта е начин да те опази в тази вселена. Ако я загубиш, губейки същевременно надежда, вяра… тогава вече се разпадаш и преставаш да съществуваш. Любовта е тази, която ни държи в съществуванието.
– Точно заради това според мен изпитанието е чрез това. Нали е така?
– Да. Обаче любовта между Фауст и Маргарита, тя не е чак най-възвишената любов. Тя има доста път да извърви. В началото тя е повърхностна, нищо особено. Но после може би нараства, във връзка с нещастията. Любовта на Фауст нараства, но и любовта на Маргарита към него нараства. И благодарение на това те се спасяват; във всеки случай любовта на Маргарита е нещо важно, фактор в спасението на Фауст. А това, че Фауст обича Маргарита и страда за нея, и си я спомня и в присъствието на вещиците, това е знак, че за него има надежда. И че той ще живее.
*
– Аз за Мефистофел да питам. Ако той успее да извлече душите на хората срещу Бог, какво ще спечели?
– Прави ги като себе си. Това не е малко. Той иска те да бъдат като него. Това иска всеки.
– Той казва: „Аз съм част от тая сила, която… какво беше… зло желае, а пък добро твори…“
– Това е леко иронично.
– Аз не съм склонен така да го виждам.
– Тук има самоирония. Защото ако не сметнем, че има самоирония, тогава ще видим в образа на Мефистофел едно противоречие, което никак не може да се обясни. Ние не можем да смятаме, че Мефистофел е и зъл, и добър. За да бъде разбран, той трябва да бъде схванат само като зъл. Иначе се съмнявам, че можем да го разберем.
– Нали има психолози и наука, която… извинявам се, че не съм запознат добре, повърхностно съм чел. Нали има тъмни моменти в живота на човека, изпадане и т.н., които са възможност за някакъв вид пробуждане…
– Разбира се. То и за това става въпрос във „Фауст“.
– Да. В самото начало – тук гледам – как Бог му казва: „Ти си такъв… отрицаваш, ама духовито.“ И по някакъв начин му дава карт бланш да действа.
– Както при Йов. Бог позволява на сатаната да действа срещу Йов, за да се прослави Йов. Като съвършен човек – който при най-голямо нещастие не отстъпва от Бога. Същото е и с Фауст. Бог казва: „Позволявам.“ Бог знае, че Фауст ще се прослави. Тоест Мефистофел в случая е просто инструмент за прославата на Фауст. За това, че някой може да остане верен на Бога.
– Ти казваш „Творя добро“, а не: „Искам добро“.
– Да, и в резултат на това тези зли действия на Мефистофел се обръщат към добро. Това е Божият промисъл. Промисълът на Бога какво е? Да остави злото да действа, за да го преработи в крайна сметка в добро. С участието на хората. Това е промисълът – пускаш хората да правят зло. Защо? За да бъдат свободни; защото ако не им позволиш да правят зло, те няма да бъдат свободни, и няма да бъдат хора. Бог създава човека, като му дава свобода. Ако не му беше дал свобода – каква е ползата от живота? Животът има смисъл, само доколкото човек е свободен. Бог гарантира свободата на хората, позволявайки им да вършат зло. Ако Той не ти позволи да вършиш зло, значи ти не си човек. Ти си човек благодарение на това, че можеш да вършиш зло. Ако не можеш, ще си друго. Може да бъдеш ангел. Ангелите обаче не са свободни, хората са свободни. Затова те са по-интересни. Защото за тяхната душа се води борба… Кой ще играе Мефистофел?
– Ами аз, вероятно.
– Аз не искам да ставам причина за това, човек да не твори както му идва отвътре. Но все пак държа да си кажа мнението: и то е, че Мефистофел е само зъл. Нищо друго. Иначе няма да стане.
– Аз не го защитавам. Просто се сетих за тази реплика, защото тя е много известна, и зададох въпрос за: „Зло твори, пък…“
– Той има предвид Божия промисъл. Обърнете внимание, че Мефистофел знае всичко, само дето е зъл. Иначе знае всичко. Знае и това, че не може да причини зло, ако самият човек не участва в тази работа.
***
– Сега, за жените. Като казваме „жени“, само жените, които са хора ли, имате предвид?… Това е важен въпрос. Защото във „Фауст“ имаме жени, които са хора, и жени, които не са. Например Елена не е жена, строго погледнато; а е полубогиня. Поне в рамките на драмата. Да се работи образът на жени, които не са хора, мисля, че е по-лесно. Тоест казвам, че е по-лесно да изиграеш образа на вещица, отколкото на истинска жена. Какво толкова трудно има да представиш злото? Обаче да представиш жена, която е в изпитание, каквато е Маргарита, това е сложно. Това относно вещиците.
– Нали да имаме трагедия е различно от това, просто да ти се случи нещастие? Нали Фауст трябва да участва в това? Сега, според този разказ, той прави много неприятни неща, но не по своя воля.
– Той става причина за тях.
– Да, става причина. Та ако Мефистофел го е набутал в тия неща, със знанието на Бога, каква вина носи Фауст? Ако той няма собствена вина, тоест ако няма трагическа грешка, тогава това е просто нещастие. Тоест той става жертва на обстоятелствата. Аз си представям така: да искаш толкова много, е нещо като грях. Да си представяш, че може да искаш от Бога да ти даде своето знание, да Му станеш равен, е нещо като грях. И някъде там са и неговите вини.
– Сам по себе си стремежът към абсолютно знание – не го казвам като мое мнение, а в рамките на коя да е добра християнска теология – не се смята за грях. Защото се смята, теологически, че хората ще бъдат синове на Бога – и следователно ще споделят всичко, което Той има. Следователно и абсолютното му знание. Значи не е грях да се стремиш към абсолютно знание; обаче това може да стане причина за грях в течение на твоя земен живот.
Защото когато някой се хвърли към абсолютно знание, тогава той пренебрегва някои Божии заповеди: „Не убивай“, „Не лъжи“, „Не прелюбодействай“. Защо Фауст стига до това, да има авантюра с Маргарита? Той просто иска да види как са тези неща. Той е живял в абсолютна самота. Да видиш какво е любовта. Нали казахме в началото, че това има отношение към природата. Само по себе си взето, това не е грях. Да желаеш да имаш връзка с човешко същество, включително и телесна – само по себе си не е грях. Обаче – една банална забележка: защо Фауст не се оженва за Маргарита? Момичето е свободно. И той не е женен. Да не загърбваме и този въпрос. Ами хайде, ожени се. Не иска. Това добре ли е? Тук вече имаме вина. Той иска прелюбодейна връзка. И някой ще каже: „Иска прелюбодейна връзка защото е лош човек…“ Не. Той просто иска връзка; тя се оказва прелюбодейна; но той не се обвързва с Маргарита, защото иска да лети по света и да прави своята духовна и земна „Одисея“. Това е проблемът на всеки учен, и изобщо на всеки човек на знанието: че мъчно се обвързва със семейство. Защото си мисли – погрешно – че семейството ще му пречи да бъде творец и учен. А това не е така. Семейството не пречи. Но хората така мислят.
– Някои казват, че трябва да се жертва нещо. Има умни хора, които казват: „Няма как да си… В работата да не си халтура, пък и животът ти да не е халтура.“ И казват: „Животът ми по-скоро става халтура, за сметка на другото.“ Че трябва да има някакъв вид жертва.
– Това е въвличане на хората в заблуждение, със зъл умисъл. Не казвам, че злият умисъл принадлежи на тези, които са го казали. Това е заблуждение, което те споделят, нищо друго.
Вината на Фауст е, че поради желанието си да научи много, той върши непозволени неща. Не направо тежки престъпления. Но малко по малко преминава към непозволеното; и това се случва на всеки човек, който се стреми към знание. Казваш си: „Ще направя едно дребно непозволено нещо, съвсем мъничко. След това – още едно.“ И така той те придърпва и придърпва, и стигаш до това, да станеш причина за нещастие. След това те атакува и казва: „Ти си виновен. Край, свършено е с тебе.“ Ти си казваш: „Тежко ми“ – и се самоубиваш.
Знам, че самоубийството е нещо, което е тема на спор. Както виждате, аз заемам определена позиция по въпроса. А срещу нея има възражения. Казват: „Самоубийството – не трябва да го подценяваме. Това е нещо сериозно.“ А аз не смятам така.
– Имало е много гениални хора, които са се самоубивали и са оставяли някакви неща… голямо наследство.
– Да. Според Гьоте няма по-гениален от Фауст. Но той – аха, да се самоубие – и не го прави. Това е знак – че не бива. Аз не казвам, че трябва да се съди; а казвам, че човек трябва да бъде предпазен.
В „Братя Карамазови“ Зосима разсъждава по този въпрос в своя дневник. И след много размисли за ада, казва: „И все пак си позволявам с плахо сърце да се помоля и за самоубийците.“ Това го казва големият монах – достигнал до мъдрост. „За любов Бог няма да се разсърди.“ Това е сериозно, защото на Достоевски са му известни проблемите около самоубийството; той знае, че не бива, че религията не съветва и прочее. И въпреки всичко този голям монах в края казва: „Аз ще се помоля за самоубийците, Бог ще позволи и това. Той няма да се разсърди за любов.“
Във втората част също има престъпление. Фауст става причина за смъртта на Филемон и Бавкида – двама кротки старци. Възрастни хора, прекарали целия си живот заедно, в семейство. Те просто не искат да се местят от къщата си. А той има големи планове; и къщата им трябва да се разруши, те ще получат по-хубава. Те обаче казват, че не искат по-хубава. И ги убиват – изгарят къщата, заедно с госта им. Кой е причина за това? Фауст, с неговите инфраструктурни проекти.
*
– Какво пропуснахме?… Историческият Фауст. Легендата за него, сведения за книгите. Гьоте е писал „Фауст“ още като младеж. Работил е бавничко: на 59-годишна възраст е издал първата част, после за седем години написва втората. В края на живота си я завършва, на 82-годишна възраст. И като запечатва книгата, казва: „Да се издаде след смъртта ми. Всеки ден оттук нататък ми е като подарък, нищо повече не искам“.
– Той удържа ли си на думата, нищо ли не прави повече?
– Отваря я, но като че ли нищо не променя.
– Не, питам нещо друго работи ли, или започва да си гледа кефа…
– Умира няколко месеца след това. Те я публикуват веднага, няколко месеца след смъртта му; и после, след 4 години, публикуват целия „Фауст“, първа и втора част. Той умира на 82.
– Той преди това е написал доста неща, нали?
– Ваймарското издание е от 143 тома. Това, че е отлагал „Фауст“, е защото е писал други неща – непрекъснато. За проблема за смисъла на драмата казахме. Видяхте какво е моето мнение за Мефистофел.
– Не е много богат персонаж…
– Зло и край…
– Ако искате, да ви прочета поне първото изречение: „Относно образа на Мефистофел – не мисля, че той би трябвало да бъде представян като някакъв високоинтелектуален персонаж, който се интересува от философия и науки, и има дълбоки мисли за човека и светоустройството.“ Той изговаря нещата, но чак дълбоки мисли… не му се занимава.
– Значи, за да ти кажа, Николай, в никакъв случай не можеш да бъдеш режисьор. Á си му казал това на един актьор, á си му загубил цялата мотивация за три дни репетиция. Дотука си, загубил си го…
(смях)
*
264